В тишината на строфата нощна,
в самотата на дневните мисли
и по залез, в оттенъка топъл,
приближаваш до мене ти още,
а тъгата преди да се плисне,
е в ръката ти с усет за допир.
Без да знаеш – отдавна не плача
и отдавна намерих си силата,
ти си с мен и до мене мълчиш,
и подпираш ми с дланите здрача,
да изправиш небето ми килнато,
та очите ми облачни да утешиш.
Мълчаливо отключваш гласа ми,
аз усещам как всичко олеква
и превръщам се в обич и шепот,
за да светна в сълзата ти само,
приглушена в очите ти меки,
и потекла в душевния трепет.