Автор: Генка Богданова
Вървя по стръмната пътека на живота...
Напред, нагоре, нависоко...
Пред мен сияе синева дълбока,
но пътят е с единствена посока.
Задъхвам се и искам са се спра,
за отдих сред житейската гора.
Но виждам надпис строг пред мен:
„Не спирай! Отдихът е забранен!"
Тогава ще се върна аз назад –
към младостта и детския си свят.
Но чувам глас с душа тревожна:
„Не, връщане назад е невъзможно!"
И тръгвам, вече без да споря –
вървя по стръмното напред, нагоре,.
препъвам се в неволи и във грешки...
Такава е съдбата ни човешка.
Вървим в посоката позната,
която начертала е за нас съдбата -
с товар огромен на душата: -
спомени, мечтите ни, делата...
Със сърце - чувствителна мембрана.
И с душа, превърната във рана
от мъки, от горчилки, от беди,
от любовта с пламтящите стрели.
Но и с негаснеща надежда,
която през бедите ни превежда.
И с жаждата да можем! И да знаем!
И... с нежелание да се покаем
за мними и за явни грехове....
Ден, след ден товарът ни расте,
а силите - стопени снегове.
По стръмната пътека на живота
влечем след себе си хомота
на своите дела, на съвестта,
на болките, тъгата, радостта...
Спиралата ще спре на края.
Къде е той, това не зная.
Би могъл далече още да е той.
Но може и на другия завой
спиралата житейска да се спре.
Затуй, си мисля, че ще е добре
от тежкия товар да се избавя.
Добре, реших, така и ще направя..
От спомените - светлите ще взема.
По пътя труден трябва да поема
с усмивка ведра на лицето,
без злоба и без завист във сърцето.
Захвърлям още суетата своя.
Олеква ми! Почувствах и покоя.
И с олекнала от грозното душа
следвам пътя си и своята съдба
по стръмната пътека на живота
- напред, нагоре, нависоко...