„В ОЖИДАНЬИ”
Николай Васильевич Симборский (1849-1881 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
В ОЧАКВАНЕ
...А вятър няма, няма... Сгърчени платна...
Като изваян корабът е неподвижен;
синеят горе небесата над една
бездушна красота, покой която ниже;
грамадата вода в стопен кристален ред
залята с блясък е, но мъртва и проклета...
Безсилие ни завладява, сякаш гнет
в душата ляга, и замиращо сърцето
се устремява с мъка там, където бряг,
едва видим, на родната земя тъмнее...
А вятър няма! Гърчат се платната пак
и тишина е, и в сърцето злоба зрее!
И тишина, и блясък е... Миражен свят
с терзаеща печал минава пред очите:
вълни безчет на родните реки гърмят,
преодоляват стръмни брегове и скитат.
Мизерните села и бедните поля
обилно с кръв и сълзи са залети. Властно
далечната, желаната от нас земя
е сякаш пред очите ни... С привет и ласки
по стръмни склонове шуми зеленина,
примамва, вика ни... Зове до късна доба!
Но вятър няма, няма... Сгърчени платна
и тишина, покой, и все по-силна злоба...
Мъчение е тежко: да стоиш пред враг,
готов за бой, ала до битка да не стигаш,
като орел прострелян в лудост пак и пак
ранените криле безплодно да повдигаш!
Стремиш се към целта: в мечтите вече, знам,
шуми и скърца пясъкът на роден пристан,
с утеха в жаден поглед да откриеш там
желания отдавна изглед търсен, искан;
да чуеш родни гласове, виделина
да видиш и ръце, протегнати за слука;
а вятър няма, няма... Сгърчени платна –
и късат се сърцата ни от скръб и мъка!
Сърцето къса се... Роят се и кипят
мечтите там, където е далече още,
където вярват в теб, очакват своя брат,
за да вървят по пътя към целта ни обща, –
с душата си очакваш, прикован и слаб
стремиш се, но мъчително съзнаваш клето
безсилието свое и, от ярост сляп,
кълнеш затишието, себе си, морето!
Над теб небето е с бездушна светлина,
морето стеле немия покой на гроба
и вятър няма, няма... Сгърчени платна
и тишина е, и в сърцето злоба, злоба!
Ударения
В ОЧАКВАНЕ
...А вя́тър ня́ма, ня́ма... Сгъ́рчени платна́...
Като́ изва́ян ко́рабът е неподви́жен;
сине́ят го́ре небеса́та над една́
безду́шна красота́, поко́й коя́то ни́же;
грама́дата вода́ в стопе́н криста́лен ре́д
заля́та с бля́сък е, но мъ́ртва и прокле́та...
Безси́лие ни завладя́ва, ся́каш гне́т
в душа́та ля́га, и зами́рашто сърце́то
се устремя́ва с мъ́ка та́м, къде́то бря́г,
едва́ види́м, на ро́дната земя́ тъмне́е...
А вя́тър ня́ма! Гъ́рчат се платна́та па́к
и тишина́ е, и в сърце́то зло́ба зре́е!
И тишина́, и бля́сък е... Мира́жен свя́т
с терза́ешта печа́л мина́ва пред очи́те:
вълни́ безче́т на ро́дните реки́ гърмя́т,
преодоля́ват стръ́мни брегове́ и ски́тат.
Мизе́рните села́ и бе́дните поля́
оби́лно с кръ́в и съ́лзи са зале́ти. Вла́стно
дале́чната, жела́ната от нас земя́
е ся́каш пред очи́те ни... С приве́т и ла́ски
по стръ́мни скло́нове шуми́ зеленина́,
прима́мва, ви́ка ни... Зове́ до къ́сна до́ба!
Но вя́тър ня́ма, ня́ма... Сгъ́рчени платна́
и тишина́, поко́й, и все́ по-си́лна зло́ба...
Мъче́ние е те́жко: да стои́ш пред вра́г,
гото́в за бо́й, ала́ до би́тка да не сти́гаш,
като́ оре́л простре́лян в лу́дост па́к и па́к
ране́ните криле́ безпло́дно да повди́гаш!
Стреми́ш се към целта́: в мечти́те ве́че, зна́м,
шуми́ и скъ́рца пя́съкът на ро́ден при́стан,
с уте́ха в жа́ден по́глед да откри́еш та́м
жела́ния отда́вна и́зглед тъ́рсен, и́скан;
да чу́еш ро́дни гласове́, виделина́
да ви́диш и ръце́, проте́гнати за слу́ка;
а вя́тър ня́ма, ня́ма... Сгъ́рчени платна́ –
и къ́сат се сърца́та ни от скръ́б и мъ́ка!
Сърце́то къ́са се... Роя́т се и кипя́т
мечти́те та́м, къде́то е дале́че о́ште,
къде́то вя́рват в те́б, оча́кват сво́я бра́т,
за да вървя́т по пъ́тя към целта́ ни о́бшта, –
с душа́та си оча́кваш, прикова́н и сла́б
стреми́ш се, но мъчи́телно съзна́ваш кле́то
безси́лието сво́е и, от я́рост сля́п,
кълне́ш зати́шието, се́бе си, море́то!
Над те́б небе́то е с безду́шна светлина́,
море́то сте́ле не́мия поко́й на гро́ба
и вя́тър ня́ма, ня́ма... Сгъ́рчени платна́
и тишина́ е, и в сърце́то зло́ба, зло́ба!
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Николай Симборский
В ОЖИДАНЬИ
...А ветра нет как нет... Повисли паруса...
Недвижный наш корабль стоит, как изваянье;
Раскинувшись над ним, синеют небеса
В бездушной красоте, в торжественном сияньи;
Расплавленным стеклом легла громада вод,
Вся блеском залита, но – мертвая, немая...
Сознанье тяжкое бессилия, как гнет,
Ложится на душу; и сердце, замирая,
Стремится с мукою туда, где полоса
Родной земли, для глаз чуть видная, темнеет...
А ветра нет как нет! Повисли паруса,
И тишь, и блеск кругом, и в сердце злоба зреет!
И тишь, и блеск кругом... Галлюцинаций ряд,
Терзая и дразня, проходит пред глазами:
Вот волны рек родных играют, и гремят,
И мчатся, сжатые крутыми берегами.
Вон вкруг убогих сел убогие поля,
Облитые слезой обильною и кровью...
И вся желанная, далекая земля
Как будто тут, в глазах... С приветом и любовью
Шумят по скатам гор зеленые леса,
Манят, зовут к себе... Рванулся б к ним скорее!
Но ветра нет как нет... Повисли паруса,
И тишь, и блеск кругом, и злоба всё сильнее...
Нет пытки тяжелей: стоять перед врагом,
С ним рваться в бой и знать, что тщетны все усилья,
И в бешенстве тупом, подстреленным орлом,
Бесплодно поднимать израненные крылья!
Близка стремленья цель: в мечте уж под ногой
Шуршит, скрипит песок на пристани родимой,
И, теша жадный взор, открылся пред тобой
Давно желанный вид, знакомый и любимый;
Уж слышишь, чудятся родимых голоса,
Уж видишь их к тебе протянутые руки, –
А ветра нет как нет... Повисли паруса,
И рвется сердце вон от скорби и от муки!
И рвется сердце вон... Роятся и кипят
Мечты, вразрез всему, что видится на деле;
Где веруют в тебя, где только мига ждут
Идти рука с рукой с тобою к общей цели –
Туда, закован, слаб, ты можешь лишь душой
Стремиться на призыв, с мученьем сознавая
Бессилие свое и, в ярости слепой,
Затишье, и себя, и море проклиная!..
Бездушно над тобой сверкают небеса,
От моря веет вкруг немым покоем гроба,
И ветра нет как нет... Недвижны паруса,
И тишь, и блеск кругом, и в сердце злоба, злоба!..
1876 г.
---------------
Руският поет Николай Симборски (Николай Васильевич Симборский) е роден през 1849 г. в с. Заборовка, Симбирска губерния. Учи в юридическия факултет на Казанския университет и в юридическия факултет на Московския университет. Публикува стихотворения, фейлетони и театрални рецензии в издания като „Пчела”, „Будильник”, „Развлечение”, „Неделя”, „Обзор”, „Тифлисский вестник”, „Русское обозрение” и др. От 1873 г. живее в Петербург, за кратко работи в Министерството на вътрешните работи. По време на Руско-турската война е кореспондент на в. „Новое время”. През последните години от живота си е редактор на сатиричното сп. „Фаланга”. Приживе няма издадена стихосбирка. Самоубива се на 21 февруари 1881 г. в гр. Тифлис, днес Тбилиси.