„ПЕРЕД ДВОРЦОМ”
Николай Александрович Добролюбов (1836-1861 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ПРЕД ДВОРЕЦА
Одето в дрипи, слабичко, болнаво, бледно,
с разплакано лице, треперещо от студ,
на градския площад момче ме срещна бедно
с молба като към Господ да го съжалят.
„Петима сме сираци – татко ни отвъд е,
на смъртен одър майчицата ни лежи,
пари за доктор няма, от дома ни пъдят
и в нищетата денонощно глад тежи.”
Аз слушах скръбно, с кръв обляно бе сърцето...
Не можех с нищо да помогна, бях сломен...
С отчаяна любов прегърнах аз детето
и дълго плаках – и за него, и за мен...
„Аз също беден съм, едва успявам, братче,
с труд тежък – казах – да изкарвам хляба свят,
проси от богаташите... Дано смилят се...”
И тръгнах си... Погледнах – и видях палат.
Богат, прекрасен, горд, грамаден и разкошен,
с безгрижна радост на сияещ божи дар,
бе светлината му тъй весела и мощна...
Пируваше си в него руският ни цар...
Защо да не пирува? Сред двореца пищен
трапеза и вино за тънък вкус блестят;
ни стон, ни плач, ни вопъл той не чува – нищо,
на грижите товарът му е непознат...
Той често хвърля за прищявки милиони,
на робите живот отнема, чест гори,
за него в бой на смърт отиват легиони,
за него майки жертват свойте дъщери...
За него всичко е! Страдания, скръб, грижи
и войнска гибел, на народа кръв и пот,
и наказания жестоки, грях и низост –
за него всичко зрее в ясен, сладък плод...
И не е чудно, че сама в тъма нерада
с пленени чувства, с яростен духовен глад –
по царска заповед, Русийо, влизаш в ада
и е сега животът ти позорен ад.
Ударения
ПРЕД ДВОРЕЦА
Оде́то в дри́пи, сла́бичко, болна́во, бле́дно,
с разпла́кано лице́, трепе́решто от сту́д,
на гра́дския плошта́д момче́ ме сре́штна бе́дно
с молба́ като́ към Го́спод да го съжаля́т.
„Пети́ма сме сира́ци – та́тко ни отвъ́д е,
на смъ́ртен о́дър ма́йчицата ни лежи́,
пари́ за до́ктор ня́ма, от дома́ ни пъ́дят
и в ништета́та деноно́штно гла́д тежи́.”
Аз слу́шах скръ́бно, с кръ́в обля́но бе сърце́то...
Не мо́жех с ни́што да помо́гна, бя́х сломе́н...
С отча́яна любо́в прегъ́рнах а́з дете́то
и дъ́лго пла́ках – и за не́го, и за ме́н...
„Аз съ́што бе́ден съм, едва́ успя́вам, бра́тче,
с труд те́жък – ка́зах – да изка́рвам хля́ба свя́т,
проси́ от богата́шите... Дано́ смиля́т се...”
И тръ́гнах си... Погле́днах – и видя́х пала́т.
Бога́т, прекра́сен, го́рд, грама́ден и разко́шен,
с безгри́жна ра́дост на сия́ешт бо́жи да́р,
бе светлина́та му тъй ве́села и мо́штна...
Пиру́ваше си в не́го ру́ският ни ца́р...
Зашто́ да не пиру́ва? Сред дворе́ца пи́штен
трапе́за и вино́ за тъ́нък вку́с блестя́т;
ни сто́н, ни пла́ч, ни во́пъл той не чу́ва – ни́што,
на гри́жите това́рът му е непозна́т...
Той че́сто хвъ́рля за приштя́вки милио́ни,
на ро́бите живо́т отне́ма, че́ст гори́,
за не́го в бо́й на смъ́рт оти́ват легио́ни,
за не́го ма́йки же́ртват сво́йте дъштери́...
За не́го вси́чко е! Страда́ния, скръб, гри́жи
и во́йнска ги́бел, на наро́да кръ́в и по́т,
и наказа́ния жесто́ки, гря́х и ни́зост –
за не́го вси́чко зре́е в я́сен, сла́дък пло́д...
И не е чу́дно, че сама́ в тъма́ нера́да
с плене́ни чу́вства, с я́ростен духо́вен гла́д –
по ца́рска за́повед, Руси́йо, вли́заш в а́да
и е сега́ живо́тът ти позо́рен а́д.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Николай Добролюбов
ПЕРЕД ДВОРЦОМ
В лохмотьях, худенький, болезненный и бледный,
Дрожа от холода, с заплаканным лицом,
На площади меня раз встретил мальчик бедный
И сжалиться над ним молил меня Христом.
„Нас пятеро сирот – отец взят в ополченье
И при смерти лежит в постели наша мать,
С квартиры гонят нас, нет денег на леченье,
И нам приходится по суткам голодать”.
Горел я, слушая; облилось сердце кровью...
Но пособить ничем не мог я их судьбе...
Ребенка обнял я с тоскою и любовью,
И долго плакал с ним... о нем и о себе...
„Я нищ, как ты, едва с тяжелыми трудами
Я достаю свой хлеб, – сказал я наконец, –
Проси у богачей... пусть сжалятся над вами...”
И я пошел... Взглянул – передо мной дворец.
Богат, роскошен, горд, прекрасен и громаден,
Беспечной радостью и счастьем он сиял,
И свет огней в нем был так весел и отраден...
Так безмятежно в нем царь русский пировал...
И что ж не пировать? Дворец его так пышен,
И яства и вино так нежат тонкий вкус;
Ничей – ни вопль, ни стон, ни вздох ему не слышен,
Неведом для него нужд мелких тяжкий груз...
По прихоти бросать он может миллионы,
Именье у рабов, их жизнь, их честь отнять,
Велеть, чтоб за него на смерть шли легионы,
Чтоб дочерью ему пожертвовала мать...
Всё для него!.. И скорбь, и бедность, и страданья,
И гибель воинов, и граждан кровь и пот,
И грех и низость их, и даже наказанья –
Всё зреет для него в прекрасный, сладкий плод...
Не диво, Русь, что – в тьме, в лохмотьях, в униженьи,
Замерзши чувствами, терпя духовный глад, –
Хоть в ад ты бросишься по царскому веленью;
Вся жизнь твоя теперь – позорный, душный ад.
1856 г.
---------------
Руският поет, писател, литературен критик, публицист и преводач Николай Добролюбов (Николай Александрович Добролюбов) е роден на 24 януари/5 февруари 1836 г. в гр. Нижни Новгород. Завършва Нижнигородската духовна семинария (1853 г.) и Главния педагогически институт при Духовната академия в Петербург (1857 г.). Революционен демократ, споделя радикални антимонархични, антирелигиозни и антикрепостнически възгледи. Първите му политически стихотворения са от 1854 г. През 1855 г. издава нелегалните в. „Слухи” и сп. „Ахинея”. От 1857 г. завежда критико-библиографския и сатиричния отдел в сп. „Современник”, а от 1858 г. е репетитор по руска словесност във Втори кадетски корпус. Публикува поезия, проза и литературна критика в „Современник”, „Свисток”, „Санкт-Петербургские ведомости” и „Сын Отечества”. Превежда творби на Хораций. Автор е на трудове и монографии като „О значении авторитета в воспитании” (1853 г.), „Очерк направления иезуитского ордена, особенно в приложении к воспитанию и обучению юношества” (1857 г.), „Основные законы воспитания” (1859 г.), „Всероссийские иллюзии, разрушаемые розгами” (1860 г.) и др. Умира на 17/29 ноември 1861 г. в Санкт Петербург. През 1862 г. излиза четиритомникът „Сочинения Н. А. Добролюбова”.