„ЛИДКА”
Виктор Аркадьевич Урин (1924-2004 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ЛИДКА
Нишката се скъса – как да я слепим.
Сбогом, Лидка, късно е , да поседим!
Нявга нейде в златни зимни широти
обично и свято вричахме мечти:
бяхме млади-луди, бяхме с теб едно,
искахме да бъде любовта до гроб.
Помниш ли, далеч към школния ни дом,
стръмната пътечка, хлъзгавия склон?
Сини буци снежни, мрачен градски час,
там ли тайно нежно те целувах аз?
Край рекичка зимна с ласки сгуши ти
раменца любими на моите мечти.
Беше, Лидка, беше, но не е сега.
Нова зима срещна днешната тъга.
Времето не пита! Литна младостта ни,
ти на фронта, Лидка, в битката застана...
Дни окопни, стичат се в зли престрелки всички...
Пъргави момичета – бойните медички,
ни превръзват раните и ни с вода поят.
Фронтоваци пламенно ще ги благословят.
Страх и смелост, дим е, щикове и каски.
Ах, как се стремиме към човешки ласки,
към гальовни думи, сплели гръд към гръд...
А куршум куршуми с нас ще споделят.
Но какво увъртаме! Стон в сърцето ври,
от тъга е кърваво – как да се смири.
...Ти стоиш, надянала болнични одежди,
много си отслабнала, с непривична тежест.
Ти ли си, ти, с дъщеричка на ръце?
Где ли са искриците в твоето лице?
Бузите защо са без огнения тен?
И защо на танци ти не каниш мен?
И защо не чака? Друга ли сега,
чужда ли си в мрака с моята тъга?
Аз стоя разсеяно, мъка ме плете,
Лидия Сергеевна, майка на дете.
Аз стоя, не зная думите си там...
– Аз не обвинявам, ти си права, знам.
Може би отново обич ще лети?
Лидка рони слово: – Глупавичък ти!
Любовта ни школна времето зави,
друго време погна ни, тъй че забрави.
Споменът ти блед е за пътечка зимна,
как вървяхме редом с обичта взаимна,
край рекичка снежна как притисна ти
раменцата нежни на своите мечти...
Беше, Лидка, беше, но не е сега...
Нова зима срещна днешната тъга.
Нишката се скъса – как да върнем страст...
Сбогом, Лидка, късно, мила, е за нас.
Ударения
ЛИДКА
Ни́шката се скъ́са – ка́к да я слепи́м.
Сбо́гом, Ли́дка, къ́сно е , да поседи́м!
Ня́вга не́йде в зла́тни зи́мни широти́
о́бично и свя́то ври́чахме мечти́:
бя́хме мла́ди-лу́ди, бя́хме с те́б едно́,
и́скахме да бъ́де любовта́ до гро́б.
По́мниш ли, дале́ч към шко́лния ни до́м,
стръ́мната пъте́чка, хлъ́згавия скло́н?
Си́ни бу́ци сне́жни, мра́чен гра́дски ча́с,
та́м ли та́йно не́жно те целу́вах а́з?
Край реки́чка зи́мна с ла́ски сгу́ши ти́
раменца́ люби́ми на мо́ите мечти́.
Бе́ше, Ли́дка, бе́ше, но не е́ сега́.
Но́ва зи́ма сре́штна дне́шната тъга́.
Вре́мето не пи́та! Ли́тна младостта́ ни,
ти на фро́нта, Ли́дка, в би́тката заста́на...
Дни́ око́пни, сти́чат се в зли́ престре́лки вси́чки...
Пъ́ргави моми́чета – бо́йните меди́чки,
ни превръ́зват ра́ните и ни с вода́ поя́т.
Фронтова́ци пла́менно ште ги благословя́т.
Стра́х и сме́лост, ди́м е, шти́кове и ка́ски.
А́х, как се стреми́ме към чове́шки ла́ски,
към гальо́вни ду́ми, спле́ли гръ́д към гръ́д...
А куршу́м куршу́ми с на́с ште споделя́т.
Но какво́ увъ́ртаме! Сто́н в сърце́то ври́,
от тъга́ е къ́рваво – ка́к да се смири́.
...Ти стои́ш, надя́нала бо́лнични оде́жди,
мно́го си отсла́бнала, с неприви́чна те́жест.
Ти́ ли си, ти, с дъштери́чка на ръце́?
Где́ ли са искри́ците в тво́ето лице́?
Бу́зите зашто́ са без о́гнения те́н?
И зашто́ на та́нци ти́ не ка́ниш ме́н?
И зашто́ не ча́ка? Дру́га ли сега́,
чу́жда ли си в мра́ка с мо́ята тъга́?
Аз стоя́ разсе́яно, мъ́ка ме плете́,
Ли́дия Серге́евна, ма́йка на дете́.
Аз стоя́, не зна́я ду́мите си та́м...
– Аз не обвиня́вам, ти си пра́ва, зна́м.
Мо́же би отно́во о́бич ште лети́?
Ли́дка ро́ни сло́во: – Глу́павичък ти́!
Любовта́ ни шко́лна вре́мето зави́,
дру́го вре́ме по́гна ни, тъ́й че забрави́.
Спо́менът ти бле́д е за пъте́чка зи́мна,
как вървя́хме ре́дом с обичта́ взаи́мна,
край реки́чка сне́жна как прити́сна ти́
раменца́та не́жни на сво́ите мечти́...
Бе́ше, Ли́дка, бе́ше, но не е́ сега́...
Но́ва зи́ма сре́штна дне́шната тъга́.
Ни́шката се скъ́са – ка́к да въ́рнем стра́ст...
Сбо́гом, Ли́дка, къ́сно, ми́ла, е за на́с.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Виктор Урин
ЛИДКА
Оборвалась нитка – не связать края.
До свиданья, Лидка, девочка моя!
Где-то и когда-то посреди зимы
Горячо и свято обещали мы:
Мол, любовь до гроба будет все равно,
Потому что оба мы с тобой одно.
Помнишь Техноложку, школьный перерыв,
Зимнюю дорожку и крутой обрыв?
Голубые комья, сумрачный квартал,
Где тебя тайком я в губы целовал?
Там у снежной речки я обнял сильней
Худенькие плечики девочки своей.
Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Ах, какое дело! Юность пролетела,
Лидка, ты на фронте, там, где ты хотела…
Дни идут окопные, перестрелка, стычки…
Ходят расторопные девушки-медички.
Тащат, перевязывают, поят нас водой.
Что-то им рассказывает парень фронтовой.
Всюду страх и смелость, дым, штыки и каски.
Ах, как захотелось хоть немножко ласки,
Чтоб к груди прильнули, чтоб обняться тут…
Пули – это пули, где-нибудь найдут.
Что ж тут церемониться! Сердце на бегу
Гонится и гонится – больше не могу.
…Ты стоишь, надевшая свой халат больничный,
Очень ослабевшая с ношей непривычной.
Ты ли это, ты ли с дочкой на руках?
Почему застыли искорки в глазах?
Почему останутся щеки без огня?
Почему на танцы не зовешь меня?
Почему не ждала? Почему другой?
Неужели стала для меня чужой?
Я стою растерянно, не могу понять,
Лидия Сергеевна, девочкина мать.
Я стою, не знаю, как найти слова…
– Я ж не обвиняю, ты во всем права.
Может быть, сначала все начнем с тобой?..
Лида отвечала: – Глупый ты какой…
То, что было в школе, вряд ли нам вернуть,
А сейчас – тем более, так что позабудь.
Вспоминать не надо зимнюю дорожку,
Как с тобою рядом шли мы в Техноложку
И у снежной речки ты прижал сильней
Худенькие плечики девочки своей…
Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Оборвалась нитка, не связать края…
До свиданья, Лидка, девочка моя.
1943 г.
---------------
Руският поет Виктор Урин (Виктор Аркадьевич Урин) е роден на 30 юни 1924 г. в гр. Харков. През Великата отечествена война е танкист. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1948 г.). През 50-те и 60-те години обикаля СССР с автомобил. Опитва се да организира Световен съюз на поетите. Литературната критика го обвинява във формализъм, през 1974 г. е изключен от Съюза на писателите на СССР и издава самиздатското сп. „Мост”. През 1977 г. емигрира в САЩ, където продължава литературната си дейност. Член е на ПЕН-клуба на САЩ и на Американската академия за поезия. Автор е на стихосбирките „Весна победителей” (1946 г.), „Говори, Мамаев курган!” (1968 г.), „Избранная лирика” (1970 г.), „Пароль” (1972 г.), „Гвоздики под ливнями” (1972 г.), „Книга жизни” (1974 г.), „Разведка боем” (1995 г.), на книгите с пътеписи, репортажи и стихове „179 дней в автомобиле. Москва – Владивосток” (1958 г.), „По колымской трассе – к полюсу холода” (1959 г.) и др. Умира на 30 август 2004 г. в Ню Йорк, САЩ.