Автор: Генка Богданова
И е буквата начална.
Златка е принцеса жална...
Не, ще почнем отначало
докато не си заспало!
Досега ти аз разказвах
само за животни разни.
Ала тази нощ ще има
друга приказка любима.
Имало в страна далечна,
дето младостта е вечна,
мил, хубав принц с добра душа.
Той влюбил се в една мома –
хубавица звездочела,
тя сърцето му превзела.
Всичко би било чудесно,
но не било толкоз лесно
двамата да се обичат
и във вярност да се вричат.
Златка била дъщерята
на вещица непозната.
В кула, до небе висока,
таз магьосница жестока,
на магьосник обещава
с щерка си да го венчава.
Златка – млада и чевръста,
с дълга плитка- чак до кръста,
с очи - звездици в черна нощ.
Магьосникът бил глупав,
нахален, грозен, зъл и стар,
съвсем не ставал за другар.
А пък принцът наш тъгувал,
всяка вечер той сънувал,
че тъжна Златка го зове
и му протяга тя ръце:
-Моля ти се, отведи ме,
от магьосника спаси ме!
Щом пробудил се от сън,
той кончето повел навън,
яхнал го и в тъмнината
запрепускал през гората
към девойката нещастна,
към звездицата си ясна.
Гарванът, предател черен,
на вещицата бил верен,
той съобщил й новината,
че към кулата в тъмата
принца с коня си препуска,
сякаш облак чер се спуска
и Златка с дългите коси,
той бърза, бърза да спаси.
Срещнала го страшна хала,
чак от ада долетяла.
Пак върху момъка без жал
летели камъни и кал.
Вятър ровове изравял,
ала момъкът проправял
сам пътя си със остър меч,
и пак препускал по-далеч.
Вещицата със магия
Златка пак от него крие.
Мракът в крепост се превърнал,
но юнака смел не върнал.
Със магия непозната
тя накарала гората
дървета здрави да сплете
и смелия юнак да спре.
Бръкнал принцът във торбата,
и извадил тамбурата,
та засвирил той чевръсто.
Стресната, гората гъста
дочула песен в този кът
сама направила му път.
Стигнал кулата висока,
ала спряла го дълбока
ужасна бездна, със вода.
"Ако си имах аз крила,
нима се бих сред пътя спрял?"
Ала зарадван в миг видял
в небето приказни орли
над него ниско да кръжи.
И той по¬мо¬лил с ясен глас:
- Ах, моля Ви, орлета, аз,
през рова ме пренесете,
в кулата ме оставете!
Спуснали се три орлета. -
три орлета, три братлета -
и с очи докато мигне,
той във кулата пристигнал.
Там орлите с сетни сили
от крилете го свалили.
- Сбогом, принце! - му казали
и в небето отлетяли.
Ето ги щастливи двама!
Ала път навънка няма.
Ключ си нямат за вратата,
нито стълба до земяте
Но си имала момата,
плитка дълга и чудата.
Помолила се от сърце
плитката да порасте.
И пораснала косата,
спуснала се до земята
като стълбица от свила,
от беда ги тя спасила.
В битката със злата сила,
любовта им победила.
Вещицата пък, от злоба,
сама скочила във гроба
Птички весело зарели
и листенца зашумели.
Златка била най-щастлива.
Няма я гората дива
с магьосника прегърбен, стар.
А Принцът станал й другар.
За съпрузи те се взели
и щастливо заживели.
А ти навярно си разбрала -
с обич зло се побеждава!