Тук липсва всяка малка суета
и каменно е, някак много тихо.
Стоя. Пред мен – затворена врата,
зад мене куп листа танцуват с вихър.
В очите ми сълзи се спотаиха
и споменът за теб – река потече.
Денят намръщен стана сприхав
и всеки страх, на глас изречен,
ми казваше далече си, далече...
Душата реже с острия си ръб
и няма кой да ме превърже, няма.
От жал простенва черната ми скръб
за липса от опората на рамо,
погледна ли към снимката ти, мамо.
Тъгата си да можех да потуля
в дълбокото, под някой речен камък,
от вятър и от слънце непрежулен.
Не може нищо да не чуваш. Чу ли?
Сега разказвам дълго и без звук,
надолу, от високото поглеждай
към мен и към порасналия внук.
Понякога навярно съм небрежна.
към липсата на майчината нежност,
но продължавам да вървя напряко
и уча се живота да подреждам.
Ти точно днес не питай как съм,
че гробът на смъртта е зейнал лаком.
Говоря ти, а ти мълчиш, мълчиш.
Отивам си, небето се смрачава.
Изпращам с теб последните лъчи,
денят в далечината се смалява.
Мълчанието ме залива с лава,
изгаря думите, очите, всичко.
Два стръка незабравки ти оставям,
пресяда в мен последната ми сричка.
Обръщам се и тръгвам си самичка.