Нощта е по-коварна от отрова,
изпуска тъмнината на талази.
Луната и – посърнала виновно,
зад гъсти облаци в небето лази.
В такава нощ сънят ми е наказан
и глождят ме зениците в очите.
За тебе много дълго и разказвах,
тя всяка дума глътваше до ситост.
Напусто после търсех в дълбините,
частичките от тебе да намеря.
Оставаха в дълбокото и скрити,
притихваше гласът ми разтреперан.
Нощта те взе от мен, не те зазидах
в крило на гълъб, ни в сърце на мида.