Георги Рупчев. Баллада о неизвестной жизни

Терджиман Кырымлы Второй
Баладата за неизвестния живот

Врязан в зрелия здрач, на перона съзрях: непозната
под фенера, по никое време, а мястото— ничие.
Бе часовникът спрял и отдавна немит циферблата,
сякаш всичко да скрие от нас, нас да скрие от всичко.

Беше мургав и грапав градец, гласовете тъмнееха
и накрая, под хълмове сводести, вече се свършваха.
Колко дълго - не помня, вървял съм, повлечен от нея,
и пред нас се изправи пияна, паянтова къщата.

 Две наточени ножчета, ние скришом забихме се вътре,
сякаш още на стълбите чака с каиша баща й.
Сякаш всичко се сви - бях попаднал в самото предсърдие
на животеца чужд, а къде да избягам— не знаех.

- Влез - тя рече. - Душата сиротна и с малко е сита.
Ако никой не дойде, кукува си с мен в прахоляка. -
Сетне стопли вода и сама ме изми, поприглади косите ми
и в сапунена пяна и пара на пода се свлякохме.

С дъх и тяло съсичах живота— и  своя, и нейния,
с вик го пращах дълбоко у нея— дано там остане,
а след малко отново се блъскаха двете ни сенки
о стената дебела, огрени от два реотана.

Пред очите на мрака, пред двата му ириса огнени,
канче кисело вино изпих, та дано се съвзема,
но изду се нощта и в гърдите ме блъсна, подгони ме
и досущ като гущер на припек се гънеше времето.

Не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава,
изпотъпкан от дивия сън, задушен с блатни газове.
Късно беше да помня - стоях до стената изправен,
как да мина оттам, тази тинеста нощ да изгазя?

Аз не исках,
не искам да бъда заплашван, преследван, раняван,
принуждаван, отвличан, не искам да бъда убиван.
Да умирам е късно, щом всичко било е наяве.
Да забравям е страшно, пред всичко, което е още небивало.

 Георги Рупчев


Баллада о незнакомой жизни

На перроне пустом я приметил ничью шалашовку.
Ныл фингал фонаря, плыл без стрелок в пыли циферблат.
Всё таилось от нас, от всего мы таились неловко,
пара финок лихих ножен без и тем более лат.

В городке никаком распоследний шумок убирался
в сень недальних пустых, колоколообразных холмов.
Нею молча влеком, уж не помню, как долго я шлялся.
Перед нами возник неухоженный глиняный дом.

Мы как воры за дверь, и на цыпочках до закоулка,
словно с ремнем её ждал по жизни нетрезвый отец.
Я в интимец чужой от отчаянья, что ли, воткнулся,
и не знал для чего, и не знал как назад наконец.

Мне открыла она: «Много надо ли бедной сиротке.
Покукуем вдвоём, третий лишний авось не к утру».
И нагрела воды, и помыла меня так неробко.
Мы на доски легли после «дай я ещё раз потру».

Жизнь свою и её, дух и тело своё и чужое,
на сохранку туда с криком я —ни за что не достать.
По дебелой стене наши тени метались как в бое,
передышка, и вновь, и пылал как циклоп реостат.

Я в пещерном плену погибавший неслабо помалу,
оклемался чуток, выпил кислого чарку вина.
Сдулась ночь. Время в грудь меня «прочь», и погнало
словно ящерка прыг в тень с припёка— и силы полна.

Ночью той я не раз умирал, уцелевший однако,
задыхался во сне, где меня уставали толочь.
Помню, как я стоял у стены и навытяжку плакал,
и не знал как назад, и не знал, чем закончится ночь.

Не хотел...
не хочу под конвоем на нары-полати,
по закону и так, сапогами по почкам вдвойне.
Мне бы в срок умереть, при уме и  в рассудке, в кровати,
всё плохое забыть перед тем, что там судится мне.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы