Стоя пред теб. Осъден съм за всичко.
Дълбоко в мен вините се прескачат.
Надеждата в зениците – мъниче,
на педя от сълзата. Ще заплаче.
И трупам укори, кънти – „виновен”,
и нервен тик по мъжките ми скули
простира пипалата си чутовно,
и брули ми надеждата, тъй брули...
В юмруци, до безкръвие дланта ми
забива ноктите си настървено
и зейват в мене десет черни ями.
Едничката дано поне простене.
Мълчат. Палачът днес ми е душата.
На екс вините, всичките изпивам,
те прът са в колелото на съдбата.
Катран са локвите, дъждът е в сиво.
Умира непожаленият в мене.
На гордите душата не прощава.
Да можех да извикам, че съм тленен,
сълзата ми да угаси жарава.
И аз мълча. Прегърнал съм палача
без шум в гръдта на мъжките подмоли,
но виждам как жена разкъсва здрача
и себе си, в очите и измолен.