За думите ми
На човека, който им даде
посока и криле да летят.
Аз нямам сили да пилея мъртви думи
и много често с тишината си мълча.
Платила съм ги и с последната си сума
за тях от себе си откъснала съм част.
Той бирник е, животът, виждаш, алчно взема,
намира скритата стотинка в някой кът.
И всички гладове в душата ми са неми,
по-често нощите ми вместо тях крещят.
Под дрехите ми в гардероба има болки.
Какво ли не продават хорските очи...
Ще обеднея ли не питах, нито колко
порязаната тишина ще ми личи.
Купувах точно тях. И знам, не бяха златни
(в желания за злато луд е този свят).
Взривяваха душата ми до тлен, до атом.
Не питай после как събирах необят.
След всеки взрив от тихото съшивах рокля,
прикриваше умело вътрешния плач.
Та, кой ли иска да върви през кални локви,
на кой ли му се пие от чашата със здрач?
Платила съм на всяка думичка цената
и няма ресто в мене – вятър да свисти.
Най-трудно се прочита дума непозната,
а лесно даде и крилете да лети.