По стъпките на стари калдъръми,
край зидани огради с дялан камък,
където чувството за дом осъмва
под покривите тихи по-голямо,
в началото на този плах октомври,
облечен с риза в цветове на есен,
в която всяка малка клонка помни,
че вятърът листата смъква лесно,
вървя и дланите ми стават топли,
а мислите отмиват дъждовете.
Върви и времето, току похлопва
и влиза през комини с ветровете.
Навярно да разрови пак огнище,
от въглен в тъмното да го запали,
от снимки спомени да си изнищи
и да повдигне спуснати воали
зад старите проскърцващи прозорци,
които уморени кротко чакат,
да се завърнат на рояци хора
и спрат минутите им да тиктакат,
закотвени в най-топлата сърдечност,
която простичко те пита „Как си?”,
скъсила разстояния далечни
и пуснала духа от тежки ракли,
крилат да хукне после вън на двора,
под сянката на чакаща черница
да спре, а отвисокото простора
в очите му да си отгледа птица.
Днес някъде в сърцето на октомври
от юг два бели щъркела се връщат
или пък аз наскитана бездомно,
намирам корени под стари къщи.