И тази нощ е облачно, ще поръми.
Така – небрежно, тихо и на пресекулки.
Дочувам как въздиша старият комин.
Олекват къщите от тъмното сами.
Тъгата ли тече по облачните скули
и тъй минорно си потраква по стъклата
мелодия от късна есен недопята?
Въпроса взема вятърът в ръце. Лети.
По покриви, по улици, из всяко кътче.
Почуква тук и там. Заключени врати.
Смълчана, тишината нищо не пести,
изпраща ехото да отговаря с тътен.
В дъжда заслушан и в листата укротен,
притихва вятърът, измокрен и студен.
Вали тъй бавно. Не разпитвам докога,
един след друг угасват всичките прозорци.
Изглежда тази нощ дъждът е сурогат,
напомнящ как тече на капчици тъга.
Премигват светофарите навънка зорко.
След час или до два зората ще притича.
Валя и тази нощ. Валя без нищо лично.