Защо ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;
сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?
Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас
на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?
Николай Лилиев
Зачем мне вдохновенья чудный дар,
случайным взорам открывая душу,
гореть любви у алтаря ненужной,
случайной жертвой под нелёгкий пар;
чтоб сердце было век цветущий сад
восторгов страстных, нежных упований,
не властный толку, торжищу и брани,
и я в пути земном ему был рад?
Зачем мне струи солнечных лучей,
меня вотще казнящие для глума,
и доливающие за края
застойных дней моих едва ручей,
проснувшийся от будничного шума
земного, в коем исчезаю я?
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы