Отсякоха дървото под прозореца ми.
Белязали го бяха с кръст зелен —
каква ирония! —
и дни наред безмълвно пита
„защо“ пръстта,
която ще го погребе…
А още имаше корона
дъхава и силна,
в която птиците гнездяха
и корените му,
преливащи от сокове,
лудуваха във майката — земя.
Но тялото му бавно се привеждаше
под непосилния товар
от страсти и тъга.
Ах, тялото —
ковчегът тесен
за всяка скитница — душа…
Душата ми, потресена, се свлече
до шепата трески,
кървящи на пръстта.
Господи,
не позволявай
и мен така да посекат!
Ружа Велчева