„Неповярвалия обич
(скрил е някъде
в съня си
стих от топлото ти име)
в стъпките на непознати.
Или в твоето "обичам".
Говори ми... говори ми...”
П. Парнарев
Когато си тръгнат и всичките думи,
тъй както си тръгват любимите хора,
пожарът в тъгата ми зная, ще лумне,
запалил луната на моя прозорец.
Тогава ще видя – от толкова синьо
как някъде, нещо се рони и скършва,
и всички написани бъдещи линии
в безпътици пътища как ще потърсят.
Изчоплило времето белег след белег
стрелките ще спре отведъж да превърта,
до нямо очакване всичко ще смели
на срички, преседнали в моето гърло.
Ще спра да говоря. И точно тогава,
пред прага на бялата, тихата зима
ти скрий мълчаливо в съня си на завет
стиха ми и моето, топлото име.