Беспросветное время настало:
дни тяжёлые, словно гранит...
Вот, и сердце от горя устало
и болит, и болит, и болит...
Кто услышит? Бессмыслены речи...
Вам печаль моя, знаю, чужда...
Может двери откроют навстречу?...
Но когда? Но когда? Но когда?
Будто странник стою бесприютен,
в них стучусь - сто дорог исходил...
Ну, откройте мне, добрые люди!
Я один! Я один! Я один!
Ничего за душой. Лишь неволя!
Вас присутствием не огорчу...
В уголке кротко сяду, не боле,
помолчу...Помолчу...Помолчу!
У дорог есть конец и начало,
дождь польёт - век ему не шуметь.
Только сердцу, что горе познало,
никогда уже не отболеть...
перевод с болгарского
2015
О Т К Р О В Е Н И Е
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога? Докога? Докога?
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път исходил голям...
Отворете ме, милички хора!
Аз съм сам! Аз съм сам! Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола,
ще мълча...Ще мълча...Ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка приляло,
няма никога да отболи...