Атанас Капралов
ВІЛЬНИЙ
Бездарність всюди нишпоркою лине,
мені загибель
пророкує зично...
Гай-гай, вона навіки – певен – згине,
а я
запрограмований на вічне.
Я, попри всі незгоди,
не загину
і проросту у майбуття словами,
мої ж сатрапи – суто мертвечина,
розрита в ґрунті вуличними псами…
Хто є вони?
Хоч всюди тління звичне,
чи все до ніг їм
мусимо зложити?..
Якщо я маю місію кармічну,
вона у тім,
щоб простір освіжити.
Народ мій ще живий,
хоча й не диха,
його загнала в кут треклята влада,
проте війне мій вірш, як свіжий вихор,
і ним народ мій дихатиме радо.
І прийде він —
о небеса! –
до тями,
з його очей умить спаде полуда,
і він здвигне
могутніми плечами –
і остаточно страх одвічний збуде.
Мить божественна!
Ради неї мушу
іти вперед,
хоч під ногами безна,
мить,
коли раб собі вертає душу.
Болгарія моя без неї щезне…
Готовий
їсти землю
без забари.
А як здобуде мій народ свободу,
на прах ти перетворишся,
нездаро,
я ж –
світоч буду для свого народу!
(авторизований переклад з болгарської – Любов Цай)
***
Оригинал:
Атанас Капралов
СВОБОДЕН
Всевластното бездарие сънува
трева – над мен,
зад него – вечна диря…
Уви! – то в сляпа дупка ще векува,
а за безкрая
аз съм програмиран.
Дори да искам,
няма да се свърша –
в пречистеното бъдно ще се случа,
а моите сатрапи ще са мърша,
изровена от уличното куче…
Кои са те,
та да ги срещам ничком?
Вонят на тлен,
не може да се трае…
И ако тук съм с мисия кармична,
пространството да проветрявам
тя е!
Народът днес е жив,
ала не диша,
сврян в ъгъла от тази власт невежа.
Но моят стих подобно еъркандишън
в главата му ще впръска струя свежа…
И той –
о, небеса! –
ще се опомни,
очите му ще спрат да гледат тъпо
и с тялото си –
силно и огромно –
върху врата на своя страх ще стъпи.
Божествен миг!
Мигът на светлината.
Миг,
в който всички литваме над бездна.
Миг,
в който робът връща си душата.
Без този миг България изчезва…
За този миг
пръст ял бих,
то е ясно.
А щом духът изправи се свободен,
ще станеш прах,
бездарие злощастно,
а аз –
пулсар в окото на народа!