Много късно
Летяха враните, а подир тях кат птички
се вдигнаха далече горските листа.
Небето стана жълто в миг, а клоните самички
увиснаха кат скелети във черна пустота.
И късно– за любов... и пусто– за усмивки...
тез, що очакваха, умряха от печал.
Заслизаха по урвите, по горските извивки
и вълци, умърлушени във заскрежена кал.
И както бързаха надолу към селата,
облече планината дреха– цяла сняг.
С надвиснал, снежен лоб на пътя падна с гръм скалата–
на пътя, гдето вълците свършиха своя бяг.
Дали е време вече печка да запаля,
че моя старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вече вън...
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Так поздно
Вороней стае следом пташкам воля–
порхнула вдаль осенняя листва.
Вполнеба рябь. И веток голь без боли
в пустом повисла не расти трава.
Так поздно о любви... и об улыбках...
заждавшиеся, сгинули в тоске.
Там волки с голоду на лапах зыбких
спустились с гор по мясо налегке.
Заиндевелой над дорожной грязью
меж пиков гор скопился белый снег–
свалился в дол безмолвно, весь и сразу–
лавиной кончен хищников набег.
Зажечь ли печь? Старик озяб икая:
горел кому, как знать– давно погас.
Пойду ему головку приласкаю:
быть может, не проснётся в этот раз...
Яна Язова