Печаль одна
Трепещет в лужах тьма пустая–
луну похитил сатана.
В грязи густой не угасая
горят фонарики без сна,
как нищета у них босая,
что руки тянет хоть по медь,
чтоб ночь за ночью угасая
однажды тихо умереть
голодным скопищем, не врозь бы-
нагая немощь тел и душ
одну на всех немую просьбу
«подай» влачит за грязный гуж.
–Довольно вам стоять, калеки,
идёмте в гости все ко мне!
–Мы, тоже люди-человеки,
бываем сыты лишь во сне–
по хлеб влачась от дома к дому,
стучим в ворота– подадут,
а на ночь глядя– в прежний омут
спиной в чугунную балду.
Не вижу глаз их, где навечно
увязла сирая печаль,
на всех одна– бесчеловечна,
не корка– суше кирпича.
Как на заре сырой и гулкой
коптят и гаснут фонари,
они расходятся по улкам
по хлеб стучаться до зари.
Влачится скитная станица
с окостеневшею рукой...
А ночь в глаза мои глядится
и просит помощи- какой?..
Жива, стучу в твои ворота,
но насмерть заперты они,
а там, за ближним поворотом–
погост мой,
города двойник.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Скръб
Мъждукат газени фенери
във уличната гъста кал.
Нощта във локвите трепери.
Вампир луната е заял.
И просяците с ръце вдървени
фенерите подпират с гръб;
а бедните им мисли спрени,
увиснали на щърбав ръб.
Под хладна светлинка във здрачът
на гола немощ, подир теб
те– просешките мисли плачат:
«Пари ми дай, пари за хлеб!»
–Ех, стига куцахте сакати!
Днес в празник тропахте по мен!
«Ний носим сухите комати
в бордей на кална локва плен.
И просим в пътя си до къщи,
по улици– море– вървим.
На всеки стълб фенер намръщен
ний слабия фитил гасим.»
Вървят те– нечовеци бедни.
Вървят– тук плът на вечна скръб.
Фенерите гасят последни,
Подпрели ги със дрипав гръб.
Нощта до портите се спира,
за помощ гледа ме в очи...
А улицата ги разбира
и в хладна тиня си мълчи...
И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг...
Но в сънен креп мълчат вратите–
И всеки дом е саркофаг.
Яна Язова