;
Кълбо от спомени
Автор: Росен Русев
Душата сви се на кълбо,
в тишина от спомени.
Кълбото се наричаше любов,
защо ли?...
Само есенната тишина
говори с падащи листа,
танцуващи със вятъра
край есенните минзухари.
Каква ли есен е сега?
Какво е утрото, което чакам
в пресипналата тишина.
Въртят се мислите в нощта,
като листата тръгнали на танц,
за среща със земята.
Не спя. Винаги те чакам.
Нощта не носи мир и тишина,
а само болка сляпа.
И сякаш свила се у мен,
като змия във пазва студенее,
безмълвна и измръзнала
и свита на кълбо -
душата леденее.
Без любов...
В едно кълбо... Сама.