Ти пое към залеза безмълвен
и проплака в зрака улулица.
Необрано, лозето на хълма,
го остави на сиротни птици.
Тръгна си с последното си лято
и угасна като в речен бързей.
Шета в двора ти несретен вятър,
орехът те жали с тежки сълзи.
Че смъртта с извечната си сила
с острата коса и теб достигна.
Мъдростта безправна се е свила
в хилядите ти обични книги.
Подир битки, ветрове насрещни,
преживял беди, любов и горест,
с дух, потрепващ над прощални свещи,
тръгваш си с нелеката си орис.
И безмълвен, покосен на пътя,
устремен си вече към небето.
Зная само –даже и безплътен,
с доброта и обич ще ни светиш.
28.09.2018 г. Дафинка Станева