на Теодора
„ Вие не знаете, не знаете какво е да си сам.”
След следващия дом ще се изгубя.
Ще падна от душата си – скала
назъбена от нямане и грубост.
Ще падам дълго в меката мъгла.
Късметът ми оказа се квартира,
по временна от всички времена.
След всяка хлопната врата умирах,
в ръката си с багаж от тишина.
Научих се – до днес не се привързвам
към хора, вещи и какво било.
Сърцето ми е без икони църква,
познало само твърдото легло.
И смътно помня думичките: мама,
приятел, татко, брат или сестра.
Зачеркнах ги. Тежаха както камък,
но още, че ги нямам имам страх.
Не знаете, не знаете какво е,
в рояците от хора да си сам.
Не казвайте: "Мъглата е усое.",
в очите ми е бяла. Скачам там.