Хотел
Аз се качвам по старите стълби със червени килими,
с перила от дърво, от желязо, на всеки завой– огледало.
В тъмнината оглеждам се аз, ръцете, челото– сини, тъмни,
високият дръст, мойта дреха и палтото от слънце и прах пожълтяло.
Почуквам полека на свойта врата, отварям, а вътре е тихо.
Посреща ме с кротко лице моят собствен портрет от стената.
От прозореца, ето, пердето добродушно ми кима.
Часовникът спрял, двете рози увехнали във вазата.
Аз седя на прозореца, осветен от далечен фенер.
Комините– черни, луната– пламтяща във мрака.
Хилави кучета долу на тъмния ъгъл задрямали.
Черно е в къщите, черно– в небето, в моята стая.
...Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?
От коя ли страна, през кои океани и залези?
— Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко носталгия:
вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук– другоземец ли?
Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен език.
Може би прадеди са ми инките— жреци от загадъчен храм.
Аз не знам. Аз не знам. Тук луната седи на комин.
Двете рози увехнали във вазата. Тихо е. Във хотела съм сам.
Александър Вутимски
Отель
В зеркалах тёмносинь и высок донельзя,
в порыжевшем от пыли и летнего жара,
по перилам широким ладонью скользя,
по багровым коврам я по лестнице старой.
Постучав, отворяю: внутри тишина.
Мой портрет со стены кротколице взирает.
Пара роз. Стали ходики. Ваза одна.
Штора мне одному добродушно кивает.
Там фонарь за углом и луна пламенеют во мраке.
Свесив ноги над улкой, гляжусь в чьи-то мёртвые сны:
там в углу, в темноте задремали худые собаки;
небо, номер мой, окна квартир, что напротив, черны.
Я...
откуда, зачем в этот сумрачный старый отель
океаны-закаты рассёк без резонов и раций?..
Знать не знаю. В ночи ностальгический хмель
мучит– плачу ль, мечтаю, хожу– иностранца ль,
чей язык позабыт, умер, вышедший встарь?
Пращур чей инка-жрец тайн богов господин?
Знать знаю. Не знаю. Луна оседлала дымарь.
В вазе пара увядшая роз. С тишиной я один.
Александыр Вутимски
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы