Вид из окна
1.
На этой старой молчаливой улке
дома желты, и что фонарь, то вешка.
Во дворике томясь под ветром гулким
поскрипывает ветхая тележка.
Вечор вороны схохленные дрожко
на черепице дремлют как обычно.
Под дерево одна садится кошка
и утомлённо в сумерках мурлычет...
И я тут вечно одинок, забытый...
И в комнате моей покой и только...
Где ходики осипшие в безбыте
мгновеньям счёт моим ведут без толку.
«Эй, отзовизь! Есть тут душа живая?..»
Моя тележка вечно на приколе.
На улке никого– не до трамваев.
Быть может, стар и я, чего нам боле.
2.
В моей неновой спальне пожелтевшей
покой и тишина часами кряду.
Под сумерки один я безутешный
устало у окна гляди присяду,
и засмотрюсь на золото деревьев,
заросшие надворные каменья,
пока не в стыть небесные пригревы,
и облаки серебряные в темень.
И в тишине почудится, как ветер
и ветки, и листва вздыхают кротко
на сон не сон ещё не поздний вечер
в опаловой лазури приворотком–
и небеса смыкаются с землёю...
и двор во тьме тишайше раздаётся...
и нет ни спальни, ни окна в покое...
и я тону в бескрайности без солнца...
3.
Смотрю в окно, всегда один как перст:
там, во дворе– деревья и вороны.
А по ночам в тиши да тьме окрест
скрипят под ветром тяжкие ворота.
Как детском незапомнившемся сне,
лишь иногда, пока не лягу спать я,
руками золотыми машут мне
усталые деревья на закате.
Вдруг кошки забегают на чердак–
под стук дождя, пока густится сумрак,
пока не спит мечтающий чудак,
мяучат там и кротко, и амурно.
Уж осень золотая на порог–
листву роняет медленно без трелей.
Туманы дремлют... Тёплый ветерок
мне часом вихры добродушно треплет.
И ни живой души, ни тёплой смычки–
свидетель бессловесного двора,
стихи пишу ночами по привычке
в осенне пожелтевшую тетрадь.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
През прозореца
1.
Във тази стара мълчалива улица
къщята са повехнали и жълти.
И само тихо в двора ни каручката
понякога от ветровете скърца.
Здрачава ли се– по стрехата кротко,
с приведени глави задрямват враните.
А под дървото пак присяда котката–
и мърка уморено в тъмнината...
И аз съм тука винаги самотен...
Във стаята ми винаги е тихо...
И само пожълтелият часовник
прегракнало въздиша от години.
Във къщите дали живее някой?...
– Каручката до днес не е пътувала.
Безшумна е затънтената уличка.
А може би– и аз съм остарял.
2.
Във мойта стара, пожълтяла стая
е тихо и самотно, и спокойно.
И само в ранни вечери понякога
аз сядам уморено до прозореца.
И гледам дълго златните дървета,
тревясалите камъни на двора.
И в здрача слиза тихичко небето.
И потъмняват сребърните облаци.
И аз усещам как във тишината
и ветрове, и вейки, и листа,
успокоени дишат в далнината
под кроткия лазур на вечерта.
И бавно се отдръпват хоризонтите...
И дворът тихо расне в тъмнината...
И няма вече стаята, прозорецът...
И аз потъвам цял в безкрайността...
3.
Във мойта стая винаги съм сам.
На двора са дърветата и враните.
Аз слушам само тежката врата
как дълго скърца през нощта от вятъра.
Понякога до моя стар прозорец
дохождат уморено дървесата.
От залеза ръцете им са златни
те ми махат тихичко от двора.
Понякога дъждът във здрача слиза.
И под стрехата се събират котките.лро
До късно те се разговарят кротко
и в тъмнината светят със очите си...
Дърветата наесен пожълтяват.
Листата бавно падат върху двора.
Мъглите дремят тихичко...И вятърът
ми кима добродушно през прозореца.
Така минават мълчаливо дните ми.
Без жив човек да ме споходи някога.
И нощем в пожълтялата тетрадка
по навик си записвам стихове.
Александър Вутимски