Аз съзерцавах дълго през нощта
луната, тъмните дървета, есента,
за да забравя воя на града,
тътнежа на световните събития
и треската на моите съвременници
–под есенните ветрове връхлитащи
във равнината тъмна и студена.
Животът на дърветата е бавен.
Пред яростния щит на ветровете
те дълго се клатушкат и превиват.
Но има тишина в това предаване
и те не питат, не крещят, дърветата
все пак са горди, силни, мълчаливи.
Макар че тук е нощ и мрак, и есен,
все пак безкрайността успокоява.
Разбирам вечността на небесата,
могъщия и равномерен ритъм,
що бие във пръстта и преминава
във моите ръце и във дърветата.
А във града са моите съграждани
и моите събратя – съвременници,
и воя на световните събития.
Ще има пак женитби, смърт и раждане,
между стените пак ще е студено,
ще почват и ще свършват пак войните им.
А някой ден ще стане ли беззвучно,
да израсте трева върху стените,
часовници да не отмерват времето.
Все някой ден навярно ще се случи
да няма градове, войни, събития–
да има небеса, пространство, време.
Александър Вутимски
Вдали от кавардака городского,
событий мировых неврастении,
забот, печалей, хлопот и досады,
в холодном доле вот и опустевшем
под треплющими, рвущими ветрами
в ночи безлюдной долго созерцал я
луну и звёзды, голые деревья.
Деревьев житие неторопливо.
Под яростным напором непогоды
они трепещут, гнутся и стенают,
но время и стихию не пытают,
молчание храня стволов и корней–
и вновь горды, могучи, молчаливы.
Безлюдье неуютное, однако,
бескрайнее, одно дарит покоем.
Я принимаю вечность небосвода
и мерное, могучее биенье
по дням земного стынущего праха,
чуть слышное в руках моих, в деревьях.
А там вдали– сограждане, собратья,
повязанные родиной и веком
измен и перемен, борьбы и воя.
Всё будет: смерти, свадьбы и рожденья,
победы, пораженья, перемирья,
и холод не рассеется в застенках.
Быть может, тишина настанет всюду,
травою порастут руины мира,
не станет войн, столиц и происшествий.
Наступит день, останутся без меры
земля и небо, время и пространство.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы