Атанас Капралов
СЛОВО В НЕМИЛОСТІ
Йордану Каменову
«Я бачу шлях!» –
поета слово
я людям мовлю, а воно
не має ласки в них, бо знову
без суду
суджене давно.
І озорив би небо радо
над тими,
хто живе між скрут
Мені ж мотуз ладнає влада
й, лиха, шука мені отрут.
То й що – Паїсій я, чи Ботев,
Алеко, ще якийсь кумир:
все ж поневолені чесноти –
моїм словам наперекір!
Зло диригує й нахабніє,
все грає марші хватькома.
Ламаю пера і надії
і розумію –
все дарма.
«Є шлях!» –
я знов до людства й світу,
на аркуш бризка кров дощем.
Бо я осліплений,
побитий,
в зболілім серці
із ножем...
Болгаріє,
якщо жива ти,
впади і кайся,
позаяк
не слово будеш так вбивати –
ти власне серце нищиш так.
Удар.
Іще удар ворожий –
і ти вже в летаргічнім сні…
Обманом лиш збудити можу
тебе:
«Є шлях! Повір мені!»
(авторизований переклад з болгарської — Любов Цай)
***
ОРИГИНАЛ:
Атанас Капралов
СЛОВОТО В НЕМИЛОСТ
На Йордан Каменов
За кой ли път със страшна сила
изписвам:
«Хора, виждам път!...»
Но словото ми е в немилост –
то е осъдено.
Без съд.
Преди да озвездя небето
над нищия,
без капка жал
властта ме качва на въжето
или ме трови с веронал.
Какво че съм Паисий, Ботев,
Алеко, Гео или друг:
все е насилено доброто –
на мойте истини напук!
А злото с диригентска палка
все свири марша за отвъд.
Аз счупвам своята писалка
и сам разбирам –
няма път.
Но...
«Има път!» – надрасквам смело
и кръв по листа бял цвърчи.
Защото съм пребит.
Разстрелян.
Заклан.
С избодени очи…
Българийо,
ако си жива,
падни; за прошка.
По лице:
не словото така убиваш,
а собственото си сърце.
След всичко –
удар подир удар! –
ти вече си в клинична смърт...
И няма как да те събудя,
освен с лъжата:
«Виждам път!...»