Зачерпнул я в горячие руки-
раз из туч дождевых надо мной.
Ты уборку напротив, от скуки,
проводила за мутным окном.
От несказанных слов нелюбимым,
рисовала из слёз витражи.
Так стирала меня. И вестимо-
стали стёкла от мойки свежи.
Заблестело окно, словно листья-
были стёрты от грязи следы.
Мне казалось, что небо ты чистишь
и на руки летят две звезды.
Выпадает роса на равнине-
капли свяжутся в нить серебром.
Белой каплей я завтра отринусь
на просторе таком голубом.
Меня пчёлы поищут в бутонах
и сверчки- по криничным очам.
а земля- в облаках, на газонах.
Я же буду в девичьих глазах.
Оригинал:
НА ПРОЗОРЕЦА
Автор Евтим Евтимов.
Загребала в ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.
Нечути думи, срещи неприети,
изписана от сълзи стъклопис,
изтриваше над мене ти. И ето -
прозорецът отново беше чист.
Просветваха стъхлата като листи.
Изтрити бяха тъмните следи.
А аз си мислех, че небето чистиш,
и падаха в ръцете ми звезди.
Росата в равнината е изгряла
По капките и сребърни вървя
А утре сам ще бъда капка бяла
Под тая необятна синева
Пчелите ще ме търсят по цветята
Щурците – в кладенчета от очи
Земята – в облаците и тревата
А аз ще бъда в твоите очи.