Дождь
Молчанье как при таинстве вечери,
а время истекает– мчатся стрелки.
Лишь выдавила я тебе, потере:
«люблю тебя!»– и сон не досмотрела.
Спала я словно век, а между нами
ещё не годы– мили расстоянья,
и расставанье не восполнить снами:
не ведала я, сколь разлука ранит.
Под шум дождя роняющего кроны
я неприкаяна и одинока,
потерянная в городе огромном,
всё вспоминаю наше от истока.
Былое не вернётся: сердце знает,
но прячет траур в грёзы голубое:
о, сколь безумно обняла тебя я,
будь вдалеке отсель как встарь с тобою.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Дъжд
Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: –Колко много те обичам...
Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.
Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.
Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда...
Елисавета Багряна