Траян Първанов Незавършена поема

Красимир Георгиев
„НЕЗАВЪРШЕНА ПОЕМА”
Траян Първанов (1942-1994 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: ?


Траян Първанов
НЕЗАВЪРШЕНА ПОЕМА

ПРОЛОГ

ЕТО МЕ, ЗВЕЗДИЧКЕ! ЛАЕ КУЧЕ
и не помня неговото име,
и над мен луна безстрастно суче
светлина от слънчевото виме.
 
Дълго пътешествах, падах, страдах
и по снежни пътища се скитах,
и напролет рано – за награда –
газех хладното сребро в реките.
 
Дъвках детство като черен залък
по сиропиталища, в градчета.
И за някои останах малък,
и по навик викат: „Хей, момчето!“
 
Свикнах ли? Едва ли! Търся още
думичка, която да е трудна,
сънищата да тревожи нощем
и за нещо светло да ме буди.

1.
ДНЕС ПРИЯТЕЛЧЕ С ЛИЦЕ ЩАСТЛИВО
пак ме тегли към кръга си шумен.
Вечер който чашите налива
все е най-най-талантлив и умен.
Идвате – усмихнати, прекрасни,
вечно спорите около мене –
все от непризнание нещастни
и от неразбиране сломени.
Все не ви достига
                пост и длъжност
и в България не ви е волно –
затова духовната окръжност
на „Москвича“
                сменяте със „Волво“.
Все по-важни приеми ви чакат
вие да създавате прогреса –
всъщност,
                по класически,
                със лакът,
защитавате си
                интереса.
Вашата Родина е човечеството,
построено във бригадни групи –
да ви храни,
                гении в Отечеството!
Кой у нас успя да ви излюпи?
 
Кой ще ви събуди да разкъса
вашата изтънчена въздишка,
щом и в ужаса на земетръса
търсехте
               спестовните си книжки!

2.
СВОЯ СТИХ НЕ С РЕПЛИКА ЗАПОЧНАХ,
но това с мнозина
                днес се случи –
затова пред къщата ми точно
тази вечер ме залая куче.
 
(Мило, аз се губех, не пораснах
между вяли думички, омрази,
а пък ти все тъй, все тъй прекрасно
сънищата майчини опази!)
 
Ето мама, побеляла страшно,
изпитателно към мене гледа.
Победителят с обувки прашни
свикна да се връща без победа.
 
Докато се скитах под простора
и ме блъскаше животът хитър –
тя е шетала сама по двора
и е чоплила с ръце лехите.
 
Добър вечер, мамо! Влизай, сине!
И нататък всичко е познато –
с буйните тревисти клавесини
вън щурци тревожат тишината.

3.
ПАК ПРЕЗ СЪНИЩА И МИСЛИ ПУСТИ,
през безсъници и изнемога –
шепна с възмъжалите си устни,
търся дума тежка, дума строга.
 
Опознах другари и любими,
трудих се в деня
                сред прах и проза
и за поетичните си рими
не очаквам лавър или роза.
 
Тичах непослушно през житата,
макове край пътищата ронех
и настъпвах не змия с петата,
а ръждясали в дъжда патрони.
 
Хора с тежките жътварски длани
бързо минаха покрай Огоста –
тъмен кум на сватба ги покани
с вино кърваво да ги нагости.
 
Живите от тях, които гледам,
стъпват тук и там
                по селски двори
и на митингите за победи
с кашлицата старческа говорят.
 
И си мисля, че кръвта отдавна
все по изтънелите им вени
е изтекла тихичко и бавно
вьв пръстта – да бъде оплодена!

4.
ДНЕС ЖИВЕЯ, РАЗГОВАРЯМ, БРОДЯ,
пиша лесните си репортажи
и не мога още на народа
думата си истинска да кажа.
 
Все интелигентно и нечуто
стъпвам по опушени купета
и работническо влакче сутрин
озвучава весело полето.
 
Диша в утрото животът буден
посред глъчка, трясъци и сажди
и от този хаос многолюден
простичко доверие се ражда.
 
Както в пещите сурова руда
кипва от металното богатство –
тьй сдружава ни денят отруден
в спойката на истинското братство.
 
Ален мак от делника откъснал –
светлина от Козлодуй ще взема,
за да мога в часовете късни
да я върна в строфи на поема.
 
И навред – далече и наблизко
с белите палатки по оврази –
синеблуза армия се плиска
и строи в деня Хаинбоази.
 
Тези проходи в душата светят
и горят с магическата сила.
Шепнат устните ми свята клетва:
„Ти си земен рай, Родино мила!“

5.
И ОТНОВО БУЕН ДЪЖД ПРЕЗ ЮЛИ
разлюлява клоните зелени.
И на двора, в детската ми дюля –
смеят се слънцата на вселена.
 
И земята тръпне моя… моя!
Побеляват сенки.
                Пътят стръмен
пак ме чака…
                И пред път се моля
на тревичка и на облак тъмен.
 
И се моля на цветя и плитки
от крайпътни храсти, и на стрехи,
и на тази скромна пирамидка
да не доживявам до утехи.
 
Бистрия дъждец отърсил с длани
пак сьм пътник
                и дъхът ми спира –
пред заоблени от сняг балкани,
под които глъхнат вълчи дири.
 
А пръстта дими и с пьлни шепи
пия в извори вода прозрачна,
и с очи от светлината слепи
искам пак за нещо да заплача.
 
После теб, Родино! Песен литва
и мъже пред Дунав думи сричат.
И Околчица е храм молитвен,
в който трябва да се коленичи.

ЛИРИЧЕСКИ ЕПИЛОГ

ПОД ЗВЕЗДИЧКА – БОДЪР И ВЪЗТОРЖЕН
бързам днес
през краткото си време –
утре в две-три страници да сложа
тази незавършена поема.
 
И тече животът – гасне ручей,
но гърми под преспите водата
и се блъска в порива стозвучен
с лудия копнеж към свободата.
 
В дните като капка заблестяла
със трицветен накит под простора –
ще се пръсна в светлината бяла,
но ще падна в ручея ви, хора!
 
Приемете ме добър и нежен,
даже и обречен на забрава –
като шепа рехав сняг от Вежен
и роса от дунавска дъбрава.
 
И по устни – от сина към внука –
ще се скитам в дните поривисти,
ще осъмвам на хайдушка бука,
ще шумя в дьбиците разлистен.
 
И ще стихна в шепот на тинтява,
без да търся почести, заслуги.
Песента ми незавършена остава,
за да я подемат утре други…