Морето е родило изумруди,
но никой не дочу ни стон, ни вик.
Вълните, укротили бяс и лудост,
докосват плажа с изтънял език.
Балчик, вградил се в спомени и камък,
мълчи вглъбено - сякаш древен жрец.
По покриви, по плажа с лятна памет,
занизва бисер пролетен дъждец.
И уличките омиротворени
се вслушват в нежната дъждовна реч.
Затананикват сините рефрени
и тръгват към спокойното море.
Сред клони на напъпили дървета
минутите забавят своя ход.
Ти чувстваш: времето бразди морето
и съзерцаваш земния живот.
Не чуваш тътен от стремглави вихри,
дъждът отмива зимната печал.
Тук в теб тревогите внезапно стихват
и ставаш камък от градеца бял.
26.03.2020 г.