Глас
Небето със звезди поръбено,
с безмерната си пустота
висеше върху мен озъбено
и зинало като уста.
Морето гладно и сърдито
ревеше в свойте пелени.
Разбиваха се във скалите
мъртвородените вълни.
И от крайморската градина
повяваше смразяващ студ.
Земята бе една пустиня
и целия живот– абсурд.
Във този грозен миг под кестена
аз двама влюбени видях.
Чух глас и после се разнесе
чистосърдечен весел смях.
С ръка сърцето си притиснах
и бързо тръгнах във нощта
към своя дом, към свойте близки,
към всекидневните неща.
И вече не ми беше тежко–
не беше ме от нищо страх.
А бях чул само глас човешки
и радостен момински смях.
Александър Геров
Голос и смех
Само слепое самовластье,
в бескрайней шири неземной,
пустое небо звёздной пастью,
зияло прямо надо мной.
Ревело море, столь свирепо
сквозь мглы шальную пелену
меча о каменные скрепы
мертворождённую волну.
В приморском парке холод веял–
весь мир казался мне пустым,
житьё– бессмысленной затеей:
мои сгоревшие мосты.
В тот миг, потерянная жалость,
я пару юных увидал:
он говорил, она смеялась,
каштан над ними увядал.
Налево правую притиснув,
кругом я скорым шагом марш
домой к своим родным и близким,
в дела: оформить стихофарш.
Легок в ночи тяжёлой, соло
я не боялся черноты–
со мною юношеский голос
и смех девичий: счастье, ты?
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы