Ветра в печальный плач–
и вот
из сказочного далека
волшебной тайны ни звонка,
заблудший странник не зовёт,
виденья-руки не манят,
во сне забылась целина.
Распято сердце бела дня:
на перепутьях ночь темна.
Напрасно ищешь уголок,
где под осеннею звездой
шумливых вод незрим постой,
во тьме столь странно одинок,
взываешь попусту скорбя–
не воскресить утихший звон:
ах, не узришь грядущий сон
мечты-нерожбы от тебя!
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Ридаят скръбни ветрове,
и от потайни далнини
вълшебна тайна не звъни,
изгубен друмник не зове,
не мамят призрачни ръце,
забравени полята спят.
На всеки тъмен кръстопът
едно разпънато сърце.
И ти напразно спираш там,
под тези есенни звезди
шумят заключени води,
и сред тъмните, странно сам,
напразно морен ти зовеш
утехата на глъхнал звън
и несънувания сън
на своя нероден копнеж!
Николай Лилиев