Любов
Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: «Остани».
Веселин Ханчев
Любовь
Окно твоё погашено: уснула?
Но знаю: ты одна– и боже мой:
раскаявшись впервые, я вернулся
впервые навсегда ль к себе домой.
Я, нежность променявший на морщины,
чуть до смерти тебя не истерзав,
вернулся и– не это ли причина
остаться мне: ответишь за глаза?
Мне ль на руках такую..? Нет: робею
при мысли, что дотронусь до тебя.
Пощёчиной похерь мою затею–
воздай за дерзость нищенским скорбям
в лицо: «Явился? Ненавижу!»– «Верю,»
– или, внушая холодом покой,
запри за мной темнеющие двери
неласканой бледнеющей рукой:
я заслужил того, должник твой вечный–
вины метель остудит мою грудь...
Ты отворила двери мне навстречу,
незримая– и шёпотно: «Пребудь».
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы