Христо Смирненський
Казка про сходи
Присвячується всім, хто скаже: «Це не про мене!»
– Хто ти? – спитав його Диявол...
– Я плебей за народженням, і всі обідранці мені браття. О, яка жахлива земля, які на ній нещасні люди!
Так говорив юнак з високим чолом, стиснувши пальці в кулаки. Він стояв перед сходами – високими сходами з білого мармуру із рожевими прожилками. Погляд його був націлений удалечінь, де подібні до каламутних хвиль буремної ріки насували сірі юрми злидарів. Вони коливались, миттєво скипали, здіймали гори сухих чорних рук, грому обурення; і несамовиті зойки вибухали в повітрі, а луна повільно, урочисто завмирала, як віддалені розкати гарматних пострілів. Юрми росли, накочували хмарами жовтого пилу, окремі силуети все чіткіше вимальовувались на загальному сірому тлі. Виходив котрийсь із старців, схилений до землі, наче там він шукав свою загублену молодість. За його обірване лахміття трималося босоноге дівча, і дивилося воно на високі сходи кроткими, синіми, наче волошки, очима. Дівча дивилося й усміхалося. А слідом за ними надходили обідрані, сірі сухі постаті й співали хором протяжну похоронну пісню. Хтось пронизливо свистів, а хтось, сунувши руки в кишені, сміявся лунко, хрипко, і в очах юрми палав безум.
– Я плебей за народженням, і всі обідранці мені браття! О, яка жахлива земля, які на ній нещасні люди! О, ви там, нагорі, ви...
Так говорив юнак з високим чолом, стиснувши пальці в кулаки.
– Ви ненавидите тих, хто угорі? – спитав Диявол, лукаво схилившись до юнака.
– О, я відомщу всім тим принцам і князям! Жорстоко відомщу за моїх братів, у яких обличчя жовті, як пісок, які стогнуть жахливіше за грудневі завірюхи! Поглянь на їхні голі, скривавлені тіла, послухай їхній стогін! Я відомщу за них! Пусти мене!
Диявол посміхнувся:
– Я страж тим, хто наверху, і без хабаря не зраджу їх.
– В мене нема золота, в мене нема нічого, чим би я зміг підкупити тебе... Я бідний обірваний юнак... Проте я готовий покласти голову.
Диявол знов посміхнувся:
– О ні, я не вимагаю від тебе надто багато! Дай-но мені лишень свій слух!
– Слух? Із задоволенням... Хай я ніколи нічого не чутиму, хай...
– Ти все будеш чути! – заспокоїв його Диявол і дав йому дорогу. – Проходь!
Юнак побіг, перескакуючи через три сходинки, проте волохата рука Диявола сіпнула його:
– Досить! Зупинись, послухай, як стогнуть твої брати там, унизу!
Юнак зупинився й прислухався:
– Дивно, чому вони раптом зачали так весело сміятися й співати так безтурботно?.. – І побіг нагору.
Диявол знову зупинив його:
– За наступні три сходинки хочу забрати твої очі!
Юнак відчайдушно махнув рукою:
– Але ж я тоді не зможу бачити ані своїх братів, ані тих, кому збираюся помститися!
Диявол:
– Ти все одно бачитимеш... Я дам тобі інші очі, набагато кращі за передніші!
Юнак перескочив ще через три сходинки і глянув униз.
Диявол нагадав йому:
– Глянь на їхні голі, скривавлені тіла.
– Боже мій! Дуже дивно: коли це вони встигли так ошатно вбратися! А замість кривавих ран вони уквітчані чудовими червоними трояндами!
Через кожні три сходинки Диявол забирав свою маленьку данину. І юнак йшов, з готовністю віддаючи все, аби лишень досягти вершини й помститися цим товстим князям і принцам! Ще одна сходинка, тільки одна сходинка – і він буде нагорі! Він помститься за своїх братів!
– Я плебей за народженням, і всі обідранці…
– Юначе, ще одна сходинка! Остання сходинка – і ти помстишся. Тільки я завжди беру за неї подвійну ціну: віддай мені своє сердце і пам’ять.
Юнак махнув рукою:
– Сердце? Ні, це надто жорстоко!
Диявол зареготав гортанним сміхом, поважно:
– Ні, я не настільки жорстокий. Натомість я дам тобі золоте серце й нову пам’ять! Якщо ти не погодишся, ти ніколи не ступиш на цю сходинку, ніколи не помстишся за своїх братів – тих, в кого обличчя наче пісок, тих, чий стогін жахливіший за грудневі завірюхи.
Юнак глянув у зелені іронічні очі Диявола:
– Ти позбавляєш мене всього людського. Адже я стану найнещаснішим у світі.
– Ажніяк – найщасливішим!.. Ну то як? Ти згоден? Лише серце й пам’ять.
Юнак задумався, чорна тінь лягла йому на обличчя, На зморщеному чолі виступили каламутні краплини поту, він, гнівно стиснувши пальці в кулаки, процідив крізь зуби:
– Хай буде по-твоєму! Забирай!
… Гнівний і сердитий, наче літня буря, із розмаяним чорним волоссям, він ступив на останню сходинку. Тепер він був на самому верху. І раптом на обличчі його засяяла світла посмішка, очі заблищали тихою радістю, а кулаки розслабилися. Він глянув на князів, що пирували, потім глянув униз, де ревіла й вивергала прокляття сіра обірвана юрма. Глянув – і жоден м’яз не здригнувся на його обличчі: воно було світле, веселе, задоволене. Він бачив унизу святоково вбрані юрми, їхні стогони видавалися юнакові гімнами.
– Хто ти? – хрипло й лукаво спитав Диявол...
– Я принц за народженням, і боги мої браття! О, яка красива земля і які на ній щасливі люди!
(переклад з болгарської – Любов Цай)
***
Оригинал:
Христо Смирненски
Приказка за стълбите
Посветено на всички, които ще кажат:
«Това не се отнася до мене!»
— Кой си ти? — попита го Дяволът…
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека…
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите
братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно
стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя!
О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!