Прах
Души моей застыла сила.
Был мир вокрестый глух и нем.
Кого я ждал, тот не явился,
не докричался он же мне.
Зимы морозными ночами
в земном и звёздном прахе я
обдумал судьб концы-начала
не разгадав и по краям.
И вдруг давно передо мною,
чтоб мир от забытья спасти,
простушка-липа «слава зною»
на раздорожье ну цвести.
Пон ней, в заре зимы отвергшей
пустую степь житья-бытья
и смерти путаные верши,
не ждя кого останусь я.
Лучи взапуски детки словно
ввысь до эоновых тенет,
а мне роняют мои клоны
и прах земной, и звёздный цвет.
Андрей Андреев
Прах
Сърцето месеци не мигна.
Светът край мен бе ням и глух.
Когото чаках, не пристигна,
когото трябваше– не чух.
През нощите студени, зимни,
сред земния и звезден прах,
съдби премислих и години,
но тайната им не прозрях.
А тази сутрин, от забрава
за да спаси света студен,
на кръстопътя се изправя
разцъфнало дърво пред мен.
И аз заставам под дървото,
опровергало в утринта
безсмислието на живота,
безумията на смъртта.
Лъчите лъч в небето гонят,
смехът достига ведър смях...
И върху мене клони ронят
и звезден цвят, и земна прах.
Андрей Андреев