Пенчо Славейков. Тихо веет поздняя прохлада...

Терджиман Кырымлы Второй
Тихо вее вечерна прохлада
и полека мрака нощен пада,
всичко веч прибира се за сън.
Трепнаха звездици в небесата.
Из полето нейде от чердата
се зачува тих, залутан звън.

Пъпчиците към земя привеждат,
морни, росно чело и изглеждат
как се мило милва лист со лист...
Дневна скръб в душа се притаява,
и сърцето с кротост упоява
аромата нощен, благ и чист.

Пенчо Славейков


Тихо веет поздняя прохлада;
ночь грядёт, усталым мать и лада:
всё и вся ни с места прянет в сон.
Звёзды в небесах затрепетали.
Стадо, приютившееся в далях,
свысока дарит долине звон.

Поклонясь земле, в прохладе томно
бдят-следят усталые бутоны,
как листва со зноя в ночь весной...
Скорбь дневная на сердце таится,
а над нею кротости зарница
не упьётся прелестью ночной.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы