Мара Белчева
Тиха завіса в цю мить
понад віконцем. Грайливо
сонце промінням ширяє
між оксамитових вій.
Мертвий лежить –
німо взирає.
Тіні розкидистих крон
в’ються, тремтять мовчазливо,
смикнуться, зморні,
міняться тіні мерщій.
Наче на сон –
тіні все чорні.
Сонце мерця повсякчас
вразить промінням чутливо,
в мертвих очах зупинилось! –
ніж закривавлений свій –
вийняло враз –
все й закінчилось.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Мара Белчева
Сива завеса тежи
върху прозора. Игриво
слънцето пръсти провира
през кадифени ресни.
Мъртвий лежи –
нямо се взира.
Сянка от вейки отвън
свий, притрепти мълчаливо,
дръпне се, пак се премерне;
сянката сянка мени.
Като на сън –
сянката черна.
Слънцето пръсти провря
чак до мъртвеца: как живо
в мъртвия взор то притръпна! –
в кървавий нож отстрани –
плахо ги спря
в миг и отдръпна.