Станка Пенчева
ПРИБОРКАНИЙ
Немов змокрілий пес, я обтрушуся скоро
й чужому — байдуже — вильну хвостом бадьоро,
тини, дерева мітитиму, й саме
котів ганятиму
і буду пес між псами.
Вкрай рідко, іноді, в морозну ніч безкраю,
коли в теплі розумні ловлять бліх звичаєм,
я вирвусь сам-один у снігову пустиню
під небеса скляні, глибокі й сині,
з морозу настовбурчусь, з безнадії
й чекатиму, коли весь темний ліс завиє, –
враз горло,
зірване тяжким, нещадним болем,
одразу
вовчим воєм вкриє все навколо.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
18.08.2020
***
Оригинал:
Станка Пенчева
ОПИТОМЕНИЯТ
Ще си отръскам козината, като мокро куче,
заради чуждите очи — опашка ще засуча,
ще се подписвам по огради и дървета,
ще гоня котки,
ще съм псе сред псетата.
И много рядко, в мразовити зимни нощи,
когато умните лежат на топло и се пощят,
ще се измъквам сам във снежната пустиня
под небеса оцъклени, дълбоко сини
и цял настръхнал — от студа, от още нещо —
ще чакам да завият тъмните гори отсреща
и гърлото прегракнало,
раздрано без пощада,
със вълчи глас
на вълците ще се обади.