Есен прокуди последните щъркели.
С тях надалече отплува и лятото.
Пусти изстиват гнездата над къщите,
паяк оплита в дантели земята ни…
Мицелен дъжд се промъква през клоните.
С лъскав пендар, златоткано нагиздена,
медно янтарени сълзи заронила,
Свидни чеда изпровожда Родината.
В клета чужбина ще сбъдват мечтите си,
чуждият хляб ще присяда на гърлото.
„Сбогом” изричат, наместо „Довиждане”,
Тръгват… с илюзии куфарът пълен е.
В пролетен ритъм затрака ли щъркелът,
звън на пчели ще разбуди и вишните.
Бели крила. Младостта ще ни върнат ли?
Или ще стинат сиротни огнищата?...
2020г.