Руски поети от 19 век, Н-Я. Електронна брошура

Антология на руската поезия. Руски поети от ХІX век, Н-Я
В раздела са включени 70 превода от 41 руски поети, творили през ХІX в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев

                А-Д – 136 превода от 65 руски поети    http://stihi.ru/2020/12/04/7 
                Е-М – 101 превода от 46 руски поети     http://stihi.ru/2020/12/05/4
                Н-Я – 70 превода от 41 руски поети
                Общо за ХІX век –  307 превода от 152 руски поети


СЪДЪРЖАНИЕ

Надежда Хвощинская
               А има дни, душата в сън печален / Есть дни: душа как будто в сон печальный
Нестор Куколник
               О, боже мой, обичам я в захлас / О боже мой, как я её люблю
Николай Бенецкий
               Палат и къщичка / Хоромы и домишко
Николай Гербел
               Плачът на Ярославна / Плач Ярославны
Николай Гнедич
               Арфата на Давид / Арфа Давида
Николай Гогол
               Новодомие / Новоселье
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Николай Греков
               Не, стига! Няма да склоня глава покорна / Нет, полно! Не пойду к ней с головой покорной
Николай Добролюбов
               Пред двореца / Перед дворцом
Николай Карамзин
               Весело време / Веселый час
               Времето / Время
Николай Некрасов
               О, как си кротка и послушна / Как ты кротка, как ты послушна
               Присъда / Приговор
               Пак се къса от мъка сърцето / Надрывается сердце от муки
               Писмата на жените скъпи / О письма женщины, нам милой
               Сред столицата врят витии / В столицах шум, гремят витии
               Назови ми такава обител / Назови мне такую обитель
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Николай Огарьов
               Звуци / Звуки
Николай Остолопов
               Упреци към Аполон / Упреки Аполлону
Николай Павлов
               Елегия / Элегия
Николай Симборский
               В очакване / В ожиданьи
Николай Станкевич
               Душата дълбока развихрят ли бури / Вздымают ли бури глубокую душу
Николай Циганов
               Не от здрач и от мъгли / Не туманами, не мглой
Николай Шчербина
               Пред паметника на Петър I в Петербург / Пред памятником Петру I в Петербурге
Николай Язиков
               Елегия / Элегия
               Геният / Гений
Павел Катенин
               Родината страда / Отечество наше страдает
Павел Федотов
               Пчела и цвете / Пчела и цветок
Пьотр Вейнберг
               Весела песничка / Весёлая песенка
Пьотр Вяземский
               Език и зъби / Язык и зубы
               Чук и пирон / Молоток и гвоздь
Пьотр Ершов
               Конче-гърбоконче (откъс) / Конёк-Горбунок (отрывок)
Пьотр Кичеев
               Memento mori! / Memento mori!
Пьотр Шаликов
               Вечерно чувство / Вечернее чувство
Пьотр Шумахер
               Не съм певец в придворен хор / Я не певец в придворном хоре
               Елегия / Элегия
Пьотр Якубович
               Пея за душите млади / Я пою для тех, чьи души юны
Семьон Надсон
               В тълпата / В толпе
               Муза / Муза
               Ах, тази лунна светлина / Ах, этот лунный свет
               Пролетни нощи / Весенние ночи
Семьон Раич
               Вечер / Вечер
Семьон Фруг
               Сонет / Сонет
Сергей Дуров
               На празника не ще присъствам / Я не приду на праздник шумный
Сергей Тучков
               Събра наскоро много книги наш Милон / Недавно наш Милон книг множество собрал
               Придворен живот / Придворная жизнь
Спиридон Дрожин
               Аз за песента си волна / Я для песни задушевной
               Лятна вечер на село / Летний вечер в деревне
Степан Шевирьов
               Стените на Рим / Стены Рима
Феликс Волховский
               Всичко е същото / Всё то же
Фьодор Глинка
               Ако искаш лек живот / Если хочешь жить легко
Фьодор Кони
               Серенада / Серенада
Фьодор Тютчев
               Последната любов / Последняя любовь
               Седи на пода свечерен / Она сидела на полу
               Нашият век / Наш век
               Земята е сред океана праг / Как океан объемлет шар земной
               Съмнително се подреди / Куда сомнителен мне твой
               Туй, що да съхраня успях / Все, что сберечь мне удалось
               Русия не разбираш с ум / Умом Россию не понять
               Нагоре ястреб полетя / С поляны коршун поднялся
               Два гласа / Два голоса
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Юлия Жадовская
              Пред буря / Приближающаяся туча
              Тихо в парка сам-самичка бродя / Тихо я бреду одна по саду
              Към любовта ни няма друми / Любви не может быть меж нами
Юрий Нелединский-Мелецкий
              Милата снощи седеше / Милая вечор сидела
Яков Полонский
              Камбанен благовест свещен звучи / Священный благовест торжественно звучит
              Песента на циганката / Песня цыганки
              Ах, че е хубаво с теб на балкона / Ах, как у нас хорошо на балконе            

---------------


Надежда Хвощинская

Руската поетеса, писателка, литературен критик, публицист и преводач Надежда Хвошчинска (Надежда Дмитриевна Хвощинская-Зайончковская) е родена на 20 май/1 юни 1824 г. в имение в Пронски уезд, Рязанска губерния. Получава добро домашно образование, взима уроци по музика, учи италиански език. Пише стихове от детските си години. Първите й публикувани стихотворения са в сп. „Иллюстрация” през 1847 г. Пише на руски и на френски език стихове, разкази, повести, романи, очерци, есета, рецензии и обзори. Публикува поезия и проза в издания като „Сын отечества”, „Литературная газета”, „Отечественные записки”, „Пантеон”, „Русский вестник”, „Русские ведомости”, „Живописное обозрение”, „Библиотека для чтения”, „Москвитянин”, „Вестник Европы” и др. В периодичния печат излизат много от повестите и романите й като „Сельский учитель” (1850 г.), „Джулио” (1851 г.), „Ещё год” (1952 г.), „Утренний визит” (1852 г.), „Решительный час” (1853 г.), „В дороге” (1854 г.), „Фразы” (1855 г.), „Провинция в старые годы” (трилогия, 1853-1856 г.), „Свободное время” (1856 г.), „Из связки писем, брошенной в огонь” (1857 г.), „Братец” (1858 г.), „Недописанная тетрадь” (1859 г.), „В ожидании лучшего” (1860 г.), „Пансионерка” (1861 г.), „За стеной” (1862 г.), „Старый портрет – новый оригинал” (1864 г.), „Недавнее” (1865 г.), „Два памятных дня” (1868 г.), „Счастливые люди” (1874 г.), „Альбом. Группы и портреты” (1875 г.), „На вечере” (1876 г.), „Между друзьями” (1877 г.), „Свиданье” (1879 г.), „Здоровье” (1883 г.) и др. Превежда от италиански и френски. Автор е на повестта в стихове „Деревенский случай” (1853 г.), на литературните есета „Провинциальные письма о нашей литературе” (1861 г.), на книжните поредици „Собрание романов и повестей” (в 8 тома, 1859-1866 г.), „Повести В. Крестовского” (в 4 тома, 1880-1882 г.) и сборника „На память” (1885 г.). Умира на 8/20 юни 1889 г. в гр. Петерхоф, Петербургска губерния.


А ИМА ДНИ, ДУШАТА В СЪН ПЕЧАЛЕН

А има дни: душата сънно стене
в болезнена дълбока нищета,
сълзи не рони за предишно време,
за бъдещето си не мисли тя

и не рои тревоги настоящи;
незабелязано тече живот
и все едно е в синева блестяща
или е в облаци небесен свод.

Спят чувства... Има ли недъгът име?
А той е тежък! Болест, лудост, лен?
Да срещаме нощта като любима
и като враг да гоним своя ден...

Сърцето спи. Понякога със спомен
и с болка нова се задвижва пак;
и чувства има, прежни мъки рони,
и слово има – за какво и как?

Ако на песнопения коварно
духът таз мисъл в думи облече,
дъха на словото в съня навярно
душата няма свой да нарече.

Щом има лъч от небеса високи
и гордост има – жалби земни, злъч
тя не обича... Мътните потоци
към сребърните струи нямат ключ!


ЕСТЬ ДНИ: ДУША КАК БУДТО В СОН ПЕЧАЛЬНЫЙ

Есть дни: душа как будто в сон печальный,
Болезненно томясь, погружена;
Нет слез у ней о прошлой жизни дальной,
О будущем не думает она,

И нет забот тревоги настоящей,
И незаметно жизнь вокруг идет,
И всё равно, лазурью ли блестящей
Иль тучами одет небесный свод.

Все чувства спят… Как имя дать недугу?
А он тяжел!.. Болезнь, безумье, лень?
Когда мы ночь встречаем как подругу
И как врага прогнать стремимся день…

И сердце спит. Порой воспоминанье,
Боль новая – движенье даст ему;
И чувство есть, чтоб высказать страданье,
И слово есть, – и вдруг вопрос: к чему?

А если дух коварный песнопенья
Ту вырвет мысль и в слово облечет, –
Всё ж этих слов, опомнясь от забвенья,
Душа тогда своими не зовет.

Затем, что в ней есть луч небес высоких,
И гордость есть, и жалобы земной
Она не любит… Мутного потока
Не любит ключ с серебряной струей!

               1848 г.

---------------------------------------------

Нестор Куколник

Руският поет, писател и драматург Нестор Куколник (Нестор Васильевич Кукольник) е роден на 8/20 септември 1809 г. в Санкт Петербург. Завършил е Нежинската гимназия за висши науки (1829 г.), след което преподава руска словесност и руска граматика. Работи като чиновник в Министерството на финансите и Военното министерство; действителен статски съветник (1857 г.). Публикува в алманаси и списания като „Альциона” (1833 г.), „Художественная газета” (1836 -1841 г.), „Иллюстрация” (1845-1847 г.) и др. След 1838 г. издава няколко изкуствоведски периодични издания. Автор е на пиесите „Тартини” (1833 г.), „Рука Всевышнего отечества спасла” (1834 г.), „Роксолана” (1835 г.), „Генерал-поручик Паткуль” (1846 г.), „Статуя Христофа в Риге, или Будет война” (1860 г.) и др., на много драми, либрета за опери, драматични поетични фантазии, романи, повести и поетични цикли, сред които „Антонио” (1840 г.), „Психея” (1841 г.), „Дурочка Луиза” (1842 г.), „Надинька” (1843 г.), „Два Ивана, два Степаныча, два Костылькова” (1844 г.) и др. Умира на 8/20 декември 1868 г. в Таганрог.


О, БОЖЕ МОЙ, ОБИЧАМ Я В ЗАХЛАС

О, боже мой, обичам я в захлас!
Ни вражи вой, ни пир разгулен може
кумира в мисълта ми да тревожи,
ни стих! За нея само пея аз!

Но глухи са за мъки стиховете,
те свикнали са с тъмен странен вик,
а чувствата особен са език
и много рядко ще ги разберете.

В душата откровена обич пазя!
Дори да падна с тайната по път,
дори без вдъхновение да лазя,
не давам любовта на хорски съд!

Но не очаквайте от мен признание
към нея, ни към разни правила!
От вашето до моето страдание
не преход е, а земни стъпала.

Махни се, искреност! Ти, птицо славна
на откровение под строг покров!
По-скоро в стара гробница ще падна,
прикривайки нещастната любов,

но никога Елеонора мила
не ще погледна с дръзновена страст,
ще шепна сам на себе си унило:
„О, боже мой, обичам я в захлас!”


О БОЖЕ МОЙ, КАК Я ЕЁ ЛЮБЛЮ

О боже мой, как я её люблю!..
Ни крик врагов, ни шум разгульный пира
Не отвлекут от моего кумира
Крылатых дум! Я всё ее пою!

Но стих моих страданий глух, невнятен,
Он к темноте загадочной привык;
Но вече чувств – особенный язык,
И редкому он может быть понятен.

В моей любви нет людям откровенья!
Пусть я паду под тайною моей,
Пусть в жизни не увижу вдохновенья,
Но не отдам любви на суд людей!

Я не скажу печального признанья
Ни ей, ни вам, враги страстей святых!
От вашего до моего страданья
Нет переходов, ступеней земных.

Прочь, искренность! Скорее – легкой птице,
Когда уж должно откровенным быть!
Еще скорей – разрушенной гробнице
Решусь любовь несчастную открыть;

Но никогда Элеоноре милой
Ни страстных слов, ни взоров не пошлю,
А прошепчу сам про себя уныло:
„О боже мой, как я её люблю!..”

               1837 г.

---------------------------------------------

Николай Бенецкий

Руският поет баснописец Николай Бенецки (Николай Францьевич Бенецкий) е роден през 1804 г. във Витебска губерния. Произхожда от дворянско семейство. Завършва Московския университет (1825 г.). Работи като учител по руски език и краснопис. Живее в гр. Ревел (Талин). През 1837 г. получава чин колежски асесор. Публикува стихове и басни в сп. „Радуга”. В творбите си, които условно разделя на басни, параболи и апологи, критикува западния начин на живот. Автор е на стихосбирката „Басни и параболы” (в два тома, 1830 г.). Умира на 5/17 декември 1852 г. в гр. Поречие, Смоленска губерния.


ПАЛАТ И КЪЩИЧКА
                Басня

Край сградата висока –
къщурка малка с порив мил,
от бури зли и дъждове жестоки
палатът бе я заслонил.

Но случи се, че мълния узря
и с гръм палатът изгоря;
къщурката ми оцеля, обаче
след урагана вече бе като сираче!

Велможата не е ли тоз палат,
край който вият къщички сокаци?
Щом мълнии заслона изгорят,
къщурките остават там сираци!


ХОРОМЫ И ДОМИШКО
                Баснь

Вблизи хором высоких
Домишко маленький стоял;
От бурь, дождей и гроз жестоких
Его большой Дом заслонял.

Случись же, как назло,
Дом молнией сожгло;
Домишко мой хоть цел остался,
Но бурям, сирота, в добычу весь достался!

Вельможа не походит ли на Дом,
Вокруг которого домишки вьются?
Но грянет молния в него и гром…
Домишки сиротами остаются!

               1826 г.

---------------------------------------------

Николай Гербел

Руският поет, литературовед, преводач, издател, редактор и библиограф Николай Гербел (Николай Васильевич Гербель) е роден на 26 ноември/8 декември 1827 г. в гр. Твер. Обучавал се е в юнкерски хусарски полк, бил е гвардейски офицер до 1860 г. Публикува поезия, преводи и литературна критика в издания като „Современник”, „Библиотека для чтения”, „Отечественные записки” и др. Автор е на стихосбирките „Отголоски” (в 2 тома, 1858 г.) и „Полное собрание стихотворений Гербеля” (1882 г.), но известност му носи неговата преводаческа и съставителска дейност. Преводач и популяризатор е на епоса „Слова о полку Игореве” (1854 г.), след 1857 г. е преводач, библиограф и издател на Шекспир, Байрон, Шилер, Хофман, Гьоте и Мицкевич; издател е на антологиите „Поэзия славян” (1871 г.), „Английские поэты” (1875 г.), „Немецкие поэты” (1877 г.), „Русские поэты в биографиях и образцах” и др. Умира на 8/20 март 1883 г. в Санкт Петербург.


ПЛАЧЪТ НА ЯРОСЛАВНА

Рони в звучна мъка тука
Ярославна млада стон,
сякаш гургулица гука
в утринния небосклон:

„Като гълъбица бяла
с Дунава ще полетя
и с ръкава си в Каяла
бобров знак ще потопя.
Там до княза ще застана,
с тяло болно – да е здрав,
аз окървавена рана
ще изтрия с тоз ръкав...”

Тъй в Путивл нещастно страда,
жално край града седи,
в утро Ярославна млада
и ридае, и реди:

„Ветре, ти защо крилато
браниш тази пуста твърд
и стрелите хански мяташ
в родните бойци до смърт?
Тясно ли ти е в простора
да обветряш облак сив
и в морето синьо кораб
да люлееш с порив див?
И защо коварно тука
радостта ми ти уби,
лекия й прах раздуха
върху степните треви?”

Тъй в Путивл нещастно страда,
жално край града седи,
в утро Ярославна млада
горко плаче и реди:

„Днепър славен, ти с вълните
здрави планини проби,
половецки път в земите
към далечен брод доби;
с лодки кротко през прегради
ти, река, прекара там
Светославови отряди
до кобякска войнска сган.
О, кога ли ще докараш
тук любимия ми пак,
да не му изпращам заран
сълзи в тъжен морски бряг!”

Тъй в Путивл нещастно страда,
жално край града седи,
в утро Ярославна млада
и ридае, и реди:

„Слънце наше, трижди ясно!
С ласки топли и добри!
Ти защо с лъчи ужасни
войни мили изгори?
В лъкове защо просветна
сред безводните поля
и с тъга-неволя гнетна
ти колчаните заля?”


ПЛАЧ ЯРОСЛАВНЫ
                (Вольный перевод из „Слова о Полку Игоревом”)

Звучный голос раздается
Ярославны молодой.
Стоном горлицы несется
Он пред утренней зарей:

„Я быстрей лесной голубки
По Дунаю полечу –
И рукав бобровой шубки
Я в Каяле обмочу:
Князю милому предстану
И на теле на больном
Окровавленную рану
Оботру тем рукавом”.

Так в Путивле, изнывая,
На стене на городской
Ярославна молодая
Горько плачет пред зарей:

„Ветер, что ты завываешь
И на крыльях на своих
Стрелы ханские вздымаешь,
Мечешь в воинов родных?
Иль тебе уж на просторе
Тесно веять в облаках,
Корабли на синем море
Мчать, лелеять на волнах?
Для чего ж одним размахом
Радость лучшую мою
Ты развеял легким прахом
По степному ковылю?”

Так в Путивле, изнывая,
На стене на городской
Ярославна молодая
Горько плачет пред зарей:

„Днепр мой славный, ты волнами
Горы крепкие пробил,
Половецкими землями
Путь свой дальний проложил;
На себе, сквозь все преграды,
Ты лелеяла, река,
Святославовы насады
До улусов Кобяка.
О, когда б ты вновь примчала
Друга к этим берегам,
Чтобы я к нему не слала
Слез на море по утрам!”

Так в Путивле, изнывая,
На стене на городской
Ярославна молодая
Горько плачет пред зарей:

„Солнце ясное трикраты!
Всем ты красно и тепло!
Для чего лучом утраты
Войско милого сожгло?
Для чего в безводном поле
Жаждой луки им свело
И, что гнет тоски-недоли,
На колчаны налегло?”

               1854 г.

---------------------------------------------

Николай Гнедич

Руският поет, писател и преводач Николай Иванович Гнедич е роден на 2/13 февруари 1784 г. в Полтава. Завършва философския факултет при Московския университет (1802 г.). Работи като чиновник в Министерството на просветата и като библиотекар в обществена библиотека. Превежда „Абюфар, или Арабското семейство” на Дюсис (1802 г.), „Заговорът на Фиеско от Генуа” на Шилер (1803 г.), „Крал Лир” на Шекспир, „Танкред” на Волтер (1810 г.), „Простонародных песен нынешних греков” (1825 г.) и др. Автор е на лирични произведения и идилии като „Перуанец к испанцу”, „Общежитие”, „Красоты Оссиана”, „На гробе матери”, „К другу” и „Рыбаки” (1822 г.), на романа „Дон Корадо де Херера, или Дух на отмъщение и варварства на испанците”, на стихосбирките „Рождение Гомера” (1817 г.) и „Стихотворения Н. Гнедича” (1832 г.). Член е на Руската академия на науките (1811 г.). Най-голяма известност му носи преводът на „Илиада” на Омир (1829 г.). Умира на 3/15 февруари 1833 г. в Москва.


АРФАТА НА ДАВИД

С разкъсани струни е арфа сломена
на цар-песнопоец, небесен любимец, добър властелин!
Днес няма я арфата с нас, осветена
с потоци сълзи на юдейския син!
О, нежните скъсани струни са гневни!
Ридайте, ридайте! На арфа Давидова струни вълшебни!

С хармония сладка проникна горещо
в железни души, на суровите хорица в медни гърди;
ни слух, ни сърце равнодушни не срещна,
възхита към звездни полета шурти
от струнния звън досега вдъхновено.
По-силна от трона Давидов бе царската арфа свещена.

Гръмовно разнасяше царската слава,
могъщия бог величаеше в нас чудеса да твори,
в села и градчета усмивки раздаваше,
преместваше с плам планини и гори;
в небето се песни и звън извисяват
и там долетели, завинаги в божа обител остават.

Не чуваме вече таз арфа небесна,
но кротката вяра все още е в кротките й синове
с мелодия сладка със звуци чудесни:
от звездните кръгове тя ги зове,
душите им гали, а струни в съня си
и слънцето даже с лъчите си златни не може да скъса.


АРФА ДАВИДА

Разорваны струны на арфе забвенной
Царя-песнопевца, владыки народов, любимца небес!
Нет более арфы, давно освященной
Сынов иудейских потоками слез!
О, сладостны струн ее были перуны!
Рыдайте, рыдайте! на арфе Давида разорваны струны!

Гармонией сладкой она проницала
Железные души, медяные груди суровых людей;
Ни слуха, ни сердца она не встречала,
Чтоб их не восхитить до звездных полей
Чудесным могуществом струнного звона.
Священная арфа Давида сильнее была его трона.

Вслух миру царя она славу гремела;
Величила в песнях могущество бога, его чудеса;
Веселием полнила грады и села.
И двигала горы и кедров леса;
Все песни ее к небесам возвышались,
И там, возлетевши, под скинией бога навеки остались,

С тех пор на земле их не слышно, небесных.
Но кроткая вера еще восхищает слух кротких сынов
Мелодией сладкой тех звуков чудесных:
Они, как от звездных слетая кругов,
Лелеют их души небесными снами,
Которых не может и солнце разрушить златыми лучами.

               1821 г.

---------------------------------------------

Николай Гогол

Руският писател, драматург, поет, литературен критик и публицист Николай Гогол (Николай Васильевич Яновский/ Гоголь) е роден на 20 март/1 април 1809 г. в с. Сорочинци, Полтавска губерния, днес с. Големи Сорочинци в Украйна. Завършва гимназията за висши науки в гр. Нежин, Черниговска област. От 1828 г. живее в Санкт Петербург. Работи като помощник лектор по световна история в Петербургския институт и преподавател в Патриотичния институт. Сътрудничи на издания като „Северные цветы”, „Отечественные записки” и „Литературная газета”. От 1836 г. десетина години с малки прекъсвания живее в Германия, Швейцария, Франция, Австрия, Чехия и Италия, където продължава да твори. Почетен член е на Московския университет (1844 г.). Автор е на романтичната идилия „Ганц Кюхельгартен” (1829 г.), повестите „Вечера на хуторе близ Диканьки” (в две части, 1831 и 1832 г.), „Повесть о том, как поссорился Иван Иванович с Иваном Никифоровичем” (1834 г.), „Старосветские помещики” (1835 г.), „Вий” (1835 г.), „Нос” (1835 г.), „Тарас Бульба” (1842 г.), сборниците „Арабески” (в две части, 1835 г.) и „Миргород” (1835 г.), пиесите „Женитьба” (1833 г.), „Записки сумасшедшего” (1834 г.), „Ревизор” (1836 г.), „Шинель” (1842 г.) и др. Класик на руската литература, творбата му „Похождения Чичикова или Мёртвые души” (1842 г.) е първият модерен руски роман. Умира на 21 февруари/4 март 1852 г. в Москва.


НОВОДОМИЕ

„Невесел си!” „Аз весел бях –
тъй отговарям на приятел, –
но радостта си не прибрах,
тъгата взех на веселбата.
Аз весел бях – и светъл взор
печал не знаеше; нерадо
не бе сърцето; тъмен бор
и синьото небе с досада
не ми тежаха – бях честит...
Когато бурята бушува
и гръм гърми, и дъжд свисти
с небесните сълзи – тъгувах,
трептеше в таз природна бездна
и моята сълза над вас...
Но блесне ли, щом бурята изчезне,
отново радостен бях аз...

Днес есен младостта обхвана.
Сред мрачната виделина
тъжа в самотна тишина
и няма радост в радостта ми.”
Въпрос другарски благочест:
„Защо заплака? Ден омаен
е празничен и ясен днес,
природата сега добра е.”
„Сезон добър е – казвам, – но
тежи ми времето проклето!
Лъчи ли, мрак ли – все едно,
щом лошо време е в сърцето!”


НОВОСЕЛЬЕ

„Невесел ты!” – „Я весел был, –
Так говорю друзьям веселья, –
Но радость жизни разлюбил
И грусть зазвал на новоселье.
Я весел был – и светлый взгляд
Был не печален; с тяжкой мукой
Не зналось сердце; темный сад
И голубое небо скукой
Не утомляли – я был рад...
Когда же вьюга бушевала
И гром гремел, и дождь звенел,
И небо плакало – грустнел
Тогда и я: слеза дрожала,
Как непогода плакал я...
Но небо яснело, гроза бежала –
И снова рад и весел я...

Теперь, как осень, вянет младость.
Угрюм, не веселится мне,
И я тоскую в тишине,
И дик, и радость мне не в радость”.
Смеясь, мне говорят друзья:
„Зачем расплакался? – Погода
И разгулялась, и ясна,
И не темна, как ты, природа”.
А я в ответ: „Мне всё равно,
Как день, все измененья года!
Светло ль, темно ли – всё одно,
Когда в сем сердце непогода!”

               1826 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
И кой руснак не обича бързата езда?

* * *
Да се ожените – това не ви е като да идете на баня.

* * *
Моите мисли, моето име, моите трудове ще принадлежат на Русия.

* * *
Извор на поезията е красотата.

* * *
Боже, що за живот е нашият! Вечна разправия на мечтата със същественото.

* * *
Едва ли има по-висша наслада от насладата да твориш.

* * *
Примерът е по-силен от правилата.

* * *
Страхът е по-заразен от чумата.

* * *
Често през видимия за света смях се проливат невидими за света сълзи.

* * *
Всеки човек трябва да изпълни на земята своето призвание добросъвестно и честно.

* * *
Няма по-святи връзки от приятелството! Бащата обича своето дете, майката обича своето дете, детето обича баща си и майка си. Но не е това, братя: и звярът обича своето дете. Но да се сроди по душа, а не по кръв, може само човек.

* * *
Младостта е щастлива с това, че има бъдеще.

* * *
Дълг на писателя е не само да доставя приятно занимание на ума и на вкуса; строго се изисква от него, ако от съчиненията му не се разпространява някаква полза за душата и не остава нищо за поука на хората.

* * *
В литературния свят няма смърт, мъртъвците така се намесват в делата ни и действат заедно с нас, като че са живи.

* * *
Ние узряваме и се усъвършенстваме, но кога? Когато по-дълбоко и по-съвършено разберем жената.

* * *
Едностранчивият човек е самоуверен, едностранчивият човек е дързък, едностранчивият човек настройва всички против себе си. Едностранчивият човек в нищо не може да намери средата.

* * *
Човек без нос – дявол знае какво е: да е птица, не е птица, да е гражданин, не е гражданин – просто вземи и го изхвърли през прозореца!

* * *
В природата на човека, и особено на руския, има едно чудно качество: само да забележи, че някой друг се навежда към него или показва снизхождение, той вече е готов едва ли не да моли за извинение.

* * *
Има едно чудно нещо на света: това е бутилка добро вино. Когато душата ти има нужда от друга душа, за да разкаже цялата своя полутъжна история, прибери се в стаята си и я отвори, а когато изпиеш чашата, ще почувстваш как се съживяват всички твои чувства.

* * *
Глупостта представлява особена прелест на хубавичката жена. В крайна сметка аз познавах много мъже, които са във възторг от глупостта на своите жени и виждат в нея всички признаци на детската невинност.

* * *
Когато човек се влюби, той е все едно като подметка, която, ако я намокриш във вода и вземеш да я прегънеш, тя ще се превие.

* * *
Колкото и да са глупави думите на глупака, понякога те са достатъчни, за да притеснят умния човек.

* * *
Има време, когато по друг начин не може да се устреми обществото или даже цяло поколение към прекрасното, докато не покажеш дълбочината на сегашната му подлост.

* * *
Търпи, казак – атаман ще бъдеш.

* * *
Да, и в Русия има такива прякори, че само плюеш и се кръстиш, като ги чуеш.

* * *
Писателят има само един учител: самите читатели.

* * *
Колкото истините са по-високо, толкова по-внимателни трябва да бъдем с тях: иначе изведнъж ще се превърнат в общи места, а на общите места вече не вярват.

* * *
Господи боже! Колко необятно е разстоянието между познанието за света и умението да се използва това познание!

* * *
Обикни ни чернички, а то белички всеки ще ни обикне.

* * *
Театър – това е такава катедра, от която да се кажат много неща на света.

* * *
За човека няма по-голяма мъка от тази да иска да отмъсти и да не може да отмъсти.

* * *
Вземете със себе си на път, излизайки от сладките юношески години в суровото ожесточаващо мъжество – вземете със себе си всички човешки движения, не ги оставяйте на пътя; не ще ги вдигнете после!

* * *
Колкото и да храниш вълка, не можеш да припишеш на неговата сметка всички лосове от развъдника.

* * *
В дълбината на студения смях могат да се открият горещи искри от вечна могъща любов.

* * *
Руският човек има враг, непримирим, опасен враг, без който той би бил исполин. Този враг е мързелът.

* * *
Архитектурата също е летопис на света: тя говори тогава, когато вече мълчат и песните, и преданията.

* * *
Сега на всеки му се струва, че би могъл да направи много добрини на мястото и на длъжността на другия, само не може да го направи на своята длъжност. Това е причината за всички злини.

* * *
Никога съжалението не ни завладява така силно, като при вида на красота, докосната от гибелното дихание на разврата.

* * *
Учейки другите, ти също се учиш.

* * *
Славата не може да даде наслада на този, който я е откраднал, а не е заслужил; тя носи постоянен трепет само на достойния за нея.

* * *
Градоначалникът е глупав като дърт циганин.

* * *
Дявол да ви вземе, степи, колко сте хубави!

* * *
Силно се изразява руският народ! И ако награди някого с думичка, тя ще върви в рода му и потомството, ще я влачи той със себе си и в службата, и в оставката, и в Петербург, и на края на света.

* * *
Гневът или неудоволствието от някого, колкото и да е винаги несправедливо, само в един случай може да бъде справедливо нашето неудоволствие – когато е насочено не против някого другиго, а против самия себе си, против собствената подлост и против собственото неизпълнение на своя дълг.

* * *
Ако един безсмислен каприз е бил причина за световни преврати и е карал най-умните хора да правят глупости, тогава какво би било, ако този каприз е бил осмислен и насочен към доброто?

* * *
Парите, като сянката или красавицата, тичат след нас само тогава, когато бягаме от тях. Който е твърде зает със своята работа, не го смущава мисълта за парите, дори те да не са му достатъчни даже и за утрешния ден.

* * *
Вместо строго да осъждаме своето минало, много по-добре е да бъдем неумолими към своите сегашни занимания.

* * *
Гневът навсякъде е неуместен, а най-вече в справедливото дело, защото го затъмнява и размътва.

* * *
Човек е такова добиче, че само тогава ще се захване за работа, когато узнае, че утре ще умре.

* * *
Жените – те са такова нещо... Само едните техни очи са такава безкрайна държава, в която е отишъл човек – и иди го гони!

* * *
Вече е известно на цял свят, че когато Англия помирисва тютюна, то Франция киха.

* * *
Изкуството непременно се стреми към доброто, положително или отрицателно: или ни показва красотата на всичко най-добро в човека, или се присмива над най-лошото безобразие в човека.

* * *
Непостижимо явление: това, което ежедневно ни заобикаля, което е неразделно от нас, което е обикновено, това може да се забележи само от един дълбок, голям, необикновен талант.

* * *
Човек е така създаден, че вечно се нуждае от помощта на останалите. У всеки има нещо, което го няма у другия; у всеки е по-чувствителен не този нерв, който е у другия, и само дружната размяна и взаимопомощ може да позволи на всички да видят с еднаква яснота и от всички страни предмета.

* * *
Поканих ви, господа, за да ви съобщя пренеприятна новина: при нас идва ревизор.

* * *
Човек, който отговаря на въпрос със защитните думи: „Не мога да кажа утвърдително, не мога да съдя по първото впечатление”, прави добре: така нарежда истинската скромност; но човек, който изказва в първата минута своето първо впечатление, без да се опасява да се компрометира или да оскърби нежната взискателност и чувствителните струни на приятеля – този човек е великодушен.

* * *
Всичко непринудено и лесно у поета и художника се постига твърде принудено и е плод на големи усилия.

* * *
Да живееш на света и с нищо да не отбележиш своето съществуване – това ми се струва ужасно.

* * *
Който иска честно да премине през своя живот, трябва на младини да има предвид, че някога ще бъде старец, а на старини да помни, че и той някога е  бил млад.

* * *
Никой изкусен и гениален лекар няма да започне да лекува болест, докато не узнае цялото й развитие и всички кривулици на съпровождащите я обстоятелства.

* * *
Човек е мъдър, умен и е такъв във всичко, което се отнася до другите, а не до него.

* * *
Руският човек е способен на всички крайности: виждайки, че с получените малко пари не може да живее както преди, той от мъка може да пропилее изведнъж това, което му е дадено за продължителна издръжка.

* * *
Нещастието смекчава човека; тогава неговата природа става по-чувствителна и достъпна към разбиране на предметите, превъзхождащи разбирането на човека, намиращ се в ежедневно и обикновено положение; тогава той като че ли целият се превръща в нагрят восък, от който всеки може да лепи каквото поиска.

* * *
Трябва само по-съсредоточено да се вгледаш в настоящето – и бъдещето изведнъж само ще се появи.

* * *
Поезията е чиста изповед на душата, а не е породена от изкуството или желанието човешко; поезията е истината на душата, затова може да бъде достъпна за всички.

* * *
Разумът е несравнимо висока способност, но тя се  придобива чрез победа над страстите.

* * *
Има ли по-висше наслаждение от наслаждението да твориш!

* * *
Човек е многословен винаги, когато в неговата тъга се съдържа тайна сладост.

* * *
Смехът е велика работа: той не отнема нито живот, нито имане, но пред него виновният е като вързан заек.

* * *
Ако даже на теб се случи да се разсърдиш на някого за каквото и да било, то в същото време се разсърди и на себе си дори за това, че си успял да се разсърдиш на друг.

* * *
Вярно казаното, както и написаното, не се изсича с брадва.

* * *
Няма нищо по-приятно от това да бъдеш задължен за всичко на самия себе си.

* * *
Ако силата на смеха е толкова голяма, че се страхуват от нея, тя не трябва да се изразходва напразно.

* * *
За жената е по-лесно да се целуне с дявола, отколкото да нарече някоя красавица.

* * *
Никога не си заслужава да се хвалиш с бъдещето.

* * *
Не можеш да накараш руския човек да говори дотогава, докато не го разсърдиш и не го изкараш от търпение.

* * *
Оттук дори три години препускай, до никаква държава няма да достигнеш.

* * *
Страхувайки се от смеха, човек ще се запази от това, от което не би го запазила никаква сила.

* * *
Истинската националност не е в описанието на сарафана, а в самия дух на на народа.

* * *
Има ли още барут в чантите?

* * *
Само този труд, който кара човека изцяло да се обърне към себе си и да отиде в себе си, е нашият спасител.

* * *
Там има само един порядъчен човек: прокурорът, но и той, ако кажем истината, е свиня.

* * *
Дори да остане само едно селище с руснаци, то и тогава Русия ще се възроди.

* * *
Със страданията и мъката ние определено придобиваме трохи мъдрост, която не се получава от книгите.

* * *
Стилът на писателя се създава тогава, когато той добре познава този, за когото пише.

* * *
Без добри бащи няма добро възпитание, въпреки всички училища.

* * *
С думите трябва да се отнасяме честно.

* * *
Погледнете на това, обичате ли вие другите, а не дали ви обичат другите.

* * *
Изкуството е примирение с живота.

* * *
Погрижи се първо за себе си, а после за другите: най-напред сам стани с по-чиста душа, а после вече се старай другите да бъдат по-чисти.

* * *
Коя мъка не отнася времето?

* * *
От подигравка се бои даже този, който вече от нищо не се бои.

* * *
Човек никога не е нито съвършено прав, нито съвършено виновен.

* * *
Както и да се бориш с бика, мляко от него няма до получиш.

* * *
Който вече е юмрук, той не може да се разгъне в длан.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
И какой же русский не любит быстрой езды?

* * *
Жениться – это вам не в баню сходить.

* * *
Мои мысли, моё имя, мои труды будут принадлежать России.

* * *
Родник поэзии есть красота.

* * *
Боже, что за жизнь наша! Вечный раздор мечты с существенностью.

* * *
Едва ли есть высшее из наслаждений, как наслаждение творить.

* * *
Пример сильней правил.

* * *
Страх прилипчивее чумы.

* * *
Часто сквозь видимый миру смех льются невидимые миру слезы.

* * *
Всякому человеку следует выполнить на земле призвание свое добросовестно и честно.

* * *
Нет уз святее товарищества! Отец любит свое дитя, мать любит свое дитя, дитя любит отца и мать. Но это не то, братцы: любит и зверь свое дитя. Но породниться родством по душе, а не по крови, может один только человек.

* * *
Молодость счастлива тем, что у нее есть будущее.

* * *
Долг писателя – не одно только доставление приятного занятия уму и вкусу; строго взыщется с него, если от сочинений его не распространится какая нибудь польза душе и не останется от него ничего в поучение людям.

* * *
В литературном мире нет смерти, и мертвецы так же вмешиваются в дела наши и действуют вместе с нами, как живые.

* * *
Мы зреем и совершенствуемся, но когда? Когда глубже и совершеннее постигаем женщину.

* * *
Односторонний человек самоуверен; односторонний человек дерзок; односторонний человек всех вооружит против себя. Односторонний человек ни в чем не может найти середины.

* * *
Без носа человек – черт знает что: птица не птица, гражданин не гражданин, – просто возьми, да и вышвырни в окошко!

* * *
В природе человека, и особенно русского, есть чудное свойство: как только заметит он, что другой сколько нибудь к нему наклоняется или показывает снисхождение, он сам уже готов чуть не просить прощенья.

* * *
Есть чудная вещь на свете: это бутылка доброго вина. Когда твоя душа потребует другой души, чтобы рассказать всю свою полугрустную историю, заберись в свою комнату и откупорь ее, и когда выпьешь стакан, то почувствуешь, как оживятся все твои чувства.

* * *
Глупость составляет особенную прелесть хорошенькой женщины. По крайней мере, я знал много мужей, которые в восторге от глупости своих жен и видят в ней все признаки младенческой невинности.

* * *
Когда человек влюбится, то он все равно что подошва, которую, коли размочишь в воде, возьми согни – она и согнется.

* * *
Как ни глупы слова дурака, а иногда бывают они достаточны, чтобы смутить умного человека.

* * *
Бывает время, когда иначе нельзя устремить общество или даже все поколение к прекрасному, пока не покажешь всю глубину его настоящей мерзости.

* * *
Терпи, козак, – атаман будешь.

* * *
Да на Руси есть такие прозвища, что только плюнешь да перекрестишься, коли услышишь.

* * *
У писателя только и есть один учитель: сами читатели.

* * *
Чем истины выше, тем нужно быть осторожнее с ними: иначе они вдруг обратятся в общие места, а общим местам уже не верят.

* * *
Господи боже! Какое необъятное расстояние между знанием света и умением пользоваться этим знанием!

* * *
Полюби нас чёрненькими, а беленькими нас всякий полюбит.

* * *
Театр – это такая кафедра, с которой можно много сказать миру.

* * *
Для человека нет большей муки, как хотеть отомстить и не мочь отомстить.

* * *
Забирайте же с собою в путь, выходя из мягких юношеских лет в суровое, ожесточающее мужество, – забирайте с собою все человеческие движения, не оставляйте их на дороге: не подымете потом!

* * *
Сколько волка не корми, всех лосей заповедника на него не спишешь.

* * *
В глубине холодного смеха могут отыскаться горячие искры вечной могучей любви.

* * *
Есть у русского человека враг, непримиримый, опасный враг, не будь которого он был бы исполином. Враг этот – лень.

* * *
Архитектура – тоже летопись мира: она говорит тогда, когда уже молчат и песни, и предания.

* * *
Всякому теперь кажется, что он мог бы наделать много добра на месте и в должности другого, и только не может сделать его в своей должности. Это причина всех зол.

* * *
Никогда жалость так сильно не овладевает нами, как при виде красоты, тронутой тлетворным дыханием разврата.

* * *
Уча других, также учишься.

* * *
Слава не может дать наслажденья тому, кто украл её, а не заслужил; она производит постоянный трепет только в достойном её.

* * *
Городничий глуп, как сивый мерин.

* * *
Чёрт вас возьми, степи, как вы хороши!

* * *
Выражается сильно русский народ! И если наградит кого словцом, то пойдет оно ему в род и потомство, утащит он его с собою и на службу, и в отставку, и в Петербург, и на край света.

* * *
Гнев или неудовольствие на кого бы то ни было всегда несправедливы, в одном только случае может быть справедливо наше неудовольствие – когда оно обращается не против кого либо другого, а против себя самого, против собственной мерзости и против собственного неисполнения своего долга.

* * *
Если уж один бессмысленный каприз бывал причиной переворотов всемирных и заставлял делать глупости умнейших людей, что же было бы тогда, если бы этот каприз был осмыслен и направлен к добру?

* * *
Деньги, как тень или красавица, бегут за нами только тогда, когда мы бежим от них. Кто слишком занят трудом своим, того не может смутить мысль о деньгах, хотя бы даже и на завтрашний день их у него недоставало.

* * *
Вместо того чтобы строго судить свое прошедшее, гораздо лучше быть неумолимым к своим занятиям настоящим.

* * *
Гнев везде неуместен, а больше всего в деле правом, потому что затемняет и мутит его.

* * *
Человек такая скотина, что он тогда только примется за дело, когда узнает, что завтра умирать.

* * *
Женщины – это такой предмет!.. Одни глаза их такое бесконечное государство, в которое заехал человек – и поминай как звали!

* * *
Это уже известно всему свету, что когда Англия нюхает табак, то Франция чихает.

* * *
Искусство стремится непременно к добру, положительно или отрицательно: выставляет ли нам красоту всего лучшего, что ни есть в человеке, или же смеется над безобразием худшего в человеке.

* * *
Непостижимое явление: то, что вседневно окружает нас, что неразлучно с нами, что обыкновенно, то может замечать один только глубокий, великий, необыкновенный талант.

* * *
Человек уже так создан, чтобы требовать вечной помощи других. У всякого есть что то, чего нет у другого; у всякого чувствительнее не та нерва, чем у другого, и только дружный размен и взаимная помощь могут дать возможность всем увидеть с равной ясностью и со всех сторон предмет.

* * *
Я пригласил вас, господа, с тем, чтобы сообщить вам пренеприятнейшее известие: к нам едет ревизор.

* * *
Человек, который отвечает на вопрос ограждающими словами: „Не смею сказать утвердительно, не могу судить по первому впечатлению”, делает хорошо: так предписывает правдивая скромность; но человек, который высказывает в первую минуту свое первое впечатление, не опасаясь ни компрометировать себя, ни оскорбить нежной разборчивости и чувствительных струн друга, – тот человек великодушен.

* * *
Всё непринужденное и легкое у поэта и художника достается слишком принужденно, это и есть плод великих усилий.

* * *
Жить в мире и ничем не обозначить своего существования – это кажется мне ужасным.

* * *
Кто хочет честно пройти свою жизнь, должен в молодости иметь в виду, что когда нибудь он будет стариком, а в старости помнить, что и он когда то был молодым.

* * *
Никакой искусный и гениальный врач не возьмется лечить болезнь до тех пор, пока не узнает весь ход ее и все излучины сопровождавших ее обстоятельств.

* * *
Человек мудр, умен и толков бывает во всем, что касается других, а не себя.

* * *
Русский человек способен на все крайности: увидя, что с полученными небольшими деньгами он не может вести жизнь, как прежде, он с горя может прокутить вдруг то, что ему дано на долговременное содержание.

* * *
Несчастье умягчает человека; природа его становится тогда более чуткой и доступной к пониманию предметов, превосходящих понятие человека, находящегося в обыкновенном и вседневном положении; он как бы весь обращается тогда в разогретый воск, из которого можно лепить все, что ни захотите.

* * *
Стоит только попристальнее вглядеться в настоящее, будущее вдруг выступит само собой.

* * *
Поэзия есть чистая исповедь души, а не порождение искусства или хотенья человеческого; поэзия есть правда души, а потому и всем равно может быть доступна.

* * *
Разум есть несравненно высшая способность, но она приобретается не иначе, как победой над страстями.

* * *
Едва ли есть высшее из наслаждений, как наслаждение творить.

* * *
Человек многоречив всегда, когда в его грусти заключается тайная сладость.

* * *
Смех – великое дело: он не отнимает ни жизни, ни имения, но перед ним виновный – как связанный заяц.

* * *
Если даже тебе случится рассердиться на кого бы то ни было, рассердись в то же время и на себя самого хотя бы за то, что сумел рассердиться на другого.

* * *
Произнесенное метко, все равно что написанное, не вырубливается топором.

* * *
Нет ничего приятнее, как быть обязанным во всем самому себе.

* * *
Если сила смеха так велика, что ее боятся, стало быть, ее не следует тратить по пустому.

* * *
Женщине легче поцеловаться с чёртом, чем назвать кого красавицей.

* * *
Никогда не стоит хвастаться будущим.

* * *
Русского человека до тех пор не заставишь говорить, покуда не рассердишь его и не выведешь совершенно из терпения.

* * *
Отсюда хоть три года скачи, ни до какого государства не доскачешь.

* * *
Боясь смеха, человек удержится от того, от чего бы не удержала его никакая сила.

* * *
Истинная национальность состоит не в описании сарафана, но в самом духе народа.

* * *
Есть ещё порох в пороховницах?

* * *
Только тот труд, который заставляет целиком всего человека обратиться к себе и уйти в себя, есть наш избавитель.

* * *
Один там только и есть порядочный человек: прокурор, да и тот, если сказать правду, свинья.

* * *
Если русских останется только один хутор, то и тогда Россия возродится.

* * *
Страданиями и горем определено нам добывать крупицы мудрости, не приобретаемой в книгах.

* * *
Слог у писателя образуется тогда, когда он знает хорошо того, кому пишет.

* * *
Без хороших отцов нет хорошего воспитания, несмотря на все школы.

* * *
Обращаться со словами нужно честно.

* * *
Смотрите на то, любите ли вы других, а не на то, любят ли вас другие.

* * *
Искусство есть примирение с жизнью.

* * *
Позаботься прежде о себе, а потом о других: стань прежде сам чище душою, а потом уже старайся, чтобы другие были чище.

* * *
Какого горя не уносит время?

* * *
Насмешки боится даже тот, кто уже ничего не боится.

* * *
Человек никогда не бывает ни совершенно прав, ни совершенно виноват.

* * *
Как с быком не биться, а молока от него не добиться.

* * *
Кто уже кулак, тому не разогнуться в ладонь.

---------------------------------------------

Николай Греков

Руският поет, писател, драматург и преводач Николай Греков (Николай Порфирьевич Греков) е роден на 21 февруари/5 март 1807 г. в с. Казанско, Тулска губерния. Пише стихове от детските си години, първото му отпечатано стихотворение е от 1825 г. в сп. „Московский телеграф”. Завършва Московския университет (1827 г.). От 1827 до 1833 г. е в състава на Московското дворянско депутатско събрание. Публикува поезия в издания като „Библиотека для чтения”, „Литературная газета”, „Пантеон”, „Отечественные записки”, „Развлечение”, „Москвитянин” и др. Превежда от английски, френски, немски и испански език творби на Гьоте, Шекспир, Хайне, Калдерон, Жирарден, Мюсе, Юго и др. По много от стиховете му се изпълняват песни, създадени от композитори като Гурильов, Мусоргски, Алябиев, Чайковски, Рахманинов и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1860 г.), „Новые стихотворения” (1866 г.), книгата „Рассказы и очерки” (1865 г.) и водевила „Ещё роман на большой дороге, или Чему быть, тому не миновать” (поставен на сцената на Болшой театър през 1832 г.). Умира през лятото на 1866 г. в имението си в Ефремовски уезд, Тулска губерния.


НЕ, СТИГА! НЯМА ДА СКЛОНЯ ГЛАВА ПОКОРНА

Не, стига! Няма да склоня глава покорна,
на хладната й гордост няма да се дам;
дори измъчван от тъгата си упорна,
съмнения, копнежи властни, мисъл черна,
но няма да се видя с нея. Все пак, знам:

щом си припомня погледа й, нейно слово,
дори и само звук – и секва порив див,
и оправдание в душата е готово,
и нежни вече са очите й сурови,
отново аз съм весел, доверчив, щастлив,

и няма вече нерешен въпрос в душата,
момчешките мечти без край ще се роят,
ще гледа тя приветливо или чепато
деня, а вечерта гърмящи колелата
отново заедно пред входа мил ще спрат.


НЕТ, ПОЛНО! НЕ ПОЙДУ К НЕЙ С ГОЛОВОЙ ПОКОРНОЙ

Нет, полно! – Не пойду к ней с головой покорной;
Холодной гордости не дам я торжества;
И пусть измучаюсь тоской моей упорной,
Желаньем огненным, сомненьем, думой черной,
Но не увижусь с ней. Напрасные слова:

Лишь вспомню взгляд ее, одно ее лишь слово,
Один лишь звук речей – и гнева смолк порыв,
И оправдание в душе для ней готово,
И нежным кажется мне взгляд ее суровый,
И снова весел я, доверчив и счастлив,

И нерешенного уж нет в душе вопроса,
И снова нет мечтам ребяческим конца,
И взглянет ли она приветливо иль косо –
Что нужды: вечером гремящие колеса
Вновь остановятся у милого крыльца.

               1859 г.

---------------------------------------------

Николай Добролюбов

Руският поет, писател, литературен критик, публицист и преводач Николай Добролюбов (Николай Александрович Добролюбов) е роден на 24 януари/5 февруари 1836 г. в гр. Нижни Новгород. Завършва Нижнигородската духовна семинария (1853 г.) и Главния педагогически институт при Духовната академия в Петербург (1857 г.). Революционен демократ, споделя радикални антимонархични, антирелигиозни и антикрепостнически възгледи. Първите му политически стихотворения са от 1854 г. През 1855 г. издава нелегалните в. „Слухи” и сп. „Ахинея”. От 1857 г. завежда критико-библиографския и сатиричния отдел в сп. „Современник”, а от 1858 г. е репетитор по руска словесност във Втори кадетски корпус. Публикува поезия, проза и литературна критика в „Современник”, „Свисток”, „Санкт-Петербургские ведомости” и „Сын Отечества”. Превежда творби на Хораций. Автор е на трудове и монографии като „О значении авторитета в воспитании” (1853 г.), „Очерк направления иезуитского ордена, особенно в приложении к воспитанию и обучению юношества” (1857 г.), „Основные законы воспитания” (1859 г.), „Всероссийские иллюзии, разрушаемые розгами” (1860 г.) и др. Умира на 17/29 ноември 1861 г. в Санкт Петербург. През 1862 г. излиза четиритомникът „Сочинения Н. А. Добролюбова”.


ПРЕД ДВОРЕЦА

Одето в дрипи, слабичко, болнаво, бледно,
с разплакано лице, треперещо от студ,
на градския площад момче ме срещна бедно
с молба като към Господ да го съжалят.

„Петима сме сираци – татко ни отвъд е,
на смъртен одър майчицата ни лежи,
пари за доктор няма, от дома ни пъдят
и в нищетата денонощно глад тежи.”

Аз слушах скръбно, с кръв обляно бе сърцето...
Не можех с нищо да помогна, бях сломен...
С отчаяна любов прегърнах аз детето
и дълго плаках – и за него, и за мен...

„Аз също беден съм, едва успявам, братче,
с труд тежък – казах – да изкарвам хляба свят,
проси от богаташите... Дано смилят се...”
И тръгнах си... Погледнах – и видях палат.

Богат, прекрасен, горд, грамаден и разкошен,
с безгрижна радост на сияещ божи дар,
бе светлината му тъй весела и мощна...
Пируваше си в него руският ни цар...

Защо да не пирува? Сред двореца пищен
трапеза и вино за тънък вкус блестят;
ни стон, ни плач, ни вопъл той не чува – нищо,
на грижите товарът му е непознат...

Той често хвърля за прищявки милиони,
на робите живот отнема, чест гори,
за него в бой на смърт отиват легиони,
за него майки жертват свойте дъщери...

За него всичко е! Страдания, скръб, грижи
и войнска гибел, на народа кръв и пот,
и наказания жестоки, грях и низост –
за него всичко зрее в ясен, сладък плод...

И не е чудно, че сама в тъма нерада
с пленени чувства, с яростен духовен глад –
по царска заповед, Русийо, влизаш в ада
и е сега животът ти позорен ад.


ПЕРЕД ДВОРЦОМ

В лохмотьях, худенький, болезненный и бледный,
Дрожа от холода, с заплаканным лицом,
На площади меня раз встретил мальчик бедный
И сжалиться над ним молил меня Христом.

„Нас пятеро сирот – отец взят в ополченье
И при смерти лежит в постели наша мать,
С квартиры гонят нас, нет денег на леченье,
И нам приходится по суткам голодать”.

Горел я, слушая; облилось сердце кровью...
Но пособить ничем не мог я их судьбе...
Ребенка обнял я с тоскою и любовью,
И долго плакал с ним... о нем и о себе...

„Я нищ, как ты, едва с тяжелыми трудами
Я достаю свой хлеб, – сказал я наконец, –
Проси у богачей... пусть сжалятся над вами...”
И я пошел... Взглянул – передо мной дворец.

Богат, роскошен, горд, прекрасен и громаден,
Беспечной радостью и счастьем он сиял,
И свет огней в нем был так весел и отраден...
Так безмятежно в нем царь русский пировал...

И что ж не пировать? Дворец его так пышен,
И яства и вино так нежат тонкий вкус;
Ничей – ни вопль, ни стон, ни вздох ему не слышен,
Неведом для него нужд мелких тяжкий груз...

По прихоти бросать он может миллионы,
Именье у рабов, их жизнь, их честь отнять,
Велеть, чтоб за него на смерть шли легионы,
Чтоб дочерью ему пожертвовала мать...

Всё для него!.. И скорбь, и бедность, и страданья,
И гибель воинов, и граждан кровь и пот,
И грех и низость их, и даже наказанья –
Всё зреет для него в прекрасный, сладкий плод...

Не диво, Русь, что – в тьме, в лохмотьях, в униженьи,
Замерзши чувствами, терпя духовный глад, –
Хоть в ад ты бросишься по царскому веленью;
Вся жизнь твоя теперь – позорный, душный ад.

               1856 г.

---------------------------------------------

Николай Карамзин

Руският поет, писател, историк, литературовед и преводач Николай Карамзин (Николай Михайлович Карамзин) е роден на 1/12 декември 1766 г. в с. Знаменское, Симбирска губерния. Учи в Московския университет. Съосновател е на първото руско списание за деца „Детское чтение для сердца и разума”. Почетен член е на Московския университет (1806 г.) и на Петербургската академия на науките (1818 г.), редактор на „Московский журнал” (1791-1792 г.) и „Вестник Европы” (1802-1803 г.), създател е на „Истории государства Российского” (в 12 тома, 1816-1829 г.) – един от най-значителните трудове на руската историография. Основоположник е на руския сантиментализъм („Письма русского путешественника”, „Бедная Лиза” и др.). Умира 22 май/3 юни 1826 г. в Санкт Петербург.


ВЕСЕЛО ВРЕМЕ

Братя, чашите налейте!
Лей се, вино, руен знак!
Всяка капчица изпийте!
Дъно пресушете пак!

Ние в тъжен свят живеем –
носим в себе си печал,
в дрипи своя път жалеем,
но и радост Бог е дал.

Виното дарява радост –
святият Мъдрец вещай, –
старец в него среща младост,
бедният – на мъки край.

Който страда и ридае
с поглед в тъмни бъдни дни,
той поуката не знае
и не вижда светлини.

Всичко тъжно да забравим,
тровило живота в нас,
да искрим и пеем трябва
в тоз приятен, сладък час!

И в покой сърцето наше
да сияе в светлина,
както вино грее в чаши,
посребрено от луна!


ВЕСЕЛЫЙ ЧАС

Братья, рюмки наливайте!
Лейся через край, вино!
Все до капли выпивайте!
Осушайте в рюмках дно!
 
Мы живем в печальном мире;
Всякий горе испытал –
В бедном рубище, в порфире –
Но и радость бог нам дал.
 
Он вино нам дал на радость, –
Говорит святой Мудрец, –
Старец в нем находит младость,
Бедный – горестям конец.
 
Кто все плачет, все вздыхает,
Вечно смотрит сентябрем –
Тот науки жить не знает
И не видит света днем.
 
Все печальное забудем,
Что смущало в жизни нас;
Петь и радоваться будем
В сей приятный, сладкий час!

Да светлеет сердце наше,
Да сияет в нем покой,
Как вино сияет в чаше,
Осребряемо луной!

-----

ВРЕМЕТО

Как всичко времето отнема
и с мрачна скука ни тъжи;
то тягостно е сякаш бреме,
на смъртни рамене лежи.

Наистина, ще трябва дружно
с подобно зло да му платим
и да направим всичко нужно
съвсем да го унищожим.


ВРЕМЯ

Все вещи разрушает время,
И мрачной скукой нас томит;
Оно как тягостное бремя
У смертных на плечах лежит.

Нам, право, согласиться должно
Ему таким же злом платить
И делать всё, чем только можно
Его скорее погубить.

---------------------------------------------

Николай Некрасов

Руският писател, поет и публицист Николай Некрасов (Николай Алексеевич Некрасов) е роден на 28 ноември/10 декември 1821 г. в гр. Немиров, Подолска губерния. Учил е във филологическия факултет на Петербургския университет (1839-1841 г.). Публикува стихове от 1838 г., от 1841 г. сътрудничи на в „Литературная газета”, в. „Отечественые записки” и др. литературни издания. От 1847 до 1866 г. се занимава с издателска дейност, редактор е на сп. „Съвременник” и в. „Отечественые записки”. Сред най-значимите му творби са „Крестьянские дети” (1861 г.), „Мороз Красный Нос” (1863 г.), поемата „Русские женщины” (1871-1872 г.), поемата-епопея „Кому на Руси жить хорошо” (1873-1876 г.) и др. Умира на 27 декември 1877/8 януари 1878 г. в Санкт Петербург.


O, КАК СИ КРОТКА И ПОСЛУШНА

О, как си кротка и послушна,
робиня, с радост тук дошла,
но той те гледа равнодушно
с унила, ледена душа.

Преди... Ти млада бе тогаз,
надменна, горда и прекрасна,
обсебваше го самовластно,
но той те любеше със страст!

Тъй слънце есенно стои,
но без да грее на небето,
а и през здрачни бури летом
живителни лъчи струи...


КАК ТЫ КРОТКА, КАК ТЫ ПОСЛУШНА

Как ты кротка, как ты послушна,
Ты рада быть его рабой,
Но он внимает равнодушно,
Уныл и холоден душой.

А прежде... помнишь? Молода,
Горда, надменна и прекрасна,
Ты им играла самовластно,
Но он любил, любил тогда!

Так солнце осени – без туч
Стоит, не грея, на лазури,
А летом и сквозь сумрак бури
Бросает животворный луч...

-----

ПРИСЪДА

„...В своята земя благословена
парии сте – с прост народ сте там,
светски кръг бездушен и надменен
ви топи с презрение и срам.

И звучи безцелно вашта лира,
бардове на тъмната страна –
за любов и почит във всемира
нямате наследствени права!”

Камък зъл в сърцето руско пратен,
този вик на Запада ечи.
Защити, родино, свойте братя!
Дай отпор! Родината мълчи...


ПРИГОВОР

„...Вы в своей земле благословенной
Парии – не знает вас народ,
Светский круг, бездушный и надменный,
Вас презреньем хладным обдает.

И звучит бесцельно ваша лира,
Вы певцами темной стороны –
На любовь, на уваженье мира
Не стяжавшей права – рождены!..”

Камень в сердце русское бросая,
Так о нас весь Запад говорит.
Заступись, страна моя родная!
Дай отпор!.. Но родина молчит...

-----

ПАК СЕ КЪСА ОТ МЪКА СЪРЦЕТО

Пак се къса от мъка сърцето,
да повярваш в доброто не щеш
сред царящите звуци проклети
с барабани, вериги и гмеж.

Но обичам аз, пролет златиста,
твоя чудно преплетен солфеж;
ти ликуваш, за миг не утихваш
своя детски безгрижен брътвеж.
От разцвет и възход покорена,
на живота си вречена ти –
нещо шепнат тревите зелени,
над вълните легенда блести;
цвилят весело буйни жребчета,
бик бразда в угарта е раздрал,
а в гората дете русо – ето
чуй, крещи: „Парасковя, ау-ау!”
Над била, долини и дъбрави
птици северни носят се пак,
наведнъж чуваш песен на славей
и на гарги нестройния грак,
руска тройка гърми, скърца повод,
квакат жаби, осите жужат,
в бяг кобилки... – просторът свободен
е с житейска хармония слят...

Аз на другия шум се наслушах,
заглушен, покрусен от бумтеж...
Идвам, майко-природа, радушно
с моя свеж постоянен копнеж –
заглуши злобни музики сложни!
Сред душата покой да сияй
и окото прозряло да може
да се радва на земния рай.

               * Ау – дифтонг.


НАДРЫВАЕТСЯ СЕРДЦЕ ОТ МУКИ

Надрывается сердце от муки,
Плохо верится в силу добра,
Внемля в мире царящие звуки
Барабанов, цепей, топора.

Но люблю я, весна золотая,
Твой сплошной, чудно-смешанный шум;
Ты ликуешь, на миг не смолкая,
Как дитя, без заботы и дум.
В обаянии счастья и славы
Чувству жизни ты вся предана, –
Что-то шепчут зеленые травы,
Говорливо струится волна;
В стаде весело ржет жеребенок,
Бык с землей вырывает траву,
А в лесу белокурый ребенок –
Чу! кричит: „Парасковья, ау!”
По холмам, по лесам, над долиной
Птицы севера вьются, кричат,
Разом слышны – напев соловьиный
И нестройные писки галчат,
Грохот тройки, скрипенье подводы,
Крик лягушек, жужжание ос,
Треск кобылок, – в просторе свободы
Всё в гармонию жизни слилось...

Я наслушался шума инова...
Оглушенный, подавленный им,
Мать-природа! иду к тебе снова
Со всегдашним желаньем моим –
Заглуши эту музыку злобы!
Чтоб душа ощутила покой
И прозревшее око могло бы
Насладиться твоей красотой.

-----

ПИСМАТА НА ЖЕНИТЕ СКЪПИ

Писмата на жените скъпи!
Безброй възторг е в тях сиял,
но в бъдеще душата тъпо
обричат те на много жал.
Когато страстите угаснат
и в строга тога ви плени
благоразумието властно,
изчезват чувствата, уви!
Посланията й върнете,
не ги четете вий сега,
че наказание е клето
от задна дата днес тъга.
С насмешка лека се започва
с невинен сън, деня предал,
ревнива злоба идва после
или мъчителна печал...

О, тез писма са много, много,
запазих пълна чанта с тях!
Понякога ги гледам строго,
но в печката не ги горях.
Макар че времето доказа,
че няма смисъл в тези фрази –
брътвеж на бебе в светли дни;
те моя скъпа са прокоба –
повяхнали цветя от гроба
в покойните ми младини!


О ПИСЬМА ЖЕНЩИНЫ, НАМ МИЛОЙ

О письма женщины, нам милой!
От вас восторгам нет числа,
Но в будущем душе унылой
Готовите вы больше зла.
Когда погаснет пламя страсти
Или послушаетесь вы
Благоразумья строгой власти
И чувству скажите: увы! –
Отдайте ей ее посланья
Иль не читайте их потом,
А то нет хуже наказанья,
Как задним горевать числом.
Начнешь с усмешкою ленивой,
Как бред невинный и пустой,
А кончишь злобою ревнивой
Или мучительной тоской...

О ты, чьих писем много, много
В моем портфеле берегу!
Подчас на них гляжу я строго,
Но бросить в печку не могу.
Пускай мне время доказало,
Что правды в них и проку мало,
Как в праздном лепете детей,
Но и теперь они мне милы –
Поблекшие цветы с могилы
Погибшей юности моей!

               1852 г.

-----

СРЕД СТОЛИЦАТА ВРЯТ ВИТИИ

Сред столицата врят витии,
кипи словесната война,
а в глъбините на Русия
лежи вековна тишина.
С върбите вятърът лудува
в крайпътните им върхове,
като дъга се там огъват
и майката земя целуват
в безкрайни ниви класове...


В СТОЛИЦАХ ШУМ, ГРЕМЯТ ВИТИИ

В столицах шум, гремят витии,
Кипит словесная война,
А там, во глубине России, –
Там вековая тишина.
Лишь ветер не дает покою
Вершинам придорожных ив,
И выгибаются дугою,
Целуясь с матерью землею,
Колосья бесконечных нив...

               1857 г.

-----

НАЗОВИ МИ ТАКАВА ОБИТЕЛ
                (Из „Размишления пред парадния вход”)

Назови ми такава обител,
не видях аз подобен край там,
гдето твоят сеяч и пазител
да не стене – мужик изтерзан!

Стене той по поля, по пътеки,
стене той по затвори нелеки,
в мини, в скрити с вериги места;
там под плевника стене, човек е
под каруца, заспал сред степта;

стене в своята бедна къщурка
без лъчите на божи живец;
в глухо селище с болка живурка
до съда, край палат и дворец.

Вижте Волга: чий стон се раздава
над великата руска земя?
С въжен впряг този стон песен става –
там бурлаците теглят така!

Волга! С пролетна дан многоводна
ти полята така не заля,
както силната скръб всенародна
е препълнила нашта земя –

с теб, народе, е стонът... Сърдечен!
Как търпиш този стон безконечен?

Ще се вдигнеш ли, сили събрал,
или, смачкал съдбата в закона,
вече всичко докрай изживял,
този стон като песен ще рониш
и духовно вовек си умрял?


НАЗОВИ МНЕ ТАКУЮ ОБИТЕЛЬ
                (Из „Размышлений у парадного подъезда”)

Назови мне такую обитель,
Я такого угла не видал,
Где бы сеятель твой и хранитель,
Где бы русский мужик не стонал?

Стонет он по полям, по дорогам,
Стонет он по тюрьмам, по острогам,
В рудниках, на железной цепи;
Стонет он под овином, под стогом,
Под телегой, ночуя в степи;

Стонет в собственном бедном домишке,
Свету божьего солнца не рад;
Стонет в каждом глухом городишке,
У подъезда судов и палат.

Выдь на Волгу: чей стон раздаётся
Над великою русской рекой?
Этот стон у нас песней зовётся –
То бурлаки идут бечевой!..

Волга! Волга!.. Весной многоводной
Ты не так заливаешь поля,
Как великою скорбью народной
Переполнилась наша земля, –

Где народ, там и стон... Эх, сердечный!
Что же значит твой стон бесконечный?

Ты проснёшься ль, исполненный сил,
Иль, судеб повинуясь закону,
Всё, что мог, ты уже совершил, –
Создал песню, подобную стону,
И духовно навеки почил?..

               1858 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Народът е свободен, но щастлив ли е народът?

* * *
Сейте разумното, доброто, вечното.

* * *
Няма да се научи да обича онова сърце, което е уморено да ненавижда.

* * *
Даром нищо не се дава: съдбата иска изкупителни жертви.

* * *
Ние обичаме сестра си и жена си, и баща си, но в мъките си спомняме за майката.

* * *
В света има цар – този цар е безпощаден, нарича се глад.

* * *
Благослови народната работа и се научи да уважаваш мужика!

* * *
Който така дълго е бил способен да прощава, да не разбира, да не вижда, той навярно дълбоко е обичал, но още по-дълбоко ще ненавижда.

* * *
Макар и всеки воин да не нанася загуби на врага, но всеки трябва в бой да влезе. А съдбата ще реши боя.

* * *
О, любов – къде са всички твои усилия? Разум – къде са плодовете на твоя труд? Алчен пир от злодейства и насилия, тържество на картеч и щикове!

* * *
Ако прозата в любовта е неизбежна, нека вземем и от нея частица щастие: след разправия връщането на любовта и съчувствието е така пълно, така нежно.

* * *
Нека ни говори променливата мода, че темата „страданията на народа” е остаряла. И че поезията трябва да я забрави. Не вярвайте, юноши! Тя не остарява.

* * *
Следвай упорито правилото: за да бъде на думите тясно, а на мислите просторно.

* * *
Трудна е борбата на душата с тялото, трудна е борбата на човека със самия себе си.

* * *
Смъртоносен е ударът от тази ръка, която ни е галила.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Народ освобожден, но счастлив ли народ?

* * *
Сейте разумное, доброе, вечное.

* * *
То сердце не научится любить, которое устало ненавидеть.

* * *
Даром ничто не дается: судьба жертв искупительных просит.

* * *
Мы любим сестру, и жену, и отца, но в муках мы мать вспоминаем.

* * *
В мире есть царь – этот царь беспощаден, голод названье ему.

* * *
Благослови же работу народную и научись мужика уважать!

* * *
Кто долго так способен был прощать, не понимать, не видеть, тот, верно, глубоко любил, но глубже будет ненавидеть.

* * *
Пускай наносит вред врагу не каждый воин, но каждый в бой иди. А бой решит судьба.

* * *
О, любовь! – где все твои усилья? Разум! – где плоды твоих трудов? Жадный пир злодейства и насилья, торжество картечи и штыков!

* * *
Если проза в любви неизбежна, так возьмем и с нее долю счастья: после ссоры так полно, так нежно возвращенье любви и участья.

* * *
Пускай нам говорит изменчивая мода, что тема старая „страдания народа”. И что поэзия забыть ее должна. Не верьте, юноши! Не стареет она.

* * *
Правилу следуй упорно: чтобы словам было тесно, а мыслям просторно.

* * *
Тяжела борьба души с телом, тяжела борьба человека с самим собой.

* * *
Той руки удар смертелен, которая ласкала нас.

---------------------------------------------

Николай Огарьов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – ПОДГОТВЯТ СЕ


ЗВУЦИ

О, как прекрасните мигове славя!
С музика бързо се пълни слухът,
звуците нежни се носят стремглаво,
звуци отнякъде тук се роят,
мамят сърцето, то тупка тревожно,
иска да следва тоз звуков летеж...
В тези минути разнежваш се, можеш
лесно при техния чар да умреш.


ЗВУКИ

Как дорожу я прекрасным мгновеньем!
Музыкой вдруг наполняется слух,
Звуки несутся с каким-то стремленьем,
Звуки откуда-то льются вокруг,
Сердце за ними стремится тревожно,
Хочет за ними куда-то лететь...
В эти минуты растаять бы можно,
В эти минуты легко умереть.

---------------------------------------------

Николай Остолопов

Руският поет, писател, литературовед и преводач Николай Остолопов (Николай Фёдорович Остолопов) е роден на 3/15 ноември 1782 г. в гр. Солвичегодск, Вологодско наместничество. Завършва Петербургския минен институт. Първите му поетични публикации са в сп. „Иппокрена, или Утехи любословия” през 1801 г. Пише лирични и патриотични стихове, басни, пародии, балади, романси и нравоучителни повести. Публикува стихове в издания като „Вестник Европы”, „Свитке муз”, „Московский Меркурий”, „Журнал российской словесности”, „Цветник”, „Северные цветы”, „Журнал для пользы и удовольствия”, „Северный вестник”, „Патриот”, „Цветник”, „Сын отечества”, „Драматический вестник”, „Отечественные записки”, „Друг просвещения”, „Благонамеренный”, „Полярная звезда” и др. От 1802 до 1805 г. е член на Свободното общество на любителите на руската словесност. Работи като служител в министерствата на външните работи, правосъдието и финансите, прокурор (1808-1812 г.), вицегубернатор на Вологодска губерния (1814-1819 г.), директор на Петербургките имперски театри (1825-1829 т.), управляващ кантора на Астраханската търговска банка и др. Превежда творби на Омир, Вергилий, Волтер, Компаньони, Мелвил, Милтън и др. Издава сп. „Любитель словесности” (1806 г.), редактор е на сп. „Журнал департамента народного просвещения” (1821-1823 г.). Автор е на стихосбирките „Прежние досуги, или Опыты в некоторых родах стихотворства” (1816 г.), „Апологические стихотворения с присовокуплением поэмы” (1827 г.), „Минета, или Превращение кошки в женщину” (1828 г.), повестта „Евгения, или Нынешнее воспитание” (1803 г.), литературоведческите трудове „Ключ к сочинениям Державина с кратким описанием жизни сего знаменитого поэта” (1822 г.), „Словарь древней и новой поэзии” (в три тома, 1821 г.), преводните книги „Опыт на поэзию эпическую” (1802 г.), „Магомет” (1828 г.) и др. Умира на 6/18 март 1833 г. в гр. Астрахан.


УПРЕЦИ КЪМ АПОЛОН

О, бог несправедлив! Безжалостен отец!
Ти, който златоносно целият сияеш
и на туй злато си творец!
Защо така за своите деца нехаеш?

Кажи, жестоки, там, когато денем сам
със славната каляска бродиш като вятър
по гладки светли небеса –
защо допускаш да се влачат пеш децата?

Как да мълчим, когато ден след ден
амброзия, нектари ти сервират,
когато с всичко си задоволен –
а твоите деца от глад почти умират!

Земята съживяваш ти,
от теб цветя цъфтят и раснат дървесата,
полето, в кадифе облечено, блести –
ала без дрехи са децата!

Твой славен, чуден храм
и злато, и сребро, и мрамор украсяват,
и благовонно там ухае на тамян –
ала децата ти тавани обитават!

Ах, всемогъщи боже, виж
горката участ на децата си болнави!
Ти много лесно можеш да я промениш,
като с успех добрите само награждаваш!


УПРЕКИ АПОЛЛОНУ

Несправедливый бог! безжалостный отец!
О ты, который сам весь в золоте сияешь
И золота сего творец!
Зачем детей своих им мало наделяешь?

Скажи, жестокий! мне, зачем – когда ты сам
На славной четверне вседневно разъезжаешь
По гладким, светлым небесам, –
Детей своих пешком таскаться допускаешь?

Возможно ль не роптать, когда тебя
Амброзией и нектаром питают,
Когда ты всем довольствуешь себя, –
А дети с голоду едва не умирают!

Тобой живится вся земля,
Тобой цветы цветут, деревья зеленеют
И одеваются все бархатом поля, –
А дети платья не имеют!

Твой славный, чудный храм
И злато, и сребро, и мрамор украшают,
И благовонный в нем курится фимиам, –
А дети в чердаках под кровлей обитают!

Ах! сжалься, всемогущий бог!
На участь горькую детей твоих взирая!
Переменить ее легко бы ты возмог,
Одних лишь добрых здесь богатством награждая!

               1802 г.

---------------------------------------------

Николай Павлов

Руският поет, писател, литературен критик, публицист и преводач Николай Павлов (Николай Филиппович Павлов) е роден на 7/19 септември 1803 г. в с. Пенки, Тамбовска губерния. Първите му поетични публикации са от 1822 г. Завършва Московското театрално училище (1821 г.) и факултета по словесност при Московския университет (1825 г.). Работи в Московския съд и в канцеларията на московския генерал-губернатор. Играе в театрални постановки и превежда пиеси за различни театри. Действителен член е на Обществото на любителите на руската словесност (1829 г.). Публикува стихове в списания и алманаси като „Мнемозина”, „Радуга”, „Московский вестник”, „Русский вестник”, „Отечественные записки”, „Московский телеграф”, „Галатея”, сътрудничи активно на „Московский наблюдатель”, „Телескоп”, „Молва” и др. Знае френски, немски и латински език, превежда творби на Шилер, Расин, Шекспир, Байрон, Балзак и др. Издател е на вестниците „Наше время” (1860-1863 г.) и „Русские ведомости” (1863-1864 г.). През 40-те години на ХIХ в. домът му е един от главните центрове на московския културен живот. Автор е на книги с проза, публицистика и преводна поезия, сред които „Три повести” (1835 г.), „Жизнь и деяния Вездесуева, со всеми достопамятными его происшествиями” (1835 г.), „Тяжба двух косых, или не хвались, шедши в суд, а хвались, вышедши из суда” (1836 г.), „Новые повести” (1839 г.), „Разбор комедии графа В. Соллогуба Чиновник” (1857 г.) и „Об источниках и формах русского баснословия” (1859 г.). Умира на 29 март/10 април 1864 г. в Москва. Основната част от творчеството му е събрана в книгата „Павлов Н. Ф. Повести и стихи” (1957 г.).


ЕЛЕГИЯ
                Цъфти веднъж в живота чуден май.
                Шилер

Като вълни в безбрежни морски далнини,
като в сърцето пламенно измамна радост,
като любов на младите безгрижни дни
отлита мойта младост.

Ще дойде час жесток, когато взор и страст
ще срещна хладно, без томителна отрада;
и разговори, и усмивки между нас
ще бъдат без наслада.

На шумни пирове не ще тръбя вестта
за любовта, другари, в разговори наши
и няма с името ти, Нина, на уста,
о, да разпенвам чаши!

Уви, животът ми не ще се подреди
и аз очарование не ще отроня!
А може на старика да се услади
непреходният спомен.

Тогава, клюмнал побелялата глава,
ще бъда зрителят студен в кръга ни светъл,
за обща чаша споменът ще е това
с любимата в сърцето.


ЭЛЕГИЯ
                Das Lebens Mai bluht einms! und nicht wieder.
                Sсhiller
 
Как быстрая волна в безбрежности морей,
Как в сердце пламенном обманчивая радость,
Как первая любовь беспечных, юных дней,
Моя умчится младость.
               
Придет жестокий час, когда прекрасный взор
Я встречу холодно, без страстного волненья;
Мне будет красоты улыбка, разговор
Тогда без наслажденья.
               
Не сяду весело на шумных я пирах,
Любви не призову, друзья, в беседы ваши,
И с именем твоим, о Нина! на устах,
Я не напеню чаши!
               
Увы! протекшего ничто не заменит,
И где я, опытный, найду очарованье?
Быть может, старика немного усладит
Одно воспоминанье.
               
Тогда, поникнувши седою головой,
Холодным зрителем сидя в веселом круге,
Я стану вспоминать о чаше круговой
И сердца о подруге.
 
               * Лишь раз цветет чудесный в жизни май. Шиллер.
               1824 г.

---------------------------------------------

Николай Симборский

Руският поет Николай Симборски (Николай Васильевич Симборский) е роден през 1849 г. в с. Заборовка, Симбирска губерния. Учи в юридическия факултет на Казанския университет и в юридическия факултет на Московския университет. Публикува стихотворения, фейлетони и театрални рецензии в издания като „Пчела”, „Будильник”, „Развлечение”, „Неделя”, „Обзор”, „Тифлисский вестник”, „Русское обозрение” и др. От 1873 г. живее в Петербург, за кратко работи в Министерството на вътрешните работи. По време на Руско-турската война е кореспондент на в. „Новое время”. През последните години от живота си е редактор на сатиричното сп. „Фаланга”. Приживе няма издадена стихосбирка. Самоубива се на 21 февруари 1881 г. в гр. Тифлис, днес Тбилиси.


В ОЧАКВАНЕ

...А вятър няма, няма... Сгърчени платна...
Като изваян корабът е неподвижен;
синеят горе небесата над една
бездушна красота, покой която ниже;
грамадата вода в стопен кристален ред
залята с блясък е, но мъртва и проклета...
Безсилие ни завладява, сякаш гнет
в душата ляга, и замиращо сърцето
се устремява с мъка там, където бряг,
едва видим, на родната земя тъмнее...
А вятър няма! Гърчат се платната пак
и тишина е, и в сърцето злоба зрее!

И тишина, и блясък е... Миражен свят
с терзаеща печал минава пред очите:
вълни безчет на родните реки гърмят,
преодоляват стръмни брегове и скитат.
Мизерните села и бедните поля
обилно с кръв и сълзи са залети. Властно
далечната, желаната от нас земя
е сякаш пред очите ни... С привет и ласки
по стръмни склонове шуми зеленина,
примамва, вика ни... Зове до късна доба!
Но вятър няма, няма... Сгърчени платна
и тишина, покой, и все по-силна злоба...

Мъчение е тежко: да стоиш пред враг,
готов за бой, ала до битка да не стигаш,
като орел прострелян в лудост пак и пак
ранените криле безплодно да повдигаш!
Стремиш се към целта: в мечтите вече, знам,
шуми и скърца пясъкът на роден пристан,
с утеха в жаден поглед да откриеш там
желания отдавна изглед търсен, искан;
да чуеш родни гласове, виделина
да видиш и ръце, протегнати за слука;
а вятър няма, няма... Сгърчени платна –
и късат се сърцата ни от скръб и мъка!

Сърцето къса се... Роят се и кипят
мечтите там, където е далече още,
където вярват в  теб, очакват своя брат,
за да вървят по пътя към целта ни обща, –
с душата си очакваш, прикован и слаб
стремиш се, но мъчително съзнаваш клето
безсилието свое и, от ярост сляп,
кълнеш затишието, себе си, морето!
Над теб небето е с бездушна светлина,
морето стеле немия покой на гроба
и вятър няма, няма... Сгърчени платна
и тишина е, и в сърцето злоба, злоба!


В ОЖИДАНЬИ

...А ветра нет как нет... Повисли паруса...
Недвижный наш корабль стоит, как изваянье;
Раскинувшись над ним, синеют небеса
В бездушной красоте, в торжественном сияньи;
Расплавленным стеклом легла громада вод,
Вся блеском залита, но – мертвая, немая...
Сознанье тяжкое бессилия, как гнет,
Ложится на душу; и сердце, замирая,
Стремится с мукою туда, где полоса
Родной земли, для глаз чуть видная, темнеет...
А ветра нет как нет! Повисли паруса,
И тишь, и блеск кругом, и в сердце злоба зреет!

И тишь, и блеск кругом... Галлюцинаций ряд,
Терзая и дразня, проходит пред глазами:
Вот волны рек родных играют, и гремят,
И мчатся, сжатые крутыми берегами.
Вон вкруг убогих сел убогие поля,
Облитые слезой обильною и кровью...
И вся желанная, далекая земля
Как будто тут, в глазах... С приветом и любовью
Шумят по скатам гор зеленые леса,
Манят, зовут к себе... Рванулся б к ним скорее!
Но ветра нет как нет... Повисли паруса,
И тишь, и блеск кругом, и злоба всё сильнее...

Нет пытки тяжелей: стоять перед врагом,
С ним рваться в бой и знать, что тщетны все усилья,
И в бешенстве тупом, подстреленным орлом,
Бесплодно поднимать израненные крылья!
Близка стремленья цель: в мечте уж под ногой
Шуршит, скрипит песок на пристани родимой,
И, теша жадный взор, открылся пред тобой
Давно желанный вид, знакомый и любимый;
Уж слышишь, чудятся родимых голоса,
Уж видишь их к тебе протянутые руки, –
А ветра нет как нет... Повисли паруса,
И рвется сердце вон от скорби и от муки!

И рвется сердце вон... Роятся и кипят
Мечты, вразрез всему, что видится на деле;
Где веруют в тебя, где только мига ждут
Идти рука с рукой с тобою к общей цели –
Туда, закован, слаб, ты можешь лишь душой
Стремиться на призыв, с мученьем сознавая
Бессилие свое и, в ярости слепой,
Затишье, и себя, и море проклиная!..
Бездушно над тобой сверкают небеса,
От моря веет вкруг немым покоем гроба,
И ветра нет как нет... Недвижны паруса,
И тишь, и блеск кругом, и в сердце злоба, злоба!..

               1876 г.

---------------------------------------------

Николай Станкевич

Руският поет, драматург и публицист Николай Станкевич (Николай Владимирович Станкевич) е роден на 27 септември/9 октомври 1813 г. в с. Удеревка, Воронежска губерния. Първите му публикувани стихотворения са от 1829 г. Завършва факултета по словесност при Московския университет (1834 г.). Изучава философията на Шелинг, Кант, Хегел и др. Интересува се от литература, театър, история, логика, естетика, религия и метафизика. Организира и ръководи творческата група „Кружок Станкевича”. През 1837 г. слуша лекции в Берлинския университет. Автор е на трагедиите „Василий Шуйский” (1830 г.) и „Несколько мгновений из жизни графа Т.” (1834 г.). До нас са достигнали 35 негови стихотворения, част от които са публикувани в „Литературная газета”, „Телескоп” и „Молва”. Умира на 25 юни/7 юли 1840 г. в гр. Нови Лигуре, Италия. Най-стойностни в творческото му наследство са неговите писма, в които е документиран духът на времето.


ДУШАТА ДЪЛБОКА РАЗВИХРЯТ ЛИ БУРИ

Душата дълбока развихрят ли бури,
цъфти ли усмивка на светло лице –
аз виждам в теб таз необятна природа,
аз виждам свят сигурен на божество!

Ти, образ и знак на вселената моя,
изчезваща бурно в началния лъч,
ти образ си радостен на дух спокоен,
открил своя свят и сред себе си бог.

Но тежките, страшните бури навлизат
понякога в твойта дълбока душа,
избухват съмнения, страсти и диво
започва делата си хаосът пак.


ВЗДЫМАЮТ ЛИ БУРИ ГЛУБОКУЮ ДУШУ

Вздымают ли бури глубокую душу,
Цветет ли улыбка на светлом лице –
Я вижу в тебе необъятность природы,
Я вижу незыблемый мир божества!
 
Ты образ вселенной, стремящейся бурно
Исчезнуть в начале и свете своем,
Ты образ отрадный спокойного духа,
Нашедшего мир свой и бога в себе.
 
Тяжелые, страшные бури нисходят
Порою в глубокую душу твою,
Взрываются страсти, сомненья, и дико
Работу свою начинает хаос.

               1831 г.

---------------------------------------------

Николай Циганов

Руският поет и актьор Николай Циганов (Николай Григорьевич Цыганов) е роден на 4/16 декември 1800 г. (по други данни през 1797 г.) в Санкт Петербург. Първите му поетични публикации са от 1828 г. Публикува стихове в периодични издания като „Литературный кабинет”, „Молва”, „Телескоп” и „Северная Пчела”. От 1816 до 1828 г. е член на саратовската театрална трупа, с която изнася представления в различни градове на страната, а от 1828 г. е артист в московския Малый театр и в Большой театр. Пише стихове с фолклорна стилистика, които изпълнява на сцената, акомпанирайки си с китара. Подготвя стихосбирка със своите песни, но приживе не успява да я издаде, книгата „Русские песни Н. Цыганова” излиза през 1834 г. Умира на 30 ноември/12 декември 1833 г. (по други данни през 1832 г.) в Москва. Негови стихове са включени в списания, алманаси и сборници като „Репертуар и Пантеон”, „Дешёвой библиотеки”, „Русские поэты”, „Песни русских поэтов (XVIII – в первая половина XIX века)”, „Песни и романсы русских поэтов” и др. Много от текстовете му са изгубени, до нас са достигнали 44 негови песни.


НЕ ОТ ЗДРАЧ И ОТ МЪГЛИ

„Не от здрач и от мъгли
слънчице се слиса,
ах, не с облачни стрели
ясното закри се –

изгоряха светлини
в гробната могила!
Няма вече светли дни
тук без мойта мила!

Няма ведрия й свят
с нежност да обливам,
няма да я възкресят
сълзите горчиви!

Кон последен оседлай,
на война да ида...
Вече родният ми край
няма да ме види!”

И като стрела лети
в битката зловеща...
С яростна срела лети
там смъртта насреща!


НЕ ТУМАНАМИ, НЕ МГЛОЙ

„Не туманами, не мглой
Солнышко затмилось,
Ах! не тучей громовой
Ясное закрылось –

Потушился свет очей
Раннею могилой!
Мне не ведать красных дней,
Не видать уж милой!

Мне ее не разбудить
Нежными речами,
Ах, ее не воскресить
Горькими слезами!

Оседлаю ж я коня,
Сгину в ратном поле...
И родной мой край меня
Не увидит боле!”

И стрелою он летит
В поле, в грозну сечу...
И быстрей стрелы летит
Смерть ему навстречу!

               1832 г.

---------------------------------------------

Николай Шчербина

Руският поет и епиграмист Николай Шчербина (Николай Фёдорович Щербина) е роден на 2/14 февруари 1821 г. в с. Грузко-Еланчинска, Таганрогска губерния. Баща му е украинец, а майка му гъркиня. Завършил е гимназия в Таганрог, учил е в Харковския университет, но не се дипломира. Първата си поема „Сафо” написва на 13-годишна възраст, а първата му публикация е в сп. „Сын Отечества” през 1838 г. Работил е като учител, като сътрудник на сп. „Современник”, зам.-редактор на в. „Московские губернские ведомости”, чиновник в Министерството на просветата и служител в Министерството на вътрешните работи. Публикува стихове предимно в петербургския печат. Автор е на стихосбирките „Греческие стихотворения” (1850 г.) и „Стихотворения Н. Ф. Щербины” (2 тома, 1857 г.), издава „Сборник лучших произведений русской поэзии” (1858 г.); пълни събрани съчинения с негови творби излизат след смъртта му, през 1873 г. Умира на 10/22 април 1869 г. в Санкт Петербург.


ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ПЕТЪР I В ПЕТЕРБУРГ

Не, не змей тоз Конник меден
тъпче в бойкия си ход,
а народеца ни беден –
тъпче простия народ.


ПРЕД ПАМЯТНИКОМ ПЕТРУ I В ПЕТЕРБУРГЕ

Нет, не змия Всадник медный
Растоптал, стремясь вперед, –
Растоптал народ наш бедный,
Растоптал простой народ.

               1859 г.

---------------------------------------------

Николай Язиков

Руският поет и преводач. Николай Язъйков (Николай Михайлович Языков) е роден на 4/16 март 1803 г. в гр. Симбирск. Първите си стихотворения публикува в сп. „Соревнователя просвещения и благотворения” през 1819 г. Завършва философския факултет на университета в гр. Дерпт (1829 г.). Превежда от немски език. В ранната си лирика възпява радостта от битието, много от стиховете му стават текстове на популярни песни („Нелюдимо наше море”), в зрялото си творчество се обръща към религиозните мотиви и славянофилството. Умира на 26 декември 1846 г./8 януари 1847 г. в Москва. Първите книги с негова поезия „Стихотворения. Часть 1. 1822-1830” и „Стихотворения. Часть 2. 1830-1847” излизат през 1858 г.


ЕЛЕГИЯ

Не сбъднах милите надежди,
благословените мечти.
Красавице, светило нежно,
желана моя, где си ти?
Отдавна ли очи лазурни
жадувах в чудна тишина?
Вълни от мисли бяха бурни,
смирени в младата душа.
Далеч си ти, но търпеливо
съдбата своя покорих:
и в мен божествено и живо
витае споменът ти тих.


ЭЛЕГИЯ

Вы не сбылись, надежды милой
Благословенные мечты.
Моя краса, моё светило,
Моя желанная, где ты?
Давно ль очей твоих лазурных
Я любовался тишиной,
И волны дум крутых и бурных
В душе смирялись молодой?
Далеко ты, но терпеливо
Моей покорствую судьбе:
Во мне божественное живо
Воспоминанье о тебе.

-----

ГЕНИЯТ

Когато с гръм и плам отива
пророкът в райски висоти,
пронизващ огън освети
на Елисей душата жива:
със светли чувства и цветя
растеше крепка, възвисена
и вдъхновено озарена,
че беше чула бога тя.

Тъй геният трепти и бляска,
величието си узнал,
разгръща дух с гръмовна ласка,
друг гений щом е полетял;
от възкресяващата сила
веднага зреят чудеса...
И нови светила окриля
избраникът на небеса!

               * Елисей – библейски пророк, извършвал чудеса.


ГЕНИЙ

Когда, гремя и пламенея,
Пророк на небо улетал –
Огонь могучий проникал
Живую душу Елисея:
Святыми чувствами полна,
Мужала, крепла, возвышалась,
И вдохновеньем озарялась,
И бога слышала она!
 
Так гений радостно трепещет,
Свое величье познает,
Когда пред ним гремит и блещет
Иного гения полет;
Его воскреснувшая сила
Мгновенно зреет для чудес...
И миру новые светила –
Дела избранника небес!

               1825 г.

---------------------------------------------

Павел Катенин

Руският поeт, драматург, литературен критик, преводач и мемоарист Павел Александрович Катенин е роден на 11/22 декември 1792 г. в село Шаьово, Костромска губерния. Получава добро домашно образование, като от младежките си години научава няколко западноевропейски езика и латински. Работи като служител в Министерството на просветата, като театрален педагог и като военен. Участник е в Отечествената война от 1812 г., сражава се при Бородино. Пише поезия от 1809 г. първите му публикации са от 1810 г. в сп. „Цветник”. Превежда класически поети и драматурзи като Расин, Омир, Корней, Данте и др. Член е на декабристките „Союз спасения” и „Союз добра и правды” (1816 г.), участва в ръководството на декабристката тайна организация „Военное общество” (1816-1820 г.). През 1820 г. е уволнен по политически причини, а през 1822 г. е изгонен от Петербург. Автор е на трагедията „Андромаха” (1827 г.), на стихосбирките „Сочинения и переводы в стихах Павла Катенина, с приобщением нескольких стихотворений князя Николая Голицына” (1832 г.) и „Княжна Милуша” (1834 г.), на публицистичния сборник „Размышления и разборы” (1830 г.) и др.; монументалната му поетична кантата „Сафо” остава недовършена. Привърженик е на реализма в изкуството. Член е на Руската академия на науките (1833 г.). След 1833 г. служи в Кавказ, през 1838 г. се уволнява с чин генерал-майор. Умира на 23 май/4 юни 1853 г. във фамилното си имение.


РОДИНАТА СТРАДА

Родината страда в омрази,
под иго злодейско седим!
Щом нас деспотизъм ни гази,
и трон, и царе ще сразим.
Ела, Свобода! Царствай ти над народа!
На смърт по-добре, вместо роби –
заклева се всеки от нас...

               * До нас е достигнала само част от стихотворението „Отечество наше страдает”, което е модификация на френския революционен химн „Chant de Libertе;”.


ОТЕЧЕСТВО НАШЕ СТРАДАЕТ

Отечество наше страдает
Под игом твоим, о злодей!
Коль нас деспотизм угнетает,
То свергнем мы трон и царей.
Свобода! Свобода!
Ты царствуй над нами!
Ах! лучше смерть, чем жить рабами, –
Вот клятва каждого из нас...

               Между 1817 и 1820 г.

---------------------------------------------

Павел Федотов

Руският художник и поет Павел Федотов (Павел Андреевич Федотов) е роден на 22 юни/4 юли 1815 г. в Москва. Учи в Първи московски кадетски корпус, през 1833 г. получава офицерски чин и 10 години служи в армията. Посещава Академията за художествени изкуства, където през 1848 г. Съветът към академията го удостоява със званието академик по живопис. Пише стихове, басни, елегии, пиеси, войнишки песни и романси, на които сам подготвя музиката. Участва в академични изложби. Родоначалник е на критическия реализъм в руската живопис. Умира на 14/26 ноември 1852 г. в Санкт Петербург.


ПЧЕЛА И ЦВЕТЕ

Летейки по света, медец да дири тя,
пчелица в дом влетя.
Там на прозореца саксийки светят,
в саксийките видя цветчета,
е, как да не влети?
До обичното да са близко,
не само на пчелите – и на хората се иска.
Да зърнеш ти любимите мечти –
това те радва,
цветя – какво ли на пчелата повече й трябва?
Човеците от придирчив са и капризен род,
цветя неблаговидни вкъщи не държат,
а само от отличен сорт.
Дори на вид невинаги приятен,
ала с уханни аромати.
Пчелата, ето на,
намери цвете от приличен сорт в дома,
но сякаш чуждо на родата, расло бедно,
цъфтяло бледно
край другите цветя.
„Аз да го помириша! – казала си тя. –
И да открия в аромата
медец, поне уханен атом!”
Но как! Бе там отпред
унило цвете с цвят без мед.
Пчелата рамене присвила:
„Земята ли, цветче, под теб се е втвърдила?”
Надолу слязла таз пчела –
земята там била добра,
полята, както трябва.
Трудолюбивата пчела обзе досада.
(Щом си трудолюбив,
към леността на другия си докачлив,
за него ще си мислиш, че е мързелив.)
Пчелата цвят обрулен
и с укори, и с хули,
гнева си щом събра,
обсипа, сякаш от торба.
Жужеше тя: „Позор за своята порода!
Цветята уважават хора и народи!
Кажи, ти своя дар природен
къде си скрило?”
И жило
бе ядно тя присвила.
„Блажено бях – отвърна цветето унило, –
когато светлина не бях открило.
Да бях към своята природа равнодушно,
радушно бих цъфтяло в тази сфера душна!
Прозорецът, любезна, е на север, виж –
стена насреща щом е, в сянка ще стоиш,
да, в сянка! И изяществото отначало,
в душата сладостно очакване събрало,
опитвах да открия свежо, но, уви,
в прозореца не се разви,
тоз сладък шепот разпиляло;
тогава още малко бях,
неясна светлина видях
и раснах. Пъпки щом се появиха,
„Това е цвете!” – ме откриха,
и щом широката мълва
бе там, неясните слова
в душата разяснила,
разбрах с какво съдбата ме е надарила,
каква блестяща участ ми е дала тя.
Аз исках сред природата да полетя,
към нея търсех средства разни,
но тях, уви, съдбата алчно ми отказа!
Жадувах слънце, но заря
в прозореца ми не изгря!
Желанията ми оазис не откриха,
лъчите безнадеждно в център сив се свиха
и адска душна жар край моята снага
изпепелява ме сега!
Тъй че, пчела, не се учудвай, че съм вяло,
не ме ругай, недоразбрала драмата.
Тоз край на моето начало
е в сянката!”

Талант, моли се слънце стриктно
в прозорчето ти нявга да надникне.
Като сред здрач цъфтеж
и ти да не замреш.


ПЧЕЛА И ЦВЕТОК

Летая по свету, конечно, за медком,
Пчела влетела в дом.
Увидевши в окне горшочки
И в тех горшках цветочки,
Ну как не залететь?
Где до любимого коснется,
Не только что пчелам – и нам, людям, неймется.
Любимое хоть в щелку поглядеть –
И то отрада, –
А тут пчеле цветы – чего ж ей больше надо?
К тому ж людской разборчивый и прихотливый род
Цветов к себе дурных в хоромы не берет,
А из отличных всё пород.
Коль и на взгляд иной не так приятен,
Так уж наверно ароматен.
И подлинно, пчела
В дому один цветок породистый нашла,
Да только, не в родню, он что-то рос так бедно
И цвел так бледно,
Что не на что взглянуть.
Пчела подумала: „Попробую нюхнуть!
Авось утешусь ароматом,
Авось медку найду хоть атом!”
Но что же?.. И того
Не оказалось у него.
Пчела плечами только жала:
„Земля, что ль, под тобой, цветочек, отощала?”
Подумала и вниз сползла –
Земля хорошая была
И полита как надо.
Трудолюбивую пчелу взяла досада.
(Кто сам трудолюбив,
К бездействию других ужасно щекотлив;
Сейчас подумает, что, верно, тот ленив.)
И, приписав всё лени,
Пчела укоры, пени
На хилого цветка
Посыпала как из мешка:
„Урод, – жужжит она, – позор своей породы!
Ты знаешь, как ее повсюду чтут народы?
А ты свои дары природы
Куда девал?”
И жало
Уж местью задрожало.
„А я, – тогда цветок уныло отвечал, –
Блажен, когда б об этом и не знал.
Желаньем не томясь и к цели равнодушный,
Я, может, лучше б цвел и в этой сфере душной!
Окно на север здесь, любезная, взгляни!
Насупротив – стена, и я всю жизнь в тени,
В тени!.. Меж тем с порой изящества начало
В душе про сладкое про что-то зашептало,
Но вместе с тем, увы, тогда ж казалось мне,
Что что-то здесь в моем окне
Тот сладкий шепот заглушало,
Но я тогда еще был мал,
Неясно это понимал
И рос, как все. Когда ж с явленьем почек
Все закричали: „Вот цветочек!” –
Тогда широкая молва
Души неясные слова
Собой мне разъяснила.
Я понял, чем меня природа одарила,
Какой блестящий мне дала она удел.
За ним, достичь его желаньем полетел –
Душа лишь только средств искала, –
Но в них, увы, судьба мне жадно отказала!
Я жажду солнца, но оно
В мое не жалует окно!
Желанья пылкие желаньями остались,
От безнадежности лучи их к центру сжались,
И спертый жар теперь как ад во мне палит
И весь состав мой пепелит!
Так не дивись, пчела, что я цвету так вяло,
И не брани меня, не разобрав, за лень.
Ничтожности моей начало –
Тень!..”

Талант, молись, чтоб счастья солнце
Взглянуло иногда в твое оконце.
Иначе, как цветы,
В тени замрешь и ты.

               1849 г.

---------------------------------------------

Пьотр Вейнберг

Руският поет, преводач и литературен историк Пьотър Вейнберг (Пётр Исаевич Вейнберг) е роден на 16/28 юни 1831 г. в гр. Николаев. Завършил е историко-филологическия факултет при Харковския университет. Първите му публикации в печата са от 1851 г. Бил е редактор на в. „Тамбовские губернские новости”, редактор на сп. „Светоч”, основател и издател на сп. „Век”, завеждащ литературния отдел на сп. „Будильник”, редактор на в. „Варшавский дневник”, в. „Театральная газета” и сп. „Изящная литература”. Публикува поезия, преводи и публицистика в издания като „Современник”, „Будильник”, „Библиотека для чтения”, „Искра”, „Иллюстрация” и др. След 1868 г. е професор по руска литература във Варшавския университет, доцент по обща история на литературата в Санктпетербургския университет, преподавател по руска и чужестранна литература във висши педагогически курсове. Превежда творби на Хайне, Шекспир, Лесинг, Шели, Шеридан, Мюсе, Ибсен, Мицкевич и Шилер, преводач и издател е на 6-томни съчинения на Гьоте, 12-томни съчинение на Хайне и др. Автор е на сборници с лична и преводна поезия, на десетки публицистични и литературоведчеки книги, сборници и учебници като „Русские народные песни об Иване Васильевиче Грозном”, „Европейский театр”, „Русские писатели в классе”, „Русская история в поэзии”, „Европейские классики” и др. От 1897 до 1901 г. е председател на Съюза за взаимопомощ на руските писатели. През 1905 г. е избран за почетен академик. Умира на 3/16 юли 1908 г. в Санкт Петербург.


ВЕСЕЛА ПЕСНИЧКА

Ах ти, руска, ах, руска ти гласност!
В колко важни неща ярка ясност
от мъглата на светло постла!
И каква чудновата си сила,
и какви си чудесни разкрила
величави и благи дела!

Ако подкупи още раздават,
то сега ги с размах получават
предпазливо, без груб маниер;
ако още обиждат жените,
то деца свойта дързост опитват,
както стана например в град Твер;

ако ний сме диваци богати,
ако плещиме думи познати,
ако бъхти слуга либерал,
ако мазни гърбините дишат
и на подлост усмивки миришат,
ако силен е всеки нахал –

изключения туй са най-паче,
те бледнеят, сравним ли ги, значи,
с твойте щедро разкрити дела,
о, велика всеруска ти гласност,
осветила ни с всякаква ясност...
Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла!


ВЕСЁЛАЯ ПЕСЕНКА

Ах ты, русская, русская гласность!
Сколько важных вопросов ты в ясность
Из тумана на свет привела!
И какая ты чудная сила,
И какие ты, право, свершила
Величаво-благие дела!

Если взятки ещё не пропали,
Так теперь получать-то их стали
Осторожно, без грубых манер;
Если женщин ещё оскорбляют,
Так ведь это уж дети свершают,
Как случилось в Твери, например;

Если мы дикарями богаты,
Если мы на словах тороваты,
Если лупит слугу либерал,
Если многие спины так гибки,
Если подлостью пахнут улыбки,
Если силу имеет нахал –

Так ведь это одни исключенья,
И бледнеют они от сравненья
С тем, что ты нам так щедро дала,
О великая русская гласность,
Всё приведшая в яркую ясность…
Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла!

               1862 г.

---------------------------------------------

Пьотр Вяземский

Руският поет, публицист, преводач, историк, литературен критик и държавен деец Пьотр Вяземски (княз Пётр Андреевич Вяземский) е роден на 12/23 юли 1792 г. в Москва. Получава добро образование в йезуитски пансион в Петербург и при професори от Московския университет. През 1812 г. постъпва в московското опълчение и се сражава в битката при Бородино. Изпълнява важни дипломатически задачи и се издига до директор на Държавната банка. Първите си стихове пише през 1802 г., първите му поетични публикации са от 1808 г. във „Вестник Европы”. Едва 20-годишен, вече е известен като един от най-перспективните млади поети на Русия. През 1825 г. основава сп. „Московский телеграф”, редовно публикува стихове, рецензии, остри литературни критики, преводи на творби на западноевропейски писатели. Голяма популярност добива с литературно-критическите монографии „Языков – Гоголь” (1847 г.) и „Взгляд на литературу нашу в десятилетие после смерти Пушкина” (1847 г.), с литературоведческия труд за руския драматург от екатерининската епоха Денис Фонвизин (1848 г.) и с издадената през 1865 г. на френски език книга с публицистични етюди „Lettres d’un ve;te;ran russe de l’anne;e 1812 sur la question d’Orient, publie;es par P. d’Ostafievo”. Действителен член е на Руската академия на науките (1839 г.), действителен статски съветник (1839 г.), член е на Академията на науките в Санкт Петербург (1841 г.), съосновател и първи председател е на Руското историческо общество (1866 г.). Автор е на стихосбирката „В дороге и дома” (1862 г.). Умира на 10/22 ноември 1878 г. в германския град Баден-Баден.


ЕЗИК И ЗЪБИ
                (Източен аполог)

Един султан везира побелял ругал,
че му е много мек и благодушен нравът.
„Животът този нрав добре ми го е дал,
че с него аз запазих почести и слава –
везирът рече, – сред двореца ти честит
при честите промени той бе моят щит.
Аз на шейсет и пет съм, наш султане драги,
и знам, че твърдите зъби са си беля,
виж – никой май не оцеля
и всички тях езикът гъвкав надживя ги.”


ЯЗЫК И ЗУБЫ
                (Восточный аполог)

Один султан пенял седому визирю,
Что твердой стойкости он не имел во нраве.
„За недостаток сей судьбу благодарю!
Им удержался я и в почести и в славе, –
Сказал визирь ему, – и при дворе твоем
Средь частых перемен он был моим щитом.
Мне шестьдесят пять лет, – прибавил он с улыбкой, –
Из твердых тех зубов, которые имел,
Ты видишь – редкий уцелел;
Но все их пережил один язык мой гибкой”.

               1823 г.

-----

ЧУК И ПИРОН

„Заради теб аз натрошена съм на пудра! –
гневи се тухла на пирон. – Защо си гад?”
„Защото мене по главата чук ме удря!” –
пиронът казва с яд.


МОЛОТОК И ГВОЗДЬ

„По милости твоей я весь насквозь расколот. –
Кирпич пенял гвоздю, – за что такая злость?”
- „За то, что в голову меня колотит молот”, –
Сказал с досадой гвоздь.

               1823 г.

---------------------------------------------

Пьотр Ершов

Руският поет, писател и драматург Пьотр Ершов (Пётр Павлович Ершов) е роден на 22 февруари/6 март 1815 г. в с. Безруково, Тоболска губерния. Завършил е философско-юридическия факултет на Петербургския университет (1831-1835 г.). Работил е като учител, инспектор и директор на гимназия, основател е на групи за любителски театър. Автор е на пиесите „Сельский праздник”, „Суворов и станционный смотритель”, „Якутские божки”, „Черепослов”, на цикъла повести „Осенние вечера” и др. Белетристичното му наследство не е добре проучено. Когато написва своето най-значително произведение – поетичната приказка „Конче-гърбоконче” („Конёк-Горбунок”), той е едва 19-годишен. Творбата му е отпечатана в поредицата „Библиотеке для чтения”, а също и като отделно издание през 1834 г. и получава висока оценка от Пьотр Плетньов, Василий Жуковски, Александър Пушкин и интелектуалния елит на времето. Умира на 18/30 август 1869 г. в гр. Тоболск.


КОНЧЕ ГЪРБОКОНЧЕ (ОТКЪС)

Стълбите изкачва в миг
и халката хваща с вик,
на вратата чука гръмко,
покривът ще падне вънка,
огласява цял пазар,
сякаш станал е пожар.
Братята от пейка скокват
и заеквайки го хокат:
„Кой там силно чука-трака?”
„Туй съм аз, Иван глупака!”
Братята врата разгръщат,
те глупака пускат вкъщи
и ругаят го, че, ой,
тъй ги е изплашил той!
Наш Иванчо, без да маха
ни цървули, ни калпака,
до камина спря се той
и разказа тоз герой
нощните си, ой, игрички
за учудване на всички:

„Значи, цяла нощ не спах
и в небе звезди броях;
в месечината залисан,
скоро бях от нещо слисан.
Дявол срещнах за беда,
бе с мустаци и с брада,
с мутра бе на котка дива
и с очи – паници криви!
Той опашка развилня
и зърното разпиля.
Аз, нали не се шегувам,
в миг го яхнах – да мирува.
Дърпа се, подскача с вой,
по глава ме тряска той,
но и аз не падам лесно,
чуй, държах го като в преса.
Би се, бе свиреп дори,
но накрая се смири:
„Пожали, не ме пустосвай
и година цяла после
обещавам да съм благ
с православния ви бряг!”
Чуй, без много да се мая,
му повярвах най-накрая...”

Тука разказвачът спря,
вля прозявка и заспа.
Братята не се сдържаха
и високо се разсмяха,
запревиваха се чак
с разказа на тоз глупак.
И самият старец дълго
се кикотеше до сълзи,
въпреки че буен смях
май за старците е грях...


КОНЕК-ГОРБУНОК (ОТРЫВОК)

Вот он всходит на крыльцо,
Вот хватает за кольцо,
Что есть силы в дверь стучится,
Чуть что кровля не валится,
И кричит на весь базар,
Словно сделался пожар.
Братья с лавок поскакали,
Заикаяся вскричали:
„Кто стучится сильно так?” –
„Это я, Иван-дурак!”
Братья двери отворили,
Дурака в избу впустили
И давай его ругать, –
Как он смел их так пугать!
А Иван наш, не снимая
Ни лаптей, ни малахая,
Отправляется на печь
И ведет оттуда речь
Про ночное похожденье,
Всем ушам на удивленье:
 
„Всю я ноченьку не спал,
Звезды на небе считал;
Месяц, ровно, тоже светил, –
Я порядком не приметил.
Вдруг приходит дьявол сам,
С бородою и с усам;
Рожа словно как у кошки,
А глаза-то-что те плошки!
Вот и стал тот черт скакать
И зерно хвостом сбивать.
Я шутить ведь не умею –
И вскочи ему на шею.
Уж таскал же он, таскал,
Чуть башки мне не сломал,
Но и я ведь сам не промах,
Слышь, держал его как в жомах.
Бился, бился мой хитрец
И взмолился наконец:
„Не губи меня со света!
Целый год тебе за это
Обещаюсь смирно жить,
Православных не мутить”.
Я, слышь, слов-то не померил,
Да чертенку и поверил”.
 
Тут рассказчик замолчал,
Позевнул и задремал.
Братья, сколько ни серчали,
Не смогли – захохотали,
Ухватившись под бока,
Над рассказом дурака.
Сам старик не мог сдержаться,
Чтоб до слез не посмеяться,
Хоть смеяться – так оно
Старикам уж и грешно.

---------------------------------------------

Пьотр Кичеев

Руският поет, писател, драматург, театрален критик, публицист и преводач Пьотър Кичеев (Петр Иванович Кичеев) е роден на 24 януари/2 февруари 1845 г. в Москва. Завършил е юридическия факултет при Московския университет. Човек със сложен характер и трудна житейска съдба, той е осъден за няколко престъпления, вкл. убийство (1867-1879 г.), бяга от затвора, инсценира самоубийство, лежи в психиатрична клиника. Издава московските вестници „Дневник театрала” (1889-1890 г.) и „Новости сезона” (1896 г.) и сп. „Европейский театр” (1890 г.), публикува стихове, статии, преводи и адаптации на пиеси в издания като „Русское слово”, „Московский листок”, „Театр и искусство”, „Развлечение”, „Искра”, „Зритель” и др. Автор е на книги с поезия, разкази, очерци, комедии и театрални рецензии, сред които „Книга скорби” (1876 г.), „Се человек” (1883 г.), „Стихотворения: 1863–1886” (1886 г.), „Песни скорби” (1888 г.), „Далила” (1890 г.), „Закон и жизнь (Из воспоминаний бывшего адвоката)” (1899 г.) и др. Умира в мизерия на 23 януари/6 февруари 1902 г. в Петербург.


MEMENTO MORI!

Да, идва час... Желанията чезнат,
стремления и грижи не вълнуват, спри
мечти измамни, мъки давни, болки прежни –
в обятията смъртни всичко ще заспи.

Завинаги безчувственото тяло
като гранит студено е, уви,
и нищо в страст и жажда за начало
отново, не, не ще се съживи!

И всичко, тровило живота нежен:
бездушен смях на враг, предателство на брат –
изчезва в миг сред тоз покой безбрежен,
в забравата тъгите се топят.


MEMENTO MORI!

Да, час придет… Не станет ни желаний,
Ни ум волнующих стремлений и забот,
Ни грез обманутых, ни горя, ни страданий –
В объятьях смерти все умолкнет и заснет.

Остывшего, бесчувственного тела,
Холодного навеки, как гранит,
Уже ничто: ни страсть, ни жажда дела
Собой опять – о, нет! – не оживит.

И все, что жизнь так портило порою:
Бездушный смех врагов, предательство друзей, –
Исчезнет вмиг, дав место лишь покою
И потому забвенью всех скорбей.

---------------------------------------------

Пьотр Шаликов

Руският поет, писател, публицист и преводач Пьотър Шаликов (княз Пётр Иванович Шаликов) е роден през 1768 г. в имение в Серпуховски уезд, Московска губерния. Учи в Пансиона за благородници при Московския университет, след което 8 години е на военна служба като офицер. Публикува стихове и разкази в издания като „Приятное и полезное препровождение времени”, „Аониды, или Собрание разных новых стихотворений”, „Иппокрена”, „Московский Меркурий”, „Патриот”, „Вестник Европы”, „Сын отечества”, „Благонамеренный”, „Москвитянин”, „Трудах Общества любителей российской словестности”, „Современник” и др. Издател е на списанията „Московский зритель” (1806 г.), „Аглая” (1808-1812 г.) и „Дамский журнал” (1823-1833 г.), редактор е на в. „Московские ведомости” (1813-1838 г.). Автор е на книгите с поезия и проза „Плод свободных чувствований” (в три тома, 1798-1799 г.), „Цветы граций” (1802 г.), „Путешествие в Малороссию” (1803 г.), „Другое путешествие в Малороссию” (1804 г.), „Путешествие в Кронштадт” (1805 г.), „Историческое известие о пребывании в Москве французов 1812 года” (1813 г.), „Мысли, характеры и портреты” (1815 г.), „Послания в стихах князя Шаликова” (1816 г.), „Повести князя Шаликова” (1819 г.), „Сочинения князя Шаликова” (в два тома, 1819 г.), „Последняя жертва музам” (1822 г.) и „Записки в стихах Василья Львовича Пушкина” (1834 г.). Умира на 16/28 февруари 1852 г. в имението си в Московска губерния.


ВЕЧЕРНО ЧУВСТВО

В дълбока тишина природата заспива,
когато Феб с последен лъч закрива ден;
луната бавно пълен с нега лик извива
и сякаш иска да дели тъгата с мен!

Отново миналото в мислите ми беше,
унилостта си с чувства сладки да теша;
като листа над ствол сърцето ми трептеше
и развълнувана бе морната душа...

В ума изникнаха житейски случки прежни
и всяка възкресяваше порядък стар;
сълзи пързаляха се на гръдта ми нежно,
охлаждайки натрупана в сърцето жар...

„Къде сте вие – казах, – мигове щастливи,
когато сладкия нектар на дружби пих?
Двукратно разорахме и засяхме ниви,
но съдбоносно пак при мен не ви открих!

Луна, през тази нощ самотен ме откриваш –
без дружба! Сам съм – само с моята тъга!
Предишни вечери сред мислите ми вливаш
и стичат се сълзите ми като река!

Без дружба, без любов – съдбата ме обрича!
В душата и в сърцето страшна пустота!
Единствено е щастието: да обичаш,
любим да си... Останалото е мечта!”


ВЕЧЕРНЕЕ ЧУВСТВО
 
В глубокой тишине природа вся дремала,
Когда за горы Феб скрыл луч последний свой;
Луна медлительно вид томный появляла
И будто бы делить хотела грусть со мной!

Прошедшее тогда вдруг мыслям всё предстало,
И чувства сладкие унылость обняла;
Как листья на древах – так сердце трепетало;
Душа растрогана, утомлена была...

Все жизни случаи в уме изобразились,
И каждый чувствие иное порождал;
И капли нежных слез на грудь мою катились,
Приятнейший их ток жар в сердце прохлаждал...

„Где вы, – воскликнул я, – минуты те счастливы,
Когда я дружества сладчайший нектар пил?..
Уж жатва два раза обогащала нивы,
А рок жестокий вас ко мне не возвратил!

Луна! ты одного теперь меня находишь –
Без друга!.. Одного – лишь с грустию моей!
Ты прежни вечера на мысль мою приводишь
И нудишь слезы течь рекою из очей!..

Без дружбы, без любви – что лестного на свете?
Ужасная в душе и сердце пустота!
Другого для меня нет счастия в предмете:
Любить... любимым быть... а прочее... мечта!!!”

               1796 г.

---------------------------------------------

Пьотр Шумахер

Руският поет и писател Пьотър Шумахер (Пётр Васильевич Шумахер) е роден на 6/18 август 1817 г. в гр. Нарва, Естония. Завършва Петербургското търговско училище. Работи като чиновник във финансовото и военното министерство и като чиновник за особени поръчения към генерал-губернатора на Източен Сибир. Близо 10 години е управител на златодобивни мини в Сибир. Свързан е с творческия кръг на народниците към списанията „Искра” и „Современник”. Публикува стихотворения, оди, балади, елегии, басни, сатири, пародии, новели и исторически очерци в издания като „Искра”, „Будильник”, „Вестник Европы”, „Восточное обозрение”, „Русский архив”, „Отечественные записки”, „Общее дело” и др. Автор е на стихосбирките „Для всякого употребления” (1872 г.), „Моим землякам. Сатирические шутки в стихах” (в два тома, 1873, 1880 г.), „Шутки последних лет” (1879 г.), „Между друзьями” (1883 г.) и „Стихи и песни” (сборникът е подготвен от автора през 1891 г., излиза през 1902 г.). Умира на 11/23 май 1891 г. в Москва. Най-пълно творчеството му е представено в книгата „Стихотворения и сатиры” (1937 г.).


НЕ СЪМ ПЕВЕЦ В ПРИДВОРЕН ХОР

Не съм певец в придворен хор и
не търся в химните омай,
щом мъки, нужди и позори
терзаят моя роден край.

Прославената моя лира
не е за шут и за лакей...
При трон, корона и порфира
цвят поетичен не вирей.

               * Порфира – пурпурна мантия на монарх, багреница.


Я НЕ ПЕВЕЦ В ПРИДВОРНОМ ХОРЕ

Я не певец в придворном хоре!
Я силе гимнов не пою,
Когда позор, нужда и горе
Терзают родину мою...

Моя ославленная лира
Не для лакеев и шутов...
Где трон, корона и порфира –
Там нет поэзии цветов.

               1883 г.

-----

ЕЛЕГИЯ

Временцето, ведро тичкащо,
бори в шир мъгла останала –
вече виждаш свободичката...
Бързо идвай ти, желаната!

„Аз към вас, дечица, плискам се,
но преграждат пътя истински:
съдят майчицата-истина,
реч свободна е потисната,

селските душици скверни са
от началници и кривици,
бдят боляри и безделници,
дебелеят тлъсти бирници...”

„Свободице, ти не виждаш ли
царската зора как ражда се?”
„Виждам, братя, но загрижена –
не зора е, а миражи са!”


ЭЛЕГИЯ

Словно ведреет погодушка,
Заалела даль туманная, –
В той дали видна свободушка...
Приходи скорей, желанная!

„Я бы рада к вам, ребятушки,
Да дорожка мне заставлена:
Во судах нет правды-матушки,
Речь свободная придавлена,

В маете крестьянски душеньки,
Что ни воры – то начальники,
Да бояре бьют баклушеньки,
Да жиреют целовальники...”

„Знать, не видишь ты, свободушка,
Нову зорю, слово царево?..”
„Вижу, вижу, братцы родные, –
Да не зорюшку, а марево!”

               1860 г.

---------------------------------------------

Пьотр Якубович

Руският поет, писател, публицист и преводач Пьотър Якубович (Пётр Филиппович Якубович) е роден на 22 октомври/3 ноември 1860 г. в с. Исаево, Новгородска губерния. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1882 г.). След 1878 г. сътрудничи на списания като „Дело”, „Слово”, „Отечественные записки”, „Устои”, „Живописное обозрение”, „Вестник Европы” и др., през 1981 г. участва в литературния сборник „Отклик”. Ползва псевдонимите Матвей Рамшев, Л. Мельшин, Чезаре Никколини, О’Коннор, П. Я., П. Ф. Гриневич и др. През 1882 г. става член на петербургската организацию „Народна воля” и от 1883 г. е един от лидерите на народоволческото революционно движение. През 1884 г. е затворен в Петропавловската крепост, а от 1887 до 1899 г. е на заточение в Мала Азия. От 1899 до 1904 г. е редактор в сп. „Русское богатство”. Става известен с преводите си на творчеството на Бодлер. Автор е на книгите с поезия, проза, публицистика и литературознание „Стихотворения Матвея Рамшева” (1887 г.), „В мире отверженных, т. I” (1896 г.), „Стихотворения, т. I” (1898 г.), „В мире отверженных, т. II” (1898 г.), „Пасынки жизни” (1901 г.),  „Стихотворения, т. II” (1901 г.), „Очерки русской поэзии” (1903 г.), „Русская муза. Собрание лучших стихотворений русских поэтов XIX века” (1904 г.) и др. Умира на 17/30 март 1911 г. в Санкт Петербург.


ПЕЯ ЗА ДУШИТЕ МЛАДИ

Пея за душите млади, клето
съпричастно страдащи за брата.
Муза ми е в бункера тъмата,
в мойта лира струни са въжета.
За обгрижващи изкуство строго,
за певци на страсти и любови!
Пея за страданията нови
на чада, прокълнати от бога.


Я ПОЮ ДЛЯ ТЕХ, ЧЬИ ДУШИ ЮНЫ

Я пою для тех, чьи души юны,
Думой скорбной чело не объято.
Музой был мне – сумрак каземата;
Цепь с веревкой – лиры были струны.
Вам – заботы об искусстве строгом,
Вам, певцы любви и ликованья!
Я пою великие страданья
Поколенья, проклятого богом...

               1884 г.

---------------------------------------------

Семьон Надсон

Руският поет, писател и публицист Семьон Надсон (Семён Яковлевич Надсон) е роден на 14/26 декември 1862 г. в Санкт Петербург. Завършва Павловското военно училище (1882 г.). Първото му публикувано стихотворение е в сп. „Свет” през 1878 г. Работи като секретар в сп. „Неделя”. Публикува стихове, фейлетони и рецензии в издания като „Заря”, „Слово”, „Устои”, „Русская мысль”, „Отечественные записки”, „Дело”, „Северный вестник”, „Еженедельное обозрение”, „Herold” и др. В лириката си отразява скръбта на честния, не намиращ своето място в живота интелигент, съчувствието към страдащия брат („Друг мой, брат мой...”). Пише стихове с Некрасовско  гражданско звучене („Сколько лживых фраз, надуто-либеральных”), поемата „Христианка” (1878 г.), драмата в стихове „Царевна Софья” (1880 г., публикувана през 1902 г.), много разкази и очерци. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1885 г.) и на книгата с литературна критика „Литературные очерки. 1883-1886” (1887 г.). Умира на 19/31 януари 1887 г. в Ялта.


В ТЪЛПАТА

Тълпата не презирай: не е толкоз важно,
че блик бездушен в сляп, дребнав е слой събран,
но има мигове, когато се заражда
не сбор от жалки роби там с души продажни,
а божество – тълпа, тълпа – титан!
Несправедлив си: в час на тежки несполуки
не страда с нея... Бе певец и син, но, знам,
че ти не сподели проклятия и мъки
и отдалеч обичаше, ти беше сам!
Ела и слей се с нея ти; не изоставай,
когато е до болка отзивчива днес,
когато в минали дела и в рой забрави
потресено ще търси свойта горда чест!


В ТОЛПЕ

Не презирай толпы: пускай она порою
Пуста и мелочна, бездушна и слепа,
Но есть мгновенья, когда перед тобою
Не жалкая раба с продажною душою,
А божество – толпа, титан – толпа!..
Ты к ней несправедлив: в часы ее страданий,
Не шел ты к ней страдать... Певец ее и сын,
Ты убегал ее проклятий и рыданий,
Ты издали любил, ты чувствовал один!...
Приди же слиться с ней; не упускай мгновенья,
Когда болезненно-отзывчива она,
Когда от пошлых дел и пошлого забвенья
Утратой тяжкою она потрясена!..

-----

МУЗА

Свали от лоб венеца лавров –
хвърли го, с крак стъпчи го ти:
венецът трънен, с кръв обагрен,
допълва твоите черти...


МУЗА

Долой с чела венец лавровый, –
Сорви и брось его к ногам:
Терн обагренный, терн суровый
Один идет к твоим чертам...

-----

АХ, ТАЗИ ЛУННА СВЕТЛИНА

Ах, тази лунна светлина! Нахална, хладна.
В душата влязла от лазурни висоти,
с безплодно разкаяние пак безпощадно
от мен прогонва и забрава, и мечти.

Не, ясно е, в нощта кандилото не гасне!
Пламти главата. В слепоочието – зов,
и сенките на миналото се разрастват,
в сърцето се вълнува старата любов...


АХ, ЭТОТ ЛУННЫЙ СВЕТ

Ах, этот лунный свет! Назойливый, холодный.
Он в душу крадётся с лазурной вышины,
И будит вновь порыв раскаянья бесплодный,
И гонит от меня забвение и сны.

Нет, видно, в эту ночь мне не задуть лампады!
Пылает голова. В виски стучится кровь,
И тени прошлого мне не дают пощады,
И в сердце старая волнуется любовь...

               1882 г.

-----

ПРОЛЕТНИ НОЩИ

О, пролетни нощи! Години пребродил,
с каква вдъхновена и сладка печал
на химна на пак оживяла природа
откликвах с чувствителната си душа!

В сумрака им бял наши пролетни нощи –
с дихание цветно, с мъглива нерад,
с девича тъга, с призив още немощен,
с поля и ливади в безбрежния свят.


ВЕСЕННИЕ НОЧИ

Весенние ночи!.. В минувшие годы
С какой вдохновенной и сладкой тоской
На гимн возрожденья ожившей природы
Я весь отзывался, всей чуткой душой!..

Весенние ночи с их сумраком белым,
С волнистым туманом, с дыханьем цветов,
С их девственной грустью, с их зовом несмелым,
С безбрежною далью полей и лугов…

               1884 г.

---------------------------------------------

Семьон Раич

Руският поет, преводач и издател Семьон Раич (Семён Егорович Амфитеатров Раич) е роден на 15/26 септември 1792 г. в с. Рай-Високо, Орловска губерния. Няколко години учи в семинарията, а после получава университетско образование по етико-политически дисциплини (1815-1818 г.) и по словесност (1822 г.) в Московския университет. Цял живот работи като педагог и университетски преподавател, бил е учител и наставник на Ф. Тютчев и М. Лермонтов. Превежда антична и италианска поезия, публикува творби на Вергилий (1821 г.), Тасо (4-томно издание, 1828 г.), Ариосто (1828-1830 г.) и др. Редактор и издател е на алманасите „Новые Аониды” (1823 г.), „Северная лира” (1827 г.), „Цефей” (1829 г.) и на списанията „Галатея” (1828-1830, 1839-1840 г.) и „Русский зритель” (1830 г.). Член е на Свободното общество на любителите на руската словесност (1821 г.), председател е на литературния кръг „Общество друзей” (1822 г.) и на литературния кръг „Общество любомудрия” (1823 г.). Публикува стихове в редица периодични издания като „Полярная звезда”, „Северные цветы”, „Урания”, „Мнемозина”, „Северная лира”, „Телескоп”, „Галатея”, „Московский телеграф”, „Сын отечества”, „Москвитянин”, „Атеней” и др, но е автор на само един поетичен сборник – с поемата „Арета” (1849 г.). Като поет се придържа към естетиката на романтизма. Умира на 28 октомври/9 ноември 1855 г. в Москва.


ВЕЧЕР

Прекрасен залез, слънце мило
в лазурен небосвод пламти...
Поспри, живително светило!
Поспри! Но вече беше скрило
лице в кристалните води.

Обичам в пролетната вечер
да гледам син небесен свят,
когато спи реката вече
и славей слави песен вечна,
и лей гората аромат.

Но как тъга сърцето сплита,
щом чезне дневният светлик:
и сякаш дружба е разбита,
и сякаш радостта отлита
и всичко е в света за миг!


ВЕЧЕР
 
Роскошно солнце заходило,
Пылал огнём лазурный свод...
Помедли, ясное светило!
Помедли!.. Но оно сокрыло
Лице своё в зерцале вод.
 
Люблю в час вечера весною
Смотреть на синеву небес,
Когда всё смолкнет над рекою,
Лишь слышен соловей порою,
И дышит ароматом лес.
 
Но грусть мне сердце вдруг стесняет,
Когда исчезнет свет от глаз:
Как будто дружба изменяет,
Как будто радость отлетает,
Как будто в мире всё на час!
 
               Нe позднее 1829 г.

---------------------------------------------

Семьон Фруг

Руският поет, публицист и преводач Семьон Фруг (Семён Григорьевич Фруг/ Шмуль Гершов) е роден на 1 януари 1860 г. в селището Бобров Кут, Херсонска губерния, днес на територията на Украйна. Първото му публикувано стихотворение е през 1879 г. в сп. „Рассвет”. След 1881 г. печата поезия и фейлетони в много от престижните руски литературни списания и алманаси като „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Русское богатство”, „Молодая поэзия”, „Петербургская газета” и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1885, 1889, 1897 г.), „Думы  и песни” (1887 г.), „Встречи и впечатления”, „Эскизы и сказки” и др. (1890-1898 г.) и „Полное собрание сочинений” (в 6 тома, 1904-1905  г). Превежда избрани притчи от Талмуда (1910 г.). Умира на 7/18 септември 1916 г. в Одеса.


СОНЕТ
                (Надпис върху портрет)

Пред теб с врати затворени немее храмът.
Дали суров монах в мъглив безмълвен рай
неволно в храма е задрямал и измамно
кандило над мъртвешкото чело сияй?

Дали весталка млада в храма буйно властва,
с пробудена душа пред огъня върви?
Тя, пълна с отчаяние, с безумни страсти
в безмълвната тъма молитва ли твори,

или проклятия и клетви шепне жалки?
Кой ще ни обясни? Железните ключалки
мълчат, не дават отговор. Безмълвен храм...

Ти не търси живот в чертите без движение,
ни тайнствен смислов знак, ни скритото значение
на туй, що сред душата ми живее там.


СОНЕТ
                (Надпись на портрете)

Перед тобою храм с закрытыми дверями.
Суровый ли чернец в безмолвной полумгле
Невольно задремал и бледными лучами
Играет блеск лампад на мертвенном челе?

Весталка ль юная, отдавшись буйной власти
Проснувшейся души, стоит перед огнем?
Полна отчаянья, полна безумной страсти,
Молитву ли творит в безмолвии ночном,

Иль шепчет злобные проклятья и укоры?
Кто скажет это нам? Железные затворы
Молчат, безмолвен храм, ответа не дает...

Так не ищи ж в чертах, без жизни, без движенья,
Ни смысла тайных дум, ни скрытого значенья
Того, что в глубине души моей живет.

               1885 г.

---------------------------------------------

Сергей Дуров

Руският поет, писател и преводач Сергей Дуров (Сергей Фёдорович Дуров) е роден на 4/16 януари 1815 г. в Орловска губерния. Обучава се в пансиона за благородници при университета в Санкт Петербург (1828-1833 г.). Работи като чиновник и преводач в Търговската банка и в Морското министерство. Първите му известни публикации са от 1843 г. Свои стихове, разкази, очерци и преводи печата в изданията „Литературная газета”, „Библиотека для чтения”, „Иллюстрация”, „Финский вестник” и „Санкт-Петербургские ведомости” (1843-1849 г.). Превежда произведения на Юго, Барбие, Байрон, Беранже, Мицкевич и др. За революционните си идеи е осъден на смърт, но присъдата му е заменена с каторга (1849-1854 г.). След завръщането си от Сибир пише малко, има отпечатани само няколко стихотворения и преводи в „Русское слово”, „Эпоха”, „Отечественные записки” и „Современник”. Умира на 6/18 декември 1869 г. в гр. Полтава.


НА ПРАЗНИКА НЕ ЩЕ ПРИСЪСТВАМ

На празника не ще присъствам,
добри приятели, при вас –
безумно да споделям чувства
отдавна нямам сили аз.
До мен витаят неразлъчно
неясни сънища и в тях
от ваште радости е скучно,
тъгите ви събуждат смях.


Я НЕ ПРИДУ НА ПРАЗДНИК ШУМНЫЙ

Я не приду на праздник шумный,
К вам, сердцу милые друзья, –
Делиться чувствами безумно
Уже давно не в силах я.
Со мной повсюду неразлучны
Противуречащие сны.
Все ваши радости – мне скучны,
Все ваши горести – смешны…

               1846 г.

---------------------------------------------

Сергей Тучков

Руският поет и преводач Сергей Тучков (Сергей Алексеевич Тучков) е роден на 20 септември/1 октомври 1767 г. в Санкт Петербург. Първите му публикувани стихотворения са от 1785 г. в сп. „Покоящийся трудолюбец”. Член е на литературното общество „Вольное российское собрание, пекущееся о распространении словесных наук”. Активно сътрудничи на сп. „Беседующий гражданин”. От 1783 до 1836 г. е в армията, участва във войните с Швеция, Полша, Персия и Турция и в Отечествената война от 1812 г. Генерал-лейтенант (1829 г.) в руската пехота. От 1826 г. е военен губернатор на Бабадагска област, от 1830 г. е градоначалник на гр. Измаил и основател на гр. Тучков. Автор е на книгите „Собрание сочинений и переводов в стихах” (1797 г.), „Сочинения и переводы С. Тучкова” (в 4 тома, 1816-1817 г.), „Признание или Открытая тайна” (1833 г.) и на прототипа на първата руска военна енциклопедия „Военный словарь” (1818 г.). Умира на 22 януари/3 февруари 1839 г. в Москва.


СЪБРА НАСКОРО МНОГО КНИГИ НАШ МИЛОН

Събра наскоро много книги наш Милон
и на приятеля си каза с горд апломб:
„Тъй много скъпи книги вече имам, нека
да се похваля с моята библиотека!”
А той: „Аз виждам, друже, твоя търсещ дух,
но жалко, че в харема книжен си евнух.”


НЕДАВНО НАШ МИЛОН КНИГ МНОЖЕСТВО СОБРАЛ

Недавно наш Милон книг множество собрал
И, показавши их приятелю, сказал:
„Сколь много я здесь книг предорогих имею!
Я библио;текой похвастать, право, смею”.
Но он ему на то: „Я зрю сие, мой друг,
Лишь только жаль, что ты в серали сей евнух”.

               1789 г.

-----

ПРИДВОРЕН ЖИВОТ

Послушничък да си и предан на властта,
зависим да си там, без воля да седиш,
да обитаваш тягостни за теб места,
с утехи дребни, виж, досада да търпиш;

в сърцето чувства скрил, да премълчаваш, вял,
любимци следвайки, ненавист да таиш,
с надежда за пари, а всъщност обеднял,
да хвалиш всичко, от което се гнусиш;

с велможите да водиш разговор лъстив,
да хулиш вярност, да ласкаеш хитра твар
и сит, да преобръщаш в нощ деня си сив,
целувайки се с всеки, да си без другар,

да се показваш весел, но да си без брод.
Такъв накратко е придворният живот.


ПРИДВОРНАЯ ЖИЗНЬ

Быть предану властям и оным лишь служить,
Зависеть от других и воли не иметь,
В местах тех обитать, где б не хотелось быть,
За несколько утех премного скук терпеть;

Что в сердце чувствуешь, того не сметь сказать,
Любимцам следовать, при том их не любить,
Надеждой богатеть, а в существе нищать,
То, чем гнушаешься, из силы всей хвалить;

С вельможей льстивну речь искусно продолжать,
Смеяться верности, пронырливость ласкать,
Есть поздно завсегда, день в ночь преобразить,
С кем встретишься, лобзать, а друга не иметь,

Казать веселый вид, спокойствия ж не зреть.
Вот кратко, при дворе как должно гибко жить.

               1789 г.

---------------------------------------------

Спиридон Дрожин

Руският поет Спиридон Дрожин (Спиридон Дмитриевич Дрожжин) е роден на 6/18 декември 1848 г. в с. Низовка, Тверска губерния. Самоук творец, той е един от най-талантливите поетични битоописатели на руското село. Първото си стихотворение публикува в сп. „Грамотей” през 1873 г., след което сътрудничи активно на списания и алманаси като „Родник”, „Дело”, „Слово”, „Семейные вечера”, „Русское богатство”, „Тверской вестник” и др. Член е на Руската академия на науките (през 1903 г. получава пожизнена пенсия), почетен член е на Обществото на любителите на руската словесност (1905 г.), председател на Конгреса на пролетарските писатели (1919 г.), почетен член на Всерусийския съюз на поетите (1924 г.). Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Стихотворения, 1866-1888” (1889 г.), „Поэзия труда и горя” (1901 г.), „Новые стихотворения” (1904 г.), „Родная деревня” (1905 г.), „Год крестьянина” (1906 г.), „Заветные песни” (1907 г.), „Новые русские песни” (1909 г.), „Баян” (1909 г.), „Песни старого пахаря” (1913 г.), „Песни рабочих” (1920 г.), „Поэт-крестьянин С. Д. Дрожжин Его жизнь и песни” (1923 г.), „Пути-дороги” (1929 г.), „Песни крестьянина” (1929 г.) и др. Умира на 24 декември 1930 г. в родното си село.


АЗ ЗА ПЕСЕНТА СИ ВОЛНА

Аз за песента си волна
взех зелен жив горски шепот,
в обедния пек на Волга
слушах тъмния й ропот,
взех от есен мрачно време,
взех от пролет аромати;
от народа радост вземам
и страдание в душата.


Я ДЛЯ ПЕСНИ ЗАДУШЕВНОЙ

Я для песни задушевной
Взял лесов зеленых шепот,
А у Волги в жар полдневный
Темных струй подслушал ропот,
Взял у осени ненастье,
У весны благоуханье;
У народа взял я счастье
И безмерное страданье.

               1891 г.

-----

ЛЯТНА ВЕЧЕР НА СЕЛО
                На А. А. Коринфски

На село, щом вечерната заря заплува,
играе младежта, извива хоровод,
звучи хармоника и песен се дочува,
такава тъжна, сякаш към сърцето брод.
Ала тъгата е с душата селска сродна,
в измъчената гръд тлей нейният живот,
копнежите й оживяват с песен родна.
От ралото разпрегнат, кон сред равнината
пасе в табуна; тихо влизам в моя дом
да си отдъхна през нощта – и със зората
да се събудя, после пак с другаря-кон
по цял ден на полето в труд със сили нови –
бразди в земята ни, със сърп в ръжта разлом,
и возя към хармана снопите готови.
А вечерите тъй са ароматни, ясни,
когато в мелодичен стих слова летят.
О, как езикът им е звучен и прекрасен
и колко много мъки песните таят.


ЛЕТНИЙ ВЕЧЕР В ДЕРЕВНЕ
                А. А. Коринфскому

В деревне, чуть заря вечерняя займется,
Играет молодежь, сплетаясь в хоровод,
Звучит гармоника, и песня раздается
Такая грустная, что за сердце берет.
Но грусть сроднилася с крестьянскою душою,
Она всегда в груди измученной живет
И разгоняется лишь песнею родною.
Отпряжен от сохи, средь поля конь усталый
Пасется в табуне; вхожу я тихо в дом,
Чтоб за ночь отдохнуть и чтоб на зорьке алой
Проснуться и опять с товарищем-конем
На поле целый день трудиться с силой новой,
Взрывая борозды, иль, срезав рожь серпом,
Душистые снопы возить на ток готовый.
А теплый вечер так порой душист и ясен,
Когда разносится народной песни стих.
О, как ее язык и звучен и прекрасен,
Как много слышится в ней мук пережитых.

               1906 г.

---------------------------------------------

Степан Шевирьов

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – ПОДГОТВЯТ СЕ


СТЕНИТЕ НА РИМ

Тъкана с векове на славата одежда!
О, време в каменния летопис!
С благоговение на вярващ в бог невежа
разчитам писмена сред няма вис.
Отломки с главни букви, в тях откривам славни
следи на прекратена реч пред мен...
Тук всичко тайнствено е, всеки древен камък
от много векове е оценен.
 

СТЕНЫ РИМА

Веками тканая величия одежда!
О каменная летопись времен!
С благоговением, как набожный невежда,
Вникаю в смысл твоих немых письмен.
Великой буквою мне зрится всяк обломок,
В нем речи прерванной ищу следов...
Здесь все таинственно – и каждый камень громок
Отзывами отгрянувших веков.

              1830 г.

---------------------------------------------

Феликс Волховский

Руският поет, журналист, фейлетонист и революционер Феликс Волховски (Феликс Вадимович Волховский, псевдоним Иван Брут) е роден на 2/15 август 1846 г. в гр. Полтава. Учил е в юридическия факултет на Московския университет (1863-1866 г.). Активен участник в народническото движение, за революционната си дейност той на няколко пъти е осъждан, интерниран и лежи в затвора. Пише стихове и памфлети, работи като книжар и като журналист във в. „Сибирская газета” в Томск (1881-1889 г.). Съставител е на поетичния сборник „Из-за решетки” (1877 г.). През 1889 г. емигрира в Япония, след това живее в Канада, в Англия и в Швейцария, активен член е на Обществото на приятелите на руската свобода (1890-1914 г.), съосновател е на творческия кръг„Фонд вольной русской прессы”, редактира сп. „Free Russia” (1893-1914 г.), сътрудник е на изданията „Знамя труда” и „За народ”. Автор е на стихосбирката „Случайные песни” (1907 г.). Умира на 3/16 август 1914 г. в Лондон.


ВСИЧКО Е СЪЩОТО

Тъй мина пролет, мина лято
и есен, зима мина там,
и пак дойде зеленината,
а аз съм в същия зандан!

Цъфтежи нови с красотата
душите към живот стремят!
Но в пролетта без свободата
все трудно диша мойта гръд.

               * Първата публикация на стихотворението е в „Зад решетките. Сборник със стихове на руски политически затворници през периода 1873-1877 г.”, Женева, 1877 г.
               * Поетът е арестуван многократно и е бил политически затворник три пъти: първия път – от февруари до август 1868 г., втория път – от април 1869 г. до 1871 г., третия път – от август 1874 г. Ако се съди по съдържанието на стихотворението, в което се говори за затворническа година – от пролетта до пролетта, авторът визира първата година на своето второ затворничество – 1869-1870 г.


ВСЁ ТО ЖЕ

Прошла весна, прошло и лето,
Прошла и осень, и зима,
И вновь всё зеленью одето,
А для меня – всё та ж тюрьма!

Природа вешнею красою
Стремится в душу жизнь вдохнуть?
Но без свободы и весною
Всё так же трудно дышит грудь.

               1870 г.

---------------------------------------------

Фьодор Глинка

Руският поет, писател и публицист Фьодор Глинка (Федор Николаевич Глинка) е роден на 8/19 юни 1786 г. в с. Сутоки, Смоленска гууберния. Участник е в Отечествената война на Русия от 1812 г., член на организацията „Союз спасения” и един от ръководителите на популярната група „Союз благоденствия”. Известен е с военния си дневник „Письма русского офицера” (1815-1816 г.). В лириката му преобладават библейски мотиви. Автор е на стихосбирките „Опыты священной поэзии” (1826 г.) и „Духовные стихотворения” (1839 г.). Стихотворенията „Тройка” (1824 г.) и „Узник” (1831 г.) стават текстове за популярни песни. Умира на 11/23 февруари 1880 г. в гр. Твер.


АКО ИСКАШ ЛЕК ЖИВОТ

Ако искаш лек живот,
до небето близко,
дръж сърцето си високо,
а главата ниско.


ЕСЛИ ХОЧЕШЬ ЖИТЬ ЛЕГКО

Если хочешь жить легко
И быть к небу близко,
Держи сердце высоко,
А голову низко.

---------------------------------------------

Фьодор Кони

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – ПОДГОТВЯТ СЕ


СЕРЕНАДА

Дневният светлик угасна,
вятър клоните коси,
мълнии в нощта проблясват –
бързо вътре ме пусни!

Над скалите сенки бродят,
свива се духът в гърди;
сред блатата бляска огън,
дево, вкъщи ме води!

Бързо отмести резето,
студ краката залепи,
бие шеметно сърцето –
като извор див кипи.

Няма ли за мен надежда,
щом се бавиш дълго ти?
Мъките сърдечни свеждаш
само до полумечти!

Под среднощните стихии
пред свещена тишина
ще убия тез магии,
свили моята душа.

И любовните окови
ще разкъсам, разбери,
зарежи слова сурови,
съжали ме, отвори!

Знаеш кулата в скалите –
бездна вихри страшен глас...
Щом от теб съм аз отритнат,
ще се хвърля в черна паст.

И като безгробен призрак
в полунощ ще дойда блед...
Жал от мъртвия не искай...
Бързо ме пусни при теб!


СЕРЕНАДА

Вот угас огонь денницы,
Ветер воет меж ветвей,
В небе проблески зарницы:
Друг, впусти меня скорей!

Над скалами тени бродят,
Дух стесняется в груди;
Огоньки в болотах всходят:
Дева, в дом меня введи!

Отодвинь запор скорее,
Холод члены костенит;
Сердце ж бьется всё сильнее –
Как нагорный ключ кипит.

Или нет мне упованья?
Что так долго медлишь ты?
Иль сердечные страданья
Для тебя одне мечты?

Под полнощные удары
Пред священной тишиной
Я клянусь рассеять чары,
Овладевшие душой.

Разорву любви оковы –
И опять свободен я!
Ах, покинь твой нрав суровый,
Сжалься и впусти меня.

Башню знаешь над скалою...
Слышишь бездны дальний рев:
Коль отвергнут я тобою,
Там я брошусь в черный зев.

И безгробным привиденьем
Стукну в полночь у дверей;
Нет у мертвых сожаленья...
Ах, впусти меня скорей!

                1830 г.

---------------------------------------------

Фьодор Тютчев

Руският поет, публицист и преводач Фьодор Тютчев (Фёдор Иванович Тютчев) е роден на 23 ноември/5 декември 1803 г. в с. Овстуг, Орловска губерния, близо до Брянск. Първите му публикации са от 1818 г. Член е на Обществото на любителите на руската словесност (1819 г.). Публикува стихове в издания като „Современник”, „Русское слово”, „Русский архив” и др. Завършва филология в Московския университет (1821 г.). През 1822 г. получава назначение в руското посолство в Мюнхен и до 1844 г. е на работа в дипломатическите мисии на Русия в Германия и Италия. Превежда творби на Хораций, Хайне и др. Действителен статски съветник (1857 г.), член-кореспондент на Петербургската академия на науките (1857 г.), таен съветник (1865 г.). От 1858 до 1873 г. е председател на Комитета за чуждестранна цензура. Има философска, символична и лирическа поезия, голяма популярност добиват стиховете му от „Денисьевский цикл”. В статиите си застъпва широко теми, свързани с панславизма. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1854 г.) и „Стихотворения” (1868 г.), след смъртта му излизат десетки издания с негови стихове и политически статии, сред които „Стихотворения и политические статьи” (1886 г.), „Полное собрание сочинений” (1913 г.), „Тютчевиана. Эпиграммы, афоризмы и остроты Ф. И. Тютчева” (1922 г.) и др. Умира на 15/27 юли 1873 г. в Царско село, Санктпетербургска губерния.


ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ

О, как на тоз житейски склон
по-нежно любим, по-суеверно...
Сияй, сияй, прощален рай –
любов последна в зора вечерна!

Полвин небе е в сянка, в зной
на запад само блуждай сияние –
поспри, поспри, ти, залез мой,
бъди, бъди, очарование!

Дори без дъх, с оскъдна кръв,
в сърцето не е оскъдна нежност...
О, ти, любов – последен зов!
Блаженство мое и безнадеждност.


ПОСЛЕДНЯЯ ЛЮБОВЬ

О, как на склоне наших лет
Нежней мы любим и суеверней...
Сияй, сияй, прощальный свет
Любви последней, зари вечерней!

Полнеба обхватила тень,
Лишь там, на западе, бродит сиянье, –
Помедли, помедли, вечерний день,
Продлись, продлись, очарованье.

Пускай скудеет в жилах кровь,
Но в сердце не скудеет нежность...
О ты, последняя любовь!
Ты и блаженство и безнадежность.

-----

СЕДИ НА ПОДА СВЕЧЕРЕН

Седи на пода свечерен,
над купчина писма се свежда –
и сякаш въглен са студен,
ги взима, хвърля, пак подрежда –

познати книжни словеса –
учудена следи ги, бледа,
така душа от небеса
захвърленото тяло гледа...

О, колко има тук съдби
невъзвратимо изживяни!
О, колко горести, борби,
любови, радости и рани!

Стоя встрани, мълча смутен,
готов на колене да падна,
и страшно тъжен съм – до мен
присъства тази мила сянка.


ОНА СИДЕЛА НА ПОЛУ

Она сидела на полу
И груду писем разбирала –
И, как остывшую золу,
Брала их в руки и бросала –

Брала знакомые листы
И чудно так на них глядела –
Как души смотрят с высоты
На ими брошенное тело...

О, сколько жизни было тут,
Невозвратимо-пережитой!
О, сколько горестных минут,
Любви и радости убитой!..

Стоял я молча в стороне
И пасть готов был на колени, –
И страшно-грустно стало мне,
Как от присущей милой тени.

               1858 г.

-----

НАШИЯТ ВЕК

И не плътта, духът се разврати,
човекът днес отчаяно тъгува...
От нощен мрак към утрини лети,
а светлина намерил, се бунтува.

Обръгнат от безверие и вял,
непоносимото понася с воля...
И вече свойта гибел осъзнал,
за вяра жаден е... ала не моли...

С молитви и сълзи не казва той
как страда пред затворените двери:
„Пусни ме! Аз ти вярвам, боже мой!
О, помогни на моето неверие!”


НАШ ВЕК

Не плоть, а дух растлился в наши дни,
И человек отчаянно тоскует...
Он к свету рвется из ночной тени
И, свет обретши, ропщет и бунтует.

Безверием палим и иссушен,
Невыносимое он днесь выносит...
И сознает свою погибель он,
И жаждет веры... но о ней не просит.

Не скажет ввек, с молитвой и слезой,
Как ни скорбит перед замкнутой дверью:
„Впусти меня! – Я верю, боже мой!
Приди на помощь моему неверью!..”

               1851 г.

-----

ЗЕМЯТА Е СРЕД ОКЕАНА ПРАГ

Земята е сред океана праг,
със сънища животът тъй обвит е;
настъпва нощ – сред грохот на вълните
стихия бие своя бряг.

С молба и заповед ни тя оглася...
Вълшебна лодка дава ни места,
а приливът расте и ни отнасят
талазите в безкрайността.

Небесен свод, горящ със слава звездна,
ни гледа тайнствено от глъбини –
и ние плуваме, с пламтяща бездна
обгърнати от вси страни.


КАК ОКЕАН ОБЪЕМЛЕТ ШАР ЗЕМНОЙ

Как океан объемлет шар земной,
Земная жизнь кругом объята снами;
Настанет ночь – и звучными волнами
Стихия бьет о берег свой.

То глас ее: он нудит нас и просит...
Уж в пристани волшебный ожил челн;
Прилив растет и быстро нас уносит
В неизмеримость темных волн.

Небесный свод, горящий славой звездной,
Таинственно глядит из глубины, –
И мы плывем, пылающею бездной
Со всех сторон окружены.

               1830 г.

-----

СЪМНИТЕЛНО СЕ ПОДРЕДИ

Съмнително се подреди
в теб, свята Рус, прогрес житейски!
Къщурка селска бе преди,
сега превърна се в лакейска.


КУДА СОМНИТЕЛЕН МНЕ ТВОЙ

Куда сомнителен мне твой,
Святая Русь, прогресс житейский!
Была крестьянской ты избой –
Теперь ты сделалась лакейской.

               1850-е годы

-----

ТУЙ, ЩО ДА СЪХРАНЯ УСПЯХ

Туй, що да съхраня успях,
с надежда, вяра, обич грей,
в една молитва го събрах:
Ти изживей! Ти преживей!


ВСЕ, ЧТО СБЕРЕЧЬ МНЕ УДАЛОСЬ

Все, что сберечь мне удалось,
Надежды веры и любви,
В одну молитву всё слилось:
Переживи, переживи!

               1856 г.

-----

РУСИЯ НЕ РАЗБИРАШ С УМ

Русия не разбираш с ум,
тя с общ аршин не се измерва:
осанката й е бездън –
в Русия може само да се вярва.


УМОМ РОССИЮ НЕ ПОНЯТЬ

Умом Россию не понять,
Аршином общим не измерить:
У ней особенная стать –
В Россию можно только верить.

               1866 г.

-----

НАГОРЕ ЯСТРЕБ ПОЛЕТЯ

Нагоре ястреб полетя,
в небето, ето, изсвистя,
все по-високо в студ и зной
зад хоризонта мина той!

Природна волна бе стрела
с две мощни, живи две крила,
а аз – цар земен – в пот и прах
съм сраснат със земята, ах!


С ПОЛЯНЫ КОРШУН ПОДНЯЛСЯ

С поляны коршун поднялся,
Высоко к небу он взвился;
Всё выше, дале вьется он –
И вот ушел за небосклон!

Природа-мать ему дала
Два мощных, два живых крыла –
А я здесь в поте и в пыли.
Я, царь земли, прирос к земли!..

               1835 г.

-----

ДВА ГЛАСА

I.
Кураж, о, другари, дерзайте прилежно,
макар в бой неравен, в борба безнадеждна!
Над вас светила мълчаливо блестят,
под вас са гробовете – също мълчат.

В Олимп боговете блаженство бележат,
за труд и тревоги безсмъртно невежи;
тревога и труд само смъртният знай.
Той няма победа, той има си край...

II.
Кураж, о приятели храбри, да влезем
сред боя жесток на борба страшна там!
Над вас са безмълвните кръгове звездни,
под вас са гробовете с призива ням.

И нека Олимп завистлив поглед мята
към този сърцат непреклонен живец,
в борбата сразен, победен от съдбата,
но славно изтръгнал победен венец.


ДВА ГОЛОСА

I.
Мужайтесь, о други, боритесь прилежно,
Хоть бой и неравен, борьба безнадежна!
Над вами светила молчат в вышине,
Под вами могилы – молчат и оне.

Пусть в горнем Олимпе блаженствуют боги:
Бессмертье их чуждо труда и тревоги;
Тревога и труд лишь для смертных сердец...
Для них нет победы, для них есть конец.

II.
Мужайтесь, боритесь, о храбрые други,
Как бой ни жесток, ни упорна борьба!
Над вами безмолвные звездные круги,
Под вами немые, глухие гроба.

Пускай олимпийцы завистливым оком
Глядят на борьбу непреклонных сердец.
Кто ратуя пал, побежденный лишь Роком,
Тот вырвал из рук их победный венец.

               1850 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Никъде не живеят такъв пълен, истински живот, както насън.

* * *
В Русия няма нищо по-сериозно освен самата Русия.

* * *
Любовници, безумци и поети от едно въображение са отлети.

* * *
Аз не тъгувам по родината, аз тъгувам по чужбина.

* * *
Писмената беседа изморява почти толкова, както партия шах по пощата.

* * *
Теб, както първата любов, Русия, сърцето няма да забрави.

* * *
Руската история до Петър Велики е непрекъсната панихида, а след Петър Велики – едно углавно дело.

* * *
Мълчи, крий се и притаявай и чувствата, и мечтите свои!

* * *
Невъзмутим строй във всичко, пълно съзвучие в природата – само в нашата призрачна свобода ние осъзнаваме раздора с нея. Откъде и как този раздор е възникнал. И защо в общия хор душата не пее това, което морето пее, и роптае мислещата тръстика?

* * *
В Русия има канцеларии и казарми. Всичко се движи около камшика и чина.

* * *
Мисъл, казана наглас, е лъжа.

* * *
Природата е сфинкс. И с това тя по-вярно убива човека със своето продължително изпитание, че може би от години никаква загадка няма и не е имало в нея.

* * *
С ума Русия не може да се разбере, с общ аршин не може да се измери: тя има особена осанка – в Русия може само да се вярва.

* * *
Излишен труд – не, няма да ги вразумиш – колкото са по-либерални, толкова са по-пошли – за тях е фетиш, но недостъпна им е нейната идея. Както и да се огъвате пред нея, господа, няма да получите признание от Европа: в нейните очи вие винаги ще бъдете ратаи, а не слуги на просвещението.

* * *
Щастлив е този, който е роден с глас твърд, смел, забравяйки техния сан, забравяйки техния трон, и предвещава на закостенелите тирани светите истини. И ти с тази велика участ си награден, о, питомец на музите!

* * *
О, как убийствено ние обичаме, как в буйната слепота на страстите ние убиваме това, което е най-мило на сърцето!

* * *
На нас не ни е дадено да предугаждаме как нашето слово ще се отзове – и ни се дава съчувствие, както ни се дава благодат.

* * *
Пролетта е единствената революция на този свят.

* * *
Стиховете никога не доказват нищо друго, освен повече или по-малко талант на техния съчинител.

* * *
Любовта е сън, а сънят – само миг.

* * *
Когато в нашите сърца избледняват спомените, смъртта ги заставя да разцъфтят отново в своите ръце.

* * *
Но кратки са всички очарования, не им се полага да гостуват у нас.

* * *
Трябва да се осъзнае, че длъжността на руския Бог не е синекура.

* * *
Ние стоим сляпо пред Съдбата, не ние ще смъкнем от нея покрова.

* * *
Щастлив е, който е посетил този свят в неговите съдбовни минути.

* * *
На земята, където всичко се променя, по-висше благо от славата няма.

* * *
На каквото и да ни учи животът, сърцето вярва в чудеса!


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Нигде не живут такой полной, настоящей жизнью, как во сне.

* * *
В России нет ничего серьезного, кроме самой России.

* * *
Любовники, безумцы и поэты из одного воображенья слиты.

* * *
У меня не тоска по родине, а тоска по чужбине.

* * *
Письменная беседа утомляет почти так же, как партия в шахматы по переписке.

* * *
Тебя ж, как первую любовь, России сердце не забудет.

* * *
Русская история до Петра Великого сплошная панихида, а после Петра Великого – одно уголовное дело.

* * *
Молчи, скрывайся и таи и чувства, и мечты свои!

* * *
Невозмутимый строй во всем, созвучье полное в природе, – лишь в нашей призрачной свободе разлад мы с нею сознаем. Откуда, как разлад возник. И отчего же в общем хоре душа не то поет, что море, и ропщет мыслящий тростник?

* * *
В России канцелярии и казармы. Все движется вокруг кнута и чина.

* * *
Мысль, высказанная вслух, есть ложь.

* * *
Природа – сфинкс. И тем она верней своим искусом губит человека, что, может статься, никакой от века загадки нет и не было у ней.

* * *
Умом Россию не понять, аршином общим не измерить: у ней особенная стать – в Россию можно только верить.

* * *
Напрасный труд – нет, их не вразумишь, – чем либеральней, тем они пошлее, цивилизация – для них фетиш, но недоступна им ее идея. Как перед ней ни гнитесь, господа, вам не снискать признанья от Европы: в ее глазах вы будете всегда не слуги просвещенья, а холопы.

* * *
Счастлив, кто гласом твердым, смелым, забыв их сан, забыв их трон, вещать тиранам закоснелым святые истины рожден. И ты великим сим уделом, о, муз питомец, награжден!

* * *
О, как убийственно мы любим, как в буйной слепоте страстей мы то всего вернее губим, что сердцу нашему милей!

* * *
Нам не дано предугадать, как наше слово отзовется, – и нам сочувствие дается, как нам дается благодать.

* * *
Весна – единственная революция на этом свете.

* * *
Стихи никогда не доказывали ничего другого, кроме большего или меньшего таланта их сочинителя.

* * *
Любовь есть сон, а сон – одно мгновенье.

* * *
Когда в наших сердцах бледнеют воспоминания, смерть заставляет их вновь расцвести в своих руках.

* * *
Но кратки все очарованья, им не дано у нас гостить.

* * *
Надо сознаться, что должность русского Бога – не синекура.

* * *
Стоим мы слепо пред Судьбою, не нам сорвать с нее покров.

* * *
Счастлив, кто посетил сей мир в его минуты роковые.

* * *
На земле, где все изменено, выше славы блага нет.

* * *
Чему бы жизнь нас не учила, а сердце верит в чудеса!

---------------------------------------------

Юлия Жадовская

Руската писателка и поетеса Юлия Жадовска (Юлия Валериановна Жадовская) е родена на 29 юни/11 юли 1824 г. в с. Суботино, Ярославска губерния, в семейството на губернски чиновник, принадлежащ към стар дворянски род. Родена е без лява ръка и с три пръста на дясната ръка, но пристрастена към четенето, бързо се научава да пише. Пише стихове, разкази, повести и очерци, които от млада публикува в литературния печат в Москва и Петербург. Сътрудничи на издания като „Русский вестник”, „Время”, „Москвитянине” и др. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения” (1846 г.) и „Стихотворений” (1858 г.), на повестите „Простой случай” (1847 г.) и „Отсталая”  (1861 г.), романите „В стороне от большого света” (1857 г.) и „Женская история” (1861 г.) и др. Умира на 28 юли/9 август 1883 г. в с. Толстиково, Костромска губерния.


ПРЕД БУРЯ

Чудесно е! В безмерни висоти
летят гръмовни облаци, чернеят...
И вятър свеж в лицето ми свисти,
цветята пред прозореца люлее.
Далечен гръм от облака изниква,
тържествено и бавно продължава...
Чудесно е! Пред буря величава
тревогата в душата ми утихва.
 

ПРИБЛИЖАЮЩАЯСЯ ТУЧА

Как хорошо! В безмерной высоте
Летят рядами облака, чернея...
И свежий ветер дует мне в лицо,
Перед окном цветы мои качая;
Вдали гремит, и туча, приближаясь,
Торжественно и медленно несется...
Как хорошо! Перед величьем бури
Души моей тревога утихает.

                1845 г.

-----

ТИХО В ПАРКА САМ-САМИЧКА БРОДЯ

Тихо в парка сам-самичка бродя,
под нозете свети жълт шумак,
есента с предзимна хлад ме води
и за лятото си спомня пак.

На цветята вехнещи говори,
над полята тъжни полетя,
със студените и влажни нощи спори
с цялата си хладна прелест тя.

Тъй душата ни с тъгата вяхне,
дните хубави че имат срок,
за това, което не разбрахме
от живота – чародей жесток!


ТИХО Я БРЕДУ ОДНА ПО САДУ

Тихо я бреду одна по саду,
Под ногами желтый лист хрустит,
Осень льет предзимнюю прохладу,
О прошедшем лете говорит.

Говорит увядшими цветами,
Грустным видом выжатых полей
И холодными, сырыми вечерами, –
Всей печальной прелестью своей.
 
Так тоска душе напоминает
О потере наших лучших дней,
Обо всем, чего не возвещает
Эта жизнь – жестокий чародей!

               1846 г.

-----

КЪМ ЛЮБОВТА НИ НЯМА ДРУМИ

Към любовта ни няма друми:
от нея сме далеч сега;
защо ти с погледи и думи
в сърцето ми гнетиш тъга?

Защо с тегоби и тревога
ти пълниш моята душа?
Да, има нещо в теб, не мога
да го смиря и утеша;

то в дни на тягост и разлъка
в душата неведнъж пълзи,
пробужда старите ни мъки,
в очите ни зове сълзи.


ЛЮБВИ НЕ МОЖЕТ БЫТЬ МЕЖ НАМИ

Любви не может быть меж нами:
Ее мы оба далеки;
Зачем же взглядами, речами
Ты льешь мне в сердце яд тоски?

Зачем тревогою, заботой
С тобой полна душа моя?
Да, есть в тебе такое что-то,
Чего забыть не в силах я;

Что в день печали, в день разлуки
В душе откликнется не раз,
И старые пробудит муки,
И слезы вызовет из глаз.

               1848 г.

---------------------------------------------

Юрий Нелединский-Мелецкий

Руският поет Юрий Неледински-Мелецки (Юрий Александрович Нелединский-Мелецкий) е роден на 6/17 септември 1752 г. в Москва. Учил е в Страсбургския университет (1769-1770 г.), като изучава френски, италиански и немски език. През 1970 г. постъпва като доброволец в действащата армия и през следващите години участва в няколко войни. Напуска армията през 1785 г. с чин полковник. Когато през 1786 г. е открито Главното народно училище в Москва, той е назначен за първия директор. От 1796 г. е щатски съветник при император Павел І, а от 1798 г. е сенатор в Москва. От 1813 до 1823 г. е на служба в Сената в Петербург. Голяма част от поетичните му творби са поръчкови елегии, маршове и послания по случай политически събития и дворцови тържества, подражания на народни песни и преводни авторизации. Умира на 13/25 февруари 1828 г. в гр. Калуга. Съчиненията му са издадени в книга през 1850 г.


МИЛАТА СНОЩИ СЕДЕШЕ

Милата снощи седеше,
в ручейче къпеше реч.
Песничка нежна редеше,
чувах я аз отдалеч.
Май в песента й се включи
славей от близки брези.
Милата глас топлозвучен
в мойта душа отрази.

Носи към мене зефирът
нейните думи безспир.
После гората ги спира,
глъхнат в околната шир.
Чакай! Не искам да пееш,
славей завистник, до нас!
Нека в душата ми грее
само любимият глас!


МИЛАЯ ВЕЧОР СИДЕЛА

Милая вечор сидела
Под кустом у ручейка.
Песенку она запела;
Я внимал издалека.
Будто с ней перекликался
Ближней рощи соловей.
Голос милой раздавался,
Отдался в душе моей.
   
Мне зефиры приносили
Иногда ее слова.
Иногда слова глушили
Вкруг шумящи дерева.
Смолкни всё! Престань мешаться
Ты, завистный соловей!
Пусть один в душе раздастся
Голос милой лишь моей.

               1795 г.

---------------------------------------------

Яков Полонский

Руският поет и писател Яков Полонски (Яков Петрович Полонский) е роден на 6/18 декември 1819 г. в гр. Рязан. Завършил е юридическия факултет на Московския университет (1844 г.). Първото си стихотворение публикува в сп. „Отечественные записки” през 1840 г., тогава участва и в студентския алманах „Подземные ключи”. Работил е като чиновник в Тифлис (1846-1851 г.), бил е редактор на сп. „Русское слово” (1859-1860 г.), бил е отговорен служител в Комитета по чуждестранна цензура и в Главното управление по печата (1860-1896 г.). Член-кореспондент е на Петербургската академия на науките от 1886 г. Литературното му наследство е много голямо, автор е на стихосбирките „Гаммы” (1844 г.), „Стихотворения” (1845 г.), „Сазандар” (1849 г.), „Кузнечик-музыкант” (1859 г.), „Вечерний звон” (1890 г.) и др., на книги с романи, повести и разкази като „Рассказы” (1859 г.), „Признания Сергея Чалыгина” (1867 г.), „Женитьба Атуева” (1869 г.), „Дешёвый город” (1879 г.) и др. Много от лиричните му стихове се превръщат в текстове на народни песни („Песня цыганки”, „Затворница” и др.). Умира на 18/30 октомври 1898 г. в Санкт Петербург.


КАМБАНЕН БЛАГОВЕСТ СВЕЩЕН ЗВУЧИ

Камбанен благовест свещен звучи и пак
сред храмовете ни – тамян и песнопения.
Аз искам да се моля, но тежи съмнение,
в душата святи помисли потъват в мрак.
И вярвам, и да вярвам аз не смея,
със страх обзема ме чаровната мечта,
пред себе си да лицемеря не умея,
блуждае бледият ми разум в пустота;
и нищо тази пустота не озарява,
спи моят факел в бурите навън,
в бездушен мрак над воплите остава
живот... Животът ни – неразбираем сън.


СВЯЩЕННЫЙ БЛАГОВЕСТ ТОРЖЕСТВЕННО ЗВУЧИТ

Священный благовест торжественно звучит –
Во храмах фимиам, – во храмах песнопенье;
Молиться я хочу, но тяжкое сомненье
Святые помыслы души моей мрачит.
И верю я – и вновь не смею верить,
Боюсь довериться чарующей мечте,
Перед самим собой боюсь я лицемерить,
Рассудок бедный мой блуждает в пустоте;
И эту пустоту ничто не озаряет,
Дыханьем бурь мой светоч погашен,
Бездонный мрак на вопль не отвечает,
А жизнь – жизнь тянется как непонятный сон.

-----

ПЕСЕНТА НА ЦИГАНКАТА

В здрача свети моят огън,
гаснат в полета искри...
В нощния покой за сбогом
тук на моста ти поспри!

С утро ново нощ ще мине,
мили, в степната мъгла
с циганките ще замина
след чергарската кола.

На врата ми шалче бяло
в труден възел ти стегни:
като крайчета на шала
срещахме се в тези дни.

Някой знае ли съдбата?
Утре кой, соколе мой,
ще развърже сред душата
възела затегнат твой?

Спомняй си за мен, когато,
в друга влюбен или не,
тя ще пее, ще се мята
върху твойте колене!

В здрача свети моят огън,
гаснат в полета искри...
В нощния покой за сбогом
тук на моста ти поспри!


ПЕСНЯ ЦЫГАНКИ

Мой костер в тумане светит;
Искры гаснут на лету...
Ночью нас никто не встретит;
Мы простимся на мосту.

Ночь пройдет – и спозаранок
В степь далеко, милый мой,
Я уйду с толпой цыганок
За кибиткой кочевой.

На прощанье шаль с каймою
Ты на мне узлом стяни:
Как концы ее, с тобою
Мы сходились в эти дни.

Кто-то мне судьбу предскажет?
Кто-то завтра, сокол мой,
На груди моей развяжет
Узел, стянутый тобой?

Вспоминай, коли другая,
Друга милого любя,
Будет песни петь, играя
На коленях у тебя!

Мой костер в тумане светит;
Искры гаснут на лету...
Ночью нас никто не встретит;
Мы простимся на мосту.

               1853 г.

-----

АХ, ЧЕ Е ХУБАВО С ТЕБ НА БАЛКОНА

Ах, че е хубаво с теб на балкона ни, мили мой! Ти
виж, езерото просветва, сияйно зората блести;
лебед там бял наслаждава се, в родна стихия пленен,
няма да се разделят, както ти, мой приятелю, с мен...
Как ще ме ти убедиш, че стихия е родна светът,
търсещ не жаркото слънце, не моята младичка гръд!
 

АХ, КАК У НАС ХОРОШО НА БАЛКОНЕ

Ах, как у нас хорошо на балконе, мой милый! Смотри –
Озеро светит внизу, отражая сиянье зари;
Белый там нежится лебедь, в объятьях стихии родной,
И не расстанется с ней, как и ты, друг мой милый, со мной…
Сколько ты мне ни толкуй, что родная стихия твоя –
Мир, а не жаркое солнце, не грудь молодая моя!

               1845 г.

---------------------------------------------


Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети от ХІX век, Н-Я
В раздела са включени 70 превода от 41 руски поети, творили през ХІX в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев


                А-Д – 136 превода от 65 руски поети    http://stihi.ru/2020/12/04/7 
                Е-М – 101 превода от 46 руски поети     http://stihi.ru/2020/12/05/4
                Н-Я – 70 превода от 41 руски поети     http://stihi.ru/2020/12/06/3
                Общо за ХІX век –  307 превода от 152 руски поети