Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, А-В
В раздела са включени 170 превода от 82 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-В – 170 превода от 82 руски поети http://stihi.ru/2020/12/07/5
Г-К – 117 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/08/60
Л-Н – 95 превода от 46 руски поети http://stihi.ru/2020/12/09/47
О-Я – 96 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/10/52
Общо за Сребърен век – 478 превода от 234 руски поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Аделаида Герцик
Пак заставам на каменен подиум там / Вот на каменный пол я, как встарь, становлюсь
Смъртта ли тук в съня ни преваля / Не смерть ли здесь прошла сновидением
Александър Блок
В утро мъгливо ще стана / Встану я в утро туманное
На Куликовското поле (откъс) / На поле Куликовом (отрывок)
Петроградско небе, помрачняло от дъжд / Петроградское небо мутилось дождем
Скити / Скифы
Нощ, улица, фенер, аптека / Ночь, улица, фонарь, аптека
Ангел-пазител / Ангел-хранитель
Отминало блажено време / Блаженно ты, былое время
Без вяра в бог / Без веры в бога
Млад ще съм винаги както преди / Буду всегда я по-прежнему молод
С душа съм стара / Я стар душой
Разпростирам всичките желания / Для меня возможны все желания
Една е в морето вълна / В море одна лишь волна
Звън камбанен чух / Слышу колокол
Не си отиде ти / Ты не ушла
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Введенский
Аз не вярвам / Я не верю
Гръцка елегия / Грецкая элегия
Ода на отвращението / Ода отвращения
Александър Вертинский
Пий, моя младичка, пий, моя миличка / Пей, моя девочка, пей моя милая
Концерт на Сарасате / Концерт Сарасате
Дим без огън / Дым без огня
Ти успокой ме / Ты успокой меня
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Грин
Спор / Спор
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Добролюбов
Песен / Песня
Александър Квятковский
Пръстенче / Колечко
Александър Кусиков
На кобилица моите мисли виснат / Мои мысли повисли на коромысле
Александър Перфилев
На неизвестната / Неизвестной
Александър Тиняков
Човечеството / Человечество
Александър Туфанов
Война / Война
Александър Фьодоров
Тъгата / Грусть
Александър Ширяевец
Отново аз съм палаво момче / Вот снова я мальчишка озорной
Градът / Город
Алексей Будишчев
Лениви облаци надвисващо седят / Недвижно облака повисли над землей
Алексей Ганин
Русалка / Русалка
Към разума / Разуму
Алексей Кручьоних
Комета се заби под възглавницата ми / Комета забилась ко мне под подушку
В зала „Бразилия” / В зале „Бразилии”
От треперещата стена се отдели девойка / От вздрогнувшей стены отделилась девушка
Алексей Лозина-Лозинский
Лазурен ясен ден / Лазурный, чистый день
Алексей Скалдин
Петербург / Петербург
Амари (Михаил Цетлин)
С какво аз в сърцето си морно ще тръгна натам / Что я унесу в своем сердце и с чем я уйду
Анатолий Александров
Тъгата знаех / Я горе знал
Анатолий Мариенгоф
Нощ, като сълза от огромно око излязла / Ночь, как слеза, вытекла из огромного глаза
Петно узря като кървяща клюква / Пятнышко, как от раздавленной клюквы
Спокойно, друже. Чай прохладен в чаша / Утихни, друг. Прохладен чай в стакане
Анатолий Фиолетов
За конете / О лошадях
В канавката / В канаве
Андрей Белий
Русия / Русь
Есен / Осень
Любов / Любовь
Утро / Утро
Андрей Звенигородский
Сън се разгърна / Сны развернулись
Андрей Платонов
Беше нощ, ах, беше нощ, села и ниви леко спяха / Тою ночью, тою ночью чутко спали пашни, села
Остаряваме, затуй сме още живи / Мы стареем, потому что мы живые
Анна Ахматова
Научих се на мъдър, прост живот / Я научилась просто, мудро жить
Краят на Демона / Конец Демона
Клетва / Клятва
В памет на приятеля / Памяти друга
Муза / Муза
Забравят ни / Забудут
С въглен на хълбока ляв ти сплети / Углём наметил на левом боку
Ела да ме видиш / Приходи на меня посмотреть
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Анна Баркова
На теб, последна моя ти зора / Тебя, мою последнюю зарю
Изпитание с ласка / Испытание лаской
Анна Радлова
Умее тялото да страда / Страдать умеет терпеливо тело
Антон Чехов
Прости ми ти, мой ангел белоснежен / Прости меня, мой ангел белоснежный
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Аполон Коринтский
Заливът на русалките / Русалочья заводь
Аркадий Бухов
Ломоносов с шампанско / Ломоносов в шампанском
На поетите / Поэтам
Арсений Алвинг
Чук-чук! / Тук-тук!
Арсений Несмелов
Цареубийци / Цареубийцы
Към победата / К победе
Ние / Мы
Бенедикт Лившиц
Валкирия / Валкирия
На булеварда / На бульваре
Божидар (Богдан Гордеев)
Улична / Уличная
Борис Бета
Здравей, сняг / Здорово, снег
Борис Пастернак
Сън / Сон
Зимна нощ / Зимняя ночь
Страшна приказка / Страшная сказка
Победителят / Победитель
Хамлет / Гамлет
Импровизация / Импровизация
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Борис Садовской
Бесове черни, кохорта от зло / Чёрные бесы один за другим
Върни ме в извора на мойте дни / Верни меня к истокам дней моих
В околийския град / В уездном городе
Вадим Баян (Владимир Сидоров)
Люлякови опиянения / Сиреневые хмели
Вадим Гарднер
Петербургска зима / Петербургская зима
Вадим Шершеневич
Сега разбрах / Теперь я понял
Интимно / Интимное
Валентин Кривич
Оттам / Оттуда
Валентин Парнах
Лежащ танц / Лежачий танец
Валериан Бородаевский
Тъга опустошителна в затихваща душа / Печаль опустошённой, затихающей души
Валерий Брюсов
На поета / Поэту
Зидар / Каменщик
Среща / Встреча
Бъдещето / Будущее
Към младия поет / Юному поэту
Мъчителен дар / Мучительный дар
Погледна той, ти бе заспала / И он взглянул, и ты уснула
На нея (Гори и свети още огънят) / Ей же (Огонь еще горит и светит)
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Варвара Малахиева-Мирович
О, въжделена страна на познанието / Как вожделенна страна познания
Варвара Монина
Дете да съм / Пускай как в детстве
Василий Александровский
Момиче от село / Девушка из деревни
Василий Гиппиус
Посвещение / Посвящение
Василий Каменский
Моята молитва / Моя молитва
Василий Комаровский
С тишина и със залез изчезващ / Тишиною, умершей зарею
Василий Наседкин
По път поех, но що за странен ход / И эти сборы к выезду не впрок
Звездиците просветват / Уж время звёзд неполных
Какъв е весел небосводът, свеж / Какой весёлый, лёгкий небосвод
Василиск Гнедов
Поема за началото (бяло) / Поэма начала (белое)
Велимир Хлебников
Време, хора и народи / Годы, люди и народы
При нас свободата е гола / Свобода приходит нагая
От чувала на пода се разсипаха вещи / Из мешка на пол рассыпались вещи
Когато умират / Когда умирают
Венедикт Март
В пушалнята / В курильне
Вера Гедройц
Ярко кристални, свещени и тучни / Ярко кристальны, чисты и священны
Вера Инбер
Разля се вчера тук мъгла / Такой туман упал вчера
Залповете на победата / Залпы победы
Вера Лурие
Петроград / Петроград
Вера Меркуриева
Без лято зими две са пак / Без лета были две зимы
Вера Рудич
Каква в страстта е сила скрита / Какая сила в страсти скрыта
Вера Фигнер
Когато някога в бедата / Когда в неволе мы порою
Падат добрите / Пали все лучшие
Виктор Гофман
В мен за теб / У меня для тебя
Виктор Мазурин
На улицата / На улице
Виктор Поляков
Преди аз бях вълна / Я прежде был волной
Какво е словото? / Что слово?
Виктор Стражев
До вратата / У двери
Вилхелм Зоргенфрей
Към непонятния бог / Неведомом богу
Владимир Гиляровский
В сняг печален аз обичам / Я люблю в снегах печальных
Владимир Гиппиус
Да пиша стих – и пак да пиша, пак / Писать стихи – опять писать стихи
В несвяст небесен свод над нас се мята / В беспамятстве небесный свод над нами
Владимир Маккавейский
Никога повече / Nevermore
Владимир Маяковский
По Хайне / Гейнеобразное
Необикновено приключение на Владимир Маяковски на вилата през лятото / Необычайное приключение, бывшее с Владимиром Маяковским летном на даче
Още Петербург / Еще Петербург
Незавършено – IV / Неоконченное – IV
Пролет / Весна
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Владимир Нарбут
Вълк / Волк
Врачка / Гадалка
Владимир Палей
Отново падна нощ / Опять спустилась ночь
Сестри на милосърдието / Сестры милосердия
Владимир Пяст
Аз тъй обичах те, че даже ангел мрачен / Я так тебя любил, что даже ангел строгий
Владимир Соловьов
Епитафия / Эпитафия
Старата песен в сърцето се лей / Старую песню мне сердце поет
На стария приятел / Старому другу
Макар вовек с невидими вериги / Макар вовек с невидими вериги
Из писмо / Из письма
Владимир Тан-Богораз
Аз в мрака пея / Во мраке я пою
Владимир Шилейко
Лъвска старост / Львиная старость
Владимир Шуф
Тревичка / Травка
Владислав Ходасевич
Пътят на зърното / Путем зерна
Ти прекрачи, ти прескочи / Перешагни, перескачи
Мили момичета, вярвайте, ако щете / Милые девушки, верьте или не верьте
Към поета / Поэту
Всеволод Князев
Притихналият парк / Заглохший парк
Върнах се от църква / Вернулся из церкви
Всеволод Рождественский
Сънувах / Мне снилось... Сказать не умею
Всеволод Соловьов
Аз не чаках, не търсех победни борби / Я не ждал, не искал ни борьбы, ни побед
Вячеслав Иванов
Корабни платна / Парус
---------------
Аделаида Герцик
Руската поетеса, писателка и преводачка Аделаида Херцик (Аделаида Казимировна Герцык/ Жуковская) е родена на 16 февруари 1874 г. в Москва, детството си прекарва в гр. Александров, Владимировска губерния. От 1899 г. публикува литературно-критични есета, превежда и редактира трудове на Дж. Рескин и Ф. Ницше, превежда поезия. От 1904 г. сътрудничи с литературни обзори и рецензии на сп. „Весы”. Първата й по-значителна поетична публикация е цикълът „Золотой ключ” в алманаха на символистите „Цветник Ор. Кошница первая” (1907 г.). След 1908 г. помага за издаването на сп. „Вопросы философии”, пише стихове и проза, публикува в литературната периодика, като активно сътрудничи на сп. „Северные записки”, „Альманахе Муз” и др. През 1910 г. излиза единствената й стихосбирка „Стихотворения”. През годините на революцията живее в нищета, семейството и е подложено на терор, попада в затвора; трудния си живот описва в цикъла „Подвальные очерки” и в поетичния цикъл „Подвальные”. Умира на 25 юни 1925 г. в гр. Судак, Крим.
ПАК ЗАСТАВАМ НА КАМЕНЕН ПОДИУМ ТАМ
Пак заставам на каменен подиум там,
на кого за какво ли се моля, не знам.
От молбата ми жадна, от жар и захлас
се стопява ледът между „аз” и „не-аз”.
Щом небето към мен полети! Да лети!
Ако пламък в тъма запламти! Да пламти!
Предусещам небесните срещи пред мен.
Този миг в този ден ме плени! Що за плен?
ВОТ НА КАМЕННЫЙ ПОЛ Я, КАК ВСТАРЬ, СТАНОВЛЮСЬ
Вот на каменный пол я, как встарь, становлюсь.
Я не знаю кому и о чем я молюсь.
Силой жадной мольбы, и тоски, и огня
Растворятся все грани меж „я” и не-„я”.
Если небо во мне – отворись! Отворись!
Если пламя во тьме – загорись! Загорись!
Чую близость небесных и радостных встреч.
Этот миг, этот свет как избыть? Как наречь?
1907 г.
-----
СМЪРТТА ЛИ ТУК В СЪНЯ НИ ПРЕВАЛЯ
Смъртта ли тук в съня ни преваля,
в душата есен навяваща пак,
гробовна тлен огньове ли пали
от жълто-розов градински листак?
Какъв покой в горичката морна!
До дъно пила златистата пръст,
мъгла тече в поле миротворно,
в тъгата мрачно влива се с мъст...
Земята е чернееща урна,
до горе струпала пепел и дим,
и само Дух – единен, безбурен,
расте и зрее с пустинния химн.
* Литературно-художественный альманах „Иртышъ Омь” № 14, 2014.
НЕ СМЕРТЬ ЛИ ЗДЕСЬ ПРОШЛА СНОВИДЕНИЕМ
Не смерть ли здесь прошла сновидением,
Повеяв в душу осенней страдой,
Сложив костер могильного тленья
Из желто-розовых листьев сада?
Какая тишь за рощею черной!
До дна испита златистость дали,
И мгла полей плывет миротворно,
Забвеньем серым мстя печали...
И вся земля как темная урна
До верху полная пеплом дымным,
И только Дух – единый, безбурный
Растет и зреет пустынным гимном.
1907 г.
---------------------------------------------
Александър Блок
Руският поет, драматург и литературен критик Александър Блок (Александр Александрович Блок) е роден на 16/28 ноември 1880 г. в Санкт Петербург. Пише стихотворения от 5-годишна възраст. Завършил е историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1906 г.). Включва се активно в творческия живот на времето си, публикува в списанията „Вопросы жизни”, „Весы”, „Перевал”, „Золотое Руно”, в литературни алманаси, във вестниците „Слово”, „Речь”, „Час” и др. Основен представител на руския символизъм, той е най-влиятелният руски поет от началото на ХХ в. Автор е на книгите „Стихи о прекрасной даме” (1905 г.), „Нечаянная радость” (1907 г.), „Земля в снегу” (1907 г.), „Снежная маска” (1907 г.), „Лирические драмы” (1908 г.), „Ночные часы” (1911 г.), „Стихи о России” (1915 г.), „Собрание стихотворений” (1916 г.), „Ямбы” (1919 г.), „За гранью прошлых дней” (1920 г.), „Двенадцать” (1920 г.), „Седое утро” (1920 г.), „Рамзес. Сцены из жизни Древнего Египта” (1921 г.), на драмата „Роза и Крест” (1912 г.) и др. Умира на 7 август 1921 г. в Петербург.
В УТРО МЪГЛИВО ЩЕ СТАНА
В утро мъгливо ще стана,
слънчев посреща ме ден.
Ти ли, любима желана,
идваш към входа при мен?
Тежки врати са открехнати.
Вятър в прозореца вей!
Песни, тъй звънки и весели,
някой отново ще пей!
ВСТАНУ Я В УТРО ТУМАННОЕ
Встану я в утро туманное,
Солнце ударит в лицо.
Ты ли, подруга желанная,
Всходишь ко мне на крыльцо?
Настежь ворота тяжелые.
Ветром пахнуло в окно!
Песни такие веселые
Не раздавались давно!
1901 г.
-----
НА КУЛИКОВСКОТО ПОЛЕ (ОТКЪС)
Тъжи река. Тече лениво, но се втурва
и мие брегове.
Над глинестия праг на жълта урва
сеното дъжд зове.
О, моя Рус! Жена! Любов! До болка
познат предълъг път!
Наш път – стрела на древна чужда воля
пронизва гръд.
Наш път – в степта, наш път – в копнеж безкраен –
о, Рус, копнеж избрах
и от мъглите – нощни и потайни –
не ме е страх.
И нощ да е. Летим. Огньове мятат
просвятък бял.
Сред степен дим ще бляснат знаме свято
и ханският кинджал...
И вечен бой! Покой съня ни мъчи
през кръв и прах...
Лети, лети, кобила степна тъпче
треви и страх...
И няма край! Проблясват версти, хали...
Веднага спри!
Вървят в уплаха облаците, залез
сред кръв искри!
Тоз кървав залез! Кръв сърца облива!
Сърце, плачи...
Покой не идва! Степната кобила
в галоп търчи!
НА ПОЛЕ КУЛИКОВОМ (ОТРЫВОК)
Река раскинулась. Течет, грустит лениво
И моет берега.
Над скудной глиной желтого обрыва
В степи грустят стога.
О, Русь моя! Жена моя! До боли
Нам ясен долгий путь!
Наш путь – стрелой татарской древней воли
Пронзил нам грудь.
Наш путь – степной, наш путь – в тоске безбрежной –
В твоей тоске, о, Русь!
И даже мглы – ночной и зарубежной –
Я не боюсь.
Пусть ночь. Домчимся. Озарим кострами
Степную даль.
В степном дыму блеснет святое знамя
И ханской сабли сталь...
И вечный бой! Покой нам только снится
Сквозь кровь и пыль...
Летит, летит степная кобылица
И мнет ковыль...
И нет конца! Мелькают версты, кручи...
Останови!
Идут, идут испуганные тучи,
Закат в крови!
Закат в крови! Из сердца кровь струится!
Плачь, сердце, плачь...
Покоя нет! Степная кобылица
Несется вскачь!
1908 г.
-----
ПЕТРОГРАДСКО НЕБЕ, ПОМРАЧНЯЛО ОТ ДЪЖД
Петроградско небе, помрачняло от дъжд,
на война ще върви ешелон.
Нямат край – взвод след взвод, щик след щик, мъж след мъж
пълнят бързо вагон след вагон.
Хора хиляди болки делят в този влак
и тревожно цъфти любовта,
сила, младост, надежда... Към залеза чак
димни облаци пият кръвта.
Във вагона едни ще запеят „Варяг”,
други – в тон по-различен – „Ермак”,
пеят, викат „Ура!” и шегуват се пак,
някой спомня си кръстния знак.
Изведнъж вейна лист ветровитият здрач,
запремигва фенер недоспал
и под черните облаци весел тръбач
да се тръгва засвири сигнал.
За военната слава заплака тръба
и в сърцата тревога събра.
В колесата скрибуцаща бойна съдба
заглушава безкрайно „Ура!”.
И последните буфери чезнат в мъгла,
тишина ляга в нощния ред,
но в кънтежа дъждовен „Ура!” над поля
страшен вик прозвучава: „Напред!”
Не, не беше ни тъжно в съдбовния миг,
през дъждовни простори летял.
Там – за ясния, твърдия, верния щик
непотребна бе нашта печал!
Таз печал – заглушава я кървав пожар,
оръдеен бумтеж я заля.
Таз тъга е застлала с отровен хастар
галицийските страшни поля...
* „Варяг” – бронепалубен крайслер от тихоокеанската ескадрила на Русия в периода 1901-1904 г., потопен в битка през 1904 г.; авторът има предвид песента за екипажа на легендарния крайслер, геройски загинал при битка с японците.
* Ермак Альонин – руски казашки атаман от ХVІ в., оглавил първия мащабен военен поход в Сибир; авторът има предвид песента за Ермак по текст на Кондратий Рилеев „Ревела буря, дождь шумел”.
* Галиция – историческа област в Централна Европа, обхващаща териториите на днешните Украйна и Полша. През 1914 г. в Галиция се водят боеве между руската и австро-германската армия.
ПЕТРОГРАДСКОЕ НЕБО МУТИЛОСЬ ДОЖДЕМ
Петроградское небо мутилось дождем,
На войну уходил эшелон.
Без конца – взвод за взводом и штык за штыком
Наполнял за вагоном вагон.
В этом поезде тысячью жизней цвели
Боль разлуки, тревоги любви,
Сила, юность, надежда... В закатной дали
Были дымные тучи в крови.
И, садясь, запевали Варяга одни,
А другие – не в лад – Ермака,
И кричали ура, и шутили они,
И тихонько крестилась рука.
Вдруг под ветром взлетел опадающий лист,
Раскачнувшись, фонарь замигал,
И под черною тучей веселый горнист
Заиграл к отправленью сигнал.
И военною славой заплакал рожок,
Наполняя тревогой сердца.
Громыханье колес и охрипший свисток
Заглушило ура без конца.
Уж последние скрылись во мгле буфера,
И сошла тишина до утра,
А с дождливых полей все неслось к нам ура,
В грозном клике звучало: пора!
Нет, нам не было грустно, нам не было жаль,
Несмотря на дождливую даль.
Это – ясная, твердая, верная сталь,
И нужна ли ей наша печаль?
Эта жалость – ее заглушает пожар,
Гром орудий и топот коней.
Грусть – ее застилает отравленный пар
С галицийских кровавых полей...
1914 г.
-----
СКИТИ
„Панмоголизъм! Име диво, но
нали ласкае моя слух...”
Владимир Соловьов
Вий милиони сте. Ний – мрак и мрак.
Опитайте да ни сразите!
Да, скити сме! Да, азиатски знак
заплита скрито алчна сласт в очите!
За вас е век, за нас – единствен час.
Послушни роби сме, но с ропот
държим за вражи раси щит пред вас –
моголи и Европа!
И век след век огнището кова,
надмина грохот и лавини,
бе крахът приказка за вас –
на Лисабон и на Медина!
На изток дълго гледахте за скок,
топяхте перлите ни святи,
пресмятахте с насмешка своя срок,
за да насочите дулата!
Настъпи страх. Крилатата беда
множи обиди, трупа рани,
но ден ще дойде и дори следа
от вас навярно няма да остане!
О, древен свят! Щом жив си още ти
и се измъчваш с мъка сладка,
поспри, премъдри, спри като Едип
пред Сфинкса с древната загадка!
Русия – Сфинкс е. В радост и в тъга
страна е с черна кръв облята,
тя гледа, гледа, гледа в теб сега
с ненавист и с любов в душата!
Да, днес в кипяща кръв с любовен зов
отдавна никой не залюбва!
Забравихте, че силната любов
във вас гори и вас погубва!
Сред нас са – жар на ледени числа
и божи знаци съкровени,
и ясни са ни – галските дела
и мрачният германски гений...
Ний помним – страшния парижки ад,
венецианската прохлада,
далечния лимонов аромат,
на Кьолн димящите грамади...
Обичаме плътта – на цвят и вкус,
дори и смъртните й грешки...
Вина ли е, щом скелетът ви чужд
хрущи под лапите ни тежки?
Умеем с власт юздите да държим
и с пъргави коне да минем
през пропаст, конски сили да трошим,
да укротяваме робини...
Елате с нас! След страшните войни
в обятия от мир елате!
Да скрием с меча в ножница злини,
другари! Ний да станем братя!
Ако ли не – отпор ще се кове
и в честна мъст, и с вероломство!
Но вас ще ви проклина векове
безчетни болното потомство!
Над дебри и гори ще вдигнем глас,
до гиздава Европа утре
ще сторим път! Обърнати към вас
със свойта азиатска мутра!
Вървете бързо всички към Урал!
Подготвихме местото гордо
за бой, събрал стоманен интеграл
срещу моголска дива орда!
Но ние няма да ви бъдем щит
и няма в битката да блеснем,
ще гледаме как смъртен бой пищи
със своите очи възтесни.
Не ще сме с вас, когато хун свиреп
тършува трупове, когато
подпалва църкви, градове и степ
и ръфа плът на бели братя...
За сетен път – свят стар, ела тук с мир!
На братски пир мира да сбира,
за сетен път на светъл братски пир
ви кани варварската лира!
СКИФЫ
„Панмонголизм! Хоть имя дико,
Но мне ласкает слух оно...”
Владимир Соловьев
Мильоны – вас. Нас – тьмы, и тьмы, и тьмы.
Попробуйте, сразитесь с нами!
Да, скифы – мы! Да, азиаты – мы,
С раскосыми и жадными очами!
Для вас – века, для нас – единый час.
Мы, как послушные холопы,
Держали щит меж двух враждебных рас
Монголов и Европы!
Века, века ваш старый горн ковал
И заглушал грома; лавины,
И дикой сказкой был для вас провал
И Лиссабона, и Мессины!
Вы сотни лет глядели на Восток,
Копя и плавя наши перлы,
И вы, глумясь, считали только срок,
Когда наставить пушек жерла!
Вот – срок настал. Крылами бьет беда,
И каждый день обиды множит,
И день придет – не будет и следа
От ваших Пестумов, быть может!
О старый мир! Пока ты не погиб,
Пока томишься мукой сладкой,
Остановись, премудрый, как Эдип,
Пред Сфинксом с древнею загадкой!
Россия – Сфинкс! Ликуя и скорбя,
И обливаясь черной кровью,
Она глядит, глядит, глядит в тебя
И с ненавистью, и с любовью!..
Да, так любить, как любит наша кровь,
Никто из вас давно не любит!
Забыли вы, что в мире есть любовь,
Которая и жжет, и губит!
Мы любим всё – и жар холодных числ,
И дар божественных видений,
Нам внятно всё – и острый галльский смысл,
И сумрачный германский гений...
Мы помним всё – парижских улиц ад,
И венецьянские прохлады,
Лимонных рощ далекий аромат,
И Кельна дымные громады...
Мы любим плоть – и вкус ее, и цвет,
И душный, смертный плоти запах...
Виновны ль мы, коль хрустнет ваш скелет
В тяжелых, нежных наших лапах?
Привыкли мы, хватая под уздцы
Играющих коней ретивых,
Ломать коням тяжелые крестцы
И усмирять рабынь строптивых...
Придите к нам! От ужасов войны
Придите в мирные объятья!
Пока не поздно – старый меч в ножны,
Товарищи! Мы станем – братья!
А если нет – нам нечего терять,
И нам доступно вероломство!
Века, века – вас будет проклинать
Больное позднее потомство!
Мы широко по дебрям и лесам
Перед Европою пригожей
Расступимся! Мы обернемся к вам
Своею азиатской рожей!
Идите все, идите на Урал!
Мы очищаем место бою
Стальных машин, где дышит интеграл,
С монгольской дикою ордою!
Но сами мы – отныне вам не щит,
Отныне в бой не вступим сами,
Мы поглядим, как смертный бой кипит,
Своими узкими глазами.
Не сдвинемся, когда свирепый гунн
В карманах трупов будет шарить,
Жечь города, и в церковь гнать табун,
И мясо белых братьев жарить!..
В последний раз – опомнись, старый мир!
На братский пир труда и мира,
В последний раз на светлый братский пир
Сзывает варварская лира!
1918 г.
-----
НОЩ, УЛИЦА, ФЕНЕР, АПТЕКА
Нощ, улица, фенер, аптека,
безсмислена, лъжлива рат.
И още четвърт век да креташ –
все тъй ще е. Без изход свят.
Умираш, после отначало
повтаря се животът чер:
нощ, ледни бръчки на канала,
аптека, улица, фенер.
НОЧЬ, УЛИЦА, ФОНАРЬ, АПТЕКА
Ночь, улица, фонарь, аптека,
Бессмысленный и тусклый свет.
Живи еще хоть четверть века –
Все будет так. Исхода нет.
Умрешь – начнешь опять сначала
И повторится все, как встарь:
Ночь, ледяная рябь канала,
Аптека, улица, фонарь.
1912 г.
-----
АНГЕЛ-ПАЗИТЕЛ
Обичам те, ангел-пазител в мъглата.
В мъглата завинаги с мен на земята.
Затуй, че ти светла невяста ми бе,
затуй, че ти моята тайна отне.
Затуй, че нас тайна и нощ ни събра,
че ти си невяста, сестра, дъщеря.
Затуй, че бе в дълъг живот светлина,
о, даже затуй, че сме мъж и жена!
За твойте магии и моя хомот.
Затуй, че проклятия тегнат над род.
Затуй, че обичаме разни неща.
Затуй, че скърбя, нищетата не ща.
Затуй, че изчезват съгласие, твърд.
Затуй, че желая нечия смърт
и мъст – за студен малодушен овен,
без жал унизил и народа, и мен,
натикал свободни и силни в затвор,
невярващ на волния пламенен взор;
желаещ да бъдем покорни, добри
и кучешка вярност да купи с пари...
Затуй, че съм слаб, примирен и смирен,
предците ми роби са пример за мен,
лей нежна отрова в душата немощ
и няма да вдигне ръката ми нож...
Но обичам те даже със слабост и крах,
с горчивата участ и ангелска прах.
Туй, което е клето с олово и жар,
не ще го разкъса злокобникът стар!
С теб гледахме заедно тази зора –
с теб в черната бездна аз поглед горя.
И с двойнствена мярка съдба ни дели:
Свободни души сме! Ний роби сме зли!
Покорствай! Дерзай! Остани! Изчезни!
Тъма или огън след дни?
Кой вика? Кой плаче? Къде сме, къде?
Ний двамата – заедно – двама вовек!
Възкръсваме? Гинем? Ще мрем?
АНГЕЛ-ХРАНИТЕЛЬ
Люблю Тебя, Ангел-Хранитель во мгле.
Во мгле, что со мною всегда на земле.
За то, что ты светлой невестой была,
За то, что ты тайну мою отняла.
За то, что связала нас тайна и ночь,
Что ты мне сестра, и невеста, и дочь.
За то, что нам долгая жизнь суждена,
О, даже за то, что мы – муж и жена!
За цепи мои и заклятья твои.
За то, что над нами проклятье семьи.
За то, что не любишь того, что люблю.
За то, что о нищих и бедных скорблю.
За то, что не можем согласно мы жить.
За то, что хочу и не смею убить –
Отмстить малодушным, кто жил без огня,
Кто так унижал мой народ и меня!
Кто запер свободных и сильных в тюрьму,
Кто долго не верил огню моему.
Кто хочет за деньги лишить меня дня,
Собачью покорность купить у меня...
За то, что я слаб и смириться готов,
Что предки мои – поколенье рабов,
И нежности ядом убита душа,
И эта рука не поднимет ножа...
Но люблю я тебя и за слабость мою,
За горькую долю и силу твою.
Что огнем сожжено и свинцом залито –
Того разорвать не посмеет никто!
С тобою смотрел я на эту зарю –
С тобой в эту черную бездну смотрю.
И двойственно нам приказанье судьбы:
Мы вольные души! Мы злые рабы!
Покорствуй! Дерзай! Не покинь! Отойди!
Огонь или тьма – впереди?
Кто кличет? Кто плачет? Куда мы идем?
Вдвоем – неразрывно – навеки вдвоем!
Воскреснем? Погибнем? Умрем?
1906 г.
-----
ОТМИНАЛО БЛАЖЕНО ВРЕМЕ
Отминало блажено време,
в съня се връща трепет млад,
щом падне от сърцето бреме,
предишни песни пак звучат...
БЛАЖЕННО ТЫ, БЫЛОЕ ВРЕМЯ
Блаженно ты, былое время,
Младые трепетные сны,
Когда слагалось с сердца бремя,
Звучали песни старины...
1899 г.
-----
БЕЗ ВЯРА В БОГ
Без вяра в бог, без съпричастност,
банално скитащ, гина аз,
о, дай ми, обич моя, щастие,
спокойна вяра в моя час!
Каква е болка, мъка крайна,
в сърце се огън не гаси!
Спасителна ръка подай ми,
от пламъците ме спаси!
О, не! Аз да те моля няма!
С изгарящ огън ме обвей,
о, подлютявай жива рана,
но да ми плачеш ти недей!
Защо да плачем? Нека трайно
гори ни плам на любовта
вовек, в страдание безкрайно,
но с трепет страстен сред кръвта!
БЕЗ ВЕРЫ В БОГА
Без веры в бога, без участья,
В скитаньи пошлом гибну я,
О, дай, любовь моя, мне счастья,
Спокойной веры бытия!
Какая боль, какая мука,
Мне в сердце бросили огня!
Подай спасительную руку,
Спаси от пламени меня!
О, нет! Молить Тебя не стану!
Еще, еще огня бросай,
О, растравляй живую рану
И только слез мне не давай!
Зачем нам плакать? Лучше вечно
Страдать и вечный жар любви
Нести в страданьи бесконечном,
Но с страстным трепетом в крови!
1898 г.
-----
МЛАД ЩЕ СЪМ ВИНАГИ КАКТО ПРЕДИ
Млад ще съм винаги както преди аз с душата нетленна.
Тяло руши се и нека бушуват пак страстите земни...
Младият дух ще лети над пустини от празни терзания;
той млад, ясноок за душата е – чужд на печални страдания!
БУДУ ВСЕГДА Я ПО-ПРЕЖНЕМУ МОЛОД
Буду всегда я по-прежнему молод нетленной душою.
Пусть разрушается тело и страсти земные бушуют...
Дух молодой пролетит над пустыней бесплодных терзаний;
Всё молодой, ясноокий, – и чуждый печальных страданий!
1899 г.
-----
С ДУША СЪМ СТАРА
С душа съм стара. Имам жребий черен –
мой дълъг път.
Сън тежък и проклет, и злонамерен
притиска гръд.
В години малко много мисли страшни!
Недъг нерад...
Спасявай ме от призраци неясни,
незнаен брат!
Приятел в нощната мъгла остана
тоз дълъг път.
Там няма дом – там тъмен океан е –
безбрежна скръб.
С душа съм стара. Имам жребий черен –
мой дълъг път.
Сън тежък – и проклет, и злонамерен –
притиска гръд.
Я СТАР ДУШОЙ
Я стар душой. Какой-то жребий черный –
Мой долгий путь.
Тяжелый сон, проклятый и упорный,
Мне душит грудь.
Так мало лет, так много дум ужасных!
Тяжел недуг...
Спаси меня от призраков неясных,
Безвестный друг!
Мне друг один – в сыром ночном тумане
Дорога вдаль.
Там нет жилья – как в темном океане –
Одна печаль.
Я стар душой. Какой-то жребий черный –
Мой долгий путь.
Тяжелый сон – проклятый и упорный –
Мне душит грудь.
1899 г.
-----
РАЗПРОСТИРАМ ВСИЧКИТЕ ЖЕЛАНИЯ
Разпростирам всичките желания
и големите, и малките мечти.
Бездни и възторг са разбираеми,
тихото, денят, нощта и ти.
ДЛЯ МЕНЯ ВОЗМОЖНЫ ВСЕ ЖЕЛАНИЯ
Для меня возможны все желания,
И великие и малые мечты.
Мне понятны бездны, содрогания,
Тишина, и день, и ночь, и ты.
1902 г.
-----
ЕДНА Е В МОРЕТО ВЪЛНА
Една е в морето вълна – скоротечната.
Една е в небето звезда – безконечната.
Една е в света ни душа – вечната.
В МОРЕ ОДНА ЛИШЬ ВОЛНА
В море одна лишь волна – быстротечная.
В небе одна лишь звезда – бесконечная.
В мире одна лишь душа – вечная.
1898 г.
-----
ЗВЪН КАМБАНЕН ЧУХ
Звън камбанен чух. Пролетна вис.
През прозорците весели виж ти.
Ден се смее и гасне. Самичка следиш
крехки облачни розови нишки.
Но защо ли изчезва усмивката пак?
Нещо смутно край нас продължава...
В този мой розовеещ шубрак
ти простиш ли ми, ще ме забравиш.
СЛЫШУ КОЛОКОЛ
Слышу колокол. В поле весна.
Ты открыла веселые окна.
День смеялся и гас. Ты следила одна
Облаков розоватых волокна.
Смех прошел по лицу, но замолк и исчез...
Что же мимо прошло и смутило?
Ухожу в розовеющий лес...
Ты забудешь меня, как простила.
1902 г.
-----
НЕ СИ ОТИДЕ ТИ
Не си отиде ти. Но май
с необяснима подреденост
изчерпа всичко ти докрай,
от мен обичано и земно...
И няма по-разделящ срив:
за розата си безответно
аз пея, сякаш славей сив
в тъмницата ми многоцветна!
ТЫ НЕ УШЛА
Ты не ушла. Но, может быть,
В своем непостижимом строе
Могла исчерпать и избыть
Всё мной любимое, земное...
И нет разлуки тяжелей:
Тебе, как роза, безответной,
Пою я, серый соловей,
В моей темнице многоцветной!
1902 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Само влюбеният има право на званието човек.
* * *
Безделниците и неуравновесените глави са вредни за народното благосъстояние.
* * *
Невъзможното е било възможно. Но възможното е било мечта.
* * *
Изкуството, както и животът, не е по силите на слабите.
* * *
Човешката съвест кара човека да търси по-доброто и понякога му помага да се отказва от старото, уютното, милото, но умиращо и разлагащо се – в полза на новото, отначало неуютно и немило, но обещаващо нов живот.
* * *
Гибелта не е страшна за героя, докато безумства мечтата!
* * *
Само за великото си струва да се мисли, писателят трябва да си поставя само големи задачи; да ги поставя смело, без да се смущава от малките си сили.
* * *
Животът е без начало и без край. Нас всички ни дебне случаят.
* * *
Във всеки човек има няколко души, които воюват един с друг и невинаги побеждава най-достойният. Но животът често сам решава това, което изглежда най-нерешимо.
* * *
Само едно прави човека човек – знанието за социалното неравенство.
* * *
Прякото задължение на художника е да показва, а не да доказва.
* * *
Изморих се безсилно да проклинам, нужно ми е човек да ми вдъхне живот, а не само разговори, похвали, плювни и предателства, както през цялото време се върши около мен. Може би и аз самият съм такъв – още повече, че аз тайно ненавиждам околните: нали старателно са култивирали онези зли семена, които биха могли и да не израснат в моята душа така пищно.
От ирония, лирика, фантастика, лъжливи надежди и обещания можеш да полудееш.
* * *
Струва си да се живее само така, че да се предявяват безкрайни изисквания към живота.
* * *
Само онова, което е било изповедта на писателя, само онова творение, в което той е изгорял докрай, за да се роди за нови творения или за да умре – само то може да стане велико.
* * *
Ненавистта е благородно чувство. Защото израства от пепелта на изгорялата любов.
* * *
Осъзнаването на това, че чудесното е било редом с нас, идва твърде късно.
* * *
Онзи, който разбере, че смисълът на човешкия живот е в неспокойството и тревогата, вече престава да бъде еснаф.
* * *
Аз искам винаги да гледам в хорските очи, да пия вино и жените да целувам, и с ярост на желанията да минава вечерта, когато горещината пречи денем да се мечтае, песни да се пеят! И да се чува вятърът в света!
* * *
Да се ненавижда интернационализмът – то е да не се познава и да не се усеща националната сила.
* * *
Само истината – колкото и да е тежка тя – е „леко бреме”.
* * *
Колкото повече чувстваш връзка с родината, толкова по-реално и охотно си я представяш като жив организъм.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Только влюбленный имеет право на звание человека.
* * *
Бездельники и взбалмошные головы вредны для народного благосостояния.
* * *
Невозможное было возможно. Но возможное – было мечтой.
* * *
Искусство, как и жизнь, слабым не по плечу.
* * *
Человеческая совесть побуждает человека искать лучшего и помогает ему порой отказываться от старого, уютного, милого, но умирающего и разлагающегося, – в пользу нового, сначала неуютного и немилого, но обещающего новую жизнь.
* * *
Гибель не страшна герою, пока безумствует мечта!
* * *
Только о великом стоит думать, только большие задачи должен ставить себе писатель; ставить смело, не смущаясь своими личными малыми силами.
* * *
Жизнь – без начала и конца. Нас всех подстерегает случай.
* * *
В каждом человеке есть несколько людей, и все они воюют друг с другом, и не всегда достойнейший побеждает. Но часто жизнь сама решает то, что казалось самым нерешаемым.
* * *
Одно только делает человека человеком: знание о социальном неравенстве.
* * *
Прямая обязанность художника – показывать, а не доказывать.
* * *
Я устал бессильно проклинать, мне надо, чтобы человек дохнул на меня жизнью, а не только разговорами, похвалами, плевками и предательством, как это все время делается вокруг меня. Может быть, таков и я сам – тем больше я втайне ненавижу окружающих: ведь они же старательно культивировали те злые семена, которые могли бы и не возрасти в моей душе столь пышно. От иронии, лирики, фантастики, ложных надежд и обещаний можно и с ума сойти.
* * *
Жить стоит только так, чтобы предъявлять безмерные требования к жизни.
* * *
Только то, что было исповедью писателя, только то создание, в котором он сжег себя дотла, – для того ли, чтобы родиться для новых созданий, или для того, чтобы умереть, – только оно может стать великим.
* * *
Ненависть – чувство благородное. Потому что она вырастает из пепла сгоревшей любви.
* * *
Сознание того, что чудесное было рядом с нами, приходит слишком поздно.
* * *
Тот, кто поймет, что смысл человеческой жизни заключается в беспокойстве и тревоге, уже перестанет быть обывателем.
* * *
Всегда хочу смотреть в глаза людские, и пить вино, и женщин целовать, и яростью желаний полнить вечер, когда жара мешает днем мечтать, и песни петь! И слушать в мире ветер!
* * *
Ненавидеть интернационализм – не знать и не чуять силы национальной.
* * *
Только правда, – как бы ни была она тяжела, – „легкое бремя”.
* * *
Чем больше чувствуешь связь с родиной, тем реальнее и охотнее представляешь ее себе как живой организм.
---------------------------------------------
Александър Введенский
Руският поет, писател, драматург и философ Александър Введенски (Александр Иванович Введенский) е роден на 23 ноември/6 декември 1904 г. в Санкт Петербург. Пише стихове от гимназиалните си години. Известно време учи в юридическия отдел към факултета за обществени науки при Петроградския университет (1922 г.), а през 1923-1924 г. работи в Държавния институт за художествена култура. Член е на Ленинградския съюз на поетите (1924 г.), на литературно-театралното обединение „ОБЭРИУ” (1927 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Смята се за творец-футурист. През 1925 г. публикува свое стихотворение в имажинисткия сборник „Необычайные свидания друзей”, до края на живота си успява да отпечата само още две свои стихотворения за възрастни. Създава дълбоко философски съчинения, пиеси и сюрреалистични творби като „Значенье моря”, „Две птички”, „Кончина моря”, „Убийцы вы дураки”, „Кругом возможно бог”, „Куприянов и Наташа”, „Потец”, „Некоторое количество разговоров”, „Елка у Ивановых”, „Где. Когда”, „Серая тетрадь” и др., но печата предимно творби за деца. Сътрудничи на сп. „Ёж” и сп. „Чиж”, автор е на книгите за деца „Много зверей” (1928 г.), „Кто? Детские стихи” (1930 г.), „Щенок и котенок” (1937 г.), „О девочке Маше, о собаке Петушке и кошке Ниточке” (1937 г.), „А ты?” (1941 г.) и др. През 1931 г. след анонимен донос е арестуван, прекарва няколко месеца в затвора, след което до 1936 г. е интерниран в Курск. На 27 септември 1941 г. отново е арестуван с обвинение за контрареволюционна дейност. Умира при неизяснени обстоятелства на 19 декември 1941 г. в Казан. Публикации на поетичното му наследство излизат на Запад чак след 1980 г., а в Русия след 1993 г.
АЗ НЕ ВЯРВАМ
Аз не вярвам в рояка звезди,
аз вярвам в една звезда.
Я НЕ ВЕРЮ
Я не верю в количество звезд
я верю в одну звезду.
-----
ГРЪЦКА ЕЛЕГИЯ
точните свещи сияеха
с Онегин
изобщо това бе Урал
пътуват хора на магаре
пътува нимфа а не княз
ГРЕЦКАЯ ЭЛЕГИЯ
точные свечи сияли
с Онегиным
вообще же это был Урал
едут люди на осле
едет нимфа а не князь
-----
ОДА НА ОТВРАЩЕНИЕТО
Всички хора си лягат
вяло на десния хълбок...
ОДА ОТВРАЩЕНИЕ
все люди лягут
вяло на правый бок
---------------------------------------------
Александър Вертинский
Руският поет, композитор, киноактьор, певец и естраден артист Александър Вертински (Александр Николаевич Вертинский) е роден на 9/21 март 1889 г. в Киев. Още като ученик публикува свои разкази в местните вестници и играе в любителски театрални спектакли. С пристигането си в Москва, през 1913 г. той прави своя театрален дебют като актьор и драматург в Театъра на миниатюрата и своя актьорски кинодебют във филма „Обрыв”. През Първата световна война е доброволец на фронта, а след войната продължава да се снима активно в киното, пише и изпълнява песни, има многобройни естрадни изяви и театрални гастроли. През 1920 г. емигрира и продължава своята творческа дейност в Полша, Германия, Франция и други европейски страни, известно време живее в САЩ и в Китай, прави турнета из целия свят. През 1943 г. се връща в родината и прави над две хиляди концерти в театри, заводи и на фронта. След войната продължава да се снима в киното, да твори и да се изявява пред обичащата го публика. Умира непосредствено след последния си концерт в Ленинград – на 21 май 1957 г. За своя път в руската естрада Вертински казва: „Аз бях повече от поет, повече от актьор. Извървях нелекия път на новаторството, създавайки свой собствен жанр...
ПИЙ, МОЯ МЛАДИЧКА, ПИЙ, МОЯ МИЛИЧКА
Пий, моя младичка, пий, моя миличка,
лошо вино в този час.
Ние с теб бедни сме, ние унили сме –
щастие няма за нас.
Нас ни измамиха, нас ни заплетоха,
обич ни вляха по план...
Хитро и тънко, тъй тънко ни метнаха,
няма забравяне там!
Нас ни изпиха, в бокали кристални сме
светло уханно вино...
Ето защо мойте песнички жални са,
ето защо сме ведно.
Наште сърца – ръкавици омърляни.
Наште душици мълчат!
Ний от жестока ръка сме изхвърлени
в този огромен креват.
Пий, моя младичка, пий, моя миличка,
лошо вино в този час.
Ние с теб бедни сме, ние унили сме –
щастие няма за нас.
ПЕЙ, МОЯ ДЕВОЧКА, ПЕЙ, МОЯ МИЛАЯ
Пей, моя девочка, пей моя милая,
Это плохое вино.
Оба мы нищие, оба унылые –
Счастия нам не дано.
Нас обманули, нас ложью опутали,
Нас заставляли любить...
Хитро и тонко, так тонко запутали,
Даже не дали забыть!
Выпили нас, как бокалы хрустальные
С светлым, душистым вином...
Вот отчего мои песни печальные,
Вот отчего мы вдвоем.
Наши сердца, как перчатки изношены.
Нам нужно много молчать!
Чьею-то жесткой рукою мы брошены
В эту большую кровать.
Пей, моя девочка, пей моя милая,
Это плохое вино.
Оба мы нищие, оба унылые –
Счастия нам не дано.
1917 г.
-----
КОНЦЕРТ НА САРАСАТЕ
Той е стар цигулар. Побелял и гърбат е,
той ревнува Ви, бие Ви, няма мечти,
но концерта засвири ли на Сарасате,
като птица сърцето Ви пее, лети.
Той по дух е женкар. Знае много секрети,
от жената умее да стори „зеро”...
Но когато цигулка тъжи с флажолети,
той божествен е принц, за любов Пиеро!
Той Ви смачка, пречупи, окраде Ви всичко.
Femme de luxe съумя с femme de chambrc да смени.
Не е моден отдавна, дори неприличен
е жакетът къртичи на Вашите дни.
В изморено лице, в отчаяние тежко
Ви заляха небрежност, отпуснатост, глад.
Та нима е възможно със злобна насмешка
и с обуща да тъпчеш по люляков цвят?
И когато Ви с ласки гори грубовати,
тихо плачете в някое ъгълче там;
щом засвири концерта на бог Сарасате,
с нова кръв сред душата Ви влива се плам!
Безобразно, ненужно, нездраво, чепато –
ненавиждате таз всепоглъщаща власт,
но прощавате всичко за миг Сарасате
с дива ярост, безумно, с болезнена страст!
* Флажолет – музикален термин, характеризиращ начина на свирене с умело извличане на обертонове.
* „Femme de luxe”, „femme de chambre” (фр.) – „жена лукс”, „жена за вкъщи”.
КОНЦЕРТ САРАСАТЕ
Ваш любовник скрипач, он седой и горбатый.
Он Вас дико ревнует, не любит и бьет.
Но когда он играет „Концерт Сарасате”,
Ваше сердце, как птица, летит и поет.
Он альфонс по призванью. Он знает секреты
И умеет из женщины сделать „зеро”...
Но когда затоскуют его флажолеты,
Он божественный принц, он влюбленный Пьеро!
Он Вас скомкал, сломал, обокрал, обезличил.
Femme de luxe он сумел превратить в femme de chambrc.
И давно уж не моден, давно неприличен
Ваш кротовый жакет с легким запахом амбр.
И в усталом лице, и в манере держаться
Появилась у Вас и небрежность, и лень.
Разве можно так горько, так зло насмехаться?
Разве можно топтать каблуками сирень?..
И когда Вы, страдая от ласк хамоватых,
Тихо плачете где-то в углу, не дыша, –
Он играет для Вас свой „Концерт Сарасате”,
От которого кровью зальется душа!
Безобразной, ненужной, больной и брюхатой,
Ненавидя его, презирая себя,
Вы прощаете все за „Концерт Сарасате”,
Исступленно, безумно и больно любя!..
1927 г.
-----
ДИМ БЕЗ ОГЪН
Зима. Снежни усмивки цъфтят по дърветата. Честват,
но не вярвам, че срещаме в тази страна Рождество.
Тъй печално скрипти на цигулка сутрин моят комичен маестро,
зад прозореца пее сред синия сняг божество!
Исках някога златно детенце любимо да имам.
В манастир на покой да отида мечтая сега,
да се моля пред стари притвори в печалната зима
или, може би, вместо молитви таз песен да пея с тъга!
Всичко става не тъй, както лунните звуци ни гукат,
и е ясно, че никъде няма да ида, защото седим
в грях и дългове, имам си куче, любовница, мъки
и... това са си глупости... Просто без огън е дим!
ДЫМ БЕЗ ОГНЯ
Вот зима. На деревьях цветут снеговые улыбки.
Я не верю, что в эту страну забредет Рождество.
По утрам мой комичный маэстро печально играет на скрипке,
И в снегах голубых за окном мне поет Божество!
Мне когда-то хотелось иметь золотого ребенка.
А теперь я мечтаю уйти в монастырь, постареть
И молиться у старых притворов протяжно и тонко
Или может совсем не молиться, а эти же песенки петь!
Все бывает не так, как мечтаешь под лунные звуки,
Всем понятно, что я не уйду никуда,
Что сейчас у меня есть обиды, долги, есть собака, любовница, муки,
И что все это – так... пустяки... просто дым без огня!
1916 г.
-----
ТИ УСПОКОЙ МЕ
Ти успокой ме, че това шега е наша,
че ти по старому си моя и до мен...
Не ме оставяй, сам ми е безкрайно страшно,
така мъчителен без теб е всеки ден...
Но ще си идеш – хладна, без посока,
загърнала сърце в копринен слой.
Не ме презирай, не бъди така жестока,
о, нека мисля, че си още ангел мой.
ТЫ УСПОКОЙ МЕНЯ
Ты успокой меня, скажи, что это шутка,
Что ты по-прежнему, по-старому моя...
Не покидай меня, мне бесконечно жутко,
Мне так мучительно, так больно без тебя...
Но ты уйдешь, холодной и далекой,
Укутав сердце в шелк и шиншилля.
Не презирай меня, не будь такой жестокой,
Пусть мне покажется, что ты еще моя.
1930 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Малък, глупав и нежен, но вече поет.
* * *
Трябва да се живее – не трябва да се припомня!
* * *
Почти винаги изкуството движи напред дилетантите, хората, които не са свързани с никакви канони.
* * *
– Е, как ви харесва Константинопол? – попитах една позната дама.
– Добре, доста интересен град. Само дето турците са твърде много! – отговори тя.
* * *
– На кой ден Бог създаде мишките?
Както е известно, създаването на света е вървяло по определено разписание. Бил точно посочен денят, когато Бог е създал животните. И този ден ми беше точно известен, но аз никак не можех да си представя, че Бог се е занимавал със създаването на ненужни и вредни гризачи. Затова, като помислих, отговорих:
– Бог не е създавал мишките... Те сами са се завъдили!
* * *
Във вестниците се появяви рецензия: „Добре пя госпожа Канарче, което не може да се каже за декорите.”
* * *
Всяка страна има свой особен мирис, който вие усещата веднага при влизане в нея. Англия, например, мирише на пушек, каменни въглища и лавандула, Америка – на бензин и горена гума, Германия – на цигари и бира, Испания – на чесън и рози, Япония – на пушена риба.
* * *
Вие, разбира се, сте безгрешни, ама аз нямам срам.
* * *
Кой само не ме е посрещал на гарата! Бивш адмирал, бивш журналист, бивш прокурор, бивш милионер, бивш министър, бивш писател! И всички бивши, бивши, бивши...
* * *
Актьорът – това въобще е щастливо съчетание от едни или други данни и способности. Актьорът – това е акорд. И ако дори една нота в този акорд не звучи – няма акорд и не може да има. Няма и актьор. Ако например Шаляпин имаше тлъст корем и къси крака, той никога не би достигнал върха на славата, която имаше. Ще попитате: какво общо има тук коремът? Обаче това е много важно. По възможност актьорът трябва да бъде съвършен.
* * *
Всичко, над което някога се смеех, сега ме разнежва.
* * *
С юнашки запой – нощта е на дъното на чашата...
* * *
Сравнението е голяма движеща сила, която ни подтиква към съревнование и самоусъвършенстване.
* * *
Когато най-после постигаме яснота на мисълта, сила на разума и нещо започваме да умеем и да знаем, да знаем и да разбираме – ни канят на гробището. Премахват ни като опасни свидетели, като агенти на контраразузнаването, които знаят твърде много.
* * *
Тя преподаваше математика, беше суха и строга, тъй като такава точна наука ангелите не преподават.
* * *
Аз започнах да правя песнички-новели, където имаше преди всичко сюжет. А публиката, неподозираща, че може да се пее за всичко, ги слушаше с внимание, интерес, съчувствие. Очевидно, аз попаднах в десетката. Както и всичко ново в изкуството, моите изпълнения предизвикваха не само възторг, но и цяла буря от негодувания.
* * *
Париж е „ахнал” само два пъти: първия път, когато докарали японските лакирани кутийки, и втория – когато от Русия пристигнали платната на Врубел.
* * *
Моята издръжливост беше огромна. Аз можех с часове да стоя в превързочната.
* * *
Аз зная и обичам руските песни – звънливи и печални, протяжни и преливащи, пронизващи цялото ви същество с най-сладка болка и нежност, с остра, пронизваща тъга, изпълващи докрай вашето сърце с любов към родната земя и с тъга по нея.
* * *
Славно пееха крадците. Без да бързат, изпявайки и проточвайки всяка дума от песента. Така могат да пеят само хора в беда, когато времето е много и то загива. Хората на свобода не могат да пеят така. Те все бързат за някъде. А тук пееха с любов и грижливо. Внимателно подхождаха към нотата, към фразата, точно в тяхното сърце тя отдавна беше вече обмислена, преживяна, изпята и приласкана.
* * *
Кокаинът беше проклятието на нашата младост, много артисти се увличаха по него.
* * *
Господи, упокой ме, мен, палячото смешен, макар в ада ме упокой, само дай да забравя, че ме боли.
* * *
Редом с нашия дом беше цветарницата на Крюгер, а на противоположната страна – дисекционна зала. Затова на улицата винаги мирешеше или на цветя, или на трупове.
* * *
Само Русия може да създава такива колоси – помислих аз. – Той е точно паметник на самия себе си.
* * *
А ние не бива да тревожим любовта с думи. Този мъртъв пламък вече не може да се раздуха, защото, уви, с никакви мечти, с никакви стихове любовта не може да се върне.
* * *
Оставете ме на спокойствие най-после. Аз се износих като старо палто. В прозореца е кино, печално и нямо. Нужен ли ми е някой? Не, вече никой.
* * *
Ние сме есенни листа, нас бурята ни откъсна. Все ни гонят и гонят табуните на ветровете.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Маленький, глупый и нежный, но уже поэт.
* * *
Надо жить – не надо вспоминать!
* * *
Искусство двигает вперед почти всегда дилетанты, люди, не связанные никакими канонами.
* * *
– Ну как вам нравится Константинополь? – спросил я одну знакомую даму.
– Ничего, довольно интересный город. Только турок слишком много, – отвечала она.
* * *
– В какой день Бог создал мышей?
Как известно, создание мира шло по определённому расписанию. Был точно указан день, когда Бог создавал животных. И этот день был мне точно известен, но я никак не мог себе представить, чтобы Бог занимался созданием ненужных и вредных грызунов. Поэтому, подумав, я сказал:
– Бог мышей не создавал… Сами завелись!
* * *
В газетах появлялась рецензия вроде такой: „Хорошо пела госпожа Канарик, чего нельзя сказать о декорациях”.
* * *
Каждая страна имеет свой особый запах, который вы ощущаете сразу при въезде в нее. Англия, например, пахнет дымом, каменным углем и лавандой, Америка – газолином и жженой резиной, Германия – сигарами и пивом, Испания – чесноком и розами, Япония – копченой рыбой.
* * *
Вы, конечно, безгрешны, ну а я без стыда.
* * *
Кто только не встречал меня на вокзале! Бывший адмирал, бывший журналист, бывший прокурор, бывший миллионер, бывший министр, бывший писатель! И все бывшие, бывшие, бывшие...
* * *
Актер – это вообще счастливое сочетание тех или иных данных и способностей. Актер – это аккорд. И если хоть одна нота в этом аккорде не звучит – аккорда нет и не может быть. Стало быть, нет и актера. Если бы у Шаляпина, например, был толстый живот и короткие ноги, он никогда не достиг бы той вершины славы, которая у него была. А ведь кажется, при чем тут живот? Однако это очень важно. Актер должен быть по возможности совершенен.
* * *
Всё, над чем я смеялся когда-то, всё меня умиляет теперь.
* * *
Заваркой крепкой – ночь на дне стакана…
* * *
Сравнение – великая движущая сила, которая побуждает нас к соревнованию и самосовершенствованию.
* * *
Как только мы добиваемся, наконец, ясности мысли, силы разума и что-то начинаем уметь и знать, знать и понимать – нас приглашают на кладбище. Нас убирают как опасных свидетелей, как агентов контрразведки, которые слишком много знают.
* * *
Она преподавала математику, был суха и строга, ибо такую точную науку ангелы не преподают.
* * *
Я стал писать песенки-новеллы, где был прежде всего сюжет. А публика, не подозревающая, что обо всем этом можно петь, слушала их со вниманием, интересом, сочувствием. Очевидно, я попал в точку. Как и все новое в искусстве, мои выступления вызывали не только восторги, но и целую бурю негодования.
* * *
Париж „ахнул” только два раза: один раз, когда сюда привезли японские лаковые коробочки, и другой, когда из России привезли полотна Врубеля.
* * *
Выносливость у меня была огромная. Я мог часами стоять в перевязочной.
* * *
Я знаю и люблю русские песни – звонкие и печальные, протяжные и заливистые, пронизывающие всё ваше существо сладчайшей болью и нежностью, острой, пронзительной тоской, наполняющие до краев ваше сердце любовью к родной земле и тоской по ней.
* * *
Славно пели воры. Не спеша, пропевая и протягивая каждое слово песни. Там могут петь люди только в неволе, когда времени много и оно гибнет. Люди на свободе не могут так петь. Они всё торопятся куда-то. А тут пели с любовью и бережно. Осторожно подходили к ноте, к фразе, точно у них в сердце она давно уже была обдумана, пережита, перепета и обласкана.
* * *
Кокаин был проклятием нашей молодости, им увлекались многие артисты.
* * *
Упокой меня, Господи, скомороха смешного, Хоть в аду упокой, только дай мне забыть, что болит!
* * *
Рядом с нашим домом было цветоводство Крюгера, а на противоположной стороне – анатомический театр. Поэтому на улице всегда пахло либо цветами, либо трупами.
* * *
Только Россия может создавать таких колоссов, – подумал я. – Он – точно памятник самому себе.
* * *
А любовь мы не будем тревожить словами. Это мёртвое пламя уже не раздуть, потому что, увы, никакими мечтами, никакими стихами любви не вернуть.
* * *
Оставьте наконец, меня в покое, Я износил себя, как старое пальто. В окне кино, печальное, немое. Мне кто-то нужен? Нет, уже никто.
* * *
Мы – осенние листья, нас бурей сорвало. Нас все гонят и гонят ветров табуны.
---------------------------------------------
Александър Грин
Руският писател, поет и публицист Александър Грин (Александр Степанович Гриневский/ Грин) е роден на 11/23 август 1880 г. в гр. Слободской, Вятска губерния. Завършва средно образование през 1896 г. Работи като хамалин, моряк, рибар, шпагогълтач в цирк, пожарникар на нефтена платформа, дървосекач, златотърсач и др. За бягство от казармата лежи две години в затвора, след което е интерниран за 10 години в Тоболска губерния в Сибир. През 1905 г. бяга от заточение, сменя името си и се установява в Петербург. Първите му публикации в печата са от 1906 г. Първото му отпечатано стихотворение е от 1907 г. във в. „Сегодня”. Първата му книга „Шапка-невидимка“ излиза през 1908 г. През 1910 г. е заточен за две години в Архангелска губерния. От 1912 г. публикува стихотворения, поеми, басни, очерци, фейлетони, разкази, новели и повести в издания като „Новый сатирикон”, „XX век”, „Чёртова перечница”, „Биржевые ведомости”, „Товарищ”, „Новое слово”, „Новый журнал для всех”, „Родина”, „Пламя”, „Нива”, „Вятская речь”, „Русская мысль”, „Современный мир” и др. Само в периода 1912-1917 г. публикува в около 60 издания над 350 разказа. През 1913-1914 г. издава тритомник с разкази. През 1916 г. емигрира във Финландия, но след Февруарската революция се връща в Петроград. През 1919 г. служи в Червената армия. През 1927 г. започва издаването на негови 15-томни събрани съчинения, но след излизането на осмия том поредицата е спряна и издателят Волфсон е арестуван. Грин пише много, но не се вмества в каноните на социалистическия реализъм и постепенно е отлъчен от литературните среди. Известен е предимно с романтичната си проза с елементи на символична фантастика, фентъзи, готика и утопия. Автор е на много повести и романи, сред които „Алые паруса” (1923 г.), „Блистающий мир” (1923 г.), „Крысолов” (1924 г.), „Золотая цепь” (1925 г.), „Сокровище Африканских гор” (1927 г.), „Бегущая по волнам” (1928 г.), „Джеси и Моргиана“ (1929 г.), „Дорога в никуда” (1930 г.), „Автобиографическая повесть” (1931 г.), на 11 сборника с разкази и др. Умира в забрава и самота на 8 юли 1932 г. в гр. Стари Крим, Кировски район. През 1965 г. излизат негови събрани съчинения в 6 тома. Недооценен приживе, през 60-те години се превръща в най-издавания рускоезичен писател.
СПОР
Лети над смъртна шир аеростатът.
Сред коша двама мъдреци са в спор.
Единият: „Нагоре в синевата!
Над земна тор!
Земята е безумна, свят безславен,
неукротим, извечен, тежък дол.
Да разрушава в кървава забава
оградата поробеният вол!
Спокойствие над облаците свети,
прекрасен мрамор на въздушен взор.
С лъчи ще вдишваме до боговете
на бялата нирвана хлороформ.
Свий клапана!” „Не! – вторият му каза. –
Сражения под нас набират яд.
Войски безчет нима не забеляза?
Като див мравешки рояк пълзят;
квадрати, ромбове, трапеци бойни
са смешна гмеж от тази висина...
О, царю земен! Как те радва с бомби
желязната фурия на война!
Нима, след векове на страшни болки
и гибели, до теб не стигна мъдростта,
че, покорен от чужда воля,
си изпотъпкан сред прахта?
Не, да се спуснем. В гнусна бойна тяга
отново да покажем с поглед стар и нов,
че на човечеството нужни са тояги,
а не любов.”
СПОР
Аэростат летел над полем смерти.
Два мудреца в корзине спор вели.
Один сказал: „Взовьемся к синей тверди!
Прочь от земли!
Земля безумна; мир ее кровавый
Неукротим, извечен и тяжел.
Пусть тешится кровавою забавой,
Сломав ограду, подъяремный вол!
Там, в облаках, не будет нам тревоги,
Прекрасен мрамор их воздушных форм.
Прекрасен блеск, и сами мы, как боги,
Вдохнем благой нирваны хлороформ.
Открыть ли клапан?” „Нет! – второй ответил. –
Я слышу гул сраженья под собой…
Движенья войск ужель ты не приметил?
Они ползут как муравьиный рой;
Квадраты их, трапеции и ромбы
Здесь, с высоты, изысканно смешны…
О, царь земли! Как ты достоин бомбы,
Железной фурии войны!
Ужель века неимоверных болей,
Страданий, мудрости к тому лишь привели,
Чтоб ты, влекомый чуждой волей,
Лежал, раздавленный, в пыли?!
Нет, – спустимся.
Картина гнусной свалки,
Вблизь наблюденная, покажет вновь и вновь,
Что человечеству потребны палки,
А не любовь”.
1917 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Отговаряй на удара с удар, а на усмивката с усмивка.
* * *
Където слабият ненавижда, силният унищожава.
* * *
Думата понякога удря до смърт.
* * *
Самотата – това е проклета работа! Ето какво може да погуби човека.
* * *
Има предел на впечатленията. И на усилията.
* * *
Не разбирам – значи, не съществува!
* * *
Не времето знае живота, а делата и събитията.
* * *
– Аз бих го обичала – бързо каза тя и не съвсем твърдо добави: – Ако той не се бие.
* * *
Ако душата на човека жадува чудо... Направи му това чудо... Той ще има нова душа... И ти ще имаш нова...
* * *
Хората са глупаво доверчиви. Цялата раклама в света се основава на три принципа: добро, много и безплатно. Затова може да се дава лошо, малко и скъпо.
* * *
Никога не се страхувай да грешиш – не трябва да се боиш нито от увлеченията, нито от разочарованията. Разочарованието е плащане за нещо, получено по-рано, може би понякога несъразмерно, но бъди щедър. Страхувай се само от обобщаване на разочарованията и не оцветявай с тях всичко останало. Тогава ще придобиеш силата да се съпротивляваш на злото в живота и правилно ще оценяваш неговите добри страни.
* * *
Беззащитно е човешкото сърце, а защитеното сърце е лишено от светлина и малко горещи въглени има в него... не стигат дори да стоплят ръцете.
Незащитеното сърце – то е горещо.
* * *
В малкото момче постепенно се поместваше огромно море.
* * *
Който е казал „А”, той ще каже „Б”, ако не го измъчват.
* * *
Морето и любовта не понасят педантите.
* * *
– Какво е това гняв на бащата?
– Да, гневът на бащата изглежда не добре. Чудовище, каквито има малко. Той има четири ръце и четири крака. Бързо бяга. Очите му са кривогледи. Неприятна личност. Зловещо същество!
* * *
На врага може да се прости всичко, но на приятеля...
* * *
Но има не по-малки чудеса: усмивка, веселие, прошка и навреме казана нужна дума. Да се владее това, означава – да се владее всичко.
* * *
Аз знам, всеки има мечти... Иначе не може.
* * *
Глупост, изказана от един човек, придобива вида на нещо сериозно, ако я повторят стотина други глупаци.
* * *
Иска ми се винаги да бъда само себе си. Кое може да бъде по-скромно?
* * *
Трябва да умееш да затваряш скучна книга, да излизаш от киното при лош филм и да се разделяш с хора, които не държат на теб.
* * *
Всички, които стават рано, любувайки се на изгрева на слънцето, заслужават снизхождение, не повече; глупаци, те заменят истинския черен елмаз на нощта за съмнителното злато на деня.
* * *
През деня човек възприема толкова много мисли, впечатления, речи и думи, че всичко това би съставило не една дебела книга. Лицето на деня придобива определено изражение на онези чувства, които са много, но които не се нуждаят от име. Както и да се нарекат, те винаги ще останат извън думите и дори извън понятията.
* * *
Има неща, чиято сила е в тяхното съдържание. Шепненето на ухо понякога може да разтресе като гръм, а гърмът може да предизвика взрив от смях.
* * *
Рано или късно, на старини или в разцета на годините, Несбъдващото се ни зове и ние се оглеждаме, опитвайки се да разберем откъде долита зовът. Тогава, попаднали сред своя свят, тягостно опомняйки се и ценейки всеки ден, ние се вглеждаме в живота, стараейки се да разберем дали Несбъдващото се не започва да се сбъдва.
* * *
Не познавам по-уродливо явление от оценката на „видимото”. Към главните несъвършенства на нашия мисловен апарат принадлежи безсилието да се преодолеят границите на външността.
* * *
Децата не играят, а се учат. Те все се учат, учат се и никога няма да започнат да живеят.
* * *
У всеки човек – не често, не изкуствено, но от само себе си, и само в много добър ден сред другите много добри дни, настъпва необходимостта да се огледа, даже да бъде такъв, какъвто е бил някога.
* * *
Разбрах една проста истина, тя се състои в това да правиш чудесата със своите ръце.
* * *
Ако случаят те е окачил на вилицата, знай, че ще прелетиш на друга.
* * *
Денят е отвратителен, не си струва да говорим за него; по-добре да поговорим за нощта.
* * *
Немислимо е да се прекара граница там, където свършват предчувствията и започва любовта.
* * *
Само по един начин е възможно добре да се шегуваш: да правиш от хората играчки.
* * *
За главното трябва да се говори веднага или то ще заспи като вълна, полята с корабно масло.
* * *
Ако любовта е велика, всичко трябва да замълчи, всички останали съображения.
* * *
Всяко щастие ще изгуби половината от своите блестящи перца, ако щастливецът искрено се запита: рай ли е то?
* * *
Понякога ние се правим на по-млади, понякога – на по-стари.
* * *
Тя умееше и обичаше да чете, но и в книгата четеше предимно между редовете, както и живееше.
* * *
Трябва да вярваш на този, когото обичаш – няма по-висше доказателство за любовта.
* * *
Човекът има власт над миналото, настоящето и бъдещето.
* * *
Смъртта е единственото несбъдващо се, което винаги се сбъдва.
* * *
Необходимостта от необикновеното е може би най-силната след съня, глада и любовта.
* * *
Мисълта лети, а думите вървят бавно. В това е цялата драма на писателя.
* * *
Ние обичаме приказките, но не вярваме в тях.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Отвечай на удар ударом, а на улыбку улыбкой.
* * *
Где слабый ненавидит – сильный уничтожает.
* * *
Слово бьет иногда насмерть.
* * *
Одиночество – вот проклятая вещь! Вот что может погубить человека.
* * *
Есть предел впечатлениям, и усилиям.
* * *
Не понимаю – значит, не существует!
* * *
Жизнь знает не время, а дела и события.
* * *
– Я бы его любила, – поспешно сказала она, и не совсем твердо прибавила: – Если он не дерется.
* * *
Если Душа человека жаждет чуда… Сделай ему это чудо… Новая Душа будет у него… И новая у тебя…
* * *
Люди глупо доверчивы. Вся реклама мира основана на трех принципах: Хорошо, много и даром. Поэтому можно давать скверно, мало и дорого.
* * *
Никогда не бойся ошибаться – ни увлечений, ни разочарований бояться не надо. Разочарование есть плата за что-то прежде полученное, может быть несоразмерная иногда, но будь щедр. Бойся лишь обобщать разочарование и не окрашивай им все остальное. Тогда ты приобретешь силу сопротивляться злу жизни и правильно оценишь ее хорошие стороны.
* * *
Беззащитно сердце человеческое, а защищенное оно лишено света и мало в нем горячих углей… не хватит даже, что бы согреть руки. Незащищенное сердце – оно горячее.
* * *
В маленьком мальчике постепенно укладывалось огромное море.
* * *
Кто сказал „А”, тот скажет „Б”, если его не мучить.
* * *
Море и любовь не терпят педантов.
* * *
– Что такое гнев отца?
– Да, гнев отца выглядт неважно. Чудовище, каких мало. У него четыре руки и четыре ноги. Здорово бегает. Глаза косые. Неприятная личность. Жуткое существо!
* * *
Врагу можно простить всё, но Другу…
* * *
Но есть не меньшие чудеса: улыбка, веселье, прощение, и – вовремя сказанное, нужное слово. Владеть этим – значит владеть всем.
* * *
Я знаю, у всех мечты… Иначе нельзя.
* * *
Глупость, высказанная каким-нибудь одним человеком, приобретает вид чего-то серьезного, если ее повторит сотня других глупцов.
* * *
Мне хочется всегда быть только собой. Что может быть скромнее?
* * *
Надо уметь закрывать скучную книгу, уходить с плохого кино, и расставаться с людьми которые тобой не дорожат.
* * *
Все, кто встает рано, любуясь восходом солнца, заслуживают снисхождения, не больше; глупцы, они меняют на сомнительное золото дня настоящий черный алмаз ночи.
* * *
В течении дня человек внимает такому множеству мыслей, впечатлений, речей и слов, что всё это составило бы не одну толстую книгу. Лицо дня преобретает определённое выражение тех чувств, каких много, но которым не надо имени. Как их не назвать, они останутся навсегда вне слов и даже понятий.
* * *
Есть вещи, сила которых в их содержании. Шепот на ухо может иногда потрясти, как гром, а гром – вызвать взрыв смеха.
* * *
Рано или поздно, под старость или в расцвете лет, Несбывшееся зовет нас, и мы оглядываемся, стараясь понять, откуда прилетел зов. Тогда, очнувшись среди своего мира, тягостно спохватясь и дорожа каждым днем, всматриваемся мы в жизнь, всем существом стараясь разглядеть, не начинает ли сбываться Несбывшееся?
* * *
Я не знаю более уродливого явления, как оценка по „видимости”. К числу главных несовершенств мыслительного аппарата нашего принадлежит бессилие одолеть пределы внешности.
* * *
Дети не играют, а учатся. Они все учатся, учатся и никогда не начнут жить.
* * *
У каждого человека-не часто, не искуственно, но самой сабой, и только в день очень хороший, среди других очень хороших дней-наступает потребность оглянуться, даже побыть тем, каким был когда-то.
* * *
Я понял одну простую истину; она состоит в том что бы делать чудеса своими руками.
* * *
Если случай поддел тебя на вилку, знай, что перелетишь на другую.
* * *
День отвратителен, не стоит говорить о нем; поговорим лучше о ночи.
* * *
Немыслимо провести границу там, где кончаются предчувствия и начинается любовь.
* * *
Хорошо шутить можно только одним способом: делать из людей игрушки.
* * *
О главном надо говорить сразу или оно заснет, как волна, политая с корабля маслом.
* * *
Если любовь велика, все должно умолкнуть, все другие соображения.
* * *
Всякое счастье утратит половину своих блестящих пёрышек, когда счастливец искренно спросит себя: рай ли оно?
* * *
Мы делаемся иногда моложе, иногда – старше.
* * *
Она умела и любила читать, но и в книге читала преимущественно между строк, как жила.
* * *
Надо верить тому, кого любишь, – нет высшего доказательства любви.
* * *
Над прошлым, настоящим и будущим имеет власть человек.
* * *
Смерть единственное Несбывшееся, которое всегда сбывается.
* * *
Потребность необычайного – может быть, самая сильная после сна, голода и любви.
* * *
Мысль летит, а слова идут шагом. В этом вся драма писателя.
* * *
Мы любим сказки, но не верим в них.
---------------------------------------------
Александър Добролюбов
Руският поет-символист Александър Добролюбов (Александр Михайлович Добролюбов) е роден на 27 август/8 септември 1876 г. във Варшава. Той е един от ранните представители на руското декадентство. Учил е във филологическия факултет на Петербургския университет. През 1898 г. става монах, а през 1900 г. основава своя религиозна секта, проповядваща отказ от собствеността и прост живот сред природата. Пише религиозна поезия и стихове с фолклорна стилистика. След Октомврийската революция следите му се губят, живее в Петербург и в Москва, в поволжието и в Сибир, дълги години странства из Средна Азия и Кавказ. Автор е на три стихосбирки – „Natura naturans. Natura naturata” (1895 г.), „Собрание стихов Добролюбова” (1900 г.) и „Из книги невидимой” (1905 г.). Умира близо до гр. Уджари на територията на Нагорни Карабах през пролетта на 1945 г.
ПЕСЕН
Който чаша последна забрави,
неготов за мъдрец е отрок.
Нека жал и мечти да оправи
с неразумен младежки глъток!
В жълти халби тъй рязко и кърваво
ври веселие в твоята мъка.
Ти опивай се с разум, в емоции хвърляй се,
а над всичко е пак махмурлукът!
ПЕСНЯ
Кто забыл о последнем бокале,
Недостоин и слыть мудрецом.
Пусть искупит мечтанья, печали
Молодецким безумным глотком!
В жёлтых стёклах так резко кровавое,
В твоей грусти так странно веселье.
Опьяняйся чем знаешь – рассудком, забавою,
А превыше всего есть похмелье!
1895 г.
---------------------------------------------
Александър Квятковский
Руският поет и литературовед Александър Квятковски (Александр Павлович Квятковский) е роден на 22 април/4 май 1888 г. в селището Веремейки, Могильовска губерния. Първите му публикувани стихотворения са от 1919 г., но през живота си не издава своя стихосбирка. Участник е в движението на конструктивистите в поезията, през 1920 г. разработва оригинална тактометрична теория на стиха. През 30-те години е репресиран и интерниран. След 1937 г. живее в Можайск. Автор и съставител е на трудовете „Словарь поэтических терминов” (1940 г.) и „Поэтический словарь” (1966 г.). Малко преди смъртта му е приет в Съюза на писателите на Русия. Умира на 7 юни 1968 г. в Москва, погребан е на Новодевичето гробище.
ПРЪСТЕНЧЕ
На мост извит се спрях.
Рекичка тананика.
Звезди и звезден прах.
„Изгуби пръстенчето!” – викат.
Каква е синева!
Звъни-звъни в полята.
На тежки дни слова
скрий в меденото леко лято!
Спи весела тъга –
ний заедно сме често.
Сребрист безкрай? Сега!
Сърдечни са добрите вести.
Пристига котка-сън.
Звезди в реката – мишка.
А песен? Няма вън
без пръстенчето. Няма нищо!
КОЛЕЧКО
Вступил на кривой мост.
Мурлычет внизу речка.
Серебряный свет звезд.
Поют „Потеряла колечко”.
Какая вверху синь!
Звенит и звенит где-то.
Ты тяжесть годов скинь
В медовое легкое лето!
Веселая спит грусть, –
Мы с нею и здесь вместе.
Серебряный свет? Пусть!
Из сердца хорошие вести.
Как кошка, идет сон.
Звезда на воде – мышка.
А песня? Уже – всё:
Колечко потеряно. Крышка!
1951 г.
---------------------------------------------
Александър Кусиков
Руският поет Александър Кусиков (Александр Борисович Кусиков/ Кусикян) е роден на 17 септември 1896 г. в гр. Армавир, Кубанска област. По произход е арменец. Създател е на московското издателство „Чихи-Пихи”, където през 1919 г. издават заедно с Балмонт поетичния сборник „Жемчужный коврик”. Автор е на стотици романси и на стихосбирките „Зеркало Аллаха” (1918 г.), „Сумерки” (1919 г.), „Коевангелиеран” (1920 г.), „Поэма поэм” (1920 г.), „Коробейники счастья” (1920 г.), „В никуда: Вторая книга строк” (1920 г.), „Джульфикар: Неизбежная поэма” (1921 г.), „Жемчужный коврик” (1921 г.), „Звездный бык” (1921 г.), „Искандер Намэ” (1921г.), „Аль-Баррак: Поэмы” (1922 г.), „Птица безымянная: Избр. стихи, 1917-1921” (1922 г.), „В никуда” (1922 г.), „Октябрьские поэмы” (1923 г.), „Рябка” (1923 г.) и др. Виден представител е на литературното направление имажинизъм; в лириката му се открояват темите за песимизма, самотата и световния хаос. През 1924 г. се преселва в Париж; през 30-те години на ХХ в. спира да се занимава с творчество. Умира на 20 юли 1977 г. в Париж.
НА КОБИЛИЦА МОИТЕ МИСЛИ ВИСНАТ
На Рюрик Ивнев
На кобилица моите мисли виснат –
в две ведра глас молитвен тая.
Бог ме прати да нося ги чисти,
да ги плисна по път се боя.
Искам простичък, малък и пламенен
да кръстосвам селото си тих
и в зипун и протъркани валенки
да кадя към небето свой стих.
Никой, може би, няма да срича
на душата в смирения кът.
Като вятър внезапен ще тичам
по маршрут без пътека и път.
* Зипун – връхна селска дреха от грубо сукно, полукафтан. През ХVІІ в. думата е означавала мъжка и женска връхна дреха; през ХVІІІ в. зипунът е част от облеклото на донските казаци.
МОИ МЫСЛИ ПОВИСЛИ НА КОРОМЫСЛЕ
Рюрику Ивневу
Мои мысли повисли на коромысле –
Два ведра со словами молитв.
Меня Бог разнести их выслал,
Я боюсь по дороге пролить.
Я хочу быть простым и маленьким.
Пойду по деревне бродить,
В зипуне и растоптанных валенках
Буду небо стихами кадить.
И, быть может, никто не заметит
Мою душу смиренных строк. –
Я пройду, как нечаянный ветер,
По пути без путей и дорог.
1919 г.
---------------------------------------------
Александър Перфилев
Руският поет, писател, литературен критик и журналист Александър Перфилиев (Александр Михайлович Перфильев) е роден на 20 септември/2 октомври 1895 г. в гр. Чита, Забайкалския край. Учи в оренбургско казаческо училище. През Първата световна война воюва на фронта и няколко пъти е раняван. Първата му поетична публикация е от 1915 г., след което печата активно романтични стихотворения и естрадни текстове в издания като „Нива”, „Огонёк”, „Солнце России”, „Рижский курьер”, „Сегодня”, „Русское слово”, „Новый голос”, „Наш огонёк”, „Наша нива”, „Ванька-встанька”, „Будильник” и др. Ползва псевдонимите Александр Ли, Шерри-Бренди и Л. Гантимуров. През 1921 г. емигрира в Латвия, където след 1926 г. е редактор на сп. „Для вас” и в. „Двинский вестник”. От 1945 г. живее в Германия, където работи в Радио „Свобода” и е редактор на вестниците „Петрушка”, „Русская Мысль” и „Сатирикон”. Автор е на стихосбирките „Снежная месса” (1925 г.), „Листопад” (1929 г.), „Ветер с севера” (1937 г.), „Стихи” (1965 г.) и на книгите с разкази и фейлетони „Человек без воспоминаний” (1942 г.) и „Когда горит снег” (1946 г.). Умира на 26 февруари 1973 г. в Мюнхен, Германия.
НА НЕИЗВЕСТНАТА
Щом сърцето силно страда от безизходна тъга,
пей за слънце, пей за радост, за целувки пей сега.
Нощем сенки щом надничат, щом отпива кръв вампир,
ти недей да коленичиш, идва утро – идва мир.
Щом другар те изостави – близък, нежен, роден, свой,
пей, не те е той забравил, сигурно е болен той.
Ако с упрек те нахока, че на него не държиш,
с думите, дори жестоки, чувства няма да смениш...
Щом сърцето ти е свито от безкрайни мъки, знай,
миналото съхрани ти, пей за слънце, пей безкрай...
Щом при изгрева се махнат радостни мечти в гърди,
пей за лунен здрач, но тяхна ти робиня не бъди.
НЕИЗВЕСТНОЙ
Если сердце больно сжато безысходною тоской, –
Пой о Солнце, пой о счастьи, об улыбке чьей-то пой.
Если ночью снятся тени, если кровь сосет вампир, –
Не склоняй свои колени, будет утро – будет мир.
Если друг тебя покинул близкий, нежный и родной,
Пой о дружбе, не ушел он, не забыл он, – он больной.
Если бросил он упреки в том, что ты порвала нить, –
Пусть слова его жестоки, – чувства им не изменить...
Если сердце больно сжато безконечною тоской, –
Сохрани былое свято, пой о Солнце, вечно пой...
Если-ж солнечныя дали не волнуют больше грудь, –
Пой про лунныя печали, но рабою их не будь.
---------------------------------------------
Александър Тиняков
Руският поет и публицист Александър Тиняков (Александр Иванович Тиняков) е роден на 13/25 ноември 1886 г. в с. Богородицко, Орловска губерния. Първите му публикации са от 1903 г. във в. „Орловский вестник”, а през 1904 г. цикъл негови стихове излиза в алманах на издателство „Гриф”. Първата му поетична книга „Navis nigra” е отпечатана през 1912 г., след която излизат стихосбирките му „Треугольник. Вторая книга стихов 1912-1921 гг.” (1922 г.) и „Ego sum qui sum (Аз есмь сущий)” (1924 г.). Противоречива личност с остър авторов език, статиите му в руската преса, публицистичните му книги „Пролетарская революция и буржуазная культура” (1920 г.) и „Русская литература и революция” (1923 г.) и сатиричните му реплики събуждат недоволството на колегите му и на властите. Подписва се с псевдонимите Одинокий, Куликовский, Чудаков и Чернохлебов. След 1926 г. се пропива, деградира духовно, изпада в нищета. През 1930 г. е осъден и излежава три години затвор. Умира на 17 август 1934 г. в Ленинград.
ЧОВЕЧЕСТВОТО
Аз ненавиждам човечеството.
К. Балмонт
В нощта изначална, безлунна, беззвездна
сред ровове, блатни пустини и смрад,
вървящи към бездна, родени от бездна
потомци на червеи, полипи, гад!
Обвяват ви ветрите с дъх на отрова,
снегът предвещава ви сигурна смърт,
безжизнени дните ви тегнат сурово
и крехките радости гниещ са прът.
В сърцето си впивам проклятие диво
за туй, че звено съм в позорен синджир,
за туй, че печат на човек ме облива,
за туй, че съм роб в този тягостен мир.
ЧЕЛОВЕЧЕСТВО
Я ненавижу человечество.
К. Бальмонт
В ночи изначальной, безлунной, беззвездной,
Меж рытвин, зловонных болот, пустырей,
Идущие в бездну, рожденные бездной
Потомки полипов, медуз и червей!
Вам ветры приносят дыханье отравы,
Снега – предвещают грядущую Смерть,
И дни ваши тусклы, как осенью травы,
И радости ломки, как сгнившая жердь.
И в сердце свое я вонзаю проклятья
За то, что я в цепи позорной звено,
За то, что ношу человека печать я,
За то, что и мне быть рабом суждено.
1905 г.
---------------------------------------------
Александър Туфанов
Руският поет, преводач и теоретик на изкуствата Александър Туфанов (Александр Васильевич Туфанов) е роден на 19 ноември/2 декември 1877 г. в Петербург. Учи в Петербургския учителски институт (1900 г.). През 1902 и 1907 г. е арестуван с обвинения за революционна агитация. Първите му поетични публикации са от 1915 г. в сп. „Северный гусляр”. През 1905 г. сътрудничи с репортажи, театрални рецензии и съдебно-политически хроники на в. Сын Отечества”, през 1913 г. е редактор на сп. „Обновление школы”, през 1917 г. е секретар на сп. „Вольный плуг”, а след 1921 г. работи като коректор и лаборант. Привърженик е на т.нар. квантитативна метрика и експериментален символизъм в поезията, през 1925 г. основава литературното общество „Орден заумников DSO” и фракция „Левый фланг” при ленинградския съюз на поетите. Превежда творби на Уелс, Шекспир и др. През 1931 г. е арестуван с обвинение, че в поезията му има призиви против съветската власт, и прекарва 3 години в лагер край гр. Темников. След освобождаването му подготвя задочно аспирантура в Ленинградския държавен университет, но защитата на дисертацията му по древноруска литература е отменена. Автор е на книгата с поезия и проза „Эолова арфа” (1917 г.), на учебника „Практическое руководство к лабораторным занятиям в 1-й год обучения детей арифметике и геометрии” (1914 г.), на литературоведческия трактат плюс събрани стихотворения „К зауми: Фоническая музыка и функции согласных фонем” (1924 г.) и поемата „Ушкуйники” (1927 г.). Умира на 15 март 1943 г. в гр. Галич.
ВОЙНА
Пощада моли пред разстрела
тоз комунист пленен,
а ние стреляме, запели
картечния рефрен.
Не вярвай на молби лъжовни,
войнико, а помни:
Той стреля вчера в нас на живо.
Днес стреляй ти – почни!
Войната братя не признава.
Убитият е брат!
Косете живите, безславно
те нека замълчат.
Войната дъжд след летен зной е,
ще освежава ден.
Сурово и жестоко в боя
световен щит ковем.
ВОЙНА
Просил пощады при расстреле
Пленённый коммунист,
А мы, стреляя, песни пели
Под пулемётный свист.
Не верь, солдат, моленьям лживым,
А помни: он вчера
Стрелял, сдаваясь в плен трусливо.
Стреляй в него – пора!
Война не знает братьев в битве.
Убитый – вот кто брат!
Живых косите без молитвы,
Пока не замолчат.
Война, как дождь при летнем зное,
Всю жизнь нам освежит.
В суровом и жестоком бое
Куём мы миру щит.
1919 г.
---------------------------------------------
Александър Фьодоров
Руският писател, поет, драматург и преводач Александър Фьодоров (Александр Митрофанович Фёдоров) е роден на 6/18 юли 1868 г. в гр. Саратов. Занимавал се е с литературна, театрална, преподавателска, журналистическа и преводаческа дейност. Автор е на четири поетични книги – три със заглавието „Стихотворения” (1894, 1898 и 1903 г.) и „Сонеты” (1907 г.), на петнадесетина романа, между които „Степь сказалась” (1898 г.), „Природа” (1906 г.), „Его глаза” (1913 г.) и др., сборниците с разкази „Буруны” (1910 г.), „Королева” (1910 г.)„ Бадера” (1913 г.), „Осенняя паутина” (1917 г.) и др., на пиесите „Катастрофа” (1899 г.), „Бурелом” (1901 г.), „Старый дом” (1902 г.), „Обыкновенная женщина” (1904 г.). Има стотици публикувани фейлетони, статии и преводи от френски, английски и български език. В периода между 1911 и 1913 г. в Москва излиза седемтомно издание със събрани съчинения на Фьодоров. През 1920 г. творецът емигрира в България, където живее и твори близо три десетилетия. Публикува „Антологию болгарской поэзии” (1924 г.), един от учредителите и председател е на Съюза на руските писатели и журналисти в България (1930 г.), подготвя за печат „Антологию болгарской народной поэзии” (1930-1940 г.). Умира на 25 април 1949 г. в София.
ТЪГАТА
А в някой празни дни докосва ме печал:
стремежи нямам и за нищо не бленувам.
Тая безкрайна жал, за младостта ми жал,
в тъгата потопен, аз себе си измъчвам.
Аз сам съм – в самота тъжа на моя бряг.
Но в този миг, щом любовта с добра догадка
приветливо пристъпи моя скромен праг,
бих съжалил за нея – за тъгата сладка.
ГРУСТЬ
Есть дни, когда ко мне ласкается печаль:
Я никуда не рвусь и ни о чем не грежу.
Мне жаль тогда себя, и молодости жаль,
И этой грустью я себя томлю и нежу.
Один я – и грущу о том, что одинок.
Но если б в этот миг сама любовь, украдкой,
Приветливо ко мне ступила на порог –
Я б пожалел о ней, об этой грусти сладкой.
1898 г.
---------------------------------------------
Александър Ширяевец
Руският поет, писател и драматург Александър Ширяевец (Александр Васильевич Абрамов/ Ширяевец) е роден на 2/14 април 1887 г. в с. Ширяево, Симбирска губерния, сега на територията на Самарска област. Работил е като работник във фабрика, служител в лесничейство и чиновник в пощенското ведомство. Първите си стихове и разкази публикува през 1908 г. в сп. „Туркестанский курьер”, като оттогава се подписва с псевдонима Ширяевец. Член е на Съюза на писателите на Русия (1924 г.). Автор е на стихосбирките „Богатырь” (1915 г.), „Запевка” (1916 г.), „Алые маки: Песни последних дней” (1917 г.), „О музыке и любви” (1917 г.), „Край солнца и Чимбета” (1919 г.), „Сказка об Иване, крестьянском сыне” (1919 г.), „Мужикослов” (1923 г.), „Узоры: Песни-стихи для детей” (1923 г.), „Раздолье” (1924 г.) и др., на книгата с разкази „Змей Горыныч” (1923 г.), пиесата-приказка „Волшебное кольцо” (1923 г.) и др. Умира на 15 май 1924 г. в Москва.
ОТНОВО АЗ СЪМ ПАЛАВО МОМЧЕ
Отново аз съм палаво момче,
от пролетното вино се опивам,
говорим с мама, с татко и тече
сред песни Волга – дивна самодива.
Кристални, бляскави красиви дни!
В креватчето се гмурвам смело.
А маминият глас над мен звъни,
като вълшебна гусла рони трели!
ВОТ СНОВА Я МАЛЬЧИШКА ОЗОРНОЙ
Вот снова я мальчишка озорной,
Вино весеннее глотаю жадно,
И мать с отцом беседуют со мной
Под песни Волги – девушки нарядной.
Хрустальные, сверкающие дни!
В кроватку юркну, словно суслик.
А мамин голос надо мной звенит,
Что золотые самогуды-гусли!
-----
ГРАДЪТ
Набъбва вътре гнойният абсцес.
И дишаш тежко в болната забрава.
Охранените мутри размножават
витрини пак безсрамни, нагли днес.
Еднакво нощем, сутрин, денем, вечер!
– Дружи, дружи с „културната” немощ!
Ах, резнал бих, бих резнал с остър нож
изгнилия ти скапан черен дроб обречен!
Преситен смях, а вътре, вътре крах,
отдавнашна като ръжда проказа.
Тече, прилепва острата зараза,
по бляскави витрини блудна прах.
ГОРОД
Разбухли, душат гнойники внутри.
И тяжко дышишь ты в больном угаре.
Заботливо откормленные хари,
Бесстыдный, обнаглелый взгляд витрин.
Одно и то ж, в ночь, в утро, в полдень, в вечер!
– Дружи, дружи с „культурным” грабежом!
Ах, полоснуть бы, полоснуть ножом
Твою прогнившую, источенную печень!
Смеется сыто, а внутри, внутри
Давнишняя, как ржавчина, проказа.
Течет и липнет острая зараза,
Блудливы взгляды блещущих витрин.
---------------------------------------------
Алексей Будишчев
Руският поет и писател Алекей Будишчев (Алексей Николаевич Будищев) е роден на 14/26 януари 1867 г. в имението Богоявленски Чардим, Саратовска губерния. Първите му поетични публикации са от 1885 г. Завършва класическа гимназия в гр. Пенза (1884 г.), няколко години учи в медицинския факултет на Московския университет. Публикува поезия и проза в издания като „Будильник”, „Русский сатирический листок”, „Саратовский листок”, „Осколки”, „Русская жизнь”, „Петербургская газета”, „Новое время”, „Россия”, „Русь”, „Нива”, „Живописное обозрение стран света”, „Северный вестник”, „Вестник Европы” и др. Член е на петербургския литературен кръг „Пятница”. Автор е на книги със стихове, очерци, разкази и романи, сред които „Степные волки” (1897 г.), „Пробужденная Совесть” (1900 г.), „Разные понятия” (1901 г.), „Распря” (1901 г.), „Стихотворения” (1901 г.), „Лучший друг” (1901 г.), „Я и он” (1903 г.), „Солнечные дни” (1909 г.), „Черный буйвол” (1909 г.) и др. Умира на 22 ноември/5 декември 1916 г. в Санкт Петербург.
ЛЕНИВИ ОБЛАЦИ НАДВИСВАЩО СЕДЯТ
Лениви облаци надвисващо седят
с раздрана тъкан, на войска разбита знаме.
Печални са ятата им, бледнеят гръд
и секва божи гръм, на мълниите пламък.
И месец над реката, сякаш меден шлем,
гори върху вълни на заливи мъгливи.
Безмълвни брегове. Ням въздух нагнетен
и само лек ветрец ще лъхне дъх страхливо,
за да заспи отново... В погледа с тъга
стоя замислено. Разстила здрач неволя
в душата грешна. Накъде вървя сега?
Сърце да радвам как? На кой бог да се моля?
Сълзици где да лея, где е мойта твърд?
В минутни радости или в отровна смърт?
НЕДВИЖНО ОБЛАКА ПОВИСЛИ НАД ЗЕМЛЕЙ
Недвижно облака повисли над землей;
Их ткань разорвана, как войск разбитых знамя.
Печальны их стада; у них в груди пустой
Иссяк и Божий гром, и жарких молний пламя.
И месяц на реке горит, как медный шлем,
Качаясь на волнах туманного залива.
Безмолвны берега. Окрестный воздух нем,
И только ветерок порой вздохнет пугливо
И вновь заснет в кустах... Не отрывая глаз,
Стою задумчиво. Печальный мрак ложится
На душу грешную. Куда идти сейчас?
Чем сердце утолить? Каким богам молиться?
По ком пролить слезу, чего спросить у них?
Минутных радостей иль смерти ядов злых?..
1901 г.
---------------------------------------------
Алексей Ганин
Руският поет и писател Алексей Алексеевич Ганин е роден на 28 юли 1893 г. в с. Коншино, Вологодска губерния. Учил е във Вологодския акушеро-фелдшерски институт (1911-1914 г.). Първите си стихове публикува във в. „Эхо” през 1913 г. През 1916 г. се запознава със Сергей Есенин и двамата стават близки приятели. Публикува поезия в издания и сборници като „Скифы” (1917 г.), „Конница бурь” (1920 г.), „Кооперация Севера”, „Записки Передвижного Общедоступного театра” (1920 г.) и др. В началото на 20-те години на ХХ в. заедно с група съмишленици създава Програма за спасение на Русия и подготвя антиболшевишките „Тезисы” на програмата. Автор е на поетичните сборници „Звёздный корабль” (1920 г.) и „Былинное поле” (1924 г.), на 11 самиздатски стихосбирки (1920-1921 г.): „Коншино”, „В огне и славе”, „Вечер”, „Золотое безлюдье”, „Кибураба”, „Красный час”, „Мешок алмазов”, „Певучий берег”, „Раскованный мир”, „Сарай”, „Священный клич”, на романа-притча „Завтра” (1923 г.) и др. Голяма част от творчеството му не е запазена. През 1924 г. е арестуван с обвинение за принадлежност към антидържавна организация и на 30 март 1925 г. е разстрелян без съд и присъда в подземията на „Люблянка” в Москва от органите за държавна сигурност. Реабилитиран е посмъртно през 1966 г.
РУСАЛКА
3. Р.
I.
Русалка – зелени косите,
не бой се от плахи очи;
край сивия мъх на скалите
часът нецелуван звучи.
Разбрах – няма щастие още,
ще чезне сред приказен свят,
ще спрат синеоките Нощи
и Дни златокъдри ще спят.
Ти пак ще заминеш далече
в лазурни средморски страни
и спомен за северна среща
ще плискаш по бели вълни.
Одежди от слънчева прежда
в крилати зори тлеят там
и слънцето погледи свежда
зад гърбав назъбен балкан.
II.
Аз, горски космат чудотворец
с печална луна сред брада,
ще тръгна и звездни простори
ще сипя над черна вода.
В сърцето си свирка от злато
извайвам с тъгата край мен
и песен за теб недопята
ще сплитам на пясък студен.
Небе и море ще погаля
с ръцете си борови, знам,
тъгата във фар ще запаля,
на бурите песни ще дам.
Небето в игра ще се люшне,
води ще припяват куплет,
но вятър умиращ ще шушне:
„Тя няма да дойде при теб!”
III.
Далече е тя и не чува,
щом чуе, забравя подир;
в сърцето й с приказки плува
разбойник от къдрава шир.
Той сресва косите й влажни,
а морската буря се скри,
блаженство вълните подклаждат,
в очите й слънце искри.
Лицето й – тихо и ясно,
по-ласкав от струя другар,
тя с песен за вечер прекрасна
целувка дарява му с жар...
Сънува, че пръстени горе
в поляните цветни цъфтят...
Над тях риби в кръг ще затворят
тоз сребърен песенен път.
IV.
Горещия звук на разлъка
ще хвърля зад морския бряг.
И в камък от болка и мъка
превръща се свирката пак.
Луната ще падне, след нея
ще влее животът беда
и тихо море ще люлее
мъгла с побеляла брада.
Под моя живителен пояс
полярен всемраз ще вали,
прикрит от студената болест,
ще легна до наште скали.
Последна сълза ще се вие,
последен поток ще пълзи,
краката ми корен ще впият,
в очите ми мъх ще сълзи.
А звездното ехо без пяна
над мъртвата пуст ще е там,
без песни и смях ще остана,
ще бъда самотен и сам.
* Ганин посвещава стихотворението „Русалка” на съпругата на своя приятел Есенин – Зинаида Райх, в която е бил влюбен. С „Разбойник с кудрявых полей” авторът визира Сергей Есенин.
РУСАЛКА
3. Р.
I.
Русалка – зелёные косы,
Не бойся испуганных глаз,
На сером оглохшем утёсе
Продли нецелованный час.
Я понял, – мне сердце пророчит,
Что сгинут за сказками сны,
Пройдут синеглазые Ночи,
Уснут златокудрые Дни.
И снова уйдёшь ты далече,
В лазурное море уйдёшь,
И память о северной встрече
По белой волне расплеснёшь.
Одежды из солнечной пряжи
Истлеют на крыльях зари,
И солнце лица не покажет
За горбом щербатой горы.
II.
Косматым лесным чудотворцем
С печальной луной в бороде
Пойду я и звёздные кольца
Рассыплю по чёрной воде.
Из сердца свирель золотую
Я выкую в синей тоске
И песнь про тебя забытую
Сплету на холодном песке.
И буду пред небом и морем
Сосновые руки вздымать,
Маяком зажгу моё горе
И бурями-песнями звать.
Замутится небо играя,
И песню повторит вода,
Но ветер шепнёт умирая:
Она не придёт никогда.
III.
Она далеко, – не услышит,
Услышит, – забудет скорей;
Ей сказками на сердце дышит
Разбойник с кудрявых полей.
Он чешет ей влажные косы –
И в море стихает гроза,
И негой из синего плеса,
Как солнце, заискрят глаза.
Лицо её тихо и ясно,
Что друг её, ласковей струй,
И песней о вечере красном
Сжигает в губах поцелуй.
Ей снится в заоблачном дыме
Поля и расцвеченный круг,
И рыбы смыкают над ними
Серебряный, песенный круг.
IV.
И снова горящие звуки
Я брошу на бездны морей.
И в камень от боли и муки
Моя превратится свирель.
Луна упадет, разобьётся.
Смешаются дни и года,
И тихо на море качнётся
Туманом седым борода.
Под небо мой радужный пояс
Взовьется с полярных снегов,
И снова, от холода кроясь,
Я лягу у диких холмов.
Шумя протечёт по порогам,
Последним потоком слеза,
Корнями врастут мои ноги,
Покроются мхами глаза.
Не вспенится звёздное эхо
Над мёртвою зыбью пустынь,
И вечно без песен и смеха
Я буду один и один.
1917 г.
-----
КЪМ РАЗУМА
1.
Мой беден шут, водачо сляп, поспри,
пред нас е входът към последна тайна,
а ти крещиш и се въртиш в игри
все още сред зората ми случайна.
Зората в ден диханен изгоря,
денят към облачен корниз се свежда.
Ти не позна творящата искра
и не докосна светлата одежда.
Угасна жертвеникът в храма стар,
мъгли се стелят, мръсен дим се мята.
В див танц се впусна, святия олтар
закри, опиянено от лъжата.
Надяна пъстра шапка, в тремор цял,
на мен – венец от зъбци с кръв облети,
веселие и смях сред мрак възпял,
кривиш лице и дрънкаш със звънчета.
2.
От болка в парка, вечен ден прикрил,
душата като лъч от нас отлита,
аз – сякаш прах, ти – крива сянка впил
в мъгли лъжовни, в злоба се оплиташ.
Взривихме миналия дом, избягахме навън
по път крещящ, та храмове да търсим.
След нас заплува глуха нощ и вдън
усука небесата с меки пръсти.
В червото нощно гърчи се набат.
Разчорлените бури дишат с вихри-бездни,
раззинал паст, ръмжи чугунен гад,
звездите гълта, гроздовете звездни.
Възнасят се в обози гроб след гроб,
в савани врят мъртвешките редици.
Зъбати черепи поклащат лоб
и с черно грачене облитат птици.
Но твойта шапка скачаше сама
и в танца тайни зли не забеляза,
поведе ме през всички времена
и всяка крачка с кръв и жар беляза.
С небивалици гръмки в храм влетя
при вечността, от райска чаша втекла
меда житейски в птици и цветя,
отрова хвърли, вечността да секне.
„Аз – Бог на боговете” – възвести
на свитъка на времето безумна слава
и любовта ми разпиля в ненавист,
и запълзя подобно червей ти.
През алената тиня полетя
към страшните вселенски пещи,
където духове пекат света
и с грешни кръстове товарят плещи.
3.
Мой беден шут, спри танца див край нас,
спри таз игра с огньове ледни, жалко
преминахме. Сега последен час
скрипти с масивни ключове в ключалка.
Простена дважди съдната тръба,
виж кръстен път над плаващи сумраци.
От таен вход оглежда ни съдба,
чертае в канари душата знаци.
Препуска бледен кон. Врати скриптят.
Пред нас – последен праг след жълтата тревога.
Моли се, шуте мой, свали халат
и шапка скръбна жертвай ти за Бога.
РАЗУМУ
1.
Мой бедный шут, мой поводырь слепой,
Мы подошли к вратам последней тайны,
А ты кричишь и тешишься игрой,
Как в первый час Зари моей случайной.
Но час Зари сгорел в дыханьи Дня,
И День ушел по облачным карнизам.
Ты не узнал творящего огня
И не коснулся края светлой ризы.
И в нашем храме жертвенник угас,
Поднялся дым и серые туманы.
И Ты в бреду пустился в дикий пляс,
Закрыл алтарь и опьянел обманом.
Дрожа, одел узорчатый колпак,
А мне – венец с кровавыми зубцами,
И пел, смеясь, что весел только мрак,
кривил лицо и звякал бубенцами.
2.
От боли в сад, где скрылся вечный День,
Моя душа лучом от нас умчалась,
И я, как прах, а Ты – кривая тень,
В туманах лжи, злословя, закачались.
Мы прежнее сожгли и убежали прочь
В кричащий путь искать иные храмы.
За нами вслед плыла глухая ночь,
Свивая небо пухлыми руками.
Во чреве Ночи корчился набат.
Дышали вихрями всклокоченные Грозы,
Разинув пасть, рычал чугунный Гад,
Глотая звезд спадающие гроздья.
Тянулись ввысь обозами гроба,
Из саванов глядели мертвых лица.
Оскалив рты, кивали черепа,
И с черным карканьем носились птицы.
Но твой колпак струил все тот же звон,
И страшных тайн Ты в пляске не заметил,
Провел меня по странам всех времен,
И каждый шаг огнем и кровью метил.
Ворвался в храм с гремушкой небылиц,
Где вечность держит солнечную чашу
И медом жизни кормит райских птиц,
И бросил яд, чтоб вечность стала краше.
„Я – бог богов”, в безумье начертал
На свитке времени, печаль свою лелея,
Мою любовь, как ненависть развеял
Дробил миры и червем уползал.
И вновь бежал, ныряя в тине мглы,
На красный дым вселенской печи,
Где Духи мук сжигают лик земли,
И новый крест мне взваливал на плечи.
3.
Мой бедный Шут, кончай свой дикий пляс,
Кончай игру холодными огнями,
Мы все прошли. И вот последний час
Звенит в замках тяжелыми ключами.
Стонала дважды судная труба,
Наш путь крестом встает в плавучем мраке.
Из тайных врат глядит на нас Судьба,
И луч Души на камнях чертит знаки.
Врата скрипят. Несется бледный Конь.
Мы в желтом пламени последнего порога.
Молись, мой Шут, снимай свой балахон
И жги колпак за скорби в жертву Богу.
1919 г.
---------------------------------------------
Алексей Кручьоних
Руският поет, художник, литературен теоретик и журналист Алексей Кручьоних (Алексей Елисеевич Кручёных) е роден на 9/21 февруари 1886 г. в с. Олевка, Херсонска губерния, сега гр. Олевск. Завършил е Одеското художествено училище (1906 г.). Творческият му път започва през 1907 г. в Москва като журналист, учител по рисуване, художник и автор на пародийни стихове. Член е на първата руска футуристична групировка „Гилея”, съавтор е на трите програмни манифеста на футуристите „Пощечина общественному вкусу” (1912 г.), „Слово как таковое” (1913 г.) и „Садок судей II” (1913 г.). Известен е като създател и краен апологет на теорията на т.нар. заумен език – универсален абстрактен поетичен език, опиращ се на заклинанията, фантастичната образност, полудумите и детската реч. Автор е на стихосбирките „Старинная любовь” (1912 г.), „Полуживой” ( 1913 г.), „Пустынники” (1913 г.), „Помада” (1913 г.), „Возропщем” (1913 г.), „Взорваль” (1913 г.), „Календарь” (1926 г.), „Ирониада” (1930 г.), на абсурдистката пиеса „Победа над солнцем” (1913 г.), на литературоведчески книги като „Стихи Маяковского” (1914 г.), „Заумь” (1922 г.), „Фактура слова” (1922 г.), „Фонетика театра” (1923 г.), „Сдвигология русского стиха” (1923 г.), на над 80 уникални хектографски и ръкописни книги в малък тираж (1915-1918 г.), на криминално-приключенски романи и поеми като „Разбойник Ванька-Каин и Сонька Маникюрщица” (1925 г.), „Дунька-Рубиха” (1926 г.) и др. Поетичен анархист, един от най-радикалните дейци на руския литературен авангард. Умира на 17 юни 1968 г. в Москва.
КОМЕТА СЕ ЗАБИ ПОД ВЪЗГЛАВНИЦАТА МИ
Комета под мойта възглавка лудува,
бръмчи, гъделичка, ушенцето остро целува...
КОМЕТА ЗАБИЛАСЬ КО МНЕ ПОД ПОДУШКУ
Комета забилась ко мне под подушку
Жужжит и щекочет, целуя колючее ушко
1919 г.
-----
В ЗАЛА „БРАЗИЛИЯ”
В зала „Бразилия”,
където оркестър свири и стените са сини,
ме омотаха
и ме изгониха
щото съм май
най-дрипавият
и най-красивият!
В ЗАЛЕ „БРАЗИЛИИ”
В зале „Бразилии”
где оркестр... и стены синие
меня обернули
и выгнали
за то, что я
самый худой
и красивый!
1920 г.
-----
ОТ ТРЕПЕРЕЩАТА СТЕНА СЕ ОТДЕЛИ ДЕВОЙКА
От треперещата стена
се отдели девойка,
тя намигна с охота
и стана старица.
Просто ей тъй без шум
се преобръщат квартирите,
тъй изчезват свещниците
и се стрелят хлебарките.
С ориз
в ухото.
ОТ ВЗДРОГНУВШЕЙ СТЕНЫ ОТДЕЛИЛАСЬ ДЕВУШКА
От вздрогнувшей стены
отделилась девушка
подмигнула
и стала старухой.
Так просто без шума
переворачиваются квартиры
пропадают подсвечники
и стреляются тараканы.
Рисом
в ухо.
1920 г.
---------------------------------------------
Алексей Лозина-Лозинский
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Алексей Лозина-Лозински (Алексей Константинович Любич-Ярмолович-Лозина-Лозинский) е роден на 29 ноември/11 декември 1886 г. в Санкт Петербург. Учил е в Петербургския университет, откъдето е изключен за участие в студентска стачка. На 19-годишна възраст след претърпяна злополука ампутират крака му. Живял известно време във Франция и Италия, той превежда поезия от Бодлер, Верлен, Стекети и Хайне. Автор е на книгата с памфлети „Смерть призраков” (1908 г.), на стихосбирките „Противоречия” (три отделни книги с едно и също заглавие,1912 г.), „Троттуар” (1916 г.) и „Благочестные путешествия” (1916 г.), на книгите с публицистика и пътеписни есета „Античное общество. Рим и Киев” (1913 г.), „Как беспроигрышно играть в рулетку в Монте-Карло” (1913 г.) и „Одиночество. Капри и Неаполь” (1916 г.). Самоубива се на 5/18 ноември 1916 г. в Петроград.
ЛАЗУРЕН ЯСЕН ДЕН
Лазурен ясен ден, девически прозрачен,
като газела умна гледа през стъкло
в моминска стая – на омачкано легло
сънува олимпиец, насмешлив и мрачен.
Девойката не спи... Ах, горко се вълнува!
Как нов, как страшен е светът! Лъжи, вини!
До него плаче тя и плачейки, целува
къдриците-вълни, къдриците-вълни...
ЛАЗУРНЫЙ, ЧИСТЫЙ ДЕНЬ
Лазурный, чистый день, девически-прозрачный
Взглянул, как умная, наивная газель,
В девичью комнату, на смятую постель,
Где олимпиец спал, насмешливый и мрачный.
Но девушка не спит… Ах, что она узнала!
Как нов, как страшен мир! Как люди лгали ей!
И плакала она и, плача, целовала
Волну его кудрей… волну его кудрей…
1915 г.
---------------------------------------------
Алексей Скалдин
Руският поет и писател Алексей Дмитриевич Скалдин е роден на 15 октомври 1889 г. в с. Корихново, Новгородска губерния. Учи в историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1909-1910 г.), изучава немски, френски, италиански, древногръцки и латински. Пише стихове от 9-годишен, първите му публикации са от 1909 г. Сътрудничи с поезия и изкуствоведческа публицистика на литературни издания и списания и алманаси на символистите като „Gaudeamus” (1909 г.), „Аполлон” и „Сатирикон” (1910 г.), „Отечество”, „Орлы над пропастью”, „Альманах Муз”, „Война в русской поэзии” (1910-1915 г.), „Художественные известия” (1918 г.) и др. Работил е като секретар към литературния отдел на Съюза на дейците на изкуството (1917 г.), завеждащ литературната секция на Саратовския отдел по изкуствата (1919 г.), завеждащ отдел в Педагогическия музей и в Губернската секция за охрана на паметниците на културата (1920 г.), преподавател в Педагогическия институт и във Висшата театрална работилница (1922 г.), в Държавния музеен фонд и в Института по история на изкуствата (1924 г.), библиотекар и редактор в „Госиздат” (1927 г.) и др. Член е на Всерусийския съюз на писателите (1929 г.). На няколко пъти е арестуван и осъждан с обвинения за антиреволюционна дейност (1922, 1933 и 1941 г.). Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1912 г.), на романа „Странствия и приключения Никодима старшего” (1917 г.), на книги за деца и сборници с научно-познавателен характер като „Чего было много” (1929 г.), „За рулем” (1930 г.), „Колдун и ученый” (1931 г.) и др. Умира на 28 август 1943 г. в лагера в Карлаг (по други данни: на 12 октомври 1941 г. или на18 юли 1943 г.). Голяма част от обширното му творчеството му е изгубена.
ПЕТЕРБУРГ
На Евгени Павлович Иванов
Защо забавя колесница бяг –
ти впряга май изпускаш, кочияшо?
На черни клони ляга мръсен сняг,
а призрачният небосвод ни плаши.
Пространството е равнодушно, с нищо
не вкарва тази мяра читав вклад,
немее град, химерата отзад
притихналият ум привижда.
* Евгени Павлович Иванов (1879-1942 г.) – руски писател и публицист.
ПЕТЕРБУРГ
Евгению Павловичу Иванову
Что замедляет колесницы бег, –
Иль опускаешь ты бразды, возница?
На черноту ветвей ложится снег,
А призрачное небо не глядится.
Пространство все охлаждено, и мера
Уже не учит больше ничему,
И видится притихшему уму
За ними хитрая химера.
---------------------------------------------
Амари (Михаил Цетлин)
Руският поет, писател, литературен критик, преводач и издател Михаил Осипович Цетлин (литературен псевдоним Амари) е роден на 28 юни/10 юли 1882 г. в Москва. Не успява да завърши университет, но отлично знае 5 езика. Почти целият му творчески живот минава в чужбина – от 1907 до 1017 г. емигрира във Франция и Швейцария, от 1918 до 1940 г. живее в Италия и Франция, от 1941 г. е в САЩ. Бил е член на редколегията на сп. „Молодая Россия” (1907 г.), основател и ръководител на издателство „Зёрна” (1915 г.), основател и редатор на сп. „Окно” (1923-1924 г.), редактор на поезия в парижкото списание „Современные записки” (1920-1939 г.), основател и главен редактор на сп. „Новый Журнал” в Ню Йорк (1942-1945 г.). Превеждал е Шели, Хайне, Рилке, Валери и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1906 г.), „Лирика” (1912 г.), „Глухие слова” (1916 г.), „Призрачные тени” (1920 г.), „Кровь на снегу. Стихи о декабристах” (1939 г.), на книги с проза и публицистика като „Декабристы” (1933 г.), „Пятеро и другие” (1944 г.) и др. Умира на 10 ноември 1945 г. в Ню Йорк.
С КАКВО АЗ В СЪРЦЕТО СИ МОРНО ЩЕ ТРЪГНА НАТАМ
С какво аз в сърцето си морно ще тръгна натам?
Какво ще огледам за миг при последния блян?
Наситен на земните хубости тръгвам натам.
С нетленните гледки свещени – ще тръгна натам.
И с хорските сънища светли блажено пиян,
мечтаещ за чудо, за вечност сред райския храм.
И знака голям на живялите в ада ще знам,
в геената огнена – щом си отида натам.
ЧТО Я УНЕСУ В СВОЕМ СЕРДЦЕ И С ЧЕМ Я УЙДУ
Что я унесу в своем сердце и с чем я уйду?
На что оглянусь на мгновенье в последнем бреду?
Насытившись всей красотою земною уйду,
Нетленной, священной ее красотою – уйду.
Со всем, что приснилося людям в блаженном чаду
Мечтавшим о чуде, о вечности в райском саду.
И с тем, что открылось нам, – знак побывавших в аду,
Ожог его пламени! – если теперь я уйду.
1942 г.
---------------------------------------------
Анатолий Александров
Руският поет, литературовед и публицист Анатоли Александров (Анатолий Александрович Александров) е роден на 28 март/9 април 1861 г. в с. Бибино, Тулска губерния. Завършва Ломоносовската учителска семинария при Катковския лицей (1883 г.) и историко-филологическия факултет при Московския университет (1887 г.). Преподава руски език и история на руската литература като приват-доцент в Московския университет (1891-1898 г.) и в редица средни учебни заведения в Рига, Сергиев Посад и Москва. Публикува стихове в издания като „Русский вестник”, „Исторический вестник”, „Московские ведомости”, „Богословский вестник” и др. Главен редактор е на сп. „Русское обозрение” (1892-1898 г.), основател и редактор на в. „Русское слово” (1895-1898 г.). От 1910 г. домът му е културен център на творческата интелигенция от Московска област. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1912 г.) и на трудовете „Об основных мотивах, воззрениях и идеалах в произведениях русской словесности” (1905 г.), „Писатель-подвижник (Памяти Гоголя)” (1909 г.), „Памяти К. Н. Леонтьева” (1915 г.) и „О письмах И. С. Тургенева к графине Е. С. Ламберт” (1916 г.). Умира на 14 март 1930 г. в гр. Сергиев Посад, Московска област.
ТЪГАТА ЗНАЕХ
Тъгата знаех, в мъка раснах аз,
печал и грижи в детството ми бяха...
Душата ми се вцепеняваше от мраз,
когато с радост другите играха.
Тъгата знаех, мъка ме срази,
но, красотата на душата зърнал,
успях в лицето си – дори и през сълзи –
усмивката сияеща да върна...
Я ГОРЕ ЗНАЛ
Я горе знал, средь горя я возрос;
Знакомы мне заботы и печали...
Мне душу детскую охватывал мороз,
Когда другие весело играли.
Я горе знал, средь горя я возрос;
Но красоту душой подметить гибкой
Умел повсюду я, – и мокрое от слёз
Лицо моё светилося улыбкой...
1887 г.
---------------------------------------------
Анатолий Мариенгоф
Руският поет, писател, драматург и мемоарист Анатоли Мариенхоф (Анатолий Борисович Мариенгоф) е роден на 24 юни/6 юли 1897 г. в Нижни Новгород. Първата му пиеса в стихове „Жмурки Пьеретты” е публикувана през 1916 г. След Октомврийската революция се запознава със Сергей Есенин и двамата стават първи приятели. Заедно с Есенин подготвят няколко сборника „Имажинисты” и 4 броя на сп. „Гостиница для путешествующих в прекрасном”. През 1918 г. започва работа като литературен секретар в държавното издателство на Всерусийския централен изпълнителен комитет и е един от стожерите на литературната група на имажинистите, през 1924-1925 г. завежда сценарния отдел на киностудио „Пролеткино”, а след 1941 г. работи в Ленинградското радио. Автор е на десетина сценария и на много книги с поезия, проза, пиеси, публицистика и мемоаристика, сред които „Витрина сердца” (1918 г.), „Кондитерская солнц” (1919 г.), „Магдалина” (1920 г.), „Буян-Остров. Имажинизм” (1920 г.), „Руки галстуком” (1920 г.), „Стихами чванствую” (1920 г.), „Тучелёт” (1921 г.), „Развратничаю с вдохновением” (1921 г.), „Разочарование” (1922 г.), „Заговор дураков” (1922 г.), „Двуногие” (1925 г.), „Новый Мариенгоф” (1922 г.), „О Сергее Есенине. Воспоминания” (1926 г.), „Роман без вранья” (1927 г.), „Такса-клякса” (1927 г.), „Циники” (1928 г.), „Мяч проказник” (1928 г.), „Бритый человек” (1930 г.), „Бобка-физкультурник” (1930 г.), „Екатерина” (1936 г.), „Поэмы войны” (1942 г.), „Пять баллад” (1942 г.), „Странный характер” (1954 г.), „Мой век, моя молодость, мои друзья и подруги” (1956 г.), „Маленькие комедии” (1957 г.), „Рождение поэта. Шут Балакирев” (1959 г.), „Роман с друзьями” (1965 г.) и др. Умира на 24 юни 1962 г. в Ленинград.
НОЩ, КАТО СЪЛЗА ОТ ОГРОМНО ОКО ИЗЛЯЗЛА
Нощ, като сълза от огромно око излязла,
по ресниците на покривите се е стекла.
Сякаш печален Лазар
сред улиците ридае и се упреква.
Тя се хвърля на вратовете ни – и всеки се брани
и крещи: безумна, проклета!
И в тъпанчетата воплите на страха ни
бият като звънтящи дайрета.
НОЧЬ, КАК СЛЕЗА, ВЫТЕКЛА ИЗ ОГРОМНОГО ГЛАЗА
Ночь, как слеза, вытекла из огромного глаза
И на крыши сползла по ресницам.
Встала печаль, как Лазарь,
И побежала на улицы рыдать и виниться.
Кидалась на шеи – и все шарахались
И кричали: безумная!
И в барабанные перепонки вопами страха
Били, как в звенящие бубны.
1917 г.
-----
ПЕТНО УЗРЯ КАТО КЪРВЯЩА КЛЮКВА
Петно узря като кървяща клюква,
покой. Не тръшкайте врата. Човекът...
Обикновени четри букви:
умря.
* Клюква – северна червена боровинка.
ПЯТНЫШКО, КАК ОТ РАЗДАВЛЕННОЙ КЛЮКВЫ
Пятнышко, как от раздавленной клюквы,
Тише. Не хлопайте дверью. Человек...
Простенькие четыре буквы:
– умер.
1918 г.
-----
СПОКОЙНО, ДРУЖЕ. ЧАЙ ПРОХЛАДЕН В ЧАША
На Есенин
Спокойно, друже. Чай прохладен в чаша.
С топола августовска сякаш рони се зора.
В косите гребен днес –
като разпасани коне на паша,
а утре побелели като снежен прах.
Безлюбие и обич са изтлели в „не”.
Отвява вятър стихотворна пепел!
Глава – балтийска чайка сви крилете –
аз ще склоня
на твойте остри колене.
Зениците таят ритмична мъдрост –
тъй котвите лежат
във водоеми глухи,
прохладен чай (и златен като нас)
люлее в облаците септемврийско утро.
УТИХНИ, ДРУГ. ПРОХЛАДЕН ЧАЙ В СТАКАНЕ
Есенину
Утихни, друг. Прохладен чай в стакане.
Осыпалась заря, как августовский тополь.
Сегодня гребень в волосах –
Что распоясанные кони,
А завтра седина, как снеговая пыль.
Безлюбье и любовь истлели в очаге.
Лети по ветру стихотворный пепел!
Я голову – крылом балтийской чайки
На острые колени
Положу тебе.
На дне зрачков ритмическая мудрость –
Так якоря лежат
В оглохших водоемах,
Прохладный чай (и золотой, как мы)
Качает в облаках сентябрьское утро.
1920 г.
---------------------------------------------
Анатолий Фиолетов
Руският поет Анатолий Фиолетов (истинско име Натан Беньяминович Шор) е роден през 1897 г. в гр. Одеса. Първите му публикувани стихове са от 1914 г., тогава излиза и единствената му стихосбирка „Зелёные Агаты: Поэзы”. От 1915 до 1917 г. публикува стихове в сборници и алманаси на футуристите като „Седьмое покрывало”, „Авто в облаках”, „Серебряные трубы”, „Чудо в пустыне” и „Ковчег”. Постъпва в юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса, но през 1917 г. е бил мобилизиран да работи като инспектор към органите за криминални разследвания. Умира на 27 ноември 1918 г. в Одеса, убит е при сражение с бандити. Най-пълното издание с негови творби е „О лошадях простого звания” (2000 г.).
ЗА КОНЕТЕ
1.
На улицата вечерта се спуска,
в замръзналите локви блясък въси.
Жребчета изпълнително препускат,
за да заслужат по-добре с труда си
вечеря скромна и почивка къса.
Унило капе дъжд, от облак ръси;
с прозявка кончетата гриви тръскат
и шепнат: „Сладко е, макар и късно,
в дванайсет вкъщи да се прибереме,
овес да хапнем, после, изморени,
до рамо на колега да задремем...”
2.
О, колко самообладание
таят конете с просто звание,
в труд не обръщайки внимание
на трудното съществувание!
О ЛОШАДЯХ
1.
На улицы спустился вечер зябкий
И горестно мерцал в овальных лужах.
Сновали исполнительно лошадки,
Стараясь заслужить, как можно лучше,
Физическим трудом свой скромный ужин.
Уныло падал дождь, сочась из тучи,
И лошади, зевавшие украдкой,
Шептали про себя: „Как будет сладко,
Домой часов в двенадцать воротившись,
Овес сначала скушать, утомившись,
Затем уснуть, к коллеге прислонившись...”
2.
О, сколько самообладания
У лошадей простого звания,
Не обращающих внимания
На трудности существования!
-----
В КАНАВКАТА
Болнавата намръщена камбанка
на хилаво краченце се клатушка,
тя рогчета към слънцето протяга,
върти набръчканото си калъфче.
Очите й отчаяно линеят,
калъфчето й не е с модна кройка,
а безнадеждни погледи лелеят:
„Все там ми е, о, чуйте мойта болка!”
В КАНАВЕ
Чахоточный угрюмый колокольчик,
Качаясь на зеленой хрупкой ножке,
Развертывал морщинистый чехольчик,
Протягивал навстречу солнцу рожки.
Глаза его печальные линяли,
Чехольчик был немодного покроя,
Но взгляды безнадежные кричали:
„Мне все равно, вы видите, – больной я!”
---------------------------------------------
Андрей Белий
Руският писател, поет и литературен критик Андрей Бели (Андрей Белый, псевдоним на Борис Николаевич Бугаев) е роден на 14/26 октомври 1880 г. в Москва. Завършва физико-математическия факултет на Московския университет (1903 г.). През 1903 г. основава литературния кръг „Аргонавты”, изявява се като един от водещите дейци на руския символизъм. Сътрудничи активно на списания като „Весы”, „Мир искусства”, „Новый путь”, „Золотое руно”, „Перевал” и др. В ранната му поезия са характерни мистичните мотиви, гротескното възприятие на действителността и формалното експериментаторство. Романът му „Петербург” (1914 г.) е сатирично представяне на руската държавност. Съосновател е на изд. „Мусагет” (1909 г.), редактира сп. „Труды и дни” (от 1912 г.), след Октомврийската революция чете лекции по теория на поезията и прозата в московската Пролетарска културно-просветна организация. Автор е на стихосбирките „Золото в лазури” (1904 г.), „Пепел” (1909 г.), „Урна” (1909 г.), „Христос воскрес” (1918 г.), „Звезда” (1922 г.) и др., на романи, автобиографична проза и литературоведчески изследвания, сред които „Возврат” (1905 г.) , „Кубок метелей” (1908 г.), „Серебряный голубь” (1909 г.), „Символизм” (1910 г.), „Луг зелёный” (1910 г.), „Трагедия творчества. Достоевский и Толстой” (1911 г.), „Арабески” (1911 г.), „Котик Летаев” (1915 г.), „Рудольф Штейнер и Гёте в мировоззрении современности” (1917 г.), „Крещёный китаец” (1921 г.), „Воспоминания о Блоке” (1923 г.), „Москва под ударом” (1926 г.), „На рубеже двух столетий” (1930 г.), „Маски” (1932 г.), „Начало века” (1933 г.), „Между двух революций” (1934 г.), „Мастерство Гоголя” (1934 г.) и др. Умира на 8 януари 1934 г. в Москва.
РУСИЯ
Полята на мойта земя
оскъдни със скръб са пропити.
Пространствата с хълмове там,
о, шир, изгърби, изгърби ти!
Далечен дим чорлав дими.
Далечни селца рошавеят.
И в рошав поток от мъгли
губернии гладни се реят.
Пред мен е простряна войска,
в пространствата чезнат пространства.
Русийо, къде да се свра
без болести, глад и пиянство?
В страната от глад и от студ
и мряха, и мрат милиони.
Покойници чакаха тук
и чакат скърбящи разломи.
Смъртта надалеч се разля
в гори, в градовете, в селата,
в оскъдните родни поля,
в губернии гладни в мъглата.
РУСЬ
Поля моей скудной земли
Вон там преисполнены скорби.
Холмами пространства вдали
Изгорби, равнина, изгорби!
Косматый, далекий дымок.
Косматые в далях деревни.
Туманов косматый поток.
Просторы голодных губерний.
Просторов простертая рать:
В пространствах таятся пространства.
Россия, куда мне бежать
От голода, мора и пьянства?
От голода, холода тут
И мерли, и мрут миллионы.
Покойников ждали и ждут
Пологие скорбные склоны.
Там Смерть протрубила вдали
В леса, города и деревни,
В поля моей скудной земли,
В просторы голодных губерний.
-----
ЕСЕН
В твойте длани ръцете ми хлипаха.
Заминаваш си – свъсила вежди.
Погледни, как брезите разсипаха
сякаш в кървав дъждец листи прежни.
Есен бледа е, есен студена е,
разпростряна в небесната ниша.
С хоризонт от безплодни селения
в ясна властна твърд облачна диша.
* В стихотворението „Есен” Андрей Бели тъгува по безумната си двегодишна любов със съпругата на Александър Блок – Любов Менделеева.
ОСЕНЬ
Мои пальцы из рук твоих выпали.
Ты уходишь – нахмурила брови.
Посмотри, как березки рассыпали
Листья красные дождиком крови.
Осень бледная, осень холодная,
Распростертая в высях над нами.
С горизонтов равнина бесплодная
Дышит в ясную твердь облаками.
1906 г.
-----
ЛЮБОВ
Бе в здрач покой. Прибоят бе край нас.
Ти се усмихваше, мълвеше нещо:
„Пак ще се срещнем с теб... До нови срещи...”
Лъжа бе туй. Разбрахме ти и аз,
че тази вечер е прощална. Ето,
небето с плам оловен румени вина.
Издува волно корабът платна.
Безспирно кряскат чайки над морето.
Взрях шеметна тъга към далнини.
Към кораба, отплувал със зората
сред нежни изумрудени вълни,
разперил като лебед бял крилата.
Отнесе го натам безкрайна длъж.
На фона на небе златистобледо
изскочи облак тъмен изведнъж
и сякаш ярък аметист съгледах.
ЛЮБОВЬ
Был тихий час. У ног шумел прибой.
Ты улыбнулась, молвив на прощанье:
„Мы встретимся... До нового свиданья...”
То был обман. И знали мы с тобой,
что навсегда в тот вечер мы прощались.
Пунцовым пламенем зарделись небеса.
На корабле надулись паруса.
Над морем крики чаек раздавались.
Я вдаль смотрел, щемящей грусти полн.
Мелькал корабль, с зарею уплывавший
средь нежных, изумрудно-пенных волн,
как лебедь белый, крылья распластавший.
И вот его в безбрежность унесло.
На фоне неба бледно-золотистом
вдруг облако туманное взошло
и запылало ярким аметистом.
-----
УТРО
Рой блясъци. Утро: аз пак съм свободен и волен.
Пердето вдигни: там в елмази, в пожар, в кехлибар
камбанен е кръст. Аз съм болен? О, не – не съм болен.
Ръцете, над одъра вдигнати – в сребърна жар.
Зора аленее, там бури са – в пурпура бури.
Хванете, ловете: възкръснах аз, вижте – воскрес...
Отплува ковчегът ми – златен в златисти лазури.
Поставят ме пак; на челото ми слагат компрес.
УТРО
Рой отблесков. Утро: опять я свободен и волен.
Открой занавески: в алмазах, в огне, в янтаре
Кресты колоколен. Я болен? О нет – я не болен.
Воздетые руки горе на одре – в серебре.
Там в пурпуре зори, там бури – и в пурпуре бури.
Внемлите, ловите: воскрес я – глядите: воскрес.
Мой гроб уплывет – золотой в золотые лазури.
Поймали, свалили; на лоб положили компресс.
1907 г.
---------------------------------------------
Андрей Звенигородский
Руският поет и литературен критик Андрей Звенигородски (Андрей Владимирович Звенигородский) е роден на 26 юни 1878 г. в гр. Ардатов, Нижгородска губерния. Произхожда от стар дворянски род. Завършил е юридическия факултет на Московския университет (1901-1906 г.). Бил е земски началник, член на Нижгородската земска управа (1910 г.), редактор на литературния отдел на „Нижегородская Земская газета” (1912 г.), литературен консултант и рецензент. Печатал е стихове в провинциални издания като „Нижегородские Губернские Ведомости”, „Казбек” „Терек” и др. Работил е в издателствата „Московский Рабочий” и „Гослитиздат”, взима участие в подготовката на пълните събрани съчинения на Лев Толстой. Член е на Съюза на писателите на СССР (1944 г.). Автор е на стихосбирките „Белая горячка” (1906 г.), „Под холодным небом” (1909 г.) и „Чуть на крылах” (1926 г.). Умира на 1 януари 1961 г. в Москва.
СЪН СЕ РАЗГЪРНА
Сън се разгърна. Ти, нежна, си с мен.
Цялата молиш ме ден подир ден.
Свършват разделите, тръгват си те.
Щастие бурно – див бурен – расте.
Буйният мъх се разрасна така,
че се заплетоха хмел и елха.
Дебри безкрайни с омайни лица.
В златни находища – наште сърца.
СНЫ РАЗВЕРНУЛИСЬ
Сны развернулись. Ты, нежная, здесь.
Вся ко мне просишься. Жду тебя весь.
Всё отошло, что держало нас врозь.
Счастье, как дикий бурьян, разрослось.
В зарослях буйных ползучего мха
Всё перепуталось: хмель и ольха.
Роща за рощей, и нет им конца.
В россыпях золота наши сердца.
1908 г.
---------------------------------------------
Андрей Платонов
Руският писател, поет, драматург и журналист Андрей Платонов (Андрей Платонович Климентов/ Платонов) е роден на 20 август/1 септември 1899 г. в гр. Воронеж. По образование е инженер-мелиоратор, завършва Воронежкия политехнически институт (1924 г.). Публикува от 1919 г., сътрудничи на издания като „Железный путь”, „Известия Совета Обороны Воронежского укрепленного района”, „Литературная газета”, „Красная новь”, „Новый мир”, „Октябрь”, „Молодая гвардия”, „Правда”, „Красная звезда”. Пише стихотворения, романи, повести, разкази, пиеси, сценарии и публицистика. Автор е на стихосбирката „Голубая глубина” (1922 г.), на книгите с проза и публицистика „Происхождение мастера” (1928 г.), „Впрок” (1931 г.), „Река Потудань” (1937 г.), „Под небесами родины” (1942 г.), „Одухотворённые люди” (1942 г.), „Рассказы о Родине” (1943 г.), „Броня” (1943 г.), „В сторону заката солнца” (1945 г.), „Финист – Ясный Сокол” (1947 г.),, „Башкирские народные сказки” (1947 г.), на пиесите „Дураки на периферии” (1928 г.), „Шарманка” (1930 г.), „Высокое напряжение” (1931 г.), „14 красных избушек” (1931 г.), „Волшебное существо” (1944 г.), „Ученик Лицея” (1948 г.) и др. Голяма част от творбите му са публикувани няколко десетилетия след смъртта му. Умира на 5 януари 1951 г. в Москва.
БЕШЕ НОЩ, АХ, БЕШЕ НОЩ, СЕЛА И НИВИ ЛЕКО СПЯХА
Беше нощ, ах, беше нощ, села и ниви леко спяха
и зовяха мълчаливо звезден бляскав коловоз.
Дишаше степта в премала, духом тихи, телом голи
страх беряхме, сякаш бяхме на отплаващ друсащ мост.
Сутринта не ще разкажеш как летеше там звезда,
где ли падна и угасна сред блатиста пустота.
От земята ще избликне с вик небесната вода
и ще стихне в бледосинята далечна висота.
ТОЮ НОЧЬЮ, ТОЮ НОЧЬЮ ЧУТКО СПАЛИ ПАШНИ, СЕЛА
Тою ночью, тою ночью чутко спали пашни, села,
Звали молча к ним дороги, уходили на звезду.
И дышала степь в истоме сердцем тихим, телом голым,
Как в испуге, на дрожащем уплывающем мосту.
Завтра утром не расскажешь, как летела там звезда,
Где упала и погасла на болотной пустоте.
Ранним часом с земи хлынет вся небесная вода
И замрет на бледно-синей, уходящей высоте.
-----
ОСТАРЯВАМЕ, ЗАТУЙ СМЕ ОЩЕ ЖИВИ
На М. А. К.
Остаряваме, затуй сме още живи,
морно време мокри белите очи –
значи с теб били сме млади и красиви,
но любовната ни буря пак звучи.
Все по-мила си ми, все за теб милея –
страст неистова, сменена с топлина.
Чувам как сърцето мое зрее,
да посее родна равнина.
Ти си жива и очите ти сияят,
и сърцето ти забързано тупти в нощта,
но животът спира и за теб ще знаят:
век край нас векува вярната душа.
* Стихотворението е посветено на жената на поета – Мария Александровна Кашинцева.
МЫ СТАРЕЕМ, ПОТОМУ ЧТО МЫ ЖИВЫЕ
М. А. К.
Мы стареем, потому что мы живые,
Нам усталость мочит белые глаза, –
Значит, мы с тобою были молодые,
Но еще гремит любовная гроза.
Оттого ты с каждым годом мне милее –
Жар неистовый сменен на теплоту.
Слышу я, как сердце мое зреет,
Чтоб, созрев, упасть в родном саду.
Ты еще жива, твои глаза сияют,
Сердце грудь качает, краснея и спеша,
Но года замрут и про тебя мне скажут:
Век отвековала верная душа.
---------------------------------------------
Анна Ахматова
Руската поетеса и преводачка Ана Ахматова (Анна Андреевна Горенко/ Ахматова) е родена на 11/23 юни 1889 г. в курортен район край Одеса. Първото си стихотворение пише на 11-годишна възраст, първите й поетични публикации в печата са от 1907 г. Учи право в юридическия факултет в Киев и в историко-литературния факултет в Петербург. Представителка е на литературния стил акмеизъм. От 1923 до 1940 г. над публикуването на стиховете й тегне забрана, част от творчеството й е забранена от цензурата до края на 80-те години. През това време тя продължава да пише поезия, пише есета за Пушкин, мемоари за Блок, Манделщам и Модилиани (известни са 16 платна на художника, за които поетесата е позирала). Превежда творчеството на френски, индийски, корейски, арменски и др. автори. Авторка е на стихосбирките „Вечер” (1912 г.), „Четки” (1914 г.), „Белая стая” (1917 г.), „Подорожник” (1921 г.), „Anno Domini” (1922 г.), „Тростник” (1940 г.), „Из шести книг“ (1940 г.), „Избрано” (1943 г.), „Стихотворения” (1961 г.) и др. През 1955 г. е възстановена в Съюза на писателите на СССР. През 1964 г. получава международната литературна награда „Етна-Таормина”, а през 1965 г. става почетен доктор на Оксфордския университет. Умира на 5 март 1966 г. в Москва. Едно от най-значимите й произведения – автобиографичният поетичен цикъл „Реквием”, е публикувано чак през 1989 г.
НАУЧИХ СЕ НА МЪДЪР, ПРОСТ ЖИВОТ
Научих се на мъдър, прост живот,
небето гледам и на Бог се моля,
а вечер дълго скитам, търся брод
да притъпя ненужните неволи.
Щом репеи в дерето шумолят
и щом офика цветен грозд възнася,
ще бъде в стиховете ми богат
животът тленен, тленен и прекрасен.
Аз се завръщам. Ближе мойта длан
и мърка пухкавият ми приятел,
блести в далечината огнен плам
от кулата на езерния гатер.
В миг ще прореже тишината глас
на щъркел и ще бликне нежна струя.
И ако ме потърсиш в този час,
навярно даже няма да те чуя.
* С „лесопильня” Ахматова загатва за сталинските репресии, кулата край езерото е кула над „дъскорезницата”, „месомелачката” на лагер за политически затворници.
Я НАУЧИЛАСЬ ПРОСТО, МУДРО ЖИТЬ
Я научилась просто, мудро жить,
Смотреть на небо и молиться Богу,
И долго перед вечером бродить,
Чтоб утомить ненужную тревогу.
Когда шуршат в овраге лопухи
И никнет гроздь рябины желто-красной,
Слагаю я веселые стихи
О жизни тленной, тленной и прекрасной.
Я возвращаюсь. Лижет мне ладонь
Пушистый кот, мурлыкает умильней,
И яркий загорается огонь
На башенке озерной лесопильни.
Лишь изредка прорезывает тишь
Крик аиста, слетевшего на крышу.
И если в дверь мою ты постучишь,
Мне кажется, я даже не услышу.
1912 г.
-----
КРАЯТ НА ДЕМОНА
Сякаш Врубел е вдъхновено
с лунен лъч тоз профил скицирал.
И споделя вятър блажено
туй, което Лермонтов скрил е.
* Михаил Врубел (1856-1910 г.) – руски художник-символист.
* Героят на поемата „Демон” на руския поет Михаил Лермонтов (1814-1841 г.) е паднал ангел, който е прогонен от рая.
КОНЕЦ ДЕМОНА
Словно Врубель наш вдохновенный,
Лунный луч тот профиль чертил.
И поведал ветер блаженный
То, что Лермонтов утаил.
1961 г.
-----
КЛЕТВА
И нека претапя тя болката в сила –
онази, която с любим се прощава.
Кълнем се в децата, пред гробни могили,
че никой покорни не ще ни направи!
КЛЯТВА
И та, что сегодня прощается с милым, –
Пусть боль свою в силу она переплавит.
Мы детям клянемся, клянемся могилам,
Что нас покориться никто не заставит!
1941 г.
-----
В ПАМЕТ НА ПРИЯТЕЛЯ
В Деня победен с нежната мъглица,
зората щом в зарята ни влетя,
като край гроб безименен вдовица
се грижи късна пролет за света.
Не бърза тя да се изправи тук,
към пъпки диша и тревите гали,
от рамо земно пеперудка сваля,
от първото глухарче рони пух.
ПАМЯТИ ДРУГА
И в День Победы, нежный и туманный,
Когда заря, как зарево, красна,
Вдовою у могилы безымянной
Хлопочет запоздалая весна.
Она с колен подняться не спешит,
Дохнет на почку и траву погладит,
И бабочку с плеча на землю ссадит,
И первый одуванчик распушит.
1945 г.
-----
МУЗА
Когато разбера, че наближава,
в нощта едва дочаквам я така.
Ах, почест, младост, свобода отдавам
на гостенка със свирчица в ръка.
И ето, влиза. С мен е, с мен блянува
внимателно лиричната ми страст.
Аз питам: „Ти на Данте ли диктува
тоз страшен Ад?” Тя отговаря: „Аз!”
МУЗА
Когда я ночью жду ее прихода,
Жизнь, кажется, висит на волоске.
Что почести, что юность, что свобода
Пред милой гостьей с дудочкой в руке.
И вот вошла. Откинув покрывало,
Внимательно взглянула на меня.
Ей говорю: „Ты ль Данте диктовала
Страницы Ада?” Отвечает: „Я”.
1924 г.
-----
ЗАБРАВЯТ НИ
Забравят ни? Що за прокоба!
Сто пъти в забрава тъжа,
сто пъти бях легнала в гроба,
май там и сега си лежа.
А музата, глуха и сляпа
изтляла зърната в пръстта,
издига се, феникс е сякаш,
в ефира син от пепелта.
ЗАБУДУТ
Забудут? – вот чем удивили!
Меня забывали не раз,
Сто раз я лежала в могиле,
Где, может быть, я и сейчас.
А Муза и глохла и слепла,
В земле истлевала зерном,
Чтоб после, как Феникс из пепла,
В эфире восстать голубом.
1957 г.
-----
С ВЪГЛЕН НА ХЪЛБОКА ЛЯВ ТИ СПЛЕТИ
С въглен на хълбока ляв ти сплети
място да стреляш пак,
птица с тъгата ми да отлети
в нощния пущинак.
Няма да трепне твойта ръка.
Скъпи, да чакаш недей.
Литне ли птицата – мойта тъга,
кацнала в клоните, нека запей.
И там от прозорец спокоен свой
някой да ме различи:
„Глас е познат, но без думи е той!” –
и да сведе очи.
УГЛЁМ НАМЕТИЛ НА ЛЕВОМ БОКУ
Углём наметил на левом боку
Место, куда стрелять,
Чтоб выпустить птицу – мою тоску
В пустынную ночь опять.
Милый! не дрогнет твоя рука.
И мне недолго терпеть.
Вылетит птица – моя тоска,
Сядет на ветку и станет петь.
Чтоб тот, кто спокоен в своем дому,
Раскрывши окно, сказал:
„Голос знакомый, а слов не пойму” –
И опустил глаза.
1914 г.
-----
ЕЛА ДА МЕ ВИДИШ
Ти ела да ме видиш така.
Аз съм жива. Боли ме. Пристигай.
Няма в тези ръце топлинка,
тези устни изрекоха: „Стига!”
Всяка вечер в креслото си там
до прозореца пътя аз виждам.
Теб ли, теб ли упреквам, не знам,
за горчилката в моите грижи!
На земята за мен няма страх,
тежък задух все пак се разнася.
Само нощите страшни са, в тях
аз очите ти виждам в съня си.
ПРИХОДИ НА МЕНЯ ПОСМОТРЕТЬ
Приходи на меня посмотреть.
Приходи. Я живая. Мне больно.
Этих рук никому не согреть,
Эти губы сказали: „Довольно!”
Каждый вечер подносят к окну
Мое кресло. Я вижу дороги.
О, тебя ли, тебя ль упрекну
За последнюю горечь тревоги!
Не боюсь на земле ничего,
В задыханьях тяжелых бледнея.
Только ночи страшны оттого,
Что глаза твои вижу во сне я.
1912 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Най-досадното нещо на света са чуждите мечти и чуждият разврат.
* * *
Да се живее – волно, да се умира – вкъщи
* * *
Когато на улицата крещят: „Глупак”, не е задължително да се обръщате.
* * *
За Бога няма мъртви.
* * *
След отчаянието настъпва спокойствие, а от надеждата се полудява.
* * *
Стиховете, дори и най-великите, не правят автора щастлив.
* * *
Най-трайна на земята е тъгата.
* * *
Осми март са го измислили импотентните. Как може да си спомняш за жената един път в годината?
* * *
В действителност никой не знае в каква епоха живее. Така и ние в началото на века не знаехме, че живеем в навечерието на европейската война и на Октомврийската революция.
* * *
Страшно е да се каже, но хората виждат само това, което искат да видят, и чуват само това, което искат да чуят. На това качество на човешката природа се държат 90 % от чудовищните слухове, лъжливите репутации, свято пазените сплетни. Ще помоля тези, които не са съгласни с мен, да си спомнят това, което им се е наложило да чуят за себе си.
* * *
Измяната може да се прости, а обидата не бива.
* * *
Аз съм ученичка на живота.
* * *
Достоевски е знаел много, но не всичко. Той например е мислил, че ако убиеш човек, ще станеш Разколников. А сега ние знаем, че можеш да убиеш пет, десет, сто човека и вечерта да отидеш на театър.
* * *
Мъже, вие си мислите, че жените обичат хубавците или героите. Не, те обичат онези, които им обръщат внимание.
* * *
Пушенето – това е верига от унижения, през цялото време трябва да искаш от някого разрешение.
* * *
Има неповторими думи, който ги е казал – твърде много е изгубил.
* * *
Най-силни от всичко на света са лъчите на спокойните очи.
* * *
Поетът е гол като сокол, никой нищо не може да му даде и не е в състояние да отнеме перото му.
* * *
Добре възпитаният човек не обижда другия поради непохватност. Той обижда само умишлено.
* * *
Аз имах голяма слава, изпитах по-голямо безславие – и се убедих, че всъщност това е едно и също.
* * *
Велика слава и безславие – всичко от мен е преживяно и състоянията са еднакви, два края на жезъла или на тоягата, наречена живот или съдба.
* * *
Върви си вкъщи и нищо не очаквай.
* * *
Когато погребват епохата, не звучи надгробен псалм.
* * *
Истинската нежност не можеш да сбъркаш с нищо, тя е тиха, но ти винаги знаеш точно за нейното присъствие.
* * *
Нощем градът е прекатурено небе.
* * *
Струва ми се, че един наставник е зрелище величествено, а два – вече е комично.
* * *
Моля се на лъча в прозореца, той е блед, тънък, прям. Днес мълча от сутринта, а сърцето е разполовено.
* * *
Може да е забележителен поет, но да пише слаби стихове.
* * *
От другите хвалбата за мен е като пепел. От теб и хулата е похвала.
* * *
Както е известно, бъдещето хвърля своята сянка, много преди да настъпи.
* * *
И само в пламъка на любовта ще се разруши стената от обиди, неразбиране и мързел.
* * *
А в стаята на изпадналия в немилост поет се редуват да дежурят страхът и музата.
* * *
Съзнанието за неправдата на парите е неизтребимо в руската душа.
* * *
Толкова много камъни са хвърлени върху мен, че нито един от тях вече не е страшен.
* * *
Никой не може да отнеме дарбата на поета, на него нищо не му е нужно освен талант.
* * *
Всички ние сме за малко на гости в живота. Животът – това е само навик.
* * *
Когато умрем, няма да стане по-тъмно. А може би ще стане по-светло.
* * *
Такава съм. Пожелавам ви друга. По-добра.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Самое скучное на свете – чужие сны и чужой блуд.
* * *
Жить – так на воле, умирать – так дома.
* * *
Когда на улице кричат „Дурак!” не обязательно оборачиваться.
* * *
Для Бога мёртвых нет.
* * *
После отчаяния наступает покой, а от надежды сходят с ума.
* * *
Стихи, даже самые великие, не делают автора счастливым.
* * *
Всего прочнее на земле – печаль.
* * *
Восьмое марта выдумали импотенты. Как можно вспоминать о женщине один раз в году?
* * *
В сущности, никто не знает в какую эпоху он живет. Так и мы не знали в начале десятых годов, что жили накануне европейской войны и Октябрьской революции.
* * *
Страшно выговорить, но люди видят только то, что хотят видеть, и слышат только то, что хотят слышать. На этом свойстве человеческой природы держится 90% чудовищных слухов, ложных репутаций, свято сбережённых сплетен. Несогласных со мной я только попрошу вспомнить то, что им приходилось слышать о самих себе.
* * *
Измену простить можно, а обиду нельзя.
* * *
Я у жизни ученица.
* * *
Достоевский знал много, но не всё. Он, например, думал, что если убьёшь человека, то станешь Раскольниковым. А мы сейчас знаем, что можно убить пять, десять, сто человек и вечером пойти в театр.
* * *
Мужчины, вы думаете женщины любят красавцев или героев. Нет, они любят тех кто ими занимается.
* * *
Курение – это цепь унижений, все время надо спрашивать у кого-то разрешение.
* * *
Есть неповторимые слова, кто их сказал – истратил слишком много.
* * *
Сильней всего на свете лучи спокойных глаз.
* * *
Поэт – гол как сокол, ему дать никто не может и отнять перо не в состоянии.
* * *
Благовоспитанный человек не обижает другого по неловкости. Он обижает только намеренно.
* * *
Я была в великой славе, испытала величайшее бесславие – и убедилась, что, в сущности, это одно и то же.
* * *
Великая слава, бесславие – все мною пройдено и состояния одинаковые, два конца жезла или палки, названной жизнью или судьбой.
* * *
Иди домой и ничего не жди.
* * *
Когда погребают эпоху, надгробный псалом не звучит.
* * *
Настоящую нежность не спутаешь ни с чем, и она тиха, но ты всегда точно знаешь о её присутствие.
* * *
Ночью город – опрокинутое небо.
* * *
Мне кажется, что один мэтр – зрелище величественное, а два – уже смешное.
* * *
Молюсь оконному лучу, он бледен, тонок, прям. Сегодня я с утра молчу, а сердце пополам.
* * *
Можно быть замечательным поэтом, но писать плохие стихи.
* * *
От других мне хвала, что зола. От тебя и хула – похвала.
* * *
Будущее, как известно бросает свою тень задолго до того, как войти.
* * *
И только в пламени любви разрушится стена обид, непонимания и лени.
* * *
А в комнате опального поэта, дежурят страх и Муза в свой черед.
* * *
Сознание неправды денег неистребимо в русской душе.
* * *
Так много камней брошено в меня, что ни один из них уже не страшен.
* * *
Дар поэта невозможно забрать, кроме таланта ему ничего не нужно.
* * *
Все мы немного у жизни в гостях. Жизнь – это только привычка.
* * *
Когда умрем, темней не станет, А станет, может быть, светлей.
* * *
Какая есть. Желаю вам другую. Получше.
---------------------------------------------
Анна Баркова
Руската поетеса, писателка, есеист и драматург Ана Баркова (Анна Александровна Баркова) е родена на 16/29 юли 1901 г. в гр. Иваново-Вознесенск, Владимирска губерния. Завършва гимназия в родния си град (1919 г.). Първите й поетични публикации са от 1918 г., когато сътрудничи на в. „Рабочий край”. През 1922 г. е секретар на А. Луначарски, през следващите години работи в различни вестници и издателства, най-дълго във в. „Правда” (1924-1929 г.). Публикува в списания и сборници като „Красная новь”, „Новый мир”, „Красная нива”, „Печать и революция”, „Русская поэзия XX века. Антология русской лирики” и др. Осъждана е няколко пъти с политически обвинения за антисъветска агитация и е репресирана в продължение на 30 години, от които 23 години прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Карлаг, Воркута, Инту, Абез, Мордовия и др. в периодите 1934-1939 г., 1947-1956 г. и 1957-1965 г. През 1965 г. е реабилитирана. Стиховете й през тези години могат да бъдат срещнати само в някои от лагерните издания и в лагерните архиви. Авторка е на стихосбирката „Женщина” (1922 г.) и на пиесата „Настасья Костер” (1923 г.). Нейна поезия, проза и публицистика започва да се издава едва след 1990 г., най-пълно издание с нейни творби е книгата „Вечно не та” (2002 г.). Голяма част от литературното й наследство още не е публикувана, а много от творбите й са изгубени. Умира на 29 април 1976 г. в Москва.
НА ТЕБ, ПОСЛЕДНА МОЯ ТИ ЗОРА
„И не защото тя е светлина,
та за мечтите не е нужно светло...”
И. Аненски
На теб, последна моя ти зора,
през мрачен облак впила светлината,
за неугасващ лъч благодаря.
Разпръсна сън бездънен на душата.
Към теб насреща плахо идвам там
и вярвам, че безсмъртен знак ни чака.
Ако по пътя сетен падна, знам:
при светлина ще падна, не сред мрака.
ТЕБЯ, МОЮ ПОСЛЕДНЮЮ ЗАРЮ
„Не потому что от неё светло,
А потомучто с ней не надо света...”
Ин. Анненский
Тебя, мою последнюю зарю,
Проникшую сквозь тягостные тучи,
За свет немеркнущий благодарю.
Рассеяла ты сон души дремучий.
К тебе навстречу с робостью иду
И верую, что есть бессмертья знаки.
И если по дороге упаду,
То упаду под светом, не во мраке.
1971 г.
-----
ИЗПИТАНИЕ С ЛАСКА
Твърде гъвкава аз родих се.
Жарко жареха ме лъчите.
Пантера не съм, грешите,
тигрица съм – рижи очите ми.
Така ме наричат – тигрица,
лицемерка съм укротена.
О, тъй сладко е – разяриш се
и поглед помръква смирено!
Този край изстива зиме,
храната е с вкус блудкав.
Изоставено в пустинята
е леговището смутно.
В грубостта си простодушна
бях послушната дивачка,
бяха нощите задушни,
а виденията зрачни.
Край пустинята се свивах
в срам от моята измяна
и замествах горделивост
с плен спокоен в сладост странна.
О, докосвайки звяра игриво,
ти ми каза весело: „Здрасти!”
И обля сърцето ми тигрово
с нежност и лукавство.
Всяка ласка отрова оставя
сред пустинната жар за звяра.
Укротителю, дай ми право
на мъничко ярост.
ИСПЫТАНИЕ ЛАСКОЙ
Я родилась слишком гибкой.
Глаза мои солнцем выжжены.
Пантерой назвать – ошибка;
Но тигрицы – с глазами рыжими.
Так, имя мое – тигрица,
Укрощенная лицемерка.
О, как сладко разъяриться
И золотом глаз померкнуть!
Этот край зимой так стынет,
И вкус у пищи пресный.
Покинуто там, в пустыне,
Логово неизвестное.
В грубости простодушной
Цвела голова дикарки,
Только ночи были душны,
И виденьями ярки.
И, крадучись, из пустыни
Я скрылась, стыдясь измены,
И познала моя гордыня
Сладость странного плена.
Прикоснувшись к шерсти звериной,
Ты сказала весело: „Здравствуй!”
И скользнуло сердце тигриное
В нежность и в лукавство.
Испытание лаской – отрава
Для зверя пустынного жара.
Укротитель, дай мне право
На маленькую ярость.
1924 г.
---------------------------------------------
Анна Радлова
Руската поетеса, преводачка и театрален педагог Анна Дмитриевна Дармолатова/ Радлова е родена на 3/16 февруари 1891 г. в Санкт Петербург. Първите й публикувани стихове са в сп. „Аполлон” (1916 г.). Авторка е на стихосбирките „Соты” (1918 г.), „Корабли” (1920 г.), „Крылатый гость” (1922 г.), „Богородицын корабль” (пиеса в стихове, 1923 г.) и др. През 1931 г. завършва книгата си „Повесть о Татариновой”, която е издадена чак през 1997 г. Превежда Балзак, Мопасан, Шекспир. Работи в сферата на театъра. През 1942 г. е евакуирана в Пятигорск заедно със състава на Театъра на ленинградския съвет, но немците завземат града и изпращат състава в Берлин. След войната заедно със съпруга си се оказват в Париж и по предложение на съветската мисия се връщат в родината, но веднага са арестувани и осъдени на 10 години затвор. Анна Радлова умира на 23 февруари 1949 г. в с. Перебори, сега част от Рибинск. Реабилитирана е посмъртно.
УМЕЕ ТЯЛОТО ДА СТРАДА
Умее тялото да страда, близко
са скръб телесна и на радост дух.
Ти тук дойде, но да прекланям слух
към речите любовни не поисках
и радостта ранена се изплиска.
Пресветите, преблагите очи
видях – пламтящ небесен свод облитат,
стълб огнен в дремещи води звучи,
в платна на кораб лек видях лъчи
и въздуха трептящ над планините.
И аз приех сърдечно твоя дар –
любовния ти слънчев мил пожар.
СТРАДАТЬ УМЕЕТ ТЕРПЕЛИВО ТЕЛО
Страдать умеет терпеливо тело,
Телесной скорби веселится дух.
Ты подошел, но преклонить свой слух
К речам любовным я не захотела,
И раненая радость отлетела.
Тогда в пресветлых, преблагих глазах
Я увидала неба свод горящий,
Горящий столб на дремлющих водах,
И паруса на легких кораблях,
И тонкий воздух гор, едва дрожащий.
Ты все принес, и приняла я в дар
Твою любовь и солнечный пожар.
1917 г.
---------------------------------------------
Антон Чехов
Руският писател, драматург и поет Антон Чехов (Антон Павлович Чехов) е роден на 16/29 януари 1860 г. в гр. Таганрог. Завършва медицинския факултет при Московския университет (1884 г.). През целия си живот работи като лекар. Първите му публикации са от 1879 г., първата му по-известна творба „Письмо донского помещика Степана Владимировича N. к ученому соседу д-ру Фридриху” е публикувана през 1880 г. в сп. „Стрекоза”. Сътрудничи активно в издания като „Будильник”, „Зритель”, „Осколки”, „Новое время”, „Северный вестник” и др. През 1888 г. получава академичната Пушкинска награда за литература. Член е на Съюза за взаимопомощ на руските писатели и учени (1897 г.), почетен академик по изящна словесност (1900 г.). Написал е на над 900 разкази, повести и пиеси, превърнали се в класически произведения на световната литература. Един от най-добрите автори на къси разкази в света. Автор е на книгите „Сказки Мельпомены” (1884 г.), „Пестрые рассказы” (1886 г.), „В сумерках” (1887 г.), „Невинные речи” (1887 г.), „Рассказы” (1888 г.), „Хмурые люди” (1890 г.), „Остров Сахалин” (1893 г.), на трилогията „Человек в футляре”, „Крыжовник” и „О любви”, пиесите „Чайка“, „Дядя Ваня“, „Три сестры“, „Вишневый сад“, „Иванов”, „Леший”, „Свадьба”, водевилите „Медведь”, „Юбилей” и др. Умира на 2/15 юли 1904 г. в гр. Баденвайлер, Германия.
ПРОСТИ МИ ТИ, МОЙ АНГЕЛ БЕЛОСНЕЖЕН
Прости ми ти, мой ангел белоснежен,
приятелко в деня ми, идеал мой нежен,
че, любовта забравил, хвърлям се стремглаво
към смъртна паст... О, как се ужасявам!
В мазе гробовно с гръд гореща,
убит, ранен, лежащ, насреща
стремглаво падам... Не плачи, в нов свят
ще пеят птиците и рози ще цъфтят
над гроба, изкопан изкусно,
съдбата зла където ще ме спусне.
Ще разбереш как, в пътя тлял,
обичах своя идеал...
Ще се издигне моята идея
стремглаво с рози, момини сълзи приятни;
и там с повелята на тайнства непонятни
самотен нощем гроб стремглаво ще напускам,
опиянен от аромата чувствен
като девица от целувки,
обратно със сълзи в очи
стремглаво в гроба ще се спусна...
ПРОСТИ МЕНЯ, МОЙ АНГЕЛ БЕЛОСНЕЖНЫЙ
Прости меня, мой ангел белоснежный,
Подруга дней моих и идеал мой нежный,
Что я, забыв любовь, стремглав туда бросаюсь,
Где смерти пасть... О, ужасаюсь!
В могильный склеп с груди горячей,
Убитый, раненый, лежачий,
Стремглав я падаю... Не плачь, прости,
Все птицы будут петь и розаны цвести
Над свежевырытой могилой,
Куда меня злой рок стремглав опустит.
Тогда поймешь, как я страдал,
Как я любил свой идеал...
Над ней стремглав взойдет моя идея
Во образе цветов, ландышей, роз приятных;
Тогда по повеленью таинств непонятных
Из гроба буду я вставать стремглав ночами
И, отравясь цветов благоуханьем,
Как чудной девицы лобзаньем,
Уйду обратно в гроб стремглав
С прослезненными глазами.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Краткостта е сестра на таланта.
* * *
Пази се от изискания език. Езикът трябва да бъде прост и изящен.
* * *
Човекът е това, в което той вярва.
* * *
Колкото по-културен, толкова по-нещастен.
* * *
Смисълът на живота е само в едно – в борбата.
* * *
Руският човек обича да си спомня, но не обича да живее.
* * *
Човек ще стане по-добър, когато му покажете какъв е той.
* * *
Науката е най-важното, най-прекрасното и нужното в живота на човека, тя винаги е била и ще бъде висша проява на любовта, само с нея човек ще победи природата и себе си.
* * *
Писателите, които ние наричаме вечни или просто добри и които ни опияняват, имат едно общо и твърде важно качество: те отиват някъде и ви зоват натам. Най-добрите от тях са реални и описват живота такъв, какъвто е, и от това, че всеки ред е пропит като със сок от съзнаване на целта, вие освен живота, какъвто е, чувствате още онзи живот, който трябва да бъде, и това ви пленява.
* * *
Умният казва: „Това е лъжа, но тъй като народът не може да живее без тази лъжа, понеже тя е исторически осветлена, то е опасно да се изкорени веднага; нека съществува засега, само с някои поправки.” А геният: „Това е лъжа, тя не трябва да съществува.”
* * *
Писателят трябва да пише много, но не трябва да бърза.
* * *
Празният живот не може да бъде чист.
* * *
Смъртта е страшна, но още по-страшно би било съзнаването, че ще живееш вечно и никога няма да умреш.
* * *
Човек трябва да се труди, да работи с пот на лицето, който и да е той, и само в това се състои смисълът и целта на неговия живот, неговото щастие, неговият възторг.
* * *
Някаква връзка, невидима, но значителна и необходима, съществува... между всички, всички; в този живот, даже и в най-пустинната пустош, нищо не е случайно, всичко е изпълнено с една обща мисъл, всичко има една душа, една цел, и за да се разбира това, е малко да се мисли, малко е да се разсъждава, навярно трябва още да се притежава дар за проникновение в живота, дар, който очевидно не се дава на всички.
* * *
Аз не вярвам в нашата интелигенция, лицемерна, фалшива, истерична, невъзпитана, мързелива, не вярвам даже когато тя страда и се жалва, защото потисниците й произлизат от нейните недра. Цялата интелигенция е виновна, цялата, гоподарю мой. Докато това са още студенти и курсистки – това е честен, добър народ, това е нашата надежда, това е бъдещето на Русия, но стига само студентите и курсистките да излязат самостоятелно на пътя, да станат възрастни, и нашата надежда и бъдещето на Русия се превръщат в дим и върху филтъра остават само доктори – владелци на вили, ненаситни чиновници, крадящи инженери.
* * *
Който нищо не иска, не се надява на нищо и не се страхува от нищо, той не може да бъде художник.
* * *
Няма такъв предмет, който да не подхожда за фамилия на евреин.
* * *
Жената е опияняващ продукт, който досега не са се усетили да обложат с акциз.
* * *
Злобата – това е своего рода малодушие.
* * *
Водката е бяла, но зачервява носа и очерня репутацията.
* * *
Във всички времена богатството на езика и ораторското изкуство са вървели редом.
* * *
Големите композитори винаги и преди всичко обръщат внимание на мелодията като на водещо начало в музиката. Мелодията – това е музика, главна основа на цялата музика, тъй като съвършената мелодия подразбира и извиква на живот своето хармонично оформление.
* * *
Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос върху покривката, а в това да не забележиш, ако някой друг го направи.
* * *
Трябва да се стремим към това, че всеки да види и да знае повече от това, което е видял и знаел неговият баща и дядо.
* * *
Защото пияният е по-добър и по-умен от трезвения. Пияният обича повече музиката от трезвения. О, моя сладкогласна квинта! Ако не бяха на този свят пияните, изкуството не би отишло далеч! Моли се тези, които ще ни слушат, да бъдат пияни!
* * *
Щастливи или нещастни са дадени мъж и жена – това никой не може да каже. Това е тайна, която знаят трима: Бог, тя и той.
* * *
Нужни са умни, образовани хора; с приближаването на човечеството към по-добър живот числото на тези хора ще се увеличава, докато те не съставят болшинство.
* * *
Когато обичаме, ние не спираме да си задаваме въпроси: честно ли е това, или е нечестно, умно ли е, или е глупаво, до какво ще доведе тази любов и т.н. Добро ли е това, или не, аз не зная, но че пречи, не удовлетворява, дразни – това аз зная.
* * *
Децата са святи и чисти. Не ги превръщайте в играчка на своето настроение.
* * *
Мъртвите нямат срам, но миришат страшно.
* * *
Не Шекспир е главното, а забележките към него.
* * *
Който не може да се превземе с ласка, той няма да се превземе и със строгост.
* * *
Става така, че на хоризонта се мяркат жерави, слабият вятър донася техния жалостив вик, а след минута, с каквато и жадност да се вглеждаш в синята далечина, няма да видиш ни точка, нито ще чуееш звук – точно така хората с техните лица и разговори се мяркат в живота и потъват в нашето минало, без да оставят нищо повече от нищожни следи в паметта.
* * *
Ето какъв съм аз. В мен седи горски дух, аз съм дребнав, бездарен, сляп, но и вие, професоре, не сте орел. И в същото време цялата околия, всички жени виждат в мен герой, напредничав човек, а вие сте известен в цяла Русия.
* * *
Интересно е да се ожениш само по любов; да се ожениш за девойка само защото тя е симпатична, това е все едно да си купиш на пазара ненужна вещ само защото тя е хубава.
* * *
Зад вратата на щастливия човек трябва да стои някой с чукче, постоянно да чука и да напомня, че има нещастни и че след краткото щастие настъпва нещастие.
* * *
Жените без мъжко общество посърват, а мъжете без женско оглупяват.
* * *
Университетът развива всички способности, включително глупостта.
* * *
Ако искаш да станеш оптимист и да разбереш живота, престани да вярваш на това, което говорят и пишат, а наблюдавай сам и вниквай.
* * *
Знаещите хора в Москва са много малко, могат да се преброят на пръсти, но пък от философи, мислители и новатори не ще се опазиш – дяволско количество. Хвърлиш ли камък – на философ ще попаднеш; падне ли табела на Кузнецки – убива мислител.
* * *
Заревото обхвана една трета от небето, блести в църковния кръст и в стъклата на господарския дом, отразява се в реката и в ливадите, трепти сред дърветата; далеч-далеч на фона на зората лети нанякъде да нощува ято диви патици... И пастирчето, гонещо кравите, и земемерът, пътуващ в бричка през бента, и разхождащите се господа – всички гледат към залеза и всички до един смятат, че той е страшно красив, но никой не знае и не казва в какво е тук красотата.
* * *
Докторите са същите като адвокатите, но с тази разлика, че адвокатите само грабят, а докторите и грабят, и убиват.
* * *
Всеки интелигентен човек е чел Тургенев и Толстой, но далеч не всеки е платил за техните съчинения.
* * *
Животът се дава един път и трябва да се изживее бодро, смислено и красиво.
* * *
Казват, че философите и истинските мъдреци са равнодушни. Не е истина, равнодушието е парализа на душата, преждевременна смърт.
* * *
Листната въшка яде тревата, ръждата – желязото, а лъжата – душата.
* * *
Моят съвет: в пиесата се постарай да бъдеш оригинален и по възможност умен, но не се страхувай да се покажеш и глупав; нужно е свободомислие, а свободомислещ е само онзи, който не се бои да пише глупости. Не замазвай, не шлифовай, а бъди непохватен и дързък.
* * *
Колкото по-кратко и по-рядко пишеш, толкова повече и по-често те печатат. („Правила за начинаещи автори”)
* * *
Ако искаш да имаш малко време, не прави нищо.
* * *
Бидейки американец, той същевременно бе и човек, а щом бе човек, то рано или късно трябваше да се влюби, което той направи веднъж. Влюби се в една прекрасна американка, влюби се до лудост, като артист, влюби се така, че веднъж вместо aquae distillatae предписа argentum nitricum – влюби се, предложи ръката си и се ожени.
* * *
Издевателството над чуждите страдания не трябва да се прощава.
* * *
Той беше женен три пъти, а след това имаше три чифта прекрасни, разклонени рога.
* * *
Не е добре! Насън го давеше кошмар. Сънува, че той сам, гол, висок като жираф, стои насред стаята и говори, сочейки с пръст пред себе си: – В мутрата! В мутрата! В мутрата!
* * *
Мъжката логика никога няма да надвие женската.
* * *
Трябва да бъдем ясни умствено, чисти нравствено и спретнати физически.
* * *
– На човека са нужни само 3 аршина земя.
– Не на човек, а на труп. На човека е нужно цялото земно кълбо.
* * *
Природата е заложила в руския човек необикновена способност да вярва, проницателен ум и мислителски дар, но всичко това се разбива на прах в безгрижие, мързел и мечтателно лекомислие.
* * *
На този свят от женския пол има много зло и пакости. Не само ние, грешните, но и святите мъже са се съблазнявали.
* * *
Хората, живеещи самотно, винаги имат в душата си нещо такова, което охотно биха разказали.
* * *
Истината и красотата винаги са представлявали главното в човешкия живот и изобщо на земята.
* * *
Аз вярвам, че нищо не отминава безследно и че всяка малка крачка има значение за настоящия и бъдещия живот.
* * *
Бездарен не е този, който не умее да пише повести, а този, който ги пише и не умее да крие това.
* * *
Трябва да се избягват некрасивите, неблагозвучни думи. Аз не обичам думи с изобилие от съскащи и пищящи звуци, избягвам ги.
* * *
Вашият баща извика генерала на дуел, генералът го нарече, извинете, подлец. Забавно беше! Ние ги напихме и после пияни ги сдобрихме. Няма нищо по-лесно от това да помириш руските хора... Добър беше вашият баща, имаше добро сърце.
* * *
Една болка винаги намалява друга. Настъпете опашката на котка, на която я болят зъбите, и ще й олекне.
* * *
Своето нищожество признавай, знаеш ли къде? Пред бог, може би, пред ума, красотата, природата, но не пред хората. Сред хората трябва да признаваш своето достойнство.
* * *
Нещастните са егоистични, зли, несправедливи, жестоки и по-малко от глупците способни да се разбират един друг. Нещастието не съединява, а разединява хората.
* * *
Аз изобщо не искам от мен да излезе нещо особено, да създам велико, а просто искам да живея, да мечтая, да се надявам, навсякъде да успявам. Животът е кратък и трябва да се изживее по-добре.
* * *
Това, което изпитваме, когато сме влюбени, може би е нормално състояние. Влюбеността показва на човек какъв трябва да бъде.
* * *
Евтинията на руската стока – това е диплома за нейната негодност.
* * *
В семейния живот най-важният винт е любовта.
* * *
Да стигнете до убеждения вие можете само по пътя на личния опит и страданията.
* * *
Няма национална наука, както няма национална таблица за умножение.
* * *
Ако имах желание да си поръчам пръстен, то бих избрал такъв надпис: „Нищо не отминава”. Аз вярвам, че нищо не отминава безследно и всяка наша малка крачка има значение за настоящия и бъдещия живот.
* * *
Желанието да се служи на общото благо трябва непременно да бъде потребност на душата, условие за лично щастие.
* * *
Не се успокоявайте, не се приспивайте! Докато сте млади, силни и бодри, не се изморявайте да вършите добро.
* * *
Човек обича да разговаря за своите болести, а това е най-безинтересното в неговия живот.
* * *
Лекарите, частните пристави и дамските фризьори имат право да се бъркат в личния живот.
* * *
Колкото по-високо е човек по умствено и нравствено развитие, толкова той е по-свободен, толкова по-голямо удоволствие му доставя животът.
* * *
Във всеки от нас има твърде много винтове, колела и клапани, за да можем да съдим един за друг по първото впечатление или по два-три външни признака.
* * *
Където има изкуство, където има талант, там няма нито старост, нито самота, нито болести, а самата смърт е наполовина.
* * *
Който е изпитал наслаждението на творчеството, за него всички други наслаждения вече не съществуват.
* * *
Трябва да поставим своя живот при такива условия, че трудът да бъде необходим. Без труд не може да има чист и радостен живот.
* * *
На този, на когото е чужд животът, който не е способен за него, не му остава нищо друго освен да стане чиновник.
* * *
Никога не обичаш толкова близките си, както във времето, когато рискуваш да ги загубиш.
* * *
Какво огромно щастие – да обичаш и да бъдеш обичан.
* * *
Духът е измислен от химиците. Казват, че без него не е възможно да се живее. Глупости. Само без пари не може да се живее.
* * *
Не разбира ли човекът шегата – пиши го загубен! И знайте: това не е истински ум, дори човекът да има седем педи чело.
* * *
Аз така разбирам – вярата е способност на духа. Тя е като таланта: с него трябва да се родиш. Доколкото мога да съдя по себе си, по хората, които съм виждал през живота си, по всичко онова, което става наоколо, тази способност е присъща на руските хора в най-висока степен. Руският живот представлява непрекъсната редица от вярвяния и увлечения, а неверието или отрицанието той още, ако желаете да знаете, и не е помирисвал. Ако руският човек не вярва в Бога, то това означава, че той вярва в нещо друго.
* * *
Ако човек се впива в работа, която му е чужда, например в изкуството, то той, поради невъзможността да стане художник, неминуемо ще стане чиновник. По този начин колко хора паратизират около науката, театъра и живописта, надявайки униформи. Същото е и с този, на когото е чужд животът, който не е годен за него, не му остава нищо повече освен да стане чиновник.
* * *
Лъжата е като алкохолизма. Лъжците лъжат и умирайки.
* * *
Всяко току-що родило се дете трябва грижливо да се измие и давайки му да отдъхне от първите впечатления, силно да се напердаши с думите: „Не пиши! Не пиши! Не пиши!” Ако въпреки тази екзекуция детето започне да проявява писателски наклонности, то трябва да се изпробва ласка. Ако и ласката не помогне, то махнете с ръка на детете и го пишете „пропаднало”. Писателският стремеж е неизлечим.
* * *
Администрацията ни разделя на данъкоплатци и привилегировани. Но нито едно деление не е годно, защото ние всички сме хора и всичко най-добро, което правим, е народно дело.
* * *
Ако се страхувате от самотата, то не се женете.
* * *
Всичко знаят и всичко разбират само глупаците и шарлатаните.
* * *
Аз мисля, че ако мога да живея още 40 години и през всичките тези четиридесет години да чета, да чета, да чета и да се уча да пиша талантливо, т.е. кратко, то след 40 години аз бих стрелял във всички вас от такова голямо оръдие, че небето би се разтреперило.
* * *
В човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и облеклото, и душата, и мислите.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Краткость – сестра таланта.
* * *
Берегись изысканного языка. Язык должен быть прост и изящен.
* * *
Человек – это то, во что он верит.
* * *
Чем культурнее, тем несчастнее.
* * *
Смысл жизни только в одном – в борьбе.
* * *
Русский человек любит вспоминать, но не любит жить.
* * *
Тогда человек станет лучше, когда вы покажете ему, каков он есть.
* * *
Наука – самое важное, самое прекрасное и нужное в жизни человека, она всегда была и будет высшим проявлением любви, только ею одною человек победит природу и себя.
* * *
Писатели, которых мы называем вечными или просто хорошими и которые пьянят нас, имеют один общий и весьма важный признак: они куда-то идут и Вас зовут туда же. Лучшие из них реальны и пишут жизнь такою, какая она есть, но оттого, что каждая строка пропитана, как соком, сознанием цели, Вы, кроме жизни, какая есть, чувствуете ещё ту жизнь, какая должна быть, и это пленяет Вас.
* * *
Умный говорит: „Это ложь, но так как народ жить без этой лжи не может, так как она исторически освящена, то искоренять сразу ее опасно; пусть она существует пока, лишь с некоторыми поправками”. А гений: „Это ложь, стало быть, это не должно существовать”.
* * *
Писатель должен много писать, но не должен спешить.
* * *
Праздная жизнь не может быть чистою.
* * *
Смерть страшна, но еще страшнее было бы сознание, что будешь жить вечно и никогда не умрешь.
* * *
Человек должен трудиться, работать в поте лица, кто бы он ни был, и в этом одном заключается смысл и цель его жизни, его счастье, его восторги.
* * *
Какая-то связь, невидимая, но значительная и необходимая, существует... между всеми, всеми; в этой жизни, даже в самой пустынной глуши, ничто не случайно, всё полно одной общей мысли, всё имеет одну душу, одну цель, и, чтобы понимать это, мало думать, мало рассуждать, надо еще, вероятно, иметь дар проникновения в жизнь, дар, который дается, очевидно, не всем.
* * *
Я не верю в нашу интеллигенцию, лицемерную, фальшивую, истеричную, невоспитанную, ленивую, не верю даже, когда она страдает и жалуется, ибо её притеснители выходят из её же недр. Вся интеллигенция виновата, вся, сударь мой. Пока это ещё студенты и курсистки – это честный, хороший народ, это надежда наша, это будущее России, но стоит только студентам и курсисткам выйти самостоятельно на дорогу, стать взрослыми, как и надежда наша и будущее России обращается в дым, и остаются на фильтре одни доктора-дачевладельцы, несытые чиновники, ворующие инженеры.
* * *
Кто ничего не хочет, ни на что не надеется и ничего не боится, тот не может быть художником.
* * *
Нет такого предмета, который не подошел бы еврею для фамилии.
* * *
Женщина есть опьяняющий продукт, который до сих пор ещё не догадались обложить акцизным сбором.
* * *
Злость – это малодушие своего рода.
* * *
Водка бела, но красит нос и чернит репутацию.
* * *
Во все времена богатство языка и ораторское искусство шли рядом.
* * *
Большие композиторы всегда и прежде всего обращали внимание на мелодию, как на ведущее начало в музыке. Мелодия – это музыка, главная основа всей музыки, поскольку совершенная мелодия подразумевает и вызывает к жизни свое гармоничное оформление
* * *
Хорошее воспитание не в том, что ты не прольешь соуса на скатерть, а в том, что ты не заметишь, если это сделает кто-нибудь другой.
* * *
Нужно стремиться к тому, чтобы каждый видел и знал больше, чем видел и знал его отец и дед.
* * *
Потому, что пьяный добрей и умней трезвого. Пьяный больше любит музыку, чем трезвый. О, моя сладкоголосая квинта! Не будь на этом свете пьяных, недалеко бы ушло искусство! Молись же, чтобы те, которые будут нас слушать, были пьяны!
* * *
Счастливы или несчастливы данные муж и жена – этого сказать никто не может. Это тайна, которую знают трое: Бог, он и она.
* * *
Нужны умные, образованные люди; по мере приближения человечества к лучшей жизни число этих людей будет увеличиваться, пока они не составят большинства.
* * *
Мы, когда любим, то не перестаем задавать себе вопросы: честно это или нечестно, умно или глупо, к чему поведет эта любовь и так далее. Хорошо это или нет, я не знаю, но что это мешает, не удовлетворяет, раздражает – это я знаю.
* * *
Дети святы и чисты. Нельзя делать их игрушкою своего настроения.
* * *
Мертвые срама не имут, но смердят страшно.
* * *
Не Шекспир главное, а примечания к нему.
* * *
Кто не может взять лаской, тот не возьмёт и строгостью.
* * *
Бывает так, что на горизонте мелькнут журавли, слабый ветер донесет их жалобный крик, а через минуту, с какой жадностью ни вглядывайся в синюю даль, не увидишь ни точки, не услышишь ни звука, – так точно люди с их лицами и речами мелькают в жизни и утопают в нашем прошлом, не оставляя ничего больше, кроме ничтожных следов памяти.
* * *
Вот каков я. Во мне сидит леший, я мелок, бездарен, слеп, но и вы, профессор, не орёл! И в то же время весь уезд, все женщины видят во мне героя, передового человека, а вы знамениты на всю Россию.
* * *
Жениться интересно только по любви; жениться же на девушке только потому, что она симпатична, это всё равно что купить себе на базаре ненужную вещь только потому, что она хороша.
* * *
За дверью счастливого человека должен стоять кто-нибудь с молоточком, постоянно стучать и напоминать, что есть несчастные и что после непродолжительного счастья наступает несчастье.
* * *
Женщины без мужского общества блекнут, а мужчины без женского глупеют.
* * *
Университет развивает все способности, в том числе – глупость.
* * *
Если хочешь стать оптимистом и понять жизнь, то перестань верить тому, что говорят и пишут, а наблюдай сам и вникай.
* * *
Знающих людей в Москве очень мало, их можно по пальцам перечесть, но зато философов, мыслителей и новаторов не оберешься – чертова пропасть. Бросишь камень – в философа попадешь; срывается на Кузнецком вывеска – мыслителя убивает.
* * *
Зарево охватило треть неба, блестит в церковном кресте и в стёклах господского дома, отсвечивает в реке и в лужах, дрожит на деревьях; далеко-далеко на фоне зари летит куда-то ночевать стая диких уток… И подпасок, гонящий коров, и землемер, едущий в бричке через плотину, и гуляющие господа – все глядят на закат и все до одного находят, что он страшно красив, но никто не знает и не скажет, в чем тут красота.
* * *
Доктора – те же адвокаты, с тою только разницей, что адвокаты только грабят, а доктора и грабят и убивают.
* * *
Каждый интеллигентный человек читал Тургенева и Толстого, но далеко не каждый платил за их сочинения.
* * *
Жизнь дается один раз, и хочется прожить ее бодро, осмысленно, красиво.
* * *
Говорят, что философы и истинные мудрецы равнодушны. Неправда, равнодушие – это паралич души, преждевременная смерть.
* * *
Тля ест траву, ржа – железо, а лжа – душу.
* * *
Мой совет: в пьесе старайся быть оригинальным и по возможности умным, но не бойся показаться глупым; нужно вольнодумство, а только тот вольнодумец, кто не боится писать глупостей. Не зализывай, не шлифуй, а будь неуклюж и дерзок.
* * *
Чем короче и реже ты пишешь, тем больше и чаще тебя печатают. („Правила для начинающих авторов”)
* * *
Если хочешь, чтобы у тебя было мало времени, ничего не делай.
* * *
Будучи американцем, он в то же самое время был и человеком, а если он был человеком, то рано или поздно он должен был влюбиться, что и сделал он однажды. Влюбился он в одну прекрасную американку, влюбился до безумия, как артист, влюбился до того, что однажды вместо aquae distillatae прописал argentum nitricum, – влюбился, предложил руку и женился.
* * *
Издевательство над чужими страданиями не должно быть прощаемо.
* * *
Он был три раза женат, а потому и имел три пары прекраснейших, ветвистых рогов.
* * *
Нехорошо! Во сне давил его кошмар. Приснилось ему, будто сам он, голый, высокий, как жираф, стоит среди комнаты и говорит, тыча перед собой пальцем: – В харю! В харю! В харю!
* * *
Мужской логике никогда не совладать с женской.
* * *
Надо быть ясным умственно, чистым нравственно и опрятным физически.
* * *
– Человеку нужно только 3 аршины земли.
– Не человеку, а трупу. Человеку нужен весь земной шар.
* * *
Природа вложила в русского человека необыкновенную способность веровать, испытующий ум и дар мыслительства, но всё это разбивается в прах о беспечность, лень и мечтательное легкомыслие.
* * *
На этом свете от женского пола много зла и всякой пакости. Не только мы, грешные, но и святые мужи совращались.
* * *
У людей, живущих одиноко, всегда бывает на душе что-нибудь такое, что они охотно бы рассказали.
* * *
Правда и красота всегда составляли главное в человеческой жизни и вообще на земле.
* * *
Я верю, что ничто не проходит бесследно и что каждый малейший шаг имеет значение для настоящей и будущей жизни.
* * *
Бездарен не тот, кто не умеет писать повестей, а тот, кто их пишет и не умеет скрывать этого.
* * *
Следует избегать некрасивых, неблагозвучных слов. Я не люблю слов с обилием шипящих и свистящих звуков, избегаю их.
* * *
Ваш отец вызвал генерала на дуэль, генерал назвал его, извините, подлецом… Потеха была! Мы напоили после их пьяными и помирили. Нет ничего легче, как мирить русских людей… Добряк был ваш отец, доброе имел сердце.
* * *
Одна боль всегда уменьшает другую. Наступите вы на хвост кошке, у которой болят зубы, и ей станет легче.
* * *
Ничтожество свое сознавай, знаешь где? Перед богом, пожалуй, пред умом, красотой, природой, но не пред людьми. Среди людей нужно сознавать свое достоинство.
* * *
Несчастные эгоистичны, злы, несправедливы, жестоки и менее, чем глупцы, способны понимать друг друга. Не соединяет, а разъединяет людей несчастье.
* * *
Я вовсе не хочу, чтобы из меня вышло что-нибудь особенное, чтобы я создал великое, а мне просто хочется жить, мечтать, надеяться, всюду поспевать... Жизнь коротка, и надо прожить ее лучше.
* * *
То, что мы испытываем, когда бываем влюблены, быть может, есть нормальное состояние. Влюбленность указывает человеку, каким он должен быть.
* * *
Дешевизна русского товара – это диплом на его негодность.
* * *
В семейной жизни самый важный винт – это любовь.
* * *
Дойти до убеждений вы можете только путем личного опыта и страданий.
* * *
Национальной науки нет, как нет национальной таблицы умножения.
* * *
Если бы у меня была охота заказать себе кольцо, то я выбрал бы такую надпись: „Ничто не проходит”. Я верю, что ничто не проходит бесследно и что каждый малейший шаг наш имеет значение для настоящей и будущей жизни.
* * *
Желание служить общему благу должно непременно быть потребностью души, условием личного счастья.
* * *
Не успокаивайтесь, не давайте усыплять себя! Пока молоды, сильны, бодры, не уставайте делать добро.
* * *
Человек любит поговорить о своих болезнях, а между тем это самое неинтересное в его жизни.
* * *
Доктора, частные пристава и дамские парикмахеры имеют право вторгаться в частную жизнь.
* * *
Чем выше человек по умственному и нравственному развитию, тем он свободнее, тем большее удовольствие доставляет ему жизнь.
* * *
В каждом из нас слишком много винтов, колес и клапанов, чтобы мы могли судить друг о друге по первому впечатлению или по двум-трем внешним признакам.
* * *
Где искусство, где талант, там нет ни старости, ни одиночества, ни болезней, и сама смерть вполовину.
* * *
Кто испытал наслаждение творчества, для того все другие наслаждения уже не существуют.
* * *
Надо поставить свою жизнь в такие условия, чтобы труд был необходим. Без труда не может быть чистой и радостной жизни.
* * *
Тот, кому чужда жизнь, кто неспособен к ней, тому ничего больше не остается, как стать чиновником.
* * *
Никогда так не любишь близких, как в то время, когда рискуешь потерять их.
* * *
Какое это огромное счастье – любить и быть любимым.
* * *
Химиками выдуманный дух. Говорят, что без него жить невозможно. Пустяки. Без денег только жить невозможно.
* * *
Не понимает человек шутки – пиши пропало! И знаете: это уже не настоящий ум, будь человек хоть семи пядей во лбу.
* * *
Я так понимаю, что вера есть способность духа. Она всё равно что талант: с нею надо родиться. Насколько я могу судить по себе, по тем людям, которых видал на своем веку, по всему тому, что творилось вокруг, эта способность присуща русским людям в высочайшей степени. Русская жизнь представляет из себя непрерывный ряд верований и увлечений, а неверия или отрицания она еще, ежели желаете знать, и не нюхала. Если русский человек не верит в бога, то это значит, что он верует во что-нибудь другое.
* * *
Если человек присасывается к делу, ему чуждому, например, к искусству, то он, за невозможностью стать художником, неминуемо становится чиновником. Сколько людей таким образом паразитирует около науки, театра и живописи, надев вицмундиры! То же самое, кому чужда жизнь, кто неспособен к ней, тому больше ничего не остаётся, как стать чиновником.
* * *
Ложь – тот же алкоголизм. Лгуны лгут и умирая.
* * *
Всякого только что родившегося младенца следует старательно омыть и, давши ему отдохнуть от первых впечатлений, сильно высечь со словами: „Не пиши! Не пиши! Не будь писателем!” Если же, несмотря на такую экзекуцию, оный младенец станет проявлять писательские наклонности, то следует попробовать ласку. Если же и ласка не поможет, то махните на младенца рукой и пишите „пропало”. Писательский зуд неизлечим.
* * *
Администрация делит на податных и привилегированных. Но ни одно деление не годно, ибо все мы народ и всё то лучшее, что мы делаем, есть дело народное.
* * *
Если боитесь одиночества, то не женитесь.
* * *
Все знают и все понимают только дураки да шарлатаны.
* * *
Я думаю, что если бы мне прожить ещё 40 лет и во все эти сорок лет читать, читать и читать и учиться писать талантливо, т. е. коротко, то через 40 лет я выпалил бы во всех вас из такой большой пушки, что задрожали бы небеса.
* * *
В человеке должно быть все прекрасно: и лицо, и одежда, и душа, и мысли.
---------------------------------------------
Аполон Коринтский
Руският поет, писател, публицист, преводач и фолклорист Аполон Коринтски (Аполлон Аполлонович Коринфский) е роден на 29 август/10 септември 1868 г. в гр. Симбирск. Първите си стихове и разкази публикува през 1886 г. След 1889 г. публикува активно в московски издания като „Россия”, „Русское богатство” и др., петербургските списания „Наше время”, „Всемирная иллюстрация”, „Север”, а от 1895 до 1904 г. е помощник-редактор на ежедневника „Правительственный вестник”. Превежда творби на Хайне, Шевченко, Мицкевич и др. След това работи в различни печатници, издателства и училищни библиотеки. През 1928 г. е арестуван, обвинен е в антисъветска агитация и през 1929 г. е интерниран. Реабилитиран е посмъртно през 1994 г. Автор е на стихосбирките „Песни сердца” (1894 г.), „Чёрные розы” (1896 г.), „На ранней зорьке” (1896 г.), „Тени жизни” (1897 г.), „Гимн красоте и другие новые стихотворения” (1899 г.), „Бывальщины и Картины Поволжья” (1899 г.), „В лучах мечты” (1905 г.), „Песни голи и бедноты” (1909 г.), на книги с разкази и фолклорни мотиви като „Народная Русь. Круглый год сказаний, поверий, обычаев и пословиц” (1901 г.), „Волга. Сказания, картины и думы” (1903 г.), „В мире сказаний” (1905 г.), „За далью веков” (1909 г.) и др. Умира на 12 януари 1937 г. в гр. Калинин.
ЗАЛИВЪТ НА РУСАЛКИТЕ
(Из волжските предания)
Там, под глинестата урва, в сипея на стръмнината
ден и нощ в брега се втурват, яростни вълни се мятат...
Не минавай там, избягвай тази пещера под склона,
там пълзят купчинки странни и незнаен страх се рони...
Бликат от бездънно дъно, не замръзват нивга зиме,
седем водоскока гръмки – седем извора там има...
Всяка лодка ще потъне в млечнобялата им пяна,
в нея всеки смел безумец ще загине, ще остане.
След това далеч-далече – на крайбрежието бяло –
приливът на Волга вечер ще изхвърли мъртво тяло...
Тъй било е... Шушнат свити старците витиевато,
че на залива водите се превръщат често в блато;
сред тръстики, оградили с гъсталак водовъртежа,
че русалки седем плуват в ледената речна свежест,
плуват и зоват народа, песни минувачи чуват
под луната в хоровода заедно да полудуват.
Ако някой поддаде се и към призива се втурне,
и в леговището слезе под неистовата урва,
върху него се заплита на русалките тълпата
и звънливият им кикот го облива над водата.
Ще го грабнат там сестрите с белите си зли ръчички,
с пясък госта ще посипят и до смърт ще гъделичкат;
в пещерата тъмна после ще заровят тоз покойник
там, където други гости са погребали безбройни...
На русалки зов примамващ чул един човечец сложен –
надарен със сила странна прозорлив бил пътник Божи –
в залива с неземна сила той проклятие изпратил,
с гъст покров мъгла покрила и вълните, и земята...
В този миг чакъл се сринал в урвата с размах превратен,
като щит надежден минал и засипал пещерата;
гинат седемте дълбоко сред развихрената бездна –
седем гръмки водоскока бликат досега, не чезнат...
В пролетните нощи плисък тихи призиви донася,
сълзи, смях, молби и писък с прилив залива огласят;
а над изворите ранно утро поглед щом размята,
трепкат седем сенки жадни и се вият сред мъглата...
Конник покрай тях препуска, без да жали конска сила;
пешеходец крачки спуска към русалкова могила...
Песен изворите бридат – плачат жално, гневно викат,
сякаш правят панихида сред покоя зеленикав...
РУСАЛОЧЬЯ ЗАВОДЬ
(Из волжских преданий)
Под суглинистым обрывом, над зеленым крутояром
День и ночь на темный берег плещут волны в гневе яром...
Не пройти и не проехать к той пещере, что под кручей
Обозначилась из груды мелкой осыпи ползучей...
Выбивают прямо со дна, и зимой не замерзая,
Семь ключей – семь водометов и гремят не умолкая...
Закружит любую лодку в пене их молочно-белой,
И погибнет, и потонет в ней любой безумец смелый.
Далеко потом, далёко – на просторе на гульливом –
Тело мертвое на берег Волга выбросит приливом...
Было время... Старожилы речь ведут, и не облыжно,
Что стояла эта заводь, как болото, неподвижно;
В камышах, огородивших омут чащею зеленой,
Семь русалок выплывали из речной воды студеной, –
Выплывали и прохожих звали песнями своими
Порезвиться в хороводе под луною вместе с ними.
И, бывало, кто поддается приворотному призыву
Да сойдет к речному логу косогором по обрыву –
На него все семь русалок и накинутся толпою,
Перекатным звонким смехом заливаясь над водою.
Защекотят сестры насмерть гостя белыми руками
И глаза ему замечут разноцветными песками;
А потом, потом зароют в той пещере, в той могиле,
Где других гостей без счету – без числа нахоронили...
Клич русалочий приманный услыхал один прохожий,
Вещей силой наделенный, прозорливый старец божий, –
Услыхал и проклял заводь нерушимым гневным словом,
И на берег, и на волны пал туман густым покровом...
В тот же миг стал осыпаться по обрыву щебень серый
И повис щитом надежным над осевшею пещерой;
А русалки так и сгибли в расходившейся пучине, –
Семь гремячих водометов выбивают там доныне...
Вешней ночью в этом плеске слышны тихие призывы,
Внятны робкие моленья, слез и смеха переливы;
А под утро над ключами, перед зорькой раным-рано,
Семь теней дрожат и вьются в дымном облаке тумана...
Конный мимо них несется, не жалея конской силы;
Пеший усталь забывает близ русалочьей могилы...
И поют ключи, и плачут – слезно плачут в гневе яром,
Точно правят панихиды над зеленым крутояром...
1894 г.
---------------------------------------------
Аркадий Бухов
Руският поет, писател, драматург и литературен критик Аркадий Бухов (Аркадий Сергеевич Бухов) е роден на 26 януари/7 февруари 1889 г. в гр. Уфа. Пише стихове като ученик във Втора казанска гимназия, първите му поетични публикации са от 1906 г. в сп. „Метеор”. Учи в юридическия факултет на Казанския университет и в юридическия факултет на Санктпетербургския университет. През 1907 г. е арестуван и интерниран в Урал. Публикува стихове, разкази, сатири, фейлетони, памфлети, пародии и литературни обзори в издания като „Сатирикон”, „Бич”, „Чудак”, „Биржевые ведомости”, „Солнце России”, „Журнал журналов”, „Всемирная панорама”, „Бегемот”, „Безбожник”, „Литературная газета”, „Известия”, „Стрекоза”, „Смехач”, „Весна” и др. От 1918 г. живее в Литва, през 1927 г. се връща в Русия. Член е на Съюза на писателите на СССР. Редактор е на сп. „Синий журнал” (1915 г.) и сп. „Новый Сатирикон” (1917 г.), издател и редактор е на в. „Эхо” (1920-1927 г.), щатен сътрудник е на в. „Труд” и сп. „Крокодил” (от 1928 г.). Автор е на книгата с литературни есета „Критические штрихи” (1909 г.), на сборниците с разкази „Пять миниатюр” (1914 г.), „Тихие неприятности” (1915 г.), „Цветок в петлице” (1915 г.), „Жуки на булавках” (1915 г.), „Чертово колесо” (1916 г.), „Точка зрения” (1916 г.), „Кесарево-Кесареви” (1917 г.), „Разговор с соседом” (1918 г.), „Извините” (1928 г.), „Рассказы на предъявителя” (1928 г.), „Развязанные узелки” (1935 г.), „Таинственный хулиган” (1935 г.), сатиричния роман „История трех святых и некоторых посторонних” (1930 г.), романа-хроника „Черное кольцо” (1931 г.) и водевила „Ничего не поделаешь” (1935 г.). През 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионска дейност, на 7 октомври 1937 г. е разстрелян в Москва. През 1956 г. е реалибитиран. През 1959 г. излиза сборникът с избрани негови хумористични творби „Жуки на булавках”.
ЛОМОНОСОВ С ШАМПАНСКО
Ломоносов с шампанско! Ломоносов с шампанско!
Остроумно и свежо, и вкусно петно...
Аз съм в нещо ужасно, кресливо еснафско!
Но с привикнала шепа бързо хващам перо.
Таз поезия стара е за мене химера.
Ломоносов написа, но вехто е туй.
Ломоносов с малага, Ломоносов с мадейра!
С ананаси в стомах? Остроумно е тъй.
* Поетична закачка към стихотворението на Игор Северянин „Увертюра. Ананасы в шампанском”.
ЛОМОНОСОВ В ШАМПАНСКОМ
Ломоносов в шампанском! Ломоносов в шампанском!
Удивительно вкусно, свежо и остро...
Весь я в чем-то ужасном, крикливо мещанском,
Но рукою привычной я берусь за перо.
Я к поэзии прошлой отношусь, как к химере.
Что писал Ломоносов – ужасно старо.
Ломоносов – в малаге, Ломоносов – в мадере!
С ананасом в желудке? – вот это остро.
1915 г.
-----
НА ПОЕТИТЕ
С преждевременно душа убита,
щом мечта в сърцето рони звън,
не ръсете рози под копита
на добитък в морния табун.
Замълчете. Времето е друго,
нежността на бялото цветче
гордото в героя днес не буди
и глупак към подвиг не влече...
Мъртво е. Ни песни, ни усмивки,
срам, мътилка, вялост са безчет,
сякаш е синджир от грешки стиснал
нашите ръце, сърца и ред...
Всички са морални инвалиди.
Не за тях ли мислите това –
как човешко щастие да видим
и да чуем шепот на трева...
Не подбират, не разбират, ей тъй
вашта святост вземат те за срам.
Не свирете, глупчовци, на флейта
там, където трябва барабан...
Днес, когато и върху пророка
слагат злобен шутовски печат,
няма нужда от слова високи:
нека всички царствено мълчат.
ПОЭТАМ
Пусть душа безвременьем убита:
Если в сердце алая мечта,
Не бросайте розы под копыта
Табунов усталого скота.
Замолкайте. Время не такое,
Чтобы нежность белого цветка
Разбудила гордое в герое,
Увлекла на подвиг дурака...
Все мертво. Ни песен, ни улыбок,
Стыд, и муть, и вялость без конца.
Точно цепь содеянных ошибок
Нам связала руки и сердца...
Все сейчас – моральные калеки.
Не для них ли думаете вы
Говорить о счастье, человеке
И о тихом шелесте травы...
Не поймут, не вникнут, хоть убейте.
Вашу святость примут за обман.
Не играйте, глупые, на флейте
Там, где нужен только барабан...
Нашим дням, когда и на пророке
Шутовства проклятого печать,
Не нужны ласкающие строки:
Научитесь царственно молчать.
1912 г.
---------------------------------------------
Арсений Алвинг
Руският поет, писател и преводач Арсений Алвинг (Арсений Алексеевич Смирнов/Альвинг) е роден на 5/17 юни 1885 г. в с. Перово, Московска губерния. Учил е в историко-филологическия факултет при Московския университет (1907-1913 г.) и в Лазаревския институт за източни езици. Като поет дебютира в печата през 1905 г. През 1908 г. издава книга „Цветы зла” с превод на стихосбирката на Бодлер „Цветя на злото” („Les fleurs du mal”). През 1910 г. е съосновател на московското издателство „Жатва” и на алманах „Жатва”, просъществували до 1916 г. Член е на Обществото за свободна естетика и от 1913 до 1915 г. изнася лекции в Москва и в Киев. От 1922 до 1924 г. е ръководител на литературното обединение „Кифара”. Публикува повестта „Наденька Артенева” (1928 г.) и литературоведческото изследване „Введение в стиховедение” (1931 г.). През 1934 г. е репресиран и до 1940 г. прекарва по лагери. След 1936 г. организира литературни кръжоци за деца и юноши. Стиховете му не са публикувани в отделно издание. Умира на 20 февруари 1942 г. в Москва.
ЧУК-ЧУК!
Не търсиш ли душата, знам –
това е тежък грях...
Души добри са, твойта там
е най-добра сред тях!
И чукам аз към теб: Чук-чук!
Чук-чук! Чук-чук! Чук-чук!
Ти отзови се, друже, тук
на тоз пулсиращ звук!
ТУК-ТУК!
Не достучаться до души –
Большой и тяжкий грех...
Все души в мире хороши,
Твоя же лучше всех!
И я к тебе стучусь: тук-тук!
Тук-тук! Тук-тук! Тук-тук!
Так отзовись же, милый друг,
На мой упорный стук!..
1940 г.
---------------------------------------------
Арсений Несмелов
Руският поет, писател и журналист Арсений Несмелов (Арсений Иванович Митропольский/ Несмелов) е роден на 8/20 юни 1889 г. в Москва. До 1910 г. учи в Психоневрологическия институт в Москва, но не завършва. Публикува поезия от 1911 г. Участва като поручик в боеве от Първата световна война, а през 1917 г. се включва в московското въстание на юнкерите, след което се присъединява към войските на Колчак и участва в т.нар. сибирски леден поход. През 1920-1923 г. се прехранва с журналистика във Владивосток, а през 1924 г. емигрира в Китай. Живее в гр. Харбин, редактира в. „Дальневосточная трибуна”, публикува стихове, разкази, фейлетони и литературни обзори в руските издания „Советская Сибирь” и „Сибирские огни” и в рускоезичните издания „Рубеж”, „Луч Азии”, „Рупор”, „Юный читатель рубежа” и др. Изкарва курсове към местната разузнавателна школа и преподава литературно-художествена агитация. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Военные странички” (1915 г.), „Стихи” (1921 г.), „Тихвин” (1922 г.), „Уступы” (1924 г.), „Кровавый отблеск” (1929 г.), „Без России” (1931 г.), „Через океан” (1934 г.), „Рассказы о войне” (1936 г.), „Только такие” (1936 г.), „Георгий Семена” (1936 г.), „Полустанок” (1938 г.), „Протопопица” (1939 г.) и „Белая флотилия” (1942 г.). След завземането на Харбин от Червената армия през 1945 г. е арестуван и осъден. Умира на 6 декември 1945 г. в затвора край с. Грюдеково, Приморския край.
ЦАРЕУБИЙЦИ
Ние днес панихиди правим,
с пищна щедрост тамян кадим,
до икони лика му славим
и за помен на царя бдим.
Към убийците пазим злоба
и таим своя грешен час,
в който царят бе с нас загробен,
в нашта пустош, уви, при нас!
Колко бяха убийци? Люде
осемнайсет ли, трийсет? Дим
тъй ли трябваше там да бъде:
своя цар да не защитим?
Само шепа злодеи бяха,
да ги смелят на пух и прах
милионите не успяха –
верноподаници със страх.
В закъснялия плач се ровим,
лицемерен брътвеж редим,
но дали не делим отрова
и не тровим с отрова дни?
И един ли със смърт безславна
жертва страшният прилеп твърд?
Не, по нощите зли отдавна
мъчим свойте царе до смърт.
И над всички лежи проклятие
и тревога тежнее в гръд:
ще завърши ли в дом Ипатиев
тоз отдавнашен кървав път?
* Дом Ипатиев – къща в Екатеринбург, в мазето на която през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. са разстреляни последният руски император Николай II, семейството му и прислугата му. През 1975 г. след решение на Политбюро на ЦК на КПСС къщата е разрушена.
ЦАРЕУБИЙЦЫ
Мы теперь панихиды правим,
С пышной щедростью ладан жжем,
Рядом с образом лики ставим,
На поминки Царя идем.
Бережем мы к убийцам злобу,
Чтобы собственный грех загас,
Но заслали Царя в трущобу
Не при всех ли, увы, при нас?
Сколько было убийц? Двенадцать,
Восемнадцать иль тридцать пять?
Как же это могло так статься, –
Государя не отстоять!
Только горсточка этот ворог,
Как пыльцу бы его смело:
Верноподданными – сто сорок
Миллионов себя звало.
Много лжи в нашем плаче позднем,
Лицемернейшей болтовни, –
Не на всех ли отраву возлил
Некий яд, отравлявший дни?
И один ли, одно ли имя –
Жертва страшных нетопырей?
Нет, давно мы ночами злыми
Убивали своих Царей.
И над всеми легло проклятье,
Всем нам давит тревога грудь:
Замыкаешь ли, дом Ипатьев,
Некий давний кровавый путь?
-----
КЪМ ПОБЕДАТА
Еврейската мутра над бедна Русия виси,
в кръв нейните устни са, устни проклети вампирски...
Дъжд с кървав привкус над страната ми мрачно роси,
дъжд кървав от утре в полвината свят ще заплиска.
Но туй й е малко: краде от Русия Христа,
светините Божи, на кроткия Бог, не почита!
Еврейската лапа пълзи към светите места,
еврейската злоба злокобно насилва душите!
Евреи-чекисти терзаят родители в плач,
децата с безбожна „наука” безскрупулно стягат...
Еврейската мутра е алчен грабител палач –
към царски корони космати ръчища протяга!
Четвъртата власт, на печата, която мучи,
на хищни еврейски банкери е май бащиния...
Промъква се правдата, дават пари да мълчи,
свободното слово убиват и в гроба го рият.
Да, сила е златото. В лапите зли на Малют
със златото кърваво срутват се всички прегради,
но има и сила с по-мощна валута светът,
нарича се подвиг – за вяра и доблест награда!
* В стихотворението „Към победата” авторът се противопоставя на т.нар. политици-интернационалисти и критикува престъпните политически действия на някои евреи в комунистическата власт на пролетарска Русия.
* Малюта Скуратов – руски държавен и военен деец от ХVI в., опричник и помощник на цар Иван Грозни.
К ПОБЕДЕ
Жидовская харя над бедной Россией висит,
В крови ее губы, проклятые губы вампира…
Кровавым дождем над страною моей моросит,
Кровавым дождем заливается завтра полмира.
Но этого мало: отнять у России Христа,
Святилище Бога, кротчайшего Бога, разрушить!..
Жидовская лапа в святые вползает места,
Жидовская злоба спешит изнасиловать души!
Евреи-чекисты терзают отцов, матерей,
А дети идут в обработку безбожной „науке”…
Жидовская харя, палач, лапсердачный еврей –
К коронам царей протянул волосатые руки!
Седьмая держава, как мир называет печать,
Лишь вотчина хищников – жирных еврейских банкиров…
А правда прорвется, как деньги велят замолчать,
Свободному слову могилу зловещую вырыв.
Да, золото – сила: в руках беспощадных Малют,
Кровавое золото все устраняет преграды,
Но в мире есть сила могучее лучших валют,
И сила та – подвиг, за веру и доблесть награда!
-----
НИЕ
Как гладният камък привично живее.
В лъжа сме родени. От болка се смеем.
Очите ни струпеи гнили докосват.
Стоиш коленичил – удобно и просто.
Безсилни сълзи са на буци в гърлата.
Туй само за слаби е правда позната.
И вените не кръв, а водка раздуха.
Сред парите спиртни ний силни сме духом.
На гладния – хляб, на свободния – воля!
Роден да пълзиш си – завидна е роля!
МЫ
Голодному камень – привычная доля.
Во лжи родили;сь мы. Смеёмся от боли.
Глаза застилает гнилая короста.
Стоять на коленях удобно и просто.
Безсильные слёзы у нас в горле комом.
И только для слабых нам правда знакома.
Течёт вместо кро;ви по жилам сивуха.
Дыша перегаром, мы сильные духом.
Голодному – хлеба, а вольному – воля!
Рождённые ползать – зави;дная доля!
---------------------------------------------
Бенедикт Лившиц
Руският поет, преводач и изследовател на футуризма Бенедикт Лившиц (Бенедикт Константинович/Наумович Лившиц) е роден на 25 декември 1886/6 януари 1887 г. в гр. Одеса. Завършил е юридическия факултет на Киевския университет (1912 г.). Публикува стихове от 1909 г., през 1912 г. се включва в групата на руските футуристи „Гилея” и става един от теоретиците на движението. Участва в Първата световна война, като е раняван на фронта. Превежда произведения на Расин, Балзак, Юго и др., признат е за един от най-добрите интерпретатори на френските символисти. Автор е на стихосбирките „Флейта Марсия” (1911 г.), „Волчье солнце” (1914 г.), „Из топи блат” (1922 г.), „Патмос” (1926 г.), „Кротонский полдень” (1928 г.), „Гилея” (1931 г.) и др. Известност му носят мемоарите „Полутораглазый стрелец” (1933 г.) и антологиите на френската поезия „От романтиков до сюрреалистов” (1934 г.) и „Французские лирики XIX и XX веков” (1937 г.). През 1937 г. е арестуван за антисъветска дейност, осъден е на смърт и на 21 септември 1938 г. е разстрелян в Ленинград. Реабилитиран е през 1956 г.
ВАЛКИРИЯ
На земята съм проснат... Аз търся сред дните покой...
От съдбата зловеща измолвам минути примирие...
Ала вече над мен на залятия с кървища кон
с вой прелита Валкирия –
и укрепнали пръстите яростно меча държат,
с войнствен крясък отново разтварят се страшните челюсти,
пред очите ми с кървави вихри реките текат
към бездънните прелести...
* Валкирия. В скандинавската митология валкириите са войнствени девици, определящи кой да умре в битките и поднасящи питиета на загиналите.
ВАЛКИРИЯ
Я простерт на земле... Я хочу утонуть в тишине...
Я молю у зловещей судьбы хоть на час перемирия...
Но уже надо мной на обрызганном кровью коне,
Пролетает Валкирия, –
И окрепшие пальцы сжимают меча рукоять,
И воинственным выкликом вновь размыкаются челюсти,
И кровавые реки текут пред глазами опять
В неисчерпанной прелести...
1908 г.
-----
НА БУЛЕВАРДА
Няма никой край нас... В тази пуста алея чинарена!
В тези сиви дни сред булеварда цари пустота,
ето – ние сами сме, мълчим безнадеждно и мамим се:
двама чужди в самотните есенни тъмни палта.
С прашна тигрова кожа алеите сякаш застлани са...
Жълт дантелен покров от листа върху черна земя.
Скръб и траур. Последен залог проигравам с безпаметно
упорито мълчание в есенна хладна мъгла.
Да вървим ли? С усмивка ли? Да се простиме с безумията...
Ала как? Крият есенни думи стоманен кинджал...
Пак мълчим. Неподвижни и скръбни предишните мумии сме...
Нима ни е жал?
НА БУЛЬВАРЕ
Никого, кроме нас... Как пустынна аллея платановая!
В эти серые дни на бульвар не приходит никто,
Вот – одни, и молчим, безнадежно друг друга обманывая:
Мы чужие совсем – в этих темных осенних пальто.
Все аллеи как будто устелены шкурою тигровою...
Это – желтое кружево листьев на черной земле.
Это – траур и скорбь. Я последнюю ставку проигрываю
Подневольным молчаньем – осенней серебряной мгле.
Что ж, пора уходить?.. Улыбаясь, простимся с безумиями...
Только как же сказать? – ведь осеннее слово – как сталь...
Мы молчим. Мы сидим неподвижными скорбными мумиями...
Разве жаль?
1908 г.
---------------------------------------------
Божидар (Богдан Гордеев)
Руският поет-футурист Богдан Петрович Гордеев/ Божидар е роден на 21 юни 1894 г. в гр. Харков. Завършил е със златен медал Трета харковска гимназия (1913 г.). Приживе има само няколко публикувани стихотворения в авангардни издания и алманаси като „Студия импрессионистов” и „Садок судей”. Член е на групата на футуристите „Центрифуга”, съосновател е на издателство „Лирень” (1914 г.). Автор е на стихосбирката „Бубен” (1914 г.) и на стиховедческото изследване „Распевочное единство” (1916 г.). Самоубива се на 7 септември 1914 г. в гората около с. Бабка, близо до Харков.
УЛИЧНА
Скука кука с досаден глас
и ехо, кънтящо над улица.
Тучна туркиня търгува с нас,
мургава скучничка кукличка.
„Купете обувки, ваша чест!”
Но в шуба с насмешка притулва се
цилиндърът, гълта пот. В прах е днес
с ъгли и покриви улица.
Улица, скучната улица:
търгува с обувки туркинята –
кука предсмъртна послушница,
гасне по ъглите минало.
А над гърбушковци смеят се
туркинята и господарчето,
с димни миражи пределите
алени удари харчат.
Веят се странни ритмичности,
смърт моя дух ще обрули;
вярната вярност обтичва се,
делници чезнат и улица.
УЛИЧНАЯ
Скука кукует докучная
И гулкое эхо улица.
Туфельница турчанка тучная
Скучная куколка смуглится:
„Не надо ли туфель барину?”
Но в шубу с шуткой тулится
Цилиндр, глотая испарину.
Углится кровлями улица.
Улица, улица скучная:
Турка торгующая туфлями –
Кукушка смерти послушная,
Рушится, тушится углями.
Улыбаясь над горбатыми
Туркой и юрким барином,
Алыми ударь набатами,
Дымным вздыбься маревом!
Вея неведомой мерностью,
Смертью дух мой обуглится,
Вздымится верной верностью –
Избудутся будни и улица.
1914 г.
---------------------------------------------
Борис Бета
Руският поет Борис Бета (Борис Васильевич Буткевич/ Бета) е роден на 10 юли 1895 г. в имение Надеждино, Уфимска губерния. Пише стихове и рисува от детските си години. Завършва Петербургското кавалерийско училище и като офицер от Александрийския хусарски полк участва в Първата световна война и в Гражданската война. От 1920 до 1922 г. живее с бялото офицерство във Владивосток, след което води скитнически живот в Китай, Япония, страни от Мала Азия и Африка, Сърбия, Австрия, Франция и др. Работи като хамалин, пожарникар, пастир и моряк. Публикува поезия в далекоизточни периодични издания и сборници като „Голос Родины”, „Вечерняя газета”, „Новая вечерняя газета”, „Русский край”, „Развлечение в часы отдыха” и „Парнас между сопок”, в емигрантски списания и алманаси в Харбин, Пекин, Циндао и Шанхай като „Маяк”, „Гонг”, „Родная нива” и „Рубеж”, в издания на парижката руска емиграция като „Новый дом”, „Новый корабль”, „Числа”, „Возрождение” и др. Пише поезия и проза, но рядко публикува разкази, романът му „Голубой павлин” остава неиздаден и няма отпечатана стихосбирка. Умира в нищета през август 1931 г. в гр. Марсилия, Франция.
ЗДРАВЕЙ, СНЯГ
Здравей, сняг. В твоя сутрешен просвет
аз с Петербург надменен се сродявам,
с фортуни бурни радостно възпявам
над крепост и над замък върхове.
Водата тъмна. Белоснежен край.
Над дъжделива Нева влага трупа
трамвай по мост. Исакиевски купол
поля от бели покриви венчай.
О, рай на ямба! О, прохладна нежност,
прекрасната ти безподобна снежност
е над града на Петър Първи с мен.
И светъл спомен облачен остава,
в безвременния белоснежен ден
с печална острота сърце ранява.
ЗДОРОВО, СНЕГ
Здорово, снег. С утра твой полусвет
Роднит меня с надменным Петербургом,
И тонкий шпиль над крепостью, над бургом,
В буран сквозящий, радостью воспет.
Темна вода и белоснежен снег.
И над Невой ненастной, влажно-гулкой,
Мосты в трамваях. Исаакий-купол
Над полем белых крыш венчает всех.
О, ясность ямба! О, прохлады нежность,
Твоя прелестная и редкостная снежность
Над городом великого Петра.
Светящаяся облачная память
Безвременного снежного утра
Печальной остротою сердце ранит.
---------------------------------------------
Борис Пастернак
Руският поет, писател и преводач Борис Пастернак (Борис Леонидович Пастернак) е роден на 29 януари/10 февруари 1890 г. в Москва. На Запад е известен с трагичния си роман за Съветска Русия „Доктор Живаго“ (1957 г.), а в Русия е по-известен като поет. Първата си поетична книга „Близнец в тучах” публикува през 1914 г., а през 1917 г. излиза книгата му „Сестра моя жизнь“, смятана за най-влиятелната стихосбирка на руски език през ХХ век. Стилът му е модернистичен и многоцветен. През следващите години пише и публикува поезия и проза, но не се вписва в доктрината на социалистическия реализъм, одобрена от Комунистическата партия. От 1932 г. Пастернак рязко променя стила си, за да го направи по-приемлив за властите. Превежда Шекспир („Хамлет“, „Макбет“, „Крал Лир“), Гьоте („Фауст“), Рилке („Requiem fur eine Freundin“), Верлен и др. След като написва романа „Доктор Живаго“, цензурата в Съветския съюз не одобрява книгата и той успява да я изпрати и издаде през 1957 г. в Италия. Това предизвиква репресии срещу него, продължили до края на живота му. През 1958 г. Пастернак получава Нобелова награда за литература. Умира на 30 май 1960 г. в Переделкино.
СЪН
Сънувах есен в здрача на стъклата –
в палячовска тълпа плетеш ръце,
като сокол, пил кръв от небесата,
към теб се спуска моето сърце.
Но времето старее и се мята,
сребрее в рамките и пак роси
зората от градината стъклата
със септемврийски кървави сълзи.
Но времето старее. И се рони
коприната на нашите кресла.
Ти стресна се в съня, сокол прогони –
сънят като камбанен отзвук спря.
Събудих се. Бе тъмна есен – няма
разсъмване и вятър див грози,
като каруца в брулещ дъжд от слама
в небето святкат бягащи брези.
СОН
Мнe снилaсь oсeнь в пoлусвeтe стeкoл,
Дpузья и ты в иx шутoвскoй гуpьбe,
И, кaк с нeбeс дoбывший кpoви сoкoл,
Спускaлoсь сepдцe нa pуку к тeбe.
Нo вpeмя шлo, и стapилoсь, и глoxлo,
И, повoлoкoй paмы сepeбpя,
Зapя из сaдa oбдaвaлa стeклa
Кpoвaвыми слeзaми сeнтябpя.
Нo вpeмя шлo и стapилoсь. И pыxлый,
Кaк лeд, тpeщaл и тaял кpeсeл шeлк.
Вдpуг, гpoмкaя, зaпнулaсь ты и стиxлa,
И сoн, кaк oтзвук кoлoкoлa, смoлк.
Я пpoбудился. Был, кaк oсeнь, тeмeн
Paссвeт, и вeтep, удaляясь, нeс,
Кaк зa вoзoм бeгущий дoждь сoлoмин,
Гpяду бeгущиx пo нeбу бepeз.
1913 г.
-----
ЗИМНА НОЩ
Навя, навя, земя покри,
безбрежно беше.
Свещта на масата гори,
свещта гореше.
Като мушици в летен зной,
към пламък впити,
снежинките от двора с рой
стъкла облитат.
В прозорец пръски и стрели
студът лепеше.
Свещта на масата гори,
свещта гореше.
Таванът светъл блик тресе
и сенки просва;
накръст ръце, накръст нозе
съдби кръстосват.
С обувки две покой пълзи,
сред пода шляпат.
В светилник восъкът сълзи,
на рокля капе.
И в снежните мъгли дори
бял мрак сребреше.
Свещта на масата гори,
свещта гореше.
От ъгъла подухва с плам
и с жар съблазън
и като ангел вей крила
кръстообразно.
Във февруарски дни добри
безспир валеше;
свещта на масата гори,
свещта гореше.
ЗИМНЯЯ НОЧЬ
Мело, мело по всей земле
Во все пределы.
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
Как летом роем мошкара
Летит на пламя,
Слетались хлопья со двора
К оконной раме.
Метель лепила на стекле
Кружки и стрелы.
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
На озаренный потолок
Ложились тени,
Скрещенья рук, скрещенья ног,
Судьбы скрещенья.
И падали два башмачка
Со стуком на пол.
И воск слезами с ночника
На платье капал.
И все терялось в снежной мгле
Седой и белой.
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
На свечку дуло из угла,
И жар соблазна
Вздымал, как ангел, два крыла
Крестообразно.
Мело весь месяц в феврале,
И то и дело
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
-----
СТРАШНА ПРИКАЗКА
Тук всичко ще се промени.
Градът ще се изправи.
Но детските тревожни дни
вовек не се забравят.
Не се забравя този страх,
браздил лицата страшно.
Ще трябва подлият ни враг
стократно да си плаща.
За нечовешкия обстрел
застига го ден Видов.
В душите ни кошмар е вплел,
във Витлеем бе Ирод.
В нов свят добро ще се реши.
Свидетел не остава.
Осакатените души
кошмара не забравят.
СТРАШНАЯ СКАЗКА
Все переменится вокруг.
Отстроится столица.
Детей разбуженных испуг
Вовеки не простится.
Не сможет позабыться страх,
Изборождавший лица.
Сторицей должен будет враг
За это поплатиться.
Запомнится его обстрел.
Сполна зачтется время,
Когда он делал, что хотел,
Как Ирод в Вифлееме.
Настанет новый, лучший век.
Исчезнут очевидцы.
Мученья маленьких калек
Не смогут позабыться.
1941 г.
-----
ПОБЕДИТЕЛЯТ
Спомнете си пресъхналото гърло,
когато дрънкаше ненавистта
и срещу нас крещяха сили върли
на изпитанията в есента.
Но бе пред зло преграда правотата,
тя вражите доспехи смело спря.
Твърд въплъти на Ленинград съдбата.
Пред погледите бе като стена.
И ето, че заветен миг настъпи:
обсадния кордон разкъса той.
Светът голям, в далечината струпан,
с възторг се вглежда към града-герой.
Велик е той! Какъв безсмъртен жребий!
В легендите звено верижно там!
От него на земята и в небето
изстрадан пътят е и изкован.
ПОБЕДИТЕЛЬ
Вы помните еще ту сухость в горле,
Когда, бряцая голой силой зла,
Навстречу нам горланили и перли
И осень шагом испытаний шла?
Но правота была такой оградой,
Которой уступал любой доспех.
Все воплотила участь Ленинграда.
Стеной стоял он на глазах у всех.
И вот пришло заветное мгновенье:
Он разорвал осадное кольцо.
И целый мир, столпившись в отдаленьи,
B восторге смотрит на его лицо.
Как он велик! Какой бессмертный жребий!
Как входит в цепь легенд его звено!
Все, что возможно на земле и небе,
Им вынесено и совершено.
1944 г.
-----
ХАМЛЕТ
Стихна шум. На сцената излизам.
Прислонен в декорния подход,
отзвучават от далеч и близо
случките на моя вял живот.
Върху мен тежи сумракът нощен
с хиляди бинокли на оси.
Ако е възможно, Аве Отче,
таз горчива чаша отнеси.
Твоят замисъл любим ми стана,
ролята поемам в тези дни.
Но сега се ниже друга драма,
строго този път ме уволни.
Но по сцени действията действат,
с неизбежен край е този път.
Сам съм, всичко е във фарисейство.
Тук живей, не в ширното отвъд.
ГАМЛЕТ
Гул затих. Я вышел на подмостки.
Прислонясь к дверному косяку,
Я ловлю в далеком отголоске,
Что случится на моем веку.
На меня наставлен сумрак ночи
Тысячью биноклей на оси.
Если только можно, Aвва Oтче,
Чашу эту мимо пронеси.
Я люблю Твой замысел упрямый
И играть согласен эту роль.
Но сейчас идет другая драма,
И на этот раз меня уволь.
Но продуман распорядок действий,
И неотвратим конец пути.
Я один, все тонет в фарисействе.
Жизнь прожить – не поле перейти.
1946 г.
-----
ИМПРОВИЗАЦИЯ
Аз ято клавиши хранех така
под шум на криле, на плясък и гракот.
Застанал на пръсти, протегнах ръка,
нощта под ръкава се триеше в лакът.
И бе тъмнина. Бе езерен свят
с вълни, развилняни от птиците ловки,
дошли да убиват, а не да умрат,
с кресливите, черните, здравите човки.
Бе някакъв вир. И бе тъмнина.
В гърнета среднощни катрани пламтяха.
На лодката дъното бе от вълна
оглозгано. Птиците с яд се гризяха.
В гръкляна на бент е сумракът излят
и птичето още е гладно и сиво,
гласят хищно самките, не да умрат,
кресливо рулади сред гърлото криво.
* Рулади – пасажи във вокалното изпълнение с бързо преливане на ниски и високи тонове.
ИМПРОВИЗАЦИЯ
Я клавишей стаю кормил с руки
Под хлопанье крыльев, плеск и клекот.
Я вытянул руки, я встал на носки,
Рукав завернулся, ночь терлась о локоть.
И было темно. И это был пруд
И волны. – И птиц из породы люблю вас,
Казалось, скорей умертвят, чем умрут
Крикливые, черные, крепкие клювы.
И это был пруд. И было темно.
Пылали кубышки с полуночным дегтем.
И было волною обглодано дно
У лодки. И грызлися птицы у локтя.
И ночь полоскалась в гортанях запруд,
Казалось, покамест птенец не накормлен,
И самки скорей умертвят, чем умрут
Рулады в крикливом, искривленном горле.
1915 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Не обичам хората, които са безразлични към истината.
* * *
Неуместно и ненавременно е само най-великото.
* * *
На нравственост учи вкусът, на вкус учи силата.
* * *
Нима когато обичат, унижават?
* * *
Колко хубаво е на света! Но защо от това винаги е тъй болезнено?
* * *
Човек се ражда, за да живее, а не да се готви за живота.
* * *
Главната беда, коренът на бъдещето зло, бе загубата на вярата в цената на собственото мнение.
* * *
Срещат се хора с талант. Но сега са популярни много различни кръжоци и обединения. Всяко стадно чувство е убежище за ненадареност, все едно дали е вярност към Соловьов, или към Кант, или към Маркс. Истината търсят само самотниците, скъсващи с всички, които не я обичат достатъчно.
* * *
Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш.
* * *
Принадлежността към даден модел е краят на човека, неговата присъда.
* * *
Колкото повече предметът на нашето обожание ни изглежда като жертва, толкова повече го обичаме.
* * *
С кого преминаха борбите му? Със самия себе си, със самия себе си.
* * *
Да се изживее животът – не е като да се мине през полето.
* * *
Спасението не е във верността към формите, а в освобождаването от тях.
* * *
Над силата на подлостта и злобата надделява духът на доброто.
* * *
Стараеш се за тяхното добро, а те те целят с нож в реброто.
* * *
Приказно е само обикновеното, когато го докосне ръката на гения.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Я не люблю людей, безразличных к истине.
* * *
Неуместно и несвоевременно только самое великое.
* * *
Нравственности учит вкус, вкусу же учит сила.
* * *
Разве когда любят, унижают?
* * *
Как хорошо на свете! Но почему от этого всегда так больно?
* * *
Человек рождается жить, а не готовиться к жизни.
* * *
Главной бедою, корнем будущего зла была утрата веры в цену собственного мнения.
* * *
Попадаются люди с талантом. Но сейчас очень в ходу разные кружки и объединения. Всякая стадность – прибежище неодарённости, всё равно верность ли это Соловьёву, или Канту, или Марксу. Истину ищут только одиночки и порывают со всеми, кто любит её недостаточно.
* * *
Будущее – это худшая из всех абстракций. Будущее никогда не приходит таким, каким его ждешь.
* * *
Принадлежность к типу есть конец человека, его осуждение.
* * *
Предмет нашего обожания тем больше кажется нам жертвою, чем более мы его любим.
* * *
С кем протекли его боренья? С самим собой, с самим собой.
* * *
Жизнь прожить – не поле перейти.
* * *
Спасение не в верности формам, а в освобождении от них.
* * *
Силу подлости и злобы одолеет дух добра.
* * *
Им стараешься добро, а они норовят тебе нож в ребро.
* * *
Сказочно только рядовое, когда его коснется рука гения.
---------------------------------------------
Борис Садовской
Руският поет, писател, драматург и литературовед Борис Садовской (Борис Александрович Садовской/ Садовский) е роден на 10/22 февруари 1881 г. в гр. Ардатов, Нижегородска губерния. Пише стихове от 9-годишен. Завършва историко-филологическия факултет при Московския университет (1906 г.). От 1919 до 1922 г. изнася лекции в Педагогическия институт, Археологическия институт и Нижегородския държавен университет. Първите му публикации са във в. „Волгарь” (1901 г.), след което публикува поезия и литературна критика в почти всички значими литературни издания като „Весы”, „Современник”, „Русская мысль”, „Вестник Европы”, „Нива”, „Северные записки”, „Золотое руно” и др. Автор е на стихосбирките „Позднее утро” (1909 г.), „Пятьдесят лебедей” (1913 г.), „Самовар” (1914 г.), „Косые лучи” (1914 г.), „Полдень. Собрание стихов 1905-1914” (1914 г.), „Обитель смерти” (1917 г.) и др., на книги с проза, публицистика, литературна критика и пиеси като „Русская Камена” (1910 г.), „Узор чугунный” (1911 г.), „Адмиралтейская игла” (1915 г.), „Лебединые клики” (1915 г.), „Озимь” (1915 г.), „Ледоход” (1916 г.), „Морозные узоры” (1922 г.) и др. Последната му приживе издадена книга е фантастичният роман „Приключения Карла Вебера” (1928 г.). След 1916 г. е инвалид, по време на съветската власт печата малко. Умира на 5 март 1952 г. в Москва. Няколко десетилетия след смъртта му излизат неизвестни дотогава негови творби като романите „Пшеница и плевелы”, „Александр III”, „Кровавая звезда” и „Шестой час”.
БЕСОВЕ ЧЕРНИ, КОХОРТА ОТ ЗЛО
Бесове черни, кохорта от зло,
дълго кръжаха над мойто легло.
С кости в крилете гръдта ми ломиха,
нокти железни в сърцето ми впиха,
скриха от мен в непрогледна мъгла
Божи светини и Божа хвала.
Гост белокрили от райски поля
рани с елей, с благо вино обля.
Нежно, любовно затупка сърцето,
сякаш в божествен параклис прието,
гдето от вечер до утрин без страх
пее тропари усмихнат монах.
ЧЁРНЫЕ БЕСЫ ОДИН ЗА ДРУГИМ
Чёрные бесы один за другим
Долго кружились над ложем моим.
Крылья костлявые грудь мне терзали,
Когти железные сердце пронзали
И уносили в безвидную мглу
Божью святыню и Божью хвалу.
Гость белокрылый из райских полей
Пролил на раны вино и елей.
Сердце забилось нежней и любовней.
Стало оно благодатной часовней,
Где от вечерней до ранней зари
Радостный схимник поёт тропари.
1935 г.
-----
ВЪРНИ МЕ В ИЗВОРА НА МОЙТЕ ДНИ
Върни ме в извора на мойте дни.
Съблазън и порок зад мен оставих.
Светът затихва в цветни далнини,
камбана само тъжно призовава.
В сърцето ми разгарят се зари,
сияе предвечерното светило.
О, вечен свят олтар на дни добри,
о, сладък дим на храмово кандило!
Зора е все по-ярка, погледни!
Нощта умря, приключиха митарства.
Върни ме в изворните първи дни,
вземи ме в неугасващото царство!
ВЕРНИ МЕНЯ К ИСТОКАМ ДНЕЙ МОИХ
Верни меня к истокам дней моих.
Я проклял путь соблазна и порока.
Многообразный мир вдали затих,
Лишь колокол взывает одиноко.
И в сердце разгорается заря
Сияньем невечернего светила.
О, вечная святыня алтаря,
О, сладкий дым церковного кадила!
Заря горит всё ярче и сильней.
Ночь умерла и пройдены мытарства.
Верни меня к истокам первых дней,
Введи меня в немеркнущее царство!
1935 г.
-----
В ОКОЛИЙСКИЯ ГРАД
Стобори, тухли стари, мост,
къщурки, улици невзрачни,
зад църквицата има пост,
но спи на кулата пазачът.
Години тук четирсет в миг
без нищо новичко отлитат.
Безцветни гледки в блед светлик.
Смирено ронят се стените.
В полето, гдето чезне шир
и буйна ръж талази мята,
над гробище бди манастир,
засенчен от тополи святи.
Сънят е тук благословен.
Тъй сладко е да спиш в забрава!
И само нявга лъч през клен
край мен игриво зайче прави.
В УЕЗДНОМ ГОРОДЕ
Заборы, груды кирпича,
Кривые улицы, домишки
И за собором каланча
С уснувшим сторожем на вышке.
Здесь сорок лет что год один.
Не знают люди перемены,
Как рамки выцветших картин,
Смиренно кроющие стены.
А в поле, там где млеет ширь
И рожь колышется волнами,
Хранит кладбище монастырь,
Приосененный тополями.
И здесь такой же мирный сон.
Как сладко спится позабытым!
Лишь луч порой, упав на клён,
Играет зайчиком по плитам.
1905 г.
---------------------------------------------
Вадим Баян (Владимир Сидоров)
Рускеят поет футурист, писател и драматург Вадим Баян (Владимир Иванович Сидоров/ Вадим Баян) е роден на 5 януари 1880 г. в с. Нововасилевка, Таврийска губерния. От 1910 г. слуша лекции по философия и естествени науки във висшия институт „П. Ф. Лесгафт” в Петербург. Първите му поетични публикации са във в. „Таврия” през 1908 г. Работил е като коректор, организатор на художествена самодейност, художник-оформител и др. Пише драмата „Пушкин”, романа „Ольга Кораблёва”, едноактни пиеси, политически скечове и конферанс-текстове, събрани в книгата „Кумачовые гулянки”, издава алманасите „Из батареи сердца” и „Срубленный поцелуй с губ вселенной”, известен е с „космическите” си поеми „Вселенная на плахе” (1920 г.) и „По мостовой тысячелетий” (1922 г.) и със спомените „Маяковский в первой олимпиаде футуристов” (1958 г.). Автор е на стихосбирките „Сжатая лента. Роман (в стихах). 1905-1908” (1908 г.), „Лирический поток. Лирионетты и баркароллы” (1910 г.) и „Радио” (1919 г.). Умира на 29 март 1966 г. в Москва.
ЛЮЛЯКОВИ ОПИЯНЕНИЯ
Душата ми сред люляци пътува...
Отпивам любовта от чаша-блян –
на кадифено ложе те сънувам,
гърдите-круши с плам целувам там.
Очите ти – кинжални метеори,
с безумство и молба горят – ела;
алковът пак въздиша, шепнат щори,
ах, сини люлякови ветрила...
Летя с крилата на съновидения,
вълшебна пролет ме въздига вън
и пръска като светозарен гений
на моята душа сияещ сън.
СИРЕНЕВЫЕ ХМЕЛИ
В моей душе сиреневые хмели...
Я пью любви сверкающий фиал, –
Ты снишься мне на бархатной постели,
Где я дюшес грудей поцеловал.
Твоих очей кинжальных метеоры
Горят опять безумьем и мольбой;
Вздохнул альков и прошептали шторы,
Как веера сирени голубой...
И я несусь на крыльях сновидений
В миражный мир кудесницы-весны,
Чтоб раскидать, как светозарный гений,
Моей души сверкающие сны.
~1910 г.
---------------------------------------------
Вадим Гарднер
Руският поет Вадим Даниилович Гарднер (Вадим Даниилович де Пайва-Перера Гарднер) е роден на 30 май/12 юни 1880 г. в с. Марквил близо до Виборг. Правнук на основателя на Бразилския университет, внук на известен американски учен, син на руска писателка, той пише поезия на руски и на английски език. Учи в юридическия факултет на Петербургския университет, завършва в Тартуския университет в гр. Юрьев. Публикува поезия в издания и антологии като „Русская Мысль”, „Гиперборей”, „Якоре”, „Rossija: Antologie” и др. Член е на литературния кръг на руските акмеисти „Цех Поэтов”. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1908 г.), „От жизни к жизни” (1912 г.) и „Под далекими звездами” (1929 г.). Любопитно четиво е неговата „Биографическая поэма Вадима Гарднера о морском путешествии из Англии в Мурманск в 1918”, публикуваната чак през 1987 г. От 1921 г. живее във Финландия. Умира на 20 май 1956 г. в гр. Хелзинки.
ПЕТЕРБУРГСКА ЗИМА
Две-три звезди... Нощта е мразовита.
В стъклата разни шарки и гоблени
ту кръстче, ту елха, ту плетки сплитат –
на бяла зима накити студени.
Как хубаво е! Горест, скрий се ти,
прииждат сили! Мислех – всичко свърши...
Душата трепка, бърза и блести,
сърцето още своя ритъм търси.
Живях, но празни дни живот не са;
аз разсъждавах, исках, нещо действах;
душата чака прости чудеса,
не са за нея грижите житейски!
ПЕТЕРБУРГСКАЯ ЗИМА
Две-три звезды. Морозец зимней ночки.
Еще на окнах блестки и узоры,
То крестики, то елки, то цепочки –
Седой зимы холодные уборы.
Как хорошо! Как грусть моя свежа,
Как много сил! Я думал – все пропало...
Душа блестит, дрожа и ворожа,
И сердце жить еще не начинало.
Я жил, но жизнь еще не та была;
Я рассуждал, желал и делал что-то;
Простых чудес моя душа ждала. –
Что для нее житейская забота?
---------------------------------------------
Вадим Шершеневич
Руският поет, литературовед, драматург и преводач Вадим Шершеневич (Вадим Габриэлевич Шершеневич) е роден на 24 януари/5 февруари 1893 г. в гр. Казан. Той е един от основателите и главен теоретик на творческото течение имажинизъм. Известно време учи в Мюнхенския университет, завършва историко-филологическия факултет на Московския университет. Пише стихове от ученическите години. През 1913 г. е съорганизатор на футуристичната група „Мезонин поэзии” и публикува теоретичната разработка „Футуризм без маски”, през 1914 г. редактира сп. „Первый журнал русских футуристов”. Участва в Първата световна война. Превежда творби на Шекспир, Рилке, Бодлер и др. Публикува поезия в списания, алманаси и сборници като „Гостиница для путешествующих в прекрасном”, „Коробейники счастья”, „Золотой кипяток”, „Мы Чем Каемся”, „Нива”, „Северные записки” и мн. др. Председател е на московската секция на Всерусийския съюз на поетите (1919 г.). Автор е на стихосбирките „Весенние проталинки” (1911 г.), „Carmina” (1913 г.), „Романтическая пудра” (1913 г.), „Экстравагантные флаконы” (1913 г.), „Автомобилья поступь” (1916 г.), „Крематорий” (1919 г.), „Лошадь как лошадь” (1920 г.), „Кооперативы веселья” (1921 г.), „Итак итог” (1926 г.), пиесите „Быстрь” (1916 г.), „Вечный жид” (1919 г.) и „Одна сплошная нелепость” (1921 г.), литературоведчески сборници и книги с теоретични разработки, театрална и кинокритика, статии и есета като „Зелёная улица” (1916 г.), „2х2=5” (1920 г.), „Кому я жму руку” (1921 г.), „Шершеневич жмет руку кому” (1924 г.), „Игорь Ильинский” (1926 г.), „Н. М. Бравин” (1927 г.), „Ярон” (1927 г.), „Смешно о кино” (1928 г.), „А. Кторов” (1929 г.), „Гверилья” (1938 г.) и др. Умира на 18 май 1942 г. в гр. Барнаул, Алтайския край.
СЕГА РАЗБРАХ
Сега разбрах. Разбрах аз всичко.
Не съм хлапак отдавна аз.
В стремежи буйни, да обича,
уви, поетът няма власт!
ТЕПЕРЬ Я ПОНЯЛ
Теперь я понял. Понял все я.
Ах, уж не мальчик я давно.
Среди исканий, без покоя
Любить поэту не дано!
-----
ИНТИМНО
Привикнах към стилната, в тон трапезария ваша,
към чая вечерен, към белите стъклени чаши,
към кучешки лай и към светлата маса.
При вас съм, аз винаги вечер при вас съм.
Приветливо всичко е! Тъжно понякога.
В прозореца вижда се църквица някаква.
Хармония в хаоса мил многотонен.
В съседната стая със звън телефонен.
И въздухът пее: „Виж, вгледай се ти,
завеси заключиха нощни врати!”
По стаите вее любовна мъгла,
познат е диванът ни пъстър, ела!
За първи път тук аз интимност познах
във вашия светъл салон. И разбрах,
че всичко останало грешка е, вятър,
че слънце усмихва наивно децата,
че търси сърцето в звездите ответ,
че все пак аз глупав съм, глупав поет.
ИНТИМНОЕ
Я привык к Вашей столовой с коричневым тоном,
К чаю вечернему, к стеклянному звону,
К белым чашкам и к собачьему лаю.
Я всегда у Вас вечерами бываю.
Все так приветливо! Порою печальное.
Из окна я вижу церковь дальнюю.
Какой-то хаос гармонии многотонной.
В соседней комнате звонок телефонный.
И воздух поет: „смотри, смотри,
Как замкнули двери, молча, драпри!”
По комнатам веет любовный туман,
О, как знаком мне пестрый диван!
Тут я впервые интимность познал;
Ее навеял Ваш светлый зал.
И понял, что все другое – ошибка,
Что солнце – детей наивных улыбка,
Что сердце ловит в звездах ответ,
Что сам я глупый, глупый поэт.
1910 г.
---------------------------------------------
Валентин Кривич
Руският поет, писател и литературен критик Валентин Кривич (Валентин Иннокентьевич Анненский/ Кривич) е роден на 20 юни 1880 г. в с. Сливицко, Смоленска губерния. Син е на поета Инокентий Аненски. Дебютира с поезия през 1902 г. в „Литературно-художественный сборник”, след което публикува стихове, разкази, литературни рецензии и статии в различни литературни списания и сборници като „Всемирный вестник”, „Северная речь” , „Вестник Европы”, „Аполлон”, „Нива” и др. Завършва юридическия факултет при Петербургския университет (1903 г.). Работи като чиновник в Петербург, а по съветско време понякога е редактор в научно-технически издателства, но често е без работа. Автор е на стихосбирката „Цветотравы” (1912 г.) и на литературоведческия обзор „И. Анненский по семейным воспоминаниям и рукописным материалам” (1925 г.). Систематизира и издава творчеството на баща си, подготвя фамилни мемоари, но не успява да ги издаде, излизат чак през 1991 г. Голяма част от стиховете му не са публикувани. Умира през 1936 г.
ОТТАМ
Пак надигат се... Носят... Натискат...
Блъскат крачки неловки тълпи,
от студената прах ноемврийска
тъжно гледат самотни копи.
Тъмна вяра, безрадостна вяра,
стана страшно неясното зло...
Някой двери балконски затваря,
някой плаче зад мръсно стъкло...
Мътен тътен стърнища оглася,
скърцат дълги обози в поля...
Всяко храстче по пътя ми ясен
зад гранитни клепачи ловя.
Всичко, всичко бе туй, всичко важно
и ще бъде отново, аз знам...
В тъмна църква, изстинала, влажна
чезнат моите спомени там.
Тиха сутрин след мрака изплува
с две халки на ръчичка една...
Аз не вярвам... Аз плача... Ти чуваш –
на изпито лице под леда...
ОТТУДА
Поднимают... несут... наклонили...
Так неловко толкают шаги,
Из холодной ноябрьской пыли
Одинокие смотрят стоги.
Темной вере, безрадостной вере
Стало страшно в забытом углу...
Кто-то запер балконные двери,
Кто-то с плачем прижался к стеклу...
Потянулись поля и облоги,
Скрип обозов и встречных телег...
Каждый кустик знакомой дороги
Я ловлю из-за каменных век.
Это было, всё было, всё было,
Это будет, я верю, опять...
В темной церкви, сырой и остылой,
Мне мешали всю ночь вспоминать.
Утром стало всё дальше и тише,
А на тонкой руке – два кольца...
Я не верю... я плачу... – ты слышишь –
Подо льдом костяного лица...
1909 г.
---------------------------------------------
Валентин Парнах
Руският поет, музикант, танцьор, хореограф и преводач Валентин Парнах (Валентин Яковлевич Парнох/ Парнах) е роден на 15/27 юли 1891 г. в гр. Таганрог, Югозападна Русия. Първото си стихотворение написва на 9-годишна възраст, а първите му поетични публикации в печата са от 1914 г. От малък владее френски, учи латински и други езици. След 1910 г. учи в юридическия факултет и историко-филологическия факултет на Петербургския университет, ходи на курсове по музика, танци и драматургия. От 1915 г. до Октомврийската революция живее в Париж, където издава първите си стихосбирки. Основател и председател е на парижката литературна група „Палата поэтов”. През 20-те години на ХХ в. се връща в СССР и става танцьор в театъра на Мейерхолд. От 1925 до 1931 г. отново живее във Франция. Превежда Лорка, Д,Обине, Бодлер, Рембо, Верлен, Гьоте и др. западноевропейски поети. Считан е за основоположник на руския джаз, първото представяне на неговия експериментален джазов състав е през 1922 г. Смята се за поет-авангардист, автор е на стихосбирките „Le quai (Набережная)” (1919 г.), „Самум” (1919 г.), „Словодвиг” (1920 г.), „Карабкается акробат” (1922 г.), „Джаз” (~1924 г.), „Вступление к танцам. Избр. стихи” (1925 г., с портрет, специално нарисуван от Пикасо), „История танца” (1932 г.) и др. Умира на 29 януари 1951 г. в Москва.
ЛЕЖАЩ ТАНЦ
Пренастървен и с дух корав
аз просвам се сред танца с вопъл.
С ребрата си по пода тропам
и – в своя концентриран гняв –
се спъвам. Пневматични криви
разкривам. Възнак разчленен.
Оркестър с кости неразривен
надига ме. И устремен
към нови форми и задачи,
танцувам фигури бездън,
лежа, подскачам, тропам, крача,
взривявам ноти, бягам вън.
ЛЕЖАЧИЙ ТАНЕЦ
Свой дух подъяв, остервенев,
Я грохнусь среди танца о пол.
Я стройно ребрами затопал
И – сконцентрированный гнев –
Запнусь. Внезапных пневм нажимы.
Забиться. Навзничь и плашмя.
Оркестр и кость нерасторжимы.
Я вскидываюсь. И стремя
Форм нерешенные задачи,
Являю новизну фигур,
Рванусь. Полтела. Систр. Лежачий,
Взрывая ноты, побегу.
1920 г., Севилья
---------------------------------------------
Валериан Бородаевский
Руският поет и публицист Валериан Бородаевски (Валериан Валерианович Бородаевский) е роден на 12/24 декември 1874 г. в с. Кшен, Курска губерния. Потомък е на дворянски род. Завършва Минния институт в Петербург (1900 г.). Работи като инженер, инспектор и чиновник в минни предприятия в Донбас, Пабяница, Самара, Киев и Курск. През 1909 г. създава издателство „Ори”. Автор е на стихосбирките „Страстные свечи: Стансы” (1909 г.), „Стихотворения: Элегии. Оды. Идиллии” (1909 г.) и „Уединённый дол” (1914 г.). Активен член е на Съюза на поетите в Курск (1920 г.). Умира на 16 май 1923 г. в гр. Курск.
ТЪГА ОПУСТОШИТЕЛНА В ЗАТИХВАЩА ДУША
Тъга опустошителна в затихваща душа,
където светлината в гъсталак върти топор.
Приведени докрая коленете са сега,
широка е усмивката, замръзнал, мътен взор.
Прегърнал бих, простил бих, приласкал бих ножа впит,
с презрителна любов дарявам враговете...
Тъй Цезар, повален, убит и в смъртен плащ завит,
тържествено прие обителта на боговете.
ПЕЧАЛЬ ОПУСТОШЁННОЙ, ЗАТИХАЮЩЕЙ ДУШИ
Печаль опустошённой, затихающей души,
Где свет, словно в чаще, что расчистил топор.
Склонённые колени у последней межи,
Широкая улыбка, туманный взор.
Обнять, простить хотелось бы, обласкать ножи убийц,
Презрительной любовью одарить врагов: –
Так Цезарь, в плащ закутанный, поверженный ниц,
Торжественно вступал в обитель богов.
1909 г.
---------------------------------------------
Валерий Брюсов
Руският поет, писател, литературовед и преводач Валери Брюсов (Валерий Яковлевич Брюсов) е роден на 1/13 декември 1873 г. в Москва. Завършва историко-филологическия факултет на Московския университет (1899 г.). Пише от дете, първите му поетични публикации са от 1884 г. Основоположник е на руския символизъм, издава тритомната антология „Русские символисты” (1894-1895 г.). Секретар е на сп. „Нов път” (от 1902 г.), издава литературното списание „Весы” (1904-1908 г.). Председател е на Президиума на Общоруския съюз на поетите (1919-1921 г.). От 1919 г. работи в Държавното издателство, член е на Държавния учебен съвет, професор е в Московския държавен университет. През 1921 г. организира Висшия литературно-художествен институт (после ВЛХИ „В. Я. Брюсов”) и до смъртта си е негов ректор. Автор е на няколко книги с преводи на френските символисти – „Романсы без слов” (1894 г.), „Chefs doeuvre”/„Шедевры” (1895 г.), „Me eum esse”/„Это я” (1897 г.) и др., на стихосбирките „Tertia Vigilia”/„Третья стража” (1900 г.), „Urbi et Orbi”/„Городу и миру” (1903 г.), „StejanoV”/„Венок” (1906 г.), „Зеркало теней” (1912 г.), „Дали” (1922 г.), „Спеши” (1924 г.) и др., на сборници с литературна критика и на историческите романи „Огненный ангел” (1908 г.) и „Алтарь победы” (1913 г.). Умира на 9 октомври 1924 г. в Москва.
НА ПОЕТА
Бъди твърд и горд като знаме,
по-остър от меч ти бъди;
на Данте подземният пламък
да жари лицето ти с дни!
Бъди само хладен свидетел
към времето с поглед суров.
Пази свойта власт с добродетел –
да влизаш в огньове готов!
Май всичко в живота е средство
за ярък и песенен стих,
търси от безгрижното детство
стремежа на думи добри.
Любовните мъки самотно
с безстрастие в лист постави,
в часа на жестока Голгота
ти яростна болка слави!
В съня ти и в нощи бездънни
съдбата шепти: векове
смъртта за поета от тръни
заветен венец ще кове!
ПОЭТУ
Ты должен быть гордым, как знамя;
Ты должен быть острым, как меч;
Как Данте, подземное пламя
Должно тебе щеки обжечь!
Всего будь холодный свидетель,
На все устремляя свой взор.
Да будет твоя добродетель –
Готовность войти на костер!
Быть может все в жизни лишь средство
Для ярко-певучих стихов,
И ты с беспечального детства
Ищи сочетания слов.
В минуты любовных объятий
К бесстрастью себя приневоль,
И в час беспощадных распятий
Прославь исступленную боль!
В снах утра и в бездне вечерней
Лови, что шепнет тебе Рок,
И помни: от века из терний
Поэта заветный венок!
-----
ЗИДАР
– Зидаш, зидарю с престилка и с грижи,
сграда ли вдигаш със зор?
– Ей, не пречи ни, че работа движим,
ние строиме затвор.
– Зидаш, зидарю с надеждна лопата,
кой в тоз затвор ще ридай?
– Не е за теб и за брат ти, богат е
вашият честничък рай.
– Зидаш, зидарю, а дългите нощи
кой ще кълне в тишина?
– Може би, моят син, също работник.
Имаме участ една.
– Зидай, зидарю, но знай, че ще сториш
болка за братски очи!
– Бягай, пази се! Напразно бърбориш...
Всичко е ясно, мълчи!
КАМЕНЩИК
– Каменщик, каменщик в фартуке белом,
Что ты там строишь? кому?
– Эй, не мешай нам, мы заняты делом,
Строим мы, строим тюрьму.
– Каменщик, каменщик с верной лопатой,
Кто же в ней будет рыдать?
– Верно, не ты и не твой брат, богатый.
Незачем вам воровать.
– Каменщик, каменщик, долгие ночи
Кто ж проведет в ней без сна?
– Может быть, сын мой, такой же рабочий.
Тем наша доля полна.
– Каменщик, каменщик, вспомнит, пожалуй,
Тех он, кто нес кирпичи!
– Эй, берегись! Под лесами не балуй...
Знаем всё сами, молчи!
1901 г.
-----
СРЕЩА
Бавно Нил разлива сила там, при езеро Мерида, в царството на огнен Ра;
ти обичаше ме, мила, бях Озирис за Изида с теб – царица и сестра!
Сянка свила, пирамида бе закрилница добра.
Беше първата ни среща в ден, когато в храма страстно танци сяхме в тъмен кръг,
в час, когато гаснат свещи, ала приказки не гаснат; бяха посев, бяха плуг
дни горещи с наште ласки, щастие един до друг!
Ти във вихъра на бала в мен снага отпускаш тука край житейския разлом,
не дочу ли звън в кимвала и сред химна звук на мъка, и в тълпа ответен стон?
Не разбрала, че в разлъка свършва дълъг сън с погром!
Щастието – беше много, от страстта ни – само спомен, но животът – вечна власт,
и зад прехода на гроба – пак любовен бряг огромен с предна сила диша в нас;
среща строга с Нил чаровен в тоз съдбовен кратък час!
* Кимвал – древен ударен музикален инструмент, състоящ се от две метални чаши.
ВСТРЕЧА
Близ медлительного Нила, там, где озеро Мерида, в царстве пламенного Ра,
Ты давно меня любила, как Озириса Изида, друг, царица и сестра!
И клонила пирамида тень на наши вечера.
Вспомни тайну первой встречи, день, когда во храме пляски увлекли нас в темный круг,
Час, когда погасли свечи и когда, как в странной сказке, каждый каждому был друг,
Наши речи, наши ласки, счастье, вспыхнувшее вдруг!
Разве ты, в сияньи бала, легкий стан склонив мне в руки, через завесу времен,
Не расслышала кимвала, не постигла гимнов звуки и толпы ответный стон?
Не сказала, что разлуки – кончен, кончен долгий сон!
Наше счастье – прежде было, наша страсть – воспоминанье, наша жизнь – не в первый раз,
И, за временной могилой, неугасшие желанья с прежней силой дышат в нас,
Как близ Нила, в час свиданья, в роковой и краткий час!
1907 г.
-----
БЪДЕЩЕТО
Бъдещето!
Най-интересният от романите!
Книга, която не ще прочетеш!
Краят в слой от мъгли е обхванат!
Храмът е само започнат строеж!
БУДУЩЕЕ
Будущее!
Интереснейший из романов!
Книга, что мне не дано прочитать!
Край, прикрытый прослойкой туманов!
Храм, чья постройка едва начата!
1922 г.
-----
КЪМ МЛАДИЯ ПОЕТ
Юноша блед със зеници пламтящи,
аз завещавам ти трите завета.
Първият е: не живей с настоящето,
бъдното е областта на поета.
Вторият: никому ти не съчувствай,
себе си само обичай безкрайно.
Третият: силно почитай изкуството,
с него дели съкровените тайни.
Юноша блед със зеници смутени!
Следваш ли трите ми мъдри завета,
в битка да падна, не ще сме сразени,
щом на света съм оставил поета.
ЮНОМУ ПОЭТУ
Юноша бледный со взором горящим,
Ныне даю я тебе три завета:
Первый прими: не живи настоящим,
Только грядущее – область поэта.
Помни второй: никому не сочувствуй,
Сам же себя полюби беспредельно.
Третий храни: поклоняйся искусству,
Только ему, безраздумно, бесцельно.
Юноша бледный со взором смущенным!
Если ты примешь моих три завета,
Молча паду я бойцом побежденным,
Зная, что в мире оставлю поэта.
1896 г.
-----
МЪЧИТЕЛЕН ДАР
„И се издига дъх крилат
между земята и небето...”
Е. Баратински
На тайнствена плоскост убогу да мога,
мъчителен дар богове ми отреждат.
И ето, блуждая в безумна тревога,
и ето, измъчват ме болни надежди.
Нетукашен свят озвучава раздоли,
браздят евмениди, лами благовелят...
Протягам ръце, но напразно се моля,
пред нас невидимо стени ни разделят.
Земя не за мен, небеса недостъпни,
мечтите съвсем са, съвсем невъзможни.
Надеждите мои за рай са престъпни,
безкрай вдъхновения май са нищожни!
МУЧИТЕЛЬНЫЙ ДАР
„И ношусь, крылатый вздох,
Меж землей и небесами...”
Е. Баратынский
Мучительный дар даровали мне боги,
Поставив меня на таинственной грани.
И вот я блуждаю в безумной тревоге,
И вот я томлюсь от больных ожиданий.
Нездешнего мира мне слышатся звуки,
Шаги эвменид и пророчества ламий…
Но тщетно с мольбой простираю я руки,
Невидимо стены стоят между нами.
Земля мне чужда, небеса недоступны,
Мечты навсегда, навсегда невозможны.
Мои упованья пред небом преступны,
Мои вдохновенья пред небом ничтожны!
1895 г.
-----
ПОГЛЕДНА ТОЙ, ТИ БЕ ЗАСПАЛА
Погледна той, ти бе заспала, той тръгна си, умря денят;
и сякаш огън разпиляла, тревожна сянка бе на път.
С магични клетви ще будуваш, заветен сън ще те гнети,
за ласки прежни ще бълнуваш, за всички мигове с мечти,
когато властен и прекрасен при теб се върне той отвън,
това ще бъде сън неясен – неясен и ненужен сън!
И ОН ВЗГЛЯНУЛ, И ТЫ УСНУЛА
И он взглянул, и ты уснула, и он ушел, и умер день;
И словно руки протянула огнем встревоженная тень.
Слова магических заклятий заветных снов не разорвут,
Ты будешь помнить бред объятий и все, и все мечты минут,
Когда же, властный и прекрасный, к тебе опять вернется он,
То будет только сон неясный, – неясный и ненужный сон!
1896 г.
-----
НА НЕЯ (ГОРИ И СВЕТИ ОЩЕ ОГЪНЯТ)
Гори и свети още огънят разлят,
а сиви сенки в двете му страни лежат
и пазят бдително неволния му трепет.
Но той не бляска, тръпката му ромол блед е,
затихващ бавен ромол, тихички слова.
Заветно шепне пред лика на божества,
той с нас говори, все по-слаб е, но прекрасен
и – светъл, както винаги – покорно гасне.
ЕЙ ЖЕ (ОГОНЬ ЕЩЕ ГОРИТ И СВЕТИТ)
Огонь еще горит, и светит, светит нам, –
А тени серые легли по сторонам
И чутко сторожат его невольный трепет.
Но не мерцает он, и дрожь его, как лепет,
Как лепет медленный, как тихие слова.
Он шепчет свой завет пред ликом божества,
Он с нами говорит, слабеет, но сияет,
И – светлый, как всегда – покорно угасает.
1897 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Вино и логика – това са моите слабости, без които за мен и животът не е живот.
* * *
Благовъзпитаността е в това да не се различаваш по нищо от останалите.
* * *
Само глупостта е едностранна, а истината може да се обърне от всяка страна.
* * *
Съкровените знания се наричат така не защото ги крият, а защото те самите са скрити в символи.
* * *
Има два вида наука, млади човече. Единият е тази наука, която практуват в наши дни в университетите, която разглежда всички предмети отделно, разкъсвайки единното цвете на вселената на части, на корен, стебло, лист, венчелистче, и която, вместо познания, дава силогизми и коментари. В моята книга „За недостоверността на познанието”, струвала ми много години работа, но донесла ми само подигравки и обвинения в ерес, е изяснено подробно какво наричам псевдонаука. Нейните адепти – псевдофилософи – направиха от граматиката и риториката инструменти за своите лъжливи изводи, превърнаха поезията в детски измислици, върху аритметиката създадоха празни гадания и музика, която развращава и отслабва, вместо да укрепва, превърнаха политиката в изкуство за измами, използват теологията като арена за спор, за словесна борба без никакво съдържание.
* * *
Тъй като се налагаше да бързам, започнах да подвиквам на коня, а той, спъвайки се, удари глезена си в камък – и това незначително произшествие доведе като пряка причина след себе си дълга редица от поразителни събития, каквито ми се наложи да преживея след този ден. Но аз отдавна съм забелязал, че само незначителни случаи са първите звена във веригата на тежките изпитания, която невидимо и беззвучно изковава понякога за нас животът.
* * *
Има ли такова нещо на света, което да не могат да направят двама, ако ги движи любовта?
* * *
Впрочем, аз отбелязах, че в дадено общество ние винаги оставаме в същата тази маска, в която случайно сме се появили там за първи път, при това на всеки от нас му се налага в различни кръгове да носи множество най-разнообразни маски.
* * *
Мъжът в любовта е герой или жертва. Жената в любовта е или проститутка, или майка. От любов се самоубиват или мъже, истински мъже, зрели хора, разбиращи какво правят, или девойки на шестнайсет години, въобразяващи си, че са влюбени. Това показва статистиката на самоубийствата. Да се изисква от жената любов е също така смешно, както да се изисква проницателност от къртицата.
* * *
В музиката от избора на тоналност зависи целият строеж на пиесата. Първите думи дават насоката на целия разговор. Нашите първи постъпки в ново общество обуславят цялото ни по-нататъшно поведение.
* * *
Струва ми се, че сред всички усещания, които наричат наслаждения, има само едно, достойно за такова название – това, което завладява човек при съзерцаването на страданията на другия.
* * *
Не зная дали вярата винаги враждува с разума и вярно ли е, че заниманията с теология размекват мозъка.
* * *
Не е ли виновен Бог, като е сътворил хората слаби и не им е дал сили за борба с греха?
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Вино и логика – это мои слабости, без которых мне и жизнь не в жизнь.
* * *
Благовоспитанность состоит в том, чтобы ничем не отличаться от других.
* * *
Только глупость носит односторонний характер, а истину можно повернуть любой гранью.
* * *
Сокровенные знания называются так не потому, что их скрывают, но потому, что они сами скрыты в символах.
* * *
Есть два рода науки, молодой человек. Одна – это та, которую практикуют в наши дни в университетах, которая все предметы рассматривает отдельно, разрывая единый цветок вселенной на части, на корень, стебель, лист, лепесток, и которая, вместо познания, даёт силлогизмы и комментарии. В моей книге „О недостоверности познания”, стоившей мне многих лет работы, но принёсшей мне одни насмешки и обвинения в ереси, выяснено подробно, что называю я псевдонаукой. Адепты её – псевдофилософы – сделали из грамматики и риторики инструменты для своих ложных выводов, превратили поэзию в ребяческие выдумки, на арифметике основали пустые гадания да музыку, которая развращает и расслабляет, вместо того чтобы укреплять, превратили политику в искусство обманов, а теологией пользуются, как ареной для логомахии, для словесной борьбы безо всякого содержания.
* * *
Так как надо было спешить, то стал я понукать лошадь, но она, споткнувшись, зашибла о камень бабку, – и это ничтожное происшествие повело за собой, как прямая причина, длинный ряд поразительных событий, какие мне пришлось пережить после того дня. Но я уже давно заметил, что только ничтожные случаи бывают первыми звеньями в цепи тяжких испытаний, которую незримо и беззвучно куёт порою для нас жизнь.
* * *
Есть ли такое в мире, чего не могут сделать двое, если ими движет любовь?
* * *
Впрочем, я подметил, что в данном обществе мы всегда остаёмся в той самой маске, в какой случайно появляемся там первый раз, причём каждому из нас приходится в разных кругах носить множество самых разнообразных личин.
* * *
Мужчина в любви – герой или жертва. Женщина в любви – или проститутка, или мать. От любви убивают себя или мужчины, настоящие мужчины, зрелые люди, понимающие, что они делают, или девчонки в шестнадцать лет, воображающие, что они влюблены. Это говорит статистика самоубийств. Требовать от женщины любви так же смешно, как требовать зоркости от крота.
* * *
В музыке от выбора тональности зависит весь склад пьесы. Первые слова дают направление всему разговору. Наши первые поступки в новом обществе обусловливают все наше дальнейшее поведение.
* * *
Мне кажется, что среди всех ощущений, которые называют наслаждениями, есть только одно, достойное такого названия, – то, которое овладевает человеком при созерцании страданий другого.
* * *
Не знаю, всегда ли вера враждует с рассудком, и правда ли, что занятия теологией размягчают мозг.
* * *
Не Бог ли виноват, сотворив людей слабыми и не дав им сил для борьбы с грехом?
---------------------------------------------
Варвара Малахиева-Мирович
Руската поетеса, писателка, мемоаристка и преводачка Варвара Малахиева-Мирович (Варвара Григорьевна Малахиева-Мирович) е родена през 1869 г. в Киев. Първото й запазено стихотворение е от 1883 г. Превежда творби на Бърнард Шоу и Уйлям Джеймс, публикува рецензии за театрални спектакли във в. „Речь”. Пише за деца, известни са приказките й „Изумруды”, „Все от солнца”, „Кузнечик на высоте” и др. Работила е в сп. „Русская мысль”, където завежда отдела по белетристика. Авторка е на близо 4000 стихотворения, но приживе има малко поетични публикации в печата и само една издадена стихосбирка – „Монастырское” (1923 г.). Близка с много от творците от Сребърния век на руската култура и от следващите трудни за литературата десетилетия, тя води записки за своите срещи и преживявания, като дневниците й имат висока художествена и историографска стойност. Умира на 16 август 1954 г. в Москва.
О, ВЪЖДЕЛЕНА СТРАНА НА ПОЗНАНИЕТО
О, въжделена страна на познанието,
тя многозвезден е светъл рой,
нейните ценности нямат названия,
нейните жители нямат брой.
О, безпощадна страна на познанието,
нейните пътища – огън и кръв,
нейни закони – самоизгаряне,
и диша към крехка любов смъртна стръв.
О, чудотворна страна на познанието –
в нея от пепел възправя се брод,
с вятъра мигом отлита диханието,
което наричахме свой живот.
КАК ВОЖДЕЛЕННА СТРАНА ПОЗНАНИЯ
Как вожделенна страна познания,
Как многозвёздно она светла,
Её сокравищам нет названия,
Её обителям нет числа.
Как беспощадна страна познания,
Её пути – огонь и кровь,
Её закон – самосжигание,
И дышит смертью в ней любовь.
И как чудотворна страна познания –
В ней прах и пепел встаёт живым,
И улетает, как ветра дыхание,
Что звали мы жизнью и сердцем своим.
1914 г.
---------------------------------------------
Варвара Монина
Руската поетеса Варвара Монина (Варвара Александровна Монина) е родена през 1894 г. в Москва. Завършила е по програмата за висши женски курсове историко-филологическия факултет към Московския университет. Първото й стихотворение влиза в ръкописното самиздатско списание „Перезвон” (1918 г.). Няма публикувана стихосбирка, отпечатани са само десетина нейни стихотворения в издания и алманаси като „Литературный особняк” (1921 и 1929 г.), „Свиток” (1922 г.) и „Новые стихи” (1927 г.). Членувала е в литературните обединения „Литературное звено”, „Литературный особняк”, „Московский Парнас” и във Всерусийския съюз на поетите (1920 г.). Влиза в приятелския кръг на Сергей Есенин, в дома й редовно се събират известни московски поети и литератори. В архива на наследниците й се пазят подготвените от нея, но неотпечатани поетични сборници „Музыка земли” (1919 г.), „Стихи об уехавшем” (1919 г.), „В центре фуг” (1923 г.), „Сверчок и месяц” (1925 г.) и др. Умира през 1943 г. в Москва.
ДЕТЕ ДА СЪМ
Дете да съм: като сред топъл сън,
снежецът тих над двора, страж в нощта,
дома да пази от крадците вън
и слънцето да пуска сутринта.
Сърцето да си спомня оня кът
с рояла, рафтовете топлина
и как латвийските стрелци по своя път
оттеглят ярост към далечина.
Дете да съм: с безкнижна бодрост там,
без непонятни грижи и лъжа,
живот и смърт все още да не знам,
заключен дневника си да държа.
ПУСКАЙ КАК В ДЕТСТВЕ
Пускай как в детстве: сонно и тепло,
И мирный снег, как сторож на дворе,
Отговорит воров разбить стекло,
А солнце впустит только на заре.
И снова сердце вспомнит уголки,
И полки над роялью, и рояль,
И кровожадные латышские стрелки
Вдруг отойдут невероятно вдаль.
Пускай как в детстве: книги не любить,
Ногтей не чистить, платьев не стирать,
Не знать, что значит умирать и жить,
И дневники, волнуясь, запирать.
1918 г.
---------------------------------------------
Василий Александровский
Руският поет Василий Александровски (Василий Дмитриевич Александровский) е роден на 3/15 януари 1897 г. в с. Баскаково, Смоленска губерния. Участник е в Първата световна война. Първото му отпечатано стихотворение е от 1913 г. в сп. „Живое слово”. Публикува поезия във вестници, списания и сборници като „Правда”, „Известия”, „Беднота”, „Рабочая газета”, „Заветная мысль”, „Луч”, „Наша заря”, „Горн”, „Наши песни” и др. Участва активно в дейността на московски културно-просветни организации, в Асоциацията на пролетарските писатели и литературното обединение „Кузница”. Член е на редакционните колегии на сп. „Гудки” и сп. „Кузница”. Негови стихове са включени в антологиите „Поэты наших дней” (1924 г.), „Антология русской поэзии XX в.” (1925 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Восстание” (1918 г.), „Север” (1919 г.), „В огне” (1919 г.), „Рабочий поселок” (1919 г.), „Две России” (1921 г.),, „Деревня” (1921 г.), „Утро” (1921 г.), „Будни” (1922 г.), „Солнечный путь” (1922 г.), „Россыпь огней” (1922 г.), „Голгофа” (1922 г.), „Синь” (1923 г.), „Звон Солнца” (1923 г.), „Поэма о Пахоме” (1923 г.), „Шаги” (1924 г.), „Ветер” (1925 г.), „Подкованные годы” (1926 г.), „Избранные стихи” (1926 г.), „Костер” (1929 г.), „Годы” (1932 г.) и др. Умира на 13 ноември 1934 г. в Москва.
МОМИЧЕ ОТ СЕЛО
Гласът й променен е, колеблив
и чужд. Като сърна е дива тука.
Сърцето глухо, сякаш нож ръждив,
в гърди неравномерно, тъпо чука.
Как страшно е! Фенери, крясък в хор
и улици, тълпи засуетили...
Присънва й се родният простор,
звънтящ овес, уханен мед на карамфили.
И се върти от слънцето глава...
Коситба е, житата са узрели...
...Бълнуване! Край нея е Москва,
тълпи за зрелища са подивели...
Езикът тежък, сух. В очи мъгла.
Да би на гарата към село да се случи...
А дните бягат, те са колела
над прежде временно разбита участ...
ДЕВУШКА ИЗ ДЕРЕВНИ
Колеблющийся голос не похож
На прежний голос. Смотрит дикой серной.
И сердце глухо, точно ржавый нож
Тупым концом стучит неравномерно.
Как страшно здесь! И вспышки фонарей.
И суетня, и улицы, и крики…
Все снится ей простор родных полей,
Звенящие овсы, душистый мёд гвоздики…
И кружится от солнца голова…
Пора косить, хлеба уже созрели…
…Бред. Липкий бред. Вокруг нее Москва
Толпящаяся, жадная до зрелищ…
В глазах круги. Язык тяжел и сух.
Попасть бы на вокзал и там упасть на плиты…
А дни бегут, подобно колесу,
По жизни преждевременно разбитой…
1922 г.
---------------------------------------------
Василий Гиппиус
Руският поет, преводач и литературовед Василий Гипиус (Василий Васильевич Гиппиус) е роден на 26 юни/8 юли 1890 г. в с. Артьомово, Псковска губерния. Завършил е историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1914 г.). Брат е на поета Владимир Гипиус. Първите му поетични публикации са от 1908 г. Член е на „Общества ревнителей художественного слова” (1910 г.), „Цех поэтов” (1911 г.) и на Съюза на съветските писатели (1934 г.); доктор на филологическите науки (1935 г.), изследовател на творчеството на Гогол, Пушкин и Салтиков-Шчедрин, професор в катедрата по руска литература в Пермския университет, професор по фолклор и история на руската литература в университета в Иркутск, професор в катедрата по руска литература при Ленинградския държавен университет, старши научен сътрудник към Института по руска литература при Академията на науките на СССР (1937 г.) . Превежда поезия на Хораций, Данте, Петрарка, Шилер, Хайне, Тагор, Новалис, Мюлер и др. Автор е на книги, трудове и монографии с поезия, литературна критика и литературознание като „Волшебница” (1913 г.), „Узкий путь” (1914 г.), „О композиции Тургеневских романов” (1919 г.), „Гоголь” (1924 г.), „Die Gogol-Forschung 1914-1924” (1925 г.), „Синтаксис современного русского языка” (1926 г.), „Учебник русской грамматики” (1926 г.), „Люди и куклы в сатире Салтыкова” (1927 г.), „Итоги и перспективы изучения Салтыкова” (1927 г.), „Композиция «Ревизора» в историко-литературной перспективе” (1928 г.), „Н. В. Гоголь в письмах и воспоминаниях” (1931 г.), „Проблематика и композиция «Ревизора»” (1936 г.), „Повести Белкина” (1937 г.), „Заметки о Гоголе” (1941 г.), „Поработители народов. Классики литературы о немецком шовинизме” (1941 г.), „Пушкин в борьбе с Булгариным в 1830-1831 гг.” (1941 г.) и др. Умира на 7 февруари 1942 г. в Ленинград.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Ти раждаше възвишени мечти,
светът бе с твойте призиви окрилян.
До мен ли си, изчезват в миг страхливи
съмнения и страшни тъмноти.
С предчувствия ме ти обогати,
с мен бродеше сред приказните ниви,
в омая на момичета щастливи
зовеше към чаровни висоти.
Защо ли суета в сърцето вплиташ?
Нима това не е живот и твой?
Нали за мен си в този свят защита?
Потоци поетични срещнах рой,
но с теб, прекрасна музо, са открити
заветните стремежи в пътя мой.
ПОСВЯЩЕНИЕ
Ты вызвала высокие мечты,
Огромный мир манил в твоих призывах.
С тех пор как ты со мною, нет пугливых
Сомнений и не страшно темноты.
В предчувствиях меня сразила ты,
Со мной на сказочных бродила нивах,
И, как прообраз девушек счастливых,
Звала к очарованьям высоты.
Зачем же сердце с суетою слито?
Ужели жизнь и сердце – не твои?
И в этом мире ты мне – не защита?
Меня умчат поэзии ручьи,
Но, муза милая, тебя открыты
Все замыслы заветные мои.
---------------------------------------------
Василий Каменский
Руският поет-футурист, писател, актьор, художник и професионален авиатор Василий Каменски (Василий Васильевич Каменский) е роден на 5/17 април 1884 г. на параход близо до гр. Сарпул. Първите му публикации са във в „Пермский край” (1904 г.), а от 1908 г. е зам.главен редактор на сп. „Весна”. Член е на Съюза на поетите на Русия (1918 г.), бил е ръководител на Централния театър на воднотранспортчиците (1934 г.). Автор е на стихосбирките „Танго с коровами” (1914 г.), „Стенька Разин” (1915 г.), „Девушки босиком” (1916 г.), „Звучаль веснеянки” (1918 г.), „Емельян Пугачёв” (1931 г.), „Иван Болотников” (1934 г.), „Уральские поэмы” (1934 г.), „Три поэмы” (1935 г.), „Родина счастья” (1937 г.), „Избранное” (1958 г.), на романите „Стенька Разин” (1916 г.), „Сердце народное” (1918 г.), „27 приключений Харта Джойса” (1928 г.), повести и разкази „Землянка” (1910 г.), „Лето на Каменке” (1961 г.), пиесата „Стенька Разин” (1919 г.), сценария „Семья Грибушиных” (1923 г.), мемоарната публицистика „Жизнь с Маяковским” (1940 г.) и др. Умира на 11 ноември 1961 г. в Москва.
МОЯТА МОЛИТВА
Господи,
помилуй ме
и ме прости.
Аз летях на аероплан.
Сега в канавката
коприва
ще отглеждам.
Амин.
* Какво се крие сред поетичните пластове на това кратко странно стихотворение? От 1911 г. Каменски лети на собствен, усъвършенстван от него самолет. През 1912 г. по време на демонстрационен полет, който извършва над гр. Ченстохов, самолетът му се разбива и поетът-пилот остава жив по чудо. Няколко месеца по-късно от отломките на разбития самолет той конструира първия в Русия глисер и при изпитанията край Перм развива рекордни за времето скорости.
МОЯ МОЛИТВА
Господи
Меня помилуй
И прости.
Я летал на аероплане.
Теперь в канаве
Хочу крапивой
Расти.
Аминь.
1916 г.
---------------------------------------------
Василий Комаровский
Руският поет, писател, изкуствовед, художник и преводач Василий Комаровски (граф Василий Алексеевич Комаровский) е роден на 21 март/2 април 1881 г. в Москва. Получава добро домашно образование, овладява свободно древногръцки и френски език. През 1900 г. завършва Московския императорски лицей, а от 1900 до 1906 г. учи в юридическия факултет на Петербургския университет, но поради чести прекъсвания по болест не завършва курса. Най-ранното запазено негово стихотворение е от 1903 г. Първите му публикации с поезия и проза са от 1911 г. в литературния алманах „Аполлон”. Превежда поезия от Кийтс и Бодлер. Талантлив художник и познавач на изкуството, той е съставител на изкуствоведческия труд „Указатель к таблице главных живописцев Европы с 1200 по 1800 г. ” (издаден посмъртно през 1915 г.). Автор е на стихосбирката „Первая пристань” (1913 г.), на романа „До Цусимы” (1914 г.), поемата „Героические мечтания Тито Басси” (1914 г.), новелите „Анекдоты о любви”, „Разговоры в Царском селе”, „Sabinula” и др. Голяма част от поетичното и белетристичното му творчество е загубена. Умира на 8/21 септември 1914 г. в Москва.
С ТИШИНА И СЪС ЗАЛЕЗ ИЗЧЕЗВАЩ
С тишина и със залез изчезващ
е запълнен домът ми пред сън.
И понякога сребърно-ведра
нощ спокойна проблясва навън.
Аз излизам на прага при нея.
Дишам леко струящия хлад.
Сняг синее. По пътя тъмнее.
И дърветата мъдро мълчат.
Виждам – сенки последни топят се,
в здрача люляков чезнат брези.
Дар ненужен ветрецът донася –
с черни съчки сред двора пълзи.
Над градината виждам – небрежно
възвисена по прежна следа,
ме оглежда самотно и нежно
синя – същата жива звезда.
ТИШИНОЮ, УМЕРШЕЙ ЗАРЕЮ
Тишиною, умершей зарею,
Еще полн успокоенный дом.
И серебряно-светлой порою
Ночь приходит, и меркнет кругом.
Выхожу и стою у порога.
Мне дышать холодно и легко.
Снег синеет. Темнеет дорога.
И деревья молчат глубоко.
Вижу – тают последние тени
У сиренево-сизых берез.
Дар ненужный – смотрю – на ступени
Ветер черные сучья принес.
И над садом, я вижу небрежно,
Поднялась и стоит, как тогда,
И глядит, одиноко и нежно,
Голубая, живая звезда.
1905 г.
---------------------------------------------
Василий Наседкин
Руският поет и мемоарист Василий Наседкин (Василий Фёдорович Наседкин) е роден на 1/13 януари 1895 г. в с. Веровка, Уфимска губерния. Учи във физико-математическия факултет на Московския университет (1914 г.) и в московския университет „А. Шанявский” (1915 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1919 г. във в. „Правда”. През годините на Гражданската война е комисар в Червената армия, активен поддръжник е на болшевиките в Москва, в периода 1920-1923 г. се бори срещу басмачеството в Туркестан. През 1923 г. постъпва във Висшия литературно-художествен институт „В. Брюсов”. Сътрудничи на сп. „Красная новь”, превежда поезия, работи като редактор в сп. „Колхозник” и сп. „Город и деревня”, член е на литературната група „Перевал”. След 1923 г. печата поезия в централните литературни списания и алманаси. Автор е на мемоарната книга „Последний год Есенина” (1927 г.) и на стихосбирките „Тёплый говор” (1927 г.), „Ветер с поля” (1931 г.) и „Стихи, 1922-1932” (1933 г.). През 1937 г. е арестуван с обвинение, че принадлежи към литературна група, подготвяща атентат срещу Сталин, и на 15 март 1938 г. е разстрелян в Москва. Реабилитиран е през 1956 г.
ПО ПЪТ ПОЕХ, НО ЩО ЗА СТРАНЕН ХОД
По път поех, но що за странен ход!
Макар и с верен кон, с надеждно стреме,
засипва коловозите живот
с дълбоки пясъци жестоко време.
И ЭТИ СБОРЫ К ВЫЕЗДУ НЕ ВПРОК
И эти сборы к выезду не впрок!
Пусть верен конь, надёжно вздето стремя,
Но я забыл, что колеи дорог
Песком глубоким засыпает время.
1931 г.
-----
ЗВЕЗДИЦИТЕ ПРОСВЕТВАТ
Звездиците просветват
и лъч мъгливо-бял,
луната слънчоглед е
изгрял и прелетял.
И в краски необхватни
рубин и кръв струят
зора, вратите златни
отваря пак денят.
УЖ ВРЕМЯ ЗВЁЗД НЕПОЛНЫХ
Уж время звёзд неполных
И луч туманно-бел,
Уж месяц, как подсолнух,
Поник и облетел.
И в краски не простые:
Рядясь в янтарь и кровь,
Ворота золотые
День открывает вновь.
1931 г.
-----
КАКЪВ Е ВЕСЕЛ НЕБОСВОДЪТ, СВЕЖ
Какъв е весел небосводът, свеж!
Сред облачета чувства, мисли. Ето,
аз час и нещо гледам ги с копнеж
и скривам сенките им в редовете.
КАКОЙ ВЕСЁЛЫЙ, ЛЁГКИЙ НЕБОСВОД
Какой весёлый, лёгкий небосвод!
Уносят тучки помыслы и сроки.
Я час, другой смотрю туда и вот
Поймал их тень и спрятал в эти строки.
1931 г.
---------------------------------------------
Василиск Гнедов
Русият поет Василиск Гнедов (Василий Иванович Гнедов) е роден на 6 март 1890 г. в селището Манково-Берьозовско, Донецки окръг. Учил е в техническо училище в Ростов на Дон. Участник е в Първата световна война и в двете руски революции. Поет авангардист, представител на руския поетичен модернизъм, след 1913 г. той е един от лидерите на литературното движение егофутуризъм. Публикува в литературните сборници „Засахаре кры”, „Небокопы”, „Развороченные черепа”, „Грамоты и декларации русских футуристов” и др. Членува в т.нар. Общество председателей Земного шара (1917-1918 г.). След 1921 г. работи като инженер. През 1936 г. е арестуван и близо 20 години прекарва в различни лагери. Автор е на стихосбирките „Гостинец сентиментам” (1913 г.), „Смерть искусству: пятнадцать (15) поэм” (1913 г.), „Книга Великих” (съвместно с П. Широков, 1914 г.) и на трактата „Глас о согласе и злогласе” (1914 г.). Скандална известност му носи неговата „Поэма конца” (1913 г.), която в печатния си вид представлява чисто бял лист без нито един знак, а при рецитиране няма думи, а само един жест с ръката. Умира на 5 ноември 1978 г. в Херсон.
ПОЕМА ЗА НАЧАЛОТО
(бяло)
Тъмнината ражда звезди,
звездите раждат тишина.
Месечината ражда се в приказки,
приказките – нега на любовта.
...
Ние нишката скъсахме и извезваме мрежа...
Ще завържем конеца,
както белият вятър заплита косите ни!
ПОЭМА НАЧАЛА
(белое)
Темнота родит звезды,
Звезды родят тишину.
Месяц рождается в сказки,
Сказки – томн любви.
...
Мы нитку порвали и сеть вышиваем...
Свяжем нитку,
Как белый ветер вяжет волосы наши!
1913 г.
---------------------------------------------
Велимир Хлебников
Руският поет, писател, драматург, философ и математик Велимир Хлебников (Виктор Владимирович Хлебников) е роден на 28 октомври/9 ноември 1885 г. в с. Тундутово, Астраханска губерния. Учи във физико-математическия факултет на Казанския университет (1903-1907 г.) и във физико-математическия факултет на Петербургския университет (1908-1909 г.). Родоначалник е на литературното течение футуризъм в Русия (група „Будетлян”), създател е на утопичното общество „Председателей Земного Шара” (1916 г.), вярващо в математическите зависимости при възходите и паденията в човешката история. Реформатор на поетическия език, той експериментира в областта на словотворчеството с т.нар. звезден език. Публикува в сп. „Золотое руно”, в. „Вечер”, в. „Славянин”, в. „Известия”, сп. „Весна”, сб. „Студия импрессионистов”, сб. „Садок судей”, сб. „Пощёчина общественному вкусу”, сб. „Харчевня зорь” и др. Отпечатва революционните поеми „Журавль” (1909 г.), „Война в мышеловке” (1919 г.), „Ладомир” (1919 г.), „Разин” (1920 г.), „Ночной обыск”, „Зангези” и „Ночь перед Советами” (1920-1922 г.). Публикува цикъл историко-математически статии за природата и съществото на времето „Доски судьбы” (1922 г.). Член е на Съюза на поетите на Русия (1922 г.). Автор е на стихосбирките „Ряв!” (1913 г.), „Изборник” (1914 г.), „Пропевень о проросли мировой” (1915 г.) и др., на пиесите „Елена Гордячкина” (1904 г.), „Таинство дальних” (1908 г.), „Госпожа Ленин” и „Ошибка смерти” (1920 г.), манифеста „Труба Марсиан” (1916 г.), повестта „Зангези” (1922 г.) и др. Със своите разкази, драми и стихове оказва силно въздействие на руския и на европейския литературен авангард. Умира на 28 юни 1922 г. в с. Санталово, Новгородска област.
ВРЕМЕ, ХОРА И НАРОДИ
Време, хора и народи
ни напускат за беда
като стекла се вода.
В гъвкав обектив природен
ний сме риби, стръв – звездите,
бог е призрак в тъмнините.
ГОДЫ, ЛЮДИ И НАРОДЫ
Годы, люди и народы
Убегают навсегда,
Как текучая вода.
В гибком зеркале природы
Звезды – невод, рыбы – мы,
Боги – призраки у тьмы.
-----
ПРИ НАС СВОБОДАТА Е ГОЛА
При нас свободата е гола,
в сърцата с цветя тя тупти,
и крачим до нея готови,
с небето говорим на „ти”.
Ний, войните, удряме строго
по щитове войнствени с длан:
наш цар да ни бъде народът
завинаги тука и там!
И нека да пеят момите
за походи древни, за страсти,
за слънчева вярност в душите –
за тебе, народ самовластен.
СВОБОДА ПРИХОДИТ НАГАЯ
Свобода приходит нагая,
Бросая на сердце цветы,
И мы, с нею в ногу шагая,
Беседуем с небом на „ты”.
Мы, воины, строго ударим
Рукой по суровым щитам:
Да будет народ государем
Всегда, навсегда, здесь и там!
Пусть девы споют у оконца,
Меж песен о древнем походе,
О верноподданном Солнца –
Самодержавном народе.
1917 г.
-----
ОТ ЧУВАЛА НА ПОДА СЕ РАЗСИПАХА ВЕЩИ
От чувала
на пода се разсипаха вещи.
И си мисля,
че светът е
само насмешка,
мъждукаща
на устните на обесения.
ИЗ МЕШКА НА ПОЛ РАССЫПАЛИСЬ ВЕЩИ
Из мешка
На пол рассыпались вещи.
И я думаю,
Что мир –
Только усмешка,
Что теплится
На устах повешенного.
1908 г.
-----
КОГАТО УМИРАТ
Когато умират конете – дишат,
когато умират тревите – съхнат,
когато умират слънцата – те гаснат,
когато умират хората – пеят песни.
КОГДА УМИРАЮТ
Когда умирают кони – дышат,
Когда умирают травы – сохнут,
Когда умирают солнца – они гаснут,
Когда умирают люди – поют песни.
1912 г.
---------------------------------------------
Венедикт Март
Руският поет, писател и преводач Венедикт Март (Венедикт Николаевич Матвеев/ Март) е роден на 27 март 1896 г. във Владивосток. Пише поезия от ученическите години. Един от двигателите в литературния живот в Далечния изток, той е активен член на литературната група „Творчество” и популяризатор на източната култура, преводач е на китайска и японска поезия. Приятел е на Сергей Есенин. През 1920 г. емигрира в Китай, а в края на 1923 г. се връща в СССР. През 1928 г. е арестуван в Москва и лежи в Бутирския затвор, след което е интерниран в Саратов. Автор е на над 30 книги с поезия, проза, преводи и публицистика, сред които „Порывы” (1914 г.), „Черный Дом” (1917 г.), „Песенцы” (1917 г.), „Фаин” (1919 г.), „Тигровьи чары” (1920 г.), „Луна” (1922 г.), „На любовных перекрестках причуды” (1922 г.), „Логово рыжих дьяволов. О Шанхае” (1928 г.), „Речные люди “ (1930 г.), „ДЭРЭ – водяная свадьба” (1932 г.), „Ударники финансового фронта” (1933 г.) и др. През юни 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионаж и в дните между 12 и 15 юни 1937 г. е разстрелян в Киев.
В ПУШАЛНЯТА
Зорко и втренчено, с лакома глътка
гледа пушачът към тигрова грива –
кожа на звяр, край Амур бряг тревожил.
Вплели се в гола пиянска прегръдка,
с нея младеж и жена се прикриват.
Гледа пушачът трептящата кожа.
Странните сладости на опиата
страсти към женски безчестия пръскат,
страсти, димящи в душата проклето.
Дим сред пушалнята тихо се мята,
лампа припламваща тихичко съска,
хъркат въздишки... Под кожата – шепот.
Сенки в жълтака под цинкови щори.
Пуши мъгла, сред пушалня разляна.
Пушат в мълчание жълтите люде.
Пурпурен мак, сякаш маг-чудотворец,
чудо тъмни в наркотична измама,
блянове димни тревожи и буди.
В КУРИЛЬНЕ
Зорко и пристально взглядом стеклянным
Смотрит курильщик на шкуру тигрицы –
Некогда хищного зверя Амура.
Чтобы отдаться объятиям пьяным,
Женщина с юношей ею прикрылись.
Смотрит курильщик, как движется шкура.
Странны, познавшему опия сладость,
Страсти животные к женщинам низким,
Страсти, мрачащие души – не мудрых.
Тихо в курильне и душно от чада,
Редко шипение лампы при вспышке,
Вздохи... чуть слышится шепот под шкурой.
Тени и блики на желтых циновках.
Дым поднимается темным туманом.
Курят в молчании желтые люди.
Мак, точно маг-чаротворец багровый,
Явь затемняет обманом дурмана,
Чадные грезы тревожит и будит.
1916 г.
---------------------------------------------
Вера Гедройц
Руската поетеса и писателка Вера Гедройц (Вера Игнатьевна Гедройц) е родена на 7/19 април 1870 г. в с. Слободишче, Орловска губерния, сега Брянска област. Учи медицина в Петербург, завършва медицинския факултет към Университета в Лозана, Швейцария (1898 г.), след което защитава дисертация по хирургия и получава званието доктор по медицина (1899 г.). През 1903 г. получава диплом за лекар и в Московския университет, а през 1912 г. защитава втора докторска дисертация. Доброволец на фронта е в Руско-японската война от 1904-1905 г. и на фронтовете от 1917-1918 г. Една от първите в Русия жени-хирурзи и сред първите в света жени-професори, оглавили катедра по хирургия. Работи като главен хирург в заводски и дворцови болници, факултетски клиники, военни лазарети и фронтови медицински пунктове. Носителка е на медали за храброст. Има над 60 научни монографии. Публикува поезия и проза в литературни издания като „Гиперборей”, „Заветы”, „Новый журнал для всех”, „Вестник теософии”, „Северные записки”, „Современник”, „Знамя Труда” и др. Член е на литературния кръг „Цех поэтов”. Авторка е на книгите със стихове, разкази, повести и приказки „Стихи и сказки” (1910 г.), „Записки из жизни заводского врача” (1910 г.), „Вег” (1913 г.), „Китайские рассказы” (1913 г.), „Красный ангел” (1914 г.), „Дон Жуан” (1916 г.), „Галицийские рассказы” (1918 г.), „Кафтанчик” (1930 г.), „Лях” (1931 г.) и „Отрыв” (1931 г.). Всичките си литературни произведения подписва с псевдонима Сергей Гедройц. Умира през март 1932 г. в Киев.
ЯРКО КРИСТАЛНИ, СВЕЩЕНИ И ТУЧНИ
Ярко кристални, свещени и тучни
спомени светли за дните.
Думи съименни, звуци съзвучни
с радост блещукат в душите.
Праведно-вечен закон ни очаква,
там шумолеят крилата.
В далечината, досущ като дракон,
стеле се мрачно земята.
ЯРКО КРИСТАЛЬНЫ, ЧИСТЫ И СВЯЩЕННЫ
Ярко кристальны, чисты и священны
Жизней былых отраженья.
Звуки созвучны, слова соименны,
Радостны душ озаренья.
Праведно вечная сила закона,
Крыл еле слышных шуршанье.
И вдалеке, как фигура дракона,
Мрачной земли очертанье.
1913 г.
---------------------------------------------
Вера Инбер
Руската поетеса, писателка и преводачка Вера Инбер (Вера Моисеевна Шпенцер Михайловна Инбер) е родена на 28 юни/10 юли 1890 г. в Одеса. За кратко посещава висшите женски курсове към Одеския университет. Първата й публикация е от 1910 г. във в. „Севильские дамы”. Работи като журналист, като кореспондент живее няколко години във Франция, Швейцария, Австрия и Германия. Член е на поетичното обединение „Литературный центр конструктивистов” (20-те г.). Взима участие в написването на колективния роман „Большие пожары” (1927 г.), участва в авторския колектив на книгата „Канал имени Сталина” (1934 г.). През Великата отечествена война е пряк свидетел на блокадата на Ленинград и получава държавна награда за поемата си „Пулковский меридиан” (1946 г.). Превежда произведения на Т. Шевченко, М. Рилски, П. Елюар, Ш. Петьофи, Я. Райнис и др. Автор е на над сто книги с поезия, проза, публицистика, преводна поезия и книги за деца, сред които стихосбирките „Печальное вино” (1914 г.), „Горькая услада” (1917 г.), „Бренные слова” (1922 г.), „Цель и путь” (1925 г.), „Уравнение с одним неизвестным” (1926 г.), „Маляры” (1926 г.), „Соловей и роза” (1926 г.), „Ловец комет” (1927 г.), „Бывают исключения” (1927 г.), „Соловей и роза” (1928 г.), „Место под солнцем” (1928 г.), „Плоды и корни” (1928 г.), „Так начинается день” (1929 г.), „Стихи” (1929 г.), „Вполголоса” (1932 г.), „Стихи” (1932 г.), „Избранные произведения” (1933 г.), „Избранные стихи” (1933 г.), „Избранные произведения” (1934 г.), „Избранные стихи” (1935 г.), „Переулок моего имени” (1935 г.), „Избранное” (1936 г.), „Душа Ленинграда” (1942 г.), „Избранное” (1947 г.), „Стихи: Избранные для детей” (1947 г.), „Путь воды” (1951 г.), „Поэмы и стихи” (1952 г.), „Стихи и поэмы” (1957 г.), „Избранные произведения” (в 3 тома, 1958 г.), „Апрель. Стихи о Ленине” (1960 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1965-1966 г.), „Стихи” (1967 г.) и др. Умира на 11 ноември 1972 г. в Москва.
РАЗЛЯ СЕ ВЧЕРА ТУК МЪГЛА
Разля се вчера тук мъгла,
така морето развълнува,
че сякаш вече е могла
дошлата есен да лудува.
Сега е светла тишина,
листата бавничко жълтеят
и слънцето като луна
над парка свети, но не грее.
Тъй някога горките нас
след удар, видимо опасен,
спохожда ни чаровен час –
неподражаемо прекрасен.
ТАКОЙ ТУМАН УПАЛ ВЧЕРА
Такой туман упал вчера,
Так волноваться море стало,
Как будто осени пора
По-настоящему настала.
А нынче свет и тишина,
Листва медлительно желтеет,
И солнце нежно, как луна,
Над садом светит, но не греет.
Так иногда для, бедных, нас
В болезни, видимо опасной,
Вдруг наступает тихий час,
Неподражаемо прекрасный.
1920 г.
-----
ЗАЛПОВЕТЕ НА ПОБЕДАТА
Улици, площади, шир поредна
и тълпи... Тълпи... О, как това
северно сияние победно
озари небето над Нева.
Оръдеен гръм, но не от боя.
Ведри погледи. Лица... Лица...
Радост... Щастие... Победо моя,
ще препълниш нашите сърца.
Слава вам, които в зли сражения
пазехте Нева като стена.
Ленинград, не знаещ поражения,
озарихте с нова светлина.
Слава и на теб, велик град светъл,
слял в едно победно фронт и тил.
Град герой, сред трудности проклети
издържал. Воювал. Победил.
ЗАЛПЫ ПОБЕДЫ
Улицы, ограды, парапеты,
Толпы... Толпы... Шпиль над головой,
Северным сиянием победы
Озарилось небо над Невой.
Гром орудий, но не грохот боя.
Лица... Лица... Выраженье глаз.
Счастье... Радость... Пережить такое
Сердце в состоянье только раз.
Слава вам, которые в сраженьях
Отстояли берега Невы.
Ленинград, незнавший пораженья,
Новым светом озарили вы.
Слава и тебе, великий город,
Сливший во едино фронт и тыл.
В небывалых трудностях которяй
Выстоял. Сражался. Победил.
1944 г.
---------------------------------------------
Вера Лурие
Руската поетеса Вера Лурие (Вера Иосифовна Лурье) е родена на 8/21 април 1901 г. в Санкт Петербург. След завършването на гимназия участва в поетичното студио на Николай Гумильов към Дома на изкуствата в Петербург, член е на групата на акмеистите „Звучащая раковина”. През 1921 г. емигрира в Германия. Работи като учителка по руски език. Член е на Съюза на руските писатели и журналисти в Берлин. Изявява се като поет и литературен критик в издания като „Голос России”, „Дни” и „Новая русская книга”, публикува стихове в емигрантски списания, алманаси и сборници като „Сполохи”, „Звучащая раковина”, „Струги”, „Воля России”, „Невод”, „Русская мысль” и др. Автор е на издадената в Западен Берлин стихосбирка „Стихотворения” (1987 г.). Умира на 11 септември 1998 г. в Берлин, Германия. Нейни стихове са включени в антологията „Вернуться в Россию”.
ПЕТРОГРАД
Заглушила самотната тягостна скука,
да забравя Берлин, да погледна назад
и да видя през версти и дълга разлъка
този роден вечерен мой тих Петроград.
Туй, което извън географското име
в исторически прашен архив моят свят
над преданията и над памет за Рим е
смутен прилив на нежност и дажбица хляб.
Ако слънце в далечни пространства изгасва,
папироси „Зефир”, пестеливи слова...
Пролетес тротоари с тревица прорастват,
на старинно и пусто мирише трева.
ПЕТРОГРАД
Подавив одиночества душную скуку,
Позабыв про Берлин, оглянуться назад
И увидеть сквозь версты и годы разлуки
Этот тихий, вечерний, родной Петроград.
То, что вне географий, и может быть мимо,
Не попало в истории пыльный архив,
То, что больше преданий и памяти Рима,
Хлеб пайковый и нежности смутный прилив.
Когда солнце не в очередь только и дали,
„Папиросы Зефир” и скупые слова...
А весною панели травой прорастали,
Запустением, древностью пахла трава.
---------------------------------------------
Вера Меркуриева
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – ПОДГОТВЯТ СЕ
БЕЗ ЛЯТО ЗИМИ ДВЕ СА ПАК
Без лято зими две са пак,
две страшни тъмноти.
Години две в каторжен мрак,
години в робски немоти
аз издържах. А ти?
Не се предавам. Смях голям
до нищета блести,
дописвам стихове и ям
не хляб, а красоти.
Не жаля аз. А ти?
С двулетни сенки танц играх,
с измами, суети
и само сън в съня видях
сред сетни пустоти.
Аз сън съм – както ти.
БЕЗ ЛЕТА БЫЛИ ДВЕ ЗИМЫ
Без лета были две зимы,
Две мглы, две темноты.
Два года каторжной тюрьмы,
Два года рабской немоты
Я вынесла. А ты?
Я не сдаюсь. Смеюсь, шучу
В когтях у нищеты,
Пишу стихи, всего хочу,
Как хлеба – красоты.
Я не грущу. А ты?
В двухлетней пляске двух теней
Обмана и Тщеты
Я вижу только сон о сне
Последней пустоты.
И я – свой сон – как ты.
1920 г.
---------------------------------------------
Вера Рудич
Руската поетеса, писателка и преводачка Вера Рудич (Вера Ивановна Рудич) е родена през 1872 г. в Петербург. Завършва гимназия и школа за милосърдни сестри. Публикува поезия от 1894 г. Работи като словослагател в печатница и коректор във в. „Новое время”. Член е на литературния кръг „Пятницы К. Случевского”. Носителка е на Пушкинска награда за поезия на Академията на науките (1908 г.). След 1917 г. се оттегля от литературата и живее в родова ферма в местността Волиния в северозападна Украйна. През 1933 г. е заточена за три години. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения” (1902 г.), „Новые стихотворения” (1908 г.), „В осенний полдень” (1910 г.), „Четвёртый сборник стихов” (1912 г.), „Пятый сборник стихов” (1914 г.) и на автобиографината повест „Ступени” (1913 г.). Умира по време на блокадата на Ленинград през 1942 г. Нейни стихове са включени в антологията „Сто поэтесс Серебряного века”.
КАКВА В СТРАСТТА Е СИЛА СКРИТА
Каква в страстта е сила скрита!
Как жадно търси свойта твърд!
Отдавна е под кръст зарита,
в живот, обречена на смърт,
а ето – ръкостиска силно
и пламенно... Слова шепти...
Дори и в гроб, в тъма могилна
е още жива... И трепти!
КАКАЯ СИЛА В СТРАСТИ СКРЫТА
Какая сила в страсти скрыта!
Как жадно к жизни льнет она!
Давно под крест она зарыта,
На смерть давно обречена,
А вот – руки горячей, сильной,
Пожатье... Тихие слова...
И там, в земле, во тьме могильной
Еще дрожит... еще жива!
---------------------------------------------
Вера Фигнер
Руската революционерка, писателка и поетеса Вера Фигнер (Вера Николаевна Фигнер) е родена на 25 юни/7 юли 1852 г. в с. Никифорово, Казанска губерния. След обучението си в Родионовския институт за благородни девици е учила в Казанския университет, в медицинския факултет на Цюрихския университет и в университета в Берн. Живее по времето на царете Николай І, Александър ІІ, Александър ІІІ и Николай ІІ, като за борбения си дух непрекъснато е била преследвана. След завръщането си в Русия през 1875 г. участва в народняшкото движение и води пропаганда срещу царската власт. Влиза в ръководството на нелегалната организация „Народна воля” и участва в подготовката на покушението срещу Александър ІІ в Одеса (1880 г.) и в Петербург (1881 г.). През 1883 г. е осъдена на смърт и е затворена в Шлиселбургската крепост, през 1884 г. смъртното й наказание е замененио с доживотна каторга. Изкарва 20 години в затвора, през 1904 г. е амнистирана. Свидетелство за тези години са мемоарите й „Запечатленный труд” (в 3 тома, 1920 г.). Когато е била 9-годишна, в Русия все още е съществувало крепостното право, а когато си отива от живота, се водят битките на Великата отечествена война. Много от стиховете й са изгубени. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1906 г.) и на поредиците с поезия, проза и публицистика „Избранные произведения” (в 7 тома, 1928-1932 г.) и „Избранные произведения” (в 3 тома, 1933 г.). Умира на 15 юни 1942 г. в Москва.
КОГАТО НЯКОГА В БЕДАТА
Когато някога в бедата
се взрем наблизо и далеч
и тегнат тежко над душата
печал, сумрак и горка реч –
стихът ни чувства изразява,
вълнуващи ни в тъжен час,
в гръдта ни мъки облегчава
като сълзи, узрели в нас...
КОГДА В НЕВОЛЕ МЫ ПОРОЮ
Когда в неволе мы порою
Бросаем взгляд вокруг и вдаль
И тяготеют над душою
Лишь полусумрак и печаль –
Наш стих те чувства отражает,
Что нас волнуют в горький час,
И грудь он нашу облегчает,
Как брызги слез из скорбных глаз...
-----
ПАДАТ ДОБРИТЕ
Падат добрите... Земята залости ги
в място пустинно без вест и сърце!
Там, от сълза недокоснати, костите
в гроба положиха чужди ръце...
Няма ни кръст, ни ограда, надгробният
надпис за славното име мълчи...
Расне тревата и стръкче със спомена
тайната пази, склонило очи...
Бяха свидетел вълни ненадминати –
гневно кипят, бреговете гризят...
Но и вълните могъщи в родината
тъжните вести не ще отнесат!
ПАЛИ ВСЕ ЛУЧШИЕ
Пали все лучшие... В землю зарытые,
В месте пустынном безвестно легли!
Кости, ничьею слезой не омытые,
Руки чужие в могилу снесли...
Нет ни крестов, ни оград, и могильная
Надпись об имени славном молчит...
Выросла травка, былинка бессильная,
Долу склонилась – и тайну хранит...
Были свидетелем волны кипучие,
Гневно вздымаются, берег грызут...
Но и они, эти волны могучие,
Родине весточку вдаль не снесут!
1897 г.
---------------------------------------------
Виктор Гофман
Руският поет, писател, публицист и преводач Виктор Гофман (Виктор-Бальтазар-Эмиль Викторович Гофман) е роден на 14 май 1884 г. в Москва. Първото си стихотворение „Больное дитя” пише на 7-годишна възраст, активно публикува стихове от ученическите години в списания като „Светлячок”, „Детское Чтение”, „Педагогический листок”, „Муравей”, „Журнале для Всех” и др. Приятел е с поетите Владислав Ходасевич, с когото е съученик, Валери Брюсов и Константин Балмонт, на които посвещава цикъл стихове в алманах „Северные цветы” (1903 г.). Учи в юридическия факултен на Московския университет (1903-1909 г.), като в същото време е отговорен секретар на сп. „Искусство” и редактор на сп. „Новом журнале для всех”. Превежда от гръцки, латински, немски и френски. Публикува поезия, статии и литературна критика в издания като „Век”, „Русский Листок”, „Свободный Труд”, „Москвич”, „Раннее утро”, „Вечерняя заря”, „Дело и отдых” и „Руль”, печата стихове и разкази в „Солнце России”, „Речь”, „Слово”, „Современный мир” и др. Автор е на стихосбирките „Книга вступлений. Лирика. 1902-1904” (1904 г.) и „Искус” (1910 г.) и на книгата с разкази и миниатюри „Любовь к далекой” (1911 г.). Самоубива се на 31 юли/13 август 1911 г. в Париж.
В МЕН ЗА ТЕБ
В мен за теб има толкова ласкави думи и фрази,
аз за теб ги измислих и пазя в любовни мечти.
С тези пеещи ту гръмогласни, ту кротки талази
мойте ласки очакваш ли ти?
В мен за теб има толкова мили сравнения сложни,
но нима са възможни с таз хубост добри чудеса?
В мен витаят сребристи видения в свят разтревожен –
в него щеш ли да те отнеса?
Виждаш колко любов има в поглед копнеещ и нежен!
Дълго там те обичах и обич безмерна тая.
В мен за теб има цяло море от целувки безбрежни –
в него щеш ли да те потопя?
У МЕНЯ ДЛЯ ТЕБЯ
У меня для тебя столько ласковых слов и созвучий,
Их один только я для тебя мог придумать, любя.
Их певучей волной, то нежданно-крутой, то ползучей, –
Хочешь, я заласкаю тебя?
У меня для тебя столько есть прихотливых сравнений –
Но возможно ль твою уловить, хоть мгновенно, красу?
У меня есть причудливый мир серебристых видений –
Хочешь, к ним я тебя отнесу?
Видишь, сколько любви в этом нежном, взволнованном взоре?
Я так долго таил, как тебя я любил и люблю.
У меня для тебя поцелуев дрожащее море, –
Хочешь, в нем я тебя утоплю?
1902 г.
---------------------------------------------
Виктор Мазурин
Руският поет Виктор Мазурин (Виктор П. Мазурин) е роден през ~1860 г. Може да се причисли към руския поетичен авангард, но с уточнението, че е поет на самобитното притчово слово и твори със специфична за него образност към сливането на човека с природата. Автор е на стихосбирката „В царстве жизни” (1926 г.), негови стихове могат да се срещнат и в няколко самиздатски сборника. Умира на 16 януари 1927 г. в Москва.
НА УЛИЦАТА
Момчето с алена ризка
мушка с юмручета въздуха
и скача с боси крачета.
То лети към места,
където забравят радостта.
Брадатият мъж
гали на тротоара котка –
старае се
да попадне там,
където си спомнят радостта.
НА УЛИЦЕ
Мальчик в красной рубашке
Сует кулачонками в воздух
И вспрыгивает босыми ножками.
Он летит туда,
Где забывают радость.
Бородатый мужчина
Гладит на тротуаре кошку, –
Этот старается
Попасть туда,
Где вспоминают радость.
1925 г.
---------------------------------------------
Виктор Поляков
Руският поет Виктор Поляков (Виктор Лазаревич Поляков) е роден на 6 октомври 1881 г. в гр. Харков. Завършва гимназия през 1900 г. През 1902 г. е активен член на литературния кръг около Борис Николски, близък приятел е с Александър Блок. Има няколко поетични публикации в студентски алманах през 1903 г. През 1905 г. завършва юридическия факултет на Санкт-Петербургския държавен университет, след което отива в Париж. Подготвя ръкопис, но не успява да го издаде приживе, автор е на стихосбирката „Стихотворения”, излязла посмъртно през 1909 г. Самоубива се на 14 март 1906 г. в Париж.
ПРЕДИ АЗ БЯХ ВЪЛНА
Преди аз бях вълна. Тъгата не познавах,
ни страст съдбовна... Нощем с горестни очи
в мен с тайнство сладостно сияние оставят
далечните звезди с далечните лъчи.
Преди аз бях вълна... В мъчителна пустиня,
в праха на земна страст, обзет от суета,
се моля, осветил целебната светиня –
лъча на златната мечта.
Я ПРЕЖДЕ БЫЛ ВОЛНОЙ
Я прежде был волной. Не знал я ни печали,
Ни страсти роковой… В задумчивой ночи
Сияньем сладостным таинственно пронзали
Меня далеких звезд далекие лучи.
Я прежде был волной… В томительной пустыне,
В пылу земных страстей, охвачен суетой,
Молюсь я, как лучам целительной святыни,
Сиянью грезы золотой.
-----
КАКВО Е СЛОВОТО?
Словесност? Прах! А аз? Творец!
Ще бъда верен ваш певец,
а вие, о, слуги покорни,
стремежите ви в мойта волност
дълбоко да се въплътят!
О, жив привет ми вий бъдете!
Глаголите не ще умрат,
одушевени от поета.
ЧТО СЛОВО?
Что слово? – прах; кто я? – творец.
Я буду верен вам, певец,
А вы, покорливые слуги,
Мои глубокие досуги
Пусть воплощенье в вас найдут!
О, будьте мне живым приветом!
Клянусь, глаголы не умрут,
Одушевлённые поэтом.
---------------------------------------------
Виктор Стражев
Руският поет, литературовед и педагог Виктор Стражев (Виктор Иванович Стражев) е роден на 28 октомври/9 ноември 1879 г. в с. Усоле, Пермска губерния в Урал. Завършил е историко-филологическия факултет на Московския университет (1902 г.). Действителен член е на Обществото на руската словесност (от 1907 г.). Преподавал е руски език и словесност в московски училища и университети, работил е в Народния комисариат на просветата и в Института за повишаване на квалификацията на кадрите. Включва се активно в литературния живот, публикува в списания и вестници като „Перевал”, „Русская мысль”, „Утро России”, „Журнал для всех”, за кратко издава в. „Литературно-художественная неделя”, участва в написването на учебници по литература. Автор е на стихосбирките „Opuscula/Мелкие сочинения” (1904 г.), „О печали светлой” (1907 г.), „Путь голубиный” (1908 г.), „Стихи. 1904-1909” (1919 г.) и др. Умира на 19 октомври 1950 г. в Москва.
ДО ВРАТАТА
Аз чакам, чакам. С тръпка дебна
за стъпките към моя праг.
От Божи порти гост последен
очаквам на безлюден бряг.
Все вярвам – ладия окриля,
лети, запенва волен път,
далечините сладко жилят
скованата от мъка гръд.
Небе ще има – с лъч в платната
над шепот вечен на вълни,
вълни, вълни, сред топъл вятър
и в сън заляти висини.
У ДВЕРИ
Все жду и жду. И с тайной дрожью
Шаги у двери стерегу.
Из дали синей гостью Божью.
Я жду на мертвом берегу.
Все верю – вот, ладья причалит
Помчит, запенит вольный путь,
И жалом сладким даль ужалит,
Тоской закованную грудь.
И будет небо – парус полный
Над вечным лепетом волны,
И будут только волны, волны
Да выси облачные сны.
---------------------------------------------
Вилхелм Зоргенфрей
Руският поет, преводач и публицист Вилхелм Зоргенфрей (Вильгельм Александрович Зоргенфрей) е роден на 30 август/11 септември 1882 г. в гр. Акерман, Бесарабска губерния, сега Белгород-Днестровски. Завършил е Петербургския технологически институт (1908 г.). Работил е като инженер, учител по математика и служител в Министерството на търговията и промишлеността. Първите му публикации са в сп. „Литературный вестник” (1902 г.), а като публицист дебютира в сп. „Вопросы жизни” (1905 г.), след което под различни псевдоними печата разкази, лирична поезия и сатирични стихове в списания и вестници като „Перевал” (1906 г.), „Зритель”, „Маски”, „Золотое руно”, „Русская мысль” и „Сатирикон” (1907-1908 г.), „Новая жизнь” и „Новое слово” (1911 г.), „Красная новь” (1925 г.) и др. През 1922 г. излиза стихосбирката му „Страстная суббота”. Публикуви десетки преводи, сред които „Любушка” на Грилпарцер (1919 г.), „Путевые картины” и „Стихотворения” на Хайне (1920 и 1931 г.), „Побочная дочь” на Гьоте (1933 г.), творби на Торквато Тасо, Шилер, Брехт, Стефан Цвайк, Ромен Ролан и мн. др. През 4 януари 1938 г. е арестуван с обвинение за контрареволюционна дейност и на 21 септември 1938 г. е разстрелян в Ленинград. Реабилитиран е посмъртно през 1958 г.
КЪМ НЕПОНЯТНИЯ БОГ
Зад сводовете пъстри на чертога
на звезден рой и свят, невидим нам,
възнася се с величествена дан
нетленен храм неведомого бога.
Към него нивга пътища не водят,
незрим за богове и хора, ням,
съдби затворени са тясно там
в олтара край неведомого бога.
Зад звездна бран издигнат тъмен храм.
Той световете пази свято, строго,
в пространството и времето събран.
И много сълзи, и въздишки много
към него. А смъртта кади тамян
в олтара на неведомого бога.
* В превода са привнесени елементи от църковнославянски език.
НЕВЕДОМОМ БОГУ
За гранями узорного чертога
Далеких звёзд, невидимый мирам,
В величии вознёсся к небесам
Нетленный храм неведомого бога.
К нему никем не найдена дорога,
Равно незрим он людям и богам,
Им, чьи судьбы сомкнулись тесно там,
У алтаря неведомого бога
За гранью звёзд воздвигнут тёмный храм.
Судьбы миров блюдёт он свято, строго,
Передаёт пространствам и векам.
И много слёз, и вздохов тяжких много
К нему текут. И смерть – как фимиам
Пред алтарем неведомого бога.
1904 г.
---------------------------------------------
Владимир Гиляровский
Руският поет, писател, публицист, преводач и актьор Владимир Гиляровски (Владимир Алексеевич Гиляровский) е роден на 26 ноември/8 декември 1855 г. (по други сведения през 1853 г.) в с. Сяма, Вологодска губерния. Пише стихове и епиграми от ученическите години. Първото му публикувано стихотворение е от 1873 г. Известно време учи в Московското юнкерско училище. Работи като хамалин, пожарникар, заводски работник, обездвач на коне, провинциален актьор, кореспондент на в. „Московский листок” (1882-1883 г.), репортер на в. „Русские ведомости” (1883-1889 г.), редактор във в. „Россия” (1889-1891 г.) и др. Превежда поезия от френски език. Член е на Обществото на любителите на руската словесност, учредител е на първото руско гимнастическо дружество. Участва като доброволец в Руско-турската война от 1877-1878 г. След 1881 г. играе в московски театри. Публикува стихотворения, разкази, очерци и репортажи в издания като „Будильник”, „Русская газета”, „Русская мысль”, „Русское слово”, „Голос Москвы”, „Осколки”, „Развлечение”, „Великая война в образах и картинах”, „Известия”, „Вечерняя Москва”, „Прожектор”, „Огонёк”, „Оса” и др. Ползва литературния псевдоним Дядя Гиляй. Автор е на стихосбирките „Забытая тетрадь” (1894 г.), „Шутки” (1912 г.), „Петербург” (1922 г.), „Стенька Разин” (1922 г.), на книгите с проза и публицистика „Обреченные” (1885 г.), „Трущобные люди” (1887 г.), „Негативы” (1900 г.), „Портной Ерошка и тараканы” (1901 г.), „Шипка прежде и теперь” (1902 г.), „На родине Гоголя” (1902 г.), „Были” (1908 г.), „Москва и москвичи” (1926 г.), „От Английского клуба к музею Революции” (1926 г.), „Мои скитания” (1928 г.), „Записки москвича” (1931 г.), „Друзья и встречи” (1934 г.), „Люди театра” (отпечатана 1941 г.) и др. Умира на 1 октомври 1935 г. в Москва.
В СНЯГ ПЕЧАЛЕН АЗ ОБИЧАМ
В сняг печален аз обичам
за тополи и платан
да си спомням, как обтичат
пирамидни сенки там,
и за звездни хороводи
в южния лазурен свод,
и за свобода безбродна
в бурния планински свят.
Я ЛЮБЛЮ В СНЕГАХ ПЕЧАЛЬНЫХ
Я люблю в снегах печальных
Вспоминать платанов сень,
Тополей пирамидальных
Стройно брошенную тень,
Звезд горящих хороводы,
Неба южного лазурь
И дыхание свободы
В перекатах горных бурь.
---------------------------------------------
Владимир Гиппиус
Руският поет и литературовед Владимир Гиппиус (Владимир/Вальдемар Васильевич Гиппиус) е роден на 15/27 юли 1876 г. в гр. Химки, Московска област. Брат е на поета Василий Гиппиус и родственик на поетесата Зинаида Гиппиус. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет. Печата поезия в издания като „Северные цветы”, „Речь”, „Альманах муз” и др. Публикува обзорни статии с литературоведски и историко-литературен характер, в които ратува за приемственост в културното развитие на Русия. Преподава словесност в няколко училища и гимназии, сред учениците му са Осип Манделщам и Владимир Набоков. Представител е на литературното направление символизъм. Автор е на стихосбирките „Песни” (1897 г.), „Возвращение” (1912 г., под псевдонима Вл. Бестужев), „Ночь в звёздах” (1915 г., под псевдонима Вл. Нелединский), „Томление духа” (1916 г.), на поемата „Влюблённость” (1916 г.) и др. Умира от глад на 5 ноември 1941 г. при обсадата на Ленинград.
ДА ПИША СТИХ – И ПАК ДА ПИША, ПАК
Да пиша стих – и пак да пиша, пак –
с вълнение неистово да пиша!
И редове пророчески с размах
сърцата със стремежи да обдишват –
към тези тъмни брегове и порив нов,
родени от вода, горящи като клада!
Обречен съм със стихове да страдам,
да сбирам думи – този звънък зов
да дам в сонет, да отпечатам в книга,
след книга – книга, след вълна – вълна...
С прегръдка в оня бряг поне една
сред вечността в единствен миг да стигна,
когато Бог в земята ни се влюбва –
обича я – и нищо не погубва!
ПИСАТЬ СТИХИ – ОПЯТЬ ПИСАТЬ СТИХИ
Писать стихи – опять писать стихи, –
Опять с таким неистовым волненьем!..
Да будут строки вещие легки,
Да будут жечь сердца своим стремленьем –
К тем темным берегам, которых не достичь
Рожденному водой, горящему – как пламя!
Мне суждено лишь звучными стихами
Скликать слова – и этот гулкий клич
Назвать сонетом, напечатать в книге
За книгой книгу, за волной волну...
Вот к берегам хоть издали прильну, –
Солью всю вечность в том едином миге,
Когда сам Бог – влюбленный – землю любит,
Ее одну – и никого не губит!
-----
В НЕСВЯСТ НЕБЕСЕН СВОД НАД НАС СЕ МЯТА
В несвяст небесен свод над нас се мята,
в несвяст край нас простряна е земя,
безпаметно са проснати житата
и семена в пияните поля...
Лъчи и мрак измъчват дни и нощи,
и смърт, и сън – мираж е моят свят –
и само в теб, с последен усет още,
в кръвта ти звездни светлини струят!
В БЕСПАМЯТСТВЕ НЕБЕСНЫЙ СВОД НАД НАМИ
В беспамятстве небесный свод над нами,
В беспамятстве простертая земля,
В беспамятстве раскинулись – хлебами
И семенами пьяные поля...
Ночей и дней, лучей и тьмы томленье,
И смерть, и сон – всё сны, всё сны мои, –
И ты одна в последнем ощущенье,
И звездный свет, весь свет – в твоей крови!
1914 г.
---------------------------------------------
Владимир Маккавейский
Руският поет и преводач Владимир Макавейски (Владимир Николаевич Маккавейский) е роден през1893 г. в Киев. Учил е във филологическия факултет при Киевския университет. Дебютира със стихове през 1914 г. в алманах „Аргонавты”. Превежда френски символисти и футуристи, публикува преводи от Рилке, Маларме, Мореас и др., превежда и издава книгата на Рилке „Жизнь Марии” (1914 г.). Автор е на стихосбирката „Стилос Александрии: Сонеты и поэмы” (1918 г.). Много от стиховете и псевдотрагедиите му са загубени. Загива в редовете на Бялата армия през 1920 г. близо до Ростов на Дон.
НИКОГА ПОВЕЧЕ
Сред виелица мъглива
с влажен поглед газ хвърчи...
Ний ще скрием от очи
с траур всичко наше живо.
Бий порой в окопа страшно
все по-силно всеки път,
тук ковчези ще сберат
нас и всичко досегашно...
О, да тръгнем, сестро, пак,
сякаш сме деца крилати,
в бурята с мечти за лято,
спомняйки си вчера как
с дъхави гирлянди бяхме...
Момина сълза увяхна.
NEVERMORE
За туманами метели
Влажным глазом плачет газ...
Скроем трауром от глаз
Все, что раньше мы имели.
Ливнем заливает щели
Все сильнее каждый раз,
Завтра гроб возьмет у нас
Все, чем были мы доселе...
О, пойдем ли мы, сестра,
Непослушные, как дети,
В бурю вновь мечтать о лете,
Вспоминая, как вчера,
Про душистые гирлянды...
Стужи выкосили ланды.
1913 г.
---------------------------------------------
Владимир Маяковский
Руският поет, публицист, драматург, режисьор, актьор и художник Владимир Маяковски (Владимир Владимирович Маяковский) е роден на 7/19 юли 1893 г. в гр. Багдати, Кутаиска губерния, сега гр. Имеретия на територията на днешна Грузия. През 1908 г. постъпва в болшевишката фракция на Руската социалдемократическа партия, РСДРП(б), а през 1909 г. е арестуван за подривна дейност. Първите си стихове пише в затвора. От 1911 г. учи в Московското училище по живопис, скулптура и строителство, но след влизането му през 1912 г. в групата на кубофутуристите е изключен от училището. Един от основателите на футуризма и кубофутуризма в Русия, след 1917 г. е изтъкнат представител на социалистическата литература, публикува, агитира, пътува, издава литературни списания като „Левый фронт”, „Новый ЛЕФ” и др. Автор е на произведенията „Владимир Маяковский: трагедия” (1914 г.), „Облако в штанах” (1915 г.), „Флейта позвоночник” (1916 г.), „Простое как мычание” (1916 г.), „Война и мир” (1916 г.), „Человек” (1918 г.), „Ода революции” (1918 г.), „Мистерия-буфф” (1918 г.), „Левый марш” (1919 г.), „150,000,000” (1920 г.), „Люблю” (1922 г.), „Про это” (1923 г.), „Лирика” (1923 г.), „Владимир Ильич Ленин” (1924 г.), „Париж” (1925 г.), „Собранные сочинения” (в 4 тома, 1925 г.), „Как делать стихи?” (1926 г.), „Мое открытие Америки” (1926 г.), „Хорошо!” (1927 г.), „Конь-огонь” (1928 г.), „Клоп” (1929 г.), „Баня” (1930 г.), „Во весь голось” (1930 г.) и др. На български език са издадени книгите му „Стихове” (1945 г.), „Избрани стихове” (1946 г.), „Избрани произведения” (1959 г.), „Леви, леви, леви” (1967 г.), „Избрани стихове” (1972 г.), „Чиста вяра” (1986 г.), „Тринайсетият апостол” (2002 г.) и др. Самоубива се на 14 април 1930 г. в Москва.
ПО ХАЙНЕ
Мълния в очите й светна:
„Аз видях те –
с теб беше друга.
Ти, нещастник,
ти подъл проклетник...” –
и си тръгна тя,
с гръм и крясък
си тръгна.
Аз съм учено момче, мила,
стига с тези брътвежи ваши.
Щом мълнията не ме е убила,
гръмотевицата
не е страшна.
ГЕЙНЕОБРАЗНОЕ
Молнию метнула глазами:
„Я видела –
с тобой другая.
Ты самый низкий,
ты подлый самый...” –
И пошла,
и пошла,
и пошла, ругая.
Я ученый малый, милая,
громыханья оставьте ваши,
Если молния меня не убила –
то гром мне,
ей-богу, не страшен.
-----
НЕОБИКНОВЕНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ НА ВИЛАТА ПРЕЗ ЛЯТОТО
(Пушкино, Акуловата планина, вилата на Румянцев, 27 версти по Ярославската жп линия)
В зла жега залезът горещ
сред лятото пламтеше,
то беше зной
и пек, и пещ –
на вилата туй беше.
Баирът Пушкино с лице
в Акулови масиви,
в планинските поли –
селце,
крив покрив цигли свива.
А зад селцето –
пущинак,
навярно в тази дупка
се спуска слънцето по зрак
и бавно в мрака тупка.
А сутрин
пак
ще ливне лъч
и ален пек ще носи.
И ден след ден
събирам жлъч,
на слънце
се ядосвам.
Веднъж бях тъй сърдит, злочест,
че всичко в страх помръкна;
аз викнах в упор:
„Слънце, слез!
Достатъчно се мъкна!”
Аз викнах:
„Слънце, не бъди
безделник в небесата,
а дни и нощи тук седи –
рисувай с мен плакати!”
Аз викнах:
„Слънце в летен ден,
чуй, златочели братко,
ей тъй,
без работа, при мен
ела
на чай със сладко!”
Какво направих!
Що за риск!
Към мен за среща,
ето,
с лъч-стъпки слънчевата вис
закрачи през полето.
Уплахата си бързо скрих
и заднешком отстъпих.
В дома ми слънчев поглед тих
пристигаше по пътя.
В прозорче,
във врата
провря
то слънчевата маса,
пое си дъх,
до мен се спря
и басово ми каза:
„За първи път преглъщам, знай,
на зноя огън светещ.
Ти ме повика?
Давай чай,
и сладко дай, поете!”
В очите му – сълза от жар –
в събрана жега страда,
но аз
приготвям самовар:
„Добре, светило,
сядай!”
Защо ли тъй предързък бях,
та му крещях;
беззвучно
до него плахо клякам в страх –
какво ли ще се случи!
От него странна ведрина
струи;
за страх забравил,
без вест
за ранг и за вина
на слънцето разправям.
Оплаквам се
за туй-онуй,
че сбъркан е Растежът*,
а слънцето:
„Не страдай тъй,
в нещата просто гледай!
Нима на мен да светя,
виж,
е лесно?
Пробвай само!
Отиваш горе –
полетиш –
и светиш там за двама!”
Бърборихме си тъй до мрак –
до бивши нощи, ерго.
Какъв ти мрак,
тук ден е пак!
На „ти” сме вече с него.
И скоро
в дружески захлас
по рамото го тупам.
А слънцето:
„Ний – ти и аз,
приятели сме скъпи!
Да тръгнем с теб
със собствен глас
сред вехта шир, поете.
Ще лея мойто слънце аз,
ти – твойто,
в стиховете.”
Под слънчеви двуцевки*
мрак
и сенки се терзаят.
Плетат се стих и лъч и пак
навсякъде сияят!
Уморно,
иска миг покой,
в сънливост тъпа*
свърнало.
Но светвам аз –
и с блясък мой
деня отново върнал съм.
Да светиш вечно,
жар поел,
докрай в безкрайна звънкост
да светиш –
няма друга цел!
Мой лозунг!
И на слънцето!
* Роста – руска телеграфна агенция, предшественик на ТАСС. Маяковски е рисувал плакати за агенцията. В контекста – работата се е пообъркала.
* С неочаквания поетичен образ „под солнц двустволкой...” Маяковски вероятно загатва, че става дума за две слънца – небесното слънце и слънцето на поета.
* Маяковски визира като „тупая сонница” състоянието на поета, прекарал цяла нощ над творчеството си – спи му се, но поредният стих не му дава да спи.
НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТНОМ НА ДАЧЕ
(Пушкино, Акулова гора, дача Румянцева, 27 верст по Ярославской жел. дор.)
В сто сорок солнц закат пылал,
в июль катилось лето,
была жара,
жара плыла –
на даче было это.
Пригорок Пушкино горбил
Акуловой горою,
а низ горы –
деревней был,
кривился крыш корою.
А за деревнею –
дыра,
и в ту дыру, наверно,
спускалось солнце каждый раз,
медленно и верно.
А завтра
снова
мир залить
вставало солнце ало.
И день за днем
ужасно злить
меня
вот это
стало.
И так однажды разозлясь,
что в страхе все поблекло,
в упор я крикнул солнцу:
„Слазь!
довольно шляться в пекло!”
Я крикнул солнцу:
„Дармоед!
занежен в облака ты,
а тут – не знай ни зим, ни лет,
сиди, рисуй плакаты!”
Я крикнул солнцу:
„Погоди!
послушай, златолобо,
чем так,
без дела заходить,
ко мне
на чай зашло бы!”
Что я наделал!
Я погиб!
Ко мне,
по доброй воле,
само,
раскинув луч-шаги,
шагает солнце в поле.
Хочу испуг не показать –
и ретируюсь задом.
Уже в саду его глаза.
Уже проходит садом.
В окошки,
в двери,
в щель войдя,
валилась солнца масса,
ввалилось;
дух переведя,
заговорило басом:
„Гоню обратно я огни
впервые с сотворенья.
Ты звал меня?
Чаи гони,
гони, поэт, варенье!”
Слеза из глаз у самого –
жара с ума сводила,
но я ему –
на самовар:
„Ну что ж,
садись, светило!”
Черт дернул дерзости мои
орать ему, –
сконфужен,
я сел на уголок скамьи,
боюсь – не вышло б хуже!
Но странная из солнца ясь
струилась, –
и степенность
забыв,
сижу, разговорясь
с светилом постепенно.
Про то,
про это говорю,
что-де заела Роста,
а солнце:
„Ладно,
не горюй,
смотри на вещи просто!
А мне, ты думаешь,
светить
легко? –
Поди, попробуй! –
А вот идешь –
взялось идти,
идешь – и светишь в оба!”
Болтали так до темноты –
до бывшей ночи то есть.
Какая тьма уж тут?
На „ты”
мы с ним, совсем освоясь.
И скоро,
дружбы не тая,
бью по плечу его я.
А солнце тоже:
„Ты да я,
нас, товарищ, двое!
Пойдем, поэт,
взорим,
вспоем
у мира в сером хламе.
Я буду солнце лить свое,
а ты – свое,
стихами”.
Стена теней,
ночей тюрьма
под солнц двустволкой пала.
Стихов и света кутерьма –
сияй во что попало!
Устанет то,
и хочет ночь
прилечь,
тупая сонница.
Вдруг – я
во всю светаю мочь –
и снова день трезвонится.
Светить всегда,
светить везде,
до дней последних донца,
светить –
и никаких гвоздей!
Вот лозунг мой –
и солнца!
1920 г.
-----
ОЩЕ ПЕТЕРБУРГ
В ушите ни топлият бал се прокрадва
през снежния северен ход –
мъгла с канибалско лице кръвожадно
предъвква невкусен народ.
Надвисват с ругаеща власт часове,
след петия шести на бой.
А там от небето негодник зове
с величествен поглед на Лев Толстой.
ЕЩЕ ПЕТЕРБУРГ
В ушах обрывки теплого бала,
а с севера – снега седей –
туман, с кровожадным лицом каннибала,
жевал невкусных людей.
Часы нависали, как грубая брань,
за пятым навис шестой.
А с неба смотрела какая-то дрянь
величественно, как Лев Толстой.
1914 г.
-----
НЕЗАВЪРШЕНО – IV
Часът е два. Навярно спиш в нощта.
Окоя сребърен е в Пътя Млечен.
Аз с нови телеграми-мълнии не ща
отново да те будя и тревожа вече.
Това е то, изчерпан инцидент.
В бита любовната ни лодка е разбита.
С теб квит сме. Не е нужен списък обновен
с взаимни болки, горести, обиди.
Каква в света е тишина, ти виж.
От звездна дан нощта е обградена.
В такива часове се вдигаш и мълвиш
на векове, история, вселена.
* Окоя – персонаж от шумерския фолклор.
НЕОКОНЧЕННОЕ – IV
Уже второй. Должно быть, ты легла.
В ночи Млечпуть серебряной Окою.
Я не спешу, и молниями телеграмм
мне незачем тебя будить и беспокоить.
Как говорят, инцидент исперчен.
Любовная лодка разбилась о быт.
С тобой мы в расчете. И не к чему перечень
взаимных болей, бед и обид.
Ты посмотри, какая в мире тишь.
Ночь обложила небо звездной данью.
В такие вот часы встаешь и говоришь
векам, истории и мирозданью.
1930 г.
-----
ПРОЛЕТ
Зимното сваля градът.
Снегът разлигави слюнки.
Към нас пролетта е на път,
бъбрив глуповат сякаш юнкер.
ВЕСНА
Город зимнее снял.
Снега распустили слюнки.
Опять пришла весна,
глупа и болтлива, как юнкер.
1918 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Интелигенция – това е ругателна дума.
* * *
Всеки от нас е по своему кон.
* * *
По-добре да се умре от водка, отколкото от скука!
* * *
С пироните на думите прикован съм аз към хартията.
* * *
– Стиховете Ви са твърде злободневни. Утре те ще умрат. Ще Ви забравят. Безсмъртието не е вашата съдба...
– А вие наминете след хиляда години, там ще поговорим!
* * *
Ленин живя. Ленин живее. Ленин ще живее.
* * *
Приятел ли е по-добре, или брат? Брат, когато той е и приятел – е най-добре.
* * *
Този, който винаги е ясен, според мен, е просто глупав.
* * *
– Не спорете с Лиля. Лиля е винаги права.
– Дори когато каже, че шкафът стои на тавана?
– Разбира се.
– Но нали шкафът стои на пода?
– Това е вашата гледна точка. А какво ще каже вашият съсед отдолу?
* * *
Ако ме обичаш, значи си с мен, за мен, винаги, навсякъде и при всякакви обстоятелства.
* * *
По-тихо, оратори! Ваша е думата, другарю Маузер.
* * *
Видите ли безобразие, не го отминавайте.
* * *
Към Борис Пастернак: „Вие обичате мълниите в небето, а аз – в електрическата ютия.”
* * *
Хокам жена си, но никога няма да захвърля. Тя стана лоша, но я взех добра.
* * *
Красивата жена е рай за очите, ад за душата и чистилище за джоба.
* * *
Надявам се, вярвам, че при мен никога няма да дойде позорното благоразумие.
* * *
Радостта пълзи като охлюв, а мъката лудо бяга.
* * *
– Маяковски, вие се смятате за пролетарски поет, колективист, а винаги пишете: аз, аз, аз.
– А вие как мислите, Николай Втори бил ли е колективист? А той винаги е писал: „Ние, Николай Втори.” И не трябва навсякъде във всичко да се казва „ние”. Ако вие, да допуснем, започнете да се обяснявате в любов на девойка, така ли ще кажете: „Ние ви обичаме.” Тя ще ви попита: „А колко сте вие?”
* * *
Няма на света по-красиви дрехи от бронза на мускулите и свежестта на кожата.
* * *
Към Маяковски: – Ето, вие написахте, че „сред грузинците аз съм грузинец, сред руснаците аз съм руснак...”, а сред глупаците вие кой сте?
Маяковски: – А сред глупаците аз съм за пръв път!
* * *
Какво ме интересуват Фауст и феерията от ракети, плъзгащи се от Мефистофел на небесния паркет! Аз знам, че гвоздеят в моя ботуш е по-кошмарен от фантазията на Гьоте!
* * *
Неудачник не е този, когото съдбата тормози и съседитеъ сочат с пръст, клюкарствайки. Неудачник е този, на когото му върви, а той не успява да улови късмета!
* * *
Конете никога не свършват със самоубийство, защото, лишени от дар слово, нямат възможност да изясняват отношенията си.
* * *
Жените, обичащи моята плът, и тази девойка, гледаща на мен като на брат...
* * *
И когато моят брой години изтанцува до края – с милион капчици кръв ще се покрие следата към бащиния дом.
* * *
Една напечатана глупост създава у двамина убеждението, че и те могат да напишат не по-лоша. Тези двама, написвайки и отпечатвайки, събуждат завист вече у четирима.
* * *
Познавам силата на думата, познавам тревожния звън на думите.
* * *
Юридически – можеш да идеш, където искаш, но фактически – няма никаква възможност да се придвижиш.
* * *
Нали ако звездите въодушевяват – значи това е нужно на някого?
* * *
Театърът не е отразяващо огледало, а увеличително стъкло.
* * *
Ако изложат в музей плачещ болшевик, по цял ден в музея биха стърчали зяпачи. Как не – такова няма да видиш в живота!
* * *
Какво се сърдите? Обещахме и делим поравно: на един – геврек, на друг – дупка от геврек. Това е демократичната република.
* * *
Това време е трудно за перото, но кажете вие, сакати хора, къде, кога, кой велик е избирал път, който да е утъпкан и по-лек?
* * *
Аз, чудотворецът на всичко, което е празнично, няма с кого да ида на празник. Ще взема сега да се сгромолясам по гръб и да опра глава към каменния Невски.
* * *
Отначало животът трябва да се преправи, а като се преправи, може да се възпява.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Интеллигенция есть ругательное слово.
* * *
Каждый из нас по-своему лошадь.
* * *
Лучше умереть от водки, чем от скуки!
* * *
Гвоздями слов прибит к бумаге я.
* * *
– Ваши стихи слишком злободневны. Они завтра умрут. Вас самого забудут. Бессмертие – не ваш удел…
– А вы зайдите через тысячу лет, там поговорим!
* * *
Ленин – жил. Ленин – жив. Ленин – будет жить.
* * *
Друг лучше или брат? Брат, когда он и друг, – лучше.
* * *
Тот, кто всегда ясен, тот, по-моему, просто глуп.
* * *
– Не спорьте с Лилей. Лиля всегда права.
– Даже если она скажет, что шкаф стоит на потолке?
– Конечно.
– Но ведь шкаф стоит на полу!
– Это с вашей точки зрения. А что бы сказал ваш сосед снизу?
* * *
Если ты меня любишь, значит, ты со мной, за меня, всегда, везде и при всяких обстоятельствах.
* * *
Тише, ораторы! Ваше слово, товарищ Маузер.
* * *
Увидев безобразие, не проходите мимо.
* * *
Борису Пастернаку: „Вы любите молнию в небе, а я – в электрическом утюге”.
* * *
Жену свою хаю, но никогда не брошу. Это стала она плохая, а взял я её хорошую.
* * *
Красивая женщина – рай для глаз, ад для души и чистилище для кармана.
* * *
Надеюсь, верую, во веки не придет ко мне позорное благоразумье!
* * *
Радость ползет улиткой, у горя – бешеный бег.
* * *
– Маяковский, вы считаете себя пролетарским поэтом, коллективистом, а всюду пишите: я, я, я.
– А как вы думаете, Николай Второй был коллективистом? А он всегда писал: „Мы, Николай Вторый”. И нельзя везде во всем говорить „мы”. А если вы, допустим, начнете объясняться в любви к девушке, что же, вы так и скажете: „Мы вас любим”? Она же спросит: „А сколько вас?”
* * *
Нет на свете прекраснее одежды, чем бронза мускулов и свежесть кожи.
* * *
Маяковскому: – Вот вы писали, что „среди грузинов я грузин, среди русских я русский”, а среди дураков вы кто?
Маяковский: – А среди дураков я впервые!
* * *
Что мне до Фауста, феерией ракет скользящего с Мефистофелем в небесном паркете! Я знаю – гвоздь у меня в сапоге кошмарней, чем фантазия у Гете!
* * *
Неудачник не тот, кого рок грызет и соседи пальцем тычут судача. Неудачник – тот кому повезет, а он не сможет словить удачу!
* * *
Лошади никогда не кончают самоубийством, потому что, будучи лишены дара речи, они не имеют возможности выяснять отношения.
* * *
Женщины, любящие мое мясо, и эта девушка, смотрящая на меня, как на брата...
* * *
И когда мое количество лет выпляшет до конца – миллионом кровинок устелется след к дому моего отца.
* * *
Одна напечатанная ерунда создает еще у двух убеждение, что и они могут написать не хуже. Эти двое, написав и будучи напечатанными, возбуждают зависть уже у четырех.
* * *
Я знаю силу слов, я знаю слов набат.
* * *
Юридически – куда хочешь идти можно, но фактически – сдвинуться никакой возможности.
* * *
Ведь если звезды зажигают – значит, это кому-нибудь нужно?
* * *
Театр – не отображающее зеркало, а увеличительное стекло.
* * *
Если бы выставить в музее плачущего большевика, весь день бы в музее торчали ротозеи. Еще бы – такое не увидишь и в века!
* * *
Что кипятитесь? Обещали и делим поровну: одному – бублик, другому – дырку от бублика. Это и есть демократическая республика.
* * *
Это время – трудновато для пера, но скажите вы, калеки и калекши, где, когда, какой великий выбирал путь, чтобы протоптанней и легче?
* * *
Мне, чудотворцу всего, что празднично, самому на праздник выйти не с кем. Возьму сейчас и грохнусь навзничь и голову вымозжу каменным Невским!
* * *
Надо жизнь сначала переделать, переделав – можно воспевать.
---------------------------------------------
Владимир Нарбут
Руският поет и издател Владимир Иванович Нарбут е роден на 2/14 април 1888 г. в с. Нарбутовка, Черниговска губерния. Завършил е класическа гимназия в гр. Глухов, след което следва в Петербургския университет (1906-1912 г.). Публикува стихове от 1908 г. През 1911 г. завежда отдел поезия на сп. „Gaudeamus”, през 1913 г. редактира сп. „Новый журнал для всех”, а от 1914 г. е редактор и издател на в. „Глуховская жизнь”. Член е на литературното съдружие „Цех поэтов” (1911 г.) и на Съюза на писателите (1924 г.). След Октомврийската револююция развива активна обществена и издателска дейност, оглавява губернската организация на журналистите във Воронеж и редактира местни вестници (1918-1919 г.), създава литературното списание „Сирена”, занимава се с агитационна и издателска дейност в Украйна, издава списанията „Лава” и „Облава” (1919-1922 г.). През 1920 г. оглавява одеския отдел на руската телеграфна агенция РОСТА. Привърженик е на литературното течение акмеизъм, в стиховете си съчетава натурализирания свят с фолклорната поетизация на грубото, хиперболичното и жаргона. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1910 г.), „Алилуя” (1912 г.), „Любовь и любовь” (1913 г.), „Веретено” (1919 г.), „Плоть” (1919 г.), „В огненных столбах” (1920 г.), „Красноармейские стихи” (1920 г.), „Стихи о войне” (1920 г.), „Советская земля” (1921 г.), „Александра Павловна” (1922 г.) и др. От 1922 г. е завеждащ отдел „Печат” на ЦК на ВКП (б), основава и ръководи сп. „Земля и фабрика”, редактира популярните списания „30 дней” и „Вокруг света”. През 1937 г. е арестуван, осъден е за контрареволюционна дейност и е изпратен в лагерите на Далечния изток, първо във Владивосток, а след това в Магадан. На 7 април 1938 г. е осъден на смърт и на 14 април 1938 г. е разстрелян в лагерите на Колима. Реабилитиран е посмъртно през 1956 г.
ВЪЛК
Като крадец дивея в пущинака,
от трепетликова кора пленен,
и тор от сънна угар ври край мен,
и нощем бродя, с вой покоя чакам.
С изострена муцуна изведнъж
подушил въздуха – овце в кошара
привиждат ми се в снежните пожари
и тичам през покрита с преспи ръж
и под луна нащърбена, студена
прокрадвам се към село – гладен, стар.
В пресования сняг тежи товар,
платна за предене лежат пред мене.
Слабеят хълбоци, боли до вой,
от глад извитите ребра се пукат,
но пес ръмжи на смърт и пази тука
вдовицата и млякото й той.
„Не спи, не спи старицата проклета!”
Припламва клечка, поглед жълт възбог...
Ослушай се!
Моментът...
Нечий скок...
Ухото дебне, цяло в скреж е, ето...
ВОЛК
Живу, как волк, в трущобе одичавший,
впивая дух осиновой коры
и перегноя сонные пары,
и по ночам бродя, покой поправши.
Когда же мордой заостренной вдруг
я воздух потяну и – хлев овечий
попритчится в сугробе недалече, –
трусцой перебегаю мерзлый луг,
и под луной, щербатой и холодной,
к селу по-за ометами крадусь.
И снега, в толщь прессованного, груз
за прясла стелет синие полотна.
И тяжко жмутся впалые бока,
выдавливая выгнутые ребра,
и похоронно воет пес недобрый:
он у вдовы – на страже молока.
„Не спит, не спит проклятая старуха!”
Мигнула спичка, желтый встал зрачок.
Чу!
Звякнул наст...
Как будто чей прыжок...
Свернулось трубкой, в инее все, ухо...
-----
ВРАЧКА
Сълзлива бабка в нощната тъма
ми гъгне, старческа ръка развяла:
„– Сама живя и пак ще си сама,
но знай, че скоро дебне те раздяла.
Той май висок е и е с бял мустак.
Знай: чака го в страната му изгора...”
Гердан на груба шия с ръбест знак –
гранат не се опитвай да шлифоваш!
Очи зелени – котешки очи,
скъпернически тънки устни свити,
към тялото й близка пръст звучи,
а жилите й – в кръвен път водител.
Опустошена, с неизменна мъст
годините гърба й крив превили,
напомняше ми тя на степна Рус,
погледна ли – табори и коило.
Врачуването зло, лек земен, ех,
така прозрачно бе, че най-покорно
без злоба и сълзи го аз приех,
така зърна приема нива морна.
ГАДАЛКА
Слезливая старуха у окна
гнусавит мне, распластывая руку:
– Ты век жила и будешь жить – одна,
но ждет тебя какая-то разлука.
Он, кажется, высок и белоус.
Знай: у него – на стороне – зазноба... –
На заскорузлой шее – нитка бус:
так выгранить гранаты и не пробуй!
Зеленые глаза – глаза кота,
скупые губы – сборками поджаты;
с землей роднится тела нагота,
а жилы – верный кровяной вожатый.
Вся закоптелая, несметный груз
годов несущая в спине сутулой, –
она напомнила степную Русь
(ковыль да таборы), когда взглянула.
И земляное злое ведовство
прозрачно было так, что я покорно
без слез, без злобы – приняла его,
как в осень пашня – вызревшие зерна.
1912 г.
---------------------------------------------
Владимир Палей
Руският поет и преводач Владимир Палей (княз Владимир Павлович Палей) е роден на 28 декември 1896/9 януари 1897 г. в Санкт Петербург. Син е на великия княз Павел Александрович и внук на император Александър II. Не е член на династията Романови. Граф (от 1904 г.), княз (от 1915 г.). Пише стихове от ранното си детство, което прекарва във Франция и в Италия, където научава съвършено руски, френски, немски, английски и италиански език. Учи в Кадетския императорски корпус (1913 г.), през 1914 г. постъпва в императорския хусарски полк, а през 1915 г. се сражава на северо-западния фронт в Първата световна война. Много рядко публикува в периодичния печат. Автор е на две стихосбирки, излезли през 1917 и 1918 г., в които включва стихове, поеми, притчи и стихотворни пиеси. Най-пълно издание с негови творби е книгата „Князь Владимир Палей. Поэзия. Проза. Дневники”, публикувана от московското издателство „Альма матер” през 1996 г. През 1918 г. е заточен последователно във Вятка, Екатеринбург и Алапаевск. Заедно с петима Романови е убит от болшевиките на 18 юли 1918 г. Канонизиран е от Руската православна църква за свети новомъченик през 1981 г.
ОТНОВО ПАДНА НОЩ
Отново падна нощ... От нишата над мен
икона търси уморения ми поглед,
с любов и укор гледа – свят загрижен оглед
в житейската мъгла на миналия ден.
Но скътал суета, вражда, непостоянство
в душа със земни помисли, стаили вик,
погледнах ли нагоре аз поне за миг?
О, християнство!
ОПЯТЬ СПУСТИЛАСЬ НОЧЬ
Опять спустилась ночь… Под потолком, в углу,
Икона восстаёт перед усталым взором
И так же смотрит лик с любовью и с укором.
Как целый день смотрел на этой жизни мглу.
Но полон суеты, вражды, непостоянства,
Земные помыслы в душе своей храня,
Взглянул ли я наверх хоть раз в теченье дня?
О, христианство!
1916 г.
-----
СЕСТРИ НА МИЛОСЪРДИЕТО
Милосърдни ангели, вий сестрички волни,
кротки и добрички сте, тъжни сте немного,
вий балсам изливате на сърцата болни,
светли сте приятелки, дадени от Бога.
Хвала вам – сестриците на душите жални,
розички разцъфнали, в битки разпиляни,
с блясъка на кръстове ярко-ярко алени
сбиращи молитвите на жестоки рани...
СЕСТРЫ МИЛОСЕРДИЯ
Сестры милосердия, ангелы земные,
Добрые и кроткие, грустные немного,
Вы, бальзам пролившие на сердца больные,
Вы, подруги светлые, данные от Бога.
Вам – благословение, сестры душ усталых,
Розаны расцветшие, там, на поле битвы,
И в крестов сиянии, ярко-ярко алых,
Тихо принимавшие раненых молитвы...
---------------------------------------------
Владимир Пяст
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Владимир Пяст (Владимир Алексеевич Пестовский/Пяст) е роден на 18/30 юни 1886 г. в Санкт Петербург. Започнал е следването си във физико-математическия факултет на Петербургския университет, но след 1906 г. продължава с романо-германска специалност. В литературата е символист. Пише поезия от 1900 г., първите му публикации на стихове и преводи са от 1905 г. Литературен теоретик, той е един от биографите на поета Александър Блок, с когото са били приятели. Превежда от немски и испански, пише литературоведчески статии, изнася лекции по футуризъм и символизъм, работи като журналист и преводач. В годините на Гражданската война пише романите „Роман без названия” и „Возрождение”, които остават непубликувани. Известно време работи в Института на живото слово в Петроград. През 1930 г. е арестуван за контрареволюционна агитация и е интерниран до 1933 г. Автор е на стихосбирките „Ограда” (1909 г.), „Поэма в нонах” (1911 г.), „Львиная пасть” (1922 г.), „Третья книга лирики” (1922 г.), на книгите с проза, мемоаристика и литературна критика „Современный декламатор” (1926 г.), „Встречи” (1929 г.), „Современное стиховедение. Ритмика” (1931 г.), на книгите за деца „Кузнечик, цикада и птица карморан” (1929 г.), „Моя первая шах-книга” (1930 г.) и др. Умира на 19 юни 1940 г. в Голицино, Московска област.
АЗ ТЪЙ ОБИЧАХ ТЕ, ЧЕ ДАЖЕ АНГЕЛ МРАЧЕН
Аз тъй обичах те, че даже ангел мрачен,
над скръбната земя навеждайки чело,
благослови ме там със спуснато крило
след тягостния здрач в сияен път да крача.
Аз тъй обичах те, че Бог ми каза: „Сине,
бъди в творението мое господар,
целувай се с живота, пий от него чар
и всеки божи ден с хвалебствен псалм ще мине!”
Но мен – не зная как – прониза ме стрела,
проклета от кощунствена отровна врачка.
Но мен – не зная кой – с прегръдка в миг ме смачка,
с усмивка ме сломи, измъчена и зла.
Но аз – не зная как – желания посях
за всеизгарящи пороци и падение.
Но аз – не знам кого – в нощта видях видение
с измамно жарещ червеникав огнен страх.
Аз тъй обичах те, че исках да блести
съдът на крехката ми обич невредимо
сред пъкления мрак на ален облак димен.
Не съумях, безсилен съм. Прости, прости!
Я ТАК ТЕБЯ ЛЮБИЛ, ЧТО ДАЖЕ АНГЕЛ СТРОГИЙ
Я так тебя любил, что даже ангел строгий,
Над скорбною землей поникнувший челом,
Благословил меня опущенным крылом
Пройти по сумраку сияющей дорогой.
Я так тебя любил, что Бог сказал: „Волшебным
Пройди, дитя, путем в творении моем;
Будь зачарован им, лобзайся с бытием,
И каждый день встречай мой мир псалмом хвалебным”.
Но – я не знаю кто – в меня пустил стрелой.
Отравленной людским кощунственным проклятьем.
Но – я не знаю кто – сдавил меня объятьем,
Приблизивши ко мне свой лик истомно злой.
Но – я не знаю чей – запал мне в душу сев
Желанья жгучего порока и паденья.
Но – я не знаю чье – открылось мне виденье,
Слепительным огнем обманчиво зардев.
Я так тебя любил, что думал пронести
Сосуд моей любви, столь хрупкий, невредимым
Среди кромешной тьмы, затканной алым дымом.
Я не сумел, не смог. Прости меня, прости!
---------------------------------------------
Владимир Соловьов
Руският поет, публицист, литературен критик, религиозен мислител, философ и преводач Владимир Соловьов (Владимир Сергеевич Соловьев) е роден на 16/28 януари 1853 г. в Москва. Завършва историко-филологическия факултет при Московския университет (1874 г.). Преподава в Московския университет (от 1874 г.), член е на Комитета на учените към Министерството на народната просвета (1877 г.), доктор по философия към Петербургския университет (1880 г.), почетен академик към Императорската академия на науките (1900 г.). Публикува поезия и статии по въпроси, свързани с литературата, изкуствата, обществото и църквата, в списания и вестници като „Вопросы философии”, „Вестник Европы”, „Русское обозрение”, „Русь” и др. Превежда творби на Платон, Кант, Ланге и др. Проповядва утопичния идеал за световната теокрация. Оказва голямо влияние на руската религиозна философия и на поезията на руските символисти. Автор е на философски трудове и литературоведчески трактати като „Кризис западной философии” (1874 г.), „Философские начала цельного знания” (1877 г.), „Критика отвлеченных начал” (1880 г.), „Три речи в память Достоевского” (1883 г.), „На пути к истинной философии” (1883 г.), „Россия и Вселенская церковь” (1889 г.), „Красота в природе” (1889 г.), „Общий смысл искусства” (1890 г.), „Об упадке средневекового миросозерцания” (1891 г.), „Смысл любви” (1894 г.), „Оправдание добра” (1897 г.), „Тайна прогресса” (1898 г.) и „Три разговора о войне, прогрессе и конце всемирной истории” (1900 г.). Умира на 31 юли/13 август 1900 г. в имението Узкое, Московска губерния.
ЕПИТАФИЯ
Владимир Соловьов
лежи тук и споделя:
Той беше философ,
а сетне стана скелет.
С едни любезен, мил,
а с други враг заклети;
безумно влюбен бил
и скокнал сам в дерето.
Душата си проклел,
загубил свойто тяло:
тя – дяволът я взел,
то – кучета го яли.
Поука сподели с тоз пример, минувачо –
от любовта боли, а вярата илач е.
ЭПИТАФИЯ
Владимир Соловьев
Лежит на месте этом.
Сперва был философ.
А ныне стал шкелетом.
Иным любезен быв,
Он многим был и враг;
Но, без ума любив,
Сам ввергнулся в овраг
Он душу потерял,
Не говоря о теле:
Ее диавол взял,
Его ж собаки съели.
Прохожий! Научись из этого примера,
Сколь пагубна любовь и сколь полезна вера.
-----
СТАРАТА ПЕСЕН В СЪРЦЕТО СЕ ЛЕЙ
Старата песен в сърцето се лей,
старите сънища миг възкресяват,
нейде далече цветя разцъфтяват,
глас на вълшебства звучи и копней.
Приказка чудна при мен долетя,
в нея отново повярвах неволно...
Полъх в сърцето – и сладко, и болно.
Пролет в душата, но чужда е тя.
СТАРУЮ ПЕСНЮ МНЕ СЕРДЦЕ ПОЕТ
Старую песню мне сердце поет,
Старые сны предо мной воскресают,
Где-то далёко цветы расцветают,
Голос волшебный звучит и зовет.
Чудная сказка жива предо мной,
В сказку ту снова я верю невольно...
Сердцу так сладко, и сердцу так больно.
На душу веет нездешней весной.
-----
НА СТАРИЯ ПРИЯТЕЛ
На А. П. Саломон
Години двайсет – радости, тревоги
съдбата да делим ни нареди.
Нима в останалия път ще може
поток житейски да ни раздели?
Светът в тъмница тленна ни запрати
и суетата данък бе раним,
свободни сме в иконостаса златен
възвишени мечти да не меним.
Без правда нека гине всяка воля,
но да запазим вечния залог –
духът безсмъртен тайно туй да моли,
що явно обеща безсмъртен Бог.
СТАРОМУ ДРУГУ
А. П. Саломону
Двадцатый год – веселье и тревоги
Делить вдвоем велел нам вышний рок.
Ужель теперь для остальной дороги
Житейский нас разъединит поток?
Заключены в темнице мира тленной
И дань платя царящей суете,
Свободны мы в божнице сокровенной
Не изменять возвышенной мечте.
Пусть гибнет все, что правды не выносит,
Но сохраним же вечности залог, –
Того, что дух бессмертный тайно просит,
Что явно обещал бессмертный Бог.
1897 г.
-----
МАКАР ВОВЕК С НЕВИДИМИ ВЕРИГИ
Макар вовек с невидими вериги
да ни притягат чужди брегове,
дори с вериги, трябва да изминем
кръга, предначертан от богове.
Щом има висша воля, то е ясно,
че твойта воля чуждата твори,
под булото на вещество безстрастно
божествен плам навсякъде гори.
ХОТЬ МЫ НАВЕК НЕЗРИМЫМИ ЦЕПЯМИ
Хоть мы навек незримыми цепями
Прикованы к нездешним берегам,
Но и в цепях должны свершить мы сами
Тот круг, что боги очертили нам.
Всё, что на волю высшую согласно,
Своею волей чуждую творит,
И под личиной вещества бесстрастной
Везде огонь божественный горит.
1875 г.
-----
ИЗ ПИСМО
Споделям, първо, друже мой прекрасен,
че повече от век в света, уви,
на всички образовани е ясно,
че няма факт пространство-времеви;
че туй е само призрак субективен
или, накратко казано, лъжа.
Нали, щом реализмът е наивен,
маймуни само ще му подлежат.
А щом е тъй, раздяла с много мъка
като пространство-времеви мираж
е нула, също и тъга, и скука,
и всичко друго от живота наш...
Признаваме: откакто сме се сбрали
сред земния безсмислен разнобой,
едва двамина умни са живяли –
Кант философът и прадядо Ной.
Единият доказа априорно,
че безразлично всичко се тълпи,
а другият практичен бе безспорно:
напи се и се тръшна да поспи.
ИЗ ПИСЬМА
Во-первых, объявлю вам, друг прелестный,
Что вот теперь уж более ста лет,
Как людям образованным известно,
Что времени с пространством вовсе нет;
Что это только призрак субъективный,
Иль, попросту сказать, один обман.
Сего не знать есть реализм наивный,
Приличный ныне лишь для обезьян.
А если так, то, значит, и разлука,
Как временно-пространственный мираж,
Равна нулю, а с ней тоска и скука,
И прочему всему оценка та ж…
Сказать по правде: от начала века
Среди толпы бессмысленной земной
Нашлись всего два умных человека –
Философ Кант да прадедушка Ной.
Тот доказал методой априорной,
Что, собственно, на все нам наплевать,
А этот – эмпирически бесспорно:
Напился пьян и завалился спать.
1890 г.
---------------------------------------------
Владимир Тан-Богораз
Руският поет, писател и публицист Владимир Тан-Богораз (Натан Менделевич Богораз – Владимир Германович Тан-Богораз) е роден на 15/27 април 1865 г. в гр. Овруч, Волинска губерния. Завършва Таганрогската класическа гимназия. От 1885 г. е революционер в групата на народоволците, многократно е арестуван, през 1889 г. е интерниран за 10 години в Среднеколимск. Етнограф, етногеограф, северовед и етнокултуролог, през 1894 г. Императорската академия на науките го включва в състава на т.нар. Сибиряковска експедиция, изучаваща народите на Североизтока. От 1895 до 1897 г. живее сред чукчите. През 1900 г. участва в Северната тихоокеанска експедиция. Лингвист, изследовател на евенския език, чукотско-камчатските езици и езика на азиатските ескимоси. От 1896 г. публикува стихотворения, разкази и очерци в издания като „Казарма”, „Россия”, „Новая Россия”, „Родная земля”, „Русское богатство”, „Начало”, „Жизнь” и др. Съосновател е на организациите „Всероссийский крестьянский союз” (1905 г.) и „Трудовая группа” (1906 г.). От 1921 г. е професор в Института по история, философия и лингвистика и в други ленинградски висши учебни заведения. По негова инициатива през 1929 г. е основан Институтът за народите на Севера, директор е на основания от него през 1932 г. Музей на религията и атеизма. Член-кореспондент е на Академията на науките на СССР. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1900 г.), „Стихотворения” (1910 г.), на романите „Восемь племён” (1902 г.), „Жертвы дракона” (1909 г.), „На озере Лоче” (1914 г.), „Союз молодых” (1928 г.), „Воскресшее племя” (1933 г.), на книгите с разкази, очерци и есета „Чукотские рассказы” (1899 г.), „Русские в Канаде” (1904 г.), „Северная охота” (1931 г.), „Колымские рассказы” (1931 г.), „Тунгусский сборник” (1931 г.), „Люди и нравы Америки” (1932 г.), на близо 130 научни монографии като „Труды по языку и фольклору” (1899 г.), „Материалы по изучению чукотского языка и фольклора” (1900 г.), „Областной словарь колымского русского наречия” (1901 г.), „Материалы для изучения языка азиатских эскимосов” (1909 г.), „Распространение культуры на земле. Основы этногеографии” (1928 г.), „Материалы по ламутскому языку” (1931 г.), „Чукчи. Социальная организация” (1934 г.), „Луораветланско-русский (чукотско-русский) словарь” (1937 г.), на „Собрание сочинений” (в 12 тома, 1910-1911 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1928-1929 г.) и др. Умира на 10 май 1936 г. по пътя към Ростов на Дон в Ростовска област.
АЗ В МРАКА ПЕЯ
Сред непробудна нощ неспирно в мрака пея...
Кой чува моя глас, где има живина?
В тъмата търсещи очи напразно впервам,
безсилно чезне взор пред черна пелена.
Протегнати ръце високо вдигам тука...
Кой вижда моя лик? В тоз час се обади!
Кой вижда в тъмнината мойте слепи мъки,
приятел или враг, поне веднъж бъди!
Въздишка да ме сгрей, далечна, безприютна,
в зловеща тишина на ехо отглас чист.
И нека призрак ми се мерне – тайнствен, смутен,
или да блесне мълния сред мрачна вис...
Тревожно и самотно аз сред мрака пея...
Кой чува мойта песен? С ярките слова
зората славя, славя източната фея,
сияещия изгрев устремно зова.
На слънцето аз пея химн – тържествен, строен,
и песента се лее над мъглив покров.
Аз славя утрин бляскава и пладне знойно,
и моят глас звучи като молитвен зов.
Живея с песента. Лъч чудотворен чакам,
лети гласът към далнини и към била.
С молитва дишам на тъмница черна в мрака...
Ти, който слушаш мойта песен, тук ела!
Как дълго чакам утрото! Как пак се моля!
Гласът ми изнемогва. Пея в мрачен път.
Да дишам трудно е. В тъмницата неволя
как с тясната си броня стяга мойта гръд!
Унило погледа ми морен страх пронизва,
болезнено трепти гласът ми, стон е той.
Звъни ти, мой напев, звъни с отчаян призив,
буди в тъма студена сънен непокой!
Изгрей, зора, изгрей приветливо, широко!
Спри, свята дъще слънчева, зла няма нощ!
Божествено око към радостни посоки
след теб да блесне и прогони мрака лош!
Разсей тъгата ми и ужас малодушен,
в отслабващи гърди гласът ми пак да пей...
Разсей таз няма нощ, гробовен здрач задушен!
Небесна майчице, изгрей, зора, изгрей!
ВО МРАКЕ Я ПОЮ
Во мраке я пою, средь непробудной ночи...
Кто слышит голос мой, кто есть вблизи живой?
Напрасно я во тьму вперил пытливо очи,
Бессильный гаснет взор пред черной пеленой.
Я поднял высоко протянутые руки...
Кто видит облик мой? Откликнись в этот час!
Кто видит в темноте мои слепые муки,
Будь недруг то иль друг, откликнись мне хоть раз!..
Пусть вздох ко мне дойдет, далекий, бесприютный,
Как эхо, даст ответ в зловещей тишине.
Пусть призрак мне мелькнет таинственный и смутный
Иль молния сверкнет в угрюмой вышине...
Во мраке я пою, тревожно, одиноко...
Кто слышит песнь мою? Я славлю яркий свет,
Я славлю луч зари, владычицы востока,
Настойчиво зову сияющий рассвет.
Я солнцу гимн пою, торжественный и стройный,
И льется песнь моя без устали над мглой.
Я славлю блеск утра, я славлю полдень знойный,
И голос мой звучит молитвенной хвалой.
Я песней той живу. С надеждой чудотворной
Мой голос льется вдаль, мой голос рвется ввысь.
Молитвой я дышу сквозь мрак темницы черной...
Кто слышит песнь мою во мраке, отзовись!
Как долго ждать утра? Как долго мне молиться?..
Мой голос изнемог. Во мраке а пою.
Мне тяжело дышать. Безбрежная темница,
Как тесная броня, сдавила грудь мою!
Усталый взор поник в уныньи боязливом,
Уж голос мой дрожит болезненно, как стон.
Звени же, песнь моя, отчаянным призывом,
Буди холодной тьмы оцепенелый сон!
Взойди, заря, взойди приветно и широко!
Святая дочь утра, развей немую ночь!..
Пусть радостного дня божественное око
Блеснет тебе вослед и тьму прогонит прочь!
Развей мою тоску и ужас малодушный,
Мой голос укрепи в слабеющей груди...
Развей немую ночь, могилы сумрак душный!
Владычица небес, взойди, заря, взойди!
1896 г.
---------------------------------------------
Владимир Шилейко
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ЛЪВСКА СТАРОСТ
На Н. Гумильов
За всички твари щедра зной
в пустинята добра е скрита –
подготвя за лъва покой
на залезите в пещерите.
Живейте в мир! Велик е Бог –
и дни, и мигове постига –
архангел всеки лъвски скок
с перо записва в светла книга.
Пустинните задачи щом
лъвът изпълни в свойто време,
го водят с ангелски поклон
към пещери благословени.
До водоскок, откърмящ с плам
всевечни долини красиви,
обгрижва ангел с ласки там
светите лъвски бели гриви.
ЛЬВИНАЯ СТАРОСТЬ
Н. Гумилеву
Неоскудевшею рукой
И тварь пустынная богата, –
Есть даже львам глухой покой
В пещерах дальнего заката.
Живите с миром! Бог велик,
Ему открыты дни и миги –
Архангел каждый львиный рык
Пером записывает в книге.
Трудам пустынным меры есть,
И если лев исполнил меры –
Приходит Ангел льва увесть
В благословенные пещеры.
И где вспояет водомет
Неопалимые долины, –
Там Ангел тщательный блюдет
Святые львиные седины.
1915 г.
---------------------------------------------
Владимир Шуф
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ТРЕВИЧКА
Рано ти, тревичке, сред поле поникна,
стъбълце зелено през снега проникна!
Студове ще веят, в дните мразовити
с бисери росата ще скове сълзите.
В зимен мрачен изгрев, свита под мъглата,
ще умреш, тревичке, не открила лято.
ТРАВКА
Рано ты пробилась, травка полевая,
Стебельком зеленым белый снег взрывая!
Холодом повеют на тебя морозы –
Жемчугом застынут утренние слезы.
На зари туманной зимнего рассвета
Ты завянешь, травка, не дождавшись лета.
---------------------------------------------
Владислав Ходасевич
Руският поет, публицист и литературен критик Владислав Фелицианович Ходасевич е роден на 6/28 май 1886 г. в Москва. Автор е на стихосбирките „Путем зерна” (1920 г.), „Тяжелая лира” (1922 г.), поетическия цикъл „Европейская ночь”, (1927 г.) и др. В творчеството си съчетава традициите на руската класическа поезия с мироусещанията на съвременния човек, трагическия конфликт между свободната човешка воля и враждебния свят, стремежът към хармония. От 1922 г. Ходасевич живее в емиграция. Тогава написва биографията на Державин (1931 г.), книга с публицистика „О Пушкине” (1937 г.) и сборник с възпоменания „Некрополь” (1939 г.). Умира на 14 юни 1939 г. в Париж.
ПЪТЯТ НА ЗЪРНОТО
Обхожда днес сеячът равните бразди,
баща и дядо следва в паметни следи.
В ръката му златее и блести зърно,
но в черната земя да падне трябва то.
И там, където червей сляп прокарва път,
в заветен срок зърна умират и растат.
Тъй в моята душа зърното благ е знак:
потъва в мрак, умира и възкръсва пак.
И ти, родино моя, род трудолюбив,
през таз година мъртъв си, а после жив –
защото знаеш мъдро правило едно:
че всичко живо следва вечното зърно.
ПУТЕМ ЗЕРНА
Проходит сеятель по ровным бороздам.
Отец его и дед по тем же шли путям.
Сверкает золотом в его руке зерно,
Но в землю черную оно упасть должно.
И там, где червь слепой прокладывает ход,
Оно в заветный срок умрет и прорастет.
Так и душа моя идет путем зерна:
Сойдя во мрак, умрет – и оживет она.
И ты, моя страна, и ты, ее народ,
Умрешь и оживешь, пройдя сквозь этот год, –
Затем, что мудрость нам единая дана:
Всему живущему идти путем зерна.
-----
ТИ ПРЕКРАЧИ, ТИ ПРЕСКОЧИ
Ти прекрачи, ти прескочи,
ти прелети, пре-... – както знаеш,
ти с катапулта засечи
на падаща звезда лъчи...
Загубил си – търси-търчи...
Бог знае, що ли се мотаеш,
пенсне и ключ търси с очи.
ПЕРЕШАГНИ, ПЕРЕСКАЧИ
Перешагни, перескачи,
Перелети, пере- что хочешь –
Но вырвись: камнем из пращи,
Звездой, сорвавшейся в ночи...
Сам затерял – теперь ищи...
Бог знает, что себе бормочешь,
Ища пенсне или ключи.
1921 г.
-----
МИЛИ МОМИЧЕТА, ВЯРВАЙТЕ, АКО ЩЕТЕ
Мили момичета, вярвайте, ако щете:
пее за вас и за пролет мойто сърце.
Но ето, към мене отдавна смъртта просветва,
тъй както вас вечер към сън ви влече.
Пак главици на розови лакти подпряли,
вие дремете тук, а славей край вас
до зори не престава да пее и жали
за бездънния трепет на краткия час.
Аз безсънно обхождам до вас земята,
аз незримо се грея на пламъче вън,
с думи сладки разказвам за силния вятър
сред простора на моя последен сън.
МИЛЫЕ ДЕВУШКИ, ВЕРЬТЕ ИЛИ НЕ ВЕРЬТЕ
Милые девушки, верьте или не верьте:
Сердце мое поет только вас и весну.
Но вот, уж давно меня клонит к смерти,
Как вас под вечер клонит ко сну.
Положивши голову на розовый локоть,
Дремлете вы, – а там – соловей
До зари не устанет щелкать и цокать
О безвыходном трепете жизни своей.
Я бессонно брожу по земле меж вами,
Я незримо горю на легком огне,
Я сладчайшими вам расскажу словами
Про все, что уж начало сниться мне.
1916 г.
-----
КЪМ ПОЕТА
Ти устни стисна, мрачно вежди вдигна,
в очите ти тъгата бе за мен смешник.
Щастливия поет не го подмина
баналният, възпяван дълго миг!
Зовеш смъртта – тъй смешно е и нежно:
как мил е чуждому безбродният поет!
Предчувствам сътворения прилежно,
с тревожни думи изтъкан сонет.
След много дни сънят ти ще разстила
в предишните беди невъзвратим омай.
Ще дойде време да въздъхнеш мило:
Как детска свирка може да ридай!
Стрелата на лъка блестящ обичай.
Търпи, поет, жестока глупост в послеслов!
Нас с първата раздяла ни обричат
успехът първи, първата любов.
ПОЭТУ
Ты губы сжал и горько брови сдвинул,
А мне смешна печаль твоих красивых глаз.
Счастлив поэт, которого не минул
Банальный миг, воспетый столько раз!
Ты кличешь смерть – а мне смешно и нежно:
Как мил изменницей покинутый поэт!
Предчувствую написанный прилежно,
Мятежных слов исполненный сонет.
Пройдут года. Как сон, тебе приснится
Минувших горестей невозвратимый хмель.
Придет пора вздохнуть и умилиться:
Над чем рыдала детская свирель!
Люби стрелу блистательного лука.
Жестокой шалости, поэт, не прекословь!
Нам всем дается первая разлука,
Как первый лавр, как первая любовь.
1908 г.
---------------------------------------------
Всеволод Князев
Руският поет Всеволод Князев (Всеволод Гаврилович Князев) е роден на 25 януари 1891 г. в Петербург. Завършил е Тверското кавалерийско училище, след което е работил като цивилен в 16-и хусарски иркутски полк. През живота си е публикувал само две стихотворения, отпечатани през 1910 г. в сп. „Новом журнале для всех” и сп. „Новая жизнь”. През 1912 г. се запознава с актрисата Олга Глебова-Судейкина и след любовни препирни на 29 март/13 април 1913 г. прави опит за самоубийство. Умира в болница в Рига на 5/18 април 1913 г. Образът на влюбения творец е бил за съвременниците му легендарен символ на предреволюционния бохемски живот в Русия. След смъртта на поета през 1914 г. баща му събира негови стихове и издава стихосбирката „Стихи. Посмертное издание”.
ПРИТИХНАЛИЯТ ПАРК
Сонет
В притихналия парк съм... Сън спокоен спят
кристално езеро, цветя, треви...
Забравили за земния суетен свят,
струят мечтите на заспали красоти.
Над езерото стволове навели
дървета стари в огледален свят почти...
Беседки, ложи с графски гербове оплели,
под свод старинен мамят за мечти.
Спи всичко, мъртъв час... И само водопад
спокойствието буни с радостен захват,
по стъпалата пада и води шуми...
Спи всичко, мъртъв час... И само аз и той
вълнуваме се, само в нас кипят сами
безумства дръзки и стремления безброй.
ЗАГЛОХШИЙ ПАРК
Сонет
Вхожу в заглохший парк... Все спит спокойным сном.
Спит тихий пруд, спят зелень и цветы...
Все, все забыло здесь о суетном земном,
Все полно мирных грез заснувшей красоты.
Склонившись в пруд громадными стволами,
Деревья дряхлые как в зеркало глядят...
Беседки с графскими старинными гербами
Так помечтать под тихий свод манят.
Все спит, все умерло... Один лишь водопад,
Как будто нарушать спокойствие он рад,
С уступов падая, задумчиво шумит...
Все спит, все умерло... Лишь он один да я
Волнуемся, лишь в нас двоих сквозь сон кипит
Безумство дерзкое стремлений бытия.
1907 г.
-----
ВЪРНАХ СЕ ОТ ЦЪРКВА
Върнах се от църква... Три писма пред мен лежат.
Ах, едното е от нея – моята чудесна!
Аз целувам го... Какво е – рай ли, или ад!
Ад? Възможен ли е ад с ръцете на небесната...
Аз чета го... О, сърце, да биеш престани!
Ти нима не знаеш, че разлюби ме тя мене!
Всичко е без смисъл! Мила, лошо ме рани,
Влюбено е още моето сърце ранено...
ВЕРНУЛСЯ ИЗ ЦЕРКВИ
Вернулся из церкви… Три письма на столе лежат.
Ах, одно от неё, от неё, от моей чудесной!..
Целую его, целую… Всё равно – рай в нём или ад!..
Ад? но разве может быть ад из рук её – небесной...
Я открыл. Читаю… Сердце, биться перестань!
Разве ты не знаешь, что она меня разлюбила!..
О, не всё ли равно!.. Злая, милая, рань,
Рань моё сердце, – оно всё влюблено, как было…
1912 г.
---------------------------------------------
Всеволод Рождественский
Руският поет, писател и преводач Всеволод Рождественски (Всеволод Александрович Рождественский) е роден на 29 март/10 април 1895 г. в Царско село, Санкт-Петербургска губерния. Първите му публикации са от 1910 г. в сп. „Ученик”. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1926 г.). Участник е в Първата световна война и в Отечествената война. Привърженик е на литературните течения акмеизъм и конформизъм. Член е на литературното обединение „Цех поэтов” (1920 г.), от 1920 до 1924 г. е секретар на петроградския отдел на Всерусийския съюз на поетите. Работи като кореспондент на вестниците „На защиту Ленинграда”, „Ленинградская правда” и „Ленинский путь”, преводач и редактор в изд. „Всемирная литература” и др. Публикува поезия в издания като „Рудин”, „Арион”, „Новый Гиперборей”, „Ковш” и др. Член е на редколегиите на сп. „Звезда” и сп. „Нева”. Автор е на книги с поезия, проза, стихове за деца, мемоаристика и преводи, сред които „Гимназические годы. Стихи юности” (1914 г.), „Лето. Деревенские ямбы” (1921 г.), „Золотое веретено” (1921 г.), „Большая медведица” (1926 г.), „Федя-поводырь” (1926 г.), „В лесах Робин Гуда” (1926 г.), „Поющая земля” (1929 г.), „Весенний базар” (1929 г.), „Гранитный сад” (1929 г.), „Земное сердце” (1933 г.), „Родные дороги” (1947 г.), „Стихотворения” (1956 г.), „Русские зори” (1962 г.), „Страницы жизни” (1974 г.), „Читая Пушкина” (1966 г.), „Зо¬лотая осень” (1969 г.), „Шкатулка памяти” (1972 г.), „Добрый день” (1973 г.), „Жизнь слова” (1977 г.) и др. Умира на 31 август 1977 г. в Ленинград.
СЪНУВАХ
Сънувах... Но сън не умея
в задушната нощ да браздя.
Видях пак онази алея,
там гарвани люшкат гнезда.
И чух как липите сумрачни
се сплитат в безкраен дебат,
усетих авлиги да плачат,
огньове в поля да горят.
Дома си видях, зад стъклата
топеше се трепкаща свещ.
Сребриста къдрица брезата
дарява ми с нежен копнеж.
Към нас от полята мъгливи
с див дъх сенокоси летят,
съзвездия – с погледи живи –
оглеждат се в речния свят.
Аз често си спомням подробно
каква в тази вечер бе ти,
как в твоята рокличка скромна
луната блестяща пламти.
С наслада дъхът ни летеше
в прохладния нощен атлаз,
ти на деветнадесет беше,
на толкоз навярно и аз.
МНЕ СНИЛОСЬ... СКАЗАТЬ НЕ УМЕЮ
Мне снилось... Сказать не умею,
Что снилось мне в душной ночи.
Я видел все ту же аллею,
Где гнезда качают грачи.
Я слышал, как темные липы
Немолчный вели разговор,
Мне чудились иволги всхлипы
И тлеющий в поле костер.
И дом свой я видел, где в окнах,
Дрожа, оплывала свеча.
Березы серебряный локон,
Качаясь, касался плеча.
С полей сквозь туманы седые
К нам скошенным сеном несло,
Созвездия – очи живые –
В речное гляделись стекло.
Подробно бы мог рассказать я,
Какой ты в тот вечер была;
Твое шелестевшее платье
Луна ослепительно жгла.
И мы не могли надышаться
Прохладой в ночной тишине,
И было тебе девятнадцать,
Да столько же, верно, и мне.
1933 г.
---------------------------------------------
Всеволод Соловьов
Руският поет, писател и литературовед Всеволод Соловьов (Всеволод Сергеевич Соловьёв) е роден на 1/13 януари 1849 г. в Москва. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1870 г.). Работи в императорската канцелария, председател е на комисията по организиране на народни четения. Първите му поетични публикации са от края на 60-те г. в списанията „Русский вестник”, „Заря” и „Вестник Европы”. Публикува поезия, проза и литературна критика в издания като „Санкт-Петербургские ведомости”, „Русский мир”, „Нива”, „Историческая библиотека” и др. Съосновател е на сп. „Север”. Автор е на романите „Юный император” (1877 г.), „Капитан гренадерской роты” (1878 г.), „Царь Девица” (1878 г.), „Касимовская невеста” (1879 г.), „Наваждение” (1879 г.), „Сергей Горбатов” (1881 г.), „Вольтерьянец” (1882 г.), „Старый дом” (1883 г.), „Изгнанник” (1885 г.), „Последние Горбатовы” (1886 г.), „Волхвы” (1889 г.), „Великий розенкрейцер” (1890 г.), „Жених царевны” (1893 г.), „Злые вихри” (1894 г.), „Цветы бездны” (1895 г.) и др. През 1887 г. излизат негови 7-томни събрани съчинения. Умира на 20 октомври/2 ноември 1903 г. в Москва. Пълни 20-томни събрани съчинения на Соловьов излизат през 1917 г.
АЗ НЕ ЧАКАХ, НЕ ТЪРСЕХ ПОБЕДНИ БОРБИ
Аз не чаках, не търсех победни борби,
не подготвях душата за бури и страст.
Непонятно предчувствал заплахи, беди,
цяла младост тъжах над съдбата си аз.
Но когато съгледах по-ясно разлят
мрак, надвисващ над моята странна съдба,
да умра пожелах по-невинен и млад,
по-добре да избягам от страст и борба.
Не държах в небесата дъхът да лети
сред сияйната вис на планинския хор.
Аз с молитви в сърцето спокойно, с мечти
бих прескочил житейските кал и позор.
Може би ще ме мами със свойта следа
лъчезарна звезда на дух вечен отвъд.
И ще светят лъчите на тази звезда,
но към нейния ярък светлик нямам път.
Я НЕ ЖДАЛ, НЕ ИСКАЛ НИ БОРЬБЫ, НИ ПОБЕД
Я не ждал, не искал ни борьбы, ни побед,
Не готовил я душу для бурь и страстей.
В непонятном предчувствии горя и бед
Тосковал я всю юность над долей моей.
Но когда бы яснее я мог разглядеть
Надвигавшийся мрак моей странной судьбы,
Лучше было б в те юные дни умереть,
Лучше было б уйти от страстей и борьбы.
Не томился бы я по небесным лучам,
По сияющим высям таинственных гор.
И в спокойствии сердца, молясь лишь мечтам,
Я не понял бы жизни и грязь, и позор.
И, быть может, с собой я б унёс навсегда
Лучезарную вечного духа звезду.
И горела бы ярким лучом та звезда
В царстве света, куда я пути не найду.
---------------------------------------------
Вячеслав Иванов
Руският поет, драматург, преводач, литературен критик и философ Вячеслав Иванович Иванов е роден на 16/28 февруари 1866 г. в Москва. Учил е в историко-филологическия факултет при Московския университет (1884-1886 г.), а след това завършва Берлинския университет (1886-1890 г.), където учи филология, история и философия. Доктор е на филологическите науки. Пътува из света и обикаля много страни, живее в Петербург, но от 1924 г. се преселва в Италия. Сътрудничи на списанията „Весы”, „Золотое руно”, „Труды и дни”, „Аполлон”, „Новый Путь” и „Северные цветы”, известно време ръководи издателство „Оры”, участва активно в дейността на Петербургското религиозно-философско общество, преподава (1910-1911 г.) история на древногръцката литература, професор е в Университета в Баку (1921-1924 г). През следващите години превежда антични и средновековни поети, преподава руски език и литература в колежа в Павия (1926-1934 г.) и в Източния институт във Ватикана (1934-1943 г.). Привърженик е на литературното течение символизъм. Автор е на стихосбирките „Кормчие звёзды” (1903 г.), „Прозрачность” (1904 г.), „Тантал” (1905 г.), „Эрос” (1907 г.), „Cor ardens” – ч. 1 и ч. 2 (1911-1912 г.), „Нежная тайна” (1912 г.), „Младенчество” (1918 г.), „Прометей” (1919 г.), „Человек” (1939 г.), „Свет вечерний” (1962 г.), на сборниците с литературно-критични статии „По звёздам” (1909 г.), „Борозды и межи” (1916 г.), „Родное и вселенское” (1917 г.), „Из глубины” (1918 г.), „Переписка из двух углов” (1921 г.), „Dostojewski, Trag;die-Mythos-Mystik” (1932 г.), на книгите с преводи „Алкей и Сафо” (1914 г.), „Петрарка” (1915 г.), „Автобиография” (1916 г.) и др. Умира на 16 юли 1949 г. в Рим.
КОРАБНИ ПЛАТНА
Връхлита бурята, обхваща
безгрижния без шир всемир:
вълните бурни, гледащ мрачно
към рифове – трепти ефир.
Видях от ъгълчето скришно:
как мачтата като везна
над ладията вятър вдишва
с гръдта на жадните платна.
За тях бе вятърът попътен,
юздите екипаж поел –
заплава сред водите мътни
като стрела към свойта цел.
ПАРУС
Налетной бурей был охвачен
И тесный, и беспечный мир:
Затмились волны; глянул, мрачен,
Утес – и задрожал эфир.
Я видел из укромной кущи:
Кренясь, как острие весов,
Ладья вдыхала вихрь бегущий
Всей грудью жадных парусов.
Ей дикий ветер был попутным,
Она поймала удила –
И мимо, в треволненьи мутном,
Пустилась к цели, как стрела.
--------------------------------------------------------------
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, А-В
В раздела са включени 170 превода от 82 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев