Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, Г-К
В раздела са включени 117 превода от 53 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-В – 170 превода от 82 руски поети http://stihi.ru/2020/12/07/5
Г-К – 117 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/08/60
Л-Н – 95 превода от 46 руски поети http://stihi.ru/2020/12/09/47
О-Я – 96 превода от 53 руски поети http://stihi.ru/2020/12/10/52
Общо за Сребърен век – 478 превода от 234 руски поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Галина Галина (Глафира Эйнерлинг)
Секат гората / Лес рубят
Георгий Адамович
Променя се всичко в живота ни още – о, да / Еще переменится все в этой жизни – о, да
Без отдих сме / Без отдыха дни и недели
Не казвай, че поезията е мечта / Нет, ты не говори: поэзия – мечта
Безспорно, има шантави слова / Есть, несомненно, странные слова
Георгий Бороздин
Казашка прощална / Казацкая прощальная
Георгий Иванов
Млади ний не сме. Нито сме стари / Мы не молоды. Но и не стары
Петерхоф / Петергоф
Георгий Маслов
Аз / Я
Георгий Оболдуев
Град, стоварван в дълги вечери / Город взвален долгим вечером
Георгий Чулков
Кристал / Хрусталь
Ти следваше ме – сомнамбул без воля / Ты шла за мной, сомнамбулой, без воли
Георгий Шенгели
В назъбената остро дупка сред леда / В граненой проруби, в крутых отрезах льда
Глеб Анфилов
Откъс / Отрывок
Григорий Петников
Песен / Песня
Не говори, приятелю / Не говори, мой друг
Давид Бурлюк
Ти богиня сред храма прекрасна си / Ты богиня средь храма прекрасная
Даниил Ратгауз
Ний седяхме си с теб край заспала река / Мы сидели с тобой у заснувшей реки
В тази лунна нощ / В эту лунную ночь
Даниил Хармс
Старик със сръчна длан / Старик умелою рукою
На неизвестната Наташа / Неизвестной Наташе
Демян Бедний
За бедния Дамян, мужика вреден / О Демьяне бедном, мужике вредном
Снежинки / Снежинки
У господарите на елха / У господ на ёлке
Дмитрий Мережковский
В ден първи, сътворен отново / И вновь, как в первый день созданья
Как живееш / Что ты можешь
Аз на хората обич да дам не успях / И хочу, но не в силах любить я людей
Дмитрий Усов
Фрагмент / Фрагмент
Дмитрий Цензор
Самотен съм сред хората / Я одинок среди людей
Дмитрий Цертелев
Ний дълго съвместно по общ път вървяхме / Мы долго шли рядом одною дорогой
На А. А. Фет / А. А. Фету
Дмитрий Шестаков
Измяна / Измена
Надпис на „Декамерон” / Надпись на „Декамероне”
Евгений Лан
Ангели на откровението / Ангелы откровения
Едуард Багрицкий
Славяни / Славяне
Елена Гуро
Но в утро есенно, в часа покорно-бледен / Но в утро осеннее, час покорно-бледный
Извивки на боров клонак / Изгибы сосновых ветвей
Елена Тагер
Мъка кълби, несполука витае / Горя клубок и несчастия свиток
Все едно, ще умра в Ленинград / Все равно, умру в Ленинграде
Елизавета Дмитриева (Черубина де Габриак)
Спомни си парка стар / Ты помнишь старый сад
Прислушай се, през нощната си дрямка / Прислушайся к ночному сновиденью
Елизавета Кузмина-Караваева
В бдение молете се за мен / Бодрствуйте, молитесь обо мне
Еспер Ухтомский
Като стена широка вдигат се вълни / Широкою стеной кругомъ встаютъ валы
Зинаида Гиппиус
Вик / Крик
Безсилие / Бессилье
Има слова / Есть речи
Да се живее / Жить
Иван Аксьонов
Айфеловата кула / La tour Eifel
Иван Бунин
Листа облитаха гората / Шумели листья, облетая
На родината / Родине
Сън пленителен и сладък / Снова сон, пленительный и сладкий
В замислените ти внимателни очи / В твоих задумчивых, внимательных глазах
Светлее, сякаш ден / Светло, как днем
Студена пролет / Холодная весна
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Иван Грузинов
Воденичните камъни цвилеха с плам / Жернова заржали жаром
Иван Игнатиев
Тройна гибел / Три погибели
Иван Коневской
От друг свят / Из другого мира
Отричане / Отречение
Иван Лялечкин
Не до вчера ли в сянката между зелените клони / Не вчера ли в тени, меж зеленых ветвей
Иван Рукавишников
Нощни призраци / Ночные видения
Иван Филипченко
На пролетариата / Пролетариату
Игор Северянин
До морето туй стана / Это было у моря
Звезди / Звезды
Пролетен ден / Весенний день
Пеещите очи / Поющие глаза
Всички те говорят за едно / Все они говорят об одном
Не повече от сън / Не более, чем сон
В парка плаче момиченце / В парке плакала девочка
Увертюра. Ананаси в шапманско / Увертюра. Ананасы в шампанском
Малка елегия / Маленькая элегия
Ти при мен се не връщаш / Ты ко мне не вернешься
Слънце и море / Солнце и море
С жена вървеше ти / И ты шел с женщиной
Аз искам / Я хочу
Какво е животът / Что – жизнь
Вие същите / Вы, те
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Игор Терентиев
Моето Рождество / Моё рождество
Лошото и доброто се различават много малко / Плохое отличается от хорошего очень мало
Демобилизация / Демобилизация
Иля Еренбург
Събираш камъните първо / Есть время камни собирать
Щом свърши боят / Когда закончен бой
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Иля Зданевич
В степите / В степях
Иля Селвинский
Дуел / Дуэль
Какво е любов? / Что такое любовь?
Инокентий Анненский
Миличка, скъпичка / Милая
Старите естонки / Старые эстонки
Сред световете / Среди миров
Мъчителен сонет / Мучительный сонет
Ирина Одоевцева
Не, няма да съм знаменита / Нет, я не буду знаменита
Клара Арсенева
Мяркат се фенери на улицата къса / Фонари висели на улице недлинной
По пътищата горски / Дорогами лесными
Константин Антипов
Песничка на някаква птичка / Песенка некоей птички
Константин Балмонт
Зов от болка / Возглас боли
Мрачен сън / Дурной сон
Лодка на мъката / Челн томленья
Албатрос / Альбатрос
Животът – кратък, скоротечен / Жизнь коротка и быстротечна
Свещта гори и гасне / Свеча горит и меркнет
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Константин Болшаков
Вечер / Вечер
Фабрични комини / Трубами фабрик
Константин Вагинов
Психея / Психея
Как хубаво е под кипарисното чудо / Как хорошо под кипарисами любови
Константин Лдов (Витольд Розенблюм)
Господин учителят Бръмбар / Господин учитель Жук
Константин Липскеров
Съкровищата на живота / Сокровища жизни
Константин Тарасов-Чроли
Доплуването на кораба / Приплытье корабля
Константин Фофанов
С печален руж залезът свети / Печальный румянец заката
Ти помниш ли / Ты помнишь ли?
Нали обичаме се ние / Мы любим, кажется, друг друга
Корней Чуковский
Телефон / Телефон
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
К. Р. (Константин Романов)
Когато станат тежки дните / Когда креста нести нет мочи
Езеро бляскаво, езеро чисто / Озеро светлое, озеро чистое
Замлъкнаха вопли на буря сурова / Умолкли рыдания бури кипучей
---------------
Галина Галина (Глафира Эйнерлинг)
Руската поетеса, писателка и преводачка Галина Галина (Глафира Мамошина Адольфовна Эйнерлинг) е родена през 1870 г. в Петербург. През 1895 г. публикува стихове в сп. „Живописное обозрение”, а през следващите години активно сътрудничи на литературните издания „Русском богатстве”, „Мире божьем”, „Образовании”, „Жизни” и на много списания за деца. При първите й стихосбирки „Стихотворения” (1902 г.) и „Предрассветные песни” (1906 г.) се чувства влиянието на корифеите за времето си Надсон и Якубович. По стихове на Галина Галина са писали романси Глиер и Рахманинов, а нейното стихотворение „Трансвааль” става народна песен. От гражданската й лирика най-голяма популярност получава стихотворението „Лес рубят...” (1901 г.), посветено на студентите революционери в защита от полицейския терор. Цензурата блокира стихотворението, публичното му четене е забранено, а поетесата е изпъдена от столицата. В периода 1905-1907 г. тя изнася рецитали с граждански стихове пред почитатели в страната. Превежда Ибсен, Хамсун и др., пише стихове за деца. През 1917 г. емигрира от страната заедно със съпруга си, писателя Гусев-Оренбургски. Умира през 1942 г. след завръщането си в Петербург.
СЕКАТ ГОРАТА
Секат гората – младата зеленина
секат... А боровете стари мрачно клюмат
и пълни с тягостни неразрешими думи,
безмълвно поглед впиват в няма далнина...
Секат гората... Тя ли рано зашумя?
Дали в зори природата събуди дръзко?
Навярно с млади листи над земята пя
за радост, свобода и слънце?
Секат гората... Но в земята семена
в годините житейска мощ са скрили,
ще се надигне пак зелената стена
и ще шумят брези над братските могили!
ЛЕС РУБЯТ
Лес рубят – молодой, нежно-зеленый лес...
А сосны старые понурились угрюмо,
И полны тягостной неразрешимой думы...
Безмолвные, глядят в немую даль небес...
Лес рубят... Потому ль, что рано он шумел?
Что на заре будил уснувшую природу?
Что молодой листвой он слишком смело пел
Про солнце, счастье и свободу?
Лес рубят... Но земля укроет семена;
Пройдут года, и мощной жизни силой
Поднимется берез зеленая стена –
И снова зашумит над братскою могилой!..
---------------------------------------------
Георгий Адамович
Руският поет, литературен критик, мемоарист и преводач Георги Адамович (Георгий Викторович Адамович) е роден на 7/19 април 1892 г. в Москва. Завършва историко-филологическия факултет при университета в Санкт Петербург. Първите му публикации са от 1915 г. През 1916-1917 г. влиза в поетическите обединения „Цех поэтов” и през 1918 г. става един от ръководителите на литературното общество. Публикува поезия в списания и алманаси като „Голос жизни”, „Биржевые ведомости”, „Новый журнал для всех”, „Аполлон”, „Северные записки” и „Зелёный цветок”. Превежда за издателство „Всемирная литература” западноевропейски поети и писатели като Волтер, Бодлер, Мур, Байрон, Кокто, Камю и др. През 1924 г. емигрира в Германия и Франция, където публикува поезия, преводи, мемоари и публицистика в издания като „Звено”, „Последние новости” и „Числа”, редактира сп. „Встреча” (1934 г.). От 1959 г. е наблюдател в Радио Свобода. Привърженик е на литературното направление акмеизъм. Пише на руски и на френски език. Автор е на стихосбирките „Облака” (1916 г.), „Чистилище” (1922 г.), „На Западе” (1939 г.), „Единство” (1967 г.), на книгите със статии „Другая родина” (1947 г.), „Комментарии” (1967 г.) и др. Умира на 21 февруари 1972 г. в Ница.
ПРОМЕНЯ СЕ ВСИЧКО В ЖИВОТА НИ ОЩЕ – О, ДА
Променя се всичко в живота ни още – о, да!
Спокойни, забравяме своята минала тайна.
Предчувствия идват, но чакаш. Не знаеш кога.
Навън ли, в дома ли, на гости, на спирка трамвайна.
Прилича на някакво слънце над наште места,
прилича на облак последен, в сумрака витаещ,
а някъде там в далнините ни чака врата
и само безкрайният сняг ще блести и сияе.
ЕЩЕ ПЕРЕМЕНИТСЯ ВСЕ В ЭТОЙ ЖИЗНИ – О, ДА
Еще переменится все в этой жизни – о, да!
Еще успокоимся мы, о былом забывая.
Бывают минуты предчувствий. Не знаешь когда.
На улице, дома, в гостях, на площадке трамвая.
Как будто какое-то солнце над нами встает,
Как будто над нами последнее облако тает,
И где-то за далью почти уж раскрытых ворот
Один только снег бесконечный и белый сияет.
1923 г.
-----
БЕЗ ОТДИХ СМЕ
Без отдих сме дни и години,
години и дни в жар поне.
В небето се вглеждаме синьо,
обичаме... Често ли? Не!
И толкоз. Но горе далеко
блещука божествен елей,
а някакво пламъче леко
в душите безименно грей.
БЕЗ ОТДЫХА ДНИ И НЕДЕЛИ
Без отдыха дни и недели,
Недели и дни без труда.
На синее небо глядели,
Влюблялись... И то не всегда.
И только. Но брезжил над нами
Какой-то божественный свет,
Какое-то легкое пламя,
Которому имени нет.
1927 г.
-----
НЕ КАЗВАЙ, ЧЕ ПОЕЗИЯТА Е МЕЧТА
Не казвай, че поезията е мечта
с преплетена игра ленива в мисълта,
където ни пленява волно дишащ гений
на бързи сънища и нежни утешения.
Не, дълго ти мисли и дълго ти живей,
плача, тъгата и любовния елей,
дни мрачни, след пиянство утрини проклети –
като отвара билкова пази в сърцето,
и, може би, щом старостта те призове,
ще стигнеш до пет-шест случайни редове,
които ще повтаря полубуден влюбен
и ще шепти объркано на смърт осъден,
за да заглъхва музиката им сама
в морета и страни на тъжната земя.
НЕТ, ТЫ НЕ ГОВОРИ: ПОЭЗИЯ – МЕЧТА
Нет, ты не говори: поэзия – мечта,
Где мысль ленивая игрой перевита,
И где пленяет нас и дышит лёгкий гений
Быстротекущих слов и нежных утешений.
Нет, долго думай ты и долго ты живи,
Плачь, и земную грусть, и отблески любви,
Дни хмурые, утра, тяжёлое похмелье –
Всё в сердце береги, как медленное зелье,
И, может, к старости тебе настанет срок
Пять-шесть произнести как бы случайных строк,
Чтоб их в полубреду потом твердил влюблённый,
Растерянно шептал на казнь приговорённый,
И чтобы музыкой глухой они прошли
По странам и морям тоскующей земли.
1931 г.
-----
БЕЗСПОРНО, ИМА ШАНТАВИ СЛОВА
Безспорно, има шантави слова,
това не е безсмислен слух зловреден.
Усещам студ и движа се едва,
щом чуя думата „последен”.
Последен час. Какъв огромен парк!
Последна вечер. О, как жар се рони!
Тополите са шумолящ кошмар
с прозрачно-черните си клони...
ЕСТЬ, НЕСОМНЕННО, СТРАННЫЕ СЛОВА
Есть, несомненно, странные слова,
Не измышленья это и не бредни.
Мне делается холодно, едва
Услышу слово я „Последний”.
Последний час. Какой огромный сад!
Последний вечер. О, какое пламя!
Как тополя зловеще шелестят
Прозрачно-черными ветвями...
1915 г.
---------------------------------------------
Георгий Бороздин
Руският поет Георги Бороздин (Георгий Бороздин) е роден около 1895 г. Донски казак, участник в Гражданската война, той е един от организаторите на Ростовската асоциация на пролетарските писатели. Оглавява литературната група „Станица”. Публикува поезия в ростовски вестници и в алманах „Перевал”. Автор е на стихосбирката „В дозоре” (1924 г.). През 20-те години е репресиран, в началото на 30-те години отново е осъден и изпратен в заточение. По-нататъшната му съдба не е известна, умира при неизяснени обстоятелства в лагерите на ГУЛАГ около 1935 г.
КАЗАШКА ПРОЩАЛНА
На приятелите и другарите Н. Климов, В. Чекучев, К. Войнов
Щом зората алена изплува,
птица-гарван щом изграчи грак,
майка жална се със син сбогува:
път поема волният казак.
Сбират се жена му и другарите
на по чашка паметни вина,
в гаснещото изгревно пожарище
плач нарежда черновеждата жена.
„Не плачи, оплакващо не гледай,
мъчи ме печалният ти стон.
Враг ще колим и сечем, с победа
ще се върнем в тихия ни Дон.
Оседлайте моя дорест кон и
хайде, братя, дружно песен да редим –
как врага отново в поход гоним,
срещу панска Полша как вървим!”
Ескадрон след ескадрон препускат
към могилите в простора син.
След конете облаци от прах се спускат,
тъпчейки горчивия пелин.
Бели пухкави снежинки се мотаят,
лед облече речен синкав зрак.
Още лошо черновеждата не знае –
изневярата на младия казак.
В миг далечната чужбина го погуби,
падна там с тъга по родната страна:
„В мен смъртта със зъл куршум се влюби,
ще тъгува младата жена.
Моя дорест кон, другари, с вас вземете,
вкъщи отведете го на Дон.
На баща ми, родния, кажете,
че му пращам сетен свой поклон.”
На очите му – сълза-тегоба,
клюмна рошавата му глава...
После спуснаха казака в гроба,
сринаха му ледена трева.
Сняг засипва гробната могила,
вятър вей казаци пак,
алена зора се е открила,
птица-гарван жално грачи грак.
КАЗАЦКАЯ ПРОЩАЛЬНАЯ
Друзьям-товарищам – Н. Климову, В. Чекучеву, К. Войнову
Только зорька алая поднялась,
Только птица-ворон прокричал,
Мать, рыдая, с сыном попрощалась:
Дом казак надолго покидал.
Собрались его друзья-товарищи,
Выпили по чарочке вина,
Угасало зореньки пожарище,
Голосила чернобровая жена.
„Ты не плачь – мы плакаться не любим,
Не по сердцу твой печальный стон.
Злых врагов поколем и порубим
И вернемся вновь на Тихий Дон.
Оседлайте мне коня гнедого,
Да давайте, братцы, песенку споем,
Как в поход мы выступили новый,
Как на Польшу панскую идем!”
И за сотней сотни уходили,
Уходили за курганы в синь.
Кони пылью по дороге заклубили,
Кони мяли горькую полынь.
Снежки белые пушистые летают,
В синий лед оделася река.
Про измену чернобровая не знает,
Про измену молодого казака.
На далекой на чужбине умирая,
Тосковал он по родимой стороне:
„Полюбила меня пуля злая,
Не вернусь я к молодой жене.
Вы, товарищи, коня мово гнедого
Уведите за собой на Дон.
И скажите вы отцу родному,
Что последний я прислал поклон”.
На глазах его слеза застыла,
Он поник чубатой головой...
Опустили казака в могилу
И зарыли мерзлою землей.
Снегом засыпается могила,
Ветер казаков умчал,
Над могилой зоренька всходила,
Птица-ворон жалобно кричал.
1920-е годы
---------------------------------------------
Георгий Иванов
Руският поет, писател и преводач Георги Иванов (Георгий Владимирович Иванов) е роден на 29 октомври/10 ноември 1894 г. в имението Пуки, Телшяйски уезд, Ковенска губерния. Автор е на стихосбирките „Отплытье на о. Цитеру” (1912 г.), „Горница” (1914 г.), „Памятник славы” (1915 г.), „Вереск” (1916 г.), „Сады” (1921 г.), „Лампада” (1922 г.), „Розы” (1931 г.), „Отплытие на остров Цитеру” (1937 г.), „Портрет без сходства” (1951 г.), „1943-1958” (1958 г.), на книгите с проза и мемоарни очерци „Петербургские зимы” (1928 г.), „Третий Рим” (1930 г.), „Распад атома” (1938 г.) и др. В книгите му „Отплытье на о. Цитеру”, „Сады” и „Лампада” са застъпени мотиви на умора и разочарование от живота, като Иванов безупречно следва поетичните образци на времето. През 1922 г. емигрира. Зрялата поезия на Иванов – книгите му „Розы”, „Отплытие на остров Цитеру”, „1943-1958”, отбелязва трагическото светоусещане на съвременния човек и мъката от изгнаничеството. Умира на 26 август 1958 г. в Йер, Франция.
МЛАДИ НИЙ НЕ СМЕ. НИТО СМЕ СТАРИ
Млади ний не сме. Нито сме стари.
Мъртви ний не сме. Нито сме живи.
Ето, слушаме дрън на китари
и съдбовен романс ни окриля.
В него щастие циганско пее
за омайна любов и раздяла,
чаши с руйно шампанско се леят,
тост надигат ръце отмаляли.
За безсмислие! За неудачи!
За изгубено скъпо, красиво!
За възможен живот другояче
и за туй, че различно не бива!
МЫ НЕ МОЛОДЫ. НО И НЕ СТАРЫ
Мы не молоды. Но и не стары.
Мы не мертвые. И не живые.
Вот мы слушаем рокот гитары
И романса „слова роковые”.
О беспамятном счастье цыганском,
Об угарной любви и разлуке,
И – как вызов бокалы – с шампанским
Подымают дрожащие руки.
За бессмыслицу! За неудачи!
За потерю всего дорого!
И за то, что могло быть иначе,
И за то – что не надо другого!
-----
ПЕТЕРХОФ
И пак зора е! Есен вятър вдига,
разнася влага, над земята шета;
въздиша дъб, там лично посади го
императрицата Елисавета.
Студено е! На хоризонт намусен
потрепва диск с тъмнеещо сияние...
О, ако бях замрял в градина пуста
като фонтан, дърво или ваяние!
И да не съм ни влюбен, ни поетът,
да не бълнувам, мъки да не паля,
прекрасен да чертая силуета
в отблясъка на есенния залез...
* Петерхоф – в превод: „Дворът на Петър” (предишно име Петродворец), е град, административен център на Петродворцов район към гр. Санкт Петербург. Разположен е на южния бряг на Финския залив, на 29 км от Санкт Петербург.
ПЕТЕРГОФ
Опять заря! Осенний ветер влажен,
И над землею, за день не согретой,
Вздыхает дуб, который был посажен
Императрицею Елизаветой.
Как холодно! На горизонте дынном
Трепещет диск тускнеющим сияньем...
О, если бы застыть в саду пустынном
Фонтаном, деревом иль изваяньем!
Не быть влюбленным и не быть поэтом
И, смутно грезя мучившим когда-то,
Прекрасным рисоваться силуэтом
На зареве осеннего заката...
---------------------------------------------
Георгий Маслов
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
АЗ
О, не. В живота ранен край
все пак не смея да открия.
Усмивката Ви там сияй,
ветрецът гали вашта шия.
Скрипти подгизнал тротоар,
залая куче и отмина,
а рози в нощната витрина
даряват улицата с чар.
Звездите гледам в полусън,
мечтая за леглото вкъщи.
Но пак умора ме обгръща
и май ще си остана вън...
Безплодни дни не ще броя,
юзда на песните загубил,
на пейка в двора ще заспя,
усмивката Ви ще сънувам...
Я
Нет. Жизни раннего конца
Я все-таки желать не смею.
Вы улыбнулись мне с крыльца,
И ветер обвевает шею.
Скрипит подгнивший тротуар,
Залаял пес на перекрестке,
А розы в запертом киоске
Глядят на проходящих пар.
Смотрю на звезды и бреду
Домой, мечтая о постели.
Но сладкая усталость в теле,
И кажется, я не дойду...
Теряя дням бесплодным счет,
Над песнями узду теряя,
Засну на лавке у ворот,
Улыбку вашу вспоминая...
---------------------------------------------
Георгий Оболдуев
Руският поет, писател и преводач Георгий Оболдуев (Георгий Николаевич Оболдуев) е роден на 7/19 май 1898 г. в Москва. Първите си стихотворения пише на 14-годишна възраст. Учи във факултета по история и филология при Московския университет (1916-1918 г.), завършва висшия литературно-художествен институт „В. Я. Брюсов” (1924 г.). Близък е до групата на поетите конструктивисти, с които през 1929 г. основава Съюз на приблизително равните. Единственото му публикувано приживе стихотворение е от 1929 г. в сп. „Новый мир”. Сътрудничи като преводач и редактор на няколко издателства. През 1933 г. е осъден за контрареволюционна пропаганда и прекарва 6 години в лагерите около Беломорско-балтийския канал. През Великата отечествена война е фронтови разузнавач. След войната превежда Байрон, Кийтс, Мицкевич, Неруда, Шевченко и др., пише стихотворения за деца, подготвя оперни либрета, завършва романа в стихове „Я видел”, но над публикациите на творчеството му тегне забрана. Умира на 27 август 1954 г. в Голицино, Московска област. Подготвената от него през 1950 г. стихосбирка „Устойчивое неравновесье” излиза в Мюнхен 25 години след смъртта му – през 1979 г., а в Русия чак през 1991 г.
ГРАД, СТОВАРВАН В ДЪЛГИ ВЕЧЕРИ
Град, стоварван в дълги вечери
на безсънни людски плещи.
Нощ трепти, кристален череп е.
Непознат, вървя насреща
покрай своята комедия.
Дудне като благ мерзавец
туй разхайтено столетие;
от маята на красавици
донабъбват от проклятия,
по вдовишки недоволни,
диктатура, демокрация,
мистика, средновековност,
провокация, двуличие,
малодушия, шпионство...
Канибалски нрави стичат се,
людоедски набег конста...
ГОРОД ВЗВАЛЕН ДОЛГИМ ВЕЧЕРОМ
Город взвален долгим вечером
На плечи людских бессонниц.
Ночь дрожит стеклянным черепом.
Я бегу, как незнакомец,
Мимо собственной комедии.
Благодушней, чем мерзавец,
Распускается столетие;
На дрожжах своих красавиц
Разбухая все проклятее,
Прибедняются по-вдовьи:
Диктатура, демократия,
Мистика, средневековье,
Провокация, двуличие,
Малодушие, шпионство...
Каннибальские обычаи
Нынче вынужден я конста...
1933 г.
---------------------------------------------
Георгий Чулков
Руският поет, писател, литературен критик, драматург, публицист и преводач Георгий Чулков (Георгий Иванович Чулков) е роден на 9/22 януари 1879 г. в Москва. От 1898 г. учи в медицинския факултет на Московския университет, но през 1901 г. е осъден за революционната си дейност и излежава затвор в Якутия. След освобождаването му през 1904 г. работи като секретар на сп. „Новый путь”, а от 1905 г. издава сп. „Вопросы жизни”. Организатор на литературния живот по време на сребърния век на руската култура, той е създател на теорията на т.нар. мистичен литературен анархизъм в символизма. От 1909 до 1915 г. живее в Италия, Франция и Швейцария, след което отново се връща в Русия. Автор е на стихосбирките „Кремнистый путь” (1904 г.), „Весною на север” (1908 г.), „Стихотворения Георгия Чулкова” (1922 г.), „Мария Гамильтон: Поэма” (1922 г.); на книгите с разкази, повести и романи „Рассказы” (1909 г.), „Невеста” (1910 г.), „Сатана” (1915 г.), „Люди в тумане” (1916 г.), „Осенние туманы” (1916 г.), „Серёжа Нестроев” (1916 г.), „Метель” (1917 г.), „Посрамлённые бесы” (1921 г.), „Вечерние зори” (1924 г.), „Salto mortale или Повесть о молодом вольнодумце Пьере Волховском” (1930 г.); на драматургичните творби „Тайга” (1907 г.), „Невеста” (1916 г.), „Конец директора Паскалэ” (1931 г.), „Дон Кихот” (1935 г.); на публицистични и литературоведчески разработки като „О мистическом анархизме” (1906 г.), „Анархические идеи в драмах Ибсена” (1907 г.), „Покрывало Изиды” (1909 г.), „В далёких краях” (1910 г.), „Вчера и сегодня” (1916 г.), „Судьба России” (1916 г.), „Михаил Бакунин и бунтари 1917 года” (1917 г.), „Наши спутники” (1922 г.), „Арион. Статьи о Пушкине” (1922 г.), „Мятежники 1825 года” (1925 г.), „Императоры: Психологические портреты” (1928 г.), „Последняя любовь Тютчева” (1928 г.), „Братья Борисовы” (1929 г.), „Годы странствий” (1930 г.), „Летопись жизни и творчества Ф. И. Тютчева” (1933 г.), „Жизнь Пушкина” (1938 г.), „Как работал Достоевский” (1939 г.) и др. Умира на 1 януари 1939 г. в Москва.
КРИСТАЛ
Любовният кристал разби се и се ронят
в душата ми отломките му с песен-звън,
но очарован там от тайнствени закони,
възпявам любовта си в омагьосан сън.
Ломят сърцето ми кристалните парчета,
но с крехка нежност пак и пак обичам аз;
от болка вехне на мечтите мойто цвете,
но славя алената кръв на свойта страст.
ХРУСТАЛЬ
Хрусталь моей любви разбился с тонким звоном,
Осколки милые звенят-поют во мне;
Но снова я пленён таинственным законом:
Пою любовь мою в заворожённом сне.
Осколок хрусталя мне больно сердце ранит,
Но хрупкость нежную люблю я вновь и вновь;
Цветок мечты моей от боли томно вянет,
Но славлю алую струящуюся кровь.
-----
ТИ СЛЕДВАШЕ МЕ – СОМНАМБУЛ БЕЗ ВОЛЯ
Ти следваше ме – сомнамбул без воля,
над нас бълнуваше безумната луна.
И странната царкиня тишина
опивахме сред дремещи магнолии.
Аз пиех с теб вълшебното вино
във влажното сребро на камък объл.
И тялото ми в страстна изнемога
реши, че ти и аз сме май едно.
ТЫ ШЛА ЗА МНОЙ, СОМНАМБУЛОЙ, БЕЗ ВОЛИ
Ты шла за мной, сомнамбулой, без воли,
Над нами бредила безумная луна.
И странная царевна – тишина
Дышала хмелем дремлющих магнолий.
Я пил с тобой волшебное вино
Во влажном серебре на камне белом.
И жертвенно изнемогало тело:
Казалось мне, что ты и я – одно.
1925 г.
---------------------------------------------
Георгий Шенгели
Руският поет, литературовед, филолог и преводач Георгий Шенгели (Георгий Аркадьевич Шенгели) е роден на 20 април/2 май 1894 г. в гр. Темрюк, Кубанска област. Първите му публикации на фейлетони, статии и хроники са от 1909 г. във вестниците „Керчь-Феодосийский курьер” и „Керченское слово”, а първите си стихове публикува през 1913 г. Учи в юридическия факултет на Московския университет, завършва университета в Харков (1918 г.). Член е на Държавната академия на художествените науки, преподава във Висшия литературно-художествен институт в Москва, в периода 1925-1927 г. е председател на Всерусийския съюз на поетите. През 30-те години на ХХ в. завежда секция за литературни преводи в авторитетното издателство „Госиздат”. Известен е с поредица от теоретични разработки в областта на стихознанието в книгите си „Два «Памятника». Сравнительный разбор озаглавленных этим именем стихотворений Пушкина и Брюсова” (1918 г.), „Трактат о русском стихе” (1921 г.), „Практическое стиховедение” (1923 г.), „Как писать статьи, стихи и рассказы” (1926 г.), „Маяковский во весь рост” (1927 г.), „Школа писателя. Основы литературной техники” (1929 г.), „Техника стиха” (1940 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Розы с кладбища” (1914 г.), „Зеркала потускневшие” (1915 г.), „Лебеди закатные” (1915 г.), „Гонг” (1916 г.), „Апрель над обсерваторией” (1917 г.), „Раковина” (1918 г.), „Еврейские поэмы” (1919 г.), „Нечаев: Драм. Поэма” (1920 г.), „Изразец” (1921 г.), „Броненосец Потемкин: Драм. Поэма” (1923 г.), „Норд” (1927 г.), „Планер” (1935 г.), „Избранные стихи: 1914-1939” (1939 г.) и др., на книгите с преводи „Эредиа Ж. М. Избранные сонеты” (1920 г.), „Верхарн Э. Полное собрание поэм в переводах Георгия Шенгели” (в 6 тома, 1922-1923 г.), „Гейне Г.” (1924 г.), „Гюго В. Революция” (1925 г.), „Гюго В. Избранные стихи” (1935 г.), „Гюго В. Избранные стихотворения” (1936 г.), „Байрон Д. Г. Собрание поэм” (в два тома, 1940 г.), „Сейтлиев К.” (1944 г.), „Махтум-Кули” (1945 г.), „Байрон Д. Г. Дон-Жуан” (1947 г.), „Барбарус И.” (1947 г.), „Избранное” (1948 г.), „Лахути А. Пери счастья” (1948 г.), „Гюго В. Возмездие” (1953 г.) и др. Умира на 15 ноември 1956 г. в Москва.
В НАЗЪБЕНАТА ОСТРО ДУПКА СРЕД ЛЕДА
В назъбената остро дупка сред леда
като сапфир искрее тежката вода.
И розовее пара, от зора обвита,
издига облаче, и чиста Афродита
се въплътява там в полярни широти.
От бялата й риза бял прашец лети.
В пух лебедов замира сякаш взорът нежно,
девойките се мият с тази свежест снежна.
В ГРАНЕНОЙ ПРОРУБИ, В КРУТЫХ ОТРЕЗАХ ЛЬДА
В граненой проруби, в крутых отрезах льда
Сапфиром залегла тяжелая вода.
И пар, чуть розовый, слегка зарей облитый,
Восходит облачком и чистой Афродитой
Оплотневает там, в полярных небесах.
От белых риз ее летит к нам белый прах.
И замирает взор, лебяжьим пухом нежим,
И любят девушки умыться снегом свежим.
1918 г.
---------------------------------------------
Глеб Анфилов
Руският поет и издател Глеб Анфилов (Глеб Иосафович Анфилов) е роден на 24 април 1886 г. в с. Остроленка, Ломжинска губерния, днес на територията на Полша. Пише стихотворения от детските си години. След обучение във Воронежския кадетски корпус (1906 г.) завършва Александровското военно училище в Москва (1909 г.) и икономическия отдел към юридическия факултет при Московския университет (1913 г.). Сражава се като доброволец на фронтовете на Първата световна война (1914-1916 г.) и в украинските и кавказките битки на Червената армия (1920-1921 г.). След 1921 г. се занимава с книгоиздаване в Москва, автор и съавтор е на книги и брошури за съветското книгоразпространение: „Как торговать книгами в деревне” (1925 г.), „Сельская книготорговля” (1927 г.), „Книготорговая сеть СССР в 1925-26 г.” (1929 г.), „Книготорговая сеть СССР в 1926-27 г.” (1929 г.) и „Книга, журнал и газета” (1930 г.). Приживе поезията му не се печата, само няколко негови стихотворения са публикувани в литературния сборник „Современник” през 1915 г. след награда на един литературен конкурс. Работи към експортно-импортни кантори на „Наркомвнешторг”. През 1927 г. е осъден на 3 години интерниране в Сибир, но присъдата му е отменена. През 1935 г. отново е арестуван с обвинение за разпространение на контрареволюционни слухове, осъден е на 5 години каторга, лежи в Бутирския затвор, след което е изпратен в лагер в Читинска област. През 1937 г. е прехвърлен в лагер на ГУЛАГ в Комсомолск, където умира при неизяснени обстоятелства на 21 юни 1938 г. Голяма част от творчеството му е изгубена. Реабилитиран е посмъртно през 1957 г.
ОТКЪС
Блажени сме – бедните – няма да бъдем царете си,
блажени сме – тъжните – няма утеха да искаме.
Което мечтаем – се крие далеч зад моретата.
Което си знаем – от тежки слънца е обмислено.
Ний сол океанска сме – лодка в небесна вода.
На вчерашно утро безцелно пленени болници сме.
Ний често пелтечим, презряни от свойта рода.
Ний – неврастениците...
ОТРЫВОК
Блаженны мы – нищие – ибо мы не станем царями,
Блаженны печальные – ибо мы никем не утешены.
То, что мы ищем – лежит далеко за морями.
То, что мы знаем – тяжелыми солнцами взвешено.
Мы соль океанов – плывущая в небо ладья.
Вчерашнего утра больные бесцельные пленники.
Мы часто заики и нас презирает семья.
Мы – неврастеники…
1913 г.
---------------------------------------------
Григорий Петников
Руският поет, преводач и издател Григори Петников (Григорий Николаевич Петников) е роден на 25 януари/6 февруари 1894 г. в Санкт Петербург. Учи в историко-филологическия факултет на Московския университет (1913 г.) и в юридическия факултет на Харковския университет (1914-1918 г.), завършва литературния отдел към Академията за теоретични знания в Харков (1919-1922 г.). Като поет дебютира през 1914 г. с превода на книгата на Новалис „Фрагменти”, а първите си стихове публикува през 1915 г. в сборника „Леторей”. Печата стихове в списания като „Звезда”, „Новый мир”, „Огонек” и др. Съосновател е на издателството за футуристична литература „Лирень” (1914-1922 г.), работи като редактор в различни издания, литературен сътрудник е на изд. „Academia” (1925-1931 г.). Превежда от немски, украински, белоруски и гръцки, голяма част от преводите му влизат в книгата „Запад и Восток” (1935 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1955 г.). Автор е на стихосбирките „Быт побегов” (1918 г.), „Поросль солнца” (1918 г.), „Книга Марии-Зажги-Снега” (1920 г.), „Ночные молнии” (1928 г.), „Книга избранных стихотворений” (1930 г.), „Молодость мира” (1934 г.), „Заветная книга” (1961 г.), „Открытые страницы” (1963 г.), „Утренний свет” (1967 г.), „Лирика” (1969 г.), „Пусть трудятся стихи” (1972 г.) и др. Умира на 10 май 1971 г. в гр. Стари Крим.
ПЕСЕН
Минават ден, година, век, минава и човек,
допряни плътно, дават знак
две ябълки на мускулест чепат клонак,
талиги трополят по път нелек,
през облака поклащат в такт коне муцуни,
по полегатите бедра на хълма
народ от врани вдига пир,
на водни кончета от днес
войска облита звънкия овес.
Сред дебрите минава и реве
неузнаваем скитник, брат на ветрове.
Обзет от тези волнокрили чувства
на есенния пир да съм се случил,
аз – птица и дърво, и полъх лек,
от този свят не съм изключен.
Минават ден, година и човек.
ПЕСНЯ
Проходит день, проходит год, проходит человек,
И прижимаются плотней
Два яблока на мускулах кривых ветвей,
Из переулка слышен ход телег,
Сквозь облако покачивают кони морды,
Кружится по холма покатым бёдрам
Народ пирующих ворон,
И войско тайное стрекоз,
Как звон струны, летит через овёс.
Тяжёлый гул проходит по лесам,
Неузнанный никем бродяга, брат ветрам.
Я заодно охвачен этим чувством,
Что я, осеннего свидетель пира,
Как птица, дерево, как ход телег,
Дыша, не исключён из мира.
Проходит день, и год, и человек.
1922 г.
-----
НЕ ГОВОРИ, ПРИЯТЕЛЮ
Не говори, приятел,
че в беда
са скъсани листата,
чезнат редовете...
Какво!
Те в нощи нови пак ще светят,
ще гаснат с утринна звезда
и истината пълноцветна
ще блесне
с тъмната черта.
НЕ ГОВОРИ, МОЙ ДРУГ
Не говори, мой друг,
Ты ж знаешь сам:
Тут вырваны листы,
Там не хватает строчек...
Ну что ж!
Они вернутся светлой ночью,
А утром гаснут – как звезда –
Потом, заполнив тёмный прочерк,
Всю правду
Скажут им в глаза.
---------------------------------------------
Давид Бурлюк
Руският поет и художник Давид Бурлюк (Давид Давидович Бурлюк) е роден на 9/21 юли 1882 г. в с. Семиротовка, Харковска губерния. Учи живопис в Казан и в Одеса (1898-1910 г.), има специализации в Кралската академия в Германия и в Школата за изящни изкуства във Франция, учи и в Московската школа за живопис, скулптура и архитектура (1911-1914 г.). Първите му публикации в печата са от 1899 г. Един от основоположниците на руския футуризъм, той публикува поезия и илюстрации в сборниците „Пощёчина общественному вкусу” (1912 г.), „Садок судей” (1913 г.), „Дохлая луна” (1914 г.), „Рыкающий Парнас” (1914 г.) и др. През 1920 г. емигрира в Япония, а след 1922 г. живее в САЩ. Пише и печата поезия, издава сборници, брошури и списания, публикува в емигрантския печат, участва в изложби, картините му красят най-добрите музеи и галерии в САЩ, Германия, Испания, Швейцария, Австралия и др. От 1930 до 1940 г. издава сп. „Color and Rhyme” („Цвет и рифма”). От литературното му творчество особено внимание заслужават поемите „Толстой” и „Горький”, книгата „Энтелехизм”, монографията „Рерих. Жизнь и творчество”, стихосбирката „Бурлюк Д. 1/2 века” (1932 г.) и др. Умира на 15 януари 1967 г. в гр. Хемптън Бейз на о. Лонг Айлънд, САЩ.
ТИ БОГИНЯ СРЕД ХРАМА ПРЕКРАСНА СИ
Ти богиня сред храма прекрасна си,
пред лика ти светът е склонен.
Аз бедняк съм – безгласен за властните
колесници, кръжащи край мен.
Ти богиня си – в златни сияния
е облечен миражният стан,
от гранит в този храм си изваяна,
там лъстиво кадят ти тамян.
Аз бедняк съм – пред входове с дрипите
поприкривам разголена гръд,
мрачни тягостни вихри облитат ме
и обхождам незнайния път.
ТЫ БОГИНЯ СРЕДЬ ХРАМА ПРЕКРАСНАЯ
Ты богиня средь храма прекрасная,
Пред Тобою склоняются ниц.
Я же нищий – толпа безучастная не заметит
Меня с колесниц.
Ты – богиня, и в пурпур, и в золото
Облачен твой таинственный стан,
Из гранита изваянный молотом,
Там, где синий курит фимиам.
Я же нищий – у входа отрепьями,
Чуть прикрыв обнаженную грудь,
Овеваемый мрачными ветрами,
Я пойду в свой неведомый путь.
1897 г.
---------------------------------------------
Даниил Ратгауз
Руският поет Даниил Ратгауз (Даниил Максимович Ратгауз) е роден на 25 януари/6 февруари 1868 г. в гр. Харков. Завършва юридическия факултет при Киевския университет (1895 г.). Няколко години работи като адвокат, след което се отдава изцяло на литературни занимания. Първите му публикации в печата са от 1887 г. Публикува стихове в десетки издания като „Наблюдатель”, „Новый век”, „Нива”, „Север”, „Сцена и жизнь”, „Дамский мир”, „Всемирная панорама”, „Весь мир”, „Пробуждение”, „Огонек”, „Новый мир”, „Журнал для женщин”, „Синий журнал”, „Вестник Европы” и др. Пише известни романси, композирани от Чайковски, Кюи, Рахманинов, Глиер и др. През 1921 г. емигрира в Германия, а след 1923 г. живее в Чехия. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1893 г.), „Песни сердца” (1896 г.), „Собрание стихотворений” (1900 г.), „Песни любви и печали” (1902 г.), „Новые стихотворения ” (1904 г.), „Полное собрание стихотворений” (в 3 тома, 1906 г.), „Избранные стихотворения” (1910 г.), „Русским женщинам” (1915 г.), „Мои песни” (1917 г.), „О жизни и смерти” (1927 г.) и др. Умира на 6 юни 1937 г. в Прага.
НИЙ СЕДЯХМЕ СИ С ТЕБ КРАЙ ЗАСПАЛА РЕКА
Ний седяхме си с теб край заспала река.
Тиха песен рибарска звучеше така.
Зад реката догаряше слънчева сласт...
И тогава не казах ти нищичко аз.
Загърмяха далечни пред нас небеса.
По ресниците твои потече сълза.
Към лика ти се сведох, бях плах, заридах...
И не казах ти нищо, безмълвно седях.
И сега в тези дни аз отново съм сам.
Вече нищо не чакам от идното там.
Отзвуча от сърцето житейският звук,
ах, защо не ти казах аз нищичко тук!
МЫ СИДЕЛИ С ТОБОЙ У ЗАСНУВШЕЙ РЕКИ
Мы сидели с тобой у заснувшей реки.
С тихой песней проплыли домой рыбаки.
Солнца луч золотой за рекой догорал...
И тебе я тогда ничего не сказал.
Загремело вдали – надвигалась гроза.
По ресницам твоим покатилась слеза.
И с безумным рыданьем к тебе я припал...
И тебе ничего, ничего не сказал.
И теперь, в эти дни, я, как прежде, один.
Уж не жду ничего от грядущих годин.
В сердце жизненный звук уж давно отзвучал
Ах, зачем я тебе ничего не сказал!
1893 г.
-----
В ТАЗИ ЛУННА НОЩ
Тук сред лунната нощ, тук сред дивната нощ
в миг красив, благодатен за срещи,
скъпа, плахо споделям сред този разкош
с теб любовните мисли горещи.
Езерото сребрее, водите му там
се полюшват и шепнат върбите...
Но безсилни са думите! Как да предам
на сърцето тез пориви скрити?
Нощ лети, нощ не чака. Залязва луна,
аленее просторът... О, скъпа,
пак заля ни печална житейска вълна,
нов ден тъжно в душите пристъпя.
В ЭТУ ЛУННУЮ НОЧЬ
В эту лунную ночь, в эту дивную ночь,
В этот миг благодатный свиданья,
О мой друг! я не в силах любви превозмочь,
Удержать я не в силах признанья.
В серебре чуть колышется озера гладь,
Наклонясь, зашепталися ивы...
Но бессильны слова! – как тебе передать
Истомленного сердца порывы?
Ночь не ждет, ночь летит. Закатилась луна,
Заалело в таинственной дали...
Дорогая! прости, – снова жизни волна
Нам несет день тоски и печали.
1893 г.
---------------------------------------------
Даниил Хармс
Руският поет, писател, драматург и преводач Даниил Хармс (Даниил Иванович Ювачёв/ Хармс) е роден на 17/30 декември 1905 г. в Санкт Петербург. Завършва гимназия по немски език, от 1924 до 1926 г. учи в Ленинградския електротехникум. Той е един от основателите на авангардната поетическа група Обединение за реално изкуство. Член е на Всерусийския съюз на поетите (1926 г., изключен 1929 г.). Ползва близо 40 литературни псевдоними като Ххармс, Хаармсъ, Дандан, Чармс, Карл Иванович Шустерлинг и др. Печата в издания като „Ёж”, „Чиж”, „Сверчок” и „Октябрята”, но през живота му са публикувани само две от стихотворенията му за възрастни. Автор е на десетина илюстровани книжки със стихове и разкази за деца. В пиесата си „Елизавета Бам” (постановка през 1927 г.), в повестта „Старуха” (1939 г., публикувана през 1991 г.), в гротескните си разкази, например в цикъла „Случаи” (1933-1939 г., публикуван след смъртта му) авторът показва абсурдността на битието, обезличаването на човека и усещането за идващ кошмар. Въвежда стила на космическите парадокси и игровия принцип в стиховете за деца („Иван Иваныч Самовар”, „Игра” и др.). През 1931 г. е арестуван с обвинение „за участие в антисъветска писателска група” и е интерниран в Курск. През 1941 г., отново репресиран от властите, той симулира психически отклонения и е затворен в лудница, където умира на 2 февруари 1942 г. в Ленинград. Реабилитиран е през 1956 г., но дълго време произведенията му не се публикуват в СССР.
СТАРИК СЪС СРЪЧНА ДЛАН
Старик със сръчна длан допълва
лулата си с тютюн докрай.
Рекичка, кукувица бълва,
от село идва кучи лай.
По хълма бавничко се свлича
каруца, скърца колесник,
коларят въздуха разсича
със счупения си камшик.
Зад облаци блести Аврора,
разгонва нощен мрак в джендем.
И трябва много-много скоро
да дойде нов прекрасен ден.
СТАРИК УМЕЛОЮ РУКОЮ
Старик умелою рукою
Пихает в трубочку табак.
рычит кукушка над рекою
В деревне слышен лай собак.
И в гору медленно вползая
Скрипит телега колесом
Возница воздукх рассекая
Махает сломанным кнутом.
И в тучах светлая Аврора
Сгоняет в дол ночную тень.
Должно быть, очень-очень скоро
Наступит новый, светлый день.
-----
НА НЕИЗВЕСТНАТА НАТАША
Крепейки очила с връвчица, прочита книга грохнал старец.
Свещта гори, ветрец забулен по страниците шумоли.
Въздиша старецът, поти се, от твърд самун парче изкарал,
гризе с остатъци от зъби и гръмко с челюсти хрущи.
Зора над нас звездите сваля, гаси фенерите на „Невски”,
кондукторката сред трамвая пиян за пети път гълчи,
пак невска кашлица се спуска, за гърло стареца притиска;
възпявам в стихове Наташа със светли бдителни очи.
НЕИЗВЕСТНОЙ НАТАШЕ
Скрепив очки простой веревкой, седой старик читает книгу.
Горит свеча, и мглистый воздух в страницах ветром шелестит.
Старик, вздыхая, гладит волос и хлеба черствую ковригу
Грызет зубов былых остатком, и громко челюстью хрустит.
Уже заря снимает звезды и фонари на Невском тушит,
Уже кондукторша в трамвае бранится с пьяным в пятый раз,
Уже проснулся невский кашель и старика за горло душит,
А я пишу стихи Наташе и не смыкаю светлых глаз.
1935 г.
---------------------------------------------
Демян Бедний
Руският поет, писател и публицист Демян Бедни (Демьян Бедный, рождено име Ефим Алексеевич Придворов) е роден на 1/13 април 1883 г. в селището Губовка, Херсонска губерния, сега Кировградска област в Украйна. Първите си стихове публикува в литературния печат през 1899 г., а първата му стихосбирка „Басни” излиза през 1913 г. Скандален обществен отзвук има сатиричната му антирелигиозна поема „Новый завет без изъяна евангелиста Демьяна” (1925 г.). Голям библиофил, той притежава частна библиотека с над 30 000 тома. Критикува недостатъците в бита и живота на руския човек, което дразни Сталин, който изпраща на поета гневно писмо. През 1936 г. Бедний пише либрето за комичната опера „Богатыри”, след което е изключен от партията и от писателския съюз. Престават да го печатат и бедстващият поет е принуден да разпродава своята библиотека, за да оцелее. Умира на 25 май 1945 г. в Москва. През 1956 г. е реабилитиран. Голяма част от творчеството му е събрана в книжната поредица „Демьян Бедный. Собрание сочинений” (в 8 тома, 1963-1964 г.).
ЗА БЕДНИЯ ДАМЯН, МУЖИКА ВРЕДЕН
Погълна посева копривата,
от бурени е завладян
поминък! Като нощ над нивата
стои Дамян.
В дома му всичко е окаяно:
недостиг – тук, провали – там...
Реват дечица, майка вайка се...
Ох, брат Дамян!
Стражарът пише донесение:
„В неделя, в срамен гняв разпран,
към бунт неьоловските селяни
зове Дамян.
Крах – казва, – но не се предавайте,
че всички ще погинем в зян.
Не жали селяните дяволът...”
Тъй, тъй, Дамян!
Началник долетя в Неьолово:
„Кой е размирникът презрян?
Ще го затрия... За затвора е!”
Ох, брат Дамян!
„Серсем! Вържете подстрекателя!
Да бъде в лагер той заврян!
Ще го обучат в почит щателно!”
Що, брат Дамян?
Властта се перчи, безобразничи:
„Мужик! Простак! Побойник! Сган!”
Побойник! Търси си го важният?
Бий, брат Дамян!
О ДЕМЬЯНЕ БЕДНОМ, МУЖИКЕ ВРЕДНОМ
Поемный низ порос крапивою;
Где выше, суше – сплошь бурьян.
Пропало всё! Как ночь, над нивою
Стоит Демьян.
В хозяйстве тож из рук всё валится:
Здесь – недохватка, там – изъян...
Ревут детишки, мать печалится...
Ох, брат Демьян!
Строчит урядник донесение:
„Так што нееловских селян,
Ваш-бродь, на сходе в воскресение
Мутил Демьян:
Мол, не возьмем – само не свалится, –
Один конец, мол, для крестьян.
Над мужиками черт ли сжалится...”
Так, так, Демьян!
Сам становой примчал в Неелово,
Рвал и метал: „Где? Кто смутьян?
Сгною... Сведу со света белого!”
Ох, брат Демьян!
„Мутить народ? Вперед закается!..
Связать его! Отправить в стан!..
Узнаешь там, что полагается!”
Ась, брат Демьян?
Стал барин чваниться, куражиться:
„Мужик! Хамье! Злодей! Буян!”
Буян!.. Аль не стерпеть, отважиться?
Ну ж, брат Демьян!..
1909 г.
-----
СНЕЖИНКИ
Засипа вчера горските пътеки
с разгулни вихри буря придошла,
снежинки падат, падат снежнолеки
на тихата замислена ела.
Тъгата ледени окови внася
в безмълвните села с убога власт.
Отново той изправя се, пред нас е
в пронизаните с мъка ден и час.
Изглежда, че земята скитник става.
Изглежда, че в тъма лежи светът.
Студено отчаяние сковава
изплашено-суровият всестуд.
При хълмовете плач народен броди,
зад вожда в скръб и страхове вървят
цървули хиляди и снегоходи,
утъпкващи след Ленин дълъг път!
По пътя – върволици в здрача синкав
от пряспа в пряспа, от човек към век.
И падаха, и падаха снежинки
на ленинския – бял от сняг – ковчег.
* Според легендите Москва е построена на седем хълма. С „у Горок” авторът вероятно има предвид района на Ленинските възвишения, където до смъртта си е живял Ленин.
СНЕЖИНКИ
Засыпала звериные тропинки
Вчерашняя разгульная метель,
И падают и падают снежинки
На тихую задумчивую ель.
Заковано тоскою ледяною
Безмолвие убогих деревень.
И снова он встает передо мною –
Смертельною тоской пронзённый день.
Казалося: земля с пути свернула.
Казалося: весь мир покрыла тьма.
И холодом отчаянья дохнула
Испуганно-суровая зима.
Забуду ли народный плач у Горок,
И проводы вождя, и скорбь, и жуть,
И тысячи лаптишек и опорок,
За Лениным утаптывавших путь!
Шли лентою с пригорка до ложбинки,
Со снежного сугроба на сугроб.
И падали и падали снежинки
На ленинский – от снега белый – гроб.
1925 г.
-----
У ГОСПОДАРИТЕ НА ЕЛХА
Помня, боже, как растях!
Беше тъй отдавна!
Бях момче на пет-шест, в страх
под сапун попаднах.
Мама стърга ме така,
че ме с плач прегърна;
господарската елха
тръгнахме да зърнем.
По снега до вход отзад
стигнахме накрая.
В кухня господарска слад
вкусничко ухае.
Леля Фьокла сред дома
шета и проклина:
„Вчера дадоха басма
само три аршина!
Овехтях като чувал,
как да вляза в храма!
А на Груня – тоз парцал
за престилка само!”
Груня чу я, прихна в длан
и престилка тръкна.
„Ама че момиче: плам! –
леличка въздъхна. –
Само веселби в ума –
на гуляи свикна!
Ой, пристига тя сама...”
В кухнята утихна.
Мама ме приглади, тя
за ръка ме хвана.
Господарката влетя
в кухнята към мама:
„Здрасти, Катя! Със сина?
Как живота вързваш?”
Мама ми мълви с вина:
„Поклони се бързо!”
Шум се чува. Тропот, вик:
„В кухнята – селяче!”
Господарчета след миг
покрай мен подскачат!
„Хей, момче, при нас ела!”
„К,ви ги дрънкаш, Пепка!”
Аз за майчина пола
вкопчих длани крепко.
Исках вкъщи да съм пак,
ревнах тънкогласен.
„Дем, млъкни! Какъв глупак,
май е урочасан!”
Някой носеше сладкиш
и играчка малка:
„Ето курабийка! Виж!
На, вземи дрънкалка...”
„Възпитавате дивак:
дума не подхвана!
Марш, деца, оттатък!” Пак
тишина настана.
Фьокла се ядосва: „Ах!
Няма дар за него!
Гледат малкия със смях,
сякаш е говедо!”
Груня шепне: „Дем, ей, Дем!
Сълзи не повтаряй,
утре ще ти опечем
сладичък подарък!”
Връщаме се през нощта
вкъщи – водка лъха.
Татко сладко – с чужд баща –
пие с комшулука.
Цяла нощ край мен бумти
пийващо съседство...
О, незабравимо ти,
златно мое детство!
У ГОСПОД НА ЁЛКЕ
Помню – господи прости!
Как давно все было! –
Парень лет пяти-шести,
Я попал под мыло.
Мать с утра меня скребла,
Плача втихомолку,
А под вечер повела
„К господам на елку”.
По снежку на черный ход
Пробрались искусно.
В теплой кухне у господ
Пахнет очень вкусно.
Тетка Фекла у плиты
На хозяев злится:
„Дали к празднику, скоты,
Три аршина ситца!
Обносилась, что мешок:
Ни к гостям, ни к храму,
Груне дали фартушок –
Не прикроешь сраму!”
Груня фыркнула в ладонь,
Фартушком тряхнула.
„Ну, и девка же: огонь! –
Тетушка вздохнула.
Все гульба нейдет с ума,
Нагуляет лихо!
Ой, никак, идет «сама»!”
В кухне стало тихо.
Мать рукою провела
У меня под носом.
В кухню барыня вошла, –
К матери с вопросом:
„Здравствуй, Катя! Ты – с сынком?
Муж, чай, рад получке?”
В спину мать меня пинком:
„Приложися к ручке!”
Сзади шум. Бегут, кричат:
„В кухне – мужичонок!”
Эвон сколько их, барчат:
Мальчиков, девчонок!
„Позовем его за стол!”
„Что ты, что ты, Пепка!”
Я за материн подол
Уцепился крепко.
Запросившися домой,
Задал реву сразу.
„Дем, нишкни! Дурак прямой,
То ль попорчен сглазу”.
Кто-то тут успел принесть
Пряник и игрушку:
„Это пряник. Можно есть”.
„На, бери хлопушку”.
„Вот – растите дикарей:
Не проронит слова!..
Дети, в залу! Марш скорей!”
В кухне тихо снова.
Фекла злится: „Каково?
Дали тож... гостинца!..
На мальца глядят как: во!
Словно из зверинца!”
Груня шепчет: „Дем, а Дем!
Напечем-наварим.
Завтра с Феклой – жди – придем.
То-то уж задарим!”
Попрощались и – домой.
Дома – пахнет водкой.
Два отца – чужой и мой –
Пьют за загородкой.
Спать мешает до утра
Пьяное соседство...
Незабвенная пора,
Золотое детство!
1918 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Мережковский
Руският писател, поет, публицист, драматург и религиозен философ Дмитри Мережковски (Дмитрий Сергеевич Мережковский) е роден на 2/14 август 1865 г. в Санкт Петербург. Първото му публикувано стихотворение е от 1881 г. в литературния сборник „Отклик”. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1888 г.). Завежда отдел в сп. „Русская мысль” (1909 г.). Публикува поезия и проза в издания като „Северный вестник”, „Мир Божий”, „Мир искусства”, „Новый путь”, „Меч” и др. От 1906 до 1914 г. живее във Франция, често посещава Русия. Ярък представител на Сребърния век на руската литература, той е един от основателите на руския символизъм, основоположник на жанра историософски роман. Съпруг е на поетесата Зинаида Гиппиус. Десет пъти е номиниран за Нобелова награда за литература. Трудът му „О причинах упадка и новых течениях современной русской литературы” (1893 г.) е естетична декларация на руското дисидентство. В трилогията си „Христос и Антихрист” (1895-1905 г.), в романа „Александр I” и в историческите си пиеси той осмисля световната история като вечна борба между „религията на духа” и „религията на плътта”. През 1920 г. емигрира в Полша, след което се премества във Франция. Основава и ръководи в. „Свобода” и сп. „Новый дом”, сътрудничи на издания като „Числа”, „Совреме;нные запи;ски” и „Новый корабль”, чете лекции в различни европейски държави. Основава литературно-философското общество „Зеленая лампа” (1927 г.). Автор е на стихосбирките „Стихотворения, 1883-1887” (1888 г.), „Символы. Песни и поэмы” (1892 г.), „Новые стихотворения” (1896 г.), „Собрание стихов” (1904 г.), на книгите с романи, новели, историческа есеистика и монографии „Смерть богов. Юлиан Отступник” (1895 г.), „Рыцарь за прялкой” (1895 г.), „Святой Сатир” (1895 г.), „Из Анатоля Франса” (1895 г.), „Любовь сильнее смерти” (1896 г.), „Наука любви” (1896 г.), „Железное кольцо” (1897 г.), „Превращение” (1897 г.), „Флорентийская новелла XV века” (1897 г.), „Воскресшие боги. Леонардо да Винчи” (1901 г.), „Антихрист. Пётр и Алексей” (1904 г.), „Грядущий хам” (1906 г.), „Павел I” (1908 г.), „Александр I” (1913 г.), „Две тайны русской поэзии. Некрасов и Тютчев” (1915 г.), „14 декабря” (1918 г.), „Рождение богов. Тутанкамон на Крите” (1924 г.), „Мессия” (1927 г.), „Наполеон” (1929 г.), „Иисус Неизвестный” (1932 г.), „Павел. Августин” (1936 г.), „Св. Франциск Ассизский” (1938 г.), „Жанна д’Арк и Третье Царство Духа” (1938 г.), „Данте” (в два тома, 1939 г.), на книги с публицистика и преводи, на драматургия, киносценарии и др. Умира на 9 декември 1941 г. в Париж.
В ДЕН ПЪРВИ, СЪТВОРЕН ОТНОВО
В ден първи, сътворен отново,
небесният лазур изгря
и сякаш още няма болка,
и сякаш още няма грях.
Любов и слава аз не искам.
В разсветни тихи равнини
аз дишам до тревите близко,
без минали и бъдни дни.
Не ща да смятам и разисквам,
аз само чувствам пак и пак;
каква е радост – да не мислиш,
да не желаеш – благ е знак.
И ВНОВЬ, КАК В ПЕРВЫЙ ДЕНЬ СОЗДАНЬЯ
И вновь, как в первый день созданья,
Лазурь небесная тиха,
Как будто в мире нет страданья,
Как будто в мире нет греха.
Не надо мне любви и славы.
В молчанье утренних полей
Дышу, как дышат эти травы,
Ни прошлых, ни грядущих дней.
Я не хочу пытать и числить:
Я только чувствую опять,
Какое счастие – не мыслить,
Какая нега – не желать.
-----
КАК ЖИВЕЕШ
Как живееш? В безумна борба
свободата не можеш обходи:
покори се, дух мой, на съдба,
на невидими сили природни!
Ако трябва – смирено бъди!
И помни в безпорядъка страдащ:
незадълго са твойте беди,
незадълго е земната радост.
Ако трябва – докрай се вречи,
поеми към небесната порта.
От живот и от смърт се учи
да си смел и в смъртта, и в живота!
ЧТО ТЪЙ МОЖЕШЬ
Что ты можешь? В безумной борьбе
Человек не достигнет свободы:
Покорись же, о, дух мой, судьбе
И неведомым силам природы!
Если надо, – смирись и живи!
Об одном только помни, страдая:
Ненадолго – страданья твои,
Ненадолго – и радость земная.
Если надо, – покорно вернись,
Умирая, к небесной отчизне,
И у смерти, у жизни учись –
Не бояться ни смерти, ни жизни!
1891 г.
-----
АЗ НА ХОРАТА ОБИЧ ДА ДАМ НЕ УСПЯХ
Аз на хората обич да дам не успях,
чужд сред тях, на сърцето по-близки избрах –
небесата, зваздите, студеното там,
и горите, пустинята с жупела ням...
От шума на дърветата съм запленен,
за другар мрака нощен аз да избера,
да ридая безумно и сладко, роден
сякаш с вятъра брат и с вълната сестра,
да е майчица родна земята за мен...
Не с вълни и не с ветри живот ме терзай,
зла тегоба е, щом не обича човек.
А нима е сърцето ми мъртво вовек?
Боже, обич към моите братя ми дай!
И ХОЧУ, НО НЕ В СИЛАХ ЛЮБИТЬ Я ЛЮДЕЙ
И хочу, но не в силах любить я людей:
Я чужой среди них; сердцу ближе друзей –
Звезды, небо, холодная, синяя даль
И лесов, и пустыни немая печаль...
Не наскучит мне шуму деревьев внимать,
В сумрак ночи могу я смотреть до утра
И о чем-то так сладко, безумно рыдать,
Словно ветер мне брат, и волна мне сестра,
И сырая земля мне родимая мать...
А меж тем не с волной и не с ветром мне жить,
И мне страшно всю жизнь не любить никого.
Неужели навек мое сердце мертво?
Дай мне силы, Господь, моих братьев любить!
1887 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Усов
Руският поет, преводач и литературен критик Дмитрий Усов (Дмитрий Сергеевич Усов) е роден на 6 юли 1896 г. в Москва. Завършил е историко-филологическия факултет на Московския държавен университет (1918 г.). От 1918 до 1923 г. преподава история на западноевропейската литература в университета и в педагогическия институт в Астрахан, публикува статии във в „Военмор”, а след 1923 г. работи в Академията за художествени науки в Москва, преподава обществознание в московско училище, изнася лекции по теория на стиха в Литературно-художествения институт и в Московския педагогически институт и лекции по техника на художествения превод във Висшите курсове за чуждестранни езици при Библиотеката за чуждестранна литература. Превежда от немски и на немски, първата му публикация през 1914 г. в „Московская немецкая газета” е поетичен превод на стихове на В. Брюсов, а през 1915 г. негови стихове са публикувани в алманах „Жатва”. През 1935 г., когато подготвя Голям немско-руски речник, е арестуван и осъден на 5 години, които изкарва в Беломорско-Балтийския лагер (Белбалтлаг), а когато през 1940 г. е освободен, здравето му е разклатено. Умира на 29 април 1943 г. в Ташкент. Има малко публикации в печата, част от поетичното му творчество е публикувана чак след реабилитирането му през 1989 г.
ФРАГМЕНТ
Небето, Господи – предвечен циферблат,
стрелка е на часовник нашто слънце,
която смята часовия строен свят.
И там секунди в златен плам горят –
по небосклона разпиляно звездно зрънце.
Градината е само календар,
за нас Вседържецът го е заплитал
и писал. Верен е, макар и много стар:
показва януари снежен чар
и носи топлина април-освободител.
Сърцето ми шифрован дневник е велик,
глави различни всеки ден показва.
Макар и млад, в гръдта си съм старик,
след книги и чертежи в неизбежен миг,
че всичко ще отмине, ми подсказва.
ФРАГМЕНТ
А небо, Господи – предвечный циферблат,
И солнце – точно часовая стрелка,
Которая часов считает долгий ряд.
И там секунды золотом горят,
Как звёзды, по небу рассыпанные мелко.
И этот сад – он только календарь,
Который нам поставил Вседержитель.
Написанный от век, он верен, как и встарь,
И в свой черёд покажет снег-Январь,
И принесёт тепло Апрель-освободитель.
А сердце – это мой шифрованный дневник,
И каждый день свою главу приводит.
Пусть молод я – в груди моей старик,
И, голову подняв от чертежей и книг,
Вещает мне, что всё, как день, проходит.
1913 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Цензор
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
САМОТЕН СЪМ СРЕД ХОРАТА
Самотен съм сред хора, знам,
че чужд съм в техните души.
Таз мъка в дните ми тежи –
трагедията да си сам.
Когато с болка гледам вън,
в мен няма злоба, а печал.
За всички хора ми е жал,
за техния безжизнен сън.
Но млъквам, пориви тая.
И влизам в нощната тъма,
ненужен никому димя
ненужна никому тъга.
Я ОДИНОК СРЕДИ ЛЮДЕЙ
Я одинок среди людей,
Моя душа чужда для них.
И в этом горе дней моих,
Трагедия судьбы моей.
Когда бывает больно мне –
Во мне не злоба, а печаль.
Мне всех людей безмерно жаль
В их темноте, в их тусклом сне.
Но умолкаю и таюсь.
И, уходя в ночную тьму,
Несу, ненужный никому,
Никем не понятую грусть.
1904 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Цертелев
Руският поет, публицист, литературен критик, философ и преводач Дмитрий Цертелев (князь Дмитрий Николаевич Цертелев) е роден на 30 юни/12 юли 1852 г. в с. Смолково, Пензенска губерния. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1874 г.), учи право и философия в Берлинския университет (до 1878 г.), защитава дисертация „О теории познания Шопенгауэра” и става доктор по философия в Лайпцигския университет (1879 г.). Първото му отпечатано стихотворение е в сп. „Русский вестник” през 1875 г. Основател и главен редактор е на сп. „Русское обозрение” (1890-1893 г.), публикува поезия и публицистика в издания като „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Московские ведомости”, „Журнал Министерства народного просвещения”, „Дело”, „Православное обозрение”, „Печать и общественное мнение” и др. Превежда от немски и английски творби на Гьоте, Хайне, Байрон и др. Издава монографии, литературоведчески есета и религиозно философски разработки като „Границы религии, философии и естествознания” (1879 г.), „Философия Шопенгауэра. Теория познания и метафизика” (1880 г.), „Современный пессимизм в Германии” (1885 г.), „Спиритизм с точки зрения философии” (1885 г.), „Эстетика Шопенгауэра” (1888 г.), „Свобода и либерализм” (1888 г.) и „Нравственная философия графа Л. Н. Толстого” (1889 г.). Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1883 г.), „Стихотворения кн. Д. Н. Цертелева, 1883-1891” (1892 г.) и „Стихотворения” (1902 г.). Умира на 15/28 август 1911 г. в с. Липяги, Тамбовска губерния.
НИЙ ДЪЛГО СЪВМЕСТНО ПО ОБЩ ПЪТ ВЪРВЯХМЕ
Ний дълго съвместно по общ път вървяхме
и искахме думите да подредим,
с мечти и надежди един до друг бяхме,
но все не успявахме да споделим.
Днес искам да люшна живота отново,
но рязко разминахме се аз и ти.
Какво да се прави? Едно само слово
и то е печалната дума – прости!
МЫ ДОЛГО ШЛИ РЯДОМ ОДНОЮ ДОРОГОЙ
Мы долго шли рядом одною дорогой,
И много хотелось друг другу сказать,
Надежд и желаний теснилось так много, –
Но мы не решались молчанья прервать.
Теперь всё начать мне хотелось бы снова, –
Но круто расходятся наши пути.
Что делать? Осталось одно только слово,
И это печальное слово – прости!
1881 г.
-----
НА А. А. ФЕТ
Макар годините да се изнизват,
безсилни дните са да те сломят:
по-ярко днес от първия ти изгрев
вечерните ти пламъци горят.
А. А. ФЕТУ
Пусть лучшие давно промчались лета,
Над пламенем твоим бессильны дни:
Светлей и ярче первого рассвета
Горят твои вечерние огни.
1889 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Шестаков
Руският поет, литературовед и преводач Дмитрий Шестаков (Дмитрий Петрович Шестаков) е роден на 29 октомври/10 ноември 1869 г. в гр. Казан. Завършва историко-филологическия факултет на Казанския университет (1903 г.). Превежда творби на Омир, Гьоте, Овидий, Софокъл, Аристофан и др. Публикува стихове, поетични преводи и литературна критика в издания като „Ученых записках Казанского университета”, „Новый путь”, „Свиток”, „Лит. воспоминания”, „Простор”, „Новый журнал”, „Russian Literature”, „Побережье” и др. От 1909 г. преподава в Новорусийския университет, от 1911 до 1922 г. е професор в катедра класическа филология при Казанския университет, доктор по гръцка словесност (1915 г.), от 1915 до 1931 г. е професор в Далекоизточния държавен университет във Владивосток, след което се връща в Казанския университет. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1900 г.), на литературоведческите трудове „Исследования в области греческих народных сказаний о святых” (1910 г.), „Опыт изучения нар. речи в комедии Аристофана” (1913 г.) и на книги с преводна поезия. През 30-те години подготвя поетичен сборник с яркия цикъл „Владивостокские ямбы”, но не успява да издаде книгата. Умира на 17 юни 1937 г. в Казан.
ИЗМЯНА
От бреговете сънни, гдето кротко стине
вълна безропотна в затишието синьо,
от тесен залив, гдето призори едва
приплясва под весло дълбоката трева,
с бърборенето на приветлива наяда
душа мечтаеше за слънчеви награди –
прости, любима! Мен зоват ме широти,
стомана гневна там зад зъбери блести –
на боя в смъртните капризи да потъна
и да изпия своята съдба до дъно.
ИЗМЕНА
От сонных берегов, где в ласковом покое
Волны безропотной затишье голубое,
От узкой заводи, где на заре едва
Плескалась под веслом глубокая трава
И в раннем лепете приветливой наяды
Душе мечталися бесценные награды, –
Прости, любимая! – я порываюсь вдаль
За черный гребень гор, где гневно блещет сталь,
И в смертных прихотях, и в долгих воплях боя
Хочу испить до дна призванье роковое.
1900 г.
-----
НАДПИС НА „ДЕКАМЕРОН”
Бе по душа той герой и в бледо преддверие смъртно
в тъмните чумни беди жизнен въпрос разгада:
гробен покой е смъртта, на паметник хладния мрамор,
весел животът е блик, блясък, любов и цветя.
Бодро до дъно изпий бокала с измамни възторзи –
черната смърт е пред нас, в строго е тя облекло.
НАДПИСЬ НА „ДЕКАМЕРОНЕ”
Тот был душою герой, кто в бледном преддверии гробам
В темных угрозах чумы жизни разгадку обрел:
Смерти – молчанье могил и мрамор холодных надгробий,
Жизни – веселье и блеск, жизни – любовь и цветы.
Бодро испей до конца всю чашу манящих восторгов –
Черная смерть у дверей в строгих одеждах стоит.
1897 г.
---------------------------------------------
Евгений Лан
Руският поет, писател, литературовед и преводач Евгени Лан (Евгений Львович Лозман/ Ланн) е роден на 1/13 май 1896 г. в гр. Ростов на Дон. Завършва юридическия факултет на Харковския университет (1920 г.), след което преподава в университета. Председателства руската секция към Украинската литературна комисия при Комитета за просвета на Украйна (от 1919 г.), член е на Всерусийския съюз на писателите (1922 г.), научен сътрудник към Държавната художествена академия (1927-1932 г.). Превежда творби на Дикенс. Автор е на историческите романи „Гвардия Мак Кумгала” (1938 г.) и „Старая Англия” (1943 г.) и на книгите с литературна критика „Д. Конрад” (1924 г.), „Писательская судьба Максимилиана Волошина” (1926 г.), „Литературная мистификация” (1930 г.) и „Диккенс” (1946 г.). Подготвя книга със свои стихове още през 1921 г., но не успява да я издаде, книгата излиза много години след смъртта му – чак през 2010 г. Умира на 2 октомври 1958 г. в Москва.
АНГЕЛИ НА ОТКРОВЕНИЕТО
Къртицата не дупчи, мухата с крилата
прах не сече,
пламъкът зъзне, под пепел се мята,
бръмбар на лист не тъче,
страстно окото немее безгласно,
кръв по икони, без глъч
дом се не зъби, прозорци не тряскат,
ленен не близва ги лъч.
И лапата падна, разби се устата...
Без следа
свят, мисълта планини не облита,
зърното е сухо, не скита вода,
по глината липсват следите
и пътят.
Край престола
осмият ангел,
влага и мрак
в чашата смесил,
кръстния знак
вдигна и срути...
С бряг се обвързва бряг,
взлом вълнолом
мести, на дъното – гръм,
дъб се оплита вън
в пепел и прах.
Облак стрели – над град,
каци с горящи смоли,
в жарко тесто димят
калай и вино...
Тръбни гърла ни сочат,
зъби забиват – наточени зъби,
нощи се точат – огън клокочи,
сяра и сажди капят и пълнят.
Бълва градушка в море,
плод се втвърдява във въглен, гори,
пълни коруба, бере
дяволски морски игри.
Хребети с шеметна злост
гриви надвисват над твар,
мачтите мачкат товар,
с кръв на премазани птици
върти се, хрипти
колело.
Камък – пелин-звезда,
блясна и сок горчив,
на думи стотици зов,
стегна във възел див.
Вдига кълба вода,
нов мрак – отново небесната мед
брули копи и срутва плет...
Щракнаха в камък ключове-резци,
кладенец бълва прокоби – о, не –
скокна, разстла се тълпа скакалци,
облак проникна, запрегнат с коне,
броня надвисва клас,
тромаво тракат венци,
гази с жило кон;
конници в мрака, погром
лъха от димната паст
в срок и потоци с тела
мъртви мълчат...
Там – към простори от твърд и води,
ангелът стълбове огнени впи.
Ад за небесен агнец,
легнал под черния свод,
гълта димящия блок...
Бъди пророк!
АНГЕЛЫ ОТКРОВЕНИЯ
Ни крот не буравит, ни слепень крылами
Пыль не сечёт,
Зябнет в костре под пеплами пламя,
Листом не ползет жучок,
Негласно, немо ярое око
Кровью крытых икон,
Ни дом не скалит рядами окон,
Не лижет льняным лучом.
И лапа упала и сбила уста…
Никогда
Гор не сдвигало, не правило слово,
Не пело зерно, не тучнела вода,
На глине не гнули следы.
У престола
Ангел восьмый
Влагу и дым
В чаше смесил,
Знаком креста
Поднял и сверг…
С брегом сопрягся брег,
Двинутый мол
Дрогнул и – гром на дно,
Дуб размахнул и осел
В золы и яр.
На город – тучи стрел,
Чаны горючих смол,
Жаркой опарой пар –
Олово и вино…
Инеют зевы труб,
Втиснули зубы – точёные зубы,
Петел не крикнет – огонь в ночи
Серу, сажу сочит и сочит.
Море, над морем – град,
Палит, в уголь твердеет плод,
Поит и полнит дупло
Моря шабашья игра.
Острые гор хребты
Гривы к водам с высот,
Грузом на мачты – ниц,
Кровью ожжённых птиц
Кружит, хрипит
Колесо.
Камень – полынь-звезда
Мигнула, и горечь-сок
Сотни и сотни слов
Перетянул узлом.
Клубнем клубит вода,
Небо потускло – и снова медь
Рушит на стогны плеть…
Щелкнуло в камне крыло ключа,
Кладезь отверзтый и вихрь со дна –
Встала и стлалась сарынь-саранча –
Туча приникла, коньми впряжена,
Виснет броня, как бронь,
Грузно венцы стучат,
Топчет жалом конь,
Конного войска тьма тем,
Дышит из пасти чад,
Груды на грудах тел
Мёртвых молчат…
Вкось – на просторы тверди и вод
Ангел направил столбы огня.
Полем небесных ягнят
Лёг на простертый свод
Свиток дымящих строк –
Буди пророк!
---------------------------------------------
Едуард Багрицкий
Руският поет, драматург, художник и преводач Едуард Багрицки (Эдуард Георгиевич Дзюбин/ Багрицкий) е роден 22 октомври/3 ноември 1895 г. в Одеса. Завършва земеделско училище (1915 г.). Първите му публикувани стихотворения са от1913 г. в алм. „Аккорды”. Публикува поезия в издания, алманаси и сборници като „Серебряные трубы”, „Авто в облаках”, „Южная мысль”, „Чудо в пустыне” и др. Работи като редактор в одеския отдел на Петербургската телеграфна агенция, служител в милицията, деловодител в лечебно заведение, агитационен инструктор, художник в регионално бюро на Руската телеграфна агенция, секретар на в. „Красный Николаев” и др. През Гражданската война е доброволец в Червената армия. Член е на московската литературна група „Перевал” (1925 г.) и на Руската асоциация на пролетарските писатели (1930 г.).Поезията му е проникната от романтически патос към героиката на Гражданската война и драматизма на родените от революцията социални и нравствени конфликти. Автор е на стихосбирките „Юго-запад” (1928 г.), „Победители” (1932 г.), „Последняя ночь” (1932 г.), „Избранные стихи” (1932 г.), „Смерть пионерки” (1932 г.), „Дума про Опанаса” (1933 г.) и др. Умира на 16 февруари 1934 г. в Москва.
СЛАВЯНИ
Живеем в зелени простори
сред въздух, на кърви богат,
под волни, но сведени взори,
чергарски огньове пламтят...
Облечени в рунтави кожи,
ний жертвени клади кладем,
за теб, о, безумен, тревожен
Перун наш, на стълб възвисен.
Стада по деретата ширим
до извори с бисерна теч,
но скоро тук кървава бира
ще пият секира и меч.
По залез прииждат тевтонци,
орел див до кръста върви,
и лебеди горди прогонват –
с крила жънат блатни треви.
Ярило зад облак остава,
Стрибог е сред вятъра зъл,
кикотят се в гъста дъбрава
петниста хиена и вълк...
Трепери Перун на пилона,
пак с жертвена злъч упоен.
Принасям сърце на тевтонец,
гръмовнико, жертва от мен...
Пламтят върху хълмове кули
и бойници ронят зъбци,
а флагове златни потулят
под плащове бели жреци.
Тръби побеснели допълват
на струни плачевния звън,
озъбвайки кървави зъби,
се хили безумно Перун!
* Перун – върховен бог в славянската митология, закрилник и предводител на бойците по време на битка.
* Ярило – митологически персонаж, почитан от източните славяни.
* Стрибог – бог на въздуха, времето и климата в славянската митология.
СЛАВЯНЕ
Мы жили в зеленых просторах,
Где воздух веной напоен,
Мерцали в потупленных взорах
Костры кочевавших племен...
Одеты в косматые шкуры,
Мы жертвы сжигали тебе,
Тебе, о безумный и хмурый
Перун на высоком столбе.
Мы гнали стада по оврагу,
Где бисером плещут ключи,
Но скоро кровавую брагу
Испьют топоры и мечи.
Приходят с заката тевтоны
С крестом и безумным орлом,
И лебеди, бросив затоны,
Ломают осоку крылом.
Ярила скрывается в тучах,
Стрибог подымается ввысь,
Хохочут в чащобах колючих
Лишь волк да пятнистая рысь...
И желчью сырой опоенный,
Трепещет Перун на столбе.
Безумное сердце тевтона,
Громовник, бросаю тебе...
Пылают холмы и овраги,
Зарделись на башнях зубцы,
Проносят червонные стяги
В плащах белоснежных жрецы.
Рычат исступленные трубы,
Рокочут рыдания струн,
Оскалив кровавые зубы,
Хохочет безумный Перун!..
---------------------------------------------
Елена Гуро
Руската поетеса, писателка и художничка Елена Гуро (Елена/Элеонора Генриховна-Матюшина Гуро) е родена на 18/30 май 1877 г. в Санкт Петербург. Има художествено образование, занимава се с живопис, участва в изложби. Литературният й дебют е през 1905 г. с разказа „Ранняя весна”, публикуван в „Сборник молодых писателей”. Поддържа контакти с поетите Бурлюк, Каменски, Хлебников и авангардните творци около изд. „Журавль”, участва в първия сборник на кубофутуристите „Садок судей” (1910 г.). Авторка е на книгите със стихове, разкази и пиеси „Шарманка” (1909 г.), „Осенний сон” (1912 г.) и „Небесные верблюжата” (1914 г.). Умира на 23 април/6 май 1913 г. във вилата си близо до гр. Усикирко, Виборгска губерни, на територията на Финландия.
НО В УТРО ЕСЕННО, В ЧАСА ПОКОРНО-БЛЕДЕН
Но в утро есенно, в часа покорно-бледен
нека знаят, че с деня
живя безстрашно рицар беден
и с ясно утро тръгна към съня.
Приспа го придошлата есен,
спи с чисто чело, честен, бдим,
сега е строен, малко смешен –
за него нека не тъжим.
НО В УТРО ОСЕННЕЕ, ЧАС ПОКОРНО-БЛЕДНЫЙ
Но в утро осеннее, час покорно-бледный,
Пусть узнают, жизнь кому,
Как жил на свете рыцарь бедный
И ясным утром отошел ко сну.
Убаюкался в час осенний,
Спит с хорошим, чистым лбом
Немного смешной, теперь стройный –
И не надо жалеть о нем.
1912 г.
-----
ИЗВИВКИ НА БОРОВ КЛОНАК
Извивки на боров клонак – като пламък.
В небето вечерно над дюните вдигат се златни знаци.
ИЗГИБЫ СОСНОВЫХ ВЕТВЕЙ
Изгибы сосновых ветвей – как пламя.
В вечернем небе над дюной стоят золотые знаки.
1913 г.
---------------------------------------------
Елена Тагер
Руската поетеса, писателка, мемоарист и преводач Елена Тагер (Елена Михайловна Тагер) е родена на 3 ноември 1895 г. в Петербург. Учи в историко-филологическия факултет при Висшите женски курсове. Първите й публикувани стихове са от 1915 г. в сп. „Ежемесячний журнал” и сп. „Арион”. Работи в сп. „Красная новь”, сп. „Литературный современник”, сътрудничи на издания като „Наши достижения”, „Колхозник”, „Резец” и др. Превежда творби от фолклора на съветските народи. Член е на литературната група „Перевал” (1929-1932 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Авторка е на повестите „Желанная страна” (1934 г.) и „Праздник жизни” (1937 г.), на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Зимний берег” (1929 г.), „Поясок” (1929 г.), „Венчики-бубенчики” (1930 г.), „Сквозь ветер” (1930 г.), „Ревизоры” (1935 г.), „Повесть об Афанасии Никитине” (1966 г.) и др. През 1922 г. е обвинена в шпионаж и е интернирана за две години в Архангелск. През 1938 г. отново е арестувана, осъдена по изфабрикувано дело и до 1948 г. прекарва в лагери на ГУЛАГ в Колима и Магадан. През 1951 г. е осъдена за трети път и до 1954 г. е в лагер в Казахстан. През 1956 г. е реабилитирана и възстановена в Съюза на писателите. Умира на 14 юли 1964 г. в Ленинград.
МЪКА КЪЛБИ, НЕСПОЛУКА ВИТАЕ
Мъка кълби, несполука витае,
где ли е краят? Разплитай немощ!
Колко минути мъчителни знаем –
всички събрани в нещастната нощ.
Стонове, хрипове, думи безумни,
страшни за изговор, срамни за взор;
бавно старици душат таласъми;
майка се буди от луд детски хор.
Съвест ли мъчи? Обида ли погна?
Рани ли стари отново горят?
Дай да се молим. Дано да помогне.
Май зад решетките грейва денят...
ГОРЯ КЛУБОК И НЕСЧАСТИЯ СВИТОК
Горя клубок и несчастия свиток,
Где же конец? Развяжи, облегчи!
Сколько мы знаем мучительных пыток –
Все они собраны в этой ночи.
Стоны и храп, и слова бредовые;
Страшно их вымолвить, стыдно внимать;
Медленно душат старух домовые;
Клича детей, просыпается мать.
Совесть ли мучит? Обида ли гложет?
Раны ли старые снова горят?
Надо молиться. Быть может, поможет.
Может быть, там, за решеткой, – заря...
Барнаул, январь 1952 г., пересыльная тюрьма.
-----
ВСЕ ЕДНО, ЩЕ УМРА В ЛЕНИНГРАД
Все едно, ще умра в Ленинград аз,
след бълнуване смъртно така
с Воронихинската колонада
до Исакий ще се довлека.
Нека бъде музей, катедрала,
мавзолей ли, мечта ли пред мен –
все едно, с поглед лих различавам
твоя златен спасителен шлем.
Вятър в Балтика, вятър от детство
чак до смъртното ложе горя
и прахосаното наследство
връща блудната дъщеря.
И разбрал мойто сетно желание
сред неземно житейско море,
Меден конник, докоснал с длани,
мойто смело сърце ще спре.
* Воронихински колонади – дворцово-парков комплекс близо до Санкт Петербург.
* Св. Исакий Далматински; Исакиевският събор е най-голямата православна църква в Санкт Петербург.
* Медният конник – паметник на Петър Първи на Сенатския площад в Санкт Петербург.
ВСЁ РАВНО, УМРУ В ЛЕНИНГРАДЕ
Все равно, умру в Ленинграде
И в предсмертном моем бреду
К Воронихинской колоннаде
И к Исакию прибреду.
Будь музеем или собором,
Мавзолеем или мечтой –
Все равно, коснеющим взором
Различу твой шлем золотой.
Ветер Балтики, ветер детства
К ложу смертному прилетит
И растраченное наследство
Блудной дочери возвратит.
И, последнему вняв желанью,
В неземное летя бытие,
Всадник Медный, коснувшись дланью,
Остановит сердце мое.
1952 г.
---------------------------------------------
Елизавета Дмитриева (Черубина де Габриак)
Руската поетеса, писателка, преводачка и драматург Черубина де Габриак (Елизавета Ивановна Дмитриева-Васильева/ Черубина де Габриак) е родена на 31 март/12 април 1887 г. в Петербург. Завършила е средновековна история и френска средновековна литература в Петербургския императорски женски педагогически институт (1908 г.), слуша лекции по испанска литература и старофренски език в Петербургския университет, известно време учи в парижката Сорбона. Първите й публикации са от 1908 г. В поетичната общност навлиза с литературна мистификация, като се представя за тайнствена поетеса с фатална съдба. Преподава руска словесност в Петровската женска гимназия (1909 г.), занимава се с антропософия (наука за изследване на духовните феномени), работи в Петроградския младежки театър (1922 г.) и в библиотеката към Академията на науките (1926 г.). Превежда от испански и старофренски. През 1921 и 1926 г. е репресирана и интернирана първо в Краснодарския край, а след това в Ташкент. Печата свои стихове и преводи в сп. „Аполлон”, пише пиеси за деца. Авторка е на книгите „Маршак С. Я., Е. И. Васильева. Театр для детей” (1922 г.), „Человек с Луны” (1926 г.) и „Домик под грушевым деревом” (1927 г.). Умира на 5 декември 1928 г. в гр. Ташкент.
СПОМНИ СИ ПАРКА СТАР
Спомни си парка стар, където дар ми даде
и в светъл юлски ден с любов ме озари,
а нежните липи и боровете млади
ни мамеха със странни сенчести игри.
Бе само кратък миг и бързо той отлитна.
Вървяхме двама, сплели обични ръце –
денят, тоз нежен юлски ден, ни се усмихна,
самички бяхме – ти бе в моето сърце.
Спомни си парка стар, след много дни отново
сега в блажените ни сънища цъфти,
но своето забравено щастливо слово
не ще повториш ти.
ТЫ ПОМНИШЬ СТАРЫЙ САД
Ты помнишь старый сад, где ты сказал впервые
Мне про любовь свою в июльский светлый день,
И ветви нежных лип, и сосны молодые
Бросали на песок прерывистую тень.
То был лишь миг один, и скоро он промчался.
Ты руку взял мою, – мы шли с тобой вдвоем, –
И день, июльский день, нам нежно улыбался,
И были мы одни, – ты в сердце был моем.
Ты помнишь старый сад, теперь цветет он снова,
Как некогда он цвел для нас и блаженном сне, –
Но тех забытых слов, слов счастия былого
Ты не повторишь мне.
-----
ПРИСЛУШАЙ СЕ, ПРЕЗ НОЩНАТА СИ ДРЯМКА
Прислушай се, през нощната си дрямка
да не пропуснеш падаща звезда...
По улиците, сякаш невидима сянка,
след теб ще съм следа...
Ти виж (измъчвам се сред таз пустиня
далеч от родна пръст):
Водата в Нева още ли е синя?
Държи ли още ангелът в ръцете кръст?
ПРИСЛУШАЙСЯ К НОЧНОМУ СНОВИДЕНЬЮ
Прислушайся к ночному сновиденью,
не пропусти упавшую звезду...
по улицам моим Невидимою Тенью
я за тобой пройду...
Ты посмотри (я так томлюсь в пустыне
вдали от милых мест...):
вода в Неве еще осталась синей?
У Ангела из рук еще не отнят крест?
1928 г.
---------------------------------------------
Елизавета Кузмина-Караваева
Руската поетеса, писателка, художничка, философ и публицист Елисавета Кузмина-Караваева (Елизавета Юрьевна Пиленко Кузьмина-Караваева/ Майка Мария Скобцова) е родена на 8/20 декември 1891 г. в гр. Рига. Учи във философския отдел на историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1909-1912 г.). През 1921 г. емигрира в Сърбия, а от 1923 г. живее във Франция. В емигрантски списания като „Современные записки” публикува повести, автобиографични очерци и философски есета като „Равнина русская”, „Клим Семенович Барынькин”, „Как я была городским головой”, „Друг моего детства”, „Последние римляне”, „Встречи с Блоком” (1924-1936 г.) и др., описващи трагедиите на Гражданската война. През 1932 г. завършва Свято-Сергиевския православен богословски институт в Париж и става монахиня. Организира мисионерски мисии и просветителски общества. Активна участничка е във френската Съпротива през Втората световна война. През 1943 г. е арестувана от Гестапо. Умира на 31 март 1945 г. в газовата камера на концлагер Равенсбрюк в Германия. През 2004 г. е канонизирана от Константинополската патриаршия за преподобномъченица.
В БДЕНИЕ МОЛЕТЕ СЕ ЗА МЕН
В бдение молете се за мен,
сбрали крехките отломки на душата.
Час настъпва, следва пътят кратък,
сънищата ми се сбъдват в този ден.
Дух на смъртна мъка е залог;
братята ми сън прекърши;
час настъпи, пътищата свършват
и с душата ми е само Бог.
БОДРСТВУЙТЕ, МОЛИТЕСЬ ОБО МНЕ
Бодрствуйте, молитесь обо мне,
Все, держащие души моей осколок;
Ныне час – настал, и путь не долог;
Всё свершается, что видела во сне.
Дух в томленьи смертном изнемог;
Братья крепким сном забылись;
Час настал; дороги завершились;
И с душой моею только Бог.
1916 г.
---------------------------------------------
Еспер Ухтомский
Руският публицист, поет и преводач Еспер Ухтомски (князь Эспер Эсперович Ухтомский) е роден на 14/26 август 1861 г. в гр. Ораниенбаум, близо до Санкт Петербург. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет, специализира славянска филология, философия и ориенталистика. Първото си стихотворение публикува във в. „Русь” (1883 г.). Приближен е на цар Николай II. Член е на Руското географско общество (1891 г.), ръководител е на Руско-китайската банка (1890-1905 г.), камер-юнкер (1896 г.), редактор-издател е на в. „Санкт-Петербургские ведомости” (1896-1917 г.). Като служител на Департамента по въпросите на чуждестранните вероизповедяния в периода 1886-1890 г. изпълнява важни дипломатически мисии в Китай, Монголия, Тибет и Забайкалието. През 1891 г. прави 9-месечно околосветско пътешествие с царския наследник Николай Александрович. След 1884 г. публикува поезия в издания като „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Русский вестник”, „Север”, „Гражданин” и др. Автор е на стихосбирките „Из прошлого” (1902 г.) и „Из прошлого” (разширено издание, 1913 г.) и на книгите „От Калмыцкой степи до Бухары” (1891 г.), „Путешествия на Восток” (в 3 тома, 1893-1897 г.), „К событиям в Китае. Об отношениях Запада и России к Востоку” (1900 г.), „Из области ламаизма: К походу англичан на Тибет” (1904 г.) и др. Умира на 26 ноември 1921 г. в гр. Детско село (гр. Пушкин).
КАТО СТЕНА ШИРОКА ВДИГАТ СЕ ВЪЛНИ
Като стена широка вдигат се вълни,
на волни мачти гордо флагове се веят,
небесният покров, безоблачно-ленив,
над водно лоно пръски огнени пилее.
Гмурци под корабната гръд вълните са,
след нас следи разбиват побеляла пяна,
познатата земя в мъглива полоса
изчезва, както любовта след зла измяна.
Където да погледнеш – безпределна вис;
все по-живително сърцето болно бие,
просторът и копнежът сякаш в блян лъчист
като пленителен дует в едно се сливат.
Засенчи болки на душата суета,
стихиен шум надви сърдечните раздори,
очи пленени са, безмълвна е уста
пред чудната безмерност, властност на простора.
ШИРОКОЮ СТЕНОЙ КРУГОМЪ ВСТАЮТЪ ВАЛЫ
Широкою стеной кругомъ встаютъ валы,
На мачтахъ высоко и гордо веютъ флаги,
Покровомъ небеса, безоблачно-светлы,
И брызгами огня одето лоно влаги.
Ныряютъ волны въ глубь подъ грудью корабля,
Далекій следъ бежитъ, седой сверкая пеной,
Туманной полосой знакомая земля
Уходитъ, какъ любовь съ коварною изменой.
Куда ни бросишь взоръ, нигде пределовъ нетъ;
Чемъ дальше, темъ вольней больное сердце бьется,
Раздолье и тоска въ одинъ лучистый бредъ
Пленительной четой таинственно сольется.
Всего, что душу жгло, затмилася тщета,
Стихійный гулъ слышней сердечнаго раздора
И очи пленены и замкнуты уста
Неизмеримостью и властностью простора.
---------------------------------------------
Зинаида Гиппиус
Руската писателка, поетеса, литературен критик, драматург и мемоарист Зинаида Гипиус (Зинаида Николаевна Гиппиус-Мережковская) е родена на 8/20 ноември 1869 г. в гр. Бельов, Тулска губерния. Пише стихове от 7-годишна възраст. Получава домашно образование с преподаватели от Гоголския лицей в гр. Нежин. Първите й стихотворения са отпечатани във в. „Северный вестник” през 1888 г. Посещава Шекспировия кръжок на Спасович, член-сътрудник е на Руското литературно общество. През първата половина от творческия си път се утвърждава като идеолог на руския символизъм. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Северный вестник”, „Мир Божий”, „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Мир искусства”, „Речь”, „Слово”, „Утро России”, „Северные цветы”, редактор е на в. „Новый путь”, сътрудничи активно на издания като „Весы”, „Образование”, „Новое слово”, „Новая жизнь”, „Вершины” и др. В поезията си разгръща мотиви за трагичното откъсване от света и волевото самоутвърждаване на личността, а в книгите си с разкази предпочита нравствено-философската проблематика. През 1919 г. емигрира във Франция заедно със съпруга си – писателя Дмитрий Мережковски. Основателка е на литературното общество „Зелёная лампа” в Париж (1927-1939 г.). В голяма част от творбите си критикува рязко руската революция. Автор е на стихосбирките „Собрание стихотворений. 1889-1903” (1904 г.), „Собрание стихотворений. 1903-1909” (1910 г.), „Последние стихи” (1918 г.), „Стихи. Дневник. 1911-1921” (1922 г.) и „Сияния” (1938 г.), на романите „Чёртова кукла” (1911 г.) и „Роман-царевич” (1913 г.), на книгите с проза, драматургия и публицистика „Новые люди” (1896 г.), „Зеркала” (1898 г.), „Третья книга рассказов” (1901 г.), „Алый меч” (1906 г.), „Чёрное по белому” (1908 г.), „Литературный дневник” (1908 г.), „Лунные муравьи” (1912 г.), „Зелёное кольцо” (1916 г.), „Царство Антихриста” (1921 г.), „Синяя Книга. Петербургские дневники 1914-1938” (1929 г.) и др. Умира на 9 септември 1945 г. в Париж, Франция.
ВИК
Изнемощявам от тегобите,
душата в рани, кръв и мраз...
Нима не е за нас жал Божия,
нима любов не е за нас?
Ний строга воля изпълняваме,
безследна сянка в нас преде,
по път, неумолимо хванал ни,
вървим – незнайно накъде.
Товарът жизнен бреме кръстно е
и все по-тежко ни гнети...
Кончина ни причаква мръсничка
зад зле залостени врати.
Безропотно, без удивление
питаем Богу божи дял.
Създал ни е без вдъхновение,
да ни обикне не успял.
И падаме в тълпа безпаметна
с безсилна вяра в чудеса,
над нас като надгробен паметник
тежнеят слепи небеса.
КРИК
Изнемогаю от усталости,
Душа изранена, в крови...
Ужели нет над нами жалости,
Ужель над нами нет любви?
Мы исполняем волю строгую,
Как тени, тихо, без следа,
Неумолимою дорогою
Идем – неведомо куда.
И ноша жизни, ноша крестная.
Чем далее, тем тяжелей...
И ждет кончина неизвестная
У вечно запертых дверей.
Без ропота, без удивления
Мы делаем, что хочет Бог.
Он создал нас без вдохновения
И полюбить, создав, не мог.
Мы падаем, толпа бессильная,
Бессильно веря в чудеса,
А сверху, как плита могильная,
Слепые давят небеса.
-----
БЕЗСИЛИЕ
Аз към морето поглед жаден мятам,
но към земята стяга ме брегът...
Стоя над пропастта – над небесата –
крилете ми в лазура не летят.
Не знам за воля ли, или неволя,
ни да умра, ни да живея в сън...
Бог тук е – но не мога да се моля,
любов аз искам – за любов не съм.
Към слънцето ръцете ми витаят,
но бели облаци ме спират там...
И мисля си, че истината зная,
но думите за нея аз не знам.
БЕССИЛЬЕ
Смотрю на море жадными очами,
К земле прикованный, на берегу...
Стою над пропастью – над небесами, –
И улететь к лазури не могу.
Не ведаю, восстать иль покориться,
Нет смелости ни умереть, ни жить...
Мне близок Бог – но не могу молиться,
Хочу любви – и не могу любить.
Я к солнцу, к солнцу руки простираю
И вижу полог бледных облаков...
Мне кажется, что истину я знаю –
И только для нее не знаю слов.
1893 г.
-----
ИМА СЛОВА
Във всеки се таят вълшебните слова,
за нас те сякаш нищичко не значат,
но спомнят, бляскат, плъзгат се едва –
сърцето ще се смее и ще плаче.
Да ги повтарям не обичам; няма как
да ме пленят, нарочно ги забравям.
Ще ме посрещнат на томителен нов бряг:
написани на дверите на рая.
ЕСТЬ РЕЧИ
У каждого свои волшебные слова:
Они как будто ничего не значат,
Но вспомнятся, мелькнут, скользнут едва –
И сердце засмеется и заплачет.
Я повторять их не люблю; я берегу
Их от себя, нарочно забывая.
Они мне встретятся на новом берегу:
Они написаны на двери рая.
1918 г.
-----
ДА СЕ ЖИВЕЕ
Май има там – май няма там...
Да, ще умра, а ще възкръсна ли?
То беше сянка, беше плам...
Да искаш ли, или да търсиш ти?
Живеем, ще градим съдби,
от жалки пречки вечно жалени.
А може би, а може би
живеем тъй, за да не знаем ний?
ЖИТЬ
Как будто есть – как будто нет...
Умру наверно, а воскресну ли?
То будто тень – то будто свет...
Чего искать и ждать – известно ли?
Вот и живем и будем жить,
Сомненьем жалким вечно жалимы.
А может быть, а может быть,
Так и жить надо, чтоб не знали мы?
1932 г.
---------------------------------------------
Иван Аксьонов
Руският поет, литературен критик, литературовед и преводач Иван Аксьонов (Иван Александрович Аксёнов) е роден на 18/30 ноември 1884 г. в гр. Путивл, Курска губерния. Завършва Николаевския военно-инженерен институт в Москва (1905 г.). През 1915 г. е идеолог на прозападната ориентация на московската литературна група „Центрифуга” . По време на Първата световна война служи в армията. След Октомврийската революция заема високи постове в Червената армия, член е на Съвета към литературния отдел на Народния комисариат по просвета (1918 г.), организатор и участник е в диспутите за новото изкуство, член е на литературната група на конструктивистите, председател е на Съюза на поетите (1922 г.). Превежда поезия и драматургия от английски. Автор е на книги с поезия, проза, литературни монографии и преводи, сред които „Неуважительные отношения” (1916 г.), „Елисаветинцы” (1916 г.), „Пикассо и окрестности” (1917 г.), „Коринфяне” (1918 г.), „Елизаветинцы” (1918 г.), „Серенада” (1920 г.), „Эйфелия. Тридцать од” (1922 г., книгата остава на коректура), „Театр в дороге” (1922 г.), „Шекспир” (1930 г.) и др. Умира на 3 септември 1935 г. в Москва.
АЙФЕЛОВАТА КУЛА
Не ще забравя тази висота,
жестокия триъгълник железен,
покрил с тръби поклонник звезден.
И как да не прославям връх крилат
на бледата корица на романа,
щом копие на копие кървят,
на циферблата тих белее рана,
а времето сред непрощаващ път
с дихание неотклонимо диша
към прежда, що предачки три плетат,
и разказ неопровержим се пише
от святата далечина за зло,
което някога ще си представим.
Немей сега, че ни едно весло
не плиска в този воденичен залив,
където тайно белите цветя
цъфтят под пурпурните гладки листи,
душата разбинтована летя,
не се разнасят там ни стон, ни изстрел.
LA TOUR EIFEL
Я не забуду этой высоты
Жестокого железа треугольник,
Покрывший труб ея поклонник.
И как же мне не прославлять ее
Над корешком разбитого романа,
Когда находит на копье копье,
А циферблата чуть белеет рана
И время в непрощающих путях
Неуклоняемым дыханьем дует
На пряжу трех присноблаженных прях
И неопровержимо повествует
Вся эта даль еще святей о злом,
Какое мог когда-нибудь представить.
Еще немей, чем ни одним веслом
Не взмыленная мельничная заводь,
Где тайно тают белые цветы
Над пурпурной изнанкой ровных листьев,
Где распускаются души бинты
И ни один не раздается выстрел.
---------------------------------------------
Иван Бунин
Руският поет, писател и преводач Иван Бунин (Иван Алексеевич Бунин) е роден на 10/22 октомври 1870 г. в гр. Воронеж. Произхожда от дворянско семейство. Първото му публикувано стихотворение е от 1887 г. в сп. „Родина”, а първата му стихосбирка е от 1891 г. В младежките си години работи във в. „Орловский вестник” и в различни държавни канцеларии, публикува стихове и разкази в издания като „Русское богатство”, „Новое слово”, „Южное обозрение”, „Наблюдатель”, „Южное слово”, „Одесский листок”, „Биржевые ведомости”, „Утро России”, „Современные записки”, „Современный мир”, „Русская мысль” и др. Член е на литературния кръг „Среда”. През 1903 г. получава Пушкинска награда за книгата си „Листопад”, а през 1909 г. е удостоен повторно с наградата за 4-томните му събрани съчинения. Почетен академик е на Петербургската академия на науките (1909 г.). През 1919 г. емигрира във Франция. Живее в градовете Париж и Грас, занимава се с активна литературна дейност, издава книги във Франция, Германия, Чехословакия, Швеция и др. Превежда на руски творби на Лонгфелоу, Байрон, Алфред Тенисън, Алфред дьо Мюсе и др. Автор е на много книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Листопад“ (1901 г.), „Стихотворения” (1906 г.), „Роза Иерихона” (1924 г.), романът „Жизнь Арсеньева” (1930 г.), сборникът „На край света и другие рассказы” (1897 г.), повестите „Деревня“ (1909 г.), „Суходол“ (1911 г.), „Митина любовь” (1924 г.), книгите с литературни портрети и мемоари „Окаянные дни” (1920 г.), „Освобождение Толстого” (1937 г.) и др. Книгата му „Тъмни алеи“ (1943 г.) е най-четеният сборник с къси разкази в Русия през ХХ век. Той е първият руски автор, получил Нобелова награда за литература (през 1933 г.). Умира на 8 ноември 1953 г. в Париж.
ЛИСТА ОБЛИТАХА ГОРАТА
Листа облитаха гората,
кънтеше есен с жален глас...
Рой сиви птички в гръмко ято
кръжеше с вятъра над нас.
Аз малък бях – шега в небето
бе тази паника за мен
и с танц зловещ, с тревожен екот
бях весел в есенния ден.
И исках, с този вятър шумен
кръжащ в гората, да крещя –
и всеки лист да утеша
с възторг томително-безумен!
ШУМЕЛИ ЛИСТЬЯ, ОБЛЕТАЯ
Шумели листья, облетая,
Лес заводил осенний вой...
Каких-то серых птичек стая
Кружилась по ветру с листвой.
А я был мал, – беспечной шуткой
Смятенье их казалось мне:
Под гул и шорох пляски жуткой
Мне было весело вдвойне.
Хотелось вместе с вихрем шумным
Кружиться по лесу, кричать –
И каждый медный лист встречать
Восторгом радостно-безумным!
-----
НА РОДИНАТА
Към теб отнасят се с насмешка,
упрекват те, родино, пак
за твойта простота човешка,
за бедния ти бащин праг.
Тъй син уверен и нахален
за свойта майка трупа срам –
печална, уморена, жална,
другарите му градски там
оглеждат я с усмивка днешна;
живот пребродила, добра,
тя, милата, за тази среща
последен грош едва събра.
РОДИНЕ
Они глумятся над тобою,
Они, о родина, корят
Тебя твоею простотою,
Убогим видом черных хат...
Так сын, спокойный и нахальный,
Стыдится матери своей –
Усталой, робкой и печальной
Средь городских его друзей,
Глядит с улыбкой состраданья
На ту, кто сотни верст брела
И для него, ко дню свиданья,
Последний грошик берегла.
1891 г.
-----
СЪН ПЛЕНИТЕЛЕН И СЛАДЪК
Сън пленителен и сладък вдишвам,
радостно в съня опиянен –
в него поглед мил зове ме скришом,
с ласкава усмивка мами мен.
Зная аз, че пак ще ме измами
този сън в зарите ни сами,
но дорде печален ден настане,
усмихни се и ме измами!
СНОВА СОН, ПЛЕНИТЕЛЬНЫЙ И СЛАДКИЙ
Снова сон, пленительный и сладкий,
Снится мне и радостью пьянит, –
Милый взор зовет меня украдкой,
Ласковой улыбкою манит.
Знаю я – опять меня обманет
Этот сон при первом блеске дня,
Но пока печальный день настанет,
Улыбнись мне – обмани меня!
1898 г.
-----
В ЗАМИСЛЕНИТЕ ТИ ВНИМАТЕЛНИ ОЧИ
В замисления си разбиращ поглед ти
загатваш нещо зло, студено, безподобно,
понякога това сърцето ми гнети,
понякога с това си двойно по-чаровна;
преминалата младост как в сълзи блести,
бе нашто минало мъчение разломно,
но ето, пак расте желание съдбовно
за смърт или живот, но не стопен в мечти.
Ту страстна нежност, ту безстраст ни нарани,
ту ни завърта мъртво зла несретност...
О, де да бяха прежни доверчиви дни!
С каква ли радост щяхме в свойте бъднини
да сме щастливи в щастието беззаветно!
В ТВОИХ ЗАДУМЧИВЫХ, ВНИМАТЕЛЬНЫХ ГЛАЗАХ
В твоих задумчивых, внимательных глазах
Есть что-то жесткое, холодное и злое,
И сердце мне порой сжимает тайный страх,
А иногда за то ты мне дороже вдвое;
Мы оба провели всю молодость в слезах,
Нам памятно еще мучение былое,
Но вот опять растет желанье роковое
Иль умереть, иль жить, но только не в мечтах.
То страстной нежностью, то недоверьем злым,
То мертвым и томительным бесстрастьем...
О, если б прежние доверчивые дни!
Какой бы радостью сияли нам они,
Как были б счастливы мы беззаветным счастьем!
1898 г.
-----
СВЕТЛЕЕ, СЯКАШ ДЕН
Светлее, сякаш ден, но сянка плува
край храста гол. Сред сребърна трева
луна небесна тайнствено рисува
сияние над тъмната глава.
Там спрял, потърсих твоя взор прощален,
в сърцето студ таеше мъртвина –
лика ти блед, загадъчно печален,
не различих под бледата луна.
СВЕТЛО, КАК ДНЕМ
Светло, как днем, и тень за нами бродит
В нагих кустах. На серебре травы
Луна с небес таинственно обводит
Сияние вкруг темной головы.
Остановясь, ловлю твой взор прощальный,
Но в сердце холод мертвенный таю –
И бледный лик, загадочно-печальный,
Под бледною луной не узнаю.
1901 г.
-----
СТУДЕНА ПРОЛЕТ
Сред криви стволове, сред клони разклонени
пълзи дим млечен: на овошките димят.
Към ябълкови цветове в треви зелени
езици огън червенеят и трептят.
Безцветен западът е – нощен студ ще мине.
В гнездо уютно славей песен ще реди
над тор димяща в сладката упойка синя,
в среброто на мъгливо-ярките звезди.
ХОЛОДНАЯ ВЕСНА
Среди кривых стволов, среди ветвей корявых
Ползет молочный дым: окуривают сад.
Все яблони в цвету – и вот, в зеленых травах,
Огни, как языки, краснеют и дрожат.
Бесцветный запад чист – жди к полночи мороза.
И соловьи всю ночь поют из теплых гнезд
В дурмане голубом дымящего навоза,
В серебряной пыли туманно-ярких звезд.
1913 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Суетата избира, истинската любов не избира.
* * *
Жените никога не са толкова силни, както когато са въоръжени със слабост.
* * *
Животът на човека се изразява в отношението на крайното към безкрайното.
* * *
Любовта внася идеално отношение и светлина в делничната проза на живота, размърдва благородните инстинкти на душата и не й позволява да загрубее в тесен материализъм и корав животински егоизъм.
* * *
Венецът на всеки човешки живот е споменът за него – най-голямото, което обещават на човек над неговия гроб, е вечната памет. И няма душа, която тайно да не се измъчва с мечтата за този венец.
* * *
Всичко е ритъм и бяг. Безцелен стремеж! Но страшен е мигът, когато няма стремеж.
* * *
Ние обожаваме жената за това, че тя властва над нашата идеална мечта.
* * *
Жените приличат на хората и живеят около хората.
* * *
Когато обичаш някого, никой с никакви сили не ще те накара да повярваш, че този, когото обичаш, може да не те обича.
* * *
Прекрасната жена трябва да заема второто място; първото принадлежи на милата жена.
* * *
Има женски души, които вечно се измъчват от някаква печална жажда за любов и които заради това никога и никого не обичат.
* * *
Само човекът се учудва на своето собствено съществуване и мисли за него. Това е главното, което го отличава от другите същества, които са още в рая, без да мислят за себе си. Но нали и хората се различават един от друг – според степента и размера на това учудване.
* * *
Животът несъмнено е любов и доброта и намаляването на любовта и добротата винаги е намаляване на живота, а вече и смърт.
* * *
Светът е пропаст на пропастите. И всеки атом в него е проникнат от бог – с живот и красота. Живеейки и умирайки, ние живеем с единната всемирна Душа.
* * *
Не се грижете за равенството във всекидневието с неговата завист, ненавист, зло състезание. Там никога не може да има равенство, никога не е било и няма да бъде.
* * *
Не Бог, не Бог ни е създал. Ние боговете сътворихме с робско сърце.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Тщеславие выбирает, истинная любовь не выбирает.
* * *
Женщины никогда не бывают так сильны, как когда они вооружаются слабостью.
* * *
Жизнь человека выражается в отношении конечного к бесконечному.
* * *
Любовь вносит идеальное отношение и свет в будничную прозу жизни, расшевеливает благородные инстинкты души и не дает загрубеть в узком материализме и грубо-животном эгоизме.
* * *
Венец каждой человеческой жизни есть память о ней, – высшее, что обещают человеку над его гробом, это память вечную. И нет той души, которая не томилась бы втайне мечтою об этом венце.
* * *
Все ритм и бег. Бесцельное стремленье! Но страшен миг, когда стремленья нет.
* * *
Женщину мы обожаем за то, что она владычествует над нашей мечтой идеальной.
* * *
Женщины подобны людям и живут около людей.
* * *
Когда кого любишь, никакими силами никто не заставит тебя верить, что может не любить тебя тот, кого ты любишь.
* * *
Женщина прекрасная должна занимать вторую ступень; первая принадлежит женщине милой.
* * *
Есть женские души, которые вечно томятся какой-то печальной жаждой любви и которые от этого самого никогда и никого не любят.
* * *
Только человек дивится своему собственному существованию, думает о нем. Это его главное отличие от прочих существ, которые еще в раю, в недумании о себе. Но ведь и люди отличаются друг от друга – степенью, мерой этого удивления.
* * *
Жизнь есть, несомненно, любовь, доброта, и уменьшение любви, доброты есть всегда уменьшение жизни, есть уже смерть.
* * *
Мир – бездна бездн. И каждый атом в нем проникнут богом – жизнью, красотою. Живя и умирая, мы живем единою, всемирною Душою.
* * *
Не пекитесь о равенстве в обыденности, в ее зависти, ненависти, злом состязании. Там равенства не может быть, никогда не было и не будет.
* * *
Не Бог, не Бог нас создал. Это мы Богов творили рабским сердцем.
---------------------------------------------
Иван Грузинов
Руският поет и литературен критик Иван Грузинов (Иван Васильевич Грузинов) е роден на 8/20 ноември 1893 г. в с. Шебаршино, Смоленска губерния. Първите му публикации са от 1912 г. Завършва учителски институт, работи като учител, писар и редактор в издателството към Съюза на поетите, в. „Красная газета”, изд. „Сегодня” и др. Член е на литературната група на имажинистите. През 1922 г., 1924 г. и 1927 г. е арестуван с обвинения във вражеска пропаганда и от 1927 г. е на заточение с тригодишна присъда в Сибир. Автор е на стихосбирките „Бубны боли” (1915 г.), „Серафические подвески” (1921 г.), „Бычья казнь” (1921 г.), „Избяная Русь” (1925 г.), „Западня слов” (1926 г.), „Роды” (1926 г.), „Малиновая шаль” (1926 г.) и др., на книги с литературна критика и спомени за Есенин, Хлебников и Маяковски, сред които „Имажинизма основное” (1921 г.) и „С. Есенин разговаривает о литературе и искусстве” (1927 г.). Умира от глад през 1942 г. в селището Кунцево, близо до Москва.
ВОДЕНИЧНИТЕ КАМЪНИ ЦВИЛЕХА С ПЛАМ
Жалонери. Оръжейна.
Жалка жаба жъне ужас.
Дирижабли дирижират.
Жертвена жалейка лъже.
Жужне жвакащият дъжд.
Жадни мижави жирафи
лижат чуждото желе.
Жлеб жужее, жар жарее.
Жален рижав. Железари.
Жълтохрили ръждавеят.
Жули жлъчка. Режа жили.
Жив лежа. Жената жаля.
Кожите фуражки мажат.
Жътва, жълти бръмбаражи.
ЖЕРНОВА ЗАРЖАЛИ ЖАРОМ
Жалонеры. Ружья. Жерла.
Жрут. Жиреет жаба жути.
Дирижабли дребезжат.
Давизжала жидким жгутом.
Брызжут жемчугом дождей.
Жадны ржавые жирафы.
Лижут жесткое желе.
Жернова заржали жаром
Рыжих жал. Железа скрежет.
Жабры сжать. Жужжит желудок.
Желчь дрожит. Разрежу жилы.
Жердь жую. Жену жалею.
Животы, фуражки, лужи.
Жатва, желтые жуки.
1914 г.
---------------------------------------------
Иван Игнатиев
Руският поет, литературен критик и издател Иван Игнатиев (Иван Васильевич Казанский/ Игнатьев) е роден на 7/19 юни 1892 г. в Санкт Петербург. Има гимназиално образование. Първите му публикации са в сп. „Театр и искусство” и в сборника „Около театра. Миньятюры и зарисовки” (1909 г.), след което публикува активно поезия и литературна криктика в издания като „Театрал”, „Театр и спорт”, „Весна”, „Дачная жизнь”, „Обозрение Петербурга”, „Нижегородец”, „Петербургский кинематограф”, „Шиповник”, „Биржевые ведомости” и в алманасите „Орлы над пропастью”, „Оранжевая урна”, „Стеклянные цепи”, „Дары Адонису”, „Засахаре кры”, „Бей, но выслушай”, „Всегдай”, „Небокопы”, „Развороченные черепа” и „Руконог”. Теоретик на руския футуризъм и стълб на петербургското футуристично движение от края на първото десетилетие на ХХ в., той е последен представител на руския егофутуризъм. Защитава позицията, че в поезията всяка буква има не само знак и звук, а и цвят, вкус, пространственост, осезание и математическа стойност. Поддържа рубрика във в. „Нижегородец” (1911-1913 г.), през 1912 г. основава и оглавява издателство „Петербургский глашатай” и едноименни вестник, алманах и книги на футуристите, а от началото на 1913 г. оглавява литературната група „Ассоциация эгофутуризма”. Автор е на книгите „Около театра. Юморески, миньятюры, штрихи, пародии” (1911 г.), „Эгофутуризм” (1913 г.) и „Эшафот: Эго-футуры” (1913 г.). Самоубива се на 20 януари/2 февруари 1914 г. в Санкт Петербург.
ТРОЙНА ГИБЕЛ
Аз от слонова кост изковавам си съвест,
ще я дърпам за нишката с клоунски шик,
позлатената злост черни рози ще въди,
ще избухне подземен триъгълен лик.
Ще запаля тоз брой на безбройните мерзости,
зеленясали сандвичи през пенснетата в бяг.
Разрежете, ретортите жалейки, разрез и
ще забравиме рая зад зидове пак.
ТРИ ПОГИБЕЛИ
Я выкую себе совесть из Слоновой кости
И буду дергать её за ниточку, как паяца.
Чёрные розы вырастут у Позолоченной Злости
И взорвется Подземный Треугольник Лица.
Я Зажгу Вам Все Числа Бесчисленной Мерзости,
Зеленые Сандвичи в Бегающих пенсне.
Разрежьте, ретортами жаля, отверзость и
Раи забудутся от Несущих стен.
1913 г.
---------------------------------------------
Иван Коневской
Руският поет, литературен критик и преводач Иван Коневской (Иван Иванович Ореус/ Коневской) е роден на 19 септември/1 октомври 1877 г. в Санкт Петербург. Пише стихове от детските си години, дебютира със стихове в печата през 1896 г. През 1901 г. завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет с енциклопедични познания за руската и западноевропейската литература, история и философия. Владее свободно френски, немски и английски език. Един от основателите и идейните вдъхновители на руския символизъм, той е автор на знакови статии за литературата и живописта като „Стихи Лафорга” (1897 г.), „Две народные стихии” (1897 г.), „Русь” (1898 г.), „Живопись Беклина” (1898 г.), „Мистическое чувство в русской лирике” (1900 г.), „Мировоззрение Н. Ф. Щербины” (1902 г.) и др. Превежда на руски творби на Чарлз Суинберн, Емил Верхарн, Морис Метерлинк, Анри де Рение, поезия на Гьоте, Ибсен, Ницше, Новалис и др. Творческата му естетика е близка до футуризма и акмеизма. Автор е на книгите „Мечты и думы” (1900 г.) и „Стихи и проза” (посмъртно, 1904 г.). Загива на 8/21 юли 1901 г., като се удавя в р. Аа край селището Сигулда, Лифляндска губерния, днешна Латвия.
ОТ ДРУГ СВЯТ
И ето, пак звъни камбанен глух рефрен,
пореден зов сред маранята полудневна,
а аз лежа и хъркам гол и повален
в умора мерзостно-вълшебна.
Какво ми казваш, о, камбано жива тук,
о, прозорлив свещен набат богослужебен?
Да, бий тревога, бий в Голгота жалък звук,
към унижението стон последен.
Съдбовен страж велик, гърмиш: „Да, с нас е Бог!”
Над всевековни истини гласът ти стине.
Мъдрецът не разбира, а гласът е строг,
но благ пред тези пясъци пустинни.
ИЗ ДРУГОГО МИРА
И вот опять звонит тот колокол глухой,
Что слышал столько раз я в воздухе полдневном,
А я лежу, хриплю, поверженный, нагой,
В недуге мерзостно-волшебном.
Что хочешь ты сказать, о, колокол живой,
О, вещий колокол, набат богослуженья?
Да, бей тревогу, бей, над жалкой наготой,
Дошедшей до пределов униженья.
Великий страж судьбы, гремишь ты: с нами бог!
Как тот нежданный глас, что грянет над веками.
И не поймет мудрец, а голос будет строг,
Но благ перед пустынными песками.
1899 г.
-----
ОТРИЧАНЕ
Посветено на А. Н. Г.
Да, бяга пак часовникът, но друг е станал;
пак светлините радват, зреят мисли в нас,
ала в душата място за надежди няма
и спят възторзите на първа страст.
Ти все си там далеч, о, лека като пламък
и мощна като гъсти дебри в пустошта.
С теб разделихме се оспорвано, остана
в неволята ми зов на мисълта.
Не съм създател, не – аз само страстен глас съм,
с въздишка обаятелна бях в своя път.
Животът мой, уви, разпадна се на части,
понякога не диша мойта гръд.
ОТРЕЧЕНИЕ
Посвящено А. Н. Г.
Да, все бегут часы, но уж не так, как прежде;
И светы радуют, и волны дум растут;
Но места нет в душе единственной надежд
Восторги первой страсти не взойдут.
Ты там же все вдали, о легкая, как пламя,
И мощная, как плоть густых, сырых дубрав.
С тобой расстались мы широкими словами,
И мысли зов и воли суд мой прав.
Я не создатель, нет – я только страстный голос,
Могу я жаром обаятельным дохнуть.
Но жизнь моя, увы! на части раскололась,
И иногда не дышит грудь ни чуть.
1899 г.
---------------------------------------------
Иван Лялечкин
Руският поет, драматург и преводач Иван Лялечкин (Иван Осипович Лялечкин) е роден на 1 април 1870 г. в гр. Пенза. От 1889 до 1893 г. учи в лесотехнически институт в Петербург. Известно време работи в Департамента по земеделие и държавни имущества. Първите му публикации са от 1891 г. Публикува поезия в издания като „Всемирная иллюстрация”, „Труд”, „Живописное обозрение”, „Звезда”, „Наблюдатель”, „Неделя”, „Север”, „Петербургский листок”, „Новости и биржевая газета”, „Свет”, „Петербургская жизнь”, „Новости” и др. Превежда сонети на Петрарка. Участва като актьор в самодейни театри и в Новоохотинския театър в Петербург, изявява се като театрален рецензент, автор е на комедии и водевили като „Воинственные жены”, „Мамушки”, „В дебрях лесных” и „Любовь на выдумки хитра”. Приживе няма издадена стихосбирка. Негови стихове са включени в сборника „Молодая поэзия” (1895 г.). Умира на 27 декември 1895 г. в гр. Калуга.
НЕ ДО ВЧЕРА ЛИ В СЯНКАТА МЕЖДУ ЗЕЛЕНИТЕ КЛОНИ
Не до вчера ли в парка, със слънце облят,
за надежди ни свиреше славеят млад?
Не до вчера ли, скръб непознали,
ние двамата бяхме мечтали?
Беше тихо, след бурята свежо бе там
и земята, обвяна от дрямка, тамян
кротко пушеше, в сън да преваля,
и се вихреше залезът ален.
А сега си печална и бледа до мен
и следиш от прозореца мрачния ден,
търсиш блян, сред душата изгубен,
не проронваш усмихнати думи.
Моя радост, почакай, след бурния час
тюркоазът небесен ще блесне над нас
и след лошото време, засмяно
идва щастието ни желано.
НЕ ВЧЕРА ЛИ В ТЕНИ, МЕЖ ЗЕЛЕНЫХ ВЕТВЕЙ
Не вчера ли в тени, меж зеленых ветвей,
Нам о счастье свистал молодой соловей?
Не вчера ли, не зная печали,
Мы сидели вдвоем и мечтали?
Было тихо в саду, освещенном грозой,
И земля, вся обвеяна нежной дремой,
Фимиамы куря, засыпала,
И заря разгоралася ало.
А сегодня печальна, тиха и бледна,
Как и пасмурный день, ты сидишь у окна,
Смутным грезам отдавшись душою,
И не вымолвишь слова со мною.
Подожди, моя радость, промчится гроза –
И над нами заблещет небес бирюза,
И на смену глухому ненастью
Улыбнется желанное счастье.
1891 г.
---------------------------------------------
Иван Рукавишников
Руският поет, писател и преводач Иван Рукавишников (Иван Сергеевич Рукавишников) е роден на 3/15 май 1887 г. в Нижни Новгород. Първите си стихове публикува във в. „Нижегородском листке” през 1896 г., а първата му книга с поезия и проза „Семя, поклеванное птицами” излиза през 1901 г. Сътрудничи активно на списанията „Биржевых ведомостях”, „Заветы”, „Весы”, „Золотое руно” и др. Занимавал се е с литературна, преводаческа и педагогическа дейност, през 1919 г. е организатор на Двореца на изкуствата в Москва, а от 1921 г. е професор в Московския висш литературно-художествен институт „В. Брюсов”. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1902 г.), „Diarum” (1910 г.), „Сто лепестков цветка любви. Песни женской души” (1916 г.), „Триолеты любви и вечности” (1917 г.), „Триолеты. Вторая книга” (1922 г.) и др., на книгите с романи, повести и разкази „Семя, поклеванное птицами (1896 г.), „Проклятый род” (1912 г.), „Аркадьевна” (1914 г.), „Близкое и далекое” (1914 г.), сборника с преводна поезия „Молодая Украина” (1909 г.), сборника с пиеси „Трагические сказки” (1915 г.), сборника с поетични приказки „Сказ скомороший про Степана Разина” (1925 г.), „Собрание сочинений” в 20 тома (1901-1925) и др. Умира на 9 април 1930 г. в Москва.
НОЩНИ ПРИЗРАЦИ
Вий хубави сте, хубави, като наяве блян.
Неканени гостувате. Но сам ви търся там.
Вий, бело-смели призраци. Смъртта ли с вас дойде?
Какво, за Бога, имаме? Пристигнахме къде?
Ах, чудно е да слушаме на славей ясен глас.
Но този свят клатушка се. Без ум съм с него аз.
Вий хубави сте, хубави. Наяве е това.
Треви житейски брулихме. Ще търсим пак трева.
Трева щастлива има там, любима, и покой.
Сред всички некрасиви, знам, ще бъда урод твой.
Но с тайната будуваме. Кой отговора знай...
Вий хубави сте, хубави. Насън е всичко май.
НОЧНЫЕ ВИДЕНИЯ
Хорошие, хорошие, совсем как наяву.
Пришли ко мне не спрошены. Но пусть я вас зову.
Виденья бело-смелые. Вы к смерти, к смерти. Да?
А что мы в Боге сделали? Пришли ли мы куда?
Ах, хорошо заслушаться свирелью соловья.
Но древний мир наш крутится. И с ним безумный я.
Хорошие, хорошие. Совсем как наяву.
Все травы жизни скошены. Найдем еще траву.
Найдем траву счастливую, любимая моя.
Меж всеми некрасивыми уродом буду я.
Но тайна, тайна спрошена. И кто ответит мне...
Хорошие, хорошие. И будто все во сне.
---------------------------------------------
Иван Филипченко
Руският поет Иван Филипченко (Иван Гурьевич/ Григорьевич Филипченко) е роден през 1887 г. в с. Старохоперско, Саратовска губерния. Работил е от ранна възраст, учил е в Московския народен университет „А. Л. Шанявский”. Активно участва в революционното движение, член е на РСДРП от 1913 г. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Правда” през 1913 г., а в периода 1918-1928 г. е активен сътрудник на вестника. Членува в поетическото обединение „Кузница”. Автор е на стихосбирките „Эра славы” (1918 г.) и „Руки” (1923 г.). През 1936 г. след негова критика на политиката на Сталин е арестуван по скалъпено обвинение за участие в терористична организация, на 8 март 1937 г. е осъден на смърт, а на 9 март 1937 г. е разстрелян. През 1955 г. е реабилитиран.
НА ПРОЛЕТАРИАТА
Препуска бурята в безумен бяг,
глава отметнала на горда шия,
в небето змейски кичур волно вие,
осуква пръстени, спирали с мрак.
Бушуват дъбове, върби се свиват,
скрибуцат покриви, кълни мъгла,
табун лети в степта, наежил гриви,
към призив див пръхтят конете диви,
тръбят тревога конските гърла.
Стихиен стон на облаците сиви,
над пътищата се издига прах –
спирали в танц лудешки се завъртат,
в лазура сух рубежи къртят
без цел и спомен за предел и праг.
И виждаш ти:
в плътта на синевата
с всевластен порив врязва се орел,
криле с размах чутовен гневно мята,
чертае кръг, разрязва вододел,
сред облак като ладия лети.
Крила в небето разпростря
и спря
сред бурята – вековен знак велик,
над полк явил се символ многолик
с безбройни маси в земния ни свят –
титан ти там си – пролетариат,
венчан за слава.
Лети твой двойник същ.
Към битка величава
като орел могъщ
от нокти който бъдно ще пролее,
тъй ти
прострял криле над правоти,
през бурята към своя връх се рееш.
ПРОЛЕТАРИАТУ
Безумным бегом буря мчится вдаль,
Изгибом гордым запрокинув шею,
Вонзая в небо космы, точно змеи,
Витые кольца, серую спираль.
Бушуют дубы, в дуги гнутся ивы,
Срываются стропила кровель хат,
Табун летит по степи, вздыбив гривы,
Метая ржанье, дикие призывы,
Как труб тревогу, конских горл набат.
И облаков стихийные порывы,
И пыль, как облака, со всех дорог, –
Все в бешенстве, круженьи, пляске фурий,
По голубой сухой лазури
Бежит, не зная, где рубеж, порог.
И вижу я:
На синеву зенита
Властительно врывается орёл
В размахе крыл, разгневанно, открыто.
Круги чертя, разрезал, распорол
Средину туч, как лёгкая ладья.
Вдруг крылья в небе распластал
И стал
Недвижно в бурю, точно Знак векам,
Точно символ, явленный полкам
Мильонных масс, кем Шар Земной объят.
То образ Твой, титан-пролетариат
Венчанный славой.
То образ Твой, двойник.
Как он Ты величавый,
Как Ты орёл велик
В оружии когтистой оторочки,
Как Ты,
Простерший крылья правоты,
Средь бурь паришь на беспримерной точке.
1918 г.
---------------------------------------------
Игор Северянин
Руският поет, писател, драматург и преводач Игор Северянин (Игорь Васильевич Лотарёв/ Северянин) е роден на 4/16 май 1887 г. в Петербург. Редовно публикува поезия от 1904 г. Съосновател е на литературното направление егофутуризъм (1911 г.). От 1918 г. живее в Естония. Превежда поезия от френски, естонски, полски и югославски поети. Преводач и съставител е на антологията с естонски поети на руски език „Поэты Эстонии” (1928 г.). Гастролира в различни страни на Европа и изнася публични четения в Латвия, Литва, Полша, Германия, Дания, Чехословакия, Финландия, България, Румъния, Югославия, Франция и др. Автор е на над 50 стихосбирки, сред които „Зарницы мысли” (1908 г.), „А сад весной благоухает” (1909 г.), „Интуитивные краски” (1910 г.), „Весенний день” (1911 г.), „Качалка грёзэрки” (1912 г.), „С крестом сирени” (1913 г.), „Громокипящий кубок” (1913 г.), „Златолира” (1914 г.), „Victoria regia” (1915 г.), „Поэзоантракт” (1915 г.), „Ананасы в шампанском” (1915 г.), „Собрание поэз” (1918 г.), „За струнной изгородью лиры” (1918 г.), „Поэзо-концерт” (1918 г.), „Creme de Violettes” (1919 г.), „Puhajogi” (1919 г.), „Вервэна” (1920 г.), „Менестрель” (1921 г.), „Миррэлия” (1922 г.), „Падучая стремнина” (1922 г.), „Плимутрок” (1922 г.), „Фея Eiole” (1922 г.), „Соловей” (1923 г.), „Трагедия титана” (1923 г.), „Солнечный дикарь” (1924 г.), „Роса оранжевого часа” (1925 г.), „Колокола собора чувств” (1925 г.), „Рояль Леандра” (1925 г.), „Классические розы” (1931 г.), „Адриатика” (1932 г.), „Медальоны” (1934 г.), „Рояль Леандра” (1935 г.) и др. Умира на 20 декември 1941 г. в гр. Талин, Естония.
ДО МОРЕТО ТУЙ СТАНА
Миниатюрна поема
До морето туй стана, до дантелена пяна,
там каляските рядко пращат свой екипаж...
Свири властна кралица във високия замък
и Шопен като слуша, в нея влюби се паж.
Всичко бе много просто, всичко бе много мило:
тя помоли слугата да нареже зрял нар,
после с нар го почерпи и от пажа пи сили,
тя обикна го с огнен на сонатата чар.
След това се отдаде – бурно, с кралски оргазъм,
и заспа, бе робиня чак до изгрева наш...
До морето туй стана – с вълнолом тюркоазен,
с пяна нежна дантела и соната за паж.
ЭТО БЫЛО У МОРЯ
Поэма-миньонет
Это было у моря, где ажурная пена,
Где встречается редко городской экипаж...
Королева играла – в башне замка – Шопена,
И, внимая Шопену, полюбил ее паж.
Было все очень просто, было все очень мило:
Королева просила перерезать гранат,
И дала половину, и пажа истомила,
И пажа полюбила, вся в мотивах сонат.
А потом отдавалась, отдавалась грозово,
До восхода рабыней проспала госпожа...
Это было у моря, где волна бирюзова,
Где ажурная пена и соната пажа.
1910 г.
-----
ЗВЕЗДИ
Безсънна нощ е, с шампанско чаши
нощта налива – и с тост накрая –
за дан щастлива, за радост наша.
Звезди сияят.
Искри виното, виното съска.
Пламтят в окото копнежи жарки.
„Мечтите наши – ти каза дръзко –
звезди са ярки!”
Щастливи сълзи, от блян пропити...
Минути радост! За теб, за нас ли?
Запя зората. Блестят мечтите.
Звездите... гаснат.
ЗВЕЗДЫ
Бессонной ночью с шампанским чаши
Мы поднимали и пели тосты
За жизни счастье,за счастье наше.
Сияли звезды.
Вино шипело, вино играло.
Пылали взоры и были жарки.
„Идеи наши, – ты вдруг сказала, –
Как звезды – ярки!”
Полились слезы, восторга слезы...
Минуты счастья! Я вижу вас ли?
Запело утро. Сверкнули грезы.
А звезды... гасли.
1907 г.
-----
ПРОЛЕТЕН ДЕН
На скъпия К. М. Фофанов
Денят е пролетен и златен –
градът е в слънце цял обвит!
И пак съм аз: отново млад съм!
Отново влюбен и честит!
Душата пее, сякаш в рая,
на „ти” съм с всички и летя...
Какъв простор! Каква омая!
Какви са песни и цветя!
По-бързо – ямите прескачам!
По-бързо – към полята пак!
Жените с поглед мил закачам!
Дори с врага сега съм драг!
Шумете, пролетни дъбрави!
Расти, трева! Грей, люляк, с мен!
Виновни няма: само прави
сред този ден благословен!
* Литературно-художественный альманах „Иртышъ Омь” № 12, 2014.
ВЕСЕННИЙ ДЕНЬ
Дорогому К. М. Фофанову
Весенний день горяч и золот, –
Весь город солнцем ослеплен!
Я снова – я: я снова молод!
Я снова весел и влюблен!
Душа поет и рвется в поле,
Я всех чужих зову на „ты”...
Какой простор! какая воля!
Какие песни и цветы!
Скорей бы – в бричке по ухабам!
Скорей бы – в юные луга!
Смотреть в лицо румяным бабам!
Как друга, целовать врага!
Шумите, вешние дубравы!
Расти, трава! Цвети, сирень!
Виновных нет: все люди правы
В такой благословенный день!
1911 г.
-----
ПЕЕЩИТЕ ОЧИ
Арка от офика, порта минеш,
тръните встрани делят съдби.
Зад оградата – къщурка синя.
От комина облаче кълби.
Къща малка, само стая с кухня.
Чистота, уют и ред личи.
Тихо на прозорчето почукай:
ще запеят вътре две очи.
Пита те жена с напевен поглед
кой е твоят най-желан поет
и с усмивка те дарява после,
търпеливо чакаща ответ.
Назови любимото си име:
Надсън, Маларме или пък друг,
в къщичката с облак на комина
влязъл, гост почитан ще си тук.
Кажеш ли: „Не ме вълнува мене
ни един поет със своя стих!”,
тя, жената за поет родена,
като свещ изгася поглед тих.
В белите къдрици зад стъклото
мил уют ще се отдалечи,
няма да те питат за живота
пеещите й добри очи...
ПОЮЩИЕ ГЛАЗА
Над калиткой арка из рябины.
Барбарис разросся по бокам.
За оградой домик голубиный.
Дым из труб, подобный облакам.
Домик весь из комнаты и кухни.
Чистота, опрятность и уют.
Подойди к окну и тихо стукни:
За стеклом два глаза запоют.
Женщина с певучими глазами
Спросит, кто любимый твой поэт,
И, с улыбкой прислонившись к раме,
Терпеливо будет ждать ответ.
Назови, какое хочешь, имя:
Будь то Надсон или Маллармэ,
В дом, где облака таятся в дыме,
Будешь вхож, назвать себя сумев.
Если же ты скажешь: „Что мне в этом!
Знать стихов я вовсе не хочу”,
Женщина, рожденная поэтом,
Вдруг погасит взоры, как свечу.
И хотя бы кудри поседели
Пред стеклом, скрывающим уют,
О твоем тебя не спросят деле
Те глаза, которые поют...
1927 г.
-----
ВСИЧКИ ТЕ ГОВОРЯТ ЗА ЕДНО
На С. В. Рахманинов
Манастирските славеи пеят
като всеки друг славей в света,
казват: Само една радост грее –
тази радост искри в любовта...
Манастирската росна ливада,
пълна с ласкави нежни цветя,
казва: Тази заслуга изстрадай –
докосни любовта си с уста...
В манастирския лес езерата,
синева сбрали там век след век,
казват: Най е лазурно, когато
е обичан и влюбен човек...
ВСЕ ОНИ ГОВОРЯТ ОБ ОДНОМ
С. В. Рахманинову
Соловьи монастырского сада,
Как и все на земле соловьи,
Говорят, что одна есть отрада
И что эта отрада – в любви...
И цветы монастырского луга
С лаской, свойственной только цветам,
Говорят, что одна есть заслуга:
Прикоснуться к любимым устам...
Монастырского леса озера,
Переполненные голубым,
Говорят: нет лазурнее взора,
Как у тех, кто влюблен и любим...
1927 г.
-----
НЕ ПОВЕЧЕ ОТ СЪН
Присъни ми се дивен сън: сред път, в мъгла,
до мен девойка стихове на Блок четеше.
Летеше кончето. Скриптяха колела.
И капеха сълзи. С къдрици руси беше...
И нищо повече в съня си не видях...
Ала, разтърсен от вълнение дълбоко,
цял ден размислях в трепет, разтревожен бях
за странната припомняща си Блок девойка...
НЕ БОЛЕЕ, ЧЕМ СОН
Мне удивительный вчера приснился сон:
Я ехал с девушкой, стихи читавшей Блока.
Лошадка тихо шла. Шуршало колесо.
И слезы капали. И вился русый локон...
И больше ничего мой сон не содержал...
Но потрясенный им, взволнованный глубоко,
Весь день я думаю, встревожено дрожа,
О странной девушке, не позабывшей Блока...
1927 г.
-----
В ПАРКА ПЛАЧЕ МОМИЧЕНЦЕ
На Всеволод Светланов
В парка плаче момиченце: „Погледни, скъпо татенце,
лястовичката миличка е с пречупена лапичка –
ще превържа аз птичето бедно с меката кърпичка...”
И бащата, обичащ го, в изненада разтърсен бе
и прости всички следващи и капризи, и пакости
на прекрасната щерчица, състрадателно плакала.
В ПАРКЕ ПЛАКАЛА ДЕВОЧКА
Всеволоду Светланову
В парке плакала девочка: „Посмотри-ка ты, папочка,
У хорошенькой ласточки переломлена лапочка, –
Я возьму птицу бедную и в платочек укутаю...”
И отец призадумался, потрясенный минутою,
И простил все грядущие и капризы и шалости
Милой маленькой дочери, зарыдавшей от жалости.
1910 г.
-----
УВЕРТЮРА. АНАНАСИ В ШАМПАНСКО
Ананаси в шампанско! Ананаси в шампанско!
Удивително вкусно, искрометно, добро!
Цял съм в нещо норвежко! Цял съм в нещо испанско!
Вдъхновен съм от порив! И заострям перо!
Хвъркат аероплани! Пърхат автомобили!
Ветросвирят експреси! Платноходи свистят!
Някой тук е целуван! Там са някой пребили!
Ананаси в шампанско – пулс с вечерния свят!
В група с нервни девойки, в обществото им дамско,
аз бедите житейски претворих в блянофарс...
Ананаси в шампанско! Ананаси в шампанско!
От Москва – в Нагазаки! От Ню Йорк – чак до Марс!
УВЕРТЮРА. АНАНАСЫ В ШАМПАНСКОМ
Ананасы в шампанском! Ананасы в шампанском!
Удивительно вкусно, искристо; и остро;!
Весь я в чем-то норвежском! Весь я в чем-то испанском!
Вдохновляюсь порывно! И берусь за перо!
Стрекот аэропланов! Беги автомобилей!
Ветропросвист экспрессов! Крылолет буеров!
Кто-то здесь зацелован! Там кого-то побили!
Ананасы в шампанском – это пульс вечеров!
В группе девушек нервных, в остром обществе дамском
Я трагедию жизни претворю в грезофарс...
Ананасы в шампанском! Ананасы в шампанском!
Из Москвы – в Нагасаки! Из Нью-Йорка – на Марс!
1915 г.
-----
МАЛКА ЕЛЕГИЯ
На пръсти тя се спря пред мене
и устни ми дари безброй.
Аз я целувах уморено
сред влажен есенен покой.
Сълзите капеха беззвучно
сред влажен есенен покой.
Кадеше скучен ден – бе скучно,
бе сякаш немечтан развой.
МАЛЕНЬКАЯ ЭЛЕГИЯ
Она на пальчиках привстала
И подарила губы мне.
Я целовал её устало
В сырой осенней тишине.
И слёзы капали беззвучно
В сырой осенней тишине.
Гас скучный день – и было скучно,
Как всё, что только не во сне.
1909 г.
-----
ТИ ПРИ МЕН СЕ НЕ ВРЪЩАШ
На Злата
Ти при мен се не връщаш и при нашта Тамара,
дъщеричката мила, зайче тя е била:
ти сега имаш вила, а на обяд – омари,
теб сега те закрилят чужди, черни крила...
Ти при мен се не връщаш: пременена си в бархет,
който скрива безкрили рамене и коси.
Ти при мен се не връщаш: предсказател на карти
бързо само за рубла късен лъч угаси...
Ти при мен се не връщаш даже... даже за прошка,
но над гроба обидно в миг сълза ще тече...
Ти при мен се не връщаш, ти – в басмяната рокля,
в рокля радостно-жалка, сякаш бледо цветче.
Таз хартиена роза, помниш, бе безполезна!
Пред надгробната плоча ням животът лети!
Ти при мен се не връщаш: блян вълшебен изчезна –
аз умирам самотен, ще усетиш ли ти?!
ТЫ КО МНЕ НЕ ВЕРНЕШЬСЯ
Злате
Ты ко мне не вернешься даже ради Тамары,
Ради нашей дочурки, крошки вроде крола:
У тебя теперь дачи, за обедом – омары,
Ты теперь под защитой вороного крыла...
Ты ко мне не вернешься: на тебе теперь бархат;
Он скрывает бескрылье утомленных плечей.
Ты ко мне не вернешься: предсказатель на картах
Погасил за целковый вспышки поздних лучей!..
Ты ко мне не вернешься, даже... даже проститься,
Но над гробом обидно ты намочишь платок...
Ты ко мне не вернешься в тихом платье из ситца,
В платье радостно-жалком, как грошовый цветок.
Как цветок... Помнишь розы из кисейной бумаги?
О живых ни полслова у могильной плиты!
Ты ко мне не вернешься: грезы больше не маги, –
Я умру одиноким, понимаешь ли ты?!
1910 г.
-----
СЛЪНЦЕ И МОРЕ
Грей морето слънце, слънце грей морето...
Рой вълни ласкаят ясното светило,
влюбено го давят, в амфора го вместват;
сутрин се събуждаш – свети слънце мило!
Слънцето прощава, слънцето не съди,
любещо, морето пак ще го намери...
Туй било е вечно, вечно туй ще бъде,
сила слънчева море не ще измери.
СОЛНЦЕ И МОРЕ
Море любит солнце, солнце любит море...
Волны заласкают ясное светило
И, любя, утопят, как мечту в амфоре;
А проснешься утром, – солнце засветило!
Солнце оправдает, солнце не осудит,
Любящее море вновь в него поверит...
Это вечно было, это вечно будет,
Только силы солнца море не измерит!
1910 г.
-----
С ЖЕНА ВЪРВЕШЕ ТИ
С жена вървеше ти – и не отричай. Всичко аз видях, не говори.
Блондинка. Крехка. Черен бе костюмът й. Английски. С шапка на глава –
ажурна. Цялата в шибои. В портокаловите утринни зари
печални бяхте. Както аз! Край момини сълзи във влажната трева.
Не се изплаших – аз разбрах: ти мигновение бе, аз пък вечност бях.
И се усмихнах аз сред цветен плач, такава светла. И се разрази
в душата ми покой, в безкрая скрих се. Бях дете. И цяла вечер пях.
Да, ти с жена вървеше. После, без да искаш, погледа й просълзи.
И ТЫ ШЕЛ С ЖЕНЩИНОЙ
И ты шел с женщиной, – не отрекись. Я всё заметила, – не говори.
Блондинка. Хрупкая. Ее костюм был черный. Английский. На голове –
Сквозная фетэрка. В левкоях вся. И в померанцевых лучах зари
Вы шли печальные. Как я. Как я! Журчали ландыши в сырой траве.
Не испугалась я, – я поняла: она – мгновение, а вечность – я.
И улыбнулась я, под плач цветов, такая светлая. Избыток сил
В душе почувствовав, я скрылась в глубь. Весь вечер пела я. Была – дитя.
Да, ты шел с женщиной. И только ей ты неумышленно взор ослезил.
1912 г.
-----
АЗ ИСКАМ
Да простя ще опитам аз, виж,
тъй мушица прощава на свещ...
И макар че от теб съм далеч,
те очаквам да ме навестиш.
Пак гостувай ми, но без вражда,
без обиди, пронизващи там.
Аз желая... Аз мога... Аз знам...
Ще опитам аз да ти простя...
Я ХОЧУ
Я тебя постараюсь простить,
Как прощает свечу мотылек…
Пусть отныне тебе я далек,
Но приди же меня навестить.
Приходи, как бывало, гостить,
Не вверяйся обиды пращу.
Я хочу… я могу… я прощу…
Я тебя постараюсь простить…
1909 г.
-----
КАКВО Е ЖИВОТЪТ
Животът! В бъдното възторзи,
очакване на светли дни.
Смъртта от всичко ни разтрогва,
живота с гавра да сломи.
Като живота: скръбна близост
готов съм с теб да разцъфти...
Като смъртта: и зло, и низост,
и безсърдечна мъст си ти.
ЧТО – ЖИЗНЬ
Что – жизнь? грядущим упоенье
И ожиданье лучших дней.
А смерть – во всем разуверенье
И издевательство над ней.
И я – как жизнь: весь скорбь, весь близость
К тебе, готовый вновь расцвесть…
А ты – как смерть: вся зло и низость,
Вся – бессердечие и месть.
1908 г.
-----
ВИЕ СЪЩИТЕ
Вий, тез с кълбото мъртво на гърба ви стар,
напълнено Бог знай с какви ненужни вещи,
запалихте ли в себе си такъв пожар,
какъвто моят огън зад предела срещна?
Вий, тез, които учат, за да са глупци,
вий, неподготвените за възторг и чувства,
вий, пролетарии и ярки големци,
до новото разпятие не ще ви пусна.
Сияйното във вас събужда злобен стон –
господно или на поета в строфи само.
Помнете: вбит е там последният пирон,
кован за Кръста – и Голгота втора няма!
ВЫ, ТЕ
Вы, те, что носите на плечах мертвый шар,
Наполненный Бог весть какой ничтожной дрянью,
Сумели ли бы вы зажечь в себе пожар
Такой, как я зажег за недоступной гранью?
Вы, те, что учитесь, чтоб ничего не знать,
Вы, незнакомые с восторгом восприятья,
Вы, пролетарии и блещущая знать,
Я вас не допущу до нового распятья.
Все светозарное в вас пробуждает злость, –
Будь это Сам Господь или поэта строфы.
Но помните одно: забит последний гвоздь,
Что кован для Креста, – и нет второй Голгофы!
1909 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Аз не съм лъгал никога никого. Затова съм обречен да страдам.
* * *
Жена без минало е като риба без сол.
* * *
Оригинал, ти помръкна от копията!
* * *
Ние живеем точно като в неразтълкуван сън на една от удобните планети – има много, което изобщо не ни трябва, а това, което ни се иска, го няма!
* * *
За изтънчената жена нощта винаги ще бъде първа брачна...
* * *
Оправдаваш ли ти, че отново, толкова пъти разубеждавайки се, аз ти протегнах навярно цветя с отрова, че, може би, и ти след ден, след година или след десет години ще станеш чужда като всички, оправдаваш ли ти?
* * *
Жена, която разказва на външни лица за своя интимен живот, е способна да излезе от къщи без пола.
* * *
Аз ще пия живот от пълна чаша, докато смъртта не каже: „Време е!” Днес – каша от елда, а утре – пресен хайвер!
* * *
Любовта прилича на тройка препускащи коне, побесняла и палава, устремяваща ме към отплаващия кораб.
* * *
Има в тихия август, мечтателен и кротък, такава мека, напевна печал...
* * *
Жената трябва да има лунен характер. И в нея вечно да прозира пролетта...
* * *
Животът на един човек е по-скъп и по-прекрасен от целия свят.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Я не лгал никогда никому. Оттого я страдать обречён.
* * *
Женщина без прошлого – рыба без соли.
* * *
Оригинал, ты потускнел от копий!
* * *
Мы живем, точно в сне неразгаданном, на одной из удобных планет, много есть чего вовсе не надо нам, а того что нам хочется – нет!
* * *
Для утонченной женщины ночь всегда будет новобрачная…
* * *
Оправдаешь ли ты, что опять, столько раз разуверясь, я тебе протянул, может статься, с отравой цветы, что, быть может, и ты через день, через год или через десять лет станешь чуждой, как все, оправдаешь ли ты?
* * *
Женщина, рассказывающая посторонним о своей интимной жизни, способна выйти из дома без юбки.
* * *
Я выпью жизнь из полной чаши, пока не скажет смерть: „Пора!” Сегодня – гречневая каша, а завтра – свежая икра!
* * *
Любовь уподоблена тройке, взбешенной и шалой, стремящей меня к отплывающему кораблю.
* * *
Есть в тихом августе, мечтательном и кротком, такая мягкая, певучая печаль…
* * *
У женщины должен быть лунный характер, И чтобы в ней вечно сквозила весна...
* * *
Жизнь человека одного – дороже и прекрасней мира.
---------------------------------------------
Игор Терентиев
Руският поет, художник и театрален режисьор Игор Терентиев (Игорь Герасимович Терентьев) е роден на 17/29 януари 1892 г. в гр. Павлоград. Учи в юридическия факултет на Харковския университет (до 1912 г.), завършва юридическия факултет на Московския университет (1914 г.). Съосновател е на футуристичната група „41°” (1918 г.). Работи в Музея на художествената култура в Петроград (1923 г.), от 1924 г. е режисьор към Червения театър, а през следващите години гастролира с театрални постановки в Москва, Одеса и Харков, работи в днепропетровската Руска драма, създател е на Украинския младежки театър. Представител на последното поколение футуристи, той е сред изявените творци на руския литературен авангард. Автор е на стихосбирките „Херувимы свистят” (1919 г.) и „Факт” (1919 г.), на пиеси като „Джон Рид” (1927 г.), на теоретичните трудове „17 ерундовых орудий” (1919 г.), „А. Крученых грандиозарь” (1919 г.), „Рекорд нежности: Житие Ильи Зданевича” (1919 г.), „Трактат о сплошном неприличии” (1920 г.) и др. През 1931 г. е арестуван за противодържавни прояви, осъден е на 5 години и изпратен в трудов лагер в Беломорканал. През 1934 г. е освободен предсрочно, но през май 1937 г. отново е арестуван, осъден е по бързата процедура и на 17 юни 1937 г. е разстрелян в Бутирския затвор.
МОЕТО РОЖДЕСТВО
Във възторг от стила ми на писане
критикът ще излезе от църквата
да секвестира моето имущество
А аЗ
пробол с крак
ПАДАЩата земя
ще се обърна В КОРИТОТО като в гроб
ПОТЕН ОТ ЩАСТИЕ
покрит С ПЕРСийски ордени
и със златната РИБКА ще кИхна
ОЧИЛАтият Бог
ще ме уЩипе
и Ще регистриРа
да живее
МОЁ РОЖДЕСТВО
В восторге от моего почерка
критик выйдет из церкви
опечатать мое имущество
А я
ногой пРоткнУ
ПАДУЧУЮ землю
перевернусь в КОРЫТЕ как в могиле
ПОТНЫЙ ОТ СЧАСТЬЯ
весь в ПЕРСИДСКИХ орденах
и золотой ШПРОТЕ Чихну
Бог в ОЧКАХ
уЩипнет меня
и пропиШет
ЖитЬ
1919 г.
-----
ЛОШОТО И ДОБРОТО СЕ РАЗЛИЧАВАТ МНОГО МАЛКО
Лошото и доброто се различават много малко
Просто понякога всичко изглежда ясно
И Апухтин може да се чете с удоволствие
прибавяйки щипка джинджифил
А край диригентската палка витаят хипопотами
ПЛОХОЕ ОТЛИЧАЕТСЯ ОТ ХОРОШЕГО ОЧЕНЬ МАЛО
Плохое отличается от хорошего очень мало
Немудрено что иногда все кажется ясным
Можно читать Апухтина с удовольствием
Прибавляя щепотку сиролеха
А вокруг палочки дирижера витают бегемоты
1919 г.
-----
ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ
как добре пеят живите
Тропат по гарата прегърнали водката
ето обливат паважа с ХРЮД
издъхни пред фотоателието ИЛИ
Свърни зад ъгъла
пийни чай с въгленчета НА
кифла със смазка отдъхни си
СКАНДАЛДЖИЯ
здраве жилаем
ВИСОКОБОРОДИЕ
* Представител на последното поколение на руските футуристи, авторът е последовател на т.нар. заумен език и често моделира нови думи.
ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ
как хорошо поют живые
Топают с вокзала обнявшись водку
льЮт на мостовую ХРЮДЬ
здохни перед фотографическим кабинетом ИЛИ
Заверни заугол
выпей чаю с угольками НА
припомаженной Булке отдохни
СУТЯГА
здравия жлаем
ВЫСОКОБЛАЧИНЫГА
1919 г.
---------------------------------------------
Иля Еренбург
Руският писател, поет, преводач, публицист, фотограф и общественик Иля Еренбург (Илья Григорьевич Эренбург, рождено име Элиягу Гершевич Эренбург) е роден на 14/26 януари 1891 г. в Киев. През 1908 г. е арестуван за революционна дейност и е изпратен в затвор, а след освобождаването му емигрира във Франция. Първите си книги пише и издава в чужбина – стихосбирките „Стихи” (1910 г.), „Я живу” (1911 г.), „Будни” (1913 г.), книга с преводи на Франсоа Вийон (1913 г.) и др. В периода 1914-1917 г. е кореспондент на в. „Утро России” и в „Биржевые ведомости”, а след 1917 г. се връща в Русия. Отнася се критично към болшевиките и след стихосбирката си „Молитва о России” (1918 г.) през 1921 г. отново напуска страната, като до 1924 г. живее в Германия. През 1940 г. се връща в СССР. Автор е на над 70 книги, сред които стихосбирките „Верность” (1941 г.), „Свобода” (1943 г.), „Стихи о войне” (1943 г.), „Дерево” (1946 г.), „Стихи: 1938-1958” (1959 г.), философско-сатиричния роман „Необычайные похождения Хулио Хуренито и его учеников” (1922 г.), романите „Что человеку надо” (1937 г.), „Падение Парижа” (1941 г.), „Буря” (1946 г.), „Девятый вал” (1950 г.), повестта „Оттепель” (1954 г.), книги с разкази, публицистика, мемоари и др. Превежда от френски и испански език. Депутат е във Върховния съвет на СССР (от 1950 г.). Носител е на Сталинска награда за литература (1942 и 1948 г.), на Международна сталинска награда за укрепване на мира между народите (1952 г.), на два ордена Ленин (1944 и 1961 г.) и др.Умира на 31 август 1967 г. в Москва.
СЪБИРАШ КАМЪНИТЕ ПЪРВО
Събираш камъните първо,
ще дойде време да ги хвърляш.
Изучил всички времена
и казал: „Туй е на война!”,
аз тежки камъни събрах,
в сърцето си ги разпилях
и придойде по-тъмен мрак
с разхвърляния камънак.
Защо ми кимаш с жест познат
над тази яма от снаряд?
Не си пророк, не буйствай, че
си просто смахнато цветче!
ЕСТЬ ВРЕМЯ КАМНИ СОБИРАТЬ
Есть время камни собирать,
И время есть, чтоб их кидать.
Я изучил все времена,
Я говорил: „на то война”,
Я камни на себе таскал,
Я их от сердца отрывал,
И стали дни еще темней
От всех раскиданных камней.
Зачем же ты киваешь мне
Над той воронкой в стороне,
Не резонер и не пророк,
Простой дурашливый цветок?
1943 г.
-----
ЩОМ СВЪРШИ БОЯТ
Щом свърши боят, върху камък сяда
измъчен войн, потънал в пот и прах,
в очите му все още огън пада
и думи не на място пъдят страх.
Навярно да запуши ще поиска,
но не запалва, а се сеща той
как тежки житни класове е стискал,
къде открил е своя нов покой!
Недоверчиво ще огледа после
в познато село къщичка една,
неволно свойта буза ще докосне,
потръпнал от внезапна топлина.
КОГДА ЗАКОНЧЕН БОЙ
Когда закончен бой, присев на камень,
В грязи, в поту, измученный солдат
Глядит еще незрячими глазами
И другу отвечает невпопад.
Он, может быть, и закурить попросит,
Но не закурит, а махнет рукой.
Какие жал он трудные колосья,
И где ему почудился покой!
Он с недоверьем оглядит избушки
Давно ему знакомого села,
И, невзначай рукой щеки коснувшись,
Он вздрогнет от внезапного тепла.
1942 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Вие ме питате, какво искам? Много просто – да живея.
* * *
Човекът е по-слаб от муха и по-силен от желязо.
* * *
Трябва да умееш да си отиваш – това е най-важното.
* * *
Когато очевидците мълчат, се раждат легендите.
* * *
Не само гората расте неравно, а и хората.
* * *
Не се предавай жив, бягай, не плачи, не моли за милост.
* * *
Когато лъвът разговаря с тигъра, за заека е най-добре да мълчи.
* * *
Аз написах на един позив: „Господ е дал на немците три качества – ум, порядъчност и националсоциализам, но никой не притежава повече от две достойнства. Ако немецът е умен и националсоциалист, то той е непорядъчен, но ако той е умен и порядъчен, то той не е националсоциалист.”
* * *
Умолявам ви, не украсявайте тоягите с теменужки!
* * *
А кралството тук не присъства и Хамлет страда от себе си, не от епохата.
* * *
Да се движиш – това означава да живееш, а да седиш на едно място – това означава да умреш.
* * *
В продължение на много векове религията е изпълнявала ролята си да отслабва човешките емоции. За това тя създаде изкуството и сега умира от конкуренцията на собственото си дете.
* * *
Стига сте измервали града с крачки. Градът е тесен, но дълъг. Изобщо като живота.
* * *
– Какво ви е? Може би имате грип с усложнения?
– Имам любов с усложнения.
* * *
Да, вие няма да ме разберете. Може ли птицата да разбере, че рибата се задушава на свеж въздух, а рибата, че птицата загива във водата? Това са два свята. А аз? Аз, мой сърдити приятелю, имам и хриле, и бели дробове.
* * *
– Когато ни убият, хайде да легнем един до друг.
– Но ние ще паднем в ямата, както дойде. Как могат мъртвите да легнат един до друг?
– Могат. Ще застанем в края на гроба, ще се прегърнем и заедно ще паднем. Това е всичко.
* * *
Книгата трябва да възпитава, а не да обърква.
* * *
Ние сме листенца, а наоколо – урагани.
* * *
Слава богу, при съветската власт всичко е възможно.
* * *
Коротеев е умен човек, защо му е да казва това, което мисли?
* * *
Що се отнася до Русия, то аз вече чух за вашия странен обичай да излизате срещу картечниците с икони, и го отнасям към лошото развитие на мрежата от училища и железници.
* * *
– Кажи ми, в твоята велика страна свети ли слънце?
– Разбира се! Когато на небето има слънце, то свети.
– А вали ли дъжд в твоята велика страна?
– Що за въпроси? Когато вали дъжд, тогава той вали.
– А има ли в твоята велика страна дребен добитък?
– Да даде бог и на тебе толкова дребен добитък, колкото има в моята страна.
Замислил се царят на диваците, а след това казал:
– Знаеш ли какво, Александър Македонски, ако в твоята страна още свети слънцето и още вали дъжд, то това е само заради дребния добитък.
* * *
Той обичаше парите, обичаше ги предано, нежно, може даже да се каже, безкористно.
* * *
Това, което Гестапо наричаше работа, на всички други езици означаваше смърт.
* * *
Най-лошото от всичко – да се окажеш в дома си чужд човек.
* * *
Ако не може да се прескочи, трябва да се пропълзи.
* * *
Лесно се пости на двадесет години, но не и на шейсет.
* * *
Казах му вежливо, но в същото време развълнувано: „Вие напразно чакате. Готов съм. На вашите услуги съм. Ето моя паспорт, книжката ми със стихове, две фотографии, ето тялото и душата ми.”
* * *
Живеейки достатъчно години в Америка, от разказите на пристигащи и от вестникарски статии мистър Кул научи, че Европа е лишена от нравственост и организация. Двата могъщи лоста ва цивилизацията – библията и доларът – не вървели в Европа ръка за ръка.
* * *
Коне, опомнете се!
* * *
Човек се учи до смъртта си.
* * *
Свобода, която не е закърмена с кръв, а е получена даром, като бакшиш, издъхва.
* * *
Далеч преди нашето време, през 1870 г., Флобер написа: „Ние ще навлезем в ерата на глупостта. В ерата на утилитаризма, милитаризма и американизма.”
* * *
Той едновременно четеше Библията, диктуваше на стенографката писмо до министъра на изящните изкуство на Чили, слушаше по телефона цената на добитъка в Чикаго, беседваше с нас, пушеше дебела пура, ядеше рохко яйце и разглеждаше фотографията на някаква гърдеста актриса.
* * *
Алексей Спиридонович обичаше да изказва своето преклонение пред „шаячната Русия”, да противопоставя на тъпата и сита Европа нейната „смирена голота”. Той с нищо не се занимаваше и в анкетите на хотелите в графата „професия” гордо поставяше „интелигент”, с което доста смущаваше портиерите.
* * *
Четях и мислех: защо не съм се родил двайсет години по-рано? А работата не е в това. Всяка епоха проверява сърцето по своему, важно е не каква е епохата, а какво е сърцето.
* * *
Запомних още един разговор. Хеминтуей каза, че иначе критиците не са глупаци, а само се преструват на глупаци: „Аз прочетох, че всички мои герои са неврастеници. А че на земята има мръснишки живот – това не се брои. Най-общо те наричат «неврастения», когато на човек му е зле. Бикът на арената също е неврастеник, а на ливадата той е здрав младеж, ето в какво е работата...”
* * *
Вие десет пъти се разхождахте с мен в парка и нито веднъж не се сетихте, че можете нахално да ме целунете. Вие трябва да се ожените не за жена, а за някаква божа кравичка.
* * *
Всички министри, даже бъдещите, се разкайваха и обещаваха, бъдейки министри, да не бъдат министри.
* * *
Нима ще трогнеш тези изверги със сълзи. Ще мълчим! Ще бъдем горди!
* * *
Защо всички се ругаят?
* * *
Вече си създадох свои навици: даже обядвайки, аз презирам лошата материя.
* * *
Само в мъката се познават истинските отношения.
* * *
Аз съвсем случайно не умрях. Значи, длъжен съм да живея.
* * *
Ние останахме сами в този измислен и, според съвършено точните показания на всички руски писатели, несъществуващ в действителност град.
* * *
Къде, в кой бардак толкова мислят за похот, както в килията на аскета или в стаичката на старата мома?
* * *
Нима може да се чете Ницше или Шопенхауер, ако редом пищи бебе?
* * *
Когато четеш на глас стиховете на Ахматова, и то не в огромна зала, даже в тясна спалня – това е почти оскръбление, те трябва не да се говорят, а да се шепнат. А „камерен Маяковски” – това е явна безсмислица. Неговите стихове трябва да се крещят, тръбят, да изригват на площадите.
* * *
Нима е мислима свобода извън пълната хармония? Тя бързо се превръща в скрито робство. Аз ставам свободен, като потискам други. Много бързо можеш да се научиш да не ограничаваш себе си, но са нужни железни векове на ново нечувано изпитание, за да се изгуби волята да се притискат другите. Не вярвайте на прекрасните басни и въздишки за Елада. Историята е наложила своята преобразяваща завеса на свободния мъдър философ, чието отходно място е изкопал най-обикновен роб.
* * *
Измисленият бог все пак е нещо по-добро от обикновените хора.
* * *
Действието започва там, където свършва високоумното „но”.
* * *
Всички, които бяха в Звенигородския лагер, ги убиха през април 1942 г. Убиха осемдесетгодишната Хана Лернер, защото е твърде стара, и бебето Мани Финенберг – само на един месец, защото е твърде младо.
* * *
Париж миришеше на пудра, а след това на алкохол.
* * *
Случва се и храчката да заслужава уважение.
* * *
Аз свикнах със загубите, но все още не мога да се примиря: боли ме.
* * *
Човешките ценности – радостта от труда, борбата, любовта, изкуството – осъзнаваш не от училищните уроци и не от книгите, а от житейския опит. Но има и такива ценности, които започваш да разбираш в недоимък и в изолация.
* * *
Твърде много и дрипи, и поети, и жени, и цветя, и бутилки, и хора! Твърде много от всичко!
* * *
Мравунякът в гората няма да направи особено впечатление на случайния минувач – куп мравки и толкова. Ето и нашето гето – външно всичко е сиво, суетливо, наплашено, полугладно. А в действителност и в гетото животът е пълен с напрежения и трагедии.
* * *
Човекът не е добър и не е зъл: той може да бъде по-добър, може да бъде и много зъл.
* * *
Понякога човек по-добре разбира какво му трябва, отколкото всички лекари.
* * *
Щастието се вижда от сто версти, а мъката трябва да може да се подуши.
* * *
Видимо човекът е устроен така, че постоянно приема своите желания за действителност и често като лунатик прави крачка в празното, разбива се или се събужда с почупени кости.
* * *
Ако нямаш часовник, можеш да слушаш как шуми дъждът, защото никакви книги не могат да ти отнемат дъжда, а и усмивката те няма да ти отнемат, и греха няма да ти отнемат, и няма да ти отнемат любовта.
* * *
Напускането на живота никога не е съблазнявало французите: тях не ги притеглят нито небесата, нито манастирите, нито „кулите”. На французина му е скучно и празно без хора.
* * *
Човекът е сложно същество: не е птица и не е риба, живее в различни стихии, живее различен и различно. Но видимо почти на всеки му се случва поне веднъж в живота да се окаже отделен от самия себе си, от привичните си размисли и съмнения, от приятелския кръг, от своята вътрешна тема.
* * *
Особено мноброен бе митингът на министрите, тъй като на него бяха поканени бивши, настоящи и бъдещи министри.
* * *
И още имате писател... О, колкоте са трудни тези славянски имена! Спомних си! „Толстой” – това е нещо като нашия Дюма.
* * *
Тихо, гледайки ме в очите, той промълви: „Аз знам за кого ме вземате. Но него го няма.” Тези думи, които не се различават много от обичайните наставления на лекуващия ме лекар по нервни болести, ми се сториха като откровение – чудно и гнусно.
* * *
– У вас гадаят ли на маргаритки?
– Разбира се. „Обича – не обича, към сърцето притиска – праща по дяволите.”
– Това е по-добре, отколкото у нас. Френските девойки опитват да потъргуват със сърцето: „Немного, силно, безумно”. Немного... Според мен по-добре е „праща по дяволите”. Кажете ми тези думи на руски.
* * *
Ние имаме прекрасни поети и можем да се гордеем с много имена. На пищен бал ще идем с Балмонт, на научен диспут – с Вячеслав Иванов, на вещерско сборище – със Сологуб. С Блок ние никъде няма да идем.
* * *
Сърцето често е в несъгласие с разума: те са съпружеска двойка, която нито може мирно да съжителства, нито да се разведе.
* * *
Тоягата във всяка ръка е тояга – утешаваше ме той, – да стане мандолина или японско ветрило й е доста трудно.
* * *
Човекът в пустинята, който няма сили да вдигне клепачи (а Блок би трябвало да има много тежки клепачи) и който се е изморил да брои сипещите се между пръстите дни и години, малките изстинали песъчинки. Но някакви чудесни лъчи излизат от неговите пустеещи неживи очи. А ръцете притежават тайнствената сила докосвайки, ранявайки, убивайки – да милват.
* * *
Комплексът за малоценност често е свързан с комплекса за превъзходство и човек, който не е уверен в себе си, много често се държи надменно.
* * *
Да видиш истината, преди другите да я видят, е похвално, даже ако за това те ругаят. А да се греши е къде-къде по-лесно от всичко.
* * *
Ще кажа направо – да се влюбвам и да навивам часовника преди лягане, за мен е едно и също – в това се проявява навикът, уважението към нагласения не от мен механизъм.
* * *
Над тази книга умните ще се смеят, глупавите ще негодуват. Впрочем, и едните, и другите малко неща ще разберат.
* * *
Правителство без затвори е понятие извратено и неприятно, нещо като котарак с изрязани нокти.
* * *
Птиците летят, рептилиите пълзят. А човекът е не само всеядно същество, той наистина е вездесъщ – и лети високо, и умее да лази, това се знае от всички, ала не бива да се привиква, това всеки път изненадва не само детето, но и стария човек, отдавна изгубил дара на удивлението.
* * *
В живота често става така – научаваш цената на човек в труден час.
* * *
Ако човек за един живот мени кожата си безброй много пъти, почти като костюмите, то сърцето си той не може – то е едно.
* * *
Никого не ще унижи уважението към културата на други страни, вкл. и на тези, където още царуват доизживяващи своето време порядки.
* * *
На шестнадесет години той се влюби, започна да гледа към звездите и да мисли за вечността. Но след като изпита някакви временни наслади, забрави за звездите и вечността, отдалечи се от девиците и веднъж завинаги загуби вкус към това, което хората наричат „любов”.
* * *
Когато човек е щастлив, той може нищо да не прави. А в нещастието е нужна активност, колкото и илюзорна да е тя.
* * *
Не е истина, че не искам да живея, искам, само че е много, много трудно.
* * *
Той е напълно декласиран тип и потръпва на кръстопът.
* * *
Революцията – това е престъпление, комунизмът – това е детска измислица. Само невежите хора могат да вярват в утопия.
* * *
Аз чух как един персиец, седящ на последния ред, изслушвайки доклада за последствията от икономичсаката криза, любезно каза на млад индиец: „Много ли е приятно да се колят англичаните?”, на което онзи, с ръка на устата, прошепна: „Много!”
* * *
Защо да виждаш тридесет и три истини, ако не можеш да хванаш и да стиснеш в юмрук една, дори куца, но своя, кръвна, родна?
* * *
Аз биех немците и крещях, когато тръгвах в атака: „Съдът идва!”
* * *
Той не е подлец, а някакъв недовършен полуфабрикат на човек.
* * *
Аз често си мисля: какво ще бъде, когато тишината се върне на земята.
* * *
Погледнете, моите деца имат същите ръчички и крачка като вашите, те също искат да живеят!
* * *
Паметта съхранява едно, а пропуска друго.
* * *
О, какъв ужас! Ни природа, ни красота, ни любов, ни апетит – разписание ! Но попитайте, попитайте го – тогава защо да живее?
* * *
Съветкият човек се научи да управлява природата, но той трябва да се научи да управлява и своите чувства.
* * *
Диващината, ако е свързана с невежество, е обяснима; по-трудно е да се разбере в хора образовани, понякога надарени.
* * *
Само шизофреник може да работи и да трупа платната в шкафа.
* * *
Много по-добре е да се занимаваш с добра китайска главоблъсканица, отколкото цял живот да повтаряш едни и същи прискръбни фрази, които са известни на всички градски котки, да не говорим за кучетата.
* * *
А животът не е писател, той не се грижи за единството на стила; една глава той пише с усмивка, в друга преобръща душата на героя.
* * *
Не трябва да се пие толкова, след виното ти става тъжно.
* * *
Отмъщението – това е разплата със същата монета, разговор на същия език.
* * *
Може ли да се отговори на въпроса: какво е това човек и на какво той е способен? Да, на всичко, решително на всичко.
* * *
Сега всички крещят за изкуството и никой не го обича – такава е епохата.
* * *
Вижда се, че това е постоянна болест: бащите не могат да разберат децата.
* * *
За писателя е трудно да работи във вестник: той мисли, че е играч, а там той е само карта.
* * *
Никога не е съществувало, не съществува и едва ли ще съществува общество, лишено от пороци.
* * *
Не, аз просто се страхувах от хора, които могат да направят нещо не само със себе си, но и с другите.
* * *
Зад сложността на техниката понякога се крие душевна простота, а зад тази простота – истинска човешка сложност.
* * *
Изглежда, вие имате много време – цели двайсет и четири часа в денонощието.
* * *
Между другото, интересно е дали ти си бил там, когато маймуната е родила човека?
* * *
Понякога статуята се стопля, оживява от очите на посетителите в музея.
* * *
Светът трябва да се вижда такъв, какъвто той е, и да не се приема желаното за действително съществуващо.
* * *
Не опасността угнетява човека, а вътрешните обиди, обезверяването, усещането за собственото безсилие.
* * *
Но загиват светлите хора, а идеите са живи.
* * *
Да се преустрои човек е къде по-трудно, отколкото да се преустрои системата за управление на държавата.
* * *
Нима може да се съчувства на подвига на народа, на неговите жертви, на неговия труд? Може или ти самият да редиш тухли, или да мълчиш.
* * *
Вероятно, колкото повече обичаш човека, толкова по-трудно е да го разбереш.
* * *
Миналото се забравя; нещо може да се припомни, а останалото си е отишло завинаги.
* * *
Във време на големи изпитания всичко се проверява: и душевната чистота, и смелостта, и любовта.
* * *
Мемоаристите, убеждавайки ни, че описват безпристрастно епохата, почти винаги описват самите себе си.
* * *
Колко дребнаво е всичко това, за което плачем и на което се радваме! Колко беден и прозаичен е нашият живот!
* * *
Не трябва да се губи надеждата. Това е все едно да вземеш и да умреш двайсет години преди своята собствена смърт.
* * *
Има епохи, когато човек трябва да се снабди с два чифта очи – за другите и за себе си...
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Вы спрашиваете меня, что я хочу? Очень просто – жить.
* * *
Человек слабее мухи, и он сильнее железа.
* * *
Нужно уметь уходить – это самое важное.
* * *
Когда очевидцы молчат, рождаются легенды.
* * *
Не только лес растет неровно, но и люди.
* * *
Живым в руки не сдаваться, бежать, не плакать, не просить пощады.
* * *
Когда лев разговаривает с тигром, кажется, зайцу лучше всего молчать.
* * *
В одной листовке я писал: „Господь бог дал немцам три качества – ум, порядочность и национал-социализм, но никто не обладает больше, чем двумя достоинствами. Если немец умный и национал-социалист, то он непорядочный, но если он умный и порядочный, то он не национал-социалист”.
* * *
Умоляю вас, не украшайте палки фиалочками!
* * *
А королевство ни при чем, и Гамлет страдает от себя, не от эпохи.
* * *
Двигаться – это значит жить, а сидеть на одном месте – это значит умереть.
* * *
В течение многих веков религия честно исполняла свою роль разрядителя человеческих эмоций. Для этого она вырастила искусство и теперь умирает от конкуренции собственного детеныша.
* * *
Довольно мерить город шагами! Город узкий, но длинный. В общем как жизнь.
* * *
– Что с вами?.. Или у вас грипп с осложнением?
– У меня любовь с осложнением.
* * *
Да, вы меня не поймёте. Может ли птица понять, что рыба задыхается на свежем воздухе, а рыба, что птица гибнет в воде? Это два мира. А я? А у меня, мой сердитый друг, и жабры и лёгкие.
* * *
– Когда нас убьют, давай ляжем рядом.
– Мы упадем в яму, как попало. Как же мертвые могут лечь рядом?
– Могут. Мы встанем на краю могилы, обнимемся и вместе упадем. Вот и все.
* * *
Книга должна воспитывать, а не сбивать с толку.
* * *
Мы – листики, а кругом ураганы.
* * *
Слава богу, при советской власти все может быть.
* * *
Коротеев – умный человек, зачем ему говорить то, что он думает?
* * *
Что касается России, то я уже слыхал о вашем странном обычае выходить против пулеметов с иконами, и отношу его к плохому развитию сети школ и железных дорог.
* * *
– Скажи, а в твоей великой стране солнце светит?
– Еще бы! Когда на небе солнце, то оно светит.
– А дождь в твоей великой стране идет?
– Что за вопросы? Когда идет дождь, тогда он идет.
– А есть в твоей великой стране мелкий скот?
– Дай бог тебе столько мелкого скота, сколько в моей стране.
Задумался дикарский царь, а потом говорит:
– Знаешь что, Александр Македонский, если в твоей великой стране еще светит солнце и еще идет дождь, то это только ради мелкого скота.
* * *
Он любил деньги, любил преданно, нежно, можно даже сказать, бескорыстно.
* * *
То, что гестапо называло „работой”, на всех других языках означало смерть.
* * *
Хуже всего – оказаться у себя дома чужим человеком.
* * *
Если нельзя перепрыгнуть, надо перелезть.
* * *
Легко поститься в двадцать лет, но не в шестьдесят.
* * *
Вежливо, но в то же время взволнованно, сказал ему: „Вы напрасно ждете. Я готов. К вашим услугам. Вот мой паспорт, книжка со стихами, две фотографии, тело и душа”.
* * *
Прожив достаточное число лет в Америке, из рассказов приезжавших и газетных статей мистер Куль узнал, что Европа лишена нравственности и организации. Два могучих рычага цивилизации – библия и доллар не идут в ней рука об руку.
* * *
Лошадь, опомнитесь!
* * *
Человек учится до самой смерти.
* * *
Свобода, не вскормленная кровью, а подобранная даром, полученная на чаек, издыхает.
* * *
Задолго до нашего времени, в 1870 году, Флобер писал: „Мы вступим в эру глупости. В эру утилитаризма, милитаризма и американизма”.
* * *
Он одновременно читал библию, диктовал стенографистке письмо министру изящных искусств Чили, слушал по телефону цены на скот в Чикаго, беседовал с нами, курил толстую сигару, ел яйцо всмятку и разглядывал фотографию какой-то полногрудой актрисы.
* * *
Алексей Спиридонович любил высказывать свое преклонение перед „сермяжной Русью”, противопоставлять тупой и сытой Европе ее „смиренную наготу”. Ничем он не занимался и в анкетах гостиниц в рубрике „профессия” гордо ставил – „интеллигент”, чем немало смущал швейцаров.
* * *
Читал и думал: почему я не родился на двадцать лет раньше? А дело не в этом. Каждая эпоха проверяет сердце по-своему, важно не то, какая эпоха, а какое сердце.
* * *
Запомнился еще один разговор. Хемингуэй сказал, что критики не то дураки, не то прикидываются дураками: „Я прочитал, что все мои герои неврастеники. А что на земле сволочная жизнь – это снимается со счета. В общем, они называют «неврастенией», когда человеку плохо. Бык на арене тоже неврастеник, на лугу он здоровый парень, вот в чем дело…”
* * *
Вы десять раз со мной гуляли в парке, и ни разу вам не пришло в голову, что меня можно нахально поцеловать. Вы должны жениться не на женщине, а на какой-нибудь божьей коровке.
* * *
Все министры, даже будущие, каялись и обещали, будучи министрами, министрами не быть.
* * *
Разве этих извергов тронешь слезами. Будем молчать! Будем горды!
* * *
Почему все ругаются?
* * *
У меня уже сложились свои привычки: даже за обедом я презирал низкую материю.
* * *
Только в горе познаются настоящие отношения.
* * *
Я вполне случайно не умер. Значит, я должен жить.
* * *
Мы остались одни в этом вымышленном и, по совершенно точным показаниям всех русских писателей, не существующем на самом деле городе.
* * *
Где, в каком блудилище столько думают о похоти, как в келье аскета или в каморке старой девы?
* * *
Разве можно читать Ницше или Шопенгауэра, когда рядом пищит младенец?
* * *
Когда стихи Ахматовой читаешь вслух, не то, что в огромном зале, даже в тесной спаленке, – это почти оскорбление, их надобно не говорить, но шептать. А „камерный Маяковский” – это явная бессмыслица. Его стихи надо реветь, трубить, изрыгать на площадях.
* * *
Разве мыслима свобода вне полной гармонии? Она быстро превращается в cкрытое рабство. Я становлюсь свободным, угнетая другого. Очень быстро можно научитьcя не стеснять себя, но нужны железные века нового, неслыханного искуса, чтобы потерять волю теснить других. Не верьте прекрасным басням и вздохам об Элладе. История наложила свой преображающий флер на свободного мудрого философа, отхожее место которого выгребал самый обыкновенный раб.
* * *
Выдуманный бог все-таки хоть чем-нибудь да лучше обыкновенных людей.
* * *
Действие начинается там, где кончаются высокомудрые „но”.
* * *
Всех, кто был в Звенигородском лагере, убили в апреле 1942 года. Убили восьмидесятилетнюю Хану Лернер за то, что она слишком стара, и младенца Мани Финенберг – ему был месяц от роду – за то, что он слишком молод.
* * *
Париж пах пудрой, спиртом, потом.
* * *
Бывает, что и плевок заслуживает уважения.
* * *
Я привык к потерям и все же не могу примириться: больно.
* * *
Человеческие ценности – радость труда, борьбы, любовь, искусство – осознаешь не по школьным урокам и не по книгам, а по житейскому опыту. Но есть и такие ценности, которые начинаешь понимать в недостатке, в отлучении.
* * *
Слишком много и тряпок, и поэтов, и женщин, и цветов, и бутылок, и людей! Слишком много всего!
* * *
Муравейник в лесу на случайного прохожего не произведет особого впечатления – кучи муравьев, да и только. Вот и наше гетто – внешне все серо, суетливо, напугано, полуголодно. А на деле и в гетто жизнь полна напряжений и трагедий.
* * *
Человек не добр и не зол: он может быть добрым, может быть и очень злым.
* * *
Иногда человек лучше понимает, что ему нужно, чем все медики.
* * *
Счастье видно за сто вёрст, а горе нужно уметь разнюхать.
* * *
Видимо, человек устроен так, что неизменно принимает свои желания за действительность и часто, как лунатик, делает шаг в пустоту, разбивается или просыпается с переломанными костями.
* * *
Если у тебя нет часов, ты можешь слушать, как шумит дождь, потому что дождя у тебя не отнимут никакие книги, и улыбки они не отнимут, и греха не отнимут, и не отнимут они любви.
* * *
Отход от жизни никогда не соблазнял французов: их не тянуло ни на небеса, ни в скиты, ни в „башни”. Французу скучно, пусто без людей.
* * *
Человек – сложное существо: не птица и не рыба, он живет в различных стихиях, живет разным и по-разному. Но, видимо, почти каждому приходится хотя бы раз в жизни оказаться отлученным от самого себя, от привычных раздумий и сомнений, от круга друзей, от своей внутренней темы.
* * *
Особенным многолюдством отличался митинг министров, так как на него приглашались бывшие, настоящие и будущие министры.
* * *
И еще у вас писатель… О, как они трудны, эти славянские имена! Вспомнил! „Тольстой” – это вроде нашего Дюма.
* * *
Тихо, глядя мне в глаза, он промолвил: „Я знаю, за кого вы меня принимаете. Но его нет”. Слова эти, не слишком отличавшиеся от обычных наставлений лечившего меня доктора по нервным болезням, тем не менее показались мне откровением – дивным и гнусным.
* * *
– У вас гадают по ромашкам?
– Конечно. „Любит – не любит, к сердцу прижмет – к черту пошлет”.
– Это лучше, чем у нас. Французские девушки пробуют поторговаться с сердцем: „Немного, сильно, безумно”. Немного… По-моему, лучше „к черту пошлет”. Скажите мне эти слова по-русски.
* * *
У нас есть прекрасные поэты, и гордиться можем мы многими именами. На пышный бал мы пойдем с Бальмонтом, на ученый диспут – с Вячеславом Ивановым, на ведьмовский шабаш – с Сологубом. С Блоком мы никуда не пойдем.
* * *
Сердце часто в размолвке с рассудком: это супружеская пара, которая не может ни мирно сосуществовать, ни развестись.
* * *
Палка в любых руках палка, – утешал он меня, – сделаться мандолиной или японским веером ей весьма трудно.
* * *
Человек в пустыне, который не в силах поднять веки (а у Блока должны быть очень тяжелые веки) и который устал считать сыплющиеся между пальцами дни и года, мелкие остывшие песчинки, Но какие-то чудесные лучи исходят из его пустующих нежилых глаз. Руки обладают таинственной силой прикасаясь, раня, убивая – ласкать.
* * *
Комплекс неполноценности часто связан с комплексом превосходства, и человек, не уверенный в себе, сплошь да рядом держится надменно.
* * *
Увидеть истину прежде, чем ее видят другие, лестно, даже если за это ругают. А вот ошибаться куда легче со всеми.
* * *
Скажу прямо – влюбляться и заводить, ложась спать, часы, для меня одно и то же – в этом сказывается привычка, уважение к не мной налаженному механизму.
* * *
Над этой книгой умные будут смеяться, глупые негодовать. Впрочем, и те и другие мало что поймут.
* * *
Правительство без тюрьмы – понятие извращенное и неприятное, что-то вроде кота с остриженными когтями.
* * *
Птицы летают, рептилии ползают. А человек не только всеядное существо, он воистину всесущ – он и парит высоко, и умеет пресмыкаться; это известно всем, а привыкнуть к этому нельзя, это всякий раз поражает не только ребенка, но и старого человека, казалось бы давно потерявшего дар удивления.
* * *
Так в жизни бывает часто – цену человеку узнаешь в трудный час.
* * *
Если человек за одну жизнь бесконечное количество раз меняет свою кожу, почти как костюмы, то сердца он все же не меняет – оно одно.
* * *
Никого не принизит уважение к культуре других стран, в том числе и тех, где еще царят доживающие свой век порядки.
* * *
В шестнадцать лет он влюбился, стал глядеть на звезды и думать о вечности. Но, испытав кой-какие временные услады, о звездах и вечности забыл, от девицы спешно удалился и раз навсегда потерял вкус к тому, что люди зовут „любовью”.
* * *
Когда человек счастлив, он может ничего не делать. А в беде необходима активность, какой бы иллюзорной она ни была.
* * *
Неправда, что не хочется жить, хочется, только очень, очень трудно.
* * *
Он вполне деклассированный тип и содрогается на перепутье.
* * *
Революция – это преступление, коммунизм – это ребяческая затея. Только невежественные люди могут верить в утопии.
* * *
Я слыхал, как, один перс, сидевший в заднем ряду, выслушав доклад о последствиях экономического кризиса, любезно сказал молодому индийцу: „Очень приятно англичан резать”, – на что тот, приложив руку к губам, шепнул: „Очень”.
* * *
Зачем видеть тридцать три правды, если от этого не можешь схватить, зажать в кулак одну, пусть куцую, но свою, кровную, родную?
* * *
Я бил немцев и кричал, когда шел в атаку: „Суд идет!”
* * *
Он не подлец, а какой-то недоделанный, полуфабрикат человека.
* * *
Я часто думаю, что будет, когда вернётся на землю тишина?
* * *
Смотрите, у моих детей такие же ручки и ножки, как у ваших, они также хотят жить!
* * *
Память сохраняет одно, а пускает другое.
* * *
О, какой ужас! Ни природы, ни красоты, ни любви, ни аппетита – расписание! Но спросите, спросите его, – зачем тогда жить?
* * *
Советский человек научился управлять природой, но он должен научиться управлять и своими чувствами.
* * *
Дикость, если она связана с невежеством, объяснима; труднее её понять в людях образованных, порой одаренных.
* * *
Только шизофреник может работать и класть холсты в шкаф.
* * *
Гораздо лучше заниматься хорошенькой китайской головоломкой, нежели повторять всю жизнь одни и те же прискорбные фразы, которые известны всем гомельским кошкам, не говоря уже о собаках.
* * *
А жизнь не писатель, она не заботится о единстве стиля; одну главу она пишет с улыбкой, в другой выворачивает душу героя.
* * *
Нельзя столько пить, после вина становится грустно.
* * *
Месть – это расплата той же монетой, разговор на том же языке.
* * *
Можно ли ответить на вопрос: что такое человек, на что он способен? Да на все, решительно на все.
* * *
Теперь все кричат об искусстве и никто его не любит – такая эпоха.
* * *
Видно, это постоянная болезнь: отцы не могут понять детей.
* * *
Писателю трудно работать в газете: он думает, что он – игрок, а он только карта.
* * *
Никогда не существовало, не существует, да и вряд ли будет существовать общество, лишенное пороков.
* * *
Нет, я просто боялся людей, которые что-то могут сделать не только с собой, но и с другими.
* * *
За сложностью техники порой скрывается душевная простота, а за этой простотой – настоящая человеческая сложность.
* * *
У вас времени, кажется, много – двадцать четыре часа в сутки.
* * *
Кстати, интересно, был ли ты при том, как обезьяна родила человека?
* * *
Порой статуя теплеет, оживает от глаз посетителей музея.
* * *
Необходимо видеть мир таким, каков он есть, и не принимать желаемое за действительно существующее.
* * *
Не опасность пригнетает человека, а внутренние обиды, разуверения, ощущение собственного бессилия.
* * *
Но гибнут светлые личности, живы идеи.
* * *
Перестроить человека куда труднее, чем систему управления государством.
* * *
Разве можно сочувствовать подвигу народа, его жертвам, его труду? Можно либо самому класть кирпичи, либо молчать.
* * *
Должно быть, чем больше любишь человека, тем труднее его понять.
* * *
Прошлое забывается; кое-что можно припомнить, другое ушло навсегда.
* * *
В часы больших испытаний – все проверяется: и душевная чистота, и смелость, и любовь.
* * *
Мемуаристы, утверждая, что они беспристрастно описывают эпоху, почти всегда описывают самих себя.
* * *
Как мелко все то, о нем мы плачем, чему радуемся! Как бедна и прозаична наша жизнь!
* * *
Нельзя потерять надежду. Это все равно что взять и умереть за двадцать лет до своей собственной смерти.
* * *
Бывают эпохи, когда человеку необходимо обзавестись двумя парами глаз – для других и для себя…
---------------------------------------------
Иля Зданевич
Руският и френски поет, писател, драматург, художник, издател и теоретик на руския авангард Иля Зданевич (Илья Михайлович Зданевич / Ильязд) е роден на 9/21 април 1894 г. в гр. Тифлис (столицата на Грузия Тбилиси). Завършил е юридическия факултет на Петербургския университет (1916 г.). През 1916 г. издава единствен брой на в. „Бескровное убийство”. През 1917 г. основава литературното общество „Свобода искусству”, илюстрира и оформя книги. През 1920 г. емигрира в Турция, а от 1921 г. живее във Франция. Организира поетични четения, литературни кръжоци и изложби на руски художници, сприятелява се с много френски творци дадаисти и сюрреалисти. След 1927 г. работи като художник във фирма „Black Bel Air”, прераснала в компания „Шанел”, като от 1933 до 1937 г. е директор на един от заводите й. След 1940 г. се занимава с издателска дейност. Автор е на книгите с поезия, проза и литературознание „Наталия Гончарова. Михаил Ларионов” (1913 г.), „Зга Якабы” (1920 г.), „Лидантю фарам” (1923 г.), „Посмертные труды” (1928 г.), „Восхищение” (1930 г.), на пиесите „Янко круль албанскай” (1916 г.), „Асел напрокат” (1918 г.), „Остраф пасхи” (1919 г.), на библиофилските книги с поезия и проза „Афет” (1940 г., с илюстрации на П. Пикасо), „Rahel” (1941 г., с илюстрации на Л. Сюрваж), „Письмо” (1948 г., с илюстрации на П. Пикасо), „Приговор безмолвный” (1961 г.), „Бустрофедон в зеркале” (1971 г.) и др. Умира на 25 декември 1975 г. в Париж.
В СТЕПИТЕ
Гарван, разкъсвай метличини взори,
шир се е люшнала: тихо ще спя;
сини савани нощта ще затворят,
в облак луната студена се спря.
Черните призраци сън не тревожат,
бор омагьосан запял е – ти чуй...
Любят звездите, изгасват и може
в морно дихание край да е туй.
Мъка, тъга и тъга – непрестанно!
Младите кости в земята ще спят.
Имах приятели – вече ги нямам...
Брат мой, баща мой е родният кът.
Волна душата е. Плачат оврази,
залези гаснат. В колажа нелек,
степи, пристигам при ваште миражи!
Слънцето гине. Аз с него. Вовек.
В СТЕПЯХ
Ворон расклюй васильковые очи,
Ширь убаюкает: тихо усну;
Синим окутают саваном ночи,
Тучей холодной задернут луну.
Черные призраки сон не встревожат,
Слышишь, – поет околдованный бор…
Звезды полюбят, погаснут, быть может,
Томно овеяв дыханьями гор.
Горе, тоска – и тоска вы ушли ли?
Юные кости схоронит земля.
Были друзья, – да и те позабыли…
Брат мой, отец мой – родные поля.
Вольно душе. На просторе рыдая
Гаснет закат. Потонули года.
Степи, я к вам ухожу засыпая!..
Умерло солнце. Со мной. Навсегда.
1908 г.
---------------------------------------------
Иля Селвинский
Руският поет, писател и драматург Иля Селвински (Илья Львович Сельвинский) е роден на 11/24 октомври 1899 г. в гр. Симферопол. Завършил е Московския държавен университет през 1923 г. През двадесетте години публикува своите творби под псевдонима Эллий-Карл Сельвинский. Представител е на литературното течение конструктивизъм. Автор е на стихосбирките „Рекорды” (1926 г.), „Декларация прав поэта” (1930 г.), „Электрозаводская газета” (1931 г.), „Тихоокеанские стихи”, „Зарубежное”, „Военные стихи” (1941 г.), „Крым, Кавказ, Кубань” (1947 г.), на поемите и романите в стихове „Юность” (1920 г.), „Улялаевщина” (1927 г.), „Записки поэта” (1927 г.), „Пушторг” (1929 г.), „Челюскиниана” (1938 г.), „Арктика” (1960 г.), „Три богатыря” и др., на пиесите „Командарм 2” (1928 г.), „Пао-Пао” (1932 г.), „Умка – Белый Медведь” (1933 г.), „Рыцарь Иоанн” (1937 г.), „Бабек” (1941 г.), „Генерал Брусилов” (1943 г.), „Ливонская война” (1944 г.), „Читая Фауста” (1947 г.), „От Полтавы до Гангута” (1949 г.), „Большой Кирилл” (1957 г.), „Человек выше своей судьбы” (1962 г.), „Царевна-Лебедь” (1968 г.) и др. Сред книгите му с проза най-популярни са „Кодекс конструктивиста” (1928 г.), автобиографичната повест „Черты моей жизни” (1959 г.), разработката по теория на стиха „Студия стиха” (1962 г.), автобиографичният роман „О, юность моя!” (1966 г.). Умира на 22 март 1968 г. в Москва.
ДУЕЛ
Дуел... По дяволите, как дуел?
Та в крайна сметка бих видял в двубоя
пред себе си омразна грозна цел
и следвайки презрението свое,
до Лермонтов бих стрелял над човек
или сред ризницата като Пушкин.
Но що за глупост в битка да се мушкаш
и да рискуваш в наш просветен век!
По-просто е врага да впримчиш в ласо,
желателно е тайно, зад стена,
от името на трудовата класа,
зовейки православни времена.
Доволни сме – към дъното се носи
прославеният ваш поет и в смут
с осанката на тежък броненосец
се дави в залеза на своя път.
Отива корпусът му в дълбина,
до него плуват плъхове и бъчви.
Но и взривен, не спира той война,
последното оръдие насочва.
Наоколо – тълпа. Дивее тя:
Могъщ е старецът. Не се прегъва.
И затова към дъното летя,
под грохот на овации потъвам.
Дуел? По дяволите тоз дуел!
ДУЭЛЬ
Дуэль... Какая к черту здесь дуэль?
На поединке я по крайней мере
Увидел бы перед собою цель
И, глубину презрения измерив,
Как Лермонтов бы мог ударить вверх
Или пальнуть в кольчужницу, как Пушкин...
Но что за вздор сходиться на опушке
И рисковать в наш просвещенный век!
Врагу сподручней просто кинуть лассо,
Желательно тайком, из-за стены,
От имени рабочего-де класса,
А то и православной старины.
Отрадно видеть, как он захлебнется,
Вот этот ваш прославленный поэт,
И как с лихой осанкой броненосца
Красиво тонет на закате лет.
Бушприт его уходит под волну,
Вокруг всплывают крысы и бочонки.
Но, подорвавшись, он ведет войну,
С кормы гремя последнею пушчонкой.
Кругом толпа. И видят все одно:
Старик могуч. Не думает сдаваться.
И потому-то я иду на дно
При грохоте восторженных оваций.
Дуэль? Какая к черту здесь дуэль!
1960 г.
-----
КАКВО Е ЛЮБОВ?
В ранното детство,
когато слагах куклата си да спи
и я завивах с одеялцето,
на мен също ми ставаше топло...
Не разбирах тогава,
че това е любовта.
ЧТО ТАКОЕ ЛЮБОВЬ?
В раннем детстве,
Когда я укладывал куклу спать
И накрывал ее одеяльцем,
Мне самому становилось тепло...
Не понимал я тогда,
Что это и есть любовь.
---------------------------------------------
Инокентий Анненский
Руският поет, драматург, литературен критик и преводач Инокентий Аненски (Иннокентий Фёдорович Анненский) е роден на 20 август/1 септември 1855 г. в гр. Омск. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1879 г.). Работи като гимназиален преподавател по древни езици и руска словесност, окръжен инспектор по образованието, директор на царскоселската гимназия и университетски лектор. Превежда творчеството на Еврипид, Хораций, Гьоте, Мюлер, Хайне, Бодлер, Верлен, Рембо, Рение и др. Автор е на стихосбирката „Тихие песни” (1904 г.), на книгите с публицистика и литературна критика „Античная трагедия” (1902 г.), „Книга отражений” (1906 г.), „Вторая книга отражений” (1909 г.), на пиесите „Меланиппа-философ” (1901 г.), „Царь Иксион” (1902 г.), „Лаодамия” (1906 г.) и „Фамира-кифаред” (1906 г.). Един от видните представители на руския символизъм, поезията му е наситена с поетично трагично напрежение и тънък психологизъм. Умира на 30 ноември/13 декември 1909 г. в Петербург. Лириката му е събрана в стихосбирките „Кипарисовый ларец” (1910 г.) и „Посмертные стихи” (1923 г.).
МИЛИЧКА, СКЪПИЧКА
„Миличка, скъпичка, где си била
нощем сред тази виелица?”
„Пътят светлее в нощта и с крила
ходих при дядо на мелница!”
„Миличка, скъпичка, аз не разбрах,
с думи кажи ми откритички.
С кой през нощта там отиде без страх?”
„С кой съм била ли? Бях с житото!”
„Миличка, скъпичка, нощем защо?
И на кого ли е житото?”
„Житото, питаш ти? Твое е то!
Впрочем, не ме и попитаха...”
„Миличка, скъпичка, где е брашното,
що под престилка бе скрила ти?”
„Под колелото във вира дълбок е...
Беше с наследник плешивият...”
МИЛАЯ
„Милая, милая, где ж ты была
Ночью в такую метелицу?”
„Горю и ночью дорога светла,
К дедке xодила на мельницу.”
„Милая, милая, я не пойму
Речи с словами притворными.
С чем же ты ночью xодила к нему?”
„С чем я xодила? Да с зернами.”
„Милая, милая, зерна-то чьи ж?
Жита я нынче не кашивал!”
„Зерна-то чьи, говоришь? Да твои ж...
Впрочем, xозяин не спрашивал...”
„Милая, милая, где же мука?
Куль-то, что был под передником?”
„У колеса, где вода глубока...
Лысый сегодня с наследником...”
-----
СТАРИТЕ ЕСТОНКИ
Из стиховете на кошмарната съвест
Щом са нощите мрачни и глухи
и сънят лющи прежни отломки,
знай, пристигат стариците тука,
тези стари от Ревел естонки.
Ето, влизат, мълчат, ще приседнат,
в дълъг плен ще ме вее омраза;
те с одежди са тъмни и бедни,
цепеници в торбите си пазят.
Зная, в тягостен ужас ще крета
утре моят животец тревожен...
Колко пъти зовях: „Забравете...”,
срещнал тяхното нямо: „Не можем!”
Вяра в тези лица е зарита,
мъртви тайни в сърцата потайни...
Те не гледат към мене – заплитат
свойте сиви чорапи безкрайни.
Те учтиви са – сдържано кимат...
Не плаши се, седни на кревата...
Вий, естонки, май бъркате? Има
по-виновни от мен на земята.
Но дошли сте, добре, да побъбрим,
не тиктака човек, а споделя.
Може би ще поплачете мъдро?
Ще похленчите, спомени сплели?
Вятър бил е очите ви – пъпки
от брези край надгробни могили...
Вий мълчите, печални тук кукли,
синовете... Не съм ги убивал...
Аз, напротив, аз жалех ги много,
състрадателна преса изчитах,
аз се молех за смелите Богу,
бях свещеник сред зяпащ всезрител.
С гняв естонките брулят ме звънко:
„Що за жалост към тях, що за тихост,
щом ръцете ти пръстите тънки
ни веднъж на юмрук не присвиха?
Спи, палачо, с палачката спете!
Сън безгрижен в живота любовен!
Ти, о, нежен си, кротък си, свестен,
няма в целия свят по-виновен!
Добродетел ли... Кротко да спинкаш...
Ослепели от плетки, плетеме...
Ето, чакай – доплитаме примка,
с нея нашата прошка ще вземеш...”
Пак е тънък, оскъден сънят ми
с мойте паяшки прежни отломки...
Как е тъжно това... В мрак ловят ме
натрапчивите стари естонки...
* Ревел – старинен град на южния бряг на Финския залив, основан през 1219 г., военно и търговско пристанище.
СТАРЫЕ ЭСТОНКИ
(Из стихов кошмарной совести)
Если ночи тюремны и глухи,
Если сны паутинны и тонки,
Так и знай, что уж близко старухи,
Из-под Ревеля близко эстонки.
Вот вошли, – приседают так строго,
Не уйти мне от долгого плена,
Их одежда темна и убога,
И в котомке у каждой полено.
Знаю, завтра от тягостной жути
Буду сам на себя непохожим...
Сколько раз я просил их: „Забудьте...”
И читал их немое: „Не можем”.
Как земля, эти лица не скажут,
Что в сердцах похоронено веры...
Не глядят на меня – только вяжут
Свой чулок бесконечный и серый.
Но учтивы – столпились в сторонке...
Да не бойся: присядь на кровати...
Только тут не ошибка ль, эстонки?
Есть куда же меня виноватей.
Но пришли, так давайте калякать,
Не часы ж, не умеем мы тикать.
Может быть, вы хотели б поплакать?
Так тихонько, неслышно... похныкать?
Иль от ветру глаза ваши пухлы,
Точно почки берез на могилах...
Вы молчите, печальные куклы,
Сыновей ваших... я ж не казнил их...
Я, напротив, я очень жалел их,
Прочитав в сердобольных газетах,
Про себя я молился за смелых,
И священник был в ярких глазетах.
Затрясли головами эстонки.
„Ты жалел их... На что ж твоя жалость,
Если пальцы руки твоей тонки,
И ни разу она не сжималась?
Спите крепко, палач с палачихой!
Улыбайтесь друг другу любовней!
Ты ж, о нежный, ты кроткий, ты тихий,
В целом мире тебя нет виновней!
Добродетель... Твою добродетель
Мы ослепли вязавши, а вяжем...
Погоди – вот накопится петель,
Так словечко придумаем, скажем...”
Сон всегда отпускался мне скупо,
И мои паутины так тонки...
Но как это печально... и глупо...
Неотвязные эти чухонки...
-----
СРЕД СВЕТОВЕТЕ
Сред светове и светлини в захлас
една Звезда ще следвам неотлъчно...
Не затова, че я обичам аз,
а другите защото ме измъчват.
Съмнение когато натежи,
от Нея отговори ще копнея,
не затова, че в светлина кръжи,
щом блясъци не са ми нужни с Нея.
СРЕДИ МИРОВ
Среди миров, в мерцании светил
Одной Звезды я повторяю имя…
Не потому, чтоб я Её любил,
А потому, что я томлюсь с другими.
И если мне сомненье тяжело,
Я у Неё одной ищу ответа,
Не потому, что от Неё светло,
А потому, что с Ней не надо света.
1909 г.
-----
МЪЧИТЕЛЕН СОНЕТ
Едва на рой пчели жуженето престава,
и тъпият комар досадно зазвъня...
Какви измами, о, сърце, ти не прощаваш
сред пустата тревожна тягост на деня?
Под жълтата жарава искам сняг стопен
през потното стъкло с проблясваща забрава,
тъй близко да е кичурът коса до мен,
до мен тъй близко да трепти и се развява.
Аз искам димни облаци от висоти
погаснали, в които миналото друм е,
притворени очи и песни от мечти,
и песни от мечти, неопознали думи...
О, дай ми само миг – в живота, не в съня,
да стана огън или в жар да изгоря!
МУЧИТЕЛЬНЫЙ СОНЕТ
Едва пчелиное гуденье замолчало,
Уж ноющий комар приблизился, звеня…
Каких обманов ты, о сердце, не прощало
Тревожной пустоте оконченного дня?
Мне нужен талый снег под желтизной огня,
Сквозь потное стекло светящего устало,
И чтобы прядь волос так близко от меня,
Так близко от меня, развившись, трепетала.
Мне надо дымных туч с померкшей высоты,
Круженья дымных туч, в которых нет былого,
Полузакрытых глаз и музыки мечты,
И музыки мечты, еще не знавшей слова…
О, дай мне только миг, но в жизни, не во сне,
Чтоб мог я стать огнем или сгореть в огне!
---------------------------------------------
Ирина Одоевцева
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
НЕ, НЯМА ДА СЪМ ЗНАМЕНИТА
Не, няма да съм знаменита.
Не ще ме увенчае слава.
Аз – сянка на архимандрита,
на сан за слава нямам право.
Ни Гумильов, ни злата преса
талант да видят в мен не могат.
Аз мъничка съм поетеса
с огромна фльонга.
НЕТ, Я НЕ БУДУ ЗНАМЕНИТА
Нет, я не буду знаменита.
Меня не увенчает слава.
Я – как на сан архимандрита
На это не имею права.
Ни Гумилев, ни злая пресса
Не назовут меня талантом.
Я – маленькая поэтесса
С огромным бантом.
---------------------------------------------
Клара Арсенева
Руската поетеса и преводачка Клара Арсенева (Клара Соломоновна Арсенева-Букштейн) е родена през 1889 г. в гр. Тифлис (Тбилиси), Грузия. Първите й поетични публикации са от 1913 г. Учи в историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Публикува стихове в списания и антологии като „Восемьдесят восемь современных стихотворений, избранных З. Гиппиус”, „Рудин”, „Журнал журналов” и др. Превежда на руски поезия от арменски, грузински и френски поети. Авторка е стихосбирките „Стихи о жизни” (1916 г.), „Стихи” (1920 г.), „Весна на окне” (1958 г.) и „Сокровенные просторы” (1968 г.) и на спомени за Александър Блок. Умира през 1972 г. в Москва.
МЯРКАТ СЕ ФЕНЕРИ НА УЛИЦАТА КЪСА
Мяркат се фенери на улицата къса,
здрачът стана кратък, по-уханни дните.
С рибени опашки глината поръсил,
белите фасади разкраси строител
и тераса вдигна над крайбрежна пустош,
ярките лалета огради със сиво.
Само път крайморски погледа обръща
и надува свирки ивица мъглива.
Светлокос приятел уморено рече:
„Разкажи за кулите в града задморски,
как сред долината черен нефт протече
и жълтее в храма златоносен восък.”
ФОНАРИ ВИСЕЛИ НА УЛИЦЕ НЕДЛИННОЙ
Фонари висели на улице недлинной,
Дни душистей стали, сумерки короче.
Рыбьими хвостами, всплесками из глины,
Белые фасады разукрасил зодчий;
Выдвинул террасу на пустое взморье,
Вычернил решетки цветников тюльпанных.
Только путь приморский пропадал во взоре,
И свистки кричали в полосе туманной.
Друг светловолосый говорил устало:
„Расскажи о вышках в городе заморском,
Как одна долина нефтью протекала,
И в червонном храме светят желтым воском”.
-----
ПО ПЪТИЩАТА ГОРСКИ
По пътищата горски машини пръст разравят.
Но с насипи отделят разлятата вода.
На стълбище таванско две кани ще поставя
от синя глина, пълни с живителни цветя.
Крещят пред огнен залез чудовищата горски,
в мазата ще отпием от старите вина
и често ще покрива таванските прозорци
студената и тежка синееща мъгла.
От диви боровинки направих си букетче
и купих кожи фински за зимни широти...
Но кой ли змеегласен излиза всяка вечер
и вие като куче пред чуждите врати?
ДОРОГАМИ ЛЕСНЫМИ
Дорогами лесными тревожный свист машины.
Но насыпь отделили плеснеющей водой.
На лестнице чердачной поставлю два кувшина
Наполненных цветами, из глины голубой.
Кричат лесные змеи, блестят перед закатом,
А в погребе распили старинное вино,
И часто заплывает туманом синеватым,
Холодным и тяжелым чердачное окно.
Лесную голубику развесила пучками
И шкур к зиме купила у финского купца...
Но кто, змееголосый, выходит вечерами
И свищет пса у двери соседнего крыльца?
---------------------------------------------
Константин Антипов
Руският поет, публицист и преводач Константин Антипов (Константин Михайлович Антипов) е роден на 26 декември 1882/7 януари 1883 г. в Петербург. Като студент многократно е арестуван за участие в антидържавни митинги. Завършва Киевския университет (1910 г.). Първите му публикации са в сп. „Стрелы” през 1905 г. Публикува стихотворения, фейлетони, памфлети, басни и епиграми в издания като „Сатирикон”, „Известия ВЦИК”, „Новый Сатирикон”, „Час полуденный”, „Стрекоза”, „Будильник”, „Солнце России”, „Сеиний журнал”, „Лукоморье”, „Божья коровка”, „Грядущий день”, „Журнал для всех” и др. Ползва литературните псевдоними Красный, А. Зарницын и др. Превежда западноевропейска поезия, през 1910 г. издава сборника „Молодые немецкие поэты”. От 1917 до 1919 г. завежда отдели във в. „Беднота”, сп. „Свободный час” и в. „Коммунар”. Умира в началото на декември 1919 г. в с. Раевка, Уфимска губерния. Негови стихове и поетични преводи са включени в сборници като „Поэзия Революционного Социализма” (1919 г.), „Поэты Сатирикона. Русская сатира 1908-1917 гг.” (1974 г.), „Русские писатели. 1800-1917” (1989 г.) и др.
ПЕСНИЧКА НА НЯКАКВА ПТИЧКА
С черен блик крила са бяли,
глас и силен, и красив.
Песен, ах, не би изпяла
с пъстър даден ти мотив!
Щом опиташ звуци святи
зов сърдечен да гласи –
в миг подрязват ти перата,
и главата си пази...
Затова аз, птичка здрава,
предпазливо с клюн еча:
дреболии ще възпявам,
важното ще премълча.
ПЕСЕНКА НЕКОЕЙ ПТИЧКИ
Крылья – белы с черной рябью,
Голос силен и красив.
Ах! – не петь бы песню рабью
На заказанный мотив!
А попробуй звуки вверь я
Зову сердца своего –
Обкарнают живо перья,
Да и голову... того.
Оттого-то мощным клювом
Осторожно я стучу:
Про пустяк всегда спою вам,
А о важном – промолчу.
1909 г.
---------------------------------------------
Константин Балмонт
Руският поет-символист, литературен критик, публицист и преводач Константин Балмонт (Константин Дмитриевич Бальмонт) е роден на 3/15 юни 1867 г. в с. Гумнишчи, Владимирска губерния, в дворянско семейство. Първите му отпечатани стихотворения са в сп. „Живописное обозрение” през 1885 г. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1886-1887 г.), но е изключен за участие в студентски вълнения. През 1906 г. емигрира във Франция, през 1913 г. се връща в Русия, но скоро отново напуска страната. Автор е на над 35 стихосбирки, между които „Сборник стихотворений” (1890 г.), „Под северным небом” (1894 г.), „В безбрежности мрака” (1895 г.), „Тишина” (1898 г.), „Горящие здания” (1900 г.), „Будем как солнце” (1903 г.), „Только любовь” (1903 г.), „Литургия красоты” (1905 г.), „Фейные сказки” (1905 г.), „Злые чары” (1906 г.), „Стихотворения” (1906 г.), „Жар-птица” (1907 г.), „Песни мстителя” (1907 г.), „Три расцвета” (1907 г.), „Хоровод времён” (1909 г.), „Зелёный вертоград” (1909 г.), „Звенья. Избранные стихи. 1890-1912” (1913 г.), „Белый Зодчий” (1914 г.), „Ясень (Видение древа)” (1916 г.), „Сонеты Солнца, мёда и Луны” (1917 г.), „Перстень” (1920 г.), „Семь поэм” (1920 г.), „Солнечная пряжа” (1921 г.), „Гамаюн” (1921 г.), „Дар земли” (1921 г.), „Светлый час” (1921 г.), „Песня рабочего молота” (1922 г.), „Марево” (1922 г.), „Под новым серпом” (1923 г.), „Моё – ей (Россия)” (1924 г.), „В раздвинутой дали” (1929 г.), „Соучастие душ” (1930 г.), „Северное сияние” (1931 г.), „Голубая подкова” (1937 г.), „Светослужение” (1937 г.) и др., на 20 книги с проза, на книги с мемоари, филологически трактати, историко-литературни изследвания, критически есета и с преводи от над 15 езика. Живее в различни страни, сътрудничи на литературни издания във Франция, Германия, България, Литва, Латвия, Полша, Чехословакия, Естония, Италия, САЩ и др., чете лекции в Сорбоната, обикаля света. През 1929 г. живее в България и превежда български народни песни, които издава през 1930 г. в книгата „Златен сноп на българската поезия” („Золотой сноп болгарской поэзии”). Умира в предградието на Париж Нуази ле Гран на 23 декември 1942 г.
ЗОВ ОТ БОЛКА
Аз – зов от болка, аз – вик в тъга.
Аз – камък, паднал насред река.
Аз – стрък приведен в потаен мир.
Аз – образ бледен под водна шир.
Аз лек съм призрак, в два свята жив.
Аз – взор към приказка. Поглед див.
Аз – знак заветен, и само с мен
зовеш сърцето: „Към свят свещен!”
ВОЗГЛАС БОЛИ
Я возглас боли, я крик тоски.
Я камень, павший на дно реки.
Я тайный стебель подводных трав.
Я бледный облик речных купав.
Я легкий призрак меж двух миров.
Я сказка взоров. Я взгляд без слов.
Я знак заветный, – и лишь со мной
Ты скажешь сердцем: „Есть мир иной”.
-----
МРАЧЕН СЪН
Помислих, че Русия аз не съм напускал
и че промени пред Русия не стоят.
И гълъби си има. И змии изкусни.
И много вълци. И затвори редом бдят.
Калта на „Ревизор”. И гоголевски ужас.
И Глеб Успенски жив е. Жив е и Шчедрин.
Понякога пожар ще блесне, вече нужен,
и пак ще падне вдън земята беден син.
Там зад прозореца крещят. Пожар! Гориме!
Нечакан гост пристига. Този син мундир!
Учтив човек. Любезен, истински активен.
От ваште дневници ще си направи пир.
На версти сто кръжат неправди, спор, зулуми
и на хиляда врат обида и беда.
Бръмчат като мухи досадни празни думи.
И кръв тече безчет. Сълзи – като вода.
ДУРНОЙ СОН
Мне кажется, что я не покидал России,
И что не может быть в России перемен.
И голуби в ней есть. И мудрые есть змии.
И множество волков. И ряд тюремных стен.
Грязь „Ревизора” в ней. Весь гоголевский ужас.
И Глеб Успенский жив. И всюду жив Щедрин.
Порой сверкнет пожар, внезапно обнаружась,
И снова пал к земле земли убогий сын.
Там за окном стоят. Подайте. Погорели.
У вас нежданный гость. То – голубой мундир.
Учтивый человек. Любезный в самом деле.
Из ваших дневников себе устроил пир.
И на сто верст идут неправда, тяжба, споры,
На тысячу – пошла обида и беда.
Жужжат напрасные, как мухи, разговоры.
И кровь течет не в счет. И слезы – как вода.
-----
ЛОДКА НА МЪКАТА
На княз А. И. Урусов
Вечер. Вял бряг. Вятър вие.
Възглас величав – вълни.
Близка буря. В бряг ще бие,
черна барка чар черни.
Чест и чайки чисти гони
лодка-мъка, барка-страх,
бряг сив, буря брули броня,
сън сънува – светъл крах.
В бряг летя, в морето мина
с воля, вал вълни вина.
Матовата месечина
пълна е с горчивина.
Вечер мре. Нощта чернее.
Ври морето. Мраз расте.
Барка-мъка в мрак се рее.
Бездна бурята плете.
ЧЕЛН ТОМЛЕНЬЯ
Князю А. И. Урусову
Вечер. Взморье. Вздохи ветра.
Величавый возглас волн.
Близко буря. В берег бьется
Чуждый чарам черный челн.
Чуждый чистым чарам счастья,
Челн томленья, челн тревог
Бросил берег, бьется с бурей,
Ищет светлых снов чертог.
Мчится взморьем, мчится морем,
Отдаваясь воле волн.
Месяц матовый взирает,
Месяц горькой грусти полн.
Умер вечер. Ночь чернеет.
Ропщет море. Мрак растет.
Челн томленья тьмой охвачен.
Буря воет в бездне вод.
1894 г.
-----
АЛБАТРОС
Албатрос над пустинята нощна летеше самотен
и разсичаше волно солената морска мъгла,
беше негово царство любимата бездна широка,
мързеливо трептеше морето под мощни крила.
И понякога в здрача небесен далече на свода
сред самотни простори самотно пламтеше луна.
О, блаженство да бъдеш и силен, и горд, и свободен!
Самота! Мир за тебе! Шир морска, покой, тишина!
АЛЬБАТРОС
Над пустыней ночною морей альбатрос одинокий,
Разрезая ударами крыльев соленый туман,
Любовался, как царством своим, этой бездной широкой,
И, едва колыхаясь, качался под ним Океан.
И порой омрачаясь, далеко, на небе холодном,
Одиноко плыла, одиноко горела Луна.
О, блаженство быть сильным и гордым и вечно свободным!
Одиночество! Мир тебе! Море, покой, тишина!
1899 г.
-----
ЖИВОТЪТ – КРАТЪК, СКОРОТЕЧЕН
В живота – кратък, скоротечен,
литературата е вечна.
Поезията е душата тука
и за сърцето сладка мъка.
ЖИЗНЬ КОРОТКА И БЫСТРОТЕЧНА
Жизнь коротка и быстротечна,
И лишь литература вечна.
Поэзия душа и вдохновенье,
Для сердца сладкое томленье.
-----
СВЕЩТА ГОРИ И ГАСНЕ
Свещта гори и гасне и пак се пламени,
но гаснат безвъзвратно младежките ни дни,
гори и се разгаряй, щом още млад си ти,
по-силно, лъчезарно в сърдечното лети.
За да си спомняш после в житейска стръмнина,
да свети в хладна старост нетленна светлина –
копнежи благородни на порива ни млад,
безумни, но прекрасни, с безумен огън свят.
СВЕЧА ГОРИТ И МЕРКНЕТ
Свеча горит и меркнет и вновь горит сильней,
Но меркнет безвозвратно сиянье юных дней,
Гори же, разгорайся, пока еще ты юн,
Сильней, полней касайся сердечных звонких струн.
Чтоб было что припомнить на склоне трудных лет,
Чтоб старости холодной светил нетленный свет –
Мечтаний благородных, порывов молодых,
Безумных, но прекрасных, безумных – и святых.
1895 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Човекът е Слънце и неговите чувства са неговите планети.
* * *
Влюбвайки се, ние умираме.
* * *
Ето в тази същата минута, когато ние тук дишаме, има хора, които се задушават.
* * *
Светът трябва да бъде оправдан целият, за да може да се живее!
* * *
Момини сълзи, лютичета. Ласки любовни.
* * *
Умът не е нищо друго, освен добре организирана система от знания.
* * *
О, кълна се, в онези мигове, когато аз наистина съм аз, са ми близки всички, ясно и скъпо ми е всичко. Разбирам върховете, аз на тях се изкачвах, разбирам низкото, аз ниско падах, разбирам и това, което е извън границите на високото и ниското.
* * *
Истерията е повишена чувствителност и ако в света на врачуванията се явява като недъг, подлежащ на отстраняване, в света на изкуството се явява като изключително ярко цвете.
* * *
Стихийно безумие, подражателна лудост овладява тълпите, всички думи губят своето съдържание и своята убедителност. Ако такава беда овладее народа, той неизбежно се връща към притчата за бесовете, влезли в кочината на свинете.
* * *
Празник за сърцето – това е радостта да обикнеш някого. Празник за сърцето – неочаквано да намериш съкровище. И празник за сърцето – да намериш себе си в приятел, да видиш по-добро от своето сърце в огледалото на друго сърце. И да разбиеш разделящата стена – това е диамантено-остра радост за душата, това е истински празник за сърцето.
* * *
Лесно му е било на Байрон да бъде Байрон. Преди всичко Байрон е живял в Англия и в Европа, където вече много стотици години е била готова литературната аудитория, а не в Америка, където обществото се е състояло, а и сега се състои, главно от търсачи на долари и учредители на делови предприятия, и където умствената грубост и художествената тъпота са господстващ факт.
* * *
Проклинам гимназията с всички сили. Тя задълго осакати моята нервна система.
* * *
Всяка душа има множество лица, във всеки човек е скрито множество хора и много от тези хора, образуващи един човек, трябва да бъдат безжалостно хвърлени в огъня. Трябва да бъдеш безпощаден към себе си. Само тогава може да се постигне нещо.
* * *
По-тихо, по-тихо събличайте дрехите на древните идоли.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Человек есть Солнце, и его чувства – его планеты.
* * *
Полюбив, мы умираем.
* * *
Вот в эту самую минуту, когда мы здесь дышим, есть люди, которые – задыхаются.
* * *
Мир должен быть оправдан весь, чтоб можно было жить!
* * *
Ландыши, лютики. Ласки любовные.
* * *
Ум – не что иное, как хорошо организованная система знаний.
* * *
О, клянусь, в те мгновенья, когда я – действительно я, мне близки все, мне понятно и дорого всё. Мне понятны вершины, я на них всходил, мне понятно низкое, я низко падал, мне понятно и то, что вне пределов высокого и низкого.
* * *
Истерия есть повышенная чувствительность, и то, что в мире врачевания является недугом, подлежащим устранению, в мире искусства предстает исключительно ярким цветком.
* * *
Толпами овладевает стихийное безумие, подражательное сумасшествие, все слова утрачивают своё содержание и свою убедительность. Если такая беда овладевает народом, он неизбежно возвращается к притче о бесах, вошедших в стадо свиней.
* * *
Праздник сердца – это радость кого-нибудь полюбить. Праздник сердца - найти клад неожиданно. И праздник сердца – найти себя в другом, увидеть лучшее своего сердца в зеркале сердца иного. И разбить стену разъединяющую – это радость души алмазно-острая, это истинный праздник сердца.
* * *
Байрону легко было быть Байроном... превыше всего Байрон жил в Англии и в Европе, где уж много сотен лет была готова литературная аудитория, а не в Америке, где общество состояло, да и теперь состоит, главным образом из искателей доллара и учредителей деловых предприятий и где умственная грубость и художественная тупость – господствующий факт.
* * *
Гимназию проклинаю всеми силами. Она надолго изуродовала мою нервную систему.
* * *
У каждой души есть множество ликов, в каждом человеке скрыто множество людей, и многие из этих людей, образующих одного человека, должны быть безжалостно ввергнуты в огонь. Нужно быть беспощадным к себе. Только тогда можно достичь чего-нибудь.
* * *
Тише, тише совлекайте с древних идолов одежды.
---------------------------------------------
Константин Болшаков
Руският поет и писател Константин Болшаков (Константин Аристархович Большаков) е роден на 14/26 май 1895 г. в Москва. Пише стихове от 14-годишна възраст, първата си поетична книга издава на 16-годишна възраст. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1913 г.), завършва Николаевското кавалерийско училище (1916 г.). Воюва в редовете на Червената армия (от 1918 г.), в края на Гражданската война е военен комендант на Севастопол. Поетичният му натюрел се свързва с литературните течения егофутуризъм и кубофутуризъм. Публикува поезия в списания и алманаси като „Новый журнал для всех”, „Новый сатирикон”, „Мир женщины”, „Дохлая луна”, „Весеннее контрагентство муз”, „Московские мастера”, „Пета”, „Второй сборник Центрифуги”, „Крематорий здравомыслия” и др. Приет е за член на Съюза на съветските писатели. Автор е на стихосбирките „Мозаика” (1911 г.), „Le futur” (1913 г.), „Сердце в перчатке” (1913 г.), „Поэма событий” (1916 г.), „Королева мод” (1916 г.), „Солнце на излете” (1916 г.), на книгите с повести и романи „Судьба случайностей” (1927 г.), „Путь прокаженных” (1927 г.), „Сгоночь” (1927 г.), „Голый факт” (1927 г.), „Собрание сочинений Большакова” (1928 г.), „Бегство пленных, или История страданий и гибели поручика Тенгинского пехотного полка Михаила Лермонтова” (1929 г.), „Маршал сто пятого дня” (приживе е издадена само първата част на трилогията – „Построение фаланги”, 1936 г.) и др. През септември 1937 г. е арестуван с обвинения за антидържавни изказвания и на 21 април 1938 г. е разстрелян. През 1956 г. е реабилитиран посмъртно.
ВЕЧЕР
На Ю. А. Егерт
В твоите длани, безмълвно сърце, тази вечер отдавам.
С морна походка трамваят към залезен запад
гъвкава шия в дъга не възнася с печално упорство.
Свойта уста под дъгата фенер белоснежно озъбва.
Вечер – наконтил се франт в не-небрежно измачкана шапка –
броди лениво сама по притихналите тротоари,
лятото, сякаш безценен часовник е, тихо тиктака
през строгия джоб на жилетката. Вечер сред твоите длани,
безмълвно сърце.
ВЕЧЕР
Ю. А. Эгерту
Вечер в ладони тебе отдаю я, безмолвное сердце.
Шагом усталых трамвай на пылающий запад
Гибкую шею дуги не возносит с печальным упорством.
Рты дуговых фонарей белоснежно оскалили зубы.
Вечер – изысканный франт в не небрежно помятой панаме
Бродит лениво один по притихшим тревожно панелям,
Лето, как тонкий брегет, у него тихо тикает в строгом
Кармане жилета. Я отдаю тебе вечер в ладони,
Безмолвное сердце.
1914 г.
-----
ФАБРИЧНИ КОМИНИ
Фабрични комини прах въглищна ронят си
на мойте ресници с униния бархетни,
бавно замрежват злобните погледи,
в мрачни простори сърдито храчейки.
Пияната пара пробива врати паянтови
и стиска стоманени сиви бицепси.
Ювелирите правят часовниците старателно.
Хилядоговорни фабрики с глъч са обсипани,
пред входа ни мига засраменото електричество
и кокетничи с мръсния ден, преумора отчитайки.
Денонощна аудиенция при нейно величество,
най-великолепната от великолепните Медичи.
ТРУБАМИ ФАБРИК
Трубами фабрик из угольной копоти
На моих ресницах грусть черного бархата
Взоры из злобы медленно штопает,
В серое небо сердито харкая.
Пьянеющий пар, прорывая двери пропрелые,
Сжал бело-серые стальные бицепсы.
Ювелиры часы кропотливые делают.
Тысячеговорной фабрики говоры высыпьтесь
Мигая, сконфузилось у ворот электричество,
Усталостью с серым днем прококетничав.
Целые сутки аудиенция у ее величества,
Великолепнейшей из великолепных Медичей.
1913 г.
---------------------------------------------
Константин Вагинов
Руският поет и писател Константин Вагинов (Константин Константинович Вагенгейм/ Вагинов) е роден на 21 септември/3 октомври 1899 г. в Санкт Петербург. Пише стихове от гимназията. Учи в юридическия факултет на Петербургския университет (1917-1919 г.) и изучава антична история, антична литература и археология, след което е мобилизиран в Червената армия и воюва на полския фронт. Член е на литературните общества и съюзи „Цех поэтов”, „Островитяне”, „Кольца поэтов им. К. Фофанова” и др. От 1923 до 1927 г. изкарва Висшите държавни курсове по изкуствознание при Института по история на изкуствата. Автор е на стихосбирките „Путешествие в Хаос” (1921 г.), „Стихотворения” (1926 г.) и „Опыты соединения слов посредством ритма” (1931 г.) и на романите „Козлиная песнь” (1927 г.), „Труды и дни Свистонова” (1929 г.), „Бамбочада” (1931 г.) и „Гарпагониана” (1933 г.). Умира на 26 април 1934 г. в Ленинград.
ПСИХЕЯ
Спи брачен пир сред мъртъв град, целува
лицето тясно на Психея Филострат.
Зад нея пролетни цветя лудуват,
зора зад него, грееща зора.
Сънуват те, че плуват-плуват двамка,
макар на сал, през бури и погром,
към ложето си брачно там под гъста сянка
на невски брегове в спокоен дом.
* Психея – в древногръцката митология красива земна девойка, дарена от Зевс с безсмъртие.
* Филострат – името се носи от четирима древногръцки писатели, творили в периода II-III в. – Филострат I, Филострат Стари, Филострат Лемноски и Флавий Филострат Млади. В стихотворението авторът вероятно свързва името със символиката на превода му от гръцки – обичащ войската. Филострат е персонификация на античния свят и в други творби на Вагинов – романа му „Козлиная песнь” и поемата му „1925”.
ПСИХЕЯ
Спит брачный пир в просторном мёртвом граде,
И узкое лицо целует Филострат.
За ней весна свои цветы колышет,
За ним заря, растущая заря.
И снится им обоим, что приплыли
Хоть на плотах сквозь бурю и войну,
На ложе брачное под сению густою,
В спокойный дом на берегах Невы.
1924 г.
-----
КАК ХУБАВО Е ПОД КИПАРИСНОТО ЧУДО
Как хубаво е под кипарисното чудо
в миражен остров, в дремещ идващ ден
да гледаш как любимата се буди
край хълма, от зари обиколен.
Забравата расте, седя си мирен,
по-ясен от луна, на камък бял.
Зад мен жена косите си простира
и под кипарис спомен е изгрял.
КАК ХОРОШО ПОД КИПАРИСАМИ ЛЮБОВИ
Как хорошо под кипарисами любови
На мнимом острове, в дремотной тишине
Стоять и ждать подруги пробужденье,
Пока зарей холмы окружены.
Так возросло забвенье. Без тревоги,
Ясней луны, сижу на камне я.
За мной жена, свои простерши косы,
Под кипарисы память повела.
1924 г.
---------------------------------------------
Константин Лдов (Витольд Розенблюм)
Руският поет, писател и преводач Константин Лдов (Витольд-Константин Николаевич Розенблюм/ Льдов) е роден на 1 януари 1862 г. в Петербург. Завършва петербургска гимназия. Издава в. „Ежедневник искусств и литературы” (1901 г.) и в. „Иностранец” (1914 г.). От края на 70-те години на ХIХ в. под псевдонимите В. Розов, Р. Снежков и К. Льдов печата поезия, проза и стихове за деца в списания като „Будильник”, „Осколки”, „Стрекоза”, „Восход”, „Задушевное слово” и др. Превежда от немски и полски език. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1890 г.), „Памяти Лермонтова” (1891 г.), „Лирические стихотворения” (1897 г.), „Отзвуки души” (1899 г.), „Без размера и созвучий” (1911 г.), „Против течения. Из сказанного и недосказанного за 50 лет” (1926 г.), на романите „Лицедеи” (1892 г.), „Саранча” (1894 г.) и др., на книги с поезия, проза и публицистика на френски и немски език. През 1915 г. емигрира от Русия и живее във Франция и Белгия. Умира на 3 февруари 1937 г. в Брюксел.
ГОСПОДИН УЧИТЕЛЯТ БРЪМБАР
Господин учител Бръмбар
лятос насекоми сбрал
и училище за умни
на полянка основал.
Водни кончета, мушици,
търтеи, оси, щурчок,
мравки, бръмбари, пчелици
се събрали на урок.
А – акула, Б – брезичка,
В – врабчета, Г – глиган...
Хей, мухички, тихо всички!
Не шумете, мравки, там!
Д – дете, Е – единица,
Ж – жълтее жарка жар...
Повторете: З – зорница,
И – играчка, К – комар!
Който иска да се учи,
да повтаря в хор след мен:
Л – лисица, М – мравучка,
Н – наука, О – овен,
П – поле, Р – раковина,
С – синигер, Т – тире,
У – усмивка, Ф – фламинго,
Х – хвърчило, Ц – царе...
Тъй учител Бръмбар гладко
азбуката нагласи,
за да я научат мравки,
скакалци, пчели, оси.
ГОСПОДИН УЧИТЕЛЬ ЖУК
Как-то летом на лужайке
Господин учитель Жук
Основал для насекомых
Школу чтенья и наук.
Вот стрекозы, мушки, мошки,
Пчёлы, осы и шмели,
Муравьи, сверчки, козявки
На урок к Жуку пришли.
„А” – акула, „Б” – букашка,
„В” – ворона, „Г” – глаза...
Шмель и муха, не болтайте!
Не шалите, стрекоза!
„Д” – дитя, „Е” – единица,
„Ж” – жаркое, „З” – зима...
Повторите, не сбиваясь:
„И” – игрушка, „К” – кума!
Кто учиться хочет с толком,
Пусть забудет в школе лень...
„Л” – лисица, „М” – мартышка,
„Н” – наука, „О” – олень,
„П” – петрушка, „Р” – ромашка,
„С” – сверчок, „Т” – таракан,
„У” – улитка, „Ф” – фиалка,
„X” – ходули, „Ц” – цыган...
Так наш Жук, махая розгой,
Учит азбуке стрекоз,
Мушек, мошек и козявок,
Мурашей, шмелей и ос.
1886 г.
---------------------------------------------
Константин Липскеров
Руският поет, драматург, художник и преводач Константин Липскеров (Константин Абрамович Липскеров) е роден на 25 януари/6 февруари 1889 г. в Москва. Учи живопис в школата на Константин Юон. Първите си стихотворения публикува през 1910 г. в сп. „Денди”, след което печата поезия в сп. „Северные записки”. Пише и поставя пиеси, драматични спектакли, трагикомедии и либрета, сред които „Кармен” (1923 г.), „Карменсита и солдат” (1924 г.), „Девушка из предместья” (1928 г.), „Митькино царство” (1928 г.), „Надежда Дурова” (1942 г.) и др. Превежда поезия от ирански, арменски, тюркски и фарси, известен е като виртуозен преводач на класическата източна поезия. Автор е на стихосбирките „Песок и розы” (1916 г.), „Туркестанские стихи” (1922 г.), „Золотая ладонь” (1922 г.), „День шестой” (1922 г.), на стихотворната повест „Другой” (1922 г.), драматичната поема „Морская горошина” (1925 г.) и др. Умира на 28 октомври 1954 г. в Москва.
СЪКРОВИЩАТА НА ЖИВОТА
За да обикнем съкровища в шатрата на битието,
шатрата да понадигнем, за миг към нощта да се взрем.
Трябва да можем да губим и в помен печал да усетим,
за да обикнем съкровища в шатрата на битието.
За да обикнем родината, нека носталгия свети,
устните за да обикнем, предчувствие да им дадем.
За да обикнем съкровища в шатрата на битието,
шатрата да понадигнем, за миг към нощта да се взрем.
Всичко ти обикни, всичко преходно е и е тленно.
Всички ти обикни, всички хора са временен сън.
Който близо до теб е, не ще е до теб неизменно.
Всичко ти обикни, всичко преходно е и е тленно.
Ти врага прегърни. Да изчезне вражда мигновено.
Как прегръдка редиш, щом решиш, че погребан е вдън?
Всичко ти обикни, всичко преходно е и е тленно.
Всички ти обикни, всички хора са временен сън.
СОКРОВИЩА ЖИЗНИ
Чтобы в шатре бытия полюбить все сокровища жизни
Надо шатер приподнять и взглянуть на мгновение в ночь.
Многое надо терять нам, печаль надо ведать да тризны
Чтобы в шатре бытия полюбить все сокровища жизни.
Чтобы отчизну любить – в далях надо грустить об отчизне
Чтобы уста полюбить – прикасаться к ним надо не мочь.
Чтобы в шатре бытия полюбить все сокровища жизни
Надо шатер приподнять и взглянуть на мгновение в ночь.
Все спеши полюбить, ибо все проходяще и тленно.
Всех спеши полюбить, ибо люди проходят, как сон.
Кто вблизи от тебя, тот не будет с тобой неизменно.
Все спеши полюбить, ибо все проходяще и тленно.
Ты врага обними. Пусть вражда отлетает мгновенно.
Как обнимешь его, если скажут, что он схоронен?
Все спеши полюбить, ибо все проходяще и тленно.
Всех спеши полюбить, ибо люди проходят, как сон.
---------------------------------------------
Константин Тарасов-Чроли
Руският поет и преводач Константин Тарасов-Чроли (Константин Фавстович Тарасов-Чролли) е роден в гр. Красноярск. Годините на раждането и на смъртта му са неизвестни, почти нищо не се знае за живота му. Превежда поезия на Гьоте. Въвежда поетичната диминуенда – стихотворения с постепенно намаляващ брой срички и контур на редовете. Автор е на стихосбирките „Сын Фауста” (1915 г.) и „Гуингм” (1915 г.). На кориците на книгите са пуснати изказвания на Александър Блок и Андрей Бели, които критикуват поета.
ДОПЛУВАНЕТО НА КОРАБА
С възторг упойващ от възходи и падения
в незнаен край на бури, битки и беди,
в покоя на морето следваше чужд гений
и дръзко пореше покорните вълни.
О, бяха смъртен бой, стенания, превратни
над бездни трясъци на мачти и платна,
но преживя молби последни, страшен напор,
на сили неуморни яростна вълна!
ПРИПЛЫТЬЕ КОРАБЛЯ
Его пьянил восторг открытий и падений,
И бурь, и битв, и бед в неведомом краю,
И в море звал его покою чуждый гений,
И дерзко вспенил он покорную струю.
О, что за смертный бой, какие стоны, скрипы,
Треск мачт и парусов он в безднах пережил,
Последние мольбы, задушенные хрипы
И яростный напор неукротимых сил!
1915 г.
---------------------------------------------
Константин Фофанов
Руският поет Константин Фофанов (Константин Михайлович Фофанов) е роден на 18/30 май 1862 г. в Санкт Петербург. Първите си стихове публикува през 1881 г. във в. „Новое время”. За творчеството му е характерно бягането от социалната действителност към илюзорния свят, съчетано с реалистичните мотиви, характерни за литературното течение декаданс – поемите „Волки” (1889 г.) и „Весенняя поэма” (1892 г.). Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1887 г.), „Стихотворения” (1889 г.), „Тени и тайны” (1892 г.), „Барон Клакс” (повест в стихове, 1892 г.), „Стихотворения” (1896 г.), „Илюзии” (1900 г.) и „След Голгота” (1910 г.). Прекарва последните 10 години от живота си в нищета. През този период написва над 2000 стихотворения, поеми, приказки и балади, но публикува рядко. Умира на 17/30 май 1911 г. в Санкт Петербург.
С ПЕЧАЛЕН РУЖ ЗАЛЕЗЪТ СВЕТИ
С печален руж залезът свети,
през клонки елови прониква.
В душата ми, с горест обзета,
любовните звуци затихват.
Тъй тихо е в нея, тъй милно
безмълвно сърцето бленува –
тъй силно, мъчително силно
и песни, и сълзи жадува.
ПЕЧАЛЬНЫЙ РУМЯНЕЦ ЗАКАТА
Печальный румянец заката
Глядит сквозь кудрявые ели.
Душа моя грустью обьята, –
В ней звуки любви отзвенели.
В ней тихо, так тихо-могильно,
Что сердце в безмолвии страждет, –
Так сильно, мучительно сильно
И песен и слез оно жаждет.
-----
ТИ ПОМНИШ ЛИ
Ти помниш ли: сенките плахи
безмълвно наоколо спят
и люляци тихо трептят и
под светли прозорци цъфтят...
Все тихичко шепнехме нещо,
безмерно щастливи така,
и скоро блестящите свещи
запалихме с топла ръка;
седя пред рояла небрежно,
душата си пълна ти тук,
терзана от чувства метежни,
облече в любовния звук;
ти звуци безгрешни редеше,
към огъня гледах встрани...
Пред дни на раздяла туй беше,
но беше в щастливите дни...
ТЫ ПОМНИШЬ ЛИ?
Ты помнишь ли: мягкие тени
Ложились неслышно кругом,
И тихо дрожали сирени
Под нашим открытым окном...
Все тише заветные речи
С тобою тогда мы вели
И скоро блестящие свечи
Рукой торопливой зажгли;
Ты села к роялю небрежно,
И все, чем полна ты была,
Чем долго томилась мятежно,
Все в звуки любви облекла;
Я слушал безгрешные звуки
И грустно смотрел на огни...
То было пред днями разлуки,
Но было в счастливые дни!..
1891 г.
-----
НАЛИ ОБИЧАМЕ СЕ НИЕ
Нали обичаме се ние,
но някога, защо, не знам,
души от нежни думи крием,
изпълват ни с небивал срам?
Защо злословия измамни
терзаят мирните ни дни?
Как тъй, с една любов обляни,
към две сърца вражда клони?
МЫ ЛЮБИМ, КАЖЕТСЯ, ДРУГ ДРУГА
Мы любим, кажется, друг друга,
Но отчего же иногда
От нежных слов, как от недуга,
Бежим, исполнены стыда?
Зачем, привыкшие к злословью,
Друг друга любим мы терзать?
Ужель, кипя одной любовью,
Должны два сердца враждовать?
1891 г.
---------------------------------------------
Корней Чуковский
Руският поет, писател, литературовед, публицист и преводач Корней Чуковски (Корней Иванович Чуковский, истинско име Николай Васильевич Корнейчуков) е роден на 19/31 март 1882 г. в Санкт Петербург. От 1901 г. публикува статии във в. „Одесские новости”, а през 1903-1904 г. е кореспондент на вестника в Англия. През 1905 г. издава в Петербург сатиричното списание „Сигнал”, а от 1906 г. до края на живота си издава авторския хумористичен алманах „Чукоккала”. Публикува преводи на Уолт Уитмън (1907 г.), занимава се с литературна критика и творчески портрети на творци – „Книга об Александре Блоке”, „Ахматова и Маяковский”, „Мастерство Некрасова” (1952 г.), „Люди и книги шестидесятых годов”, анализира творчеството на Чехов, Достоевски и Слепцов; занимава се с теория на превода – „Принципы художественного перевода” (1919 г.), „Искусство перевода” (1930 г.), „Высокое искусство” (1941 г.) и др. Започва да пише за деца сравнително късно, през 1916 г. публикува в сборника „Ёлка” първата си приказка „Крокодил” и творбите му за младите читатели бързо добиват изключителна популярност. През 1923 г. излизат знаменитите му приказки „Мойдодыр” и „Тараканище”, през 1933 г. записва своите наблюдения за творческите интереси на децата в книгата „От двух до пяти”, подготвя преразказ на „Библия для детей” (1960 г.), издава „Вавилонская башня и другие древние легенды” (1968 г.). Литературните му герои д-р Ох Боли, Бармалей, Бибигон, крокодилът и мн. др. стават любими на децата от няколко поколения, над 20 от приказните му творби са филмирани. Доктор е на филологическите науки (1957 г.), почетен доктор по литература на Оксфордския университет (1962 г.). Умира на 28 октомври 1969 г. във вилата си в Переделкино край Москва.
ТЕЛЕФОН
В моя дом зазвъня телефон.
Вдигам бързо:
– Кой ме търси?
– Слон.
– Откъде сте позвънили?
– От милите камили.
– Какво да ви извадим?
– Шоколади.
– И кой ще ги яде?
– За сина са те.
– А много ли да пратя?
– Пет-шест да са килата,
до седем да ги сложим:
той повече не може,
че мъничък е още!
А снощи
бе позвънил
крокодил,
със сълзи споделил:
– Мой мили, любими,
галоши прати ми –
на мен, на жена ми и на Тотоша.
– Почакай, зъбати,
наскоро ти пратих
два чифта нелоши,
чудесни галоши.
– Ах, тези, приятел,
които ни прати
наскоро, за кратко
изядохме сладко;
очакваме пратка
за крокозахапка
на нашта дружина –
дузина
нови и сладки галоши!
А след туй звънкат зайчета клети:
– Ръкавички ни трябват, пратете!
А след туй звънкат разни макаци:
– Книжки дай за маймуноюнаци!
Позвъни ми мечок след това,
заръмжа като звяр, зарева.
– Спрете воя, мечок, не ревете,
вашто искане с мир обяснете!
Но той само „ох” и „ах”,
а защо и за какво,
не разбрах!
Жалко!
– Окачете, моля слушалката!
А след туй позвъниха чаплите:
– Изпратете ни, молим ви, капките.
Ние с жаби преядохме, значи,
и стомасите чакат илачи!
Такива глупости заливат мен
ден след ден:
дрън-ди-лен,
дрън-ди-лен,
дрън-ди-лен!
Ту тюлен позвъни, ту елен.
А наскоро две газели
позвъниха и запяха:
– Таз неделя
много тежко
изгоряха
въртележки!
– Ах, вий в грешка сте, газели,
въртележките са цели,
а и люлките ви, ето,
цели там са. Не крещете,
а елате вий в неделя
и седнете бодро-свежко
върху люлки-въртележки!
Но газелите не чуват,
продължават да хортуват:
– Сто бели
дали не бяха?
Всички люлки
изгоряха!
Що за глупави газели!
А вчера се разсърдих люто
на кенгуруто.
– Това ли е квартирата
на Мойдодир? –
попита и зарита.
Аз кряснах тогава:
– Не! Туй е чужда квартира!
Но кенгуруто не спира:
– А Мойдодир къде остава?
– Нямам представа.
Следвайте ред –
позвънете на номер
сто и двадесет и пет.
Три денонощия не спах,
гроги бях.
Стига звън,
повече не мога –
нужен ми е сън...
Щом легнах по тъмно –
звънна!
– Кой звъни по тревога?
– Носорогът.
– Какъв е проблемът ви в тоз късен час?
– Беда! Беда!
Тичайте по-бързо при нас!
– Какво стана?
– Спасете!
– Кого?
– Хипопотама!
Ето, пропадна... Блатото го хвана...
– В блато ли?
– Да, тъй голям,
ни насам, ни натам!
О, елате бързо вие,
блатото ще го покрие,
ще умре геройски там
нашият хипопотам!
– Тичам! Тичам аз, за бога!
Ще помогна, ако мога!
Тази работа трудна е, знам –
дърпам в блатото хипопотам!
* Тотоша и Мойдодир – персонажи от приказни произведения на Корней Чуковски.
ТЕЛЕФОН
У меня зазвонил телефон.
– Кто говорит?
– Слон.
– Откуда?
– От верблюда.
– Что вам надо?
– Шоколада.
– Для кого?
– Для сына моего.
– А много ли прислать?
– Да пудов этак пять
Или шесть:
Больше ему не съесть,
Он у меня еще маленький!
А потом позвонил
Крокодил
И со слезами просил:
– Мой милый, хороший,
Пришли мне калоши,
И мне, и жене, и Тотоше.
– Постой, не тебе ли
На прошлой неделе
Я выслал две пары
Отличных калош?
– Ах, те, что ты выслал
На прошлой неделе,
Мы давно уже съели
И ждем, не дождемся,
Когда же ты снова пришлешь
К нашему ужину
Дюжину
Новых и сладких калош!
А потом позвонили зайчатки:
– Нельзя ли прислать перчатки?
А потом позвонили мартышки:
– Пришлите, пожалуйста, книжки!
А потом позвонил медведь
Да как начал, как начал реветь.
– Погодите, медведь, не ревите,
Объясните, чего вы хотите?
Но он только „му” да „му”,
А к чему, почему –
Не пойму!
– Повесьте, пожалуйста, трубку!
А потом позвонили цапли:
– Пришлите, пожалуйста, капли:
Мы лягушками нынче объелись,
И у нас животы разболелись!
И такая дребедень
Целый день:
Динь-ди-лень,
Динь-ди-лень,
Динь-ди-лень!
То тюлень позвонит, то олень.
А недавно две газели
Позвонили и запели:
– Неужели
В самом деле
Все сгорели
Карусели?
– Ах, в уме ли вы, газели?
Не сгорели карусели,
И качели уцелели!
Вы б, газели, не галдели,
А на будущей неделе
Прискакали бы и сели
На качели-карусели!
Но не слушали газели
И по-прежнему галдели:
– Неужели
В самом деле
Все качели
Погорели?
Что за глупые газели!
А вчера поутру
Кенгуру:
– Не это ли квартира
Мойдодыра? –
Я рассердился, да как заору:
– Нет! Это чужая квартира!!!
– А где Мойдодыр?
– Не могу вам сказать...
Позвоните по номеру
Сто двадцать пять.
Я три ночи не спал,
Я устал.
Мне бы заснуть,
Отдохнуть...
Но только я лег –
Звонок!
– Кто говорит?
– Носорог.
– Что такое?
– Беда! Беда!
Бегите скорее сюда!
– В чем дело?
– Спасите!
– Кого?
– Бегемота!
Наш бегемот провалился в болото...
– Провалился в болото?
– Да!
И ни туда, ни сюда!
О, если вы не придете –
Он утонет, утонет в болоте,
Умрет, пропадет
Бегемот!!!
– Ладно! Бегу! Бегу!
Если могу, помогу!
Ох, нелегкая это работа –
Из болота тащить бегемота!
1924 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Детският писател е длъжен да бъде щастлив.
* * *
Преводът – това е автопортрет на преводача.
* * *
Колкото по-стара е жената, толкова по-голяма е чантата в ръцете й.
* * *
В Русия трябва да се живее дълго, тогава нещо ще се получи.
* * *
Писателският талант е в умението да избереш вярната дума и да я поставиш на вярното място.
* * *
Прочетете какво пишат американците за Толстой или французите за Чехов, или англичаните за Мопасан – и ще разберете, че духовното сближаване на нациите – това е беседа на глухонеми.
* * *
На когото е заповядано да чурулика, не трябва да мрънка, на когото е заповядано да мрънка – да не чурулика!
* * *
Видях Борис Лавреньов. Той роптае, че преименуваха Нижний на Горки. Беда е с руските писатели: един се нарича Михаил Голодни, друг Демян Бедни, трети Приблудни. Върви и назовавай градове.
* * *
Защо се организира пленум за детската литература? Аз няма да се изказвам. Ако се изказвах, бих се обърнал към младите поети с единствен въпрос: защо сте тъй бездарни? Тази реч би била много кратка – но повече нямам какво да кажа.
* * *
Човек, който не е изпитал горещо увлечение по литературата, поезията, музиката и живописта, който не е преминал през тази емоционална школовка, завинаги ще остане душевен урод, както и да преуспява в науката и техниката. При първото запознанство с такива хора аз винаги забелязвам техния страшен дефект – осакатеността на психиката им, „тъпосърдието” им (по израза на Херцен). Не може да се стане наистина културен човек, без да се преживее естетичното възхищение от изкуството.
* * *
Когато те пуснат от затвора и пътуваш за дома си, за тези минути си струва да живееш!
* * *
Да вземем например глагола умирам. Едно нещо е умря, друго – отиде във вечността, свърши, още по-друго – почина или заспа навеки, или заспа непробуден сън, или отправи се към праотците, представи се, а съвсем друго – издъхна, пукна, гътна се, подви се, сдаде багажа, вкочани се, ритна камбаната и т.н. Академик Щерба разделя езика на четири стилистични слоя: Тържествен – образ, вкусвам. Неутрален – лице, ям. Фамилиарен – муцуна, излапвам. Вулгарен – мутра, плюскам.
* * *
А сега ми се иска да се харесвам само на себе си.
* * *
Нашата баба закла гъските през зимата, за да не се простудят.
* * *
Да бъдеш неоригинален писател – това е да бъдеш мошеник. Талантът ще погледне която и да е вещ – и във всяка ще намери нова черта, нова страна, старото чувство той ще почувства поновому. Затова неталантливият писател, който се явява на света, само за да изложи в стихотворна форма краснописа си, може да си седи и не трябва да се меси. Господа читателите си знаеха това и преди него. За писането може и трябва да се захваща само талантът. Пошлостта и скуката са скверни неща, това ние ще чуем от Чехов, а ако Митницки се заеме да пропагандира същите тези неща, то ще ни се стори, че той ни се присмива и издевателства. Нали цялата работа на художника е да надвие навика. Цялата работа на художника e така да ми съобщи за известна, позната ми вещ, че да ми се стори, че за пръв път се срещам с нея, че всички мои предишни, обикновени представи за вещта не заслоняват нейния действителен смисъл и значение. Човек привиква към всичко, приспособява се към всичко – отхвърлете следствията от тези навици и приспособявания и ще накарате да затрептят нашите сърца
от истинското познаване на нещата, от така нареченото художествено чувство. Само художникът може да отхвърли тези обикновени, привични представи или, по-добре казано, той не умее да не ги отхвърли.
* * *
Единственото, което е здраво в моя организъм – това са изкуствените ми зъби.
* * *
Говори дете: „Татко се върна от работа, изморен е и гледа телевизора. А мама каква е госпожа, започна да пере!”
* * *
Мерзавците преди всичко са глупаци. Да бъдеш добър е къде по-весело, по-забавно и в края на краищата по-практично.
* * *
Преди човешкото детенце да научи, че на света има ден и нощ, огън и вода, бяло и черно, долу и горе, смърт и живот, то с очите си вижда, че светът е разделен на две части – на татко и мама.
* * *
Странно нещо – репортер! Всеки ден, ставайки от леглото, той се хвърля към вмирисаната повърхност на живота, измъква от нея всичко необичайно, всичко уродливо, всичко крещящо, всичко, което така или иначе нарушава комфортния живот на околните, измъква, влачи със себе си във вестника – и след това самият този вестник – това събиране на чудесата и необичайностите на деня, с всички войни, пожари и убийства,
става необходима принадлежност за комфорта на нашия жител – като опитомен вълк в желязна клетка, като бурно море, заобиколено с изящни пръти.
* * *
Поезията съществува не за да я изучаваме и критикуваме, а за да живеем с нея.
* * *
Миналото винаги е прекрасно и никога не е трагично. Трагично е само настоящето. Изживяната трагедия е легенда.
* * *
Свободата на словото е много необходима на ограничен кръг от хора, а бошинството, даже и от интелигентите, си върши работата без нея.
* * *
Човек се ражда, за да износи четири детски палта и от шест до седем за възрастни. Десет костюма – ето го и целият човек.
* * *
Децата живеят в четвъртото измерение, те в известно отношение са луди, защото за тях твърди и устойчиви явления са колебанията, люлките и непостоянството.
* * *
Ако ви се прииска да застреляте музиканта, поставете заредената пушка в пианото, на което той ще свири.
* * *
Да се задържат в литературата се удава на малцина, но да останат – почти на никого.
* * *
Жорж разрязал с лопатка дъждовния червей наполовина.
– Защо направи това?
– На червейчето му беше скучно само. Сега те са два. Стана им по-весело!
* * *
На момиченце на четири и половина години прочели „Приказка за рибаря и рибката”.
– Ама че глупав старец – възмутило се то, – искал е от рибката ту нова къща, ту ново корито. Да си беше поискал веднага нова старица.
* * *
Ще стана толкова рано, че все още ще е късно.
* * *
За да се постигне чистота на езика, трябва да се воюва за чистотата на човешките мисли и чувства.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Детский писатель должен быть счастлив.
* * *
Перевод – это автопортрет переводчика.
* * *
Чем старше женщина, тем больше в ее руках сумка.
* * *
В России надо жить долго, тогда что-нибудь получится.
* * *
Писательский талант состоит в умении выбрать верное слово и поставить его на верное место.
* * *
Прочтите, что пишут американцы о Толстом, или французы о Чехове, или англичане о Мопассане – и вы поймете, что духовное сближение наций – это беседа глухонемых.
* * *
Кому велено чирикать – не мурлыкайте, кому велено мурлыкать – не чирикайте!
* * *
Видел Бориса Лавренёва. Он сетует по поводу того, что Нижний переименовали в Горький. Беда с русскими писателями: одного зовут Михаил Голодный, другой Демьян Бедный, третьего Приблудный – вот и называй города.
* * *
Зачем-то устраивается пленум по детской литературе. Выступать я не буду. Если бы я выступил, я обратился к юным поэтам с единственным вопросом: отчего вы так бездарны? Эта речь была бы очень короткая – но больше мне нечего сказать.
* * *
Человек, не испытавший горячего увлечения литературой, поэзией, музыкой, живописью, не прошедший через эту эмоциональную выучку, навсегда останется душевным уродом, как бы ни преуспевал он в науке и технике. При первом же знакомстве с такими людьми я всегда замечаю их страшный изъян – убожество их психики, их „тупосердие” (по выражению Герцена). Невозможно стать истинно культурным человеком, не пережив эстетического восхищения искусством.
* * *
Когда тебя выпускают из тюрьмы и ты едешь домой, ради этих минут стоит жить!
* * *
Возьмём хотя бы глагол умереть. Одно дело – умер, другое – отошел в вечность, скончался, ещё иное – опочил, или заснул навеки, или заснул непробудным сном, или отправился к праотцам, преставился, а совсем иное дело – издох, околел, скапутился, загнулся, отдал концы, окочурился, дал дуба, сыграл в ящик и т. д. Академик Щерба делил язык на четыре стилистических слоя: Торжественный – лик, вкушать. Нейтральный – лицо, есть. Фамильярный – рожа, уплетать. Вульгарный – морда, жрать.
* * *
А теперь мне хочется понравиться только себе.
* * *
Наша бабуля зарезала зимою гусей, чтоб они не простудились.
* * *
Быть неоригинальным писателем – это быть мошенником. Талант посмотрит на любую вещь – и в каждой он найдет новую черту, новую сторону, старое чувство он перечувствует по-новому. Поэтому неталантливый писатель, который является в мир только для того, чтоб изложить в стихотворной форме прописи, – может сидеть и не рипаться. Гг. читатели знали это и до него. За прописи может и должен браться только талант. Пошлость и скука – скверные вещи – это мы станем выслушивать от Чехова, а если Митницкий возьмется пропагандировать те же вещи, то нам покажется, что он над нами смеётся, издевается. Ведь всё дело художника – побороть привычку... Всё дело художника – заявить мне про известную знакомую вещь так, чтобы мне показалось, что я только первый раз встречаюсь с ней, чтобы все мои прежние, обычные представления о вещи не заслонили бы её истинного смысла и значения. Ко всему привыкает человек, ко всему приспособляется – откиньте следствия этих привычек и приспособлений, и вы заставите трепетать наши сердца от истинного познания вещей, от так называемого художественного чувства. Только художник умеет откинуть эти обычные, привычные представления или, лучше сказать, – он не умеет не откидывать их.
* * *
Единственное, что прочно в моем организме – это вставные зубы.
* * *
Говорит ребёнок: „Папа пришёл с работы, устал, смотрит телевизор. А мама барыня какая, стирать начала!”
* * *
Мерзавцы прежде всего дураки. Быть добрым куда веселее, занятнее и в конце концов практичнее.
* * *
Прежде, чем человеческий детеныш узнает, что в мире есть день и ночь, огонь и вода, белое и черное, низ и верх, смерть и жизнь, он воочию видит, что мир разделен на две части – на папу и маму.
* * *
Странная штука – репортёр! Каждый день, встав с постели, бросается он в тухлую гладь жизни, выхватывает из неё всё необычное, всё уродливое, всё кричащее, всё, что так или иначе нарушило комфортабельную жизнь окружающих, выхватывает, тащит с собою в газету – и потом эта самая газета – это собрание всех чудес и необычайностей дня, со всеми войнами, пожарами, убийствами делается необходимой принадлежностью комфорта нашего обывателя – как приручённый волк в железной клетке, как бурное море, оцепленное изящными сваями.
* * *
Поэзия существует не для того, чтобы мы изучали её или критиковали её, а для того, чтобы мы ею жили.
* * *
Прошлое всегда прекрасно и никогда не бывает трагично. Трагично одно настоящее. Отжитая трагедия и есть легенда.
* * *
Свобода слова нужна очень ограниченному кругу людей, а большинство, даже из интеллигентов, делает свое дело без нее.
* * *
Человек рождается, чтобы износить четыре детских пальто и от шести до семи взрослых. Десять костюмов – вот и весь человек.
* * *
Дети живут в четвертом измерении, они в своем роде сумасшедшие, ибо твердые и устойчивые явления для них шатки, и зыбки, и текучи.
* * *
Если вам захочется пристрелить музыканта, вставьте заряженное ружье в пианино, на котором он будет играть.
* * *
Задержаться в литературе удается немногим, но остаться – почти никому.
* * *
Жорж разрезал лопаткой дождевого червя пополам.
– Зачем ты это сделал?
– Червячку было скучно одному. Теперь их два. Им стало веселее!
* * *
Девочке четырех с половиною лет прочли „Сказку о рыбаке и рыбке”.
– Вот глупый старик, – возмутилась она, – просил у рыбки то новый дом, то новое корыто. Попросил бы сразу новую старуху.
* * *
Я встану так рано, что еще поздно будет.
* * *
Чтобы добиться чистоты языка, надо биться за чистоту человеческих чувств и мыслей.
---------------------------------------------
К. Р. (Константин Романов)
Руският поет, драматург и преводач Константин Романов (велик княз Константин Константинович Романов) с поетичен псевдоним К. Р. е роден на 10/22 август 1858 г. в селището Стрелна близо до Санкт Петербург. Член е на руското императорско семейство (син е на великия княз Константин Николаевич и на великата княгиня Александра Йосифовна, внук на Николай Първи). Получава разностранно академично домашно образование. Пише поезия от юношеска възраст, първото му публикувано стихотворение е от 1882 г. в сп. „Вестник Европы”. Участва в далечни плавания в Средиземно море и Атлантическия океан. Участник е в Руско-турската война от 1877-1878 г. Президент е на Академията на науките в Санкт Петербург (1889 г.), генерал-майор (1894 г.), почетен член на Московския университет (1895 г.), генерал-лейтенант (1901 г.), генерал от пехотата (1907 г.), генерал-инспектор (1910 г.). Превежда на руски трагедии на Шилер, Гьоте и Шекспир. Автор е на драмата „Царь Иудейский” (1912 г.) и на стихосбирките „Стихотворения 1879-1885 годов” (1886 г.), „Севастиан-мученик” (1888 г.), „Новые стихотворения К. Р.” (1889 г.), „Третий сборник стихотворений К. Р.” (1900 г.) и „Стихотворения К. Р.” (1901 г.). Умира на 2/15 юни 1915 г. в гр. Павловск.
КОГАТО СТАНАТ ТЕЖКИ ДНИТЕ
Когато станат тежки дните
и ни притисне кръст жесток,
с очи, към небесата впити,
ний ден и нощ мълвим молитви
с молба да ни помилва Бог.
Но щом след дни на лоши рани
усмихне ни се изгрев нов,
дали сме Богу благодарни,
в душите ни дали е харно
за Божа милост и любов?
КОГДА КРЕСТА НЕСТИ НЕТ МОЧИ
Когда креста нести нет мочи,
Когда тоски не побороть,
Мы к небесам возводим очи,
Творя молитву дни и ночи,
Чтобы помиловал Господь.
Но если вслед за огорченьем
Нам улыбнется счастье вновь,
Благодарим ли с умиленьем,
От всей души, всем помышленьем
Мы Божью милость и любовь?
-----
ЕЗЕРО БЛЯСКАВО, ЕЗЕРО ЧИСТО
Езеро бляскаво, езеро чисто,
гладкост, покой, тишина!
Слънце прииждащо, слънце лъчисто
грее над синя вълна!
О, щом сърцето тревожно и бурно е,
може да светне в заря,
както туй езеро в утро лазурно
с изгрева слънчев изгря!
ОЗЕРО СВЕТЛОЕ, ОЗЕРО ЧИСТОЕ
Озеро светлое, озеро чистое,
Гладь, тишина и покой!
Солнце горячее, солнце лучистое
Над голубою волной!
О, если б сердце тревожное, бурное
Так же могло быть светло,
Как это озеро в утро лазурное,
Только что солнце взошло!
Фридрихсгафен,
27 сентября 1887 г.
-----
ЗАМЛЪКНАХА ВОПЛИ НА БУРЯ СУРОВА
Замлъкнаха вопли на буря сурова,
клокочеща бездна вълни разпиля;
зад облак луната изплува отново,
над морската шир тишина се разля.
В борба непрестанна със страсти метежни
е пак победен ненаситен недъг
и с нова надежда, с власт нова безбрежна
отново ще зрей тържествуващ наш дух!
УМОЛКЛИ РЫДАНИЯ БУРИ КИПУЧЕЙ
Умолкли рыдания бури кипучей,
Клокочущей бездны волна улеглась;
Опять выплывает луна из-за тучи,
Над гладью морской тишина разлилась.
В борьбе непрестанной с мятежною страстью
Опять побежден ненасытный недуг,
И с новою силой, и с новою властью
Воспрянет опять торжествующий дух!
1883 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Сребърен век на руската поезия, Г-К
В раздела са включени 117 превода от 53 руски поети, творили в края на ХІX и началото на ХХ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-В – 170 превода от 82 руски поети http://stihi.ru/2020/12/07/5
Г-К – 117 превода от 53 руски поети
Л-Я – ? превода от ? руски поети