Антология на руската поезия. Съветски поети, А-В
В раздела са включени 327 превода от 179 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съветски поети А-В 327 превода от 179 поети http://stihi.ru/2021/01/02/4
Съветски поети Г-К 196 превода от 98 поети http://stihi.ru/2021/01/06/84
Съветски поети Л-Н 157 творби от 89 поети http://stihi.ru/2021/01/09/19
Съветски поети О-Я 186 творби от 102 поети http://stihi.ru/2021/01/11/95
Общо за съветски поети 866 творби от 468 поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Агния Барто
Комари / Комары
Ще отблъснем врага / Мы врага отбросим
Адам Русак
Здрави бъдете, живейте богато / Бывайце здаровы, жывіце багата / Будьте здоровы, живите богато
Аделина Адалис
В зората на мъглива младост / На заре туманной юности
Александър Аронов
Редовете не помагат много / Строчки помогают нам не часто
Александър Артьомов
Знамето / Знамя
Александър Безименский
Птици / Птицы
Партиен билет № 224332 / Партбилет № 224332
Александър Бобров
С жега лятото прати ни пак изпитание / Испытанье жарой этим летом подарено
Диалог за поезията / Диалог о поэзии
Александър Вампилов
Портичката стара / Шаткая калитка
Александър Введенский
Аз не вярвам / Я не верю
Гръцка елегия / Грецкая элегия
Ода на отвращението / Ода отвращения
Черен котак / Черный кот
Александър Волобуев
През двайсти век / В двадцатом веке
Развива шлепът скорост пешеходна / Баржa имела скорость пешехода
Александър Гаврилов
Умра ли, не ронете сълзи пак / Не плачьте обо мне, когда умру
През стъклото нечуто капчукът лети / Сквозь окно не слыхать мне капельную трель
Александър Гатов
В ателието на Сергей Коньонков / В мастерской Сергея Конёнкова
Александър Гитович
Граждани / Горожане
Вечер / Вечер
Александър Говоров
Сутрин такава е / Утро такое
Александър Големба
Само няколко думи / Только несколько слов
Часовникът безсънен чука / Стучат твои часы, бессонны
Александър Жаров
Тъжни върби / Грустные ивы
Александър Иванов
Екологичен етюд / Экологический этюд
Александър Катулский
Тук котва, залог за успеха минутен / Здесь якорь залогом удачи минутной
Александър Ковал-Волков
Сухуми / Сухуми
Беслетският мост / Беслетский мост
Александър Коваленков
Няма свят далечен / Нет на свете дальних стран
Александър Кондратов
Из „Форум на формите”. Синтез на октавата / Из „Форум форм”. Синтез октавы
Акростих / Акростих
Сонет / Сонет
За100пореност (100 х 100) / За100вка (100 х 100)
Александър Кочетков
Балада за задимения вагон / Баллада о прокуренном вагоне
Александър Кушнер
Ваза / Ваза
Калмичка си, татарка си, монголка / Калмычка ты, татарка ты, монголка
Когато ме тъга потисне / Когда я очень затоскую
Телефонен и входен звънец / Телефонный звонок и дверной
Александър Межиров
Подкова на щастието / Подкова счастья
Музика / Музыка
Александър Немировский
Били ли сте / Были вы
Библиотека / Библиотека
Александър Плитченко
Ще глумя. Ще излъжа / Соглашусь. Обойду. Обману
Птиците сбраха се в рой, отлетяха / Птиц развелось, набежало, слетелось
Александър Прокофиев
Разгърни крилата си, хармонико / Развернись, гармоника, по столику
Александър Ревич
Момиче / Девочка
Александър Ривин
Туй под черен платан случка беше / Это было под черным платаном
Александър Солженицин
Поети руски / Поэты русские
Три моми / Три невесты
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Твардовский
На моето дъно житейско, на дънцето / На дне моей жизни, на самом донышке
Аз знам, че нямам никаква вина / Я знаю, никакой моей вины
Преди войната знаци за беда / Перед войной, как будто в знак беды
Александър Чижевский
Слънце / Солнце
Истината / В смятенье мы, а истина – ясна
Галилей / Галилей
Ние сме деца на космоса / Мы дети Космоса
Какво за нас е краят на света / Что человеку гибель мирозданья
Александър Шчуплов
Мой живот / Жизнь моя
Александър Яшин
Пред кабинета на Илич / У кабинета Ильича
Алексей Дидуров
Аграрен реквием / Аграрный реквием
Алексей Еранцев
Мълва / Молва
Алексей Заурих
Моите разсъмвания / Мои рассветы
Алексей Крайский
Мисли / Мысли
Алексей Лебедев
На дъното / На дне
В китела ветри ледени струят / Свирепый ветер рвется под бушлат
Алексей Марков
Всъщност, малко ми трябва / Мне ведь, собственно, много не надо
Вървях и се смеех / Я шел и смеялся
Сви животът накриво / Что-то в жизни не вышло
Алексей Мишин
Търгува времето с душите ни / Пока торгует время душами
Преобърнат свят / Перевёрнутый мир
Алексей Недогонов
Ако аз с атом слънцето взривя / Представь – я солнце атомом взорву
Камъкът / Камень
Думите говорят / Слова говорят
Алексей Прасолов
Така, роден сред нощ една / Итак, с рождения вошло
Алексей Решетов
Не потърсих места по-прилични / Не искал, где живётся получше
Алексей Сурков
Почивката на пехотата / Привал пехоты
В землянката / В землянке
Утрото на победата / Утро победы
Алексей Фатянов
Славеи / Соловьи
Усмихни ми се, скъпа / Улыбнись мне, родная
Родина / Родина
Анна Ахматова
Научих се на мъдър, прост живот / Я научилась просто, мудро жить
Краят на Демона / Конец Демона
Клетва / Клятва
В памет на приятеля / Памяти друга
Муза / Муза
Забравят ни / Забудут
С въглен на хълбока ляв ти сплети / Углём наметил на левом боку
Ела да ме видиш / Приходи на меня посмотреть
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Анна Баркова
На теб, последна моя ти зора / Тебя, мою последнюю зарю
Изпитание с ласка / Испытание лаской
Анна Гедимин
Помня: клен позлатен / Вспомню: клен позолоченный
Анатолий Гребньов
Где са прежни геройства край мене / Где ж та удаль, что шла подбоченясь
Анатолий Гриценко
Брегът на Дон / Берег Дона
Къшей хляб / Кусок хлеба
Анатолий Жигулин
Поетът / Поэт
Анатолий Калинин
Как е възможно това? / Как это может быть?
Анатолий Кашеида
Владивосток / Владивосток
Анатолий Кобенков
Палто / Хорошо – упрятать себя в пальто
Анатолий Мариенгоф
Нощ, като сълза от огромно око излязла / Ночь, как слеза, вытекла из огромного глаза
Петно узря като кървяща клюква / Пятнышко, как от раздавленной клюквы
Спокойно, друже. Чай прохладен в чаша / Утихни, друг. Прохладен чай в стакане
Анатолий Парпара
Поетът каза: глупостта е мрак / Нам говорит поэт, что глупость – тьма
Послеслов към двайсетте години / Послесловие к двадцатым годам
Какво, че аз съм преброен / Что ж, дней моих измерян счет
Анатолий Поперечний
Шептят ми богове / Мне шепчут боги
Анатолий Передреев
Фатално закъснявам, чакам / И вот стою и погибаю
Към родината / К отчизне
Анатолий Преловский
Смисъл / Смысл
Болка / Боль
Екология / Экология
Анатолий Софронов
Биволи / Буйволы
Анатолий Чиков
Смъртта на палтото / Смерть пальто
Андрей Багинский
Какво се случи? / Что случилось?
Аз не съм Бог / Я не Бог
Андрей Белий
Русия / Русь
Есен / Осень
Любов / Любовь
Утро / Утро
Андрей Вознесенский
Без да си поет / Можно и не быть поэтом
Война / Война
Андрей Дементиев
Не съм старик, а антиквариат / Я – не старик. Я – антиквариат
Романтик съм последен / Я последний романтик
За нищо не съжалявайте / Ни о чем не жалейте
Аз знам, жените всички са прекрасни / Я знаю, что все женщины прекрасны
Андрей Егунов
Къщичката ни мъничка / Наш домик маленький
В деня, когато няма да ме има / В тот день, когда меня не станет
Анисим Кронгауз
Там кука кукувицата отвън / Кукушка куковала за стеной
Аркадий Бухов
Ломоносов с шампанско / Ломоносов в шампанском
На поетите / Поэтам
Аркадий Кутилов
Бетовен / Бетховен
Моят ден / Мой день
Ти умираш след час / Ты умрёшь через час
Аркадий Щейнберг
На никого аз враг не бях / Я не был никому врагом
Сложете ордените след война / Фронтовики, наденьте ордена
Щом угасена е лампа / Если погашена лампа
Стихове, съчинени насън през нощта на 13 март 1981 г. / Стихи, сочиненные во сне ночью на 13 марта 1981 г.
Арсений Тарковский
Портрет / Портрет
Първите срещи / Первые свидания
Аршак Тер-Маркарян
На моята земя / Земле
Аспазия (Йохана-Емилия Розенберга)
Отиване в прекрасното / Nave dailuma / Уход в прекрасное
Белла Ахмадулина
Другото / Другое
Борис Богатков
Годен за военна служба / Годен
Борис Заходер
Ако / Если бы
Въпросителна песничка / Вопросительная песенка
Борис Климичев
Заплащане / Плата
Борис Корнилов
Памет / Память
Борис Костров
В атака щом „ура” заглъхне / Когда в атаке отгремит „ура”
Борис Котов
Настъпването на нощта / Наступление ночи
Борис Лапин
Песен на английските войници / Песня английских солдат
Степ / Степь
Борис Пастернак
Сън / Сон
Зимна нощ / Зимняя ночь
Страшна приказка / Страшная сказка
Победителят / Победитель
Хамлет / Гамлет
Импровизация / Импровизация
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Борис Примеров
Молитва / Молитва
Борис Ручьов
На езерото / На озере
Борис Сиротин
Пребивавам в Европа / Проживаю в Европе
Борис Слуцкий
Съвестта / Совесть
Мълчаливият вой / Молчаливый вой
Е, и какво / Ну что же
Борис Смоленский
Цяла вечер аз днес говоря / Я сегодня весь вечер буду
Скита вятър на разсъмване по пътя / Бродит ветер на рассвете по дорогам
Експресът вие, мрачен и отчаян / Экспресс завывает, угрюм и отчаян
Борис Тимофеев-Еропкин
Под прозореца цъфтят черешите / Под окном черёмуха колышется
Борис Чичибабин
Свали от мен умора, майко Смърт / Сними с меня усталость, матерь Смерть
Плач за изгубената родина / Плач по утраченной родине
Булат Окуджава
Ваше благородие / Ваше благородие
Молитва / Молитва
Довиждане, момчета / До свидания, мальчики
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Вадим Баян
Люлякови опиянения / Сиреневые хмели
Вадим Кузнецов
Чайки плачат / Чайки плачут
Вадим Стрелченко
За да / Чтобы!
Вадим Шефнер
Пролетен дъжд / Весенний дождь
Личен враг / Личный враг
Имена на реки, чудеса и звезди ний редим / Мы явленьям, и рекам, и звездам даем имена
Вярваме в победата / Верим в победу
Миг / Миг
Валентина Дроздовская
Любовта ме носеше / А любовь несла меня
Валентин Берестов
В най-нов стил / В новейшем стиле
В стара къщурка джудженце живя / В стареньком домике гномик сидел
Тяло и дух / Тело и дух
Валентин Гафт
Мостове / Мосты
Музика / Музыка
Елха / Ёлка
Пес / Пёс
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Валентин Катарсин
Съвременници / Современники
В джобовете – стотинки и тютюн / В моих карманах курево и медь
Валентин Никитин
Макар че топли слънчевата вис / Хоть солнце согревает всех и вся
Валентин Сорокин
Разбрах / Понял
Валентин Устинов
Самотното дърво / Одинокое дерево
Валерий Брайнин-Пассек
Не отговарям за теб / Я за тебя не отвечаю
Валерий Вюхин
Излитане / Взлёт
Люлка / Качели
Валерий Хатюшин
Живот / Жизнь
Валерий Шамшурин
Липите цъфтят / Липы цветут
Варлам Шаламов
Букет / Букет
Поезия – дело за зрял / Поэзия – дело седых
Василий Александровский
Момиче от село / Девушка из деревни
Василий Белов
Русия / Россия
Василий Казанцев
Виноват съм / Виноват
И с нетърпение, и уморено / И с нетерпеньем, и устало
Щастливо време бе / Пора счастливая была
Василий Казин
На гроба на мама / На могиле матери
Василий Кубаньов
Пързаляне / Катанье
Василий Лебедев-Кумач
Марш на веселите момчета / Марш веселых ребят
Свещената война / Священная война
Василий Суботин
По лицето ти бързо браздее черта / По лицу твоему борозда, как черта
Василий Фьодоров
Доскоро бяхме с влюбен глас / Еще недавно нам вдвоем
Нейде крачим / Где-то ходим
Вениамин Жак
Подаръкът / Подарок
Не вярва дневникът / Дневник не верит
Вера Звягинцева
Нито твоя, ни своя / Ни твоей, ни своей
Вера Инбер
Разля се вчера тук мъгла / Такой туман упал вчера
Залповете на победата / Залпы победы
Вера Маркова
Разказче / Присказка
Приспивна / Колыбельная
Вера Меркуриева
Без лято зими две са пак / Без лета были две зимы
Вера Фигнер
Когато някога в бедата / Когда в неволе мы порою
Падат добрите / Пали все лучшие
Вероника Тушнова
Куклата / Кукла
Не спира обич да блести / Не отрекаются любя
Стихове за дъщеря ми / Стихи о дочери
Живяхме всичко: щастие и мъка / Бывало все: и счастье, и печали
Виктор Авдеев
С победата скръбта не се изкупва / Победой не окуплены потери
Виктор Агапов
В моето село / В моей деревне
Влюбвам се / Влюбляюсь
Виктор Боков
Преставам да ругая Сталин аз / Я Сталина ругать перестаю
Народността / От модности не требуйте народности
Виктор Верстаков
При гроба на татко / Пришел на могилу отца
Звездите на Кремъл макар да не греят / Пусть красные звезды в Кремле погасили
Виктор Голявкин
Вратата / Дверь
Виктор Гончаров
Ти питаш / Ты спрашиваешь
Аз ще кажа: не напразно бяхме / Я скажу, мы не напрасно жили
Не ми е черен гарван пророкувал / Мне ворон черный смерти не пророчил
Виктор Кочетков
Децата на потока / Потомки потока
Виктор Лузгин
Встъпление / Вступление
Виктор Полторацкий
Река Гъска / Гусь-река
Виктор Соснора
Циклопи / Циклопы
Виктор Тимофеев
Мурманск / Мурманск
Свят видях ли / Что я видел
Виктор Урин
Лидка / Лидка
Виктор Хоролский
Свещена дума / Святое слово
Виктор Широков
За звездите / О звёздах
Виктория Багинская
Скала / Скала
Висарион Саянов
Жул Верн / Жуль Верн
Виталий Бакалдин
Ученик чете стих / Ученик читает стих
Виталий Коржиков
Отново – няма как / Опять – хоть век взорви
Владимир Андреев
Покой и воля, щастие добрува / И счастье есть, и есть покой и воля
Владимир Архипов
Прощална ласка / Прощальный поцелуй
Владимир Британишский
Смъртта на поета / Смерть поэта
Владимир Бурич
Разпит / Допрос
Стиховете ми / Стихи мои
Владимир Ведякин
Светъл сумрак / Светлые сумерки
Владимир Висоцкий
Той не се върна след боя / Он не вернулся из боя
Аз не обичам / Я не люблю
Градски романс / Городской романс
Братските могили / Братские могилы
Песен за летеца / Песня лётчика
Последният подслон / Последний приют
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Владимир Гнеушев
За страст съм стар / Для страсти стар
Владимир Гордейчев
Отварям шкафа / Открою шкаф
Владимир Демидов
Съдба миньорска / Судьба шахтерская
Владимир Державин
Кънти пореден изгрев / Встает, гудит заря
Владимир Жуков
Мама / Мама
Владимир Илицкий
Пасторал / Пастораль
Владимир Костров
Две брезички над жълтата нива / Две берёзы над жёлтою нивой
Не пипайте жанра / Не трогайте жанр
Писмо за никъде / Письмо в никуда
Владимир Лазарев
Прощаването на Славянката / Прощание славянки
Владимир Луговской
Първият сняг / Первый снег
Мечокът / Медведь
Гъските / Гуси
Владимир Мас
Времена / Времена
Владимир Маяковский
По Хайне / Гейнеобразное
Необикновено приключение на Владимир Маяковски на вилата през лятото / Необычайное приключение, бывшее с Владимиром Маяковским летном на даче
Още Петербург / Еще Петербург
Незавършено – IV / Неоконченное – IV
Пролет / Весна
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Владимир Микушевич
Паметник / Памятник
Владимир Михальов
С кривак пастирски пак в ръката / Опять в руках пастуший посох
Владимир Морозов
Лъкатуши Русия / Русь качает и кружит
Двустишия / Двустишия
Владимир Нарбут
Вълк / Волк
Врачка / Гадалка
Владимир Павлинов
Три бора / Три сосны
Студове / Холода
Владимир Палчиков
Сретение / Сретение
В мен всичко, казваше ми ти, е лошо / Все у меня, уверовал ты, плохо
Владимир Сапронов
О, жени! / О, женщины!
Случай в пустинята / Случай в пустыне
Владимир Скиф
Поразителен сън / Невиданный сон
Владимир Соколов
Как искам редове познати / Как я хочу, чтоб строчки эти
Мравка / Муравей
Опитай да израснеш / Попробуй вытянуться
Владимир Солоухин
Памет / Память
Вълци / Волки
В душата ми възникват барикади / Внутри меня возникли баррикады
Към приятелите / Друзьям
Владимир Тан-Богораз
Аз в мрака пея / Во мраке я пою
Владимир Урусов
Под палта душите в кръпки прашни / Сквозь пальто истрёпанные души
Владимир Фирсов
В защита на своя самовар / В защиту своего самовара
Владимир Харитонов
Ден победен / День Победы
Владимир Цибин
Орфей / Орфей
Владимир Чугунов
Кукувица / Кукушка
След боя / После боя
Владимир Шчировский
Вселената не ще прегърна / Вселенную я не облаплю
Нищото / Ничто
Владислав Занадворов
Война / Война
Всеволод Багрицкий
Без да се събличам, преживявам / Мне противно жить не раздеваясь
Падна той сред боя първи / Он упал в начале боя
Няма да живеем като роби / Нам не жить, как рабам
Всеволод Лобода
Началото / Начало
Всеволод Рождественский
Сънувах / Мне снилось
Гробът на боеца / Могила бойца
Вячеслав Афанасиев
Там, след огнените лосове / Вслед за огненными лосями
---------------
Агния Барто
Руската поетеса, писателка и сценарист Агния Барто (Агния Львовна Волова/ Барто) е родена на 4/17 февруари 1906 г. в Москва. Едновременно с гимназия завършва балетно училище и хореографска школа (1924 г.). Първите й публикувани стихотворения са от 1924 г. Работи в балетна трупа (1925-1927 г.), като военен кореспондент на в. „Комсомольская правда” (1942 г.), води радиопрограми (1964-1973 г.), литературен редактор и член на редколегии на списания и издателства, телевизионен водещ, обществен деятел. Президент е на Асоциацията на изкуствата и литературата за деца при Обществото за международна дружба. Авторка е на много стихосбирки за деца, сред които „Китайчонок Ван Ли” (1925 г.), „Мишка-воришка” (1925 г.), „Первое мая” (1926 г.), „Братишки” (1928 г.), „Мальчик наоборот” (1934 г.), „Игрушки” (1936 г.), „Снегирь” (1939 г.), „Первоклассница” (1945 г.), „Звенигород” (1947 г.), „Я живу в Москве” (1947 г.), „Веселые стихи” (1948 г.), „Стихи детям” (1949 г.), „За цветами в зимний лес” (1970 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1981 г.) и др., на книги с проза и публицистика като „Найти человека” (1968 г.), „Записки детского поэта” (1976 г.), сценарии за филми като „Подкидыш” (1939 г.), „Слон и верёвочка” (1945 г.), „Алёша Птицын вырабатывает характер” (1953 г.), „Чёрный котёнок” (1954 г.), „10 000 мальчиков” (1961 г.) и др. Носителка е на много държавни и литературни награди. Стиховете й за деца са преведени на 72 езика. Умира на 1 април 1981 г. в Москва.
КОМАРИ
Сред слънчевата лятна жар
прохлада в парка пиеш,
но тъй напада те комар,
че искаш да се скриеш!
Марина, малката сестра,
комари я налитат.
Те имат зъл комарски нрав,
но тя е упорита!
Разгонва ги с ръце, в простор
кръжат си пак обаче.
Тя вика: „Ах, какъв позор,
нападнаха кърмаче!”
И гледа мама този бой,
как храбрата Марина
отблъсква вражеския рой,
с комари битка има.
Седят си два комара там
на малкия на пръста!
Марина храбро удря – бам –
по дрешката чевръсто!
Урок жесток им даде с кеф –
за да не хапят, значи!
Но ревна с великански рев
изплашеното братче.
КОМАРЫ
Всех разморило от жары.
В саду сейчас прохлада,
Но так кусают комары,
Что хоть беги из сада!
Марина, младшая сестра,
Воюет с комарами.
Упрямый нрав у комара,
Но у нее упрямей!
Она отгонит их рукой,
Они кружатся снова.
Она кричит: – Позор какой,
Напали на грудного!
И видит мама из окна,
Как храбрая Марина
В саду сражается одна
С отрядом комариным.
Опять сидят два комара
У малыша на пальце!
Марина, храбрая сестра,
Хлоп по одеяльцу!
Она убила комаров –
Забудут, как кусаться!..
Но раздается громкий рев
Испуганного братца.
-----
ЩЕ ОТБЛЪСНЕМ ВРАГА
Тревога.
Там край роден праг
като крадец
ни дебне враг.
От черната фашистка гад
ще пазим всеки руски град.
Тъй ще громи врага злочест
с ненавист нашият човек,
че датите с атаки днес
ще тачат хората вовек.
МЫ ВРАГА ОТБРОСИМ
Сигнал тревоги
над страной.
Подкрался враг,
Как вор ночной.
Фашистов черная орда
Не вступит в наши города.
И мы врага отбросим так,
Как наша ненависть крепка,
Что даты нынешних атак
Народ прославит на века.
---------------------------------------------
Адам Русак
Руският и белоруски поет и музикант Адам Русак (Адам Герасимович Русак) е роден на 11/24 май 1904 г. в с. Пясъчно, Минска губерния. Първите си стихотворения публикува през 1927 г. в сп. „Чырвоны сейбіт”. Завършва Белоруския музикален техникум (1930 г.) и Ленинградската консерватория (1934 г.). Работи като солист в оркестъра на Ленинградския малък оперен театър и оркестрант в Белоруската държавна филхармония. По негови текстове са създадени десетки популярни песни. Пише на руски и на белоруски език. Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Автор е на над 15 стихосбирки и поетични книги за деца, повечето от които издадени на белоруски език, сред които „На родных палетках” (1946 г.), „Песні і вершы” (1951 г.), „Песни” (1954 г.), „Пад голас баяна” (1957 г.), „Толькі з табою” (1960 г.), „Звонкія крыніцы” (1956 г.), „Выбранае” (1972 г.), „Песні на словы А. Русака” (1980 г.), „Застилайте столы” (1984 г.), „Дружбакі” (1987 г.) и др. Заслужил деятел на културата на Белоруска ССР (1964 г.). Умира на 21 март 1987 г. в Минск.
ЗДРАВИ БЪДЕТЕ, ЖИВЕЙТЕ БОГАТО
Здрави бъдете, живейте богато,
а ний си отиваме вкъщи, събратя.
Ний славно гуляхме на вашия празник,
той празник красив е, с веселия разни.
Как ширно в колхоза полята се реят,
съдбата ви нека щастливо цъфтее.
Да бъдат в реките ви светли водите
и гъските там хоровод да облитат.
На нивата житото бързо да зрее,
в килера сланинка да има, от нея
да цвъркат на печката пръжки юнашки,
към тях, ако трябва, ще сложим и чашки.
Да имате честичко гости желани
и злоба наоколо да не остане.
В бригадата в спорен труд да са ви дните
и всички да бъдат доволни, честити.
И още едно пожелание имам:
детенце да раждате всяка година,
щастливо пристигнали, две ако бъдат,
естествено, никой не ще ви осъди.
Вий здрави бъдете, живейте богато,
а ний си отиваме вкъщи, събратя.
Вий здрави бъдете, живейте богато,
а ний си отиваме вкъщи, събратя.
БЫВАЙЦЕ ЗДАРОВЫ, ЖЫВІЦЕ БАГАТА!
Бывайце здаровы, жывіце багата,
Ужо ж паедзем да сваёй хаты.
У зялёнай дуброве мы начаваць будзем
І вашае ласкі вавек не забудзем.
У вашам калгасе шырокае поле,
Няхай жа на шчасьце цьвіце ваша доля.
На рэчках на вашых бурлілі каб воды,
Каб плавалі з крыкам гусей карагоды.
Каб жыта у полі трубою вілося,
Каб сала у хаце кубламі вялося.
Штодзень у капусьце каб плавала шкварка,
Да шкваркі часінай вялася б і чарка.
Яшчэ вам жадаем прыбытку у хаце
Ні мала, ні многа – штогод па дзіцяці.
Ня будзем у крыудзе яшчэ і на тое,
Калі пашанцуе – на год і па двое.
Дарогу ж мы знаем да вас, ягамосьці
I езьдзіць мы будзем да вас часта у госьці.
Эй, хто на адведы, эй, хто на радзіны –
Вазіць караваі па дзьве пауасьміны.
Бывайце здаровы, жывіце багата,
Ужо ж паедзем да сваёй хаты.
У зялёнай дуброве мы начаваць будзем
І вашае ласкі вавек не забудзем.
1936 г.
БУДЬТЕ ЗДОРОВЫ, ЖИВИТЕ БОГАТО (перевод с белорусского языка на русский язык: Михаил Исаковский)
Будьте здоровы, живите богато,
А мы уезжаем до дому, до хаты.
Мы славно гуляли на празднике вашем,
Нигде не видали мы праздника краше.
Как в вашем колхозе широкое поле,
Пускай же для счастья цветет ваша доля.
Пусть будут на речках да светлые воды,
Пусть плавают в речках гусей хороводы.
Чтоб на поле жито дружней колосилось,
Чтоб сало в кладовке все время водилось,
Чтоб в печке горячей шипела бы шкварка,
А к ней, если надо, нашлась бы и чарка.
Чтоб к вам приезжали желанные гости,
Чтоб люди на вас не имели бы злости.
Чтоб дружной работою вашей бригады
Все были довольны, довольны и рады.
Еще пожелать вам немного осталось:
Чтоб в год по ребенку у вас нарождалось,
А если, по счастью, и двое прибудет
Никто с вас не спросит, никто не осудит.
Так будьте здоровы, живите богато,
А мы уезжаем до дому, до хаты.
Так будьте здоровы, живите богато,
А мы уезжаем до дому, до хаты.
---------------------------------------------
Аделина Адалис
Руската поетеса, писателка и преводачка Аделина Адалис (Аделина Ефимовна Алексеевна Висковатова Ефрон/ Адалис) е родена на 13/26 юли 1900 г. в Петербург. Пише стихотворения от 1913 г., първите й публикации са от 1918 г. В младежките си години членува в литературния кръг „Зеленая лампа”. Увлича се от науки като физика, биологи, космология, история, археология и езикознание. През 1921 г. е ректор на създаденото от Валери Брюсов Първо държавно професионално училище по поетика, завежда литературния отдел при Народния комисариат по просвета и преподава във Висшия литературен институт (1921-1922 г.). Работи като кореспондент на различни издания в азиатски страни (1924-1931 г.), превежда стихове на поети от Закавказието и Средна Азия. Авторка е на стихосбирките „Власть” (1934 г.), „Кирову” (1935 г.), „Братство” (1937 г.), „Стихи и поэмы” (1948 г.), „Восточный океан” (1949 г.), „Новый век” (1960 г.), „Города” (1962 г.), „До начала: Новые стихи” (1966 г.), „Январь–сентябрь” (1970 г.), на 9 книги с преводна поезия, на книги с романи, повести и очерци, сред които „Абджед Хевез Хютти” (1927 г.), „Песчаный поход” (1929 г.), „Вступление к эпохе” (1934 г.), „Азери” (1940 г.), „Любите поэзию” (1961 г.) и др. Умира на 13 август 1969 г. в Москва.
В ЗОРАТА НА МЪГЛИВА МЛАДОСТ
...Не, двехилядна далече ни е,
дните ни преди ще спрат...
На скрижали ли изсечени са
зимите на този път?
Докъдето да долазиме,
все е прах и все боклук...
А мъгливи други младости
зазоряват пак дотук!
НА ЗАРЕ ТУМАННОЙ ЮНОСТИ
...Нет, ведь года и двухтысячного
Не дожить, не дотянуть…
На каких скрижалях высечено,
Где придётся кончить путь?
Всё одно, куда ни сунешься:
Та же пыль и тот же сор…
А заря туманной юности
Длится, длится до сих пор!
1969 г.
---------------------------------------------
Александър Аронов
Руският поет и журналист Александър Аронов (Александр Яковлевич Аронов) е роден на 30 август 1934 г. в Москва. Завършил е московския педагогически институт „В. П. Потьомкин” (1956 г.) и прави аспирантура към Института за художествено възпитание при Академията на педагогическите науки. Работил е като учител в Подмосковието и в Москва, занимавал се е с математическа лингвистика към Централния математико-икономически институт при Академията на науките на СССР, близо 30 години е наблюдател във в. „Московский комсомолец”. Публикува поезия в издания като „Огонёк”, „Знамя”, „Московский комсомолец” и др. Играе във филма „Похороны Сталина” (1991 г.). Автор е на стихосбирките „Островок безопасности” (1987 г.), „Тексты” (1989 г.) и „Первая жизнь” (1989 г.). Умира на 19 октомври 2001 г. в Москва.
РЕДОВЕТЕ НЕ ПОМАГАТ МНОГО
На А. Межиров
Редовете не помагат много.
Те не са способни да спестят
грубостта, житейските тегоби:
глад, развод, беда на близък, смърт.
Щом несгоди много се наслагат,
редовете са безсилен глас.
Тук изкуството не ни помага
и излишна тягост е за нас.
В думи липсват страх и удар мощен.
Думите са букви, шум, немощ.
В думи: „Пиша, че животът лош е!”,
главното е „пиша”, а не „лош”.
Но до сипей пропаст щом рисувам,
дебнеща като прокобник сив,
значи там, където аз рискувам,
още има място за статив.
Време има. Има настроение.
Четка и бои. Покой в дома.
Нека всяко следващо творение
възхвалява майката Земя.
СТРОЧКИ ПОМОГАЮТ НАМ НЕ ЧАСТО
А. Межирову
Строчки помогают нам не часто.
Так они ослабить не вольны
Грубые житейские несчастья:
Голод, смерть отца, уход жены.
Если нам такого слишком много,
Строчкам не поделать ничего.
Тут уже искусство не подмога.
Даже и совсем не до него.
Слово не удар, не страх, не похоть.
Слово – это буквы или шум.
В предложенье: „Я пишу, что плохо”,
Главное не „плохо”, а „пишу”.
Если над обрывом я рисую
Пропасть, подступившую, как весть,
Это значит, там, где я рискую,
Место для мольберта все же есть.
Время есть. Годится настроенье.
Холст и краски. Тишина в семье.
Потому-то каждое творенье
Есть хвала порядку на Земле.
1979 г.
---------------------------------------------
Александър Артьомов
Руският поет Александър Артьомов (Александр Александрович Артёмов) е роден на 14 юни 1912 г. в с. Фрол, Московска област. Пише стихове от 15-годишен, първите му публикации са от 1935 г. във в. „Красное знамя” и сп. „На рубеже”. От младини живее в Далечния изток. Включва се в строителството на железопътните линии в Приморския край, работи във вестниците „На боевой вахте” и „За большевистские темпы” във Владивосток. Публикува поезия в московски, ленинградски и далекоизточни списания. През 1940 г. постъпва в литературния институт „Максим Горки”. През 1941 г. отива доброволец на фронта. Автор е на стихосбирките „Тихий океан” (1939 г.), „Победители” (1940 г.) и „Атакующее слово” (1941 г.) и на стихотворната книга за деца „Приключение трех медвежат” (1939 г.). Загива геройски по време на битка на 29 май 1942 г.
ЗНАМЕТО
Изстива нагретият в бомбени разриви камък,
затихва гърмящият от сутринта ураган.
Последен отскок. От последни окопи раздрани
по склона бойците ни с щикове гонят врага.
И сякаш са мъртви змии сред вулкан от траншеи,
бетонни гнезда полегати се плъзгат по скат,
в небето студени протегнати шии оплели,
разбити оръдия залеза мрачно следят.
Върви командирът по тази земя изтерзана,
изгаряна с огън, взривявана с подъл снаряд,
и казва: „Другари, сред битката трябва ни знаме!”
Ранен картечар се надига. На него висят
парчета потънала в пот гимнастьорка, в червено
опръскана с кръв. Той спокойничко кърпа допря
до своята рана, с картечен куршум прогорена,
невиждано алено цвете на хълма изгря.
Ний здраво към щика привързахме яркото знаме,
развяно от силния вятър, то в плам заигра.
Взе дъх картечарят, другарите с поглед обхвана
и кротко прошепна: „Аз може би днес ще умра,
но горд съм, макар изморен и отслабнал, че в боя
не се примирих и уплаших до сетна зора,
че моята кръв стана знаме на нашата воля,
достойно за род и родина успях да умра...”
Над тъмния страж на планинска верига дозорна,
над хилави храсти, косени от бурен свинец,
гореше звезда сред скалистия хълм Заозьорна –
свещеното знаме, облято с кръвта на боец.
ЗНАМЯ
Уже остывает нагретый разрывами камень,
Уже затихает гремящий с утра ураган.
Последний бросок. Из последних окопов штыками
Бойцы выбивают и гонят с вершины врага.
Как мёртвые змеи, опутали сопку траншеи,
Бетонные гнёзда пологий усыпали скат,
И, вытянув к небу холодные длинные шеи,
Разбитые пушки угрюмо глядят на закат.
И встал командир на земле, отвоёванной нами,
Изрытой снарядами и опалённой огнём,
И крикнул ребятам: „Товарищи, нужно бы знамя!..”
Поднялся, шатаясь, с земли пулемётчик. На нём
Висели клочки гимнастёрки, пропитанной потом,
Обрызганной кровью. Он вынул спокойно платок,
Прижал его к ране, прожжённой свинцом пулемёта,
И вспыхнул на сопке невиданно яркий цветок.
Мы крепко к штыку привязали багровое знамя,
Оно заиграло, забилось на сильном ветру.
Обвел пулеметчик друзей голубыми глазами
И тихо промолвил: „Я, может быть, нынче умру,
Но буду гордиться, уже ослабевший, усталый,
До вздоха последнего тем, что в бою не сробел,
Что кровь моя знаменем нашего мужества стала,
Что умереть за Отчизну достойно сумел…”
Над темной землей и над каменной цепью дозорной,
Над хилым кустарником, скошенным градом свинца,
Горела звездой между скал высоты Заозерной
Священное знамя, залитое кровью бойца.
1939 г.
---------------------------------------------
Александър Безименский
Руският поет, сценарист и журналист Александър Безименски (Александр Ильич Безыменский) е роден на 6/18 януари 1898 г. в гр. Житомир, Северна Украйна. Учи в Киевския търговски институт. Участник е в Октомврийското въоръжено въстание в Петроград. Първите му поетични публикации в периодичния печат са от 1918 г. Работи като редактор на вестниците „Красная молодежь”, „Правда” и „Комсомольская правда”, съосновател е на литературните групи „Молодая гвардия” и „Октябрь”, през Втората световна война е военен кореспондент. Автор е на стихосбирките „Октябрьские зори” (1920 г.), „К солнцу” (1921 г.), „Как пахнет жизнь” (1924 г.), „Избранные стихи” (1925 г.), „Партбилет № 224332” (1927 г.), „Пути борьбы” (1929 г.), „Весенняя прелюдия” (1930 г.), „Выстрел. Комедия в стихах” (1930 г.), „Стихи о комсомоле” (1932 г.), „Рубеж столетий” (1933 г.), „Стихи о Ленине” (1934 г.), „Избранное” (1949 г.), „Книга сатиры” (1954 г.), „Сочинения: Избранные произведения 1918-1958” (в два тома, 1958 г.), „Стихи о войнах” (1968 г.) и др. Умира на 26 юни 1973 г. в Москва.
ПТИЦИ
Днес моят малък син вълшебно
направи си звезда от плат
и, към прозореца погледнал,
видя, че гарвани летят.
С възторг протягайки ръчичка
в юмруче с алена звезда,
след гарван малкият затичка
и „Птица!” каза... Птица? Да,
отлитна, сине, не сърди се!
Не трябва, лъвче, не плачи...
Не всеки гарван, знай, е птица,
не всяка птица с грак звучи.
Той спря да плаче. С птича волност
светът бе в погледа му сбран.
Като насекомо моторно
затрака вън аероплан.
ПТИЦЫ
Сегодня утром сын мой крошка
Играл звездой из кумача
И, обернувшись, за окошком
Увидел важного грача.
С восторгом вытянув ручонку
С зажатой красною звездой,
Он бросился грачу вдогонку
И – „птиця”... – вымолвил с тоской
Что, улетел? Зачем же злиться?
Не надо, Львенок мой, не плачь...
Не каждый грач бывает птицей,
А птица каждая – не грач.
Замолк мой сын. И птицей-взглядом
Окинул лица дальних стран:
В окне моторною цикадой
Застрекотал аэроплан.
1922 г.
-----
ПАРТИЕН БИЛЕТ № 224332
Цял свят работните ръчища преобръщат,
опипват всяко кътче бдително подред...
– Кажи ми, партийо, кажи какво ти търсиш?
Отвръща скръбен глас: – Партийния билет...
Такъв е мъничък... Сърцето потрепери.
Беда голяма изведнъж ни връхлетя!
Нали държах го аз в ръцете си до вчера,
но смърт удари – партбилетът отлетя...
Ей, пролетарии! Билета намерете!
Нима го няма, смъртен миг го е прибрал?
Такъв е мъничък, изгубен е билетът,
а в бойните редици зейнал е провал...
Аз чувам партията, болката велика
усещам и ръката стяга се в юмрук.
Ти чуй ме, партийо! На теб, на теб аз викам!
Приветства те работникът ти верен тук.
В Страната на Съветите достойно светиш.
Ти чуй ме, партийо! Аз давам ти обет:
След месец ще сменят сто хиляди билети
сега изгубения ленински билет.
ПАРТБИЛЕТ № 224332
Весь мир грабастают рабочие ручищи,
Всю землю щупают, – в руках чего-то нет...
– Скажи мне, Партия, скажи мне, что ты ищешь?
И голос скорбный мне ответил: – Партбилет...
Один лишь маленький... И сердце задрожало.
Такой беды большой – еще никто не знал!
Вчера, вчера лишь я к руках его держала,
Но смерть ударила – и партбилет упал...
Эй, пролетарии! Во все стучите двери!
Неужли нет его и смерть уж так права?..
Один лишь маленький, один билет потерян,
А в боевых рядах – зияющий провал...
Я слушал Партию и боль ее почуял,
Но сталью мускулов наполнилась рука.
Ты слышишь, Партия! Тебе, тебе кричу я!
Тебя приветствует рабочий от станка.
Я в Партию иду. Я – сын Страны Советов.
Ты слышишь, Партия?.. Даю тебе обет:
Пройдут лишь месяцы – сто тысяч партбилетов
Заменят ленинский утраченный билет.
24 января 1924 г.
---------------------------------------------
Александър Бобров
Руският поет, писател и публицист Александър Бобров (Александр Александрович Бобров) е роден на 14 февруари 1944 г. в с. Кучино, Московска област. Завършва литературния институт „Максим Горки”. Работил е във в. „Литературная Россия”, изд. „Советский писатель”, радио „Резонанс” и телевизионните канали „Мир”, „Московия” и „Подмосковье”. Автор е на 28 книги с поезия, проза и краеведчески изследвания, сред които „Дань” (1977 г.), „Боярышник” (1979 г.), „Красный Холм” (1982 г.), „За Москвою-рекою” (1984 г.), „Белая дорога. На север по Московской долготе” (1985 г.), „Свод. Избранное” (1988 г.), „Вообще и в частности” (1989 г.), „Имя – судьба” (1990 г.), „Возвращаюсь к тебе” (1990 г.), „Бей своих” (1990 г.), „По рекам Московии” (2007 г.), „Серебряный век Подмосковья” (2008 г.) и др. Кандидат на филологическите науки, член-кореспондент на Академията за поезия, носител на много национални и международни литературни награди. Член е на редколегиите на в. „Советская Россия” и сп. „Русский Дом”, член е на Съвета по книгоиздаване при Московска област. Живее в Москва.
С ЖЕГА ЛЯТОТО ПРАТИ НИ ПАК ИЗПИТАНИЕ
С жега лятото прати ни пак изпитание,
по Централна Русия – отново без дъжд,
и стои над Москва заревото всепламенно,
благодат – за бродягите,
изпит за нашия вожд.
Пламват горски пожари – държавата е изоставила,
подарила, продала горите за сеч.
Всяка есен ний пилците пак преброяваме,
ала не за това засега е сред кладата реч.
Но дали в тез далечни земи непрекъснати
в мраз разпасан и в тоз наказателен зной
е страната ни само случайната спътница,
или ловни полета?
Русия, свят роден ти мой!
ИСПЫТАНЬЕ ЖАРОЙ ЭТИМ ЛЕТОМ ПОДАРЕНО
Испытанье жарой этим летом подарено,
По Центральной России – опять без дождей,
И стоит над Москвою дрожащее зарево,
Благодать – для бомжей
И проверка – для наших вождей.
Полыхают леса – государство их попросту бросило,
Раздарило, распродало, скинуло с плеч.
Подсчитаем цыплят, как положено, осенью,
Но пока не об этом идёт на пожарище речь.
В этих далях сквозных никогда не получится
В лютый холод и в этот карающий зной
Относиться к стране, как к случайной попутчице
Или к „полю охоты”.
Россия – должна быть родной!
-----
ДИАЛОГ ЗА ПОЕЗИЯТА
„Аз не обичам стихове – тя каза, –
заради тебе често ги търпях.”
Не се опечалих от тази фраза:
– И аз не ги обичам – си признах. –
Особено бездарните, сломими,
от всяка дупка с крясък нов и нов.
Болят ме дивите безкръвни рими,
особено такива: зов–любов.
Навярно си ме убедила, мила –
отвърнах откровено и без спор, –
но даде ми поезията сила,
към теб отправи лутащия взор.
ДИАЛОГ О ПОЭЗИИ
„Я не люблю стихов, – она сказала, –
Лишь иногда из-за тебя терплю”.
В ответ не опечалился нимало:
– Да я их сам, признаться, не люблю.
Особенно плохих, с надрывным криком,
Из каждой щели слышащимся вновь.
Таится отвращенье к диким рифмам,
Особенно вот к этой: кровь-любовь.
Ну, милая, считай, что убедила:
Ответил откровенно – не со зла,
Но сколько раз Поэзия будила,
А если честно – и к тебе звала.
2007 г.
---------------------------------------------
Александър Вампилов
Руският писател, драматург, поет и публицист Александър Вампилов (Александр Валентинович Вампилов) е роден на 19 август 1937 г. в с. Кутулик, близо до гр. Черемхово, Иркутска област. Завършва филологическия факултет на Иркутския университет (1960 г.). Работи като инструктор в районен дом на културата, литературен сътрудник, завеждащ отдел и отговорен секретар на в. „Советская молодёжь” (до 1964 г.). Публикува разкази, пиеси, фейлетони, стихове и очерци от студентските си години, първата му публикация е във в. „Иркутский университет” през 1957 г. Първата му книга „Стечение обстоятельств” – с хумористични разкази, излиза през 1961 г. Първите му драматургични творби са отпечатани през 1964 г., а първата му поставена на сцена пиеса е от 1966 г. Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.). Автор е на десетки пиеси, сред които „Двадцать минут с ангелом” (1962 г.), „Дом окнами в поле” (1963 г.), „Прощание в июне” (1966 г.), „Старший сын” (1968 г.), „Утиная охота” (1970 г.), „Провинциальные анекдоты” (1970 г.), „История с метранпажем” (1971 г.), „Прошлым летом в Чулимске” (1972 г.) и др. Още приживе пиесите му заемат трайно място в репертоарите на най-големите руски и световни театри. Умира на 17 август 1972 г. край с. Листвянка, където се удавя в езерото Байкал.
ПОРТИЧКАТА СТАРА
Портичката стара
в старичкия плет
вече не отварям,
не е мой привет.
Спирам се пред нея
с поглед плах и вял,
там жасмин цъфтее
сякаш облак бял.
Но не приближавам,
тук стоя сломен.
Там съм аз забравен,
там не чакат мен.
Друг сега залъгва
скърцащият звук,
в полунощ си тръгва
друг – не аз, а друг.
Помня таз вратичка,
гост очакван бях.
Името обично
тихичко шептях.
Няма пак да мина
с поглед отмалял.
Да цъфти жасминът
сякаш облак бял.
Няма да съм канен
в рая, запленен.
Там съм аз забравен,
там не чакат мен.
ШАТКАЯ КАЛИТКА
Шаткая калитка
В стареньком плетне,
Всем она открыта,
Но уже не мне.
Прохожу я мимо,
Загляжусь слегка.
Под окном черемух
Белых облака.
Не пойду я ближе,
Постою я тут.
Там меня забыли,
Там меня не ждут.
Разнята калитка
Не моей рукой,
И уходит в полночь
Уж не я – другой.
Помню, я калитку
Тихо затворял.
Ласковое имя
Тихо повторял.
Не пойду я мимо,
Загляжусь слегка.
Под окном черемух
Белых облака.
Не зайду я больше
В их густой приют.
Там меня забыли,
Там меня не ждут.
---------------------------------------------
Александър Введенский
Руският поет, писател, драматург и философ Александър Введенски (Александр Иванович Введенский) е роден на 23 ноември/6 декември 1904 г. в Санкт Петербург. Пише стихове от гимназиалните си години. Известно време учи в юридическия отдел към факултета за обществени науки при Петроградския университет (1922 г.), а през 1923-1924 г. работи в Държавния институт за художествена култура. Член е на Ленинградския съюз на поетите (1924 г.), на литературно-театралното обединение „ОБЭРИУ” (1927 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Смята се за творец-футурист. През 1925 г. публикува свое стихотворение в имажинисткия сборник „Необычайные свидания друзей”, до края на живота си успява да отпечата само още две свои стихотворения за възрастни. Създава дълбоко философски съчинения, пиеси и сюрреалистични творби като „Значенье моря”, „Две птички”, „Кончина моря”, „Убийцы вы дураки”, „Кругом возможно бог”, „Куприянов и Наташа”, „Потец”, „Некоторое количество разговоров”, „Елка у Ивановых”, „Где. Когда”, „Серая тетрадь” и др., но печата предимно творби за деца. Сътрудничи на сп. „Ёж” и сп. „Чиж”, автор е на книгите за деца „Много зверей” (1928 г.), „Кто? Детские стихи” (1930 г.), „Щенок и котенок” (1937 г.), „О девочке Маше, о собаке Петушке и кошке Ниточке” (1937 г.), „А ты?” (1941 г.) и др. През 1931 г. след анонимен донос е арестуван, прекарва няколко месеца в затвора, след което до 1936 г. е интерниран в Курск. На 27 септември 1941 г. отново е арестуван с обвинение за контрареволюционна дейност. Умира при неизяснени обстоятелства на 19 декември 1941 г. в Казан. Публикации на поетичното му наследство излизат на Запад чак след 1980 г., а в Русия след 1993 г.
АЗ НЕ ВЯРВАМ
Аз не вярвам в рояка звезди,
аз вярвам в една звезда.
Я НЕ ВЕРЮ
Я не верю в количество звезд
я верю в одну звезду.
-----
ГРЪЦКА ЕЛЕГИЯ
точните свещи сияеха
с Онегин
изобщо това бе Урал
пътуват хора на магаре
пътува нимфа а не княз
ГРЕЦКАЯ ЭЛЕГИЯ
точные свечи сияли
с Онегиным
вообще же это был Урал
едут люди на осле
едет нимфа а не князь
-----
ОДА НА ОТВРАЩЕНИЕТО
Всички хора си лягат
вяло на десния хълбок...
ОДА ОТВРАЩЕНИЕ
все люди лягут
вяло на правый бок
-----
ЧЕРЕН КОТАК
Дъжд е пак,
порой пореден,
чер котак
в чинийка гледа.
Няма мляко там
и пак
гледа облака котак:
време е
да ливне вече
към паничката
дъжд млечен!
ЧЕРНЫЙ КОТ
Дождь идет,
Потоки льются,
Черный кот
Глядит на блюдце.
В блюдце
Нету молока,
Смотрит кот на облака:
Хоть бы раз
Полил нарочно
С неба в блюдце
Дождь молочный!
---------------------------------------------
Александър Волобуев
Руският поет и писател Александър Волобуев (Александр Тихонович Волобуев) е роден на 20 април 1939 г. в Москва. Завършва Московския авиационен институт. Известно време е водещ конструктор в инженерния авиационен център „А. Микоян”, където патентова 12 изобретения, след което работи като редактор в различни централни списания и издателства. Публикува стихове и разкази в издания като „Московский литератор”, „Крестьянская Россия”, „Детская роман-газета”, „Стригунок”, „Скопинские страницы”, „Литературный базар” и др. Автор е на книги с поезия и проза за възрастни и деца, сред които „Отблески неба” (1975 г.), „Предчувствие полета” (1978 г.), „Над облаками – солнце” (1982 г.), „Передай всё хорошее сыну” (1985 г.), „Распахнутое небо” (1987 г.), „Символы” (1990 г.), „Ратник” (1993 г.), „В ожиданье света и добра” (1999 г.), „Ощущение скорости” (2004 г.), „Зооазбука” (2006 г.), „Бегемот взлетел на елку” (2007 г.), „500 загадок и стихов о животных для детей” (2013 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1982 г.). Лауреат е на национални и международни литературни награди. Живее в Москва.
ПРЕЗ ДВАЙСТИ ВЕК
През двайсти век родината зовяхме –
патриотизмът бе в душата мост...
През двайсти век родихме се, живяхме,
на следващия ще сме кратък гост.
Желаят с прилив-отлив вековете
да подкопаят родния ми свят...
Аз в онзи век на снимка бях чудесен,
а в този век – старик съм непознат.
Крадецът – с пирамиди, ипотеки –
страната ни в безпътица раздра...
През онзи век аз гордо бях човека,
а в този искам честен да умра.
В ДВАДЦАТОМ ВЕКЕ
В двадцатом веке мы страну любили –
Патриотизм душе необходим…
В двадцатом веке родились и жили,
А в двадцать первом малость погостим.
Идут века с приливом и отливом,
Хотят размыть, снести страну мою…
В том веке я на фото был красивым,
А в этом – старика не узнаю.
Ворью – их пирамидам, ипотекам –
Легко в стране бесправной ставить сеть…
В том веке довелось стать человеком,
Даётся в этом – честным умереть.
-----
РАЗВИВА ШЛЕПЪТ СКОРОСТ ПЕШЕХОДНА
Развива шлепът скорост пешеходска,
напъне ли се – тича, ето на.
А от брега пълзи – с порода робска –
след него изоставаща вълна.
Нима не си такъв, народе, в пътя?
Та кораб кукиш над вълни върти!
Водата щом по-силно някой мъти,
по-радостно след него тичаш ти.
БАРЖА ИМЕЛА СКОРОСТЬ ПЕШЕХОДА
Баржa имела скорость пешехода,
С большой натяжкой – скорость бегуна.
А берегом – вот рабская порода –
Бежала вслед отставшая волна.
Народ, а не такой ли ты по сути?
Ведь корабли волне оставят шиш!
Но чем сильнее кто-то воду мутит,
Тем радостнее ты за ним бежишь.
---------------------------------------------
Александър Гаврилов
Руският поет Александър Гаврилов (Александр Сергеевич Гаврилов) е роден на 2 януари 1948 г. в с. Максимовици, Ярославска област. Изявява се в местния печат от ученическите си години, през 1966 г. е един от авторите в поетичния сборник „Верховье”. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1972 г.). Публикува поезия в списания и алманаси като „Золотое кольцо”, „Русь”, „Голос профсоюзов”, „Ростовский альманах”, „Ярославская поэтическая антология” и др. Снима се във филма „Здравствуйте, я ваша тётя”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1973 г.). Автор е на стихосбирките „Предчувствие любви” (1968 г.), „Бегущий свет” (1971 г.), „Мой светлый край” (1978 г.) и „Звёздная борозда” (1981 г.). Умира на 2 декември 1983 г. в гр. Ярославл.
УМРА ЛИ, НЕ РОНЕТЕ СЪЛЗИ ПАК
Умра ли,
не ронете сълзи пак,
сред вятъра ще бъда само сняг,
при вас ще идвам с пролетта в съня,
към песен ще се присъединя.
Аз кратко гледах тези небеса,
в живота минах като по роса,
усещах свежестта на всеки ден,
в света забързан всичко бе за мен.
Отида ли си, не плачете; да,
в небето ще откриете звезда,
тъгата ще лети в безбрежна веч,
до моята звезда е тъй далеч...
НЕ ПЛАЧЬТЕ ОБО МНЕ, КОГДА УМРУ
Не плачьте обо мне,
Когда умру,
Я буду только снегом на ветру,
Я вам весной недальнею приснюсь
И песнею неспетою споюсь.
Я мало прожил и не так, как все,
Я жизнь прошел как будто по росе,
Ступнями ощущая свежесть дня,
И все на свете было для меня.
Не плачьте обо мне, когда уйду,
Ведь в небе вы отыщете звезду,
И отойдет от вас моя печаль,
Ведь до моей звезды такая даль...
-----
ПРЕЗ СТЪКЛОТО НЕЧУТО КАПЧУКЪТ ЛЕТИ
През стъклото нечуто капчукът лети.
Аз съм в болница, весел април е навън.
Златен въздух на вино горчиво лъхти.
Зад прозореца всичко изглежда ми сън.
Да разбия стъклото безсилен съм, лих,
мога само, на свойта немощ разгневен,
мога само да досъчиня този стих,
просто пиша – за слепи, за глухи, за мен.
СКВОЗЬ ОКНО НЕ СЛЫХАТЬ МНЕ КАПЕЛЬНУЮ ТРЕЛЬ
Сквозь окно не слыхать мне капельную трель.
Я в больнице встречаю веселый апрель.
Воздух там золотой пахнет терпким вином.
И мне кажется сном все, что там за окном.
Мне разбить бы стекло, да руки не поднять,
Остается одно: лишь на немощь пенять.
Остается одно: сочинять этот стих,
Просто так, для себя, для слепых и глухих.
---------------------------------------------
Александър Гатов
Руският поет, литературовед и преводач Александър Гатов (Александр Борисович Гатов) е роден на 14/26 ноември 1899 г. в гр. Харков. Първите му поетични публикации са от 1916 г. Завършва Харковския институт за народно стопанство (1922 г.). През 20-те години завежда издателския отдел на Народния комисариат по труда. Превежда поезия от френски, украински, български, арменски, полски и др. езици. Автор е на над 35 книги с поезия, преводна поезия, литературна критика и литературознание, сред които стихосбирките „Барельефы из воска” (1918 г.), „Стихи” (1932 г.), „Книга стихов, 1927-1931” (1933 г.), „Закон тяготения” (1936 г.), „Стихи, 1934-1938” (1939 г.), „Валя” (1944 г.), „Конь Василёк” (1944 г.), „Высокий берег” (1956 г.), „Яблоня в горах” (1958 г.), „Есть милая страна” (1960 г.), „Апрель, счастливый месяц” (1962 г.), „Влюблённым всей земли” (1966 г.), „Любви приметы” (1968 г.), „Ожидание чуда” (1971 г.) и др. За антологията му „Болгарские поэты” и книгите с преводи на българска поезия е награден с българския орден „Кирил и Методий”. Умира на 12 септември 1972 г. в Москва.
В АТЕЛИЕТО НА СЕРГЕЙ КОНЬОНКОВ
На булевард „Тверски” приказен свят,
в свято сърце на Русия вселена,
благоговейно в тоз дом съм залят
с порив на пламъци жарки свещени!
Сбират дървото и мраморът плът
неизчерпаемо и вдъхновено,
както и на Паганини лъкът
с правда и с мъдрост е благословено!
Спри се! Пред теб е Самсон-великан –
в пръст са нозете и в твърд е главата.
Всичко, покорно на ум и на длан,
пълно е с мощ и е с младост облято!
Правда на правдите с трели безброй
в свят, свободата в закони превръщащ,
вечна верига разкъсвайки, той
става и поглед на слепия връща.
А по-нататък – в шумаците вън,
тътри се сбръчкана вещица боса,
в хилядолетния шеметен сън
нова луна недогледана носи.
Творчество! Силата да победиш
страст и съблазън, преварвайки срока.
Как, за да станеш маестро, твориш?
С длан на работник, сърце на пророка.
Нож и длето... Туй е всичко. С ръка
скулпторът пуска Жар-птица в простора.
В ателието е звездна дъга.
Слънцето там със Самсон си говори.
* Сергей Тимофеевич Коньонков (1874-1971 г.) – руски скулптор, народен художник на СССР.
В МАСТЕРСКОЙ СЕРГЕЯ КОНЁНКОВА
Сказка живёт на бульваре Тверском,
В сердце России и в сердце Вселенной,
Благоговейно вхожу в этот дом:
Пусть обожжёт меня пламень священный!
В дереве, в мраморе воплощено
Неиссякаемое вдохновенье,
Водит смычком Паганини оно,
Правде и мудрости благословенье!
Остановись! Вот Самсон-великан –
В землю стопами и в твердь головою.
Всё покорится уму и рукам,
Мощью наполнившимся молодою!
Вещею правдою правд озарён
В мире, где стала Свобода законом,
Цепь разрывая извечную, он
Встал, чтобы зренье вернуть ослеплённым.
А чуть подальше – с опушек лесных
Сморщенная и босая вещунья
Древности тысячелетние сны
Тщится ещё досмотреть в новолунье.
Творчество! Сила в себе побеждать
Страсть и соблазн, заглушив их до срока.
Много ли надо, чтоб Мастером стать?
Руки рабочего, сердце пророка.
Нож, долото… Вот и всё. Но рукой
Скульптор окно растворяет Жар-птице.
Звёздная кровля в его мастерской.
Солнце на плечи Самсону садится.
---------------------------------------------
Александър Гитович
Руският поет и преводач Александър Гитович (Александр Ильич Гитович) е роден на 1/14 март 1909 г. в гр. Смоленск. Първите си стихове печата през 1924 г. във в. „Рабочий путь” и в. „Юный товарищ”, от 1927 г. е член на местната асоциация на пролетарските писатели и на литературното сдружение „Смена”. Завършва географския факултет на Ленинградския държавен университет. През 1939 г. оглавява Обединението на младите поети при ленинградския дом на писателите. По време на Втората световна война работи във в. „На защиту Ленинграда”, военен кореспондент е на ленинградския и на волховския фронт, участва във войната с Япония. Превежда творби от китайски и корейски творци като Цюй Юан, Ли Бо, Ду Фу, Ван Вей, Мао Цзедун, Го Можо, Цао Чжи и др. Автор е на стихосбирките „Мы входим в Пишпек” (1931 г.), „Артполк” (1934 г.), „Стихи” (1934 г.), „Фронтовые стихи” (1943 г.), „Стихи военного корреспондента” (1947 г.), „Стихи о Корее” (1950), „Под звездами Азии” (1955 г.), „Дорога света” (1968 г.), на книгите с преводи „Из китайской и корейской поэзии” (1958 г.), „Лирика китайских классиков” (1962 г.) и др. Умира на 9 август 1966 г. в Ленинград.
ГРАЖДАНИ
Да, граждани ний сме. Ще пукнем под грохот трамваен,
но още сме живи. Догоре ти, старче, налей!
Ний пием и смеем се, криейки лошите тайни,
за всекиго – тайна, за нея да мислиш недей.
Настъпва час: празни са нощни кина и театри.
Спят крадли и просяци. Лудите в лудници спят.
И само в квартири на чалнали се психиатри
гори светлината – защото от мрак се боят.
В тъмата световна за много от тайните знаят.
Щом видят, че тъй беззащитен и слаб е човек,
че всичко руши се – мъжете по детски ридаят.
Не бой се, такива ти няма да видиш вовек.
Те граждани са. И дори да са тъжни и болни,
прикриват се. Виж ги, огледай се в тези води:
това са деца, запалянковци футболни, волни
поклонници са на спортисти и кинозвезди.
Такива сме всички – в салони, по път и по спирки.
Ти с нас си, приятелю, и ще те пазим от срам.
Бордеи, затвори и кръчми, и църкви, и циркове –
създадохме всичко и няма ти тук да си сам.
Ти с нас си – ти пий, нека утре главата те цепи.
Париж е планета, по орбита движи напред.
Когато сами сме – това са семейни завети.
Далеч сме от другите. С нас ще умре този ред.
* Литературна мистификация. Гитович представя стихотворението като превод от френския поет Анри Лакоста и доста по-късно признава, че е авторска творба и че Лакоста не съществува.
ГОРОЖАНЕ
Да, мы горожане. Мы сдохнем под грохот трамвая,
Но мы еще живы. Налей, старикашка, полней!
Мы пьем и смеемся, недобрые тайны скрывая, –
у каждого – тайна, и надо не думать о ней.
Есть время: пустеют ночные кино и театры.
Спят воры и нищие. Спят в сумасшедших домах.
И только в квартирах, где сходят с ума психиатры,
Горит еще свет – потому что им страшно впотьмах.
Уж эти-то знают про многие тайны на свете.
Когда до того беззащитен и слаб человек,
Что рушится все – и мужчины рыдают как дети.
Не бойся, такими ты их не увидишь вовек.
Они горожане. И если бывает им больно –
Ты днем не заметишь. Попробуй взгляни, оглянись:
Ведь это же дети, болельщики матчей футбольных,
Любители гонок, поклонники киноактрис.
Такие мы все – от салона и до жывопырки.
Ты с нами, дружок, мы в обиду тебя не дадим.
Бордели и тюрьмы, пивные, и церкви, и цирки –
Все создали мы, чтобы ты не остался один.
Ты с нами – так пей, чтоб наутро башка загудела.
Париж, как планета, летит по орбите вперед.
Когда мы одни – это наше семейное дело.
Других не касается. С нами оно и умрет.
-----
ВЕЧЕР
На Н. А. Заболоцки
Онези пламъчета в родните села,
водата гладка и внезапните весла,
реката тиха, въздухът в смирени дни
спасиха ме от мъки и горчивини.
Макар че бяха само миг, благодаря:
и днес е с мен непреходната им заря.
В нас тези спомени за блясък ще горят,
не могат никъде и никога да спрат.
ВЕЧЕР
Н. А. Заболоцкому
Те жёлтые огни в бревенчатых домах,
Та гладкая вода, весла внезапный взмах,
Та тихая река, смиренный воздух тот
Избавили меня от горя и забот.
Пускай на миг один – и то спасибо им:
Они теперь со мной, всем обликом своим.
Воспоминаний свет, пронзающий года,
У нас нельзя отнять нигде и никогда.
1939 г.
---------------------------------------------
Александър Говоров
Руският поет и писател Александър Говоров (Александр Александрович Говоров) е роден на 15 март 1938 г. в гр. Тим, Курска област. Работил е като учител, инструктор в комсомолски клубове, репортер и редактор. Публикува в списания като „Огонёк”, „Юность”, „Молодая гвардия”, „Октябрь”, „Москва”, „Мурзилка” и др. Автор е на над 30 книги с поезия, проза и творби за деца, сред които „Веснянка” ( I960 г.), „Лесной колокольчик” (1961 г.), „Санки” (1962 г.), „Алкамен – театральный мальчик” (1964 г.), „Tim-gorodok” (1964 г.), „Беседа” (1969 г.), „Снегири” (1973 г.), „День” (1975 г.), „Колокольчики” (1977 г.), „Под звездой вечерней” (1979 г.), „Под песней жаворонка” (1979 г.), „В сиреневых снегах” (1980 г.), „Курский соловей” (1983 г.), „Калитка” (1984 г.), „Стихи” (1986 г.), „Остались годы за плечами” (1988 г.), „Во все глаза” (1988 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1993 г.), „Сирень” (1993 г.), „Московское чаепитие” (2007 г.) и др. Умира на 11 август 2010 г. в Москва.
СУТРИН ТАКАВА Е
Сутрин такава е – вдишване.
Вечер такава – издишване.
Скъпа,
при този пейзаж
погледите изнемогват.
Можехме с нашия млад
изгрев в предшколни години
там през камбанния свят
с теб по пътечка да минем.
Аз бих...
Виж бора, в захлас
катерички плод събират.
Аз бих...
Бих мислил за нас!
О, да те бях разбирал!
Край древноруския вал,
изгрев такъв щом заплува,
ако без теб
съм живял,
би ли за мен тъгувала?
Колко
до мен ще вървиш?
Колко
при този изглед?
Сутрин такава е – вдишване.
Вечер такава – издишване.
УТРО ТАКОЕ
Утро такое, как вдох.
Вечер такой, как выдох.
Милая,
Взгляд изнемог,
Вздыхая на этих видах.
Мне бы теперь с тобой
Утром почти дошкольным
Тихо поплыть над тропой
По холмам колокольным.
Мне бы…
Смотри, на сосне
Белочки ягодки сушат.
Мне бы…
Да что лишь, всё мне?
Вот бы тебя послушать:
При зарождении дня
У древнерусского вала
Как бы на месте
Меня
Ты оба мне тосковала?
Как бы? –
Представить не смог.
Как бы? –
на этих видах?..
Утро такое, как вдох.
Вечер такой, как выдох.
---------------------------------------------
Александър Големба
Руският и украински поет и преводач Александър Големба (Александр Соломонович Рапопорт/ Големба) е роден на 6 ноември 1922 г. в гр. Харков. Завършва Първия московски медицински институт (1946 г.). Работи като лекар в Харковския институт по епидемиология и микробиология, Института по пеницилина, Института по неврология към Академията на медицинските науки и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1957 г.). Превежда поезия от немски, френски, английски, испански, унгарски, идиш, литовски, полски, румънски и др. езици, издава много книги с преводи на поезия, проза и драматургия от Гьоте, Хайне, Неруда, Шели, Брехт, Тувим, Русо, Юго, Елюар, Арагон и др. Почти не печата своя поезия, неговото обширно поетично наследство става известно чак през 2007 г. със стихосбирката му „Я человек эпохи Миннезанга”. Умира на 2 юли 1979 г. в Москва.
САМО НЯКОЛКО ДУМИ
Само няколко думи за мъки, тревоги и смърти –
и ми казват, че лексика дива са в пътя ни тих.
Ще отвърна: словесните трели недейте превърта,
тъй диктува желязната съвест на нашия стих.
Украсяваш ненужно душа и напредък, и дело,
но помни: не горчиви лъжи са ни нужни на нас!
Ние с тебе летим към далечни студени предели,
врагове сме по пътя, лъжецо, до сетния час.
Тъй нелепият славеев свят заслепява душата,
а крещи угнетената същност в жалобния мрак.
Аз не искам миражи, докосвам тревожно земята,
а тревогата бяга, в небето въздигнат живак.
ТОЛЬКО НЕСКОЛЬКО СЛОВ
Только несколько слов о печали, тревоге и смерти,
и пускай говорят мне, что лексика эта дика,
я отвечу одно: соловьиные трели умерьте,
так диктует нам совесть, железная совесть стиха.
Покривишь ты подчас и душой, и движеньем, и делом,
но запомни одно – горьким словом нигде не солги!
Мы с тобою летим к отдаленным морозным пределам,
лжец, – отныне с тобой мы до смертного часа враги.
Так диктует душе чепуха соловьиного лада,
так вопит в темноте угнетенная жалобой суть, –
ничего не хочу, ничего мне на свете не надо,
только тронуть тревогу, бегущую в небе, как ртуть.
-----
ЧАСОВНИКЪТ БЕЗСЪНЕН ЧУКА
Часовникът безсънен чука,
мътнее свят, бледнее свод:
таз канцонета чуваш тука
животът щом е без живот.
Пълзят откъслеци от звуци,
в прозорците среднощ е вън,
тежи сърцето – все по-глухо,
миг – и пристига сетен сън,
преобразяващ мъки в чудо
и изкушения в покой;
последен сън е непробуден,
в небето с птиците е той!
СТУЧАТ ТВОИ ЧАСЫ, БЕССОННЫ
Стучат твои часы, бессонны,
мутнеет мир, тускнеет свет:
так начинаются канцоны,
когда и жизни в жизни нет.
Обрывки звуков лезут в уши,
мрачнеет полночь за окном,
тревоги сердца – глуше, глуше,
миг – и последним станут сном,
преобразившим все томленья,
все искушенья плотских сил,
последним сном без пробужденья,
который птицей в небо взмыл!
---------------------------------------------
Александър Жаров
Руският поет Александър Жаров (Александр Алексеевич Жаров) е роден на 31 март/13 април 1904 г. в с. Семьоновска, Московска област. Учи във факултета по обществени науки при Московския университет (от 1921 г.). От 1918 до 1925 г. е комсомолски активист в Можайск и в Москва, кореспондент е на сп. „Краснофлотец”, съосновател е на обединението на комсомолските писатели „Молодая гвардия” (1922 г.). Автор е на стихосбирките „Слово о Поволжье” (1921 г.), „Песня о Червонце” (1924 г.), „Ледоход” (1925 г.), „Гармонь” (1926 г.), „Избранные стихи” (1926 г.), „Весенний день” (1929 г.), „Стихи о любви” (1929 г.), „Великое состязание” (1930 г.), „Сегодня” (1930 г.), „Мне десять лет” (1931 г.), „Стихи и поэмы” (в два тома, 1932 г.), „Москва” (1933 г.), „Осень-весна” (1933 г.), „Избранные стихи” (1934 г.), „Новая книга” (1935 г.), „Мужество” (1936 г.), „Родина радости” (1941 г.), „На Чёрном море” (1942 г.), „Избранное” (1946 г.), „Лирика” (1947 г.), „Славлю молодость” (1951 г.), „Ходили мы походами” (1952 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1954 г.), „Стихи. Поэмы. Песни” (1957 г.), „Знаменосцы юности” (1958 г.), „Заветный камень” (1967 г.), „Страна юности” (1968 г.), „Стихотворения. Песни. Поэмы” (1973 г.) и др. По много от стиховете му се изпълняват популярни песни. Умира на 7 септември 1984 г. в Москва.
ТЪЖНИ ВЪРБИ
Тъжни върби край разлятата площ,
плува луната до мост.
Пада над тихата граница нощ,
млад граничар е на пост.
В страшната нощ той е бдителен, пак
пази познатия свят.
Стъпки дочул, към средгорския мрак
вдига напред автомат.
Черните сенки в мъглата растат,
облак множи тъмнина...
Нейде взривява се първи снаряд –
вече започва война.
Трудно пред вражи атаки е сам
смелият войн след това.
Ето, потъва сред изгрева, там
честно полага глава.
Тъжни върби скланят езерен флаг,
стеле луната покой...
Шепне водата на сънния бряг
за всеотдаен герой.
Идва победата, тихите дни
връщат се в родния край.
В нощи спокойни заставата бди,
дружески огън сияй.
ГРУСТНЫЕ ИВЫ
Грустные ивы склонились к пруду,
Месяц плывёт над водой.
Там, у границы, стоял на посту
Ночью боец молодой.
В грозную ночь он не спал, не дремал,
Землю родную стерёг.
В чаще лесной он шаги услыхал
И с автоматом залёг.
Чёрные тени в тумане росли,
Туча на небе темна...
Первый снаряд разорвался вдали –
Так начиналась война.
Трудно держаться бойцу одному,
Трудно атаку отбить.
Вот и пришлось на рассвете ему
Голову честно сложить.
Грустные ивы стоят у пруда,
Месяц глядит с вышины...
Сонному берегу шепчет вода
Имя героя страны.
Вместе с победой спокойные дни
В эти вернулись края.
Ночью на тихой заставе огни
Вновь зажигают друзья.
1957 г.
---------------------------------------------
Александър Иванов
Руският поет и публицист Александър Иванов (Александр Александрович Иванов) е роден на 9 декември 1936 г. в Москва. Завършва факултета по рисуване и живопис при Московския педагогически институт (1960 г.). Работи като преподавател по живопис и учител по геометрия. От 1962 г. публикува активно в литературни издания стихотворни пародии, памфлети, епиграми и фейлетони. Изявява се със свои творби на естрадни спектакли, участва като актьор във филмите „Тайна железной двери” (1970 г.), „Прохиндиада, или Бег на месте” (1984 г.) и „Две стрелы. Детектив каменного века” (1989 г.). Активно сътрудничи на в. „Литературная газета”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1970 г.). Води телевизионното предаване „Вокруг смеха” (1982-1991 г.), основава театралното студио УЮТ (Универсальный Юмористический Театр Александра Иванова). Автор е на книгите с пародии и епиграми „Любовь и горчица” (1968 г.), „О двух концах” (1969 г.), „Смеясь и плача” (1970 г.), „Не своим голосом” (1972 г.), „Откуда что” (1975 г.), „Красная Пашечка и другие” (1977 г.), „Пегас – не роскошь” (1979 г.), „С Пушкиным на дружеской ноге” (1981 г.), „Плоды вдохновения” (1983 г.), „Избранное у других” (1985 г.) и „Слово – не дело” (1988 г.). Умира на 13 юни 1996 г. в Москва.
ЕКОЛОГИЧЕН ЕТЮД
„Повява нещо непонятно
на вкус, на мирис и цвят блед,
облъхва нещо необятно:
излезе на брега поет.”
(Евгени Кулкин)
С първосъздадена омая
дерзае славей горски стих.
Природата на рай ухае,
благоухае, казал бих.
Накратко, аромат приятен,
ала внезапно – шок и ад.
Възникна мирис непонятен,
непоносима странна смрад.
Изобщо откъде заброди,
не беше пасло стадо там...
Горката майчица-природа
дъха осмисли в своя храм.
Защо изчезна райска свежест,
помръкна благият просвет...
Сред храстите, природа гледащ,
замислено клечи поет!
ЭКОЛОГИЧЕСКИЙ ЭТЮД
„Пахнуло чем-то непонятным
На вкус, на запах и на цвет,
Пахнуло чем-то необъятным:
И вышел на берег поэт.”
(Евгений Кулькин)
В природе было первозданно,
В дубраве соловей дерзал.
Природа пахла несказанно,
Благоухала, я б сказал.
Короче, запах был приятный,
Но наступил внезапно шок.
Возник какой-то непонятный,
Какой-то странный запашок.
Вообще-то неоткуда вроде,
И стадо вроде не прошло...
Но бедной матушке-природе
Понятно, что произошло.
И отчего не стало рая,
Померк как будто белый свет...
В кустах, природу обзирая,
Сидел задумчивый поэт!
---------------------------------------------
Александър Катулский
Руският поет Александър Катулски (Александр Владимирович Катульский) е роден на през 1921 г. в Петербург. Пише стихове от ученическите години, през 1934 г. е слушател в Университета за даровити деца, отличаван е в младежки поетични конкурси. Загива през есента на 1941 г. в боевете за Ленинград.
ТУК КОТВА, ЗАЛОГ ЗА УСПЕХА МИНУТЕН
Тук котва, залог за успеха минутен,
в земята смолиста е знак,
че свършва нататък светът сухопътен
при този скалист пущинак.
На румбове тук е небето разбито,
долита насам ураган.
В чугунени стълбове котви оплитат
застинали кораби там.
Тук отдих намират, от суша частици,
нареждат им: „Плувайте пак!”
Отплува един, като тромава птица
увисна над черния мрак.
Замина – бушуват вълните на воля,
а нейде е дъно в покой.
В морето се влюбваме ние, защо ли,
щом то ни презира с разбой?
От студ се прегърбвам, в мъглата залутан,
морето е пълно с беди.
Във въздуха две изморени гугутки
говорят над бурни води.
ЗДЕСЬ ЯКОРЬ ЗАЛОГОМ УДАЧИ МИНУТНОЙ
Здесь якорь залогом удачи минутной
В смолёную землю зарыт,
Затем, что кончается мир сухопутный
У этих изъеденных плит.
Здесь влажное небо разбито на румбы,
Шторма долетают сюда.
И, крепко держась за чугунные тумбы,
У стенки застыли суда.
Здесь отдых нашли они, суши частицы,
Но им повелят: „Оторвись!” –
Один отвалил и тяжелою птицей
Над бездною черной повис.
Уйдет – зашатаются волны на воле,
А где-то спокойное дно.
Мы в море влюбляемся не оттого ли,
Что нас презирает оно?
Я прячусь в туман и от холода горблюсь,
И море чревато бедой.
И в воздухе пара испуганных горлиц
Ведет разговор над водой.
1940 г.
---------------------------------------------
Александър Ковал-Волков
Руският поет и писател Александър Ковал-Волков (Александр Иванович Коваль-Волков) е роден на 16 септември 1926 г. в гр. Ростов на Дон. Завършва журналистическия факултет на Военно-политическата академия (1957 г.). Първите му поетични публикации са от 1943 г. Участник е във Великата отечествена война, полковник. Работи като редактор на поезия в сп. „Новый мир” и в различни вестници и списания. Член е на Съюза на писателите на СССР (1965 г.). Автор е на много книги, сред които над 40 стихосбирки като „Высота” (1959 г.), „Обманчивая тишина” (1968 г.), „Иду на голоса” (1970 г.), „Чаша неба” (1970 г.), „Про тебя” (1976 г.), „Добрый свет” (1977 г.), „Знаю, помню, храню” (1984 г.), „Зов звезды” (1989 г.) и др. Умира на 16 април 1999 г. в Москва.
СУХУМИ
Вървя,
проспекта „Руставели”
огрява веселият ден,
на птици палавите трели
приветстват път благословен.
Столетните ели с ред ласкав
простират клони – взор лелей,
сред столицата ни абхазка
над всичко златен купол грей.
Зад мен
морето със земята
от ранна сутрин спор реди,
а пясъкът
към глъбината
отнася моите следи.
СУХУМИ
Иду
Проспектом Руставели
В тепло смеющегося дня,
Веселых птиц шальные трели
В пути приветствуют меня.
Столетних елей вереницы
Простерли лапы надо мной,
И над абхазскою столицей
Блистает купол золотой.
А за спиной,
С землею споря, –
Ушел я от него чуть свет –
Песок
Разглаживает море,
В глубины унеся мой след.
-----
БЕСЛЕТСКИЯТ МОСТ
Не арка каменна с метален подгъв,
огъната под южен звездокос –
клисурата е сякаш някой погнал,
издигайки от здрави плочи мост.
Но виж: прославя не скали отвесни,
споил реката с вечността така,
а вечен труд, понесен като песен
с незнайната строителна ръка.
БЕСЛЕТСКИЙ МОСТ
Не арка металлическим пролетом
Прогнулась к мириадам южных звезд –
Края ущелья будто сдвинул кто-то,
Из крепких плит воздвигнув этот мост.
Но вижу я: не камень с гор отвесных
Здесь, над рекой, соединил века,
А вечный труд к нам донесла, как песню,
Неведомого зодчего рука.
---------------------------------------------
Александър Коваленков
Руският поет, писател и литературовед Александър Коваленков (Александр Александрович Коваленков) е роден на 2/15 март 1911 г. в гр. Новгород. Първото му публикувано стихотворение е от 1928 г. в сп. „Смена”. Завършва сценарния факултет на Московския институт по кинематография (1932 г.). Участник е в първия всесъюзен конгрес на съветските писатели (1934 г.). Репресиран е и лежи в лагерите на ГУЛАГ, след което е реабилитиран. Работи във в. „В бой за Родину”, ръководи семинари по теория на поезията, преподава стихосложение в литературния институт „Максим Горки”. Автор е на книги с поезия, проза и теория на поезията, сред които „Зелёный берег” (1935 г.), „Ее Карелией зовут” (1942 г.), „Далеко на Севере” (1943 г.), „На высокой волне” (1943 г.), „Походная тетрадь” (1943 г.), „Лирика” (1954 г.), „Хорошие, разные” (1966 г.), „Избранные стихи из 20 книг” (1968 г.), „Простое и непростое: основы стихосложения” (1970 г.) и др., на текстовете на десетки популярни песни. Умира на 8 ноември 1971 г. в Москва.
НЯМА СВЯТ ДАЛЕЧЕН
Няма свят далечен там,
няма пущинак див, жалък,
за другарите е малък
и Велики океан.
Има свят на дълг и чест,
радост в хора и народи,
свобода и братство водят
и любов голяма днес.
Свят на чудеса звучи,
има дружба, смелост, лято,
наште песни, знамената,
зорките добри очи.
Има младостта права
над планетата-родина,
радост от живота има,
има пролет и Москва.
НЕТ НА СВЕТЕ ДАЛЬНИХ СТРАН
Нет на свете дальних стран,
Нет пустынь непроходимых,
Для друзей неразделимых
Мал Великий океан.
Есть на свете долг и честь,
Счастье каждого народа,
Есть единство и свобода,
И любовь большая есть!
Есть на свете чудеса,
Сила дружбы и отваги,
Наши песни, наши флаги,
Наши зоркие глаза.
Есть у юности права
Всю планету звать Отчизной,
Есть на свете радость жизни,
Есть весна и есть Москва!
1957 г.
---------------------------------------------
Александър Кондратов
Руският поет, писател, журналист и лингвист Александър Кондратов (Александр Михайлович Кондратов) е роден на 3 октомври 1937 г. в Смоленск. От младежките си години пише поезия, проза, литературоведчески разработки в областта на стихознанието и научнопопулярни статии. Участва в археологически, океаноложки и подводни археологически експедиции. През 1969 г. защитава дисертация в Института по ориенталистика при АН на СССР, кандидат на филологическите науки. Член е на научния съвет на Академията на науките на СССР, изнася доклади на международни съвещания по проблемите на математическата лингвистика, кибернетиката и изкуствения интелект. Публикува над 80 научни разработки в областта на математическия анализ на стиха, дешифрирането на древни писмени източници с помощта на математически структурно-статистически методи, математическата поетика, подводната археология, палеонтологията, геологията, загадките на древни цивилизации и др. и над 200 научнопопулярни статии в издания като „Вопросы языкознания”, „Новый мир”, „Вокруг света”, „Знание-Сила”, „Наука и жизнь”, „Звезда”, „Байкал”, „Нева”, „Наука и религия”, „Аврора”, „Известия”, „Советская Россия”, „Советский спорт”, „Ленинградская правда” и др. Автор е на над 30 книги, сред които „Математика и поэзия” (1962 г.), „Число и мысль” (1963 г.), „Звуки и знаки” (1966 г.), „Погибшие цивилизации” (1968 г.), „Земля людей – земля языков” (1974 г.), „Книга о букве” (1975 г.), „Великий потоп. Мифы и реальность” (1982 г.), „Формулы чуда” (1987 г.), „Электронный разум” (1987 г.) и др. Общият тираж на книгите му надхвърля 5 млн. екз. Негови поетични творби са включени в антологиите „Антология самиздата, том 1”, „Антология русского палиндрома XX века”, „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.1”, „Русская поэзия 1960-х годов”, „Русская литература XX века в зеркале пародии” и др. Умира на 16 април 1993 г. в Санкт Петербург. След смъртта му излиза книгата му с проза „Здравствуй, ад!” (1996 г.) и книгите с негови стихове „Стихи тех лет” (2001 г.) и „Александр Третий” (2002 г.).
ИЗ „ФОРУМ НА ФОРМИТЕ”
СИНТЕЗ НА ОКТАВАТА
А, б, в, г,
д, е, ж, з,
и, й, к, л,
м, н, о, п,
р, с, т, у,
ф, х, ц, ч,
ш, щ, ъ, ы,
ь, э, ю, я!
АКРОСТИХ
А
К
Р
О
С
Т
И
Х
СОНЕТ
Сонет
сонет
сонет
– сонет!
Сонет,
сонет,
сонет:
сонет.
Сонет?
Сонет!
Сонет – сонет.
Сонет,
сонет,
сонет – сонет!
ИЗ „ФОРУМ ФОРМ”
СИНТЕЗ ОКТАВЫ
А, б, в, г
д, е, ж, з
и, й, к, л
м, н, о, п
р, с, т, у
ф, х, ц, ч
ш, щ, ъ, ы
ь, э, ю, я!
АКРОСТИХ
А
К
Р
О
С
Т
И
Х
СОНЕТ
Сонет
сонет
сонет
– сонет!
Сонет,
сонет,
сонет:
сонет.
Сонет?
Сонет!
Сонет – сонет.
Сонет,
сонет,
сонет – сонет!
-----
ЗА100ПОРЕНОСТ (100 х 100)
Твоето 100летие, Велимире,
100кратно славим!
За 100 години светна ли светът?
100 пъти по-кървав!
100 беди,
100 виелици,
100 ядовитости,
100 зими,
100 стени,
100 стенания...
Но ще у100ят на и100рията
твоите у100и!
Про100ри 100,
въ100рзи 100,
у100и 100,
100 пъти 100п,
100 песнопения.
Лъчи100,
чи100,
и100,
100 –
100 цифри,
100 реда,
100 стъпки.
100кратно думата ще у100и,
когато просторите на Лобачевски
и денят на Пушкин у100ят
на пророческите облаци на До100евски.
„Кали100” – батискафът на Ку100?
Дали кали100 ти е автослово...
Като велик 100ронник ти
ще у100яваш през за100я.
100иш като 100ик не 100 –
в 100летията сбрал у100и.
И До100евски, и Тол100й –
100листи! Стоп са на за100я.
Какво ли пред100и пред теб?
Ку100диев 100блик кръ100вски?
Физик 100летен, пу100ш, дреб,
в мрак Пау100вски (Фау100вски)?
Ти на словата си 100ковски диригент,
100кратен историк си Ко100маров.
Велик апо100лски въ100рг 100пен
с об100йния възторжен извор и покров.
Ти Не100р, па100р си в тоз бъден хор,
на слово руско си пре100л покръстен.
100варил е 100бор над теб позор,
охулват те неща 100пръсти.
Със знаци на тол100вски „Хол100мер”
отмерваше – но не и по тол100вски –
100 истини,
100 новости,
100 вери,
100 мери
в усърдия, по-силни от хли100вските.
В 100летието ти да 100йностят
с какво внимание ще те удо100ят
викът на 100 гърла,
100 мутри,
100 писма:
„До100ен ли си, или недо100ен?”
За100порен е, но преодолим.
Упорства мало100йният неи100в,
ала за 100тен път ще у100им
във времето ни кубофутури100.
Аз твоя драг 100летен юбилей
100кратно и до100йно ще прославя
не в текст за100порен, а ще се реят
100 реда, в твоя чест представени!
ЗА100ВКА (100 х 100)
Твое 100летье, Велимир,
100-кратно славим!
За 100 лет полевел ли мир?
В 100 крат кровавей!
100 бед,
100 вьюг,
100 зол,
100 зим,
100 стен,
100 стонов…
Но вы100ят – на том 100им!
твои у100и.
Про100ры 100,
во100рги 100,
...у100и 100,
100 100п,
100 пений.
Лучи100,
чи100,
и100
100 –
100 цифр,
100 строчек,
100 ступеней.
100кратно СЛОВО у100ит,
когда про100ром – Лобачевский
и пушкинотах день 100ит,
„мо” туч вещая до100евски.
Калли100 – батискаф Ку100?
Твоим калли100 – САМОСЛОВО…
Великим мастером-у100
ты от100ял его основы.
100ять как 100ику не 100 –
100летия! – не сдав у100и.
И До100евский, и Тол100й –
капу100й! 100п твоих не 100ят.
И что – Во100ков пред тобой?
Ку100диев? ни100н-Кре100вский?
100летов-физик и пу100й
хмырь Пау100вский (Фау100вский)?
Ты слов 100ковский, дирижер.
100крат – и100рик Ко100маров.
Во100к – великий вольтижер –
был твой и100к и мо100вая.
Ты – Не100р, па100р будетлян
и слова русского пре100л.
И100к и 100лп… И буде тлям
охальничать в тебе пер100м.
Ты как тол100вский Хол100мер
отмерял – по не по-тол100вски –
100 правд,
100 вех,
100 вер,
100 мер
радений, посильней хлы100вских.
В 100летие твое совпись
каким вниманьем удо100ит?
Галдеж в 100 горл,
100 рыл,
100 пись:
„До100ин, де, – аль недо100ин?”
И 100поренья мало им.
Губирь упырствует, неи100в.
Но вы100ят – на том 100им! –
у100и кубофутури100в.
Я твой 100летнний юбилей
100кратным 100!
до100йно славлю.
Не 100поря – паря! – белеть
100 строчек в честь твою заставлю!
---------------------------------------------
Александър Кочетков
Руският поет, драматург и преводач Александр Сергеевич Кочетков е роден на 12 май 1900 г. в Лосиноостровская, Московска област. Автор е на драмата в стихове „Николай Коперник” (1938 г.), пиесите „Голова Гомера” (за Рембранд), „Аделаида Граббе” (за Бетовен), поемите „Отрочество”, „Деревья” и др. Известен е с майсторските преводи на творчеството на Шилер, Корней, Расин, Беранже и др. Умира на 1 май 1953 г. в Москва.
БАЛАДА ЗА ЗАДИМЕНИЯ ВАГОН
– Болезнено е, мила, странно,
сред клони, сплели нежни листи,
болезнено е, мила, странно,
на две трион да ни дели.
В сърцето не зараства рана,
дори да рониш сълзи чисти,
в сърцето не зараства рана,
дори след пламенни смоли.
– За теб в живота ще сияя –
душа и кръв са неделими,
за теб в живота ще сияя –
любов и смърт ведно вървят.
Ще носиш в себе си докрая,
ще носиш в себе си, любими,
ще носиш в себе си докрая
обичан дом и роден кът.
– Но ако болка ме заклещи
сред жалостта неизцелима,
но ако болка ме заклещи
със студове и тъмноти?
– След болката ще има среща,
не ме забравяй, мой любими,
след болката ще има среща
и ще се върнем – аз и ти.
– Но ако аз изчезна в здрача
на кратък дневен лъч последен,
но ако аз изчезна в здрача
зад звезден пояс в млечен дим?
– За теб молитви ще изплача,
да не забравяш пътя земен,
за теб молитви ще изплача,
за да се върнеш невредим.
Трептеше задимен вагонът,
седеше той смирен в купето,
трептеше задимен вагонът,
бе в полуплач и полусън,
когато влакът там на склона
огъна се и с ярост – ето
когато влакът там на склона
от релсите изскочи вън.
Изви се нечовешка сила,
тела обвила с пласт разруха,
изви се нечовешка сила –
в земята земното заби.
И никого не защитила,
за обещани срещи глуха,
и никого не защитила,
не чу надежди и молби.
С любимите не се делете!
С любимите не се делете!
С любимите не се делете!
За тях кръвта ви да е вик!
И сбогом всеки път кажете!
И сбогом всеки път кажете!
И сбогом всеки път кажете,
дори да тръгнете за миг!
БАЛЛАДА О ПРОКУРЕННОМ ВАГОНЕ
– Как больно, милая, как странно,
Сроднясь в земле, сплетясь ветвями, –
Как больно, милая, как странно
Раздваиваться под пилой.
Не зарастет на сердце рана,
Прольется чистыми слезами,
Не зарастет на сердце рана –
Прольется пламенной смолой.
– Пока жива, с тобой я буду –
Душа и кровь нераздвоимы, –
Пока жива, с тобой я буду –
Любовь и смерть всегда вдвоем.
Ты понесешь с собой повсюду –
Ты понесешь с собой, любимый, –
Ты понесешь с собой повсюду
Родную землю, милый дом.
– Но если мне укрыться нечем
От жалости неисцелимой,
Но если мне укрыться нечем
От холода и темноты?
– За расставаньем будет встреча,
Не забывай меня, любимый,
За расставаньем будет встреча,
Вернемся оба – я и ты.
– Но если я безвестно кану –
Короткий свет луча дневного, –
Но если я безвестно кану
За звездный пояс, в млечный дым?
– Я за тебя молиться стану,
Чтоб не забыл пути земного,
Я за тебя молиться стану,
Чтоб ты вернулся невредим.
Трясясь в прокуренном вагоне,
Он стал бездомным и смиренным,
Трясясь в прокуренном вагоне,
Он полуплакал, полуспал,
Когда состав на скользком склоне
Вдруг изогнулся страшным креном,
Когда состав на скользком склоне
От рельс колеса оторвал.
Нечеловеческая сила,
В одной давильне всех калеча,
Нечеловеческая сила
Земное сбросила с земли.
И никого не защитила
Вдали обещанная встреча,
И никого не защитила
Рука, зовущая вдали.
С любимыми не расставайтесь!
С любимыми не расставайтесь!
С любимыми не расставайтесь!
Всей кровью прорастайте в них, –
И каждый раз навек прощайтесь!
И каждый раз навек прощайтесь!
И каждый раз навек прощайтесь!
Когда уходите на миг!
1932 г.
* „Баллада о прокуренном вагоне” имеет интересную историю создания. О ней рассказал критик Лев Озеров, который ссылается на записки жены поэта Нины Григорьевны Прозрителевой. Лето 1932 года супруги провели в Ставрополе у родни. Александр Кочетков должен был уехать раньше жены. Билет был куплен до станции Кавказская, где нужно было пересесть на поезд „Сочи – Москва”. Супруги никак не могли расстаться. Уже во время посадки, когда проводник попросил провожающих покинуть поезд, Нина Григорьевна в буквальном смысле вытащила мужа из вагона. Решили сдать билет и отложить отъезд на три дня. Через три дня Кочетков уехал. Прибыв в Москву, узнал, что друзья уже считали его погибшим в крушении, которое произошло с поездом „Сочи – Москва”, и его появление восприняли как чудо воскрешения. Три дня отсрочки спасли поэта от гибели. В первом же письме от мужа, которое получила Нина Григорьевна, была „Баллада о прокуренном вагоне”. Произошедшее потрясло поэта и заставило задуматься о роли случая в жизни и о великой силе любви. Хотя стихотворение написано в 1932 году, опубликовано оно было спустя 34 года в сборнике „День поэзии. 1966”.
---------------------------------------------
Александър Кушнер
Руският поет, публицист и литературен критик Александър Кушнер (Александр Семёнович Кушнер) е роден на 14 септември 1936 г. в Ленинград. Завършил е филологическия факултет при педагогическия институт „А. Херцен”. Автор е на около 50 стихосбирки, сред които „Первое впечатление” (1962 г.), „Ночной дозор” (1966 г.), „Приметы” (1969 г.), „Голос” (1978 г.), „Таврический сад” (1984 г.), „Дневные сны” (1986 г.), „Стихотворения” (1986 г.), „Живая изгородь” (1988 г.), „Память” (1989 г.), „Флейтист” (1990 г.), „Аполлон в снегу: Заметки на полях” (1991 г.), „Ночная музыка” (1991 г.), „На сумрачной звезде” (1994 г.), „Избранное” (1997 г.), „Летучая гряда” (2000 г.), „Пятая стихия” (2000 г.), „Кустарник” (2002 г.), „Волна и камень” (2003 г.), „Холодный май” (2005 г.), „Избранное” (2005 г.), „Аполлон в траве” (2005 г.), „В новом веке” (2006 г.), „Времена не выбирают” (2007 г.), „Облака выбирают анапест” (2008 г.), „Мелом и углём” (2010 г.), „Вечерний свет” (2013 г.) и др., на книгите за деца „Заветное желание” (1973 г.), „Большая новость” (1975 г.), „Город в подарок” (1976 г.), „Велосипед” (1979 г.), „Веселая прогулка” (1984 г.), „Что я узнал” (1988 г.), „Как живете?” (1988 г.), „Чтобы всех напугать” (1992 г.), „Что лежит в кармане?” (2003), „Что я узнал!” (2003 г.), „Весёлая прогулка” (2011 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (от 1965 г.), на руския ПЕН-център (от 1987 г.), главен редактор е на „Библиотеки поэта” (от 1992 г.) и „Новой библиотеки поэта” (от 1995 г.), член е на редколегиите на списанията „Звезда”, „Контрапункт” и „Арт-Петербург”. Живее и работи в Петербург.
ВАЗА
Чуден хоровод от малки хора
на антична ваза се върти.
Не е ясно кой с кого говори,
не е ясно кой след кой върви.
Откроява се старинна шарка.
В буен танц се вихрят стар и млад.
Там човече бързащо се мярка,
но с глава, обърната назад.
То с крака високо свити тича,
то напред стремително лети,
нещо спомня си, назад занича,
в миналото търсещо следи.
Вижда нещо? Жал е неуместна.
Маха май на милата с ръка,
май приятел вика – неизвестно!
Затова е тъжно то така.
Стар гравьоре, майстор на метала,
вкарай ме в рисунката и там
до припадък с тях ще обикалям,
ще танцувам не по-лошо, знам.
В чужди думи ще се вслушвам вечно,
с барабанен слад ще съм богат
като този тъжен мил човечец
тъй, с глава, обърната назад.
ВАЗА
На античной вазе выступает
Человечков дивный хоровод.
Непонятно, кто кому внимает,
Непонятно, кто за кем идет.
Глубока старинная насечка.
Каждый пляшет и чему-то рад.
Среди них найду я человечка
С головой, повернутой назад.
Он высоко ноги поднимает
И вперед стремительно летит,
Но как будто что-то вспоминает
И назад, как в прошлое, глядит.
Что он видит? Горе неуместно.
То ли машет милая рукой,
То ли друг взывает – неизвестно!
Оттого и грустный он такой.
Старый мастер, резчик по металлу
Жизнь мою в рисунок разверни,
Я пойду кружиться до отвала
И плясать не хуже, чем они.
И в чужие вслушиваться речи,
И под бубен прыгать невпопад,
Как печальный этот человечек
С головой, повернутой назад.
1962 г.
-----
КАЛМИЧКА СИ, ТАТАРКА СИ, МОНГОЛКА
Калмичка си, татарка си, монголка!
Блестят на челото ти къдри волни!
Видение прекрасно и нелепо!
Горещи далнини си в ярки степи.
Наметката ти лека твоя не е,
чадър, обувки! Шатрата къде е
от плъст? Къде е кожената куртка?
Башкирка си, бурятка си, удмуртка.
Красавице! С виелиците зиме
в Баймак, в Белебей, в Бузулук води ме!
Красавице! Сред маковете мак си,
в Уфа, в Сарапул и в Стерлитамак си!
Ти пудриш ли се? Но защо си бледна?
Красавице! В града защо заседна!
Къде е конят? Мъхестата шапка?
Да яздиш като своята прабабка!
КАЛМЫЧКА ТЫ, ТАТАРКА ТЫ, МОНГОЛКА
Калмычка ты, татарка ты, монголка!
О, как блестит твоя прямая челка!
Что может быть прекрасней и нелепей?
Горячая и красная, как степи.
Кого обманет легкая накидка,
И зонт, и туфли? Где твоя кибитка
Из войлока? Где кожаная куртка?
Башкирка ты, бурятка ты, удмуртка.
Красавица! Зимой какие вьюги
В Баймаке, Белебее, Бузулуке!
Красавица! Весной какие маки
В Сарапуле, Уфе, Стерлитамаке!
Ты пудришься? К лицу ли эта бледность?
Красавица! Далась тебе оседлость!
Где лошади? Мохнатая где шапка?
Зачем ты не гарцуешь, как прабабка?
-----
КОГАТО МЕ ТЪГА ПОТИСНЕ
Когато ме тъга потисне,
бележника си ще разлистя
и без съдбата да виня,
на някого ще позвъня.
О, гласове познати, аз ви
благодаря, благодаря
за туй, че бяхте у дома си
и непробудна вечер спря;
за туй, че в нощите убоги
на трудна обич и беди
пестяхте своите тревоги
и ме съветвахте: „Бъди!”
Човечност простичка, блестеше
такава доброта в това,
че сякаш Бог зад вас стоеше
и ви подсказваше слова.
КОГДА Я ОЧЕНЬ ЗАТОСКУЮ
Когда я очень затоскую,
Достану книжку записную,
И вот ни крикнуть, ни вздохнуть –
Я позвоню кому-нибудь.
О голоса моих знакомых!
Спасибо вам, спасибо вам
За то, что вы бывали дома
По непробудным вечерам,
За то, что в трудном переплете
Любви и горя своего
Вы забывали, как живете,
Вы говорили: „Ничего”.
И за обычными словами
Была такая доброта,
Как будто Бог стоял за вами
И вам подсказывал тогда.
1962 г.
-----
ТЕЛЕФОНЕН И ВХОДЕН ЗВЪНЕЦ
Телефонен и входен звънец –
сякаш ангели в моя живец.
Ето, първият литва, лети,
по пластинка с чукчето звънти.
А веднага от друга стена
гръмва другата звънка страна.
И звънтейки със сребърен звън,
ме разкъсват навътре-навън.
И се бият – какво да реша –
за безсмъртната моя душа.
Крак – насам, а нататък – ръка,
но замлъкват звънците така.
Телефонен и входен звънец –
сякаш ангели в моя живец.
За душата ми грижат се, бдят.
Всичко в ред е, щом още звънят.
ТЕЛЕФОННЫЙ ЗВОНОК И ДВЕРНОЙ
Телефонный звонок и дверной –
Словно ангела два надо мной.
Вот сорвался один и летит,
Молоточек в железку стучит.
В это время другой со стены
Грянул вниз – и с другой стороны.
И, серебряным звоном звеня,
Разрывают на части меня.
И дерутся, пока я стою,
За бессмертную душу мою.
Ноги – к двери, а к трубке – рука,
Вот и замерли оба звонка.
Телефонный звонок и дверной –
Словно ангела два надо мной.
Опекают меня и хранят.
Все в порядке, покуда звонят.
1962 г.
---------------------------------------------
Александър Межиров
Руският поет и преводач Александър Межиров (Александр Петрович Межиров) е роден на 26 септември 1923 г. в Москва. През 1944 г. го раняват на фронта, а след войната завършва Литературния институт „Максим Горки”. Автор е на стихосбирките „Дорога далека” (1947 г.), „Новые встречи” (1949 г.), „Коммунисты, вперёд!” (1950 г.), „Возвращение” (1955 г.), „Ветровое стекло” (1961 г.), „Прощание со снегом” (1964 г.), „Ладожский лёд” (1965 г.), „Подкова” (1967 г.), „Лебяжий переулок” (1968 г.), „Под старым небом” (1976 г.), „Очертания вещей” (1977 г.), „Тысяча мелочей” (1984 г.), „Проза в стихах” (получила Държавна награда на СССР, 1986 г.), „Бормотуха” (1989 г.), „Стихотворения” (1989 г.), „Избранное” (1991 г.), „Позёмка” (1997 г.), „Артиллерия бьёт по своим” (2006 г.) и др. Носител е на високи национални и международни награди. Умира на 22 май 2009 г. в Ню Йорк, САЩ.
ПОДКОВА НА ЩАСТИЕТО
Подкова! Що за радост си, подкова?
Изправих те с кураж, а след това
не мога да възвърна аз отново
на щастието трудните права.
Как връщат се лицето степно твое,
навъсени очи с неистов глад
и устните, пресъхнали от зноя,
и туй, що няма връщане назад?
Така коря безпътното момиче,
не жалещо за нищо в този свят,
а сам с разгъната подкова сричам
и думи горестни край мен валят.
ПОДКОВА СЧАСТЬЯ
Подкова счастья! Что же ты, подкова?
Я разогнул тебя из удальства –
И вот теперь согнуть не в силах снова
Вернуть на счастье трудные права.
Как возвратить лицо твое степное,
Угрюмых глаз неистовый разлет,
И губы, пересохшие от зноя,
И все, что жизнь обратно не вернет?
Так я твержу девчонке непутевой,
Которой всё на свете трын-трава, –
А сам стою с разогнутой подковой
И слушаю, как падают слова.
1961 г.
-----
МУЗИКА
Каква бе музика дошла!
Каква ли музика бе тази,
когато тяло и душа
проклетата война погази.
С каква ли музика вървим –
за всичко и за всички свири.
Ще бдим... Ще бъдем... Ще спасим...
Не търсим рай – да бъдем живи...
Пред бой в блиндажа ни събра
хармоника и тя отново
бе за войника по-добра
от за Германия Бетовен.
Таз струна в цялата страна
обтегната бе до предела,
когато страшната война
душа и тяло бе превзела.
Бе стон и гняв при тях открит
в един единен страстен порив –
на малка гара – инвалид,
и в Ленинград с гръм – Шостакович.
МУЗЫКА
Какая музыка была!
Какая музыка играла,
Когда и души и тела
Война проклятая попрала.
Какая музыка во всем,
Всем и для всех – не по ранжиру.
Осилим... Выстоим... Спасём...
Ах, не до жиру – быть бы живу...
Солдатам голову кружа,
Трехрядка под накатом брёвен
Была нужней для блиндажа,
Чем для Германии Бетховен.
И через всю страну струна
Натянутая трепетала,
Когда проклятая война
И души и тела топтала.
Стенали яростно, навзрыд,
Одной-единой страсти ради
На полустанке – инвалид,
И Шостакович – в Ленинграде.
1961 г.
---------------------------------------------
Александър Немировский
Руският поет, писател, историограф и преводач Александър Немировски (Александр Иосифович/Осипович Немировский) е роден на 8 ноември 1919 г. в гр. Тираспол, Херсонска губерния, Югоизточна Молдова. Първите му публикувани стихотворения са във в. „Московский университет” през 1938 г. Завършва историческия факултет на Московския държавен университет и литературния институт „Максим Горки”. През 1941 г. завършва Томското военно училище и е доброволец на фронта. След войната защитава кандидатска дисертация, а през 1965 г. защитава докторска дисертация. Историк на Древния Рим и етруската култура. Основател е на катедрата по история на древния свят и древните езици към Воронежския държавен университет (1968 г.). Доктор на историческите науки, професор. Превежда творчеството на антични поети като Вергилий, Катул, Хораций, Овидий, Марциал и др. Автор е на над 70 книги с поезия, проза, учебни пособия и научни монографии, сред които стихосбирките „Стихи” (1953 г.), „Лирика” (1955 г.), „Свиток” (1992 г.), „Стихи и переводы” (1992 г.), „Избранное” (2000 г.), „Образы и раздумья” (2002 г.), „От костра, исходившего искрами” (2002 г.), „Военная память” (2002 г.), „Погружение” (2003 г.), „Год стиха” (2005 г.), „Зеркало Клио” (2005 г.), романите „Слоны Ганнибала” (1963 г.), „Этрусское зеркало” (1969 г.), „Пурпур и яд” (1973 г.), „В круге земель” (трилогия, 1995 г.), „За столбами Мелькарта” (1997 г.), „Пифагор” (1998 г.), „Нить Ариадны” (2007 г.), „Тиберий Гракх” (2010 г.), „Карфаген должен быть разрушен” (2010 г.) и др. Умира на 8 февруари 2007 г. в Москва.
БИЛИ ЛИ СТЕ
Били ли сте, или безсветни сте,
етруски, ацтеки, инки?
Какво след смъртта ви ще свети,
могили с безлики лица?
В огромния трюм на небето ли
се мятате, сякаш прашинки,
безжизнени ли сте планети
в тълпата от живи слънца?
Загубвайки земната тяжест,
и ние ще сме безтегловни,
в безкрайни селения наши
вовек ще заемем места.
И бъдещ критик ще докаже
с логична безцел поголовно,
че нашето царство мираж е,
а ние сме къс пустота.
БЫЛИ ВЫ
Были вы или не были,
Этруски, ацтеки, инки?
И что вы оставили миру,
Кроме своих могил?
В огромном коробе неба ли
Вы мечетесь, как пылинки,
Безжизненные планеты
В сонме живых светил?
Теряя земную тяжесть,
Станем и мы невесомы,
И в бесконечном пространстве
Также займем места.
И будущий критик скажет,
С логикой нашей знакомый,
Что не было нашего царства,
Что мы – это пустота.
1976 г.
-----
БИБЛИОТЕКА
Вместилище с измислици и мисъл,
ти с всеки ден допълваш тоз поток,
автомобилно гробище ли ти си,
на кораби ръждясали ли док.
Но гробно тлеене до теб не стига,
корозия и крах не виждам тук.
Тук дишат вдъхновено чужди книги
и радост от завършения труд.
БИБЛИОТЕКА
Вместилище всех выдумок и былей,
Ты с каждым днем становишься полней,
Как кладбище автомобилей
Иль в доках проржавевших кораблей.
Могильного здесь нет, однако, тленья,
Коррозии не вижу и следа.
Чужие книги дышат вдохновеньем
И счастьем завершенного труда.
1995 г.
---------------------------------------------
Александър Плитченко
Руският поет, писател, драматург, публицист и преводач Александър Плитченко (Александр Иванович Плитченко) е роден на 9 април 1943 г. в с. Чумаково, Новосибирска област. Учи в Новосибирския държавен педагогически институт, завършва литературния институт „Максим Горки” (1982 г.). Работи като редактор във в. „По ленинскому пути”, отговорен секретар на сп. „Сибирские Огни”, главен редактор на Новосибирското издателство и на сибирското отделение на изд. „Детская литература”. Превежда якутски и алтайски епос и поезия от тувински, бурятски, монголски, турски, унгарски, полски и немски език. Член е на Съюза на писателите на СССР (1968 г.), от 1993 до 1997 г. оглавява новосибирската писателска организация. Автор е на книгите с поезия и проза „Про Сашку” (1965 г.), „Аисты улетают за счастьем” (1966 г.), „Облака, деревья, травы” (1967 г.), „Стихотворения” (1968 г.), „Четыре белых коня” (1970 г.), „Екатерина Манькова. Повесть о любви” (1972 г.), „Родительский сад” (1972 г.), „Дневник” (1975 г.), „Родня” (1976 г.), „Стихотворения” (1978 г.), „Слово растений” (1979 г.), „Любовь к снегу” (1980 г.), „Земляничный холм” (1983 г.), „Сказки народов Сибири” (1984 г.), „Родительский дом” (1985 г.), „Оклик” (1986 г.), „Письмовник, или Страсть к каллиграфии” (1988 г.), „Дверь на холме. След мамонта” (1988 г.), „Якутские народные песни” (1988 г.), „Волчья грива” (1990 г.), „Медведь и соболь” (1990 г.), „Лисица и заяц” (1991 г.), „Волк и кабан” (1992 г.), „Маадай-Кара” (1995 г.) и др. Умира на 8 ноември 1997 г. в Новосибирск.
ЩЕ ГЛУМЯ. ЩЕ ИЗЛЪЖА
Ще глумя.
Ще излъжа.
Встрани.
Но се връща невярното слово
и стоварва, разрива вини,
озлобява и мъчи отново.
СОГЛАШУСЬ. ОБОЙДУ. ОБМАНУ
Соглашусь.
Обойду.
Обману.
Но вернется неверное слово,
И обрушит, обвалит вину,
Обозлит и замучает снова.
-----
ПТИЦИТЕ СБРАХА СЕ В РОЙ, ОТЛЕТЯХА
Птиците
сбраха се
в рой,
отлетяха!
Странно море от цветя полетя!
Те
непрекъснато свиреха, пяха
и ароматът им
дълго цъфтя!
С тези стремителни росни очички,
с песните в тези простори напред,
милите,
вие предсказахте всичко,
всичко, което очаквахме с теб.
ПТИЦ РАЗВЕЛОСЬ, НАБЕЖАЛО, СЛЕТЕЛОСЬ
Птиц
развелось,
набежало,
слетелось!
Море цветов незнакомых сбрелось!
Им
неумолчно свистелось и пелось,
Неугасимо
и пряно цвелось!
Росными этими к небу глазами,
Песнями этими в полные дни,
Милые,
Миру вы все предсказали,
Все, что с тобою мы знали одни.
---------------------------------------------
Александър Прокофиев
Руският поет Александър Прокофиев (Александр Андреевич Прокофьев) е роден на 19 ноември/2 декември 1900 г. в с. Кобона, Санкт-Петербургска губерния, сега Ленинградска област. Завършил е Петербургския учителски институт (1920 г.). Печата поезия от 1927 г. Работил е към органите за държавна безопасност, по време на Съветско-финландската война и Великата отечествена война е бил военен журналист и член на писателската група към ленинградския фронт. В периода 1945-1948 г. и 1955-1965 г. е отговорен секретар на ленинградския отдел на Съюза на писателите на РСФСР. Член е на Централната ревизионна комисия на КПСС (1956-1966 г.), делегат на ХХ и ХХІІ конгрес на КПСС. Автор е на стихосбирките „Полдень” (1931 г.), „Победа” (1932 г.), „Дорога че¬рез мост” (1933 г.), „Россия” (1944 г.), „Стихотворения” (1947 г.), „Приглашение к путешествию” (1960 г.), „Стихи с дороги” (1963 г.), „Гроздья” (1967 г.), „Бессмертие” (1970 г.) и др. Носител е на високи литературни отличия и държавни награди. Умира на 18 септември 1971 г. в Ленинград.
РАЗГЪРНИ КРИЛАТА СИ, ХАРМОНИКО
Разгърни крилата си, хармонико,
песента ти нека лей слова,
че излиза тъничката Тонечка,
Тоня се нарича затова.
В село нищо ново се не чува,
в родните простори запленен,
лек ветрец на пътя полудува,
но съвсем не се здрависа с мен.
Твойте ласки омагьосан срещнал,
цял ден не утихва, Тоня, свеж
с порива на дивите череши
пръска към любимата цъфтеж.
Нощ, уханна на сено, ни вика,
скрила взор зад малко шалче-мрак,
лястовичката-звездичка блика
радост, кацнала пред моя праг.
А с брезички бели нега роним,
танци дивни имаме.
Ех ти, Тоня, ех ти, Тоня,
Антонина Климовна!
РАЗВЕРНИСЬ, ГАРМОНИКА, ПО СТОЛИКУ
Развернись, гармоника, по столику,
Я тебя, как песню, подниму,
Выходила тоненькая-тоненькая,
Тоней называлась потому.
На деревне ничего не слышно,
А на слободе моей родной
Легкий ветер на дорогу вышел
И не поздоровался со мной.
И, твоею лаской зачарован,
Он, что целый день не затихал,
Крыльями простуженных черемух
Издали любимой замахал.
Ночь кричала запахами сена,
В полушалок кутала лицо,
И звезда, как ласточка, присела
На мое широкое крыльцо.
А березки белые в истоме
В пляс пошли – на диво нам.
Ай да Тоня, ай да Тоня,
Антонина Климовна!
---------------------------------------------
Александър Ревич
Руският поет и преводач Александър Ревич (Александр Михайлович Шендерович/ Ревич) е роден на 2 ноември 1921 г. в гр. Ростов на Дон. Учи във военно училище в гр. Орджоникидзе и заминава на фронта; пленяват го, бяга от плен и продължава да се сражава в наказателен батальон. След войната завършва литературния институт „Максим Горки” (1951 г.), а от 1994 до 2009 г. преподава художествен превод в института. Пише поезия на руски и на полски език, публикува поезия и преводна поезия от началото на 50-те години. Член е на Съюза на писателите на СССР (1952 г.). Автор е на стихосбирките „След огня” (1970 г.), „Единство времени” (1977 г.), „Поэмы” (1994 г.), „Чаша” (1999 г.), „Дарованные дни” (2004 г.), „Из книги жизни” (2007 г.), „Позднее прощание” (2010 г.), „Перед светом: О войне. О Москве” (2013 г.) и на над 15 книги с преводна поезия от френски, немски, английски, италиански, полски, сръбски, гръцки и др. езици. Умира на 24 октомври 2012 г. в Москва.
МОМИЧЕ
Храсти през оградата надничат,
борове подпират в облак лик.
Моето момиче в парка тича
сред тревистия ни материк.
Клоните танцуват с лудост птича,
руйна влага в пясъка блести.
Моето момиче в парка тича,
боса по планетата лети.
Котарак на слънце се припича,
мига като сънен печенег.
Моето момиче в парка тича,
непохватен чудноват човек.
Още писък на куршум боботи,
под краката скърца пепелта.
Аз останах жив, дали защото
исках ти да крачиш по света?
Голобрад, ерген, бездетен минах
и с протрит ботуш вървях дотук;
дълго тъпчех чуждите градини,
за да ги отглежда някой друг.
По полята чужди сяхме рота,
пред куршума луд се кланях в бой
и не знаех още, че в живота
друг ще продължи живота мой.
Полъх на тютюн дома обтича,
тлее в гредореда тежък дим...
Моето момиче в парка тича,
в храсталака гъст, непроходим.
Борове на стража пики мятат;
свежест, тишина и птича плам.
Белег в склона – диря от лопата,
глината – разровена тук-там.
ДЕВОЧКА
Ломятся кусты через ограду,
сосны подпирают облака.
Девочка моя бежит по саду,
по густой траве материка.
Расплясались ветки до упаду
над сырым утоптанным песком.
Девочка моя бежит по саду,
по песку планеты босиком.
Кот на солнцепеке полосатый
щурится, как сонный печенег.
Девочка моя бежит по саду,
косолапый чудо-человек.
До сих пор я слышу посвист пули,
под ногой еще скрипит зола.
Я остался жив не потому ли,
чтобы ты, хорошая, жила?
Холостой, бездетный, безбородый,
сбитыми подковами сапог
я топтал чужие огороды,
чтобы кто-то их возделать мог.
По чужим полям перебегая,
пуле-дуре кланяясь в бою,
я еще не знал, что жизнь другая
на земле продолжит жизнь мою.
Легкий дым сырого самосада,
Тлеющих стропил тяжелый дым...
Девочка моя бежит по саду,
сквозь кусты, по зарослям густым.
И стоят на страже стрелы сосен,
птичий посвист, зелень, тишина.
След лопаты – шрамом на откосе,
глина кое-где обнажена.
1958 г.
---------------------------------------------
Александър Ривин
Руският поет и преводач Алексаднър Ривин (Александр Иосифович Ривин) е роден през 1914 г. в гр. Минск. Ползва псевдонимите Алик Ривин и Аля Ривин. Превежда от френски и идиш творби на Пол Верлен, Алфред дьо Мюсе, Мойсей Кулбак и др., превод на стихотворение на Пол Кутюр е единствената му пожизнена публикация. През 1932 г. учи в литературния факултет на Ленинградския институт по философия, литература и история, но след първия курс е хоспитализиран с диагноза шизофрения. Води екстравагантен скитнически живот, прехранва се, като хваща улични котки и ги продава на лаборатории, често проси. Пише и превежда поезия, но не прави никакви опитки да публикува творбите си. Стиховете му се преписват ръчно, част от поезията му излиза посмъртно в списания като „Звезда”, „Новый мир”, „Современник” и др. чак през 70-те години в чужбина, а в Русия след 1989 г. Легендарна личност, известен е сред любителите на изящната словесност като „прокълнатия поет”. Умира през 1941 г. вероятно в блокадния Ленинград.
ТУЙ ПОД ЧЕРЕН ПЛАТАН СЛУЧКА БЕШЕ
Туй под черен платан случка беше,
на блатистия жабешки път
купидон великански стоеше,
там зелен е и черен уют.
Там лежеше разчорлена личност,
със златиста муцуна била,
в кривогледа почуда очите
сбиха черните две колела,
след това те се треснаха дружно,
в катеричи клепачи ги впих,
нищо друго не бе вече нужно,
ни любов край реката, ни стих.
Равнодушно писалката хванах
и сред уроки поглед забих,
на листа заврънкулка остана
и в съдбата съдба промених,
и ме сложиха в ъгъла стар
с локва мръсна лице в лице,
черен хляб с костенурчи загар
и хартия под снежно яйце.
Туй под черен платан с нас се случи,
вече ням съм в пространството, там,
гдето удря луната юмруци
с великански мъстителен плам,
гдето хвъркат блестящи мушици,
гдето камъни бледи лежат,
гдето яхат сатири старици,
в черно езеро жълти звезди се топят.
Само нощем в крайречни катуни
гръм от пушка покой ще топи
и луната ще зъби муцуна,
ще се хили от кладенец тъмен
и, след синя прозявка, ще спи.
От устата й тясна ще бликне
остър нож, слюнка зла ще преде
и под черната нощна усмивка
през стъклото ще ме прободе.
Туй под черен платан ще се случи,
гдето кървави жаби пищят,
а луната с гигантски юмруци
доразсича на блато уют.
Отнесете ме вий, отнесете
към златистия нежен просвет
и луната жестока молете
светлина да жълти като мед.
След смъртта им убийците диви
на луната ги пращат и, знам,
там безделничат и не убиват,
ала нямат любов в здрача там.
Жълт е адът – скалист, безпощаден –
бездни, пропасти в морни нозе,
крачи мъртвият – сляп е и гладен,
и изсъхнали пръсти гризе.
Няма повече сън да изпита,
спи в зениците слепи вина,
той е рижава тясна лисица
по широката гола луна.
Като вечен евреин облита
таз безплодна, безсънна луна,
с мъртви звуци го драскат скалите,
къпе болно лице в тишина.
ЭТО БЫЛО ПОД ЧЕРНЫМ ПЛАТАНОМ
Это было под черным платаном,
на аллее, где жабы поют,
там застыл купидон великаном,
там зеленый и черный уют.
Там лежала в растрепанных косах
золотистая харя лица,
а в глазах удивленно-раскосых
колотились два черных кольца,
а потом они стукнулись дружно
и скатились под веков белки,
ничего им на свете не нужно,
ни любви, ни стихов у реки.
Я поднял равнодушную ручку,
нехорошие очи поднял,
подмахнул на листе закорючку
и судьбу на судьбу променял,
и меня положили в угол
с лужицей лицом к лицу,
черный хлеб черепахой смуглой
и бумаги снегунью мацу.
Это было под черным платаном,
там уже меня больше нема,
где луна кулаком-великаном
за нее отомстила сама,
где летают блестящие мухи,
где безлицые камни лежат,
где с козлами в соитьи старухи,
в черном озере желтые звезды дрожат.
Только ночью в заречном колхозе
прогрохочет винтовка как гром,
и луна вся оскалится в морде,
ухмыльнется, как черный колодезь,
и раздвинется синим зевком.
Изо рта ее узкого очень
Тихо вытечет нож, как слюна,
И под черной улыбкою ночи
Он уколет меня из окна.
Это будет под черным платаном,
где кровавые жабы поют,
где луна кулаком-великаном
разрубает зеленый уют.
Отнесите меня, отнесите,
где дрожит золотистая нить,
у жестокой луны попросите
желтым светом, что медом, облить.
После смерти земные убийцы
отправляются жить на луну,
там не надо работать и биться
И влюбляться там не в кого... Ну?
Желтый ад каменистый, бесплодный,
звезды, пропасти, скалы, мосты,
ходит мертвый слепой и голодный
и грызет костяные персты.
Никогда ему больше не спится,
но слепые зеницы в огне,
шел он узкой и рыжей лисицей
по широкой и голой луне.
Вечный жид никогда не усталый
на бесплодной бессонной луне
голосами царапает скалы
и купает лицо в тишине.
---------------------------------------------
Александър Солженицин
Руският писател, драматург, историк, публицист и поет Александър Солженицин (Александр Исаевич Солженицын) е роден на 11 декември 1918 г. в гр. Кисловодск. Завършил е математика и физика в Ростовския университет (1936-1941 г.). По време на Втората световна война е капитан в Червената армия, но през 1945 г. е арестуван за критика на политиката на Сталин и без присъда лежи в затвори и лагери от 1945 до 1952 г. През 1956 г. е реабилитиран. Писател дисидент, дълги години над книгите му лежи забрана и много от творбите му са издадени в чужбина. Автор е на книгите „Один день Ивана Денисовича” (1962 г.), „В круге первом” (1968 г.), „Раковый корпус” (1968 г.), „Август Четырнадцатого” (1971 г.), „Бодался теленок с дубом” (1975 г.), „Ленин в Цюрихе” (1975 г.), „Октябрь Шестнадцатого” (1983 г.), „Март Семнадцатого” (1986 г.), „Апрель Семнадцатого” (1989 г.), „Архипелаг ГУЛаг” (3 тома, 1973-1978 г.), „Как нам обустроить Россию” (1990 г.), „Русский вопрос к концу ХХ века” (1995 г.), „Россия в обвале” (1998 г.), „Двести лет вместе” (2001-2002 г.) и др. Академик е в Руската академия на науките. Носител е на Нобелова награда по литература (1970 г.). Умира на 3 август 2008 г. в Москва.
ПОЕТИ РУСКИ
Поети руски! От самотна болка плашен,
измъчван от тъга, припомням си за вас!
Дойде и моят – моят ранен, страшен
час за погубване, унищожаващ час.
Отдалечиха се от нас години зрели,
зад думите когато гняв мъглив тежи –
двамина наши са застреляни в дуели,
а трети в мюсюлманска сеч лежи.
И всички нас пред пушкински предели
ни дебне многоглава гибел зла –
безумна, гниеща, смърт ранна тя ни определя
след миг пламтящ на младите чела;
обесен този, онзи в рудник пратен,
на друг черкезин мъчи телеса –
санктпетербургски мрачни дни, намръщен вятър,
бензинов дъх в лубянски жълти небеса...
Сред чума гинат руските поети!
Дали отлети сме от восък мек?
Един – под примка, втори – с пистолети,
разстрелян трети, друг – в сибирски ад нелек.
Те много са! Кой техните елмази
от черепи разбити ще сбере?
Безумен съм – в подземни дупки лазя,
от тях събирам шепа стихове –
изнасям ги! Но пръстите са се подули.
Аз – смърт! Аз – смърт!
Кой тоз рубеж ще срине?
В гърдите ни е той – мъхната тарантула –
и с пипалца души ни...
ПОЭТЫ РУССКИЕ
Поэты русские! Я с болью одинокой,
В тоске затравленной перебираю вас!
Пришёл и мой – мой ранний, мой жестокий
Час истребления, уничтоженья час.
Не знали мы тех лет, отстоенных и зрелых,
Когда со слов спадёт горячности туман, –
Два наших первенца застрелены в дуэлях,
Растерзан третий в рёве мусульман.
Нас всех, нас всех пред пушкинскою гранью
Многоголово гибель стерегла:
Безумием, гниением, зелёным умираньем,
Мгновенным ли пыланием чела;
Повешен тот, а этот сослан в рудник,
Иных подбил догадливый черкес, –
Санкт-петербургские нахмуренные будни
Да желть бензинная лубянская небес…
Чума на нас, российские поэты!
Текучим воском вылиты каким? –
Один – в петлю, другой – из пистолета,
К расстрелу – третьего, четвёртого – в Нарым.
Да счесть ли всех? Да кто сберёт алмазы
В рассеянных, разбитых черепах?..
Безумный я! – пополз подземным лазом
Сберечь их горсть в невидимых стихах, –
И вынес их!! – но пальцы слабые разжаты:
Мне – смерть! мне – смерть!
– кто эту грань нарушит? –
Она взросла в груди тарантулом мохнатым
И щупальцами душит…
1953 г.
-----
ТРИ МОМИ
Случваше се, само крачка да докретам,
сам не помня как, се озовавах бойко
сред моминска стая в Ярославл, където
три учителки съжителстваха, три девойки.
По стените сяха смешни зайчета живец,
цъфнал бе букет девичата душа гореща;
там, над мулинето с розов и зелен конец,
девите бродираха си нещо.
Всичко беше старомодно, мили
бяха тези три главички руси –
аз смутения Есенин и Блок белокрилия,
Бунин в своя залез и замисления Брюсов
им раздавах; ценното, от мен научено,
като светла жар обгръщаше главата ми –
янтарна смола цедях от Тютчев,
пръсках билки черни от Ахматова.
Трите на квадратчетата броя не изгубиха,
нишките редяха сред гоблена мил;
а едната ме попита непринудено
знам ли песничка от някой филм.
Над гергефа бързите игли се гонеха
с пръсти ловки на моми по канава...
И на самотата бляскава и ледена короната
аз усетих там на моята глава...
ТРИ НЕВЕСТЫ
И куда, бывало, шаг я ни направлю,
Сам не помню как, оказывался вместо –
В комнате, где девушки из Ярославля,
Жили три учительницы, жили три невесты.
Там висели зайчики смешные на стене,
В безделушках де;вичьих цвела душа живая,
Над мотками розовых, зелёных мулине
Девушки склонялись, вышивая.
Это было так несовременно,
Так милы мне были три головки русые, –
Блока белокрылого, Есенина смятенного,
Бунина закатного, обдуманного Брюсова, –
Я метал им всё, что помнил только лучшего,
Голову в жару свою охватывая,
Отцедил смолы янтарной Тютчева,
Брызнул зелья чёрного Ахматовой.
Клеткам счёт не потеряли, и на горле выемов
Не поправили, и нити брали – те;
Я списать не дам ли песенок из фильмов, –
Лишь одна спросила в простоте.
Иглы быстрые мелькали так же по;часту,
Пальцы ловкие скользили по канве…
И холодную, блестящую корону одиночества
Я в ознобе ощутил на голове…
1953 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Образованието ум не добавя.
* * *
Интелигент е този, чието мислене не е подражателно.
* * *
Народът безспорно има право на власт, но народът не иска власт (жаждата за власт е присъща само на два процента от хората), а иска преди всичко устойчив ред.
* * *
Ако не умееш да използваш минутата, ще прекараш безполезно и час, и ден, и цял живот.
* * *
Няма на света по-презряна нация, по-самотна, по-чужда и ненужна от руската.
* * *
Прийомите на предизборната борба изискват от човека едни качества, а за държавно управление са нужни съвършено други, нямащи нищо общо с първите. Рядък случай е, когато човек притежава и едните, и другите, вторите биха му пречили в предизборното състезание.
* * *
Снемането на отговорността от Елцин е голям позор. Аз смятам, че Елцин и сто души от неговото обкръжение трябва да застанат пред съда.
* * *
Има черни хора, злонамерено вършещи черни дела, трябва само да се отличат от останалите и да се унищожат. Но линията, разделяща доброто и злото, пресича сърцето на всеки човек. И кой ще унищожи късче от своето сърце?
* * *
У предишните руски търговци е имало търговска дума (сделките се сключвали без писмени договори), християнски представи, исторически известната с размаха си благотворителност. Ще дочакаме ли ние такова от акулите, откърмени в мътното съветско подводие.
* * *
Работата е като тоягата, в нея има два края: правиш за хората – дай качество, правиш за началника – дай показност.
* * *
А откъде знаете в коя точка на земята ще бъдете щастливи и в коя нещастни? Кой ще каже, че знае това за себе си?
* * *
Всеки, който е провъзгласил насилието за свой метод, неумолимо трябва да избере лъжата за свой принцип.
* * *
Не степента на благополучие прави хората щастливи, а отношението на сърцата и нашата гледна точка за живота ни. И това, и другото – винаги са в нашата власт, значи, че човек е винаги щастлив, ако иска това, и никой не може да му пречи.
* * *
Интелигент е този, чиито интереси към духовната страна на живота са настойчиви и постоянни, непринуждавани от външни обстоятелства и дори въпреки тях.
* * *
Най-тежък живот имат не тези, които потъват в морето, ровят в земята или търсят вода в пустинята. Най-тежък живот има този, който всеки ден, излизайки от къщи, се удря с глава в горния праг на вратата – твърде нисък.
* * *
Има голяма наслада във верността. Може би – най-голямата. Дори и да не знаят за твоята вярност. Дори и да не я ценят.
* * *
Съжалението е унижаващо чувство: унижаващо този, който съжалява, и този, когото съжаляват.
* * *
Една голяма страст, превзела изведнъж нашата душа, жестоко разбърква всичко останало. В нас няма място за две страсти.
* * *
Въобще е трудно да се пресметне на кого е по-тежко. Това е по-трудно, отколкото да се съревновават с успехи. Собствените беди са досадни на всеки. Аз например мога да направя извод, че съм изживял рядко неудачен живот. Но откъде да зная, може би вашият живот е бил още по- суров?
* * *
Ако човек приживе е наречен деец, още и заслужил, то това е неговият край: слава, която пречи да се лекуваш, както твърде пищните дрехи пречат да се движиш.
* * *
Спортът е опиум за народа... Със спортните зрелища, футбола и хокея правят от нас глупаци.
* * *
От кого да започнем да поправяме света? От другите? Или от себе си?
* * *
Казват: не може целият народ да се потиска безкрайно. Лъжа! Може! Ние виждаме как нашият народ се опустоши, подивя и го налегна равнодушие не само към съдбата на страната, не само към съдбата на съседа, но дори към собствената съдба и съдбата на децата. Равнодушието, последната спасителна реакция на организма, стана наша определяща черта. Оттам е и популярността на водката – невиждана даже по руските мащаби. Това е страшно равнодушие, когато човек вижда своя живот не напукан, не с отчупено крайче, а така безнадеждно раздробен, надлъж и нашир погазен, че само заради алкохолното забвение си струва да останеш жив. Ето, ако бяха забранили водката, у нас тутакси би избухнала революция.
* * *
Умното в света е много , малко е доброто.
* * *
Хората, които са в съгласие със съвестта си, винаги имат добри лица.
* * *
Сега ние не даваме пет пари за любовта на хората кам животните, а даже непременно се присмиваме над привързаността към котките. Но разлюбвайки първо животните, не разлюбваме ли после неизбежно и хората?
* * *
Знаеш ли защо конете живеят толкова дълго? Те не си изясняват отношенията.
* * *
Ситостта съвсем не зависи от това колко ядем, а от това как ядем. Така и щастието, така и щастието, Льова, то никак не зависи от обема на външните блага, които ние сме откъснали от живота. То зависи само от нашето отношение към него!
* * *
Всеки винаги има дузина правилнички причини защо е прав, че не се жертва.
* * *
Нищо на света не се постига с насилие! Хващайки меч, нож, пушка, ние бързо се сравняваме с нашите палачи и насилници. И няма да има край...
* * *
Кое е най-скъпото от всичко на света? Оказва се: да осъзнаваш, че не участваш в несправедливостите. Те са по-силни от теб, били са и ще бъдат, но нека – не чрез теб.
* * *
Има хора, на които цял живот им върви гладко, а на други – всичко е прекроено. А казват – от самия човек зависи неговата съдба. Нищо не зависи от него.
* * *
А аз се молех. Когато ни е зле – ние не се срамуваме от Бог. Ние се срамуваме от Него, когато ни е добре.
* * *
Проста истина, но и тя трябва да се изстрада: благословени са не победите във войните, а пораженията в тях! Победите са нужни на правителствата, пораженията са нужни на народа. След победите се искат още победи, след пораженията се иска свобода – и обикновено тя се постига. Пораженията са нужни на народите, както страданията и бедите са нужни на отделните хора: те карат да се задълбочи вътрешния живот и да се извиси духовно.
* * *
Никой от хората не знае нищо предварително. И най-голямата беда може да застигне човека в най-доброто място, и най-голямото щастие да го открие в най-лошото място.
* * *
Всеки общ празник е тежък за самотния човек. Но най-непоносим за самотната жена, чиито години си отиват, е празникът на жената.
* * *
Самоубийството винаги е банкрут, самоубиецът винаги е човек в безизходица, човек, проиграл живота си и нямащ воля да го продължи.
* * *
Ревността – това е наскърбено самолюбие. Истинската любов, лишена от
взаимност, не ревнува, а умира, вкоченясва се.
* * *
Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.
* * *
Две загадки има на света: как съм се родил – не помня, как ще умра – не знам.
* * *
Не се страхувай от куршум, който свисти, ако ти го чуеш, значи, че той не е в теб. Ти няма да чуеш онзи единствен куршум, който ще те убие.
* * *
Не е страшно да умреш някога – страшно е да умреш сега.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Образование ума не прибавляет.
* * *
Интеллигент – это тот, чья мысль не подражательна.
* * *
Народ имеет несомненное право на власть, но хочет народ – не власти (жажда ее свойственна лишь процентам двум), а хочет прежде всего устойчивого порядка.
* * *
Если ты не умеешь использовать минуту, ты зря проведешь и час, и день, и всю жизнь.
* * *
Нет на свете нации более презренной, более покинутой, более чуждой и ненужной, чем русская.
* * *
Все приемы предвыборной борьбы требуют от человека одних качеств, а для государственного водительства – совершенно других, ничего общего с первыми. Редок случай, когда у человека есть и те и другие, вторые мешали бы ему в предвыборном состязании.
* * *
Снятие ответственности с Ельцина – великий позор. Я считаю, что Ельцин и человек сто из его окружения должны предстать перед судом.
* * *
Есть черные люди, злокозненно творящие черные дела, и надо только отличить их от остальных и уничтожить. Но линия, разделяющая добро и зло, пересекает сердце каждого человека. И кто уничтожит кусок своего сердца?
* * *
У прежних русских купцов было купеческое слово (сделки заключались без письменных контрактов), христианские представления, исторически известная размашная благотворительность, – дождемся ли мы такого от акул, взращенных в мутном советском подводьи?
* * *
Работа – она как палка, конца в ней два: для людей делаешь – качество дай, для начальника делаешь – дай показуху.
* * *
А откуда вы знаете, в какой точке земли вы будете счастливы, в какой – несчастливы? Кто скажет, что знает это о себе?
* * *
Всякий, кто однажды провозгласил насилие своим методом, неумолимо должен избрать ложь своим принципом.
* * *
Совсем не уровень благополучия делает счастье людей, а отношения сердец и наша точка зрения на нашу жизнь. И то и другое – всегда в нашей власти, а значит, человек всегда счастлив, если он хочет этого, и никто не может ему помешать.
* * *
Интеллигент – это тот, чьи интересы к духовной стороне жизни настойчивы и постоянны, не понуждаемы внешними обстоятельствами и даже вопреки им.
* * *
Самая тяжелая жизнь совсем не у тех, кто тонет в море, роется в земле или ищет воду в пустынях. Самая тяжелая жизнь у того, кто каждый день, выходя из дому, бьется головой о притолоку – слишком низкая.
* * *
Есть высокое наслаждение в верности. Может быть – самое высокое. И даже пусть о твоей верности не знают. И даже пусть не ценят.
* * *
Жалость – чувство унижающее: и того унижающее, кто жалеет, и того, кого жалеют.
* * *
Одна большая страсть, занявши раз нашу душу, жестоко измещает все остальное. Двум страстям нет места в нас.
* * *
Вообще трудно считаться, кому тяжелей. Это ещё трудней, чем соревноваться успехами. Свои беды каждому досадней. Я, например, мог бы заключить, что прожил на редкость неудачную жизнь. Но откуда я знаю: может быть, вам было ещё круче?
* * *
Если человек при жизни назван деятелем, да ещё заслуженным, то это его конец: слава, которая уже мешает лечить, как слишком пышная одежда мешает двигаться.
* * *
Спорт – опиум для народа... Спортивными зрелищами, футболом да хоккеем из нас и делают дураков.
* * *
С кого начинать исправлять мир? С других? Или с себя?
* * *
Говорят: целый народ нельзя подавлять без конца. Ложь! Можно! Мы же видим, как наш народ опустошился, одичал, и снизошло на него равнодушие уже не только к судьбам страны, уже не только к судьбе соседа, но даже к собственной судьбе и судьбе детей. Равнодушие, последняя спасительная реакция организма, стала нашей определяющей чертой. Оттого и популярность водки – невиданная даже по русским масштабам. Это – страшное равнодушие, когда человек видит свою жизнь не надколотой, не с отломанным уголком, а так безнадежно раздробленной, так вдоль и поперек изгаженной, что только ради алкогольного забвения еще стоит оставаться жить. Вот если бы водку запретили – тотчас бы у нас вспыхнула революция.
* * *
Умного на свете много, мало – хорошего.
* * *
У тех людей всегда лица хороши, кто в ладах с совестью своей.
* * *
Любовь к животным мы теперь не ставим в людях ни в грош, а над привязанностью к кошкам даже непременно смеемся. Но разлюбив сперва животных – не неизбежно ли мы потом разлюбливаем и людей?
* * *
Знаешь, почему лошади живут так долго? Они не выясняют отношения!
* * *
Сытость совсем не зависит от того, сколько мы едим, а от того, как мы едим! Так и счастье, так и счастье, Левушка, оно вовсе не зависит от объема внешних благ, которые мы урвали у жизни. Оно зависит только от нашего отношения к ним!
* * *
У каждого всегда дюжина гладеньких причин, почему он прав, что не жертвует собой.
* * *
Ничего в мире нельзя добиваться насилием! Взявши меч, нож, винтовку, мы быстро сравняемся с нашими палачами и насильниками. И не будет конца...
* * *
Что дороже всего в мире? Оказывается: сознавать, что ты не участвуешь в несправедливостях. Они сильней тебя, они были и будут, но пусть – не через тебя.
* * *
Ведь есть же люди, которым так и выстилает гладенько всю жизнь, а другим – всё перекромсано. И говорят – от человека самого зависит его судьба. Ничего не от него.
* * *
А я – молился. Когда нам плохо – мы ведь не стыдимся Бога. Мы стыдимся Его, когда нам хорошо.
* * *
Простая истина, но и ее надо выстрадать: благословенны не победы в войнах, а поражения в них! Победы нужны правительствам, поражения нужны – народу. После побед хочется еще побед, после поражения хочется свободы – и обычно ее добиваются. Поражения нужны народам, как страдания и беды нужны отдельным людям: они заставляют углубить внутреннюю жизнь, возвыситься духовно.
* * *
Никто из людей ничего не знает наперёд. И самая большая беда может постичь человека в наилучшем месте, и самое большое счастье разыщет его – в наидурном.
* * *
Всякий общий праздник тяжёл одинокому человеку. Но невыносим одинокой женщине, у которой годы уходят, – праздник женский!
* * *
Самоубийца – всегда банкрот, это всегда – человек в тупике, человек, проигравший жизнь и не имеющий воли для ее продолжения.
* * *
Ревность – это оскорбленное самолюбие. Настоящая любовь, лишившись ответа, не ревнует, а умирает, окостеневает.
* * *
Неограниченная власть в руках ограниченных людей всегда приводит к жестокости.
* * *
Две загадки в мире есть: как родился – не помню, как умру – не знаю.
* * *
Не бойся пули, которая свистит, раз ты ее слышишь – значит, она уже не в тебя. Той единственной пули, которая тебя убьет, ты не услышишь.
* * *
Когда-нибудь не страшно умереть – страшно умереть вот сейчас.
---------------------------------------------
Александър Твардовский
Руският поет, писател и литературен критик Александър Твардовски (Александр Трифонович Твардовский) е роден на 8/21 юни 1910 г. в селището Загоре, Смоленска губерния. Още 14-годишен започва да публикува в местните смоленски вестници. През 1931 г. е публикувана неговата поема „Путь к социализму”, намерила голям отзвук сред литературната общественост. Следват поемите му „Страна Муравия” (1934 г.), „Василий Тёркин” (1941 г.) – най-известната му творба, „Дом у дороги” (1946 г.) и „За далью – даль” (от книгата му „Из лирики этих лет”, 1967 г.). Негови творби излизат в сборници и антологии като „О Родине песню пою”, „Стихи о советской армии”, „Лучшие стихи о войне”, „Юность. Избранное. XXV. 1955-1980”, „100 стихов и рассказов о войне”, „Москва в солдатской шинели”, „Возьмите меня с собою”, „Речи о Пушкине”, „Живее всех живых”, „Об огнях – пожарищах. Стихи и песни о войне”, „Принимай нас, Суоми – красавица”, „Полюшко-поле”, „Стихотворения и поэмы”, „Версты мужества” и др. Бил е главен редактор на сп. „Новый мир” (1950-1954 г.; 1958-1970 г.). Носител е на редица награди и отличия. Поддръжник е на Сталин, но през 60-те години с поемите си „По праву памяти” и „Тёркин на том свете” преразглежда отношението си към сталинизма. Идеологическият либерализъм на сп. „Новый мир” не се харесва на властите и списанието е закрито. Автор е на десетки книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Случай в дороге” (1948 г.), „Избранное” (1957 г.), „Избранные стихотворения” (1958 г.), „Дом у дороги” (1959 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1959-1960 г.), „Родина и чужбина” (1960 г.), „За далью – даль. Сибирские стихи” (1961 г.), „Статьи и заметки о литературе” (1963 г.), „Теркин на том свете” (1964 г.), „А. Т. Твардовский. Собрание сочинений” (в 5 тома, 1966-1968 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Лирика” (1972 г.) и др. Умира на 18 декември 1971 г. във вилата си в селището Пахра, Московска област.
НА МОЕТО ДЪНО ЖИТЕЙСКО, НА ДЪНЦЕТО
На моето дъно житейско,
на дънцето
ще искам да седна за малко
на слънчице
на топличко пънче.
И нека листакът
се перчи изсъхнало
с лъчите,
приведени в близките вечери.
Очаквам я
таз бъркотия на утрето,
на нищо в живота препълнен
обречено.
Аз думите свои
без пречка подслушвайки,
със старческа сопа
ще ръчкам към дявола:
не, нищо, че все пак
случайно за случая
със знак се отметнах,
че тук пребивавал съм.
НА ДНЕ МОЕЙ ЖИЗНИ, НА САМОМ ДОНЫШКЕ
На дне моей жизни,
на самом донышке
Захочется мне
посидеть на солнышке,
На теплом пенушке.
И чтобы листва
красовалась палая
В наклонных лучах
недалекого вечера.
И пусть оно так,
что морока немалая –
Твой век целиком,
да об этом уж нечего.
Я думу свою
без помехи подслушаю,
Черту подведу
стариковскою палочкой:
Нет, все-таки нет,
ничего, что по случаю
Я здесь побывал
и отметился галочкой.
1967 г.
-----
АЗ ЗНАМ, ЧЕ НЯМАМ НИКАКВА ВИНА
Аз знам, че нямам никаква вина
за жертвите на страшната война,
за туй, че те – кой стар, кой млад – сред мрака
останаха и с тях до края бях,
а там да ги опазя не можах –
не туй мълвя, но все пак, все пак, все пак...
Я ЗНАЮ, НИКАКОЙ МОЕЙ ВИНЫ
Я знаю, никакой моей вины
В том, что другие не пришли с войны,
В том, что они – кто старше, кто моложе –
Остались там, и не о том же речь,
Что я их мог, но не сумел сберечь, –
Речь не о том, но все же, все же, все же...
1966 г.
-----
ПРЕДИ ВОЙНАТА ЗНАЦИ ЗА БЕДА
Преди войната тук да закръжи,
за да са сякаш по-жестоки вестите,
се случиха сурови зимни бедствия
и студ градините унищожи.
И тежко беше за сърца потиснати
да виждат сред покълнали листа
стърчащите по зимному безлиствени
дървета, не открили пролетта.
Фатално наранена бе кората им
в нагара на мъртвешка сива глеч.
И бяха най-достойните от братята
застигнати от гибелната сеч...
Отминаха годините. Загинали
дървета оживяха, сплели пак
зелен клонак... Войната е отминала.
А ти все плачеш, майчице, за тях.
ПЕРЕД ВОЙНОЙ, КАК БУДТО В ЗНАК БЕДЫ
Перед войной, как будто в знак беды,
Чтоб легче не была, явившись в новости,
Морозами неслыханной суровости
Пожгло и уничтожило сады.
И тяжко было сердцу удрученному
Средь буйной видеть зелени иной
Торчащие по-зимнему, по-черному
Деревья, что не ожили весной.
Под их корой, как у бревна отхлупшею,
Виднелся мертвенный коричневый нагар.
И повсеместно избранные, лучшие
Постиг деревья гибельный удар...
Прошли года. Деревья умерщвленные
С нежданной силой ожили опять,
Живые ветки выдали, зеленые...
Прошла война. А ты все плачешь, мать.
1945 г.
---------------------------------------------
Александър Чижевский
Руският учен, изобретател, философ, поет и художник Александър Чижевски (Александр Леонидович Чижевский) е роден на 26 януари/7 февруари 1897 г. в селището Цехановец, Гродненска губерния, сега Подляско воеводство на територията на Полша. Завършил е Московския археологически институт (1917 г.), като защитава дисертация на тема „Русская лирика ХVIII века”, а през 1918 г. получава докторска степен в историко-филологическия факултет на Московския университет с темата „Исследование периодичности всемирно-исторического процесса”, която разработва в книгата си „Физические факторы исторического процесса” (1924 г.). Има авторски свидетелства за изобретения и принос в областта на аеройонизацията и хелиобиологията. Научните му трудове и разработки са в областта на космологията, биофизиката, хелиобиологията, електрохемодинамиката, аеройонификацията, космическата прогностика и др. През 1939 г. е предложен от Нобеловия комитет за номинация, но той отказва придвижването на документите „по етически мотиви”. През 1942 г. е арестуван за контрареволюционна дейност и осъден на 8 години затвор, които прекарва в лагери в Свердловска област и в степите на Казахстан. Реабилитиран е през 1962 г. Пише стихове от детските си години. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1915 г.), „Академия поэзии” (1918 г.) и „Тетрадь стихотворений” (1919 г.); години след смъртта му излиза сборникът с избрани стихове „Бесконечности” (1992 г.). Почетен президент е на Първия международен конгрес по биофизика (1939 г.), действителен член е на 18 академии на науките, почетен професор в десетки университети в Европа, Америка и Азия. Умира на 20 декември 1964 г. в Москва. За многостранната му научна, художествена и литературна дейност го наричат Леонардо да Винчи на ХХ век.
СЛЪНЦЕ
Божествено държавно ти светило мое,
аз брат-близнак в лика ти разпознах,
за огнената гръд на който няма крах,
блести в безкрайността, ще бъде и било е.
В безмерната тъма на времето ти грееш
със строгите черти на родния живец
и мен, до болка скръбен земен пришълец,
обгърна с творческата сила да живея.
В космическа житейска руда се пластиш,
от древни мрачноти победно ти звучиш,
на грешни хроники сплавта изпепеляваш –
и аз, възкръснал – пея, и мъгла ломя,
под погледа на вечността щастлив оставам,
слънцепоклонник чужд в Прамайката Земя.
СОЛНЦЕ
Великолепное, державное Светило,
Я познаю в тебе собрата-близнеца,
Чьей огненной груди нет смертного конца,
Что в бесконечности, что будет и что было.
В несчетной тьме времен ты стройно восходило
С чертами строгими открытого лица,
И скорбного меня, земного пришлеца,
Объяла радостная, творческая сила.
В живом, где грузный пласт космической руды,
Из черной древности звучишь победно ты,
Испепеляя цепь неверных наших хроник, –
И я воскрес – пою. О, в этой вязкой мгле,
Под взглядом вечности ликуй, солнцепоклонник,
Припав к отвергнутой Праматери-Земле.
1919 г.
-----
ИСТИНАТА
Объркан си, а истината е една –
прекрасен, ясен е лазур над тебе:
Какво му трябва на човека? Тишина,
любов, съчувствие, коричка хлебец.
В СМЯТЕНЬЕ МЫ, А ИСТИНА – ЯСНА
В смятенье мы, а истина – ясна,
Проста, прекрасна, как лазури неба:
Что нужно человеку? – Тишина,
Любовь, сочувствие и корка хлеба.
1942 г.
-----
ГАЛИЛЕЙ
И пак, и пак петната се явиха
на слънцето, помръкна трезвен ум,
престолът падна, безвъзврат се впиха
и гладен мор, и страшен чумен бум.
И морски вал кипежа си стовари,
вилнее вятър, брулят смерч и здрач,
а състезателните тротоари
родиха фанатик, герой, палач.
Лицето на живота бе в гримаси:
компас се мята, буйства цял народ,
а над земята, над човешка маса
редеше слънцето законен ход.
О, ти, съзрял на слънцето петната,
с великолепна дързост ни огрей,
незнаейки как близки и понятни
за нас са скърбите ти, Галилей!
ГАЛИЛЕЙ
И вновь и вновь взошли на Солнце пятна,
И омрачились трезвые умы,
И пал престол, и были неотвратны
Голодный мор и ужасы чумы.
И вал морской вскипел от колебаний
И норд сверкл, и двигались смерчи,
И родились на ниве состязаний
Фанатики, герои, палачи.
И жизни лик подёрнулся гримасой:
Метался компас – буйствовал народ,
А над землёй и над людскою массой
Свершало Солнце свой законный ход.
О, ты, узревший солнечные пятна
С великолепной дерзостью своей –
Не ведал ты, как будут мне понятны
И близки твои скорби, Галилей!
1921 г.
-----
НИЕ СМЕ ДЕЦА НА КОСМОСА
Деца на космоса сме. Родният ни дом
тъй неразривно здраво в общността споен е,
че чувстваме се слети с този свят, ведно
във всяка точка сякаш съсредоточени...
В материята е животът, уж сама,
във веществото той от край до край повтаря
тържествена борба с вселенската тъма –
и страда, и гори, но нигде не изгаря.
МЫ ДЕТИ КОСМОСА
Мы дети Космоса. И наш родимый дом
Так спаян общностью и неразрывно прочен,
Что чувствуем себя мы слитными в одном,
Что в каждой точке мир – весь мир сосредоточен...
И жизнь – повсюду жизнь в материи самой,
В глубинах вещества – от края и до края
Торжественно течёт в борьбе с великой тьмой,
Страдает и горит, нигде не умолкая.
-----
КАКВО ЗА НАС Е КРАЯТ НА СВЕТА
И краят на света какво за нас е?
Да гасне звездната покривка – нека!
Страхувайте се друго да не гасне:
по-зъл е мракът в разум на човека!
ЧТО ЧЕЛОВЕКУ ГИБЕЛЬ МИРОЗДАНЬЯ
Что человеку гибель мирозданья –
Пусть меркнет неба звёздная порфира:
Страшитесь же иного угасанья:
Мрак разума ужасней мрака мира!
1942 г.
Челябинск, Тюрьма Ивдель
* Порфира – думата има няколко значения, вероятно в дадения контекст авторът има предвид багреницата – тържествена връхна дреха тип мантия, официален атрибут на царстващи особи, символизираща върховната власт.
---------------------------------------------
Александър Шчуплов
Руският поет, писател, литературен критик и журналист Александър Шчуплов (Александр Николаевич Щуплов) е роден на 3 март 1949 г. в Москва. Завършва историческия факултет на Московския държавен педагогически институт (1972 г.). Първите си стихотворения публикува през 1972 г. във в. „Московский комсомолец”. Публикува поезия, проза и литературна критика в издания като в. „Знамя”, в. „Литературная Россия”, сп. „Соло”, алманах „Теплый Стан” и др. Работи във в „Ленинец” (1968-1976 г.), алманах „Поэзия” (1976-1979 г.), в. „КО” (1985-1996 г.), сп. „Столица” (1995-1996 г.), в. „Российская газета” (от 2001 г.) и др., води телевизионното предаване „Книгочий” (1996-1997 г.), член е на редколегията на в. „Домашнее чтение”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.). Автор е на стихосбирките „Первая лыжня” (1976 г.), „Серебряная изнанка” (1979 г.), „Переходный возраст” (1980 г.), „Повторение непройденного” (1985 г.), „Поле боли” (1986 г.), „Исполнение желаний” (1989 г.), „Жаргон-энциклопедия современной тусовки” (1998 г.) и „Стихи для тех, кто не любит читать стихи” (2006 г.). Живее в гр. Жуковски, Московска област. Умира на 2 август 2006 г. в Москва.
МОЙ ЖИВОТ
Где си, мой живот? Не съжалявам,
че си бил и пял, и секнал глас.
С милите си се съединявам –
шевовете чезнат между нас.
Шито здраво. Силно. С вечно чувство.
Бодове са на смъртта това.
Сред главите насмолени руски
се добавя моята глава.
Сякаш катерачи в сага дръзка
са фиданките – над корен дан.
Няма в тази приказка развръзка,
няма тягостно клеймо на длан.
Удря час. Крилата ще поставя,
за престой в земята ще влетя...
В книжна прах ще се смиря тогава
с твоята зловеща правота.
ЖИЗНЬ МОЯ
Жизнь моя! Куда ты? Уж не каюсь,
что была, пропела и прошла.
Я плечами с милыми смыкаюсь –
и не видно между нами шва.
Крепко сшито. Намертво. С прикусом.
Смерть прошла зубами по стежку.
Средь голов отсмоленных и русых
еле различить мою башку.
Словно скалолазы в этой сказке,
саженцы – с землею на корнях.
Не бывать развязке в этой сказке,
не бывать клейму на пятернях.
Грянет час. Сложу вдоль тела крылья
и отправлюсь в землю на постой...
Вот тогда смирюсь я с книжной пылью
и с твоею жуткой правотой.
---------------------------------------------
Александър Яшин
Руският поет и писател Александр Яшин (Александр Яковлевич Попов) е роден на 14/27 март 1913 г. в с. Блудново, Вологодска губерния. Твори в литературното направление социалистически реализъм. Автор е на стихосбирките „Песни Северу” (1934 г.), „На Балтике было” (1942 г.), „Земляки” (1946 г.), „Советский человек” (1951 г.), „Свежий хлеб” (1957 г.), „Совесть” (1961 г.), „Босиком по земле” (1965 г.), „День творенья” (1968 г.), на книгите-поеми „Город гнева” (1943 г.), „Алёна Фомина” (1949 г.), книгите с разкази „Рычаги” (1956 г.), „Вологодская свадьба” (1962 г.), „Два рассказа” (1987 г.), повестите „Сирота” (1962 г.), „Угощаю рябиной” (1965 г.), „В гостях у сына” (посмъртно, 1987 г.) и др. За творчеството си е носител на високи държавни отличия. Умира на 11 юли 1968 г. в Москва.
ПРЕД КАБИНЕТА НА ИЛИЧ
Отдавнашна история е тази,
бледнее памет в хорските глави...
Пред ленинския кабинет да пази
стоял войник с винтовка – часови.
Стоял от сутрин, незабележимо,
притиснал пушка до казармен брич.
Илич работел. Хора там ще минат –
радиограми носят и пакети;
известни на войника от портрети
другари посещавали Илич.
Пристигаха от фронта вести лоши.
Отпред посреща Ленин всеки гост,
а пред вратата денем там и нощем
войникът с пушка твърдо е на пост.
Но ето че Илич видя войника,
вратата тежка задържа с юмрук,
взе стол и в кабинета го извика,
помоли го:
– Седнете, драги, тук!
Май нищо странно в случката не става –
поднесъл стол, поканил го за час...
Но Ленин тук е целият пред нас!
Народът нищо важно не забравя.
У КАБИНЕТА ИЛЬИЧА
Давно история случилась эта,
А все не меркнет в памяти людской...
У двери ленинского кабинета
Стоял солдат с винтовкой – часовой.
Стоял с утра, неслышный, неприметный,
Навытяжку, прижав ружье к плечу.
Ильич работал. Коридором светлым
Несли радиограммы и пакеты;
Знакомые солдату по портретам
Товарищи входили к Ильичу.
Плохие с фронта поступали вести.
Шли ходоки, и Ленин их встречал
И провожал. И все на том же месте
Солдат с ружьем навытяжку стоял.
И вот Ильич, бойца того заметив,
Тугую дверь попридержал ногой,
Взял стул в своем рабочем кабинете
И попросил:
– Садитесь, дорогой!
Казалось, что особого случилось –
Ну, вынес стул, ну, попросил присесть...
Ведь не сказался ж в этом Ленин весь?
А ничего в народе не забылось.
1956 г.
---------------------------------------------
Алексей Дидуров
Руският поет, писател, драматург, литературен критик, бард и публицист Алексей Дидуров (Алексей Алексеевич Дидуров) е роден на 17 февруари 1948 г. в Москва. Известно време учи в литературния институт „Максим Горки”. Работи във в. „Комсомольская правда” (1966¬1967, 1970¬1972 г.), в сп. „Юность” (1972¬1975 г.), в радиото, телевизията, театрите и киното. Много от песните му се превръщат в шлагери. Основател и водещ е на литературно рок¬кабаре „Кардиограмма” (1979 г.), един от основателите е и художествен ръководител на рок група „Искусственные дети”. Пише пиеси и сценарии за филми, публикува поезия, проза и публицистика в списания и алманаси като „Новый мир”, „Дружба народов”, „Огонек”, „Истоки”, „Альтернатива” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на журналистите на СССР, секретар е на Съюза на писателите в Москва. Съставител е на антологиите „Солнечное подполье” (1999 г.) и „Четверть века в роке” (2006 г.), автор е на книги с поезия и проза, сред които „Вариации” (1992 г.), „Легенды и мифы Древнего Совка” (1995 г.), „Летняя тетрадь” (1997 г.), „Солдаты русского рока” (1998 г.), „Записки коренного москвича” (2005 г.), „Русский рок – новый срок” (2006 г.), „Райские песни” (2008 г.) и др. Умира на 5 юли 2006 г. в Москва.
АГРАРЕН РЕКВИЕМ
От дете ме залива шумът на словесни дебати,
пот от тилове медни и плоски чела ме терзай –
казват: торове почвени щом към земята изпратим,
то навсякъде винаги има добър урожай.
И защо ли докарваме тонове жито от рая
на далечни незнаещи злото преяли страни,
щом земята по¬бодра и бойка жътварка не знае
от русийската смърт сред уморни разкъсващи дни?
Планини жива плът и реки с кръв гореща премята
високосната просната, с кости осеяна твърд –
и у нас по канадски би зряла реколта в полята,
ако ние засявахме хляб, както сеехме смърт.
АГРАРНЫЙ РЕКВИЕМ
С детства слышу жужжание мерное словопрений,
Речевую испарину медных затылков и лбов –
Мол, внесение в грунт органических удобрений
Повышает везде и всегда урожайность хлебов.
Так чего ж мы везём превеликие тонны пшеницы
Из далёких, не ведавших лиха, объевшихся стран,
Если нет на планете бодрей и ухватистей жницы,
Чем российская смерть от измота, измора и ран?
Горы плоти живой, реки крови горячей вносились
В високосную, косную, густо костлявую твердь –
И давно бы у нас по¬-канадски поля колосились,
Если б так же мы сеяли хлеб, как мы сеяли смерть.
---------------------------------------------
Алексей Еранцев
Руският поет, писател и художник Алексей Еранцев (Алексей Никитович Еранцев) е роден на 28 февруари 1936 г. в с. Павловско, Алтайския край. Първите си стихове печата във в. „Трудовое знамя” през 1956 г., а от 1959 г. публикува активно в списанията „Смена”, „Октябрь”, „Наш современник”, „Сельская молодежь”, „Урал” и др. Завършва факултета по журналистика при Уралския държавен университет (1961 г.). Работи като литературен сътрудник на в. „Молодой ленинец” и в. „Советское Зауралье” и редактор на Южноуралското издателство. Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.). Автор е на стихосбирките „Вступление” (1963 г.), „Ночные поезда” (1965 г.), „Глубокие травы” (1966 г.), „Кумачовые журавли” (1967 г.), „Лирика” (1972 г.), „Талица” (1973 г.), на книгата с проза „Разомкнутые берега” (1972 г.) и др. Умира на 30 декември 1972 г. в Курган.
МЪЛВА
Посвирва Любка в духов наш оркестър
на златна позакърпена тръба.
А всяка вечер с рой младежи местни
след свиренето води веселба.
Под воплите на грамофона всички
безгрижно веселят се след това
и като шлейф след късичка поличка
пълзи след нея селската мълва.
И аз, на гуляйджиите приятел,
при Любка ходих, чужд на клеветата,
ушите ми яркочервени, ах,
се пълнеха от славеите с грах.
И зад гърба ми тихо-тихо бе ли?
Защо ли?
Сякаш в смешно кино, но
аз й поднасях карамфили бели,
а не портвайн – не весело вино.
Но пак прозорци буйна паст откриха,
перденцата като езици пак
от дланите й щастието триха,
на жълти плюнки сяха влажен знак.
Но с мъст над дивата тъга да блесне,
противно на досадната съдба,
си свири Любка в духов наш оркестър
на златна позакърпена тръба.
МОЛВА
Играла Любка в духовом оркестре
На золотой залатанной трубе.
По вечерам косяк парней окрестных
Водила в общежитие к себе.
И под кошачьи вопли радиолы
Качалась у порога трын-трава,
И шлейфом за коротеньким подолом
Тянулась поселковая молва.
А я, приемыш гулевых окраин,
Шел к Любке, наговором не отравлен,
И уши кумачовые мои
Горохом набивали соловьи.
И за спиною было тихо-тихо.
Не оттого ль,
Что, как в смешном кино,
Я нес девчонке белые гвоздики,
А не портвейн – веселое вино?
Но створки снова размыкали пасти,
И занавески, словно языки,
С ее ладоней смахивали счастье,
И оставались желтые плевки.
Но, горести отчаянной в отместку,
Наперекор накликанной судьбе,
Играла Любка в духовом оркестре
На золотой залатанной трубе.
---------------------------------------------
Алексей Заурих
Руският поет Алексей Заурих (Алексей/ Альфред Александрович Заурих) е роден през 1941 г. в сибирското селище Хапчеранга. Произхожда от фамилия на поволжски немци. През младостта си се занимава сериозно с бокс, има спортен разред, появява се на ринга. Първите си стихотворения печата през 1956 г. Следва в литературния институт „Максим Горки”. Работи като пощальон. Публикува поезия в списания като „Знамя”, „Юность”, „Огонек”, „Октябрь” и в няколко поетични сборника като „Факел над Кстово”, „День поэзии” и „Притяженье”. Автор е на стихосбирката „Три сосны” (1970 г.). Умира през 1983 г. в Москва.
МОИТЕ РАЗСЪМВАНИЯ
По улички с грамади камък стар,
които към небето се изправят,
разсъмването пия като нар.
От сока му обилен се задавям.
Разходя ли се в утрото за час,
нрав да припламва слънце ще извади.
Самият аз – възторжен цветен маз
на фона сив на старите огради!
В дома си влизам, пил тръпчива лен;
по коридора крачките се реят.
И викат нещо хората след мен,
и виждам как лицата им се смеят.
Разсъмващ свят, от слънцето залят;
денят ще е по-топъл, но по-бледен...
Ах, мой живот, ти златен си, крилат,
ала портфейлът ти е все по-беден!
И пак в зора, покоя щом теша,
планетата като че ли откривам.
И пак от утринната си душа
навеки зазоряването сривам.
С разнопосочни пушеци градът
като табор напред ще се отправи.
А зад пердета вкъщи хора спят.
Присънват им се сънища нездрави...
МОИ РАССВЕТЫ
На улочках, средь каменных громад,
Что в небе прекращаются высоком,
В рассвет впиваюсь жадно, как в гранат.
Припав, его захлёбываюсь соком.
Но, выйдя прогуляться на часок,
Вдруг солнце, вспыхнув, свой покажет норов.
Я сам – его восторженный мазок
На сером фоне стареньких заборов!
Вхожу в дома, в кухонный терпкий чад, –
Шаги по коридорам раздаются.
И люди вслед о чём-то мне кричат,
И вижу я, как лица их смеются.
Рассвет растает, солнцем залитой,
И будет день теплее, но бледнее…
Ах, жизнь моя, на целый золотой
Твой кошелёк становится беднее!
Вот вновь вхожу в рассвет, вхожу в тиши,
Как будто бы планету открываю.
Вот вновь его от утренней души
Как будто бы навеки отрываю.
А город в расходящихся дымах
Готов за ним, как табор, с места сняться.
А люди спят за шторами в домах.
Какие-то им сны, болезным, снятся…
---------------------------------------------
Алексей Крайский
Руският поет, писател, литературен критик и драматург Алексей Крайски (Алексей Петрович Кузьмин/ Крайский) е роден на 5/17 февруари 1891 г. в Новгород. От 14-годишен работи тежък физически труд. Участва в Първата световна война. Първите му публикувани стихотворения са от 1916 г. във в. „Маленькая газета”. Печата стихове в московски и петербургски издания като „Рабочая газета”, „Правда” и др. Участва активно в дейността на културно-просветната организация „Пролеткульт”, член е на литературните групи „Космист” и „Стройка”, в ръководството е на Петербургската асоциация на пролетарските писатели. Публикува поезия, проза, литературна критика и драматургия. Автор е на стихосбирките „Улыбки солнца” (1919 г.), „У города разбойника” (1922 г.), „Повесть о солдатских костях, похороненных в Турции” (1927 г.) и „Лирика. Избр. Стихотворения, 1916-1937” (1939 г.) и на книгите с публицистика „Что надо знать начинающему писателю” (1928 г.) и „На панельных квадратах” (1930 г.). Загива в редиците на народното опълчение по време на блокадата на Ленинград на 11 декември 1941 г.
МИСЛИ
От пропаст сърдечна, от мозъчни гънки
изтръгнати мисли с метежен заряд
на този, сломен от борбата, да хвърлим,
на този, объркан в любовен обрат.
Светкавици вашите мисли да станат,
громете, палете с тях людското зло,
да видят: над бездна грози ги тиранът,
да знаят: начало на край е дошло.
МЫСЛИ
Из пропастей сердца, из мозга извилин
Мы вырвем мятежные мысли свои
И бросим их тем, кто борьбой обессилен,
И тем, кто запутался в кольцах любви.
Внезапною молнией грозные мысли,
Ударьте, зажгите людские сердца,
Пусть видят: над бездной тираны повисли,
Пусть знают: настало начало конца.
1916 г.
---------------------------------------------
Алексей Лебедев
Руският поет Алексей Лебедев (Алексей Алексеевич Лебедев) е роден на 19 юли/1 август 1912 г. в гр. Суздал, Владимирска област. Пише стихове от ученическите години, първите му публикувани стихотворения са в сп. „Звено” през 1933 г. Публикува поезия във в. „Красный Балтийский флот” и сп. „Краснофлотец”. Завършва висшето военноморско училище „Михаил Фрунзе” в Ленинград (1940 г.). Участва във Великата отечествена война от първите й дни като лейтенант, щурман на подводница в Червенознаменния балтийски флот. Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Автор е на стихосбирките „Кронштадт” (1939 г.), „Лирика моря” (1940 г.) и „Огненный вымпел” (1942 г.). Загива като подводничар на 15 ноември 1941 г. в района на Финския залив. Един от корабите в Балтийския флот носи неговото име.
НА ДЪНОТО
Лежи на дъното матросът,
в зелено-син покой е той.
Над океана буреносен
заглъхва кратък кървав бой,
а тук ни гръм, ни шум долита...
Над пясъчната пустота
докосва го акула сита,
матроса с перка гали тя...
Дробовете му са пробити,
но в синия дълбинен мрак
матроските очи са впити
нагоре, към вълните пак.
И сякаш в мъртвото оттатък,
измъчван от сурова плам,
той си припомня боя кратък
и иска да е още там.
НА ДНЕ
Лежит матрос на дне песчаном,
Во тьме зелено-голубой.
Над разъяренным океаном
Отгромыхал короткий бой,
А здесь ни грома и ни гула...
Скользнув над илистым песком,
Коснулась сытая акула
Щеки матросской плавником...
Осколком легкие пробиты,
Но в синем мраке глубины
Глаза матросские открыты
И прямо вверх устремлены.
Как будто в мертвенном покое,
Тоской суровою томим,
Он помнит о коротком бое,
Жалея, что расстался с ним.
1941 г.
-----
В КИТЕЛА ВЕТРИ ЛЕДЕНИ СТРУЯТ
В китела ветри ледени струят
и неуморно облаците гонят,
така настъпва утро, Ленинград,
студено трополи трамваят тромав.
Да, есен е – изстиващ сив гранит
в обятия сумрачни Нева пази
и огън в седем сутринта пламти,
и ни проклина вятърът омразен.
В краката ми матроски стяг лежи,
над мен оскъдното небе синее...
Мъглива есен в улици кръжи.
Стоя и пуша, дим горчив се лее.
СВИРЕПЫЙ ВЕТЕР РВЕТСЯ ПОД БУШЛАТ
Свирепый ветер рвется под бушлат
И гонит облака не уставая,
Так возникает утро, Ленинград,
Холодный лязг небыстрого трамвая.
Да, осень – это стынущий гранит,
Неву хранящий в сумрачных объятьях,
И в семь утра горящие огни,
И ветер этот, злобный, как проклятье.
Лежит у ног матросский сундучок,
А надо мной скупого неба просинь…
А улиц вид туманен и далек.
Стою, курю, и горек дым, как осень.
1937 г.
---------------------------------------------
Алексей Марков
Руският поет и преводач Алексей Марков (Алексей Яковлевич Марков) е роден на 22 февруари 1920 г. в с. Нини, Ставрополска губерния. Първите му публикувани стихотворения са от 1940 г. във в. „Дагестанская правда”. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1951 г.). През 80-те години на ХХ в. е редовен участник и водещ на заседанията и литературните вечери на Клуба на руските интелектуалци и на гражданското общество „Память”. Превежда поезия от аварски език. Автор е на стихосбирките „Ветер в лицо” (1956 г.), „Осенний гром” (1961 г.), „Огонь на себя” (1963 г.), „Снова в дорогу” (1966 г.), „Моя земля” (1968 г.), „Стрелы” (1968 г.), „Берёзы светятся” (1968 г.), „Воробьи” (1978 г.), „Доброта” (1979 г.), „Если я не скажу” (1979 г.), „Звездопад” (1980 г.), „Кварты: Корот. стихи” (1992 г.), на сборниците с поеми и оди „Михайло Ломоносов” (1956 г.), „Слово о народе” (1958 г.), „Настенька” (1960 г.), „Ермак” (1962 г.), повестта в стихове „Вышки в море” (1952 г.) и др. Умира на 29 август 1992 г. в Москва.
ВСЪЩНОСТ, МАЛКО МИ ТРЯБВА
Всъщност, малко ми трябва, да гледам
уличките на стара Москва,
късно нощем да бродим с теб редом,
да е леко, безгрижно това.
А снежецът и бавно, и плавно
върху твоето рамо роси,
нека главното днес не е главно,
ромон думи без цел да гласи...
МНЕ ВЕДЬ, СОБСТВЕННО, МНОГО НЕ НАДО
Мне ведь, собственно, много не надо,
Лишь по улочкам старой Москвы
Поздно ночью бродить с тобой рядом
Без тяжелых забот и тоски.
И снежок чтобы медленно, плавно
На твое опускался плечо,
И пусть главное будет не в главном,
А в журчании слов ни о чем...
1952 г.
-----
ВЪРВЯХ И СЕ СМЕЕХ
Вървях и се смеех, забравил това,
че редом скръбта притаява глава.
Невести разплакани с погледи бледи
и майчици с каменна праведност редом...
В земята гробовни могили видях
и в птиче цвърчене не радост, а страх...
Слепец във военен шинел, с орден даже,
притропва отчаяно там по паважа.
Чак после разбрах аз, какъв е тоз грях –
смехът ми безумен и гръмък пред тях!
Я ШЕЛ И СМЕЯЛСЯ
Я шел и смеялся, забывши о том,
Что скорбь притаилась за каждым углом.
Невесты с тяжелым заплаканным взглядом,
И матери с каменной выдержкой рядом...
Земля моя в новых могильных буграх,
И в щебете птичьем не радость, а страх...
В военной шинели, с облезлой звездою
Слепой человек простучал мостовою.
Не сразу я понял, какой это грех –
Смеяться бездумно и громко при всех!
1947 г.
-----
СВИ ЖИВОТЪТ НАКРИВО
Сви животът накриво,
нещо скърши мечти:
клеветата фалшива
безразборно гнети...
Понапил се е лесно!
Сняг кръжи и кръжи...
Не ругайте! Сред преспи
в шир Русия лежи...
ЧТО-ТО В ЖИЗНИ НЕ ВЫШЛО
Что-то в жизни не вышло,
Что хотел – не сбылось:
Очернили облыжно
Вкривь и вкось, вкривь и вкось…
Напился, недотепа!
...Снег кружит и кружит...
Не ругайтесь! В сугробах
Пол-России лежит...
1955 г.
---------------------------------------------
Алексей Мишин
Руският поет Алексей Мишин (Алексей Викторович Мишин) е роден на 18 октомври 1936 г. в с. Зуевка, Смоленска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1953 г. във в. „Рославльская правда”. Завършва историко-филологическия факултет на Смоленския педагогически институт (1960 г.). Работи като механик на вагонно депо, кореспондент на вестници и на радиото, завеждащ културно-масовата дейност при Смоленския областен комитет на комсомола, директор на междуобластно бюро по пропаганда на художествената литература и директор на изд. „Смядынь”. Заслужил деятел на културата на Руската федерация (1997 г.), почетен гражданин на гр. Смоленск. Автор е на 29 стихосбирки, сред които „Наедине с Россией” (1970 г.), „Кольца” (1972 г.), „Жарынь” (1973 г.), „Зелёная околица” (1974 г.), „Рябиновая осень” (1979 г.), „Пора свиданий” (1980 г.), „Повторное свидание” (1980 г.), „Земля любви моей” (1983 г.), „Песни полей” (1984 г.), „Люблю и верю” (1985 г.), „Колосья на броне” (1986 г.), „Поздние грозы” (1988 г.), „Благодарение” (1989 г.), „БИС” (1990 г.), „Портреты женщины любимой” (1996 г.), „Стихи и поэмы” (1996 г.), „Отец. Поэма” (1998 г.), „Родничок” (1998 г.) и др. Умира на 29 август 2009 г. в Смоленск.
ТЪРГУВА ВРЕМЕТО С ДУШИТЕ НИ
Търгува времето с душите ни
и сее билки за превратности –
не слушам радио язвително,
не гледам аз ТВ – развратното.
В напевни думи злото цели се
и стари рани днеска пресни са...
Мен бутат ме надясно – левите,
и нагло гонят вляво – десните.
Обвяват се зърното с плявата
и свършва нашето търпение...
Безпътица се мели, с врявата
угасва мойто поколение.
Златотърсачи на измамата,
край тлъста жила в миг заседнали.
Баща и майка вие нямате,
ни страдаща родина – бедната.
ПОКА ТОРГУЕТ ВРЕМЯ ДУШАМИ
Пока торгует время душами
И сеет зелье нам превратное –
Пустое радио не слушаю
И не смотрю ТВ развратное.
Сжигает зло слова напевные,
И оживают раны давние...
Меня толкают вправо – левые,
И гонят влево нагло – правые.
В полях зерно с мякиной веется,
И обрывается терпение...
Пока беспутство перемелется –
Моё угаснет поколение.
О вы, надменные старатели,
Засели враз у жирной протвины.
Знать, ни отца у вас, ни матери,
Ни разорённой бедной Родины.
-----
ПРЕОБЪРНАТ СВЯТ
Село с плещи прегърбени, мъчно
под хомот с нищета и беда.
Хоремаг няма там, нито кръчма,
нито изворна бистра вода.
Разпродадоха всичко, остана
само вятърът с пагубен знак.
То размахва безпомощно длани
без колхозник, ратай и кулак.
То умира без помощ, не помни
бърза помощ звънарникът пуст,
два забравени пътя разломни
са за него надгробният кръст.
ПЕРЕВЁРНУТЫЙ МИР
Стерты плечи и шея деревни
Хомутами извечной нужды.
Ни продмага теперь, ни харчевни,
Ни простой родниковой воды.
Распродали её с потрохами
Под напором остудных ветров.
Еле машет она кулаками
Без колхозников, без кулаков.
Умирает она без подмоги,
Помощь скорая в звуке пустом,
Где лежат две забытых дороги
Перед нею могильным крестом.
---------------------------------------------
Алексей Недогонов
Руският поет Алексей Недогонов (Алексей Иванович Недогонов) е роден на 19 октомври/1 ноември 1914 г. в гр. Грушевск, сега гр. Шахти, Ростовска област. Работил е като миньор. Учи в литературния институт „Максим Горки” (1935-1939 г.). Публикува поезия от 1932 г., първите му публикации са във в. „Вперёд”. Сътрудничи на издания като „Комсомольская правда”, „Новый мир”, „Знамя”, „Звезда”, „Смена”, „Огонёк” и др. Участник е като редови боец във Финската война (1939-1940 г.), а във Великата отечествена война (1941-1945 г.) е военен кореспондент на в. „За нашу победу” и в. „Советский воин”. При посещението му в България през 1944-1945 г. пише поетичен цикъл със стихове, посветени на страната, сред които „Храмът на Свети Николай на Шипка”, „На Шипка е спокойно” и др. Член е на Съюза на съветските писатели (1946 г.). Носител е на Държавна награда на СССР за поемата му „Флаг над сельсоветом” (1947 г.). Автор е на стихосбирката „Простые люди” (1948 г.). Умира трагично на 13 март 1948 г. в Москва.
АКО АЗ С АТОМ СЛЪНЦЕТО ВЗРИВЯ
Ако аз с атом слънцето взривя,
в духа на стихотворните сюжети,
оронени в гръмовната трева,
с билион звезди сълзите му ще светят.
Ще легне сред всевечен земен мрак
убито от фантазии светило...
Но в мрака ще те зърна аз и пак
ще свети обич прежна с нова сила.
ПРЕДСТАВЬ – Я СОЛНЦЕ АТОМОМ ВЗОРВУ
Представь – я солнце атомом взорву
по ходу стихотворного сюжета;
оно, гудя, осыплется в траву
бильоном древних звезд – слезами света.
И ляжет вечным мраком на земле
погибнувшее в вымысле светило…
Но я найду тебя в кромешной мгле:
твоя любовь при жизни мне светила.
1948 г.
-----
КАМЪКЪТ
Вода планинска рони камъка
и тъй в прашинка преобръща се,
летеж блестящ отново мами го
и към звездите пак завръща се.
Той старец-астроном зарадвал е
с искрата плаха на появата,
отново метеор изгарящ е,
в нощта следа за миг оставяйки.
Планетно вечно отчаяние –
в могъщи лещи отражение:
какво томително мълчание,
какво блестително падение!
КАМЕНЬ
Водою горной камень точится,
потом в пылинку превращается;
ему лететь, как прежде, хочется;
он снова к звездам возвращается.
Он старца-астронома радует
несмелой искрой появления
и снова метеором падает,
след оставляя на мгновение.
Планет извечное отчаянье –
в могучих линзах отражение:
какое долгое молчание,
какое светлое падение!
1947 г.
-----
ДУМИТЕ ГОВОРЯТ
Войник утолява жажда,
щом бие го знойна беда.
По руски, по български даже
казваме ние – вода.
На три разрежете самуна,
пъдете далече глад сляп...
И с руска, и с българска дума
казваме ние – хляб.
Нерви железни мъжки
закрилят народ и страна:
по руски, по български също
пушка е дума една.
Когато в атака тръгнем
за каузата ни добра,
по руски и български звънва
победният вик: „Ура!”
Ще доживеем победа,
празник нашир и надлъж
по руски и български ведър
със смисъл един и същ.
И в мирния час ще налеем
на масата чаши с вино:
по руски и български грее
чувство за радост едно.
След походи мощни свободно
ще литне над мирен всемир
на двата славянски народа
победоносният пир!
СЛОВА ГОВОРЯТ
Солдат утоляет жажду
в знойные холода.
По-русски и по-болгарски
мы говорим – вода.
Разрежь на троих буханку,
чтоб воин в теле окреп…
По-русски и по-болгарски
мы произносим – хлеб.
Кроме железных нервов,
нам в помощь железо дано:
по-русски и по-болгарски
пушка – слово одно.
Когда мы идем в атаку,
над боем разносят ветра
по-русски и по-болгарски
воинственный клич: „Ура!”
Мы доживем до победы,
и встретит нас торжество,
по-русски и по-болгарски
смысл одинаков его.
Мы в мирный час ликовани
поставим на стол вино:
по-русски и по-болгарски
равно пьянит оно.
После могучих походов
пусть облетит весь мир
двух славянских народов
победоносный пир!
1944 г.
---------------------------------------------
Алексей Прасолов
Руският поет, писател и публицист Алексей Тимофеевич Прасолов е роден на 13 октомври 1930 г. в с. Ивановка, Воронежска област. Работил е като учител, коректор, строител и журналист. Автор е на книгите „День и ночь” (1966 г.), „Лирика” (1966 г.), „Земля и зенит” (1968 г.), „Во имя твое” (1971 г.), „Осенний свет” (1976 г.), „Стихотворения” (1978 г.), „Стихотворения” (1983 г.), „Стихотворения. Поэмы. Повесть. Статьи. Письма” (1984 г.), „Стихотворения” (1985 г.), „Стихотворения” (1988 г.), „И душу я несу сквозь годы” (2000 г.) и др. Голяма част от творчеството му е издадена след смъртта му. Самоубива се на 2 февруари 1972 г. във Воронеж.
ТАКА, РОДЕН СРЕД НОЩ ЕДНА
Така, роден сред нощ една,
в света дойдох с разцепен спомен:
от майчин поглед – топлина,
от бащин образ – студ бездомен.
Крещя, неосъзнат за тез
две начала, сурово сбити.
Какво, съдба, разгръщай днес
за нова същност своя свитък!
Пред земния нелек рефрен
ти ръкописно запиши я
до миг рожден – година, ден,
и родната страна – Русия.
ИТАК, С РОЖДЕНИЯ ВОШЛО
Итак, с рождения вошло –
Мир в ощущении расколот:
От тела матери – тепло,
От рук отца – бездомный холод.
Кричу, не помнящий себя,
Меж двух начал, сурово слитых.
Что ж, разворачивай, судьба,
Новорождённой жизни свиток!
И прежде всех земных забот
Ты выставь письмена косые
Своей рукой корявой – год
И имя родины – Россия.
---------------------------------------------
Алексей Решетов
Руският поет и писател Алексей Решетов (Алексей Леонидович Решетов) е роден на 3 април 1937 г. в гр. Хабаровск. Завършва техникум по химия в гр. Березники, работи като електромеханик в химическия комбинат „Уралкалий” и като литературен консултант в Пермската областна писателска организация. Пише стихове от 1953 г. Мнозина го смятат за един от най-добрите лирически поети на Русия. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1965 г. Автор е на стихосбирките „Нежность” (1961 г.), „Белый лист” (1964 г.), „Рябиновый сад” (1975 г.), „Лирика” (1976 г.), „Чаша” (1981 г.), „Жду осени” (1985 г.), „Станция Жизнь” (1990 г.), „Иная речь” (1994 г.), „Не плачьте обо мне” (1999 г.), „Овен” (2003 г.), на повестта „Зёрнышки спелых яблок” (1965 г.) и др. Умира на 29 септември 2002 г. в гр. Екатеринбург.
НЕ ПОТЪРСИХ МЕСТА ПО-ПРИЛИЧНИ
Не потърсих места по-прилични,
не угаждах на чужди платна:
зад море бе телецът-паричка
с тъжна в руския взор светлина.
Вероятно затуй жив останах
и бедата не ме връхлетя –
бях удавник и сламката хванах,
но от родната стряха бе тя.
НЕ ИСКАЛ, ГДЕ ЖИВЁТСЯ ПОЛУЧШЕ
Не искал, где живётся получше,
Не молился чужим парусам:
За морями телушка – полушка,
Да не весело русским глазам!
Может быть, и в живых я остался,
И беда не накрыла волной
Оттого, что упрямо хватался
За соломинку с крыши родной.
1973 г.
---------------------------------------------
Алексей Сурков
Руският поет, публицист, литературен критик, преводач и обществен деятел Алексей Сурков (Алексей Александрович Сурков) е роден на 1/13 октомври 1899 г. в с. Середнево, Ярославска губерния. Първите си стихове публикува през 1918 г. в петроградския в. „Красная газета”. Участник е в Гражданската война. Бил е главен редактор на в. „Северный комсомолец” (1926-1928 г.). През 1934 г. защитава дисертация, от 1934 до 1939 г. е преподавател в Редакционно-издателския институт и в Литературния институт към Съюза на писателите на СССР, зам.-главен редактор е на сп. „Литературная учёба”. През 30-те години излизат стихосбирките му „Запев”, „Последняя война”, „Родина мужественных”, „Путём песни” и „Так мы росли”. По време на Отечествената война е кореспондент на вестниците „Героический поход”, „Красноармейская правда”, „Красная звезда”, „Боевой натиск”, от 1941 до 1945 г. е главен редактор на сп. „Новый мир”. През годините на войната издава стихосбирките „Декабрь под Москвой”, „Дороги ведут на Запад”, „Солдатское сердце”, „Наступление”, „Стихи о ненависти”, „Песни гневного сердца”, „Я пою Победу” и „Россия карающая”. От 1944 до 1946 г. е отговорен редактор на в. „Литературная газета”, от 1945 до 1953 г. е отговорен редактор на сп. „Огонёк”, а от 1950 г. е ректор на Литературния институт „Максим Горки”. От 1962 г. е главен редактор на „Кратка литературна енциклопедия”. Като преводач е известен с преводите на творчеството на българския поет Христо Ботев. Депутат на Върховния съвет на СССР (от 1954 г.) и на Върховния съвет на РСФСР, член е на Световния съвет на мира. От 1953 до 1959 г. е първи секретар на Съюза на писателите на СССР. Автор е на над 40 стихосбирки, сред които „На подступах к песне” (1931 г.), „Ровесники” (1934 г.), „Это было на севере” (1940 г.), „Большая война” (1942 г.), „Миру – мир!” (1950 г.), „Восток и Запад” (1957 г.), „Песни о человечестве” (1961 г.), „Что такое счастье” (1969 г.), „После войны. Стихи 1945-1970 годов” (1972 г.), „Избранные стихи” (в 2 тома, 1974 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1966 г.) и др. Умира на 14 юни 1983 г. в Москва.
ПОЧИВКАТА НА ПЕХОТАТА
Гората гъста с черната стена,
обвита с есенна мъгла бездънна.
В напрегнатата нощна тишина –
тревожното очакване да съмне.
Пред близката атака в трескав сън
в почивка нощна пехотинци бяха.
Дедите тъй при Бородино вън
пред своята безсмъртна слава спяха.
ПРИВАЛ ПЕХОТЫ
Густого леса черная стена
Белесой дымкой осени одета.
Ночная тишина напряжена
Тревожным ожиданием рассвета.
Перед атакой беспокойным сном
Спят пехотинцы на ночном привале.
Не так ли деды под Бородином
В канун своей бессмертной славы спали?
1942 г.
-----
В ЗЕМЛЯНКАТА
В тясна печица огън гори,
цепеница смолиста бучи.
Пей хармоника песни добри
за усмивката в твойте очи.
Шепна с преспи и храсти за теб
в белоснежни поля край Москва.
Чуй в безкрая на твоята степ,
че в гласа ми тъга е това.
Днес далече-далече си там,
между нас снегове, снегове...
Как да стигна до тебе, не знам,
а смъртта – четри крачки кове.
Пей, хармонико, буря надпей –
към блуждаещо щастие зов.
В таз землянка студена ще грей
негасимата топла любов.
В ЗЕМЛЯНКЕ
Бьется в тесной печурке огонь,
На поленьях смола, как слеза.
И поет мне в землянке гармонь
Про улыбку твою и глаза.
Про тебя мне шептали кусты
В белоснежных полях под Москвой.
Я хочу, чтобы слышала ты,
Как тоскует мой голос живой.
Ты сейчас далеко, далеко,
Между нами снега и снега.
До тебя мне дойти не легко,
А до смерти – четыре шага.
Пой, гармоника, вьюге назло,
Заплутавшее счастье зови.
Мне в холодной землянке тепло
От моей негасимой любви.
1941 г.
-----
УТРОТО НА ПОБЕДАТА
Там, където тревата в росата кървее
и кокорят картечници яростен лик,
в пълен ръст над земята на предна траншея
се изправи победно войник.
Бие често сърцето, ребрата надига.
Тишина... Тишина... Не насън – с порив нов.
Пехотинецът, казал: „Воювахме! Стига!” –
забеляза кокиче сред ров.
И в душата, петимна за слънце и ласка,
прежен радостен ручей отново тече.
И войникът към свойта простреляна каска
скъта нежното бяло цветче.
В паметта му отново войната премина –
Подмосковие в сняг, Сталинград сред беда.
И за пръв път от четири страшни години
като малко дете зарида.
Пехотинецът плач и усмивки редеше
и с ботуши отъпкваше черен терен.
Зад плещите му младият изгрев пламтеше,
предвещавайки радостен ден.
УТРО ПОБЕДЫ
Где трава от росы и от крови сырая,
Где зрачки пулеметов свирепо глядят,
В полный рост, над окопом переднего края,
Поднялся победитель-солдат.
Сердце билось о ребра прерывисто, часто.
Тишина... Тишина... Не во сне – наяву.
И сказал пехотинец: – Отмаялись! Баста! –
И приметил подснежник во рву.
И в душе, тосковавшей по свету и ласке,
Ожил радости прежней певучий поток.
И нагнулся солдат и к простреленной каске
Осторожно приладил цветок.
Снова ожили в памяти были живые –
Подмосковье в снегах и в огне Сталинград.
За четыре немыслимых года впервые,
Как ребенок, заплакал солдат.
Так стоял пехотинец, смеясь и рыдая,
Сапогом попирая колючий плетень.
За плечами пылала заря молодая,
Предвещая солнечный день.
1945 г.
---------------------------------------------
Алексей Фатянов
Руският поет Алексей Фатянов (Алексей Иванович Фатьянов) е роден на 5 март 1919 г. в с. Малое Петрино, Вязниковски уезд, Владимирска губерния. През 1937 г. е приет в Театралното училище Театъра на Червената армия и често участва в спектакли на актьорската трупа, а през 1940 г. постъпва в Ансамбъла на Орловски военен окръг. Написва десетки песни за Великата отечествена война, станали изключително популярни сред съветската общественост: „Соловьи”, „Где ж ты, мой сад?”, „Первым делом, первым делом самолёты”, „В городском саду играет духовой оркестр”, „Тишина за Рогожской заставой”, „Давно мы дома не были”, „Где же вы теперь, друзья-однополчане?” и мн. др. Автор е на поетичните сборници „Песни советских композиторов на стихи А.Фатьянова” (1948 г.), „Поёт гармонь” (1955 г.), „Песни на стихи Алексея Фатьянова” (1960 г.), „Соловьи” (1960 г.), „Это всё Россия” (1961 г.), „Стихи и песни” (1962 г.) и др. Песни по негови стихове звучат във филмите „Небесный тихоход” (1945 г.), „Большая жизнь. 2-я серия” (1946 г.), „Свадьба с приданым” (1953 г.), „Доброе утро” (1955 г.), „Солдат Иван Бровкин” (1955 г.), „Весна на Заречной улице” (1956 г.), „Без вести пропавший” (1956 г.), „Дом, в котором я живу” (1957 г.), „Иван Бровкин на целине” (1958 г.), „Ваня” (1958 г.), „Улица молодости” (1958 г.), „Очередной рейс” (1958 г.), „Два Фёдора” (1958 г.), „Когда деревья были большими” (1961 г.). Умира на 13 септември 1959 г. в Москва.
СЛАВЕИ
На фронта пролет звънна вън,
но за войника няма сън –
и не от оръдеен грак,
а затова, че пеят пак,
забравили за боя див,
там славеи с гласец игрив.
Мило славейче, ти свойта песен поспри,
нека мъничко войнът поспи...
Не знае славеят война –
той има своя далнина.
Не спи боецът и мечтай
за дом сред китен роден край,
там пее славей, всеки миг
там чакат своя скъп войник.
А утре пак ще има бой,
съдбата си ще следва той
и, недолюбил, ще лети
към съкровени красоти.
И с всяка крачка в боя лют
по-близо става бащин кът.
Мило славейче, ти свойта песен поспри,
нека мъничко войнът поспи,
спокойно да поспи...
СОЛОВЬИ
Пришла и к нам на фронт весна,
Солдатам стало не до сна –
Не потому, что пушки бьют,
А потому, что вновь поют,
Забыв, что здесь идут бои,
Поют шальные соловьи.
Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят...
Но что война для соловья –
У соловья ведь жизнь своя.
Не спит солдат, припомнив дом
И сад зеленый над прудом,
Где соловьи всю ночь поют,
А в доме том солдата ждут.
Ведь завтра снова будет бой
Уж так назначено судьбой,
Чтоб нам уйти, недолюбив,
От наших жен, от наших нив.
Но с каждым шагом в том бою
Нам ближе дом в родном краю.
Соловьи, соловьи, не тревожьте солдат,
Пусть солдаты немного поспят,
Немного пусть поспят...
-----
УСМИХНИ МИ СЕ, СКЪПА
Усмихни ми се, скъпа, да срещнем
със спокойни души радостта.
Утре може навъсена есен
да почука на нашта врата.
А сега зрее слънце високо
и малинова вечер кълни,
и налива се в ябълки сокът,
и ръжта стеле волни вълни.
УЛЫБНИСЬ МНЕ, РОДНАЯ
Улыбнись мне, родная, отбросим
Всё, что радость мешает встречать,
Завтра может угрюмая осень
К нам в окошко рукой постучать.
А сегодня и солнце высоко,
И малиновый вечер хорош,
Наливаются яблоки соком,
И, как море, волнуется рожь.
1946 г.
-----
РОДИНА
Хармониката тихичко тъжи,
в прозореца снежинки зимно чукат.
В кюмбето огънче едва жужи,
но никой още не заспива тука.
На улицата вън е късен час,
звездите на небето рой бродират.
В землянката войнишкият ни глас
по дружески до сутринта не спира.
Тук всеки откровен е. На война
с приятели делят се смях и горест.
И тройно скъпи станаха за нас
земите родни, родните простори.
Родината за нас не е страна:
родината – селце обикновено,
родината – брезичка под луна
и бащин дом от детство съкровено.
Хармонико, по-силно зазвъни,
и нека вият западните ветри –
на нас ни светят родни далнини
след хиляди далечни километри.
РОДИНА
Тоскует потихонечку гармонь,
Зима в окно снежинками стучится.
В печурке еле теплится огонь,
Но что-то всем не спится, не лежится.
На улице уж поздняя пора,
На небе звёзды вышили узоры.
В землянке не смолкают до утра
Солдатские простые разговоры.
Здесь каждый откровенен. На войне
С друзьями делят радости, печали.
Здесь стали как-то дороги втройне
Края родные и родные дали.
Здесь Родину не меряют страной:
Здесь Родина – простая деревушка,
Здесь Родина – берёзка под луной
Да старая отцовская избушка.
Так громче же, гармонь моя, звени,
Пусть воют, плачут западные ветры, –
Нам светят нашей Родины огни
За тысячи далёких километров.
1944 г.
---------------------------------------------
Анна Ахматова
Руската поетеса и преводачка Ана Ахматова (Анна Андреевна Горенко/ Ахматова) е родена на 11/23 юни 1889 г. в курортен район край Одеса. Първото си стихотворение пише на 11-годишна възраст, първите й поетични публикации в печата са от 1907 г. Учи право в юридическия факултет в Киев и в историко-литературния факултет в Петербург. Представителка е на литературния стил акмеизъм. От 1923 до 1940 г. над публикуването на стиховете й тегне забрана, част от творчеството й е забранена от цензурата до края на 80-те години. През това време тя продължава да пише поезия, пише есета за Пушкин, мемоари за Блок, Манделщам и Модилиани (известни са 16 платна на художника, за които поетесата е позирала). Превежда творчеството на френски, индийски, корейски, арменски и др. автори. Авторка е на стихосбирките „Вечер” (1912 г.), „Четки” (1914 г.), „Белая стая” (1917 г.), „Подорожник” (1921 г.), „Anno Domini” (1922 г.), „Тростник” (1940 г.), „Из шести книг“ (1940 г.), „Избрано” (1943 г.), „Стихотворения” (1961 г.) и др. През 1955 г. е възстановена в Съюза на писателите на СССР. През 1964 г. получава международната литературна награда „Етна-Таормина”, а през 1965 г. става почетен доктор на Оксфордския университет. Умира на 5 март 1966 г. в Москва. Едно от най-значимите й произведения – автобиографичният поетичен цикъл „Реквием”, е публикувано чак през 1989 г.
НАУЧИХ СЕ НА МЪДЪР, ПРОСТ ЖИВОТ
Научих се на мъдър, прост живот,
небето гледам и на Бог се моля,
а вечер дълго скитам, търся брод
да притъпя ненужните неволи.
Щом репеи в дерето шумолят
и щом офика цветен грозд възнася,
ще бъде в стиховете ми богат
животът тленен, тленен и прекрасен.
Аз се завръщам. Ближе мойта длан
и мърка пухкавият ми приятел,
блести в далечината огнен плам
от кулата на езерния гатер.
В миг ще прореже тишината глас
на щъркел и ще бликне нежна струя.
И ако ме потърсиш в този час,
навярно даже няма да те чуя.
* С „лесопильня” Ахматова загатва за сталинските репресии, кулата край езерото е кула над „дъскорезницата”, „месомелачката” на лагер за политически затворници.
Я НАУЧИЛАСЬ ПРОСТО, МУДРО ЖИТЬ
Я научилась просто, мудро жить,
Смотреть на небо и молиться Богу,
И долго перед вечером бродить,
Чтоб утомить ненужную тревогу.
Когда шуршат в овраге лопухи
И никнет гроздь рябины желто-красной,
Слагаю я веселые стихи
О жизни тленной, тленной и прекрасной.
Я возвращаюсь. Лижет мне ладонь
Пушистый кот, мурлыкает умильней,
И яркий загорается огонь
На башенке озерной лесопильни.
Лишь изредка прорезывает тишь
Крик аиста, слетевшего на крышу.
И если в дверь мою ты постучишь,
Мне кажется, я даже не услышу.
1912 г.
-----
КРАЯТ НА ДЕМОНА
Сякаш Врубел е вдъхновено
с лунен лъч тоз профил скицирал.
И споделя вятър блажено
туй, което Лермонтов скрил е.
* Михаил Врубел (1856-1910 г.) – руски художник-символист.
* Героят на поемата „Демон” на руския поет Михаил Лермонтов (1814-1841 г.) е паднал ангел, който е прогонен от рая.
КОНЕЦ ДЕМОНА
Словно Врубель наш вдохновенный,
Лунный луч тот профиль чертил.
И поведал ветер блаженный
То, что Лермонтов утаил.
1961 г.
-----
КЛЕТВА
И нека претапя тя болката в сила –
онази, която с любим се прощава.
Кълнем се в децата, пред гробни могили,
че никой покорни не ще ни направи!
КЛЯТВА
И та, что сегодня прощается с милым, –
Пусть боль свою в силу она переплавит.
Мы детям клянемся, клянемся могилам,
Что нас покориться никто не заставит!
1941 г.
-----
В ПАМЕТ НА ПРИЯТЕЛЯ
В Деня победен с нежната мъглица,
зората щом в зарята ни влетя,
като край гроб безименен вдовица
се грижи късна пролет за света.
Не бърза тя да се изправи тук,
към пъпки диша и тревите гали,
от рамо земно пеперудка сваля,
от първото глухарче рони пух.
ПАМЯТИ ДРУГА
И в День Победы, нежный и туманный,
Когда заря, как зарево, красна,
Вдовою у могилы безымянной
Хлопочет запоздалая весна.
Она с колен подняться не спешит,
Дохнет на почку и траву погладит,
И бабочку с плеча на землю ссадит,
И первый одуванчик распушит.
1945 г.
-----
МУЗА
Когато разбера, че наближава,
в нощта едва дочаквам я така.
Ах, почест, младост, свобода отдавам
на гостенка със свирчица в ръка.
И ето, влиза. С мен е, с мен блянува
внимателно лиричната ми страст.
Аз питам: „Ти на Данте ли диктува
тоз страшен Ад?” Тя отговаря: „Аз!”
МУЗА
Когда я ночью жду ее прихода,
Жизнь, кажется, висит на волоске.
Что почести, что юность, что свобода
Пред милой гостьей с дудочкой в руке.
И вот вошла. Откинув покрывало,
Внимательно взглянула на меня.
Ей говорю: „Ты ль Данте диктовала
Страницы Ада?” Отвечает: „Я”.
1924 г.
-----
ЗАБРАВЯТ НИ
Забравят ни? Що за прокоба!
Сто пъти в забрава тъжа,
сто пъти бях легнала в гроба,
май там и сега си лежа.
А музата, глуха и сляпа
изтляла зърната в пръстта,
издига се, феникс е сякаш,
в ефира син от пепелта.
ЗАБУДУТ
Забудут? – вот чем удивили!
Меня забывали не раз,
Сто раз я лежала в могиле,
Где, может быть, я и сейчас.
А Муза и глохла и слепла,
В земле истлевала зерном,
Чтоб после, как Феникс из пепла,
В эфире восстать голубом.
1957 г.
-----
С ВЪГЛЕН НА ХЪЛБОКА ЛЯВ ТИ СПЛЕТИ
С въглен на хълбока ляв ти сплети
място да стреляш пак,
птица с тъгата ми да отлети
в нощния пущинак.
Няма да трепне твойта ръка.
Скъпи, да чакаш недей.
Литне ли птицата – мойта тъга,
кацнала в клоните, нека запей.
И там от прозорец спокоен свой
някой да ме различи:
„Глас е познат, но без думи е той!” –
и да сведе очи.
УГЛЁМ НАМЕТИЛ НА ЛЕВОМ БОКУ
Углём наметил на левом боку
Место, куда стрелять,
Чтоб выпустить птицу – мою тоску
В пустынную ночь опять.
Милый! не дрогнет твоя рука.
И мне недолго терпеть.
Вылетит птица – моя тоска,
Сядет на ветку и станет петь.
Чтоб тот, кто спокоен в своем дому,
Раскрывши окно, сказал:
„Голос знакомый, а слов не пойму” –
И опустил глаза.
1914 г.
-----
ЕЛА ДА МЕ ВИДИШ
Ти ела да ме видиш така.
Аз съм жива. Боли ме. Пристигай.
Няма в тези ръце топлинка,
тези устни изрекоха: „Стига!”
Всяка вечер в креслото си там
до прозореца пътя аз виждам.
Теб ли, теб ли упреквам, не знам,
за горчилката в моите грижи!
На земята за мен няма страх,
тежък задух все пак се разнася.
Само нощите страшни са, в тях
аз очите ти виждам в съня си.
ПРИХОДИ НА МЕНЯ ПОСМОТРЕТЬ
Приходи на меня посмотреть.
Приходи. Я живая. Мне больно.
Этих рук никому не согреть,
Эти губы сказали: „Довольно!”
Каждый вечер подносят к окну
Мое кресло. Я вижу дороги.
О, тебя ли, тебя ль упрекну
За последнюю горечь тревоги!
Не боюсь на земле ничего,
В задыханьях тяжелых бледнея.
Только ночи страшны оттого,
Что глаза твои вижу во сне я.
1912 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Най-досадното нещо на света са чуждите мечти и чуждият разврат.
* * *
Да се живее – волно, да се умира – вкъщи
* * *
Когато на улицата крещят: „Глупак”, не е задължително да се обръщате.
* * *
За Бога няма мъртви.
* * *
След отчаянието настъпва спокойствие, а от надеждата се полудява.
* * *
Стиховете, дори и най-великите, не правят автора щастлив.
* * *
Най-трайна на земята е тъгата.
* * *
Осми март са го измислили импотентните. Как може да си спомняш за жената един път в годината?
* * *
В действителност никой не знае в каква епоха живее. Така и ние в началото на века не знаехме, че живеем в навечерието на европейската война и на Октомврийската революция.
* * *
Страшно е да се каже, но хората виждат само това, което искат да видят, и чуват само това, което искат да чуят. На това качество на човешката природа се държат 90 % от чудовищните слухове, лъжливите репутации, свято пазените сплетни. Ще помоля тези, които не са съгласни с мен, да си спомнят това, което им се е наложило да чуят за себе си.
* * *
Измяната може да се прости, а обидата не бива.
* * *
Аз съм ученичка на живота.
* * *
Достоевски е знаел много, но не всичко. Той например е мислил, че ако убиеш човек, ще станеш Разколников. А сега ние знаем, че можеш да убиеш пет, десет, сто човека и вечерта да отидеш на театър.
* * *
Мъже, вие си мислите, че жените обичат хубавците или героите. Не, те обичат онези, които им обръщат внимание.
* * *
Пушенето – това е верига от унижения, през цялото време трябва да искаш от някого разрешение.
* * *
Има неповторими думи, който ги е казал – твърде много е изгубил.
* * *
Най-силни от всичко на света са лъчите на спокойните очи.
* * *
Поетът е гол като сокол, никой нищо не може да му даде и не е в състояние да отнеме перото му.
* * *
Добре възпитаният човек не обижда другия поради непохватност. Той обижда само умишлено.
* * *
Аз имах голяма слава, изпитах по-голямо безславие – и се убедих, че всъщност това е едно и също.
* * *
Велика слава и безславие – всичко от мен е преживяно и състоянията са еднакви, два края на жезъла или на тоягата, наречена живот или съдба.
* * *
Върви си вкъщи и нищо не очаквай.
* * *
Когато погребват епохата, не звучи надгробен псалм.
* * *
Истинската нежност не можеш да сбъркаш с нищо, тя е тиха, но ти винаги знаеш точно за нейното присъствие.
* * *
Нощем градът е прекатурено небе.
* * *
Струва ми се, че един наставник е зрелище величествено, а два – вече е комично.
* * *
Моля се на лъча в прозореца, той е блед, тънък, прям. Днес мълча от сутринта, а сърцето е разполовено.
* * *
Може да е забележителен поет, но да пише слаби стихове.
* * *
От другите хвалбата за мен е като пепел. От теб и хулата е похвала.
* * *
Както е известно, бъдещето хвърля своята сянка, много преди да настъпи.
* * *
И само в пламъка на любовта ще се разруши стената от обиди, неразбиране и мързел.
* * *
А в стаята на изпадналия в немилост поет се редуват да дежурят страхът и музата.
* * *
Съзнанието за неправдата на парите е неизтребимо в руската душа.
* * *
Толкова много камъни са хвърлени върху мен, че нито един от тях вече не е страшен.
* * *
Никой не може да отнеме дарбата на поета, на него нищо не му е нужно освен талант.
* * *
Всички ние сме за малко на гости в живота. Животът – това е само навик.
* * *
Когато умрем, няма да стане по-тъмно. А може би ще стане по-светло.
* * *
Такава съм. Пожелавам ви друга. По-добра.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Самое скучное на свете – чужие сны и чужой блуд.
* * *
Жить – так на воле, умирать – так дома.
* * *
Когда на улице кричат „Дурак!” не обязательно оборачиваться.
* * *
Для Бога мёртвых нет.
* * *
После отчаяния наступает покой, а от надежды сходят с ума.
* * *
Стихи, даже самые великие, не делают автора счастливым.
* * *
Всего прочнее на земле – печаль.
* * *
Восьмое марта выдумали импотенты. Как можно вспоминать о женщине один раз в году?
* * *
В сущности, никто не знает в какую эпоху он живет. Так и мы не знали в начале десятых годов, что жили накануне европейской войны и Октябрьской революции.
* * *
Страшно выговорить, но люди видят только то, что хотят видеть, и слышат только то, что хотят слышать. На этом свойстве человеческой природы держится 90% чудовищных слухов, ложных репутаций, свято сбережённых сплетен. Несогласных со мной я только попрошу вспомнить то, что им приходилось слышать о самих себе.
* * *
Измену простить можно, а обиду нельзя.
* * *
Я у жизни ученица.
* * *
Достоевский знал много, но не всё. Он, например, думал, что если убьёшь человека, то станешь Раскольниковым. А мы сейчас знаем, что можно убить пять, десять, сто человек и вечером пойти в театр.
* * *
Мужчины, вы думаете женщины любят красавцев или героев. Нет, они любят тех кто ими занимается.
* * *
Курение – это цепь унижений, все время надо спрашивать у кого-то разрешение.
* * *
Есть неповторимые слова, кто их сказал – истратил слишком много.
* * *
Сильней всего на свете лучи спокойных глаз.
* * *
Поэт – гол как сокол, ему дать никто не может и отнять перо не в состоянии.
* * *
Благовоспитанный человек не обижает другого по неловкости. Он обижает только намеренно.
* * *
Я была в великой славе, испытала величайшее бесславие – и убедилась, что, в сущности, это одно и то же.
* * *
Великая слава, бесславие – все мною пройдено и состояния одинаковые, два конца жезла или палки, названной жизнью или судьбой.
* * *
Иди домой и ничего не жди.
* * *
Когда погребают эпоху, надгробный псалом не звучит.
* * *
Настоящую нежность не спутаешь ни с чем, и она тиха, но ты всегда точно знаешь о её присутствие.
* * *
Ночью город – опрокинутое небо.
* * *
Мне кажется, что один мэтр – зрелище величественное, а два – уже смешное.
* * *
Молюсь оконному лучу, он бледен, тонок, прям. Сегодня я с утра молчу, а сердце пополам.
* * *
Можно быть замечательным поэтом, но писать плохие стихи.
* * *
От других мне хвала, что зола. От тебя и хула – похвала.
* * *
Будущее, как известно бросает свою тень задолго до того, как войти.
* * *
И только в пламени любви разрушится стена обид, непонимания и лени.
* * *
А в комнате опального поэта, дежурят страх и Муза в свой черед.
* * *
Сознание неправды денег неистребимо в русской душе.
* * *
Так много камней брошено в меня, что ни один из них уже не страшен.
* * *
Дар поэта невозможно забрать, кроме таланта ему ничего не нужно.
* * *
Все мы немного у жизни в гостях. Жизнь – это только привычка.
* * *
Когда умрем, темней не станет, А станет, может быть, светлей.
* * *
Какая есть. Желаю вам другую. Получше.
---------------------------------------------
Анна Баркова
Руската поетеса, писателка, есеист и драматург Ана Баркова (Анна Александровна Баркова) е родена на 16/29 юли 1901 г. в гр. Иваново-Вознесенск, Владимирска губерния. Завършва гимназия в родния си град (1919 г.). Първите й поетични публикации са от 1918 г., когато сътрудничи на в. „Рабочий край”. През 1922 г. е секретар на А. Луначарски, през следващите години работи в различни вестници и издателства, най-дълго във в. „Правда” (1924-1929 г.). Публикува в списания и сборници като „Красная новь”, „Новый мир”, „Красная нива”, „Печать и революция”, „Русская поэзия XX века. Антология русской лирики” и др. Осъждана е няколко пъти с политически обвинения за антисъветска агитация и е репресирана в продължение на 30 години, от които 23 години прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Карлаг, Воркута, Инту, Абез, Мордовия и др. в периодите 1934-1939 г., 1947-1956 г. и 1957-1965 г. През 1965 г. е реабилитирана. Стиховете й през тези години могат да бъдат срещнати само в някои от лагерните издания и в лагерните архиви. Авторка е на стихосбирката „Женщина” (1922 г.) и на пиесата „Настасья Костер” (1923 г.). Нейна поезия, проза и публицистика започва да се издава едва след 1990 г., най-пълно издание с нейни творби е книгата „Вечно не та” (2002 г.). Голяма част от литературното й наследство още не е публикувана, а много от творбите й са изгубени. Умира на 29 април 1976 г. в Москва.
НА ТЕБ, ПОСЛЕДНА МОЯ ТИ ЗОРА
„И не защото тя е светлина,
та за мечтите не е нужно светло...”
И. Аненски
На теб, последна моя ти зора,
през мрачен облак впила светлината,
за неугасващ лъч благодаря.
Разпръсна сън бездънен на душата.
Към теб насреща плахо идвам там
и вярвам, че безсмъртен знак ни чака.
Ако по пътя сетен падна, знам:
при светлина ще падна, не сред мрака.
ТЕБЯ, МОЮ ПОСЛЕДНЮЮ ЗАРЮ
„Не потому что от неё светло,
А потомучто с ней не надо света...”
Ин. Анненский
Тебя, мою последнюю зарю,
Проникшую сквозь тягостные тучи,
За свет немеркнущий благодарю.
Рассеяла ты сон души дремучий.
К тебе навстречу с робостью иду
И верую, что есть бессмертья знаки.
И если по дороге упаду,
То упаду под светом, не во мраке.
1971 г.
-----
ИЗПИТАНИЕ С ЛАСКА
Твърде гъвкава аз родих се.
Жарко жареха ме лъчите.
Пантера не съм, грешите,
тигрица съм – рижи очите ми.
Така ме наричат – тигрица,
лицемерка съм укротена.
О, тъй сладко е – разяриш се
и поглед помръква смирено!
Този край изстива зиме,
храната е с вкус блудкав.
Изоставено в пустинята
е леговището смутно.
В грубостта си простодушна
бях послушната дивачка,
бяха нощите задушни,
а виденията зрачни.
Край пустинята се свивах
в срам от моята измяна
и замествах горделивост
с плен спокоен в сладост странна.
О, докосвайки звяра игриво,
ти ми каза весело: „Здрасти!”
И обля сърцето ми тигрово
с нежност и лукавство.
Всяка ласка отрова оставя
сред пустинната жар за звяра.
Укротителю, дай ми право
на мъничко ярост.
ИСПЫТАНИЕ ЛАСКОЙ
Я родилась слишком гибкой.
Глаза мои солнцем выжжены.
Пантерой назвать – ошибка;
Но тигрицы – с глазами рыжими.
Так, имя мое – тигрица,
Укрощенная лицемерка.
О, как сладко разъяриться
И золотом глаз померкнуть!
Этот край зимой так стынет,
И вкус у пищи пресный.
Покинуто там, в пустыне,
Логово неизвестное.
В грубости простодушной
Цвела голова дикарки,
Только ночи были душны,
И виденьями ярки.
И, крадучись, из пустыни
Я скрылась, стыдясь измены,
И познала моя гордыня
Сладость странного плена.
Прикоснувшись к шерсти звериной,
Ты сказала весело: „Здравствуй!”
И скользнуло сердце тигриное
В нежность и в лукавство.
Испытание лаской – отрава
Для зверя пустынного жара.
Укротитель, дай мне право
На маленькую ярость.
1924 г.
---------------------------------------------
Анна Гедимин
Руската поетеса, писателка и преводачка Ана Гедимин (Анна Юрьевна Гедымин) е родена на 30 юли 1961 г. в Москва. Първата й поетична публикация е във в. „Московский комсомолец” през 1979 г. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет (1984 г.). Води детско литературно студио, литературен консултант е в списанията „Огонёк”, „Крестьянка”, „Крокодил” и „Пионер”, редактор е в списанията „Салон”, „Идеи вашего дома” и „Домой. Практика комфорта”. Пише пиеси и произведения за деца, превежда стихове на унгарски поети. Публикува поезия и проза в издания, алманаси и антологии като „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Комсомольская правда”, „Вечерняя Москва”, „Новый мир”, „Дружба народов”, „Юность”, „Октябрь”, „Континент”, „Арион”, „Моя Москва”, „Смена”, „Работница”, „Сельская новь”, „Литературная учёба”, „Сельская молодёжь”, „Кругозор”, „Поэзия”, „Истоки”, „Русская поэзия. XX век” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на писателите на Москва (1991 г.). Член е на редколегията на сп. „Юность” (от 2014 г.). Съставител е на поетичните алманаси „День поэзии”, „Московский год поэзии” и „Паровозъ”. Автор е на стихосбирките „Каштаны на Калининском” (1985 г.), „Вторая ласточка” (1990 г.), „Последнее Люблю” (1992 г.), „Сто одно стихотворение” (1994 г.), „С четверти первого до полседьмого” (2012 г.), „Осенние праздники. Избранные стихи” (2012 г.), „Я, Чижик, торжественно обещаю” (2013 г.) и на книгата с поезия и проза „Честолюбивая молитва” (2003 г.). Живее в Москва.
ПОМНЯ: КЛЕН ПОЗЛАТЕН
Помня: клен позлатен към небето немигащо плува,
заздрачава се, в дим над комина разтваря се ден...
Моят малък живот – той е сладък и жалък – нахлува,
след това се отдръпва. Това е. Друг няма пред мен.
Бръчкат бръмбари извора, мята се весела риба,
боровинки, сено – колко загуби, колко тъга.
Ще са светли и в бъдеще дните на края на взрива,
не в средата край нас, в епицентъра – както сега.
Време мина – замина. Душата от тяло отлита.
Тъй в последния кладенец бързо изчезват води.
Аз обичах те. Да те изгубя не исках сред дните.
(Жалко, всичко зад нас е!) Вовек те обичах преди.
ВСПОМНЮ: КЛЕН ПОЗОЛОЧЕННЫЙ
Вспомню: клен позолоченный в небо глядит не мигая,
Занимаются сумерки, пухнет дымок над трубой...
Это жизнь моя – сладкая, жалкая – набегает,
А потом – отступает. И все. И не будет другой.
Морщат реку жуки, колобродит веселая рыба,
Сено, россыпь черничная – всех и не вспомнишь потерь.
Но останутся светлыми дни на обочине взрыва,
А не в центре его, эпицентре его – как теперь.
Время шло – и ушло. Так душа вылетает из тела.
Так в колодце единственном вдруг иссякает вода.
Я любила тебя. Я тебя потерять не хотела.
(Жаль, что все позади!) Я любила тебя – навсегда.
---------------------------------------------
Анатолий Гребньов
Руският поет Анатоли Гребньов (Анатолий Григорьевич Гребнёв) е роден на 21 март 1941 г. в с. Чистополие, Кировска област. Пише стихове от ученическите години, първата му поетична публикация е от 1959 г. Завършва Пермския медицински институт (1965 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1976 г.). Работи като участъков лекар, хирург-травматолог и психиатър в различни болници. Публикува активно в периодичния печат и в литературни сборници. Ръководи секция поезия към литературното обединение в Перм. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.), от 1985 г. е член на ръководството на пермската писателска организация. Заслужил деятел на културата на Руската федерация (2004 г.). Автор е на стихосбирките „Приволье” (1972 г.), „Родословная” (1977 г.), „Зеленый колокол” (1978 г.), „Круговорот” (1980 г.), „Задевая за листья и звезды” (1984 г.), „Береза. Иволга. Звезда” (1985 г.), „Черемуховый холод” (1988 г.), „Чистополье” (1988 г.), „Возвращение” (1991 г.), „Храм”(1991 г.), „Колокольчика вятского эхо” (1995 г.), „Родины свет” (2001 г.), „Берег Родины” (2003 г.), „Последней войны соловьи” (2005 г.), „Любовью воздам за любовь” (2011 г.) и др. Живее в гр. Перм.
ГДЕ СА ПРЕЖНИ ГЕРОЙСТВА КРАЙ МЕНЕ
Где са прежни геройства край мене,
где ли песен за чест издимя?
И защо като роб унизено
преминавам по родна земя?
И защо на земята ни свята
тържествува предишното зло?
Все тъй грабят и гробят селата,
все тъй грабят народа до гроб!
Все тез вехти заплахи и страсти –
трижди гибелни утре за нас.
Все тъй кресльовци късат на части
от орача проклината власт.
За провалите без да жалея,
ще застана край стара межда.
Всепроникващо мило се рее
безидейният шум на ръжта!
ГДЕ Ж ТА УДАЛЬ, ЧТО ШЛА ПОДБОЧЕНЯСЬ
Где ж та удаль, что шла подбоченясь,
Где ж те песни, что чудились мне?
Почему, как последний лишенец,
Прохожу я по отчей земле?
Почему на земле этой древней
Торжествует по-прежнему зло?
Так же грабят и гробят деревню,
Так же грабят и гробят село!
Те же древние страхи и страсти –
Как бы завтра вконец не пропасть.
Так же рвут горлопаны на части
Трижды клятую пахарем власть.
Об утратах почти не жалея,
Постою у старинной межи.
Ничего нет на свете милее
Безыдейного шелеста ржи!
---------------------------------------------
Анатолий Гриценко
Руският поет, писател, журналист и преводач Анатоли Гриценко (Анатолий Иванович Гриценко) е роден на 30 май 1936 г. в с. Шалаевка, Северен Кавказ. Завършва Ростовското речно професионално училище (1954 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1977 г.). Първите си стихотворения печата през 1954 г. във в. „Волго-Дон”. Работи като рулеви машинист на параход (1954-1956 г.), формовчик и шлосер в завод „Ростсельмаш” (1958-1965 г.), журналист във в. „Комсомолец” и в други ростовски вестници (1966-1987 г.), зав.-отдел поезия в сп. „Дон” (1987-1996 г.) и редактор във в. „Крестьянин” (от 1996 г.). Твори в стила социалистически реализъм. Пише стихотворения, балади, поеми, повести и литературни обзори, публикува в списания като „Дружба народов”, „Сельская молодёжь”, „Подъём”, „Молодая гвардия”, „Огонёк” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1973 г.). Превежда поезия от български език и от езиците на народите от Северен Кавказ. Автор е на стихосбирките „Медовый месяц” (1965 г.), „Стихи” (1968 г.), „Ровесники” (1970 г.), „Роса полей” (1974 г.), „Желтобровое поле” (1979 г.), „Над порогом моим” (1983 г.), „Проталины” (1984 г.), „Все от любви” (1986 г.), „Эхо разлук” (1990 г.), „Цветы и колосья” (1996 г.), на книгата за деца „Сказка о старом адмиралтейском якоре” (1973 г.) и др. Умира през 2007 г. в Ростов на Дон.
БРЕГЪТ НА ДОН
Донски бряг.
Над стръмнината чакам.
Днес към мен нощта покой застла.
Чувам: скърцане на вилки в мрака,
плисък лек на кленови весла.
Донски бряг.
Тополи край водата
по команда „Мирно!” строй ръмят.
Чувам: доверчиво в тишината
диша уморената земя.
БЕРЕГ ДОНА
Берег Дона.
Я стою над кручей.
Ночь ко мне сегодня донесла
Мерный скрип несмазанных уключин,
Легкий всплеск кленового весла.
Берег Дона.
По команде „смирно”
У воды застыли тополя.
Слышу я: доверчиво и мирно
Дышит утомленная земля.
-----
КЪШЕЙ ХЛЯБ
Белееше с пяна покрит вълнолом,
със звездна забрадка нощта премени се;
захвърлен от някого в морския дом,
къшей хляб подмятат вълните.
В тълпата от кораби в тези води
звънти телеграфът със звън телеграмен.
Механик един през зъби процеди:
– През трийсет и трета от глад е умрял баща ми.
КУСОК ХЛЕБА
Белел закиданный пеной мол,
Ночь надевала звездный платок,
А отданный кем-то съедению волн,
Плыл по воде хлеба кусок.
Из разнобойной толпы судов
Доносился прерывистый телеграфный зуммер.
Механик сказал, не разжав зубов: –
Отец в тридцать третьем с голоду умер.
---------------------------------------------
Анатолий Жигулин
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ПОЕТЪТ
На смърт осъден е, но продължава
да пише той,
да пише стихове.
Две седмици до примката остават
и липсващото време го зове.
Той цяла нощ в килията си крачи.
Навярно е поетът полудял.
Един от старите добри пазачи
въздъхна тежко, смъртника видял...
Последно утро аленее... Плиска
над редовете скръбният разсвет.
А той към делото да влязат иска –
да се запазят.
Бе голям поет.
Той знаеше, че няма да забравим
последните му крачки с поглед тих.
В сърцето с болка ще четем и славим
негръмкия красив прощален стих...
Живеем днес,
в света широк и беден
заветният му ред е жив сред нас:
„Пишете честно –
сякаш в ден последен!
Животът помни честния ви глас...”
ПОЭТ
Его приговорили к высшей мере,
А он писал,
А он писал стихи.
Ещё кассационных две недели,
И нет минут для прочей чепухи.
Врач говорил, что он, наверно, спятил.
Он до утра по камере шагал.
И старый, видно, добрый, надзиратель,
Закрыв окошко, тяжело вздыхал...
Уже заря последняя алела...
Окрасил строки горестный рассвет.
А он просил, чтоб их пришили к делу,
Чтоб сохранить.
Он был большой поэт.
Он знал, что мы отыщем, не забудем,
Услышим те прощальные шаги.
И с болью в сердце прочитают люди
Его совсем не громкие стихи...
И мы живём,
Живём на свете белом,
Его строка заветная жива:
„Пишите честно –
Как перед расстрелом.
Жизнь оправдает честные слова”.
1964 г.
---------------------------------------------
Анатолий Калинин
Руският писател, поет и публицист Анатоли Калинин (Анатолий Вениаминович Калинин) е роден на 9/22 август 1916 г. в гр. Каменск-Шахтински, Ростовска област. Първите му поетични публикации са във в. „Пионерская правда”, в. „Молот” и в. „Ленинские внучата” в Ростов на Дон през ученическите му години. Завършва техникум и от 1932 г. работи като журналист и кореспондент в различни районни и областни вестници. Участник е във Великата отечествена война като фронтови кореспондент на в. „Комсомольская правда” (1941-1945 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1945 г.). Депутат е във Върховния съвет на РСФСР, от 1993 г. е член на Комунистическата партия на Руската федерация. Автор е на над 30 книги с поезия, проза, очерци и пиеси, сред които поемите „В саду Саида” (1982 г.), „Звезда над лугом” (1985 г.), „И вешних крыльев плеск” (2006 г.), романите „Курганы” (1941 г.), „Красное знамя” (1951 г.), „Суровое поле” (1958 г.), „Запретная зона” (1962 г.), „Цыган” (1974 г.),„Возвращение Будулая” (1985 г.), „Любя и враждуя” (1994 г.) и др. Много от творбите му са филмирани. Умира на 12 юни 2008 г. в с. Пухляковски, Ростовска област.
КАК Е ВЪЗМОЖНО ТОВА?
А имам аз такова чувство,
че времето краде ни. Знам,
в дома ни скоро ще е пусто
и само сови ще са там.
Привижда ми се често нощем,
че през оградата тече
поборник чужд с очи жестоки,
градината да изсече.
И сред кълчищата от рани
крещи от болка прежен глас,
но няма да започна, няма
да го бинтовам с думи аз.
Когато за раздяла час е
и отговорите кръжат –
най-прости думи ще огласят:
„Не, няма връщане назад...”
КАК ЭТО МОЖЕТ БЫТЬ?
А у меня такое чувство,
Что время вещи уносить.
И в нашем доме будет пусто,
И будут в нём лишь совы жить.
А мне мерещится ночами,
Что к нам ползёт через забор
Чужой, с жестокими очами,
Чтоб сад пустить наш под топор.
И будет из пеньков багряных
Навзрыд былая жизнь кричать,
Но я не стану, я не стану
Её словами бинтовать.
Коль час пробил для расставанья,
То всем терзаниям в ответ –
Из слов простое сочетанье:
„Возврата нет, возврата нет…”
---------------------------------------------
Анатолий Кашеида
Руският и украински поет, писател и публицист Анатоли Кашеида (Анатолий Фёдорович Кашеида) е роден на 14 август 1928 г. в гр. Талное, Киевска област. Пише стихове от ученическите години. Завършва Висшето военноморско училище „М. Фрунзе” (1951 г.) и Литературния институт „Максим Горки” (1959 г.). Работи като хидрограф в Тихоокеанския флот, като редактор в киностудия „А. Довженко” и като чуждестранен кореспондент и редактор в Агенцията по печата „Новости”. Член е на Съюза на писателите на СССР. Автор е на стихосбирките „Я люблю”, „Матросское море”, „Считает мили лаг”, „Лебедь белый и лебедь чёрный – дружат”, „Африка открывается”, „Материк” и „Твердый берег”. Умира на 19 юни 1998 г. в гр. Уман, Украйна.
ВЛАДИВОСТОК
За градове едни морето дар е –
лениво ближе плажа с полъх свеж,
без прилив и прибой вълни разгаря.
Животът там прелива от копнеж.
В тях никога
не се развихрят диво
тез ветри, що над хълмове гърмят.
Сред зноя тих акации красиви
с морето сливат своя аромат.
Не си такъв.
Когато с юли свикнеш,
порой избухва – кратък, но жесток,
знай: бурен океанът ще надникне,
за да го помниш ти, Владивосток!
Не е за зимата дърво чинарът.
Тук нискорасли дъбове растат,
роднини на матроса, спящ на нара,
поставил първо скеле в този свят.
Флаг морски над мертеци бе издигнал,
гладувал, мръзнал в Тигровия дол.
Скалите спряха пътя – той проби ги.
Далеч от родните места престол!
Роден с морето. За моряци замък,
върху вълна застинала строен.
Във вечен спор са Океан и Камък.
Владивосток – такъв си –
скъп за мен!
ВЛАДИВОСТОК
Есть города, где море даровое
Лениво лижет пляжные пески,
Где море без прилива и прибоя.
А я не мог прожить там без тоски.
В них никогда
Не смогут разгуляться
Те ветры, что над сопками гремят.
Есть города, где знойный дух акаций
Перебивает моря аромат.
Ты не такой.
Когда в конце июля
Прорвется ливень, краток, но жесток,
Знай: воды Океана заглянули,
Чтоб помнил ты о нем, Владивосток!
Твоей зимы не выдержит чинара.
Здесь торжествует низкорослый дуб.
Но он сродни матросу, что на нарах
Спал, у воды поставив первый сруб.
И флаг морской пристроив на стропилах,
В Тигровой пади голодал и мерз.
Путь преградили скалы – он пробил их
От мест родных за десять тысяч верст!
Рожденный морем. Дружен с моряками,
И на застывшей выстроен волне.
Здесь в вечном споре Океан и Камень.
Владивосток –
таким ты дорог мне!
1995 г.
---------------------------------------------
Анатолий Кобенков
Руският поет, есеист, литературен критик и преводач Анатоли Кобенков (Анатолий Иванович Кобенков) е роден на 9 март 1948 г. в гр. Хабаровск. Първите си стихотворения публикува във в. „Биробиджанская звезда” през 1963 г. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1980 г.). Работи като редактор в Радио Ангарск (1973-1978 г.), кореспондент на в. „Советская молодёжь” в Иркутск (1978-1991 г.), водещ на телевизионни предавания и поредици (от 1992 г.), отговорен секретар на иркутското отделение на Съюза на писателите (1997 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.). Редактор-съставител е на алманасите „Зелёная лампа” и „Иркутское время”, член е на редколегиите на списанията „Сибирские огни”, „День и ночь” и „Рубеж”. Превежда творчеството на латишки, еврейски и полски поети. Автор е на книги с есеистика, литературна критика и театрални обзори и на стихосбирките „Весна” (1966 г.), „Улицы” (1968 г.), „Вечера” (1974 г.), „Два года” (1978 г.), „Я однажды лежал на зелёной траве” (1981 г.), „Послание друзьям” (1986 г.), „По краям печали и земли” (1989 г.), „Подробности” (1990 г.), „Круг: Книга стихотворений в семи частях” (1997 г.), „Осень: ласточка напела” (2000 г.), „Строка, уставшая от странствий” (2003 г.), „Однажды досказать: Последние стихотворения” (2008 г.) и др. Умира на 5 септември 2006 г. в Москва.
ПАЛТО
Тъй добре е да бродиш в палто, а то
да скитосва в Москва и светът да усети,
ето: скита се там сред Москва палто,
а под него – вързалки, над него – барета.
Тъй добре е да вдигнете с него мост,
по пътеки край буен поток да те води,
гвоздей там да намериш за него и тоз
гвоздей негов да можеш в антре да сложиш.
На пирона в антрето на дните безброй
търпеливо да диша или да се мръщи,
да разстила в живота ни своя покой,
телефонния звън да очаква вкъщи.
ХОРОШО – УПРЯТАТЬ СЕБЯ В ПАЛЬТО
Хорошо – упрятать себя в пальто
и бродить по Москве, чтобы все на свете
полагали: бредет по Москве пальто,
а под ним – шнурки, а над ним – беретик.
Хорошо б – натянуть для него мосток,
нацедить речонки ему в дорожку,
хорошо б – сыскать для него гвоздок,
а гвоздку хорошо бы сыскать прихожку.
Чтоб на том гвоздке да в прихожке той
задышало оно, чтобы в горле комом
– поперек моей жизни – его покой
обернулся трубкой, очнулся домом.
---------------------------------------------
Анатолий Мариенгоф
Руският поет, писател, драматург и мемоарист Анатоли Мариенхоф (Анатолий Борисович Мариенгоф) е роден на 24 юни/6 юли 1897 г. в Нижни Новгород. Първата му пиеса в стихове „Жмурки Пьеретты” е публикувана през 1916 г. След Октомврийската революция се запознава със Сергей Есенин и двамата стават първи приятели. Заедно с Есенин подготвят няколко сборника „Имажинисты” и 4 броя на сп. „Гостиница для путешествующих в прекрасном”. През 1918 г. започва работа като литературен секретар в държавното издателство на Всерусийския централен изпълнителен комитет и е един от стожерите на литературната група на имажинистите, през 1924-1925 г. завежда сценарния отдел на киностудио „Пролеткино”, а след 1941 г. работи в Ленинградското радио. Автор е на десетина сценария и на много книги с поезия, проза, пиеси, публицистика и мемоаристика, сред които „Витрина сердца” (1918 г.), „Кондитерская солнц” (1919 г.), „Магдалина” (1920 г.), „Буян-Остров. Имажинизм” (1920 г.), „Руки галстуком” (1920 г.), „Стихами чванствую” (1920 г.), „Тучелёт” (1921 г.), „Развратничаю с вдохновением” (1921 г.), „Разочарование” (1922 г.), „Заговор дураков” (1922 г.), „Двуногие” (1925 г.), „Новый Мариенгоф” (1922 г.), „О Сергее Есенине. Воспоминания” (1926 г.), „Роман без вранья” (1927 г.), „Такса-клякса” (1927 г.), „Циники” (1928 г.), „Мяч проказник” (1928 г.), „Бритый человек” (1930 г.), „Бобка-физкультурник” (1930 г.), „Екатерина” (1936 г.), „Поэмы войны” (1942 г.), „Пять баллад” (1942 г.), „Странный характер” (1954 г.), „Мой век, моя молодость, мои друзья и подруги” (1956 г.), „Маленькие комедии” (1957 г.), „Рождение поэта. Шут Балакирев” (1959 г.), „Роман с друзьями” (1965 г.) и др. Умира на 24 юни 1962 г. в Ленинград.
НОЩ, КАТО СЪЛЗА ОТ ОГРОМНО ОКО ИЗЛЯЗЛА
Нощ, като сълза от огромно око излязла,
по ресниците на покривите се е стекла.
Сякаш печален Лазар
сред улиците ридае и се упреква.
Тя се хвърля на вратовете ни – и всеки се брани
и крещи: безумна, проклета!
И в тъпанчетата воплите на страха ни
бият като звънтящи дайрета.
НОЧЬ, КАК СЛЕЗА, ВЫТЕКЛА ИЗ ОГРОМНОГО ГЛАЗА
Ночь, как слеза, вытекла из огромного глаза
И на крыши сползла по ресницам.
Встала печаль, как Лазарь,
И побежала на улицы рыдать и виниться.
Кидалась на шеи – и все шарахались
И кричали: безумная!
И в барабанные перепонки вопами страха
Били, как в звенящие бубны.
1917 г.
-----
ПЕТНО УЗРЯ КАТО КЪРВЯЩА КЛЮКВА
Петно узря като кървяща клюква,
покой. Не тръшкайте врата. Човекът...
Обикновени четри букви:
умря.
* Клюква – северна червена боровинка.
ПЯТНЫШКО, КАК ОТ РАЗДАВЛЕННОЙ КЛЮКВЫ
Пятнышко, как от раздавленной клюквы,
Тише. Не хлопайте дверью. Человек...
Простенькие четыре буквы:
– умер.
1918 г.
-----
СПОКОЙНО, ДРУЖЕ. ЧАЙ ПРОХЛАДЕН В ЧАША
На Есенин
Спокойно, друже. Чай прохладен в чаша.
С топола августовска сякаш рони се зора.
В косите гребен днес –
като разпасани коне на паша,
а утре побелели като снежен прах.
Безлюбие и обич са изтлели в „не”.
Отвява вятър стихотворна пепел!
Глава – балтийска чайка сви крилете –
аз ще склоня
на твойте остри колене.
Зениците таят ритмична мъдрост –
тъй котвите лежат
във водоеми глухи,
прохладен чай (и златен като нас)
люлее в облаците септемврийско утро.
УТИХНИ, ДРУГ. ПРОХЛАДЕН ЧАЙ В СТАКАНЕ
Есенину
Утихни, друг. Прохладен чай в стакане.
Осыпалась заря, как августовский тополь.
Сегодня гребень в волосах –
Что распоясанные кони,
А завтра седина, как снеговая пыль.
Безлюбье и любовь истлели в очаге.
Лети по ветру стихотворный пепел!
Я голову – крылом балтийской чайки
На острые колени
Положу тебе.
На дне зрачков ритмическая мудрость –
Так якоря лежат
В оглохших водоемах,
Прохладный чай (и золотой, как мы)
Качает в облаках сентябрьское утро.
1920 г.
---------------------------------------------
Анатолий Парпара
Руският поет, драматург, преводач и публицист Анатоли Парпара (Анатолий Анатольевич Парпара) е роден на 15 юли 1940 г. в Москва. Пише поезия от ученическите си години. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет (1968 г.). Работил е във в. „Все для Родины” и в отдел поезия на сп. „Москва”. Професор е в Московския държавен университет за изкуство и култура, председател е на фондация „М. Ю. Лермонтов”, създател (1996 г.) и редактор на изд. „Историческая газета”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1975 г.), член е на ръководството на Съюза на писателите на Русия, зам.-председател е на Руското историческо общество, действителен член на Академията за руска словесност. Автор е на над 40 стихосбирки със собствена и преводна поезия, сред които „Ладомирка” (1972 г.), „Первый перезвон” (1973 г.), „Постижение пространства” (1979 г.), „Возраст сердца” (1980 г.), „Раздумье о родине” (1984 г.), „Поступок” (1985 г.), „Глубокое небо” (1986 г.), „Противоборство” (1991 г.), „Потрясение” (1991 г.), „Здесь дом моих детей” (1992 г.), „Парпародии” (1997 г.), „Лирические стихотворения” (2002 г.), „Драматическая дилогия” (2002 г.) и др. Носител е на държавни отличия и международни литературни награди. Живее в Москва.
ПОЕТЪТ КАЗА: ГЛУПОСТТА Е МРАК
Поетът каза: Глупостта е мрак,
а мъдростта е блясък безпределен.
Умря поетът. Мъдростта глупее,
а глупостта умнее пак.
НАМ ГОВОРИТ ПОЭТ, ЧТО ГЛУПОСТЬ – ТЬМА
Нам говорит поэт, что глупость – тьма,
А мудрость – свет, не знающий предела.
Но нет поэта. Мудрость поглупела.
А глупость набралась ума.
-----
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ДВАЙСЕТТЕ ГОДИНИ
Добре е свобода на словото да бъде,
но лошо е, че в нас закон мълчи.
Едва ли помни този, който днес ни съди,
към съдиите прежни пътя доверчив.
ПОСЛЕСЛОВИЕ К ДВАДЦАТЫМ ГОДАМ
Конечно, хорошо, что мы в речах свободны.
Но плохо то, что в нас молчит закон.
И вряд ли помнит тот, кто судит нас сегодня,
О судьбах судий тех доверчивых времен.
-----
КАКВО, ЧЕ АЗ СЪМ ПРЕБРОЕН
Какво, че аз съм преброен
и някой съдник строг прикрито
в безделния ми земен ден
за размисъл отчита дните.
Ала на съвестта гласът,
напомняйки ми също строго,
кънти: уви, не правиш много
за хората по своя път.
ЧТО Ж, ДНЕЙ МОИХ ИЗМЕРЯН СЧЕТ
Что ж, дней моих измерян счет.
И кто-то строгий, не без грусти,
Мой час безделия учтет,
Мой час раздумий не упустит.
Но голос совести моей
Напоминает также строго:
Не забывай, что ждет дорога.
Ты мало сделал для людей.
---------------------------------------------
Анатолий Поперечний
Руският поет и преводач Анатоли Поперечни (Анатолий Григорьевич Поперечный) е роден на 22 ноември 1934 г. в гр. Нова Одеса, Николаевска област. Завършва ленинградския педагогически институт „А. Херцен” (1954 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1960 г.). Завежда отдел поезия в сп. „Октябрь”. Превежда поезия от грузински, арменски, башкирски и др. езици. По негови стихове са написани над 100 популярни песни. Автор е на стихосбирките „Полнолуние” (1959 г.), „Червонные листья” (1960 г.), „Чёрный хлеб” (1960 г.), „Невидимый бой” (1962 г.), „Орбита” (1964 г.), „Россия, Родина, Любовь” (1964 г.), „Ночные поезда” (1965 г.), „Девятый круг” (1968 г.), „Ярость-жизнь” (1973 г.), „Ядро” (1975 г.), „Августовское поле” (1976 г.), „Зелёная калитка” (1981 г.), „Лик” (1982 г.), „Избранные стихотворения и поэмы” (1984 г.), „Трава у дома” (1985 г.), „Дань” (1987 г.), „Ночные переправы” (1988 г.), „Избранное: Стихотворения и поэмы” (1991 г.), „И снится нам трава, трава у дома” (2004 г.), на книги за деца, книги с преводна поезия, пиеси, киносценарии и др. Умира на 18 май 2014 г. в Москва.
ШЕПТЯТ МИ БОГОВЕ
Шептят ми богове: Вървиш към ада,
сърцето в страшни мъки ще сломиш.
След нея тръгнеш ли – изгубваш радост,
покой изгубваш, щастие гориш.
След нея тръгнеш ли – и несполуки,
и врагове в добавка ще сбереш.
След нея тръгнеш ли – ще плащаш с мъки,
дори и късно, сам ще разбереш...
Шептят ми хора, обясняват риска,
печално свеждат поглед и шептят:
След нея тръгнеш ли, кълнат те близки,
и чуждите не ще те пощадят.
След нея тръгнеш ли – мълви приятел, –
то нашта дружба ще загубиш ти.
След нея тръгнеш ли, не каша сладка,
а глад неистов ще те връхлети...
След нея тръгнал, в мрачни дни ще чезнеш,
тежко ти и горко, щом подивя...
След нея тръгнах, без да се оглеждам,
разкайвам се, но и до днес вървя...
МНЕ ШЕПЧУТ БОГИ
Мне шепчут боги: Не узнаешь рая,
Познаешь муки ада, сердца дрожь.
Пойдёшь за нею – потеряешь радость,
Покой утратишь, счастья не найдёшь.
Пойдёшь за нею – встретишь неудачу,
Да и врагов в придачу наживёшь.
Пойдёшь за нею – горечью заплатишь,
Да будет поздно, после сам поймёшь...
Мне шепчут люди, вроде бы не злые,
Печально опуская долу взгляд:
Пойдёшь за нею – проклянут родные,
Да и чужие не благословят.
Пойдёшь за нею, молвит друг-товарищ,
Считай, что дружбы нашей не вернёшь.
Пойдёшь за нею – каши с ней не сваришь,
А просто с голодухи пропадёшь...
Пойдёшь за ней – жизнь станет безотрадной,
Пойдёшь за ней – себе же на беду...
И я пошёл за нею безоглядно,
И по сей день, хоть каюсь, а иду...
1981 г.
---------------------------------------------
Анатолий Передреев
Руският поет и преводач Анатоли Передреев (Анатолий Константинович Передреев) е роден на 18 декември 1932 г. в с. Нови Сокур, Татишчевски район, Саратовска област. От 1933 г. семейството му живее в гр. Грозни, където той завършва училище и след това работи като шофьор и крановик. През 1952-1953 г. учи в Института по нефта в Грозни, през 1954 г. постъпва във филологическия факултет при Саратовския университет, а от 1960 до 1965 г. завършва Литературния институт. Междувременно работи като строител и като литературен сътрудник на в. „Огни Ангары”. От 1973 г., когато е приет в Съюза на писателите на СССР, живее в Москва. Автор е на стихосбирките „Судьба” (1964 г.), „Равнина” (1971 г.), „Воз¬вращение” (1972 г.), „Дорога в Шемаху, Баку” (1981 г.) и „Стихотворения” (1986 г.); след смъртта му излизат книгите с негови творби „Любовь на окраине” (1988 г.), „Лебедь у дороги” (1990 г.), „День русской поэзии. Анатолий Передреев” (1992 г.), „Разбуди эту землю, весна” (1996 г.) и др. Умира на 19 ноември 1987 г. в Москва, погребан е на Востряковското гробище.
ФАТАЛНО ЗАКЪСНЯВАМ, ЧАКАМ
Фатално закъснявам,
чакам
сред кал и прах в квартал голям...
С ръка отново бойко махам,
Притичвам:
– Карай ме натам!
Шофьорът спира
и ме качва,
ни сват, ни зет не съм му там,
очи присвива, в полуздрача
размисля – колко ще му дам.
А аз запалвам си цигара.
Спокойно – ще платя – муча!
Той дава пълна газ и кара,
авторитетно аз мълча.
Накриво с поглед ме замерва,
напред аз гледам, срам не знам,
цигарата си дъвча нервно,
размислям – колко да му дам.
Заплата хич, издръжка малка –
а в джоба нямам ни петак.
Стърчи самотно там писалка
и от сакото дава знак.
А ако каже – хайде, плащай!
Ако писалката не ще?
А взе ме той на пътя прашен,
загуби време и въобще...
А бузата му бръчки сбира,
а той замислено мълчи,
колата на адреса спира,
гласът му
дружески
звучи:
– Излизай, не криви очи,
върви, студенте, и учи!
И ВОТ СТОЮ И ПОГИБАЮ
И вот стою
И погибаю
Среди райцентровской грязи...
Вот снова руку поднимаю,
Вот подбегаю:
– Подвези! –
Шофер берет меня,
Сажает,
А я ему ни сват, ни зять,
Шофер глаза свои сужает,
Соображает – сколько взять.
А я закуриваю веско.
Я – будь спокоен – заплачу!
А он дает на всю железку,
А я, откинувшись, молчу.
А он поглядывает косо,
А я поглядываю вдаль,
А я кусаю папиросу,
Соображая – что же дать.
Ведь ни аванса, ни получки, –
В кармане нет ни пятака.
Вот разве только авторучка
Одна торчит из пиджака.
А если скажет – зря возился?
А если ручку не возьмет?..
А он один остановился,
А он один меня везет...
А на щеке его морщина,
А он задумчиво глядит
И, тормозя свою машину,
Мне так,
Не глядя,
Говорит:
– Вылазь, вылазь, не суетись,
Иди, иди, студент, учись!
1961 г.
-----
КЪМ РОДИНАТА
От век на век те тъпчат и горят,
но с непонятна мощ беда обърнала,
запазваш родна реч и образ свят,
в победна песен своя стон превърнала.
И как изникваш пак от пепелта,
възраждаш се със слава, враг преборила,
сразяваш зло, разруха, нищета,
родени от жестоката история!
С коя страна в широката земя
да те сравня по доблест и страдания?
Едва една беда сразиш сама,
а другите връхлитат те неканени.
И гинеха в полята синове...
Почете ги, издигна сред полята храм...
Но с Кръв Христова няма да се спре
кръвта, която пак ще е пролята там!
Бедите отминават като сън,
но пред бедите, още неизвестните,
да глъхне твоят стон в камбанен звън,
с победен зов да не замлъкват песните!
* Спас на Крови – православен събор в памет на възкресението на Христовата кръв; мемориалният храм Спаса-на-Крови в Санкт Петербург е построен в памет на царя-мъченик във връзка с убийството на император Александър ІІ.
К ОТЧИЗНЕ
Из века в век тебя пытались сжечь
И растоптать... Но силою неведомой
Свой лик сберечь сумела ты и речь,
И стон свой в песню обратить победную.
Как возникать из пепла ты могла
И, возрождаясь, побежать со славою
Все силы разрушения и зла,
Что рождены историей кровавою?!
С какою на земле еще страной
Сравнить тебя и в доблести, и в горести?
Едва с одной управишься бедой,
Другие мчат, наращивая скорости.
И гибли в поле сыновья твои...
Храм возводился, освящая поле то...
Но не спасли все Спасы на Крови
От крови той, какая будет пролита!
Беда уходит, как кошмарный сон,
Но пред бедой, пока еще неведомой,
Пускай все глуше слышится твой стон,
Не умолкает песнь твоя победная!
1985 г.
---------------------------------------------
Анатолий Преловский
Руският поет, сценарист и преводач Анатоли Преловски (Анатолий Васильевич Преловский) е роден на 19 април 1934 г. в гр. Иркутск. Завършил е историко-филологическия факултет на Иркутския университет (1957 г.) и Висшите курсове за сценаристи и режисьори (1967 г.). Първите му публикации са във в. „Советская молодёжь” (1951 г.), след 1955 г. публикува активно поезия в издания като „Новая Сибирь”, „Ангара”, „Абакан”, „Свет над Байкалом”, „Урал”, „Молодая гвардия”, „Москва”, „Знамя”, „Юность”, „Смена”, „Октябрь”, „Новый мир” и др. Превежда поезия на народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР (1960 г.), участва в ревизионната комисия на Съюза на писателите на РСФСР (1985-1991 г.), член е на редколегията на сп. „Сибирские огни”, Новосибирск. Автор е на над 20 стихосбирки, между които „Багульник” (1957 г.), „Дальний свет” (1970 г.), „Говор” (1975 г.), „Вековая дорога” (1979 г.), „Дыхание простора” (1979 г.), „Земная тяга” (1983 г.) и др., на сценариите за филмите „От снега до снега” (1968 г.) и „Красные дипкурьеры” (1977 г.). Умира на 17 ноември 2008 г. в Москва.
СМИСЪЛ
Смърт и раждане дните решават,
сменят делнични срещи и крах,
откровения не обещават –
чужд живот – щеш не щеш, вярвай в тях;
ала само със своя, със своя
жив живот – не смъртта си редил –
ще откриеш ти смисъл и воля,
сред звездите и хората бил.
СМЫСЛ
В обиходе смертей и рождений,
В смене будничных встреч и потерь
Не сулит никаких откровений
Жизнь чужая: хоть верь, хоть не верь,
А лишь только своею, своею
Жизнью – больше, чем смертью своей, –
Сможешь выразить смысл и идею
Пребыванья средь звёзд и людей.
-----
БОЛКА
Без траурен флаг над държавни тепихи,
без свещи и речи в потайния здрач
невинните жертви хей тъй опростиха.
Невинните жертви. И – техен палач.
Едни оправдаха. Заплашиха тия.
Издадоха справки, че липсва вина.
А колко останаха там сред Русия,
където баща ми е болка една!
Оплакваме? Плащаме старите рани?
Нима за убитите дълг заблестя
пред тяхната памет? Русия, не вярвам!
Прощавам... Не мога все пак да простя.
БОЛЬ
Без траурных флагов на зданьях казённых,
Без поминальный свечей и речей
Потайно простили безвинно казнённых.
Казнённых простили.
И – их палачей.
Одних извели.
А другим пригрозили.
Всем выдали справки о их невине.
А сколько назад не вернулось к России,
Откуда отец не вернулся ко мне?
Оплачем? Оплатим ли эти потери?
Неужто и нету таких, кто в долгу
Пред памятью мёртвых?..
Россия, не верю! –
Прощаю, прощаю, простить не могу.
-----
ЕКОЛОГИЯ
На мрак и на съдби князе проклети
се увериха, грабнали властта,
че хората са като кал в ръцете
и тъпчат милионите в калта:
страната ни в годините победни
прахосваха без грам акъл и срам,
за екология на този беден
народ князе едва ли мислят там.
ЭКОЛОГИЯ
Тьмы и судеб властительные князи
Уверились, вождями становясь,
Что под рукой у них людей что грязи –
И миллионы втаптывали в грязь:
Страну в те победительные годы
Мотало от сумы и до тюрьмы,
Но мысль об экологии народа
Вождям едва ль тревожила умы.
---------------------------------------------
Анатолий Софронов
Руският поет, писател, драматург, сценарист, публицист и преводач Анатоли Софронов (Анатолий Владимирович Софронов) е роден на 6/19 януари 1911 г. в гр. Минск. Завършва литературния факултет на Ростовския педагогически институт (1937 г.). Първото му публикувано стихотворение е от 1929 г. във в. „Сельмашстроевец”. Бил е специален кореспондент на в. „К победе” и в. „Известия” (през годините на Втората световна война), секретар на Съюза на писателите на СССР (1948-1953 г.), зам.-председател на Комитета за солидарност със страните от Азия и Африка (от 1958 г.), главен редактор на сп. „Огонек” (1953-1986 г.). Автор е на стихосбирките „Солнечные дни” (1934 г.), „Мы продолжаем песню” (1936 г.), „Над Доном-рекой” (1938 г.), „Сторона донская” (1940 г.), „Конногвардейцы” (1942 г.), „Казачья слава” (1942 г.), „Степные солдаты” (1944 г.), „Ковыли” (1944 г.), „Стихи” (1945 г.), „Казачья весна” (1946 г.), „Стихи военных лет” (1947 г.), „Дон мой” (1954 г.), „Я вас люблю” (1962 г.), „Мы с тобою из Ростова” (1964 г.), „Всё начинается с тебя” (1966 г.), „А. Софронов. Собр. соч.” (в 5 тома, 1971 г.), „Всё это было на войне” (1972 г.), „Посвящение Дону” (1981 г.) и др., на книги с проза, публицистика и мемоари, на 12 издадени в отделни книги поеми, текстовете на над 30 песни, близо 30 играни на сцена пиеси, 8 сценарии за филми, 5 либрета за оперети и др. Умира на 9 септември 1990 г. в Москва.
БИВОЛИ
След морния работен ден в задявка
навеждат тежки почетни рога
и с дълга и провлачена прозявка
огласят на реката Бзиб брега.
Край тях със съскане и рев разгръща
в лавина Бзиб буботещ леден знак
и стволове върти, греди могъщи
разхвърля върху каменния бряг.
А биволите, строги като сенки,
от планините паднали така,
към камъните гледат с удивление,
търкаляни от буйната река.
* Бзиб – река в Абхазия.
БУЙВОЛЫ
Натруженные за день на работе,
Они склоняют тяжкие рога
И длинною, тягучею зевотой
Над Бзыбью оглашают берега.
А мимо них с шипением и ревом
Грохочет Бзыбь лавиной ледяной,
Круша стволы могучих скользких бревен
И громоздя их на камнях стеной.
А буйволы, суровые, как тени,
Упавшие с горы на берега,
На камни долго смотрят с удивлением,
Что так легко ворочает река.
1939 г.
---------------------------------------------
Анатолий Чиков
Руският поет Анатоли Чиков (Анатолий Филиппович Чиков) е роден през 1928 г. в гр. Митишчи, Московска област. Работил е като реставратор, пожарникар, пазач и общ работник. Първото му отпечатано стихотворение е във в. „Вперёд” през 1948 г. Завършва задочно литературния институт „Максим Горки”. Ръководи литературното обединение „Загорские узоры” (1975-1979 г.). Публикува поезия в списания, алманаси и антологии като „Работница”, „Крестьянка”, „Техника-молодёжи”, „Литературная Россия”, „Поэзия”, „День поэзии”, „Строфы века”, „Сергиев Посад”, „Русская поэзия. XX век” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР. Автор е на стихосбирките „Синица” (1962 г.), „Янтарь” (1967 г.), „Берестяная грамота” (1974 г.), „Сердце камня” (1978), „Часы и жизнь” (1982 г.), „Магнит” (1988), „Стихотворения, избранное” (1990 г.) и др. Умира на 20 септември 1996 г. в гр. Сергиев Посад, Московска област.
СМЪРТТА НА ПАЛТОТО
Към седем днес обеси се палто.
Аз знам, че думи мъка не оправят.
До вчера бе добро и смело то,
размахваше решително ръкави.
То много дълго ме обслужва с кеф.
С награда му благодарих такава:
на поизтъркан гръб неравен шев,
нелепа сива кръпка на ръкава.
Пред нас изникна пийнал вехтошар.
Палтото грубо хвана за яката,
присви го в своя парцалив товар
и бавно продължи в града нататък.
Разглеждах свирката, що бе ми дал,
порозовял от водка, вехтошарят.
Че е светът жесток, бях в миг разбрал,
че трудни, кратки дните ни изгарят.
А вънка кожи, астраган, атлаз
безгрижно се разхождат. Буря тътне.
Възпявам в стихове другаря аз,
изгубен сред тегобите на пътя.
СМЕРТЬ ПАЛЬТО
Сегодня в семь повесилось пальто.
Я знаю – горю не помочь словами.
Еще вчера отважно, как никто,
Оно размахивало рукавами.
Оно так много прослужило мне.
И вот за все ему какая плата:
Неровный шов на вытертой спине,
На рукаве нелепая заплата.
Старьевщик пьяный заявился к нам.
Он грубо ухватил пальто за ворот
И бросил в сани на безликий хлам
И медленно поехал дальше, в город.
А я стоял, разглядывал свисток,
Что дал старьевщик, розовый от водки.
Я понял вдруг, что белый свет жесток,
Что труден век наш горестно короткий.
А за окном каракуль и меха
Беспечно шлялись. Начиналась вьюга.
И я воспел на языке стиха
Тяжелый путь утраченного друга.
---------------------------------------------
Андрей Багинский
Руският поет Андрей Багински (Андрей Александрович Багинский) е роден на 4 ноември 1959 г. в гр. Краснодар. Завършва Краснодарския политехнически институт (1981 г.). Работи като инженер-програмист, комсомолски секретар, методист по пропагандата и началник отдел кадри в краснодарско предприятие. Член е на Асоциацията на младите писатели в Кубан (1995 г.) и на литературно обединение „Верность” при краснодарската организация на Съюза на писателите на Русия. Публикува стихове, пародии, хайку, епиграми и афоризми в издания и сборници като „Молодая гвардия”, „Природа и человек”, „Душа моя”, „Берегиня дома твоего”, „Моя талантливая Русь”, „Краснодар Литературный”, „Молодая Кубань”, „Над Кубанью”, „Улица Красная”, „Голоса надежды”, „Акцент-газета”, „Говорит и показывает Краснодар”, „Рассвет”, „Поэтический венок героям Кубани” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи. Пародии. Зарисовки” (1993 г.), „Поэтический дуэт” (2004 г., в съавторство с майка си Виктория Багинская), „Я всё сказал в своих стихах” (2006 г.), „Пародии. Автопародии. Эпиграммы. Каламбуры” (2006 г.), „Возле старой карусели” (2007 г.) и др. Живее в гр. Краснодар.
КАКВО СЕ СЛУЧИ?
Това се случи – свят бездушен,
хилядолетия назад,
светът се струпа, мръсен труп е,
смърди и ни размачква – гад!
И просветление не зрее,
започвам също да воня,
тъй срамно е да се живее,
в зигзаг към дъното вървя.
ЧТО СЛУЧИЛОСЬ?
Случилось то, что мир бездушен,
Случилось тыщу лет назад,
Мир навалился грязной тушей,
Смердит и давит, давит – гад!
И просветления не видно,
Я скоро сам вонять начну,
И дальше жить как будто стыдно,
Кручусь-верчусь – иду ко дну.
-----
АЗ НЕ СЪМ БОГ
Аз не съм Бог, Христос или Буда,
и, уви, няма прошка да дам.
Взор осъждащ да скрия е трудно.
Да мижа? Да излъжа? Не знам!
„Хора! Стойте! Аз пътя познавам!”
Не разбират мъстящия кръст.
Трябва, нищо че в Бога не вярвам,
да съм любещ и страдащ Исус.
Я НЕ БОГ
Я не Бог, не Иисус, и не Будда,
И, увы, не умею прощать.
Спрятать взгляд осуждающий трудно.
Что мне делать? Зажмуриться? Лгать?
„Люди! Стойте! Я знаю дорогу!”, –
Не приемлют, не могут понять.
И я должен, не веруя в Бога,
Как Христос, и любить, и страдать.
2006 г.
---------------------------------------------
Андрей Белий
Руският писател, поет и литературен критик Андрей Бели (Андрей Белый, псевдоним на Борис Николаевич Бугаев) е роден на 14/26 октомври 1880 г. в Москва. Завършва физико-математическия факултет на Московския университет (1903 г.). През 1903 г. основава литературния кръг „Аргонавты”, изявява се като един от водещите дейци на руския символизъм. Сътрудничи активно на списания като „Весы”, „Мир искусства”, „Новый путь”, „Золотое руно”, „Перевал” и др. В ранната му поезия са характерни мистичните мотиви, гротескното възприятие на действителността и формалното експериментаторство. Романът му „Петербург” (1914 г.) е сатирично представяне на руската държавност. Съосновател е на изд. „Мусагет” (1909 г.), редактира сп. „Труды и дни” (от 1912 г.), след Октомврийската революция чете лекции по теория на поезията и прозата в московската Пролетарска културно-просветна организация. Автор е на стихосбирките „Золото в лазури” (1904 г.), „Пепел” (1909 г.), „Урна” (1909 г.), „Христос воскрес” (1918 г.), „Звезда” (1922 г.) и др., на романи, автобиографична проза и литературоведчески изследвания, сред които „Возврат” (1905 г.) , „Кубок метелей” (1908 г.), „Серебряный голубь” (1909 г.), „Символизм” (1910 г.), „Луг зелёный” (1910 г.), „Трагедия творчества. Достоевский и Толстой” (1911 г.), „Арабески” (1911 г.), „Котик Летаев” (1915 г.), „Рудольф Штейнер и Гёте в мировоззрении современности” (1917 г.), „Крещёный китаец” (1921 г.), „Воспоминания о Блоке” (1923 г.), „Москва под ударом” (1926 г.), „На рубеже двух столетий” (1930 г.), „Маски” (1932 г.), „Начало века” (1933 г.), „Между двух революций” (1934 г.), „Мастерство Гоголя” (1934 г.) и др. Умира на 8 януари 1934 г. в Москва.
РУСИЯ
Полята на мойта земя
оскъдни със скръб са пропити.
Пространствата с хълмове там,
о, шир, изгърби, изгърби ти!
Далечен дим чорлав дими.
Далечни селца рошавеят.
И в рошав поток от мъгли
губернии гладни се реят.
Пред мен е простряна войска,
в пространствата чезнат пространства.
Русийо, къде да се свра
без болести, глад и пиянство?
В страната от глад и от студ
и мряха, и мрат милиони.
Покойници чакаха тук
и чакат скърбящи разломи.
Смъртта надалеч се разля
в гори, в градовете, в селата,
в оскъдните родни поля,
в губернии гладни в мъглата.
РУСЬ
Поля моей скудной земли
Вон там преисполнены скорби.
Холмами пространства вдали
Изгорби, равнина, изгорби!
Косматый, далекий дымок.
Косматые в далях деревни.
Туманов косматый поток.
Просторы голодных губерний.
Просторов простертая рать:
В пространствах таятся пространства.
Россия, куда мне бежать
От голода, мора и пьянства?
От голода, холода тут
И мерли, и мрут миллионы.
Покойников ждали и ждут
Пологие скорбные склоны.
Там Смерть протрубила вдали
В леса, города и деревни,
В поля моей скудной земли,
В просторы голодных губерний.
-----
ЕСЕН
В твойте длани ръцете ми хлипаха.
Заминаваш си – свъсила вежди.
Погледни, как брезите разсипаха
сякаш в кървав дъждец листи прежни.
Есен бледа е, есен студена е,
разпростряна в небесната ниша.
С хоризонт от безплодни селения
в ясна властна твърд облачна диша.
* В стихотворението „Есен” Андрей Бели тъгува по безумната си двегодишна любов със съпругата на Александър Блок – Любов Менделеева.
ОСЕНЬ
Мои пальцы из рук твоих выпали.
Ты уходишь – нахмурила брови.
Посмотри, как березки рассыпали
Листья красные дождиком крови.
Осень бледная, осень холодная,
Распростертая в высях над нами.
С горизонтов равнина бесплодная
Дышит в ясную твердь облаками.
1906 г.
-----
ЛЮБОВ
Бе в здрач покой. Прибоят бе край нас.
Ти се усмихваше, мълвеше нещо:
„Пак ще се срещнем с теб... До нови срещи...”
Лъжа бе туй. Разбрахме ти и аз,
че тази вечер е прощална. Ето,
небето с плам оловен румени вина.
Издува волно корабът платна.
Безспирно кряскат чайки над морето.
Взрях шеметна тъга към далнини.
Към кораба, отплувал със зората
сред нежни изумрудени вълни,
разперил като лебед бял крилата.
Отнесе го натам безкрайна длъж.
На фона на небе златистобледо
изскочи облак тъмен изведнъж
и сякаш ярък аметист съгледах.
ЛЮБОВЬ
Был тихий час. У ног шумел прибой.
Ты улыбнулась, молвив на прощанье:
„Мы встретимся... До нового свиданья...”
То был обман. И знали мы с тобой,
что навсегда в тот вечер мы прощались.
Пунцовым пламенем зарделись небеса.
На корабле надулись паруса.
Над морем крики чаек раздавались.
Я вдаль смотрел, щемящей грусти полн.
Мелькал корабль, с зарею уплывавший
средь нежных, изумрудно-пенных волн,
как лебедь белый, крылья распластавший.
И вот его в безбрежность унесло.
На фоне неба бледно-золотистом
вдруг облако туманное взошло
и запылало ярким аметистом.
-----
УТРО
Рой блясъци. Утро: аз пак съм свободен и волен.
Пердето вдигни: там в елмази, в пожар, в кехлибар
камбанен е кръст. Аз съм болен? О, не – не съм болен.
Ръцете, над одъра вдигнати – в сребърна жар.
Зора аленее, там бури са – в пурпура бури.
Хванете, ловете: възкръснах аз, вижте – воскрес...
Отплува ковчегът ми – златен в златисти лазури.
Поставят ме пак; на челото ми слагат компрес.
УТРО
Рой отблесков. Утро: опять я свободен и волен.
Открой занавески: в алмазах, в огне, в янтаре
Кресты колоколен. Я болен? О нет – я не болен.
Воздетые руки горе на одре – в серебре.
Там в пурпуре зори, там бури – и в пурпуре бури.
Внемлите, ловите: воскрес я – глядите: воскрес.
Мой гроб уплывет – золотой в золотые лазури.
Поймали, свалили; на лоб положили компресс.
1907 г.
---------------------------------------------
Андрей Вознесенский
Руският поет Андрей Вознесенски (Андрей Андреевич Вознесенский) е роден на 12 май 1933 г. в Москва. Завършил е Московския архитектурен институт (1957 г.). Автор е на стихосбирките „Мозаика” (1960 г.), „Парабола” (1960 г.), „Треугольная груша” (1962 г.), „Антимиры” (1964 г.), „Мой любовный дневник” (1965 г.), „Ахиллесово сердце” (1966 г.), „Тень звука” (1970 г.), „Взгляд” (1972 г.), „Выпусти птицу” (1974 г.), „Дубовый лист виолончельный” (1975 г.), „Витражных дел мастер” (1976 г.), „Соблазн” (1978 г.), „Избранная лирика” (1979 г.), „Безотчётное” (1981 г.), „Иверский свет” (1984 г.), „Прорабы духа. Прозаические и поэтические произведения” (1984 г.), „Ров. Стихи и проза” (1987 г.), „10, 9, 8, 7…” (198 г.), „Аксиома самоиска” (1990 г.), „Россія, Poesia” (1991 г.), „Видеомы” (1992 г.), „Гадание по книге” (1994 г.), „Не отрекусь” (1996 г.), „Casino Россия” (1997 г.), „На виртуальном ветру” (1998 г.), „Страдивари сострадания” (1999 г.), „Стихи. Поэмы. Переводы. Эссе” (1999 г.), „Жуткий кризис Суперстар” (1999 г.), „Стихотворения. Поэмы. Проза” (2000 г.), „Девочка с пирсингом” (2000 г.), „Лирика” (2000 г.), „Моя Россия” (2001 г.), „Лирика” (2003 г.), Избранное” (2003 г.), „Возвратитесь в цветы!” (2004 г.), „Избранное” (2006 г.), „Стихотворения” (2006 г.), „Собрание сочинений в 3 томах” (1983-1984), „Собрание сочинений в 7 томах” (2000-2006), „СтиXXI” (2006 г.), „Тьмать” (2009 г.), „Ямбы и блямбы” (2010 г.), на поемите „Мастера” (1959 г.), „Лонжюмо” (1963 г.), „Оза” (1964 г.), „Авось” (1972 г.), „Вечное мясо” (1977 г.), „Андрей Полисадов” (1979 г.), „Ров” (1986 г.), „Россия воскресе” (1993 г.), на книги с мемоарна проза и публицистика и на десетки текстове за песни, пяти от големите звезди на руската и съветската естрада. Във филма „Москва не вярва на сълзи” Андрей Вознесенски играе себе си. Почетен член е на десетки световни академии на литературата и изкуствата. Умира на 1 юни 2010 г. в Москва.
БЕЗ ДА СИ ПОЕТ
Без да си поет, приятел,
не търпи и виждай ти
как, притисната с вратата,
светлината пак крещи.
МОЖНО И НЕ БЫТЬ ПОЭТОМ
Можно и не быть поэтом
Но нельзя терпеть, пойми,
Как кричит полоска света,
Прищемленная дверьми!
-----
ВОЙНА
От други светове и посоки
с очите на свойте бащи
гледат децата –
широкооки
перископи на мъртъвци.
ВОЙНА
С иными мирами связывая,
глядят глазами отцов
дети –
широкоглазые
перископы мертвецов.
---------------------------------------------
Андрей Дементиев
Руският поет и писател Андрей Дементиев (Андрей Дмитриевич Дементьев) е роден на 16 юли 1928 г. в гр. Твер. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Пролетарская правда” в гр. Калинин през 1948 г. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1952 г.). Работи като литературен сътрудник на в. „Калининская правда” (1953-1955 г.) и в. „Смена” (1955-1958 г.), редактор в изд. „Молодая Гвардия” (от 1967 г.), зам.-главен редактор (1972 г.) и главен редактор на сп. „Юность” (1981-1993 г.), директор на близкоизточното представителство на телевизията в Израел (1997-2001 г.), водещ на телевизионни поредици и радиопредавания (от 2003 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1959 г.). Секретар е на Съюза на писателите на СССР (1981-1991 г.), съпредседател на Дружеството на писателските съюзи и председател на Асоциацията на тверските землячества (2006 г.), член на Обществената палата на Руската федерация (от 2008 г.), зам.-председател (1990 г.) и първи зам.-председател на международната организация „Российский фонд мира” (2011 г.). Почетен член на Руската художествена академия. Автор е на много книги с проза и публицистика като „Штрихи большой жизни” (1965 г.), „Август из Ревеля” (1970 г.), „Первый ученик” (1973 г.), „Ни о чём не жалейте вдогонку” (2009 г.), „Россия – страна поэтов” (2014 г.) и др. и на близо 50 стихосбирки като „Лирические стихи” (1955 г.), „Родное” (1958 г.), „Дорога в завтра” (1960 г.), „Глазами любви” (1962 г.), „Про девочку Марину и про смешную птицу” (1963 г.), „Солнце в доме” (1964 г.), „Наедине с совестью” (1965 г.), „Избранная лирика” (1970 г.), „Боль и радость” (1973 г.), „Рядом ты и любовь” (1976 г.), „Азарт” (1983 г.), „Стихотворения” (1988 г.), „Снег в Иерусалиме” (1993 г.), „У судьбы моей на краю” (2002 г.), „Я живу открыто” (2003 г.), „Виражи времени” (2004 г.), „Избранное” (2004 г.), „Нет женщин нелюбимых” (2006 г.), „Новые стихи” (2006 г.), „Лирика” (2007 г.), „Припав к Земле Обетованной” (2008 г.), „И все полно здесь именем его” (2008 г.), „Избранное” (2008 г.), „Все начинается с любви” (2008 г.), „В будущем году в Иерусалиме” (2010 г.), „Я прочел Рублевскую газету” (2010 г.), „Года любви и дни печали” (2011 г.), „Пока я боль чужую чувствую” (2012 г.), „Все в мире поправимо” (2013 г.), „Спасибо за то, что ты есть” (2014 г.), „Я продолжаю влюбляться в тебя” (2015 г.) и др. По негови стихове са създадени над 100 популярни песни. Умира на 26 юни 2018 г. в Москва.
НЕ СЪМ СТАРИК, А АНТИКВАРИАТ
Не съм старик,
а антиквариат.
Така ме често внуците зоват.
Метафора достойна е за мен.
Нали антиката е вид ценен.
Я – НЕ СТАРИК. Я – АНТИКВАРИАТ
Я – не старик.
Я – антиквариат.
Так иногда мне внуки говорят.
Метафора достойная вполне.
Ведь антика всегда была в цене.
2009 г.
-----
РОМАНТИК СЪМ ПОСЛЕДЕН
Романтик съм последен от стар век. В живота
съблюдавам законите на любовта.
И душата ми сякаш е клонка самотна,
от която се ронят последни листа.
Романтик упорит съм от минал век. С пламък
вярвах аз, че светът ни ще бъде щастлив.
Но от вяра горчив белег само остана
в мойта нежна душа като яма от взрив.
Наблюдават предците учудено, строго.
Не разбират живота ни в бъдния смут...
Прекосиха земляците пътища много,
но не стига до Храма случайният път.
Бе ранена душата, сломено сърцето
от надежди без брод, от нахлулия мрак...
Аз в годините прежни заглеждам се, гдето
си останахме ние наивните пак.
Романтик съм последен от тоз век отминал...
И такъв ще остана завинаги там.
През съдбата рани ни жалонът невидим
с наште вяра, надежда, провали и срам.
Я ПОСЛЕДНИЙ РОМАНТИК
Я последний романтик ушедшего века.
Потому и живу по законам любви.
И душа моя, как одинокая ветка,
Что теряет последние листья свои.
Я упрямый романтик ушедшего века.
Верил я, что для счастья воспрянет земля.
Но от веры осталась лишь горькая метка,
Как от взрыва воронка, – в душе у меня.
Смотрят предки вослед, удивлённо и строго.
Нашу жизнь не понять им в далёкой дали…
Разбрелись земляки по нежданным дорогам.
И дороги опять мимо Храма прошли.
Обманулась душа, разуверилось сердце
От ушедших надежд, от нахлынувшей тьмы…
Я пытаюсь в минувшие годы всмотреться,
Где ещё оставались наивными мы.
Я последний романтик ушедшего века…
И таким я останусь уже навсегда.
Пролегла через судьбы незримая веха
Нашей веры, надежды, потерь и стыда.
2009 г.
-----
ЗА НИЩО НЕ СЪЖАЛЯВАЙТЕ
Нищо никога не съжалявайте тежко,
щом нещата не могат да се променят.
Свийте свойта тъга като стара бележка,
сбийте тънката нишка към прежния свят.
Не жалейте, че нещо не сте дообмислил,
че нещата не могат да се подредят.
Езерото на вашта душа да е бистро,
като птици в душата мечти да летят.
Не жалейте, че вече доброто посял сте.
Даже важен с насмешка да ви посети.
Някой стигнал до гений, а друг – до началство...
Не жалейте за техните чужди беди.
Нищо никога никъде вий не жалейте –
закъсняло начало и ранен предел.
Някой там гениално е свирил на флейта.
Но от вашта душа песента той е взел.
Нищо никога никъде вий не жалейте –
за изгубени дни, за любов, сяла срам.
Някой друг гениално да свири на флейта,
ала по-гениално да слушате там.
НИ О ЧЕМ НЕ ЖАЛЕЙТЕ
Никогда ни о чем не жалейте вдогонку,
Если то, что случилось, нельзя изменить.
Как записку из прошлого, грусть свою скомкав,
С этим прошлым порвите непрочную нить.
Никогда не жалейте о том, что случилось.
Иль о том, что случиться не может уже.
Лишь бы озеро вашей души не мутилось
Да надежды, как птицы, парили в душе.
Не жалейте своей доброты и участья.
Если даже за все вам – усмешка в ответ.
Кто-то в гении выбился, кто-то в начальство…
Не жалейте, что вам не досталось их бед.
Никогда, никогда ни о чем не жалейте –
Поздно начали вы или рано ушли.
Кто-то пусть гениально играет на флейте.
Но ведь песни берет он из вашей души.
Никогда, никогда ни о чем не жалейте –
Ни потерянных дней, ни сгоревшей любви.
Пусть другой гениально играет на флейте,
Но еще гениальнее слушали вы.
1977 г.
-----
АЗ ЗНАМ, ЖЕНИТЕ ВСИЧКИ СА ПРЕКРАСНИ
Аз знам, жените всички са прекрасни.
И с красотата, и със своя ум.
С веселието, щом в дома е празник.
И с верността – в проблемния ни друм.
Не дрехите, не профилът им римски –
нас ни пленяват женските души.
И младостта им...
Майчини усмивки
и кичур бял, щом времето реши.
Ще им се моля. Жив докато бъда,
любов пред всичко ще предпочета.
Яви жената Господ като чудо,
дарявайки ни с тази красота.
И нареди достойно да живеем.
По рицарски – всещедро, с благослов.
В душите битките да не виреят,
в сърцата да не се прокрадва зло.
И ний – мъжете – кланяме се ниско
на женския ни роден свят велик.
Нали и на войнишки обелиски
изсича памет майчиният лик.
Я ЗНАЮ, ЧТО ВСЕ ЖЕНЩИНЫ ПРЕКРАСНЫ
Я знаю, что все женщины прекрасны.
И красотой своею и умом.
Еще весельем, если в доме праздник.
И верностью, – когда разлука в нем.
Не их наряды или профиль римский, –
Нас покоряет женская душа.
И молодость ее…
И материнство,
И седина, когда пора пришла.
Покуда жив, – я им молиться буду.
Любовь иным восторгам предпочту.
Господь явил нам женщину, как чудо,
Доверив миру эту красоту.
И повелел нам рядом жить достойно.
По рыцарски – и щедро, и светло.
Чтоб души наши миновали войны
И в сердце не закрадывалось зло.
И мы – мужчины – кланяемся низко
Всем женщинам родной земли моей.
Недаром на солдатских обелисках
Чеканит память лики матерей.
2003 г.
---------------------------------------------
Андрей Егунов
Руският поет, писател, литературовед и преводач Андрей Егунов (Андрей Николаевич Николев/ Егунов) е роден на 14/26 септември 1895 г. в Ашхабад. Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1918 г.). Първата му литературоведческа публикация е от 1923 г. Още през студентските си години превежда от древногръцки диалози на Платон и творби на Татий и Хелиодор. След 1919 г. е научен сътрудник в Академията по история на материалната култура, преподава английски във Военно-морското инженерно училище „Ф. Дзержински” (1931-1932 г.), чужди езици в университета в Томск (1934-1938 г.) и латински и гръцки в Ленинградския университет (1940 г.). По време на фашистката окупация завежда отдела за образование в Новгород (1942 г.), а в края на войната преподава немски на съветските танкови части в Нойщадт и Берлин (1945-1946 г.). През 1933 г. е арестуван и интерниран в Томска област, а през 1946 г. е осъден от съветските власти на 10 години, които прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Западен Сибир и Казахстан. През 1956 г. е реабилитиран, след което работи в музеите на Ломоносов и Пушкин в Ленинград и продължава да превежда творби от древногръцкия епос. Автор е на романа „По ту сторону Тулы” (1931 г.), на монографията „Гомер в русских переводах XVIII-XIX веков” (1964 г.) и на десетки обзорни статии и монографии като „Методы атрибуции в классической филологии”, „Греческий роман в русских переводах XVIII в.” и др. Поемата му „Беспредметная юность” (1933 г.) и негови стихове и поеми, които пише в периода 1929-1932 г., са публикувани за първи път в сборник „Советская потаенная муза” (Мюнхен, 1961 г.) и в алманах „Часть речи” (Нью-Йорк, 1980 г.). Голяма част от поезията му е изгубена. Умира на 3 октомври 1968 г. в Ленинград.
КЪЩИЧКАТА НИ МЪНИЧКА
Къщичката ни мъничка
накрай света е.
Тя е мъничко
дете на светлината
и на въпроса, и на отговора.
НАШ ДОМИК МАЛЕНЬКИЙ
Наш домик маленький
на краю света.
Домик – маленький
детеныш света,
вопроса и ответа.
-----
В ДЕНЯ, КОГАТО НЯМА ДА МЕ ИМА
В тез дни след моя тъжен помен
ще ставаш рано и ще продължаваш,
в прозрачна стая ще се удвояваш
в пространството от въздух и стени:
душата ми сред сградата се рони,
покой и свежест има, няма спомен.
В ТОТ ДЕНЬ, КОГДА МЕНЯ НЕ СТАНЕТ
В тот день, когда меня не станет,
ты утром встанешь и умоешься,
в прозрачной комнате удвоишься
среди пейзажа воздуха и стен:
моей души здесь завалилось зданье,
есть лень и свежесть, нет воспоминанья.
1934 г.
---------------------------------------------
Анисим Кронгауз
Руският поет и преводач Анисим Кронгауз (Анисим Максимович Кронгауз) е роден на 15 май 1920 г. в гр. Харков. От малък боледува от костна туберкулоза и в детските си години е прикован към леглото. Пише стихове и приключенски истории още от дете, първите му публикации са от 1936 г. С изключително силната си воля и много рехабилитационни процедури и тренировки успява да се справи с болестта и през 1939 г. става шампион на Москва по бокс, а през 1940 г. участва в стокилометровия пробег по р. Волга. Завършил е Литературния институт „Максим Горки”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1943 г.). В литературния печат публикува рядко, предимно преводи. Издава над 30 книги с поетични преводи, превежда поезия от братските славянски народи, а също от тюркски, чеченски, осетински и тюркменски език. Автор е на поемите „Александр Чекалин” (1948 г.) и „Восемнадцатилетние” (1957 г.), на стихосбирките „Эшелоны” (1942 г.), „Стихи о доме” (1943 г.), „Урал-река” (1946 г.), „Мгновенья, равные годам” (1957 г.), „Весенняя осень” (1962 г.), „Воспоминание о будущем” (1967 г.) и „Холсты” (1975 г.). Подготвя том „Избранное”, но книгата е спряна и поетът изпада в немилост, защото отказва да подпише писмо на Съюза на писателите с гневни осъждания на Солженицин. Умира на 17 октомври 1988 г. в Москва.
ТАМ КУКА КУКУВИЦАТА ОТВЪН
Там кука кукувицата отвън
и издевателства над моя сън.
Защо да кука дълго тя можа
и да ме дразни с птичата лъжа?
От докторите истината знам,
а ти четирсет пъти кукаш там.
„Ку-ку, ку-ку...” – за кукане парад,
а в кръста болките да спрат не щат.
Капака вдигнах. Зад прозорец сив
да зърна как сред горския масив
в залязващия огън, още жив,
надежда сред листака свеж събра
лъжкиня горска и душа добра.
Но нейде там сред залезната шир
голям камшик размахваше пастир
и като крава рижа в угар-скръб
плющеше слънцето по огнен гръб.
Той бе с лунички, едър бе юнак,
не бе му чукнал още двайсетак.
Разбрах, че пророкува с тоз рефрен
тя дълголетие, но не за мен.
КУКУШКА КУКОВАЛА ЗА СТЕНОЙ
Кукушка куковала за стеной.
Кукушка издевалась надо мной.
А нужно ли так много куковать
И птичьей ложью истину скрывать?
Врачи и те мне правду говорят,
А ты кукуешь сорок раз подряд.
„Ку-ку, ку-ку, – так сорок раз, – ку-ку”, –
А боль не унимается в боку.
Раскрыл я ставни. Захотелось мне
Увидеть лес в некрашеном окне
В закатном непогашенном огне,
Где, может, скачет, листьями шурша,
Лесная лгунья – добрая душа.
Но там, где свет закатный не потух,
Большим бичом размахивал пастух:
Как рыжую корову на стерне,
Он солнце бил по огненной спине.
Он был веснушчат и широк в кости,
Не стукнуло ему и двадцати.
И понял я: кукушка в тишине
Пророчит долголетие не мне.
1956 г.
---------------------------------------------
Аркадий Бухов
Руският поет, писател, драматург и литературен критик Аркадий Бухов (Аркадий Сергеевич Бухов) е роден на 26 януари/7 февруари 1889 г. в гр. Уфа. Пише стихове като ученик във Втора казанска гимназия, първите му поетични публикации са от 1906 г. в сп. „Метеор”. Учи в юридическия факултет на Казанския университет и в юридическия факултет на Санктпетербургския университет. През 1907 г. е арестуван и интерниран в Урал. Публикува стихове, разкази, сатири, фейлетони, памфлети, пародии и литературни обзори в издания като „Сатирикон”, „Бич”, „Чудак”, „Биржевые ведомости”, „Солнце России”, „Журнал журналов”, „Всемирная панорама”, „Бегемот”, „Безбожник”, „Литературная газета”, „Известия”, „Стрекоза”, „Смехач”, „Весна” и др. От 1918 г. живее в Литва, през 1927 г. се връща в Русия. Член е на Съюза на писателите на СССР. Редактор е на сп. „Синий журнал” (1915 г.) и сп. „Новый Сатирикон” (1917 г.), издател и редактор е на в. „Эхо” (1920-1927 г.), щатен сътрудник е на в. „Труд” и сп. „Крокодил” (от 1928 г.). Автор е на книгата с литературни есета „Критические штрихи” (1909 г.), на сборниците с разкази „Пять миниатюр” (1914 г.), „Тихие неприятности” (1915 г.), „Цветок в петлице” (1915 г.), „Жуки на булавках” (1915 г.), „Чертово колесо” (1916 г.), „Точка зрения” (1916 г.), „Кесарево-Кесареви” (1917 г.), „Разговор с соседом” (1918 г.), „Извините” (1928 г.), „Рассказы на предъявителя” (1928 г.), „Развязанные узелки” (1935 г.), „Таинственный хулиган” (1935 г.), сатиричния роман „История трех святых и некоторых посторонних” (1930 г.), романа-хроника „Черное кольцо” (1931 г.) и водевила „Ничего не поделаешь” (1935 г.). През 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионска дейност, на 7 октомври 1937 г. е разстрелян в Москва. През 1956 г. е реалибитиран. През 1959 г. излиза сборникът с избрани негови хумористични творби „Жуки на булавках”.
ЛОМОНОСОВ С ШАМПАНСКО
Ломоносов с шампанско! Ломоносов с шампанско!
Остроумно и свежо, и вкусно петно...
Аз съм в нещо ужасно, кресливо еснафско!
Но с привикнала шепа бързо хващам перо.
Таз поезия стара е за мене химера.
Ломоносов написа, но вехто е туй.
Ломоносов с малага, Ломоносов с мадейра!
С ананаси в стомах? Остроумно е тъй.
* Поетична закачка към стихотворението на Игор Северянин „Увертюра. Ананасы в шампанском”.
ЛОМОНОСОВ В ШАМПАНСКОМ
Ломоносов в шампанском! Ломоносов в шампанском!
Удивительно вкусно, свежо и остро...
Весь я в чем-то ужасном, крикливо мещанском,
Но рукою привычной я берусь за перо.
Я к поэзии прошлой отношусь, как к химере.
Что писал Ломоносов – ужасно старо.
Ломоносов – в малаге, Ломоносов – в мадере!
С ананасом в желудке? – вот это остро.
1915 г.
-----
НА ПОЕТИТЕ
С преждевременно душа убита,
щом мечта в сърцето рони звън,
не ръсете рози под копита
на добитък в морния табун.
Замълчете. Времето е друго,
нежността на бялото цветче
гордото в героя днес не буди
и глупак към подвиг не влече...
Мъртво е. Ни песни, ни усмивки,
срам, мътилка, вялост са безчет,
сякаш е синджир от грешки стиснал
нашите ръце, сърца и ред...
Всички са морални инвалиди.
Не за тях ли мислите това –
как човешко щастие да видим
и да чуем шепот на трева...
Не подбират, не разбират, ей тъй
вашта святост вземат те за срам.
Не свирете, глупчовци, на флейта
там, където трябва барабан...
Днес, когато и върху пророка
слагат злобен шутовски печат,
няма нужда от слова високи:
нека всички царствено мълчат.
ПОЭТАМ
Пусть душа безвременьем убита:
Если в сердце алая мечта,
Не бросайте розы под копыта
Табунов усталого скота.
Замолкайте. Время не такое,
Чтобы нежность белого цветка
Разбудила гордое в герое,
Увлекла на подвиг дурака...
Все мертво. Ни песен, ни улыбок,
Стыд, и муть, и вялость без конца.
Точно цепь содеянных ошибок
Нам связала руки и сердца...
Все сейчас – моральные калеки.
Не для них ли думаете вы
Говорить о счастье, человеке
И о тихом шелесте травы...
Не поймут, не вникнут, хоть убейте.
Вашу святость примут за обман.
Не играйте, глупые, на флейте
Там, где нужен только барабан...
Нашим дням, когда и на пророке
Шутовства проклятого печать,
Не нужны ласкающие строки:
Научитесь царственно молчать.
1912 г.
---------------------------------------------
Аркадий Кутилов
Руският поет, писател, художник и журналист Аркадий Кутилов (Адий/Аркадий Павлович Кутилов) е роден на 30 май 1940 г. в с. Риси, Иркутска област. Пише и рисува от ученическите си години. През 60-те години на ХХ в. за кратко се включва в живота на литературното обединение в Смоленск, през 1965 г. публикува няколко стихотворения във в. „Молодой сибиряк” и няколко месеца работи в местния в. „Вымпел”, но е уволнен за пиянство. На третата година от военната му служба се напива заедно с още петима войници с антифриз и съдбата му се променя. Другарите му умират, а след лечение той е демобилизиран. Известно време работи като пътуващ журналист, но от 1968 г. живее като скитник. Продължава да пише поезия, но поезията му е обявена за антисъветска и върху името му е наложена забрана. Затварян е в психиатрия, съден е за сквернословия и скитничество. През юли 1985 г. трупът му е открит в един от парковете на гр. Омск и е погребан като бездомник. Гробът му е неизвестен. Има над 6000 написани стихотворения, но приживе негова стихосбирка не е отпечатвана. След смъртта му са издадени няколко книги с негови стихове, но творчеството му и досега е неизвестно на масовия читател.
БЕТОВЕН
Роялът,
конница сред здрача,
препуска шеметно сега...
Конете
мъдро ще прескачат
боеца, паднал на снега...
БЕТХОВЕН
Рояль,
как конница лихая,
берет убийственный разбег...
Но кони
мудро обтекают
бойца, упавшего на снег.
-----
МОЯТ ДЕН
В този ден не познавам ни окови, ни мрак
и смъртта подигравам: „Хей, мадам, здраве поскай!”
В този ден смело плювам към кохортата с враг –
от слугата Никита до министър Петровски.
Не змия, не енот, не лисица аз бях,
а човек, между другото скачащ над летвата!
Удрям с правда, матирам върхушки без страх
от коварното време и от барометрите.
В този ден аз захвърлям делата край мен.
Труд и работодатели нека обесят се!
...Този ден – 32-ият ден
от всеки текущ в мрака месец е.
МОЙ ДЕНЬ
В этот день я не знаю ни границ, ни оков,
даже Смерти кричу: „Эй, мадам, будь здорова!..”
В этот день мне плевать на когорту врагов –
от швейцара Никиты до министра Петрова.
Не медведь, не змея, не енот, не лиса, –
я такой Человек, что найдете ли кроме-то!
Режу правду в глаза, крою матом туза,
не пугаюсь часов и коварных барометров.
В этот день я бросаю любые дела.
Пусть отделы зарплат от убытков повесятся!
...Это день 32 числа
любого текущего месяца.
-----
ТИ УМИРАШ СЛЕД ЧАС
Ти умираш след час, ни минута по-късно!
Ще подскочи писалката върху листа...
Свойте сетни минути продавай по-скъпо
и любовните тайни не влачи в тъмнота.
Погледни към торби и сандъци незнайни –
лъч за черните дни е стаила глава.
Ти умираш след час, на потомците дай им
всички думи-искрици, изумруди-слова...
Да сияе борина, да дрънка дрънкалка,
да кънти в стиховете първичната мед!
Дума жална би сплела метафора жална,
не забравяй часовника:
смърт е без пет!
ТЫ УМРЕШЬ ЧЕРЕЗ ЧАС
Ты умрёшь через час, ни минуточкой позже!
Авторучка рывками проползёт по листу...
Свой последний часок ты продай подороже,
и секреты любви не тащи в темноту.
Обречённо метнись к сундукам и котомкам,
что на чёрный денёк припасла голова.
Ты умрёшь через час, так оставь же потомкам
все слова-самоцветы, изумруды-слова...
Чтоб лучилась лучинка, чтоб кричала кричалка,
чтоб гудела в стихах первозданная медь!..
Если жалко словцо и метафору жалко,
оглянись на часы:
без пятнадцати смерть!
---------------------------------------------
Аркадий Щейнберг
Руският поет, художник и преводач Аркадий Щейнберг (Аркадий Акимович Штейнберг) е роден на 29 ноември/11 декември 1907 г. в Одеса. Завършва немска гимназия, а след 1925 г. учи във Висшия художествено-технически институт в Москва и в Одеския институт за изобразителни изкуства. Два пъти е репресиран, като е лежал в затвора близо 11 години. Участник е във Втората световна война. Дълги години живее в гр. Таруса, Калужка област. Превежда поезия на творци от руските републики и на видни европейски поети като Милтън, Брехт, Тувим, Галчински, Еминеску, Кийтс, Рембо, Хайне и др. Води семинар за преводачи. В негов превод излизат книги на китайски, виетнамски, румънски и др. автори. Рядко публикува собствена поезия. Съсъставител и редактор е на литературния сборник „Тарусские страницы” (Калуга, 1961 г.), в който е публикувана единствената по-пълна подборка с негови стихове. Приживе няма издадена стихосбирка. Умира на 7 август 1984 г. в с. Юминско, Калининградска област.
НА НИКОГО АЗ ВРАГ НЕ БЯХ
На никого аз враг не бях,
туй лошо е и вредно,
особено сред този страх
в епохата враждебна.
Я НЕ БЫЛ НИКОМУ ВРАГОМ
Я не был никому врагом,
А это очень плохо,
Особенно когда кругом
Враждебная эпоха.
-----
СЛОЖЕТЕ ОРДЕНИТЕ СЛЕД ВОЙНА
Сложете ордените след война!
А аз какво да сложа? Ето на!
От младини се перча всеки ден,
но от наградите ми днес за мен
остана само сянка, мрак без взор –
фактура от Лефортовски затвор.
* Лефортовски затвор – военен затвор, основан през 1881 г., след 1954 г. следствен изолатор в Москва.
ФРОНТОВИКИ, НАДЕНЬТЕ ОРДЕНА
Фронтовики, наденьте ордена!..
А что же я надену? Вот те на!
Я смолоду покрасоваться рад,
Но у меня от всех моих наград
Осталась только тень, осколок тьмы –
Квитанция Лефортовской тюрьмы.
-----
ЩОМ УГАСЕНА Е ЛАМПА
Щом угасена е лампа и палната пак,
с предния пламък ли, с нов ли ще свети тя – как?
ЕСЛИ ПОГАШЕНА ЛАМПА
Если погашена лампа и вновь зажжена,
Прежним ли пламенем, новым ли светит она?..
-----
СТИХОВЕ, СЪЧИНЕНИ НАСЪН ПРЕЗ НОЩТА НА 13 МАРТ 1981 Г.
В мъглата матово гъста
в пътеки рой
сърни безшумно се плъзгат
на водопой...
СТИХИ, СОЧИНЕННЫЕ ВО СНЕ НОЧЬЮ НА 13 МАРТА 1981 Г.
В белесом густом тумане,
Лесной тропой,
Скользят бесшумные лани
На водопой...
---------------------------------------------
Арсений Тарковский
Руският поет и преводач Арсений Александрович Тарковский е роден на 12/25 юни 1907 г. в Елизаветград, Херсонска губерния. Учил е в Литературния институт и в Московския държавен университет. Бил е сътрудник на в. „Гудок” (1924-1929 г.), от 1933 г. работи във Весъюзното радио, по време на Втората световна война е военен кореспондент на в. „Боевая тревога”, на фронта е тежко ранен и се налага да ампутират крака му. Превежда поезия от източни езици. Поддръжник е на класическия стил в руската поезия. Първата му поетична книга „Перед снегом” излиза през 1962 г., когато е вече на 55 години, след което излизат стихосбирките му „Земле – земное” (1966 г.), „Вестник” (1969 г.), „Волшебные горы” (1978 г.), „Зимний день” (1980 г.), „Избранное” (1982 г.), „Стихи разных лет” (1983 г.), „От юности до старости” (1987 г.), „Быть самим собой” (1987 г.), „Благословенный свет” (1993 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1991-1993 г.) и др. Умира на 27 май 1989 г. в Москва.
ПОРТРЕТ
Сам съм вкъщи дни наред.
На стена виси портрет.
Лик на бабичка обкичват
рой мухи,
мухи,
мухички.
– Как си – питам я. – Сполай
там сред стъкления рай!
Спи муха на буза стара,
бабката ми отговаря:
– Ами ти в дома голям
там добре ли ти е сам?
ПОРТРЕТ
Никого со мною нет.
На стене висит портрет.
По слепым глазам старухи
Ходят мухи,
мухи,
мухи.
Хорошо ли, – говорю, –
Под стеклом твоем в раю?
По щеке сползает муха,
Отвечает мне старуха:
– А тебе в твоем дому
Хорошо ли одному?
-----
ПЪРВИТЕ СРЕЩИ
На наште срещи всеки миг безценен
празнувахме като богоявление
самички на света. Бе ти крило
на смела птица, в буря бе гребло,
по стълбата с главозамайващ шемет
ме возеше към бъдно и било
през люляка на своите владения
от таз страна на крехкото стъкло.
През нощите даряваше ме с милост,
отваряше олтарните врати
и в тъмнината светеше лениво
голготата на нашите мечти;
събуждах се: „Бъди благословена!” –
изричах дръзко думите свещени,
ти спеше и клепачите ти там
с лазура на безкрайната вселена
докосва люлякът с чаровна длан;
в клепачите ти грее синевата,
покоят сред ръцете се пласти.
В кристалното кълбо реки се мятат,
изригват планини, море блести,
а ти държеше тази сфера щедра –
кристалната, на трона спеше ведро,
бе – Боже справедливи – моя ти!
Пробуди се от сън, преобразила
човешкия ни стар словесен дар,
речта ти бликна, с пълнозвучна сила
изпълнена и смисъла разкрила
на твоя порив, означаващ цар.
Преобрази се всичко земно, даже
нещата прости – кана, стомна, – да,
стоеше между нас като на стража
пред цитадела твърдата вода.
Нас водеха ни радост и беда.
Кънтяха градове като миражи,
от нас строени с чудна лекота;
уханна мента под краката ляга
и птиците край нас по пътя бягат,
и риби се издигат над река,
небето се разгръща и се мята...
А следваше ни устремно съдбата
като побъркан гад с бръснач в ръка.
ПЕРВЫЕ СВИДАНИЯ
Свиданий наших каждое мгновенье
Мы праздновали, как богоявленье,
Одни на целом свете. Ты была
Смелей и легче птичьего крыла,
По лестнице, как головокруженье,
Через ступень сбегала и вела
Сквозь влажную сирень в свои владенья
С той стороны зеркального стекла.
Когда настала ночь, была мне милость
Дарована, алтарные врата
Отворены, и в темноте светилась
И медленно клонилась нагота,
И, просыпаясь: „Будь благословенна!” –
Я говорил и знал, что дерзновенно
Мое благословенье: ты спала,
И тронуть веки синевой вселенной
К тебе сирень тянулась со стола,
И синевою тронутые веки
Спокойны были, и рука тепла.
А в хрустале пульсировали реки,
Дымились горы, брезжили моря,
И ты держала сферу на ладони
Хрустальную, и ты спала на троне,
И – боже правый! – ты была моя.
Ты пробудилась и преобразила
Вседневный человеческий словарь,
И речь по горло полнозвучной силой
Наполнилась, и слово ты раскрыло
Свой новый смысл и означало царь.
На свете все преобразилось, даже
Простые вещи – таз, кувшин, – когда
Стояла между нами, как на страже,
Слоистая и твердая вода.
Нас повело неведомо куда.
Пред нами расступались, как миражи,
Построенные чудом города,
Сама ложилась мята нам под ноги,
И птицам с нами было по дороге,
И рыбы подымались по реке,
И небо развернулось пред глазами...
Когда судьба по следу шла за нами,
Как сумасшедший с бритвою в руке.
---------------------------------------------
Аршак Тер-Маркарян
Руският поет, писател, публицист и преводач Аршак Тер-Маркарян (Аршак Арсенович Тер-Маркарьян) е роден на 19 януари 1938 г. в гр. Ростов на Дон. Пише стихове от ученическите години. Работил е като инженер в севастополското обединение „Атлантика”, участвал е в океански експедиции. Първите му публикации са във в. „Комсомолец”. От началото на 60-те години публикува поезия и проза в списания, алманаси и сборници като „Молодая гвардия”, „Молодежная эстрада”, „Дон”, „Дружба”, „Литературная Армения”, „Литературная Киргизия”, „Огонек”, „Мизия”, „Пограничник”, „Воинское братство”, „Мир Севера”, „Тюркский мир”, „День поэзии”, „День донской поэзии”, „Литрос”, „Поэзия рабочих рук” и др. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1973 г.). Участва в ръководството на ростовската писателска организация, от 1991 до 2007 г. завежда отдел поезия във в. „Литературная Россия”. Превежда поезия от български, унгарски, сръбски, белоруски и др. езици. Член е на Съюза на писателите на СССР (1972 г.), на Съюза на журналистите на СССР (1986 г.) и на московската организация на Съюза на писателите на Русия (1987 г.). Участва в редколегиите на изд. „Роман-газета” и на международното сп. „Форум”. Носител е на много отличия, между които и българската международна награда „Дружба”. Автор е на над 30 книги, сред които стихосбирките „Солнечные километры” (1966 г.), „Стихи” (1968 г.), „Перекрестки весны” (1970 г.), „Солончаки” (1975 г.), „Мозаика” (1978 г.), „За дальним закатом” (1980 г.), „Подкова дождя” (1984 г.), „Сердцевина дня” (1988 г.), „Чалтырские зурначи” (1991 г.), „Песенный причал” (1993 г.), „Колыбель дня” (1994 г.), „Я много помню о войне” (1995 г.), „Поводья дорог” (2000 г.), „Отблески лет” (2002 г.), „Серебряные лики” (2008 г.), „Я так помню” (2008 г.), „Прекрасные лики” (2013 г.) и др. Живее в Москва.
НА МОЯТА ЗЕМЯ
Ту слънчо
в моравата лази,
ту горе
звездите кръжат...
Земята ни родна
ще пазя,
че в нея
вовек
ще лежа!
ЗЕМЛЕ
То тянется
К солнышку зелень,
То звёзды
Над полем кружат...
Я буду беречь
Нашу землю –
В ней вечно
Придётся
Лежать!
---------------------------------------------
Аспазия (Йохана-Емилия Розенберга)
Латвийската поетеса, драматург и преводач Аспазия (Йоханна Эмилия Лизете Розенберга/ Эльза Плиекшане) е родена на 4/16 март 1865 г. в с. Даукшас, Залениекска околия, Елгавския край. Учи във висше женско училище (до 1886 г.). Първото й публикувано стихотворение е във в. „Диенас лапа” през 1887 г. Превежда от френски, немски и руски език. През 1905 г. емигрира в Швейцария, а през 1920 г. се връща в Латвия. Съпруга е на известния поет и драматург Янис Райнис. Авторка е на стихосбирките „Красные цветы” (1897 г.), „Сумерки души” (1904 г.), „Солнечный уголок” (1910 г.), „Охапка цветов” (1912 г. ), „Распростертые крылья” (1920 г.), на драмите „Мстительница” (1888 г.), „Вайделоте” (1889 г.), „Потерянные права” (1890 г.), „Жрица” (1894 г.), „Недостигнутая цель” (1895 г.), „Ведьма” (1895 г.), „Зелтите” (1901 г.), „Серебряное покрывало” (1905 г.) и др. Умира на 5 ноември 1943 г. в с. Дубулта, близо до гр. Юрмала.
ОТИВАНЕ В ПРЕКРАСНОТО
В миг, когато последно стъпало
на живота ми време заля,
след прекрасното кратко начало
сетна жажда дай да утоля.
В миг, когато смъртта ще ме вземе,
след премяната земна сега
дай сумрака на лошото време
да обгърна аз с шал от дъга.
Чехли златни дай – ще ги надяна,
ще прекрача след здрачна заря
в нощ, деня прекроила за смяна,
страх от бъдното ще усмиря.
Като алени облаци искам
да витая в небесния мир,
да отварям небето по изгрев,
да затварям следзалезна шир.
Да искря през нощта, да сияя,
сякаш плам, в небесата роден,
сутрин пръски да роня омайни
в звезден дъжд към полята под мен.
Ако някога пак покълна
на земята, сред вятъра там,
като алена роза напълно
дай на вятъра листи да дам.
Безтегловна, с листата да мина,
под върхарите търсеща брод,
с ароматна звезда на жасмина
да облитам небесния свод.
Сред талазите чайка самотна,
в буря мрачна, без лъч светлина,
над живота – потъваща лодка,
да издигна в душата платна.
Час удари, готова съм, срочно
свечерява се, залез сияй;
пътя земен аз с плач започнах,
да замина с усмивка дай.
...Да, в природата Господ вдъхва
вечен огън, невехнещ стрък,
а човекът в обречен кръг е,
изтърпява и болка, и мъка
и си тръгва – след този кръг.
NAVE DAILUMA
Bus man nokapt dzivibas kapes,
Kaju par pedejo slieksni spert,
Dod man, dailuma remdejot slapes,
Pedejo dzives malku dzert.
Bus man, navei atdodot vietu,
Dzivibas uzvalku nostu gerbt,
Lauj man ap melno negaisa vetru
Zaigosu varaviksnu apkart verpt.
Naktij nakot mainai ar dienu,
Dod man mirdzuma izstarot,
Pari ejot par debesu plienu,
Gribi man zelta kurpes dot.
Lai es, nesot makonus sartus,
Varu pret zvaigznu ailem iet,
Ritos atverot debesu vartus,
Vakaros atkal vert tos ciet.
Nakti ka mirdzosam meteoritam
Lauj no debesu krutim rist,
Gaisi zilbosas liesmas titam,
Zvaigznu lietu uz zemi krist.
Ja uz zemes es atkal dzimstu
Un man atkal bus saknes laist,
Lai es ka roze birstot rimstu,
Kas pa rudena vejiem gaist.
Lai ka liegu lapinu kliedu,
Atrisusu no galotnes,
Mani ka smarzigu jasmina ziedu
Ziedona vesminas gaisos nes.
Vetra dod man uznirt ka kaivai
Un, kad negaiss enu sak mest –
Dod man dzivibas grimstosai laivai
Dveseles sparnus pari plest.
Visur, kur pedejas atliekas vacu,
Kad jau vakara saule man riet,
Raudot es dzive ieksa nacu,
Smaidot es gribetu projam iet. –
...Ak, tikai dabai ar devigam rokam
Dievi dod dzivibas uguni kurt,
Cilvekam jaiet caur dzimstibas lokam,
Jaiet caur visam sapem un mokam,
Beidzot tam vistosa vecuma gurt.
1942 г.
* Поради отказ на сайта да ги приеме, някои от буквите са заменени с близки по графика букви.
УХОД В ПРЕКРАСНОЕ (перевод с латышского языка на русский язык: Рута Марьяш)
В миг, когда у последней ступени
Время проститься с жизнью велит,
Дай Прекрасного прикосновеньем
Жажду предсмертную утолить.
В миг, когда приближаясь к отходу,
Время наряд земной вернуть,
Дай чернеющий мрак непогоды
Шалью радуги обернуть.
Туфли в золоте дай – надену
И шагну, раздвигая тьму
В ночь, спешащую дню на смену,
Страх Неведомого уйму.
Алым облаком править мне бы,
Средь небесных светил витать,
Отворять на рассвете небо,
Вечерами вновь затворять.
Ночью ярко сиять, искриться,
Словно сам в небесах рождён,
Света всполохами пролиться –
Звёздным пасть на поля дождём.
Если снова в земного края
Почве корни пущу, ростки,
Дай мне розой уйти, теряя
С ветром осени лепестки,
Невесомой кружить листвою,
Той, что ветер с вершин несёт,
Дай жасмина душистой звездою
Вознестись под небесный свод.
Чайкой взмыть над морской волною
В шторм, когда ни зги не видать,
Дай над тонущей жизни ладьёю
Парусом крылья души поднять.
Собралась, уже час назначен,
Вечереет, закат впереди,
Путь земной начинала с плача,
Дай с улыбкой с земли уйти.
... Да, Господь лишь Природе в руки
Вечной жизни огонь даёт,
Человек в обречённом круге
Перетерпит и боль, и муки,
Завершив этот круг – уйдёт.
---------------------------------------------
Белла Ахмадулина
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ДРУГОТО
Какво ли стана? И защо ли аз
година цяла вече не умея
да пиша стихове – отсъства глас
и устните ми час след час немеят?
Ще кажете – туй вече е куплет,
тез четри реда строфа са готова.
Аз не за туй. Владея този ред,
редя по навик словото след слово.
Ръката знае този път добре.
Аз не за туй. Но как преди го правих,
когато ставаха не редове,
а нещо друго? Но какво? Забравих!
Туй, другото, познаваше ли страх,
лудувайки с гласа си смел препускащ?
Само бе смях, бе в устни чувствен смях,
и плачеше, когато плач почувства!
ДРУГОЕ
Что сделалось? Зачем я не могу,
уж целый год не знаю, не умею
слагать стихи и только немоту
тяжелую в моих губах имею?
Вы скажете – но вот уже строфа,
четыре строчки в ней, она готова.
Я не о том. Во мне уже стара
привычка ставить слово после слова.
Порядок этот ведает рука.
Я не о том. Как это прежде было?
Когда происходило – не строка –
другое что-то. Только что? – забыла.
Да, то, другое, разве знало страх,
когда шалило голосом так смело,
само, как смех, смеялось на устах
и плакало, как плач, если хотело?
1966 г.
---------------------------------------------
Борис Богатков
Руският поет Борис Богатков (Борис Андреевич Богатков) е роден на 3 октомври 1922 г. в гр. Балахта, Красноярския край. Учи в градовете Ачинск, Красноярск и Новосибирск. През 1938 г. получава грамота от Всесъюзния преглед на детското литературно творчество, а първите му публикувани стихотворения са във в. „Ачинская газета” и сп. „Сибирские огни” през 1940 г., когато учи във вечерното отделение на литературния институт „Максим Горки”. През 1941 г. отива доброволец на фронта, но след тежко раняване през 1942 г. е демобилизиран. Няколко месеца работи в Новосибирск, публикува в местната преса, след което отново отива на фронта въпреки забраната на медиците. Печата стихове в дивизионния в. „Боевая красноармейская”. Загива на 11 август 1943 г. в с. Шилово, Смоленска област, повел своя взвод в атака. Посмъртно е награден с орден „Отечествена война”, I ст. През 1973 г. е издадена книгата „Единственная книга” с негови стихове.
ГОДЕН ЗА ВОЕННА СЛУЖБА
Утро бе нормално днес и точно.
Светъл делник есенен започна –
славен ден на бурен труд кипи.
Бдят тролеи, громолят трамваи,
някъде сирена звуци вае,
както винаги кръжат тълпи.
Ала днес на хората лицата
и на столицата красотата –
всичко сякаш с нови чувства бе,
към бойците с братска съм утеха:
за последен път в цивилни дрехи
крача под военното небе!
ГОДЕН
Все с утра идет чредой обычной.
Будничный осенний день столичный –
славный день упорного труда.
Мчат троллейбусы, гремят трамваи,
зов гудков доносится с окраин,
торопливы толпы, как всегда.
Но сегодня и прохожим в лица,
и на здания родной столицы
с чувствами особыми гляжу,
а бойцов дарю улыбкой братской:
я последний раз в одежде штатской
под военным небом прохожу!..
1941 г.
---------------------------------------------
Борис Заходер
Руският поет, писател и преводач Борис Заходер (Борис Владимирович Заходер) е роден на 9 септември 1918 г. в гр. Кагул, Бесарабия. Учи във факултета по биология на Московския държавен университет „М. Ломоносов” (до 1938 г.), след което като доброволец воюва на Карелския фронт и на Югозападния фронт. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1947 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1958 г.). Превежда поезия и проза от чешки, полски и английски език. Автор е на много книги с поезия и проза за деца, сред които „На задней парте” (1955 г.), „Мартышкино завтра” (1956 г.), „Никто и другие” (1958 г.), „Буква Я” (1958 г.), „Четвероногие помощники” (1959 г.), „Кто на кого похож” (1960 г.), „Товарищам детям” (1962 г.), „Кит и кот” (1964 г.), „Русачок” (1967 г.), „Школа для птенцов” (1970 г.), „Добрый носорог” (1977 г.), „Считалия” (1979 г.), „Моя Вообразилия” (1980 г.), „Если мне подарят лодку” (1981 г.), „Про всех на свете” (1990 г.), „Трава-везде-растунья” (1994 г.), „Остров Гдетотам” (1995 г.), „Заходерзости” (1997 г.), „Избранное” (1999 г.) и др. Лауреат е на Държавна награда за литература на Руската федерация (1999 г.). Умира на 7 ноември 2000 г. в гр. Корольов, Московска област.
АКО
Ах, ако слонът
панталони
има –
какви
материи
ще са необходими?
Съвсем не маркизет
и не батиста в шарка!
Дяволска кожа,
рогозка
и бархет!
ЕСЛИ БЫ
Ах, если бы Слоны
Носили бы
Штаны –
Какие бы
Материи
Были им нужны?
Никак не маркизет,
И не батист, нет-нет!
Чертова кожа,
Рогожа
И вельвет!
-----
ВЪПРОСИТЕЛНА ПЕСНИЧКА
Ако
се срещнат там котка и куче,
най-вероятно –
знам –
бой ще се случи.
Славно
по правило
боят представя се,
кучето с котката
щом като сдавят се.
Ах, че защо ли,
ах, от какво ли,
ах, за какво ли
тъй получава се?
ВОПРОСИТЕЛЬНАЯ ПЕСЕНКА
Если
Встречается кошка с собакой,
Дело –
Обычно! –
Кончается дракой.
Тем же –
Как правило! –
Дело кончается,
Если собака
С кошкой встречается!..
Ах, почему же,
Ах, отчего же,
Ах, для чего же
Так получается?..
---------------------------------------------
Борис Климичев
Руският поет, писател и публицист Борис Климичев (Борис Николаевич Климычев) е роден на 1 юни 1930 г. в гр. Томск, Сибирския край. Първите му публикации са от 1948 г. Учи в историко-филологическия факултет на Тюркменския държавен университет. Работи като журналист във в. „Комсомолец Туркменистана” в Ашхабад, в. „Социалистическая Бухара” в Бухара, в. „Красное знамя” и в. „Правда Ильича” в Томск, гл. редактор на в. „Томский нефтяник” в гр. Стрежевой и др. Публикува поезия и проза в списания и алманаси като „Юность”, „Поэзия”, „Огонёк”, „Смена”, „Библиотекарь”, „Советский воин”, „Ашхабад”, „Восток”, „Огни Кузбасса”, „Тобольск и вся Сибирь”, „Томск”, „Алтай” и др. Член е на Съюза на журналистите на СССР (1959 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1977 г.). Над 30 години ръководи томското литературно обединение „Родник”. От 1996 до 2006 г. е председател на томската писателска организация и секретар на Съюза на писателите на Русия. Член е на редколегиите на сп . „Сибирские огни” и сп. „Сибирские Афины”. Автор е на над 30 книги със стихове, повести и романи, сред които стихосбирките „Красные тюльпаны” (1958 г.), „Валторна за стеной” (1976 г.), „В час зари” (1980 г.), „Город Юности” (1984 г.), „Ключ любви” (1985 г.), „Своим дыханьем” (1986 г.), „Возвращение земли” (1988 г.), „Томские праздники” (1990 г.), „Есть ли в Томске медведи?” (2005 г.), „Жизнь в двух веках” (2008 г.) и др. Почетен гражданин на гр. Томск. Негови стихове са включени в антологиите „Русская поэзия. XX век”, „Слово о матери”, „Антология сибирской поэзии” и др. Умира на 14 септември 2013 г. в Томск.
ЗАПЛАЩАНЕ
За всичко плащаш си неумолимо:
деца че нямаш и деца че имаш.
За туй, че грозен си или красавец,
за туй, че рицар си или мерзавец.
За завист кой е? Рибката? Гигантът?
Или бездарността, или талантът?
С акула рибката не ще се бие,
но лесно в пролуките ще се скрие.
От мишка слонът се страхува страшно,
за своята огромност също плаща.
ПЛАТА
За все платить приходится на свете:
За то, что нет детей, за то, что – дети.
За то, что некрасив и что – красавец,
За то, что рыцарь ты и что – мерзавец.
Кому завидовать? Мальку? Гиганту?
Или бездарности, или таланту?
Малек не сможет с хищной рыбой биться,
Зато легко в любой щели укрыться.
Мышей боится слон-гигант до дрожи,
Он за свою огромность платит тоже.
---------------------------------------------
Борис Корнилов
Руският поет Борис Петрович Корнилов е роден на 16/29 юли 1907 г. в гр. Семьонов, Нижегородска губерния. През 1925 г. се включва в литературното обединение към сп. „Смяна” в Ленинград и скоро е признат за един от най-талантливите млади руски поети. Известно време посещава висшите държавни курсове по изкуствознание при Института по история на изкуството. Автор е на стихосбирките „Младост” (1928 г.), „Всички мои приятели” (1931 г.), „Книга стихове” (1933 г.), „Стихове и поеми” (1933 г.), „Стихове и поеми” (1935 г.), „Ново” (1935 г.), „Моята Африка” (1935 г.) и др. По стиховете му са създадени редица популярни песни. Много от поемите му са образци на гражданската поезия: „Сол” (1931 г.), „Тезиси за роман” (1933 г.), „Агентът от криминалния отдел” (1933 г.), „Триполие” (1933 г.), „Моята Африка” (1935 г.), „Началото на земята” (1936 г.), „Самсон” (1936 г.). През 1936 г. за бохемския си живот е изключен от Съюза на писателите. През 1937 г. след донос е арестуван от НКВД и е обвинен в участие в троцкистко-зиновиевската организация. Признанията му са изтръгвани след жестоки побоища и поетът е осъден на смърт. Разстрелян е на 20 февруари 1938 г. Подготвената за печат негова книга „Избрано” остава непубликувана. Реабилитиран е през 1956 г. Всяка година в Семьоновски окръг се провеждат Корнилови празници на поезията.
ПАМЕТ
По улица „Перовска” аз крача с папироска,
палтото си наметнал, с пакет халва в ръка;
а времето е ясно, а времето – прекрасно,
и в пролетна премяна градът блести така.
На ризата си тясна яката разкопчавам,
животът не е тежък – туй безусловно знам –
теб мога да забравя, но в мен градът остава,
огромен и зелен град, до мен живя ти там.
С изпитаната памет (тя моя е по право)
аз дълго ще си спомням реката, парк, игри,
Елагиния остров и Невската застава,
красиви бели нощи с разходки до зори.
Полвин век още имам – за песни недопети,
ще видя много ново, но помни моят взор
професори любими, на университета
студения и весел уютен коридор.
Градът се буди, глъчка, летят трамваи чести...
Повярвайте ми, сякаш навред е моят дом,
мой брат е всеки ъгъл и всеки дом на Невски,
Московски, Володарски и Виборгски райком.
Девойките... Готови младежите отново
изписват с любовта си тоз пролетен закон:
разходка в парка, среща, знакомство – и готово...
В тефтерчето събирам девичи телефон.
Ще остареем, стихва житейският ни пламък,
ще дойде друга смяна, друг свят ще е развит,
но пак града ще помним, сред който всеки камък
и всеки къс желязо навек е знаменит.
ПАМЯТЬ
По улице Перовской иду я с папироской,
пальто надел внакидку, несу домой халву;
стоит погода – прелесть, стоит погода – роскошь,
и свой весенний город я вижу наяву.
Тесна моя рубаха, и расстегнул я ворот,
и знаю, безусловно, что жизнь не тяжела –
тебя я позабуду, но не забуду город,
огромный и зелёный, в котором ты жила.
Испытанная память, она моя по праву, –
я долго буду помнить речные катера,
сады, Елагин остров и Невскую заставу,
и белыми ночами прогулки до утра.
Мне жить ещё полвека, – ведь песня не допета,
я многое увижу, но помню с давних пор
профессоров любимых и университета
холодный и весёлый, уютный коридор.
Проснулся город, гулок, летят трамваи с треском...
И мне, – не лгу, поверьте, – как родственник, знаком
и каждый переулок, и каждый дом на Невском,
Московский, Володарский и Выборгский райком.
А девушки... Законы для парня молодого
написаны любовью, особенно весной, –
гулять в саду Нардома, знакомиться – готово...
ношу их телефоны я в книжке записной.
Мы, может, постареем и будем стариками,
на смену нам – другие, и мир другой звенит,
но будем помнить город, в котором каждый камень,
любой кусок железа навеки знаменит.
1936 г.
---------------------------------------------
Борис Костров
Руският поет Борис Костров (Борис Алексеевич Костров) е роден през 1912 г. в Петербург. Пише поезия от ученическите години, първото си стихотворение публикува през 1932 г. в сп. „Резец”. Завършва литературния институт „Максим Горки”. Работи във в. „За колхоз” в гр. Остров, Псковска област. Публикува стихове в списания като „Звезда”, „Ленинград” и др. Автор е на стихосбирката „Заказник” (1941 г.). Доброволец е в Червената армия от началото на Великата отечествена война, бие се на различни фронтове, три пъти е раняван. През 1943 г. завършва танково училище и се връща на фронта като младши лейтенант. Загива след тежко раняване при щурмуването на гр. Крейцбург в Източна Прусия на 14 март 1945 г.
В АТАКА ЩОМ „УРА” ЗАГЛЪХНЕ
В атака щом „ура” заглъхне звук,
звезда в нощта обхожда небесата –
изглежда, че от вчера още тук
от моста каменен следиш водата.
Какво, какво усещаш в този миг?
Сърцето ти какви ли мисли свиват?
Окопи. Нощ. Привикнал съм войник,
на разузнаване сега отивам.
Но щастието е далеч! Река
на запад в долината бяга смело,
шарпнелът в каската ми е така
обикновено за войната дело.
КОГДА В АТАКЕ ОТГРЕМИТ УРА
Когда в атаке отгремит „ура”,
В ночи звезда скользнет по небосводу,
Мне кажется, что ты еще вчера
Смотрела с моста каменного в воду.
О чем, о чем ты думала в тот миг?
Какие мысли сердце полонили?
Окопы. Ночь. Я ко всему привык,
В разведку мы опять сейчас ходили.
Но как до счастья далеко! Река
Бежит на запад по долине смело,
А то, что шлем прострелен у виска,
Так это ведь обыденное дело.
1944 г.
---------------------------------------------
Борис Котов
Руският поет Борис Котов (Борис Александрович Котов) е роден на 25 април 1909 г. в с. Пахотни Угол, Тамбовска област. Работи като секретар на селсъвет, преподавател в курсове за ликвидиране на неграмотността и миньор. Първите му публикувани стихотворения са от 1928 г., печата във вестници, алманаси и сборници като „Кочегарка”, „Новая деревня”, „Журнал крестьянской молодёжи”, „Социалистический Донбасс”, „Литературный Донбасс”, „Сдаем пробу”, „Комбайн” и „На-гора”. През 1942 г. е доброволец във Великата отечествена война, сражава се като минометчик в пехотата с чин сержант. Загива на 29 септември 1943 г. в боевете на фронта край Днепър. Приживе няма издадена стихосбирка, през 1953 г. излиза книга с негови стихове и писма. Посмъртно през 1944 г. му е присвоено званието Герой на Съветския съюз.
НАСТЪПВАНЕТО НА НОЩТА
Щом полските гарвани в сън се потулят
и въздухът в здрача е влажен и чист,
с изпитана скорост влак с въглища пълен
подкарва донецки добър машинист.
В откритата степ сред просторите сини
по мостове с лудо преплетена власт,
край ярки зелени семафори минал,
се шири донецкият въглищен пласт.
Трамвай закъсняващ по пътя потраква,
през парка разнася ракетен всецвет
и ниско над минната сграда на шахта
забързано следва трасе самолет.
Излизаме заедно – братя, другари,
ще срещнем в забоя таз пролетна нощ,
да рухнат пресовани въглища стари
с вовек непосилна за хората мощ.
Да екне нагрята под натиска лава,
затворена в лавата жар да кипи
и нашта шахтьорска небивала слава,
родена в забоите, дух да крепи,
където в нощ, будна от шум на мотори,
звънят вагонетки и пее подем...
И ето, в мъгливи задречни простори
настъпва припряният пролетен ден.
НАСТУПЛЕНИЕ НОЧИ
Когда засыпают грачи, успокоясь,
И воздух от сумерек влажен и чист,
С проверенной скоростью угольный поезд
Выводит донецкий седой машинист.
В раскрытую степь, в голубые просторы
По переплетам упрямых мостов
И мимо зеленых огней семафоров
Протянется уголь донецких пластов.
Трамвай, простучав по мосту с опозданьем,
Сквозь парк разноцветной ракетой плывет,
И низко над крышею шахтного зданья
Знакомою трассой спешит самолет.
Мы вместе выходим, два брата, два друга,
Мы встретим в забое весеннюю ночь,
Чтоб рухнул веками спрессованный уголь,
Который не в силах людей превозмочь.
Чтоб глухо гудела под натиском лава,
Металась зажатая в лавах жара
И добрая наша шахтерская слава,
Пройдя по ходкам, поднялась „на-гора”,
Где ночь беспокойна от гула моторов,
Где лязг вагонеток и песни побед...
И вот по туманным заречным просторам
Идет торопливый весенний рассвет.
1937 г.
---------------------------------------------
Борис Лапин
Руският поет, писател, публицист и преводач Борис Лапин (Борис Матвеевич Лапин) е роден на 17/30 май 1905 г. в Москва. Завършва Висшия литературен институт „Валери Брю¬сов” (1924 г.). Завършва Висшия литературен институт „Валерий Брюсов” (1924 г.). Пътува с геоботанически експедиции в много страни на Европа и Азия. През 1920 г. се включва в дейността на московската литературна група „Центрифуга”, а през 1922 г. организира свой литературен кръг. Превежда поезия от таджикски, персийски и други източни езици. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Новый мир”, „Художественная литература”, „Люди, годы, жизнь” и др. Автор е на стихосбирките „Молниянин” (1922 г.), „1922-ая книга стихов” (1923 г.), на книгите с проза и документална проза „Повесть о стране Памир” (1929 г.), „Тихоокеанский дневник” (1929 г.), „Журналист на границе” (1930 г.), „Набег на Гарм” (1931 г.), „Двадцать дней в Индии” (1932 г.), „Разрушение Кентаи” (1932 г.), „Америка граничит с нами” (1932 г.), „Подвиг” (1933 г.), „Канал имени Сталина” (1934 г.), „1869 год” (1935 г.), „Рассказы и портреты” (1939 г.), на киносценариите „Сын Монголии” (1936 г.), „Его зовут Сухэ-Батор” (1938 г.) и др. През 1939 г. участва като военен кореспондент в битката при Халхин Гол, а от началото на Великата отечествена война е военен кореспондент на в. „Красная звезда” на Югозападния фронт. Загива на 19 септември 1941 г. в боевете край Киев.
ПЕСЕН НА АНГЛИЙСКИТЕ ВОЙНИЦИ
Войнико, своя труп гласиш
да диша, в примка бил,
учи кафето да вариш
на пестелив фитил,
учи без черните очи
и без надежди днес –
тъй смъртен час ще облекчиш
сред свой Бирнамски лес.
По войнски пасища пълзят
в бран крави и овци,
каруци мазни трополят
там с голи мъртъвци,
в калта лежи подпухнал труп
с взор в сянка, без живец,
под слънце, тежко като круп
на дорест див жребец.
Ще има, знам, след пролетта
обилен урожай
и не случайно в пустота
се чува кучи лай.
О, вий, верижни мъдреци,
разбирам вашта реч –
въстават тези мъртъвци,
а нас ни чака сеч.
И полеви мужик-орач
властта ще изоре,
в прахта като синчец по здрач
дан кървав ще сбере.
* В някои сайтове стихотворението погрешно се приписва на Ръдиард Киплинг в превод на Константин Симонов.
* Бирнамски лес – гора в графство Перт в Шотландия, спомената в пророчество от трагедията „Макбет” на Шекспир.
ПЕСНЯ АНГЛИЙСКИХ СОЛДАТ
Солдат, учись свой труп носить,
Учись дышать в петле,
Учись свой кофе кипятить
На узком фитиле,
Учись не помнить черных глаз,
Учись не ждать небес –
Тогда ты встретишь смертный час,
Как свой Бирнамский лес.
Взгляни, на пастбищах войны
Ползут стада коров,
Телеги жирные полны
Раздетых мертвецов,
В воде лежит разбухший труп,
И тень ползет с лица
Под солнце, тяжкое, как круп
Гнедого жеребца.
Должно быть, будет по весне
Богатый урожай,
И не напрасно в вышине
Собачий слышен лай.
О вы, цепные мудрецы,
Мне внятна ваша речь, –
Восстанут эти мертвецы,
А нас покосит меч.
И полевые мужики,
„Ворочая бразды”,
Вкопают в прах, как васильки,
Кровавых дел следы.
-----
СТЕП
За последен път гледам тази степ.
Как мъглива е шир така!
От ливаден цвят гълъбов просвет,
под тепе гора и река!
Степ е тоз живот – твой и мой омай –
волният живот с порив жив!
О, печална степ – тича в твоя край
в черната мъгла облак сив.
СТЕПЬ
Я в последний раз поглядел на степь.
Как туманна степь, широка!
Травяных лугов голубая цепь,
Под холмами лес и река!
Эта жизнь, как степь – твоя и моя –
Как свободна жизнь, широка!
Как печальна степь – на ее края
В черной мгле бегут облака.
1924 г.
---------------------------------------------
Борис Пастернак
Руският поет, писател и преводач Борис Пастернак (Борис Леонидович Пастернак) е роден на 29 януари/10 февруари 1890 г. в Москва. На Запад е известен с трагичния си роман за Съветска Русия „Доктор Живаго“ (1957 г.), а в Русия е по-известен като поет. Първата си поетична книга „Близнец в тучах” публикува през 1914 г., а през 1917 г. излиза книгата му „Сестра моя жизнь“, смятана за най-влиятелната стихосбирка на руски език през ХХ век. Стилът му е модернистичен и многоцветен. През следващите години пише и публикува поезия и проза, но не се вписва в доктрината на социалистическия реализъм, одобрена от Комунистическата партия. От 1932 г. Пастернак рязко променя стила си, за да го направи по-приемлив за властите. Превежда Шекспир („Хамлет“, „Макбет“, „Крал Лир“), Гьоте („Фауст“), Рилке („Requiem fur eine Freundin“), Верлен и др. След като написва романа „Доктор Живаго“, цензурата в Съветския съюз не одобрява книгата и той успява да я изпрати и издаде през 1957 г. в Италия. Това предизвиква репресии срещу него, продължили до края на живота му. През 1958 г. Пастернак получава Нобелова награда за литература. Умира на 30 май 1960 г. в Переделкино.
СЪН
Сънувах есен в здрача на стъклата –
в палячовска тълпа плетеш ръце,
като сокол, пил кръв от небесата,
към теб се спуска моето сърце.
Но времето старее и се мята,
сребрее в рамките и пак роси
зората от градината стъклата
със септемврийски кървави сълзи.
Но времето старее. И се рони
коприната на нашите кресла.
Ти стресна се в съня, сокол прогони –
сънят като камбанен отзвук спря.
Събудих се. Бе тъмна есен – няма
разсъмване и вятър див грози,
като каруца в брулещ дъжд от слама
в небето святкат бягащи брези.
СОН
Мнe снилaсь oсeнь в пoлусвeтe стeкoл,
Дpузья и ты в иx шутoвскoй гуpьбe,
И, кaк с нeбeс дoбывший кpoви сoкoл,
Спускaлoсь сepдцe нa pуку к тeбe.
Нo вpeмя шлo, и стapилoсь, и глoxлo,
И, повoлoкoй paмы сepeбpя,
Зapя из сaдa oбдaвaлa стeклa
Кpoвaвыми слeзaми сeнтябpя.
Нo вpeмя шлo и стapилoсь. И pыxлый,
Кaк лeд, тpeщaл и тaял кpeсeл шeлк.
Вдpуг, гpoмкaя, зaпнулaсь ты и стиxлa,
И сoн, кaк oтзвук кoлoкoлa, смoлк.
Я пpoбудился. Был, кaк oсeнь, тeмeн
Paссвeт, и вeтep, удaляясь, нeс,
Кaк зa вoзoм бeгущий дoждь сoлoмин,
Гpяду бeгущиx пo нeбу бepeз.
1913 г.
-----
ЗИМНА НОЩ
Навя, навя, земя покри,
безбрежно беше.
Свещта на масата гори,
свещта гореше.
Като мушици в летен зной,
към пламък впити,
снежинките от двора с рой
стъкла облитат.
В прозорец пръски и стрели
студът лепеше.
Свещта на масата гори,
свещта гореше.
Таванът светъл блик тресе
и сенки просва;
накръст ръце, накръст нозе
съдби кръстосват.
С обувки две покой пълзи,
сред пода шляпат.
В светилник восъкът сълзи,
на рокля капе.
И в снежните мъгли дори
бял мрак сребреше.
Свещта на масата гори,
свещта гореше.
От ъгъла подухва с плам
и с жар съблазън
и като ангел вей крила
кръстообразно.
Във февруарски дни добри
безспир валеше;
свещта на масата гори,
свещта гореше.
ЗИМНЯЯ НОЧЬ
Мело, мело по всей земле
Во все пределы.
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
Как летом роем мошкара
Летит на пламя,
Слетались хлопья со двора
К оконной раме.
Метель лепила на стекле
Кружки и стрелы.
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
На озаренный потолок
Ложились тени,
Скрещенья рук, скрещенья ног,
Судьбы скрещенья.
И падали два башмачка
Со стуком на пол.
И воск слезами с ночника
На платье капал.
И все терялось в снежной мгле
Седой и белой.
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
На свечку дуло из угла,
И жар соблазна
Вздымал, как ангел, два крыла
Крестообразно.
Мело весь месяц в феврале,
И то и дело
Свеча горела на столе,
Свеча горела.
-----
СТРАШНА ПРИКАЗКА
Тук всичко ще се промени.
Градът ще се изправи.
Но детските тревожни дни
вовек не се забравят.
Не се забравя този страх,
браздил лицата страшно.
Ще трябва подлият ни враг
стократно да си плаща.
За нечовешкия обстрел
застига го ден Видов.
В душите ни кошмар е вплел,
във Витлеем бе Ирод.
В нов свят добро ще се реши.
Свидетел не остава.
Осакатените души
кошмара не забравят.
СТРАШНАЯ СКАЗКА
Все переменится вокруг.
Отстроится столица.
Детей разбуженных испуг
Вовеки не простится.
Не сможет позабыться страх,
Изборождавший лица.
Сторицей должен будет враг
За это поплатиться.
Запомнится его обстрел.
Сполна зачтется время,
Когда он делал, что хотел,
Как Ирод в Вифлееме.
Настанет новый, лучший век.
Исчезнут очевидцы.
Мученья маленьких калек
Не смогут позабыться.
1941 г.
-----
ПОБЕДИТЕЛЯТ
Спомнете си пресъхналото гърло,
когато дрънкаше ненавистта
и срещу нас крещяха сили върли
на изпитанията в есента.
Но бе пред зло преграда правотата,
тя вражите доспехи смело спря.
Твърд въплъти на Ленинград съдбата.
Пред погледите бе като стена.
И ето, че заветен миг настъпи:
обсадния кордон разкъса той.
Светът голям, в далечината струпан,
с възторг се вглежда към града-герой.
Велик е той! Какъв безсмъртен жребий!
В легендите звено верижно там!
От него на земята и в небето
изстрадан пътят е и изкован.
ПОБЕДИТЕЛЬ
Вы помните еще ту сухость в горле,
Когда, бряцая голой силой зла,
Навстречу нам горланили и перли
И осень шагом испытаний шла?
Но правота была такой оградой,
Которой уступал любой доспех.
Все воплотила участь Ленинграда.
Стеной стоял он на глазах у всех.
И вот пришло заветное мгновенье:
Он разорвал осадное кольцо.
И целый мир, столпившись в отдаленьи,
B восторге смотрит на его лицо.
Как он велик! Какой бессмертный жребий!
Как входит в цепь легенд его звено!
Все, что возможно на земле и небе,
Им вынесено и совершено.
1944 г.
-----
ХАМЛЕТ
Стихна шум. На сцената излизам.
Прислонен в декорния подход,
отзвучават от далеч и близо
случките на моя вял живот.
Върху мен тежи сумракът нощен
с хиляди бинокли на оси.
Ако е възможно, Аве Отче,
таз горчива чаша отнеси.
Твоят замисъл любим ми стана,
ролята поемам в тези дни.
Но сега се ниже друга драма,
строго този път ме уволни.
Но по сцени действията действат,
с неизбежен край е този път.
Сам съм, всичко е във фарисейство.
Тук живей, не в ширното отвъд.
ГАМЛЕТ
Гул затих. Я вышел на подмостки.
Прислонясь к дверному косяку,
Я ловлю в далеком отголоске,
Что случится на моем веку.
На меня наставлен сумрак ночи
Тысячью биноклей на оси.
Если только можно, Aвва Oтче,
Чашу эту мимо пронеси.
Я люблю Твой замысел упрямый
И играть согласен эту роль.
Но сейчас идет другая драма,
И на этот раз меня уволь.
Но продуман распорядок действий,
И неотвратим конец пути.
Я один, все тонет в фарисействе.
Жизнь прожить – не поле перейти.
1946 г.
-----
ИМПРОВИЗАЦИЯ
Аз ято клавиши хранех така
под шум на криле, на плясък и гракот.
Застанал на пръсти, протегнах ръка,
нощта под ръкава се триеше в лакът.
И бе тъмнина. Бе езерен свят
с вълни, развилняни от птиците ловки,
дошли да убиват, а не да умрат,
с кресливите, черните, здравите човки.
Бе някакъв вир. И бе тъмнина.
В гърнета среднощни катрани пламтяха.
На лодката дъното бе от вълна
оглозгано. Птиците с яд се гризяха.
В гръкляна на бент е сумракът излят
и птичето още е гладно и сиво,
гласят хищно самките, не да умрат,
кресливо рулади сред гърлото криво.
* Рулади – пасажи във вокалното изпълнение с бързо преливане на ниски и високи тонове.
ИМПРОВИЗАЦИЯ
Я клавишей стаю кормил с руки
Под хлопанье крыльев, плеск и клекот.
Я вытянул руки, я встал на носки,
Рукав завернулся, ночь терлась о локоть.
И было темно. И это был пруд
И волны. – И птиц из породы люблю вас,
Казалось, скорей умертвят, чем умрут
Крикливые, черные, крепкие клювы.
И это был пруд. И было темно.
Пылали кубышки с полуночным дегтем.
И было волною обглодано дно
У лодки. И грызлися птицы у локтя.
И ночь полоскалась в гортанях запруд,
Казалось, покамест птенец не накормлен,
И самки скорей умертвят, чем умрут
Рулады в крикливом, искривленном горле.
1915 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Не обичам хората, които са безразлични към истината.
* * *
Неуместно и ненавременно е само най-великото.
* * *
На нравственост учи вкусът, на вкус учи силата.
* * *
Нима когато обичат, унижават?
* * *
Колко хубаво е на света! Но защо от това винаги е тъй болезнено?
* * *
Човек се ражда, за да живее, а не да се готви за живота.
* * *
Главната беда, коренът на бъдещето зло, бе загубата на вярата в цената на собственото мнение.
* * *
Срещат се хора с талант. Но сега са популярни много различни кръжоци и обединения. Всяко стадно чувство е убежище за ненадареност, все едно дали е вярност към Соловьов, или към Кант, или към Маркс. Истината търсят само самотниците, скъсващи с всички, които не я обичат достатъчно.
* * *
Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш.
* * *
Принадлежността към даден модел е краят на човека, неговата присъда.
* * *
Колкото повече предметът на нашето обожание ни изглежда като жертва, толкова повече го обичаме.
* * *
С кого преминаха борбите му? Със самия себе си, със самия себе си.
* * *
Да се изживее животът – не е като да се мине през полето.
* * *
Спасението не е във верността към формите, а в освобождаването от тях.
* * *
Над силата на подлостта и злобата надделява духът на доброто.
* * *
Стараеш се за тяхното добро, а те те целят с нож в реброто.
* * *
Приказно е само обикновеното, когато го докосне ръката на гения.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Я не люблю людей, безразличных к истине.
* * *
Неуместно и несвоевременно только самое великое.
* * *
Нравственности учит вкус, вкусу же учит сила.
* * *
Разве когда любят, унижают?
* * *
Как хорошо на свете! Но почему от этого всегда так больно?
* * *
Человек рождается жить, а не готовиться к жизни.
* * *
Главной бедою, корнем будущего зла была утрата веры в цену собственного мнения.
* * *
Попадаются люди с талантом. Но сейчас очень в ходу разные кружки и объединения. Всякая стадность – прибежище неодарённости, всё равно верность ли это Соловьёву, или Канту, или Марксу. Истину ищут только одиночки и порывают со всеми, кто любит её недостаточно.
* * *
Будущее – это худшая из всех абстракций. Будущее никогда не приходит таким, каким его ждешь.
* * *
Принадлежность к типу есть конец человека, его осуждение.
* * *
Предмет нашего обожания тем больше кажется нам жертвою, чем более мы его любим.
* * *
С кем протекли его боренья? С самим собой, с самим собой.
* * *
Жизнь прожить – не поле перейти.
* * *
Спасение не в верности формам, а в освобождении от них.
* * *
Силу подлости и злобы одолеет дух добра.
* * *
Им стараешься добро, а они норовят тебе нож в ребро.
* * *
Сказочно только рядовое, когда его коснется рука гения.
---------------------------------------------
Борис Примеров
Руският поет и преводач Борис Примеров (Борис Терентьевич Примеров) е роден на 1 юли 1938 г. в с. Матвеев Курган, Ростовска област. Публикува поезия от 1961 г. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1968 г. Завършва Литературния институт „Максим Горки” през 1971 г. Автор е на стихосбирките „Синевой разбуженное слово” (1964 г.), „Некошеный дождь” (1967 г.), „Румянец года” (1971 г.), „Весенний гость” (1972 г.), „Наедине с родимым небом” (1972 г.), „Талая заря” (1974 г.), „Вечерние луга” (1983 г.), „След шмеля” (1988 г.), „Примеров Б. Т. Избранное” (1989 г.) и др. Самоубива се на 5 май 1995 г. в селището Переделкино, Московска област.
МОЛИТВА
Боже, закрилял съветска държава
да процъфти в дивна сила и слава,
Боже, надежди в Съветите дал,
Боже, с победи народ увенчал.
Боже, помилуй нас в смутните дни,
Боже, съветската власт ни върни!
С власт на тирани, от Тебе венчани,
крепна Русия сред подвизи бранни,
стана могъща, бе в мирния час
страх за врага ни и слава за нас.
Боже, помилуй ни в трудните дни,
Боже, Съветски съюз ни върни!
Руското име с позор е покрито,
царството в тъмен раздор е разбито.
С кръв е залята горката страна.
Боже, наш грях е и наша вина.
Каем се ние в горчивите дни.
Боже, онази държава върни!
От изкушения Ти избави ни,
към избавление път посочи ни.
Стене измъчен народът ни в грях,
гине под гнет на несгоди и страх.
Власт на лукавия изкорени,
Боже, империята съхрани!
МОЛИТВА
Боже, который Советской державе
Дал процвести в дивной силе и славе,
Боже, спасавший Советы от бед,
Боже, венчавший их громом побед.
Боже, помилуй нас в смутные дни,
Боже, Советскую власть нам верни!
Властью тиранов, Тобою венчанных,
Русь возвеличилась в подвигах бранных,
Стала могучею в мирных делах –
Нашим на славу, врагам же на страх.
Боже, помилуй нас в горькие дни,
Боже, Советский Союз нам верни!
Русское имя покрылось позором,
Царство растерзано тёмным раздором.
Кровью залита вся наша страна.
Боже, наш грех в том и наша вина.
Каемся мы в эти горькие дни.
Боже, державу былую верни!
Молим, избавь нас от искушенья
И укажи нам пути избавленья.
Стонет измученный грешный народ,
Гибнет под гнётом стыда и невзгод.
Боже, лукавого власть изжени,
Боже, Империю нам сохрани!
1994 г.
---------------------------------------------
Борис Ручьов
Руският поет Борис Ручьов (Борис Александрович Кривощёков/Ручьёв) е роден на 2/15 юни 1913 г. в гр. Троицк, Оренбургска губерния. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Красный Курган” през 1925 г. Участва в строителството на гр. Магнитогорск (от 1930 г.), публикува активно в издания като в. „Пролетарская мысль”, в. „Комсомолец”, сп. „Штурм” и др., литературен сътрудник е на в. „Магнитогорский комсомолец” (1931 г.), делегат е на конгреса на Съюза на писателите на СССР от 1934 г. През 1937 г. е арестуван по клеветническо обвинение в контрареволюционен заговор, през 1938 г. е осъден на 10 години, които прекарва в лагерите на ГУЛАГ в Крайния север. След 1949 г. работи като бригадир на хамали, стоковед и счетоводител. През 1956 г. е реабилитиран и членството му в Съюза на писателите е възстановено. Автор е на близо 30 стихосбирки, сред които „Вторая родина” (1933 г.), „Лирика” (1958 г.), „Невидимка” (1958 г.), „Красное солнышко” (1960 г.), „Стихи и поэмы” (1963 г.), „Любава” (1963 г.), „Магнит-гора” (1964 г.), „Поэмы. 1933-1962” (1967 г.), „Стихотворения” (1967 г.), „Проводы Валентины” (1967 г.), „Избранное” (1969 г.) и др. Умира на 24 октомври 1973 г. в Магнитогорск, Челябинска област.
НА ЕЗЕРОТО
Олюля се къщурка на хълма,
в езерото тръстика влетя,
вишнев изгрев в простора покълва,
на прозорци бродира цветя.
Под върхарите слънце лудува,
езерото вълници зове –
как добре ми е сутрин да плувам
с връхлетели добри ветрове.
Слънце мята загари далечни,
леят степите цветно хоро,
а вълните с пожарища течни
върху борда изливат сребро.
НА ОЗЕРЕ
Покачнулася хата на взгорье
В камышовых ресницах озер,
Утром ясным вишневые зори
Вышивают на окнах узор.
Под горою серебряной плавью
Гладят волны озерный покров –
Хорошо этим утром мне плавать
Под налетами легких ветров.
Пляшет солнце лучистым загаром,
Льются степи узорным ковром,
Бьются волны расплавленной гарью
О борта отливным серебром.
1928 г.
---------------------------------------------
Борис Сиротин
Руският поет, писател и преводач Борис Сиротин (Борис Зиновьевич Сиротин) е роден на 5 февруари 1934 г. в с. Новочеркаск, Оренбургска област. Завършва Селскостопанския институт в гр. Саранск. Първите му поетични публикации са във в. „Молодой ленинец” през 1955 г. Публикува стихове и повести в издания като „Наш современник”, „Москва”, „Юность”, „Новый мир”, „Антология русского лиризма”, „Благовест”, „Октябрь”, „Странник” и др. Автор е на над 20 книги с преводна поезия от езиците на народите на СССР и на над 30 стихосбирки, сред които „Сколько света в мире!” (1961 г.), „Подарок” (1961 г.), „Снежный эскадрон” (1963 г.), „Добрая зима” (1965 г.), „Дыхание” (1965 г.), „Составленье мира” (1968 г.), „Огонь и хлеб” (1969 г.), „Разговор с великой равниной” (1972 г.), „Среди людей” (1974 г.), „Главный праздник” (1976 г.), „Большие дни” (1978 г.), „Зимняя повесть” (1980 г.), „Ночные кони” (1980 г.), „Русские зимы” (1982 г.), „Вечерний поклон” (1982 г.), „Люблю невзначай и навек” (1984 г.), „Каменная чаша” (1986 г.), „Родное имя” (1987 г.), „Живи, человек” (1987 г.), „Простерлось поле Куликово” (1989 г.), „Происшествие в новом городе” (1989 г.), „Голос далекий” (1992 г.), „Сегодня и вчера” (1993 г.), „Я о любви единственной своей” (1998 г.), „Пробуждение в январе” (2000 г.), на автобиографични повести като „Страдания молодого и ветреного” (2000 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Носител е на много литературни награди. Живее в гр. Самара.
ПРЕБИВАВАМ В ЕВРОПА
Пребивавам в Европа, обаче
не забравям за знака казачи,
в азиатските степи роден,
като репей забил се за мен.
Зов от този космически пролив,
песен в тъжните шири отпред...
Руска воля надвива неволя,
хлябът степен – по-сладък от мед.
Нийде никога няма да ида,
Бог е тъй милостив! Аз не знам
как французин и немец ще видят
мойто странно пристигане там?
Полудив край в следите ми цвили,
на ревера ми тъмен качен,
този репей е бял карамфил и
мятат огън бодлите към мен.
Преживяваме тук всекидневно
под завета на бащин чертог,
под стрелите на Божия гневност
и под тежката ласка на Бог.
ПРОЖИВАЮ В ЕВРОПЕ
Проживаю в Европе, однако
Не хочу избавляться от знака
Азиатских колючих степей –
Прицепился ко мне, как репей.
Зов космических этих раздолий,
Песнь трагических этих пространств...
Воля русская пуще неволи,
Хлеб степной слаще вычурных яств.
Никогда никуда не уеду,
Бог не выдаст – свинья и не съест,
Да и нужен ли немцу-соседу
Иль французу мой странный приезд?
Ведь за мной дышит край полудикий,
И на лацкане темном моем
Тот репей вместо белой гвоздики
Полыхает колючим огнем.
Здесь, под кроною Отчего Древа,
Проживем – ничего, ничего! –
И под стрелами Божьего гнева,
И под тяжестью ласки Его.
---------------------------------------------
Борис Слуцкий
Руският поет, писател и преводач Борис Слуцки (Борис Абрамович Слуцкий) е роден на 7 май 1919 г. в гр. Славянск, Донецка област. Завършва едновременно Московския юридически институт и Литературния институт „Максим Горки” (1941 г.). Първите му отпечатани стихове са от 1941 г. в сп. „Октябрь”. Участник е във Великата отечествена война, където е раняван. Публикува поезия, мемоарна проза и радиопиеси в издания и сборници като „Литературная газета”, „Знамя”, „Акцент”, „Советская потаенная муза” и др. Превежда поезия от езика идиш, издава сборника „Поэты Израиля” (1963 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1957 г.). Автор е на стихосбирките „Память” (1956 г.), „Время” (1959 г.), „Сегодня и вчера” (1963 г.), „Работа” (1964 г.), „Память. Избранное” (1965 г.), „Современные истории” (1969 г.), „Годовая стрелка” (1971 г.), „Доброта дня” (1973 г.), „Продленный полдень” (1975 г.), „Неоконченные споры” (1978 г.), „Избранное” (1980 г.), „Сроки” (1984 г.) и др. Умира на 23 февруари 1986 г. в гр. Тула.
СЪВЕСТТА
Повест стара за съвест започва.
Вечна тема е нейната власт.
Но понякога с морна отсрочка
съвестта глухо скрита е в нас.
В глъбините душевни невинна,
в битието ни съдник е твърд.
Тя е двойник на хемоглобина –
трудно с нея, без нея е смърт.
Давим нейния глас с алкохоли,
славим, мъмрим, разсичаме, колим,
но издържа на бой и товар,
на разчупване, късане, ръчкане,
и остригвана, бита, измъчвана,
тя не губи от своята жар.
СОВЕСТЬ
Начинается повесть про совесть.
Это очень старый рассказ.
Временами, едва высовываясь,
совесть глухо упрятана в нас.
Погруженная в наши глубины,
контролирует все бытие.
Что-то вроде гемоглобина.
Трудно с ней, нельзя без нее.
Заглушаем ее алкоголем,
тешем, пилим, рубим и колем,
но она на распил, на распыл,
на разлом, на разрыв испытана,
брита, стрижена, бита, пытана,
все равно не утратила пыл.
-----
МЪЛЧАЛИВИЯТ ВОЙ
С лова на вълци се приключи, знам,
но вълците лова си продължават.
Те засега пред дуло не застават,
но има още ъгълчета там,
където в сянка вълчи свят расте,
вълчетата под вълче слънце тичат.
Тренират тихо за лова си те,
„Дечица с нюх!” – споделя вълк с вълчица.
Статистиката сочи, че до крак
изтребено е вълчето котило.
Но има още много пущинак,
където вълци вият. Мълчаливо.
МОЛЧАЛИВЫЙ ВОЙ
Закончена охота на волков,
но волки не закончили охоты.
Им рисковать покуда неохота,
но есть еще немало уголков,
где у самой истории в тени
на волчьем солнце греются волчата.
Тихонько тренируются они,
и волк волчице молвит: – Ну и чада! –
В статистике всё волчье – до нуля
доведено. Истреблено всё волчье.
Но есть еще обширные поля,
чащобы есть, где волки воют. Молча.
1956 г.
-----
Е, И КАКВО
Е, и какво, дълга си върнах в срока –
платих аз на живота за урока.
Съвет, от мен нетърсен, бе ми дал,
но разплатих се, без да му дотягам,
и въпреки че бях напъхан в кал,
измих се и безспирно бягам.
Последен шанс за важни доброти.
Последен ден да укрепиш таз дига.
Уви, до истината стигаш ти,
когато вече крак над бездната повдигаш.
НУ ЧТО ЖЕ
Ну что же, я в положенные сроки
расчёлся с жизнью за её уроки.
Она мне их давала, не спросясь,
но я, не кочевряжась, расплатился
и, сколько мордой ни совали в грязь,
отмылся и в бега пустился.
Последний шанс значительней иных.
Последний день меняет в жизни много.
Как жалко то, что в истину проник,
когда над бездною уже заносишь ногу.
---------------------------------------------
Борис Смоленский
Руският поет и преводач Борис Смоленски (Борис Моисеевич Смоленский) е роден на 24 юли 1921 г. в гр. Новохоперск, Воронежка област. Син е на известния журналист Мойсей Смоленски, безследно изчезнал след арестуването му през 1937 г. Учи в Института по воден транспорт. Автор е на балади, стихове за любовта и стихове за войната, но приживе не е публикувал нито едно свое стихотворение. Учил испански език, превежда голяма част от творчеството на Лорка. На 16 ноември 1941 г. поетът загива на Карелския фронт във Великата отечествена война. Повечето от стиховете му са изгубени. Негова поезия е включена в сборниците „Имена на поверке” (1963 г.) и „Советские поэты, павшие на Великой Отечественной войне” (1965 г.). Посмъртно излизат книгите с негови стихове и преводи „Стихи” (1976 г.) и „Моя песня бредет по свету” (2009 г.).
ЦЯЛА ВЕЧЕР АЗ ДНЕС ГОВОРЯ
Цяла вечер аз днес говоря,
в дим тютюнев задъхан, страдам
с мисли тъжни за някакви хора,
умрели много млади,
които сутрин или нощем бързо,
неочаквано и неумело
са умирали, без ред неравен да довършат –
недолюбили,
недоизказали се,
неживели...
Я СЕГОДНЯ ВЕСЬ ВЕЧЕР БУДУ
Я сегодня весь вечер буду,
Задыхаясь в табачном дыме,
Мучиться мыслями о каких-то людях,
Умерших очень молодыми,
Которые на заре или ночью
Неожиданно и неумело
Умирали, не дописав неровных строчек,
Не долюбив,
Не досказав,
Не доделав...
-----
СКИТА ВЯТЪР НА РАЗСЪМВАНЕ ПО ПЪТЯ
Скита вятър на разсъмване по пътя,
буди вятърът листа, треви, земи,
духа вятърът, като от рог е тътен,
брули се гора, река се задими.
Сякаш син ездач е, привечер се мята,
над реката вихри с гърлест рог гърмят –
скита вятър – първи вятър на зората,
скита вятърът на утрото без път.
БРОДИТ ВЕТЕР НА РАССВЕТЕ ПО ДОРОГАМ
Бродит ветер на рассвете по дорогам,
Будит ветер листья, травы, облака,
Дунул ветер, разнеслись раскаты рога,
Вздрогнул лес, и задымилася река.
Синим всадником промчится ранний вечер,
Пророкочет над рекой горластый рог, –
Бродит ветер – первый ветер на рассвете,
Бродит ветер на рассвете без дорог.
1938 г.
-----
ЕКСПРЕСЪТ ВИЕ, МРАЧЕН И ОТЧАЯН
Експресът ми вие, отчаян и мрачен,
искри до звездите разлял,
по теб се задъхвам, загледан към здрача,
в прозореца чело допрял.
Сърцето ще мине през митници много,
макар и на риба сред мрежа с копнеж.
И книга ще шепне, ветрец ще помогне,
и време ще мине, и ще разбереш.
ЭКСПРЕСС ЗАВЫВАЕТ, УГРЮМ И ОТЧАЯН
Экспресс завывает, угрюм и отчаян,
Чтоб искры до звезд дотряхнуть,
А я по тебе задыхаюсь ночами
И лбом прижимаюсь к окну.
И сердце пройдет через сотню таможен,
Хоть бьется как рыба, попав в перемет.
И книга расскажет, и ветер поможет,
И время покажет, и спутник поймет.
1939 г.
---------------------------------------------
Борис Тимофеев-Еропкин
Руският поет, писател, публицист и преводач Борис Тимофеев (Борис Николаевич Тимофеев-Еропкин) е роден на 10/22 юли 1899 г. в Москва. Завършва Ленинградския университет (1924 г.). Първите му поетични публикации са от 1919 г., когато е приет във Всерусийския съюз на поетите. Работил е като адвокат, като сътрудник на руската телеграфна агенция РОСТА и организатор в ленинградското творческо обединение „Боевой карандаш”. Негови са текстовете на десетки популярни романси като „Караван”, „Младость”, „Мне бесконечно жаль”, „Мы оба лжем”, „Огни заката”, „Совсем чужие”, „Эй, друг-гитара!”, „Я старше вас” и др. Автор е на над 15 книги, сред които стихосбирките „Календы” (1921 г.), „За культурное колхозное село” (1934 г.), „Что должен знать лесоруб о своем здоровье” (1934 г.), „Сатира и юмор в поэзии народов Советского Союза” (1951 г.), „Сатирические стихи” (1956 г.), „Басни” (1958 г.), „Правильно ли мы говорим?” (1960 г.), „Сокращение строптивой” (1962 г.) и др. Умира на 6 октомври 1963 г. в Ленинград.
ПОД ПРОЗОРЕЦА ЦЪФТЯТ ЧЕРЕШИТЕ
Под прозореца цъфтят черешите,
клонките разстилат нежна мощ;
край реката глас познат посреща ни,
славеите пеят цяла нощ.
Край реката глас познат посреща ни,
славеите пеят цяла нощ.
Ех, ти песен, славеева песничке,
как душата ми превземаш ти;
щом към любовта върви пътечката,
не бави се, стигай висоти.
Щом към любовта върви пътечката,
не бави се, стигай висоти.
Стигнеш ли, щастливи ще са срещите
от любов, прегръдки и разкош;
нека разлюляват цвят черешите,
славеи да пеят цяла нощ.
Нека разлюляват цвят черешите,
славеи да пеят цяла нощ.
ПОД ОКНОМ ЧЕРЁМУХА КОЛЫШЕТСЯ
Под окном черёмуха колышется
Опуская лепестки свои;
За рекой знакомый голос слышится,
Да поют всю ночку соловьи.
За рекой знакомый голос слышится,
Да поют всю ночку соловьи.
Ах ты песня, песня соловьиная,
До чего ж ты за душу берешь,
Ведь к любви ведет дорожка длинная,
Чуть отстал – и вовсе не дойдешь.
Ведь к любви ведет дорожка длинная,
Чуть отстал – и вовсе не дойдешь.
А дойдешь, от счастья не надышишься,
От объятий жарких, от любви;
Пусть тогда черемуха колышется
И поют всю ночку соловьи.
Пусть тогда черёмуха колышется
И поют всю ночку соловьи.
---------------------------------------------
Борис Чичибабин
Руският поет Борис Чичибабин (Борис Алексеевич Полушин/ Чичибабин) е роден на 9 януари 1923 г. в гр. Кременчуг, Полтавска област. Публикува стихове от ученическите си години. През 1940 г. постъпва в историческия факултет на Харковския държавен университет, по време на войната служи в Закавказието, а през 1945 г. продължава образованието си във филологическия факултет на ХДУ, но през 1946 г. е арестуван с обвинение за антидържавни прояви и до 1951 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ в Кировска област. След освобождаването му работи като счетоводител, от 1964 до 1966 г. ръководи литературна студия, която обаче е закрита по идеологически съображения. Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.), но през 1973 г., след като издава смел самиздатски поетичен сборник, е изключен от творческия съюз и 15 години над името му тегне мълчание. До перестройката стиховете му се преписват на ръка и се издават само на Запад. Автор е на стихосбирките „Мороз и солнце” (1963 г.), „Молодость” (1963 г.), „Гармония” (1965 г.), „Плывет Аврора” (1968 г.), „Колокол” (1989 г.), „Мои шестидесятые” (1990 г.), „82 сонета + 28 стихотворений о любви” (1994 г.), „Цветение картошки” (1994 г.), „В стихах и прозе” (1995 г.) и др. Умира на 15 декември 1994 г. в гр. Харков, Украйна.
СВАЛИ ОТ МЕН УМОРА, МАЙКО СМЪРТ
Свали от мен умора, майко Смърт.
Не моля за награда за труда си,
но хлад и дрямка изпрати некъси
на мойто тяло, дълго като прът.
Тъй уморен съм! Плача за покой.
Едва три часа нощем за утеха
пристига сън, томителен и крехък,
желание за смърт ми носи той.
Аз книгата на злото не чета,
а книгата на благото прелистих.
О, майко Смърт, умората изчиствай,
завий в премяна слаба голота.
Обледени челото и гръдта,
да си отдъхна светло, непробудно.
Тъй уморен съм! Бе ми много трудно
от раждането ми до вечерта.
Аз вярвах на духа с безумна стръв,
аз Бога виках – и се срещах с ада,
а тялото в конвулсии изпада
и от носа ми нощем руйва кръв.
И само в стиховете търся твърд,
обаче колко бъдеще ще случат?
Тъй уморен съм! Като роб и куче.
Свали от мен умора, майко Смърт!
СНИМИ С МЕНЯ УСТАЛОСТЬ, МАТЕРЬ СМЕРТЬ
Сними с меня усталость, матерь Смерть.
Я не прошу награды за работу,
Но ниспошли осту;ду и дремо;ту
На моё тело, длинное как жердь.
Я так устал. Мне стало всё равно.
Ко мне всего на три часа из суток
Приходит сон, томителен и чу;ток,
И в сон желанье смерти вселено.
Мне книгу зла читать невмоготу,
А книга блага вся перелисталась.
О, матерь Смерть, сними с меня усталость,
Покрой рядно;м худую наготу.
На лоб и грудь дохни своим ледком,
Дай отдохнуть светло и безпробудно.
Я так устал. Мне сроду было трудно,
Что все;м другим привычно и легко.
Я верил в дух, безумен и упрям,
Я Бога звал и видел ад воочью –
И рвётся тело в судорогах ночью,
И кровь из носу хлещет по утрам.
Одним стихам вовек не потускнеть,
Да сколько их останется, однако.
Я так устал, как раб или собака,
Сними с меня усталость, матерь Смерть.
1966 г.
-----
ПЛАЧ ЗА ИЗГУБЕНАТА РОДИНА
Съдбата не виниш, сломен:
„Къде са дълг и чест!”
Което бе родина с мен,
това го няма днес.
Аз плача не за нея, там
в безхрамово било
наречена от съдник ням
империя на зло,
а за вековен отглас наш,
снежил в душите свод,
за чийто хоризонт градящ
отдавахме живот.
От студ към адска жар бе то
душата гола в плен:
живях с родината – защо
от нея бях лишен?
Кой дявол дните ни върти
и съблазни страна?
Пространства родни съкрати
и горди времена.
Тя тайно мигом в мрачен ден
изчезна като дим
и не можахме с нея в плен
дори да се простим.
Че вече няма я, влетя
съмнението, но
родината е майка – тя
и ние сме едно...
В снега й смееше се смърт,
с коса на рамо пак,
ломила нефт и руда в твърд,
поила ни с първак.
Осъждаха я млад и стар,
и бард, и княз, и враг,
проклинаха, но сяха жар:
без нея няма как.
Кълнящият не беше сляп,
в душа вината впи
и яде украински хляб,
молдовско вино пи.
Тя ме осмиваше сама,
но – любовта си знай –
аз се завръщах у дома
след всеки неин край.
И с близки мисли бяха в сглоб
Баку и Ереван,
където поверявах лоб
сред дебри и тамян.
Просторния и топъл бряг
заля пиян погром...
Сега съм кръгъл аз сирак –
без майка и без дом.
От век на век, от род на род
венци и племена
събрал бе Бог в един народ,
но божи враг вилня.
Деца на чужда сме вина
в гръмовен век безлик
и тоз народ, и таз страна
изчезнаха за миг.
Космическият огън в нас
умря. Без взор и слух
ний пропиляхме свойта власт
и поругахме дух.
Потъват в бездна висоти
и Божата дъга...
Родил си се в родина ти,
изчезнала сега.
ПЛАЧ ПО УТРАЧЕННОЙ РОДИНЕ
Судьбе не крикнешь: „Чур-чура,
не мне держать ответ!”
Что было родиной вчера,
того сегодня нет.
Я плачу в мире не о той,
которую не зря
назвали, споря с немотой,
империею зла,
но о другой, стовековой,
чей звон в душе снежист,
всегда грядущей, за кого
мы отдавали жизнь.
С мороза душу в адский жар
впихнули голышом:
я с родины не уезжал –
за что ж ее лишен?
Какой нас дьявол ввел в соблазн
и мы-то кто при нем?
Но в мире нет ее пространств
и нет ее времен.
Исчезла вдруг с лица земли
тайком в один из дней,
а мы, как надо, не смогли
и попрощаться с ней.
Что больше нет ее, понять
живому не дано:
ведь родина – она как мать,
она и мы – одно...
В ее снегах смеялась смерть
с косою за плечом
и, отобрав руду и нефть,
поила первачом.
Ее судили стар и мал,
и барды, и князья,
но, проклиная, каждый знал,
что без нее нельзя.
И тот, кто клял, душою креп
и прозревал вину,
и рад был украинский хлеб
молдавскому вину.
Она глумилась надо мной,
но, как вела любовь,
я приезжал к себе домой
в ее конец любой.
В ней были думами близки
Баку и Ереван,
где я вверял свои виски
пахучим деревам.
Ее просторов широта
была спиртов пьяней...
Теперь я круглый сирота –
по маме и по ней.
Из века в век, из рода в род
венцы ее племен
Бог собирал в один народ,
но божий враг силен.
И, чьи мы дочки и сыны
во тьме глухих годин,
того народа, той страны
не стало в миг один.
При нас космический костер
беспомощно потух.
Мы просвистали свой простор,
проматерили дух.
К нам обернулась бездной высь,
и меркнет Божий свет...
Мы в той отчизне родились,
которой больше нет.
1992 г.
---------------------------------------------
Булат Окуджава
Булат Окуджава (Булат Шалвович Окуджава) е руски поет, писател и бард. Има грузински произход. Роден е на 9 май 1924 г. в Москва. По време на сталинските репресии през 1937 г. баща му е обвинен в шпионаж и е екзекутиран, а майка му е интернирана за 18 години в ГУЛАГ. През 1941 г. Окуджава се записва доброволец в Червената армия и участва в сраженията. След войната завършва филология в Тбилиския университет. Работи в издателство „Млада гвардия” и в сп. „Литературная газета”. Автор е на сборниците с песни и стихове „Март великодушный” (1967 г.), „Арбат, мой Арбат” (1976 г.), „Стихотворения” (1984 г.), „Избранное” (1989 г.), „Посвящается вам” (1988 г.), „Милости судьбы” (1993 г.), „Зал ожидания” (1996 г.), „Чаепитие на Арбате” (1996 г.) и др. и на историческите романи „Бедный Авросимов” (1969 г.), „Похождения Шипова, или Старинный водевиль” (1970 г.), „Путешествие дилетантов” (1976-1978 г.), „Свидание с Бонапартом” (1983 г.), „Упразднённый театр” (1993 г.). Умира на 12 юни 1997 г. във френския град Кламар.
ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ
Из филма „Бялото слънце на пустинята”
Ваше благородие,
госпожа Раздяла,
ние с теб роднини сме* –
пак си флаг развяла.
Писъмцето в плика
бързо прочети;
щом смъртта ме вика,
любовта блести.
Ваше благородие,
госпожа Чужбина,
ти прегръдки горестни
без любов отмина.
В ласкавите мрежи
ти не ме зови;
смърт не ме заглежда,
но любов върви.
Ваше благородие,
госпожа Сполука,
ти към някой волна си,
а за друг си мъка.
В изстрел с девет грама
не отправяй зов,
щом смъртта я няма,
чака ме любов.
Ваше благородие,
госпожа Победа,
мойта песен може би
към живота гледа.
Престанете, дяволи,
страшния рефрен!
Щом смъртта я няма,
любовта е с мен...
ВАШЕ БЛАГОРОДИЕ
Ваше благородие, госпожа разлука,
Мы с тобой родня давно*, вот какая штука,
Письмецо в конверте погоди не рви.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
Ваше благородие, госпожа чужбина.
Жарко обнимала ты, да только не любила.
В ласковые сети, постой, не лови.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
Ваше благородие, госпожа удача.
Для кого ты добрая, а кому иначе.
Девять граммов в сердце, постой, не зови.
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
Ваше благородие, госпожа победа.
Значит моя песенка до конца не спета.
Перестаньте черти клясться на крови!
Не везет мне в смерти, повезет в любви.
* Вариант: „...мне с тобою холодно...” – „...в стУд нечУт ме гОниш ти...”.
-----
МОЛИТВА
Щом още земята ни светла е, щом още е ярък ден,
Господи мой, дай ти всекиму да не е от нищо лишен:
ум дай в главата на мъдрия, на плахия кон да дадем,
дай пари на щастливия... И не забравяй за мен.
Щом още земята ни ведра е, Господи, в твоя е власт –
на властника дай влияние, да се навластва в сласт,
дай почивка на щедрия до края на този ден.
Каин дари с разкаяние... И не забравяй за мен.
Аз зная: ти всичко можеш, че мъдър си вярвам докрай,
тъй вярва убитият воин, че с подвига чака го рай,
тъй всяко ухо почита Божия плам незрим,
тъй вярваме ние самите, незнаейки що творим!
Господи, мой Боже, зеленооки мой,
щом може Земята тревожно да търси размах и покой,
щом още в гръдта й са жарки време и огън свещен,
дай ти на всички по-малко... И не забравай за мен.
Дай ти на всички по-малко... И не забравай за мен!
МОЛИТВА
Пока Земля еще вертится, пока еще ярок свет,
Господи, дай же Ты каждому, чего у него нет:
Мудрому дай голову, трусливому дай коня,
Дай счастливому денег... И не забудь про меня.
Пока Земля еще вертится, Господи, – Твоя власть! –
Дай рвущемуся к власти навластвоваться всласть,
Дай передышку щедрому хоть до исхода дня.
Каину дай раскаянье... И не забудь про меня.
Я знаю: Ты все умеешь, Я верую в мудрость Твою,
Как верит солдат убитый, что он проживает в раю,
Как верит каждое ухо тихим речам Твоим,
Как веруем и мы сами, не ведая, что творим!
Господи, мой Боже, зеленоглазый мой,
Пока Земля еще вертится, И это ей странно самой,
Пока еще хватает времени и огня,
Дай же Ты всем понемногу... И не забудь про меня.
Дай же Ты всем понемногу... И не забудь про меня!
1963 г.
-----
ДОВИЖДАНЕ, МОМЧЕТА
Ах, война, ти какво си направила:
стихна в двора ни шум многолик,
там игрите момчета оставиха
и пораснаха само за миг,
те за малко на прага се мярнаха
и войник след войник се тълпят...
Хей, момчета, довиждане! Малчики,
живи вий се върнете назад!
Не страхливо, бъдете изправени,
не жалете гранати за гад,
не щадете и себе си, само че
живи вий се върнете назад!
Ах, война, ти какво си направила:
вместо сватби – раздели и прах.
Бели рокли девойките дадоха
на сестричките – дар срещу страх.
Вий с ботуши ще трябва да тичате!
Под пагон със зелено крило...
На клюкарите плюйте, момичета,
ще разчистим невежото зло.
Нека дрънкат за пътя ви, милички,
че войната за вас е парад...
Хей, девойки, довиждане! Девочки,
живи вий се върнете назад!
ДО СВИДАНИЯ, МАЛЬЧИКИ
Ах, война, что ж ты сделала, подлая:
стали тихими наши дворы,
наши мальчики головы подняли –
повзрослели они до поры,
на пороге едва помаячили
и ушли, за солдатом – солдат...
До свидания, мальчики! Мальчики,
постарайтесь вернуться назад.
Нет, не прячьтесь вы, будьте высокими,
не жалейте ни пуль, ни гранат
и себя не щадите, и все-таки
постарайтесь вернуться назад.
Ах, война, что ж ты, подлая, сделала:
вместо свадеб – разлуки и дым,
наши девочки платьица белые
раздарили сестренкам своим.
Сапоги – ну куда от них денешься?
Да зеленые крылья погон...
Вы наплюйте на сплетников, девочки.
Мы сведем с ними счеты потом.
Пусть болтают, что верить вам не во что,
что идете войной наугад...
До свидания, девочки! Девочки,
постарайтесь вернуться назад.
1958 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Когато ми се стори, че съм гениален, аз отивам да мия съдовете.
* * *
Двете вечни приятелки – любов и раздяла, не ходят една без друга.
* * *
Понякога ми се иска да крещя, но доброто възпитание не ми позволява.
* * *
Дилетанщината е добра само в любовта.
* * *
Животът е по-дълъг от надеждата, но по-кратък от любовта.
* * *
Моя родино – мой последен дом, всички твои грехове ще поема върху себе си.
* * *
Не трупайте запаси от любов и добрина.
* * *
Чувството за мярка и чувството за отговорност не са присъщи на посредствеността. Сладостта от жертвата и горчивината от вината също не са й присъщи и дадени.
* * *
Щастлив е домът, където звуците на цигулката ни съветват по пътя и вселяват в нас надежда.
* * *
Хората, възпитани в празна и безсмислена развлекателност, няма да приемат поезията на Висоцки; неумеещите да мислят самостоятелно няма да оценят неговия сарказъм и неговата ирония; равнодушните към всичко, освен към личните си проблеми, няма да разберат неговата тревога и болка.
* * *
По улицата се движеше тролей. Отпред вървеше жена. И всички мъже в тролея не откъсваха очи от нея. Тролеят прелетя покрай нея. Изпревари жената. Но всички мъже в тролея дълго гледаха след нея. И само водачът на тролея не извърна глава. Нали трябва поне някой през цялото време да гледа напред.
* * *
Мигновено е словото. Кратък е животът. Къде се помества човек? Как, кога и в какво затънтено място разцъфват розите на неговата душа? Как се изхитрява да успее своето да премълчи и своето да изпее, по планетата да се размножи, да превърне гнева в милост?
* * *
Музиката укрепва въздействието на поезията. И кръгът на заинтересованите от нея нараства, поезията се разпространява по-широко. Поезията с акомпанимент стана противовес на развлекателната естрадна песен, на бездуховното изкуство, на имитацията на чувства. Тя се пише от мислещи хора за мислещи хора. Кой от фанатичните поклонници на сегашните естрадни кумири вниква в смисъла на думите, които те пеят? Произнесете болшинството от широкоизвестните куплети без музика – и откровената пошлост ще порази вашия слух. Та това е кич, това е сурогат.
* * *
Не в друг, а в себе си побеждавайте врага, а когато успеете, няма да се налага повече да се правите на глупак – ето че ще станете човек.
* * *
Чувството за собствено достойнство – това просто е портрет на любовта.
* * *
Минаваха столетията по Русия, биеше барабанът на надеждата. Не мечовете косиха хората, а славата, златото, лъжата.
* * *
Мелодията, като дъжд случаен, гърми и броди между хората.
* * *
Да се хванем за ръце, приятели, за да не пропаднем поединично.
* * *
От измислицата може да се построи дом, може да се организира празник в него, но твоето щастие не може да се построи и подреди върху чуждото нещастие.
* * *
Всичко свършва в срок. Стига излишна кръв! Родът човешки нали не е захар: може би няма да се разтопи.
* * *
Каквото и да е там, както и да е там и на каквото и да ни е учил животът, в нашия свят цената за любовта и за ласките отново подскача високо.
* * *
Всички искат нещо да стане и всички се страхуват да не би да стане нещо.
* * *
Най-добрите времена са тези, които могат да настъпят, но кой знае защо никога нестъпват.
* * *
Не опитвай този мед: в него има лъжичка катран. Което не си заработил – не го искай. Не плюй в кладенеца. Не се надувай. До лакътя има само няколко сантиметра – опитай да го захапеш.
* * *
Златото по-изпъква върху черно, музиката е по-звънлива през нощта.
* * *
Свята наука е да се чуват един друг.
* * *
И за черни дни в бъдещето не спестявайте милосърдие.
* * *
От предопределеното свише също трябва да умееш да си отдъхваш.
* * *
Ние сами си съчиняваме и песните, и съдбите, и горко му на този, който ни постави на място не навреме.
* * *
Хайде да живеем, отнасяйки се снизходително един към друг за всичко – още повече, че животът е толкова кратък.
* * *
Не обещавайте на младата девица любов вечна на земята.
* * *
И приятелите си ще призова, и за любов сърцето си ще настроя. А иначе защо на тази вечна земя живея.
* * *
Световният опит сочи, че царствата загиват не поради тежък живот или страшни страдания. А загиват, защото хората вече не уважават царството си.
* * *
О, да бяха помислите чисти! А всичко останало ще се нареди.
* * *
За мен минутата без теб е като столетие. Но цял век е като миг, когато съм с теб.
* * *
Ако имаше два живота, единият можеше да се посвети на напразни съжаления и скръб. Но той е един.
* * *
Колкото по-дълго живеем, толкова годините са по-къси, толкова по-сладък е гласът на приятелите.
* * *
Благородството – това не е звание, не е злато, не е положение в света, а светлина в кръвта.
* * *
Както умеех, така и живях, а природата не познава безгрешни.
* * *
Аз съм направил много глупости, впрочем, като всеки нормален човек.
* * *
Не е страшно да се умира, страшно е да не се живее.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Когда я кажусь себе гениальным, я иду мыть посуду.
* * *
Две вечных подруги – любовь и разлука не ходят одна без другой.
* * *
Иногда хочется кричать, да хорошее воспитание не позволяет.
* * *
Дилетантизм хорош только в любви.
* * *
Жизнь длиннее, чем надежда, но короче, чем любовь.
* * *
Моя Родина – мой последний дом, все грехи твои на себя возьму.
* * *
Не делайте запасов из любви и доброты.
* * *
Чувство меры и чувство ответственности не присущи посредственности. Сладость жертвы и горечь вины им тоже не свойственны и не даны.
* * *
Счастлив дом, где звуки скрипки наставляют нас на путьи вселяют в нас надежды.
* * *
Люди, воспитанные на пустой, бездумной развлекательности, поэзии Высоцкого не примут; не умеющие самостоятельно мыслить, его сарказма, его иронии не оценят; равнодушные ко всему, кроме личных проблем, тревоги и боли его не поймут.
* * *
Шел троллейбус по улице. Женщина шла впереди. И все мужчины в троллейбусе глаз не сводили с нее. Троллейбус промчался мимо. Женщину он обогнал. Но все мужчины в троллейбусе долго смотрели ей вслед. И только водитель троллейбуса он головой не вертел. Ведь должен хотя бы кто-нибудь все время смотреть вперед!
* * *
Мгновенно слово. Короток век. Где ж умещается человек? Как, и когда, и в какой глуши распускаются розы его души? Как умудряется он успеть свое промолчать и свое пропеть, по планете просеменить, гнев на милость переменить?
* * *
Музыка укрепляет воздействие поэзии. И круг интересующихся ею разрастается, поэзия расходится шире. Поэзия под аккомпанемент стала противовесом развлекательной эстрадной песне, бездуховному искусству, имитации чувств. Она писалась думающими людьми для думающих людей. Кто из фанатичных поклонников нынешних эстрадных кумиров вникает в смысл тех слов, что они поют? Произнесите большинство широко известных куплетов без музыки – и откровенная пошлость резанет ваш слух. А ведь этот кич, этот суррогат.
* * *
Не в другом, а в себе побеждайте врага, а когда преуспеете в этом, не придётся уж больше валять дурака – вот и станете вы человеком.
* * *
Чувство собственного достоинства – это просто портрет любви.
* * *
Шли столетья по России, бил надежды барабан. Не мечи людей косили – слава, злато и обман.
* * *
Мелодия, как дождь случайный, гремит и бродит меж людьми.
* * *
Возьмемся за руки, друзья, чтоб не пропасть поодиночке.
* * *
Можно построить из вымысла дом, можно устроить праздники в нем, но не построится и не устроится счастье твое на несчастье чужом.
* * *
Все кончается в срок. Лишней крови хватает. Род людской ведь не сахар: авось не растает.
* * *
Что бы ни было там, как бы ни было там и чему бы нас жизнь ни учила, в нашем мире цена на любовь да на ласку опять высоко подскочила.
* * *
Все хотят, чтобы что-нибудь произошло, и все боятся, как бы чего не случилось.
* * *
Лучшие времена – это те времена, которые могут наступить, но почему-то никогда не наступают.
* * *
Не пробуй этот мёд: в нём ложка дёгтя. Чего не заработал – не проси. Не плюй в колодец. Не кичись. До локтя всего вершок – попробуй укуси.
* * *
Золото резче на чёрном, музыка звонче в ночи.
* * *
Святая наука – расслышать друг друга.
* * *
И про черный день грядущий не копите милосердие.
* * *
От предназначенного свыше тоже нужно уметь отдыхать.
* * *
Мы сами себе сочиняем и песни и судьбы, и горе тому, кто одернет не вовремя нас.
* * *
Давайте жить, во всем друг другу потакая, – тем более что жизнь короткая такая.
* * *
Не обещайте деве юной любови вечной на земле.
* * *
И друзей созову, на любовь свое сердце настрою. А иначе зачем на земле этой вечной живу.
* * *
Вселенский опыт говорит, что погибают царства не оттого, что тяжек быт или страшны мытарства. А погибают оттого, что люди царства своего не уважают больше.
* * *
О, были бы помыслы чисты! А остальное все приложится.
* * *
Мне без тебя минута – как столетье. Но целый век – как миг, когда с тобой.
* * *
Если бы было две жизни, можно было бы одну посвятить напрасным сожалениям и скорби. Но она одна.
* * *
Чем дольше живем мы, тем годы короче, тем слаще друзей голоса.
* * *
Благородство – это же не звание, не золото, не положение в свете, а свет – в крови.
* * *
Как умел, так и жил, а безгрешных не знает природа.
* * *
Я совершил массу глупостей, впрочем, как всякий нормальный человек.
* * *
Умирать не страшно – страшно не жить.
---------------------------------------------
Вадим Баян
Рускеят поет футурист, писател и драматург Вадим Баян (Владимир Иванович Сидоров/ Вадим Баян) е роден на 5 януари 1880 г. в с. Нововасилевка, Таврийска губерния. От 1910 г. слуша лекции по философия и естествени науки във висшия институт „П. Ф. Лесгафт” в Петербург. Първите му поетични публикации са във в. „Таврия” през 1908 г. Работил е като коректор, организатор на художествена самодейност, художник-оформител и др. Пише драмата „Пушкин”, романа „Ольга Кораблёва”, едноактни пиеси, политически скечове и конферанс-текстове, събрани в книгата „Кумачовые гулянки”, издава алманасите „Из батареи сердца” и „Срубленный поцелуй с губ вселенной”, известен е с „космическите” си поеми „Вселенная на плахе” (1920 г.) и „По мостовой тысячелетий” (1922 г.) и със спомените „Маяковский в первой олимпиаде футуристов” (1958 г.). Автор е на стихосбирките „Сжатая лента. Роман (в стихах). 1905-1908” (1908 г.), „Лирический поток. Лирионетты и баркароллы” (1910 г.) и „Радио” (1919 г.). Умира на 29 март 1966 г. в Москва.
ЛЮЛЯКОВИ ОПИЯНЕНИЯ
Душата ми сред люляци пътува...
Отпивам любовта от чаша-блян –
на кадифено ложе те сънувам,
гърдите-круши с плам целувам там.
Очите ти – кинжални метеори,
с безумство и молба горят – ела;
алковът пак въздиша, шепнат щори,
ах, сини люлякови ветрила...
Летя с крилата на съновидения,
вълшебна пролет ме въздига вън
и пръска като светозарен гений
на моята душа сияещ сън.
СИРЕНЕВЫЕ ХМЕЛИ
В моей душе сиреневые хмели...
Я пью любви сверкающий фиал, –
Ты снишься мне на бархатной постели,
Где я дюшес грудей поцеловал.
Твоих очей кинжальных метеоры
Горят опять безумьем и мольбой;
Вздохнул альков и прошептали шторы,
Как веера сирени голубой...
И я несусь на крыльях сновидений
В миражный мир кудесницы-весны,
Чтоб раскидать, как светозарный гений,
Моей души сверкающие сны.
~1910 г.
---------------------------------------------
Вадим Кузнецов
Вадим Кузнецов (Вадим Петрович Кузнецов) е роден на 6 ноември 1935 г. в Приволжието. Завършва Хабаровския педагогически институт (1960 г.). Живее в Магадан, в Казан и в Москва, работи като редактор на в. „Магаданский комсомолец”, сътрудник на ЦК на ВЛКСМ и редактор в изд. „Молодая гвардия”. Превежда поезия от татарски, казахски, украински и белоруски език. Заслужил деятел на културата на Татарска АССР. Автор е на стихосбирките „Маринка” (1962 г.), „Стихи” (1965 г.), „Середина лета” (1973 г.), „Ожидание чуда” (1974 г.), „Час белого неба” (1975 г.), „Приглашение в гости” (1977 г.), „Нежность” (1978 г.), „Возвращение” (1980 г.), „Жажда совершенства” (1981 г.), „Красные гроздья рябины” (1985 г.) и др. Умира на 20 май 2003 г. в Москва.
ЧАЙКИ ПЛАЧАТ
Чайки плачат... Замри!
Облитат
чайки плачещи бурен бряг!
Казват,
стенели с тях душите
на рибари с пречупен флаг.
Казват,
плач е туй на жените,
селището в нощта не спи.
И от мъка в беда бащите
пият лют като сълзи спирт.
Казват,
мята се майка кротка,
побеляла в среднощен мрак...
Но отиват
в морето лодки,
на брега ги очакват пак!
Бриз очите ще изсушава,
ще отмива прибой следи.
Чайки плачат! Замри!
Остава
плач на чайки над нас да бди...
ЧАЙКИ ПЛАЧУТ
Чайки плачут…
Замри и слушай –
чайки плачут у берегов!..
Говорят,
это стонут души
невернувшихся рыбаков.
Говорят,
это плачут жёны,
и посёлок всю ночь не спит.
И отцы от тоски зелёной
пьют горючий, как слёзы, спирт.
Говорят,
это бьётся в горе
поседевшая за ночь мать…
Но уходят
кунгасы в море,
и опять их кому-то ждать!
Бриз – глаза матерям осушит,
смоет след на песке прибой.
Чайки плачут!
Замри и слушай…
Чайки плачут над головой!..
---------------------------------------------
Вадим Стрелченко
Руският поет Вадим Стрелченко (Вадим Константинович Стрельченко) е роден на 24 октомври/6 ноември 1912 г. в гр. Херсон, Южна Украйна. Първите си стихове отпечатва през 1929 г. в одеските издания „Шквал”, „Прибой” и „Вечерние известия”. От 1936 г. живее в Москва, учи в литературния институт „Максим Горки”. Публикува поезия в издания като „Молодая Гвардия”, „Литературная газета” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи товарища” (1937 г.) и „Моя фотография” (1941 г.). По време на Великата отечествена война е доброволец в състава на народното опълчение. През януари 1942 г. загива в боевете близо до гр. Вязма, Смоленска област. Голяма част от литературното му творчество е изгубена.
ЗА ДА
Да забрави крадецът за своите кражби,
даже клас да не взема от нечий хамбар!
И стопанин житейския път да опазва,
а не песът му, не и ръждив катинар!
За да бъде в труда си работникът славен
над машини, строежи, платна!
То зидарят не е само камък прибавен,
а рибарят не е само трал във вода.
За да трупа пазарът след клетви лъжливи
за парици нищожни, добити без труд,
сред боклука трошици, съвсем справедливо
бързо птиците после да ги отнесат!
Да не носят монетите лесни облаги,
да са ордени трудови в нашия дом!
Да се носят от люлката писъци благи,
след това да не свършва животът със стон!
Да делим – само зиме и лете –
земен спор на държавата! А ако не, то
да се пръснем в небето, разбили планетата
на множество малки и злобни планети!
Затова по земята тържествено бродим,
затова протръбила е бойна тръба.
...И на тази зелена земя аз не мога
да съм уличен просещ певец по съдба!
ЧТОБЫ!
Чтоб воришка свои позабыл дороги,
Даже колоса в поле украсть не мог!
Чтоб лопата хозяина на дороге
Охраняла, а не пес и замок!
Чтоб над вывесками, парусами, станками
Был работник славен в труде!
Ибо каменщик – это не только камень,
А рыбак – не только сети в воде.
Чтобы от базара, от клятвы лживой,
Мелких денег, схваченных без труда, –
Сор да крошки остались, и торопливо
Унесли бы их птицы навсегда!
Чтобы монеты не знаком наживы ржавели,
А сияли орденами труда!
Чтобы, писком начатая в колыбели,
Стоном жизнь не кончалась никогда!
Чтоб делить – только зиме и лету
На державы землю! А если нет –
Расплывемся по небу, разбив планету
На множество маленьких злобных планет!
Вот зачем мы идем по земле, торжествуя,
Вот о чем трубит боевая медь.
...И на этой зеленой земле не могу я
Равнодушно, как нищий уличный, петь!
1935 г.
---------------------------------------------
Вадим Шефнер
Руският поет, прозаик, писател фантаст и преводач Вадим Шефнер (Вадим Сергеевич Шефнер) е роден на 30 декември 1914/12 февруари 1915 г. в Петроград. Завършва професионално-техническо училище. Пише поезия от детските си години, първото му публикувано стихотворение е в сп. „Резец” през 1933 г. Участва в поетичния семинар при Съюза на писателите на СССР (от 1938 г.). Превежда поезия от китайски, санскрит, грузински, белоруски, латишски и др. езици. Автор е на стихосбирките „Светлый берег” (1940 г.), „Защита” (1943 г.), „Пригород” (1946 г.), „Московское шоссе” (1951 г.), „Взморье” (1955 г.), „Стихи” (1956 г.), „Нежданный день” (1958 г.), „Стихи” (1960 г.), „Знаки земли” (1961 г.), „Рядом с небом” (1962 г.), „Стихотворения” (1965 г.), „Своды” (1967 г.), „Стихи о Ленинграде” (1967 г.), „Стихотворения” (1968 г.), „Избранная лирика” (1969 г.), „Запас высоты” (1970 г.), „Стихотворения” (1972 г.), „Цветные стёкла” (1974 г.), „Переулок памяти” (1976 г.), „Сторона отправления” (1979 г.), „Северный склон” (1980 г.), „Вторая память” (1981 г.), „Годы и миги” (1983 г.), „Личная вечность” (1984 г.), „В этом веке” (1987 г.), „Ночная ласточка” (1991 г.), „Архитектура огня” (1997 г.), „Стихотворения” (2005 г.); на книгите с проза „Облака над дорогой” (1957 г.), „Ныне, вечно и никогда” (1963 г.), „Счастливый неудачник” (1965 г.), „Запоздалый стрелок” (1968 г.), „Сестра печали” (1970 г.), „Девушка у обрыва” (1971 г.), „Скромный гений” (1974 г.), „Имя для птицы” (1976 г.), „Круглая тайна” (1977 г.), „Лачуга должника” (1983 г.), „Сказки для умных” (1985 г.), „Дядя с большой буквы” (1998 г.), „Бархатный путь” (1999 г.), „Рай на взрывчатке” (2004 г.), „Листопад воспоминаний” (2007 г.) и др. Умира на 5 януари 2002 г. в Петербург.
ПРОЛЕТЕН ДЪЖД
Дъждът вали и сребърни чукчета
с пети земята пролетна почукват,
безброй са лекари те с весел нрав.
Светът им отговаря: „Аз съм здрав!”
ВЕСЕННИЙ ДОЖДЬ
Дождя серебряные молоточки
Весеннюю выстукивают землю,
Как миллион веселых докторов.
И мир им отвечают: „Я здоров!”
1948 г.
-----
ЛИЧЕН ВРАГ
Не къткай калпави приятели –
по-скоро враг си завъди:
той постоянен е, внимателен
и строго следва те в беди.
Той учи те да бъдеш бдителен,
да придобиваш дар горещ –
при непредвидени събития
ти с удар удара да спреш.
В живота случва се превратното:
доброто често е в беда,
приятелството неочаквано
прераства в искрена вражда.
Без страх в живота, но внимателно
огледай пътя си и знай:
Не искай калпави приятели,
по-скоро враг си пожелай.
ЛИЧНЫЙ ВРАГ
Не наживай дурных приятелей –
Уж лучше заведи врага:
Он постоянней и внимательней,
Его направленность строга.
Он учит зоркости и ясности, –
И вот ты обретаешь дар
В час непредвиденной опасности
Платить ударом за удар.
Но в мире и такое видано:
Добром становится беда,
Порою к дружбе неожиданно
Приводит честная вражда.
Не бойся жизни, но внимательно
Свою дорогу огляди.
Не наживай дурных приятелей –
Врага уж лучше заведи.
1961 г.
-----
ИМЕНА НА РЕКИ, ЧУДЕСА И ЗВЕЗДИ НИЙ РЕДИМ
Имена на реки, чудеса и звезди ний редим,
имена на дървета дървесни секачи измислят,
но дали пролетта ще прозре, че е пролет, нали
се разливат безименно сред океана реките.
И понеже безсмъртие няма на нашта земя,
всеки ден като празничен дар неочакван пред мен е,
с всяко утро, забулено с весела цветна мъгла,
аз – безименен скитник, навлизам в безименно време.
МЫ ЯВЛЕНЬЯМ, И РЕКАМ, И ЗВЕЗДАМ ДАЕМ ИМЕНА
Мы явленьям, и рекам, и звездам даем имена,
Для деревьев названья придумали мы, дровосеки,
Но не знает весна, что она и взаправду весна,
И, вбежав в океан, безымянно сплетаются реки.
Оттого, что бессмертия нет на веселой земле,
Каждый день предстает предо мною как праздник нежданный,
Каждым утром рождаясь в туманной и радужной мгле,
Безымянным бродягой вступаю я в мир безымянный.
1946 г.
-----
ВЯРВАМЕ В ПОБЕДАТА
Против нас зли полкове наточил,
враг нападна мирната страна.
В бяла нощ сред тези бели нощи
той започна черната война!
Ала щом е дръзнал да опита,
ще получи от войната дар:
Скоро нощите и даже дните
черен за врага ще са кошмар!
ВЕРИМ В ПОБЕДУ
Против нас полки сосредоточив,
Враг напал на мирную страну.
Белой ночью, самой белой ночью
Начал эту чёрную войну!
Только хочет он или не хочет,
А своё получит от войны:
Скоро даже дни, не только ночи,
Станут, станут для него черны!
1941 г.
-----
МИГ
Не свиквайте вий с чудеса –
чудете се, чудете!
Не свиквайте вий с небеса,
с очи ги докоснете.
Сред облаците вижте храм,
дочуйте птици пищни,
към извори сведете длан,
не се повтаря нищо.
След крачка крачка, миг след миг,
в учудване пленени,
ще бъде всичко туй с друг лик –
не тъй след мигновение.
МИГ
Не привыкайте к чудесам –
Дивитесь им, дивитесь!
Не привыкайте к небесам,
Глазами к ним тянитесь.
Приглядывайтесь к облакам,
Прислушивайтесь к птицам,
Прикладывайтесь к родникам,
Ничто не повторится.
За мигом миг, за шагом шаг
Впадайте в изумленье.
Все будет так – и все не так
Через одно мгновенье.
1964 г.
---------------------------------------------
Валентина Дроздовская
Руската поетеса и актриса Валентина Дроздовска (Валентина Владимировна Дроздовская) е родена на 17 март 1939 г. в гр. Днепропетровск. Израства в детски дом. Завършва Днепропетровския театрален институт. От 1960 г. е актриса в днепропетровския театър „Максим Горки”, а след 1965 г. е диктор в Днепропетровската телевизия, диктор, автор и водещ на предавания и поредици в телевизиите в Москва и Ленинград. Авторка е на стихосбирките „Горицвет” (1979 г.), „Отвечу – люблю!” (1983 г.) и „Поделись тишиной” (1990 г.). Умира на 20 септември 1998 г. в Санкт Петербург.
ЛЮБОВТА МЕ НОСЕШЕ
Любовта ме носеше, смело полетя,
с пламъка бушуваше – огън-кон бе тя,
но случайно паднах от коня устремен...
„Ах, че късметлива е! – казваха за мен. –
Падна късметлийката сред синчеца свят...”
Знаех – злобни хорица ще ме укорят.
Някой каканижеше: „Ох, беда, беда!”,
друг ме зло обиждаше: „Гинеш, красота!”
Казвам: „Почитаеми, туй не е беда!
Грях ли е да паднеш сред сините цветя?”
Конят-огън следва ме – пак ще е езда,
аз съм му владетелка, той ми е съдба.
Стига сте разнасяли завистливо стон!
Ако ще се пада, то нека е от кон!
А ЛЮБОВЬ НЕСЛА МЕНЯ
А любовь несла меня не боясь погони,
Бушевала пламенем, словно конь-огонь,
Я по воле случая падала с коня...
„До чего ж везучая,” – это про меня.
Падала удачница прямо в васильки,
Знала – рассудачатся злые языки
Кто-то приговаривал: „Ох, беда, беда.”
Зубы зло оскаливал: „Сгинешь, красота!”
Я в ответ: „Почтенные, никакой беды,
Разве грех – падение в синие цветы?”
Конь-огонь отыщется – не по мне ходьба,
Я – его владычица, он – моя судьба.
Полно, добры молодцы, что вам до меня?
Ведь не даром молвится: „Падать – так с коня!”
---------------------------------------------
Валентин Берестов
Руският поет, писател и преводач Валентин Берестов (Валентин Дмитриевич Берестов) е роден на 1 април 1928 г. в гр. Мешчовск, Калужска губерния. Първите му поетични публикации са в сп. „Смена” през 1946 г. Завършва историческия факултет на Московския държавен университет (1951 г.) и аспирантура в Института по етнография при Академията на науките на СССР (1955 г.). Превежда поезия от френски език. Член е на Съюза на писателите на СССР (1957 г.). Член е на редколегиите на изд. „Малыш” (от 1989 г.) и на сп. „Детская литература” (от 1996 г.). Автор е на близо 40 книги с поезия, проза и литература за деца, сред които стихосбирките „Отплытие” (1957 г.), „Дикий голубь” (1962 г.), „Семейная фотография” (1973 г.), „Три дороги” (1980 г.), „Школьная лирика” (1981 г.), „Стихи о детстве и юности” (1981 г.), „Улыбка: Стихи. Сказки” (1986 г.), „Определение счастья” (1987 г.), „Жаворонок” (1988 г.), „Пятая нога” (1989 г.), „Первый листопад” (1990 г.), „Картинки в лужах” (1996 г.), „Любимые стихи” (1997 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1998 г.) и др. Умира на 15 април 1998 г. в Москва.
В НАЙ-НОВ СТИЛ
В нов стил окрилян,
той взе си вила,
стил ретро бори
по нужда в двора.
В НОВЕЙШЕМ СТИЛЕ
В новейшем стиле
Он жил на вилле
И в стиле ретро
Ходил до ветра.
1995 г.
-----
В СТАРА КЪЩУРКА ДЖУДЖЕНЦЕ ЖИВЯ
В стара къщурка джудженце живя,
изнемощяло, уви,
старичка-старичка песничка пя:
„Партийо, наш рулеви!”
В СТАРЕНЬКОМ ДОМИКЕ ГНОМИК СИДЕЛ
В стареньком домике гномик сидел,
Дряхлой тряся головой,
Старую-старую песенку пел:
„Партия – наш рулевой”.
1995 г.
-----
ТЯЛО И ДУХ
Как бързо младостта зад нас остава!
Духът над тялото ни надделява.
Варианти
ТЯЛО И ДУХ
Как бързо младостта изтече!
Духът над тялото е вече.
*
Как бързо младостта е отлетяла!
Духът по-силен е от нашто тяло.
ТЕЛО И ДУХ
Как быстро юность пролетела!
И дух уже сильнее тела.
1981 г.
---------------------------------------------
Валентин Гафт
Руският актьор, режисьор и поет Валентин Гафт (Валентин Иосифович Гафт) е роден на 2 септември 1935 г. в Москва. Завършва студийната школа при Московския художествен академичен театър (1957 г.). Дебютира в киното през 1956 г. във филма „Убийство на улице Данте”. Има над 50 роли в театъра, 120 роли в киното, участие в десетки режисьорски проекти, радиопостановки, киноозвучавания, телевизионни сериали и дублажи. Пише стихове, текстове за песни и епиграми. Автор е на книгите „Стих и эпиграмма” (1989 г.), „Валентин Гафт” (1996 г.), „Я постепенно познаю” (1997 г.), „Жизнь – театр” (в съавторство с Леонид Филатов, 1998 г.), „Сад забытых воспоминаний” (1999 г.), „Стихотворения, воспоминания, эпиграммы” (2000 г.), „Тени на воде” (2001 г.), „Стихотворения. Эпиграммы” (2003 г.) и „Красные фонари” (2008 г.), „Уже от мыслей никуда не деться” (2010 г.), „Жить стало лучше, жить стало веселее” (2013 г.), „Валентин Гафт. 2014” (2015 г.), „Ступени” (2015 г.), „Избранное” (2015 г.), „Мостовая” (2017 г.) и др. Член е на съюзите на писателите, кинематографистите и театралните дейци, народен артист на Руската федерация (1984 г.), академик към Руската академия на кинематографичните изкуства. Живял и работил в Москва. Умира на 12 декември 2020 г. в с. Жаворонки, Московска област.
МОСТОВЕ
Гради мостове мисълта,
градежи прости имат те,
строя ги аз от пустота,
по тях да стигна там при теб.
Света с мостове препокрих,
но ти бе някъде отвъд;
открих очи над урва... Срив...
Пристигнах, свърши моят път.
МОСТЫ
Я строю мысленно мосты,
Их измерения просты,
Я строю их из пустоты,
Чтобы идти туда, где Ты.
Мостами землю перекрыв,
Я так Тебя и не нашел,
Открыл глаза, а там… обрыв,
Мой путь закончен, я – пришел.
-----
МУЗИКА
На Е. Светланова
Лъкът, в душата запленен,
докосне ли виолончело
или цигулка, ще споделя
с безгрешен тон мига свещен!
За чистота душа копнее,
сред ехото на тъжен звук,
с целувка в тръбния мундщук
изкуството в дует е с нея!
Щом има Струна – и Ръка,
и Вдъхновение ще има,
и с музика ще се спасиме,
ще бъде Истина – така
ще искаш там без думи скучни
да любиш, дните да твориш,
да отдадеш и да простиш...
Понякога това се случва.
МУЗЫКА
Е. Светланову
Смычок касается души,
Едва вы им к виолончели
Иль к скрипке прикоснетесь еле,
Священный миг – не согреши!
По чистоте душа тоскует,
В том звуке – эхо наших мук,
Плотней к губам трубы мундштук,
Искусство – это кто как дует!
Когда такая есть Струна,
И Руки есть, и Вдохновенье,
Есть музыка, и в ней спасенье,
Там Истина – оголена
И не испорчена словами,
И хочется любить и жить,
И все отдать, и все простить…
Бывает и такое с нами.
-----
ЕЛХА
В гората вървяха, тръбяха и пиха,
елхица-царица до корен сразиха.
След туй като в трон я набодоха в кръст
и пищно опяха я околовръст.
И нямаше стон, нито сълзи тогаз.
Снежанка запя, танц поде Дядо Мраз.
За длани се хванаха с радост лицата
с веселие шеметно в кръг край елхата.
Ах, знаят ли дънери в тъжния зрак
от що ли са дните щастливи и как!
Но пак веселбата им спря – засега.
А кръста прибраха за друга елха.
ЁЛКА
Ходили по лесу, о жизни трубили
И елку-царицу под корень срубили.
Потом ее вставили в крест, будто в трон,
Устроили пышные дни похорон.
И не было стона, и не было слез.
Снегурочка пела, гундел Дед Мороз.
И, за руки взявшись, веселые лица
С утра начинали под елкой кружиться.
Ах, если бы видели грустные пни,
Какие бывают счастливые дни.
Но смолкло веселье, умолкнул оркестр.
Для следующей елочки спрятали крест.
-----
ПЕС
Как е предан песът тъй,
в любовта си постоянен?
С поглед питащ търси той
своя истински стопанин.
Щото бил е и немил,
и затварян в клетка песът.
И човекът го е бил
и го е предавал често!
В този късен час с тъга
в хората се вглеждам мълком
и внимавам аз сега,
сякаш пес съм, да не сбъркам.
ПЁС
Отчего так предан Пёс,
И в любви своей бескраен?
Но в глазах – всегда вопрос,
Любит ли его хозяин.
Оттого, что кто-то – сек,
Оттого, что в прошлом – клетка!
Оттого, что человек
Предавал его нередко.
Я по улицам брожу,
Людям вглядываюсь в лица,
Я теперь за всем слежу,
Чтоб, как Пёс, не ошибиться.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
„Гафт” – не е фамилия, а диагноза!
* * *
Разбирането – най-краткото разстояние до другия човек.
* * *
Културата на човека – това е неговото самоограничение.
* * *
Любовта е кратка бележка, но всичко зависи от четеца.
* * *
Винаги в калта, но душите им са чисти.
* * *
Само прислужничките се обиждат.
* * *
Не е страшно да се умре. Страшно е, че след смъртта ти могат да заснемат филм и теб да те играе Безруков!
* * *
Има разбираеми актьори, като хладилник – от тях има полза, но няма топлина. И загадки няма в такива актьори: включват ги – те работят. А има други – неясни, като ден или като нощ. Но ти изведнъж разбираш, че не ги наблюдаваш, а живееш в света, който те създават.
* * *
Кризите, които, убеден съм, преживява всеки човек – са период, когато излишните неща ни напускат. Остават най-важните.
* * *
Да. Сега истинският талант е нашето единствено убежище и спасение. Възхищавайте се на талантливите, съхранявайте ги в своята душа, пазете ги и обичайте, иначе нашият живот ще премине в животинската ферма, в обора на златния телец.
* * *
Вие знаете ли как се изморяваш да се преструваш? Да бъдеш самия себе си е много трудно. Невероятно сложен е пътят към себе си. Понякога цял живот човек върви към себе си, но така и не пристига.
* * *
Образът на човек в нашето съзнание се създава от отделни впечатления: по-често във вид на едва очертана рисунка или мозайка, по-рядко като задълбочен портрет, а понякога даже като чертеж или схема.
* * *
Срещат се в хола на американски небостъргач Кокшенов и Пуговкин.
– Ей, Джейк, хелоу!
– О, хелоу, Боб!
* * *
Артист, който има успех и отива да общува с тълпата, където могат да го попипват, докосват или просто да го потупат по рамото, рискува да изгуби твърде много, а главно да изгуби тайната на своето въздействие върху зрителя. Та нали в обикновения всекидневен битов живот той е съвсем друг.
* * *
Пушкин, при когото вечното се проявява в обикновеното – това е истинският съвременник.
* * *
Между другото, колегите неведнъж са се опитвали да се шегуват с Гафт. Например във финалния монтаж на филма „Чародеи” не влезе епизодът, в който куче лае срещу неговия герой Сатанеев и в лая явно се отгатва: „Гафт! Гафт!”
* * *
Когато те разбират, тези мигове са блажени.
* * *
Опитът затова се нарича опит, защото невинаги е известно какъв ще бъде резултатът.
* * *
Най-важното е, че редом с този човек аз мога да бъда себе си.
* * *
Хората се разделят заради дреболии – значи и са се събирали заради дреболии.
* * *
Очичките са сиво-сини, всяко е добро, а заедно са зли.
* * *
Животът се разпорежда по всякакъв начин. И невинаги с хората, към които сме предразположени или които даже обичаме, ние общуваме ежедневно.
* * *
Светът е пълен със звуци, всички звуци сме ние самите. Само Бог тихичко между нас скита.
* * *
Мисля, светът е така устроен, че злодейството винаги губи. Наистина, налага се да се разплаща много жестоко.
* * *
Когато човек има какво да каже, той не се задоволява с текстовете, написани от други. Тегли го сам да се изкаже.
* * *
Понякога човек колкото по-малко знае, толкова повече иска да говори за това, което не знае.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
„Гафт” – не фамилия, а диагноз!
* * *
Понимание – самая короткая дистанция к другому человеку.
* * *
Культура человека – это его самоограничение.
* * *
Любовь – короткая заметка, но все зависит от чтеца.
* * *
Всегда в грязи, но души их чисты.
* * *
Обижаются только горничные.
* * *
Умереть не страшно. Страшно что после смерти могут снять фильм и тебя сыграет Безруков!
* * *
Есть актеры понятные, как холодильник, – от них есть польза, но нет тепла. И загадки в таких актерах нет: их включают – они работают. А есть иные – неясные, как день или как ночь. Но ты вдруг понимаешь, что не наблюдаешь за ними, а живешь в том мире, который они создают.
* * *
Кризисы, которые, я уверен, переживает каждый человек, – это период, когда ненужные вещи выходят. Остаются самые важные.
* * *
Да. Нынче истинный талант – наше единственное прибежище и спасение. Восхищайтесь талантливыми, храните их в своей душе, оберегайте их и любите, иначе жизнь наша пройдет на скотном дворе в хлеву золотого тельца.
* * *
Вы знаете, как устаешь притворяться? Быть самим собой очень трудно. Путь к себе невероятно сложен. Иногда всю жизнь человек идет к себе, да так и не доходит.
* * *
Образ человека в нашем сознании складывается из отдельных впечатлений: чаще в виде едва обозначенного рисунка или мозаики, реже как проникновенный портрет, а иногда даже как чертеж или схема.
* * *
Встречаются в холле американского небоскреба Кокшенов и Пуговкин.
– Эй, Джейк, хэллоу!
– О, хэллоу, Боб!
* * *
Артист, имеющий успех и идущий в толпу общаться, где его могут пощупать и потрогать, запросто похлопать по плечу, рискует очень многое потерять, а главное, потерять тайну своего воздействия на зрителя. Ведь в обычной повседневно-бытовой жизни он совсем другой.
* * *
Пушкин, у которого вечное выражается в обыкновенном, – это и есть настоящий современник.
* * *
Коллеги, кстати, не раз пытались шутить на Гафтом. Например, в финальный монтаж фильма „Чародеи” не вошел эпизод, в котором собака лает на его героя Сатанеева, и в лае явно угадывается: „Гафт! Гафт!”
* * *
Когда тебя понимают, эти мгновения блаженны.
* * *
Опыт потому и называется опытом, что не всегда известно какой будет результат.
* * *
Самое главное, что рядом с этим человеком я могу быть сама собой.
* * *
Люди расходятся из-за мелочей – значит – и сходились из-за мелочей.
* * *
Глазки серо-голубые, каждый добрый, вместе злые.
* * *
Жизнь распоряжается по-всякому. И не всегда с людьми, к которым мы расположены или которых даже любим, мы общаемся повседневно.
* * *
Мир полон звуков, звуки все – мы сами. Лишь Бог тихонько ходит между нами.
* * *
Думаю, мир устроен так, что злодейство всегда проигрывает. Правда, приходится расплачиваться очень жестоко.
* * *
Когда человеку есть что сказать, он не удовлетворяется текстами, написанными другими. Его тянет высказаться самому.
* * *
Человек иногда чем меньше знает, тем больше хочет говорить о том, чего не знает.
---------------------------------------------
Валентин Катарсин
Руският поет, писател и художник Валентин Катарсин (Валентин Леонидович Попов/ Катарсин) е роден на 12 ноември 1932 г. в Ленинград. Учи в Нахимовско училище, завършва художествено-промишленото училище „Г. Мухин”. Първите му публикувани стихове са във в. „Смена” през 1957 г. Работи като дървосекач, ковач, библиотекар, художник към завод, художник в Ленинградската телевизия и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1975 г.). Автор е на стихосбирките „Сердцебиение” (1966 г.), „Море в капле” (1969 г.), „Добрые люди” (1973 г.) и „Утренние строки” (1979 г.), сборника с разкази „Огонёк в ладонях” (1987 г.), неиздадените романи „Всадник над лесом” и „Странная повесть” и др. Умира в края на 2005 г. в Санкт Петербург.
СЪВРЕМЕННИЦИ
Живеещи в сегашно време,
съвсем не сме съвременници мили,
щом можем да сме в пулса си вселенски
жена предали и другар разбили.
Да сме открили сили безтегловни
и оценили пластиката на Роден,
да движим лайнери, да нижем хромозоми.
Но да сме още
в средни векове.
СОВРЕМЕННИКИ
Живущие одновременно,
не все мы современники друг друга.
Знать можно о пульсации Вселенной,
но женщину предать, и выдать друга.
Знать можно о частицах невесомых,
судить, как пластика Родена глубока,
летать на лайнерах, писать о хромосомах.
И жить при этом –
в средние века.
1979 г.
-----
В ДЖОБОВЕТЕ – СТОТИНКИ И ТЮТЮН
В джобовете –
стотинки и тютюн.
Да жиля не умеех
с жален ум.
Аз исках моят ред
да ви е светлина,
да разбера,
не времената да виня.
Аз исках
на земята войнство ново –
войничета от восък и олово.
И исках хората да не споделят
лъжи в слова,
поеми
и постели.
В това съм аз.
А другото е прах:
и туй, че бях несдържан,
жлъчен,
бесен,
че водка пих,
жени безкрили любех често
и бързо чувствах, мислех и живях.
В МОИХ КАРМАНАХ КУРЕВО И МЕДЬ
В моих карманах
курево и медь.
Я жалить не умел,
умел жалеть.
Хотел, чтоб вам была строка
моя нужна,
хотел понять,
а не пенять на времена.
Хотел,
чтоб на земле осталось войско –
солдатики из олова и воска.
И так хотел, чтоб люди не хотели
вранья в речах,
в поэмах
и постели.
Я в этом весь.
Всё остальное – прах:
и то, что был несдержан,
вспыльчив,
желчен,
и то, что водку пил,
любил бескрылых женщин,
и чувствовал и думал второпях.
1978 г.
---------------------------------------------
Валентин Никитин
Руският поет, културолог, литературовед, религиозен философ и преводач Валентин Никитин (Валентин Арсентьевич Никитин) е роден на 2 март 1947 г. в Тбилиси. Завършва филологическия факултет на Тбилиския университет (1971 г.). От 1973 г. живее в Москва. Работи като библиограф в научната библиотека към Московския университет (1973 г.), преподавател в Московския институт по енергетика (1975-1976 г.), редактор и завеждащ отдел на сп. „Журнал Московской Патриархии” (1977-1992 г.), главен редактор на сп. „Путь Православия” (от 1993 г.), сътрудник към отдела за религиозно образование при Руската православна църква (от 1993 г.), преподавател по история на философията и история на световната култура в различни университети (1991-2000 г.), завеждащ катедра църковна журналистика в Православния университет „Св. апостол Йоан Богослов” (1996-1998 г.), главен редактор на радиостанция „София” (1995-1996 г.), радио „Благовест” (1996-2000 г.) и радио „Логос” (от 1998 г.) и др. Вицепрезидент е на обществото за руско-грузински културни връзки „Дзалиса” (от 1990 г.). Академик към Русийската академия за естествени науки (2001 г.), академик към Академията по проблемите на безопасността, отбраната и правопорядъка (2001 г.), доктор по философия (2002 г.). Член е на редколегиите на в. „Путь”, изд. „Крутицкое подворье”, сп. „Вестник РХД”, сп. „Наука и религия” и др. Автор е на над 20 книги с поезия, религиозна публицистика и богословски трудове, сред които „Сумерки смертного дня” (1990 г.), „Малая Церковь” (1992 г.), „Основы православной культуры” (2001 г.), „Всё о Православии” (2010 г.) и др., и на над 500 статии и монографии в периодични и научни издания. Умира на 3 октомври 2017 г. в гр. Кобулети, Грузия.
МАКАР ЧЕ ТОПЛИ СЛЪНЧЕВАТА ВИС
Макар че топли слънчевата вис,
народите се карат и се бият!
Родил се е навярно антихрист
в жестоката световна бъркотия...
Един с друг братя се избиват! Срам!
Съсед срещу съседа се опълчи!
На Рождество и на Ураз-байрам
сражават се – към злото с порив вълчи!
Планетни орбити менят звезди
със страх, египетски убийства властват...
И метеорни огнени следи
са все по-близо, видимо опасни!
Темида бомби на везни грози!
Светът е в огнена саморазправа...
С непоносима мъка и сълзи
обличат майки за децата траур...
В снаряди се руши полвин Земя,
ръждее плуг, без хляб сираци слепи...
Отблясъци зловещи разпиля
Армагедон в руини на Алепо!
...Но щом не се затварят небеса
и облаците още влага пръскат,
щом не разменят полюси места,
от люлката-земя да ни изблъскат;
градините все още дават плод,
да раждат изорани ниви могат –
прокоби за беди смени с живот,
тръбата чуй, заветите на Бога!
Да се помолим за свещен живец
и страх от смърт вовеки ще изчезне!
И дявол от съзвездие Стрелец
не ще ни стреля от бездънна бездна!
На светла вяра в хоризонта свят
с надежда сгряти, с топлинка любовна!
И ще получим Божа благодат
с диханието на любов синовна!
ХОТЬ СОЛНЦЕ СОГРЕВАЕТ ВСЕХ И ВСЯ
Хоть солнце согревает
всех и вся,
В народах распри,
всюду потрясенья!
Наверное антихрист родился
К неразберихе светопреставленья…
Восстали братья друг на друга!
Срам!
Соседи на соседей ополчились!
На Рождество,
на Ураза-байрам
Сражаются! –
во зле ожесточились!
Вот и планет орбиты нетверды,
Грозят со звёзд
египетские казни…
И метеоров огненных следы
Всё ближе,
непредвиденно-опасны!
Вновь у Фемиды
бомбы на весах! –
Мир в огненном
военном переделе…
И в неизбывном горе и слезах
По детям траур
матери надели…
Снарядами изрыто пол-Земли,
Плуги ржавеют,
сироты без хлеба…
И отблески зловещие легли
К Армагеддону
от руин Алеппо!
…Пока не затворились небеса
И влагой облака не оскудели,
Пока не разомкнулись полюса,
Выталкивая нас
из колыбели;
Пока сады
приносят нам плоды
И плодоносят вспаханные земли,
Чтоб отвести знамение беды,
Услышь трубу,
заветам Бога внемли!
Помолимся! –
да сгинет страх конца,
Тогда и смерти страх
навек исчезнет!
И Аггел из созвездия Стрельца
Не выступит,
не выстрелит из бездны!
Мы в вере утвердимся,
озарясь
Надеждою,
согреемся любовью!
И Отчая ответит ипостась
Святым дыханьем –
на любовь сыновью!
2015 г.
---------------------------------------------
Валентин Сорокин
Руският поет и публицист Валентин Сорокин (Валентин Васильевич Сорокин) е роден на 25 юли 1936 г. в с. Ивашла, Башкирска АССР. Завършва Висшите литературни курсове (1965 г.). Завежда отдел поезия при сп. „Волга” (1965-1967 г.) и отдел публицистика при сп. „Молодая гвардия” (1968-1969 г.), главен редактор е на изд. „Современник” (1970-1980 г.), проректор е на литературния институт „Максим Горки”, ръководи Висшите литературни курсове (1983-2014 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1962 г.), съпредседател е на Съюза на писателите на Русия, зам.-председател е на Международното общество на писателските съюзи (от 2002 г.). Автор е на документалната книга „Крест поэта” (1995 г.) и на над 40 стихосбирки, сред които „Мечта” (1960 г.), „Я не знаю покоя” (1962 г.), „Мне Россия сердце подарила” (1963 г.), „Ручное солнце” (1963 г.), „Лирика” (1966 г.), „Избранная лирика” (1966 г.), „Разговор с любимой” (1968 г.), „Голубые перевалы” (1970 г.), „Проплывают облака” (1971 г.), „Старое и новое” (1971 г.), „За журавлиным голосом” (1972 г.), „Клик” (1973 г.), „Огонь” (1973 г.), „Грустят березы” (1974 г.), „Признание” (1974 г.), „Плывущий Марс” (1977 г.), „Я шел к тебе” (1979 г.), „Хочу быть ветром” (1982 г.), „Я помню” (1987 г.), „Бессмертный маршал” (1989 г.), „Лицо” (1997 г.), „Басни и сказы про ельцинские проказы” (1997 г.), „Ратный миг” (2000 г.), „Сувенир” (2007 г.), „Пути свидания” (2011 г.), „Русская отвага” (2011 г.), „Мы вас видим” (2012 г.), „Твои ладони” (2014 г.) и др. Живее в Москва.
РАЗБРАХ
Обяздвам коня на съдбата аз
с юзда без суета и страх излишен,
разбрал, че подлеци безчет край нас
в света като близнаци си приличат.
Препускай ти, мой кон, през стръмен бит,
от прага на кръвта напред носи ме,
под бронзови копита да кънти
тоз тежък руски път към дни незрими.
Ще оцелея, изтърпял позор,
ще превъзмогна раните съдбовни,
в мъгливи бъднини ще вижда взор
звездата на сполуката отново.
Препускай, мой кон, нашите седла
неотстъпчиви пред беди са, ето
отново чуждоземната стрела
към мен пропява близо до сърцето.
Но не улучва – свойте чакай днес,
от чуждите дори са по-опасни.
Там, в здрача на притихналия лес
ни вляво да обиколиш, ни вдясно.
Препускай, мой кон, в път открит лети,
посланик съм на майката и Бога.
Под бронзови копита да кънти
тоз труден път – към пътищата много!
ПОНЯЛ
Беру коня судьбы я под уздцы
Без суеты и лишнего испуга,
Поскольку понял: в мире подлецы,
Как близнецы, похожи друг на друга.
Скачи, мой конь, через неровный быт,
Неси меня от кровного порога,
Пускай гудит под бронзою копыт
Тяжёлая российская дорога.
Я выживу и выдюжу позор,
Превозмогу обиды роковые,
В туманных далях различает взор
Звезду удач, пожалуй, не впервые.
Скачи, мой конь, непросто из седла
Нас вышибить, мы цепки до предела,
Вон снова иноземная стрела
Почти под сердцем у меня пропела.
Но промахнулась – ожидай своих,
Они чужой не легче, не добрее.
Там, в сумерках, сторожко лес притих,
И ни левей объехать, ни правее.
Скачи, мой конь, отважным путь открыт,
А я посланник матери и Бога.
И пусть гудит под бронзою копыт
И эта – не последняя дорога!..
2009 г.
---------------------------------------------
Валентин Устинов
Руският поет и писател Валентин Устинов (Валентин Алексеевич Устинов) е роден на 20 март 1938 г. в гр. Луга, Ленинградска област. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен увиверситет (1972 г.) и висшите курсове при Литературния институт „Максим Горки” (1979 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1972 г.). Работи като редактор във в. „Балтиец”, кореспондант на в. „Правда Севера”, зав.-отдел поезия на сп. „Север”, зам.-главен редактор на сп. „Наш современник”, секретар на московската писателска организация и директор на изд. „Московский писатель”. Президент е на Академията за поезия в Москва (от 1998 г.). Автор е на книгите с поезия и проза „Зелёная песня” (1968 г.), „Талан” (1971 г.), „Живица” (1971 г.), „Путина” (1974 г.), „Исполать” (1975 г.), „Братчина” (1978 г.), „Большак” (1979 г.), „Ярило” (1980 г.), „Вертоград” (1983 г.), „Избранное” (1984 г.), „Окликание звезд” (1984 г.), „Стихотворения” (1987 г.), „Звездная вечеря” (1989 г.), „Баллады для любимой” (1989 г.), „Марево” (1998 г.), „Сочинения” (1998 г), „Метельный храм” (2006 г.), „Сентиментальные деревья” (2008 г.), „Песчаный свиток” (2009 г.) и др. Умира на 20 ноември 2015 г. в Москва.
САМОТНОТО ДЪРВО
Бе самотно дърво сред поле ширно-бяло
оцеляло в безбрежна тъма.
Сред полето дървото самотно бе пяло
ни на нас, ни на зима сама.
Сред полето дървото самотно остава,
но веднъж го нощта заличи.
Онемяло от болка безкрай оттогава
там полето самотно мълчи.
ОДИНОКОЕ ДЕРЕВО
Одинокое дерево во поле белом
проступало сквозь сизую тьму.
Одинокое дерево во поле пело
ни себе, ни зиме – никому.
Одинокое дерево маялось в поле
и однажды пропало в ночи.
С той поры – онемев от несказанной боли –
одинокое поле молчит.
---------------------------------------------
Валерий Брайнин-Пассек
Руският поет, есеист, композитор, езиковед и преводач Валери Брайнин-Пасек (Валерий/Вилли Борисович Брайнин-Пассек) е роден на 27 януари 1948 г. в гр. Нижни Тагил, Свердловска област. Първата му поетична публикация е в ленинградското сп. „Костёр” през 1966 г. Член е на московския клуб „Поэзия”. Има образование по теория на музиката, лингвистика и математика. Създател е на музикално-педагогическия метод „Развитие на музикалния интелект у децата”, базиращ се на идеи от семиотиката, теорията на информацията и структурната лингвистика на детската психология. Музикалното му творчество обхваща оркестрова, камерна и театрална музика. Активен участник е в московския литературен живот през 80-те години. Публикува поезия и преводна поезия в издания и антологии като „Дружба народов”, „Московский комсомолец”, „Знамя”, „Огонек”, „Новый мир”, „Арион”, „Грани”, „22”, „Крещатик”, „Интерпоэзия”, „Строфы века”, „Строфы века-2”, „Partisan Review” и др. Превежда поезия на Шели, Хесе и др. През 1990 г. емигрира в Германия. Професор е в различни музикални колежи и университети. Президент е на руската секция на Международно общество за музикално образование на ЮНЕСКО ISME, артистичен директор е на музикални школи в Германия, Русия, САЩ, Украйна, Беларус и Италия, академик е в Международната академия на науките по педагогическо образование. Автор е на стихосбирката „К нежной варварской речи” (2009 г.). Живее в гр. Хановър, Германия.
НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА ТЕБ
Не отговарям аз за тебе, ни ти за мен.
Все още аз те различавам сред светлината,
но ако облак сняг стовари над свят зелен,
душите ни ще разпилее коварен вятър.
По складове четеме Сартър – какъв е той.
Сивее в призрачното утре съдбата властна.
Грамадата килии са за едни покой,
за други – жар над редовете на книга ясна.
Ще ни отправят след разходката – по реда;,
все още шумни, крачките ти ще стихнат скоро.
– Хей, ти! – крещя, кокоря поглед, но ни следа
не хвърля заминаващият по коридора.
Печален август още диша със слънчев стон,
писател още пише нещо за твар презряна,
солени ласки още топлят уютен дом,
ще попируваме май още край чумав пламък.
Я ЗА ТЕБЯ НЕ ОТВЕЧАЮ
Я за тебя не отвечаю, ты – за меня.
Ещё тебя я различаю в неровном свете,
но если туча снег обрушит на зеленя,
то раскидает наши души холодный ветер.
Мы по складам читаем Сартра – такой-сякой.
Сереет призрачное завтра судьбы-сквалыги.
Навалом камер-одиночек – кому покой,
кому – сгоранье между строчек правдивой книги.
Нас разведут после прогулки кого куда,
твои шаги пока что гулки, но стихнут скоро.
– Ау! – кричу, глаза таращу, но ни следа
не оставляет уходящий по коридору.
Ещё печальный август дышит своим теплом,
ещё писатель что-то пишет о бедной твари,
ещё солёным поцелуем украсим дом,
ещё немного попируем в чумном угаре.
---------------------------------------------
Валерий Вюхин
Руският поет Валери Вюхин (Валерий Николаевич Вьюхин) е роден на 4 август 1941 г. в с. Болшой Исток, Вологодска област. Завършва Егоревското авиационно училище (1961 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1974 г.). Първите му публикувани стихове са от 1963 г. във в. „Молодежь Севера”. Публикува поезия в списания като „Наш современник”, „Знамя”, „Север”, „Невский альманах”, „Родная Ладога”, „Крещатик”, „Арт”, „Войвыв кодзув” и др. Работи в гражданската авиация като бордмеханик на различни типове самолети (до 1998 г.). От 1998 до 2006 г. е водещ редактор в Научния център в Коми АССР, участва в създаването на тритомната енциклопедия „Республика Коми”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.), заслужил работник на културата на Коми АССР (1991 г.). Автор е на стихосбирките „Тяготение” (1973 г.), „Кровная связь” (1978 г.), „Земное небо” (1981 г.), „Поколение” (1991 г.), „О тебе” (2003 г.), „Родство” (2007 г.) и „Поступь” (2010 г.). Живее в гр. Сиктивкар.
ИЗЛИТАНЕ
Самолет, на Русия приличащ,
към зенита стъклата върти,
кожа дуралуминий обтича,
всеки нерв от хазарта трепти.
Избуяха в небесна угода:
тънък клюн, очертани крила.
Безподобната тази порода
половин век с народ е била.
На бетона стоиме, нагоре
се издига небесният път.
Ний сме в полет, към наште мотори
май градчето ни ще прикачат.
Ще се люшне земята, ще скочи
от шасито с обречен захлас,
а небесните страшни осколки
като ято ще литнат към нас.
Като вълци свирепи ще минат,
двойна вис ще се шири пред тях.
По врата ни от дуралуминий
плиска дъжд, лее тръпки на страх.
ВЗЛЁТ
Самолёт, на Россию похожий,
Всеми стёклами смотрит в зенит,
У него под дюралевой кожей
Каждый нерв от азарта дрожит.
Небесам создавались в угоду:
Тонкий клюв, очертания крыл.
Бесподобную эту породу
Полстолетья народ выводил.
На бетоне стоим, на котором
В небеса начинается путь.
Мы на взлёте, и к нашим моторам
Можно враз городок пристегнуть.
Покачнётся земля и отскочит
От шасси суеверным прыжком,
Потому что небесные клочья
Понесутся на нас косяком.
Понесутся, как лютые волки,
Высоты набираясь вдвойне.
Хлещет дождь по дюралевой холке,
И мурашки бегут по спине.
-----
ЛЮЛКА
Ти, самотно селце в мойте мисли,
най-доброто сред целия свят!
Върху покриви новички шисти,
сякаш къщи каскети кривят.
Где са твоите шарени люлки,
под брезите където висях?
На момите поли-парашути
и девичия кикот...
Ах!
Люлки литваха с риска момчешки
към прекрасни небесни била!
И се рееха техните дрешки –
всяка бе с две победни крила.
КАЧЕЛИ
Деревушка моя на отшибе,
Ты ль не лучшая средь деревень?
На домах твоих новенький шифер,
Словно кепки сползли набекрень.
А ты помнишь шальные качели
На березах твоих и столбах?
Парашютами юбки шумели,
Хохотали девчонки –
Ах!
На качелях взлетали мальчишки
В поднебесье – была не была!
И парили над ними пальтишки, –
Две полы, два победных крыла.
---------------------------------------------
Валерий Хатюшин
Руският поет, писател, литературен критик, публицист и преводач Валери Хатюшин (Валерий Васильевич Хатюшин) е роден на 13 ноември 1948 г. в гр. Ногинск, Московска област. Завършил е Литературния институт „Максим Горки”. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на писателите на Русия. Главен редактор е на сп. „Молодая гвардия”. Автор е на над 30 книги, сред които „Быть человеком на Земле” (1982 г.), „Деревья собираются в дорогу” (1987 г.), „Вечерний свет” (1989 г.), „Год Полыни” (1990 г.), „Кровная связь” (1990 г.), „Посмотрим истине в глаза, или Что спасет Россию” (1990 г.), „Русская кровь” (1995 г.), „Урок на века” (1992 г.), „Проблеск во тьме” (1992 г.), „Горькие плоды” (1992 г.), „Пароль президентской власти” (1994 г.), „Перед выбором жизни и смерти” (1995 г.), „Под колесом истории” (1996 г.), „Русским нужен вождь” (1997 г.), „Пришла пора” (1997 г.), „Когда у власти враги” (1998 г.), „Избранные стихотворения” (1998 г.), „Зеркало еврейской демократии” (1999 г.), „Черные годы. История нашей борьбы” (2000 г.), „Разлука” (2000 г.), „Поле битвы” (2001 г.), „Критика” (2002 г.), „Зеленые розы” (2003 г.), „Прицел” (2003 г.), „Собрание стихотворений” (2003 г.), „И третий Ангел вострубил” (2004 г.), „Во имя Истины” (2005 г.), „Если поймем – спасемся” (2005 г.), „Время бесов” (2005 г.), „Русская кровь. Гражданская лирика за 20 лет” (2007 г.), „Иною дорогой” (2008 г.), „Не изменяй себе” (2008 г.) и др. Носител е на много национални и международни литературни награди. Живее в Москва.
ЖИВОТ
Във времена немили
животът ме прокуди,
за смърт са ме родили,
тъй както много други.
Не бях щастлив, но ето,
закриля ме съдбата.
Що търсех под небето?
Що славех сред тъгата?
Любов голяма търсех,
мечти всеруски пиех,
с горчиви крачки бързах
и мислех за Русия.
Тъй в стих, в дела и в бездни
годините се борят,
в кобилиците звездни
души ще се затворят.
Житейските си сили
без шум в ковчега сбирам.
За смърт са ме родили,
за вечна бран умирам.
ЖИЗНЬ
Я жил на белом свете
во времена лихие,
родившийся для смерти,
как многие другие.
Пускай счастливым не был,
но был храним судьбою.
Что я искал под небом?
О чём мечтал с тоскою?
Искал любви высокой,
мечтал о русской силе
и с горечью глубокой
я думал о России.
В стихи, в дела и в мысли
уйдут земные годы,
на звёздном коромысле
души сомкнутся своды.
С бытийной круговерти
сойду без шумной тризны.
Родившийся для смерти,
умру для вечной жизни.
2012 г.
---------------------------------------------
Валерий Шамшурин
Руският поет, писател и публицист Валери Шамшурин (Валерий Анатольевич Шамшурин) е роден на 19 март 1939 г. в с. Агриз, Татарстан. Завършва историко-филологическия факултет на университета в Нижни Новгород. Член е на Съюза на писателите на Русия от 1976 г. Работи като учител, директор на училище, редактор в местното телевизионно студио, кореспондент на в. „Ленинская смена” и в. „Горьковский рабочий”, редактор във Волговятското издателство, главен редактор на литературните списания „Нижний Новгород” и „Кириллица” и др. Председател е на нижегородския отдел на Съюза на писателите на Русия, секретар на Съюза на писателите на Русия и член на висшия творчески съвет на съюза, професор в Международната славянска академия за наука, образование, изкуство и култура. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на стихосбирките „Ливни” (1968 г.), „Штык” (1972 г.), „Красный день” (1976 г.), „Светлояр” (1977 г.), „Волжские пристани” (1981 г.), „Кудрина” (1984 г.), „Свет победы” (1984 г.), „Стихи” (1984 г.), „Часовая гора” (1986 г.), „В серебряный день Покрова” (1995 г.), „Дыхание звезды” (1999 г.), „Липы цветут” (2001 г.), „После молчания” (2004 г.), „На свирепом ветру устоять” (2004 г.), „Las cordiales aldeas” (2007 г.), „Мужские слезы” (2007 г.), „Покуда Бог хранит” (2007 г.), „Вечереет” (2010 г.), „Тем временем” (2012 г.), „Обнаженные корни (2012 г.), „Родина только одна” (2014 г.), „Чкаловская лестница” (2015 г.), „На ветрах” (2016 г.), на книгите с историческа проза и публицистика „Каленая соль” (1989 г.), „Набат над Волгой” (1991 г.), „Отечества” (1992 г.), „Жребий Кузьмы Минина” (1996 г.), „Морские волчата” (2002 г.), „Сталинский сокол” (2004 г.), „Седьмая печать (Таинственный старец)” (2005 г.), „Есть на Волге Балахна” (2006 г.), „Возвращение в Нижний Новгород” (2009 г.), „Русское соло на Дунае” (2010 г.), „Казаковская филигрань” (2010 г.), „Ураган” (2011 г.), „Начистоту о времени своем” (2012 г.), „Нижний Новгород – Москва” (2012 г.), „Нижегородский почерк” (2013 г.), „Нижегородское притяжение” (2014 г.) и др. Живее в гр. Нижни Новгород.
ЛИПИТЕ ЦЪФТЯТ
В старите двори калина и бъз прецъфтяха,
пух от тополи сред близкия вир се топи.
Ето го златния връх на безгрижното лято:
вече на волжските склонове цъфват липи.
Цъфват липите – защо от това ми е тъжно.
Цъфват липи – младостта ми отново лети.
Кръгли корони с цветчета обсипани дружно.
Тъй разточително люляк дори не цъфти.
Как да тъгувам, щом аз неразделен бях с тези
волжски простори, където стопява се път?
Цъфват липите и бляскаво слънце ги глези,
цъфват липите, не могат те да не цъфтят.
Вятър над Волга ухание медено носи.
Да се надишаш, не можеш ти, както преди.
Как да тъжиш, щом с липите над волжски откоси
прежно томително време мек шумол реди?
ЛИПЫ ЦВЕТУТ
В старых дворах отцвели бузина и рябина,
Пух тополиный уже опускался на пруд.
Вот она, летней поры золотая вершина:
Липы сегодня на волжском откосе цветут.
Липы цветут – почему-то от этого грустно.
Липы цветут – словно юность меня позвала.
Круглые кроны цветами усыпаны густо.
Так расточительно даже сирень не цвела.
Что же грустить, если был неразлучен я с этим
Волжским простором, где все завершатся пути?
Липы цветут в ослепительном солнечном свете,
Липы цветут, и не могут они не цвести.
Запах медовый над Волгою ветер разносит.
Снова, как прежде, никак не надышишься им.
Что же грустить, если липы на волжском откосе
Издавна дороги шелестом мягким своим?
---------------------------------------------
Варлам Шаламов
Руският писател, поет и публицист Варлам Шаламов (Варлам Тихонович Шаламов) е роден на 5/18 юни 1907 г. във Вологда. Учи право в Москва. Многократно е въдворяван в лагери за антисъветска агитация (1929-1932, 1937-1942, 1943-1951 г.), създател е на обширен литературен цикъл за съветските лагери – „Колимски разкази“ (1954-1973 г.), но приживе не успява да публикува нито ред проза, защото ръкописите му са отхвърляни заради „недостиг на трудов ентусиазъм“. Умира на 17 януари 1982 г. в Москва.
БУКЕТ
Цветя, накацали по склона
сред камънака сух и блед,
захвърлен сякаш от балкона
и разпилял се тук букет.
Лежат в праха на път нестиган
по чудо живи чудеса...
Внимателно ги аз повдигам
към росни свежи небеса.
БУКЕТ
Цветы на голом горном склоне,
Где для цветов и места нет,
Как будто брошенный с балкона
И разлетевшийся букет.
Они лежат в пыли дорожной,
Едва живые чудеса...
Их собираю осторожно
И поднимаю – в небеса.
-----
ПОЕЗИЯ – ДЕЛО ЗА ЗРЯЛ
Поезия – дело за зрял,
не хлапе, а истински мъж,
изстрадал, години видял
и бръчки събирал надлъж.
Сто пълни живота живял,
не хлапе, а истински мъж,
от дъното тръгнал, летял
към облачен връх всемогъщ.
С познания в шеметен брод
душевни недра извиси,
поезия – зрелият плод
и сребърен пламък в коси.
ПОЭЗИЯ – ДЕЛО СЕДЫХ
Поэзия – дело седых,
Не мальчиков, а мужчин,
Израненных, немолодых,
Покрытых рубцами морщин.
Сто жизней проживших сполна,
Не мальчиков, а мужчин,
Поднявшихся с самого дна
К заоблачной дали вершин.
Познание горных высот,
Подводных душевных глубин,
Поэзия – вызревший плод
И белое пламя седин.
1962 г.
---------------------------------------------
Василий Александровский
Руският поет Василий Александровски (Василий Дмитриевич Александровский) е роден на 3/15 януари 1897 г. в с. Баскаково, Смоленска губерния. Участник е в Първата световна война. Първото му отпечатано стихотворение е от 1913 г. в сп. „Живое слово”. Публикува поезия във вестници, списания и сборници като „Правда”, „Известия”, „Беднота”, „Рабочая газета”, „Заветная мысль”, „Луч”, „Наша заря”, „Горн”, „Наши песни” и др. Участва активно в дейността на московски културно-просветни организации, в Асоциацията на пролетарските писатели и литературното обединение „Кузница”. Член е на редакционните колегии на сп. „Гудки” и сп. „Кузница”. Негови стихове са включени в антологиите „Поэты наших дней” (1924 г.), „Антология русской поэзии XX в.” (1925 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Восстание” (1918 г.), „Север” (1919 г.), „В огне” (1919 г.), „Рабочий поселок” (1919 г.), „Две России” (1921 г.),, „Деревня” (1921 г.), „Утро” (1921 г.), „Будни” (1922 г.), „Солнечный путь” (1922 г.), „Россыпь огней” (1922 г.), „Голгофа” (1922 г.), „Синь” (1923 г.), „Звон Солнца” (1923 г.), „Поэма о Пахоме” (1923 г.), „Шаги” (1924 г.), „Ветер” (1925 г.), „Подкованные годы” (1926 г.), „Избранные стихи” (1926 г.), „Костер” (1929 г.), „Годы” (1932 г.) и др. Умира на 13 ноември 1934 г. в Москва.
МОМИЧЕ ОТ СЕЛО
Гласът й променен е, колеблив
и чужд. Като сърна е дива тука.
Сърцето глухо, сякаш нож ръждив,
в гърди неравномерно, тъпо чука.
Как страшно е! Фенери, крясък в хор
и улици, тълпи засуетили...
Присънва й се родният простор,
звънтящ овес, уханен мед на карамфили.
И се върти от слънцето глава...
Коситба е, житата са узрели...
...Бълнуване! Край нея е Москва,
тълпи за зрелища са подивели...
Езикът тежък, сух. В очи мъгла.
Да би на гарата към село да се случи...
А дните бягат, те са колела
над прежде временно разбита участ...
ДЕВУШКА ИЗ ДЕРЕВНИ
Колеблющийся голос не похож
На прежний голос. Смотрит дикой серной.
И сердце глухо, точно ржавый нож
Тупым концом стучит неравномерно.
Как страшно здесь! И вспышки фонарей.
И суетня, и улицы, и крики…
Все снится ей простор родных полей,
Звенящие овсы, душистый мёд гвоздики…
И кружится от солнца голова…
Пора косить, хлеба уже созрели…
…Бред. Липкий бред. Вокруг нее Москва
Толпящаяся, жадная до зрелищ…
В глазах круги. Язык тяжел и сух.
Попасть бы на вокзал и там упасть на плиты…
А дни бегут, подобно колесу,
По жизни преждевременно разбитой…
1922 г.
---------------------------------------------
Василий Белов
Руският поет, писател и публицист Василий Белов (Василий Иванович Белов) е роден на 23 октомври 1932 г. в с. Тимониха, Харовски район, сега Вологодска област. Учи във фабрично-заводско училище, след което завършва Литературния институт „Максим Горки”. През 1961 г. излизат първите му книги – стихосбирката „Деревенька моя лесная” и повестта „Деревня Бердяйка”. Един от видните представители е на т.нар. селска проза. Носител е на Държавна награда на СССР (1981 г.) и на Държавна награда на Руската федерация в областта на литературата и изкуствата (2003 г.). Народен депутат, член на Върховния съвет на СССР (1989-1991 г.). Почетен гражданин на гр. Вологда (1997 г.). Автор е на над 60 книги с поезия и проза с тираж над 7 млн. екз., сред които „Знойное лето” (1963 г.), „Речные излуки” (1964 г.), „Привычное дело” (1966 г.), „Плотницкие рассказы” (1968 г.), „Бухтины вологодские” (1969 г.), „Кануны” (1972 г.), „Бессмертный кощей” (1978 г.), „Лад” (1982 г.), „Всё впереди” (1986 г.), „Год великого перелома” (1991 г.), „Повседневная жизнь русского Севера” (2000 г.), „Рассказы о всякой живности” (2007 г.), „Собрание сочинений” (в 7 тома, 2012 г.), „Очерки народной эстетики” (2013 г.) и др. Умира на 4 декември 2012 г. в гр. Вологда.
РУСИЯ
Не ме тя ласкаво погали,
с желязна хватка ме прегърна,
не ме поглези и зажали,
в борбата ме въвлече бурно.
Борба! Ще кажат: дума, с времето
омръзнала, отдавна чужда,
ала светът на две разцепен е
и тя ме винаги пробужда.
Пробужда сутрин, денем, в добите
от синьото ми детство мене.
Борба! Какво ли тук ще сториш ти,
къде от нея ще се денеш.
Светът, голям, суров и радостен,
от моята родина смаян –
в живота все по-малко гадости,
все по-живителна омая!
Но битката ако напусна,
ако в безсилие се скрия,
до себе си не ме допускай
и прокълни ме ти, Русия!
РОССИЯ
Она меня не приласкала,
а обняла с железной хваткой,
жалеть и нянчиться не стала,
в борьбу втянула без остатка.
Борьба! Какое, скажут, слово-то, –
давно оскомину набило,
но в мире, надвое расколотом,
меня оно всегда будило.
Будило утром, днем и вечером
от сна, от голубого детства.
Борьба! И больше делать нечего
и никуда уже не деться.
А мир, велик, суров и радостен,
моей Отчизной огорошен,
все меньше в жизни дряхлой гадости,
все больше свежести хорошей!
Но если я уйду из боя
для тишины и для бессилья,
ты не бери меня с собою,
ты прокляни меня, Россия!
1961 г.
---------------------------------------------
Василий Казанцев
Руският поет Василий Казанцев (Василий Иванович Казанцев) е роден на 5 ноември 1935 г. в с. Таскино, Томска област. Завършва историко-филологическия факултет на Томския университет (1957 г.). Работи като преподавател в училище и като журналист. Публикува поезия в издания като „Юность”, „Знамя”, „Новый мир”, „Сибирские огни”, „Московский вестник”, „Москва”, „Крестьянка” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Автор е на стихосбирките „В глазах моих – небо” (1962 г.), „Лирика” (1964 г.), „Прикосновение” (1966 г.), „Какого цвета поле?” (1968 г.), „Поляны света” (1968 г.), „Дочь” (1969 г.), „Русло” (1969 г.), „Равновесие” (1970 г.), „Стихи” (1971 г.), „Прощание с первой любовью” (1971 г.), „Талина” (1974 г.), „Солнечные часы” (1976 г.), „Порыв” (1977 г.), „Дар” (1978 г.), „Выше радости, выше печали” (1980 г.), „Рожь” (1983 г.), „Свободный полет” (1983 г.), „Стихотворения” (1986 г.), „Прекрасное дитя” (1988 г.), „Новая книга” (2000 г.), „Счастливый день” (2004 г.), „Избранные стихи” (2011 г.) и др. Живее в гр. Реутово, Московска област.
ВИНОВАТ СЪМ
Виноват съм, че дълго оставах
на добри светила в светлина,
на виновните бързо прощавах,
твърде меко осъждах вина.
Доверявах се неоправдано...
И не се лакомих в моя свят.
Бях, очаквах... Че в страх си останах
за вината си – съм виноват.
ВИНОВАТ
Виноват, что в полях синеватых,
Под лучами высоких светил
Слишком скоро прощал виноватых,
Слишком мягко, нестрого судил.
На других чересчур полагался…
И на первый не зарился ряд.
Ждал, надеялся… Слишком боялся
Виноватым прослыть – виноват.
1972 г.
-----
И С НЕТЪРПЕНИЕ, И УМОРЕНО
Нетърпеливо, морно, клето,
през всички дни и часове
с мъчителна тъга сърцето
за думи на любов зове.
Прислушва се в любови наши.
Към тях мечти нашир и длъж
стреми. И всеки път се плаши,
щом ги познае изведнъж.
И С НЕТЕРПЕНЬЕМ, И УСТАЛО
И с нетерпеньем, и устало,
Во все часы и дни свои
Томящееся сердце ждало,
Желало смертно – слов любви.
Прислушивалось, напрягалось.
К ним из последних сил своих
Рвалось. И каждый раз – пугалось,
Когда вдруг узнавало их.
1970 г.
-----
ЩАСТЛИВО ВРЕМЕ БЕ
– Щастливо време бе – без страх
аз смеех, можех, бях.
Щастливо време изживях,
когато смеех, бях.
– Защо ти всичко не призва,
щом можеше без страх?
– Напълно стигаше това,
че смеех. Можех. Бях.
ПОРА СЧАСТЛИВАЯ БЫЛА
– Пора счастливая была –
Когда всё смел и мог.
– Пора счастливая прошла,
Когда всё смел и мог.
– Зачем же ты не брал всего,
Когда всё смел и мог?
– Вполне хватало и того,
Что жил. И смел. И мог.
1979 г.
---------------------------------------------
Василий Казин
Руският поет Василий Казин (Василий Васильевич Казин) е роден на 25 юли/6 август 1898 г. в Москва. Първото му публикувано стихотворение е през 1914 г. във в. „Копейка”. През 1918 г. участва в организирането на Съюза на работническата младеж към Третия интернационал, член е на литературното студио „Пролеткульт”. Публикува в издания като „Гудки”, „Творчество”, „Красная новь”, „Комсомольская правда”, „Красная нива” и др. Съосновател е на обществото на пролетарските писатели „Кузница” (1920 г.), редактор е на „Гослитиздат” (1931-1940 г.). Автор е на стихосбирките „Рабочий май” (1922 г.), „Избранные стихи” (1925 г.), „Лисья шуба и любовь” (1926 г.), „Признания” (1928 г.), „Стихотворения” (1937 г.), „Стихотворения 1956 года” (1957 г.), „Великий почин” (1958 г.), „Стихотворения и поэмы” (1964 г.), „Приметы: стихи” (1970 г.), „Три поэмы” (1974 г.), „Избранное” (1978 г.) и др. Умира на 1 октомври 1981 г. в Москва.
НА ГРОБА НА МАМА
През екота московски с градски вятър
при теб, при твоя тежък благовест,
сред вечния покой на резервата –
на Пятницкото гробище съм днес.
Притихнал взор под надпис кратък свела,
с характера ти простичък е в тон
могилката, от твойта скромност взела
под кръста свят на вечния заслон.
Поставям рози пищно подредени
и сякаш чувам, мамо, твоя глас:
„Защо се харчиш, синко, тъй за мене?
И с полско цвете ще се радвам аз!”
Но аз мълча. Ах, скъпа, ако можех,
сърце до рози сложил бих. Тъжа
за твоите сълзи, сълзи тревожни,
и сам сълзи не мога да сдържа.
Гнети ме мъката, с недоумение
като в душата ми забит пирон:
Стоя си – твое живо продължение,
изгубило началото си в стон.
НА МОГИЛЕ МАТЕРИ
Сквозь гул Москвы, кипенье городское
К тебе, чей век нуждой был так тяжел,
Я в заповедник вечного покоя –
На Пятницкое кладбище пришел.
Глядит неброско надписи короткость.
Как бы в твоем характере простом
Взяла могила эту скромность, кротость,
Задумавшись, притихнув под крестом.
Кладу я розы пышного наряда.
И словно слышу, мама, голос твой:
„Ну что так тратишься, сынок? Я рада
Была бы и ромашке полевой”.
Но я молчу. Когда бы мог, родная,
И сердце положил бы сверху роз.
Твоих забот все слезы вспоминая,
Сам удержаться не могу от слез.
Гнетет и горе, и недоуменье
Гвоздем засело в существо мое:
Стою – твое живое продолженье,
Начало потерявшее свое.
1952 г.
---------------------------------------------
Василий Кубаньов
Руският поет и журналист Василий Кубаньов (Василий Михайлович Кубанёв) е роден на 13 януари 1921 г. в с. Орехово, Курска област. Публикува поезия в литературния печат от 1935 г., през 1936 г. получава първата си поетична награда. Завършва средно образование в гр. Мичуринск, Тамбовска област (1938 г.). Сътрудничи на вестниците „Мичуринская правда” и „Будь готов”. Работи като учител в начално училище и като журналист във в. „Новая жизнь”. През 1941 г. завършва авиационно училище в гр. Кирсанов и отива на фронта, но заболява. Написал е няколкостотин стихотворения, но приживе няма издадена стихосбирка. Умира на 6 март 1942 г. в гр. Острогожск, Воронежка област. След смъртта му фашистка бомба разрушава дома му и болшинството от ръкописите му са унищожени.
ПЪРЗАЛЯНЕ
На полето, пшеница жълтило,
впряг вълнист устремил в светъл бяг,
пелена мек и пухкав разстила
тоз сребреещ искрящ весел сняг.
В студ момци и девойки се возят,
ярки макове бузи красят.
Разрешиха с коне на колхоза
на пързалка да се веселят.
Като лебеди литват шейните,
като вятър снежецът кръжи.
От реката далечна долита
на пързалката смях закачлив.
Роши вятърът конските гриви
и в главите ни огън пламти.
Сякаш сън е, девойка щастливо
светли думи на момък шепти.
КАТАНЬЕ
На поля, где желтела пшеница,
Вдаль направив волнистый разбег,
Пеленою пушистой ложится
Серебристый, искрящийся снег.
Щеки парней горят от мороза,
Щеки девушек – мака красней.
Разрешил председатель колхоза
На катанье им взять лошадей.
Понеслись, словно лебеди, сани,
Вихрем кружится около снег.
И от речки далекой с катанья
Вдаль задорный разносится смех.
Ветерок треплет конские гривы,
И пылает в жару голова.
Как во сне, улыбаясь счастливо,
Шепчет девушка парню слова.
1936 г.
---------------------------------------------
Василий Лебедев-Кумач
Руският поет Василий Лебедев-Кумач (Василий Иванович Лебедев/ Кумач) е роден на 24 юли/5 август 1898 г. в Москва. Първите си стихотворения публикува в сп. „Гермес” през 1916 г. Учи в историко-филологическия факултет при Московския държавен университет (1917-1921 г.). Публикува стихове, сатирични текстове, разкази и фейлетони в издания като „Беднота”, „Гудок”, „Рабочая газета”, „Крестьянская газета”, „Красноармеец”, „Синей блузы”, „Красный флот” и др. Работи в бюро за печат и пропаганда и в различни периодични издания, основател е (1922 г.) и е член на редколегията на сп. „Крокодил”, пише сатирични текстове и песни за естрадата и киното. Съосновател е на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). Автор е на текстовете на над сто популярни съветски песни като „Широка страна моя родная”, „Песня о Родине”, „Марш веселых ребят” и мн. др. Маршът „Священная война” е своеобразен химн на Великата отечествена война. Поезията му е в духа на официалния патриотичен ентусиазъм на времето, помагащ за митологизирането на съветската действителност. Депутат във върховния съвет на СССР (от 1938 г.). Носител на Държавна награда на СССР (1941 г.). Автор е на стихосбирките „Развод” (1925 г.), „Чаинки в блюдце” (1925 г.), „Со всех волостей” (1926 г.), „Защитный цвет” (1926 г.), „Печальные улыбки” (1927 г.), „Людишки и делишки” (1927 г.) и др. Умира на 20 февруари 1949 г. в Москва.
МАРШ НА ВЕСЕЛИТЕ МОМЧЕТА
В сърцето леко е с весела песен,
да няма мъка и скука зове,
обичат песни селцата чудесни,
обичат песни и всички градове.
Със песен днес се строи и добрува,
със песен честен приятел бъди!
Тоз, който с песни в живота пътува,
за него няма провали и беди!
Крачи напред! Комсомолско си племе!
Цъфтят усмивки сред песни и смях.
Ще покориме пространство и време –
стопани млади на старата земя.
Помага песен да любиш и можеш,
със песен нежен приятел бъди!
Когато с песен живота обхождаш,
за тебе няма неволи и беди!
И ще открием пространства и слава
сред леден полюс и звезден покой.
Щом на страната герои потрябват,
всеки от нас става доблестен герой.
Със песен днес се строи и добрува,
със песен честен приятел бъди!
Тоз, който с песни в живота пътува,
за него няма провали и беди!
Деца щастливи сме в светла вселена,
борба и труд наш рефрен са свещен,
за устрем горд на света сме родени
и няма никога никъде да спрем.
Помага песен да любиш и можеш,
със песен нежен приятел бъди!
Когато с песен живота обхождаш,
за тебе няма неволи и беди!
Ако все пак враг нападне ни бесен
и нашта радост без чест ощети,
щикът железен на бойната песен
родина мила с гърди ще защити.
Със песен днес се строи и добрува,
със песен смел победител бъди!
Тоз, който с песни в живота пътува,
за него няма провали и беди!
МАРШ ВЕСЕЛЫХ РЕБЯТ
Легко на сердце от песни веселой,
Она скучать не дает никогда,
И любят песню деревни и села,
И любят песню большие города.
Нам песня строить и жить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет!
Шагай вперед, комсомольское племя,
Шути и пой, чтоб улыбки цвели.
Мы покоряем пространство и время,
Мы – молодые хозяева земли.
Нам песня жить и любить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет!
Мы все добудем, поймем и откроем:
Холодный полюс и свод голубой.
Когда страна быть прикажет героем,
У нас героем становится любой.
Нам песня строить и жить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет!
Мы можем петь и смеяться, как дети,
Среди упорной борьбы и труда,
Ведь мы такими родились на свете,
Что не сдаемся нигде и никогда.
Нам песня жить и любить помогает,
Она, как друг, и зовет, и ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет.
И если враг нашу радость живую
Отнять захочет в упорном бою,
Тогда мы песню споем боевую
И встанем грудью за Родину свою.
Нам песня строить и жить помогает,
Она на крыльях к победе ведет,
И тот, кто с песней по жизни шагает,
Тот никогда и нигде не пропадет.
-----
СВЕЩЕНАТА ВОЙНА
Стани, страна огромна ти,
на смъртен бой заклет
с фашистки тъмни орди и
с нашественик проклет!
И нека ярост горестна
кипи като вълна,
война народна води се –
свещената война!
На два различни полюса
тежи враждебен знак:
за лъч и мир ний борим се,
а те – за злост и мрак.
Врага нахлул ще сритаме –
с идеи – пазещ щик –
насилника, грабителя,
мъчителя безлик!
Крила зли над родината
не смеят да летят,
полята и градините
врага ще отстранят.
Фашистка сган ще срещнем в бой
с куршум за нечовек,
за паплач на човечество
сковахме здрав ковчег!
Страна огромна вдига се
и влиза в бой заклет,
фашистки орди сриваме –
нашественик проклет.
И ярост благородна пак
кипи като вълна!
Война народна води се –
Свещената война!
СВЯЩЕННАЯ ВОЙНА
Вставай, страна огромная,
Вставай на смертный бой
С фашистской силой темною,
С проклятою ордой!
Пусть ярость благородная
Вскипает, как волна, –
Идет война народная,
Священная война!
Как два различных полюса,
Во всем враждебны мы:
За свет и мир мы боремся,
Они – за царство тьмы.
Дадим отпор душителям
Всех пламенных идей,
Насильникам, грабителям,
Мучителям людей!
Не смеют крылья черные
Над Родиной летать,
Поля ее просторные
Не смеет враг топтать!
Гнилой фашистской нечисти
Загоним пулю в лоб,
Отребью человечества
Сколотим крепкий гроб!
Встает страна огромная,
Встает на смертный бой
С фашистской силой темною,
С проклятою ордой.
Пусть ярость благородная
Вскипает, как волна, –
Идет война народная,
Священная война!
---------------------------------------------
Василий Суботин
Руският поет, писател и журналист Василий Суботин (Василий Ефимович Субботин) е роден на 7 февруари 1921 г. в с. Суботинци, Вятска губерния. Учи в Литературния институт „Максим Горки” (1939-1941 г.), завършва Висшите литературни курсове (1956 г.). Участва във Великата отечествена война като танкист и военен кореспондент на в. „Воин Родины”. Първите му публикувани стихотворения са от 1942 г., първата му книга „На мысе Голубином” излиза през 1948 г. Член е на Съюза на писателите на СССР (1951 г.). Работи като редактор в сп. „Молодой колхозник”, завеждащ отдел поезия в сп. „Дружба народов” и редактор в изд. „Советский писатель”. Автор е на над 30 книги с поезия, проза и публицистика, сред които стихосбирките „Солдат мира” (1950 г.), „Героическая баллада” (1953 г.), „Стихи” (1953 г.), „Земное лето” (1962 г.), „Живая память” (1962 г.), „Книга моих стихов” (1964 г.), „Танки в траве” (1967 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Строки” (1972 г.), „Стихотворения” (1976 г.), „Бранденбургские ворота” (1979 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1981 г.), „Избранные произведения” (в три тома, 1990 г.) и др. Умира на 24 май 2015 г. в Москва.
ПО ЛИЦЕТО ТИ БЪРЗО БРАЗДЕЕ ЧЕРТА
По лицето ти бързо браздее черта,
сякаш някакъв знак е, загадка тръпчива.
Тези бръчки горчиви край твойта уста,
и у теб, и у мен тези бръчки горчиви...
Каквото се падна в съдбовни раздоли,
сега е без образ и глас.
А ние възпявахме тежката воля,
ръцете сурови над нас.
И макар че неясно е в днешния ден –
всичко беше преплетено – край и начало...
Не видяхме, не можехме да разберем,
че такава беда редом с нас е вървяла!
ПО ЛИЦУ ТВОЕМУ БОРОЗДА, КАК ЧЕРТА
По лицу твоему борозда, как черта,
Вроде знака какого-то или загадки.
Эти горькие, грубые складки у рта,
У тебя, у меня эти горькие складки...
Того, что пришлось нам с тобою на долю,
Теперь и не скажешь всего.
А мы воспевали тяжелую волю
И жесткие руки его.
И хотя ныне трудно такое понять –
Все в одно сплетено, и концы, и начала...
Как могли мы не видеть, не видеть, не знать,
Что такая беда с нами рядом шагала!
---------------------------------------------
Василий Фьодоров
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ДОСКОРО БЯХМЕ С ВЛЮБЕН ГЛАС
Доскоро бяхме с влюбен глас
и песента ни бе обична.
Лицето ти днес гледам аз
и мисля:
„Как изчезна всичко?”
Но в спомени ме следваш ти,
душата ми към теб стреми се...
Тъй продължава
да лети
убитата сред полет птица.
ЕЩЕ НЕДАВНО НАМ ВДВОЕМ
Еще недавно нам вдвоем
Так хорошо и складно пелось.
Но вот гляжу в лицо твое
И думаю:
Куда все делось?
Но память прошлое хранит,
Душа моя к тебе стремится...
Так, вздрогнув,
Все еще летит
Убитая в полете птица.
-----
НЕЙДЕ КРАЧИМ
Нейде крачим,
все сърца тревожим,
търсим в чуждите съдби размах.
Цял живот сред хората обходих,
в края
пак при себе си се спрях.
И в света за мен най-интересно
пак е туй,
що ралото кове...
Хей, здравейте, недопети песни!
Хей, здравейте, стари стихове!
ГДЕ-ТО ХОДИМ
Где-то ходим,
Чем-то сердце студим,
Ищем сказку не в своей судьбе.
Лет с двенадцати пошел по людям
И в конце концов
Пришел к себе.
И всего на свете интересней
Стало то,
Что было от сохи...
Здравствуйте, покинутые песни!
Здравствуйте, забытые стихи!
---------------------------------------------
Вениамин Жак
Руският поет, мемоарист и преводач Вениамин Жак (Вениамин Константинович Жак) е роден на 18/31 януари 1905 г. в гр. Порт Петровск (сега гр. Махачкала), Дагестанска област. От 1918 г. живее в гр. Ростов на Дон. Първите му поетични публикации са от 1923 г. Пише поезия за деца и за възрастни, приказки, разкази и очерци. Превежда творчеството на украински, грузински и адигейски поети. Автор е на литературни обзори за съвременни съветски писатели, на спомени за Маяковски, Островски, Серафимович и др. и на близо 50 стихосбирки, книги с преводна поезия и книги за деца, сред които „Крутизна” (1926 г.), „Бег на выдержку” (1932 г.), „Зарядка” (1933 г.), „Звонки” (1934 г.), „Защитники” (1939 г.), „Первое мая” (1940 г.), „Подснежник” (1941 г.), „Почему и потому” (1942 г.), „Как это было” (1945 г.), „Матвеев Курган” (1948 г.), „Про всех сразу” (1960 г.), „Мудрецы” (1970 г.), „Кто склевал звезды” (1974 г.), „Цветные сны” (1976 г.), „Что знает лист о дереве своем” (1980 г.), „Разные разности” (1981 г.), „Когда начинается утро” (1984 г.) и др. Умира на 30 март 1982 г. в гр. Ростов на Дон.
ПОДАРЪКЪТ
Съществуват чудеса такива,
че не можеш да им се начудиш!
От години слънце ни облива,
щом изгрее – и светът се буди.
Първи сняг лети, очите радва,
скъп подарък на сърцето прави:
Знам – макар и постепенно – трябва
с бездната безпътна да се справи.
ПОДАРОК
Есть такие чудеса на свете,
Что дивись – не можешь надивиться!
Сколько лет над нами солнце светит,
А взойдет и мир начнет светиться.
Первый снег летит на радость глазу,
Сердцу всех подарков он дороже:
Знаю – пусть непрочно и не сразу –
Победит он хляби бездорожья.
-----
НЕ ВЯРВА ДНЕВНИКЪТ
Не вярва дневникът, че аз съм стар,
че съм забравил за живота школен!
За него ученик съм пак, другар,
като преди от мен е недоволен.
Бележките в сърцето ми туптят:
събират моите и други смешки...
Дори и леки, грешките тежат,
щом приюти ги чантата сърдечна.
Тежнее всичко – зрее участта,
от нея аз къде ли да се дяна...
О, как бих искал днес да я сменя
за ученическата стара чанта!
ДНЕВНИК НЕ ВЕРИТ
Дневник не верит, что я очень стар,
Что я давным-давно забыл о школе!
Я для него по-прежнему школяр,
И мною он, как прежде, недоволен.
Его отметки на сердце легли:
В них и мои, и чьи-то недодумки…
И легкие ошибки не легки,
Когда ты носишь их в сердечной сумке.
Всё тяжелеть – таков её удел,
И никуда мне от неё не деться…
О, как бы я сменить её хотел
На старый, рваный школьный ранец детства!
---------------------------------------------
Вера Звягинцева
Руската поетеса, преводачка и актриса Вера Звягинцева (Вера Клавдиевна Звягинцева) е родена на 31 октомври/12 ноември 1894 г. в Москва. Завършва курсовете за сценично изкуство при Е. Музил (1917 г.) и работи в различни професионални театрални колективи (1917-1922 г.). Превежда поезия от украински, арменски, грузински, белоруски, кабардински, литовски и др. езици. Авторка е на стихосбирките „На мосту” (1922 г.), „Московский ветер” (1926 г.), „По русским дорогам” (1946 г.), „Зимняя звезда” (1958 г.), „Вечерний день” (1963 г.), „Исповедь” (1967 г.), „Избр. стихи” (1968 г.), на книги с преводна поезия като „Моя Армения” (1964 г.) и др. Заслужил деятел е на културата на Армения. Умира на 9 юли 1972 г. в Москва.
НИТО ТВОЯ, НИ СВОЯ
Нито твоя, ни своя, не,
аз не искам ни миг ирония.
Болка скрива ли тази реч?
Не желая на думи бронята!
Щом е болка, то да боли,
щом е радост – да грее радвайки,
не за нас е въпросът дали
жар в душа да сменим с прохладата.
Сняг вали, той е бял – бял сняг,
а небето е синьо – синьо е.
Нека смях е – не полусмях,
и да не е смях над светинята.
Искам аз красота да лети,
не лукава съблазън да вземаме.
Искам аз да заплачеш ти
от възторг и от възхищение.
Да, злорадствай ти, лей прекослов –
тази работа вятър рони я.
Търсят хората светла любов,
не студената зла ирония.
НИ ТВОЕЙ, НИ СВОЕЙ
Ни твоей, ни своей, ничьей –
Никакой не хочу иронии.
Прятать боль под броней речей?!
Не нуждаюсь в их обороне я.
Если боль – так пускай болит,
Если радость – пусть греет, радуя.
Не к лицу нам, боясь обид,
Жар души заменять прохладою.
Снег идет – он и бел как снег,
Небо синее – значит синее.
Если смех – так не полусмех,
И никак уж не над святынею.
Я хочу прямой красоты,
Не лукавого обольщения,
Я хочу, чтоб заплакала ты
От восторга, от восхищения.
Как ни смейся, как ни язви –
Это дело для всех стороннее.
Людям нужен лишь цвет любви,
А не злой холодок иронии.
---------------------------------------------
Вера Инбер
Руската поетеса, писателка и преводачка Вера Инбер (Вера Моисеевна Шпенцер Михайловна Инбер) е родена на 28 юни/10 юли 1890 г. в Одеса. За кратко посещава висшите женски курсове към Одеския университет. Първата й публикация е от 1910 г. във в. „Севильские дамы”. Работи като журналист, като кореспондент живее няколко години във Франция, Швейцария, Австрия и Германия. Член е на поетичното обединение „Литературный центр конструктивистов” (20-те г.). Взима участие в написването на колективния роман „Большие пожары” (1927 г.), участва в авторския колектив на книгата „Канал имени Сталина” (1934 г.). През Великата отечествена война е пряк свидетел на блокадата на Ленинград и получава държавна награда за поемата си „Пулковский меридиан” (1946 г.). Превежда произведения на Т. Шевченко, М. Рилски, П. Елюар, Ш. Петьофи, Я. Райнис и др. Автор е на над сто книги с поезия, проза, публицистика, преводна поезия и книги за деца, сред които стихосбирките „Печальное вино” (1914 г.), „Горькая услада” (1917 г.), „Бренные слова” (1922 г.), „Цель и путь” (1925 г.), „Уравнение с одним неизвестным” (1926 г.), „Маляры” (1926 г.), „Соловей и роза” (1926 г.), „Ловец комет” (1927 г.), „Бывают исключения” (1927 г.), „Соловей и роза” (1928 г.), „Место под солнцем” (1928 г.), „Плоды и корни” (1928 г.), „Так начинается день” (1929 г.), „Стихи” (1929 г.), „Вполголоса” (1932 г.), „Стихи” (1932 г.), „Избранные произведения” (1933 г.), „Избранные стихи” (1933 г.), „Избранные произведения” (1934 г.), „Избранные стихи” (1935 г.), „Переулок моего имени” (1935 г.), „Избранное” (1936 г.), „Душа Ленинграда” (1942 г.), „Избранное” (1947 г.), „Стихи: Избранные для детей” (1947 г.), „Путь воды” (1951 г.), „Поэмы и стихи” (1952 г.), „Стихи и поэмы” (1957 г.), „Избранные произведения” (в 3 тома, 1958 г.), „Апрель. Стихи о Ленине” (1960 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1965-1966 г.), „Стихи” (1967 г.) и др. Умира на 11 ноември 1972 г. в Москва.
РАЗЛЯ СЕ ВЧЕРА ТУК МЪГЛА
Разля се вчера тук мъгла,
така морето развълнува,
че сякаш вече е могла
дошлата есен да лудува.
Сега е светла тишина,
листата бавничко жълтеят
и слънцето като луна
над парка свети, но не грее.
Тъй някога горките нас
след удар, видимо опасен,
спохожда ни чаровен час –
неподражаемо прекрасен.
ТАКОЙ ТУМАН УПАЛ ВЧЕРА
Такой туман упал вчера,
Так волноваться море стало,
Как будто осени пора
По-настоящему настала.
А нынче свет и тишина,
Листва медлительно желтеет,
И солнце нежно, как луна,
Над садом светит, но не греет.
Так иногда для, бедных, нас
В болезни, видимо опасной,
Вдруг наступает тихий час,
Неподражаемо прекрасный.
1920 г.
-----
ЗАЛПОВЕТЕ НА ПОБЕДАТА
Улици, площади, шир поредна
и тълпи... Тълпи... О, как това
северно сияние победно
озари небето над Нева.
Оръдеен гръм, но не от боя.
Ведри погледи. Лица... Лица...
Радост... Щастие... Победо моя,
ще препълниш нашите сърца.
Слава вам, които в зли сражения
пазехте Нева като стена.
Ленинград, не знаещ поражения,
озарихте с нова светлина.
Слава и на теб, велик град светъл,
слял в едно победно фронт и тил.
Град герой, сред трудности проклети
издържал. Воювал. Победил.
ЗАЛПЫ ПОБЕДЫ
Улицы, ограды, парапеты,
Толпы... Толпы... Шпиль над головой,
Северным сиянием победы
Озарилось небо над Невой.
Гром орудий, но не грохот боя.
Лица... Лица... Выраженье глаз.
Счастье... Радость... Пережить такое
Сердце в состоянье только раз.
Слава вам, которые в сраженьях
Отстояли берега Невы.
Ленинград, незнавший пораженья,
Новым светом озарили вы.
Слава и тебе, великий город,
Сливший во едино фронт и тыл.
В небывалых трудностях которяй
Выстоял. Сражался. Победил.
1944 г.
---------------------------------------------
Вера Маркова
Руската поетеса и преводачка Вера Маркова (Вера Николаевна Маркова) е родена на 19 февруари/4 март 1907 г. в Минск. Завършва специалността източна литература във филологическия факултет на Ленинградския университет (1931 г.). Преводаческата й дейност започва от началото на 50-те години. Публикува поезия и преводи в самиздатския печат и в официалните издания. Изследовател е на японската класическа литература, превежда и издава книги с японска средновековна и съвременна поезия и проза като „Исикава Такубоку” (1957 г.), „Лирика, Басё/Маркова” (1964 г.), „Басё” (1977 г.), „Зимняя луна” (1987 г.), „Басё. Буссон. Исса. Летние травы. Японские трехстишия” (1995 г.) и др. През 1981 г. издава книга с преводи на творчеството на американската поетеса Емили Дикинсън. Автор е на стихосбирката „Луна восходит дважды” (1992 г.). Умира на 8 март 1995 г. в Санкт Петербург.
РАЗКАЗЧЕ
Живеела Маша,
варила каша,
а солена или прясна,
само Маша била наясно.
Двамина мъже с нея кашата делили,
единия своите го отвели, другия немците го убили.
ПРИСКАЗКА
Жила-была Маша,
Варила кашу,
А пресна или солона,
Знала Маша одна.
Двое мужей с ней кашу делили.
Одного свои увели, другого немцы убили.
-----
ПРИСПИВНА
Така си беше, беше, беше...
Такава нагласа остава в душата.
Аз него по разпореждане го обичах спешно,
аз учех да го обичат децата.
„Слава на вълка!
Забрави; баща си!” –
блееше на агънцето овцата.
КОЛЫБЕЛЬНАЯ
Все это было, было, было...
Этого теплой водой не запить.
Я его по указке любила,
Я сына учила его любить.
„Волку слава!
Забудь отца!” –
Блеяла ягненку овца.
---------------------------------------------
Вера Меркуриева
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
БЕЗ ЛЯТО ЗИМИ ДВЕ СА ПАК
Без лято зими две са пак,
две страшни тъмноти.
Години две в каторжен мрак,
години в робски немоти
аз издържах. А ти?
Не се предавам. Смях голям
до нищета блести,
дописвам стихове и ям
не хляб, а красоти.
Не жаля аз. А ти?
С двулетни сенки танц играх,
с измами, суети
и само сън в съня видях
сред сетни пустоти.
Аз сън съм – както ти.
БЕЗ ЛЕТА БЫЛИ ДВЕ ЗИМЫ
Без лета были две зимы,
Две мглы, две темноты.
Два года каторжной тюрьмы,
Два года рабской немоты
Я вынесла. А ты?
Я не сдаюсь. Смеюсь, шучу
В когтях у нищеты,
Пишу стихи, всего хочу,
Как хлеба – красоты.
Я не грущу. А ты?
В двухлетней пляске двух теней
Обмана и Тщеты
Я вижу только сон о сне
Последней пустоты.
И я – свой сон – как ты.
1920 г.
---------------------------------------------
Вера Фигнер
Руската революционерка, писателка и поетеса Вера Фигнер (Вера Николаевна Фигнер) е родена на 25 юни/7 юли 1852 г. в с. Никифорово, Казанска губерния. След обучението си в Родионовския институт за благородни девици е учила в Казанския университет, в медицинския факултет на Цюрихския университет и в университета в Берн. Живее по времето на царете Николай І, Александър ІІ, Александър ІІІ и Николай ІІ, като за борбения си дух непрекъснато е била преследвана. След завръщането си в Русия през 1875 г. участва в народняшкото движение и води пропаганда срещу царската власт. Влиза в ръководството на нелегалната организация „Народна воля” и участва в подготовката на покушението срещу Александър ІІ в Одеса (1880 г.) и в Петербург (1881 г.). През 1883 г. е осъдена на смърт и е затворена в Шлиселбургската крепост, през 1884 г. смъртното й наказание е замененио с доживотна каторга. Изкарва 20 години в затвора, през 1904 г. е амнистирана. Свидетелство за тези години са мемоарите й „Запечатленный труд” (в 3 тома, 1920 г.). Когато е била 9-годишна, в Русия все още е съществувало крепостното право, а когато си отива от живота, се водят битките на Великата отечествена война. Много от стиховете й са изгубени. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1906 г.) и на поредиците с поезия, проза и публицистика „Избранные произведения” (в 7 тома, 1928-1932 г.) и „Избранные произведения” (в 3 тома, 1933 г.). Умира на 15 юни 1942 г. в Москва.
КОГАТО НЯКОГА В БЕДАТА
Когато някога в бедата
се взрем наблизо и далеч
и тегнат тежко над душата
печал, сумрак и горка реч –
стихът ни чувства изразява,
вълнуващи ни в тъжен час,
в гръдта ни мъки облегчава
като сълзи, узрели в нас...
КОГДА В НЕВОЛЕ МЫ ПОРОЮ
Когда в неволе мы порою
Бросаем взгляд вокруг и вдаль
И тяготеют над душою
Лишь полусумрак и печаль –
Наш стих те чувства отражает,
Что нас волнуют в горький час,
И грудь он нашу облегчает,
Как брызги слез из скорбных глаз...
-----
ПАДАТ ДОБРИТЕ
Падат добрите... Земята залости ги
в място пустинно без вест и сърце!
Там, от сълза недокоснати, костите
в гроба положиха чужди ръце...
Няма ни кръст, ни ограда, надгробният
надпис за славното име мълчи...
Расне тревата и стръкче със спомена
тайната пази, склонило очи...
Бяха свидетел вълни ненадминати –
гневно кипят, бреговете гризят...
Но и вълните могъщи в родината
тъжните вести не ще отнесат!
ПАЛИ ВСЕ ЛУЧШИЕ
Пали все лучшие... В землю зарытые,
В месте пустынном безвестно легли!
Кости, ничьею слезой не омытые,
Руки чужие в могилу снесли...
Нет ни крестов, ни оград, и могильная
Надпись об имени славном молчит...
Выросла травка, былинка бессильная,
Долу склонилась – и тайну хранит...
Были свидетелем волны кипучие,
Гневно вздымаются, берег грызут...
Но и они, эти волны могучие,
Родине весточку вдаль не снесут!
1897 г.
---------------------------------------------
Вероника Тушнова
Руската поетеса и преводачка Вероника Михайловна Тушнова е родена на 14/27 март 1911 г. в Казан. Учи в Медицинския институт в Лениград (1931-1935 г.), занимава се с живопис. През 1941 г. постъпва в Литературния институт „Максим Горки” в Москва, но е мобилизирана като медицинска сестра и лекар. След войната е рецензент в издателство „Художественная Литература”, води творчески семинар в Литературния институт. Публикува поезия от 1944 г., пише в жанра на любовната лирика. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1946 г. Авторка е на стихосбирките „Первая книга” (1945 г.), „Пути-дороги” (1954 г.), „Дорога на Клухор” (1956 г.), „Память сердца” (1958 г.), „Второе дыхание” (1961 г.), „Лирика” (1963 г.), „Сто часов счастья” (1965 г.), „Стихи” (1969 г.) и др. Авторка е на текстовете на десетки популярни песни като „Не отрекаются любя”, „А знаешь, всё ещё будет!”, „Сто часов счастья” и мн. др. Умира на 7 юли 1965 г. в Москва.
КУКЛАТА
Паметта ми много е изтрила,
но пък дребни нещица стоят:
за изгубената кукла мила
върху релсите на влаков път.
Дим локомотива стар облита,
ниско плува под простор могъщ...
Топъл дъжд шушука сред брезите,
но не вижда никой този дъжд.
Ешелони в източна посока
бързат без светлик и без вода,
пълни с неочаквана, жестока,
тягостна човешка зла беда.
А детето моли, вика диво,
дърпа майчини ръце с тъга –
струва му се толкова красива
и желана куклата сега.
Но играчката не вдигна никой
и тълпите, в зор да се качат
във вагона, куклата затриха
в жвакащата рядка кал по път.
Малката в смъртта не вярва, нито
в мисъл за раздяла и вина...
С тази дребна загуба долита
и до нея страшната война.
Где от странна мисъл да се дяна:
не игрички в паметта стоят –
късче детство може би застана
върху релсите на влаков път.
КУКЛА
Много нынче в памяти потухло,
а живет безделица, пустяк:
девочкой потерянная кукла
на железных скрещенных путях.
Над платформой пар от паровозов
низко плыл, в равнину уходя...
Теплый дождь шушукался в березах,
но никто не замечал дождя.
Эшелоны шли тогда к востоку,
молча шли, без света и воды,
полные внезапной и жестокой,
горькой человеческой беды.
Девочка кричала и просила
и рвалась из материнских рук, –
показалась ей такой красивой
и желанной эта кукла вдруг.
Но никто не подал ей игрушки,
и толпа, к посадке торопясь,
куклу затоптала у теплушки
в жидкую струящуюся грязь.
Маленькая смерти не поверит,
и разлуки не поймет она...
Так хоть этой крохотной потерей
дотянулась до нее война.
Некуда от странной мысли деться:
это не игрушка, не пустяк, –
это, может быть, обломок детства
на железных скрещенных путях.
-----
НЕ СПИРА ОБИЧ ДА БЛЕСТИ
Не спира обич да блести.
Животът ни тече превратно.
Щом спра да те очаквам, ти
ще дойдеш тук съвсем внезапно.
Ще дойдеш ти при мен по мрак,
с виелицата ще пристигнеш,
когато си припомниш как
деляхме топлина взаимно.
Ще искаш тази топлина,
недоценявана доскоро,
ще бърза твоята вина,
прескачайки коли и хора.
Като напук ще запълзят
трамвай, метро, какво ли още;
и буря ще мете по път
към портите ми твоя подстъп...
А вкъщи – тишина, тъга,
будилник шепне за разлъка;
и ще почукаш ти сега,
без отдих изкачил се тука.
Аз вярвам в идващия миг
тъй безрезервно и крилато,
че мога нашия топлик
да чакам цял ден до вратата.
НЕ ОТРЕКАЮТСЯ ЛЮБЯ
Не отрекаются любя.
Ведь жизнь кончается не завтра.
Я перестану ждать тебя,
а ты придешь совсем внезапно.
А ты придешь, когда темно,
когда в стекло ударит вьюга,
когда припомнишь, как давно
не согревали мы друг друга.
И так захочешь теплоты,
не полюбившейся когда-то,
что переждать не сможешь ты
трех человек у автомата.
И будет, как назло, ползти
трамвай, метро, не знаю что там.
И вьюга заметет пути
на дальних подступах к воротам...
А в доме будет грусть и тишь,
хрип счетчика и шорох книжки,
когда ты в двери постучишь,
взбежав наверх без передышки.
За это можно все отдать,
и до того я в это верю,
что трудно мне тебя не ждать,
весь день не отходя от двери.
-----
СТИХОВЕ ЗА ДЪЩЕРЯ МИ
1.
В душен и безлунен час
топла нощ узря.
Все за син си мислех аз,
чувам: „Дъщеря!”
Да мечтаеш чудно е
в белия палат...
Сини лампи лумнаха,
над врати горят.
Вятърът почуква си
и в пердето вей.
Мила моя кукличке,
щерчице, здравей!
Всичко тука синьо е
и букет блести.
Мислех син да имаме,
а роди се ти.
Ти прости ми, нежелан
сънен талисман.
С теб, добричка, вкъщи там
мили ще сме, знам.
Аз козичка ти уших
и безброй лъчи;
търся в погледа игрив
синички очи...
Сиви ли... Красиви са,
мамин сладък сън.
Твойте първи изгреви
гледат ни отвън.
2.
Години не броиш, в игри
посрещаш само трето лято.
Кервани с мигове добри
в мъгла са слънчева заляти.
Иглички с болки и вини
в душата ти не ще останат
и дребните горчивини
не пази детската ти памет.
Ти нямаш тежест ни една –
игри и блянове боричкаш.
И нова дума днес – „война” –
бърбориш, пляскайки с ръчички.
3.
Вагонът се тресе. В купето
мълчаха всички. Нощ край нас.
И всеки знаеше: проклет е
неясен първи страшен час.
Усещах: ален ад ще стане
и бъдни битки ще гърмят...
Притисках твойте прашни длани,
безсилна в неизвестен свят!
А после черна нощ. В тъмата
зловещ нечакан път върви.
Кажи – ти помниш ли войната?
И ако помниш – забрави!
На песни и цветя се радвай,
над смях и обич трупай власт:
да помниш тоз кошмар не трябва,
ще помня вместо тебе аз.
4.
Тревога. Мъка. Пощальон не спря –
от скъпия човек не идват вести...
А бурята градчето ни завя
до покривите. Дълга неизвестност.
Домът ни нов е с преспи ограден,
но търси го петлистната пътечка,
под нашия прозорец заскрежен –
картофки топлички, бумтяща печка.
Момиченце. Зеленички очи,
а панделката с цвят на мак е цвете.
Момиченце. При него не плачете,
край него мъка нека не звучи.
Ще разбере. С недетска топлота
на раменете ми поставя топли длани...
То мъничко е още за скръбта,
за мъките житейски му е рано.
На букви ще я уча у дома,
ще нарисувам зайченце в тетрадка.
Ще се усмихваме – с усмивка сладка.
Ще плача после в тъмното сама...
5.
Кръгът се шири. Сивият живот плете
природа, хора, време безпощадно.
Тя вече пъстри книжчици чете
и крие болката си, ако падне.
Тя не признава скучното „поспри”,
прегръща ме, мил шемет лее само.
Кога порасна! Вече е голяма,
приятелки сме с нея днес добри.
До нас достигат празнични салюти,
червени знаменца реди така,
намира Прут на карта за минута,
огражда с пръст победната река.
Схватлива, любознателна и пряма.
С въпроси пълна мъничка жена.
Попита ме веднъж: „Кажи ми, мамо,
било ли е да нямаме война?”
Било е. И отново ще е в сила.
Над нас ще бди спокоен небосвод!
И първата си чута дума, мила,
ти ще забравиш в новия живот.
* Дъщерята на поетесата се казва Наташа.
СТИХИ О ДОЧЕРИ
1.
Душная, безлунная
Наступила ночь.
Все о сыне думала,
А сказали: „Дочь”.
Хорошо мечтается
В белизне палат...
Голубые лампочки
У дверей горят.
Ветер стукнул форточкой,
Кисею струя.
Здравствуй, милый сверточек,
Доченька моя!
Все такое синее,
На столе – цветы.
Думала о сыне я,
А родилась – ты.
Ты прости, непрошенный
Ежик сонный мой.
Я тебя, хорошую,
Отвезу домой.
Для тебя на коврике
Вышита коза,
У тебя, наверное,
Синие глаза...
Ну... а если серые,
Маме все равно.
Утро твое первое
Смотрится в окно.
2.
Ты счета не ведешь годам,
Встречая только третье лето.
Твоих мгновений череда
Туманом солнечным одета.
Уколы маленьких обид
Тебя еще не могут ранить,
И огорчений не хранит
Твоя ребяческая память.
И, милой резвости полна, –
Как знать ребенку тяжесть ноши? –
Ты слово новое – „война” –
Лепечешь, хлопая в ладоши.
3.
Вагон бросало и качало.
Молчали все. А вечер гас.
И каждый знал: еще начало,
Еще неясный первый час.
Казалось мне: за далью алой
Гремят грядущие бои...
Но как бессильно я сжимала
Ручонки пыльные твои!
А после ночь. Без искры света
Свершался необычный путь.
Скажи, ответь – ты помнишь это?
И если помнишь – позабудь.
Живи, цветам и песням рада,
Смеясь, горюя и любя,
А помнить этого не надо:
Я буду помнить за тебя.
4.
Тревога. Грусть. Приходит почтальон –
Ни весточки о милом человеке...
А городок метелью занесен
До самых крыш. И, кажется, навеки.
Наш новый дом в сугробах под горой,
К нему бежит петлистая дорожка,
В нем есть окно за ледяной корой,
Печурка есть, горячая картошка.
Есть девочка. Зеленые глаза,
Лукавый рот и бантик цвета мака.
Есть девочка. При ней нельзя заплакать,
При ней нельзя о горьком рассказать.
Она поймет. С недетской теплотой
Ладошки мягкие ко мне на плечи лягут...
Нельзя при ней, при маленькой такой, –
Ей рано знать печаль житейских тягот.
Я напишу ей буквы на листе,
Я нарисую зайчика в тетради.
Я засмеюсь – её улыбки ради.
Я буду плакать после, в темноте...
5.
А круг все ширится. В него вовлечены
Природа, люди, города и войны.
Теперь ей книжки пёстрые нужны:
Упав, она не говорит, что больно.
Не любит слово скучное „нельзя”,
Все льнет ко мне, работать мне мешая.
Как выросла! Совсем, совсем большая, –
Мы с ней теперь хорошие друзья.
Она со мною слушает салюты,
Передвигает красные флажки
И, Прут найдя на карте в полминуты,
Обводит пальцем ниточку реки.
Понятлива, пытлива и упряма.
На многое ответы ей нужны.
Она меня спросила как-то: „Мама,
а было так, что не было войны?”
Да. Было так. И будет, будет снова.
Как хорошо тогда нам станет жить!
Ты первое услышанное слово
Еще успеешь в жизни позабыть.
-----
ЖИВЯХМЕ ВСИЧКО: ЩАСТИЕ И МЪКА
Живяхме всичко: щастие и мъка,
и разговори разни между нас.
Но главното май премълчахме тука,
а може би не казахме на глас.
На смутни дни пороят раздели ни –
потече ручей, после, виж, река...
Нали усещането ще отмине:
понякога, закратко, засега...
Изчезнал е далечен бряг отдавна,
теб няма те, душата здрач е свил
и само аз, едничка аз не вярвам,
че ни е бил животът разделил.
БЫВАЛО ВСЕ: И СЧАСТЬЕ, И ПЕЧАЛИ
Бывало все: и счастье, и печали,
и разговоры длинные вдвоем.
Но мы о самом главном промолчали,
а может, и не думали о нем.
Нас разделило смутных дней теченье –
сперва ручей, потом, глядишь, река…
Но долго оставалось ощущенье:
не навсегда, ненадолго, пока…
Давно исчез, уплыл далекий берег,
и нет тебя, и свет в душе погас,
и только я одна еще не верю,
что жизнь навечно разлучила нас.
1949 г.
---------------------------------------------
Виктор Авдеев
Руският поет Виктор Авдеев (Виктор Иванович Авдеев) е роден на 14 април 1923 г. в селището Сормово, близо до Нижни Новгород. Първите си стихотворения публикува като кръжочник в Двореца на пионерите в литературния сборник „Слово горьковских внучат”. След завършването на средното си образование заминава за фронта, където преминава бойния път от Москва до Берлин и получава три ордена и шест медала. Първата му следвоенна поетична изява е в сборника „О самом дорогом” през 1951 г. През 1954 г. завършва литературния институт „Максим Горки”. Автор е на стихосбирките „Волжские зори” (1953 г.), „Сормовичи” (1953 г.), „Окна на Восток” (1953 г., спряна от печат) и „Капля меду” (излязла посмъртно през 1959 г.). Умира на 20 януари 1955 г. в гр. Нижни Новгород.
С ПОБЕДАТА СКРЪБТА НЕ СЕ ИЗКУПВА
С победата скръбта не се изкупва –
с победата се оправдава тя...
И ето, на вратата клета чукам,
където кретат старци в самота.
О, ти върни им, всемогъщи Боже,
смеха отнет, сълзата първа днес!
Но Бог го няма, да теши не може,
в дома е тихо, сякаш в зимен лес.
В леса, където полкът ни погреба
сина им в жертвеното зимно зло.
Отново стола му пустеещ гледат
и снимка – в черна рамка, под стъкло.
Тя ги огрява и е пресен лакът:
в живота сетен спомен е красив.
...Аз после, тръгнал си от тях, заплаках.
Но да заплачеш, значи, че си жив.
ПОБЕДОЙ НЕ ОКУПЛЕНЫ ПОТЕРИ
Победой не окуплены потери –
Победой лишь оправданы они...
И вот опять стучусь я в эти двери,
Где старики который год одни.
О, возврати им, всемогущий Боже,
Последний смех и первую слезу!
Но бога нет, и все разлуки схожи,
И в доме тихо, как зимой в лесу.
Как в том лесу, где мы в ту зиму злую
Их сына хоронили всем полком.
Вновь за обедом стул его пустует,
И фото – в черной рамке под стеклом.
Она опять покрыта свежим лаком:
Им в жизни больше нечем дорожить.
...Вчера я, уходя от них, заплакал.
Но даже плакать, это значит – жить.
---------------------------------------------
Виктор Агапов
Руският поет, преводач и публицист Виктор Агапов (Виктор Данилович Агапов) е роден на 3 април 1939 г. в гр. Кузнецк, Пензенска област. Завършва Пензенския приборостроителен техникум. Живее в гр. Пенза. Член е на Съюза на писателите и Съюза на журналистите на Русия. Работи в Пензенския завод за електронно-изчислителни машини (1965-1968 г.), като литературен секретар в Бюрото за пропаганда на художествената литература (1968-1987 г.) и като завеждащ местната писателска организация към Съюза на писателите на РСФСР (1987-1992 г.). Преподава художествено слово в областното училище по изкуства за надарени деца (1992-1993 г.) и в областното училище за култура и изкуства (1994-1997 г.). Публикува поезия в списания като „Волга”, „Сура”, „Нева”, „Радуга”, „Кодры”, „Байкал”, „Работница”, „Крестьянка”, „Охота”, „Барвинок”, „Колобок”, „Ванька-встанька”, „Мокша”, „Светлячок”, „Сятко”, „Странник”, „Обозреватель” и др. Превежда поезия от украински, арменски, киргизки, мордовски, аварски, чувашки и др. езици. Автор е на над 90 стихосбирки и книги за деца, сред които „Вечные огни”, „Солнечные кудри”, „Музыка света”, „Солдатская мать”, „Энергия добра”, „Годы любви”, „Линия жизни”, „Витрина времени”, „На родине Радищева”, „Спасибо, музыка!” и мн. др. Умира на 19 декември 2009 г. в Пенза.
В МОЕТО СЕЛО
Мойто село безлюдно е днес. Пустота.
Ала още в покоя блести красота...
По полята цикория синя цъфти,
край реката пчела
с песен прежна лети...
Домовете изчезват и мъка кълни.
Полудява ракита в самотните дни.
Всички тръгнаха. Никой не виждам отпред,
няма вече приятелски
топъл привет.
Само вятърът палаво с порив възбог
и с коприва обраслият сипей широк
доразказват за моите старци. За тях
вдига пътят забравен
отдавнашна прах...
В МОЕЙ ДЕРЕВНЕ
А в деревне моей никого. Пустота.
Но ещё сохранилась её красота…
На покинутом поле цикорий цветёт,
Шмель за речку летит
И о прошлом поёт…
Грустно мне потому, что исчезли дома.
Вот ветла одинокая сходит с ума.
Поразъехались все;. Никого не видать,
Нет и друга уже,
Чтоб привет передать.
Только ветра шального короткий порыв
И поросший крапивой широкий обрыв
О моих стариках, о былом говорит.
И дорога забытая
Пеплом пылит…
-----
ВЛЮБВАМ СЕ
В живота всякакви неща видяхме
и не е грях, че спомени приех...
Любов, с теб често грешки оправдахме,
но още сме с надежда за успех.
Та не случайно влюбен си оставам
ту в брезова фиданка, ту в река...
Със светлите си стихове подавам
на моите приятели ръка.
ВЛЮБЛЯЮСЬ
Мы всякое с тобою повидали,
И вспоминать ушедшее не грех…
Моя любовь,
Как самооправданье,
Еще дает надежду на успех.
Ведь не случайно
Каждый день влюбляюсь
То в речку, то в березовый побег…
И светлыми стихами объявляюсь
Среди друзей надежных и коллег.
---------------------------------------------
Виктор Боков
Руският поет, писател и изследовател на народното творчество Виктор Фьодорович Боков (Виктор Фёдорович Боков) е роден на 6/19 септември 1914 г. в с. Язвица, Сергиево-Посадски район, сега Загорски район на Московска област. Завършил е литературния институт „Максим Горки” в Москва (1938 г.). През 1942 г. е призован в армията. Арестуван е „за разговори”, осъден е от военен трибунал и от 1942 до 1947 г. прекарва в ГУЛАГ. След освобождаването му е приет в Съюза на писателите на СССР, бил е член на ръководството (от 1985 г.) и член на Централната ревизионна комисия на съюза (1986-1991 г.), участва в редколегията на в. „Литературная Россия” (1985 г.), член е на Висшия творчески съвет на Съюза на писателите на Русия (от 1994 г.). Автор е на книгите „Яр-Хмель” (1958 г.), „Заструги” (1958 г.), „Над рекой Истермой” (1960 г.), „Весна Викторовна” (1961 г.), „Ветер в ладонях” (1962 г.), „Лирика” (1964 г.), „На Дону” (1965 г.), „У поля, у моря, у рек” (1965 г.), „Избранная лирика” (1966 г.), „Лето-мята” (1966 г.), „Алевтина” (1968 г.), „Свирь” (1968 г.), „Избранное” (1970 г.), „Когда светало” (1972 г.), „Стихотворения и песни” (1973 г.), „Избранные произведения” (в два това, 1975 г.), „Три травы” (1975 г.), „В трёх шагах от соловья” (1977 г.), „Лирика” (1977 г.), „Луговая рань” (1978 г.), „Ельничек-березничек” (1981 г.), „Стихотворения” (1982 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1983-1984 г.), „Стёжки-дорожки” (1985 г.), „Про тех, кто летает” (1986 г.), „Весенние звоны” (1989 г.), „День за днем” (1991 г.), „Стою на своем” (1992 г.), „Около дома” (1993 г.), „Любовь моя Россия!” (1994 г.), „В гостях у жаворонка” (1994 г.), „Боковская осень” (1996 г.), „Россия в сердце не случайна” (1997 г.), „Травушка-муравушка” (1997 г.), „Стихи из Переделкино” (1999 г.), „Чистый четверг” (2001 г.), „Амплитуда” (2002 г.), „Повечерье” (2002 г.), „Лик Любви” (2004 г.) и др. Умира на 15 октомври 2009 г. в Москва, погребан е на Переделкинското гробище.
ПРЕСТАВАМ ДА РУГАЯ СТАЛИН АЗ
Преставам да ругая Сталин аз!
Не тръгвам към Сибир заради него.
С позиция по-друга вдигам глас:
Не го коря! Той удържа победа.
Той управляваше със свит юмрук,
със злато бе на знамена извезан.
Хулителите му си хленчат тук,
но глух сега, за дело бе полезен!
Аз неговия сив шинел видях,
за времето ни неотменен символ.
Че не е имало при нас, разбрах,
човек по-самовластен и по-силен.
И Петър някога стрелците сам
екзекутираше, без съд да вика.
Забравихме това, но още, знам,
за Петър званието е Велики!
Я СТАЛИНА РУГАТЬ ПЕРЕСТАЮ
Я Сталина ругать перестаю!
В Сибирь из-за него я не поеду.
Я на другой позиции стою:
Зачем ругать? Он одержал Победу.
Он правил нами, пальцы сжав в кулак,
Он золотом на всех знамёнах вышит.
Хулители его теперь скулят,
Но Сталин сделал дело, он не слышит!
Я видел его серую шинель,
Воспринимал её как символ века.
Я думаю, что не было сильней
Во всей державе нашей человека.
А Пётр когда-то сам казнил стрельцов
И находил для этого улики.
Забыли это всё в конце концов,
Но не забыли званья Пётр Великий!
1998 г.
-----
НАРОДНОСТТА
Народността не се обкичва с модности,
народността е почва, тя е плуг.
И само некадърни непригодности
решават лично да я яхнат тук.
В народността дрънкалки немислими са,
ерзац е чуждеродният фетиш.
Сияе златно тя на Пушкин с името
и трудно можеш да я присвоиш.
Народността е опаковка грубичка,
със зърно се е пълнила сама,
народността женица е отрудена,
обрекла се на своята земя.
Народността не е игра за клоуни,
за тях е трън в окото, укор чист.
Там Данте, Пушкин, Гьоте са следовници –
какво е модата за тази вис!
ОТ МОДНОСТИ НЕ ТРЕБУЙТЕ НАРОДНОСТИ
От модности не требуйте народности,
Народность – это почва, это плуг.
И только по одной профнепригодности
Решаются ее освоить вдруг.
Народность не играет побрякушками,
И чужероден ей любой эрзац.
В ней золотом сияет имя Пушкина,
Ее не так-то просто в руки взять.
Народность – это тара тороватая,
Наполненная тяжестью зерна,
Народность – это баба рябоватая,
Которая земле своей верна.
Народность циркачам не повинуется,
Она для них – бельмо, живой укор.
В ней Данте, Пушкин, Гете соревнуются, –
Что мода для таких высоких гор!
1965 г.
---------------------------------------------
Виктор Верстаков
Руският поет и писател Виктор Верстаков (Виктор Глебович Верстаков) е роден на 20 декември 1951 г. в с. Ветрино, Витебска област. Пише стихове и песни от юношеските си години. Първите му публикувани стихотворения са от 1970 г. във в. „Знамя коммунизма” и в. „Красный воин”. Учи в Московския авиационен институт, завършва Военната инженерна академия „Феликс Дзержински” (1975 г.). През 1980-1989 г. взима участие в бойните действия в Афганистан, раняван, полковник. Над 10 години е военен кореспондент на в. „Правда” в много горещи точки на планетата. През 90-те години е зам.-главен редактор на в. „Литературная Россия”. Ръководител е на литературната организация на военните писатели, член е на Бюрото на московската писателска организация, секретар е на Съюза на писателите на Русия (от 1999 г.). Много от песните си сам изпълнява на китара, има няколко грамофонни плочи. Автор е на над 20 книги с поезия, проза и публицистика, между които „Традиция” (1975 г.), „Сердца и звезды” (1978 г.), „Инженерный батальон” (1979 г.), „Там, в Афганистане” (1981 г.), „Песня Вероники” (1988 г.), „Пылает город Кандагар” (1990 г.), „Афганский дневник” (1991 г.), „Прости за разлуку” (1991 г.), „Ради твоей неизвестной любви” (1993 г.), „Война и любовь” (1996 г.), „Русские времена” (1999 г.), „Шуйская тетрадь” (2001 г.), „Бродил и я в стихиях мира” (2001), „От Правды до Свободы” (2009 г.) и др. Живее в Москва.
ПРИ ГРОБА НА ТАТКО
При гроба на татко се скрих,
край руска рекичка надвиснал.
От евтино винце отпих.
Към плочата буза притиснах.
„Ти жив ли си, синко?” – чух глас.
Помислих: От вятъра порив.
И чак в отредения час
в предсмъртния бой отговорих.
ПРИШЕЛ НА МОГИЛУ ОТЦА
Пришел на могилу отца
над медленной русской рекою.
Дешевого выпил винца.
К плите прислонился щекою.
Услышал: „Ты жив ли, сынок?”
Подумал: почудилось, ветер.
И только в назначенный срок –
в бою, перед смертью – ответил.
1996 г.
-----
ЗВЕЗДИТЕ НА КРЕМЪЛ МАКАР ДА НЕ ГРЕЯТ
Звездите на Кремъл макар да не греят,
макар над Москва да кръжат врани в лен...
Но щом за Русия докрай не живеем,
то нека за нея сега да умрем.
Навярно ще срещнем земя по-красива,
с по-лесен живот и безоблачен ден.
Но щом сме родени в Русия, щастливо
то нека за нея сега да умрем.
За среща с любима се врекохме ние.
Веднъж от обета ще се отречем.
И в бой страховит не спасим ли Русия,
то нека за нея сега да умрем.
ПУСТЬ КРАСНЫЕ ЗВЕЗДЫ В КРЕМЛЕ ПОГАСИЛИ
Пусть красные звезды в Кремле погасили,
пускай над Москвою кружит воронье.
Но если мы жить не смогли для России,
давайте сегодня умрем за нее.
Быть может, на свете есть земли красивей,
где небо безоблачней, легче житье.
Но если мы все же родились в России,
давайте сегодня умрем за нее.
Пускай нас невесты вернуться просили.
Однажды не сдержим мы слово свое.
И если в бою не спасем мы Россию,
давайте сегодня умрем за нее.
---------------------------------------------
Виктор Голявкин
Руският писател, поет и художник Виктор Голявкин (Виктор Владимирович Голявкин) е роден на 31 август 1929 г. в гр. Баку, Азербайджанска ССР. Завършва художествено училище в Самарканд (1953 г.) и Института по живопис, скулптура и архитектура „И. Репин” в Ленинград (1957 г.). Със свои картини участва в художествени изложби. Първата му литературна публикация е от 1958 г. в сп. „Костёр”. Публикува в издания като „Синтаксис”, „Мурзилка”, „Аврора”, „Октябрь” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.), на Съюза на художниците на СССР (1973 г.) и на руския ПЕН-клуб (1996 г.). Автор е на книгите с романи, повести, разкази и стихове „Тетрадки под дождём” (1959 г.), „Мой добрый папа” (1964 г.), „Повести и рассказы” (1964 г.), „Города и дети” (1967 г.), „Ты приходи к нам, приходи” (1968 г.), „Привет вам, птицы” (1969 г.), „Надоедливый Миша” (1969 г.), „Короткие повести” (1970 г.), „Полосы на окнах” (1972 г.), „Удивительные дети” (1972 г.), „Арфа и бокс” (1969 г.), „Повести” (1974 г.), „Этот мальчик” (1980 г.), „Обыкновенные дела” (1981 г.), „Я жду Вас всегда с интересом” (1980 г.), „Один, два, три…” (1983 г.), „Что на лице написано” (1984 г.), „Калейдоскоп” (1985 г.), „Большие скорости” (1988 г.), „Избранное” (1989 г.), „Любовь и зеркало” (1991 г.), „Разрешите пройти” (1992 г.), „Болтуны” (1999 г.), „Всё будет неплохо” (2000 г.), „Знакомое лицо” (2000 г.) и др. Умира на 24 юли 2001 г. в Санкт Петербург.
ВРАТАТА
Вятър свистеше из стаята сякаш в комин.
Тази врата си нямаше панти.
И дръжка си нямаше тя.
И нямаше ключ и ключалка.
Изобщо това не беше врата.
Изобщо съвсем не беше врата.
Тя се крепеше на двата стола
и на нея лежеше мъртвият татко.
ДВЕРЬ
Ветер свистел по комнате, как в трубе.
Эта дверь была без петель.
И она была без дверной ручки.
И в ней не было замочной скважины.
И это была не совсем дверь.
И вообще это была не дверь.
Она покоилась на двух стульях,
И на ней лежал мертвый отец.
---------------------------------------------
Виктор Гончаров
Руският поет, писател, художник, скулптор, публицист и преводач Виктор Гончаров (Семён/ Виктор Михайлович Гончаров) е роден на 7 септември 1920 г. в Краснодар. Първите му публикувани стихове са в кубанския в. „Красное знамя” през 1934 г. Участник е във Великата отечествена война. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1951 г.). Превежда поезия на народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР (1954 г.) и на Съюза на журналистите на СССР (1990 г.). Автор е на стихосбирките „Стихи” (1951 г.), „Три слова” (1951 г.), „Юные патриоты” (1951 г.), „Хороши малыши” (1952 г.), „Новые берега” (1953 г.), „Ради жизни” (1953 г.), „Повесть о Дурове” (1955 г.), „Жадный Золдар” (1956 г.), „Индийские сказки” (1957 г.), „Мельница счастья” (1957 г.), „Сказки и притчи” (1958 г.), „Я твой, весна!” (1958 г.), „Избранное” (1959 г.), „Глаза говорят” (1962 г.), „Настроение” (1964 г.), „Стихи” (1964 г.), „След человеческий” (1966 г.), „Стихи” (1968 г.), „Ожидание” (1969 г.), „Страницы переживаний” (1972 г.), „Эхо любви” (1974 г.), „Лады” (1975 г.), „Крылья над морем” (1975 г.), „Всегда с тобой” (1976 г.), „Голубиная балка” (1977 г.), „Избр. произведения” (1978 г.), „Стихотворения, поэмы, лады” (1980 г.), „Летающий мальчик” (1981 г.), „Избранное” (1982 г.), „Китоврас” (1988 г.), „Слушая камни” (1989 г.), „Ай да Пушкин” (1998 г.), на пиесата в стихове „Военные эшелоны” (1984 г.) и др. Умира на 13 май 2001 г. в Москва.
ТИ ПИТАШ
Ти питаш как съм ден провел?
Към цел – като куршум в орел.
Ранен съм, ала пак летя
и над гнездото свое бдя.
ТЫ СПРАШИВАЕШЬ
Ты спрашиваешь – как дела?
Дела – как пуля для орла.
Я ранен, но ещё лечу,
Я уберечь гнездо хочу.
-----
АЗ ЩЕ КАЖА: НЕ НАПРАЗНО БЯХМЕ
Аз ще кажа: не напразно бяхме
дълго в стружки, в тухлен прах докрай,
шихме памуклийки и фуражки, пяхме,
от консерви стари пихме чай.
И не крием, беше много тежко,
но с мечти бе всеки пребогат.
Дружно се разбирахме човешки,
бързо разпознавахме врага.
Зли осколки, вълчи вой на буря,
амбразури с ледени яки...
Време! Безвъзвратно бронз притуря
в нас и в комсомолските значки.
Да, когато вейне следващ вятър,
на човека бъден наш и чужд
аз ще кажа, че на този свят ний
не напразно удряхме ботуш!
Я СКАЖУ, МЫ НЕ НАПРАСНО ЖИЛИ
Я скажу, мы не напрасно жили,
В пене стружек, в пыли кирпича,
Наспех стеганки и бескозырки шили,
Из консервных банок пили чай.
Кто скрывает, было очень туго,
Но мечтами каждый был богат.
Мы умели понимать друг друга,
С полувзгляда узнавать врага.
Свист осколков, волчий вой метели,
Амбразур холодные зрачки...
Время! Вместе с нами бронзовели
Наши комсомольские значки.
Да, когда нас встретит новый ветер
Поколений выросших, других, –
Я скажу, что мы на этом свете
Не напрасно били сапоги!
1949 г.
-----
НЕ МИ Е ЧЕРЕН ГАРВАН ПРОРОКУВАЛ
Не ми е черен гарван пророкувал,
но беше нощ
и паднах в смъртен бой.
В трасиращо олово кратко плувал,
приключи с изстрела животът мой.
В гръдта
куршуми жарки се разгръщат.
Притисна скулите ми сетен стон,
почувствах как клепачите поглъщат
последния войнишки хоризонт,
как залезът, зад къщите битуващ,
в очите мята кървава дъга,
войници мрачни бързо как събуват
ботушите от моите крака...
Но не упрекнах тези братя наши.
Умрях. Не ме очаква пътят пак.
Пред тях е враг. Да влязат в боя страшен
без плъстени ботуши няма как.
МНЕ ВОРОН ЧЕРНЫЙ СМЕРТИ НЕ ПРОРОЧИЛ
Мне ворон черный смерти не пророчил,
Но ночь была,
И я упал в бою.
Свинцовых пуль трассирующий росчерк
Окончил биографию мою.
Сквозь грудь прошли
Расплавленные пули.
Последний стон зажав тисками скул,
Я чувствовал, как веки затянули
Открытую солдатскую тоску,
И как закат, отброшенный за хаты,
Швырнул в глаза кровавые круги,
И как с меня угрюмые солдаты
Неосторожно сняли сапоги...
Но я друзей не оскорбил упреком.
Мне все равно. Мне не топтать дорог.
А им – вперед. А им в бою жестоком
Не обойтись без кирзовых сапог.
1944 г.
---------------------------------------------
Виктор Кочетков
Руският поет, писател, публицист, литературен критик и преводач Виктор Кочетков (Виктор Иванович Кочетков) е роден на 24 октомври 1923 г. в с. Балахоновка, Куйбишевска област. Пише поезия от ученическите си години. Работи като учител по математика (1940 г.). През 1941 г. е доброволец на фронта, където попада в наказателен батальон, но след войната е реабилитиран. Учи във филологическия факултет на Кишиневския университет (1946-1951 г.), завършва Казанския държавен университет (1951 г.) и Висшите литературни курсове в Москва (1957 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1948 г.). Работи в списанията „Днестр”, „Волга”, „Наш современник” и „Москва”, зам.-главен редактор е на издателствата „Современник” (1973-1976 г.) и „Советская Россия” (1976-1978 г.). Първи секретар е на Съюза на писателите в Москва. Автор е на стихосбирките „Солдаты мира” (1950 г.), „Зеленый край” (1952 г.), „Росный час” (1959 г.), „Стихи” (1960 г.), „Соколиная страна” (1966 г.), „Тепло земли” (1973 г.), „Отзывается сердце” (1975 г.), „Осколок” (1975 г.), „Мое время” (1980 г.), „Крик ночной птицы” (1981 г.), „Материнское окно” (1983 г.), „Стихотворения” (1984 г.), „Весть” (1988 г.), „Окопный колосок” (1993 г.), „Солдатское счастье” (1995 г.), „Былинка в поле” (1995 г.), „Прощание с Волгой” (1997 г.), „Возвращение” (2002 г.), на книги с проза, публицистика, литературна критика и поетични преводи като „Счастливый из Манешт” (1964 г.), „Критика: Люди и судьбы” (1977 г.), „Поле мужества” (1986 г.), „Искание правды” (1988 г.), „Мир Ивана Переверзина” (1998 г.), „Савостин Н. Искусство удивляться” (2001 г.) и др. Умира на 19 октомври 2001 г. в Москва.
ДЕЦАТА НА ПОТОКА
О, как се надсмива животът жестоко –
не чакай удачи, успех не гони.
Река без простор сме, деца на потока,
шумял сред Русия в гръмовните дни.
Отломки от някога мощна държава,
разхвърляни в бедна унила страна.
Днес слухове властват над нас, а не слава,
страхливите клюки за прах в бъднина.
Сега с подаяния ние живеем,
копнеем за своя добър прецедент.
Не битки за чест, а задачки болеем –
как рублата да умножим по процент.
На запад и изток дедите посоки
и вятър надвиха, а ние така
тук мъртви русла сме – деца на потока,
на славна, велика славянска река.
Зърното приключва. Зла плява остава.
И в жалките сметки потъва вина.
Победите минали, минала слава –
днес всичко се спуска на сходна цена.
Нас немощ и старост ни смляха пред срока.
Обсипа косите ни снежният кръст.
Орли без небе сме, деца на потока,
погълнат от движеща пясъчна пуст.
ПОТОМКИ ПОТОКА
Как жизнь посмеялась над нами жестоко
Удачи не будет, проси не проси.
Мы реки без устья, потомки потока,
Который когда-то шумел на Руси.
Когда-то могучей державы осколки,
Разметаны мы по унылой стране.
Не мужество властвует нами, а толки,
Пугливые толки о завтрашнем дне.
Мы ныне живём от подачки к подачке,
Мы ищем теперь у кого бы занять.
Не битвы ведём, а решаем задачки –
Как больший процент из рубля выгонять.
И Западный ветер и ветер Востока
Деды одолели, а мы слабаки.
Мы мёртвые русла – потомки потока,
Великой и славной славянской реки.
Зерно на исходе. Осталась полова.
Да жалкие сметки остались на дне.
Победы былого и славу былого –
Всё нынче спускают по сходной цене.
Нас немощь и старость согнули до срока.
Нам ранний снежок обсыпает виски.
Мы птицы без неба, потомки потока,
Который зыбучие съели пески.
---------------------------------------------
Виктор Лузгин
Руският поет Виктор Лузгин загива на фронта през 1945 г. Биографични данни за него не са съхранени.
ВСТЪПЛЕНИЕ
Стара моя фронтова тетрадка,
в боеве пропита с кръв без край,
разгласявам твоите загадки,
руското упорство разгадай.
Възкреси забулените дати,
допиши до края ред велик,
опиши изцяло тоз превратен
светъл лик на руския войник.
Ще се вдигне той, но не витяз е,
в битки приказни участвал мъж.
Той е с автомат и с прашна каска,
във военен плъстен е ботуш.
ВСТУПЛЕНИЕ
Фронтовая старая тетрадка
Кровью перемочена в бою.
Как упрямства русского разгадку,
Я тебя огласке предаю.
Воскреси задымленные даты,
Допиши сегодня до конца
Светлый облик русского солдата
До последней черточки лица.
Встанет он не витязем из сказки,
Побывавшем тыщу раз в боях.
С автоматом, в запылённой каске,
В кирзовых армейских сапогах.
---------------------------------------------
Виктор Полторацкий
Руският поет, писател и журналист Виктор Полторацки (Виктор Васильевич Погостин/ Полторацкий) е роден на 18 април/1 май 1907 г. в гр. Полторацк, сега Ашхабад, Туркмения. Завършва литературния факултет на Ярославския педагогически институт (1933 г.). Работи като редактор във в. „Рабочий край” и сп. „Пламя” (1933-1939 г.), отговорен секретар на Ивановското областно отделение на Съюза на писателите на СССР (1939-1941 г.), специален кореспондент и очеркист на в. „Известия” (1940-1955 г.), главен редактор на сп. „Наш современник” (от 1956 г.), главен редактор на в. „Литература и жизнь” (1958-1961 г.), редактор на литературния отдел на в. „Известия” (от 1965 г.). Автор е на стихосбирките „Слово посёлку” (1928 г.), „Строительный сезон” (1931 г.), „Единый фронт” (1934 г.), „Тёплый ветер” (1937 г.), „Под небом родины” (1938 г.), „Живопись” (1940 г.), „Родная сторона” (1958 г.), „Вишня цветёт” (1959 г.), „Времена года” (1961 г.), „Река жизни” (1963 г.), „Разноцветье” (1965 г.), „Адрес любви” (1966 г.), „След человеческий” (1977 г.), „Лирика” (1977 г.), „Время” (1977 г.), „Избранное” (1982 г.), на книгите с разкази, повести и очерци „Наши девушки” (1951 г.), „Лето” (1951 г.), „Пути-дороги” (1952 г.), „В дороге и дома” (1952 г.), „Родные края” (1955 г.), „Киношники” (1957 г.), „Родники” (1958 г.), „Гнездо хрустального гуся” (1959 г.), „Зелёная ветка” (1961 г.), „Человек и земля” (1963 г.), „Профиль пути” (1964 г.), „Жизнь Акима Горшкова” (1965 г.), „Дорога в Суздаль. Книга о любимой земле” (1971 г.), „Знакомые родники” (1972 г.), „В действующей армии. Из записок военного корреспондента” (1973 г.), „Линия жизни” (1976 г.), „Стружань-река” (1976 г.) и др. Умира на 9 май 1982 г. в Москва.
РЕКА ГЪСКА
Към детството ми ме влече
мил спомен, с мир витай –
рекичка Гъска там тече
в Мешчьорски роден край.
Не е дълбока, с кратък път,
поток сред полска лен,
но бе за мен Река, светът
бе в нея отразен.
Край нея брезов лъх трепти
и върбов повей сив,
на млади мълнии мечти,
на грижи дим горчив.
Началото на път и храм
в съдбата ми бе тя.
Зората с нея срещнах там
и тръгнах да летя.
Ако внезапно бях сразен
с връхлитаща беда,
в сърдечни рани лек за мен
бе живата вода.
Към нея отдалеч тека
и споменът ръми,
че имам Гъска аз река
в Мешчьорските земи.
ГУСЬ-РЕКА
Когда я в детство оглянусь,
То сладко вспомнить мне,
Что есть такая речка – Гусь
В Мещерской стороне.
Не глубока, не широка –
Иных ручьев скромней,
А для меня она – Река!
Все отразилось в ней.
Сиянье трепетных берез
И ржавчина ракит,
Зарницы юношеских грез
И горький дым обид.
Была началом всех начал
Она в судьбе моей.
Я утро жизни с ней встречал,
В дорогу вышел с ней.
Порой, сраженный наповал
Нагрянувшей бедой,
Я раны сердца врачевал
Ее живой водой.
Я к ней иду издалека,
И сладко вспомнить мне,
Что у меня есть Гусь-река
В Мещерской стороне.
---------------------------------------------
Виктор Соснора
Руският поет, писател и драматург Виктор Соснора (Виктор Александрович Соснора) е роден на 28 април 1936 г. в гр. Алупка, Крим. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1963 г.). Пише поезия от 1952 г., първото му публикувано стихотворение е от 1958 г. във в. „Литература и жизнь”. Първата му стихосбирка излиза през 1962 г., печата в официални съветски издания, но публикува и в самиздатски издания и издания в чужбина като „Аврора”, „Эхо”, „Грани”, „Стрелец”, „Поэзия”, „Знамя”, „Петрополь”, „Вечер поэзии”, „День поэзии” и др. Работи като театрален драматург и в студия за научно-популярни филми. Един от лидерите е на ленинградската поетична школа, над 30 години ръководи различни литературни обединения в Ленинград. Чете лекции по древноруска поетика и руска литература в университети във Франция, САЩ и Полша. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Руския ПЕН център. Президент е на Международната академия на руския стих. Автор е на стихосбирките „Январский ливень” (1962 г.), „Триптих” (1965 г.), „Всадники” (1969 г.), „Аист” (1972 г.), „Кристалл” (1977 г.), „Стихотворения” (1977 г.), „Песнь лунная” (1982 г.), „Избранное” (1987 г.), „Возвращение к морю” (1989 г.), „37” (1993 г.), „Верховный час” (1998 г.), „Куда пошел? И где окно?” (1999 г.), „Флейта и прозаизмы” (2000 г.), „Девять книг” (2001 г.), „Двери закрываются” (2001 г.), „Поэмы и ритмические рассказы” (2005 г.), „Стихотворения” (2006 г.), „Больше стихов не будет” (2007 г.), „Последняя пуля” (2010 г.), „Жизнь моя: Избранные стихотворения” (2013 г.), „Книжка для мышек и для детишек любого возраста” (2014 г.), на книгите с проза „Летучий голландец” (1979 г.), „Властители и судьбы” (1986 г.), „Апология самоубийства” (1992 г.), „Николай” (1992 г.), „Башня” (1993 г.), „День зверя” (1996 г.), „Дом дней” (1997 г.), „Книга пустот” (1998 г.), „Камни NEGEREP” (1999 г.), „Проза” (2001 г.), „15” (2004 г.), „Дом дней” (2014 г.), на книги с драматургични творби като „Ремонт моря” (1996 г.) и др. Живее в Санкт Петербург.
ЦИКЛОПИ
Конгрес на циклопите,
в бурен дебат
позиция търсят задружно;
засяга оратор въпрос важноват,
че второ око е ненужно!
Въпроса обсъждат. Подробен доклад,
достоен
за новото време.
Окото гласуваха
да избодат,
понеже за лукс се приема.
Но после, обмисляйки вот своего,
циклопите почват да спорят:
дали злополучно око да не го
изваждат, а да го затворят?
След сто и четирстата чаша пелин
конгресът бе с извод команден:
В едно око двете да обединим!
Компактно ще е.
По-хуманно.
Защо ли светът се лекува, яде,
прозява,
строи
и се взира?
Това, че протича циклопски конгрес,
защо ли не подозира?
ЦИКЛОПЫ
На съезде циклопов
цикл прений возрос
в связи с окончаньем доклада,
в котором оратор затронул вопрос:
зачем человеку два глаза?
Затронут вопрос. Досконален доклад.
Ответственность
перед роком.
Итак, резолюция:
Выколоть глаз,
поскольку он понят, как роскошь.
В дальнейшем, донельзя продумав доклад,
заколебались циклопы:
Не лучше ли тот злополучный глаз
не выколоть, а – захлопнуть?
На сто сорок третьем стакане воды
съезд выдавил вывод командный:
Не объединить ли два глаза в один?
Компактнее будет.
Гуманней.
Зачем человечество лечится, ест,
эстетствует,
строит,
зевает?
О том, что идет циклопический съезд,
зачем не подозревает?
1963 г.
---------------------------------------------
Виктор Тимофеев
Руският поет, писател и публицист Виктор Тимофеев (Виктор Леонтьевич Тимофеев) е роден на 17 май 1940 г. в с. Боровая, Харковска област в Украйна. Завършва Мурманското морско училище (1960 г.), книгоиздателския факултет на Московския полиграфичен институт (1968 г.) и Ленинградската висша партийна школа (1974 г.). Публикува поезия в издания и сборници като „Искренность”, „Полярная правда”, „Вечерний Мурманск”, „Мурманский вестник” и др. Работи като кореспондент на радиоредакции (1964 г.), завеждащ отдел пропаганда и агитация, специален кореспондент на в. „Комсомолец Заполярья” (1966-1972 г.), главен редактор на радио „Атлантика” (1974 г.), главен редактор на Мурманската телевизия (1975-1981 г.), създател и директор на издателско-просветителски център „Русский Север” (от 1990 г.), редактор на в. „Славянский ход” (1997 г.), председател на областния отдел на Всерусийския фонд за култура (от 2001 г.). Член е на Съюза на журналистите и на Съюза на писателите на СССР (1977 г.), основател е на Мурманската областна организация към Съюза на писателите (1978 г.) и отговорен секретар на организацията (1985-1990 г.), организатор е на честването на Дните на славянската писменост и култура (1986 г.), член е на Съюза на писателите на Русия (1991 г.). Заслужил деятел на културата на Руската федерация (1999 г.), почетен гражданин на Мурманск (2006 г.). Автор е на стихосбирките „Ритм моря” (1965 г.), „Площадь Пять углов” (1967 г.), „Роза тревог” (1970 г.), „Снежные струны” (1975 г.), „Ветка молнии” (1975 г.), „Разведка любовью” (1983 г.), „Земля!!!” (1990 г.), „Гей, славяне!” (2000 г.) и „Мой мачтовый город” (2001 г.), на книгите „Ночной вагон” (1988 г.), „Сквозь холод, боль и немоту” (2000 г.), „Думай, Русский Медведь!” (2002 г.), „Мурманский роман” (2008 г.), „Избранное” (в два тома, 2010 г.) и др. Умира на 12 юни 2015 г. в гр. Мурманск.
МУРМАНСК
Виж картата... По-горе... Вкрая!
Там с показалката ще стигнеш ти,
на края на Русия град това е,
сред бурите над всички да свисти!
Брегът е стръмен – праг към ширна яма.
Там острови замръзват в синкав лед.
Като мамут върти се океанът
и сушата е сякаш сал проклет.
Там са сменени правилата знайни.
През лятото денят е в светъл бяг,
а зимата пристига с нощ безкрайна,
засипано е слънцето със сняг.
Какъвто вихър Мурманск да обхване
и бури да въртят въже навред,
аз горд съм: тук започва океанът,
посоки морски тук са на отчет.
Лице на океана – град си символ.
Погледна ли на юг, милея аз:
оттук започва моята Русия.
От Мурманск. От морето.
И от нас.
МУРМАНСК
Взгляни на карту… Выше… Выше!
Вот там, где лишь указкою достать,
на самый край России город вышел,
чтоб штормовать и – всех наверх свистать!
Там берег крут – как край всемирной ямы.
Там острова вмерзают в синий лёд.
Там океан, ворочаясь, как мамонт,
раскачивает сушу, словно плот.
Там сдвинута обыденность земная.
Там летом – день сплошной, всю ночь – светло.
Ну а зимой приходит ночь – сплошная,
как будто солнце снегом замело.
Но как бы Мурманск штормом ни качало,
ни жгло метелью, скрученною в жгут,
горжусь: здесь океан берёт начало,
пути морские здесь отсчёт берут.
Лицом на океан – мой город-символ.
И всё ж взглянуть на юг – милей в сто раз:
Отсюда начинается Россия.
От Мурманска. От моря.
И – от нас.
-----
СВЯТ ВИДЯХ ЛИ
Свят видях ли? Всичко виждах!
Всичко ядох, всичко пих.
Пях си. Смях се. Ненавиждах.
Вярвах. Любех. Страдащ вих.
Покрив жизнен вече виждам,
не черня живота сив...
Все по-малко ненавиждам,
все по-влюбен съм и жив.
ЧТО Я ВИДЕЛ
Что я видел? Всё я видел!
Всё я ел и всё я пил.
Пел. Смеялся. Ненавидел.
Верил. Мучился. Любил.
Жизнь – взойдя уже на крышу –
Не черню и не белю.
Но – всё меньше ненавижу,
и – всё более – люблю.
---------------------------------------------
Виктор Урин
Руският поет Виктор Урин (Виктор Аркадьевич Урин) е роден на 30 юни 1924 г. в гр. Харков. През Великата отечествена война е танкист. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1948 г.). През 50-те и 60-те години обикаля СССР с автомобил. Опитва се да организира Световен съюз на поетите. Литературната критика го обвинява във формализъм, през 1974 г. е изключен от Съюза на писателите на СССР и издава самиздатското сп. „Мост”. През 1977 г. емигрира в САЩ, където продължава литературната си дейност. Член е на ПЕН-клуба на САЩ и на Американската академия за поезия. Автор е на стихосбирките „Весна победителей” (1946 г.), „Говори, Мамаев курган!” (1968 г.), „Избранная лирика” (1970 г.), „Пароль” (1972 г.), „Гвоздики под ливнями” (1972 г.), „Книга жизни” (1974 г.), „Разведка боем” (1995 г.), на книгите с пътеписи, репортажи и стихове „179 дней в автомобиле. Москва – Владивосток” (1958 г.), „По колымской трассе – к полюсу холода” (1959 г.) и др. Умира на 30 август 2004 г. в Ню Йорк, САЩ.
ЛИДКА
Нишката се скъса – как да я слепим.
Сбогом, Лидка, късно е , да поседим!
Нявга нейде в златни зимни широти
обично и свято вричахме мечти:
бяхме млади-луди, бяхме с теб едно,
искахме да бъде любовта до гроб.
Помниш ли, далеч към школния ни дом,
стръмната пътечка, хлъзгавия склон?
Сини буци снежни, мрачен градски час,
там ли тайно нежно те целувах аз?
Край рекичка зимна с ласки сгуши ти
раменца любими на моите мечти.
Беше, Лидка, беше, но не е сега.
Нова зима срещна днешната тъга.
Времето не пита! Литна младостта ни,
ти на фронта, Лидка, в битката застана...
Дни окопни, стичат се в зли престрелки всички...
Пъргави момичета – бойните медички,
ни превръзват раните и ни с вода поят.
Фронтоваци пламенно ще ги благословят.
Страх и смелост, дим е, щикове и каски.
Ах, как се стремиме към човешки ласки,
към гальовни думи, сплели гръд към гръд...
А куршум куршуми с нас ще споделят.
Но какво увъртаме! Стон в сърцето ври,
от тъга е кърваво – как да се смири.
...Ти стоиш, надянала болнични одежди,
много си отслабнала, с непривична тежест.
Ти ли си, ти, с дъщеричка на ръце?
Где ли са искриците в твоето лице?
Бузите защо са без огнения тен?
И защо на танци ти не каниш мен?
И защо не чака? Друга ли сега,
чужда ли си в мрака с моята тъга?
Аз стоя разсеяно, мъка ме плете,
Лидия Сергеевна, майка на дете.
Аз стоя, не зная думите си там...
– Аз не обвинявам, ти си права, знам.
Може би отново обич ще лети?
Лидка рони слово: – Глупавичък ти!
Любовта ни школна времето зави,
друго време погна ни, тъй че забрави.
Споменът ти блед е за пътечка зимна,
как вървяхме редом с обичта взаимна,
край рекичка снежна как притисна ти
раменцата нежни на своите мечти...
Беше, Лидка, беше, но не е сега...
Нова зима срещна днешната тъга.
Нишката се скъса – как да върнем страст...
Сбогом, Лидка, късно, мила, е за нас.
ЛИДКА
Оборвалась нитка – не связать края.
До свиданья, Лидка, девочка моя!
Где-то и когда-то посреди зимы
Горячо и свято обещали мы:
Мол, любовь до гроба будет все равно,
Потому что оба мы с тобой одно.
Помнишь Техноложку, школьный перерыв,
Зимнюю дорожку и крутой обрыв?
Голубые комья, сумрачный квартал,
Где тебя тайком я в губы целовал?
Там у снежной речки я обнял сильней
Худенькие плечики девочки своей.
Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Ах, какое дело! Юность пролетела,
Лидка, ты на фронте, там, где ты хотела…
Дни идут окопные, перестрелка, стычки…
Ходят расторопные девушки-медички.
Тащат, перевязывают, поят нас водой.
Что-то им рассказывает парень фронтовой.
Всюду страх и смелость, дым, штыки и каски.
Ах, как захотелось хоть немножко ласки,
Чтоб к груди прильнули, чтоб обняться тут…
Пули – это пули, где-нибудь найдут.
Что ж тут церемониться! Сердце на бегу
Гонится и гонится – больше не могу.
…Ты стоишь, надевшая свой халат больничный,
Очень ослабевшая с ношей непривычной.
Ты ли это, ты ли с дочкой на руках?
Почему застыли искорки в глазах?
Почему останутся щеки без огня?
Почему на танцы не зовешь меня?
Почему не ждала? Почему другой?
Неужели стала для меня чужой?
Я стою растерянно, не могу понять,
Лидия Сергеевна, девочкина мать.
Я стою, не знаю, как найти слова…
– Я ж не обвиняю, ты во всем права.
Может быть, сначала все начнем с тобой?..
Лида отвечала: – Глупый ты какой…
То, что было в школе, вряд ли нам вернуть,
А сейчас – тем более, так что позабудь.
Вспоминать не надо зимнюю дорожку,
Как с тобою рядом шли мы в Техноложку
И у снежной речки ты прижал сильней
Худенькие плечики девочки своей…
Было, Лидка, было, а теперь – нема…
Все позаносила новая зима.
Оборвалась нитка, не связать края…
До свиданья, Лидка, девочка моя.
1943 г.
---------------------------------------------
Виктор Хоролский
Руският поет и публицист Виктор Хоролски (Виктор Петрович Хорольский) е роден на 17 декември 1925 г. в гр. Армавир, Краснодарския край. Пише стихове от ученическите си години. Участник е във Великата отечествена война. Завършва литературния факултет на Ленинградския педагогически институт „А. Херцен”. Над 26 години работи като учител по руски език и литература. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Отчизна”, „Молодая Гвардия”, „Крестьянка”, „Семья и школа”, „Дон”, „Правда”, „Советская Россия”, „Русский вестник”, „Ветеран”, „Комсомольская правда”, „Родина” и др., в литературни алманаси и антологии като „Ставрополье”, „Литературный Кисловодск”, „На пороге 21 века” и др. Автор е на пет стихосбирки, на книга с разкази, книга за деца и книга с пътеписи. Старейшина е на поетичните кръгове в Пятигорието и Северен Кавказ. Умира на 20 март 2018 г. в гр. Кисловодск.
СВЕЩЕНА ДУМА
Съдбата руска на кантар делим.
Вий враг
или приятел сте й тука?
– Как думата „родина” да редим:
да пишем с главна
или с малка буква? –
зададе ми въпрос обикновен
един добър мой ученик с въздишка.
Сега? Не е предишен славен ден.
Аз отговорих с прямота войнишка:
– Щом за родината душа тъжи
и щом за теб Русия много значи,
туй Свято Слово с главна напиши!
А ако ти се чувстваш другояче,
надраскай с малка.
Що за „новост” там?
За тях ли,
за другарите ми бойни?
Не го броя за грешка,
просто тъй ще знам,
оценка без да пиша –
кой си...
Припомнил си за бойния ни полк,
не оценявам как „родина” пишеш.
За друго е въпросът:
знам с кого
на разузнаване не бих отишъл...
СВЯТОЕ СЛОВО
Судьба России ныне на весах.
Скажите честно:
враг её иль друг Вы?..
– Как нужно слово „родина” писать:
с большой, заглавной,
или с малой буквы?! –
такой вот задал мне простой вопрос
один мой ученик давно, когда-то...
Теперь? Не тот, что прежде, славный Росс.
Я так ответил, с пряминой солдата:
– Отчизну любишь, предан Ей душой
и для тебя Россия много значит!..
Пиши Святое Слово То – с большой!
А, ежели ты чувствуешь иначе? –
Царапай с малой.
Эка „новизна”?
Для тех,
кто брал и крепости и доты!?
Ошибкой не сочту,
а – просто – буду знать;
оценку не снижая, –
кто – ты?...
Однополчан своих я вспомнил – ряд!..
Плевать на закорючку ту – отметку.
Вся суть в другом:
с таким, как говорят, –
я ни за что бы не пошёл в разведку!...
2010 г.
---------------------------------------------
Виктор Широков
Руският поет, писател, литературовед и преводач Виктор Широков (Виктор Александрович Широков) е роден на 19 април 1945 г. в гр. Молотов, днес Перм. Пише стихове от 9-годишен, първото му публикувано стихотворение е от 1964 г. във в. „Молодая гвардия”. Завършва Пермския медицински институт (1967 г.), Литературния институт „Максим Горки” (1976 г.) и Университета по марксизъм-ленинизъм (1989 г.). Публикува стихове, разкази и литературна критика в издания като „Октябрь”, „Новый мир”, „Дружба народов”, „Москва”, „Дон”, „Звезда”, „Нева”, „Литературная Грузия”, „Литературная Армения”, „Литературный Киргизстан”, „Простор”, „Памир”, „Таллин”, „Смена”, „Огонек”, „Крокодил”, „Сельская молодежь”, „Правда”, „Комсомольская правда”, „Московский комсомольц”, „Литературная Россия”, „Неделя”, „Советская культура”, „Урал”, „Юность”, „Знамя” и др. Работи като лекар-офталмолог (1974-1977 г.), старши редактор във в. „Литературная газета” (1977-1981 г.), завеждащ редакция в изд. „Книга” (1984-1991 г.), главен редактор на изд. „Экспресс” (1991-1992 г.), зам.-директор на изд. „Культура” (от 1993 г.) и главен редактор на книжните издания на „Литературная газета” (от 2001 г.). Член е на редколегията на алм. „Московский Парнас”. Превежда от английски и от езици на народите на СССР. Член е на Съюза на журналистите на Русия и на Съюза на писателите на Русия, член-кореспондент е на Петровската академия на науката и изкуствата и на Академията за руска литература. Автор е на над 50 книги с поезия, проза, публицистика и преводна поезия, сред които стихосбирките „Рябиновая ветвь” (1974 г.), „Поиски весны” (1981 г.), „Рубеж” (1981 г.), „Прощание с домом” (1981 г.), „Лица друзей” (1982 г.), „Веретено судьбы” (1989 г.), „30 стихотворений” (1996 г.), „Слюни Аполлона” (2000 г.), „Стылое время” (2002 г.), „Иглы мглы” (2003 г.), „Стихи” (2013 г.), „Стихи разных лет” (2013 г.), романът „Шутка Приапа” (2001 г.) и др. Живее в Москва.
ЗА ЗВЕЗДИТЕ
С момчетата да пия пиво
отказах. Нейде сам излизах.
Това бе толкоз некрасиво!
Защо ли дълго бях капризен?
Все тъй до късно морен скитах!
Прибрах се вкъщи и си легнах.
Не поговорих за звездите.
А ето, те си с мен беседват.
О ЗВЁЗДАХ
Ребята звали выпить пиво.
А я никак не соглашался.
Как это было некрасиво!
Зачем так долго я ломался?
Домой пришёл всё так же поздно!
Лёг спать, всё так же обессилев!
И не поговорил про звёзды.
А вот они поговорили.
2012 г.
---------------------------------------------
Виктория Багинская
Руската поетеса, писателка, художник, публицист, фолклорист и преводач Виктория Багинска (Виктория Ильинична Багинская) е родена на 30 юни 1926 г. в гр. Краснодар. Първите си стихове пише през 1942 г., първите й поетични публикации са от 1965 г. във в. „Советская Кубань”. Завършва Краснодарския педагогически институт (1953 г.). Над 30 години преподава руски език, литература и рисуване в краснодарските гимназии. Пише фантастика и илюстрира творби на писатели-фантасти. Публикува стихове, очерци, новели и статии в издания като „Литература в школе”, „Уроки литературы”, „Дружба народов”, „Семья и школа”, „Советская женщина”, „Природа и человек”, „Наука и жизнь”, „Правда”, „Учительская газета”, „Гудок”, „Над Кубанью” и др. Авторка е на стихосбирките „Поэтический дуэт” (в съавторство със сина си Андрей Багинский, 2004 г.), „Жизнь – экзамен суровый” (2008 г.), на сборника „Народные песни и пословицы крымчаков” (2003 г.) и др. Умира на 7 януари 2012 г. в Краснодар.
СКАЛА
От какво, скала, ти стана каменна
и потъна в тягостно мълчание?
И защо, в небето ръб изправила,
ти застана в нямо отчаяние?
Безпокойното море отрупва те
с ласките ту яростни, ту влюбени,
мислите ли те гнетят нетукашни,
или чувства ведри са изгубени?
Тялото ти, от вълни насечено
и от ветрове коварни сушено!
Обезобразена и обречена,
горда и безмълвна, равнодушна си.
За какво ли са ти вопли жалостни?
За какво, скала, да те теша?
Ти накрай земята би избягала
да опазиш волната душа!
СКАЛА
Отчего, скала, ты стала каменной
И на все ответ один – молчание?
Отчего простерлась в небо гранями
И застыла так в немом отчаянье?
Донимает море безутешное
Лаской то неистовой, то вкрадчивой,
Думы ли гнетут тебя нездешние,
Или чувства добрые утрачены?
Тело твое волнами иссечено
Или злыми ветрами иссушено?
Ты стоишь, страданьем изувечена,
Гордая, немая, равнодушная.
Что тебе пустые вопли-жалобы?
Что тебе и вкрадчивая речь?
Ты куда глаза глядят бежала бы,
Только б душу вольную сберечь!
---------------------------------------------
Висарион Саянов
Руският поет, писател, публицист и литературовед Висарион Саянов (Виссарион Михайлович Махнин/ Саянов) е роден на 3/16 юни 1903 г. в гр. Женева, Швейцария, в семейството на революционери. След като се връщат в Русия, през 1908 г. родителите му са осъдени на каторга и интернирани в Иркутска губерния. Детството му минава сред златотърсачите от Ленския златоносен район. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Красная газета” през 1923 г. Работи като учител (1920-1922 г.), учи в Петроградския държавен университет (1922-1925 г.), през годините на Съветско-финската война и Великата отечествена война е военен кореспондент на в. „На страже Родины”, кореспондент на в. „Ленинградская правда”, отговорен редактор на сп. „Ленинград” (1942-1944 г.), главен редактор на сп. „Звезда” (1945-1946 г.). Член е на Ленинградската асоциация на пролетарските писатели (1923 г.), активист на литературната група „Смена” (1926-1929 г.), член на редколегиите на книжната поредица „Библиотека поэта” и на редколегиите на списания „Литературная учёба” (1931-1933 г.), „Ленинград” (1942-1944 г.) и „Звезда” (1944-1946 г.), член на ръководството на ленинградското отделение на Съюза на писателите на СССР (от 1941 г.) и на ръководството на Съюза на писателите на СССР (1954 г.). Автор е на стихосбирките „Фартовые года” (1926 г.), „Комсомольские стихи” (1928 г.), „Современники” (1929 г.), „Собрание стихотворений” (1931 г.), „Золотая Олёкма” (1934 г.), „Избранные стихи” (1934 г.), „Лирика” (1937 г.), „Избранное” (1939 г.), „Фронтовые стихи” (1941 г.), „Героическая поэзия Древней Руси” (1944 г.), „Годы славы” (1946 г.), „Избранные стихи” (1948 г.), „Нюрнбергский дневник” (1948 г.), „Стихотворения, поэмы, повести в стихах” (1952 г.), „Голос молодости” (1958 г.), на поемите „Лукоморье” (1939 г.), „Ива” (1939 г.), „Слово о Мамаевом побоище” (1939 г.), „Орешек. Невская повесть” (1943 г.), „Праздник” (1945 г.), пиесата „Генерал Скобелев” (1943 г.), повестите „Подруга верная моя” (1930 г.), „Остров Мадагаскар” (1932 г.), „Олегов щит” (1933 г.), „Две реки” (1936 г.), „Страна отцов” (1937 г.), „Детство на Негаданном” (1938 г.), „Оренбургская повесть” (1939 г.), „Беловежская повесть” (1943 г.), романа в стихове „Колобовы” (1955 г.), романите „Небо и земля” (1954 г.), „Лена” (1955 г.), „Страна родная” (1956 г.), литературоведческите трудове „Современные литературные группировки” (1928 г.), „От классиков к современности” (1929 г.), „Очерки по истории русской поэзии XX века” (1929 г.), „Начала стиха” (1930 г.), книгите с очерци „В боях за Ленинград” (1943 г.), „На полях Ленинградской битвы” (1945 г.), „Ленинградский дневник” (1958 г.) и др. Умира на 22 януари 1959 г. в Ленинград.
ЖУЛ ВЕРН
Аз твоята книга запомних
за звездния чужд простор,
където сред мълнии волно
се рее скалист кондор.
Следях бреговете невиждани.
Гърмеше в нощта тръба.
О, как от сърце завиждах на
незнайната чужда съдба!
В съня под просторен залез
по скъсана мрежа пълзя,
въжетата режа в края,
в гората огньове гася.
Незнаещ по пътя прегради,
под облак витае орел.
В зората тъгуват грамади
до онзи велик вододел.
Размята ме яростно мракът,
брегът е висок подлец!
Но идва приятел нечакан –
вълшебният горски стрелец.
Сред дебрите изгрев не свети.
Из джунглата слон реве.
В издути платна на корвета
събрали са се ветрове.
Звънила в порои пъстри,
луната във факел пламти.
Достигнала странен остров,
със земния пулс тупти.
Затуй, че в лъчи изящни
със смелите книги огря
студеното детство наше,
аз, старче, ти благодаря.
ЖУЛЬ ВЕРН
Я книгу твою запомнил
Про звездный чужой простор,
Где вьется в сиянии молний
Кондор скалистых гор.
Я тех берегов не видывал.
Гремела в ночи труба.
О, как я тебе завидовал,
Неведомая судьба!
И снилась мне ширь заката,
По рваным снастям ползу,
Срезаю концы каната,
Костры стерегу в лесу.
Не знаю в пути преграды,
Орел в облака зовет.
Грустят на заре громады
У края великих вод.
Как яростен рев гортанный,
А берег земли высок!
Но встретился друг нежданный,
Волшебный лесной стрелок.
Не видно в лесах рассвета.
По джунглям слоны бегут.
В тугих парусах корвета
Все ветры земли ревут.
Звенящая в ливнях пестрых,
Как факел луна горит.
Плывет на безвестный остров,
Где сердце земли стучит.
3а то, что ты сделал краше
Страницами дерзких книг
Xолодное детство наше,
Спасибо тебе, старик.
1937 г.
---------------------------------------------
Виталий Бакалдин
Руският поет и публицист Виталий Бакалдин (Виталий Борисович Бакалдин) е роден на 16 юни 1927 г. в гр. Краснодар. Завършва факултета по руски език и литература при Краснодарския педагогически институт (1949 г.). Дълги години работи като учител по литература. Член е на Съюза на писателите на СССР (1956 г.) и на Съюза на писателите на Русия (1992 г.). Отговорен секретар е на Краснодарското отделение на Съюза на писателите (1958 г.), десет години оглавява писателската организация в Кубан. Редактира в. „Литературная Кубань”, главен редактор е на в. „Кубань”, ръководи детското творческо студио „Лукоморье”. Заслужил деятел на културата на РСФСР. По негови стихове се изпълняват много песни. Автор е на стихосбирки и на книги с поезия за деца, сред които „Моим друзьям” (1952 г.), „Травы-муравы” (1955 г.), „Утро раннее” (1958 г.), „Царевна-недотрога” (1959 г.), „Простая быль” (1960 г.), „Сказка-шутка, спорят в ней, кто важней и кто нужней” (1962 г.), „О сердцах” (1963 г.), „Быстрина” (1964 г.), „Стихи о хлебе” (1964 г.), „Алёшкины приключения” (1967 г.), „Про мышку и мишку” (1968 г.), „Расстояния” (1968 г.), „Русский порт Новороссийск” (1970 г.), „Верность” (1972 г.), „Начинаем мы считать” (1972 г.), „Про медведя и лису” (1974 г.), „Новороссийский салют” (1976 г.), „Стихи. Поэмы” (1977 г.), „Улица первой любви” (1986 г.), „Город мой” (1991 г.), „Стихи. Поэма” (1994 г.), „Времени приметы” (1996 г.), „Избранное” (2004 г.) и др. Умира на 30 декември 2009 г. в Краснодар.
УЧЕНИК ЧЕТЕ СТИХ
В зрака някой
не обича
към тревите да наднича,
приказка да избере
сред ливадното море.
Да,
но трябва
в гъсталака
недостиган,
плътен, риж,
звънък, мамещ,
необятен,
кротко да се настаниш!
Тук лъчите
сенки пият,
тук цъфтящ кипеж се вие,
тук пчелата в полет лек
крие се от жарък пек.
Тук развой и порив
властват,
край нещастията –
щастие,
в морната морава
той
възкресяващ е покой!
На зъбите е тревата
с вкус сладникаво-горчив.
Ястреби сред небесата
висват в дебнещ полет див.
Колко мисли
не успяхме
дни наред да разплетем!
С мислите добри да бяхме
при тревите всеки ден!
С тъжно да се примирява,
чуждо да се проверява
и да вдишваме лекарство
срещу злоба
и коварство...
Може да греша, уви!
Но не бива
без треви –
не в аптеките сушени,
а росили бодрост,
смях,
хора!
Люде вдъхновени,
как живеете без тях!
УЧЕНИК ЧИТАЕТ СТИХ
Есть такие,
что не рады
трав разгадывать шарады,
окунувшись с головой
в море сказки луговой.
Нет,
почаще б
в этой чаще,
неподатливой,
густой,
и звенящей,
и манящей,
становиться на постой!
Здесь сплетенье
света с тенью,
здесь кипучее цветенье,
здесь летучая пчела
в жарких лучиках тепла.
Здесь для всех тревог –
участье,
здесь при всех несчастьях –
Счастье,
а в усталости,
такой
воскрешающий покой!
На зубах зеленый стебель
сладковат и горьковат.
Ястреба повисли в небе
и не дрогнуть норовят.
Сколько дум своих
в году мы
не умеем расплести!
Нам суметь бы эти думы
на день травам принести!
Все печальное поверить,
все случайное проверить,
грудью всей вдохнуть лекарство
от измены,
от коварства…
Или, может, я не прав?
Только нет,
нельзя без трав –
не засушенных в аптеке,
а живительных,
живых,
Люди!
Люди-человеки,
как вы можете без них!
1962 г.
---------------------------------------------
Виталий Коржиков
Руският поет Витали Коржиков (Виталий Титович Коржиков) е роден на 12 април 1931 г. в гр. Харков. Завършва литературния факултет на Московския държавен педагогически институт (1953 г.). Работи като учител в селища в Сахалин, моряк на полярни и околосветски експедиции, журналист във Владивосток, кореспондент на в. „Пионерская правда” и ръководител на детски творчески колективи. Пише сценарии за мултипликационни филми. Автор е на стихосбирките „Крылья” (1957 г.), „Морской конёк” (1958 г.), „Сорок белых кораблей” (1975 г.), „Стихи и рассказы” (1989 г.) и др., на биографичната монография „Александр Пушкин” (1997 г.), книгите с повести и разкази за деца и юноши „Кораблик” (1959 г.), „Первое плаванье” (1961 г.), „Морской сундучок” (1971 г.), „Волны словно кенгуру” (1976 г.), „Коготь динозавра” (1979 г.), „Весёлое мореплавание Солнышкина” (1982 г.), „Вот какой Пахомов” (1983 г.), „Я еду к океану” (1985 г.), „Девочка в тельняшке” (2007 г.) и др. Умира на 26 януари 2007 г. в Москва.
ОТНОВО – НЯМА КАК
Отново – няма как –
пред нас е адска чаша:
момчета в кръв са пак.
Все наши, наши, наши!
Пробойните в стена
закрили с младо тяло,
се влачат из страна
измъчени, горяли.
Пак сняг червен е вън,
и пак, и пак, отново
над нас вилнее сън –
на Борис Годунов е.
ОПЯТЬ – ХОТЬ ВЕК ВЗОРВИ
Опять – хоть век взорви! –
Нам пить из адской чаши:
Вновь мальчики в крови.
Все наши, наши, наши!
Пробоины в броне
Забили юным телом,
И тянет по стране
Измученным, горелым.
Опять снега красны,
И снова, снова, снова
Страну терзают сны
Бориса Годунова.
1995 г.
---------------------------------------------
Владимир Андреев
Руският поет, писател и преводач Владимир Андреев (Владимир Фомич Андреев) е роден на 27 септември 1939 г. в Харков. Завършва Харковския инженерно-строителен институт и Литературния институт „Максим Горки”. Работи на различни строежи в Оренбургска област и в Подмосковието, след което се отдава на литературна дейност. Превежда творчеството на български поети. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на над десет книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Стихи” (1973 г.), „Тяжелые ветви” (1979 г.), „Солнечный сруб” (1983 г.), „Светлое бремя росы” (1984 г.), „Самая печальная радость” (1989 г.), „Красная горка” (1990 г.), „Треснула чаша русского утра” (2005 г.), „Меч спокойствия” (2008 г.) и „Звуки, истерзанные любовью” (2014 г.). Поезията му е включена в „Антология русского лиризма. ХХ век”. Заслужил работник на културата на Руската федерация (2011 г.). Живее в Москва.
ПОКОЙ И ВОЛЯ, ЩАСТИЕ ДОБРУВА
Покой и воля, щастие добрува,
щом в хода на умиращия ден
тържествено полето плува, плува
с простор безбрежен, с волна шир към мен.
Тез многогласни ширини обични,
рекичка с топла утринна мъгла!
Години мои – класове пшенични –
от полски вятър люшнати била...
Понятия разбъркани болеят.
Началото с финала се събра.
Аз тъй отдавна на света живея,
навярно никога не ще умра...
И СЧАСТЬЕ ЕСТЬ, И ЕСТЬ ПОКОЙ И ВОЛЯ
И счастье есть, и есть покой и воля,
Когда в раздольях мреющего дня
Плывёт, плывёт приподнятое поле
Всей ширью, всем простором на меня.
Как я люблю полей многоголосье,
Парной туман над речкой поутру!
Года мои – пшеничные колосья –
На полевом колышутся ветру...
Смешались все понятия на свете.
Вернулось всё к началу своему.
Я так давно живу на белом свете,
Что никогда, наверно, не умру...
---------------------------------------------
Владимир Архипов
Руският поет, детски писател и литератор Владимир Архипов (Владимир Афанасьевич Архипов) е роден на 11 ноември 1939 г. в с. Мухино, Кировска област. Учи във факултета по журналистика при Московския държавен университет, завършва Литературния институт „Максим Горки” (1971 г.). Работи като кореспондент на в. „Кокчетавская правда”, завеждащ отдел във в. „Молодой целинник”, редактор на в. „БАМ”, специалист в областно управление на културата, редактор на поетични сборници, антологии и алманаси. Публикува поезия в издания като „Наш современник”, „Смена”, „Молодая гвардия”, „Вятка”, „Дальний Восток”, „Полярная звезда”, „Кубань” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия, ръководител е на краснодарското областно отделение на Съюза на писателите. Член-кореспондент на Международната академия за поезия, академик към Петровската академия на науката и изкуствата, почетен гражданин на Зуевски район, заслужил работник на културата на Кубан. Редактор е на сп. „Литературный Краснодар”, главен редактор е на алманах „Кубань литературная”. Автор е на книги за деца и възрастни, сред които стихосбирките „Первопроходцы” (1964 г.), „Магистраль” (1977 г.), „Жили – любили” (1994 г.), „Суровая нежность” (1995 г.), „Тебя спасут любовь и вера” (1999 г.), „Верю: встанет Русь из пепла!” (2000 г.), „Живите, люди, в радости” (2003 г.), „Я жизнь люблю” (2004 г.), „Дай мне руку в непогоду” (2006 г.), „Счастливая Настя” (2007 г.), „Дорогие воспоминания” (2008 г.), „Русское чудо – вятский характер (2009 г.), „Любовь неугасимая” (2009 г.), „Веселые штучки моей почемучки” (2009 г.), „Лебединая верность” (2010 г.) и др. Живее в гр. Краснодар.
ПРОЩАЛНА ЛАСКА
Студ по планини гърбати.
С вятър зимата дойде.
Дъжд с откоси автоматни
плиска ризата, боде.
Аз в Русия, не в Париж съм.
Ветре, лудо полетя!
Ягодка в тревата виждам,
ласка е прощална тя!
ПРОЩАЛЬНЫЙ ПОЦЕЛУЙ
Катит холод с гор горбатых.
Ветер зимушкой дохнул.
Он дождём, как автоматом,
По рубашке полоснул.
Я – в России, не в Париже.
Ветер, шибко не балуй!
Землянику в травах вижу,
Как прощальный поцелуй!
---------------------------------------------
Владимир Британишский
Руският поет, писател, литературовед и преводач Владимир Британишски (Владимир Львович Британишский) е роден на 16 юли 1933 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския минногеоложки институт (1956 г.) и до 1973 г. работи като инженер-геофизик. Посещава сбирките на литературното студио на Глеб Семьонов (1946-1948 г.). Първото му публикувано стихотворение е от 1946 г. в сп. „Костёр”, през 1947 г. участва в литературния сборник„Первые стихи”, от 1955 г. сътрудничи активно на сп. „Звезда”. Публикува поезия, проза, публицистика и преводи в издания като „Иностранная литература”, „Аврора”, „Новый мир”, „Согласие”, „Вопросы литературы”, „Нева” и др. Превежда английска и полска поезия. Участва в антологиите „То время – эти голоса”, „Верлибр: Антология русского верлибра”, „Поздние петербуржцы”, „Самиздат века”, „Строфы века”, съставител е на антологиите„Польские поэты” (1978 г.), „Из современной польской поэзии” (1979 г.), „Избранные стихотворения в переводах Владимира Британишского” (2004 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.) и на Руския Пен-център (1997 г.). Автор е на стихосбирките „Поиски” (1958 г.), „Наташа” (1961 г.), „Пути сообщения” (1966 г.), „Открытое пространство” (1980 г.), „Движение времени” (1985 г.), „Старые фотографии” (1993 г.), „Петербург – Ленинград” (2003 г.), „Двуглас” (2005 г.), „Сто стихотворений” (2013 г.), на книги с разкази, повести, есета и мемоари като „Местность прошлого лета” (1969 г.), „Речь Посполитая поэтов” (2005 г.), „Поэзия и Польша. Путешествие длиной полжизни” (2007 г.), „Выход в пространство” (2008 г.) и др. Умира на 24 декември 2015 г. в Москва.
СМЪРТТА НА ПОЕТА
В позор страната щом се потопи,
тъй във води топим се – постепенно
(до глезените, до колене,
мигът вопи...,
до пояс, до гърди, до поглед строг...),
ти крачеше до нас, но беше по-висок.
От ръст висок ли с нас изгубил сходство
(или пък от високо благородство?),
за локва смяташе
морето от лъжи.
Рубежи прежни блато днес
да удържи
със знамена –
тъй свежи!
Но нещо дъх на гнилост
в ноздрите ти свежда.
Усетил миризмата,
зрението питаш!
В очите, ето,
шлюзове
разкриха паст
към бъдеще,
където кръв
и кал,
и власт –
като посестрими са тези трите!
Твой изстрел –
сякаш са захлопнати врати!
Макар на прага, но за миг поспри се,
да, не живей
с прокобата на ясновидец!
Ти затвори очи, поет!
Склопи ги ти!
Живот и гибел сложни ти заслужил си.
Измамен си от времето, нечут,
лъжата те прокуди –
умри като мамут!
Мамут огромен, но обречен, честен.
Непоправимо честен. Неуместен.
СМЕРТЬ ПОЭТА
Когда страна вступала в свой позор,
как люди входят в воду, – постепенно
(по щиколотку, по колено,
по этих пор...
по пояс, до груди, до самых глаз...),
ты вместе с нами шел,
но ты был выше нас.
Обманутый
своим высоким ростом
(или – своим высоким благородством?),
ты лужицей считал
гнилое море лжи.
Казались так близки
былые рубежи,
знамена –
так свежи!..
Но запах гнилости
в твои ударил ноздри.
Ты ощутил чутьем –
так зрение обостри!
И вот в глаза твои,
как в шлюзы,
ворвалась
вся наша будущность,
где кровь
и грязь
и власть –
все эти три – как названные сестры!
Твой выстрел –
словно звук захлопнутых дверей!
Хоть на пороге, но – остановиться,
не жить,
не мучаться проклятьем ясновидца!
Закрой глаза, поэт!
Захлопни их скорей!
Ты заслужил и жизнь и гибель сложную.
Собой ли, временем ли был обманут,
не сжился с ложью –
вымирай как мамонт!
Огромный, обреченный, честный мамонт.
Непоправимо честный.
Неуместный.
1956 г.
---------------------------------------------
Владимир Бурич
Руският поет, литературен теоретик и преводач Владимир Бурич (Владимир Петрович Бурич) е роден на 6 август 1932 г. в гр. Александровск-Грушевски, Луганска област. Израства в Харков. Първите си стихове публикува през 1955 г. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет (1955 г.). Работи като редактор в изд. „Молодая гвардия”. От 1972 г. публикува в сп. „Вопросы литературы” статии с оригиналната стиховедческа концепция „От чего свободен свободный стих”. Превежда поезия от полски, чешки и сръбски език. По съветско време стиховете му рядко се печатат на руски, но се превеждат, публикуват и получават литературни награди в много европейски страни. Теоретик на поетиката на свободния стих. Автор е на стихосбирките „Белый квадрат” (1988 г.), „Время Икс” (1988 г.), „Тексты: Стихи. Удетероны. Проза” (1989 г.), „Стихи” (1994 г.) и „Тексты. Книга вторая: Стихи. Парафразы. Из записных книжек” (1995 г.). Умира на 26 август 1994 г. в гр. Струга, Северна Македония.
РАЗПИТ
– Откъде взехте вашите тела?
– Намерихме ги във водата.
– С какво се занимавате тук?
– Минираме семената.
– Какво криете в устата си?
– В устата си крием думи.
– Кога ще си вървите?
– Очаква ни подземният флот.
ДОПРОС
– Где вы взяли ваши тела?
– Мы их нашли в воде.
– Чем вы занимаетесь здесь?
– Мы ставим мины семян.
– Что вы прячете во рту?
– Мы прячем во рту слова.
– Когда вы собираетесь уходить?
– Нас ожидает подземный флот.
-----
СТИХОВЕТЕ МИ
Стиховете ми
са профилактични ваксини
срещу страха
отчаянието
ужаса от смъртта
Това е безболезнено
през спуканите очни капиляри
СТИХИ МОИ
Стихи мои
профилактические прививки
от страха
отчаяния
ужаса смерти
Это безбольно
через лопнувшие сосуды глаза
---------------------------------------------
Владимир Ведякин
Руският поет Владимир Ведякин (Владимир Валентинович Ведякин) е роден на 9 октомври 1950 г. в Москва. Завършва литературния институт „Максим Горки”. Работи в завод като майстор по ремонта на пишещи машини. Публикува стихове в издания, алманаси и антологии като „Литературная газета”, „Юность. Избранное. XXV 1955-1980” и др. Автор е на стихосбирките „Нить живая” (2000 г.), „Стихи” (2001 г.) и „За счастьем бытия” (2002 г.). Живее в Москва.
СВЕТЪЛ СУМРАК
Светъл сумрак с тъмновати пробойни.
Тихо под свода.
Тихо под Бога.
Всичко в покой е, в сговор щастливо –
млъква сърцето,
да бие не бива.
Бие.
Отново тревожно живее.
Нощната птица сред храст червенее,
гърло прочистила, песничка виква.
Значи дочула е.
И откликва.
СВЕТЛЫЕ СУМЕРКИ
Светлые сумерки с тёмным подбором.
Тихо под небом.
Тихо под Богом.
Столько покоя, воли и лада –
Сердцу бы смолкнуть,
Биться не надо.
Бьётся.
Тревожиться не перестало.
Птица ночная в кустах краснотала
Горло прочистила и залилась.
Значит, услышала.
Отозвалась.
---------------------------------------------
Владимир Висоцкий
Руският поет, певец и актьор Владимир Семьонович Висоцки (Владимир Семёнович Высоцкий) е роден на 25 януари 1938 г. в Москва. През 1955 г. е приет във факултета по механика при Московския инженерно-строителен институт „В. В. Куйбишев“, а през 1956 г. постъпва в класа за актьори към Школата-студия към Московски художествен академичен театър „Немирович-Данченко“, където е студент до 1960 г. От 1960 до 1961 г. е актьор в театър „Пушкин“ в Москва, от 1961 до 1964 г. е актьор по договори с киностудиите в страната, а от 1964 до 1980 г. е актьор в Театъра за драма и комедия на Таганка в Москва. Един от най-известните бардове в Съветския съюз, той е автор на над 800 песни и над 1100 стихотворения, изнасял е концерти в много държави по света, има десетки роли в театъра и над 30 филмови роли. Умира на 25 юли 1980 г. в Москва.
ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА СЛЕД БОЯ
Всичко друго е днес! Уж е същото пак:
пак са сини просторите мои,
и гората е същата в зной и в сумрак,
само той не пристигна след боя.
Не разбирам сега кой от нас беше прав
в безпокойния спор сред покоя.
Аз съм здрав, но ми липсва добрият му нрав,
щом разбрах, че го няма след боя.
Не припяваше в такт, бе талант да мълчи
и да шепне за нещо си свое,
сутрин рано ме будеше – с първи лъчи,
но не буди ме вчера след боя.
И е пусто сега – и разбрах, че съм сам,
бяхме двама – в мечта и в неволя...
Сякаш огън, сред вятъра в миг разпилян,
съобщи, че го няма след боя.
Пролетта се усмихна, спасена от плен,
и го викна надеждата моя:
„Да запалим, приятел!” Но не е до мен,
вчера той не пристигна след боя.
Наште мъртви не ще ни оставят в беда,
те на пост са пред свойта родина...
Отразяват небесната бистра вода
сред гората дърветата сини.
Беше обща в землянката нашата площ,
беше времето време за двама...
А сега за един. Няма ден, няма нощ,
сякаш мене след боя ме няма.
ОН НЕ ВЕРНУЛСЯ ИЗ БОЯ
Почему все не так? Вроде все как всегда:
То же небо, опять голубое,
Тот же лес, тот же воздух и та же вода,
Только он не вернулся из боя.
Мне теперь не понять, кто же прав был из нас
В наших спорах без сна и покоя.
Мне не стало хватать его только сейчас,
Когда он не вернулся из боя.
Он молчал невпопад и не в такт подпевал,
Он всегда говорил про другое,
Он мне спать не давал, он с восходом вставал,
А вчера не вернулся из боя.
То, что пусто теперь, не про то разговор:
Вдруг заметил я – нас было двое...
Для меня словно ветром задуло костер,
Когда он не вернулся из боя.
Нынче вырвалась, будто из плена, весна,
По ошибке окликнул его я:
„Друг, оставь покурить”, – а в ответ – тишина...
Он вчера не вернулся из боя.
Наши мертвые нас не оставят в беде,
Наши павшие – как часовые...
Отражается небо в лесу, как в воде,
И деревья стоят голубые.
Нам и места в землянке хватало вполне,
Нам и время текло для обоих...
Все теперь одному, только кажется мне,
Это я не вернулся из боя.
* Песня использована в к/ф „Сыновья уходят в бой” и „Мерседес уходит от погони”.
-----
АЗ НЕ ОБИЧАМ
Аз не обичам час с фатален изход,
животът няма да ме измори.
Аз не обичам времена годишни
без песни весели сред дни добри.
Аз не обичам наглия цинизъм,
не вярвам на възторг фалшив и лек,
в писмата ми не искам да наднича
зад рамото ми някой чужд човек.
Аз не обичам дни половинчати,
прекъснат разговор, полвин неща.
Аз не обичам никак в гръб стрелбата,
а също в упор изстрели не ща.
Аз ненавиждам клюки и интриги,
ревнива сласт и почести сред зло,
когато уж те галят, а не стига,
и удари с желязо по стъкло.
Аз не обичам угоена наглост,
спирачка да откаже – по-добре!
Достойна дума „чест” днес нам не трябва,
зад погледа на чест лъжа се вре.
Пречупени крила когато виждам,
в съчувствие до тях не съм се спрял –
безсилие и слабост ненавиждам.
Но за Христос разпънат ми е жал.
Не се обичам в страх когато тръпна,
когато бият някого, с маша
в душата ми когато грубо бъркат,
когато плюват в моята душа.
Аз не обичам показни арени,
за рубла милион се сменя там.
Дори да дойдат шеметни промени,
аз няма да обичам този срам.
Дори да дойдат шеметни промени,
аз няма да обичам този срам.
Я НЕ ЛЮБЛЮ
Я не люблю фатального исхода,
От жизни никогда не устаю.
Я не люблю любое время года,
Когда весёлых песен не пою.
Я не люблю холодного цинизма,
В восторженность не верю, и еще –
Когда чужой мои читает письма,
Заглядывая мне через плечо.
Я не люблю, когда наполовину
Или когда прервали разговор.
Я не люблю, когда стреляют в спину,
Я также против выстрелов в упор.
Я ненавижу сплетни в виде версий,
Червей сомненья, почестей иглу
Или, – когда все время против шерсти,
Или, – когда железом по стеклу.
Я не люблю уверенности сытой,
Уж лучше пусть откажут тормоза.
Досадно мне, что слово „честь” забыто
И что в чести наветы за глаза.
Когда я вижу сломанные крылья,
Нет жалости во мне, и неспроста:
Я не люблю насилья и бессилья,
Вот только жаль распятого Христа.
Я не люблю себя, когда я трушу,
Я не терплю, когда невинных бьют.
Я не люблю, когда мне лезут в душу,
Тем более, когда в нее плюют.
Я не люблю манежи и арены,
На них мильон меняют по рублю, –
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.
Пусть впереди большие перемены,
Я это никогда не полюблю.
-----
ГРАДСКИ РОМАНС
Аз веднъж сред града се развличах – и
с рамо двама ударих край мен,
затова озовах се в милиция,
там я зърнах – и бях поразен.
Аз не знам тя какво с тях споделяше,
май издирваше своя паспорт;
беше млада, красива и беличка...
И потеглих след нея с възторг.
Как ли, как да призная на дамата,
че съм само презрян хулиган...
Пийнах, после поведох избраната
към един ресторант нейде там.
В нея пулеха взор минувачите,
аз към тях „Караул!” закрещях
и ги блъсках поред затова, че те
й намигаха с намек и смях.
Аз с хайвер й намазах франзелата
и река от пари разпилях –
с оркестрантите песни споделяхме,
с тях накрая и „Жерави” пях!
И до утрото бурно ухажвах я
и повтарях, че вече съм нов:
„Цели пет дни престанах аз с кражбите,
моя с първия поглед любов!”
Аз редях, че животът е варварски
и подсмърчах с нескрита вина.
Тя ми каза съчувствено: „Вярвам Ви,
ще съм Ваша на сносна цена!”
И ударих аз бялата птица и,
ах, разбрах, разярен в този лов,
за какво е стояла в милиция
мойта с първия поглед любов.
ГОРОДСКОЙ РОМАНС
Я однажды гулял по столице – и
Двух прохожих случайно зашиб, –
И, попавши за это в милицию,
Я увидел ее – и погиб.
Я не знаю, что там она делала, –
Видно, паспорт пришла получать –
Молодая, красивая, белая...
И решил я ее разыскать.
Шел за ней – и запомнил парадное.
Что сказать ей? – ведь я ж – хулиган...
Выпил я – и позвал ненаглядную
В привокзальный один ресторан.
Ну а ей улыбались прохожие –
Мне хоть просто кричи „Караул!” –
Одному человеку по роже я
Дал за то, что он ей подморгнул.
Я икрою ей булки намазывал,
Деньги прямо рекою текли, –
Я ж такие ей песни заказывал!
А в конце заказал – „Журавли”.
Обещанья я ей до утра давал,
Повторял что-то вновь ей и вновь:
„Я ж пять дней никого не обкрадывал,
Моя с первого взгляда любовь!”
Говорил я, что жизнь потеряна,
Я сморкался и плакал в кашне, –
А она мне сказала: „Я верю вам –
И отдамся по сходной цене”.
Я ударил ее, птицу белую, –
Закипела горячая кровь:
Понял я, что в милиции делала
Моя с первого взгляда любовь...
1963 г.
-----
БРАТСКИТЕ МОГИЛИ
На братски могили не слага се кръст,
вдовици над тях не ридаят,
букети с цветя носят околовръст
и вечни огньове се ваят.
Тук беше земя на съдбовна делба,
сега са гранитни предели.
Тук няма при драмата лична съдба –
съдбите в една са се слели.
Във вечния огън взривява се танк
и жупел към къщите блика,
Смоленск е сред пламъци, пламва Райхстаг,
сърцето гори на войника.
Вдовици не плачат над братската пръст –
тук силните търсят утеха.
На братски могили не слага се кръст,
нима от това е по-леко?
* Песен от филма „Я родом из детства”.
БРАТСКИЕ МОГИЛЫ
На братских могилах не ставят крестов,
И вдовы на них не рыдают,
К ним кто-то приносит букеты цветов,
И Вечный огонь зажигают.
Здесь раньше вставала земля на дыбы,
А нынче – гранитные плиты.
Здесь нет ни одной персональной судьбы –
Все судьбы в единую слиты.
А в Вечном огне виден вспыхнувший танк,
Горящие русские хаты,
Горящий Смоленск и горящий рейхстаг,
Горящее сердце солдата.
У братских могил нет заплаканных вдов –
Сюда ходят люди покрепче.
На братских могилах не ставят крестов,
Но разве от этого легче?..
1964 г.
-----
ПЕСЕН ЗА ЛЕТЕЦА
Те – осем, ний – двама, пред боя залогът
е лош, но играем – летим!
Ти дръж се, Серьожа! Сред бойна тревога
козовете да изравним.
Аз в тези небесни квадрати ще газя,
не цифрите важна са твърд:
днес моят приятел гърба ми ще пази,
а значи е шансът добър.
Нападна ме „Месер”, но пламна от злоба
и срути се в нашата пръст...
На тях не им трябва кръст вечен за гроба,
щом имат крилете им кръст!
Тук Първи. Серьожа, над теб са ония!
Пресрещам ги! Свивай завой!
Ти в облака скрий се! Аз ще те прикрия!
Но чудо не става сред бой...
Сергей! Ти гориш! Опази се, човече,
влез в лупинг! О, как заблестя!
Не, „Месершмит” стреля в мен, късно е вече!
Аз челно към него летя...
Аз зная – от враг ще разчистим небето.
Над земния облачен свят
излитат душите ни – два самолета –
към рая задружно летят.
Архангел ще каже: „Враг в рая ни няма!”,
сред порти пред райски престол
ний Бог ще помолим: „Впишете ни двама
във Вашия ангелски полк!”
И Бог, Дух и Син ще изпълнят човечно
завета на полета мой:
гърба ми да пази приятелят вечно,
тъй както в последния бой!
Крила и стрели ще измолим от Бога,
щом нужен е ангел-ас,
а щом изтребители в рая са много,
пазители стават от нас.
Да пазиш е почетно дело – в крилата
успех и късмет да вали –
такива във въздуха и на земята
сме аз и Серьожа били.
ПЕСНЯ ЛЁТЧИКА
Их восемь – нас двое. Расклад перед боем
Не наш, но мы будем играть!
Серёжа! Держись, нам не светит с тобою,
Но козыри надо равнять.
Я этот небесный квадрат не покину,
Мне цифры сейчас не важны, –
Сегодня мой друг защищает мне спину,
А значит – и шансы равны.
Мне в хвост вышел „Мессер”, но вот задымил он,
Надсадно завыли винты...
Им даже не надо крестов на могилы,
Сойдут и на крыльях кресты!
Я первый. Серёжа, они над тобою!
Я выйду им наперерез.
Сбей пламя! Уйди в облака! Я прикрою!..
В бою не бывает чудес!
Сергей! Ты горишь! Уповай, человече,
Теперь на надёжность строп!
Нет! Поздно – и мне вышел „Мессер” навстречу.
Прощай! Я приму его в лоб.
Я знаю – другие сведут с ними счёты.
А по облакам скользя,
Взлетят наши души, как два самолёта,
Ведь им друг без друга нельзя.
Архангел нам скажет: „В Раю будет туго!”,
Но только ворота „щёлк”,
Мы Бога попросим: „Впишите нас с другом
В какой-нибудь ангельский полк!”
Я буду просить Бога, Духа и Сына,
Чтоб выполнил волю мою:
Пусть вечно мой друг защищает мне спину,
Как в этом последнем бою!
Мы крылья и стрелы попросим у Бога, –
Ведь нужен им ангел-ас, –
А если у них истребителей много,
Пусть пишут в хранители нас.
Хранить – это дело почётное тоже:
Удачу нести на крыле
Таким, как при жизни мы были с Серёжей
И в воздухе, и на земле.
-----
ПОСЛЕДНИЯТ ПОДСЛОН
Благодаря, че посети
последния ми кът.
Постой сред гробовете ти,
минутите летят.
Ти помниш, пеех страстно аз,
от песните обзет,
сега не ми остана глас
и устните са в лед.
Възкръсват сякаш в сън и стон
предишни времена
и в дрезгав мой магнетофон
е влюбена страна.
Аз пях, мечтах, творих, живях –
донякъде успях.
Каква жена обичах, ах,
с какви другари бях!
Таганка – сбогом! Кино – сбогом!
Сбогом, свят зелен!
Незнаен мрак е в моя гроб,
вода тече край мен.
Благодаря, че носиш звук
в подслона ми трънлив.
Затворници сме вечни тук,
а ти си, друже, жив.
За всеки недопят копнеж
със зъби дръж се, брат,
умреш ли, в миг ще разбереш
живота в този свят...
Прощавай! Преживях живот
в касетата „Маяк”.
За вас написах песни – брод
към бъдещия бряг!
* Това е последното стихотворение на Владимир Висоцки. Написал го е на 23 юли 1980 г., два дни преди смъртта си. (Стихотворението не е включено в литературното наследство на Висоцки, авторството му не е доказано. Възможна е литературна мистификация.)
ПОСЛЕДНИЙ ПРИЮТ
Спасибо друг, что посетил
Последний мой приют.
Постой один среди могил,
Почувствуй бег минут.
Ты помнишь, как я петь любил,
Так распирало грудь,
Теперь ни голоса, ни сил,
Чтоб губы разомкнуть.
И воскресают, словно сон,
Былые времена,
И в хриплый мой магнитофон
Влюбляется страна.
Я пел, и грезил, и творил –
Я многое успел,
Какую женщину любил!
Каких друзей имел!
Прощай, Таганка и кино!
Прощай, зеленый мир!
В могиле страшно и темно,
Вода течет из дыр.
Спасибо, друг, что посетил
Приют печальный мой.
Мы здесь все узники могил,
А ты – один живой.
За все, чем дышишь и живешь,
Зубами, брат, держись,
Когда умрешь, тогда поймешь,
Какая штука – жизнь…
Прощай! Себя я пережил
В кассете „Маяка”.
И песни, что для вас сложил,
Переживут века!
Написал 23 июля 1980 года.
Умер 25 июля 1980 года.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Коридорите свършват със стена, а тунелите извеждат на светлина.
* * *
Аз дишам, а значи аз обичам, аз обичам, а значи аз живея!
* * *
Сняг без кал е като дълъг живот без лъжа.
* * *
Защо да бъда душата на обществото, когато в него изобщо няма душа.
* * *
Поетите ходят на пети по острието на ножа и нарязват до кръв своите боси души.
* * *
Аз винаги търся в хората доброто. Лошото те сами показват.
* * *
Нас винаги ще ни заменят с други, за да не пречим на лъжата.
* * *
Ако обърнат гръб, значи не са обичали достатъчно.
* * *
– Ако си всемогъщ, какво ти би подарил на любимия човек?
– Още един живот!
* * *
На този свят аз ценя само верността. Без нея ти си никой и нямаш никого. В живота това е единствената валута, която никога не се обезценява.
* * *
Не се възхищавай на миналогодишното небе, не се връщай там, където е било рай някога, и престани да капризничиш. Иди там, където не си била.
* * *
Аз имам претенции към моята страна, но няма да ги обсъждам с вас.
* * *
Носят се клюки, че повече няма да има абсолютно никакви слухове. Носят се слухове, че ще забранят клюките.
* * *
Моята страна е като раздрънкана карусерия, карана от шофьор, на който не му пука.
* * *
Никога не съди от пръв поглед нито за куче, нито за човек. Защото обикновеното дворно куче може да има най-добрата душа, а човек с приятна външност може да се окаже рядък мръсник.
* * *
Каква е ролята на жизнения опит в художественото творчество? Това е само основата. Човек трябва да е надарен с фантазия, за да твори. Той, разбира се, е творец и в онзи случай, ако нещо там римува или пише, базирайки се само на фактите. Реализъм от този род е имало и ще има. Но аз съм повече за Суифт, разбирате ли? Аз съм повече за Булгаков, за Гогол. Жизнен опит? Но представете си, какъв ли гигантски опит е имал двадесет и шест годишният Лермонтов. Главното е своето виждане за света.
* * *
Трябва, трябва да се сипва сол върху раните, за да се помни по-добре, нека те болят.
* * *
Няма смисъл от мислите и от науките, когато навсякъде цари тяхното опровержение.
* * *
Колко слухове поразяват нашите уши, колко сплетни разяждат като молец.
* * *
Все някога чистата истина ще възтържествува, ако направи същото като явната лъжа.
* * *
Целият свят ти е като на длан – щастлив си, немееш и само малко завиждаш на онези, другите – у които върхът е още отпред.
* * *
Няма никаква разлика между Истината и Лъжата, ако, разбира се, съблечеш и едната, и другата.
* * *
Всички се научиха да надяват маски, за да не си разбият лицето в камъните.
* * *
Трудно е да се мине покрай настоящето.
* * *
Когато разговаряш с хората, усмихвай се по-често. Хората обичат това.
* * *
Аз някога ще умра – ние винаги някога умираме.
* * *
Леночка, успокой се, всичко ще бъде добре или зле.
* * *
В Русия покриват куполите с чисто злато – за да ги забелязва Господ по-често.
* * *
Най-обидното – да знаеш, че всичко е напразно, а си се старал.
* * *
Истинското вдъхновение настъпва тогава, когато вашата любима муза ви прави изкуствено дишане уста в уста.
* * *
Животът – това е рана, която се лекува сама. На мен са ми скъпи страданията, защото от тях се раждат радости.
* * *
Да пратя ли моята тъга по дяволите. Махнете ме от мен.
* * *
Аз отговарям за творчеството си пред страната, която пее и слуша моите песни, въпреки че не ги рекламират нито радиото, нито телевизията, нито концертните организации.
* * *
Няколко пъти вече бях погребван, няколко пъти заминавах, няколко пъти лежах в затвора, при това такива срокове, че трябва още сто години да живея. Едно момиче от Новосибирск ме попита: „Вярно ли е, че сте умрял?” Аз казвам: „Не знам!”
* * *
Щом ще има дебати с водка, отговор дай: „Не, момчета-демократи, само чай!”
* * *
А на неутралната полоса цветята са с необикновена красота!
* * *
Аз не обичам младежите, с тях е скучно, трябва да веселя самия себе си, а на мен не ми е интересно със себе си.
* * *
При запознанство аз винаги виждам в човека само доброто. Докато човекът сам не докаже обратното.
* * *
Скучно е да живееш като папагал. Гадина с дълъг живот. Не е ли по-добре приживе да бъдеш нормален човек.
* * *
Аз мисля, че учените са ни излъгали, има дупка в теорията им, прорез: развитието се движи не по спирала, а безредно, разпокъсано, напреки.
* * *
Изпращайки залеза, ние живеем с очакване на изгрева, и влюбени в морето, живеем с очакване на земята.
* * *
Аз имам твърде много приятели. Бог ме е наградил. Едни пият и на мен не дават, други не пият, но не ме упрекват. Всички приятели са еднакви – не защото си приличат, а защото са приятели. И аз без тях ще загина, това е точно. Най-много от всичко се боя да не разочаровам някого от тях. Това ме държи през цялото време и на сцената, и в песните, и в самохвалството ми.
* * *
Тук понякога се ражда цунами и разрушава всичко в душата и в главата.
* * *
Аз уважавам всички професии, ако човекът е професионалист.
* * *
Цялото човечество отдавна е хронично болно и през цялата история е обречено да боледува.
* * *
Утрото е по-мъдро от вечерта, но и във вечерта има нещо.
* * *
Сам бог не би успял да създаде нищо, ако нямаше материалец.
* * *
Вратите у вас са широко отворени, а душата е заключена.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Коридоры кончаются стенкой, а тоннели выводят на свет.
* * *
Я – дышу, а значит я люблю, я – люблю, а значит я живу!
* * *
Снег без грязи, как долгая жизнь без вранья.
* * *
Зачем мне быть душою общества, когда души в нем вовсе нет.
* * *
Поэты ходят пятками по лезвию ножа и режут в кровь свои босые души.
* * *
Я всегда ищу в людях только хорошее. Плохое они сами покажут.
* * *
Нас всегда заменяют другими, чтобы мы не мешали вранью.
* * *
Если отвернутся, значит недостаточно любили.
* * *
– Что бы ты подарил любимому человеку, если бы был всемогущ?
– Ещё одну жизнь!
* * *
В этом мире я ценю только верность. Без этого ты никто и у тебя нет никого. В жизни это единственная валюта, которая никогда не обесценится.
* * *
Не восхищайся прошлогодним небом, не возвращайся где был рай когда-то, и брось дурить! Иди туда – где не была.
* * *
У меня есть претензии к моей стране, но обсуждать их буду не с вами.
* * *
Ходят сплетни, что не будет больше слухов абсолютно. Ходят слухи, будто сплетни запретят.
* * *
Мою страну, как тот дырявый кузов, ведет шофер, которому плевать.
* * *
Никогда не суди с первого взгляда ни о собаке, ни о человеке. Потому что, простая дворняга может иметь добрейшую душу, а человек приятной наружности может оказаться редкой сволочью.
* * *
Какая роль жизненного опыта в художественном творчестве? Это только база. Человек должен быть наделен фантазией, чтобы творить. Он, конечно, творец в том случае, если чего-то там такое рифмует или пишет, основываясь только на фактах. Реализм такого рода был и есть. Но я больше за Свифта, понимаете? Я больше за Булгакова, за Гоголя. Жизненный опыт? Но представьте себе, какой был уж такой гигантский жизненный опыт у двадцатишестилетнего Лермонтова. Главное – свое видение мира.
* * *
Надо, надо сыпать соль на раны, чтоб лучше помнить, пусть они болят.
* * *
Толка нет от мыслей и наук, когда повсюду – им опроверженье.
* * *
Сколько слухов наши уши поражает, сколько сплетен разъедает, словно моль.
* * *
Чистая правда когда-нибудь восторжествует, если проделает тоже, что явная ложь.
* * *
Весь мир на ладони – ты счастлив и нем и только немного завидуешь тем, другим – у которых вершина еще впереди.
* * *
Разницы нет никакой между Правдой и Ложью, если, конечно, и ту и другую раздеть.
* * *
Все научились маски надевать, чтоб не разбить свое лицо о камни.
* * *
Мимо настоящего трудно пройти.
* * *
Когда разговариваешь с людьми, чаще улыбайся. Люди это любят.
* * *
Я когда-то умру – мы когда-то всегда умираем.
* * *
Леночка, ты успокойся, все будет хорошо или плохо.
* * *
Купола в России кроют чистым золотом – чтобы чаще Господь замечал.
* * *
Самое обидное – знать что все зря, а старался.
* * *
Истинное вдохновение наступает тогда, когда ваша любимая муза делает вам искусственное дыхание через рот.
* * *
Жизнь – это рана, которая лечится сама. Мне дороги страдания, потому что из них рождаются радости.
* * *
Не послать ли тоску мою к черту. Уберите меня от меня.
* * *
Я отвечаю за свое творчество перед страной, которая поет и слушает мои песни, несмотря на то, что их не пропагандируют ни радио, ни телевидение, ни концертные организации.
* * *
Несколько раз я уже похоронен, несколько раз уехал, несколько раз отсидел, причем такие сроки, что еще лет сто надо прожить. Одна девочка из Новосибирска меня спросила: „Правда, что вы умерли?” Я говорю: „Не знаю”.
* * *
Будут с водкою дебаты, – отвечай: „Нет, ребята-демократы, – только чай!”
* * *
А на нейтральной полосе цветы необычайной красоты!
* * *
Я молодых ребят не люблю, с ними скучно, надо самой себя веселить, а мне с самой собой неинтересно.
* * *
При знакомстве я всегда вижу в человеке только хорошее. Пока сам человек не докажет обратное.
* * *
Досадно попугаем жить. Гадюкой, с длинным веком. Не лучше ли, при жизни быть Приличным человеком.
* * *
Я думаю – ученые наврали, прокол у них в теории, порез: развитие идет не по спирали, а вкривь и вкось, вразнос, наперерез.
* * *
Провожая закат, мы живем ожиданьем восхода, и влюбленные в море, живем ожиданьем земли.
* * *
У меня очень много друзей. Меня Бог наградил. Одни пьют и мне не дают, другие не пьют, но на меня не пеняют. Все друзья на одно лицо – не потому, что похожи, а потому, что друзья. И я без них сдохну, это точно. Больше всего боюсь кого-то из них разочаровать. Это-то и держит всё время в нерве и на сцене, и в песнях, и в бахвальстве моём.
* * *
Здесь иногда рождаются цунами и рушат все в душе и голове.
* * *
Я уважаю вообще все профессии, если человек в них профессионал.
* * *
Всё человечество давно хронически больно, и всю историю оно болеть обречено.
* * *
Утро вечера мудренее, но и в вечере что-то есть.
* * *
Сам бог не сумел бы создать ничего, не будь у него матерьяльца.
* * *
Двери настежь у вас, а душа взаперти.
---------------------------------------------
Владимир Гнеушев
Руският поет, писател, драматург и преводач Владимир Гнеушев (Владимир Григорьевич Гнеушев) е роден на 2 октомври 1927 г. в с. Кевсала, Ставрополския край. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1955 г.). Работи като редактор във в. „Молодой ленинец”, специален кореспондент на в. „Комсомольская правда” и в. „Ставропольская правда”, зам.-главен редактор на в. „Голос Родины” и др. Публикува поезия в издания като „Литературная газета”, „Правда”, „Сельская молодежь”, „Дружба народов”, „Новый мир”, „Ставрополье” и др. Превежда поезия от арменски, латишски, абазински, калмицки и български език. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на писателите на Русия. Автор е на над 40 книги с поезия, проза, публицистика и преводна поезия, от които документалната трилогия „Тайна Марухского ледника”, „Дыхание лавин” и „Партизанские тропы”, над 20 стихосбирки като „В дальних морях” (1954 г.), „Дорога на перевал” (1977 г.), „Из лирической тетради” (1982 г.), „Навеки в памяти” (1983 г.), „Южные города” (1986 г.), „Вышел на дорогу наклонную” (1988 г.), „Отцы и мертвецы” (1988 г.), „Кресты и пьедесталы” (1990 г.), „Было время” (1991 г.), „Якорей не бросать” (1997 г.), „Над озером чаечка вьется” (1999 г.), „Сирень в провинциальном городке” (2007 г.) и др. Умира на 31 юли 2011 г. в Москва.
ЗА СТРАСТ СЪМ СТАР
За страст съм стар, а за мъдрец дете съм,
изчерпано е нашето било;:
дано стихът ни пак е чист и весел,
да не угасне, осквернен от зло.
Стоим край бъчви и тезгяхи, ето –
един препил е, друг едва е пил.
На всички нас ни трябват редовете,
които Пушкин пял е. И изтрил.
ДЛЯ СТРАСТИ СТАР
Для страсти стар, для мудреца – ребёнок,
Я понимаю выдохшихся нас:
Как хочется, чтоб стих наш, чист и тонок,
Не осквернился злом и не угас.
Стоим то у прилавка, то у бочки –
Кто выпил всё и кто лишь зачерпнул.
Но всем бы нам, товарищи, те строчки,
Что Пушкин написал. И зачеркнул.
---------------------------------------------
Владимир Гордейчев
Руският поет и преводач Владимир Гордейчев (Владимир Григорьевич Гордейчев) е роден на 5 март 1930 г. в гр. Касторно, Курска област. Завършва Воронежкия учителски институт (1950 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1957 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1950 г. Член е на редколегиите на сп. „Октябрь” и сп. „Подъем”, председател е на воронежкото отделение на Съюза на писателите на Русия (1967-1969, 1975-1979 и 1988-1995 г.), секретар на Съюза на писателите на Русия (1994 г.). Превежда поезия от белоруски, азерски и гръцки език. Автор е на стихосбирките „Никитины каменья” (1957 г.), „Земная тяга” (1959 г.), „У линии прибоя” (1960 г.), „Беспокойство” (1961 г.), „Зрелость” (1962 г.), „Окопы этих лет” (1964 г.), „Своими словами” (1964 г.), „Избр. лирика” (1965 г.), „Главное свойство” (1966 г.), „Седые голуби” (1966 г.), „Ах и Ох” (1966 г.), „То же” (1968 г.), „Узлы” (1969 г.), „Берег океана” (1970 г.), „Вечные люди” (1971 г.), „Пора черемух” (1971 г.), „Пути-дороги” (1973 г.), „Тепло родного дома” (1974 г.), „Свет в окне”(1975 г.), „Соизмеренья” (1976 г.), „Время окрыленных” (1977 г.), „Грань” (1979 г.), „Усмиренный браконьер” (1979 г.), „Избранное” (1980 г.), „Звенья лет” (1981 г.), „Дар полей” (1983 г.), „В кругу родимом” (1984 г.), „На ясной заре” (1986 г.), „Весна-общественница” (1987 г.), „В светающих березах” (1990 г.), на книгата с мемоари „Памятные страницы” (1987 г.) и др. Умира на 15 март 1995 г. в гр. Воронеж.
ОТВАРЯМ ШКАФА
Отварям шкафа с книги (прах събрал) –
и в стаята просторът се разгръща,
като лавина снежна бял воал
поглъща устремно мъглата вкъщи.
Сърцето и умът четат в захлас
явили се в блажено озарение
подбрани книги, том след том пред нас,
въвеждащи ни в друго измерение.
Разлиствам с тези стари книги свят,
със стихове обичани изпъстрен,
и смъртен в тленния всемир край тях,
душата на безсмъртието чувствам.
С вас ценности непреходни разбрах,
благодаря, наставници-поети!
Аз проясних се, вашите завети
от младини стократно преживях!
Лирическото „аз” ще прозвучи,
ако душата ни не е за продан.
Гальовно томовете ще пребродя
едва ли не със сълзи на очи.
С поезията щом делиш властта,
на мъдростта житейска си подвластен,
не ще открадне никой на света
на словото безценното богатство.
ОТКРОЮ ШКАФ
Открою шкаф (давно не открывал) –
и в комнате прибавится простора,
как будто снега белого обвал,
раздвинув мглу, раздастся из-за створок.
Усладою для сердца и ума
появятся в обычном озаренье
отборных книг волшебные тома,
вводящие в иное измеренье.
Листаю вновь страницы старых книг,
заполненных любимыми стихами,
и, смертный в бренном мире, возле них
я чувствую бессмертия дыханье.
За ценности вне выгод и нажив
спасибо вам, наставники поэты!
Сам светел я, не ваши ли заветы
со младости стократ сопережив?
Тот знает толк в лирических азах,
кто мир души растил не на продажу.
Вот почему тома иные глажу
едва не со слезами на глазах.
Поэзии изведавшему власть
легко на мудрость жизни полагаться,
и никому на свете не украсть
его неоценимого 6oгатства.
1971 г.
---------------------------------------------
Владимир Демидов
Руският поет, писател и публицист Владимир Демидов (Владимир Изотович Демидов) е роден през 1932 г. в гр. Горловка, Донецка област. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Кочегарка” през 1948 г. Работи като общ работник, завеждащ клуб, журналист и литератор. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1959 г.). Публикува поезия и проза във вестници и списания като „Правда”, „Комсомольская правда”, „Литературная газета”, „Труд”, „Сельская жизнь”, „Огонек”, „Смена”, „Дружба народов”, „Москва”, „Нева”, „Дон” и др. Близо 20 години ръководи горловското литературно обединение „Кочегарка”. Автор е на стихосбирките „Это вам, влюбленные” (1957 г.), „Солнышко подземное” (1959 г.), „Солнечные недра” (1959 г.), „Дети пламенной земли” (1961 г.), „Беспокойство” (1961 г.), „В краю огня” (1963 г.), „Листья начинаются с корней” (1966 г.), „Апрельское утро земли” (1967 г.), „Огонь глубинный” (1970 г.), „Моя биография” (1976 г.), „Травы детства” (1980 г.), „Высоты и глубины” (1980 г.), „Благодарение” (1984 г.), „Стихи” (1986 г.), „Избранное” (1990 г.), книгите с повести „Детям нужны отцы” (1964 г.), „Алешкино лето” (1968 г.), „Мужайте, юные” (1969 г.), „И вечный бой” (1969 г.), сборника с очерци „Подземная Жар-птица” (1967 г.) и др. Умира през 1999 г. в гр. Горловка.
СЪДБА МИНЬОРСКА
Съдба миньорска
ми е близка.
Миньорът – пример е това.
Той в черен камък
пламък иска,
а аз –
сред простички слова.
За него дълго
слънце няма,
но сгрява с труд
сърца и дни:
разбрах,
че истинският пламък
се ражда само в дълбини.
СУДЬБА ШАХТЕРСКАЯ
Судьба шахтерская
Близка мне.
Не суетлив шахтер в делах.
Он ищет пламя
В черном камне,
А я –
В обыденных словах.
Не видит солнца он
Часами,
Но труд его
По сердцу мне:
Я понял истину,
Что пламя
Родится только в глубине.
1971 г.
---------------------------------------------
Владимир Державин
Руският поет, преводач и художник Владимир Державин (Владимир Васильевич Державин) е роден на 1/14 ноември 1908 г. в гр. Нерехта, Костромска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1928 г. в сп. „Жернов”. Учи във Висшия художествено-технически институт в Москва. От 1931 до 1935 г. работи в трудовата комуна „Г. Ягода”. Приживе рядко публикува собствена поезия, предимно в изданията „Знамя”, „Комсомольская правда” и „Красная Новь”. Известен е като преводач на епоси на източни народи и творби на източните поети Хайям, Саади, Хафиз, Навои, Низами, Фирдоуси и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1936 г.). Умира на 5 октомври 1975 г. в Москва.
КЪНТИ ПОРЕДЕН ИЗГРЕВ
I
Кънти пореден изгрев, вечен знак –
и век назад, и век напред – ще бъда
или пък друг, щом се разпръсне мрак,
ще рее обновлението чудо.
Зората будя, но земята пак
е друга. Сякаш през нощта морета
отломки свят топят... Под напор, ето,
на стволове враждебни лабиринт
нов плува, живо окован от кървав бинт,
II
за да се срасне. Шир от земно синьо
от слънцето жълтее. Къщи, лес
и хора същите са. Снежна тиня
затлачва дъното от пуста вис.
Но срутва се прозрачната лавина,
по-гъста, по-грамадна с всеки ден,
свистейки с листи и слънца пред мен,
с отблясъци в стените. Вещи зрими
и людски погледи всезвучни, влажни. В дим е,
III
гори, дими блестящият листак,
с вагона сякаш през гора летиме.
Среднощ в пороя думи търсят бряг
и за значението странно пример.
Но от ведра последни шумен грак
се носи през липите... И изсъхва
земята. Внукът морска гнилоч вдъхва
от приказен бодил, фосил събрал
в мухлясал зид. Приятел той е побелял,
IV
в капризите на битието страдал,
с очи огромни, пълни, сякаш сняг –
вечерен кошер, над предели падащ,
той сяда на кърмата, търсещ бряг.
Във вятъра долавя шум на сгради
и огненоетажен стъклопад.
...Сред облак бурен птиците кръжат,
виелицата равнината рине
и пада времето ни, сякаш снежна тиня.
ВСТАЕТ, ГУДИТ ЗАРЯ
I
Встает, гудит заря, так навсегда –
Сто лет назад, сто лет вперед – я буду
Иль кто другой, лишь схлынет темнота,
Служить живому обновленья чуду.
Я встал с зарей, но уж земля не та,
Что вечером. Ночь унесла, как море
Обломки тащит, целый мир... В распоре
Стволов враждебных новый лабиринт
Плывет, закованный в живой, кровавый бинт,
II
Чтоб туже сросся. Зимняя равнина
Желта от солнца. Те ж дома и лес
И люди. Оседает снежной тиной
То ж время, как на дно с пустых небес.
Но падает прозрачная лавина
Светлей, громадней, гуще с каждым днем,
Жужжа листвой и солнцем за окном,
Качая стены отблесками. Вещи,
Глаза людей звучны и влажны. Мокро блеща,
III
Горит, дымит зеркальная листва,
Как бы летишь в вагоне буйным лесом.
Как полночь в ливне затекли слова
Значенья небывалого примером.
Но уж последних ведер шум из рва
Доносится сквозь липы... Высыхает
Земля. И внук морскую гниль вдыхает
В чертополохе сказочном, вокруг
Заплеснелой стены. Он – поседелый друг
IV
Капризов бытия, глядит глазами
Огромными, бездонными, как снег
Вечерним ульем вьется над холмами,
Садится на корму завозни рек.
Он в ветре чует гул гигантских зданий,
Огнеэтажный окнопад столиц.
...Как тучу пепла вьюга кружит птиц
И воет и взыскует над равниной,
Где время падает на землю снежной тиной.
1932 г.
---------------------------------------------
Владимир Жуков
Руският поет и преводач Владимир Жуков (Владимир Семёнович Жуков) е роден на 31 март 1920 г. в гр. Иваново-Вознесенск, Ивановска област. Сражава се във Финската война (1939-1940 г.) и във Втората световна война (1941-1945 г.). Завършва факултета по руски език и литература при Ишимския държавен педагогически институт и Висшите литературни курсове в Москва. Член е на Съюза на писателите на СССР (1947 г.). Няколко мандата е избиран за депутат в Ивановския съвет на народните депутати, след 1962 г. 20 години оглавява Ивановската писателска организация. Носител е на много държавни и литературни награди. Автор е на близо 30 стихосбирки, сред които „Солдатская слава” (1946 г.), „Эхо” (1960 г.), „Стержень” (1969 г.), „На уровне сердца” (1974 г.), „Избранная лирика: поэмы” (1975 г.), „Иволга” (1976 г.), „Подорожная” (1977 г.), „Солдатская слава: Стихи. Поэма” (1979 г.), „Иволга: Лирика, поэмы” (1979 г.), „Позывные сердца” (1980 г.), „Последняя почта” (1980 г.), „Избранное” (1983 г.) и др. Умира на 27 октомври 1997 г. в гр. Иваново.
МАМА
Бучи в стените и бушува пламък,
война се води в родната страна...
Безмълвна и безсънна като памет,
старица майка е над мен сама.
Косите й гореща пепел жари,
изгаряща над син бълнуващ бди.
Тъй стана, майката сина си жали
през дим горчив, нещастия, беди.
А синовете за честта се бият,
за майките си, верни на народ...
Затуй със свята дума „мама” ние
прощаваме се с нашия живот.
МАМА
В проломах стен гудит и пляшет пламя,
идет война родимой стороной...
Безмолвная, бессонная, как память,
старушка мать склонилась надо мной.
Горячий пепел жжет ее седины,
но что огонь, коль сын в глухом бреду?
Так повелось, что мать приходит к сыну
сквозь горький дым, несчастья и беду.
А сыновья идут вперед упрямо,
родной земле, как матери, верны...
Вот потому простое слово „мама”,
прощаясь с жизнью, повторяем мы.
1943 г.
---------------------------------------------
Владимир Илицкий
Руският поет, писател и публицист Владимир Илицки (Владимир Соломонович Ильицкий) е роден на 8 февруари 1951 г. в Куйбишевска област. Пише стихове от ученическите години. Завършва Московското суворовско училище и Самаркандската висша танкова командна школа. Служи в танковите войски, работи в завод за автомеханика, в научноизследователски институт и в търговски структури, завеждащ отдел икономика в Митишчинската информационна агенция, главен редактор на електронното списание „Там”. Член е на литературното обединение „Дмитрий Кедрин”. Публикува поезия и проза в списания, алманаси и сборници като „Поэзия”, „День поэзии”, „Московский вестник”, „Дружба народов”, „Magazin”, „Гордость и горечь: Поэзия 70-80-х годов о войне” и др. Автор е на стихосбирките „Курсанты, мальчики, танкисты” (1987 г.), „Древнеегипетский кинематограф” (1999 г.), „От Перловки до Берлина” (2015 г.), на книгите с проза и историческа документалистика „Последний из аргонавтов, или Девяностые годы столетья” (2000 г.), „Наш автограф на земле” (2001 г.) и др. Заслужил деятел на печата в Московска област (2011 г.). Живее в гр. Митишчи, Московска област.
ПАСТОРАЛ
Защо ли да тъгувам тъй, какво ми още трябва?
Аз имам дом, градинка имам, февруарски бял
покой е, в дървеса живеят весели дриади
и всички топло ме зоват – това е пасторал!
Аз благонравно съм пастирче – бих могъл да бъда.
И да развъждам зайци мога в земния чифлик.
Не знам защо призвание вълнуващо ме буди.
На масата е мойта снимка с бащиния лик.
Той в четирийсетте герой, аз в шейсетте приклещен...
Приличаме си и по родствени черти, и, знам,
по леките си гимнастьорки и ботуши тежки
и по това какво далеч напред ще видим там...
* Дриади – в древногръцката митология горски нимфи, покровителки на дърветата.
ПАСТОРАЛЬ
Какого черта я грущу, чего еще мне надо? –
Имею дом, имею сад, и, хоть сейчас февраль,
но в каждом дереве живет веселая дриада,
и все зовут меня к себе – вот это пастораль!
Я благонравный пастушок, точнее, быть могу им.
Я мог бы разводить кролей на собственной земле.
Но отчего-то я иным призванием волнуем.
Вот фотография моя с отцовской на столе.
Он в сорок… памятном году, я – в шестьдесят… затертом.
Но мы похожи больше, чем по родственным чертам –
по тяжеленным сапогам и легким гимнастеркам
и по тому, как смотрим вдаль и что мы видим там…
---------------------------------------------
Владимир Костров
Руският поет, драматург и преводач Владимир Костров (Владимир Андреевич Костров) е роден на 21 септември 1935 г. в с. Власиха, Северния край на РСФСР, сега Боговарски район, Костромска област. Завършил е химическия факултет при Московския държавен университет, след което (1958-1960 г.) работи като инженер в Загорския оптико-механичен завод, където е автор на няколко изобретения. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1961 г., през 1967 г. завършва Висшите литературни курсове. Работил е като публицист в сп. „Техника – молодёжи” и сп. „Смена”, от 1980 до 1986 г. е секретар на Съюза на писателите в Москва, от 1986 до 1992 г. е зам.-главен редактор на сп. „Новый мир”, а в момента е професор в Литературния институт „Максим Горки”. Съставител на антологии, автор на драматургични творби, председател на Международния пушкински комитет и вице-президент на Международния пушкински фонд „Классика”, носител на много национални и международни награди. Автор е на стихосбирките „Общежитие” (1961 г.), „Первый снег” (1963 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Кострома – Россия” (1967 г.), „Весны и осени” (1968 г.), „Утро в Останкине” (1972 г.), „Металл и нежность” (1974 г.), „Я вас люблю” (1974 г.), „Московские рассветы” (1977 г.), „Товарищества светлый час” (1977 г.), „Солнце во дворе” (1978 г.), „Избранное” (1980 г.), „Открылось взору…” (1984 г.), „Свет насущный” (1984 г.), „Стратостат” (1987 г.), „Стихотворения и поэмы” (1989 г.), „Песня, женщина и река” (2001 г.), „Если любишь” (2006 г.) и др.
ДВЕ БРЕЗИЧКИ НАД ЖЪЛТАТА НИВА
Две брезички над жълтата нива,
три икони на черна стена.
Аз родих се в земя нещастлива,
в пълна с горски поляни страна.
Скърца дървено старо мандало,
святка котката с поглед зелен;
във виелици бели е пяла
баба жеравни песни за мен.
И догаря тук плявата златна,
дните чезнат в среднощен превал.
Аз от хляба ни ръжен по-сладка
благина след това не съм ял.
Заминавам при друго началство,
ще жалея за минало там.
От горчивото руско скиталство
аз по-сладко в живота не знам.
ДВЕ БЕРЁЗЫ НАД ЖЁЛТОЮ НИВОЙ
Две берёзы над жёлтою нивой,
Три иконы на чёрной стене.
Я родился в земле несчастливой,
В заветлужской лесной стороне.
Деревянная зыбка скрипела,
Кот зелёно сверкал со скамьи,
Белой вьюгою бабушка пела
Журавлиные песни свои.
Отгорит золотая поло;ва,
Дни растают в полуночной мгле.
Ничего слаще хлеба ржаного
Не едал я потом на земле.
Ухожу под другое начальство,
Только буду жалеть о былом.
Слаще русского горького счастья
Ничего нет на шаре земном.
-----
НЕ ПИПАЙТЕ ЖАНРА
Не пипайте жанра,
излъчващ любов.
Гориво разсъдък напеви разпалва.
Вий знайте – поезията е кълбо,
отиваш надясно, пристигаш отляво.
Неясното ясно е,
радост след скръб.
Ездачът и конят
са чувство и мисъл.
Вий знайте – поезията ни е куб,
за обич е стая, уютен е пристан.
Кумир сътворявам си простичък, храм
за реч откровена – на буза сълзица.
Поезия – ъгъл молитвен е, там
прекланяме поглед, пред свят коленичим.
НЕ ТРОГАЙТЕ ЖАНР
Не трогайте жанр,
Излучающий жар.
Поленья рассудка в пыланье напева.
Поверьте, проверьте – поэзия шар,
Поедешь направо – приедешь налево.
В ней ясный неясен
И глупый неглуп.
В ней чувство и мысль –
Словно конь и подпруга.
Поверьте, проверьте – поэзия куб
Той комнаты, где вы любили друг друга.
Простого кумира себе сотворю,
Слеза на щеке – вот её откровенье.
Поэзия – угол, я вам говорю,
Где редко, но мы преклоняем колени.
-----
ПИСМО ЗА НИКЪДЕ
Да пишеш за никъде? Вест към следземния ред?
Критикът изисква отчетливо слово и смисъл.
Той счита, че ние живеем години наред,
а не от златистата пролет до есен сребриста.
За мен гръмки-звънки писания глупост са днес.
В страдание, песен и влюбване чудо се случва.
В живота си можеш да пратиш писмо без адрес
с надежда, но отговор няма след туй да получиш.
Ти – моторизиран, солиден, известен и смел,
ти – тих пешеходец, невидим, с палтенце протрито,
за алфа-лъчите, за рентген, за дявол го взел
ний твърде прозрачни сме, призрачно скитаме в дните.
Да, ний сме в мъглата. И все пак не сме ний мъгла.
Ний важно сме нещо. Небесна сме пратка нелепа.
И тъжно, и болно е... Нощ като циганка зла
Голямата мечка реди сред звездите в небето.
Не циганка само, от врана кобила по път
тече белезникава течност, на кумис прилича.
Какво да направя със себе си, щом там отвъд
отново доплува далечното ехо. Лариса.
Пак есен, Лариса. Горят в трепетлики бои,
небесни завеси увисват и пламват кулиси,
и черната бирена влага горите пои.
От края върни се сред моята есен, Лариса.
Ела в Переделкино в свят на вериги и власт,
впиши се в отдела ни „Труд и работна заплата”,
при царство бетонно с фасади и преходна страст.
Избягай за малко от своите светли палати.
Как славеят есенен звънко и страстно мълчи
и как резедата и нарцисът сбръчкват главици.
Отправил към своята горестна памет очи,
аз теб призовавам: ела в тази есен, Лариса.
Какво зад предела стои – пустота или Бог?
На грозни и мъдри регалии слава голяма?
Или кръговратът вселенски е вечен облог
и никакви други човешки реалности няма.
Раздава съдби крупието велико, но май
само е усетило свойта напразна ненужност.
Ще кажа: в живота са сладки начало и край,
когато по детски неясна е нашата участ.
Да бе всичко ясно, то щяхме да бъдем без глас.
Съдбата-старица не е равнодушен подгласник.
Когато е ясно, изчезват вълнения в нас.
Прекрасно е всичко, когато е още неясно.
Защо ли тъгувам? Защо под зората съм сам?
В живота най-важният знак е навярно дефисът.
С кого ли говоря? С кого ли говоря, не знам.
Аз, може би, своята съвест подканям: Лариса.
Не с кука от злоба смразения лед да трошиш.
Не скучен живот в самомнение мнимо окичен,
а трябва да мислиш, да страдаш и любиш, да бдиш
над крехката радост да бъдеш разбран и обичан.
* Дефис (от лат. Devisio – „разделяне”) – кратка чертица между две думи, малко тиренце.
ПИСЬМО В НИКУДА
Писать в никуда? Да ещё опустить в окоём?
А критика требует внятного слова и смысла.
Ей кажется, что мы от года до года живём,
а не от весеннего и до осеннего свиста.
Мне чудится, всё, что гремит и звенит, – ерунда.
А всё, что страдает, поёт и влюбляется, – чудо.
Лишь в жизни возможно отправить письмо в никуда
от слабой надежды: ответ получить ниоткуда.
Ты – твидный, машинный и гордо несущий чело,
ты – пеший, невидный почти безразмерный пальтишко, –
для альфа-лучей, для рентгена, для чёрт-те чего
мы слишком прозрачны, мы призрачны с вами почти что.
Да, да, мы туманны. И всё-таки мы не туман.
Мы важное нечто. Иная посылка нелепа.
Нам грустно и больно... И чёрная ночь, как цыган,
Большую Медведицу вывела в звёздное небо.
Цыган – не цыган, из кобылы её вороной
белесая млечность течёт, словно струйка кумыса.
Что делать с собою мне, если за кромкой земной
опять наплывает далёкое эхо. Лариса.
Здесь осень, Лариса. Осина горит, как лиса,
небес невысоких провисла и рдеет кулиса,
и чёрную влагу, как брагу, глотают леса.
Покинь небытьё и вернись в мою осень, Лариса.
Приди в Переделкино мимо цепных кобелей,
впишись в рапортички отдела труда и зарплаты
для царства бетона, для пагубы стен и страстей.
Покинь ненадолго свои огневые палаты.
Как звонко и страстно осенний молчит соловей,
пожухлые листья свежей резеды и нарцисса.
Всей памятью ясной и памятью смутной своей
тебя призываю: приди в эту осень, Лариса.
Так что там за гранью, есть ли там бог или нет?
Сидит ли в сиянии грозных и мудрых регалий?
Иль в коловращении вечном светил и планет
нет больше иных, проясняющих дело реалий.
Великий лотошник, судьбу раздающий с лотка,
сам первый он понял ненужность свою и напрасность.
И так я скажу: неожиданность жизни сладка,
по-детски волнует туманность её и неясность.
А было б всё ясно, тогда наше дело табак.
Старуха судьба не сидит равнодушно и праздно.
Всё то, что мне ясно, меня не волнует никак.
Зато как прекрасно всё то, что покуда неясно.
Зачем я горю? Для чего я смотрю на зарю?
У жизни, пожалуй, нет знака важнее дефиса.
Я с кем говорю? Да не знаю я, с кем говорю.
Я, может быть, совесть свою призываю: Лариса.
Не злость, как костыль, в эту мёрзлую землю забить.
Не жить, утверждаясь в своём самомнении мнимом,
а думать и думать, а пуще страдать и любить
с нечаянной радостью понятым быть и любимым.
1980 г.
---------------------------------------------
Владимир Лазарев
Руският поет, писател и публицист Владимир Лазарев (Владимир Яковлевич Лазарев) е роден на 26 януари 1936 г. в гр. Харков. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Публикува поезия в издания като „Вестник русского христианского движения”, „Новый журнал” и др. Много от стиховете му се превръщат в популярни песни. Специалист по история на културата, съставител на сборници и антологии на поезията. Председател на Съвета за съдействие на библиотечното дело (1988 г.), председател на Комитета за спасение на руските държавни библиотеки (1995 г.), съосновател на научно-просветителското общество „Лосевские беседы”, член на попечителския съвет на музеите „Л.Толстой” в Русия. Автор е на стихосбирките „Рукопожатие” (1959 г.), „Люблю” (1962 г.), „Не спят березы” (1966 г.), „Семь цветов надежды” (1966 г.), „Два апрельских рассвета” (1967 г.), „Брат милосердия” (1982 г.), „На перетоке времен” (2006 г.), на книгите с проза и публицистика „Беспокойство” (1963 г.), „Утро начинается с улыбки” (1965 г.), „Мальчишкам снятся бригантины” (1966 г.), „Хождение не за три моря” (1969 г.), „Письма с Растеряевой улицы” (1970 г.), „Тульские истории” (1977 г.), „Сокровенная жизнь” (1978 г.), „Уроки Василия Жуковского” (1984 г.), „Всем миром” (1987 г.), „Литературно-философское сочинение Круг понятий” (1994 г.), „Прощание славянки или Чувство пути” (2007 г.) и др. Живее в Калифорния, САЩ.
ПРОЩАВАНЕТО НА СЛАВЯНКАТА
На прощаване плаче Славянката
и ме гледа с тревожни очи.
Завладява ме родно дихание,
а далеч вече буря ечи.
Трепне въздухът в тази стихия
и пулсира кръвта в страшен храм.
И зове ни за подвиг Русия,
наште полкове крачат натам.
Прости, бащин край,
помни нас и знай,
прости, поглед скъп,
но иска жертви този път...
Прости, бащин край,
помни нас и знай,
прости, поглед свят,
прости-прости, любим и брат!
Отлитат дни, летят
и влакове в мрака на път,
а в тях войници,
в небето птица –
гори войнишката звезда!
Годините летят,
а песен славянският свят
ще помни вечно,
в небе далечно
гори войнишката звезда!
През гори и през степ ешелони...
След нощта идват нови зори...
На Славянката марша ще помним,
съкровение в нас ще гори!
Със съдбата сме ний съпричастни –
справедлив ще е нашият ход,
от сърце за великото братство
всеотдаваме плам и живот.
Прости, бащин край,
помни нас и знай,
прости, поглед свят,
прости-прости, любим и брат!
ПРОЩАНИЕ СЛАВЯНКИ
Наступает минута прощания,
Ты глядишь мне тревожно в глаза,
И ловлю я родное дыхание,
А вдали уже дышит гроза.
Дрогнул воздух туманный и синий,
И тревога коснулась висков,
И зовет нас на подвиг Россия,
Веет ветром от шага полков.
Прощай, отчий край,
Ты нас вспоминай,
Прощай, милый взгляд,
Не все из нас придут назад!
Прощай, отчий край,
Ты нас вспоминай,
Прощай, милый взгляд,
Прости-прощай, прости-прощай!
Летят-летят года,
Уходят во мглу поезда,
А в них – солдаты.
И в небе темном
Горит солдатская звезда.
Летят-летят года,
А песня – ты с нами всегда:
Тебя мы помним,
И в небе темном
Горит солдатская звезда.
Лес да степь, да в степи полустанки.
Свет вечерней и новой зари –
Не забудь же прощанье Славянки,
Сокровенно в душе повтори!
Нет, не будет душа безучастна –
Справедливости светят огни
За любовь, за великое братство
Отдавали мы жизни свои.
Прощай, отчий край,
Ты нас вспоминай,
Прощай, милый взгляд,
Прости-прощай, прости-прощай!
---------------------------------------------
Владимир Луговской
Руският поет Владимир Александрович Луговской е роден на 18 юни/1 юли 1901 г. в Москва. Учил е в Московския университет, воювал е на фронта. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1934 г. През 1937 г. властите обявяват стиховете му за политически вредни и поетът е принуден да се покае публично, което той прави, но до средата на 50-те години публикациите му са ограничени. В поезията му са застъпени литературните течения конструктивизъм и социалистически реализъм. Автор е на стихосбирките „Сполохи” (1926 г.), „Мускул” (1929 г.), „Страдания моих друзей” (1930 г.), „Европа” (1932 г.), „Жизнь” (1933 г.), „Каспийское море” (1936 г.), „Пустыня и весна (Большевикам пустыни и весны, 1937-1952)” (1953 г.), „Лирика” (1955 г.), „Солнцеворот” (1956 г.), „Середина века” (1958 г.), „Синяя весна” (1958 г.), „Раздумье о поэзии” (1960 г.) и др. Умира на 5 юни 1957 г. в Ялта, Кримска област.
ПЪРВИЯТ СНЯГ
Ето, падна първи сняг,
първи сняг,
и покри реката пак –
първи сняг.
А тече реката черна,
първи сняг,
жива е до дъно верно,
първи сняг.
Черна любовта ми дива,
първи сняг,
но до дъно още жива,
първи сняг.
Лед ще я покрие зиме,
първи сняг,
но в живота пролет има,
първи сняг!
Аз приветствам твоя път,
първи сняг,
без желания и скръб,
първи сняг.
Въпреки че сняг унил,
първи сняг,
в пътя бял любов е скрил,
първи сняг.
ПЕРВЫЙ СНЕГ
Вот и выпал первый снег,
первый снег,
Он покрыл долины рек –
первый снег.
А река течёт черна,
первый снег,
Вся жива ещё до дна,
первый снег.
Вся любовь моя черна,
первый снег,
Вся жива ещё до дна,
первый снег.
Льдом покроется она,
первый снег,
Но на свете есть весна,
первый снег!
Я приветствую тебя,
первый снег,
Не жалея, не скорбя,
первый снег.
Хоть невесело идти,
первый снег,
На седом твоём пути,
первый снег.
1938 г.
-----
МЕЧОКЪТ
Днес момичето с мечок дариха.
Той пристигна – плюшен и голям,
прах от магазина поизтриха,
важен звяр с душа среднощна там.
Малката с мечока дружка стана,
стол за госта сложи, нов и бял,
в десет легнаха да спинкат двама,
в единайсет всеки бе заспал.
Но в дванадесет фенерче блясна
и мечокът тръгна след лъча,
тих и благодарен, към прекрасна
с мечи лапи вдигната мечта.
Борове приветстват звяра всички,
дефиле ечи, звучи поток,
мигайки със стъклени очички,
в планината крачи сив мечок.
И тогава му продума ясно
многомислещ бук съвсем плешив:
– Полунощ добра, Медунчо! Здрасти!
Где отиваш-крачиш, друже жив?
– Аз отивам там, при веселбата
в мечешка бърлога с мечи смях,
в Новата година в планината
сняг и облаг благ над тях видях.
– Не отивай, тебе те ушиха
от парцали хората с игла,
там ловците мечките избиха,
вкъщи, мечо, вкъщи си ела.
Кой стопанката ти ще ласкае?
Майка й празнува нейде вън,
в клуба танц прислужница играе,
а баща й е в пиянски сън.
Ти лежи, мече, лежи в леглото,
лапички не мърдай до зори,
с бузки меки нежно я докосвай,
мечи приказки й говори.
Дълъг път и сняг дълбок тревожат,
чука по прозорците сънят;
без среднощни приказки не могат
ни човек, ни звяр да се родят.
МЕДВЕДЬ
Девочке медведя подарили.
Он уселся, плюшевый, большой,
Чуть покрытый магазинной пылью,
Важный зверь с полночною душой.
Девочка с медведем говорила,
Отвела для гостя новый стул,
В десять спать с собою уложила,
А в одиннадцать весь дом заснул.
Но в двенадцать, видя свет фонарный,
Зверь пошел по лезвию луча,
Очень тихий, очень благодарный,
Ножками тупыми топоча.
Сосны зверю поклонились сами,
Все ущелье начало гудеть,
Поводя стеклянными глазами,
В горы шел коричневый медведь.
И тогда ему промолвил слово
Облетевший многодумный бук:
– Доброй полночи, медведь! Здорово!
Ты куда идешь-шагаешь, друг?
– Я шагаю ночью на веселье,
Что идет у медведей в горах,
Новый год справляет новоселье.
Чатырдаг в снегу и облаках.
– Не ходи, тебя руками сшили
Из людских одежд людской иглой,
Медведей охотники убили,
Возвращайся, маленький, домой.
Кто твою хозяйку приголубит?
Мать встречает где-то Новый год,
Домработница танцует в клубе,
А отца – собака не найдет.
Ты лежи, медведь, лежи в постели,
Лапами не двигай до зари
И, щеки касаясь еле-еле,
Сказки медвежачьи говори.
Путь далек, а снег глубок и вязок,
Сны прижались к ставням и дверям,
Потому что без полночных сказок
Нет житья ни людям, ни зверям.
1939 г.
-----
ГЪСКИТЕ
Сред необятност руска
над езера лети
рой волен, крякат гъски
в зелени висоти.
С прохладен ранен огън
зора ги позлати.
Летят си те свободно,
напевен руски стих.
До борове онежки
в небесната река.
Тъй трепетно и нежно
край тях цъфти елха.
С водача неразлъчно
към брачен пир летят.
Ту в приказка, ту в случка
превръща се светът.
Криле в простори сини
над снежна пъстрота.
След тях милион години
ги следва пролетта.
По пътя ще разсеят
беди, раздели, смърт;
път пролетен – на север!
На север, вечен път.
* Заонежието – полуостров в Карелия, земите край бреговете на Онежко езеро.
* Дифтонг – в думата „милион” гласните „ио” могат да се четат като един звук.
ГУСИ
Над необъятной Русью
С озерами на дне
Загоготали гуси
В зеленой вышине.
Заря огнем холодным
Позолотила их.
Летят они свободно,
Как старый русский стих.
До сосен Заонежья
Река небес тиха.
Так трепетно и нежно
Внизу цветет ольха.
Вожак разносит крылья,
Спешит на брачный пир.
То сказкою, то былью
Становится весь мир.
Под крыльями тугими
Земля ясным-ясна.
Мильоны лет за ними
Стремилась к нам весна.
Иных из них рассеют
Разлука, смерть, беда,
Но путь весны – на север!
На север, как всегда.
1956 г.
---------------------------------------------
Владимир Мас
Руският драматург, сценарист и поет Владимир Мас (Владимир Захарович Масс) е роден на 6/18 февруари 1896 г. в Москва. Обучава се за художник, учи във Витебск при Марк Шагал. Работи като драматург при Театъра на маските към Дома на печата в Москва, съосновател е на Московския театър на сатирата. През 1933 г. по време на снимките за филма „Веселые ребята”, на който е съсценарист, е арестуван и за няколко години е интерниран в Тюмен, Тоболск и Горки. През 1943 г. е реабилитиран и ръководи Театрална фронтова бригада, публикува стихове, стихотворни фейлетони, басни, пародии и интермедии, поставя комедии и сатирични буфонади, пише рецензии, рисува, съчинява текстове и музика за песни. Автор е на стихосбирките „Песни” (1942 г.) и „Так держать” (1979 г.), на пиеси, сценарии и сценарни проекти, сред които „Хорошее отношение к лошадям” (1919 г.), „Белая акация” (1957 г.), „Только ты” (1972 г.), и на десетки сценарии, пиеси и либрета за оперети, написани в съавторство с Г. Александров, Н. Эрдман, М. Червинский, Н. Куличенко и др., като „Одиссея”, „Сады цветут”, „Где-то в Москве”, „О друзьях-товарищах”, „Я люблю, Архимед”, „Самое заветное”, „Трембита”, „Белая акация”, „Москва, Черемушки” и др. Умира на 30 ноември 1979 г. в Москва.
ВРЕМЕНА
Един поет, решил да се развихри,
макар далеч от Пушкин да седи,
попита: „Вий къде се скрихте,
на мойта пролет златни дни?”
Отвърнаха му дните златни: „Знай,
избягахме далече ние,
че бе при вас бардак без край
и дявол знае що за бъркотия!”
Тъй дните златни в морни висини
не оценяват наште дни.
ВРЕМЕНА
Один поэт, свой путь осмыслить силясь,
Хоть он и не был Пушкину сродни,
Спросил: „Куда вы удалились,
Весны моей златые дни?”
Златые дни ответствовали так:
– Мы не могли не удалиться,
Раз здесь у вас такой бардак
И вообще, черт знает что творится!
Златые дни в отсталости своей
Не понимали наших дней.
---------------------------------------------
Владимир Маяковский
Руският поет, публицист, драматург, режисьор, актьор и художник Владимир Маяковски (Владимир Владимирович Маяковский) е роден на 7/19 юли 1893 г. в гр. Багдати, Кутаиска губерния, сега гр. Имеретия на територията на днешна Грузия. През 1908 г. постъпва в болшевишката фракция на Руската социалдемократическа партия, РСДРП(б), а през 1909 г. е арестуван за подривна дейност. Първите си стихове пише в затвора. От 1911 г. учи в Московското училище по живопис, скулптура и строителство, но след влизането му през 1912 г. в групата на кубофутуристите е изключен от училището. Един от основателите на футуризма и кубофутуризма в Русия, след 1917 г. е изтъкнат представител на социалистическата литература, публикува, агитира, пътува, издава литературни списания като „Левый фронт”, „Новый ЛЕФ” и др. Автор е на произведенията „Владимир Маяковский: трагедия” (1914 г.), „Облако в штанах” (1915 г.), „Флейта позвоночник” (1916 г.), „Простое как мычание” (1916 г.), „Война и мир” (1916 г.), „Человек” (1918 г.), „Ода революции” (1918 г.), „Мистерия-буфф” (1918 г.), „Левый марш” (1919 г.), „150,000,000” (1920 г.), „Люблю” (1922 г.), „Про это” (1923 г.), „Лирика” (1923 г.), „Владимир Ильич Ленин” (1924 г.), „Париж” (1925 г.), „Собранные сочинения” (в 4 тома, 1925 г.), „Как делать стихи?” (1926 г.), „Мое открытие Америки” (1926 г.), „Хорошо!” (1927 г.), „Конь-огонь” (1928 г.), „Клоп” (1929 г.), „Баня” (1930 г.), „Во весь голось” (1930 г.) и др. На български език са издадени книгите му „Стихове” (1945 г.), „Избрани стихове” (1946 г.), „Избрани произведения” (1959 г.), „Леви, леви, леви” (1967 г.), „Избрани стихове” (1972 г.), „Чиста вяра” (1986 г.), „Тринайсетият апостол” (2002 г.) и др. Самоубива се на 14 април 1930 г. в Москва.
ПО ХАЙНЕ
Мълния в очите й светна:
„Аз видях те –
с теб беше друга.
Ти, нещастник,
ти подъл проклетник...” –
и си тръгна тя,
с гръм и крясък
си тръгна.
Аз съм учено момче, мила,
стига с тези брътвежи ваши.
Щом мълнията не ме е убила,
гръмотевицата
не е страшна.
ГЕЙНЕОБРАЗНОЕ
Молнию метнула глазами:
„Я видела –
с тобой другая.
Ты самый низкий,
ты подлый самый...” –
И пошла,
и пошла,
и пошла, ругая.
Я ученый малый, милая,
громыханья оставьте ваши,
Если молния меня не убила –
то гром мне,
ей-богу, не страшен.
-----
НЕОБИКНОВЕНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ НА ВИЛАТА ПРЕЗ ЛЯТОТО
(Пушкино, Акуловата планина, вилата на Румянцев, 27 версти по Ярославската жп линия)
В зла жега залезът горещ
сред лятото пламтеше,
то беше зной
и пек, и пещ –
на вилата туй беше.
Баирът Пушкино с лице
в Акулови масиви,
в планинските поли –
селце,
крив покрив цигли свива.
А зад селцето –
пущинак,
навярно в тази дупка
се спуска слънцето по зрак
и бавно в мрака тупка.
А сутрин
пак
ще ливне лъч
и ален пек ще носи.
И ден след ден
събирам жлъч,
на слънце
се ядосвам.
Веднъж бях тъй сърдит, злочест,
че всичко в страх помръкна;
аз викнах в упор:
„Слънце, слез!
Достатъчно се мъкна!”
Аз викнах:
„Слънце, не бъди
безделник в небесата,
а дни и нощи тук седи –
рисувай с мен плакати!”
Аз викнах:
„Слънце в летен ден,
чуй, златочели братко,
ей тъй,
без работа, при мен
ела
на чай със сладко!”
Какво направих!
Що за риск!
Към мен за среща,
ето,
с лъч-стъпки слънчевата вис
закрачи през полето.
Уплахата си бързо скрих
и заднешком отстъпих.
В дома ми слънчев поглед тих
пристигаше по пътя.
В прозорче,
във врата
провря
то слънчевата маса,
пое си дъх,
до мен се спря
и басово ми каза:
„За първи път преглъщам, знай,
на зноя огън светещ.
Ти ме повика?
Давай чай,
и сладко дай, поете!”
В очите му – сълза от жар –
в събрана жега страда,
но аз
приготвям самовар:
„Добре, светило,
сядай!”
Защо ли тъй предързък бях,
та му крещях;
беззвучно
до него плахо клякам в страх –
какво ли ще се случи!
От него странна ведрина
струи;
за страх забравил,
без вест
за ранг и за вина
на слънцето разправям.
Оплаквам се
за туй-онуй,
че сбъркан е Растежът*,
а слънцето:
„Не страдай тъй,
в нещата просто гледай!
Нима на мен да светя,
виж,
е лесно?
Пробвай само!
Отиваш горе –
полетиш –
и светиш там за двама!”
Бърборихме си тъй до мрак –
до бивши нощи, ерго.
Какъв ти мрак,
тук ден е пак!
На „ти” сме вече с него.
И скоро
в дружески захлас
по рамото го тупам.
А слънцето:
„Ний – ти и аз,
приятели сме скъпи!
Да тръгнем с теб
със собствен глас
сред вехта шир, поете.
Ще лея мойто слънце аз,
ти – твойто,
в стиховете.”
Под слънчеви двуцевки*
мрак
и сенки се терзаят.
Плетат се стих и лъч и пак
навсякъде сияят!
Уморно,
иска миг покой,
в сънливост тъпа*
свърнало.
Но светвам аз –
и с блясък мой
деня отново върнал съм.
Да светиш вечно,
жар поел,
докрай в безкрайна звънкост
да светиш –
няма друга цел!
Мой лозунг!
И на слънцето!
* Роста – руска телеграфна агенция, предшественик на ТАСС. Маяковски е рисувал плакати за агенцията. В контекста – работата се е пообъркала.
* С неочаквания поетичен образ „под солнц двустволкой...” Маяковски вероятно загатва, че става дума за две слънца – небесното слънце и слънцето на поета.
* Маяковски визира като „тупая сонница” състоянието на поета, прекарал цяла нощ над творчеството си – спи му се, но поредният стих не му дава да спи.
НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТНОМ НА ДАЧЕ
(Пушкино, Акулова гора, дача Румянцева, 27 верст по Ярославской жел. дор.)
В сто сорок солнц закат пылал,
в июль катилось лето,
была жара,
жара плыла –
на даче было это.
Пригорок Пушкино горбил
Акуловой горою,
а низ горы –
деревней был,
кривился крыш корою.
А за деревнею –
дыра,
и в ту дыру, наверно,
спускалось солнце каждый раз,
медленно и верно.
А завтра
снова
мир залить
вставало солнце ало.
И день за днем
ужасно злить
меня
вот это
стало.
И так однажды разозлясь,
что в страхе все поблекло,
в упор я крикнул солнцу:
„Слазь!
довольно шляться в пекло!”
Я крикнул солнцу:
„Дармоед!
занежен в облака ты,
а тут – не знай ни зим, ни лет,
сиди, рисуй плакаты!”
Я крикнул солнцу:
„Погоди!
послушай, златолобо,
чем так,
без дела заходить,
ко мне
на чай зашло бы!”
Что я наделал!
Я погиб!
Ко мне,
по доброй воле,
само,
раскинув луч-шаги,
шагает солнце в поле.
Хочу испуг не показать –
и ретируюсь задом.
Уже в саду его глаза.
Уже проходит садом.
В окошки,
в двери,
в щель войдя,
валилась солнца масса,
ввалилось;
дух переведя,
заговорило басом:
„Гоню обратно я огни
впервые с сотворенья.
Ты звал меня?
Чаи гони,
гони, поэт, варенье!”
Слеза из глаз у самого –
жара с ума сводила,
но я ему –
на самовар:
„Ну что ж,
садись, светило!”
Черт дернул дерзости мои
орать ему, –
сконфужен,
я сел на уголок скамьи,
боюсь – не вышло б хуже!
Но странная из солнца ясь
струилась, –
и степенность
забыв,
сижу, разговорясь
с светилом постепенно.
Про то,
про это говорю,
что-де заела Роста,
а солнце:
„Ладно,
не горюй,
смотри на вещи просто!
А мне, ты думаешь,
светить
легко? –
Поди, попробуй! –
А вот идешь –
взялось идти,
идешь – и светишь в оба!”
Болтали так до темноты –
до бывшей ночи то есть.
Какая тьма уж тут?
На „ты”
мы с ним, совсем освоясь.
И скоро,
дружбы не тая,
бью по плечу его я.
А солнце тоже:
„Ты да я,
нас, товарищ, двое!
Пойдем, поэт,
взорим,
вспоем
у мира в сером хламе.
Я буду солнце лить свое,
а ты – свое,
стихами”.
Стена теней,
ночей тюрьма
под солнц двустволкой пала.
Стихов и света кутерьма –
сияй во что попало!
Устанет то,
и хочет ночь
прилечь,
тупая сонница.
Вдруг – я
во всю светаю мочь –
и снова день трезвонится.
Светить всегда,
светить везде,
до дней последних донца,
светить –
и никаких гвоздей!
Вот лозунг мой –
и солнца!
1920 г.
-----
ОЩЕ ПЕТЕРБУРГ
В ушите ни топлият бал се прокрадва
през снежния северен ход –
мъгла с канибалско лице кръвожадно
предъвква невкусен народ.
Надвисват с ругаеща власт часове,
след петия шести на бой.
А там от небето негодник зове
с величествен поглед на Лев Толстой.
ЕЩЕ ПЕТЕРБУРГ
В ушах обрывки теплого бала,
а с севера – снега седей –
туман, с кровожадным лицом каннибала,
жевал невкусных людей.
Часы нависали, как грубая брань,
за пятым навис шестой.
А с неба смотрела какая-то дрянь
величественно, как Лев Толстой.
1914 г.
-----
НЕЗАВЪРШЕНО – IV
Часът е два. Навярно спиш в нощта.
Окоя сребърен е в Пътя Млечен.
Аз с нови телеграми-мълнии не ща
отново да те будя и тревожа вече.
Това е то, изчерпан инцидент.
В бита любовната ни лодка е разбита.
С теб квит сме. Не е нужен списък обновен
с взаимни болки, горести, обиди.
Каква в света е тишина, ти виж.
От звездна дан нощта е обградена.
В такива часове се вдигаш и мълвиш
на векове, история, вселена.
* Окоя – персонаж от шумерския фолклор.
НЕОКОНЧЕННОЕ – IV
Уже второй. Должно быть, ты легла.
В ночи Млечпуть серебряной Окою.
Я не спешу, и молниями телеграмм
мне незачем тебя будить и беспокоить.
Как говорят, инцидент исперчен.
Любовная лодка разбилась о быт.
С тобой мы в расчете. И не к чему перечень
взаимных болей, бед и обид.
Ты посмотри, какая в мире тишь.
Ночь обложила небо звездной данью.
В такие вот часы встаешь и говоришь
векам, истории и мирозданью.
1930 г.
-----
ПРОЛЕТ
Зимното сваля градът.
Снегът разлигави слюнки.
Към нас пролетта е на път,
бъбрив глуповат сякаш юнкер.
ВЕСНА
Город зимнее снял.
Снега распустили слюнки.
Опять пришла весна,
глупа и болтлива, как юнкер.
1918 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Интелигенция – това е ругателна дума.
* * *
Всеки от нас е по своему кон.
* * *
По-добре да се умре от водка, отколкото от скука!
* * *
С пироните на думите прикован съм аз към хартията.
* * *
– Стиховете Ви са твърде злободневни. Утре те ще умрат. Ще Ви забравят. Безсмъртието не е вашата съдба...
– А вие наминете след хиляда години, там ще поговорим!
* * *
Ленин живя. Ленин живее. Ленин ще живее.
* * *
Приятел ли е по-добре, или брат? Брат, когато той е и приятел – е най-добре.
* * *
Този, който винаги е ясен, според мен, е просто глупав.
* * *
– Не спорете с Лиля. Лиля е винаги права.
– Дори когато каже, че шкафът стои на тавана?
– Разбира се.
– Но нали шкафът стои на пода?
– Това е вашата гледна точка. А какво ще каже вашият съсед отдолу?
* * *
Ако ме обичаш, значи си с мен, за мен, винаги, навсякъде и при всякакви обстоятелства.
* * *
По-тихо, оратори! Ваша е думата, другарю Маузер.
* * *
Видите ли безобразие, не го отминавайте.
* * *
Към Борис Пастернак: „Вие обичате мълниите в небето, а аз – в електрическата ютия.”
* * *
Хокам жена си, но никога няма да захвърля. Тя стана лоша, но я взех добра.
* * *
Красивата жена е рай за очите, ад за душата и чистилище за джоба.
* * *
Надявам се, вярвам, че при мен никога няма да дойде позорното благоразумие.
* * *
Радостта пълзи като охлюв, а мъката лудо бяга.
* * *
– Маяковски, вие се смятате за пролетарски поет, колективист, а винаги пишете: аз, аз, аз.
– А вие как мислите, Николай Втори бил ли е колективист? А той винаги е писал: „Ние, Николай Втори.” И не трябва навсякъде във всичко да се казва „ние”. Ако вие, да допуснем, започнете да се обяснявате в любов на девойка, така ли ще кажете: „Ние ви обичаме.” Тя ще ви попита: „А колко сте вие?”
* * *
Няма на света по-красиви дрехи от бронза на мускулите и свежестта на кожата.
* * *
Към Маяковски: – Ето, вие написахте, че „сред грузинците аз съм грузинец, сред руснаците аз съм руснак...”, а сред глупаците вие кой сте?
Маяковски: – А сред глупаците аз съм за пръв път!
* * *
Какво ме интересуват Фауст и феерията от ракети, плъзгащи се от Мефистофел на небесния паркет! Аз знам, че гвоздеят в моя ботуш е по-кошмарен от фантазията на Гьоте!
* * *
Неудачник не е този, когото съдбата тормози и съседитеъ сочат с пръст, клюкарствайки. Неудачник е този, на когото му върви, а той не успява да улови късмета!
* * *
Конете никога не свършват със самоубийство, защото, лишени от дар слово, нямат възможност да изясняват отношенията си.
* * *
Жените, обичащи моята плът, и тази девойка, гледаща на мен като на брат...
* * *
И когато моят брой години изтанцува до края – с милион капчици кръв ще се покрие следата към бащиния дом.
* * *
Една напечатана глупост създава у двамина убеждението, че и те могат да напишат не по-лоша. Тези двама, написвайки и отпечатвайки, събуждат завист вече у четирима.
* * *
Познавам силата на думата, познавам тревожния звън на думите.
* * *
Юридически – можеш да идеш, където искаш, но фактически – няма никаква възможност да се придвижиш.
* * *
Нали ако звездите въодушевяват – значи това е нужно на някого?
* * *
Театърът не е отразяващо огледало, а увеличително стъкло.
* * *
Ако изложат в музей плачещ болшевик, по цял ден в музея биха стърчали зяпачи. Как не – такова няма да видиш в живота!
* * *
Какво се сърдите? Обещахме и делим поравно: на един – геврек, на друг – дупка от геврек. Това е демократичната република.
* * *
Това време е трудно за перото, но кажете вие, сакати хора, къде, кога, кой велик е избирал път, който да е утъпкан и по-лек?
* * *
Аз, чудотворецът на всичко, което е празнично, няма с кого да ида на празник. Ще взема сега да се сгромолясам по гръб и да опра глава към каменния Невски.
* * *
Отначало животът трябва да се преправи, а като се преправи, може да се възпява.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Интеллигенция есть ругательное слово.
* * *
Каждый из нас по-своему лошадь.
* * *
Лучше умереть от водки, чем от скуки!
* * *
Гвоздями слов прибит к бумаге я.
* * *
– Ваши стихи слишком злободневны. Они завтра умрут. Вас самого забудут. Бессмертие – не ваш удел…
– А вы зайдите через тысячу лет, там поговорим!
* * *
Ленин – жил. Ленин – жив. Ленин – будет жить.
* * *
Друг лучше или брат? Брат, когда он и друг, – лучше.
* * *
Тот, кто всегда ясен, тот, по-моему, просто глуп.
* * *
– Не спорьте с Лилей. Лиля всегда права.
– Даже если она скажет, что шкаф стоит на потолке?
– Конечно.
– Но ведь шкаф стоит на полу!
– Это с вашей точки зрения. А что бы сказал ваш сосед снизу?
* * *
Если ты меня любишь, значит, ты со мной, за меня, всегда, везде и при всяких обстоятельствах.
* * *
Тише, ораторы! Ваше слово, товарищ Маузер.
* * *
Увидев безобразие, не проходите мимо.
* * *
Борису Пастернаку: „Вы любите молнию в небе, а я – в электрическом утюге”.
* * *
Жену свою хаю, но никогда не брошу. Это стала она плохая, а взял я её хорошую.
* * *
Красивая женщина – рай для глаз, ад для души и чистилище для кармана.
* * *
Надеюсь, верую, во веки не придет ко мне позорное благоразумье!
* * *
Радость ползет улиткой, у горя – бешеный бег.
* * *
– Маяковский, вы считаете себя пролетарским поэтом, коллективистом, а всюду пишите: я, я, я.
– А как вы думаете, Николай Второй был коллективистом? А он всегда писал: „Мы, Николай Вторый”. И нельзя везде во всем говорить „мы”. А если вы, допустим, начнете объясняться в любви к девушке, что же, вы так и скажете: „Мы вас любим”? Она же спросит: „А сколько вас?”
* * *
Нет на свете прекраснее одежды, чем бронза мускулов и свежесть кожи.
* * *
Маяковскому: – Вот вы писали, что „среди грузинов я грузин, среди русских я русский”, а среди дураков вы кто?
Маяковский: – А среди дураков я впервые!
* * *
Что мне до Фауста, феерией ракет скользящего с Мефистофелем в небесном паркете! Я знаю – гвоздь у меня в сапоге кошмарней, чем фантазия у Гете!
* * *
Неудачник не тот, кого рок грызет и соседи пальцем тычут судача. Неудачник – тот кому повезет, а он не сможет словить удачу!
* * *
Лошади никогда не кончают самоубийством, потому что, будучи лишены дара речи, они не имеют возможности выяснять отношения.
* * *
Женщины, любящие мое мясо, и эта девушка, смотрящая на меня, как на брата...
* * *
И когда мое количество лет выпляшет до конца – миллионом кровинок устелется след к дому моего отца.
* * *
Одна напечатанная ерунда создает еще у двух убеждение, что и они могут написать не хуже. Эти двое, написав и будучи напечатанными, возбуждают зависть уже у четырех.
* * *
Я знаю силу слов, я знаю слов набат.
* * *
Юридически – куда хочешь идти можно, но фактически – сдвинуться никакой возможности.
* * *
Ведь если звезды зажигают – значит, это кому-нибудь нужно?
* * *
Театр – не отображающее зеркало, а увеличительное стекло.
* * *
Если бы выставить в музее плачущего большевика, весь день бы в музее торчали ротозеи. Еще бы – такое не увидишь и в века!
* * *
Что кипятитесь? Обещали и делим поровну: одному – бублик, другому – дырку от бублика. Это и есть демократическая республика.
* * *
Это время – трудновато для пера, но скажите вы, калеки и калекши, где, когда, какой великий выбирал путь, чтобы протоптанней и легче?
* * *
Мне, чудотворцу всего, что празднично, самому на праздник выйти не с кем. Возьму сейчас и грохнусь навзничь и голову вымозжу каменным Невским!
* * *
Надо жизнь сначала переделать, переделав – можно воспевать.
---------------------------------------------
Владимир Микушевич
Руският поет, писател, религиозен философ и преводач Владимир Микушевич (Владимир Борисович Микушевич) е роден на 5 юли 1936 г. в Москва. Завършва Московския институт за чуждестранни езици (1960 г.). Превежда от немски, френски, английски, италиански и испански език творчеството на Шекспир, Петрарка, Вийон, Суифт, Гьоте, Новалис, Бодлер, Рембо, Рилке и др. Преподава в Литературния институт „Максим Горки” и в Института по журналистика и литературно творчество, чете лекции в Националния изследователски ядрен институт, Московския архитектурен институт и др. Води студио за поетичен превод. До перестройката публикува предимно в самиздатския печат, след което печата поезия в издания като „Арион”, „Новая юность”, „Новый журнал”, „Знамя” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Крестница Зари” (1989 г.), „Сонеты к Пречистой Деве” (1997 г.), „Бусенец” (2003 г.), „Сонеты к Татьяне” (2008 г.), романите „Будущий год” (2002 г.), „Воскресение в Третьем Риме” (2005 г.), „Таков ад. Новые расследования старца Аверьяна” (2012 г.), книгите с есеистика „Проблески” (1997 г.), „Власть и право: Соблазн и угроза тоталитарной демократии” (1998 г.), „Пазори” (в два тома, 2007 г.) и др. Живее в Москва и в селището Малаховка, Московска област.
ПАМЕТНИК
Забравена в музейни вехтории лира
и Библия сред изгорена книжнина,
а аз в живота си не сътворих кумира
и паметник затуй си вдигнах, ето на.
Готов да бъда запокитен сам в изгнание,
избягвайки гонения, триумф и страх,
уединение и самоотрицание
аз въпреки съблазните от млад избрах.
И не участвах в разни търгове, подбори,
за тях в безвремието пазех своя глас;
Петрарка, Кретиен, Суифт, Бодлер, Верлен, Георге,
Новалис, Хьолдерлин през мен допуснах аз.
В готическата страст и в яснота романска,
в смирението рицарско, в дерзаещ тих
размах световен на култура християнска
са същността ми, кръстът, моят руски стих.
И ще зори зора над мокрите ливади,
с рекичка гълъбова и невидим скит,
далечна църква, над копите звездопади,
ракити няколко и множество брези.
Животът ми в Русия не е сън и бреме,
в Русия красотата е без сенки в нас;
лечителко неуловима Муза, в мене
воскрес, за да възкръсна в сетния си час!
ПАМЯТНИК
В музейной рухляди была забыта лира,
Забыта Библия среди сожженных книг,
А я себе в мой век не сотворил кумира
И памятник себе поэтому воздвиг.
Готовый предпочесть изгнанью заточенье,
Гонений избежав и не снискав похвал,
Уединение и самоотреченье
Соблазнам вопреки я смолоду избрал.
И не участвовал я в повседневном торге,
Свой голос для других в безвременье храня;
Кретьен, Петрарка, Свифт, Бодлер, Верлен, Георге,
Новалис, Гельдерлин прошли через меня.
В готических страстях и в ясности романской
В смиренье рыцарском, в дерзанье малых сих
Всемирные крыла культуры христианской –
Призвание мое, мой крест, мой русский стих.
Останется заря над мокрыми лугами,
Где речка сизая, где мой незримый скит,
И церковь дальняя, как звезды над стогами,
И множество берез и несколько ракит.
В России жизнь моя – не сон и не обуза,
В России красота целее без прикрас;
Неуловимая целительница Муза,
Воскресни, воскресив меня в последний час!
---------------------------------------------
Владимир Михальов
Руският поет Владимир Михальов (Владимир Васильевич Михалёв) е роден на 28 октомври 1928 г. в с. Терехово, Белгородска област. Завършва Висшите литературни курсове в Москва. Работи като строител, миньор, торфодобивник и овчар. Първите му отпечатани стихотворения са от 1954 г. Публикува поезия в издания като „Подъём”, „Наш современник”, „Поэзия”, „Литературная Россия”, „Советская Россия”, „Двенадцать дорог”, „Антология современной литературы Белгородчины”, „Роман-газета” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1966 г.). Заслужил деятел на културата на РСФСР (1986 г.). Автор е на стихосбирките „Земля моя” (1962 г.), „Хлебоцветье” (1964 г.), „Свет-берёза” (1965 г.), „Оклик” (1970 г.), „Радость” (1976 г.), „Вешний свет” (1983 г.), „Поклон” (1988 г.) и „Стихотворения” (1998 г.). Умира през февруари 2007 г. в родното си село Терехово.
С КРИВАК ПАСТИРСКИ ПАК В РЪКАТА
С кривак пастирски пак в ръката,
това е моят волен свят.
Обичам вятъра, росата
и танца на ливаден цвят.
Зората блясъци разкрива.
А над върби във висини
небесно мляко се разлива,
с дъгичка месецът звъни.
На пасището изгрев будя
и мисля в този мил всемир,
че струва си поет да бъдеш,
а даже просто и пастир.
ОПЯТЬ В РУКАХ ПАСТУШИЙ ПОСОХ
Опять в руках пастуший посох,
Никак иначе не могу.
Люблю стрекающие росы
И пляску красок на лугу.
Сполох зари высоко вскинут.
А над макушками ракит
Подойник неба опрокинут
И дужка месяца звенит.
Спешу на выпас до рассвета
И трезво думаю о том,
Что в мире стоит быть поэтом
И даже просто пастухом.
1958 г.
---------------------------------------------
Владимир Морозов
Руският поет и преводач Владимир Морозов (Владимир Фёдорович Морозов) е роден на 7 юли 1932 г. в гр. Петрозаводск, Карелска АССР. Първите си стихотворения публикува през 1948 г. Учи в литературния институт „Максим Горки” (1950-1954 г.). Публикува поезия в издания като „На рубеже”, „Смена”, „Комсомольская правда”, „День поэта” и „Рассвет”, където отпечатва поемите „Венера и Бригитта”, „Про человека Ивана Головина”, „Мальчишки”, „Анастасия Фомина” и др. Превежда поезия от фински, татарски и румънски език. Автор е на стихосбирките „Стихи о настоящем” (1957 г.), „Стихи” (1957 г.) и „Рука друга” (1959 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1958 г.). Умира на 11 февруари 1959 г. в Петрозаводск. След смъртта му излизат сборниците с негови стихове „Откровение” (1965 г.), „Избранное” (1970 г.), „Стихи о настоящем” (1974 г.), „Лирика” (1982 г.) и „Верность” (1997 г.).
ЛЪКАТУШИ РУСИЯ
Лъкатуши Русия по пътя към правда незнайна,
нощем огнен стълб, денем дим облачен недоразбран.
От години сгодена е Рус за Летящ там холандец,
ала искат родители източни откуп голям.
А цената расте, в пазарлъците чичо трепери...
До крайпътните камъни знаци размества съдба.
Вярва в приказка Рус. Може друг годеник да намери:
не Холандец летящ, а размирния Али Баба!
Пътят води нанякъде, призрачно щастие гони,
в ален здрач по реката вечерна отплуват венци.
И си ляга снегът, като карти безцветни се рони,
и догаря звездица, по бузата сляпо пълзи...
РУСЬ КАЧАЕТ И КРУЖИТ
Русь качает и кружит дорогой к неведомой правде
Ночью огненный столп, днем невнятное облако – дым
Сколько лет, как помолвлены Русь и Летучий Голландец,
Но восточные родичи требуют крупный калым.
А цена все растет, а дядья уже хрипнут, торгуясь...
У дорожного камня, где стерла пометки судьба.
Русь поверила в сказку и верит. Не в ту, так в другую:
Не Летучий Голландец, так может быть Али баба?!
А дорога уводит куда-то за призрачным счастьем,
Уплывают венки по вечерней, багровой реке.
И ложатся снега, будто белые карты без масти,
И звезда, догорая слепит и скользит по щеке...
-----
ДВУСТИШИЯ
о о о
Римувам греховете общи с личните,
тъй стиховете си редя, лиричните...
о о о
Не бе целувка, просто чудо! –
взе дъх Искариотски Юда.
о о о
На ден рожден така напих се –
едва обратно не родих се...
о о о
Живот без грош – проблематично,
но характерно и типично.
ДВУСТИШИЯ
о о о
Рифмую общие грехи и личные,
И получаются стихи лиричные...
о о о
Не поцелуй, а просто чудо! -
Вздохнул Искариот Иуда.
о о о
Я в день рожденья так напился,
Что чуть обратно не родился.
о о о
Жить без гроша проблематично,
Но характерно и типично.
---------------------------------------------
Владимир Нарбут
Руският поет и издател Владимир Нарбут (Владимир Иванович Нарбут) е роден на 2/14 април 1888 г. в с. Нарбутовка, Черниговска губерния. Завършил е класическа гимназия в гр. Глухов, след което следва в Петербургския университет (1906-1912 г.). Публикува стихове от 1908 г. През 1911 г. завежда отдел поезия на сп. „Gaudeamus”, през 1913 г. редактира сп. „Новый журнал для всех”, а от 1914 г. е редактор и издател на в. „Глуховская жизнь”. Член е на литературното съдружие „Цех поэтов” (1911 г.) и на Съюза на писателите (1924 г.). След Октомврийската револююция развива активна обществена и издателска дейност, оглавява губернската организация на журналистите във Воронеж и редактира местни вестници (1918-1919 г.), създава литературното списание „Сирена”, занимава се с агитационна и издателска дейност в Украйна, издава списанията „Лава” и „Облава” (1919-1922 г.). През 1920 г. оглавява одеския отдел на руската телеграфна агенция РОСТА. Привърженик е на литературното течение акмеизъм, в стиховете си съчетава натурализирания свят с фолклорната поетизация на грубото, хиперболичното и жаргона. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1910 г.), „Алилуя” (1912 г.), „Любовь и любовь” (1913 г.), „Веретено” (1919 г.), „Плоть” (1919 г.), „В огненных столбах” (1920 г.), „Красноармейские стихи” (1920 г.), „Стихи о войне” (1920 г.), „Советская земля” (1921 г.), „Александра Павловна” (1922 г.) и др. От 1922 г. е завеждащ отдел „Печат” на ЦК на ВКП (б), основава и ръководи сп. „Земля и фабрика”, редактира популярните списания „30 дней” и „Вокруг света”. През 1937 г. е арестуван, осъден е за контрареволюционна дейност и е изпратен в лагерите на Далечния изток, първо във Владивосток, а след това в Магадан. На 7 април 1938 г. е осъден на смърт и на 14 април 1938 г. е разстрелян в лагерите на Колима. Реабилитиран е посмъртно през 1956 г.
ВЪЛК
Като крадец дивея в пущинака,
от трепетликова кора пленен,
и тор от сънна угар ври край мен,
и нощем бродя, с вой покоя чакам.
С изострена муцуна изведнъж
подушил въздуха – овце в кошара
привиждат ми се в снежните пожари
и тичам през покрита с преспи ръж
и под луна нащърбена, студена
прокрадвам се към село – гладен, стар.
В пресования сняг тежи товар,
платна за предене лежат пред мене.
Слабеят хълбоци, боли до вой,
от глад извитите ребра се пукат,
но пес ръмжи на смърт и пази тука
вдовицата и млякото й той.
„Не спи, не спи старицата проклета!”
Припламва клечка, поглед жълт възбог...
Ослушай се!
Моментът...
Нечий скок...
Ухото дебне, цяло в скреж е, ето...
ВОЛК
Живу, как волк, в трущобе одичавший,
впивая дух осиновой коры
и перегноя сонные пары,
и по ночам бродя, покой поправши.
Когда же мордой заостренной вдруг
я воздух потяну и – хлев овечий
попритчится в сугробе недалече, –
трусцой перебегаю мерзлый луг,
и под луной, щербатой и холодной,
к селу по-за ометами крадусь.
И снега, в толщь прессованного, груз
за прясла стелет синие полотна.
И тяжко жмутся впалые бока,
выдавливая выгнутые ребра,
и похоронно воет пес недобрый:
он у вдовы – на страже молока.
„Не спит, не спит проклятая старуха!”
Мигнула спичка, желтый встал зрачок.
Чу!
Звякнул наст...
Как будто чей прыжок...
Свернулось трубкой, в инее все, ухо...
-----
ВРАЧКА
Сълзлива бабка в нощната тъма
ми гъгне, старческа ръка развяла:
„– Сама живя и пак ще си сама,
но знай, че скоро дебне те раздяла.
Той май висок е и е с бял мустак.
Знай: чака го в страната му изгора...”
Гердан на груба шия с ръбест знак –
гранат не се опитвай да шлифоваш!
Очи зелени – котешки очи,
скъпернически тънки устни свити,
към тялото й близка пръст звучи,
а жилите й – в кръвен път водител.
Опустошена, с неизменна мъст
годините гърба й крив превили,
напомняше ми тя на степна Рус,
погледна ли – табори и коило.
Врачуването зло, лек земен, ех,
така прозрачно бе, че най-покорно
без злоба и сълзи го аз приех,
така зърна приема нива морна.
ГАДАЛКА
Слезливая старуха у окна
гнусавит мне, распластывая руку:
– Ты век жила и будешь жить – одна,
но ждет тебя какая-то разлука.
Он, кажется, высок и белоус.
Знай: у него – на стороне – зазноба... –
На заскорузлой шее – нитка бус:
так выгранить гранаты и не пробуй!
Зеленые глаза – глаза кота,
скупые губы – сборками поджаты;
с землей роднится тела нагота,
а жилы – верный кровяной вожатый.
Вся закоптелая, несметный груз
годов несущая в спине сутулой, –
она напомнила степную Русь
(ковыль да таборы), когда взглянула.
И земляное злое ведовство
прозрачно было так, что я покорно
без слез, без злобы – приняла его,
как в осень пашня – вызревшие зерна.
1912 г.
---------------------------------------------
Владимир Павлинов
Руският поет Владимир Павлинов (Владимир Константинович Павлинов) е роден на 22 януари 1933 г. в Москва. Пише стихове от детските си години. Завършва Московския нефтен институт (1959 г.). Работи на обекти в Алтай и в Средна Азия. През 1961 г. заедно с още трима поети участва в поетичния сборник „Общежитие”. По стиховете му се изпълняват бардовски песни като „Три сосны”, „Холод”, „Горький мёд” и др. Автор е на стихосбирките „Лицо” (1968 г.), „Соль” (1974 г.), „Три любви” (1979 г.), „Говорю начистоту” (1981 г.), „Настоящее время” (1982 г.), „Испытание на прочность” (1983 г.) и „Стихотворения” (1985 г.). Умира на 22 март 1985 г. в Москва.
ТРИ БОРА
Стоя, стоя, ръце са вяли,
сред горски плен, сред горски плен,
три бора, сякаш три раздяли,
стоят пред мен, стоят пред мен.
Минава лос през храсталака,
дъбак искри, дъбак искри,
три бора са пред мен и чакат –
съдби са три, съдби са три.
Сърце се къса на три части,
боли в гърди, боли в гърди:
щастливи три или нещастни
светът реди, светът реди?
Навярно с пролетните ветри
живот ръми, живот ръми –
слънца три на небето светват
и три луни, и три луни...
ТРИ СОСНЫ
Стою, стою, роняя руки,
В глуши лесной, в глуши лесной,
А три сосны, как три разлуки,
Передо мной, передо мной.
Проходит лось тропой лесною,
Шумят дубы, шумят дубы,
А три сосны передо мною
Как три судьбы, как три судьбы.
И сердце рвется на три части,
Щемит в груди, щемит в груди:
Три счастья или три несчастья
Там впереди, там впереди?
И кажется, весенним ветром
Оживлены, оживлены –
Горят три солнца в небе светлом
И три луны, и три луны...
-----
СТУДОВЕ
На мама
Ти в печката дърва сложи
и бухти омеси.
В Русия страшен мраз кръжи,
в Русия мраз виси.
Безмълвен лес, безлюден свят,
в полето – ни следа,
такива студове стоят,
такава е беда!
Ех, мамо! Мъчи те това.
Сняг вихрен те терзай.
Оставяй тежките дърва,
да ти помогна дай.
Защо ти все сама, без страх
не спираш тежък труд?
В четирдесет и втора, ах,
какъв безкраен студ!
Натрупва скреж жесток покров,
в нощта се стеле той.
Брашно, примесено с картоф,
в полето – вълчи вой.
Сред мрака снежен дим се вий,
безкрайна е нощта.
Евакуирани сме ний
и нямаме баща.
Вилнеят вънка висоти
и изворът е в лед.
Война, каква беда си ти!
Война. Беда безчет!
В арбатския ни дом красив
остана тишина.
Поел двуцветния молив,
рисувам аз война.
Червени танкове напред.
Под алени стрели
се срива черен самолет
и черен танк гори...
По-лют, по-снежен огън друг
не ще възправи свод.
Евакуирани сме тук
вовек от тоз живот.
Навява, с черния си мраз
небесният безкрай
ще се стовари върху нас
и ще ни смачка май.
ХОЛОДА
Маме
К печи поленья поднеси,
оладьи замеси.
Трещат морозы на Руси,
морозы на Руси.
Безмолвен лес, безлюден сад,
и в поле ни следа –
такие холода стоят,
такие холода!
Ах, мама! Ты едва жива.
Постой, ты вся в снегу.
Оставь тяжёлые дрова,
давай я помогу.
Зачем ты всё – сама, сама?
Не стой на холоду…
Какая долгая зима
в сорок втором году!
Не тает иней по углам,
а ночь – над головой.
Мука – с картошкой пополам,
над полем – волчий вой.
Дымятся снежные холмы,
и ночи нет конца.
Эвакуированы мы,
и нет у нас отца.
Так страшно дует из окна,
и пруд промёрз до дна.
Так вот какая ты, война!..
Что говорить? Война.
Забыл я дом арбатский наш,
тепло и тишину.
Я брал двухцветный карандаш.
Я рисовал войну.
Шли танки красные вперёд.
Под ливнем красных стрел
вниз падал чёрный самолёт
и чёрный танк горел…
Лютее, снежнее зимы
не будет никогда.
Эвакуированы мы
из жизни навсегда.
Метёт, а небо так черно,
что кажется: сейчас
на нас обвалится оно –
да и придавит нас.
---------------------------------------------
Владимир Палчиков
Руският поет и преводач Владимир Палчиков (Владимир Иосифович Пальчиков/ Элистинский) е роден на 18 март 1936 г. в с. Целина, Ростовска област. Завършва историческия факултет на Ростовския държавен университет (1960 г.) и Висшите литературни курсове към Съюза на писателите на СССР. Публикува поезия в издания като „Вечерний Ростов”, „Подъём”, „Советская Калмыкия”, „Теегин герл”, „Новый мир” и др. Работи като учител, редактор на Калмицкото издателство (до 1973 г.), редактор в сп. „Наш современник”, изд. „Современник” и в. „Литературная газета”. Превежда поезия на калмицки поети. Член е на Съюза на журналистите на СССР (1963 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1971 г.). Известен е като майстор на поетичния палиндром. Автор е на стихосбирките „Радуга” (1961 г.), „Стихи” (1962 г.), „Солнце на вкус” (1965 г.), „Зёрна и капели” (1966 г.), „100 сонетов” (1966 г.), „Андрей Рублёв” (1970 г.), „Зов” (1972 г.), „Свод сонетов” (1990 г.), „О купавы торк” (1999 г.), на книгата с преводна поезия „Яблоко нартов” (1989 г.) и др. Живее в Москва.
СРЕТЕНИЕ
Грей слънчевата колесница там,
от облаците бляскат аметисти.
Сред залезна зора смоли златисти
в колони мраморни на светъл храм.
Пред храма е старикът Симеон
с лице сумрачно, каменно, мъхнато.
На Богородичното чедо свято
се радва: „Той е!” – с благодарен стон.
Към Младенеца с вяра гледа, ето,
в сълзи накланяйки се към телцето.
С очи към търсената Божа твърд –
тоз търпелив отдавнашен молител,
тоз патриарх, комуто бе Спасител
донесъл обещаната му смърт.
* Сретение Господне е християнски празник, честван на 2 и 3 февруари. Според преданията Симеон, който е един от 70-те преводачи на старозаветния текст на Библията от еврейски на гръцки, като стигнал до стих 14 на гл. 7, помислил, че има грешка в текста „Девица ще зачене и ще роди Син...”, и се опитал да поправи думата „девица”, но Божи ангел го спрял: „Нищо не поправяй! Ти няма да умреш, докато не видиш с очите си изпълнението на тези думи!“
СРЕТЕНИЕ
Шла колесница солнца под уклон,
На облаках блистали аметисты.
В заре закатной воском золотистым
Светился мрамор храмовых колонн.
И шёл от храма ветхий Симеон,
Темнея ликом каменным и мшистым.
А на груди у Матери в душистом
Её покрове радовался – Он!
Весь просиял, глядел не нагляделся,
В слезах склонясь у крошечного тельца.
И п;днял очи благодарно в твердь
Тот терпеливый, давний тот проситель,
Тот патриарх, которому Спаситель
Принёс давно обещанную смерть.
-----
В МЕН ВСИЧКО, КАЗВАШЕ МИ ТИ, Е ЛОШО
В мен всичко, казваше ми ти, е лошо:
тръбата ми от класа не звучи,
аз книжен съм и моите очи
във времената трънести са още.
Знай, в скитанията ми сред епохи
аз чувах непрекъснато вестта,
че дъщеря-красавица на бога
в глава родена е от мисълта.
О, щом все пак, горчилките разлистил,
напълно този мой сонет измислих,
то дай на съд невинната мълва.
Но знай поне единственото точно:
сонетът е от моята глава
замислен и заченат непорочно.
ВСЕ У МЕНЯ, УВЕРОВАЛ ТЫ, ПЛОХО
Все у меня, уверовал ты, плохо:
и не дано показывать мне класс,
и книжен я, и лазает мой глаз
среди былых времен чертополоха.
А знаешь ли: в скитаньях по эпохам
мне приходилось слышать, и не раз,
о том, что дочь-красавица у бога
из головы, как мысли, родилась.
О, если все ж на горькую беду мне
сонет я этот начисто придумал,
ну что ж, отдай под суд его молвы.
Но знай хотя б единственное прочно:
что, из моей рожденный головы,
задуман он, зачат был непорочно.
---------------------------------------------
Владимир Сапронов
Руският поет Владимир Сапронов (Владимир Сергеевич Сапронов) е роден на 15 февруари 1939 г. в с. Акимо-Илинка, Тулска област. Редовно публикува поезия в ежедневни и литературни издания като „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Новый мир”, „Октябрь”, „Юность”, „Огонёк”, „Сельская молодёжь”, „Крокодил” и др. Автор е на много стихосбирки като „Лирика”, „Серебрянка”, „Журавлиные колокола”, „Избранное” и др., издавани от столични и регионални издателства в общ тираж от над четвърт милион екземпляра. Негови стихове са включени в руски учебници и христоматии. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на писателите на Русия. Носител е на много литературни награди. Живее в с. Акимо-Илинка.
О, ЖЕНИ!
Ни мъка, ни зло, ни раздори
не сяха мъдрец и глупак,
но бързо Пандора отвори
на страшна кутия капак.
Господния гняв и бедите
пестеше човешкият род,
но Ева реши да опита
на вкус забранения плод.
Самсон би бил пълен със сила,
а Пушкин би пял много дни
без подлия смях на Далила
и флирта на таз Натали...
Решим ли, в тоз тягостен списък
ще видим безкрайни следи –
жените са, тъй или инак,
събуждали много беди.
Порок, любопитство, коварство –
змии в този див арсенал,
събаряли тронове, царства
рушили без срам и без жал!
„Жени! О, безумна стихия!” –
ехти гневен вик векове...
Но кротко ни гледа Мария
с Исус в свойте крехки ръце.
О, ЖЕНЩИНЫ!
Ни горя, ни зла, ни раздора
Не знал ни глупец, ни мудрец,
Пока не открыла Пандора
Несчастьями полный ларец.
И кары Господней, и гнева
Людской не изведал бы род,
Когда не вкусила бы Ева
От древа запретного плод.
И был бы Самсон полон силы,
И Пушкина длились бы дни,
Когда б не коварство Далилы,
Когда бы не флирт Натали…
Такой я не ставлю задачи,
Но можно продлить череду
Тех женщин, кто так иль иначе
Не раз пробуждали беду.
Соблазн, любопытство, коварство,
Как змеи, вползали в сердца, –
И рушились троны, и царства
С земного стирались лица!
„О, женщины! Все вы такие!” –
Разносится эхом в веках…
Но кротко взирает Мария
С Младенцем на хрупких руках.
-----
СЛУЧАЙ В ПУСТИНЯТА
Без хлебец,
без вода,
без дом, прокуден
от някаква мъчителна съдба,
две хиляди години броди Юда –
пред него
всеки тряскаше врата.
Но в края на пустинята,
където
се вливаха следа подир следа,
в колиба небогата
го приеха
и го гостиха
с хлебец и с вода.
И жажда утолил,
с душа уморна
зададе Юда простичък въпрос:
– Не ме позна, стопанино, навярно?
– Познах те аз.
– А кой си ти?
– Христос.
СЛУЧАЙ В ПУСТЫНЕ
Без пищи,
Без воды
И без приюта,
Каким-то роком тягостным храним,
Две тыщи лет брёл по земле Иуда –
И каждый
Дверь захлопывал пред ним.
И вод однажды
На краю пустыни,
Куда вели со всех концов следы,
Его в простую хижину
Впустили
И дали вдоволь
Хлеба и воды.
И жажду утолив,
Душой измаян,
Иуда с кротким вздохом произнёс:
– Ты, верно, не узнал меня, хозяин?
– Нет. Я узнал.
– А кто ж ты сам?
– Христос.
---------------------------------------------
Владимир Скиф
Руският поет и литературовед Владимир Скиф (Владимир Петрович Смирнов/ Скиф) е роден на 17 февруари 1945 г. в гр. Кайтун, Иркутска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1961 г. в тулунския градски вестник. Завършва филологическия факултет при Иркутския държавен университет (1975 г.). Работи като художник-оформител, художествен ръководител към дом на културата, ръководител на творческо обединение на младите писатели, старши инспектор при Иркутското областно обединение за книготърговия и завеждащ отдел поезия на сп. „Сибирь”. Публикува стихове в списания и алманаси като „Дальний Восток”, „Далеко у Тихого”, „Крокодил”, „Юность”, „Москва”, „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Антология русского верлибра”, „Наш современник”, „Молодая гвардия”, „Роман-журнал XXI век”, „Сельская молодёжь”, „Академия поэзии” и мн. др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1989 г.), председател е на иркутското регионално отделение на писателите (2009-2011 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия. Автор и водещ е на телевизионни предавания и поредици. По стиховете му се пеят над сто песни. Автор е на над 20 книги с поезия, стихове за деца, епиграми и пародии, сред които стихосбирките „Зимняя мозаика” (1970 г.), „Журавлиная азбука” (1979 г.), „Воздушный слон” (1980 г.), „Бой на рапирах” (1982 г.), „Грибной дождь” (1983 г.), „Живу печалью и надеждой” (1989 г.), „Галерея” (1993 г.), „К сопернику имею интерес” (1993 г.), „Копьё Пересвета” (1995 г.), „Над русским перепутьем” (1996 г.), „Себя не сознаваху” (2001 г.), „Шла по улице корова” (2007 г.), „Русский крест” (2008 г.), „Золотая пора” (2015 г.), „Новые стихи” (2016 г.) и др. Живее в гр. Иркутск.
ПОРАЗИТЕЛЕН СЪН
Вя ме нощес поразителен сън:
свят без измами.
Ангел сред руския лагер навън
кацна в дома ни.
Всичко бе наше – Русия, Москва,
зрънце и слънце.
И не клатушкаха свойте права
шляхта, естонци.
Крим, Севастопол – все родни били,
никой не къса.
А пък Украйна, момците-хохли –
вече са руси.
Бяха щастливи руснаци това,
силни, не слаби.
Бе без масонски кроежи Москва
и без Зурабов.
Трябваше вече да дам по зори
в чая запарка.
Дружно понесоха свойте пари
сто олигарха.
Носеше всеки от тях трилион
в Госбезопасност...
И Абрамович бе гост в моя сън,
и Дерипаска.
Смях ли бе, стон ли бе, в сънен бездън
чудо помръдна.
Ах, че чудесен и правилен сън!
Как се не сбъдна!
* Михаил Зурабов – посланик на Русия в Украйна в периода 2009-2016 г. Роман Абрамович и Олег Дерипаска – руски милиардери. Госбезопасность – Държавна сигурност.
НЕВИДАННЫЙ СОН
Ночью мне снился невиданный сон:
Мир без обмана.
Ангел садился на чистый песок
Русского стана.
Всё было нашим – Россия, Москва,
Поле и солнце.
Где нам свои не качали права
Шляхта, эстонцы.
Крым, Севастополь – родные углы,
Их не украли.
А Украина, ребята-хохлы –
Русскими стали.
Снилась Россия счастливых людей,
Сильных, не слабых.
Снилась Москва без масонских затей
И без Зурабов.
Надо уже было к свету вставать,
Дворник загаркал.
Тут понесли сбереженья сдавать
Сто олигархов.
Каждый из них приносил триллион
В Госбезопасность…
И Абрамович украсил мой сон,
И Дерипаска.
Я издавал то ли смех, то ли стон,
Дух мой дивился.
Ах, какой чудный и правильный сон!
Жаль, что не сбылся!
---------------------------------------------
Владимир Соколов
Руският поет и преводач Владимир Николаевич Соколов е роден на 18 април 1928 г. в гр. Лихославл, Калининска област. Завършил е Литературния институт в Москва (1952 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР от 1953 г. Превежда поезия от български език, пише за България („Стихове от България”, 1960 г.). Автор е на книгите „Утро на път” (1953 г.), „Трева под снега” (1958 г.), „На слънчевата страна” (1961 г.), „Смяна на дните” (1965 г.), „Различни години” (1966 г.), „Избрана лирика” (1967 г.), „Сняг през септември” (1968 г.), „Втора младост” (1971 г.), „Четвърт век” (1975 г.), „Късно утро” (1977 г.), „Градски стихове” (1977 г.), „Благодаря ти, музика” (1978 г.), „Сюжет” (1980 г.), „Избрани произведения” (в два тома, 1981 г.), „Избрано” (1989 г.), „Посещение” (1992 г.), „Най-моите стихове” (1995 г.), „Стихове за Мариана” (1996 г.) и др. Носител е на