Руски поети-емигранти, И-Я. Електронна брошура

Антология на руската поезия. Руски поети-емигранти, И-Я
В раздела са включени 184 превода от 107 поети от руската емиграция, И-Я
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев

                Руски поети-емигранти
                1905-1938 г. *
                1939-1959 г. **
                1960-1993 г. ***

                Руски поети-емигранти, А-З – 161 творби от 113 поети     http://stihi.ru/2021/01/19/24 
                Руски поети-емигранти, И-Я – 184 творби от 107 поети
                Общо руски поети-емигранти – 345 творби от 220 поети



СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Бунин *      
               Листа облитаха гората / Шумели листья, облетая
               На родината / Родине
               Сън пленителен и сладък / Снова сон, пленительный и сладкий
               В замислените ти внимателни очи / В твоих задумчивых, внимательных глазах
               Светлее, сякаш ден / Светло, как днем
               Студена пролет / Холодная весна
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Иван Буркин **    
               Сложноподчинено съчинение / Сложноподчиненное сочинение
Иван Елагин **      
               Ти ми каза, че аз съм роден под щастлива звезда / Ты сказал мне, что я под счастливой родился звездой
Иван Савин *    
               Двадесет и три живях години / Двадцать три я го;да про;жил
Иван Тхоржевский *    
               Аз за лек живот помолих Бога / Легкой жизни я просил у Бога
Игор Автамонов *    
               Белегът / Шрам
Игор Бурихин ***    
               Тъй вие вятърът / Так ветер воет
Игор Бялский ***    
               Априлско / Апрельское
Игор Вишневецкий ***    
               Ако въздушното цвърчене не стопи / Если воздушным щебетом не растопить
Игор Губерман ***      
               Аз в живота срамувам се често / Я живу, постоянно краснея
               Достигнах до печално мнение / Пришел я к горестному мнению
               Грешката на Диоген / Ошибка Диогена
               Кръговрат / Круговорот
Игор Северянин *
               До морето туй стана / Это было у моря
               Звезди / Звезды
               Пролетен ден / Весенний день
               Пеещите очи / Поющие глаза
               Всички те говорят за едно / Все они говорят об одном
               Не повече от сън / Не более, чем сон
               В парка плаче момиченце / В парке плакала девочка
               Увертюра. Ананаси в шапманско / Увертюра. Ананасы в шампанском
               Малка елегия / Маленькая элегия
               Ти при мен се не връщаш / Ты ко мне не вернешься
               Слънце и море / Солнце и море
               С жена вървеше ти / И ты шел с женщиной
               Аз искам / Я хочу
               Какво е животът / Что – жизнь
               Вие същите / Вы, те
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы 
Игор Чиннов *      
               Всеки ще изгние / Каждый сгниет
               Новини нормални, мой приятелю / Новости, мой друг, не очень страшные
Иля Бокщейн ***    
               А може би животът ми е грешка / А может быть, и жизнь моя ошибка
Иля Британ *    
               Лампата под абажур зелен е / Лампа под зеленым абажуром
Иля Зданевич *      
               В степите / В степях
Иля Йослович ***      
               Дори човек, необичайно ниско / Даже человек, необычайно низко
Иля Еренбург *      
               Събираш камъните първо / Есть время камни собирать
               Щом свърши боят / Когда закончен бой
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Ирина Бем *    
               Орфей / Орфей
               Всеки ден с тревоги нови / Каждый день приносит новые тревоги
Ирина Кнорринг *    
               Мълча и стина / Молчу и стыну
               Аз не умея да редя слова / Я не умею говорить слова
Ирина Одоевцева *    
               Не, няма да съм знаменита / Нет, я не буду знаменита
Йон Деген ***    
               Мой другарю, сред смъртна агония / Мой товарищ, в смертельной агонии (вариант 1) / Мой товарищ, в предсмертной агонии (вариант 2)
               Началото / Начало
Йосиф Бродский ***    
               Краят на прекрасната епоха / Конец прекрасной эпохи
               След две години / Через два года
               Прости ми и сбогом / Прощай, позабудь
               Не излизай от стаята / Не выходи из комнаты
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Кирил Батурин *    
               Между мрачните облаци / Мгновений несколько меж серых облаков
Константин Балмонт *      
               Зов от болка / Возглас боли
               Мрачен сън / Дурной сон
               Лодка на мъката / Челн томленья
               Албатрос / Альбатрос
               Животът – кратък, скоротечен / Жизнь коротка и быстротечна
               Свещта гори и гасне / Свеча горит и меркнет
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Константин Лдов *   
               Господин учителят Бръмбар / Господин учитель Жук
Лариса Андерсен *    
               Аз мислех, че Русия – туй са книги / Я думала, Россия – это книжки
               Аз боя се с таз лека походка / Я боюсь своей легкой походки
Лев Гросе *      
               Ти – млада, стройна си като елха / Ты – юная, ты – стройная, как ель
Лев Друскин ***    
               Не ме лъжете / Не лгите мне
Лев Еллис *    
               Предсъществуване / Предсуществование
               В страната на безумието / В стране безумия
Лев Лосев ***    
               Местоимения / Местоимения
Леонид Ешчин *    
               Забайкалски поход / Забайкальский поход
Леонид Йоффе ***    
               Аз искам да се скрия  / Я хочу спрятаться
               Стихотворение на стария кръжочник / Стихотворение старого кружковца
Леонид Чертков ***    
               Туй е всичко / Вот и все
               Живяхме като князе / Мы жили как князья
Лидия Алексеева *    
               От изворите ти ни капка няма в мен / От родников твоих ни капли нет во мне
               И само споменът ми е наследство / Мне только память о тебе – наследство
Лидия Хаиндрова *    
               Взор изморен / Усталый взор
Любов Столица *    
               Пролетна муза / Весенняя муза
Майка Мария (Мария Скобцова) *    
               Прощавайте, брегове / Прощайте берега
Мариана Колосова (Римма Виноградова-Покровская) *    
               Изтощена от битка неравна / Утомленная долгой борьбою
Марина Цветаева *
               Декември и януари / Декабрь и январь
               Знам, ще умра по зори / Знаю, умру на заре
               На стиховете ми, дошли тъй рано / Моим стихам, написанным так рано
               Окапват листата / Осыпались листья
               Щом е душата родена крилата / Если душа родилась крылатой
               Сребърен лъч / Луч серебристый
               Гордост и плахост / Гордость и робость
               Нашите царства / Наши царства
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Мария Визи *         
               Етюд / Этюд
Мария Моравская *    
               В крилатия век / В крылатый век
               Полската Богородица / Польская Богородица
               И състрадание / Немного жалости
Михаил Василевич Шчербаков *    
               Тропическата гора нощем (Цейлон) / Тропический лес ночью (Цейлон)
               Японски храм / Японский храмик
Михаил Волин *    
               На пресечката пуста / В переулок пустынный
               За нежността без граници и край / О нежности, которой нет границ
Михаил Крепс ***    
               Три цвята / Три цвета
               Животните не се смеят / Животные не смеются
               История / История
Михаил Лопатто *    
               В лодка сънна, лодка синя / Лодки сонной, лодки синей
               В зноен ден на камък сред водите / В знойный день у синих вод на камне
Михаил Спургот *      
               Сърцето на Лу-Шу / Сердце Лу-Шу
Михаил Струве *    
               По път голям, минаващ през полето / Большой дорогой, посреди равнины
Михаил Цетлин (Амари) *      
               С какво аз в сърцето си морно ще тръгна натам / Что я унесу в своем сердце и с чем я уйду
Михаил Чехонин *    
               Щом малко са годините пред теб / Когда так мало остается лет
Модест Гофман *      
               Сонет / Сонет
Наталия Горбаневская ***    
               Аз откъде съм / А я откуда
Наталия Медведева ***    
               Ускорено сърцето тупти / Сердце бьется быстрее
Наталия Резникова *    
               Аз изоставих ревността / Я разучилась ревновать
Наум Коржавин ***      
               Ние често големи обиди разменяме / Мы мирились порой и с большими обидами
               Не, просто тъй в мъгла не ще влетя / Нет! Так я просто не уйду во мглу
Николай Акселрод ***    
               Приятелю, кажи / Друг! Правду мне скажи
               Басня / Басня
Николай Ал *    
               Петербург / Петербург
Николай Белоцветов *    
               Мислиш, на разходка / Думаешь, по улице мы с тобой гуляем
Николай Минский *    
               На поета / Поэту
Николай Оцуп *    
               Война / Война
Николай Петерец *    
               Светилник / Светильник
Николай Позняков *    
               С роя на външни порои / В шелесте внешних дождей
               Ний – от небитието знак / Все пришли из небытия
               В планините глухи ще се моля / И в глухих горах молить я буду
               Смъртен, съдбата последвай, в живота бъди съзидател / Смертный, покорствуй Судьбе и будь созидателем
Николай Рьорих *    
               Не закривай / Не закрой
               Да поискаш / Захочешь
               Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Николай Туроверов *    
               Така ще се случи, аз знам / Я знаю, не будет иначе
Николай Шчьоголев *    
               Опит / Опыт
Нина Берберова *    
               През живота разбит към любов се стремих / За погибшую жизнь я хотела любить
Нора Крук *    
               Белите, чисти снежинки върху тротоара / Белые, чистые хлопья на этой панели
Олга Анстей **    
               Домът ми щом е вчесан и измит / Когда весь дом причесан и умыт
Олга Капустина *    
               Омраза и любов / Любовь и ненависть
               На брега дойдох и се загледах / Я пришла на берег, засмотрелась
Олга Телтофт *    
               Ти влизаш у дома / Ты входишь в дом
Павел Булигин *    
               Как искам да съм вкъщи / Как хочется домой
Перец Маркиш *    
               На перона / На перроне
Пьотр Вегин ***      
               Преплувай Волга / Переплыви Волгу
Пьотр Потьомкин *    
               Пешка, цар и царица / Пешка, Король и Ферязь
               Свобода, съжаление и читател / Свобода, сожаление и читатель
Раиса Блох *    
               Чужди градове / Чужие города
Рина Левинзон ***    
               Таз безизходна тъга / Как безысходна тоска
Рюрик Рок *    
               Първо четене / Чтенье 1-е
Савелий Гринберг ***    
               Таралеж и гъба / Еж и рыж
Саша Чьорний *      
               Стилизирано магаре / Стилизованный осел
               Обикновени думи / Простые слова
Семьон Гринберг ***      
               Падение / Падение
Сергей Алимов *    
               Във фоайето / В фойе
Сергей Бехтеев *    
               Моята вяра / Моя вера
Сергей Бонгарт **    
               Влюбените коне / Влюбленные лошади
Сергей Маковский *    
               Скръб / Скробь
               Отговор / Ответ
Сергей Рафалович *    
               Мъртвият град / Мертвый город
Сергей Рафалский *    
               Молитва за Русия / Молитва о России
Сергей Сергин *    
               Заветни думи / Заветные слова
Сергей Соколов *    
               Аргонавти / Аргонавты
Скиталец (Степан Петров) *    
               От мощните вълни изхвърлен / Волнами мощными я выброшен
Тамара Величковская *    
               Цветето / Цветок
Теффи (Надежда Лохвицкая-Бучинская) *    
               Аз – синеока, светлокоса / Я синеглаза, светлокудра
               Не пипай моите цветя / Не тронь моих цветов
Феликс Кривин ***    
               Любов / Любовь
               Скромност / Скромность
               Шехерезада / Шехерезада
Фьодор Камишнюк *    
               Души, корави като камък / Есть души твердые, как камень
Христина Кроткова *    
               Раждането на музиката / Рождение музыки
Юз Алешковский ***    
               Песен за Сталин / Песня о Сталине
Юлия Немировская ***    
               Чуждите стихове / Чужие стихи
Юргис Балтрушайтис *      
               Призив / Призыв
Юрий Джанумов *    
               Туй, което било е / То, что было
Юрий Иваск *    
               Не родина – родният език / Нет, не родина, родной язык
Юрий Карабчиевский ***    
               Непостижима е безмълвна пустота / Непостижимая, немая пустота
               Преди на Трубна сняг да се стопи / Пока на Трубной не растаял снег
Юрий Колкер ***    
               Сяда привечер той / Он под вечер садится
Юрий Мамлеев ***    
               Няма да умра / Не умру
Юрий Манделщам *    
               Защо ми е тази безкрайна омая / Зачем нужна эта легкость без края
Юрий Одарченко *    
               На гарата / На вокзале
Юрий Софиев *    
               Мой син, мой внук, а може правнук / Мой сын, иль внук, быть может, правнук
Юрий Терапиано *    
               Сутрин в ослепително сияние / Утром, в ослепительном  сиянье
Юстина Крузенштерн-Петерец *    
               Поражение / Поражение
               Русия / Россия
               Сбогуване / Прощание
Яков Аракин *    
               Любов / Любовь


---------------


Иван Бунин

Руският поет, писател и преводач Иван Бунин (Иван Алексеевич Бунин) е роден на 10/22 октомври 1870 г. в гр. Воронеж. Произхожда от дворянско семейство. Първото му публикувано стихотворение е от 1887 г. в сп. „Родина”, а първата му стихосбирка е от 1891 г. В младежките си години работи във в. „Орловский вестник” и в различни държавни канцеларии, публикува стихове и разкази в издания като „Русское богатство”, „Новое слово”, „Южное обозрение”, „Наблюдатель”, „Южное слово”, „Одесский листок”, „Биржевые ведомости”, „Утро России”, „Современные записки”, „Современный мир”, „Русская мысль” и др. Член е на литературния кръг „Среда”. През 1903 г. получава Пушкинска награда за книгата си „Листопад”, а през 1909 г. е удостоен повторно с наградата за 4-томните му събрани съчинения. Почетен академик е на Петербургската академия на науките (1909 г.). През 1919 г. емигрира във Франция. Живее в градовете Париж и Грас, занимава се с активна литературна дейност, издава книги във Франция, Германия, Чехословакия, Швеция и др. Превежда на руски творби на Лонгфелоу, Байрон, Алфред Тенисън, Алфред дьо Мюсе и др. Автор е на много книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Листопад“ (1901 г.), „Стихотворения” (1906 г.), „Роза Иерихона” (1924 г.), романът „Жизнь Арсеньева” (1930 г.), сборникът „На край света и другие рассказы” (1897 г.), повестите „Деревня“ (1909 г.), „Суходол“ (1911 г.), „Митина любовь” (1924 г.), книгите с литературни портрети и мемоари „Окаянные дни” (1920 г.), „Освобождение Толстого” (1937 г.) и др. Книгата му „Тъмни алеи“ (1943 г.) е най-четеният сборник с къси разкази в Русия през ХХ век. Той е първият руски автор, получил Нобелова награда за литература (през 1933 г.). Умира на 8 ноември 1953 г. в Париж.


ЛИСТА ОБЛИТАХА ГОРАТА

Листа облитаха гората,
кънтеше есен с жален глас...
Рой сиви птички в гръмко ято
кръжеше с вятъра над нас.

Аз малък бях – шега в небето
бе тази паника за мен
и с танц зловещ, с тревожен екот
бях весел в есенния ден.

И исках, с този вятър шумен
кръжащ в гората, да крещя –
и всеки лист да утеша
с възторг томително-безумен!


ШУМЕЛИ ЛИСТЬЯ, ОБЛЕТАЯ

Шумели листья, облетая,
Лес заводил осенний вой...
Каких-то серых птичек стая
Кружилась по ветру с листвой.

А я был мал, – беспечной шуткой
Смятенье их казалось мне:
Под гул и шорох пляски жуткой
Мне было весело вдвойне.

Хотелось вместе с вихрем шумным
Кружиться по лесу, кричать –
И каждый медный лист встречать
Восторгом радостно-безумным!

-----

НА РОДИНАТА

Към теб отнасят се с насмешка,
упрекват те, родино, пак
за твойта простота човешка,
за бедния ти бащин праг.

Тъй син уверен и нахален
за свойта майка трупа срам –
печална, уморена, жална,
другарите му градски там

оглеждат я с усмивка днешна;
живот пребродила, добра,
тя, милата, за тази среща
последен грош едва събра.


РОДИНЕ

Они глумятся над тобою,
Они, о родина, корят
Тебя твоею простотою,
Убогим видом черных хат...

Так сын, спокойный и нахальный,
Стыдится матери своей –
Усталой, робкой и печальной
Средь городских его друзей,

Глядит с улыбкой состраданья
На ту, кто сотни верст брела
И для него, ко дню свиданья,
Последний грошик берегла.

               1891 г.

-----

СЪН ПЛЕНИТЕЛЕН И СЛАДЪК

Сън пленителен и сладък вдишвам,
радостно в съня опиянен –
в него поглед мил зове ме скришом,
с ласкава усмивка мами мен.

Зная аз, че пак ще ме измами
този сън в зарите ни сами,
но дорде печален ден настане,
усмихни се и ме измами!


СНОВА СОН, ПЛЕНИТЕЛЬНЫЙ И СЛАДКИЙ

Снова сон, пленительный и сладкий,
Снится мне и радостью пьянит, –
Милый взор зовет меня украдкой,
Ласковой улыбкою манит.

Знаю я – опять меня обманет
Этот сон при первом блеске дня,
Но пока печальный день настанет,
Улыбнись мне – обмани меня!

               1898 г.

-----

В ЗАМИСЛЕНИТЕ ТИ ВНИМАТЕЛНИ ОЧИ

В замисления си разбиращ поглед ти
загатваш нещо зло, студено, безподобно,
понякога това сърцето ми гнети,
понякога с това си двойно по-чаровна;

преминалата младост как в сълзи блести,
бе нашто минало мъчение разломно,
но ето, пак расте желание съдбовно
за смърт или живот, но не стопен в мечти.

Ту страстна нежност, ту безстраст ни нарани,
ту ни завърта мъртво зла несретност...
О, де да бяха прежни доверчиви дни!
С каква ли радост щяхме в свойте бъднини
да сме щастливи в щастието беззаветно!


В ТВОИХ ЗАДУМЧИВЫХ, ВНИМАТЕЛЬНЫХ ГЛАЗАХ

В твоих задумчивых, внимательных глазах
Есть что-то жесткое, холодное и злое,
И сердце мне порой сжимает тайный страх,
А иногда за то ты мне дороже вдвое;

Мы оба провели всю молодость в слезах,
Нам памятно еще мучение былое,
Но вот опять растет желанье роковое
Иль умереть, иль жить, но только не в мечтах.

То страстной нежностью, то недоверьем злым,
То мертвым и томительным бесстрастьем...
О, если б прежние доверчивые дни!
Какой бы радостью сияли нам они,
Как были б счастливы мы беззаветным счастьем!

               1898 г.

-----

СВЕТЛЕЕ, СЯКАШ ДЕН

Светлее, сякаш ден, но сянка плува
край храста гол. Сред сребърна трева
луна небесна тайнствено рисува
сияние над тъмната глава.

Там спрял, потърсих твоя взор прощален,
в сърцето студ таеше мъртвина –
лика ти блед, загадъчно печален,
не различих под бледата луна.


СВЕТЛО, КАК ДНЕМ

Светло, как днем, и тень за нами бродит
В нагих кустах. На серебре травы
Луна с небес таинственно обводит
Сияние вкруг темной головы.

Остановясь, ловлю твой взор прощальный,
Но в сердце холод мертвенный таю –
И бледный лик, загадочно-печальный,
Под бледною луной не узнаю.

               1901 г.

-----

СТУДЕНА ПРОЛЕТ

Сред криви стволове, сред клони разклонени
пълзи дим млечен: на овошките димят.
Към ябълкови цветове в треви зелени
езици огън червенеят и трептят.

Безцветен западът е – нощен студ ще мине.
В гнездо уютно славей песен ще реди
над тор димяща в сладката упойка синя,
в среброто на мъгливо-ярките звезди.


ХОЛОДНАЯ ВЕСНА

Среди кривых стволов, среди ветвей корявых
Ползет молочный дым: окуривают сад.
Все яблони в цвету – и вот, в зеленых травах,
Огни, как языки, краснеют и дрожат.

Бесцветный запад чист – жди к полночи мороза.
И соловьи всю ночь поют из теплых гнезд
В дурмане голубом дымящего навоза,
В серебряной пыли туманно-ярких звезд.

               1913 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Суетата избира, истинската любов не избира.

* * *
Жените никога не са толкова силни, както когато са въоръжени със слабост.

* * *
Животът на човека се изразява в отношението на крайното към безкрайното.

* * *
Любовта внася идеално отношение и светлина в делничната проза на живота, размърдва благородните инстинкти на душата и не й позволява да загрубее в тесен материализъм и корав животински егоизъм.

* * *
Венецът на всеки човешки живот е споменът за него – най-голямото, което обещават на човек над неговия гроб, е вечната памет. И няма душа, която тайно да не се измъчва с мечтата за този венец.

* * *
Всичко е ритъм и бяг. Безцелен стремеж! Но страшен е мигът, когато няма стремеж.

* * *
Ние обожаваме жената за това, че тя властва над нашата идеална мечта.

* * *
Жените приличат на хората и живеят около хората.

* * *
Когато обичаш някого, никой с никакви сили не ще те накара да повярваш, че този, когото обичаш, може да не те обича.

* * *
Прекрасната жена трябва да заема второто място; първото принадлежи на милата жена.

* * *
Има женски души, които вечно се измъчват от някаква печална жажда за любов и които заради това никога и никого не обичат.

* * *
Само човекът се учудва на своето собствено съществуване и мисли за него. Това е главното, което го отличава от другите същества, които са още в рая, без да мислят за себе си. Но нали и хората се различават един от друг – според степента и размера на това учудване.

* * *
Животът несъмнено е любов и доброта и намаляването на любовта и добротата винаги е намаляване на живота, а вече и смърт.

* * *
Светът е пропаст на пропастите. И всеки атом в него е проникнат от бог – с живот и красота. Живеейки и умирайки, ние живеем с единната всемирна Душа.

* * *
Не се грижете за равенството във всекидневието с неговата завист, ненавист, зло състезание. Там никога не може да има равенство, никога не е било и няма да бъде.

* * *
Не Бог, не Бог ни е създал. Ние боговете сътворихме с робско сърце.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Тщеславие выбирает, истинная любовь не выбирает.

* * *
Женщины никогда не бывают так сильны, как когда они вооружаются слабостью.

* * *
Жизнь человека выражается в отношении конечного к бесконечному.

* * *
Любовь вносит идеальное отношение и свет в будничную прозу жизни, расшевеливает благородные инстинкты души и не дает загрубеть в узком материализме и грубо-животном эгоизме.

* * *
Венец каждой человеческой жизни есть память о ней, – высшее, что обещают человеку над его гробом, это память вечную. И нет той души, которая не томилась бы втайне мечтою об этом венце.

* * *
Все ритм и бег. Бесцельное стремленье! Но страшен миг, когда стремленья нет.

* * *
Женщину мы обожаем за то, что она владычествует над нашей мечтой идеальной.

* * *
Женщины подобны людям и живут около людей.

* * *
Когда кого любишь, никакими силами никто не заставит тебя верить, что может не любить тебя тот, кого ты любишь.

* * *
Женщина прекрасная должна занимать вторую ступень; первая принадлежит женщине милой.

* * *
Есть женские души, которые вечно томятся какой-то печальной жаждой любви и которые от этого самого никогда и никого не любят.

* * *
Только человек дивится своему собственному существованию, думает о нем. Это его главное отличие от прочих существ, которые еще в раю, в недумании о себе. Но ведь и люди отличаются друг от друга – степенью, мерой этого удивления.

* * *
Жизнь есть, несомненно, любовь, доброта, и уменьшение любви, доброты есть всегда уменьшение жизни, есть уже смерть.

* * *
Мир – бездна бездн. И каждый атом в нем проникнут богом – жизнью, красотою. Живя и умирая, мы живем единою, всемирною Душою.

* * *
Не пекитесь о равенстве в обыденности, в ее зависти, ненависти, злом состязании. Там равенства не может быть, никогда не было и не будет.

* * *
Не Бог, не Бог нас создал. Это мы Богов творили рабским сердцем.

---------------------------------------------

Иван Буркин

Руският поет и преводач Иван Буркин (Иван Афанасьевич Буркин) е роден на 5 февруари 1919 г. в гр. Пенза. Завършва филологическия факултет на Педагогическия институт в Саранск. Първите му публикувани стихотворения са от 1938 г. През 1941 г., докато е на фронта, попада в плен. След края на войната остава в Германия. През 1947 г. в Мюнхен излиза първата му стихосбирка. От 1950 г. живее в САЩ. Защитава докторат по философия в Колумбийския университет и преподава руски език и литература в Сиракузския университет и в колеж в Сан Франциско. Активно публикува стихове в периодични издания и антологии като „Мосты”, „Грани”, „Опыты”, „Современник”, „Встречи”, „Новое русское слово”, „Русская жизнь” и др. От 1988 г. е публикуван и в Русия. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1947 г.), „Путешествие из чёрного в белое” (1972 г.), „Рукой небрежной” (1972 г.), „Заведую словами” (1978 г.), „Тринадцатый подвиг” (1978 г.), „Голубое с голубым” (1980 г.), „Луна над Сан-Франциско” (1992 г.), „Путешествие поэта на край абсолютного сна” (1995 г.), „Берег очарованный” (2006 г.). Живее в гр. Редвуд Сити в Калифорния. Умира на 4 юни 2011 г. в Сан Франциско.


СЛОЖНОПОДЧИНЕНО СЪЧИНЕНИЕ

В каменните лабиринти на Ню Йорк,
където услужливи прозорци си трият вечер
един на друг гърбовете,
където дясната страна продава лявата,
където лявото око отказва
да помага на дясното,
където нулите пропадат като сълзи,
а сълзите приличат на горчиви нули,
където в къдравия блясък на саксофоните
се отварят лица на негри,
където красавици, разтворили устни,
оголват като картечни ленти зъби,
където някой от Петата симфония на Бетовен
упорито чука в моята гръд,
където паметта ми подава на златна лъжичка
ароматните стихове на Хлебников,
където в тъмните барове се отпускам
на живописното пияно дъно
и намирам потънало съкровище,
блещукащо с пронизващо вино
и чиста душа –
в каменните лабиринти на улиците
небитието определя
съзнанието...


СЛОЖНОПОДЧИНЕННОЕ СОЧИНЕНИЕ
 
В каменных крестословицах Нью-Йорка,
где услужливые окна трут вечером
друг другу спину,
где правая сторона продаёт левую,
где левый глаз отказывается
помогать правому,
где нули падают как слёзы,
а слёзы похожи на горькие нули,
где в кудрявом блеске саксофонов
отворяются лица негров,
где, открывши рот, красавицы
обнажают, как пулеметные ленты, зубы,
где кто-то из Пятой симфонии Бетховена
упорно стучит в мою грудь,
где память подаёт мне на золотой ложке
душистые стихи Хлебникова,
где в тёмных барах я опускаюсь
на живописное пьяное дно
и нахожу затонувшее сокровище,
сверкающее пронзительным вином
и чистой душой –
в каменных крестословицах улиц
небытиё определяет
сознание...

---------------------------------------------

Иван Елагин

Руският поет и преводач Иван Венедиктович Елагин (Уотт-Зангвильд-Иоанн Венедиктович Матвеев/ Елагин) е роден на 1 декември 1918 г. във Владивосток. След средното си образование учи 3 години в Киевския медицински институт. Първите му поетични публикации са от 1941 г. По време на Втората световна война емигрира в американската окупационна зона в Германия. От 1950 г. живее в САЩ. Завършва образованието си в Колумбийския университет, след което преподава в колежа в гр. Мидълбери, щата Вермонт. От 1969 г. е доктор в Нюйоркския университет, а от 1970 г. е професор в Питсбургския университет, където преподава руска литература. Публикува поезия в издания като „Новый журнал”, „Перекрёстки”, „Встречи”, „Диалог – США”, „Америка” и др. Автор е на издадените в Германия и в САЩ стихосбирки „По дороге оттуда” (1947 г.), „Ты, мое столетие” (1948 г.), „По дороге оттуда” (1953 г.), „Политические фельетоны в стихах” (1959 г.), „Отсветы ночные” (1963 г.), „Косой полет” (1967 г.), „Дракон на крыше” (1973 г.), „Под созвездием Топора” (1976 г.), „В зале Вселенной” (1982 г.), „Тяжелые звезды” (1986 г.), „Курган” (1987 г.), на комедията „Портрет Мадмуазель Таржи” (1949 г.) и др. Като емигрант до края на 90-те години в СССР поезията му не е печатана. В Русия двутомник с негови стихове излиза през 1998 г. Умира на 8 февруари 1987 г. в гр. Питсбург, щат Пенсилвания в САЩ.


ТИ МИ КАЗА, ЧЕ АЗ СЪМ РОДЕН ПОД ЩАСТЛИВА ЗВЕЗДА

Ти ми каза, че аз съм роден под щастлива звезда,
че съдбата на масата ястия вкусни ми дава,
че изтеглил съм жребий удачен, блестящ... За беда
съм роден под червено-зловеща звезда на държава!

Аз роден съм под остър надзор на началствуващ взор,
аз роден съм под скучно-неведом печат, тропащ властно.
По Русия на „яблачко” танцът вилнее раздор,
а в такива епохи се раждаме ний не на място.

От шума на анкети, паспорти и справки залят,
сред гърма на митинги, конгреси, събрания, бури
съм роден, под кънтяща лавина на бедствия в свят,
в който слиза от сцената роля предала култура.

Нека има звезди! Но стила звезден аз не разбрах.
Кой ще каже: защо са в небето звездите горещи?
По вселената някъде плува сребристият прах
и не му е до нас – недостойни прашинки човешки.

Оцелявам, все още празнувам живота си аз
и стоя под ветреца студен на световната гара,
а звездата в нощта не е твоя и моя – над нас
може би само снежна дантела в стъклото изгаря.

Затова се отучих да гледам към звездния лик.
Нека нещо там горе блести, леденейки над мене –
търся дружески поглед, огнище с човешки топлик.
Както каза Делвиг – към небето е все по-студено.


ТЫ СКАЗАЛ МНЕ, ЧТО Я ПОД СЧАСТЛИВОЙ РОДИЛСЯ ЗВЕЗДОЙ

Ты сказал мне, что я под счастливой родился звездой,
Что судьба набросала на стол мне богатые яства,
Что я вытянул жребий удачный и славный... Постой –
Я родился под красно-зловещей звездой государства!

Я родился под острым присмотром начальственных глаз,
Я родился под стук озабоченно-скучной печати.
По России катился бессмертного „яблочка” пляс,
А в такие эпохи рождаются люди некстати.

Я родился при шелесте справок, анкет, паспортов,
В громыхании митингов, съездов, авралов и слётов,
Я родился под гулкий обвал мировых катастроф,
Когда сходит со сцены культура, своё отработав.

Только звёзды оставь. Разлюбил я торжественный стиль.
Кто ответит, зачем эти звёзды на небо всходили?
По вселенной куда-то плывёт серебристая пыль,
И какое ей дело до нас – человеческой пыли.

Я ещё уцелел, ещё жизнь мою праздную я
И стою на холодном ветру мирового вокзала,
А звезда, что плыла надо мной, – не твоя, не моя, –
Разве только морозный узор на стекле вырезала.
 
Оттого я на звёзды смотреть разучился совсем.
Пусть там что-то сверкает вверху, надо мной леденея, –
Мне бы дружеский взгляд да очаг человеческий. Чем
Ближе к небу – как Дельвиг говаривал, – тем холоднее.

---------------------------------------------

Иван Савин

Руският поет, писател, театрал и публицист Иван Савин (Иван Иванович Саволайнен/ Савин) е роден на 10/22 септември 1899 г. в Одеса. Пише стихове от детските си години, първите му публикации са от 1913 г. През 1919 г. завършва гимназия в гр. Зенков, Полтавска губерния. Включва се като доброволец в белогвардейските армии на ген. Деникин и ген. Врангел. През 1920 г. е арестуван от съветската власт и попада в затвора. През 1922 г. емигрира във Финландия. От 1924 г. провежда активна писателска и журналистическа дейност, пише и поставя на сцената пиеси, публикува поезия, проза и публицистика в хелзинкския всекидневник „Русские вести”, кореспондент е на чуждестранни издания като берлинското „Руль”, рижското „Сегодня” и белградското „Новое время”. Автор е на стихосбирката „Ладонка” (1926 г.). Умира на 12 юли 1927 г. в Хелзинки, Финландия.


ДВАДЕСЕТ И ТРИ ЖИВЯХ ГОДИНИ

Двадесет и три живях години,
двадесет и три...
Всеки ден през мъки мина.
Всеки ден...

Без зари се нощи сменят,
без зари
в зло сломен, взор овъглен е,
в зло сломен...

Гръмен, Боже, чук извади!
Гръм е сял...
Отвори поне пред млади,
отвори

входа бял към края роден,
входа бял...
Виж – духът уморно броди
на двадесет и три...


ДВАДЦАТЬ ТРИ Я ГОДА ПРОЖИЛ

Двадцать три я го;да про;жил,
Двадцать три…
С каждым днём Ты горе множил.
С каждым днём…

Без зари сменялись ночи,
Без зари,
Чёрным злом обуглив очи,
Чёрным злом…

Тяжко бьёт Твой, Боже, молот!
Тяжко бьёт…
Отвори хоть нам, кто молод,
Отвори

Белый вход родного края,
Белый вход…
Посмотри – душа седая
В двадцать три…

---------------------------------------------

Иван Тхоржевский

Руският поет и преводач Иван Тхоржевски (Иван Иванович Тхоржевский) е роден през 1878 г. в гр. Ростов на Дон. Завършва юридическия факултет при Петербургския университет. Работи като управляващ канцелария към Министерството на земеделието, камерхер, председател на съвета на акционерите към Холандската банка (1916 г.), член на ръководството на Търговско-промишлената банка. През 1920 г. емигрира във Франция. Публикува поезия, преводи и статии в руската емигрантска преса, работи във в. „Возрождение”. Майстор на художествения превод, превежда на руски рубаите на иранския поет Омар Хаям (издание от 1928 г.) и поезия на над 70 френски и италиански поети, сред които Верлен, Маларме, Пруст, Леопарди, Рембо, Валери и др. Автор е на антологиите „Новой французской поэзии” (1906 г.), „Избранные стихотворения в переводах Ив. Тхоржевского” (1919 г.), „Новые поэты Франции” (1930 г.), „Русская литература” (1945 г.) и др. През 1939 г. подготвя за печат антологията „Поэты Америки”, но не успява да я издаде. Умира на 11 март 1951 г. в Париж.


АЗ ЗА ЛЕК ЖИВОТ ПОМОЛИХ БОГА

Аз за лек живот помолих Бога:
виж как мрачно всичко се върти.
Бог отвърна: – Издържи немного
и за друго ще ме молиш ти.

Ето, вече пътищата свършват,
изтъня житейската ми твърд –
лек живот от Бога аз потърсих,
трябваше да искам лека смърт.


ЛЕГКОЙ ЖИЗНИ Я ПРОСИЛ У БОГА

Легкой жизни я просил у Бога:
Посмотри, как мрачно все кругом.
Бог ответил: – Подожди немного,
Ты меня попросишь о другом.

Вот уже кончается дорога,
С каждым годом тоньше жизни нить –
Легкой жизни я просил у Бога,
Легкой смерти надо бы просить.

---------------------------------------------

Игор Автамонов

Руският поет и писател Игор Автамонов (Игорь Александрович Автамонов) е роден на 11 април 1913 г. в гр. Севастопол. През 1923 г. семейството му емигрира в Сърбия. Завършва Руския кримски кадетски корпус (1931 г.) и техническия факултет при Белградския университет (1939 г.). Работи като авиоинженер в заводите на „Ikarus”, „Messerschmitt” и „North American Aviation”. В периода 1940-1947 г. живее в Германия, а след 1947 г. живее в САЩ; авиоконструктор и изобретател, работи в сферата на авиационната и космическата индустрия. Основател и дългогодишен член е на фондации и общества за подпомагане на руското православие и за популяризиране на руската култура като „Наш храм”, „Русский сокол”, „Кружок поэтов и писателей”, Конгреса на руските американци и др. Публикува поезия в издания на емигрантския печат като „Русская жизнь”, „Родные дали”, „Альманах” и др. Автор е на историческите поеми „Рогнеда” (1970 г.) и „Владимир Мономах и Гита Гарольдовна” (1988 г.), на стихосбирката „Грозди” (1977 г.), на книгата с поезия и проза „По дорогам” (1973 г.) и др. Умира на 26 април 1995 г. в гр. Лос Анджелис, САЩ.


БЕЛЕГЪТ
                (Бележки по полетата)

Не знам къде, кога и как
в сражение е той участвал
и белег е останал – знак
за преживяни рани гасне...

Бе белег незабележим,
но щом настъпи ден дъждовен
и кишата развее дим,
боли... Подува се... Напомня...


ШРАМ
                (Заметки на полях)
 
Неважно где, когда и как
Он был участником сраженья,
Но шрам остался, – как желвак,
От пережитого раненья...
 
Он  незаметен этот шрам,
Но лишь промозглый день настанет,
И дождь и стук оконных рам,
Заноет шрам... Напухнет... Тянет...

---------------------------------------------

Игор Бурихин

Руският поет Игор Бурихин (Игорь Николаевич Бурихин) е роден на 3 октомври 1943 г. в с. Троицкое, Вологодска област. Завършва театралния факултет на Ленинградския държавен университет за театър, музика и кино. През 1974 г. подготвя дисертация за творчеството на Бертолт Брехт, но не е допуснат до защитата й заради политически статии в самиздатския печат. Работи в геоложки експедиции в Азия и Сибир. През 70-те години подготвя машинописната си стихосбирка „Опыты соединения стихов посредством стихов”. Публикува поезия в самиздатски и емигрантски издания като „Аполлон-77”, „Континент”, „Вестник Русского Христианского движения”, „Грани”, „Время и мы”, „Эхо”, „Гнозис”, а след перестройката и в руски списания като „Стрелец”, „Знамя”, „Вестник новой литературы”, „Звезда”, „Радуга” и др. През 1978 г. емигрира в Австрия, а от 1979 г. е във ФРГ. Превежда на немски език „Лексикон русской литературы XX века”. Придружава поезията си с форми на пърформанс и колажи. Автор е на неформални стихосбирки, издадени във Франция, Германия и Русия, сред които „Мой дом слово” (1978 г.), „Превращения на воздушных путях” (1981 г.), „Куда же” (1986 г.), „Ода Большой Медведице” (1991 г.), „Графика. Перформанс. Инсталляции” (1992 г.), „Мы на мертвой волне” (1992 г.) и др. Негови стихове са включени в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Року укор”, „У Голубой лагуны”, „Самиздат века”, „Антология Гнозиса” и др. Живее в гр. Линдлар близо до Кьолн, Германия.


ТЪЙ ВИЕ ВЯТЪРЪТ

Тъй вие вятърът, че псето блика
в муцуна вой, но да излай не може.
Затуй говоря днеска тъй: Мой Боже –
и нещо мънкам, след това немея...
Не затова, че вече май не смея.
Не затова, че даже не умея.
Питателна есетра, но езикът
е като тухла с облаци обложен.


ТАК ВЕТЕР ВОЕТ

Так ветер воет, что собака носит
во рту свой крик, а выбросить не может.
Так я сегодня говорю: Мой Боже, –
и что-то „мя”, а далее немею...
Не потому, что якобы не смею.
Не потому, что даже не умею.
Но языка питательный осетр,
что кирпичами, облаком обложен.

               1976 г.

---------------------------------------------

Игор Бялский

Руският поет и преводач Игор Бялски (Игорь Аронович Бяльский) е роден на 21 декември 1949 г. в гр. Черновци в Украйна. Завършва Пермския политехнически институт (1971 г.). От 1966 до 1978 г. пише текстове и музика за песни, след което се отдава предимно на поезията. Работи като преподавател по философия, инженер в изчислителни центрове, консултант към творчески съюзи и журналист. Организатор е на ташкентския Клуб на самодейната песен (1975 г.) и на чимганския Фестивал на авторската песен (1977-1989 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1987 г.). През 1990 г. емигрира в Израел. Публикува стихове и поетични преводи в издания като „Континент”, „Интерпоэзия” и др. Съосновател (1999 г.) и главен редактор е на сп. „Иерусалимский журнал” – издание за съвременна израелска литература на руски език. Води семинари по майсторски поетичен превод, организира литературни вечери. Негови стихове са включени в антологиите „Строфы века”, „Освобождённый Улисс”, „Авторская песня”, „Русская поэзия ХХI века” и др. Автор е на стихосбирките „Города и горы” (1986 г.), „Яблони на проспекте” (1986 г.), „Времена города” (1988 г.), „На свободную тему” (1996 г.) и „На улицу Хеврон” (2016 г.). Живее в гр. Текоа близо до Ерусалим, Израел.


АПРИЛСКО

Аз за себе си казах, сега – мойте речи за Бога.
Да, религията за народа е опиум, зная.
В по-предишна страна, май в четвърти клас, в класната стая
декламирах аз атеистичните си монолози.

И показвах албуми с портрети на Бруно и Браге,
за човекоподобни горили разказвах дори...
Дядо хич не се сърдеше, с марки добри ме дари
и за вихри враждебни ми пееше в наште игри.
Не отидох на гроба му, времето дядо ми скри.
Вместо туй над проекта си дипломен дълго залягах.

Няма Бог. Не че пречил би той на добрия човек.
За безсмъртие мислех, от мама загатнато в детство –
казват, имало хапчета, гълташ и жив си вовек...
И за общото разоръжаване имало лек –
аз и сам бих погълнал без срам чудодейното средство.

Ала хапчета няма. И няма да изобретят.
Има кубче на Рубик, кипежи и всякакъв смут.
В телевизора цветен съглеждам брадат Арафат,
смутно хваща се за автомата небръснат Бейрут.

Засега е без нас, тоест с нас е, но вдън засега,
но започна – простреляни има и търсим врага.
Не е апокалипсис все още, в далечния лес
туй е мирен процес – той е вече световен процес.

Аз се боря да има безядрени зони хей там
на Таити или в Антарктида, за грижи в живота
към пушачи и пиещи – всякакви доводи знам
и до събота аз съм съгласен дори да работя.

Няма Бог – може би изморен съм от стръмни била.
И с неправдите си изхабеният свят е прекрасен –
от божествени пролети, дяволски женски тела
до тържествени песни и нравоучителни басни.

Всичко живо, което се движи в житейския слог
и на лакти пълзи, към небето възбудено стене,
през живота си кратък поне няма нужда от Бог.
А от нас се нуждае то – смъртно и въоръжено.

Пак приемникът включен е и интернет е следен –
проследявайки сводки и спам с новините злощастни,
редактирам по мяра причастия, деепричастия.
Дядо няма го. Татко е стар. Време няма за мен.


АПРЕЛЬСКОЕ

О себе я сказал, а теперь – мои речи о Боге.
Да, конечно, – религия, опиум, знаю, согласен.
Я еще в позапрошлой стране, не в четвёртом ли классе,
декламировал атеистические монологи.

И показывал книги с портретами Бруно и Браге,
и рассказывал про человекообразных горилл...
Дед ничуть не сердился, старинные марки дарил,
и про вихри враждебные пел, „подрастёшь...” говорил.
Я на похороны не слетал, телеграммку отбил.
За дипломным проектом в своей отсиделся общаге.

Бога нет. И не то чтобы очень мешал он, отнюдь.
Отмечтав о бессмертии, мамой обещанном в детстве, –
мол, таблетки придумают, стоит одну лишь глотнуть...
и о разоруженье всеобщем – ряды, мол, сомкнуть, –
я и сам бы не прочь утонуть в чудодейственном средстве.

Но таблеток не изобрели. И не изобретут.
Кубик Рубика – да, аэробика – да, нарасхват.
И хватается за автомат бородатый Бейрут,
и в цветном телевизоре снова небрит Арафат.

И покуда не нас, то есть нас, но покуда не в нос,
но уже началось – и навылет уже, и на снос.
Нет, не тот апокалипсис, нет, но чем далее в лес,
этот мирный процесс – он уже и всемирный процесс.

Нет, я не возражаю ни против безъядерных зон
на Таити или в Антарктиде, ни против заботы
о курящих и пьющих – любой принимаю резон
и работать согласен хоть все до единой субботы.

Бога нет – может быть, и устал, но своё отпотел.
И сработанный мир – хоть и несправедлив, но прекрасен
от божественных вёсен и дьявольски женственных тел
до торжественных песен и нравоучительных басен.

И опасен – ведь то, что теперь возбужденно плывёт,
по-пластунски ползёт и на небо глядит раздражённо,
не нуждается в Боге нисколько, поскольку живёт.
И нуждается в нас – ибо смертно и вооружённо.

Оставляя приёмник включённым, входя в интернет –
пробегая по сводкам едва ли последних злосчастий,
редактирую меру причастий и деепричастий.
Деда нет. И отец мой состарился. Времени – нет.

               1986-2003 г.

---------------------------------------------

Игор Вишневецкий

Руският поет, писател, режисьор, литературовед, музиковед и преводач Игор Вишневецки (Игорь Георгиевич Вишневецкий) е роден на 5 януари 1964 г. в гр. Ростов на Дон. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1986 г.). През 80-те години преподава литература в московски училища, редактира самиздатското списание „Равноденствие”, подготвя независимия алманах „Незамеченная земля”, редактира научни сборници . От 1992 г. преподава руска литература в университета в гр. Милуоки, щат Уисконсин в САЩ, през 1995 г. защитава дисертация в Брауновския университет в гр. Провидънс, щат Род Айлънд в САЩ. Доктор по философия (1996 г.), професор по литература и история на музиката в различни американски университети. Публикува в издания като „Новый мир”, „Новое литературное обозрение”, „Русская мысль”, „The Literary Review”, „Вечерний Петербург”, „Московский вестник”, „Alea”, „Знамя”, „Зеркало”, „Звезда Востока”, „Современная литература народов России” и др. Съредактор и съсъставител е на литературни разработки като „Symposion: A Journal of Russian Thought”, „Russian Writers of the Silver Age, 1890-1925” и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1992 г.), „Тройное зрение” (1997 г.), „Воздушная почта” (2001 г.), „На запад солнца” (2006 г.), „Первоснежье” (2008 г.), на книги с поезия, проза, философска естетика и литературоведчески монографии като „Трагический субъект в действии” (2000 г.), „Евразийское уклонение” (2005 г.), „Стихослов” (2008 г.), „Сергей Прокофьев” (2009 г.), „Ленинград” (2012 г.) и др. Живее в гр. Милуоки, САЩ.


АКО ВЪЗДУШНОТО ЦВЪРЧЕНЕ НЕ СТОПИ

Ако въздушното цвърчене
                не стопи
страх в стинещите вени,
то за планинските селения
                е късно да тъжи
тоз, който, ето, спомня си отново

молбите детски, блясъка,
                брътвеж на устни, свити
с разлистени и съкровени
клетви –
               как замъглено светят
                слънцето и на тръбите
медта сред пресните гробове.


ЕСЛИ ВОЗДУШНЫМ ЩЕБЕТОМ НЕ РАСТОПИТЬ

Если воздушным щебетом
                не растопить
страха в застывших венах,
значит, о горнем небе том
                поздно грустить
тем, кто еще не забыл

детских литаний, блеска и
                лепета губ
лиственных, сокровенных
клятв –
             как горят нерезкое
                солнце и труб
медь среди свежих могил.

               1990 г.

---------------------------------------------

Игор Губерман

Руският и израелски поет и писател Игор Губерман (Игорь Миронович Губерман) е роден на 7 юли 1936 г. в Харков. Завършва Московския инженерен институт за железопътен транспорт (1958 г.) и няколко години работи по специалността си, като паралелно се занимава с литература. От 1950 г. публикува поезия в първите самиздатски издания и алманаси като „Синтаксис”. През 1979 г. е осъден по скалъпено обвинение и прекарва 5 години в трудови лагери в Сибир. През 1987 г. емигрира в Израел. Пише творбите си на руски език. Става известен със своите афористични и сатирични четиристишия – над 9000 т.нар. гарики. Автор е на над 50 книги с поезия, проза, публицистика и мемоаристика, сред които „Третий триумвират” (1965 г.), „Чудеса и трагедии чёрного ящика” (1969 г.), „Еврейские дацзыбао” (1980 г.), „Бумеранг” (1982 г.), „Гарики” (1988 г.), „Гарики на каждый день” (1992 г.),  „Гарики из Иерусалима” (1998 г.), „Вечерний звон” (2006 г.), „Все гарики” (2008 г.), „В любви все возрасты проворны” (2010 г.), „Гарики за много лет” (2010 г.), „Искусство стареть” (2010 г.), „Дар легкомыслия печальный” (2014 г.), „Ботаника любви” (2016 г.), „Еврейские мелодии” (2016 г.) и др. Работи в Радио Тел Авив. Живее в Ерусалим, често посещава Русия.


АЗ В ЖИВОТА СРАМУВАМ СЕ ЧЕСТО

Аз в живота срамувам се често,
че се сриват умът и моралът:
пак са лъгали тук, но по-честно,
и преди по-изящно са крали.


Я ЖИВУ ПОСТОЯННО КРАСНЕЯ

Я живу, постоянно краснея
за упадок ума и морали:
раньше врали гораздо честнее
и намного изящнее крали.

               2014 г.

-----

ДОСТИГНАХ ДО ПЕЧАЛНО МНЕНИЕ

Достигнах до печално мнение
с рой наблюдения поне:
мръсниците са в единение,
ала порядъчните – не.


ПРИШЕЛ Я К ГОРЕСТНОМУ МНЕНИЮ

Пришел я к горестному мнению
от наблюдений долгих лет:
вся сволочь склонна к единению,
а все порядочные – нет.

               2011 г.

-----

ГРЕШКАТА НА ДИОГЕН

Аз вярвам засега на всичко:
че светлост ще ни озари,
че щъркел носи ни дечица,
че вождовете са добри.

Бе сън: небесният абориген
при земното си битие – Сенека,
присмя се, че горкият Диоген
напразно още търси тук човека.

 
ОШИБКА ДИОГЕНА

А верю я всему покамест:
наступит светлая пора,
детей в семью приносит аист,
вожди желают нам добра.

Сон был такой: небес абориген,
в земном существовании – Сенека
смеялся, что несчастный Диоген
и здесь напрасно ищет человека.

-----

КРЪГОВРАТ

В градината райска сред райска отрада,
където зелено е всичко до края,
струи топлина по тръбите от ада,
гориво на ада е паркът на рая.


КРУГОВОРОТ

Для райского климата райского сада,
где все зеленеет от края до края,
тепло поступает по трубам из ада,
а топливо ада – растительность рая. 

---------------------------------------------

Игор Северянин

Руският поет, писател, драматург и преводач Игор Северянин (Игорь Васильевич Лотарёв/ Северянин) е роден на 4/16 май 1887 г. в Петербург. Редовно публикува поезия от 1904 г. Съосновател е на литературното направление егофутуризъм (1911 г.). От 1918 г. живее в Естония. Превежда поезия от френски, естонски, полски и югославски поети. Преводач и съставител е на антологията с естонски поети на руски език „Поэты Эстонии” (1928 г.). Гастролира в различни страни на Европа и изнася публични четения в Латвия, Литва, Полша, Германия, Дания, Чехословакия, Финландия, България, Румъния, Югославия, Франция и др. Автор е на над 50 стихосбирки, сред които „Зарницы мысли” (1908 г.), „А сад весной благоухает” (1909 г.), „Интуитивные краски” (1910 г.), „Весенний день” (1911 г.), „Качалка грёзэрки” (1912 г.), „С крестом сирени” (1913 г.), „Громокипящий кубок” (1913 г.), „Златолира” (1914 г.), „Victoria regia” (1915 г.), „Поэзоантракт” (1915 г.), „Ананасы в шампанском” (1915 г.), „Собрание поэз” (1918 г.), „За струнной изгородью лиры” (1918 г.), „Поэзо-концерт” (1918 г.), „Creme de Violettes” (1919 г.), „Puhajogi” (1919 г.), „Вервэна” (1920 г.), „Менестрель” (1921 г.), „Миррэлия” (1922 г.), „Падучая стремнина” (1922 г.), „Плимутрок” (1922 г.), „Фея Eiole” (1922 г.), „Соловей” (1923 г.), „Трагедия титана” (1923 г.), „Солнечный дикарь” (1924 г.), „Роса оранжевого часа” (1925 г.), „Колокола собора чувств” (1925 г.), „Рояль Леандра” (1925 г.), „Классические розы” (1931 г.), „Адриатика” (1932 г.), „Медальоны” (1934 г.), „Рояль Леандра” (1935 г.) и др. Умира на 20 декември 1941 г. в гр. Талин, Естония.


ДО МОРЕТО ТУЙ СТАНА
                Миниатюрна поема

До морето туй стана, до дантелена пяна,
там каляските рядко пращат свой екипаж...
Свири властна кралица във високия замък
и Шопен като слуша, в нея влюби се паж.

Всичко бе много просто, всичко бе много мило:
тя помоли слугата да нареже зрял нар,
после с нар го почерпи и от пажа пи сили,
тя обикна го с огнен на сонатата чар.

След това се отдаде – бурно, с кралски оргазъм,
и заспа, бе робиня чак до изгрева наш...
До морето туй стана – с вълнолом тюркоазен,
с пяна нежна дантела и соната за паж.


ЭТО БЫЛО У МОРЯ
                Поэма-миньонет

Это было у моря, где ажурная пена,
Где встречается редко городской экипаж...
Королева играла – в башне замка – Шопена,
И, внимая Шопену, полюбил ее паж.

Было все очень просто, было все очень мило:
Королева просила перерезать гранат,
И дала половину, и пажа истомила,
И пажа полюбила, вся в мотивах сонат.

А потом отдавалась, отдавалась грозово,
До восхода рабыней проспала госпожа...
Это было у моря, где волна бирюзова,
Где ажурная пена и соната пажа.

               1910 г.

-----

ЗВЕЗДИ

Безсънна нощ е, с шампанско чаши
нощта налива – и с тост накрая –
за дан щастлива, за радост наша.
               Звезди сияят.

Искри виното, виното съска.
Пламтят в окото копнежи жарки.
„Мечтите наши – ти каза дръзко –
               звезди са ярки!”

Щастливи сълзи, от блян пропити...
Минути радост! За теб, за нас ли?
Запя зората. Блестят мечтите.
               Звездите... гаснат.


ЗВЕЗДЫ

Бессонной ночью с шампанским чаши
Мы поднимали и пели тосты
За жизни счастье,за счастье наше.
               Сияли звезды.

Вино шипело, вино играло.
Пылали взоры и были жарки.
„Идеи наши, – ты вдруг сказала, –
               Как звезды – ярки!”

Полились слезы, восторга слезы...
Минуты счастья! Я вижу вас ли?
Запело утро. Сверкнули грезы.
               А звезды... гасли.

               1907 г.

-----

ПРОЛЕТЕН ДЕН
                На скъпия К. М. Фофанов

Денят е пролетен и златен –
градът е в слънце цял обвит!
И пак съм аз: отново млад съм!
Отново влюбен и честит!

Душата пее, сякаш в рая,
на „ти” съм с всички и летя...
Какъв простор! Каква омая!
Какви са песни и цветя!

По-бързо – ямите прескачам!
По-бързо – към полята пак!
Жените с поглед мил закачам!
Дори с врага сега съм драг!

Шумете, пролетни дъбрави!
Расти, трева! Грей, люляк, с мен!
Виновни няма: само прави
сред този ден благословен!


ВЕСЕННИЙ ДЕНЬ
                Дорогому К. М. Фофанову

Весенний день горяч и золот, –
Весь город солнцем ослеплен!
Я снова – я: я снова молод!
Я снова весел и влюблен!

Душа поет и рвется в поле,
Я всех чужих зову на „ты”...
Какой простор! какая воля!
Какие песни и цветы!

Скорей бы – в бричке по ухабам!
Скорей бы – в юные луга!
Смотреть в лицо румяным бабам!
Как друга, целовать врага!

Шумите, вешние дубравы!
Расти, трава! Цвети, сирень!
Виновных нет: все люди правы
В такой благословенный день!

               1911 г.

-----

ПЕЕЩИТЕ ОЧИ

Арка от офика, порта минеш,
тръните встрани делят съдби.
Зад оградата – къщурка синя.
От комина облаче кълби.

Къща малка, само стая с кухня.
Чистота, уют и ред личи.
Тихо на прозорчето почукай:
ще запеят вътре две очи.

Пита те жена с напевен поглед
кой е твоят най-желан поет
и с усмивка те дарява после,
търпеливо чакаща ответ.

Назови любимото си име:
Надсън, Маларме или пък друг,
в къщичката с облак на комина
влязъл, гост почитан ще си тук.

Кажеш ли: „Не ме вълнува мене
ни един поет със своя стих!”,
тя, жената за поет родена,
като свещ изгася поглед тих.

В белите къдрици зад стъклото
мил уют ще се отдалечи,
няма да те питат за живота
пеещите й добри очи...


ПОЮЩИЕ ГЛАЗА

Над калиткой арка из рябины.
Барбарис разросся по бокам.
За оградой домик голубиный.
Дым из труб, подобный облакам.

Домик весь из комнаты и кухни.
Чистота, опрятность и уют.
Подойди к окну и тихо стукни:
За стеклом два глаза запоют.

Женщина с певучими глазами
Спросит, кто любимый твой поэт,
И, с улыбкой прислонившись к раме,
Терпеливо будет ждать ответ.

Назови, какое хочешь, имя:
Будь то Надсон или Маллармэ,
В дом, где облака таятся в дыме,
Будешь вхож, назвать себя сумев.

Если же ты скажешь: „Что мне в этом!
Знать стихов я вовсе не хочу”,
Женщина, рожденная поэтом,
Вдруг погасит взоры, как свечу.

И хотя бы кудри поседели
Пред стеклом, скрывающим уют,
О твоем тебя не спросят деле
Те глаза, которые поют...

               1927 г.

-----

ВСИЧКИ ТЕ ГОВОРЯТ ЗА ЕДНО
                На С. В. Рахманинов

Манастирските славеи пеят
като всеки друг славей в света,
казват: Само една радост грее –
тази радост искри в любовта...

Манастирската росна ливада,
пълна с ласкави нежни цветя,
казва: Тази заслуга изстрадай –
докосни любовта си с уста...

В манастирския лес езерата,
синева сбрали там век след век,
казват: Най е лазурно, когато
е обичан и влюбен човек...


ВСЕ ОНИ ГОВОРЯТ ОБ ОДНОМ
                С. В. Рахманинову

Соловьи монастырского сада,
Как и все на земле соловьи,
Говорят, что одна есть отрада
И что эта отрада – в любви...

И цветы монастырского луга
С лаской, свойственной только цветам,
Говорят, что одна есть заслуга:
Прикоснуться к любимым устам...

Монастырского леса озера,
Переполненные голубым,
Говорят: нет лазурнее взора,
Как у тех, кто влюблен и любим...

               1927 г.

-----

НЕ ПОВЕЧЕ ОТ СЪН

Присъни ми се дивен сън: сред път, в мъгла,
до мен девойка стихове на Блок четеше.
Летеше кончето. Скриптяха колела.
И капеха сълзи. С къдрици руси беше...

И нищо повече в съня си не видях...
Ала, разтърсен от вълнение дълбоко,
цял ден размислях в трепет, разтревожен бях
за странната припомняща си Блок девойка...


НЕ БОЛЕЕ, ЧЕМ СОН

Мне удивительный вчера приснился сон:
Я ехал с девушкой, стихи читавшей Блока.
Лошадка тихо шла. Шуршало колесо.
И слезы капали. И вился русый локон...

И больше ничего мой сон не содержал...
Но потрясенный им, взволнованный глубоко,
Весь день я думаю, встревожено дрожа,
О странной девушке, не позабывшей Блока...

               1927 г.

-----

В ПАРКА ПЛАЧЕ МОМИЧЕНЦЕ
                На Всеволод Светланов

В парка плаче момиченце: „Погледни, скъпо татенце,
лястовичката миличка е с пречупена лапичка –
ще превържа аз птичето бедно с меката кърпичка...”
И бащата, обичащ го, в изненада разтърсен бе
и прости всички следващи и капризи, и пакости
на прекрасната щерчица, състрадателно плакала.


В ПАРКЕ ПЛАКАЛА ДЕВОЧКА
                Всеволоду Светланову
 
В парке плакала девочка: „Посмотри-ка ты, папочка,
У хорошенькой ласточки переломлена лапочка, –
Я возьму птицу бедную и в платочек укутаю...”
И отец призадумался, потрясенный минутою,
И простил все грядущие и капризы и шалости
Милой маленькой дочери, зарыдавшей от жалости.

               1910 г.

-----

УВЕРТЮРА. АНАНАСИ В ШАМПАНСКО

Ананаси в шампанско! Ананаси в шампанско!
Удивително вкусно, искрометно, добро!
Цял съм в нещо норвежко! Цял съм в нещо испанско!
Вдъхновен съм от порив! И заострям перо!

Хвъркат аероплани! Пърхат автомобили!
Ветросвирят експреси! Платноходи свистят!
Някой тук е целуван! Там са някой пребили!
Ананаси в шампанско – пулс с вечерния свят!

В група с нервни девойки, в обществото им дамско,
аз бедите житейски претворих в блянофарс...
Ананаси в шампанско! Ананаси в шампанско!
От Москва – в Нагазаки! От Ню Йорк – чак до Марс!


УВЕРТЮРА. АНАНАСЫ В ШАМПАНСКОМ

Ананасы в шампанском! Ананасы в шампанском!
Удивительно вкусно, искристо; и остро;!
Весь я в чем-то норвежском! Весь я в чем-то испанском!
Вдохновляюсь порывно! И берусь за перо!

Стрекот аэропланов! Беги автомобилей!
Ветропросвист экспрессов! Крылолет буеров!
Кто-то здесь зацелован! Там кого-то побили!
Ананасы в шампанском – это пульс вечеров!

В группе девушек нервных, в остром обществе дамском
Я трагедию жизни претворю в грезофарс...
Ананасы в шампанском! Ананасы в шампанском!
Из Москвы – в Нагасаки! Из Нью-Йорка – на Марс!

               1915 г.

-----

МАЛКА ЕЛЕГИЯ

На пръсти тя се спря пред мене
и устни ми дари безброй.
Аз я целувах уморено
сред влажен есенен покой.

Сълзите капеха беззвучно
сред влажен есенен покой.
Кадеше скучен ден – бе скучно,
бе сякаш немечтан развой.


МАЛЕНЬКАЯ ЭЛЕГИЯ

Она на пальчиках привстала
И подарила губы мне.
Я целовал её устало
В сырой осенней тишине.

И слёзы капали беззвучно
В сырой осенней тишине.
Гас скучный день – и было скучно,
Как всё, что только не во сне.

               1909 г.

-----

ТИ ПРИ МЕН СЕ НЕ ВРЪЩАШ
                На Злата

Ти при мен се не връщаш и при нашта Тамара,
дъщеричката мила, зайче тя е била:
ти сега имаш вила, а на обяд – омари,
теб сега те закрилят чужди, черни крила...

Ти при мен се не връщаш: пременена си в бархет,
който скрива безкрили рамене и коси.
Ти при мен се не връщаш: предсказател на карти
бързо само за рубла късен лъч угаси...

Ти при мен се не връщаш даже... даже за прошка,
но над гроба обидно в миг сълза ще тече...
Ти при мен се не връщаш, ти – в басмяната рокля,
в рокля радостно-жалка, сякаш бледо цветче.

Таз хартиена роза, помниш, бе безполезна!
Пред надгробната плоча ням животът лети!
Ти при мен се не връщаш: блян вълшебен изчезна –
аз умирам самотен, ще усетиш ли ти?!


ТЫ КО МНЕ НЕ ВЕРНЕШЬСЯ
                Злате

Ты ко мне не вернешься даже ради Тамары,
Ради нашей дочурки, крошки вроде крола:
У тебя теперь дачи, за обедом – омары,
Ты теперь под защитой вороного крыла...

Ты ко мне не вернешься: на тебе теперь бархат;
Он скрывает бескрылье утомленных плечей.
Ты ко мне не вернешься: предсказатель на картах
Погасил за целковый вспышки поздних лучей!..

Ты ко мне не вернешься, даже... даже проститься,
Но над гробом обидно ты намочишь платок...
Ты ко мне не вернешься в тихом платье из ситца,
В платье радостно-жалком, как грошовый цветок.

Как цветок... Помнишь розы из кисейной бумаги?
О живых ни полслова у могильной плиты!
Ты ко мне не вернешься: грезы больше не маги, –
Я умру одиноким, понимаешь ли ты?!

               1910 г.

-----

СЛЪНЦЕ И МОРЕ

Грей морето слънце, слънце грей морето...
Рой вълни ласкаят ясното светило,
влюбено го давят, в амфора го вместват;
сутрин се събуждаш – свети слънце мило!

Слънцето прощава, слънцето не съди,
любещо, морето пак ще го намери...
Туй било е вечно, вечно туй ще бъде,
сила слънчева море не ще измери.


СОЛНЦЕ И МОРЕ

Море любит солнце, солнце любит море...
Волны заласкают ясное светило
И, любя, утопят, как мечту в амфоре;
А проснешься утром, – солнце засветило!

Солнце оправдает, солнце не осудит,
Любящее море вновь в него поверит...
Это вечно было, это вечно будет,
Только силы солнца море не измерит!

               1910 г.

-----

С ЖЕНА ВЪРВЕШЕ ТИ

С жена вървеше ти – и не отричай. Всичко аз видях, не говори.
Блондинка. Крехка. Черен бе костюмът й. Английски. С шапка на глава –
ажурна. Цялата в шибои. В портокаловите утринни зари
печални бяхте. Както аз! Край момини сълзи във влажната трева.

Не се изплаших – аз разбрах: ти мигновение бе, аз пък вечност бях.
И се усмихнах аз сред цветен плач, такава светла. И се разрази
в душата ми покой, в безкрая скрих се. Бях дете. И цяла вечер пях.
Да, ти с жена вървеше. После, без да искаш, погледа й просълзи.


И ТЫ ШЕЛ С ЖЕНЩИНОЙ

И ты шел с женщиной, – не отрекись. Я всё заметила, – не говори.
Блондинка. Хрупкая. Ее костюм был черный. Английский. На голове –
Сквозная фетэрка. В левкоях вся. И в померанцевых лучах зари
Вы шли печальные. Как я. Как я! Журчали ландыши в сырой траве.

Не испугалась я, – я поняла: она – мгновение, а вечность – я.
И улыбнулась я, под плач цветов, такая светлая. Избыток сил
В душе почувствовав, я скрылась в глубь. Весь вечер пела я. Была – дитя.
Да, ты шел с женщиной. И только ей ты неумышленно взор ослезил.

               1912 г.

-----

АЗ ИСКАМ

Да простя ще опитам аз, виж,
тъй мушица прощава на свещ...
И макар че от теб съм далеч,
те очаквам да ме навестиш.
Пак гостувай ми, но без вражда,
без обиди, пронизващи там.
Аз желая... Аз мога... Аз знам...
Ще опитам аз да ти простя...


Я ХОЧУ

Я тебя постараюсь простить,
Как прощает свечу мотылек…
Пусть отныне тебе я далек,
Но приди же меня навестить.
Приходи, как бывало, гостить,
Не вверяйся обиды пращу.
Я хочу… я могу… я прощу…
Я тебя постараюсь простить…

               1909 г.

-----

КАКВО Е ЖИВОТЪТ

Животът! В бъдното възторзи,
очакване на светли дни.
Смъртта от всичко ни разтрогва,
живота с гавра да сломи.
Като живота: скръбна близост
готов съм с теб да разцъфти...
Като смъртта: и зло, и низост,
и безсърдечна мъст си ти.


ЧТО – ЖИЗНЬ

Что – жизнь? грядущим упоенье
И ожиданье лучших дней.
А смерть – во всем разуверенье
И издевательство над ней.
И я – как жизнь: весь скорбь, весь близость
К тебе, готовый вновь расцвесть…
А ты – как смерть: вся зло и низость,
Вся – бессердечие и месть.

               1908 г.

-----

ВИЕ СЪЩИТЕ

Вий, тез с кълбото мъртво на гърба ви стар,
напълнено Бог знай с какви ненужни вещи,
запалихте ли в себе си такъв пожар,
какъвто моят огън зад предела срещна?

Вий, тез, които учат, за да са глупци,
вий, неподготвените за възторг и чувства,
вий, пролетарии и ярки големци,
до новото разпятие не ще ви пусна.

Сияйното във вас събужда злобен стон –
господно или на поета в строфи само.
Помнете: вбит е там последният пирон,
кован за Кръста – и Голгота втора няма!


ВЫ, ТЕ

Вы, те, что носите на плечах мертвый шар,
Наполненный Бог весть какой ничтожной дрянью,
Сумели ли бы вы зажечь в себе пожар
Такой, как я зажег за недоступной гранью?

Вы, те, что учитесь, чтоб ничего не знать,
Вы, незнакомые с восторгом восприятья,
Вы, пролетарии и блещущая знать,
Я вас не допущу до нового распятья.

Все светозарное в вас пробуждает злость, –
Будь это Сам Господь или поэта строфы.
Но помните одно: забит последний гвоздь,
Что кован для Креста, – и нет второй Голгофы!

               1909 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Аз не съм лъгал никога никого. Затова съм обречен да страдам.

* * *
Жена без минало е като риба без сол.

* * *
Оригинал, ти помръкна от копията!

* * *
Ние живеем точно като в неразтълкуван сън на една от удобните планети – има много, което изобщо не ни трябва, а това, което ни се иска, го няма!

* * *
За изтънчената жена нощта винаги ще бъде първа брачна...

* * *
Оправдаваш ли ти, че отново, толкова пъти разубеждавайки се, аз ти протегнах навярно цветя с отрова, че, може би, и ти след ден, след година или след десет години ще станеш чужда като всички, оправдаваш ли ти?

* * *
Жена, която разказва на външни лица за своя интимен живот, е способна да излезе от къщи без пола.

* * *
Аз ще пия живот от пълна чаша, докато смъртта не каже: „Време е!” Днес – каша от елда, а утре – пресен хайвер!

* * *
Любовта прилича на тройка препускащи коне, побесняла и палава, устремяваща ме към отплаващия кораб.

* * *
Има в тихия август, мечтателен и кротък, такава мека, напевна печал...

* * *
Жената трябва да има лунен характер. И в нея вечно да прозира пролетта...

* * *
Животът на един човек е по-скъп и по-прекрасен от целия свят.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Я не лгал никогда никому. Оттого я страдать обречён.

* * *
Женщина без прошлого – рыба без соли.

* * *
Оригинал, ты потускнел от копий!

* * *
Мы живем, точно в сне неразгаданном, на одной из удобных планет, много есть чего вовсе не надо нам, а того что нам хочется – нет!

* * *
Для утонченной женщины ночь всегда будет новобрачная…

* * *
Оправдаешь ли ты, что опять, столько раз разуверясь, я тебе протянул, может статься, с отравой цветы, что, быть может, и ты через день, через год или через десять лет станешь чуждой, как все, оправдаешь ли ты?

* * *
Женщина, рассказывающая посторонним о своей интимной жизни, способна выйти из дома без юбки.

* * *
Я выпью жизнь из полной чаши, пока не скажет смерть: „Пора!” Сегодня – гречневая каша, а завтра – свежая икра!

* * *
Любовь уподоблена тройке, взбешенной и шалой, стремящей меня к отплывающему кораблю.

* * *
Есть в тихом августе, мечтательном и кротком, такая мягкая, певучая печаль…

* * *
У женщины должен быть лунный характер, И чтобы в ней вечно сквозила весна...

* * *
Жизнь человека одного – дороже и прекрасней мира.

---------------------------------------------

Игор Чиннов

Руският и латвийски поет и мемоарист Игор Чинов (Игорь Владимирович Чиннов) е роден на 12/25 септември 1909 г. в гр. Тукумс, Курляндска губерния. От 1922 г. живее със семейството си в Латвия. Първата му публикация е в сп. „Школьная нива” (1927 г.). През 1930 г. е член на рижкото дружество на младите поети и писатели „На струге слов”. Публикува поезия в списания като „Мансарда”, „Числа”, „Daugava” и др. Завършва юридическия факултет на Латвийския университет в Рига (1939 г.). Работи като юридически консултант. През 1944 г. е депортиран на принудителна работа в Германия. През 1946 г. се преселва във Франция, от 1953 г. работи в руската редакция на Радио „Свобода” в Германия, от 1962 до 1977 г. е професор по руски език и литература в американските университети в Канзас, Питсбург и Нашвил. Член е на редколегията на нюйоркското сп. „Новый Журнал”. Автор е на стихосбирки, издадени във Франция, в САЩ и в Русия, сред които „Монолог” (1950 г.), „Линии” (1960 г.), „Метафоры” (1968 г.), „Партитура” (1970 г.), „Композиция” (1972 г.), „Пасторали” (1976 г.), „Антитеза” (1979 г.), „Автограф” (1984 г.), „Эмпиреи” (1995 г.) и „Загадки бытия” (1998 г.). Умира на 21 май 1996 г. в гр. Дейтона Бийч, щат Флорида, САЩ.


ВСЕКИ ЩЕ ИЗГНИЕ
 
Всеки изгнива (така се пречистваме)...
Тъй ще завършиме злата безсмислица –
 
где са хармонията, провидението!
Само страдания, нокти, тежнения.
 
И не желая утехата лъхнала,
че е отново акация цъфнала,
 
че над убити, ранени, грабители
стеле се лъч безполезно-пленителен,
 
че върху вестник със смърт и безумия
кацнала е пеперуда лазурна. Тя
 
хвърка безцелно из стаята, мята се –
странно човечество мъчи земята ни.


КАЖДЫЙ СГНИЕТ
 
Каждый сгниет (и гниеньем очистится)...
Тем и закончится злая бессмыслица –
Где уж гармония, где провидение.
Всюду страдания, когти и тернии.

И не хочу, не могу утешаться я
Тем, что опять зацветает акация,

Что на убитых, больных и грабителей
Падает луч бесполезно-пленительный,

Что на газету, где смерть и безумие,
Бабочка села – лазури лазурнее…

Бабочка в комнате кружится, мечется –
Странно живет на земле человечество.

-----

НОВИНИ НОРМАЛНИ, МОЙ ПРИЯТЕЛЮ
 
Новини нормални, мой приятелю:
чума ли, война ли – стар кошмар.
Жънат тружениците нивята ни:
мъртвите ще приберат в хамбар.
 
Граждани, не се косете в паника!
Само е в ума ви зъл раздор!
На началството градоначалници
нежно рапортуват, че е мор.


НОВОСТИ, МОЙ ДРУГ, НЕ ОЧЕНЬ СТРАШНЫЕ
 
Новости, мой друг, не очень страшные:
Кажется, война или чума.
Поселяне трудятся над пашнею:
Убирают мертвых в закрома.

Граждане, не поддаваться панике!
Это все в мозгах у вас, в уме!
И городовым градоначальники
Нежно рапортуют о чуме.

---------------------------------------------

Иля Бокщейн

Руският поет, есеист, художник и преводач Иля Бокщейн (Илья Вениаминович Бокштейн) е роден на 11 март 1937 г. в Москва. Учи в Института по култура. През 1961 г. е осъден за антисъветска пропаганда и до 1966 г. е затворен в лагерите Дубровлаг-17 и Потма в Мордовия. През 1972 г. емигрира в Израел. Превежда немски поети. Публикува поезия в руски самиздатски издания и в списания като „Время и Мы”, „22”, „Алеф”, „Двоеточие” и „Новое литературное обозрение”, в чуждестранни антологии като „У голубой лагуны”, „Мулета”, „Антология русской поэзии 20-го века”, „Поэт – Поэту”, „Оксфордская” и „Гнозис” и във всички периодични литературни издания в Израел. Автор е на стихосбирката „Блики волны” (1986 г.). Голяма част от творческия му архив е изгубена. Умира на 18 октомври 1999 г. в Яфа, квартал на Тел Авив в Израел. 


А МОЖЕ БИ ЖИВОТЪТ МИ Е ГРЕШКА

А може би животът ми е грешка?
Чия? Природна? На душа надменна дъх?
На изобилието плод, забежка
на слънцето в изгарящ слънчев връх?

И сякаш чувам зов зловещ, потаен:
„Ти земна грешка си. Върви отвъд!”
„Къде да ида?”
В нощ безкрайна вае
скала-самоубийца моя път.


А МОЖЕТ БЫТЬ, И ЖИЗНЬ МОЯ ОШИБКА

А может быть, и жизнь моя ошибка?..
Но чья? Природы иль надмысленной души?
А может, рождена она избытком
Сожженных солнцем солнечных вершин?

И словно зов, зловещий и затайный:
„Ты на земле ошибка. Уходи!” –
„Куда уйти?”
Горит в ночи бескрайней
Утес-самоубийца на пути.

---------------------------------------------

Иля Британ

Руският поет и публицист Иля Британ (Илья Александрович/Алексеевич Британ) е роден на 8/20 юни 1885 г. в гр. Кишинев, Бесарабска губерния. Завършва юридическия факултет на Казанския университет (1908 г.) и защитава дисертация в Московския университет. Сътрудничи на в. „Казанский телеграф”, работи като юрист в Москва. През 1923 г. емигрира в Германия. В Берлин издава книгата с памфлети „Ибо я – большевик” (1924 г.) и стихосбирките „Разноцвет”  (1924 г.), „На пороге” (1924 г.), „С  детьми” (1924 г.), „Богу” (1924 г.), „Изгнанники” (1924 г.), „Полдень” (1925 г.) и „Мария” (1927 г.). Сътрудничи с поезия и публицистика на вестниците „Руль” и „Возрождение”. От 1936 г. живее във Франция. След окупацията на Франция участва в Съпротивата. Затворен е в транзитния лагер Дранси, на 15 декември 1942 г. в двора на казармите Монруж в околностите на Париж е разстрелян от немските окупационни власти.


ЛАМПАТА ПОД АБАЖУР ЗЕЛЕН Е

Лампата под абажур зелен е;
Библията – на Еклисиаст;
час по час, с амурче подлепено.
В гроба ли е миналото с нас?

Призраци бездушни и безмерни;
дреме жалко на килима пес;
редове безпаметни в тефтера.
Миналото връща ли се днес?

Палмата изгърбено повяхва;
мебелите охкат с тембър строг.
А нима, че сили пропиляхме,
не видя всевиждащият Бог?

Памет търси истини изтрити.
Тленни размисли да отстраним:
да възкръснем и да ни връхлита
в бъдещия век живот... Амин!


ЛАМПА ПОД ЗЕЛЕНЫМ АБАЖУРОМ

Лампа под зеленым абажуром;
Библия, – раскрыт Экклезиаст;
Часики с подклеенным амуром. –
Прошлого могила не отдаст?
               
Призраки бездушные без плоти;
Пес уныло дремлет на ковре;
Строки о забвеньи на блокноте. –
Прошлое вернется на заре?
               
Пальма никнет серая горбато;
Мебели потрескавшейся вздох. –
Разве сил, растраченных когда-то,
Так и не заметит гордый Бог?
               
Память ищет правды в знаках стертых.
Тленное раздумие откинь:
Чаю воскресения из мертвых,
Жизни в веке будущем... Аминь!

---------------------------------------------

Иля Зданевич

Руският и френски поет, писател, драматург, художник, издател и теоретик на руския авангард Иля Зданевич (Илья Михайлович Зданевич / Ильязд) е роден на 9/21 април 1894 г. в гр. Тифлис (столицата на Грузия Тбилиси). Завършил е юридическия факултет на Петербургския университет (1916 г.). През 1916 г. издава единствен брой на в. „Бескровное убийство”. През 1917 г. основава литературното общество „Свобода искусству”, илюстрира и оформя книги. През 1920 г. емигрира в Турция, а от 1921 г. живее във Франция. Организира поетични четения, литературни кръжоци и изложби на руски художници, сприятелява се с много френски творци дадаисти и сюрреалисти. След 1927 г. работи като художник във фирма „Black Bel Air”, прераснала в компания „Шанел”, като от 1933 до 1937 г. е директор на един от заводите й. След 1940 г. се занимава с издателска дейност. Автор е на книгите с поезия, проза и литературознание „Наталия Гончарова. Михаил Ларионов” (1913 г.), „Зга Якабы” (1920 г.), „Лидантю фарам” (1923 г.), „Посмертные труды” (1928 г.), „Восхищение” (1930 г.), на пиесите „Янко круль албанскай” (1916 г.), „Асел напрокат” (1918 г.), „Остраф пасхи” (1919 г.), на библиофилските книги с поезия и проза „Афет” (1940 г., с илюстрации на П. Пикасо), „Rahel” (1941 г., с илюстрации на Л. Сюрваж), „Письмо” (1948 г., с илюстрации на П. Пикасо), „Приговор безмолвный” (1961 г.), „Бустрофедон в зеркале” (1971 г.) и др. Умира на 25 декември 1975 г. в Париж.


В СТЕПИТЕ

Гарван, разкъсвай метличини взори,
шир се е люшнала: тихо ще спя;
сини савани нощта ще затворят,
в облак луната студена се спря.

Черните призраци сън не тревожат,
бор омагьосан запял е – ти чуй...
Любят звездите, изгасват и може
в морно дихание край да е туй.

Мъка, тъга и тъга – непрестанно!
Младите кости в земята ще спят.
Имах приятели – вече ги нямам...
Брат мой, баща мой е родният кът.

Волна душата е. Плачат оврази,
залези гаснат. В колажа нелек,
степи, пристигам при ваште миражи!
Слънцето гине. Аз с него. Вовек.


В СТЕПЯХ

Ворон расклюй васильковые очи,
Ширь убаюкает: тихо усну;
Синим окутают саваном ночи,
Тучей холодной задернут луну.

Черные призраки сон не встревожат,
Слышишь, – поет околдованный бор…
Звезды полюбят, погаснут, быть может,
Томно овеяв дыханьями гор.

Горе, тоска – и тоска вы ушли ли?
Юные кости схоронит земля.
Были друзья, – да и те позабыли…
Брат мой, отец мой – родные поля.

Вольно душе. На просторе рыдая
Гаснет закат. Потонули года.
Степи, я к вам ухожу засыпая!..
Умерло солнце. Со мной. Навсегда.

               1908 г.

---------------------------------------------

Иля Йослович

Руският поет Иля Йослович (Илья Вениаминович Иослович) е роден на 23 август 1937 г. в Москва. Завършва факултета по механика при Московския държавен университет (1960 г.). Членува в литературното обединение „Ленинские горы”. Работил е в различни научноизследователски институти. Публикува стихове в самиздатски брошури и в изданията „Московский Университет”, „Волга”, „Крещатик”, „День и ночь”, „Интерпоэзия”, „Стороны света” и др. Негова поезия е включена в машинописното поетично списание „Синтаксис” (1960 г.) и в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирката „Избранное. Стихи разных лет” (1997 г.). От 1991 г. живее в Израел, професор е в Техническия университет в Хайфа.


ДОРИ ЧОВЕК, НЕОБИЧАЙНО НИСКО

Дори човек, необичайно ниско
преоценяващ личността си бледа,
огромен е в сравнение с различните
предмети за домашна употреба.
Щом той излезе от къщурката си под липите
и се разхожда по съседните поля,
то слънцето, напомнящо каймак заскитан,
започва да напява там: ля-ля,
защото прилежащите в основата злодейства
и чувство за непълноценност, олигавен миг,
хранително разстройство или страх велик
без отношение са към вълшебството –
например към възможността в ухото си да скриеш заек и чепик.


ДАЖЕ ЧЕЛОВЕК, НЕОБЫЧАЙНО НИЗКО

Даже человек, необычайно низко
Расценивающий свою персону,
Огромен по сравнению с различными
Вещами домашнего обихода.
И когда он выходит из домика под липами
И гуляет по прилегающим полям,
Солнце, все своим видом напоминающее о сливках,
Начинает напевать ля-ля,
Потому что лежащее в основе любого злодейства,
Чувство неполноценности, слюнотечение,
Расстройство пищеварения и непобедимый страх
Не имеют никакого отношения к чародейству.
Например, к умению спрятать в ухе кролика или башмак.

               1962 г.

---------------------------------------------

Иля Еренбург

Руският писател, поет, преводач, публицист, фотограф и общественик Иля Еренбург (Илья Григорьевич Эренбург, рождено име Элиягу Гершевич Эренбург) е роден на 14/26 януари 1891 г. в Киев. През 1908 г. е арестуван за революционна дейност и е изпратен в затвор, а след освобождаването му емигрира във Франция. Първите си книги пише и издава в чужбина – стихосбирките „Стихи” (1910 г.), „Я живу” (1911 г.), „Будни” (1913 г.), книга с преводи на Франсоа Вийон (1913 г.) и др. В периода 1914-1917 г. е кореспондент на в. „Утро России” и в „Биржевые ведомости”, а след 1917 г. се връща в Русия. Отнася се критично към болшевиките и след стихосбирката си „Молитва о России” (1918 г.) през 1921 г. отново напуска страната, като до 1924 г. живее в Германия. През 1940 г. се връща в СССР. Автор е на над 70 книги, сред които стихосбирките „Верность” (1941 г.), „Свобода” (1943 г.), „Стихи о войне” (1943 г.), „Дерево” (1946 г.), „Стихи: 1938-1958” (1959 г.), философско-сатиричния роман „Необычайные похождения Хулио Хуренито и его учеников” (1922 г.), романите „Что человеку надо” (1937 г.), „Падение Парижа” (1941 г.), „Буря” (1946 г.), „Девятый вал” (1950 г.), повестта „Оттепель” (1954 г.), книги с разкази, публицистика, мемоари и др. Превежда от френски и испански език. Депутат е във Върховния съвет на СССР (от 1950 г.). Носител е на Сталинска награда за литература (1942 и 1948 г.), на Международна сталинска награда за укрепване на мира между народите (1952 г.), на два ордена Ленин (1944 и 1961 г.) и др.Умира на 31 август 1967 г. в Москва.


СЪБИРАШ КАМЪНИТЕ ПЪРВО

Събираш камъните първо,
ще дойде време да ги хвърляш.
Изучил всички времена
и казал: „Туй е на война!”,
аз тежки камъни събрах,
в сърцето си ги разпилях
и придойде по-тъмен мрак
с разхвърляния камънак.
Защо ми кимаш с жест познат
над тази яма от снаряд?
Не си пророк, не буйствай, че
си просто смахнато цветче!


ЕСТЬ ВРЕМЯ КАМНИ СОБИРАТЬ

Есть время камни собирать,
И время есть, чтоб их кидать.
Я изучил все времена,
Я говорил: „на то война”,
Я камни на себе таскал,
Я их от сердца отрывал,
И стали дни еще темней
От всех раскиданных камней.
Зачем же ты киваешь мне
Над той воронкой в стороне,
Не резонер и не пророк,
Простой дурашливый цветок?

               1943 г.

-----

ЩОМ СВЪРШИ БОЯТ
 
Щом свърши боят, върху камък сяда
измъчен войн, потънал в пот и прах,
в очите му все още огън пада
и думи не на място пъдят страх.
 
Навярно да запуши ще поиска,
но не запалва, а се сеща той
как тежки житни класове е стискал,
къде открил е своя нов покой!
 
Недоверчиво ще огледа после
в познато село къщичка една,
неволно свойта буза ще докосне,
потръпнал от внезапна топлина.


КОГДА ЗАКОНЧЕН БОЙ
 

Когда закончен бой, присев на камень,
В грязи, в поту, измученный солдат
Глядит еще незрячими глазами
И другу отвечает невпопад.

Он, может быть, и закурить попросит,
Но не закурит, а махнет рукой.
Какие жал он трудные колосья,
И где ему почудился покой!

Он с недоверьем оглядит избушки
Давно ему знакомого села,
И, невзначай рукой щеки коснувшись,
Он вздрогнет от внезапного тепла.
 
               1942 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Вие ме питате, какво искам? Много просто – да живея.

* * *
Човекът е по-слаб от муха и по-силен от желязо.

* * *
Трябва да умееш да си отиваш – това е най-важното.

* * *
Когато очевидците мълчат, се раждат легендите.

* * *
Не само гората расте неравно, а и хората.

* * *
Не се предавай жив, бягай, не плачи, не моли за милост.

* * *
Когато лъвът разговаря с тигъра, за заека е най-добре да мълчи.

* * *
Аз написах на един позив: „Господ е дал на немците три качества – ум, порядъчност и националсоциализам, но никой не притежава повече от две достойнства. Ако немецът е умен и националсоциалист, то той е непорядъчен, но ако той е умен и порядъчен, то той не е националсоциалист.”

* * *
Умолявам ви, не украсявайте тоягите с теменужки!

* * *
А кралството тук не присъства и Хамлет страда от себе си, не от епохата.

* * *
Да се движиш – това означава да живееш, а да седиш на едно място – това означава да умреш.

* * *
В продължение на много векове религията е изпълнявала ролята си да отслабва човешките емоции. За това тя създаде изкуството и сега умира от конкуренцията на собственото си дете.

* * *
Стига сте измервали града с крачки. Градът е тесен, но дълъг. Изобщо като живота.

* * *
– Какво ви е? Може би имате грип с усложнения?
– Имам любов с усложнения.

* * *
Да, вие няма да ме разберете. Може ли птицата да разбере, че рибата се задушава на свеж въздух, а рибата, че птицата загива във водата? Това са два свята. А аз? Аз, мой сърдити приятелю, имам и хриле, и бели дробове.

* * *
– Когато ни убият, хайде да легнем един до друг.
– Но ние ще паднем в ямата, както дойде. Как могат мъртвите да легнат един до друг?
– Могат. Ще застанем в края на гроба, ще се прегърнем и заедно ще паднем. Това е всичко.

* * *
Книгата трябва да възпитава, а не да обърква.

* * *
Ние сме листенца, а наоколо – урагани.

* * *
Слава богу, при съветската власт всичко е възможно.

* * *
Коротеев е умен човек, защо му е да казва това, което мисли?

* * *
Що се отнася до Русия, то аз вече чух за вашия странен обичай да излизате срещу картечниците с икони, и го отнасям към лошото развитие на мрежата от училища и железници.

* * *
– Кажи ми, в твоята велика страна свети ли слънце?
– Разбира се! Когато на небето има слънце, то свети.
– А вали ли дъжд в твоята велика страна?
– Що за въпроси? Когато вали дъжд, тогава той вали.
– А има ли в твоята велика страна дребен добитък?
– Да даде бог и на тебе толкова дребен добитък, колкото има в моята страна.
Замислил се царят на диваците, а след това казал:
– Знаеш ли какво, Александър Македонски, ако в твоята страна още свети слънцето и още вали дъжд, то това е само заради дребния добитък.

* * *
Той обичаше парите, обичаше ги предано, нежно, може даже да се каже, безкористно.

* * *
Това, което Гестапо наричаше работа, на всички други езици означаваше смърт.

* * *
Най-лошото от всичко – да се окажеш в дома си чужд човек.

* * *
Ако не може да се прескочи, трябва да се пропълзи.

* * *
Лесно се пости на двадесет години, но не и на шейсет.

* * *
Казах му вежливо, но в същото време развълнувано: „Вие напразно чакате. Готов съм. На вашите услуги съм. Ето моя паспорт, книжката ми със стихове, две фотографии, ето тялото и душата ми.”

* * *
Живеейки достатъчно години в Америка, от разказите на пристигащи и от вестникарски статии мистър Кул научи, че Европа е лишена от нравственост и организация. Двата могъщи лоста ва цивилизацията – библията и доларът – не вървели в Европа ръка за ръка.

* * *
Коне, опомнете се!

* * *
Човек се учи до смъртта си.

* * *
Свобода, която не е закърмена с кръв, а е получена даром, като бакшиш, издъхва.

* * *
Далеч преди нашето време, през 1870 г., Флобер написа: „Ние ще навлезем в ерата на глупостта. В ерата на утилитаризма, милитаризма и американизма.”

* * *
Той едновременно четеше Библията, диктуваше на стенографката писмо до министъра на изящните изкуство на Чили, слушаше по телефона цената на добитъка в Чикаго, беседваше с нас, пушеше дебела пура, ядеше рохко яйце и разглеждаше фотографията на някаква гърдеста актриса.

* * *
Алексей Спиридонович обичаше да изказва своето преклонение пред  „шаячната Русия”, да противопоставя на тъпата и сита Европа нейната „смирена голота”. Той с нищо не се занимаваше и в анкетите на хотелите в графата „професия” гордо поставяше „интелигент”, с което доста смущаваше портиерите.

* * *
Четях и мислех: защо не съм се родил двайсет години по-рано? А работата не е в това. Всяка епоха проверява сърцето по своему, важно е не каква е епохата, а какво е сърцето.

* * *
Запомних още един разговор. Хеминтуей каза, че иначе критиците не са глупаци, а само се преструват на глупаци: „Аз прочетох, че всички мои герои са неврастеници. А че на земята има мръснишки живот – това не се брои. Най-общо те наричат «неврастения», когато на човек му е зле. Бикът на арената също е неврастеник, а на ливадата той е здрав младеж, ето в какво е работата...”

* * *
Вие десет пъти се разхождахте с мен в парка и нито веднъж не се сетихте, че можете нахално да ме целунете. Вие трябва да се ожените не за жена, а за някаква божа кравичка.

* * *
Всички министри, даже бъдещите, се разкайваха и обещаваха, бъдейки министри, да не бъдат министри.

* * *
Нима ще трогнеш тези изверги със сълзи. Ще мълчим! Ще бъдем горди!

* * *
Защо всички се ругаят?

* * *
Вече си създадох свои навици: даже обядвайки, аз презирам лошата материя.

* * *
Само в мъката се познават истинските отношения.

* * *
Аз съвсем случайно не умрях. Значи,  длъжен съм да живея.

* * *
Ние останахме сами в този измислен и, според съвършено точните показания на всички руски писатели, несъществуващ в действителност град.

* * *
Къде, в кой бардак толкова мислят за похот, както в килията на аскета или в стаичката на старата мома?

* * *
Нима може да се чете Ницше или Шопенхауер, ако редом пищи бебе?

* * *
Когато четеш на глас стиховете на Ахматова, и то не в огромна зала, даже в тясна спалня – това е почти оскръбление, те трябва не да се говорят, а да се шепнат. А „камерен Маяковски” – това е явна безсмислица. Неговите стихове трябва да се крещят, тръбят, да изригват на площадите.

* * *
Нима е мислима свобода извън пълната хармония? Тя бързо се превръща в скрито робство. Аз ставам свободен, като потискам други. Много бързо можеш да се научиш да не ограничаваш себе си, но са нужни железни векове на ново нечувано изпитание, за да се изгуби волята да се притискат другите. Не вярвайте на прекрасните басни и въздишки за Елада. Историята е наложила своята преобразяваща завеса на свободния мъдър философ, чието отходно място е изкопал най-обикновен роб.

* * *
Измисленият бог все пак е нещо по-добро от обикновените хора.

* * *
Действието започва там, където свършва високоумното „но”.

* * *
Всички, които бяха в Звенигородския лагер, ги убиха през април 1942 г. Убиха осемдесетгодишната Хана Лернер, защото е твърде стара, и бебето Мани Финенберг – само на един месец, защото е твърде младо.

* * *
Париж миришеше на пудра, а след това на алкохол.

* * *
Случва се и храчката да заслужава уважение.

* * *
Аз свикнах със загубите, но все още не мога да се примиря: боли ме.

* * *
Човешките ценности – радостта от труда, борбата, любовта, изкуството – осъзнаваш не от училищните уроци и не от книгите, а от житейския опит. Но има и такива ценности, които започваш да разбираш в недоимък и в изолация.

* * *
Твърде много и дрипи, и поети, и жени, и цветя, и бутилки, и хора! Твърде много от всичко!

* * *
Мравунякът в гората няма да направи особено впечатление на случайния минувач – куп мравки и толкова. Ето и нашето гето – външно всичко е сиво, суетливо, наплашено, полугладно. А в действителност и в гетото животът е пълен с напрежения и трагедии.

* * *
Човекът не е добър и не е зъл: той може да бъде по-добър, може да бъде и много зъл.

* * *
Понякога човек по-добре разбира какво му трябва, отколкото всички лекари.

* * *
Щастието се вижда от сто версти, а мъката трябва да може да се подуши.

* * *
Видимо човекът е устроен така, че постоянно приема своите желания за действителност и често като лунатик прави крачка в празното, разбива се или се събужда с почупени кости.

* * *
Ако нямаш часовник, можеш да слушаш как шуми дъждът, защото никакви книги не могат да ти отнемат дъжда, а и усмивката те няма да ти отнемат, и греха няма да ти отнемат, и няма да ти отнемат любовта.

* * *
Напускането на живота никога не е съблазнявало французите: тях не ги притеглят нито небесата, нито манастирите, нито „кулите”. На французина му е скучно и празно без хора.

* * *
Човекът е сложно същество: не е птица и не е риба, живее в различни стихии, живее различен и различно. Но видимо почти на всеки му се случва поне веднъж в живота да се окаже отделен от самия себе си, от привичните си размисли и съмнения, от приятелския кръг, от своята вътрешна тема.

* * *
Особено мноброен бе митингът на министрите, тъй като на него бяха поканени бивши, настоящи и бъдещи министри.

* * *
И още имате писател... О, колкоте са трудни тези славянски имена! Спомних си! „Толстой” – това е нещо като нашия Дюма.

* * *
Тихо, гледайки ме в очите, той промълви: „Аз знам за кого ме вземате. Но него го няма.” Тези думи, които не се различават много от обичайните наставления на лекуващия ме лекар по нервни болести, ми се сториха като откровение – чудно и гнусно.

* * *
– У вас гадаят ли на маргаритки?
– Разбира се. „Обича – не обича, към сърцето притиска – праща по дяволите.”
– Това е по-добре, отколкото у нас. Френските девойки опитват да потъргуват със сърцето: „Немного, силно, безумно”. Немного... Според мен по-добре е „праща по дяволите”. Кажете ми тези думи на руски.

* * *
Ние имаме прекрасни поети и можем да се гордеем с много имена. На пищен бал ще идем с Балмонт, на научен диспут – с Вячеслав Иванов, на вещерско сборище – със Сологуб. С Блок ние никъде няма да идем.

* * *
Сърцето често е в несъгласие с разума: те са съпружеска двойка, която нито може мирно да съжителства, нито да се разведе.

* * *
Тоягата във всяка ръка е тояга – утешаваше ме той, – да стане мандолина или японско ветрило й е доста трудно.

* * *
Човекът в пустинята, който няма сили да вдигне клепачи (а Блок би трябвало да има много тежки клепачи) и който се е изморил да брои сипещите се между пръстите дни и години, малките изстинали песъчинки. Но някакви чудесни лъчи излизат от неговите пустеещи неживи очи. А ръцете притежават тайнствената сила докосвайки, ранявайки, убивайки – да милват.

* * *
Комплексът за малоценност често е свързан с комплекса за превъзходство и човек, който не е уверен в себе си, много често се държи надменно.

* * *
Да видиш истината, преди другите да я видят, е похвално, даже ако за това те ругаят. А да се греши е къде-къде по-лесно от всичко.

* * *
Ще кажа направо – да се влюбвам и да навивам часовника преди лягане, за мен е едно и също – в това се проявява навикът, уважението към нагласения не от мен механизъм.

* * *
Над тази книга умните ще се смеят, глупавите ще негодуват. Впрочем, и едните, и другите малко неща ще разберат.

* * *
Правителство без затвори е понятие извратено и неприятно, нещо като котарак с изрязани нокти.

* * *
Птиците летят, рептилиите пълзят. А човекът е не само всеядно същество, той наистина е вездесъщ – и лети високо, и умее да лази, това се знае от всички, ала не бива да се привиква, това всеки път изненадва не само детето, но и стария човек, отдавна изгубил дара на удивлението.

* * *
В живота често става така – научаваш цената на човек в труден час.

* * *
Ако човек за един живот мени кожата си безброй много пъти, почти като костюмите, то сърцето си той не може – то е едно.

* * *
Никого не ще унижи уважението към културата на други страни, вкл. и на тези, където още царуват доизживяващи своето време порядки.

* * *
На шестнадесет години той се влюби, започна да гледа към звездите и да мисли за вечността. Но след като изпита някакви временни наслади, забрави за звездите и вечността, отдалечи се от девиците и веднъж завинаги загуби вкус към това, което хората наричат „любов”.

* * *
Когато човек е щастлив, той може нищо да не прави. А в нещастието е нужна активност, колкото и илюзорна да е тя.

* * *
Не е истина, че не искам да живея, искам, само че е много, много трудно.

* * *
Той е напълно декласиран тип и потръпва на кръстопът.

* * *
Революцията – това е престъпление, комунизмът – това е детска измислица. Само невежите хора могат да вярват в утопия.

* * *
Аз чух как един персиец, седящ на последния ред, изслушвайки доклада за последствията от икономичсаката криза, любезно каза на млад индиец: „Много ли е приятно да се колят англичаните?”, на което онзи, с ръка на устата, прошепна: „Много!”

* * *
Защо да виждаш тридесет и три истини, ако не можеш да хванаш и да стиснеш в юмрук една, дори куца, но своя, кръвна, родна?

* * *
Аз биех немците и крещях, когато тръгвах в атака: „Съдът идва!”

* * *
Той не е подлец, а някакъв недовършен полуфабрикат на човек.

* * *
Аз често си мисля: какво ще бъде, когато тишината се върне на земята.

* * *
Погледнете, моите деца имат същите ръчички и крачка като вашите, те също искат да живеят!

* * *
Паметта съхранява едно, а пропуска друго.

* * *
О, какъв ужас! Ни природа, ни красота, ни любов, ни апетит – разписание ! Но попитайте, попитайте го – тогава защо да живее?

* * *
Съветкият човек се научи да управлява природата, но той трябва да се научи да управлява и своите чувства.

* * *
Диващината, ако е свързана с невежество, е обяснима; по-трудно е да се разбере в хора образовани, понякога надарени.

* * *
Само шизофреник може да работи и да трупа платната в шкафа.

* * *
Много по-добре е да се занимаваш с добра китайска главоблъсканица, отколкото цял живот да повтаряш едни и същи прискръбни фрази, които са известни на всички градски котки, да не говорим за кучетата.

* * *
А животът не е писател, той не се грижи за единството на стила; една глава той пише с усмивка, в друга преобръща душата на героя.

* * *
Не трябва да се пие толкова, след виното ти става тъжно.

* * *
Отмъщението – това е разплата със същата монета, разговор на същия език.

* * *
Може ли да се отговори на въпроса: какво е това човек и на какво той е способен? Да, на всичко, решително на всичко.

* * *
Сега всички крещят за изкуството и никой не го обича – такава е епохата.

* * *
Вижда се, че това е постоянна болест: бащите не могат да разберат децата.

* * *
За писателя е трудно да работи във вестник: той мисли, че е играч, а там той е само карта.

* * *
Никога не е съществувало, не съществува и едва ли ще съществува общество, лишено от пороци.

* * *
Не, аз просто се страхувах от хора, които могат да направят нещо не само със себе си, но и с другите.

* * *
Зад сложността на техниката понякога се крие душевна простота, а зад тази простота – истинска човешка сложност.

* * *
Изглежда, вие имате много време – цели двайсет и четири часа в денонощието.

* * *
Между другото, интересно е дали ти си бил там, когато маймуната е родила човека?

* * *
Понякога статуята се стопля, оживява от очите на посетителите в музея.

* * *
Светът трябва да се вижда такъв, какъвто той е, и да не се приема желаното за действително съществуващо.

* * *
Не опасността угнетява човека, а вътрешните обиди, обезверяването, усещането за собственото безсилие.

* * *
Но загиват светлите хора, а идеите са живи.

* * *
Да се преустрои човек е къде по-трудно, отколкото да се преустрои системата за управление на държавата.

* * *
Нима може да се съчувства на подвига на народа, на неговите жертви, на неговия труд? Може или ти самият да редиш тухли, или да мълчиш.

* * *
Вероятно, колкото повече обичаш човека, толкова по-трудно е да го разбереш.

* * *
Миналото се забравя; нещо може да се припомни, а останалото си е отишло завинаги.

* * *
Във време на големи изпитания всичко се проверява: и душевната чистота, и смелостта, и любовта.

* * *
Мемоаристите, убеждавайки ни, че описват безпристрастно епохата, почти винаги описват самите себе си.

* * *
Колко дребнаво е всичко това, за което плачем и на което се радваме! Колко беден и прозаичен е нашият живот!

* * *
Не трябва да се губи надеждата. Това е все едно да вземеш и да умреш двайсет години преди своята собствена смърт.

* * *
Има епохи, когато човек трябва да се снабди с два чифта очи – за другите и за себе си...


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Вы спрашиваете меня, что я хочу? Очень просто – жить.

* * *
Человек слабее мухи, и он сильнее железа.

* * *
Нужно уметь уходить – это самое важное.

* * *
Когда очевидцы молчат, рождаются легенды.

* * *
Не только лес растет неровно, но и люди.

* * *
Живым в руки не сдаваться, бежать, не плакать, не просить пощады.

* * *
Когда лев разговаривает с тигром, кажется, зайцу лучше всего молчать.

* * *
В одной листовке я писал: „Господь бог дал немцам три качества – ум, порядочность и национал-социализм, но никто не обладает больше, чем двумя достоинствами. Если немец умный и национал-социалист, то он непорядочный, но если он умный и порядочный, то он не национал-социалист”.

* * *
Умоляю вас, не украшайте палки фиалочками!

* * *
А королевство ни при чем, и Гамлет страдает от себя, не от эпохи.

* * *
Двигаться – это значит жить, а сидеть на одном месте – это значит умереть.

* * *
В течение многих веков религия честно исполняла свою роль разрядителя человеческих эмоций. Для этого она вырастила искусство и теперь умирает от конкуренции собственного детеныша.

* * *
Довольно мерить город шагами! Город узкий, но длинный. В общем как жизнь.

* * *
– Что с вами?.. Или у вас грипп с осложнением?
– У меня любовь с осложнением.

* * *
Да, вы меня не поймёте. Может ли птица понять, что рыба задыхается на свежем воздухе, а рыба, что птица гибнет в воде? Это два мира. А я? А у меня, мой сердитый друг, и жабры и лёгкие.

* * *
– Когда нас убьют, давай ляжем рядом.
– Мы упадем в яму, как попало. Как же мертвые могут лечь рядом?
– Могут. Мы встанем на краю могилы, обнимемся и вместе упадем. Вот и все.

* * *
Книга должна воспитывать, а не сбивать с толку.

* * *
Мы – листики, а кругом ураганы.

* * *
Слава богу, при советской власти все может быть.

* * *
Коротеев – умный человек, зачем ему говорить то, что он думает?

* * *
Что касается России, то я уже слыхал о вашем странном обычае выходить против пулеметов с иконами, и отношу его к плохому развитию сети школ и железных дорог.

* * *
– Скажи, а в твоей великой стране солнце светит?
– Еще бы! Когда на небе солнце, то оно светит.
– А дождь в твоей великой стране идет?
– Что за вопросы? Когда идет дождь, тогда он идет.
– А есть в твоей великой стране мелкий скот?
– Дай бог тебе столько мелкого скота, сколько в моей стране.
Задумался дикарский царь, а потом говорит:
– Знаешь что, Александр Македонский, если в твоей великой стране еще светит солнце и еще идет дождь, то это только ради мелкого скота.

* * *
Он любил деньги, любил преданно, нежно, можно даже сказать, бескорыстно.

* * *
То, что гестапо называло „работой”, на всех других языках означало смерть.

* * *
Хуже всего – оказаться у себя дома чужим человеком.

* * *
Если нельзя перепрыгнуть, надо перелезть.

* * *
Легко поститься в двадцать лет, но не в шестьдесят.

* * *
Вежливо, но в то же время взволнованно, сказал ему: „Вы напрасно ждете. Я готов. К вашим услугам. Вот мой паспорт, книжка со стихами, две фотографии, тело и душа”.

* * *
Прожив достаточное число лет в Америке, из рассказов приезжавших и газетных статей мистер Куль узнал, что Европа лишена нравственности и организации. Два могучих рычага цивилизации – библия и доллар не идут в ней рука об руку.

* * *
Лошадь, опомнитесь!

* * *
Человек учится до самой смерти.

* * *
Свобода, не вскормленная кровью, а подобранная даром, полученная на чаек, издыхает.

* * *
Задолго до нашего времени, в 1870 году, Флобер писал: „Мы вступим в эру глупости. В эру утилитаризма, милитаризма и американизма”.

* * *
Он одновременно читал библию, диктовал стенографистке письмо министру изящных искусств Чили, слушал по телефону цены на скот в Чикаго, беседовал с нами, курил толстую сигару, ел яйцо всмятку и разглядывал фотографию какой-то полногрудой актрисы.

* * *
Алексей Спиридонович любил высказывать свое преклонение перед „сермяжной Русью”, противопоставлять тупой и сытой Европе ее „смиренную наготу”. Ничем он не занимался и в анкетах гостиниц в рубрике „профессия” гордо ставил – „интеллигент”, чем немало смущал швейцаров.

* * *
Читал и думал: почему я не родился на двадцать лет раньше? А дело не в этом. Каждая эпоха проверяет сердце по-своему, важно не то, какая эпоха, а какое сердце.

* * *
Запомнился еще один разговор. Хемингуэй сказал, что критики не то дураки, не то прикидываются дураками: „Я прочитал, что все мои герои неврастеники. А что на земле сволочная жизнь – это снимается со счета. В общем, они называют «неврастенией», когда человеку плохо. Бык на арене тоже неврастеник, на лугу он здоровый парень, вот в чем дело…”

* * *
Вы десять раз со мной гуляли в парке, и ни разу вам не пришло в голову, что меня можно нахально поцеловать. Вы должны жениться не на женщине, а на какой-нибудь божьей коровке.

* * *
Все министры, даже будущие, каялись и обещали, будучи министрами, министрами не быть.

* * *
Разве этих извергов тронешь слезами. Будем молчать! Будем горды!

* * *
Почему все ругаются?

* * *
У меня уже сложились свои привычки: даже за обедом я презирал низкую материю.

* * *
Только в горе познаются настоящие отношения.

* * *
Я вполне случайно не умер. Значит, я должен жить.

* * *
Мы остались одни в этом вымышленном и, по совершенно точным показаниям всех русских писателей, не существующем на самом деле городе.

* * *
Где, в каком блудилище столько думают о похоти, как в келье аскета или в каморке старой девы?

* * *
Разве можно читать Ницше или Шопенгауэра, когда рядом пищит младенец?

* * *
Когда стихи Ахматовой читаешь вслух, не то, что в огромном зале, даже в тесной спаленке, – это почти оскорбление, их надобно не говорить, но шептать. А „камерный Маяковский” – это явная бессмыслица. Его стихи надо реветь, трубить, изрыгать на площадях.

* * *
Разве мыслима свобода вне полной гармонии? Она быстро превращается в cкрытое рабство. Я становлюсь свободным, угнетая другого. Очень быстро можно научитьcя не стеснять себя, но нужны железные века нового, неслыханного искуса, чтобы потерять волю теснить других. Не верьте прекрасным басням и вздохам об Элладе. История наложила свой преображающий флер на свободного мудрого философа, отхожее место которого выгребал самый обыкновенный раб.

* * *
Выдуманный бог все-таки хоть чем-нибудь да лучше обыкновенных людей.

* * *
Действие начинается там, где кончаются высокомудрые „но”.

* * *
Всех, кто был в Звенигородском лагере, убили в апреле 1942 года. Убили восьмидесятилетнюю Хану Лернер за то, что она слишком стара, и младенца Мани Финенберг – ему был месяц от роду – за то, что он слишком молод.

* * *
Париж пах пудрой, спиртом, потом.

* * *
Бывает, что и плевок заслуживает уважения.

* * *
Я привык к потерям и все же не могу примириться: больно.

* * *
Человеческие ценности – радость труда, борьбы, любовь, искусство – осознаешь не по школьным урокам и не по книгам, а по житейскому опыту. Но есть и такие ценности, которые начинаешь понимать в недостатке, в отлучении.

* * *
Слишком много и тряпок, и поэтов, и женщин, и цветов, и бутылок, и людей! Слишком много всего!

* * *
Муравейник в лесу на случайного прохожего не произведет особого впечатления – кучи муравьев, да и только. Вот и наше гетто – внешне все серо, суетливо, напугано, полуголодно. А на деле и в гетто жизнь полна напряжений и трагедий.

* * *
Человек не добр и не зол: он может быть добрым, может быть и очень злым.

* * *
Иногда человек лучше понимает, что ему нужно, чем все медики.

* * *
Счастье видно за сто вёрст, а горе нужно уметь разнюхать.

* * *
Видимо, человек устроен так, что неизменно принимает свои желания за действительность и часто, как лунатик, делает шаг в пустоту, разбивается или просыпается с переломанными костями.

* * *
Если у тебя нет часов, ты можешь слушать, как шумит дождь, потому что дождя у тебя не отнимут никакие книги, и улыбки они не отнимут, и греха не отнимут, и не отнимут они любви.

* * *
Отход от жизни никогда не соблазнял французов: их не тянуло ни на небеса, ни в скиты, ни в „башни”. Французу скучно, пусто без людей.

* * *
Человек – сложное существо: не птица и не рыба, он живет в различных стихиях, живет разным и по-разному. Но, видимо, почти каждому приходится хотя бы раз в жизни оказаться отлученным от самого себя, от привычных раздумий и сомнений, от круга друзей, от своей внутренней темы.

* * *
Особенным многолюдством отличался митинг министров, так как на него приглашались бывшие, настоящие и будущие министры.

* * *
И еще у вас писатель… О, как они трудны, эти славянские имена! Вспомнил! „Тольстой” – это вроде нашего Дюма.

* * *
Тихо, глядя мне в глаза, он промолвил: „Я знаю, за кого вы меня принимаете. Но его нет”. Слова эти, не слишком отличавшиеся от обычных наставлений лечившего меня доктора по нервным болезням, тем не менее показались мне откровением – дивным и гнусным.

* * *
– У вас гадают по ромашкам?
– Конечно. „Любит – не любит, к сердцу прижмет – к черту пошлет”.
– Это лучше, чем у нас. Французские девушки пробуют поторговаться с сердцем: „Немного, сильно, безумно”. Немного… По-моему, лучше „к черту пошлет”. Скажите мне эти слова по-русски.

* * *
У нас есть прекрасные поэты, и гордиться можем мы многими именами. На пышный бал мы пойдем с Бальмонтом, на ученый диспут – с Вячеславом Ивановым, на ведьмовский шабаш – с Сологубом. С Блоком мы никуда не пойдем.

* * *
Сердце часто в размолвке с рассудком: это супружеская пара, которая не может ни мирно сосуществовать, ни развестись.

* * *
Палка в любых руках палка, – утешал он меня, – сделаться мандолиной или японским веером ей весьма трудно.

* * *
Человек в пустыне, который не в силах поднять веки (а у Блока должны быть очень тяжелые веки) и который устал считать сыплющиеся между пальцами дни и года, мелкие остывшие песчинки, Но какие-то чудесные лучи исходят из его пустующих нежилых глаз. Руки обладают таинственной силой прикасаясь, раня, убивая – ласкать.

* * *
Комплекс неполноценности часто связан с комплексом превосходства, и человек, не уверенный в себе, сплошь да рядом держится надменно.

* * *
Увидеть истину прежде, чем ее видят другие, лестно, даже если за это ругают. А вот ошибаться куда легче со всеми.

* * *
Скажу прямо – влюбляться и заводить, ложась спать, часы, для меня одно и то же – в этом сказывается привычка, уважение к не мной налаженному механизму.

* * *
Над этой книгой умные будут смеяться, глупые негодовать. Впрочем, и те и другие мало что поймут.

* * *
Правительство без тюрьмы – понятие извращенное и неприятное, что-то вроде кота с остриженными когтями.

* * *
Птицы летают, рептилии ползают. А человек не только всеядное существо, он воистину всесущ – он и парит высоко, и умеет пресмыкаться; это известно всем, а привыкнуть к этому нельзя, это всякий раз поражает не только ребенка, но и старого человека, казалось бы давно потерявшего дар удивления.

* * *
Так в жизни бывает часто – цену человеку узнаешь в трудный час.

* * *
Если человек за одну жизнь бесконечное количество раз меняет свою кожу, почти как костюмы, то сердца он все же не меняет – оно одно.

* * *
Никого не принизит уважение к культуре других стран, в том числе и тех, где еще царят доживающие свой век порядки.

* * *
В шестнадцать лет он влюбился, стал глядеть на звезды и думать о вечности. Но, испытав кой-какие временные услады, о звездах и вечности забыл, от девицы спешно удалился и раз навсегда потерял вкус к тому, что люди зовут „любовью”.

* * *
Когда человек счастлив, он может ничего не делать. А в беде необходима активность, какой бы иллюзорной она ни была.

* * *
Неправда, что не хочется жить, хочется, только очень, очень трудно.

* * *
Он вполне деклассированный тип и содрогается на перепутье.

* * *
Революция – это преступление, коммунизм – это ребяческая затея. Только невежественные люди могут верить в утопии.

* * *
Я слыхал, как, один перс, сидевший в заднем ряду, выслушав доклад о последствиях экономического кризиса, любезно сказал молодому индийцу: „Очень приятно англичан резать”, – на что тот, приложив руку к губам, шепнул: „Очень”.

* * *
Зачем видеть тридцать три правды, если от этого не можешь схватить, зажать в кулак одну, пусть куцую, но свою, кровную, родную?

* * *
Я бил немцев и кричал, когда шел в атаку: „Суд идет!”

* * *
Он не подлец, а какой-то недоделанный, полуфабрикат человека.

* * *
Я часто думаю, что будет, когда вернётся на землю тишина?

* * *
Смотрите, у моих детей такие же ручки и ножки, как у ваших, они также хотят жить!

* * *
Память сохраняет одно, а пускает другое.

* * *
О, какой ужас! Ни природы, ни красоты, ни любви, ни аппетита – расписание! Но спросите, спросите его, – зачем тогда жить?

* * *
Советский человек научился управлять природой, но он должен научиться управлять и своими чувствами.

* * *
Дикость, если она связана с невежеством, объяснима; труднее её понять в людях образованных, порой одаренных.

* * *
Только шизофреник может работать и класть холсты в шкаф.

* * *
Гораздо лучше заниматься хорошенькой китайской головоломкой, нежели повторять всю жизнь одни и те же прискорбные фразы, которые известны всем гомельским кошкам, не говоря уже о собаках.

* * *
А жизнь не писатель, она не заботится о единстве стиля; одну главу она пишет с улыбкой, в другой выворачивает душу героя.

* * *
Нельзя столько пить, после вина становится грустно.

* * *
Месть – это расплата той же монетой, разговор на том же языке.

* * *
Можно ли ответить на вопрос: что такое человек, на что он способен? Да на все, решительно на все.

* * *
Теперь все кричат об искусстве и никто его не любит – такая эпоха.

* * *
Видно, это постоянная болезнь: отцы не могут понять детей.

* * *
Писателю трудно работать в газете: он думает, что он – игрок, а он только карта.

* * *
Никогда не существовало, не существует, да и вряд ли будет существовать общество, лишенное пороков.

* * *
Нет, я просто боялся людей, которые что-то могут сделать не только с собой, но и с другими.

* * *
За сложностью техники порой скрывается душевная простота, а за этой простотой – настоящая человеческая сложность.

* * *
У вас времени, кажется, много – двадцать четыре часа в сутки.

* * *
Кстати, интересно, был ли ты при том, как обезьяна родила человека?

* * *
Порой статуя теплеет, оживает от глаз посетителей музея.

* * *
Необходимо видеть мир таким, каков он есть, и не принимать желаемое за действительно существующее.

* * *
Не опасность пригнетает человека, а внутренние обиды, разуверения, ощущение собственного бессилия.

* * *
Но гибнут светлые личности, живы идеи.

* * *
Перестроить человека куда труднее, чем систему управления государством.

* * *
Разве можно сочувствовать подвигу народа, его жертвам, его труду? Можно либо самому класть кирпичи, либо молчать.

* * *
Должно быть, чем больше любишь человека, тем труднее его понять.

* * *
Прошлое забывается; кое-что можно припомнить, другое ушло навсегда.

* * *
В часы больших испытаний – все проверяется: и душевная чистота, и смелость, и любовь.

* * *
Мемуаристы, утверждая, что они беспристрастно описывают эпоху, почти всегда описывают самих себя.

* * *
Как мелко все то, о нем мы плачем, чему радуемся! Как бедна и прозаична наша жизнь!

* * *
Нельзя потерять надежду. Это все равно что взять и умереть за двадцать лет до своей собственной смерти.

* * *
Бывают эпохи, когда человеку необходимо обзавестись двумя парами глаз – для других и для себя…

---------------------------------------------

Ирина Бем

Руската поетеса и преводачка Ирина Бем (Ирина Альфредовна Бем) е родена на 13/26 февруари 1916 г. в Петроград. През 1922 г. със семейството си емигрира в Чехия. Завършва френска гимназия в Прага (1935 г.), учи във философския факултет на Карловия университет (1936 г.), завършва специалността руски език и литература в Немския университет в Прага (1939 г.). От 1940 г. преподава руски и латински език в чешки гимназии. Членува в пражката литературна група „Скит поэтов”, ръководена от баща й – литературоведа и философа Алфред Бем. През 1943 г. в Прага излиза единствената й стихосбирка „Орфей. Стихи: 1937-1941”, подготвена в 100 екз. на циклостил. Превежда на руски поезия от чешки, френски и украински език. В края на 60-те години подготвя машинописния сборник със стихове и преводи „Стихи разных лет, 1936-1969”, но не успява да го издаде. Умира на 18 юли 1981 г. в гр. Храдец Кралове, Чехословакия. След смъртта й нейни стихове излизат в алманаси и антологии като „Перекрестки”, „Встречи”, „Мы жили тогда на планете другой” и др.


ОРФЕЙ

Орфей когато в древни Божи дни
се спусна в царството на Персефона,
той, с песни и със струни страх изгонил,
безжалостните сенки там смути.

С най-леката си стъпка тя дойде
и нежна земна обич я обгръща...
О, ако там живяхме ние, също,
повярвай ми, аз слязла бих след теб!


ОРФЕЙ

В те дни, когда божественный Орфей
Дерзнул спуститься в царство Персефоны,
Он, гласом струн и пеньем вдохновленный,
Смутил сердца безжалостных теней.

Она пришла легчайшею стопой,
С земной любовью трогательно схожа...
О, если б в оны дни мы жили тоже,
То верь, и я б спустилась за тобой!

               1939 г.

-----

ВСЕКИ ДЕН С ТРЕВОГИ НОВИ
 
Всеки ден с тревоги нови ни дотяга,
всеки ден гори безсмъртната душа,
още бързаш, чакаш своя час
и стоиш ти през нощта на прага.
 
Тялото е морен роб, повдига бреме
и като дете ридае до зори;
но душата глуха е, гори,
от живота кратък къса време...


КАЖДЫЙ ДЕНЬ ПРИНОСИТ НОВЫЕ ТРЕВОГИ

Каждый день приносит новые тревоги,
Каждый день горит бессмертная душа,
Всё еще, волнуясь и спеша,
Ты стоишь у ночи на пороге.

Тело, как усталый раб, подъемлет бремя
И в бессилье плачет, как дитя, навзрыд;
Но душа не внемлет и горит,
Краткой жизни сокращая время...

               1939 г.

---------------------------------------------

Ирина Кнорринг

Руската поетеса Ирина Кноринг (Ирина Николаевна Кнорринг) е родена на 21 април/4 май 1906 г. в с. Елшанка, Самарска губерния. Първите си стихове пише на 8-годишна възраст. Живее в Харков, Ростов на Дон и Севастопол. През 1920 г. емигрира със семейството си в Тунис, а от 1925 г. живее във Франция. Посещава лекции в Руския народен университет и в историко-филологическия факултет при Сорбоната, учи във Френско-руския институт по социални и обществени науки. Посещава сбирките на Съюза на младите поети и писатели. Публикува стихове в емигрантски вестници и списания като „Годы”, „Грани”, „Звено”, „Новое русское слово”, „Новый журнал”, „Перезвоны”, „Последние новости”, „Россия и славянство”, „Русские записки”, „Своими путями”, „Студенческие годы”, „Эос” и др. Нейни стихове излизат в антологите „Якорь”, „На Западе” и „Муза диаспоры”. Автор е на стихосбирките „Стихи о себе” (1931 г.) и „Окна на Север” (1939 г.). Умира на 23 януари 1943 г. в Париж, Франция. През 1949 г. баща й издава стихосбирката й „После всего”.


МЪЛЧА И СТИНА

Мълча и стина в пустия бездън.
Пристягат мисли мозъка унили,
домът ми пълен е с нечисти сили,
в камината се въди таласъм.

Тапетите дере, в тавана чука,
мъхнат е паяк, в ъгъла пълзи...
В мъгла предзимна крачки сякаш чувам,
не някъде далеч ме гръм грози.

Аз ще почакам тих порой да плисне,
на есенния полусън съм в плен.
Духът мъхнат в камината седи си
и безутешно плаче той за мен.


МОЛЧУ И СТИНУ

Молчу и стыну в тишине пустой.
И сдавлен мозг цепями дум унылых,
Как будто полон дом нечистой силы
И завелся в камине домовой.
 
Шуршит обоями, стучит по крыше,
Ползет в углу мохнатым пауком…
В осенней мгле шаги, как будто, слышу,
Не где-то бесконечно далеко.
 
Я подожду, пусть тихий ливень хлынет,
Мне хорошо в осеннем полусне.
Мохнатый домовой сидит в камине
И неутешно плачет обо мне.

               1925 г.

-----

АЗ НЕ УМЕЯ ДА РЕДЯ СЛОВА

Аз не умея да редя слова,
звучащи само като семпли думи.
Със стихове говоря в миг безумен,
когато в огън запламти глава.

Не ще слухът пикантната мълва
да ме докосва с мръсните си длани.
Години осемнайсет – сякаш урагани –
узакониха своите права.

Ако пък някой приближи към мен,
погледнал ме с добра усмивка ясна,
ще се превърне в друг човек. Напразно

ще се стреми към пролетния ден.
Аз тъй безпомощно, тъй безучастно
на полусън зловещ съм в тежък плен.


Я НЕ УМЕЮ ГОВОРИТЬ СЛОВА

Я не умею говорить слова,
Звучащие одними лишь словами.
Я говорю мгновенными стихами,
Когда в огне пылает голова.

Мне слух не ранит острая молва,
Упрек не тронет грязными руками.
А восемнадцать лет – как ураган, как пламя, –
Вступили, наконец, в свои права.

И если кто-нибудь войдет ко мне,
И взглянет мне в глаза улыбкой ясной, –
Он не таким уйдет назад. Напрасно

Он будет думать о своей весне.
Я так беспомощно, так безучастно
Томлюсь в каком-то жутком полусне.

               1924 г.

---------------------------------------------

Ирина Одоевцева

Ирина Владимировна Одоевцева (настоящее имя Ираида Густавовна Гейнике, 1895-1990 г.)
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се


НЕ, НЯМА ДА СЪМ ЗНАМЕНИТА

Не, няма да съм знаменита.
Не ще ме увенчае слава.
Аз – сянка на архимандрита,
на сан за слава нямам право.

Ни Гумильов, ни злата преса
талант да видят в мен не могат.
Аз мъничка съм поетеса
с огромна фльонга.


НЕТ, Я НЕ БУДУ ЗНАМЕНИТА

Нет, я не буду знаменита.
Меня не увенчает слава.
Я – как на сан архимандрита
На это не имею права.

Ни Гумилев, ни злая пресса
Не назовут меня талантом.
Я – маленькая поэтесса
С огромным бантом.

---------------------------------------------

Йон Деген

Руският и израелски поет, писател и публицист Йон Деген (Ион Лазаревич Деген) е роден на 4 юни 1925 г. в гр. Могильов Подолски, Украйна. През юли 1941 г. отива доброволец на фронта. Сражава се като пехотинец, командир на танк, командир на танков взвод и командир на танкова рота. Четири пъти е раняван, носител е на много ордени и медали, два пъти е представян за званието Герой на Съветския съюз. През 1951 г. завършва Черновския медицински институт, а през 1965 г. защитава кандидатска дисертация. Работи като травматолог в Киев. Има над 90 научни статии, родоначалник е на научната магнитотерапия. Доктор на медицинските науки (1973 г.). През 1977 г. емигрира в Израел, където работи като лекар-ортопед. Публикува стихове, разкази и очерци в списания в Русия, Украйна, САЩ,  Австралия, Израел и др. страни. Автор е на книги с поезия и проза като „Из дома рабства”, „Стихи из планшета”, „Иммануил Великовский”, „Портреты учителей”, „Война никогда не кончается”, „Голограммы”, „Невыдуманные рассказы о невероятном”, „Четыре года”, „Стихи”, „Наследники Асклепия” и др. Член е на редколегията на сп. „Голос инвалида войны”. Умира на 28 април 2017 г. в гр. Гиватаим, Израел.


МОЙ ДРУГАРЮ, СРЕД СМЪРТНА АГОНИЯ

Мой другарю, сред смъртна агония
да вопиеш за помощ недей.
По-добре е кръвта ти отронена
мойте мръзнещи длани да сгрей.
Не плачи като мъничък, в този час
не ранен – ти си само убит.
Твойте валенки взимам за спомен аз.
Нова битка с врага предстои.

               * Написано през декември 1944 г., стихотворението се е преписвало и предавало устно в различни варианти като творба на неизвестен поет-фронтовак. Авторството на Деген става известно чак в края на 80-те години.


МОЙ ТОВАРИЩ, В СМЕРТЕЛЬНОЙ АГОНИИ (вариант 1)

Мой товарищ, в смертельной агонии
Не зови понапрасну друзей.
Дай-ка лучше согрею ладони я
Над дымящейся кровью твоей.
Ты не плачь, не стони, ты не маленький,
Ты не ранен, ты просто убит.
Дай на память сниму с тебя валенки.
Нам ещё наступать предстоит.


МОЙ ТОВАРИЩ, В ПРЕДСМЕРТНОЙ АГОНИИ (вариант 2)

Мой товарищ, в предсмертной агонии
Не зови ты на помощь людей.
Дай-ка лучше согрею ладони я
Над дымящейся кровью твоей.
И не плачь ты от страха, как маленький,
Ты не ранен – ты только убит.
Я на память сниму с тебя валенки,
Мне еще воевать предстоит.

-----

НАЧАЛОТО
 
Завърших вчера аз девети клас.
Дали десети поздрав ще ми прати?
Ваканцията радост е за нас.
И изведнъж – траншеи, щик, гранати,
 
и над реката диря огнева,
съученик сред пламъци трепери.
Обърквам се безпомощно в това,
не може с школна мярка да се мери.
 
Ще помня до смъртта си този миг:
над тебешира бъден страх се рее,
като в училищна тетрадка блик
над бойното поле небе синее,
 
окопът ми под бъз цъфтящ бе слят,
пискливи птици ято бяха вили
и облакът блестеше с онзи мат
съвсем като попило цвят мастило.
 
Но с пръста с виолетови петна,
в контролни и диктовки умножени,
натиснал спусък, рекох: ето на,
започва неучилищно броене.


НАЧАЛО
 
Девятый класс окончен лишь вчера.
Окончу ли когда-нибудь десятый?
Каникулы – счастливая пора.
И вдруг – траншея, карабин, гранаты,
 
И над рекой до тла сгоревший дом,
Сосед по парте навсегда потерян.
Я путаюсь беспомощно во всем,
Что невозможно школьной меркой мерить.
 
До самой смерти буду вспоминать:
Лежали блики на изломах мела,
Как новенькая школьная тетрадь,
Над полем боя небо голубело,
 
Окоп мой под цветущей бузиной,
Стрижей пискливых пролетела стайка,
И облако сверкало белизной,
Совсем как без чернил „невыливайка”.
 
Но пальцем с фиолетовым пятном,
Следом диктантов и работ контрольных,
Нажав крючок, подумал я о том,
Что начинаю счет уже не школьный.
 
               1941 г.

---------------------------------------------

Йосиф Бродский

Руският поет, есеист, драматург и преводач Йосиф Бродски (Иосиф Александрович Бродский) е роден на 24 май 1940 г. в Ленинград. Първите му стихотворения са от 1956 г., първата му публична изява като поет е през 1960 г., когато чете свои стихове в Двореца на културата в Ленинград; първото му публикувано стихотворение е в сп. „Костёр” (1962 г.). През 1964 г. е арестуван и осъден на 5 години принудителен труд по странното обвинение „за тунеядство”. Присъдата му предизвиква широк отзвук сред световната общественост. През 1965 г. е назначен за преводач към ленинградското отделение на Съюза на писателите в СССР, с което присъдата му е „замразена”, но ръкописите му не се издават в Русия, въпреки че в чужбина името му вече е известно. През 1971 г. е избран за член на Баварската академия на изящните изсуства. През 1972 г. е лишен от съветско гражданство и заминава на Запад – първо в Австрия, след това в Англия и в САЩ. Продължава живота си като университетски преподавател по история на руската литература, руска и световна поезия, теория на стиха и др. в 6 американски и британски университета. Автор е на стихосбирките „Стихотворения и поэмы” (1965 г.), „Остановка в пустыне” (1970 г.), „Selected poems” (1973 г.), „Конец прекрасной эпохи: Стихотворения 1964-1971” (1977 г.), „Часть речи: Стихотворения 1972-1976” (1977 г.), „A Part of  Speech” (1980 г.), „Римские элегии” (1982 г.), „Новые стансы к Августе” (1983 г.), „Мрамор” (1984 г.), „Less Than One: Selected Essays” (1986 г.), „Урания” (1987 г.), „To Urania” (1988 г.), „Marbles” (1989 г.), „Примечания папоротника” (1990 г.), „Осенний крик ястреба: стихотворения 1962-1989 годов” (1990 г.), „Watermark” (1992 г.), „Стихотворения” (1991 г.), „Каппадокия” (1993 г.), „В окрестностях Атлантиды” (1995 г.), „So Forth: Poems” (1996 г.), „Пейзаж с наводнением” (1996 г.) и др., на книги с драматургия, есеистика, публицистика, проза и преводи. Лауреат е на Нобелова награда за литература (1987 г.). Гражданин е на СССР и на САЩ. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк.


КРАЯТ НА ПРЕКРАСНАТА ЕПОХА

Поетичното творчество думи изисква и аз –
сред плешивите глухи и мрачни посланици в таз
второсортна държава, да бъде по-лесно,
своя мозък не яхвам слова да творя,
а облякъл се сам, към кварталната будка вървя
за вечерния вестник.

Вятър гони листа. Лампи улични мътно струят
в наште тъжни земи с епиграф – в огледалния свят
тези локви ефект на обилен възход отразяват.
И крадците крадат портокали, кора щом блести.
Впрочем, чувството да се оглеждам в мечти
аз отдавна забравих.

В тези тъжни земи всичко води към зима – и сън,
и стени на затвор, и палто, и годежен такъм
снежнобял; питиета, стрелки секундарни.
Блузи мъхести, калища в ново и старо лице;
пуританските нрави. Бельото. И грейки в ръце
на добри цигулари.

Този край неподвижен е. Грижи щом видиш в това –
от чугун и олово, ще тръснеш глупашки глава,
ще си спомниш за предната власт на казашки нагайки.
Ала кацат орлите магнитно в желязната смес.
Даже плетени столове сплитат се днес
на бурмички и гайки.

Само рибите морски ценят свободата, но те
с немотата си карат човешкия свят да плете
етикети и каси. Стърчи в тоз простор ценоразпис.
До смъртта е животът. Телата и вещите взел,
търси брод в неузрелия плод. Онемява петел
пред часовника градски.

Да живееш в епоха приключила с порив голям,
не върви. На девойка под рокля надникнеш ли, знам,
виждаш своята търсена гледка, а не чудо диво.
Лобачевски го пазят, отива в безкрая ням звук,
но, разтворен, светът нейде все се стеснява и тук
свършва таз перспектива.

И дали европейската карта открадна властта,
или другите пет от шестицата части в света
са далече от нас. Фея приказна може би беше
заврачувала с мен, но не мога да бягам сега.
Сам наливам си вино каюр – да не викам слуга –
котарака да чеша...

Май с куршум в слепоочие, спусъкът пръст да дере,
или с новия Господ да дръпна оттук по море.
Да, и как ли, когато пияни очи студ облива,
да не сбъркаш ти кораба с влак – не изгаряш от срам:
като лодка в море не остава на релсите там
знак след локомотива.

Пишат вестници в кът „Из съдебните зали”, че днес
е присъда изпълнена. Взряли се с гражданска чест
в очилата с калаена рамка, ще видят очите,
че човекът лежи по очи до стената-подслон,
но не спи, щото в темето впит е закон
и сънят му пробит е.

Зоркостта на епохата днешна се вплита в места
и години, безсилни сред общата си слепота
и объркващи падащ от люлка и падаща люлка.
Белоокото чудо не гледа следсмъртния ден.
Жалко, пълни чинии, но няма с кого да крадем
отговорност от Рюрик.

Зоркостта ни прехвалена – зоркост в задънен провал.
Не в дървото житейско умът ни е пяна разлял,
а е плюмка в стена. Не будете князе-динозаври.
За последния ред, ех, пера ще хвърчат в моя взор.
Непослушна глава чака своя законен топор
и зелените лаври.

               * Рюрик (~830-879 г.) – легендарен княз на Новгород.


КОНЕЦ ПРЕКРАСНОЙ ЭПОХИ

Потому что искусство поэзии требует слов,
я – один из глухих, облысевших, угрюмых послов
второсортной державы, связавшейся с этой, –
не желая насиловать собственный мозг,
сам себе подавая одежду, спускаюсь в киоск
за вечерней газетой.

Ветер гонит листву. Старых лампочек тусклый накал
в этих грустных краях, чей эпиграф – победа зеркал,
при содействии луж порождает эффект изобилья.
Даже воры крадут апельсин, амальгаму скребя.
Впрочем, чувство, с которым глядишь на себя, –
это чувство забыл я.

В этих грустных краях все рассчитано на зиму: сны,
стены тюрем, пальто; туалеты невест – белизны
новогодней, напитки, секундные стрелки.
Воробьиные кофты и грязь по числу щелочей;
пуританские нравы. Белье. И в руках скрипачей –
деревянные грелки.

Этот край недвижим. Представляя объем валовой
чугуна и свинца, обалделой тряхнешь головой,
вспомнишь прежнюю власть на штыках и казачьих нагайках.
Но садятся орлы, как магнит, на железную смесь.
Даже стулья плетеные держатся здесь
на болтах и на гайках.

Только рыбы в морях знают цену свободе; но их
немота вынуждает нас как бы к созданью своих
этикеток и касс. И пространство торчит прейскурантом.
Время создано смертью. Нуждаясь в телах и вещах,
свойства тех и других оно ищет в сырых овощах.
Кочет внемлет курантам.

Жить в эпоху свершений, имея возвышенный нрав,
к сожалению, трудно. Красавице платье задрав,
видишь то, что искал, а не новые дивные дивы.
И не то чтобы здесь Лобачевского твердо блюдут,
но раздвинутый мир должен где-то сужаться, и тут –
тут конец перспективы.

То ли карту Европы украли агенты властей,
то ль пятерка шестых остающихся в мире частей
чересчур далека. То ли некая добрая фея
надо мной ворожит, но отсюда бежать не могу.
Сам себе наливаю кагор – не кричать же слугу –
да чешу котофея...

То ли пулю в висок, словно в место ошибки перстом,
то ли дернуть отсюдова по морю новым Христом.
Да и как не смешать с пьяных глаз, обалдев от мороза,
паровоз с кораблем – все равно не сгоришь от стыда:
как и челн на воде, не оставит на рельсах следа
колесо паровоза.

Что же пишут в газетах в разделе „Из зала суда”?
Приговор приведен в исполненье. Взглянувши сюда,
обыватель узрит сквозь очки в оловянной оправе,
как лежит человек вниз лицом у кирпичной стены;
но не спит. Ибо брезговать кумполом сны
продырявленным вправе.

Зоркость этой эпохи корнями вплетается в те
времена, неспособные в общей своей слепоте
отличать выпадавших из люлек от выпавших люлек.
Белоглазая чудь дальше смерти не хочет взглянуть.
Жалко, блюдец полно, только не с кем стола вертануть,
чтоб спросить с тебя, Рюрик.

Зоркость этих времен – это зоркость к вещам тупика.
Не по древу умом растекаться пристало пока,
но плевком по стене. И не князя будить – динозавра.
Для последней строки, эх, не вырвать у птицы пера.
Неповинной главе всех и дел-то, что ждать топора
да зеленого лавра.

               1969 г.

-----

СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ

Не, ний не сме по-глухи и по-стари,
говорим своите слова предишни,
саката ни са все тъй тъмни, вярваме
и същите жени не ни обичат.

И пак понякога играем щедри
в амфитеатрите на самотата,
над нас просветват същите фенери
и нощни удивителни премятат.

Живеем с прежно, сякаш с настояще,
а бъдещото време ни е чуждо,
и пак не спим, забравяме за спящите,
отново вършим работата нужна.

Пази, о, хумор, юношите здрави
на блясък и тъма сред кръговрата,
велики те са за позор и слава,
добри – за този век на суетата.


ЧЕРЕЗ ДВА ГОДА

Нет, мы не стали глуше или старше.
Мы говорим слова свои, как прежде.
И наши пиджаки темны; всё так же.
И нас не любят женщины всё те же.

И мы опять играем временами
В больших амфитеатрах одиночеств.
И те же фонари горят над нами,
Как восклицательные знаки ночи.

Живём прошедшим, словно настоящим,
На будущее время непохожим,
Опять не спим и забываем спящих,
А также дело делаем всё то же.

Храни, о юмор, юношей весёлых
В ночных круговоротах тьмы и света
Великими для славы и позора
И добрыми для суетности века.

               1960 г.

-----

ПРОСТИ МИ И СБОГОМ

Прости ми
и сбогом,
аз търся покой.
Писма изгори
като мост.
Да бъде мъжествен
пътят твой,
да бъде той прям и прост.
И нека в мъглата
за теб да блести
сърмата на звездни игри,
с надежди сред дланите
нека си ти,
огънят ти да гори.
Да има виелици,
бури и лед,
и рев на пожар разярен,
да имаш неспирно късмет занапред,
повече вяра от мен.
Да бъде могъщ
и победен денят,
гърмящ в твойта силна гръд.
Щастлив съм за тези,
които вървят,
може би,
в твоя път.


ПРОЩАЙ, ПОЗАБУДЬ

Прощай,
Позабудь
И не обессудь.
А письма сожги,
Как мост.
Да будет мужественным
твой путь,
да будет он прям и прост.
Да будет во мгле
для тебя гореть
звездная мишура,
да будет надежда
ладони греть
у твоего костра.
Да будут метели,
снега, дожди
и бешеный рев огня,
да будет удач у тебя впереди
больше, чем у меня.
Да будет могуч и прекрасен
бой,
гремящий в твоей груди.
Я счастлив за тех,
которым с тобой,
может быть,
по пути.

               1957 г.

-----

НЕ ИЗЛИЗАЙ ОТ СТАЯТА

Не излизай от стаята, не прави грешна стъпка.
Защо ти е на теб „Слънце”, щом пушиш само „Шипка”?
Навън е безсмислено, възторженото е неприсъщо.
Само клозета посети и веднага се връщай.

О, не излизай от стаята и не викай мотора.
Нали пространството е създадено от коридора
и с брояча свършва. А ако все пак жива дотича,
милата, зяпнала, изгони я, без да се съблича.

Не излизай от стаята; май настинка те е пробола.
Какво по-интересно на света от стената и стола?
Защо да излизаш оттук, щом ще се върнеш привечер,
хем какъвто си бил преди, хем осакатен вече?

О, не излизай от стаята. Танцувай, нека боса нова те носи
в палто на голо тяло, в чехли, обути на босо.
В антрето мирише на зеле и на смазка за ски предишни.
Много букви написа ти, още една ще ти бъде излишна.

Не излизай от стаята! О, нека само стаята те пита
и се досеща как изглеждаш. Изобщо бъди инкогнито –
ergo sum, както се формира в сърцата тази субстанция.
Не излизай от стаята! На улицата, знай, не е Франция.

Не бъди глупак! Дори другите да не са като тебе.
Не излизай от стаята! Тоест освободи се с мебелите,
слей лице с тапетите. Затвори се и барикадирай се
с шкафа, космоса, ероса, расата и вируса.


НЕ ВЫХОДИ ИЗ КОМНАТЫ

Не выходи из комнаты, не совершай ошибку.
Зачем тебе Солнце, если ты куришь Шипку?
За дверью бессмысленно все, особенно – возглас счастья.
Только в уборную – и сразу же возвращайся.

О, не выходи из комнаты, не вызывай мотора.
Потому что пространство сделано из коридора
и кончается счетчиком. А если войдет живая
милка, пасть разевая, выгони не раздевая.

Не выходи из комнаты; считай, что тебя продуло.
Что интересней на свете стены и стула?
Зачем выходить оттуда, куда вернешься вечером
таким же, каким ты был, тем более – изувеченным?

О, не выходи из комнаты. Танцуй, поймав, боссанову
в пальто на голое тело, в туфлях на босу ногу.
В прихожей пахнет капустой и мазью лыжной.
Ты написал много букв; еще одна будет лишней.

Не выходи из комнаты! О, пускай только комната
догадывается, как ты выглядишь. И вообще инкогнито
эрго сум, как заметила форме в сердцах субстанция.
Не выходи из комнаты! На улице, чай, не Франция.

Не будь дураком! Будь тем, чем другие не были.
Не выходи из комнаты! То есть дай волю мебели,
слейся лицом с обоями. Запрись и забаррикадируйся
шкафом от хроноса, космоса, эроса, расы, вируса.

               1970 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Самотата е човек на квадрат.

* * *
Аз нямам принципи, аз имам само нерви.

* * *
Всяко творчество по своята същност е молитва.

* * *
Човекът е това, което той чете.

* * *
Има престъпления много по-тежки, отколкото да се горят книги. Едно от тях е – книгите да не се четат.

* * *
Трагедия – това е, когато аз си порежа пръста. Комедия – когато вие пропаднете в отворена канализационна шахта и си счупите врата.

* * *
Старайте се да не обръщате внимание на тези, които се опитват да направят живота ви нещастен. Такива ще има много – както на официална длъжност, така и самоназначени. Търпете ги, ако не можете да ги избегнете, но щом се избавите от тях, незабавно забравете за тях.

* * *
Не бъди глупак! Бъди такъв, какъвто другите не са били.

* * *
Грубо казано, нас ни променя това, че ние обичаме, но понякога до загуба на собствената индивидуалност.

* * *
Любовта, най-общо, пристига със скоростта на светлината; разривът – със скоростта на звука.

* * *
Любовта е безкористно чувство, улица с еднопосочно движение.

* * *
Да се изгуби независимостта е много по-лошо, отколкото да се изгуби невинността.

* * *
Всички ще бъдат еднакви в гроба. Нека поне в живота бъдем различни!

* * *
Нашите изделия казват за нас повече, отколкото нашите изповеди.

* * *
Има само две наистина завладяващи теми, достойни за сериозни разсъждения: клюките и метафизиката.

* * *
Вижда се, земята наистина е кръгла, щом ти идваш тук, където няма нищо освен спомени.

* * *
Същността на живота не е в това, което има в него, а във вярата в това, което трябва да бъде в него.

* * *
И не мога да кажа, че не мога да живея без тебе – тъй като аз живея.

* * *
Ако президентите не могат да правят това със своите жени, те правят това със своите страни.

* * *
Ако много мъже се събират заедно, това най-вероятно е война.

* * *
Обектът на любовта не иска да бъде обект на любопитство.

* * *
Ти – това съм аз; защото кого ние обичаме, ако не себе си?

* * *
Векът скоро ще свърши, но по-рано ще свърша аз.

* * *
Вероятно вече не е възможно да се спаси света, но отделния човек винаги може.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Одиночество есть человек в квадрате.

* * *
У меня нет принципов, у меня есть только нервы.

* * *
Всякое творчество есть по сути своей молитва.

* * *
Человек есть то, что он читает.

* * *
Есть преступления более тяжкие, чем сжигать книги. Одно из них – не читать их.

* * *
Трагедия – это когда я порезал себе палец. Комедия – когда вы провалились в открытый канализационный люк и сломали себе шею.

* * *
Старайтесь не обращать внимания на тех, кто попытается сделать вашу жизнь несчастной. Таких будет много – как в официальной должности, так и самоназначенных. Терпите их, если вы не можете их избежать, но как только вы избавитесь от них, забудьте о них немедленно.

* * *
Не будь дураком! Будь тем, чем другие не были.

* * *
Грубо говоря, нас меняет то, что мы любим, иногда до потери собственной индивидуальности.

* * *
Любовь, в общем, приходит со скоростью света; разрыв – со скоростью звука.

* * *
Любовь есть бескорыстное чувство, улица с односторонним движением.

* * *
Потерять независимость много хуже, чем потерять невинность.

* * *
Все будут одинаковы в гробу. Так будем хоть при жизни разнолики!

* * *
Наши изделия говорят о нас больше, чем наши исповеди.

* * *
Есть только две поистине захватывающие темы, достойные серьезных рассуждений: сплетни и метафизика.

* * *
Видимо, земля воистину кругла, раз ты приходишь туда, где нету ничего, помимо воспоминаний.

* * *
Не в том суть жизни, что в ней есть, но в вере в то, что в ней должно быть.

* * *
И не могу сказать, что не могу жить без тебя – поскольку я живу.

* * *
Если президенты не могут делать этого со своими женами, они делают это со своими странами.

* * *
Если много мужчин собираются вместе, это, скорее всего, война.

* * *
Объект любви не хочет быть объектом любопытства.

* * *
Ты это – я; потому что кого же мы любим, как не себя?

* * *
Век скоро кончится, но раньше кончусь я.

* * *
Мир, вероятно, спасти уже не удастся, но отдельного человека всегда можно.

---------------------------------------------

Кирил Батурин

Руският поет, писател и публицист Кирил Батурин (Кирилл Викторович Батурин) е роден на 23 декември 1903 г. в Москва. По време на Гражданската война емигрира в Китай. Живее в Харбин и в Шанхай. Публикува поезия и проза в далекоизточни списания и алманаси като „Понедельник”, „Феникс” и „Врата”. Активен член е на литературното обединение „Восток” (от 1933 г.). От 1950 г. живее в Бразилия и в САЩ. Умира в края на 1970 г. в болница за бедни в Ню Йорк, САЩ. Негови стихове са включени в антологиите „Вернуться в Россию” и „Русская поэзия Китая”.


МЕЖДУ МРАЧНИТЕ ОБЛАЦИ

Сред мрачни облаци, прокарани за миг,
от млечен порцелан пъртини грейват,
през жълти обръчи с извиращ синкав блик
дълбока светлина в простора реят.

И клонка сред студа в тъмнеещия ден
със снопче от зелено ново блесна,
тъй бъдещата пролет пее химн за мен
с неизразими редове небесни.


МГНОВЕНИЙ НЕСКОЛЬКО МЕЖ СЕРЫХ ОБЛАКОВ

Мгновений несколько меж серых облаков
Проталинки молочного фарфора,
Поголубевшие у желтых ободков,
Глубинный свет сочили из простора.

И ветка в холоде темнеющего дня
С пучком едва позеленевших почек
Грядущую весну пропела для меня
Невыразимостью небесных строчек.

               1934 г., Шанхай

---------------------------------------------

Константин Балмонт

Руският поет-символист, литературен критик, публицист и преводач Константин Балмонт (Константин Дмитриевич Бальмонт) е роден на 3/15 юни 1867 г. в с. Гумнишчи, Владимирска губерния, в дворянско семейство. Първите му отпечатани стихотворения са в сп. „Живописное обозрение” през 1885 г. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1886-1887 г.), но е изключен за участие в студентски вълнения. През 1906 г. емигрира във Франция, през 1913 г. се връща в Русия, но скоро отново напуска страната. Автор е на над 35 стихосбирки, между които „Сборник стихотворений” (1890 г.), „Под северным небом” (1894 г.), „В безбрежности мрака” (1895 г.), „Тишина” (1898 г.), „Горящие здания” (1900 г.), „Будем как солнце” (1903 г.), „Только любовь” (1903 г.), „Литургия красоты” (1905 г.), „Фейные сказки” (1905 г.), „Злые чары” (1906 г.), „Стихотворения” (1906 г.), „Жар-птица” (1907 г.), „Песни мстителя” (1907 г.), „Три расцвета” (1907 г.), „Хоровод времён” (1909 г.), „Зелёный вертоград” (1909 г.), „Звенья. Избранные стихи. 1890-1912” (1913 г.), „Белый Зодчий” (1914 г.), „Ясень (Видение древа)” (1916 г.), „Сонеты Солнца, мёда и Луны” (1917 г.), „Перстень” (1920 г.), „Семь поэм” (1920 г.), „Солнечная пряжа” (1921 г.), „Гамаюн” (1921 г.), „Дар земли” (1921 г.), „Светлый час” (1921 г.), „Песня рабочего молота” (1922 г.), „Марево” (1922 г.), „Под новым серпом” (1923 г.), „Моё – ей (Россия)” (1924 г.), „В раздвинутой дали” (1929 г.), „Соучастие душ” (1930 г.), „Северное сияние” (1931 г.), „Голубая подкова” (1937 г.), „Светослужение” (1937 г.) и др., на 20 книги с проза, на книги с мемоари, филологически трактати, историко-литературни изследвания, критически есета и с преводи от над 15 езика. Живее в различни страни, сътрудничи на литературни издания във Франция, Германия, България, Литва, Латвия, Полша, Чехословакия, Естония, Италия, САЩ и др., чете лекции в Сорбоната, обикаля света. През 1929 г. живее в България и превежда български народни песни, които издава през 1930 г. в книгата „Златен сноп на българската поезия” („Золотой сноп болгарской поэзии”). Умира в предградието на Париж Нуази ле Гран на 23 декември 1942 г.


ЗОВ ОТ БОЛКА

Аз – зов от болка, аз – вик в тъга.
Аз – камък, паднал насред река.

Аз – стрък приведен в потаен мир.
Аз – образ бледен под водна шир.

Аз лек съм призрак, в два свята жив.
Аз – взор към приказка. Поглед див.

Аз – знак заветен, и само с мен
зовеш сърцето: „Към свят свещен!”


ВОЗГЛАС БОЛИ

Я возглас боли, я крик тоски.
Я камень, павший на дно реки.

Я тайный стебель подводных трав.
Я бледный облик речных купав.

Я легкий призрак меж двух миров.
Я сказка взоров. Я взгляд без слов.

Я знак заветный, – и лишь со мной
Ты скажешь сердцем: „Есть мир иной”.

-----

МРАЧЕН СЪН

Помислих, че Русия аз не съм напускал
и че промени пред Русия не стоят.
И гълъби си има. И змии изкусни.
И много вълци. И затвори редом бдят.

Калта на „Ревизор”. И гоголевски ужас.
И Глеб Успенски жив е. Жив е и Шчедрин.
Понякога пожар ще блесне, вече нужен,
и пак ще падне вдън земята беден син.

Там зад прозореца крещят. Пожар! Гориме!
Нечакан гост пристига. Този син мундир!
Учтив човек. Любезен, истински активен.
От ваште дневници ще си направи пир.

На версти сто кръжат неправди, спор, зулуми
и на хиляда врат обида и беда.
Бръмчат като мухи досадни празни думи.
И кръв тече безчет. Сълзи – като вода.


ДУРНОЙ СОН

Мне кажется, что я не покидал России,
И что не может быть в России перемен.
И голуби в ней есть. И мудрые есть змии.
И множество волков. И ряд тюремных стен.

Грязь „Ревизора” в ней. Весь гоголевский ужас.
И Глеб Успенский жив. И всюду жив Щедрин.
Порой сверкнет пожар, внезапно обнаружась,
И снова пал к земле земли убогий сын.

Там за окном стоят. Подайте. Погорели.
У вас нежданный гость. То – голубой мундир.
Учтивый человек. Любезный в самом деле.
Из ваших дневников себе устроил пир.

И на сто верст идут неправда, тяжба, споры,
На тысячу – пошла обида и беда.
Жужжат напрасные, как мухи, разговоры.
И кровь течет не в счет. И слезы – как вода.

-----

ЛОДКА НА МЪКАТА
                На княз А. И. Урусов

Вечер. Вял бряг. Вятър вие.
Възглас величав – вълни.
Близка буря. В бряг ще бие,
черна барка чар черни.

Чест и чайки чисти гони
лодка-мъка, барка-страх,
бряг сив, буря брули броня,
сън сънува – светъл крах.

В бряг летя, в морето мина
с воля, вал вълни вина.
Матовата месечина
пълна е с горчивина.

Вечер мре. Нощта чернее.
Ври морето. Мраз расте.
Барка-мъка в мрак се рее.
Бездна бурята плете.


ЧЕЛН ТОМЛЕНЬЯ
                Князю А. И. Урусову

Вечер. Взморье. Вздохи ветра.
Величавый возглас волн.
Близко буря. В берег бьется
Чуждый чарам черный челн.

Чуждый чистым чарам счастья,
Челн томленья, челн тревог
Бросил берег, бьется с бурей,
Ищет светлых снов чертог.

Мчится взморьем, мчится морем,
Отдаваясь воле волн.
Месяц матовый взирает,
Месяц горькой грусти полн.

Умер вечер. Ночь чернеет.
Ропщет море. Мрак растет.
Челн томленья тьмой охвачен.
Буря воет в бездне вод.

               1894 г.

-----

АЛБАТРОС

Албатрос над пустинята нощна летеше самотен
и разсичаше волно солената морска мъгла,
беше негово царство любимата бездна широка,
мързеливо трептеше морето под мощни крила.

И понякога в здрача небесен далече на свода
сред самотни простори самотно пламтеше луна.
О, блаженство да бъдеш и силен, и горд, и свободен!
Самота! Мир за тебе! Шир морска, покой, тишина!


АЛЬБАТРОС

Над пустыней ночною морей альбатрос одинокий,
Разрезая ударами крыльев соленый туман,
Любовался, как царством своим, этой бездной широкой,
И, едва колыхаясь, качался под ним Океан.

И порой омрачаясь, далеко, на небе холодном,
Одиноко плыла, одиноко горела Луна.
О, блаженство быть сильным и гордым и вечно свободным!
Одиночество! Мир тебе! Море, покой, тишина!

               1899 г.

-----

ЖИВОТЪТ – КРАТЪК, СКОРОТЕЧЕН

В живота – кратък, скоротечен,
литературата е вечна.
Поезията е душата тука
и за сърцето сладка мъка.


ЖИЗНЬ КОРОТКА И БЫСТРОТЕЧНА

Жизнь коротка и быстротечна,
И лишь литература вечна.
Поэзия душа и вдохновенье,
Для сердца сладкое томленье.

-----

СВЕЩТА ГОРИ И ГАСНЕ

Свещта гори и гасне и пак се пламени,
но гаснат безвъзвратно младежките ни дни,
гори и се разгаряй, щом още млад си ти,
по-силно, лъчезарно в сърдечното лети.

За да си спомняш после в житейска стръмнина,
да свети в хладна старост нетленна светлина –
копнежи благородни на порива ни млад,
безумни, но прекрасни, с безумен огън свят.


СВЕЧА ГОРИТ И МЕРКНЕТ

Свеча горит и меркнет и вновь горит сильней,
Но меркнет безвозвратно сиянье юных дней,
Гори же, разгорайся, пока еще ты юн,
Сильней, полней касайся сердечных звонких струн.

Чтоб было что припомнить на склоне трудных лет,
Чтоб старости холодной светил нетленный свет –
Мечтаний благородных, порывов молодых,
Безумных, но прекрасных, безумных – и святых.

               1895 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Човекът е Слънце и неговите чувства са неговите планети.

* * *
Влюбвайки се, ние умираме.

* * *
Ето в тази същата минута, когато ние тук дишаме, има хора, които се задушават.

* * *
Светът трябва да бъде оправдан целият, за да може да се живее!

* * *
Момини сълзи, лютичета. Ласки любовни.

* * *
Умът не е нищо друго, освен добре организирана система от знания.

* * *
О, кълна се, в онези мигове, когато аз наистина съм аз, са ми близки всички, ясно и скъпо ми е всичко. Разбирам върховете, аз на тях се изкачвах, разбирам низкото, аз ниско падах, разбирам и това, което е извън границите на високото и ниското.

* * *
Истерията е повишена чувствителност и ако в света на врачуванията се явява като недъг, подлежащ на отстраняване, в света на изкуството се явява като изключително ярко цвете.

* * *
Стихийно безумие, подражателна лудост овладява тълпите, всички думи губят своето съдържание и своята убедителност. Ако такава беда овладее народа, той неизбежно се връща към притчата за бесовете, влезли в кочината на свинете.

* * *
Празник за сърцето – това е радостта да обикнеш някого. Празник за сърцето – неочаквано да намериш съкровище. И празник за сърцето – да намериш себе си в приятел, да видиш по-добро от своето сърце в огледалото на друго сърце. И да разбиеш разделящата стена – това е диамантено-остра радост за душата, това е истински празник за сърцето.

* * *
Лесно му е било на Байрон да бъде Байрон. Преди всичко Байрон е живял в Англия и в Европа, където вече много стотици години е била готова литературната аудитория, а не в Америка, където обществото се е състояло, а и сега се състои, главно от търсачи на долари и учредители на делови предприятия, и където умствената грубост и художествената тъпота са господстващ факт.

* * *
Проклинам гимназията с всички сили. Тя задълго осакати моята нервна система.

* * *
Всяка душа има множество лица, във всеки човек е скрито множество хора и много от тези хора, образуващи един човек, трябва да бъдат безжалостно хвърлени в огъня. Трябва да бъдеш безпощаден към себе си. Само тогава може да се постигне нещо.

* * *
По-тихо, по-тихо събличайте дрехите на древните идоли.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Человек есть Солнце, и его чувства – его планеты.

* * *
Полюбив, мы умираем.

* * *
Вот в эту самую минуту, когда мы здесь дышим, есть люди, которые – задыхаются.

* * *
Мир должен быть оправдан весь, чтоб можно было жить!

* * *
Ландыши, лютики. Ласки любовные.

* * *
Ум – не что иное, как хорошо организованная система знаний.

* * *
О, клянусь, в те мгновенья, когда я – действительно я, мне близки все, мне понятно и дорого всё. Мне понятны вершины, я на них всходил, мне понятно низкое, я низко падал, мне понятно и то, что вне пределов высокого и низкого.

* * *
Истерия есть повышенная чувствительность, и то, что в мире врачевания является недугом, подлежащим устранению, в мире искусства предстает исключительно ярким цветком.

* * *
Толпами овладевает стихийное безумие, подражательное сумасшествие, все слова утрачивают своё содержание и свою убедительность. Если такая беда овладевает народом, он неизбежно возвращается к притче о бесах, вошедших в стадо свиней.

* * *
Праздник сердца – это радость кого-нибудь полюбить. Праздник сердца - найти клад неожиданно. И праздник сердца – найти себя в другом, увидеть лучшее своего сердца в зеркале сердца иного. И разбить стену разъединяющую – это радость души алмазно-острая, это истинный праздник сердца.

* * *
Байрону легко было быть Байроном... превыше всего Байрон жил в Англии и в Европе, где уж много сотен лет была готова литературная аудитория, а не в Америке, где общество состояло, да и теперь состоит, главным образом из искателей доллара и учредителей деловых предприятий и где умственная грубость и художественная тупость – господствующий факт.

* * *
Гимназию проклинаю всеми силами. Она надолго изуродовала мою нервную систему.

* * *
У каждой души есть множество ликов, в каждом человеке скрыто множество людей, и многие из этих людей, образующих одного человека, должны быть безжалостно ввергнуты в огонь. Нужно быть беспощадным к себе. Только тогда можно достичь чего-нибудь.

* * *
Тише, тише совлекайте с древних идолов одежды.

---------------------------------------------

Константин Лдов

Руският поет, писател и преводач Константин Лдов (Витольд-Константин Николаевич Розенблюм/ Льдов) е роден на 1 януари 1862 г. в Петербург. Завършва петербургска гимназия. Издава в. „Ежедневник искусств и литературы” (1901 г.) и в. „Иностранец” (1914 г.). От края на 70-те години на ХIХ в. под псевдонимите В. Розов, Р. Снежков и К. Льдов печата поезия, проза и стихове за деца в списания като „Будильник”, „Осколки”, „Стрекоза”, „Восход”, „Задушевное слово” и др. Превежда от немски и полски език. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1890 г.), „Памяти Лермонтова” (1891 г.), „Лирические стихотворения” (1897 г.), „Отзвуки души” (1899 г.), „Без размера и созвучий” (1911 г.), „Против течения. Из сказанного и недосказанного за 50 лет” (1926 г.), на романите „Лицедеи” (1892 г.), „Саранча” (1894 г.) и др., на книги с поезия, проза и публицистика на френски и немски език. През 1915 г. емигрира от Русия и живее във Франция и Белгия. Умира на 3 февруари 1937 г. в Брюксел.


ГОСПОДИН УЧИТЕЛЯТ БРЪМБАР

Господин учител Бръмбар
лятос насекоми сбрал
и училище за умни
на полянка основал.

Водни кончета, мушици,
търтеи, оси, щурчок,
мравки, бръмбари, пчелици
се събрали на урок.

А – акула, Б – брезичка,
В – врабчета, Г – глиган...
Хей, мухички, тихо всички!
Не шумете, мравки, там!

Д – дете, Е – единица,
Ж – жълтее жарка жар...
Повторете: З – зорница,
И – играчка, К – комар!

Който иска да се учи,
да повтаря в хор след мен:
Л – лисица, М – мравучка,
Н – наука, О – овен,

П – поле, Р – раковина,
С – синигер, Т – тире,
У – усмивка, Ф – фламинго,
Х – хвърчило, Ц – царе...

Тъй учител Бръмбар гладко
азбуката нагласи,
за да я научат мравки,
скакалци, пчели, оси.


ГОСПОДИН УЧИТЕЛЬ ЖУК
 
Как-то летом на лужайке
Господин учитель Жук
Основал для насекомых
Школу чтенья и наук.
 
Вот стрекозы, мушки, мошки,
Пчёлы, осы и шмели,
Муравьи, сверчки, козявки
На урок к Жуку пришли.
 
„А” – акула, „Б” – букашка,
„В” – ворона, „Г” – глаза...
Шмель и муха, не болтайте!
Не шалите, стрекоза!
 
„Д” – дитя, „Е” – единица,
„Ж” – жаркое, „З” – зима...
Повторите, не сбиваясь:
„И” – игрушка, „К” – кума!
 
Кто учиться хочет с толком,
Пусть забудет в школе лень...
„Л” – лисица, „М” – мартышка,
„Н” – наука, „О” – олень,
 
„П” – петрушка, „Р” – ромашка,
„С” – сверчок, „Т” – таракан,
„У” – улитка, „Ф” – фиалка,
„X” – ходули, „Ц” – цыган...
 
Так наш Жук, махая розгой,
Учит азбуке стрекоз,
Мушек, мошек и козявок,
Мурашей, шмелей и ос.
 
               1886 г.

---------------------------------------------

Лариса Андерсен

Руската поетеса и балерина Лариса Андерсен (Ларисса Николаевна Андерсен) е родена на 25 февруари 1911 г. в гр. Хабаровск. През 1922 г. със семейството си емигрира в Китай. Завършва средно образование в Харбин. Участва в кръжока на младите литератори „Чураевка”. Първите си стихотворения публикува в сп. „Журнал Христианского союза молодых людей” и в сп. „Рубеж” през 1928 г. Публикува поезия в емигрантски издания като „Прожектор”, „Слово”, „Русская мысль”, „Грани”, „Возрождение”, „Современник” и др., участва в поетичните сборници и антологии „Остров”, „Антология стихотворений поэтов-дальневосточников”, „Харбин: Ветка русского дерева”, „Мы жили тогда на планете другой”, „Русская поэзия Китая”, „Строфы века” и др. Над 15 години танцува в кабарета, в оперети и в големи балетни и оперни постановки. От 1971 г. живее във Франция. Автор е на стихосбирките „По земным лугам” (1940 г.), „Остров Лариссы” (1986 г.) и „Одна на мосту” (2006 г.), издадени в Китай, САЩ и Русия. Умира на 29 март 2012 г. в гр. Ле Пюи ан Вале, Франция.


АЗ МИСЛЕХ, ЧЕ РУСИЯ – ТУЙ СА КНИГИ

Аз мислех, че Русия – туй са книги.
Което учили сме досега.
А също питки, борш, пирожки, блини,
на тихи песни ласкава тъга.

И куполите. Тъмните икони.
Камбанени великденски искри.
И тези позамачкани пагони,
които татко зад икона скри.

В мъгли предишни старци-великани.
Гръмовни дни и траурни брези.
Русия – дъх. Русия – в гърло камък.
Русия – стон, горчилка от сълзи.


Я ДУМАЛА, РОССИЙ – ЭТО КНИЖКИ

Я думала, Россия – это книжки.
Всё то, что мы учили наизусть.
А также борщ, блины, пирог, коврижки
И тихих песен ласковая грусть.

И купола. И тёмные иконы.
И светлой Пасхи колокольный звон.
И эти потускневшие погоны,
Что мой отец припрятал у икон.

Всё дальше в быль, в туман со стариками.
Под стук часов и траурных колёс.
Россия – вздох. Россия – в горле камень.
Россия – горечь безутешных слёз.

-----

АЗ БОЯ СЕ С ТАЗ ЛЕКА ПОХОДКА
 
Аз боя се с таз лека походка
от цветя, стихове и... от вас.
Аз боя се от всяка находка
в неочакван неточен час.
 
Чудо чакано мен ме тормози
и прииждащ от сълзи глас.
Няма, вашите влюбени рози
вече няма да вземам аз.


Я БОЮСЬ СВОЕЙ ЛЕГКОЙ ПОХОДКИ
 
Я боюсь своей легкой походки,
И цветов, и стихов, и… вас
Я боюсь нежданной находки
В такой неурочный час.

Я боюсь ожиданья чуда
И внезапных припадков слез.
Нет, уж лучше я брать не буду
Этих ваших влюбленных роз.

---------------------------------------------

Лев Гросе

Руският поет и философ Лев Гросе (Лев Викторович Гроссе) е роден на 15 юни 1906 г. в гр. Йокохама, Япония. На младини живее в Китай, където баща му е генерален консул в Шанхай. Завършва руската гимназия в Харбин (1924 г.). Членува в литературния кръг „Понедельник”, организира религиозно-философски кръжоци, през 1939 г. е председател на литературното обединение в Шанхай. Работи като преводач, от 1939 г. е редактор и издател на сп. „Муза”, от 1925 до 1940 г. е редактор на сп. „Путь”. През 20-те и 30-те г. живее няколко години във Франция и Германия, като учи бактериология и философия в Сорбоната в Париж (до 1925 г.) и в Берлинския университет (1926 г.). Знае отлично руски, английски, френски, немски и китайски език. Публикува поезия и есеистика в китайски, европейски и американски емигрантски списания и алманаси като „Понедельник”, „Рубеж”, „Наш путь”, „Посох”, „Врата”, „Русская жизнь”, „Возрождение”, „Русские записки”, „Земля Колумба” и др. Автор е на стихосбирките „Мысли сердца, т. 1” (1925 г.), „Новое человечество” (1925 г.), „Мысли сердца, т. 2” (1926 г.), „Грехопадение” (1926 г.), „Видение” (1926 г.), „Песня жизни” (1926 г.), „Кремль” (1926 г.), „Альфа-омега. Завет пола” (1926 г.), „Вечное знание” (1927 г.), „Пророк” (1928 г.), „Мысли сердца, т. 3” (1929 г.), „Башня Вавилона” (1929 г.), „Крест поэта” (1930 г.), „Я, вы и он” (роман в стихове, 1930 г.), „Сердца мирам” (1931 г.), „Мертвая смерть” (1932 г.), „Апокалипсис пола” (1937 г.),  и „Она” (1939 г.). През 1948 г. отива в СССР, където е арестуван и затворен. Умира в лагер на ГУЛАГ, вероятно през 1950 г.


ТИ – МЛАДА, СТРОЙНА СИ КАТО ЕЛХА

Ти – млада, стройна си като елха,
ти – сякаш буреносен облак страшен,
ликувай, о, Русия свята, наша
родино, на дедите ни с дъха.

Кой ще посмее с теб да се сражава?
Кой не почита твойте висини,
на мислите ти мъдри дълбини,
кой с красотата ти ще се сравнява?

И пак, и пак, Велика, съм готов,
стремително към теб мечтата литва,
към теб душата ми с една молитва,
живот, съдба и вяра, и любов!


ТЫ – ЮНАЯ, ТЫ – СТРОЙНАЯ, КАК ЕЛЬ

Ты – юная, ты – стройная, как ель,
Ты – грозная, как туча громовая,
Ликуй, о Русь, о Родина святая,
Моих отцов родная колыбель.

О, кто с Тобой осмелится сразиться?
Души Твоей кто снизит вышину,
Кто дум Твоих измерит глубину,
С красой Твоей, скажи мне, – кто сравнится?

Великая, к Тебе все вновь и вновь
Мечты моей невольное стремленье,
души моей моленье,
И жизнь, и крест, и вера, и любовь! 

---------------------------------------------

Лев Друскин

Руският поет и преводач Лев Друскин (Лев Савельевич Друскин) е роден на 8 февруари 1921 г. в Петроград. През детството си прекарва полиомелит и цял живот е на инвалидна количка. Пише стихове от ученическите години, когато посещава литературния кръжок при Двореца на пионерите в Ленинград с ръководител Самуил Маршак. Една година учи в университета, но прекъсва следването си. Превежда на руски поезия на народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР. През 1980 г. е изключен от Съюза на писателите и емигрира в Западна Германия. Публикува стихове в издания като „Континент”, „Грани”, „Стрелец”, „Русская мысль” и др. Автор е на стихосбирките „Ледоход” (1961 г.), „Стихи” (1964 г.), „Стихи” (1967 г.), „Стихотворения” (1970 г.), „Прикосновение” (1974 г.), „Стихотворения” (1976 г.), „Mein Garten ist zerst;rt” (1983 г.), „Am Abend ging ich fort / А вечером я уходил” (1984 г.), „У неба на виду” (1985 г.), „Ich werde weinen ;ber meinen Unglauben / Заплачу о неверии своем” (1987 г.), „Licht im Fenster / Свет в окне” (1990 г.), на книгата с мемоари „Спасенная книга” (1984 г.) и др. Умира на 26 ноември 1990 г. в гр. Тюбинген, Германия.


НЕ МЕ ЛЪЖЕТЕ

Не ме лъжи! Не аз Христос разпнах!
Тогава даже кръста не сковах,
дори един пирон не изковах,
край него минах и не се присмях.

Дори в прозореца не хвърлих взор...
Аз просто слушах шум на хорски хор...
Дори край огъня ми беше мраз
и странно слепвах пръстите си аз.


НЕ ЛГИТЕ МНЕ

Не лгите мне! Не я распял Христа!
Я даже не сколачивал креста,
Я даже не выковывал гвоздя,
И не смеялся мимо проходя.

Я даже и в окно не поглядел...
Я просто слышал, как народ гудел...
Мне было зябко даже у огня,
И странно слиплись пальцы у меня.

---------------------------------------------

Лев Еллис

Руският поет, публицист, философ, литературен критик и преводач Лев Eлис (Лев Львович Кобылинский/ Эллис) е роден на 2 август 1879 г. в Москва. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1902 г.). В периода 1901-1909 г. сътрудничи активно на сп. „Весы”, съосновател и организатор е на издателство „Мусагет” и на поетичния кръжок „Аргонавты”. Теоретик е на символизма, християнски философ, литературен историк. През 1911 г. емигрира в Германия, а от 1917 г. живее в Швейцария. Пише поезия и литературно-философски съчинения на руски и немски език, превежда поезия от френски и немски. Автор е на стихосбирките „Stigmata” (1911 г.) и „Арго” (в два тома, 1914 г.), на събраните преводи „Иммортели” (в два тома, 1904 г.), на книгите с литературна критика „Русские символисты” (1910 г.), „Vigilemus” (1914 г.), на философските съчинения „Platon und Solowjew” (1926 г.), „Christliche Weisheit / Христианская мудрость” (1929 г.), „W. A. Joukowski” (1933 г.), „Alexander Puschkin, der religiose Genius Russlands” (1948 г.) и др. Умира на 17 ноември 1947 г. в швейцарския град Локарно.


ПРЕДСЪЩЕСТВУВАНЕ

И все си мисля, че съм странствал по земята,
кога и как, уви, и сам не знам!
Познати са ми сладостта на аромата,
тревата пред вратата и звукът, хей там
въздишащ тъжно, залезният вятър... –
и все си мисля, че съм странствал по земята!

И все си мисля, че била си моя прежна,
кога и как, уви, и сам не знам!
Пред устните ти пламенни пламтя копнежно,
воалът падне ли, в мираж съм обладан,
когато в зрака зърна шията ти нежна...
И все си мисля, че била си моя прежна!

И все си мисля, че това сме изживели,
че времето ще се завърне с полет нов
и всичко, всичко, що смъртта ни е отнела –
надежда трепетна, страдание, любов,
отново ден и нощ ще грее без предели;
и все си мисля, че това сме изживели...


ПРЕДСУЩЕСТВОВАНИЕ

И всё мне кажется, что здесь я был когда-то,
когда и как, увы, не знаю сам!..
Мне всё знакомо здесь, и сладость аромата,
и травка у дверей, и звук, что где-то там
вздыхает горестно, и тихий луч заката, –
и всё мне кажется, что здесь я был когда-то!..

И всё мне кажется, что ты была моею,
когда и как, увы, не знаю сам!..
Одно движенье уст, и весь я пламенею,
лишь упадёт вуаль, и вдруг моим очам
случится увидать блистающую шею...
И всё мне кажется, что ты была моею!..

И всё мне кажется, что это прежде было,
что времени полёт вернёт нам вновь и вновь
всё, всё, что Смерть рукой нещадною разбила,
надежду робкую, страданье и любовь,
чтоб радость день и ночь в одно сиянье слила,
и всё мне кажется, что это прежде было!..

-----

В СТРАНАТА НА БЕЗУМИЕТО

Безумието – черен монолит,
сред небесата саркофаг заваля;
в дървета, като магове заспали,
луната щърба пръска блясък вит.

Тук – вечен мрак, в безмълвна вечност впит;
под черен флаг, със спуснато забрало
тук броди смърт с неумолимо тяло,
беззвучен страж над плочника разбит.

Тук скита оскърбител на небе
след богохулни замисли безмерни,
тоз, който, враг на гледки ефимерни,

на злото рицар безупречен бе;
пълзят душите, съхранили строго
безумния отхвърлен лик на Бога.


В СТРАНЕ БЕЗУМИЯ

Безумие, как чёрный монолит,
ниспав с небес, воздвиглось саркофагом;
деревьев строй подобен спящим магам,
луны ущербной трепетом облит.

Здесь вечный мрак с молчаньем вечным слит;
с опущенным забралом, с чёрным стягом,
здесь бродит Смерть неумолимым шагом,
как часовой среди беззвучных плит.

Здесь тени тех, кто небо оскорбил
богохуленьем замыслов безмерных,
кто, чужд земли видений эфемерных,

Зла паладином безупречным был;
здесь души тех, что сохранили строго
безумный лик отвергнутого Бога.

---------------------------------------------

Лев Лосев

Руският поет, литературовед и есеист Лев Лосев (Лев Владимирович Лифшиц/ Лосев е роден на 15 юни 1937 г. в Ленинград. Завършва журналистика във филологическия факултет на Ленинградския държавен университет. От 1962 до 1975 г. работи като редактор в сп. „Костёр”, пише стихове за деца и пиеси за куклен театър. През 1976 г. емигрира в САЩ. Работи като коректор в изд. „Ардис”, няколко години е литературен сътрудник на Радио „Гласът на Америка”. Защитава аспирантура в Мичиганския университет и от 1979 г. преподава руска литература в Дартмунтския колеж в Ню Хемпшир. Публикува поезия и публицистика в емигрантския печат, а от 1989 г. и в руски издания като „Знамя”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Звезда”, „Новый мир”, „Юность”, „Петрополь” и др. Автор е на стихосбирките „Чудесный десант” (1985 г.), „Тайный советник” (1987 г.), „Новые сведения о Карле и Кларе” (1996 г.), „Послесловие” (1998 г.), „Стихотворения из четырёх книг” (1999 г.), „Sisyphus redux” (2000 г.), „Собранное” (2000 г.), „Как я сказал” (2005 г.), „Говорящий попугай” (2009 г.), на книги с есеистика и литературна критика като „Закрытый распределитель” (1984 г.), „Эзопов язык в современной русской литературе” (1984 г.), „Иосиф Бродский. Опыт литературной биографии” (2006 г.), „Солженицын и Бродский как соседи” (2010 г.) и др. Умира на 6 май 2009 г. в гр. Хановър, щат Ню Хемпшир, САЩ.


МЕСТОИМЕНИЯ
 
Предателство, което е в кръвта.
Предаваш своите очи и пръсти,
предателство на пияндета мръсни,
от него Боже опази света.
 
Сега сме болни. Зле ни е. Лежим.
Душата ми край мен лежи отделно.
Под нас е неприветлива постеля
с дюшек вмирисан, в болничен режим.
 
С какво ме дразни двойникът нездрав,
с това, че немарливец е безпътен:
на мутрата с петна от страх и супа,
с петна от дявол знае що в чаршаф.
 
Все още в нас тече живот злочест,
щом тук с измръзнали нозе лежиме,
и на предишния живот лъжите
ни предявяват дълга сметка днес.
 
Но странно тук свободно си лежа,
в стъклото клонка, сняг и птица плуват,
и виждам как умира таз лъжа,
как я боли и как се тя страхува.


МЕСТОИМЕНИЯ
 
Предательство, которое в крови.
Предать себя, предать свой глаз и палец,
предательство распутников и пьяниц,
но от иного, Боже, сохрани.
 
Вот мы лежим. Нам плохо. Мы больной.
Душа живет под форточкой отдельно.
Под нами не обычная постель, но
тюфяк-тухляк, больничный перегной.
 
Чем я, больной, так неприятен мне,
так это тем, что он такой неряха:
на морде пятна супа, пятна страха
и пятна черт чего на простыне.
 
Еще толчками что-то в нас течет,
когда лежим с озябшими ногами,
и все, что мы за жизнь свою налгали,
теперь нам предъявляет длинный счет.
 
Но странно и свободно ты живешь
под форточкой, где ветка, снег и птица,
следя, как умирает эта ложь,
как больно ей и как она боится. 

---------------------------------------------

Леонид Ешчин

Руският поет и журналист Леонид Ешчин (Леонид Евсеевич Ещин) е роден на 1 януари 1897 г. в Нижни Новгород. Учи в историко-филологическия факултет на Московския университет, през 1915 г. напуска университета и завършва Александровското военно училище. По време на Гражданската война воюва на страната на белите. През 1921 г. сътрудничи на местния печат във Владивосток. През 1922 г. е в бежански лагер в Корея, а от 1923 г. живее в Китай. Публикува стихове, разкази, статии и рецензии в харбински емигрантски издания като „Родная нива”, „Рупор”, „Молва”, „Зигзаги”, „Рубеж” и „Врата”. Автор е на стихосбирката „Стихи таёжного похода” (1921 г.). Живее в крайна нищета, самоубива се на 14 юни 1930 г. в гр. Харбин, Китай. Запазена е тетрадка с негови стихотворения. През 2005 г. излиза книгата с негови творби „Собрание стихотворений”.


ЗАБАЙКАЛСКИ ПОХОД

В борака сънен сънени напускаме бивака,
жестока есен води ни под облачния сплит.
Вълни разлива пътят ни – воняща е клоака –
в гора, в ливади, в долища – неистово разбит,

но няма сиво-сините била да се присмиват
над наште войни пратени, пълзящи в кален мрак:
като зъбата линия към другите отиват,
които бяха братя и които днес са враг.

...А прежни кости пазят се, в надежден кръг обгърнати
от пасище прокъсано пред борова стена.
По дяволите, трябва ли да бъдем ний захвърлени
в живеене навъсено сред мръсната страна!


ЗАБАЙКАЛЬСКИЙ ПОХОД
 
Средь сосен сонных сонными снимаемся с бивака
Под дрожь жестокой осени в нависших облаках.
Дорога льётся волнами – вонючая клоака –
В лесу, в лугах и в озими – неистово плоха,

Но сопки серо-синие смеяться не посмеют,
Над нашими солдатами, ползущими в грязи:
Извилистою линией идут они за теми,
Кто раньше были братьями, и кто теперь враги.

...А кости старой падали надёжно огорожены
Поскотиной дырявою, налегшей на сосну.
Ах, чёрт возьми, да надо ли, чтоб были мы заброшены
На жизнь распрокорявую в поганую страну!

               1920 г.

---------------------------------------------

Леонид Йоффе

Руският поет Леонид Йофе (Леонид Моисеевич Иоффе) е роден на 29 юли 1943 г. в гр. Самарканд. Завършва физико-математическия факултет на Московския държавен университет (1966 г.). Пише стихове от младежките си години, от 1970 г. публикува в самиздатския печат и в чуждестранни списания като „Менора”, „Континент”, „Эхо”, „Время и мы”, „Русская мысль”, „Перекрестки”, „Театральная жизнь”, „Знамя”, „НЛО” и др. През 1972 г. емигрира в Израел. Преподава математика в Йерусалимския университет. Автор е на стихосбирки, издадени в Израел и в Русия, сред които „Косые падежи” (1977 г.), „Путь зари” (1977 г.), „Третий город” (1980 г.), „Голая осень” (1999 г.), „Короткое метро” (2001 г.) и др. Умира на 3 юли 2003 г. в Йерусалим, Израел. Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Антология Гнозиса современной русской и американской литературы и искусства”, „Освобожденный Улисс”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др.


АЗ ИСКАМ ДА СЕ СКРИЯ

Аз искам да се скрия вдън земята сам,
огънат до размери немислими,
така по тез чукари незабележимо
ще бродя, без да знам очите чужди там.

След туй в зениците да впрегна поглед нов,
да разбера обърканите ни постъпки,
как са ръждясали фатално наште стъпки
и се зарежда с клетви детският пищов.

А стреля ли – ще е съсечен нечий взор,
а стреля ли – ще е охулен жребий нечий,
ще са събрани устните в обиден хор,
а утрините на небето ще се перчат.

Със зрелост кръвна да е пълен всеки стон
и наследена зрелост пак след нас да има –
красив и страшен, и жесток е този дом –
наш земен дом, където свойто аз ломиме
и въздух, сякаш риби сме, с уста ловиме
сами и заедно към бездната-подслон.


Я ХОЧУ СПРЯТАТЬСЯ

Я хочу спрятаться под самый прочный пласт
и сжаться до немыслимых размеров,
чтоб незаметному на кручах этих серых
влачить присутствие, чужих не зная глаз.

Потом свои зрачки расширить и напрячь
и разобрать, как перепутаны поступки,
как невозможно заржавели наши сутки,
и жутким словом заряжается пугач.

А стоит выпалить – загублен чей-то взор,
а стоит выпалить – ославлен чей-то жребий,
и губы собраны в обидчивый узор,
а зори лишними куражатся на небе.

Пусть кровной спелостью наш преисполнен стон,
наследной спелостью, живет еще за нами –
красив и грозен и безжалостен сей дом –
наш дом земной, где вместе бьемся над азами,
где воздух ловим, словно рыбы, ловим ртами
вместе и порознь и снова бездны ждем.

               1968 г.

-----

СТИХОТВОРЕНИЕ НА СТАРИЯ КРЪЖОЧНИК

Световната загадка мами, смайва
пред зрение и ум мъгла една –
денят в тетрадката си дъжд чертае,
народи се тълпят и времена.

И ученикът в мартенското рано
е устремен към тайните отпред,
мечтае той, където разум няма,
на пълно знание да дойде ред.

В закон материята да обхване,
пружина с правила да заздрави
и нека ясни свойствата да станат
на хора, минерали и треви.

И той мечтае: хора и природа,
и зад стъклото дивното платно,
и мартенското време да преброди
и слее в общо за света пано.

Макар да е неясен този епос
вселенски, тъмното не ще го спре,
загадките на жизнения ребус
изстрадал, но щастлив да разбере.


СТИХОТВОРЕНИЕ СТАРОГО КРУЖКОВЦА

Загадка мира поманит, волнуя,
туманно правя зреньем и умом, –
тетрадку дня в окне дожди линуют,
и тёмен ход народов и времён.
 
И школьник смотрит в мартовское небо,
весь устремлён к разгадке впереди,
мечтает он путём, где разум не был,
до встречи с полным знанием дойти.
 
Обнять в закон материи устройство,
пружины правил, облики вещей,
и пусть число откликнется на свойства
растений, минералов и людей.
 
И он мечтает: люди и природа,
и полотно картинки за окном,
и долька талой мартовской погоды
сольются в мира полное панно.
 
И пусть невнятен мирозданья эпос
и неразымчив, как сплошная тьма,
он смотрит в жизнь: загадок видит ребус,
и ломит грудь от счастья понимать.
 
               1989 г.

---------------------------------------------

Леонид Чертков

Руският поет, писател, литературовед и преводач Леонид Чертков (Леонид Натанович Чертков) е роден на 14 декември 1933 г. в Москва. Учи в Московския библиотекарски институт (1952-1956 г.), завършва Ленинградския педагогически институт (1968 г.). През 1954 г. добива популярност поемата му „Итоги”. От 1953 до 1956 г. е лидер на неформалното литературно обединение „Мансарда”. През 1957 г. е осъден „за антисъветска агитация” и е затворен за 5 години в лагера Дубравлаг в Мордовия. Участва в самиздатски издания, подготвя самиздатските алманаси „Троя” и „Пятиречие”. След 1962 г. работи в Библиотеката за обществени науки в Москва. Занимава се с история на руската литература, подготвя статии за „Краткая литературная энциклопедия”, „Лермонтовская энциклопедия” и др. издания. Превежда английска и американска поезия. През 1974 г. емигрира във Франция. До 1985 г. преподава руски език и литература в университетите в Тулуза и Кьолн, след 1980 г. работи в Института по славистика при Кьолнския университет. Публикува поезия и проза в издания като „Ковчег”, „Континент”, „Гнозис”, „Вестник РХД”, „Русская мысль”, „Новое литературное обозрение”, „Зеркало”, „Новый мир” и др. негови стихове са включени в антологиите „Поиски правды. Опозиционные стихи советских поэтов”, „Антология Гнозиса”, „Поэзия второй половины XX века”, „Антология самиздата”, „Самиздат Ленинграда”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Автор е на стихосбирките „Нерастанкино” (самиздат, 1962 г.), „Огнепарк” (1987 г.) и „Смальта” (1997 г.). Умира на 28 юни 2000 г. в гр. Кьолн, Германия.


ТУЙ Е ВСИЧКО

Туй е всичко. Последната нощ си отива,
аз свободен съм още, макар без пари.
Разговарям за кино, за времето сиво,
вчера своите лични книжа изгорих.

Вярвам в себе си. Имам нахалство достатъчно
прокурора ехидно да гледам в очи,
няма милост да моля от тез заседатели,
твърдост в мойте последни слова ще звучи.

Все едно е. Летаргия ме е обзела,
не очаквам пощада, надежда не знам:
Беше циганката на дланта ми прочела
концентрационните лагери там.

Как са другите? Някой чете в тъмнината.
Този крачи и пуши, тя също не спи.
И какво да гадая в живота превратен.
Може би до прозореца всеки търпи.

И навярно малцина очакват промени.
И подпухва от синьото изтокът чист,
и съзирам как нейде невзрачен военен
в мойта папка подшива последния лист.


ВОТ И ВСЕ

Вот и все. Последняя ночь уходит,
Я еще на свободе, хоть пуст кошелек.
Я могу говорить о кино, о погоде, –
А бумаги свои я вчера еще сжег.

Я уверен в себе. У меня хватит наглости
Прокурору смеяться в глаза,
Я не стану просить заседательской жалости
И найду, что в последнем слове сказать.

Наплевать. Я давно в летаргической зоне,
Мне на что-то надеяться было бы зря:
У меня цыганка прочла на ладони
Концентрационные лагеря.

А другие? Один в потемках читает.
Этот ходит и курит, и так же она.
Да и что там гадать, откуда я знаю.
Может, каждый вот так же стоит у окна.

И никто, наверно, не ждет перемены.
И опять синяком затекает восток,
И я вижу, как незаметный военный
Подшивает мне в папку последний листок.

               1955 г.

-----

ЖИВЯХМЕ КАТО КНЯЗЕ

Бе княжи нашият житейски бряг,
като князе с дъска са ни топили,
отгоре ордите са яли-пили,
и да изстенеш даже няма как.


МЫ ЖИЛИ КАК КНЯЗЬЯ

Действительно, мы жили как князья,
Как те князья, кого доской давили,
А наверху ордынцы ели-пили,
И даже застонать было нельзя.

               1987 г.

---------------------------------------------

Лидия Алексеева

Руската поетеса и преводачка Лидия Алексеева (Лидия Алексеевна Алексеева/ Девель) е родена на 22 февруари/7 март 1909 г. в гр. Двинск Витебска губерния. Детството й преминава в Севастопол. През 1920 г. с родителите си емигрира в Турция, откъдето преминава в България, а след това се заселва в Югославия. Завършва филологическия факултет на Белградския университет, след което преподава сръбски език и литература в руската гимназия в Белград. Публикува поезия в емигрантски издания. През 1944 г. се преселва в Австрия, а от 1949 г. живее в САЩ. Работи в Нюйоркската публична библиотека. Превежда поезията на сръбски и американски поети. Автор е на стихосбирките „Лесное солнце” (1954 г.), „В пути” (1959 г.), „Прозрачный след” (1964 г.), „Время разлук” (1971 г.) и „Стихи (избранное)” (1980 г.). Умира на 27 октомври 1989 г. в Ню Йорк, САЩ.


ОТ ИЗВОРИТЕ ТИ НИ КАПКА НЯМА В МЕН

От изворите Ти ни капка няма в мен,
кръвта ми другите страни отдавна хранят
и Ти – въздишка бърза, пред зората сън,
си само белег бял от преболяла рана.

Но може би не е така? И с Твоя глас
под мен летиш, като път вечен лъкатушиш,
ревниво спираш ме да не прекрача аз
на чуждо място прага равнодушен?


ОТ РОДНИКОВ ТВОИХ НИ КАПЛИ НЕТ ВО МНЕ

От родников Твоих ни капли нет во мне,
Питают кровь мою давно другие страны, –
И Ты – лишь быстрый вздох в передрассветном сне,
Лишь тонкий белый шрам переболевшей раны.

Но, может быть, не так? И это Ты зовешь
И под ноги бежишь, как вечная дорога,
И мне перешагнуть ревниво не даешь
Чужого равнодушного порога?..

               1958 г.

-----

И САМО СПОМЕНЪТ МИ Е НАСЛЕДСТВО

В мен само споменът ми е наследство,
мой бял далечен град сред синева,
пак свири там щурец на мойто детство
в до камък изгорената трева.

Прахта е, сякаш креда по шосето,
на бос крак кадифено-жарка там...
И ето, зашумя отпред морето
и отдалеч полъхна на катран...

Където миди се роят, да сляза
на моя бряг черупчест бих могла,
там мокрите зелено-жълти раци
се тъпчат върху слънчева скала,

а под скалата може би лежиш си
ти, мое пръстенче – след дни безброй
аз също като дожите сгодих се
с теб, край адриатичен руски мой.


МНЕ ТОЛЬКО ПАМЯТЬ О ТЕБЕ – НАСЛЕДСТВО

Мне только память о тебе – наследство,
Мой дальний город, белый в синеве,
Где и сейчас трещит кузнечик детства
В твоей до камня выжженной траве.

Пыль по шоссе лежит как россыпь мела,
Босой ноге так бархатно-жарка…
И вот навстречу море зашумело
И дегтем понесло издалека…

На берег мой ракушечный сошла бы,
Где створки раскрываются в тепле,
Где мокрые оливковые крабы
Топырятся на солнечной скале, –

А под скалой лежит еще, быть может,
Мое колечко – много тысяч дней:
Я обручилась им, совсем как дожи,
Российской Адриатике моей.

---------------------------------------------

Лидия Хаиндрова

Руската поетеса и публицист Лидия Хаиндрова (Лидия Юлиановна Хаиндрова-Сереброва) е родена на 14 юни 1910 г. в гр. Харбин, Китай. През ранното си детство живее в имението на дядо си в Кавказ, след което отново се преселва в Китай, където завършва руска гимназия. Първите й публикувани стихове са от 1928 г., когато участва в литературното обединение „Молодая Чураевка”. Публикува поезия в харбински и шанхайски емигрантски издания като „Чураевка”, „Русское слово”, „Рубеж”, „Понедельник”, „Парус” и „Феникс”, в колективни сборници и алманаси като „Излучины”, „Семеро”, „Врата”, „Багульник”, „Остров”, „Гумилевский сборник”, „Щедрость”, „Кубань” и др. Ползва литературните псевдоними Олег Южанин, Нина Баратова и Эристави. Работи като кореспондент на в. „Заря” и редактор на сп. „Рубеж”, член е на редколегията на сп. „Сегодня”. През 1947 г. се връща в СССР. Работи като коректор във в. „Красная Татария” и като преподавател по английски в училище. Автор е на стихосбирките „Прощание” (1934 г.), „Ступени” (1939 г.), „Крылья” (1941 г.), „На распутье” (1943 г.), „Раздумья” (без дата, вероятно 1946 г.), „Сердце” (1947 г.) и „Даты, даты” (1976 г.). Умира на 19 юни 1986 г. в гр. Краснодар. Нейни стихове са включени в антологиите „Мы жили тогда на планете другой: Антология поэзии русского зарубежья. 1920-1990”, „Вернуться в Россию стихами: 200 поэтов эмиграции”, „Остров Лариссы: Антология стихотворений поэтов-дальневосточников”, „Русская поэзия Китая” и др.


ВЗОР ИЗМОРЕН

Взор изморен. С поклон учтив е.
Към миналото пак с билет.
Трамвай креслив далеч отива,
в прозорците синее лед.

И всеки път край този прелез
с товар от струпана тъга
на мостче в трепкаща дъга
там от трамвая с нас ще слезе

стареещ морен генерал,
Русия в блясъка видял,
а днес сънуващ руска птица,
измъчена императрица.


УСТАЛЫЙ ВЗОР

Усталый взор. Поклон учтивый.
И снова думы о былом.
Несется вдаль трамвай крикливый,
Синеющий на окнах льдом.

И каждый раз на этом месте,
Неся тяжелый груз тоски,
На задрожавшие мостки
С трамвая сходит с нами вместе

Седой, усталый генерал,
Который блеск России знал,
Которому Россия снится
Замученной Императрицей.

---------------------------------------------

Любов Столица

Руската поетеса, писателка и драматург Любов Столица (Любовь Никитична Ершова Столица) е родена на 17/29 юни 1884 г. в Москва. Учи в историко-философския факултет на Висшите женски курсове в Москва (1902-1905 г.). Първите й стихотворения са публикувани през 1906 г. в сп. „Золотое руно”. Публикува поезия, проза и публицистика във вестници и списания като „Современный мир”, „Современник”, „Новое вино”, „Русская мысль”, „Перезвоны”, „Возрождение”, „Poccия”, „Poccия и славянство”, „Балканский журнал”, „Изгнанник” и др. През 1920 г. емигрира в България. Авторка е на стихосбирките „Раиня” (1908 г.), „Лада” (1912 г.), „Русь” (1915 г.), „Лазоревый остров” (1919 г.), „Голос Незримого” (1934 г.), на пиесите „Голубой ковёр” (1916 г.), „Летучая мышь” (1917 г.), „Триумф весны” (1918 г.), „Два Али” (1926 г.), „Рогожская чаровница” (1928 г.), на романа в стихове „Елена Деева” (1916 г.) и др. Умира на 12 февруари 1934 г. в София, България.


ПРОЛЕТНА МУЗА

Щом тайната разплиташе стокрилият живот,
аз влязох при жреците – длъжна бях на този ход.

Вековна служба рееше се там в светия храм –
ритмични лири пееха, кадеше син тамян.

Култ тайнствен продължаваше – велик, но в минал свят:
Бог мъртъв си оставаше, с хвалебствия възпят!

Там – статуи, там – мумии, там – пищен саркофаг...
Редях безсилни думи и стоях пред труден праг.

Лъжлив мираж ме глождеше, че нейде в пустошта
извън съня тревожно е зелена пролетта.

Но ти, о, музо пролетна, отвори към света
за дъхавите полети приятелска врата.

Като диваци голи сме, като деца – без зло,
на воля танци гониме в ливадния простор.

Или, по хълма бродейки към бор, небето сбрал,
си спомняме мелодии и дупки на кавал.

Допираш длани страстни до ръце неверни тук
и раждаш с гордо щастие невероятен звук.

Душа с дъха ти блеснал аз ще напоя вовек!
И нека слуша песните щастливият човек!


ВЕСЕННЯЯ МУЗА

Когда мне жизнь стокрылая вручила тайны нить,
Во храм к жрецам вступила я – должна была вступить.

Там совершалось верное служение векам –
Бряцали лиры мерные, пел синий фимиам...

То длился культ таинственный, великий, но былой:
Был мертвым бог единственный, воспетый их хвалой!

Вот – статуи, вот – мумии, вот – пышный саркофаг...
Стояла я в раздумий, не в силах сделать шаг.

И здесь казалась ложною та мысль, что, кроме сна,
Есть где-нибудь тревожная, зеленая весна.

Но ты мне, о Весенняя, на мир раскрыла дверь –
Живу в душистой сени я с тобой сам-друг теперь.

Как дети – беззаботны мы, как дикари – наги
И плясками налетными чертим в лугах круги.

Иль, сев на холм развлаженный под голубую ель,
Перебирая скважины, возьму в уста свирель.

Прильнув своим запястием к перстам неверных рук,
Ты учишь с гордым счастием рождать великий звук.

Твоим весельем душу я да напою навек!
И пусть ликует, слушая те песни, человек!

---------------------------------------------

Майка Мария (Мария Скобцова)

Руската поетеса, мемоарист и публицист, известна като Майка Мария (Елизавета Юрьевна Пиленко Кузьмина-Караваева/ монахиня Мария Скобцова/ Мать Мария), е родена на 8/21 декември 1891 г. в гр. Рига. През 1911 г. изучава богословие в Петербургската духовна академия. През 1919 г. емигрира през Турция в Сърбия, от 1923 г. живее във Франция. Публикува в издания като „Современные записки”, „Русские записки”, „Воля России”, „Путь”, „Новый град”, „Дни”, „Последние новости” и др. Автор е на стихосбирките „Скифские черепки” (1912 г.), „Руфь” (1916 г.) и „Стихи” (1937 г.), на мистерията „Анна” (1939 г.) и пиесата „Солдаты” (1942 г.), на повести, романи, мемоарни очерци, биографични брошури, поеми и литературоведчески изследвания като „Юрали” (1915 г.), „Равнина русская” (1924 г.), „Клим Семенович Барынькин” (1925 г.), „Как я была городским головой” (1925 г.), „Жатва духа” (1927 г.), „Достоевский и современность” (1929 г.), „Миросозерцание Владимира Соловьева” (1929 г.) и др. Монахиня е към Константинополската екзархия. Води просветителска и мисионерска дейност сред руските емигранти в Париж. Участва активно във френската Съпротива. През 1943 г. е арестувана от Гестапо. Умира на 31 март 1945 г. в газовата камера на концлагер Равенсбрюк. През 2004 г. Вселенската Патриаршия я канонизира за светица.


ПРОЩАВАЙТЕ, БРЕГОВЕ

Прощавай, бряг. Напред поема моят кораб
с товар – плод грешен от напуснати места.
Аз да отплавам без товара си не мога
там, гдето скитат кораби сред вечността.

На всички, всички морски ветрове подвластна,
аз бури в здравите платна ще понеса.
А корабът е с път такъв: от бряг на страсти
в безстрастните Господни небеса.

А сили свършат ли? Ако аз не доплавам?
Товар достатъчен, но крехко дъно, знам...
Прегръдки ледни разрушителни тогава
навярно няма да избягна там.


ПРОЩАЙТЕ БЕРЕГА

Прощайте берега. Нагружен мой корабль
Плодами грешными оставленной земли.
Без груза этого отплыть я не могла бы
Туда, где в вечности блуждают корабли.

Всем, всем ветрам морским открыты ныне снасти.
Все бури соберу в тугие паруса.
Путь корабля таков: от берега где страсти,
В бесстрастные Господни небеса.

А если не доплыть? А если сил не хватит?
О, груз достаточен... неприхотливо дно.
Тогда холодных, разрушительных объятий
Наверно миновать не суждено.

               Париж, 1941 г.

---------------------------------------------

Мариана Колосова (Римма Виноградова-Покровская)

Руската поетеса и преводачка Мариана Колосова (Римма Ивановна Виноградова-Покровская/ Марианна Колосова) е родена на 13/26 май 1903 г. в гр. Бийск, Алтайска област. По време на Гражданската война се придвижва със Степния сибирски корпус на ген. Аненков и след разгрома на белите през 1920 г. емигрира в Западен Китай. Учи в юридическия факултет на Харбинския университет. Публикува стихове в емигрантските списания „Рубеж”, „Парус”, „Русское слово” и др. Съвременниците й я наричат Харбинската Марина Цветаева. След окупацията на гр. Харбин от японците през 1934 г. се премества в Шанхай. По време на Втората световна война получава съветско гражданство, но след ждановските погроми над литераторите през 1946 г. се отказва публично от съветския си паспорт. От 1949 г. живее във Филипините, после в Бразилия, а от края на 50-те години се установява в Чили. Автор е на стихосбирките, издадени в Китай, „Армия песен” (1928 г.), „Господи, спаси Россию!” (1930 г.), „Не покорюсь!” (1932 г.), „На звон мечей” (1934 г.), „На боевом посту” (1935 г.) и „Медный гул” (1937 г.). Умира на 6 октомври 1964 г. в гр. Пуенте Алто, Чили.


ИЗТОЩЕНА ОТ БИТКА НЕРАВНА

Изтощена от битка неравна,
страх и болка стаила от враг,
моя вяра добра православна,
като с щит се прикривам с теб пак!

И сред мрака на зла преизподня,
и недрага в безбожна страна,
осенена от воля Господна,
не загива душа без вина.

Аз да падна под меч чужд отново
и да пламна сред кладната степ –
за сърцето Христово готова съм,
православна Русия, за теб!


УТОМЛЕННАЯ ДОЛГОЙ БОРЬБОЮ

Утомленная долгой борьбою,
Боль и страх от врагов затая,
Как щитом, я укроюсь Тобою,
Православная вера моя!

И во мраке глухом преисподней,
И в просторах безбожной страны
Осененная волей Господней
Не погибнет душа без вины.

Я упасть под мечом иноверца
И сгореть на костре не боюсь
За Христово пронзенное сердце –
За тебя, Православная Русь!

---------------------------------------------

Марина Цветаева

Руската поетеса, писателка и преводачка Марина Цветаева (Марина Ивановна Цветаева) е родена на 26 септември/9 октомври 1892 г. в Москва. През 1909-1910 г. посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната в Париж. В творчеството й са застъпени романтичният максимализъм, мотивите за самотата, трагичната обреченост на любовта и неприятностите в битието. Авторка е на книги с поезия, проза, драматургия и есеистика, сред които стихосбирките „Вечерний альбом” (1910 г.), „Волшебный фонарь” (1912 г.), „Из двух книг” (1913 г.), „Чародей” (1914 г.), „Царь-девица” (1920 г.), „Вёрсты” (1921 г.), „На Красном Коне” (1921 г.), „Лебединый стан” (1921 г.),  „Стихи к Блоку” (1922 г.), „Конец Казановы” (1922 г.), „Разлука” (1922 г.), „Переулочки” (1922 г.), „Молодец” (1922 г.), „Ремесло” (1923 г.), „Психея. Романтика” (1923 г.), „Молодец” (1924 г.), „Поэма Горы” (1924 г.), „Поэма Конца” (1924 г.), „Крысолов” (1925 г.), „С моря” (1926 г.), „Попытка комнаты” (1926 г.), „Поэма Лестницы” (1926 г.), „Новогоднее” (1927 г.), „Поэма Воздуха” (1927 г.), „Красный бычок” (1928 г.), „После России” (1928 г.), „Перекоп” (1929 г.), „Сибирь” (1930 г.), „Мой Пушкин” (1937 г.) и др. От 1922 г. живее в емиграция в Германия, Чехословакия и Франция. През 1939 г. се връща в СССР. След жестоки репресии на съветското правителство към семейството й на 31 август 1941 г. се самоубива в гр. Елабуга, Татарстан.


ДЕКЕМВРИ И ЯНУАРИ

През декември по изгрев бе радост,
беше миг.
Тази истинска, първата радост
с ясен лик!

В януари по изгрев бе мъка,
беше час.
Таз реална, горчивата мъка
първа в нас!


ДЕКАБРЬ И ЯНВАРЬ

В декабре на заре было счастье,
Длилось – миг.
Настоящее, первое счастье
Не из книг!

В январе на заре было горе,
Длилось – час.
Настоящее, горькое горе
В первый раз!

-----

ЗНАМ, ЩЕ УМРА ПО ЗОРИ

Знам, ще умра сред зора! Но дори по зори
краят не идва със заповед – тъй се полага!
Ех, ако два пъти факелът мой изгори!
С късния залез и с ведрия изгрев веднага!

С танцова стъпка преминах! В небесен разкош!
С рози препълних престилка – ни кълн не разсипах!
Знам, ще умра по зори! В смърт на ястреб сред нощ
моята лебед-душа няма Бог да изпита!

С нежна ръка отклонявам тоз кръст неласкан,
в щедро небе ще се гмурна с последни привети.
В прореза свеж на зората усмивка ще дам...
Аз и в предсмъртния дъх ще остана поетът!
 

ЗНАЮ, УМРУ НА ЗАРЕ

Знаю, умру на заре! На которой из двух,
Вместе с которой из двух – не решить по заказу!
Ах, если б можно, чтоб дважды мой факел потух!
Чтоб на вечерней заре и на утренней сразу!

Пляшущим шагом прошла по земле! – Неба дочь!
С полным передником роз! – Ни ростка не наруша!
Знаю, умру на  заре! – Ястребиную ночь
Бог не пошлет по мою лебединую душу!

Нежной рукой отведя нецелованный крест,
В щедрое небо рванусь за последним приветом.
Прорезь зари – и ответной улыбки прорез...
– Я и в предсмертной икоте останусь поэтом!

-----

НА СТИХОВЕТЕ МИ, ДОШЛИ ТЪЙ РАНО

На стиховете ми, дошли тъй рано,
че и не знаех, че съм аз поет –
откъснали се пръски от фонтани,
ракетен разноцвет, –

нахлули като дяволчета млади
сред храм, където в сън тамян дими,
на мойте стихове за смърт и радост –
нечетени, сами,

разхвърляни в прахта по магазини
(без купувач за почерка им блед),
на тях като на отлежало вино,
аз знам – ще дойде ред.


МОИМ СТИХАМ, НАПИСАННЫМ ТАК РАНО

Моим стихам, написанным так рано,
Что и не знала я, что я – поэт,
Сорвавшимся, как брызги из фонтана,
Как искры из ракет,

Ворвавшимся, как маленькие черти,
В святилище, где сон и фимиам,
Моим стихам о юности и смерти,
– Нечитанным стихам! –

Разбросанным в пыли по магазинам
(Где их никто не брал и не берет!),
Моим стихам, как драгоценным винам,
Настанет свой черед.

               1913 г.

-----

ОКАПВАТ ЛИСТАТА

Окапват листата над гробна могила
в предзимен покой.
Мъртвецо, послушайте, чуйте ме, мили:
та Вие сте мой.

Усмихнат! В тъкана от лъч пелерина!
Висока луна.
Вий мой сте – бленително, неоспоримо,
ръка за ръка.

Отново с вързопче към утрото кретам
след болнични дни.
Вий просто по път сте в големи морета
към топли страни.

Целувах ви! Нежни магии изплаках!
С насмешка към гробния час!
В смъртта Ви не вярвам! На гарата чакам –
за Вас!

Да капят листата, да гасне полека
на лентите траурни глас.
Щом мъртъв за целия свят сте, то нека
съм мъртва и аз.

Аз виждам Ви, чувствам, усещам! Не славя
венци и надгробен наслов!
Аз Вас не забравям, не ще Ви забравя
во веки веков!

Безцелни са тез обещания, зная,
безсилни в нощта.
Писмо в безпределност, писмо към безкрая –
писмо в пустошта.


ОСЫПАЛИСЬ ЛИСТЬЯ

Осыпались листья над Вашей могилой,
И пахнет зимой.
Послушайте, мертвый, послушайте, милый:
Вы всё-таки мой.

Смеетесь! – В блаженной крылатке дорожной!
Луна высока.
Мой – так несомненно и так непреложно,
Как эта рука.

Опять с узелком подойду утром рано
К больничным дверям.
Вы просто уехали в жаркие страны,
К великим морям.

Я Вас целовала! Я Вам колдовала!
Смеюсь над загробною тьмой!
Я смерти не верю! Я жду Вас с вокзала –
Домой!

Пусть листья осыпались, смыты и стерты
На траурных лентах слова.
И, если для целого мира Вы мертвы,
Я тоже мертва.

Я вижу, я чувствую, – чую Вас всюду!
– Что ленты от Ваших венков! –
Я Вас не забыла и Вас не забуду
Во веки веков!

Таких обещаний я знаю бесцельность,
Я знаю тщету.
– Письмо в бесконечность. – Письмо в беспредельность. –
Письмо в пустоту.

               1914 г.

-----

ЩОМ Е ДУШАТА РОДЕНА КРИЛАТА

Щом е душата родена крилата,
дом не й трябва, нито палати!
Нито Чингис хан, що орда зове!
Двама са моите зли врагове,
двама са близки близнаци бедите:
глад за гладуващи, ситост за сити!


ЕСЛИ ДУША РОДИЛАСЬ КРЫЛАТОЙ

Если душа родилась крылатой –
Что ей хоромы и что ей хаты!
Что Чингисхан ей – и что – Орда!
Два на миру у меня врага,
Два близнеца, неразрывно-слитых:
Голод голодных – и сытость сытых!

               1918 г.

-----

СРЕБЪРЕН ЛЪЧ

Стенеше ехо, шумеше река,
тежко пороят замря,
облакът сребърен лъч изтъка.
Дълго ни радваше, после така
слънчице, слънце изгря.


ЛУЧ СЕРЕБРИСТЫЙ

Эхо стонало, шумела река,
Ливень стучал тяжело,
Луч серебристый пронзил облака.
Им любовались мы долго, пока
Солнышко, солнце взошло!

               1910 г.

-----

ГОРДОСТ И ПЛАХОСТ

Гордост и плахост – родни сестри са,
дружно орисват моята люлка.

„Челото вдигай!” – гордост нарежда.
„Поглед навеждай!” – плахост прошепва.

Тъй си вървя аз – поглед навела,
вдигнала чело – гордост и плахост.


ГОРДОСТЬ И РОБОСТЬ

Гордость и робость – родные сестры,
Над колыбелью, дружные, встали.

„Лоб запрокинув!” – гордость велела.
„Очи потупив!” – робость шепнула.

Так прохожу я – очи потупив –
Лоб запрокинув – Гордость и Робость.

               1921 г.

-----

НАШИТЕ ЦАРСТВА

Земите ни са царствено богати,
от красота стихът изгубва дъх:
в тях ручеи, гори, поля са златни
и вишни миналогодишни в мъх.

Ний двете феи сме, добри съседки,
владенията ни са в горски мир.
Лежим в тревата, през клонака светка –
белее облаче в небесна шир.

Ний феи сме, но възрастните (странно!)
девойки диви само виждат в нас.
За тях лъчите са мъгла измамна:
на феи нямат те око и глас!

Добре ни е. Спят възрастните мълком
и въздух летен да ни освежи,
притичваме. Дърветата са люлки.
Танцувай, бягай, бий се, прът режи!

Преваля ден, пак феите деца сме,
тях чакат ги, пристъпват с порив тих...
Ах, този свят и щастието наше
ще отрази ли детският ми стих?


НАШИ ЦАРСТВА

Владенья наши царственно-богаты,
Их красоты не рассказать стиху:
В них ручейки, деревья, поле, скаты
И вишни прошлогодние во мху.

Мы обе – феи, добрые соседки,
Владенья наши делит темный лес.
Лежим в траве и смотрим, как сквозь ветки
Белеет облачко в выси небес.

Мы обе – феи, но большие (странно!)
Двух диких девочек лишь видят в нас.
Что ясно нам – для них совсем туманно:
Как и на всe – на фею нужен глаз!

Нам хорошо. Пока еще в постели
Все старшие, и воздух летний свеж,
Бежим к себе. Деревья нам качели.
Беги, танцуй, сражайся, палки режь!..

Но день прошел, и снова феи – дети,
Которых ждут и шаг которых тих…
Ах, этот мир и счастье быть на свете
Ещe невзрослый передаст ли стих?

               1909 г.

               * В стихотворении „Наши царства” Марина Цветаева рассказывает об их с сестрой Анастасией детских играх. Оно написано совсем юной поэтессой.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Грехът не е в тъмнината, а в нежеланието за светлина.

* * *
Не се срамувай, държаво Русия! Ангелите винаги са боси.

* * *
Жените говорят за любовта, но мълчат за любовниците, мъжете – обратно: говорят за любовниците, но мълчат за любовта.

* * *
В диалога с живота е важен не неговият въпрос, а нашият отговор.

* * *
Да мечтаем ли заедно, да спим ли заедно, но да плачем винаги сами.

* * *
Ти не ме правиш по-щастлива, ти ме правиш по-умна.

* * *
Днешното, нямащо Вчера, няма Утре.

* * *
Богините се бракосъчетавали с богове, раждали са герои, а са обичали пастири.

* * *
Писмо, останало без отговор – това е ръка, която не е срещнала ръка.

* * *
Любов – това е, когато всичко е в огън и всичко е даром.

* * *
Боже, недей да ме съдиш, ти не си бил жена на Земята.

* * *
Тук аз не съм нужна, там съм невъзможна.

* * *
Можеш да се шегуваш с човека, но не трябва да се шегуваш с името му.

* * *
Благодаря на тези, които ме обичаха, защото ми дадоха прелестта да обичам други, и благодаря на тези, които не ме обичаха, защото ми дадоха прелестта да обичам себе си.

* * *
Единственото, което хората не прощават, е, че ти в края на краищата си се справил без тях.

* * *
Какво правя аз в света? Слушам своята душа.

* * *
Успехът – това е да успееш.

* * *
Колко много в живота е такова, че не може да се изрази с думи. Твърде малко думи има на Земята.

* * *
Както в живота, така и в стиховете най-ценното е това, което се е провалило.

* * *
Трябва да се живее така, че Душата да се сбъдне.

* * *
Нали се влюбваш само в чуждото, родното го обичаш.

* * *
Има тела, удивително приличащи на душата.

* * *
Нещо боли: не е зъб, не е глава, не е корем, не е..., а боли. Това е душата.

* * *
Най-голямата ми болка в любовта – да не мога да дам толкова, колкото искам.

* * *
Тялото е вместилище на душата. Затова и само затова – не го пренебрегвайте напразно!

* * *
Дълго, дълго, от детството ми, от времето, откакто се помня – ми се струваше, че искам да ме обичат. Сега аз знам и казвам на всеки: не ми е нужна любов, нужно ми е разбиране. За мен това е любовта. А това, което вие наричате любов (жертви, вярност, ревност), запазете за останалите, за другата – на мен това не ми трябва.

* * *
В живота зная своето място и то не е последното, понеже никога не заставам в редицата.

* * *
Аз мълча, даже не те гледам, и чувствам, че за първи път ревнувам. Това е смес от гордост, оскърбено самолюбие, мъка, мнимо безразличие и най-дълбоко възмущение.

* * *
На четиридесет и седем години казвам, че всичко, което ми е било съдено да науча – съм научила до седем години, а през следващите четиридесет – съм осъзнавала.

* * *
Хората ревнуват само от едно: самотата. Не прощават само едно: самотата. Отмъщават само за едно: самотата. За това, че си позволяваш да бъдеш сам.

* * *
Аз дори не зная дали Ви има в моя живот. В просторите на моята душа не сте. Но там, на подстъпите към душата, в нещо между: небето и земята, душата и тялото, кучето и вълка, в пред-сън, в след-буря, там, където „аз не съм аз и кучето не е мое”, там Вас не само Ви има, но и сте единствен.

* * *
Всеки път, когато разбера, че човекът ме обича – се учудвам, ако не ме обича – учудвам се, но най-много се учудвам, когато човекът е равнодушен към мен.

* * *
Знаете ли, аз никога няма да си начервя устните. Не е красиво? Не, очарователно е. Просто всеки срещнат глупак на улицата може да си мисли, че го правя за него.

* * *
Нужно ми е да ме обичат. Нуждаеха се от мен като от хляб.

* * *
От човека аз искам: или очарование, или голям, в пълна бойна готовност безсънен ум. Ако липсват, с човека ми е празно и е по-добре да съм сама.

* * *
Мили деца, никога не хвърляйте хляб, а видите ли хляб на улицата, под краката си – вдигнете го и го сложете на близката ограда, защото има не само пустини, където умират без вода, но и затънтени места, където умират без хляб. Може би някой гладен ще забележи този хляб и ще му бъде по-малко съвестно да го вземе така, отколкото от земята.

* * *
Аз, когато не обичам – не съм аз. Толкова отдавна аз не съм аз...

* * *
Слушай и запомни: всеки, който се смее над бедата на друг, е глупак или негодник, най-често – и едното, и другото. Когато човек попадне в неудобно положение – това не е смешно. Когато заливат човека с помия –не е смешно. Когато на човека му подлагат крак, не е смешно. Когато бият човека по лицето – това е подло. Такъв смях е грях.

* * *
„Аз ще те обичам цяло лято!” – това звучи къде по-убедително, отколкото „Аз ще те обичам цял живот!”, и главното – къде по-дълго!

* * *
Изобщо не предполагам, че се ориентирам отлично в съвременността. Съвременността е нещо, което се установява само от бъдещето и е достоверно само в миналото.

* * *
О, Боже мой, а казват, че нямало душа! А какво ме боли сега? Не е зъб, не е глава, не е ръка, не е гръд – не, гръд е, в гърдите, там, където дишам – дишам дълбоко: уж не боли, но през цялото време боли, през цялото време стене, нетърпимо е!

* * *
А вие забелязвате ли как всички те, даже най-целуващите, даже като че ли най-обичащите, така се страхуват да кажат тази дума?

* * *
Да обичаш – да виждаш човека такъв, какъвто го е замислил Бог, но не са го осъществили родителите. Да не обичаш – да виждаш човека такъв, какъвто са го осъществили родителите. Да разлюбиш – да виждаш не него, а масата, стола.

* * *
Прощаване изобщо нямаше. Имаше изчезване.

* * *
Срещите са нужни за любовта, за останалото има книги.

* * *
Любовник: този, който обича, този, чрез когото се изявява любовта, проводник на стихията на Любовта. Можете да бъдете в едно легло, а може да бъде – на хиляда версти. Любовта не като „връзка”, а като стихия.

* * *
Чувството не се нуждае от опит, то предварително знае, че е обречено. Чувството няма какво да прави в периферията на зримото, то е в центъра, то самото е център. Чувството няма защо да се търси на пътя, то знае, че ще дойде и ще доведе – в себе си.

* * *
Глупаво е да се пита поета за времето. Без-дарно. Затова той полудя – от такива глупави въпроси. Намерете часовник. На него трябва да му говори времето, а не да го питат за времето.

* * *
„Възлюбен” – театрално, „Любовник” – откровено, „Приятел” – неопределено. Нелюбеща страна!

* * *
А вие някога забравяте ли, когато обичате, че обичате? Аз – никога. Това е като зъбобола, само че обратното – обратен зъбобол. Само там боли, а тук и думи няма.

* * *
Милвайте детето по главата – това го окриля. Колкото по-често прегръщате детето – толкова по-здраво то стои на краката си. Целувайте постоянно своето дете – и в сърцето му винаги ще има любов.

* * *
А може би аз толкова много се занимавам със себе си, защото никой от вас не се е занимавал с мен достатъчно?

* * *
Аз ви обичах със здрав ум и с твърда памет и все пак обичах – безумно.

* * *
Трябва да се мълчи, когато боли. Иначе ще те ударят именно там.

* * *
„Ще свикне – ще обикне!” Обичам тази фраза, само че наобратно.

* * *
И в мен понякога има тъга. От нея аз бягам към хората, към книгите, даже към пиенето, заради нея завързвам нови познанства. Но когато тъгата след смяната на местата не се променя – работата е спукана, излиза, че тъгата зависи от себе си, а не от обкръжението.

* * *
Нужно ми е да обичам съвършено необикновено, за да повярвам.

* * *
Човешки да обичаме ние можем понякога с десетки, любовно – много или двама. Нечовешки – винаги един.

* * *
Родството по кръв е грубо и здраво, родството по избор е тънко. Където е тънко, там се къса.

* * *
В света има ограничено количество души и неограничено количество тела.

* * *
Лошите стихове са като дребната шарка, най-добре е да се преболедуват в детството.

* * *
Какво можем да кажем за Бог? Нищо. Какво можем да кажем на Бог? Всичко.

* * *
Ти какво можеш да знаеш за мен, щом не си спал и не си пил с мен?

* * *
Целият живот се дели на три периода: предчувствие за любовта, действие на любовта и спомени за любовта.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Грех не в темноте, а в нежелании света.

* * *
Не стыдись, страна Россия! Ангелы – всегда босые.

* * *
Женщины говорят о любви и молчат о любовниках, мужчины – наоборот: говорят о любовницах, но молчат о любви.

* * *
В диалоге с жизнью важен не её вопрос, а наш ответ.

* * *
Мечтать ли вместе, спать ли вместе, но плакать всегда в одиночку.

* * *
Ты не делаешь меня счастливее, ты делаешь меня умнее.

* * *
Сегодня, не имеющее Вчера, не имеет Завтра.

* * *
Богини бракосочетались с богами, рождали героев, а любили пастухов.

* * *
Письмо, оставшееся без ответа, – это рука, не встретившая руки.

* * *
Любовь – это когда все в костер и все задаром.

* * *
Бог, нe суди, ты нe был жeнщиной нa Зeмлe!

* * *
Здесь я не нужна, там – невозможна.

* * *
Можно шутить с человеком, но нельзя шутить с его именем.

* * *
Спасибо тем, кто меня любил, ибо они дали мне прелесть любить других, и спасибо тем, кто меня не любил, ибо они дали мне прелесть любить себя.

* * *
Единственное, чего люди не прощают, это что ты без них, в конце концов – обошелся.

* * *
Что я делаю на свете? – Слушаю свою душу.

* * *
Успех – это успеть.

* * *
Как много в жизни такого, чего нельзя выразить словами. Слишком мало на Земле слов.

* * *
Как в жизни так и в стихах, самое ценное – то, что сорвалось.

* * *
Жить надо так, чтобы Душа сбылась.

* * *
Влюбляешься ведь только в чужое, родное – любишь.

* * *
Есть тела, удивительно похожие на душу.

* * *
Что-то болит: не зуб, не голова, не живот, не- не- не-… а болит. Это и есть душа.

* * *
Самое большое (мое) горе в любви – не мочь дать столько, сколько хочу.

* * *
Тело – вместилище души. Поэтому – и только поэтому – не швыряйтесь им зря!

* * *
Долго, долго, – с самого моего детства, с тех пор, как я себя помню – мне казалось, что я хочу, чтобы меня любили. Теперь я знаю и говорю каждому: мне не нужно любви, мне нужно понимание. Для меня это – любовь. А то, что Вы называете любовью (жертвы, верность, ревность), берегите для других, для другой, – мне этого не нужно.

* * *
В жизни свое место знаю, и оно не последнее, ибо никогда не становлюсь в ряд.

* * *
Я молчу, я даже не смотрю на тебя и чувствую, что в первый раз – ревную. Это – смесь гордости, оскорбленного самолюбия, горечи, мнимого безразличия и глубочайшего возмущения.

* * *
Сорока семи лет от роду скажу, что всё, что мне суждено было узнать, – узнала до семи лет, а все последующие сорок – осознавала.

* * *
Люди ревнуют только к одному: одиночеству. Не прощают только одного: одиночества. Мстят только за одно: одиночество. К тому – того – за то, что смеешь быть один.

* * *
Я даже не знаю: есть ли Вы в моей жизни? В просторах моей души – нет. Но там, на подступах к душе, в некоем между: небом и землёй, душой и телом, собакой и волком, в пред-сне, в после-грезье, там, где „я не я, и собака не моя”, там Вы не только есть, но только Вы один и есть.

* * *
Каждый раз, когда узнаю, что человек меня любит, – удивляюсь, не любит – удивляюсь, но больше всего удивляюсь, когда человек ко мне равнодушен.

* * *
Я бы никогда, знаете, не стала красить губ. Некрасиво? Нет, очаровательно. Просто каждый встречный дурак на улице может подумать, я это – для него.

* * *
Мне нужно, чтобы меня любили. Нуждались – как в хлебе.

* * *
Мне от человека надо, – необходимо: или очарование или большой, во всеоружии, бессонный ум. Вне этого мне с человеком пусто. Лучше одной.

* * *
Милые дети! Никогда не бросайте хлеба, а увидите на улице, под ногами – поднимите и положите на ближний забор, ибо есть не только пустыни, где умирают без воды, но и трущобы, где умирают без хлеба. Может быть, этот хлеб заметит голодный, и ему менее совестно будет взять его так, чем с земли.

* * *
Я, когда не люблю, – не я. Я так давно – не я…

* * *
Слушай и помни: всякий, кто смеется над бедой другого – дурак или негодяй; чаще всего – и то, и другое. Когда человек попадает впросак – это не смешно. Когда человека обливают помоями – это не смешно. Когда человеку подставляют подножку – это не смешно. Когда человека бьют по лицу – это подло. Такой смех – грех.

* * *
„Я буду любить тебя все лето”, – это звучит куда убедительней, чем „всю жизнь” и – главное – куда дольше!

* * *
Я вовсе не предполагаю, что отлично разбираюсь в современности. Современность – вещь устанавливаемая только будущим и достоверная только в прошлом.

* * *
О, Боже мой, а говорят, что нет души! А что у меня сейчас болит? – Не зуб, не голова, не рука, не грудь, – нет, грудь, в груди, там, где дышишь, – дышу глубоко: не болит, но всё время болит, всё время ноет, нестерпимо!

* * *
А Вы замечаете, как все они, даже самые целующие, даже самые, как будто любящие, так боятся сказать это слово?

* * *
Любить – видеть человека таким, каким его задумал Бог и не осуществили родители. Не любить – видеть человека таким, каким его осуществили родители. Разлюбить – видеть вместо него: стол, стул.

* * *
Прощания вовсе не было. Было – исчезновение.

* * *
Встречаться нужно для любви, для остального есть книги.

* * *
Любовник: тот, кто любит, тот, через кого явлена любовь, провод стихии Любви. Может быть в одной постели, а может быть – за тысячу верст. Любовь не как „связь”, а как стихия.

* * *
Чувство не нуждается в опыте, оно заранее знает, что обречено. Чувству нечего делать на периферии зримого, оно – в центре, оно само – центр. Чувству нечего искать на дорогах, оно знает – что придёт и приведёт – в себя.

* * *
Глупо у поэта спрашивать время. Без-дарно. Потому он и сошел с ума – от таких глупых вопросов. Нашли себе часы! ЕМУ нужно говорить время, а не у него – спрашивать.

* * *
„Возлюбленный” – театрально, „Любовник” – откровенно, „Друг” – неопределенно. Нелюбовная страна!

* * *
А Вы когда-нибудь забываете, когда любите, что любите? Я – никогда. Это как зубная боль, только наоборот – наоборотная зубная боль. Только там ноет, а здесь и слова нет.

* * *
Гладьте ребенка по голове – это его окрыляет. Чем чаще обнимаете ребенка – тем крепче он стоит на ногах. Целуйте постоянно дите своё – и в его сердце всегда будет любовь.

* * *
А может быть я так много занимаюсь собой, потому что никто из вас мною не занялся достаточно?

* * *
Вас же я любила в здравом уме и твердой памяти и все-таки любила – безумно.

* * *
Надо молчать, когда болит. Иначе ударят именно туда.

* * *
„Стерпится – слюбится”. Люблю эту фразу, только наоборот.

* * *
И у меня бывает тоска. От неё я бегу к людям, к книгам, даже к выпивке, из-за неё завожу новые знакомства. Но когда тоска „от перемены мест не меняется” – дело дрянь, так как выходит, что тоска зависит от себя, а не от окружающего.

* * *
Меня нужно любить совершенно необыкновенно, чтобы я поверила.

* * *
Человечески любить мы можем иногда десятерых, любовно – много – двух. Нечеловечески – всегда одного.

* * *
Родство по крови грубо и прочно, родство по избранию – тонко. Где тонко, там и рвется.

* * *
В мире ограниченное количество душ и неограниченное количество тел.

* * *
Плохие стихи как корь, ими лучше переболеть в детстве.

* * *
Что мы можем сказать о Боге? Ничего. Что мы можем сказать Богу? Все.

* * *
Что ты можешь знать обо мне, если ты со мной не спал и не пил?

* * *
Вся жизнь делится на три периода: предчувствие любви, действие любви и воспоминания о любви.

---------------------------------------------

Мария Визи

Руската поетеса и преводачка Мария Визи (Мария Генриховна Визи/ Туркова) е родена на 17 януари 1904 г. в Ню Йорк. Баща й е американец, а майка й е рускиня. До 1918 г. живее с родителите си в Русия, където баща й е дипломат в американското посолство в Санкт Петербург, след това до края на 30-те години на ХХ в. семейството й живее и работи в Китай. Пише стихове от 10-годишна, първите й публикации са от 1921 г. в сп. „Рубеж” в Харбин. От 1924 до 1926 г. поетесата завършва колеж в гр. Клермонт в САЩ. Печата поезия в руски и чуждестранни издания на три континента, сътрудничи на вестника на баща си „Russian Daily News”/„Harbin Daily News”, член е на литературните кръгове „Scribblers” и „Молодая Чураевка”, публикува в издания и антологии от Харбин, Париж, Сан Франциско, Торонто и др. като „Manuscript”, „Дело”, „День русского ребенка”, „Харбинские коммерческие училища”, „Русская жизнь”, „Возрождение”, „Современник”, „Перекрестки”, „Содружество” и др. Знае перфектно няколко езика, превежда от и на английски, руски, френски. След 1940 г. живее в САЩ, работи като преводач, застрахователен агент и учен-изследовател в Калифорнийския университет. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1929 г.), „Стихотворения II” (1936 г.) и „Голубая трава” (1973 г.). Подготвя антология на емигрантската поезия, но за съжаление не успява да я завърши. Умира на 18 ноември 1994 г. в Сан Франциско.


ЕТЮД

В океана
се надигна мъгла, запълзя под небето и блесна,
в далнини хоризонтът обрамчи корниза си кос.
Посребряха крайбрежните пясъчни ивици тесни,
пред прибоя се свиваше смръщен скалистият нос.

Пеликани
с ветровито крило като марсел на шхуна прелитат
над килватера в пяната, четири, плавно, без звук
и закачайки къдрави гребени, следват вълните,
като волно платно се понасят далече на юг.

А до камък
върху пясъка, гдето драскулки изрязват вълните
и богатства дълбинни небрежно оставя вода,
в розовееща сянка, протягайки болно лъчите,
там, изгубила блясък, умираше морска звезда.
 

ЭТЮД

С океана
надвигался туман, заволакивал небо, белесый,
лишь по дальнему краю блестел горизонта карниз.
Серебрились у взморья песчаные узкие косы,
и навстречу прибою насупленный горбился мыс.

Пеликаны,
поднимая крыло, точно острые топсели шхуны,
пролетали в кильватер, четыре, беззвучно, легко
и, почти задевая курчавые гребни бурунов,
как кочующий парус, умчались за мыс, далеко.

А у камня,
на песке, где волна вырезает узоры по краю,
где богатства глубин оставляет небрежно вода,
розовея во мгле и бессильно лучи простирая,
потерявшая блеск, умирала морская звезда.

---------------------------------------------

Мария Моравская

Руската поетеса и писателка Мария Моравска (Мария-Магдалина-Франческа Людвиговна Моравская) е родена на 31 декември 1889/12 януари 1890 г. във Варшава. Първите си стихове публикува през 1903 г. в одеските списания „Гиперборей” и „Заветы”. Няколко години учи във Висшите женски курсове в Петербург. От 16-годишна се прехранва с литературен труд, като публикува статии и стихове в одески и петербургски вестници и списания като „Аполлон”, „Новый журнал для всех”, „Вестник Европы”, „Ежемесячный журнал”, „Журнал журналов”, „Современный мир”, „Русская мысль” и др. Член е на литературната група „Академия стиха” и на литературния кръг „Цех поэтов” (1911-1914 г.). След 1917 г. живее в Япония, Латинска Америка и САЩ. Твори на руски и английски, сътрудничи на десетки вестници и списания като „Литературные записки”, „Новое русское слово” и др. Авторка е на стихосбирките „На пристани” (1914 г.), „Стихи о войне” (1914 г.), „Прекрасная Польша” (1915 г.), „Золушка думает” (1915 г.) и „Мои стихи” (1916 г.), на книги за деца и книги с проза, сред които „Апельсинные корки” (1914 г.), „Цветы в подвале” (1914 г.), „Жар-птица” (1927 г.) и др. Умира на 26 юни 1947 г. в Маями, САЩ.


В КРИЛАТИЯ ВЕК

До старост, може би, ще доживея,
без смело да докосна самолета,
а той без мен в небе ще рее,
надвил притеглянето, волен химн!
До старост, може би, ще доживея
без поглед отвисоко – ни един!

Не ще отплува от земята взорът,
не ще тупти сърцето в такт с мотора,
над облаци не ще ме мами кръгозорът,
ще ме държи земята все така...
Каква тъга, Боже, каква тъга!


В КРЫЛАТЫЙ ВЕК

Я доживу до старости, быть может,
И не коснусь подножки самолета, –
Как будто он не мною прожит –
День торжества над Тягою земной!
Я доживу до старости, быть может,
Не видя сверху башни – ни одной!

И вниз земля не уплывет от взора,
И не забьется сердце в такт мотору,
Надоблачного не увижу кругозора,
Ни на миг от земли не оторвусь...
Какая грусть, Боже, какая грусть!

-----

ПОЛСКАТА БОГОРОДИЦА

Без вяра пред Нея съм на колене –
тъй нежни, тъй ласкави глуми събра...
Откакто напуснаха Полша крале,
наричат я Полска кралица добра.

Душата почива си тук, пред олтара,
където за Девата свещи горят...
Блести Богородица – в синьо и бяло –
душата ми сбира тъга и уют.

Аз вярвам, че нашият разум метежен
ще свежда на копие острия зъб,
ще пази Мария, тоз паметник нежен
на светли надежди и тягостна скръб.


ПОЛЬСКАЯ БОГОРОДИЦА

Не веря, склоняю колени пред Ней, –
Преданья так нежно, так ласково лгут...
С тех пор, как у Польши нет королей,
Ее Королевою Польской зовут.

Душа отдыхает, вот здесь, у придела,
Где статуя Девы, где свечи ей жгут...
Цвета Богородицы, синий и белый,
Низводят мне в душу печаль и уют.

Я верю, я знаю – наш разум мятежный
В молчанье копье преклонит перед ней,
Оставит Марию, как памятник нежный
Великих надежд и великих скорбей.

-----

И СЪСТРАДАНИЕ

Жилят ме жилата с мънички иглички,
ранички натрупват в морната душа.
Тъжно ме вълнуват отсечени елхички,
кученце изгубено в нощта.

Просякиня срещнах и заплаках жално,
на сълзи бодливи бях в неспирна власт!
Не е страшна болката сантиментална,
щом е състраданието в нас!


НЕМНОГО ЖАЛОСТИ

Жалят меня жала мельче иголки,
Оставляют ранки на долгий срок.
Меня волнуют срубленные елки
И заблудившийся щенок.

Утром я плакала над нищенкой печальной,
И была колюча каждая слеза!
Разве так уж страшно быть сентиментальной,
Если жалость давит глаза?

---------------------------------------------

Михаил Василевич Шчербаков

Руският поет, писател, публицист, литературен критик, преводач, фотограф и пътешественик Михаил Шчербаков (Михаил Васильевич Щербаков) е роден през 1890 г. в Москва. Завършва физико-математическия факултет при Императорското висше техническо училище в Москва (1913 г.) и школа за летци в Лион (1915 г.). Работи в научно-изследователски институт по физика, след което е военен летец във френската армия. Един от първите руски летци. Владее няколко езика. През 1922 г. емигрира в Китай и над 20 години живее в Шанхай. Редактира вестниците „Русский край” и „Крестьянская газета” и алманах „Понедельник”, публикува поезия, проза, очерци, пътеписи, статии и преводи от китайски в емигрантски издания като „Понедельник”, „Врата”, „Прожектор”, „Парус”, „Слово”, „Архив русской революции”, „Багульник”, „Русское обозрение”, „Современные записки”, „Балтийский альманах” и мн. др. Председател е на литературното дружество „Понедельник” (1929 г.), в ръководството е на литературните групи „Восток” и „Шатер”. Автор е на съчинения, издавани в Китай, Япония, Виетнам и Франция, сред които стихосбирките „Vitraux” (1923 г.), „Поэма океана” (1923 г.) и „Отгул” (1944 г.), на книги с разкази, повести и фантастични романи като „Токсин любви” (1931 г.), „Корень жизни” (1943 г.), „Черная серия”, „Бунт машин” и др. Умира на 3 януари 1956 г. в Булон, Франция.


ТРОПИЧЕСКАТА ГОРА НОЩЕМ (ЦЕЙЛОН)

Глух бумтеж в тропическите дебри,
привлекателни отрови пръскащи;
гроздове змии – лиани щедри,
плавно с грубите завеси спускат се...

Зверове и клони вплитат вени,
ровят в стоплената тиня с корени,
в мъки смутни землеродни стенат
с аромати гибелно разтворени.

Слушам таз прослава величава,
пулсът древен над блата разплита се;
и пълзи като зелена лава
земна кръв под палмите излитащи.


ТРОПИЧЕСКИЙ ЛЕС НОЧЬЮ (ЦЕЙЛОН)               

Душный гул тропического леса
Весь пропитан пряными отравами;
Гроздья змей, – лианные завесы, –
Чашами шевелятся шершавыми...

Перевились звери и растенья,
В теплой тине копошатся корнями,
Стонут в смутных муках зарожденья
Запахами яростно-тлетворными.

Слышу жизни рокот величавый,
Древний пульс, гудящий над болотами;
Прорывается зеленой лавой
Кровь земли под пальмовыми взлетами.

-----

ЯПОНСКИ ХРАМ
 
Изваян на тавана дракон сив, пълзят
по колонадата опашките бодливи.
Олтарът с огледален блик облива
нефритов идол, настанил се в ъгъл свят,
като отроче пухкаво щастливо.
 
Отдолу – силен гърбав черен морски краб –
за церемонии старинни гонг напукан,
от бронзови кадилници лъх тука.
Сладникав аромат с увяхнал мирис слаб,
от предни благовония просмукан.


ЯПОНСКИЙ ХРАМИК

Коричневый дракон изваян в потолке;
колючие хвосты сползают по колонкам.
На лаке алтаря зеркально-емком
нефритовый божок уселся в уголке
и пухлым улыбается ребенком.

Внизу – огромный и горбатый черный краб –
потрескавшийся гонг старинных церемоний
и бронзовых курильниц ряд зеленый.
Приятно приторен и ароматно слаб
увядший запах прежних благовоний.

---------------------------------------------

Михаил Волин

Руският поет, писател и журналист Михаил Волин (Михаил Николаевич Володченко/ Волин) е роден на 12 август 1914 г. в гр. Имянпо, Китай. Завършва руска гимназия към Християнския младежки съюз в гр. Харбин (1931 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1930 г. Членува в литературния кръг „Молодая Чураевка”. Близо 4 години работи като кореспондент на в. „Заря”. През 30-те години приема философията на известния учител по йога Индра Деви; от 1937 г. ръководи отначало в Шанхай, а после в десетки страни, школи по гимнастика и йога. През 1949 г. емигрира в Австралия, от 1969 до 1981 г. живее в САЩ, след което отново се връща в Австралия. Публикува поезия и проза в емигрантски списания и сборници в Китай, Германия, САЩ, Франция, Австралия и др., сред които „Чураевка”, „Рубеж”, „Грани”, „Новый журнал”, „Континент”, „Перекрестки”, „Возрождение”, „Новое русское слово”, „Излучина”. В САЩ, Канада, Индия, Нова Зеландия и много страни на Европа чете лекции на тема: Изследване на процесите на стареенето и методи за противодействието им. Автор е на стихосбирките „Путем строк” (1987 г.) и „Избранные стихи” (на руски и на английски, 1988 г.) и на над 10 книги по хата-йога, сред които „Йога за сорок”, „Йога для женщин”, „Йога и секс” и „Преодоление многих лет”. Известен е и като съавтор на текста на песента „Дорогая пропажа”, изпълнявана от Александър Вертински. Умира на 17 май 1997 г. в гр. Аделаида, Австралия.


НА ПРЕСЕЧКАТА ПУСТА

На пресечката пуста, където се мрак образува,
чака в черни одежди под жълти фенери жена.
Никой там не пристига. Навярно другарите плуват
в безметежно море, както в стари добри времена...

А защо ни е страх... Ний сме само среднощни бродяги,
но сърцето се стяга от детството в сън мразовит...
Погледни, погледни, там китайски професор поляга
на аптечен плакат под далечния тухлен сив зид!

Стародавно почтен, до петите в тържествен фрак той е облечен,
с йероглиф на гърдите и с жълти ръце бе, видях.
На среднощни скитания в мъки и прах ни обрече,
сам отровен, поднасящ с насмешка отрова и страх.

Ветрове се надигат, потракват безлюдни трамваи...
Да избягаме бързо на светло от мрака проклет –
в онзи син ресторант, гдето златни огньове витаят
и танцува канкан върху гроба си пак Мистангет.

Грейва слънцето... Може би всичко това го сънувам,
както целия в глухи години живот прегорял...
Ти в параклиса идваш и гъсти ресници блянуват,
тъй прекрасна и нежна в живота ми прежен не бях те видял.

               * Мистангет – френска актриса, танцьорка и певица от началото на ХХ в., звезда в парижкия нощен клуб Мулен Руж.


В ПЕРЕУЛОК ПУСТЫННЫЙ

В переулок пустынный, где серо и душно от пыли,
Вышла женщина в черном и стала под желтый фонарь.
Но никто не приходит. – Друзья, вероятно, уплыли
На больших кораблях в безмятежное море, как встарь…

Отчего нам так страшно… Мы только ночные повесы,
Но сжимается сердце, как в детстве бывало во сне…
Погляди, погляди, оживает китайский профессор
На аптечном плакате на дальней кирпичной стене!

У него на груди иероглиф и холодные желтые руки,
Весь он в прошлом столетье, в торжественном фраке до пят.
Это он нас обрек на ночные скитанья и муки,
Весь отравленный сам, подносящий с усмешкою яд.

Поднимается ветер, грохочут трамваи пустые…
Убежим поскорей из проклятого места на свет –
В голубой ресторан, где сверкают огни золотые,
И танцует канкан над могилой своей Мистангет.

Поднимается солнце… Быть может, все это лишь снится,
Как и вся наша жизнь в эти злые глухие года…
Ты проходишь в костел, опуская густые ресницы,
И прекрасной и нежной такой я не видел тебя никогда.

-----

ЗА НЕЖНОСТТА БЕЗ ГРАНИЦИ И КРАЙ

За нежността без граници и край,
за верността, щом тя е без предели,
за кадифен на миглите омай,
ръцете, като алабастър бели.

За вечерите с книги у дома –
на Блок и Гумильов с всемъдри рими,
за тишина, за ясност, за това,
че под небето синьо обозрими,

в неповторими мигове едни
крила архангелски са озарени,
тях ни един мъдрец не обясни
и хората наричат вдъхновение.


О НЕЖНОСТИ, КОТОРОЙ НЕТ ГРАНИЦ

О нежности, которой нет границ,
О верности, которой нет предела,
О бархате изогнутых ресниц
И о руках, как алебастр, белых.

О вечерах над книгою вдвоем –
Над мудрым Блоком или Гумилевым,
О тишине, о ясности, о том,
Что к нам нисходит с неба голубого,

В волнующий неповторимый миг
В сияньи крыл архангельских и пеньи,
Что ни один мыслитель не постиг,
И люди называют вдохновеньем.

               1936 г.

---------------------------------------------

Михаил Крепс

Руският поет и литературовед Михаил Крепс (Михаил Борисович Крепс) е роден на 24 юли 1940 г. в Ленинград. Първите му поетични публикации са от 1976 г. Завършва филологическия факултет на Ленинградския университет (1967 г.), кандидат на филологическите науки. От 1967 до 1973 г. преподава английска литература в Ленинградския държавен педагогически институт. През 1974 г. емигрира в САЩ. Преподава руски език и литература в гр. Монтерей, през 1981 г. защитава аспирантура в Калифорнийския университет в Бъркли и става професор по славянски езици и литература в Бостънския колеж в гр. Нютон, щата Масачузетс. Автор е на стихосбирките „Интервью с птицей Феникс” (1986 г.), „Бутон головы” (1987 г.), „Русский Пигмалион” (1992 г.), „Мухи и их ум” (1993 г.), „Космос, Петербург, плечо” (1995 г.), на монографии като „Сатира и юмор Зощенко” (1981 г.), „О поэзии Иосифа Бродского” (1984 г.), „Булгаков и Пастернак как романисты” (1984 г.), „Техника комического у Зощенко” (1986 г.) и др. Умира на 8 декември 1994 г. в гр. Бостън, САЩ.


ТРИ ЦВЯТА

Когато жената се освобождава
от разноцветните си дрехи,
остават три цвята –
ален и бял.
Алени бузи, устни, зърна,
алени следи от ластици и копчета.
Всичко останало – бяло.
Третият цвят
променящ се, неуловим –
цветът на очите.


ТРИ ЦВЕТА

Когда женщина освобождается
От разноцветных одежд,
Остается три цвета –
Алый и белый.

Алые щеки, губы, соски,
Алые следы от резинок и крючков.
Все остальное – белое.
Третий цвет
Меняющийся, неуловимый –
Цвет глаз.

-----

ЖИВОТНИТЕ НЕ СЕ СМЕЯТ

Животните не се смеят.
Никога не се кикотят.
Даже не се усмихват.
Ни приветливо.
Ни снизходително.
Ни иронично.
Вероятно те знаят
нещо такова,
което не знае човекът.
И не им е до смях.


ЖИВОТНЫЕ НЕ СМЕЮТСЯ

Животные не смеются.
Никогда не хохочут.
Даже не улыбаются.
Ни приветливо.
Ни снисходительно.
Ни иронически.
Вероятно, они знают
Что-то такое,
Чего не знает человек.
И им не до смеха.

-----

ИСТОРИЯ

Историята на човечеството
се дели на два вида.
История на ненавистта:
              убил,
              заклал,
              изтребил,
              разчетворил;
              набучили на кол,
              изгорили на клада,
              разгромили,
              прогонили,
              завоювали.

И
история на любовта:
              открил,
              обогатил,
              избавил,
              изобретил;
              облекчили,
              приютили,
              спасили,
              нахранили.

Събитията от първия вид лесно потъват в паметта:
През 1260 година пр. н.е. ахейците разрушиха Троя.
През 1600 година изгориха на клада Джордано Бруно.
През 1915 година бе заповядано да се изтребят арменците.

Събитията от втория вид лесно се забравят:
Някой някъде измислил колелото.
Някой някога изобретил велосипеда.
Някой някога спасил човечеството от чумата.
Ни дати, ни имена обикновено не се помнят.
              Защо?


ИСТОРИЯ

История человечества
Делится на два вида.
Историю ненависти:
              Убил,
              Зарезал,
              Истребил,
              Четвертовал,
              Посадили на кол,
              Сожгли на костре,
              Разгромили,
              Разбили,
              Угнали,
              Завоевали.

И
Историю любви:
              Открыл,
              Обогатил,
              Избавил,
              Изобрел,
              Облегчили,
              Приютили,
              Спасли,
              Накормили.

События первого рода легко западают в память:
В 1260 году до н.э. ахейцы разрушили Трою.
В 1600 году Джордано Бруно сожгли на костре.
В 1915 году было приказано истребить армян.

События второго рода легко забываются:
Кто-то когда-то придумал колесо.
Кто-то когда-то изобрел велосипед.
Кто-то когда спас человечество от чумы.
Ни дат, ни имен обычно не помнят.
              Почему?

---------------------------------------------

Михаил Лопатто

Руският поет, писател, литературен историк и преводач Михаил Лопато (Михаил Осипович Лопатто) е роден на 6/18 септември 1892 г. в гр. Вилнюс. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1917 г.). Съосновател е на литературния кръг „Омфалитический Олимп” (1916 г.), основател е на изд. „Омфалос” (1916-1919 г.). През 1920 г. емигрира в Турция, а от 1921 г. живее в Италия. По време на Втората световна война участва в антифашисткото движение. Автор е на стихосбирките „Избыток” (1916 г.), „Круглый стол” (1919 г.), „Стихи” (1959 г.), на романа „Чертов сын. Россия 1904-1928” (1977 г.) и др. Умира на 26 януари 1981 г. в гр. Флоренция.


В ЛОДКА СЪННА, ЛОДКА СИНЯ

В лодка сънна, лодка синя в синевата търсим път,
да успокоим клепачи, рамена да се допрат.
Там под нас е тъмен студ, а с нас са слънце, зной, лъчи
с нежен шепот, звучен плясък на веслата ни звучи.

В лека лодка, в лодка синя забрави и не тъжи.
Усмихни се на простора, сред вълни ръка сложи.
Син простор, талази сини, сладък син сън ни обви.
Лек ветрец ни носи... Ти се смей, заспивай, забрави.


ЛОДКИ СОННОЙ, ЛОДКИ СИНЕЙ

Лодки сонной, лодки синей в синеву направив путь,
Опустить блаженно веки и плечом к плечу прильнуть.
Там, под нами, темный холод, с нами – солнце, зной и блеск,
Нежный лепет, легкий шорох, плоских весел звучный всплеск.

В легкой лодке, в лодке синей все забудь и не грусти.
Улыбнись прозрачным струям, в воду руки опусти.
Небо сине, волны сини, сладко синим сном уснуть.
Нас уносит легким ветром… Улыбнись, усни, забудь.

-----

В ЗНОЕН ДЕН НА КАМЪК СРЕД ВОДИТЕ

В зноен ден на камък сред водите бях живял
и облиза ме нахлуващ мътно-топъл вал,

радост или болка бе, изплувал, не разбрах!
В устните гореше сол с горчивата си прах.

С нежна пяна розовяха пясъчни била
като шипков ален храст зад пенеста мъгла.

Аз от страх очи затворих пред мъглата, тя
се изля в мен тяло в тяло, нежно връхлетя.

Щом прониза ме, замина към планински склон.
А сърцето ми откликна със сърдечен стон.


В ЗНОЙНЫЙ ДЕНЬ У СИНИХ ВОД НА КАМНЕ

В знойный день у синих вод на камне я лежал,
И слизнул меня, нахлынув, мутно-теплый вал,

Выплыв, я не знал, что было: сладость или боль?
На губах моих еще пылала горько соль.

Нежной пеной розовели гладкие пески.
Как шиповники, алели в пенной мгле соски.

Я закрыл глаза пред нею в страхе, и Она
Пролилась мне в тело телом, длительно нежна.

И ушла по горным склонам. Сердце пронзено,
Отозвалось только стоном ей вослед оно.

---------------------------------------------

Михаил Спургот

Руският поет Михаил Спургот (Михаил Цезарович Спургот) е роден на 6 ноември 1901 г. в гр. Гродно, Белорусия. Завършва гимназия във Владивосток. Участник е в Гражданската война. През 1921 г. емигрира в Китай. Редактира списанието за хумор, сатира и карикатури „Пимоля” в Харбин (1922-1923 г.) и вестниците „Речь” и „Вечерний телеграф”, през 30-те години е журналист във в. „Шанхайская заря”, издава литературното сп. „Дракон” (1935 г.). Почетен председател е на дружеството за литература и изкуства „Понедельник” (1929 г.), съучредител е на литературното обединение „Восток” (1933 г.), основател и генерален секретар е на творческо обединение на руските литератори, художници и артисти в Китай (1933 г.). Публикува поезия в издания като „Пилюля”, „Вал”, „Рубеж”, „Врата”, „Понедельник”, „Газета-копейка”, „Дальневосточный синий журнал” и др. През 1947 г. се връща в СССР. От 1951 до 1955 г. е затворен в лагерите на ГУЛАГ. След освобождаването му работи в театъра, филхармонията и кукления театър. Автор е на стихосбирките „Гнёт” (1917 г.), „Золотой рог” (1921 г.), „Букволязг гордых” (1923 г.), „Изломы” (1926 г.), „Новый букволязг” (1926 г.), „Экзоты эротики” (1926 г.), „Тени прошлого” (1927 г.), „Тоска непознанная” (1929 г.), „Жёлтая дама” (1930 г.), „Чёрная тетрадь” (1936 г.), „Над кем смеетесь?” (1944 г.) и „Прошлое” (1947 г.). Умира на 30 юли 1993 г. в гр. Советск, Калининградска област.


СЪРЦЕТО НА ЛУ-ШУ

На тротоара прашен край кикота на рикши
в квартал Ню под девойка, която там греши,
захвърлената роза от нея тъпчат всички,
печално аленее, в краката ни лежи.

Красавец строен вчера я взе от магазина
цветарски, бе успешен агент на фирма „Грин”,
в цигарена хартия, усмихнат, с лимузина
откара я в дворец на китайски мандарин.

На заслепяващ прием за чуждестранни лейди
и лордове от странство – на малката Лу-Шу
поднесе тази роза агент на фирма „Трейдинг”,
„За цвете – цвете!” – каза с усмивката на шут.

Ах, кой ли не е срещал трагедии любовни –
минутен поглед само за ревността е плод...
...На Лу-Шу цвете даде и друга лейди погна,
тя в рокля от брокат бе, танцуваха фокстрот.

Захвърли гневно Лу-Шу таз роза на земята,
от залата с коприна на мръсния асфалт,
с крачето й красиво бе стъпкана мечтата,
в сърцето ревността й се претопи в кристал...


СЕРДЦЕ ЛУ-ШУ

На пыльном тротуаре, где рикши зло гогочут
над девушкой, что много в квартале Ню грешит,
там роза под ногами, что сухо ее топчут,
алея лепестками, печальная лежит.

Вчера ее в блестящем цветочном магазине купив,
красавец стройный – агент фирмы „Грин”,
в бумаге папиросной, смеясь, на лимузине,
увез в палаццо, жил где китайский мандарин.

На рауте блестящем, где были только леди
и лорды-иностранцы, – там маленькой Лу-Шу
поднес с поклоном розу агент фирмы „Трэдинг”,
сказав шаблон с усмешкой: „Цветок идет цветку”.

Ах, знает ли кто ужас любовности трагедий –
минутных только взглядов из ревности лучей…
…Отдав цветок – любезен был слишком агент с леди
одной в парчовом платье, фокстрот танцуя с ней.

В порыве гнева нервно швырнула Лу-Шу розу
из шелковой гостиной на улицы асфальт,
и маленькою ножкой растоптала грезу,
сердце переплавив ревностью в хрусталь…

               1924 г.

---------------------------------------------

Михаил Струве

Руският поет и литературен критик Михаил Струве (Михаил Александрович Струве) е роден на 1/14 септември 1890 г. в гр. Самара. Първите му публикувани стихове са от 1906 г. Завършва Петербургския университет. Член е на литературния кръг „Марсельские матросы”, участва в поетичните сборници „Альманах муз” (1916 г.) и „Тринадцать поэтов” (1917 г). През 1920 г. емигрира във Франция. Съосновател е на парижката творческа група „Цех поэтов”, активен член е на творческите общества „Гатарапак”, „Палата поэтов”, „Через” и „Кочевье”, на Обществото на обединените руски издателства, Съюза на младите поети и писатели и Съюза на руските писатели и журналисти в Париж. Член е на редколегията на в. „Русский патриот”. Публикува поезия в емигрантски издания като „Иллюстрированная Россия”, „Сполохи”, „Русская мысль”, „Версты”, „Воля России”, „Возрождение”, „Дни”, „Русские записки”, „Последние новости” и др. От 1942 г. е участник във Френската съпротива и сътрудничи на съветските вестници „Русские новости” и „Советский патриот”. Автор е на стихосбирката „Стая” (1916 г.). Умира на 19 май 1949 г. в Париж. През 2006 г. негови стихове са включени в антологията „Петербург в поэзии русской эмиграции (первая и вторая волна)”.


ПО ПЪТ ГОЛЯМ, МИНАВАЩ ПРЕЗ ПОЛЕТО

По път голям, минаващ през полето,
обоз неспиращо пълзи,
шумят листа, разрошват ветровете
екатеринински брези.

В град околийски на площада катедрален –
чаршия, хора, бъднина.
Но по-нататък черна продължава
пред мен гора като стена.

Там са звучали свиркания диви,
живял разбойник-Соловей
и хранили светците услужливи
в гората мили зверове.

Но гладки стълбове сред дебри се изправят
край този необходен път.
Там новата Русия аз възпявам
и новия градивен труд.

Изсичай, брадва, брод, чук тежък, удряй,
чугун, топи се, грей, гранит,
в лицата вей, студ сутрешен, пробуждай
да се строи, да се твори.


БОЛЬШОЙ ДОРОГОЙ, ПОСРЕДИ РАВНИНЫ

Большой дорогой, посреди равнины
Встречаю медленный обоз,
И ветер треплет буйные вершины
Екатерининских берёз.

В уездном городе на площади соборной
Торговый ряд и толкотня.
Но дальше в путь, и лес большой и чёрный
Встаёт стеною на меня.

Здесь раздавались посвисты лихие,
Здесь жил разбойник-Соловей,
В таком лесу угодники святые
Кормили ласковых зверей.

Но ровные столбы и проволоки пенье,
Как и в неведомом краю.
Я новый труд и новое терпенье,
Россию новую пою.

Блести топор, стучи тяжёлый молот,
Плави чугун, дробись гранит,
И вей в лицо, предрассветный холод,
Тому, кто строит и творит.

               1917 г.

---------------------------------------------

Михаил Цетлин  (Амари)

Руският поет, писател, литературен критик, преводач и издател Михаил Осипович Цетлин (литературен псевдоним Амари) е роден на 28 юни/10 юли 1882 г. в Москва. Не успява да завърши университет, но отлично знае 5 езика. Почти целият му творчески живот минава в чужбина – от 1907 до 1017 г. емигрира във Франция и Швейцария, от 1918 до 1940 г. живее в Италия и Франция, от 1941 г. е в САЩ. Бил е член на редколегията на сп. „Молодая Россия” (1907 г.), основател и ръководител на издателство „Зёрна” (1915 г.), основател и редатор на сп. „Окно” (1923-1924 г.), редактор на поезия в парижкото списание „Современные записки” (1920-1939 г.), основател и главен редактор на сп. „Новый Журнал” в Ню Йорк (1942-1945 г.). Превеждал е Шели, Хайне, Рилке, Валери и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1906 г.), „Лирика” (1912 г.), „Глухие слова” (1916 г.), „Призрачные тени” (1920 г.), „Кровь на снегу. Стихи о декабристах” (1939 г.), на книги с проза и публицистика като „Декабристы” (1933 г.), „Пятеро и другие” (1944 г.) и др. Умира на 10 ноември 1945 г. в Ню Йорк.


С КАКВО АЗ В СЪРЦЕТО СИ МОРНО ЩЕ ТРЪГНА НАТАМ

С какво аз в сърцето си морно ще тръгна натам?
Какво ще огледам за миг при последния блян?

Наситен на земните хубости тръгвам натам.
С нетленните гледки свещени – ще тръгна натам.

И с хорските сънища светли блажено пиян,
мечтаещ за чудо, за вечност сред райския храм.

И знака голям на живялите в ада ще знам,
в геената огнена – щом си отида натам.


ЧТО Я УНЕСУ В СВОЕМ СЕРДЦЕ И С ЧЕМ Я УЙДУ

Что я унесу в своем сердце и с чем я уйду?
На что оглянусь на мгновенье в последнем бреду?

Насытившись всей красотою земною уйду,
Нетленной, священной ее красотою – уйду.

Со всем, что приснилося людям в блаженном чаду
Мечтавшим о чуде, о вечности в райском саду.

И с тем, что открылось нам, – знак побывавших в аду,
Ожог его пламени! – если теперь я уйду.

               1942 г.

---------------------------------------------

Михаил Чехонин

Руският поет Михаил Чехонин (Михаил Георгиевич Чехонин) е роден на 11 септември 1907 г. в Петрозаводск. По време на Гражданската война семейството му емигрира в САЩ. В емиграция завършва гимназия. Работи като чертожник в Ню Йорк. Съосновател е на Обществото на руските поети в Америка (1939 г.), публикува стихове в издания като „Новый журнал”, „Грани”, „Возрождение”, „Новоселье” и др., участва в колективни сборници като „Четырнадцать”, „Эстафета” и „На Западе”. Автор е на книгата „Стихи” (1946 г.). Умира на 3 април 1962 г. в Ню Йорк. Негови стихове са включени в антологиите „Мы жили тогда на планете другой” и „Вернуться в Россию стихами”.


ЩОМ МАЛКО СА ГОДИНИТЕ ПРЕД ТЕБ

Щом малко са годините пред теб
и не години, само дни са, виж –
ще искаш ти последен свой привет
със звучна рима в стих да съхраниш.
Горещ привет към родната страна.
 

КОГДА ТАК МАЛО ОСТАЕТСЯ ЛЕТ

Когда так мало остается лет,
А может быть не лет, а только дней –
То хочется последний свой привет
Сложить в стихах и срифмовать звучней.
Горячий свой привет стране родной.   

---------------------------------------------

Модест Гофман

Руският поет, литературовед и филолог Модест Гофман (Модест Людвигович Гофман) е роден на 29 юни/11 юли 1887 г. в Петербург. Завършва академията на Първия кадетски корпус в Петербург (1905 г.), учи в историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1905-1010 г.). Работи в Пушкинския дом и в Руската академия на науките. През 1922 г. емигрира във Франция, преподава в руски и френски учебни заведения, чете лекции в парижкия университет Сорбоната. Съставител и редактор е на антологията „Книга о рус. поэтах последнего десятилетия” (1909 г.). Автор е на стихосбирките „Кольцо. Тихие песни скорби” (1907 г.) и „Гимны и оды” (1910 г.), на книгите с литературознание и литературна критика „Книгу о русских поэтах последнего десятилетия” (1907 г.), „Поэзия Боратынского” (1915 г.), „Пушкин. Первая глава науки о Пушкине” (1922 г.), „К вопросу о преподавании теории словесности и истории русской литературы” (1927 г.), „Пушкин. Психология творчества” (1928 г.), „История русской литературы от ее возникновения до наших дней” (1928 г.), „Русская литература в эмиграции” (1957 г.) и др. Умира на 6 март 1959 г. в Париж.


СОНЕТ

Там вечното вовек лежи във всеки камък.
В колони мраморни застива красота.
Там пантеон е. Радости и простота
в съдружие с премъдрост свята са отдавна.

Тук бедна е земята – жалки са места.
Селата стенат жално, плаче песен клета
сред роден край и няма участ по-проклета,
Русия. Тук прокълната е радостта.

Там – всичко е огромно... Тук – простор и горест.
Там свят е съвършен, там Хелиос жужи.
Печал и жалби тук редят премала морна.

Тук – мъка е огромна... Божи рай лежи
зарит. Предвестия за радост се оформят,
но който е в тъга потънал, ще тъжи.


СОНЕТ
                Э. В. Дилю

Там вечное навек застыло в каждом камне.
В колоннах мраморных застыла Красота.
Там создан Пантеон. Там радость, простота
С святой Премудростью в содружестве издавне.

Здесь бедная земля – убога и проста.
Здесь – стоны деревень, и песни нет печальней,
Чем песнь родных равнин, и доли безотрадней,
Твоей, Россия, нет. Здесь радость проклята.

Там – все великое… А здесь – простор и стоны…
Там – совершенное, там Гелиос горит.
Тоски и жалобы здесь грустная истома.

Здесь – грусть великая… Здесь Божий клад зарыт.
Предвестьем радости здесь зеленеют склоны:
В ком так глубока грусть – найдет, о чем грустить.

---------------------------------------------

Наталия Горбаневская

Руската поетеса, публицист и преводач Наталия Горбаневска (Наталья Евгеньевна Горбаневская) е родена на 26 май 1936 г. в Москва. Първите си стихове публикува в студентски стенвестници през 1953 г., когато постъпва във филологическия факултет на Московския университет. След арест за разпространение на протестни листовки през 1957 г. е изключена от университета. Завършва филологическия факултет на Ленинградския университет (1964 г.). Работи като библиотекарка и преводачка. Известна правозащитничка, участничка в дисидентското движение в СССР. Публикува поезия в самиздатскси издания като „Синтаксис” и „Феникс”, редактор е на машинописния бюлетин „Хроника текущих событий”. В съветския печат стиховете й не излизат, но по това време на Запад вече се издават нейни книги. Съосновател е на Инициативната група за защита на правата на човека. Няколко пъти е арестувана с обвинения за „разпространение на измислици, опорочаващи съветския държавен и обществен строй”, лежи в Бутирския затвор, принудително е затваряна в психиатрични заведения. През 1975 г. емигрира във Франция. Работи като сътрудник на Радио „Свобода“, редактор на в. „Русская мысль”, зам.-главен редактор на сп. „Континент”, член е на редколегията на сп. „Новая Польша”. Превежда от полски, чешки, словашки и френски език. Автор е на книгите с поезия, издадени от 1969 до 1993 г. във Франция, САЩ и Германия, „Стихи” (1969 г.), „Побережье” (1973 г.), „Три тетради” (1975 г.), „Перелетая снежную границу” (1979 г.), „Ангел деревянный” (1982 г.), „Чужие камни” (1983 г.), „Переменная облачность” (1985 г.), „Где и когда” (1985 г.), „Цвет вереска” (1993 г.), на стихосбирките, издадени в Русия, „Не спи на закате” (1996 г.),  „Набор” (1996 г.), „Кто о чём поет” (1997 г.), „13 восьмистиший и ещё 67 стихотворений” (2000 г.), „Последние стихи того века” (2001 г.), „Русско-русский разговор” (2003 г.), „Чайная роза” (2006 г.), „Развилки” (2010 г.), „Круги по воде” (2010 г.), „Прильпе земли душа моя” (2011 г.), „Штойто” (2011 г.), „Прозой о поэзии” (2011 г.), „Осовопросник” (2013 г.) и „Города и дороги” (2013 г.), на книги с публицистика и преводна поезия като „Полдень. Дело о демонстрации 25 августа 1968 года на Красной площади” (1970 г.), „И тогда я влюбилась в чужие стихи” (2006 г.), „Мой Милош” (2012 г.) и др. Умира на 29 ноември 2013 г. в Париж.


АЗ ОТКЪДЕ СЪМ

Аз откъде съм? От анекдота,
от водевила, от мелодрама,
аз не съм някой, някой си с вота,
не от машина, не от програма,

не от модел. Аз съм от трамвая,
изпод ограда, в пролуки движа,
всичко обрасло нека с трева е,
вашият свят не е моя грижа.

Аз откъде съм? От анекдота.
Ти откъде си? От анекдота.
Те откъде са? Всички оттам са,
от анекдота, от анекдота.


А Я ИЗКУДА

А я откуда? Из анекдота,
из водевиля, из мелодрамы,
и я не некто, и я не кто-то,
не из машины, не из программы,

не из модели. Я из трамвая,
из подворотни, из-под забора,
и порастите вы все травою,
весь этот мир – не моя забота.

А я откуда? Из анекдота.
А ты откуда? Из анекдота.
А все откуда? А всё оттуда,
из анекдота, из анекдота.

               1965 г.

---------------------------------------------

Наталия Медведева

Руската поетеса, писателка, актриса и певица Наталия Медведева (Наталия/ Наталья Георгиевна Медведева) е родена на 14 юли 1958 г. в Ленинград. Завършва музикално училище, клас по фортепиано. През 1975 г. емигрира в САЩ. Взима уроци по актьорско майсторство, учи в консерваторията в Лос Анджелис, получава международно признание като манекен. Пее с известни джаз-групи в барове и ресторанти в Ню Йорк, Сан Франциско, Лос Анджелис, а също в Париж и др., певческият й глас е контраалт. Снимала се е във филмите „Дневник директора школы” (1975 г.), „Чёрный шарик / The Black Marble” (1980 г.),  „Два крокодила / Les 2 crocodiles” (1987 г.), „Цыган Алёша” (1996 г.) и др. Публикува поезия и проза в издания като „Лимонка”, „Новый Взгляд”, „Смена”, „День”, „Завтра” и „Иностранец”. Автор е на над 25 книги с поезия, проза и мемоаристика, сред които „Мама, я жулика люблю” (1988 г.), „Отель «Калифорния»” (1992 г.), „В стране чудес” (1992 г.), „Моя борьба” (1994 г.), „Любовь с алкоголем” (1995 г.), „Я рею знаменем” (1995 г.), „А у них была страсть” (1997 г.), „Ночная певица” (2000 г.), „Мой любимый” (2003 г.) и др. През 1992 г. се връща в Русия. Основава естрадния състав „Трибунал Наталии Медведевой”, участва в концерти и телевизионни програми като „Тема” (1993 г.), „Акулы пера” (1995 г.), „Подъем” (1996 г.), „Антропология” (1997 г.), „Рождественские встречи” (1998 г.), „Синие стра¬ницы”  (2002 г.), има над 10 грамофонни плочи и дискове, издадени след 1994 г. Умира на 3 февруари 2003 г. в Москва.


УСКОРЕНО СЪРЦЕТО ТУПТИ

Ускорено сърцето тупти, изпреварва щурчето, цвъртящо в тревата,
четри камъка нейде в часовника движат стрелките.
Под душата лежи неподвижният мрамор на Тадж Махал в Агра.
Любовта е съкровище ценно, но може да се пропилее.
Тъй е, щом аз не виждам лицето ти, о, Матиса.

Ширни облаци, пълни със сливи, пречупват се сочни,
в синева на дъбрави разливат талази от кърви реките,
пада слънцето с янтарна капка сред облаци прашни.
Изостава замряла душата – като пред отлитане.
Туй е тъй, щом не виждам лицето ти, о, Матиса.

Онемелите пръсти изтръпнали болка не чувстват,
а дланта на ръката опитва се огън да вчеше,
сякаш режат ги блатни треви – с остротънките струни
на един инструмент неподвластен и неразбираем.
Всичко туй е, когато не виждам лицето ти, о, Матиса.


СЕРДЦЕ БЬЕТСЯ БЫСТРЕЕ

Сердце бьется быстрее стрекочущего в траве кузнечика
Четыре камня в часах подстанывают движению стрелок
На дне души недвижимый мрамор из Тадж Махал в Агре
И как будто любовь – сокровище, которое можно растратить
Так, когда я не вижу лица твоего, Матисса
 
Облака налитыми сливами разламываются сочные
Расстекаются кровавыми реками над синевой леса
Солнце янтарной каплею падает в туч прах
Замирает, стынет душа – как перед отлетом
Это, когда я не вижу лица твоего, Матисса
 
Онемевшие кончики пальцев не чувствуют боли
Когда кисть руки причесать огонь стремится
Осока их будто режет – тонкими струнами
Неподвластного инструмента, ускользающего от постижения
Все это, когда я не вижу лица твоего, Матисса
 
               2000 г.

---------------------------------------------

Наталия Резникова

Руската поетеса и писателка Наталия Резникова (Наталия Семёновна-Тарби Резникова) е родена на 7 юли 1911 г. в гр. Иркутск. През 1921 г. емигрира със семейството си в Китай. Завършва руска гимназия в гр. Харбин (1928 г.) и юридическия факултет на Харбинския университет (1932 г.). Работи като журналист в редакциите на сп. „Рубеж” в Харбин и в. „Шанхайская Заря” в Шанхай. Превежда от английски и френски. Членува в литературния кръг „Молодая Чураевка”. Публикува поезия, проза и публицистика в емигрантския печат и в колективни поетични сборници като „Лестница в облака” (1929 г.), „Семеро” (1930 г.), „Багульник” (1931 г.) и „Излучины” (1935 г.). От 1948 живее в Дания и в Англия, а през 1951 г. се преселва в САЩ. Завършва бизнес курсове в Ню Йорк. Автор е на стихосбирките „Песни земли” (1938 г.) и „Ты” (1942 г.), на романите „Измена” (1936 г.) и „Побеждённая” (1937 г.) и на книгите с разкази и есета „Раба Афродиты” (1939 г.) и „Пушкин и Собаньская” (1941 г.). Умира през 1995 г. в приют за слепи в Ню Йорк, САЩ.


АЗ ИЗОСТАВИХ РЕВНОСТТА

Аз изоставих ревността,
с мечтите не живея вече,
аз стих престанах да чета
и да очаквам нещо вечер.

Да, има тихички места.
Презрително и мълчаливо –
сълзливо криеш нежността,
грижливо пазиш верността,
но не редиш любов щастлива!


Я РАЗУЧИЛАСЬ РЕВНОВАТЬ

Я разучилась ревновать,
Я больше не живу мечтами,
Я бросила стихи читать
И ждать чего-то вечерами…

Да, можно безмятежно жить.
Презрительно и молчаливо, –
И только втайне нежной быть,
И верность бережно хранить,
И не искать любви счастливой!

               1937 г.

---------------------------------------------

Наум Коржавин

Руският поет, писател, драматург и преводач Наум Моисеевич Мандель/Коржавин е роден на 14 октомври 1925 г. в Киев. Приет е в Литературния институт „Максим Горки” в Москва, но през 1947 г. е арестуван за противодържавни изказвания, осъден е и е интерниран за три години в Сибир. През 1956 г. е реабилитиран и през 1959 г. завършва следването си в литературния институт. Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „16 стихотворений” (1961 г.), „Рож¬дение века” (1962 г.), „Годы” (1963 г.), „Поэма греха” (1974 г.), „Времена” (1976 г.), „Сплетения” (1981 г.), „Письмо в Москву” (1991 г.), „Время дано” (1992 г.), „На скосе века” (2008 г.), на пиесата „Однажды в двадцатом” (1967 г.) и др. От 1974 г. живее в гр. Бостън, САЩ. Умира на 22 юни 2018 г. в гр. Дарем, Северна Каролина, САЩ.


НИЕ ЧЕСТО ГОЛЕМИ ОБИДИ РАЗМЕНЯМЕ

Ние често големи обиди разменяме
и взаимно прощаваме своя позор.
Но настъпва внезапно при нас отчуждение
и прераства дребнавото в тягостен спор.
Тази вечер
                отново по навик
                се скарахме.
Аз си тръгнах...
                И още
                на стълбите
                стари
се досетих, че всъщност от себе си страдаме
и че повече няма какво да направим.
Топлина ще ти липсва
                в житейски превратности...
Нека! Време ще мине
                и ти по-решителен
ще усетиш
                безкрай свобода в самотата си,
ще почувстваш града
                с тези хиляди жители.


МЫ МИРИЛИСЬ ПОРОЙ И С БОЛЬШИМИ ОБИДАМИ

Мы мирились порой и с большими обидами,
И прощали друг другу, взаимно забыв.
Отчужденье приходит всегда неожиданно,
И тогда пустяки вырастают в разрыв.
Как обычно
                поссорились мы этим
                вечером.
Я ушел...
               Но внезапно
                средь затхлости
                лестниц
Догадался, что, собственно, делать нам нечего
И что сделано все, что положено вместе.
Лишь с привычкой к теплу
                расставаться не хочется...
Пусть. Но время пройдет,
                и ты станешь решительней.
И тогда –
                как свободу приняв одиночество,
Вдруг почувствуешь город,
                где тысячи жителей.

               1945 г.

-----

НЕ, ПРОСТО ТЪЙ В МЪГЛА НЕ ЩЕ ВЛЕТЯ

Не! Просто тъй в мъгла не ще влетя,
утехи вяли няма да ме спрат.
Любимата – ще търси топло тя,
другарите – досада ще сберат.
Албумът ми ще им омръзне, знам,
безкраен ред картини все едно.
И аз навярно ще остана сам –
сърце сред тяло.
Също там само!


НЕТ! ТАК Я ПРОСТО НЕ УЙДУ ВО МГЛУ

Нет! Так я просто не уйду во мглу,
И мне себя не надо утешать.
Любимая потянется к теплу,
Друзья устанут в лад со мной дышать.
Им надоест мой бой, как ряд картин,
Который бесконечен все равно.
И я останусь будто бы один –
Как сердце в теле.
Тоже ведь – одно!

               1947 г.

---------------------------------------------

Николай Акселрод

Руският поет, писател, драматург и художник Николай Акселрод (Николай Ильич Аксельрод) е роден на 18 ноември 1945 г. в Ленинград. Завършва фотографско училище. Представител е на ленинградския творчески ъндърграунд , през 60-те години влиза в неформалната литературна група „Поэты Малой Садовой”, а през 70-те години в арт-групата на хеленуктите. Ползва псевдонима А. Ник. С изключение на три миниатюри, отпечатани в сп. „Аврора” през 1972 г., през съветския период творбите му се публикуват само в самиздатския печат. През 1973 г. емигрира в Чехословакия. Издава самиздатското сп. „MuNk”. Представя в Прага няколко свои изложби с абстрактна графика. Публикува стихове в списания като „Зинзивер”, „Футурум АРТ”, „Крещатик”, „Черновик”, „НЛО”, „Часы”, „Митин журнал”, „Дети Ра”, „Новое литературное обозрение” и др. Обединява своите творби в 13 самиздатски цикли, сред които „Лицо” (1970-1971 г.), „Первая. Книга. Стихов” (1974 г.), „Пустые предметы” (1978-1984 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Будильник времени” (2008 г.) и „Раскол слов” (2012 г.). Умира на 31 май 2011 г. в Прага, Чехословакия. Основната част от творбите му не е издавана.


ПРИЯТЕЛЮ, КАЖИ

Приятелю! Кажи –
щастлив ли си, когато
в съня ти дойде моят образ
с пристойна след запоя реч воняща?


ДРУГ! ПРАВДУ МНЕ СКАЖИ

Друг! Правду мне скажи –
Ты счастлив ли бываешь,
Когда к тебе во сне приходит
Моя фигура с перегаром речи?

               1976 г.

-----

БАСНЯ

– Василевна! Не съм те виждал дълго.
Ти откъде дойде и накъде отиваш?
Как тук попадна?
– Но аз не съм Василевна – отвърна тя сърдито, –
а смърт!
– Тогава извини ме – бързо свих и плюх си на петите.

Поука проста: От Василевна се крийте!


БАСНЯ

– Васильевна! Давно тебя не видел.
Откуда и куда? Какими здесь судьбами
ты очутилась?
– Я не Васильевна, – ответила она сердито, –
а смерть!
– Прости меня тогда, – опешил я и наутек пустился.

Мораль проста: Васильевны остерегайтесь!

               1975 г.

---------------------------------------------

Николай Ал

Руският поет, писател и журналист Николай Ал (Николай Николаевич Дворжицкий/ Алл) е роден през последното десетилетие на ХIХ в. в Петербург. Завършва Константиновското артилерийско училище в Санкт Петербург. Участва в Първата световна война и в Гражданската война. През 1920 г. емигрира в Китай. Редактор е на харбинския литературен седмичник „Дальневосточный огонек”, сътрудничи на руските емигрантски издания „Русский голос”, „Новости жизни”, „Заря”, „Вал”, „Китеж”, „Дальневосточный синий журнал” и др. През 1923 г. се преселва в САЩ. Преподава руски език в Харвард, сътрудник е на в. „Новое русское слово” и сп. „Зарница”, публикува поезия в сборници и антологии като „Четырнадцать” и „Содружество”, основател и редактор е на в. „Русская газета”. Участва в дейността на Сдружението на руските поети в Ню Йорк. Автор е на стихосбирката „Ектенья” (1923 г.), от прозата му интерес представляват литературните миниатюри „Радость Смерти” (1920 г.), а от публицистиката „Интервью у Владимира Набокова” (1940 г.). Умира около 1967 г. вероятно в Ню Йорк, САЩ.


ПЕТЕРБУРГ

Към севера далечен са мъгли постлани,
крайбрежният гранит измит е в кървав крах
и скитат нощем в сънен причудлив размах
лишени от покой фантоми на титани.

Мъртвило. Млъкна кикотът на урагани,
пометен е стар раболепен прах;
пълзи унил по „Невски” и по островите страх
и щраква спусък на ръждясали нагани...

Търкаля Нева черните води в мъглата,
ажурни мостове над нея в сън висят,
покрива плесен храмовете стари святи,
с широки, тъмни, пусти улици е този град.
Без гробища е, само кръстове растат –
жив паметник са, че е мъртва свободата.


ПЕТЕРБУРГ
 
На дальнем севере плывут пучки туманов,
Гранит, омытый кровью, дремлет в берегах,
И бродят по ночам в причудливейших снах
Лишенные покоя призраки титанов.

Кругом мертво. Смолк хохот ураганов,
Сметен былого раболепный прах;
По Невскому, по островам ползет унылый страх
И щелкают курки заржавленных наганов...

Нева катит во мгле чернеющие воды,
Над ней, дремля, висят ажурные мосты,
Покрылись плесенью старинных храмов своды,
И улицы широкие и темны, и пусты.
И даже кладбищ нет, везде растут кресты –
Живые памятники умершей свободы.

---------------------------------------------

Николай Белоцветов

Руският поет, публицист, преводач и философ Николай Белоцветов (Николай Николаевич Белоцветов) е роден на 3/15 май 1892 г. в Санкт Петербург. Пише стихове от ученическите си години. Завършва философския факултет при Петербургския университет (1912 г.) и Московската артилерийска академия (1916 г.). Участва в Първата световна война. През 1920 г. емигрира в Германия. От 1933 г. живее в Естония и Латвия, а през петдесетте години се връща в Германия. Член е на Руското антропософско общество (1912 г.), литературно-философското обединение „Кружок Татариновой” (1928 г.), сдружението „Клуб поэтов” (1928 г.), литературния кръг „На струге слов” (1929 г.). Участва в публични рецитали, изнася лекции по антропософия в различни европейски градове. Свободно владее 7 езика, вкл. латински и древногръцки. Пише на руски и на немски език, превежда от немски творби на Гьоте, Ницше, Шефлер и др. Публикува поезия в списания като „Перезвоны”, „Числа”, „Современные записки”, „Русские записки”, „Журил содружества”, в колективни сборници като „Новоселье”, „Роща”, „Невод” и др. Автор е на стихосбирките „Дикий мёд” (1930 г.), „Шелест” (1936 г.) и „Жатва” (1953 г.) и на културоложки съчинения като „Религия творческой воли” (1915 г.), „Книга о Русском Граале” (на машинопис, 1918 г.), „Пути России” (1921 г.), „Духолюбие” (1932 г.) и др. Умира на 12 май 1950 г. в гр. Мюлхайм, Германия.


МИСЛИШ, НА РАЗХОДКА

Мислиш, на разходка през града витаем,
пием, смеем се и спим в дни непревратни!
Туй си е заблуда! Ний отдавна знаем,
че летим насреща към вселени златни.

Трябваше безкрайна вис да сме обвяли,
да не беше този изстрел в нас притворен,
да не бе сачмата, в тялото влетяла,
да не бе дошлата бързаща умора.

Помниш рой оловен! Ято разтрои се
и на юг, в бедата впил крила обилни,
жеравният пояс в далнините скри се!
Само ний се спряхме за летеж безсилни.

Туй не е усмивка... Туй е – кръв се стича.
Не безгрижност, туй агония е – ето...
Туй са две големи волни сини птици,
срутващи се с вопли голи сред полето.


ДУМАЕШЬ, ПО УЛИЦЕ МЫ С ТОБОЙ ГУЛЯЕМ

Думаешь, по улице мы с тобой гуляем,
Пьем, едим, смеемся, спим и в гости ездим!
Это заблужденье! И давно мы знаем,
Что летим навстречу золотым созвездьям.

И, должно быть, вечно мы бы так летели,
Если бы не этот запоздалый выстрел,
Если б не дробинка, что застряла в теле,
Если б не усталость, что пришла так быстро.

Помнишь рой свинцовый! Помнишь, как растроясь,
От беды скрываясь, вновь расправил крылья
И на юг умчался журавлиный пояс!
Только мы отстали, изошли в бессильи.

Это не улыбка… Это – кровь сочится.
Это не беспечность… Это – агония!
Это две большие голубые птицы
С плачем ниспадают на поля нагие.

---------------------------------------------

Николай Минский

Николай Максимович Виленкин /псевдоним Минский/ (1855-1937 г.)
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се


НА ПОЕТА

Не е време за песен, за нежни певци!
Днес, поете, са нужни сурови бойци.
Род човешки на две раздели се.
Тук борба закипя – в строй край тъмна межда
който чувства таи, е в свещена вражда.
Твърде рано, поете, роди се!

Ти почакай, ще рухне вековният мрак
и без господ, без роби в живота ни пак
ще затихне двубоят столетен.
Възмъжал и по-умен, човешкият свят
ще е честен, спокоен и сит, и богат...
Твърде късно роди се, поете!


ПОЭТУ
 
Не до песен, поэт, не до нежных певцов!
Ныне нужно отважных и грубых бойцов.
Род людской пополам разделился.
Закипела борьба, – всякий стройся в ряды,
В ком не умерло чувство священной вражды.
Слишком рано, поэт, ты родился!
 
Подожди, – и рассеется сумрак веков,
И не будет господ, и не будет рабов, –
Стихнет бой, что столетия длился.
Род людской возмужает и станет умен,
И спокоен, и честен, и сыт, и учен...
Слишком поздно, поэт, ты родился!
 
               1900 г.

---------------------------------------------

Николай Оцуп

Руският поет, писател, литературовед и преводач Николай Оцуп (Николай Авдеевич Оцуп) е роден на 23 октомври 1894 г. в Царско Село. Завършва Николаевската царскоселска гимназия (1913 г.), а през следващата година посещава лекции в „Колеж де Франс” в Париж. След връщането му в Русия е зачислен в историко-филологическия факултет на Петроградския императорски университет. След Октомврийската революция по покана на Максим Горки работи като преводач в изд. „Всемирная литература”. Превежда творби на Байрон, Саути, Маларме и др. Съосновател е на поетичното обединение „Цех поэтов”. През 1922 г. емигрира в Германия, а от 1924 г. живее във Франция. През 1930 г. основава сп. „Числа”. През Втората световна война е доброволец във френската армия, арестуван е от фашистите и близо две години прекарва в концлагер, откъдето успява да избяга. През 1943 г. взима участие в италианската съпротива. След войната преподава в парижкия университет „Екол нормал”, където през 1951 г. защитава докторска дисертация (през 1995 г. дисертацията му „Николай Гумилев. Жизнь и творчество” излиза в отделна книга). Автор е на стихосбирките „Град” (1921 г.), „В дыму” (1926 г.), „Встреча” (1928 г.), „Дневник в стихах. 1935-1950” (1950 г.) и „Три царя” (1958 г.), романа „Беатриче в аду” (1939 г.) и литературоведческото изследване „Die neueste russische Dichtung” (1930 г.). Умира на 28 декември 1958 г. в Париж. Посмъртно през 1961 г. в Париж са издадени двутомникът с негови стихотворения „Жизнь и смерть” и сборниците със статии, литературни есета и очерци за писатели „Современники” и „Литературные очерки”, а през 1993 г. в Дюселдорф излиза книгата му с поезия и публицистика „Океан времени”. В Русия най-пълно издание с негови творби излиза през 1993 г. – „Оцуп. Н. А. Океан времени”.


ВОЙНА

Арабин в кървяща чалма на дълга камила дръглива
разбъркал керван от народи и в пясъчни шири се скрил
под шепот на морни окопи и хрип оръдеен заспиващ
и лекия призрачен шум на облак, полята покрил.

Плашило за птици напразно засенчва с ръкавите граха:
войниците тъпчат пшеницата, лягат в лехи по очи,
о, колко куршуми стремителни смело телата им спряха,
полвин свят залят е от дим, сякаш вихър тютюнев хвърчи.

До мен са онези безчет от съмнителното поколение,
ранени в сърцето, с убита мечта за кървяща чалма;
през нощите в себе си от скакалците търсете спасение
и детските спомени възпламенете в беззвездна тъма!

Ето дъба царскоселски, орела над нас, езерото,
Овидий в тираж на Майнщейн и стар сборник задачи, по здрач
в съседство под нас обущарят с чукче по калъпа потропва,
последният изпит е в събота, утре е футболен мач.

А лете – балтийските дюни и фин кехлибар, и отново
в простора синеещ ще бродим с рибарите чак до зора!
Има ли още читатели на „Задушевното слово”,
играещи си на войничета? Много е лоша игра...


ВОЙНА

Араб в кровавой чалме на длинном паршивом верблюде
Смешал Караваны народов и скрылся среди песков
Под шепот охрипших окопов и кашель усталых орудий
И легкий печальный шорох прильнувших к полям облаков.

Воробьиное пугало тщетно осеняет горох рукавами:
Солдаты топчут пшеницу, на гряды ложатся ничком,
Сколько стремительных пуль остановлено их телами,
Полмира пропитано дымом словно густым табаком.

Все одного со мной сомнительного поколенья,
Кто ранен в сердце навылет мечтой о кровавой чалме,
От саранчи ночей в себе ищите спасенья
Воспоминанья детства зажигайте в беззвездной тьме!

Вот царскосельский дуб, орел над прудом и лодки,
Овидий в изданье Майнштейна, растрепанный сборник задач,
В нижнем окне сапожник стучит молотком по колодке,
В субботу последний экзамен, завтра футбольный матч.

А летом балтийские дюны, янтари и песок и снова
С молчаливыми рыбаками в синий простор до утра!...
Кто еще из читателей „Задушевного Слова”
Любит играть в солдатики?... Очень плохая игра...

               1921 г.

---------------------------------------------

Николай Петерец

Руският поет, писател, литературен критик и публицист Николай Петерец (Николай Владимирович Петерец) е роден на 1 януари 1907 г. в Рим, Италия. На младини живее във Владивосток, откъдето емигрира заедно с майка си в Китай. Пише стихове от ученическите години. Завършва юридическия факултет на Харбинския университет. Член и активист е на литературното обединение „Молодая Чураевка” (1927 г., през 1933 г. е председател на групата), съосновател е на литературната група „Круг поэтов” (1932 г.), през 1936 г. получава съветски паспорт и става член на „Союз возвращения на Родину”, организатор е на литературното общество „Пятница” (1943 г.). Работи като журналист в рускоезични списания в Шанхай като „Новый путь”, „Родина”, „Новая жизнь” и др. Публикува поезия и литературна критика в издания като „Парус”, „Рубеж”, „Чураевка”, „Сегодня” и др. Негови стихове са включени в литературните сборници „Стихи о Родине” (1941 г.) и „Остров” (1946 г.). Подготвя своята стихосбирка „Памятная тетрадь”, но не успява да я издаде. Умира на 11 декември 1944 г. в Шанхай, Китай.


СВЕТИЛНИК

С бледа, но властна ръка богинята кротък светилник,
плахо града осветил, горе над облаци спря.
Радост за влюбени туй е. Моли се ти на Афродита,
пръсти на милата там стискай в горещата длан.
Тази любов не съди. В замъгления поглед любовен
блясък безсмъртен гори. Омир сред епос за бран
весели митове включил е за богове и богини.
Той „Илиада” твори, криейки тайни от нас.
Но не завижда на влюбен мъдрецът. В светилник спокоен
гъсто масло добави. И богоравен Платон
с теб ще беседва разумно за истините на живота,
в погледа блясък открил, вечни идеи родил.
Чуден светилник в ума ни! От златните негови устни
как да откъснеш, кажи, алчната женска уста?
В плен на искри ли са тези, видели свещения пламък?
Пак ли не слушаш, глупак? Ти към жена се стремиш!
Дълго ли крета маслото в светилник горящ на сърцето?


СВЕТИЛЬНИК

Бледной, но властной рукой богиня неяркий светильник,
Город едва осветив, над облаками взнесла.
То-то отрада влюбленным. Молись про себя Афродите,
Пальцы любимой сжимай в жарких ладонях своих.
Эту любовь не суди. В затуманенных взорах любовниц
Отблеск бессмертья горит. В песни недаром Гомер
Множество мифов игривых включил о богах и богинях.
Прав „Илиады” творец, тайны скрывая от нас.
Но не завидует мудрый – влюбленным. В светильник спокойный
Масло густое налей. И богоравный Платон
Тихо беседовать будет с тобою об истинах жизни,
Око твое приучать к блеску нетленных идей.
Дивный светильник ума! Даже мысленно не оторваться
От золотых его уст к жадному женскому рту.
Может ли отблеск пленять тех, кто видит священное пламя?
Только не слушаешь ты. К женщине рвешься, глупец!
Хватит надолго ли масла в горящем светильнике сердца?

---------------------------------------------

Николай Позняков

Руският поет и преводач Николай Позняков (Николай Сергеевич Позняков) е роден на 11/23 февруари 1893 г. Най-ранните му съхранени стихотворения са от 1910 г. Завършва историко-филологическия факултет на Московския университет (1912-1917 г.). През 1913 г. публикува стихове в алманах „Круговая чаша”. След Октомврийската революция емигрира в Италия, Франция и Германия, където сътрудничи на съветското разузнаване. В края на 30-те години на ХХ в. се връща в Русия.  През 1948 г. е арестуван и до 1954 г. е затворен в трудови лагери. Превежда Софокъл, Проперций, Хораций, поети от Далмация и др. Автор е на стихосбирката „Стихи”, излязла през 1928 г. в Берлин. Умира през 1969 г. в Москва.


С РОЯ НА ВЪНШНИ ПОРОИ

С роя на външни порои години възникват и бродят,
всичко отминало връща в сърцата ни новият свят.
Нека текат неизменно на мудните дни хороводи,
минали радостни сънища с тях те не ще отнесат.


В ШЕЛЕСТЕ ВНЕШНИХ ДОЖДЕЙ

В шелесте внешних дождей возникают минувшие годы,
Всё, что когда-то ушло, возвращается в сердце опять.
Пусть неизменно текут медлительных дней хороводы,
Прошлого радостных снов им не смыть и с собой не умчать.

               1914 г.

-----

НИЙ – ОТ НЕБИТИЕТО ЗНАК

Ний – от небитието знак.
И защо ли смъртта ни плаши?
С ропот, трепет и вяра наши
вий и аз ще изчезнем пак.

Над омразното сетно ложе
ще блести неизбежен миг
и не можем да го положим
в разни книги след празен вик...


ВСЕ ПРИШЛИ ИЗ НЕБЫТИЯ

Все пришли из небытия.
Так чего же бояться смерти?
Сомневайтесь, дрожите, верьте, –
Все исчезнем, и вы и я.

Над постылым последним ложем
Промелькнет неизбежный миг,
Только будет он непохожим
На пустые рассказы книг…

-----

В ПЛАНИНИТЕ ГЛУХИ ЩЕ СЕ МОЛЯ

В планините глухи аз ще бъда,
пориви суетни надживял,
и ще моля ласкавия Буда,
дал ни състрадание и жал.


И В ГЛУХИХ ГОРАХ МОЛИТЬ Я БУДУ

И в глухих горах молить я буду,
Далеко от суетных утех,
Тихого и ласкового Будду,
С жалостью глядящего на всех.

-----

СМЪРТЕН, СЪДБАТА ПОСЛЕДВАЙ, В ЖИВОТА БЪДИ СЪЗИДАТЕЛ

Смъртен, съдбата последвай, в живота бъди съзидател;
светлите мигове хващай в потока на времето ти;
знай, че крилатото време подготвя за помен душата,
знай, че е кратко любовното щастие, ще отлети.


СМЕРТНЫЙ, ПОКОРСТВУЙ СУДЬБЕ И БУДЬ СОЗИДАТЕЛЕМ

Смертный, покорствуй Судьбе и будь созидателем жизни;
В бурном потоке времен светлые миги лови;
Помни, что время придет по тебе собираться на тризне,
Помни, что мчится, не ждет краткое счастье любви.

               1930 г.

---------------------------------------------

Николай Рьорих

Руският художник, поет, писател, археолог, обществен деец, философ и просветител Николай Рьорих (Николай Константинович Рерих) е роден на 27 септември/9 октомври 1874 г. в Санкт Петербург. Завършва Петербургската художествена академия (1897 г.) и юридическия факултет на Петербургския университет (1898 г.). Преподава в Петербургския археологически институт (1897-1903 г.), директор е на школата към Императорското общество за поощрение на художествените изкуства (1906-1918 г.), провежда десетки археологически разкопки и участва в далечни експедиции, работи като драматург, декоратор, сценограф и изкуствовед, занимава се с литература, история, фолклор и митология. Рисува близо 7000 живописни платна, има ескизи, фрески, мозайки и монументална живопис в редица църковни обители, участва в международни изложби, негови картини са изложени в световни галерии по целия свят. Член е на Руското археологическо общество (1892 г.), академик е към Руската академия на художествата (1909 г.), ръководи художественото обединение „Мир искусства” (от 1910 г.). След 1917 г. живее и работи във Финландия, Швеция, Англия, САЩ, Индия. Автор е на т.нар. Пакт Рьорих за охрана на историческите паметници, приет през 1935 г. от закона на САЩ и на страните-членки на Панамериканския съюз, основава културно-просветни организации и музеи, реализира мащабни културни проекти, основател е на международните културни движения „Мир через культуру” и „Знамя Мира”, на института за хималайски изследвания „Урусвати” и др. На няколко пъти е номиниран за Нобелова награда. Автор е на две стихосбирки и над 30 книги с проза, научни изследвания, пътеписи, културознание и езотерика. Умира на 13 декември 1947 г. в гр. Нагар, щат Хамчал Прадеш в Индия.


НЕ ЗАКРИВАЙ

Над водоема наведен,
хлапакът възкликна с възторг:
„О, как е красиво небето!
В това отражение тъй
бездънно е то, скъпоценно!”
„Мили хлапако,
очарован си от отражение.
От небето, което е долу.
Долу, драги, не гледай!
Обърни нагоре очи.
Съумей да погледнеш небето голямо.
Без с ръцете очи
да закриваш.”


НЕ ЗАКРОЙ

Над водоемом склонившись,
мальчик с восторгом сказал:
„Какое красивое небо!
Как отразилось оно!
Оно самоцветно, бездонно!”
„Мальчик мой милый,
ты очарован одним отраженьем.
Тебе довольно того, что внизу.
Мальчик, вниз не смотри!
Обрати глаза твои вверх.
Сумей увидать великое небо.
Своими руками глаза себе
не закрой”.

               1916 г.

-----

ДА ПОИСКАШ

Като знак на победата, мило
мое момче, дреха
цветна ти не обличай.
Победата беше, а боят ще бъде.
Не могат да те победят.
Но ще излязат да се бият с теб.
Твоя минал живот проумявайки,
колко блестящи победи,
колко горестни знаци аз виждам.
Но победата ти е отсъдена,
ако победа
поискаш.


ЗАХОЧЕШЬ

В знак победы, милый
мой мальчик, платье
цветное ты не надень.
Победа была, а бой будет.
Не смогут тебя победить.
Но выйдут биться с тобою.
Твою прошлую жизнь прозревая,
сколько блестящих побед
и много горестных знаков я вижу.
Но победа тебе суждена,
если победу
захочешь.

               1917 г.

-----

ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ

* * *
Радостта е особена мъдрост.

* * *
Хората се делят на осъждащи и на творящи.

* * *
Лесно е да се копае яма, но е трудно да се построи къща.

* * *
Добро се прави не с порив, а с устрем.

* * *
Във всяко обстоятелство са включени различни възможности.

* * *
Главното е да се унищожат бацилите на подлите мисли, които са по-заразни от всички болести. Трябва да се грижим не за произнесените думи, а за мислите. В продължение на една дума се раждат десет мисли.

* * *
Който не познава миналото, не може да мисли за бъдещето. Народът трябва да знае своята история, запазена в паметниците от древността. Народът трябва да владее всички най-добри постижения на миналите епохи. Ние трябва с голяма загриженост да издирваме още недокоснатите от варварска ръка старини и да им отдаваме отдавна заслуженото уважение.

* * *
Благословени да са препятствията – с тях израстваме.

* * *
Книгите са като мимолетните мисли на хората, трябва да се избират.

* * *
Страхувайте се, когато спокойното тръгне да се движи. Когато посяните ветрове се превърнат в буря. Когато речта на хората се изпълни с безсмислени думи. Плашете се, когато хората погребат своите богатства в земята като имане. Страхувайте се, когато хората сметнат за спасени съкровища само тези на тялото им. Страхувайте се, когато наоколо се съберат тълпи. Когато забравят за знанието, с радост разрушават наученото по-рано и лесно изпълняват заплахи. Когато няма да има върху какво да запишете вашето знание. Когато листовете от писания станат нездрави, а думите зли. Ах, съседи мои! Вие лошо се подредихте. Вие всичко отменихте. Никакви тайни, по-далеч от настоящето! И с много нещастия тръгнахте да се скитате и да завоювате света. Вашето безумие нарече най-безобразната жена – желана! Мънички танцуващи хитреци, вие сте готови да се удавите в танца.

* * *
Не закъснявайте, ако искате да ви уважават. Не лъжете мислено, ако искате да си намерите приятели.

* * *
На хората често не им достига дисциплина на духа и чувство за мярка.

* * *
Именно страхът тъй често пречи да се приема най-добрата вест.

* * *
Да се мечтае е велико качество, тъй като изпълва сърцето с най-добри силни огньове.

* * *
Не трябва да дерзаете в обикновения живот – по-просто е да бъдете.

* * *
Толкова събития се натрупаха, че обвивките на чувствителните хора потреперват.

* * *
Трудна задача е да не добавяте врагове. Трябва да се опознаят камъните на прага, но не бива да се огорчавате от тях.

* * *
Ако сме в дома си, не го усещаме, защото сме в него.

* * *
Последната война между хората ще бъде война за истината. Тази война ще бъде във всеки отделен човек. Война – със собственото невежество, агресия, раздразнение. И само коренното преобразяване на всеки отделен човек може да стане началото на мирен живот за всички хора.

* * *
Има източна гатанка: „Кажи, кой обича да бъде погребан?” Отговорът е: Зърното. Именно! Зърното трябва да лежи под земята, а когато започне да живее, то расте само нагоре.

* * *
Като удържате раздразнението, създавате нова обвивка на духа.

* * *
Има много пътища, но сърцето знае най-близкия.

* * *
Скъпо плащаме за лекомислието и бъбривостта!

* * *
Има два вида знание: едното – изразявано с думи, другото – точно, разбирано с духа, но невложено в думи. Дори не може да се обясни с думи как протича това разбиране, но то наистина е прекрасно.

* * *
Желаещите на другите зло сами изгасват.

* * *
Духът не може да умре, а умът не може да унищожи чудото на Създателя.

* * *
Протегнете ръка над пропастта. Няма страх над пропастта, защото за духа по-страшни са стаята и килимът.

* * *
Смятайте за щастие да носите светилник сред мрачни и зли.

* * *
Да се умиротвори вълната може само с навреме излято масло.

* * *
Жестокост – подивяване – тъпота. Децата, научени на първото, неминуемо ще хлътнат и в следващото.

* * *
Ще питат: как да премине животът? Отговаряйте: като по струна над бездната – красиво, внимателно и стремително.

* * *
Слънцето изпълва деня с чудеса, а луната ражда изменчиви призраци.

* * *
Както дървото обновява листата си, така хората разцъфват по пътя на доброто.

* * *
Много катаклизми са необходими и имат своя цел.

* * *
Молитвата е осъзнаване на вечността. В молитвата са включени: красота, любов, дерзание, смелост, самоотверженост, неотстъпчиивост, устремност. Но ако в молитвата се включат суеверие, страх и съмнение, такива заклинания се отнасят към времената на фетишизма.

* * *
Ръката на Създателя не е само в поразителните истории, но и в движението на истинските случки.

* * *
Болестите на духа са заразни така, както и болестите на тялото – просто научно съображение. Ударете по масата и предметите ще потръпнат, още повече ударът на духа ще разтресе нервите.

* * *
Не се ожесточавай духом, разбери голямото явление в малкото.

* * *
Не мечтатели, а реализатори на идеи; мечтата отлита в безбрежния въздушен океан, а осъществяването на идеите твори по същество и циментира пространството на бъдещите създания.

* * *
Който се измъчва от земни въпроси, той отговор за Небесния няма да получи.

* * *
Качеството да бъдеш невидим често е спасително. Качеството да бъдеш мълчалив често е спасително. Качеството да бъдеш пазител на тайни е почетно. Качеството да предизвикваш доверие е почетно. Молитвеното стоене е духовно израстваща сила.

* * *
Умей да намираш радост в обръщането към Твореца.

* * *
Вдишването на непознаваемото Начало ражда света, а издишването го кара да изчезне. Този процес продължава вечно и вселената ни е само една от безкрайните серии, които нямат нито начало, нито край.

* * *
Зад прозореца се чу писък. Един работник махна пренебрежително: „Не ми пречи, зает съм!” Друг обеща да отиде да помогне, но забрави. Трети отиде след работа, но мястото вече бе празно. А четвърти при вика затрепери, остави инструмента и незабавно излезе: „Тук съм!” Това се нарича трепет на отзивчивостта. Ако успеете да не заглушите в себе си трепета на отзивчивостта, благо вам!

* * *
Хората често казват: „На нищо повече не ще се учудим”, но веднага се учудват на първия непознат шум.

* * *
Защита на родината е и отбраната на културата. Велика родино, ние ще отбраняваме всички твои духовни съкровища, всички неизречени красоти, цялата твоя неизчерпаемост във всичките й простори и висини. Няма да се намери толкова жестоко сърце, което да каже: не мисли за родината. И не само в празничен ден, а и във всекидневния труд ние ще вложим мисъл във всичко, което правим за родината, за нейното щастие, за нейното всенародно преуспяване. Чрез всичко и над всичко ще намерим строителни мисли, които не в човешки срокове, не самостоятелно, а в истинско самосъзнание ще кажат на света: ние познаваме нашата родина, ние й служим и ще положим нашите си сили, за да я защитаваме по пътя й.

* * *
Новият ден носи нови възможности. Птицата преди полет не си представя как ще прелети океана.

* * *
С ръка могат да се предават най-добрите потоци. С ръка и морето може да се спре. Мъдро е да знаеш своята сила при докосване.

* * *
Добро е старото време, докато не пречи на бъдещето. Но какво ще стане, ако е допусната смъртта на прекрасното минало и е забранено бъдещето?

* * *
Когато човек иска да се оправдае за неправенето на нещо, повярвайте, ще намери много подкрепящи го обстоятелства. При това пасивността ще бъде оправдана от мнозина. А подвижността, т.е. желанието за нова работа и ново познание – много лесно ще бъде осъдена. И за празното мечтание, за неосъществимите стремежи, за лековерието и за какво ли не още ще намери да каже находчивият разсъдък, когато иска да се отклони от нещо, подсказано му от сърцето.

* * *
Мисълта, като най-висша енергия, е основата на Високия свят и добрата мисъл е най-здравата творческа сила. Там всичко се твори от мисълта и всичко се разрушава от мисълта. И земните мисли имат такова предназначение, представете си колко важно е да се изпращат в пространството съзидателни и прекрасни мисли.

* * *
Сега вървете като слонове, знаейки лъчите на грижата и любовта над вас. Помнете доброто и презирайте препятствията.

* * *
Унищожаващият книга доказва ниското състояние на своето съзнание.

* * *
За измама мисли измамникът. За предателство предугажда предателят. За ужаси се терзае страхливецът. Всеки посвоему. Кажи за какво мислиш и ще ти кажа какъв си.

* * *
Но всеки камък, хвърлен към вас, увеличава вашата кула.

* * *
Мъдро е да обърнем всичко в полза.

* * *
И сред опасностите трябва да съумяваме да се усмихваме един на друг.

* * *
Правдата е по-добра от мечтата.

* * *
Обърнете внимание на нежните детски игри на Изтока. Послушайте сложния ритъм на пеенето и тихата музика. Няма ги грубите ругателни думи на Запада.

* * *
Мъдростта расте не със столетия, а с часове. Когато страните се сливат мигновено, когато затворите се рушат – бъдете твърди.

* * *
Не по нищожеството, а по славата проявете усърдие.

* * *
Културата изобщо не е модно, стилно, изтънчено понятие. Тя е най-дълбоката опора на живота, скрепена с най-висши сребърни нишки с Йерархията на Еволюцията.

* * *
Върху всички разделения съществува велико единение, достъпно само за малцина.

* * *
Сред всеки ден търсете блещукането на светлината.

* * *
Грешниците са врагове на самите себе си.

* * *
Камъните в миналото са стъпала в бъдещето.


ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ

* * *
Радость есть особая мудрость.

* * *
Люди различаются на осуждающих и на творящих.

* * *
Яму рыть легко, но трудно построить дом.

* * *
Добро твори не порывом, а устремлением.

* * *
В каждом обстоятельстве заключены разные возможности.

* * *
Главное – уничтожить бациллы низких мыслей, которые заразительнее всех болезней. Заботиться надо не о произнесенных словах, но о мыслях. В течение одного слова десять мыслей рождаются.

* * *
Не знающий прошлого не может думать о будущем. Народ должен знать свою историю, запечатленную в памятниках старины. Народ должен владеть всеми лучшими достижениями прошлых эпох. Мы должны с великим попечением изыскивать еще нетронутые варварскою рукою древности и дать им значение, давно заслуженное.

* * *
Благословенны препятствия – ими растем.

* * *
Книги – как мимолетные мысли людей, надо избирать их.

* * *
Бойтесь, когда спокойное придёт в движенье. Когда посеянные ветры обратятся в бурю. Когда речь людей наполнится бессмысленными словами. Страшитесь, когда в земле, кладами, захоронят люди свои богатства. Бойтесь, когда люди сочтут сохранными сокровища, только на теле своём. Бойтесь, когда возле соберутся толпы. Когда забудут о знании и, с радостью, разрушат узнанное раньше, и легко исполнят угрозы. Когда не на чем будет записать знание ваше. Когда листы писаний станут непрочными, а слова злыми. Ах, соседи мои! Вы устроились плохо. Вы всё отменили. Никакой тайны, дальше настоящего! И с сумою несчастья вы пошли скитаться и завоёвывать мир. Ваше безумие назвало самую безобразную женщину – желанная! Маленькие танцующие хитрецы, вы готовы утопить себя в танце.

* * *
Не опаздывайте, если хотите, чтобы вас уважали. Не лгите мысленно, если собираетесь найти друзей.

* * *
Людям часто не хватает дисциплины духа и чувства меры.

* * *
Именно страх так часто мешает принять самую добрую весть.

* * *
Мечтать – это великое качество, ибо оно наполняет сердце лучшими мощными огнями.

* * *
Не надо дерзать в обычной жизни – проще будьте.

* * *
Настолько нагромоздились события, что оболочки чувствительных людей содрогаются.

* * *
Трудна задача не добавить врагов. Надо знать камни у порога, но огорчаться ими не надо.

* * *
Будучи в доме, не ощущаем его, ибо мы в нем.

* * *
Последняя война среди людей будет войной за истину. Эта война будет в каждом отдельном человеке. Война – с собственным невежеством, агрессией, раздражением. И только коренное преобразование каждого отдельного человека может стать началом мирной жизни всех людей.

* * *
Существует восточная загадка: „Скажи, что любит быть захороненным?” Ответ – „зерно”. Именно! Зерно плана должно лежать под почвою, но когда оно начнет жить, оно растет только вверх.

* * *
Удерживая раздражение, создаете новую оболочку духу.

* * *
Путей много, но сердце знает ближайший.

* * *
Дорого платим за легкомыслие и болтливость!

* * *
Есть два вида знания: одно – словами выражаемое, другое – точное, понимаемое духом, но не вложенное в слова. Даже нельзя пояснить словами, как это понимание происходит, но оно поистине прекрасно.

* * *
Желая другим зло, сами угасают.

* * *
Умереть не может дух, а ум не может уничтожить Чудо Создателя.

* * *
Протяните руку над бездною. Нет страха над бездною, ибо духу страшнее комната и ковер.

* * *
Считайте счастьем нести светильник среди темных и злых.

* * *
Умиротворить волну можно лишь вовремя вылитым маслом.

* * *
Жестокость – одичание – тупость. Дети, наученные первому, неминуемо впадут и в последующее.

* * *
Спросят: как перейти жизнь? Отвечайте: как по струне бездну – красиво, бережно и стремительно.

* * *
Солнце наполняет день чудесами – луна рождает изменчивые призраки.

* * *
Как дерево обновляет листву, так люди процветают на пути добра.

* * *
Многие катаклизмы необходимы и имеют свою цель.

* * *
Молитва есть осознание вечности. В молитве заключены: красота, любовь, дерзание, отвага, самоотверженность, неуклонность, устремление. Но если в молитве заключается суеверие, страх и сомнение, то такое заклинание относится к временам фетишизма.

* * *
Рука Создателя не только в поражающих явлениях, но и в движении былинки.

* * *
Болезни духа заразны так же, как и тела, – простое научное соображение. Ударь по столу, и предметы содрогнутся, – тем более удар духа нервы сотрясает.

* * *
Не ожесточайся духом, пойми явление великого в малом.

* * *
Не мечтатели, но воплотители мыслей; мечта улетает в безбрежный воздушный океан, но воплощение мыслей творит в сущности и цементирует пространство грядущим созданиям.

* * *
Кто мучается земными вопросами, тот ответа о Небесном не получит.

* * *
Свойство быть невидимым часто спасительно. Свойство быть молчаливым часто спасительно. Свойство быть хранителем тайн – почетно. Свойство быть явленным доверию – почетно. Мощь молитвенного стояния духовно растительна.

* * *
Умей найти радость обращения к Творцу.

* * *
Вдох непознаваемого Начала рождает мир, а выдох заставляет его исчезнуть. Этот процесс продолжается извечно и наша Вселенная есть лишь одна из бесконечных серий, не имеющих ни начала, ни конца.

* * *
За окном раздался зов. Один работник отмахнулся: „Не мешай, я занят!”. Другой обещал прийти, но забыл. Третий пришел после работы, но место уже было пусто. Четвертый при зове затрепетал и, сложив орудия, немедля вышел: „Я здесь!”. Это называется трепетом чуткости. Если сможете не заглушить в себе трепет чуткости – благо вам!

* * *
Особенно люди часто говорят: „Ничему более не удивляемся” – но тут же удивляются первому непонятному шороху.

* * *
Защита Родины есть и оборона культуры. Великая Родина, все духовные сокровища твои, все неизреченные красоты твои, всю твою неисчерпаемость во всех просторах и вершинах – мы будем оборонять. Не найдется такое жестокое сердце, чтобы сказать: не мысли о Родине. И не только в праздничный день, но в каждодневных трудах мы приложим мысль ко всему, что творим о Родине, о ее счастье, о ее преуспеянии всенародном. Через все и поверх всего найдем строительные мысли, которые не в человеческих сроках, не в самости, но в истинном самосознании скажут миру: мы знаем нашу Родину, мы служим ей и положим силы наши оборонить ее на всех ее путях.

* * *
Новый день несет новые возможности. Птичка перед полетом не представляет, как перелетит океан.

* * *
Рукою можно сообщать лучшие токи. Рукою можно и море остановить. Мудро знать свою силу в момент прикосновения.

* * *
Хороша старина, пока она не мешает будущему. Но что же должно произойти, если допущена смерть прекрасного прошлого и запрещено будущее?

* * *
Когда человек хочет оправдать себя в неделании чего-либо, то, поверьте, он найдёт множество помогающих обстоятельств. При этом недвижность будет оправдана очень многими. А подвижность, т.е. желание нового труда, нового познавания – будет очень легко осуждена. Будет сказано и о пустом мечтательстве, о несбыточных стремлениях, о легковерии, мало ли о чём найдёт сказать изворотливый рассудок, когда он хочет уклониться от чего-то подсказанного сердцем.

* * *
Мысль, как тончайшая энергия, является основою Тонкого Мира, и добрая мысль есть крепчайшая творческая сила. Там все творится мыслью и мыслью же все разрушается. И земные мысли имеют такое же назначение, потому можно себе представить, как важно посылать в пространство мысли созидательные и прекрасные.

* * *
Теперь идите, как слоны, зная лучи заботы и любви над вами. Помните всё хорошее и презирайте препятствия.

* * *
Уничтожающий книгу доказывает низкое состояние своего сознания.

* * *
Об обмане думает обманщик. О предательстве предусматривает предатель. Об ужасах терзается трус. Каждый по-своему. Скажи, о чем ты думаешь, и я скажу, кто ты есть.

* * *
Но каждый камень, брошенный в вас, увеличивает башню вашу.

* * *
Мудро повернём всё на пользу.

* * *
Среди опасностей надо суметь улыбнуться друг другу.

* * *
Правда лучше мечты.

* * *
Обратите внимание на нежные детские игры Востока. Послушайте сложный ритм пения и тихой музыки. Нет грубых бранных слов Запада.

* * *
Мудрость растёт не столетиями, но часами. Когда страны сливаются мгновенно, когда стены тюрем рушатся – будьте тверды.

* * *
Не по ничтожеству, но по славе явите рвение.

* * *
Культура вовсе не модное, стильно фешенебельное понятие. Она есть глубочайший устой жизни, скрепленный высшими серебряными нитями с Иерархией Эволюции.

* * *
Поверх всех разделений существует великое единение, доступное лишь немногим.

* * *
Среди каждого дня ищите Света мерцание.

* * *
Грешники – сами себе враги.

* * *
Камни в прошлое – это ступени в будущее.

---------------------------------------------

Николай Туроверов

Руският поет Николай Туроверов (Николай Николаевич Туроверов) е роден на 18/30 март 1899 г. в с. Старочеркаска, Ростовска област. Завършва Каменското реално училище (1917 г.) и Новочеркаското казаческо училище (1918 г.). Донски казак, белогвардейски офицер, участник в Първата световна война и в Гражданската война на страната на ген. Врангел. Първите му отпечатани стихотворения са в българския емигрантски вестник „Казачьи думы” през 1920 г. През 1920 г. емигрира в Сърбия, а след година се премества във Франция. Служи в чуждестранния легион в Северна Африка (1939-1940 г.), участва в боевете с немските войски. След войната учи в Сорбоната и 37 години работи в банка „Диас”. Създател е на Музея на лейбгвардейския атамански полк, издава списанията „Казачий альманах” и „Родимый край”, съставител е на сборниците „Казачьи песни” и „Наполеон и казаки”, събира руски военни реликви и организира изложби на военноисторически теми, създава и ръководи творческата група „Кружок казаков-литераторов”, 11 години е председател на Парижкия казашки съюз. Публикува поезия в издания като „Парижский вестник”, „Перезвоны”, „Новый журнал”, „Грани”, „Россия и славянство”, „Современник”, „Орион”, „Казачий сполох”, „Казачий журнал”, „Возрождение”, „Станица”, „Военная быль”, „Современные записки”, „Россия” и др. Негови стихове са включени в антологиите „На Западе”, „Муза диаспоры”, „Содружество” и др. Автор е на стихосбирките „Путь” (1928 г.), „Стихи” (1937 г.), „Стихи” (1939 г.), „Стихи” (1942 г.) и „Сирко” (1965 г.). Умира на 23 септември 1972 г. в Париж, Франция. Негови издания в Русия: „Стихи” (1995 г.), „Двадцатый год – прощай, Россия!” (1999 г.), „Горечь задонской полыни” (2006 г.), „Возвращается ветер на круги свои” (2010 г.) и др.


ТАКА ЩЕ СЕ СЛУЧИ, АЗ ЗНАМ

Ред има за всичко и време.
Така ще се случи, аз знам.
Не ще изкрещи и застене,
на двора потропам ли там.

Край мерата къщичка стара,
в плет срутен се бурен рои,
отблясък от степния залез
в прозорец бедняшки струи.

Ще каже негръмко, безлицо,
че няма за гост светлина,
раздрипана боса старица –
бе мама, не ме тя позна.


Я ЗНАЮ, НЕ БУДЕТ ИНАЧЕ

Я знаю, не будет иначе,
Всему свой черёд и пора.
Не вскрикнет никто, не заплачет,
Когда постучусь у двора.

Чужая на выгоне хата,
Бурьян на упавшем плетне,
Да отблеск степного заката,
Застывший в убогом окне.

И скажет негромко и сухо,
Что здесь мне нельзя ночевать
В лохмотьях босая старуха,
Меня не узнавшая мать.

               1937 г.

---------------------------------------------

Николай Шчьоголев

Руският поет, писател и публицист Николай Шчьоголев (Николай Александрович Щёголев/ Зерцалов) е роден на 7/20 юни 1910 г. в с. Иректе, Североизточен Китай. Завършва търговски колеж към Християнския младежки съюз в Харбин. От 1926 г. е член на литературното обединение „Молодая Чураевка”, а през 1931 г. е председател на организацията. Ръководи творческия съюз „Круг поэтов” (1932 г.), член е на литературното обединение „Пятница” в Шанхай. Публикува поезия, проза и публицистика във вестници, списания и алманаси като „Родина”, „Рубеж”, „Чураевка”, „Понедельник”, „Парус”, „Числа”, „Сегодня”, „Новая жизнь” и в антологии и колективни сборници на руските поети в Китай като „Багульник” (1931 г.), „Семеро” (1931 г.), „Излучины” (1935 г.), „Якорь” (1936 г.) и „Остров” (1946 г.). През 40-те години редактира в. „Родина” и в. „Новый путь” в Шанхай. Член е на просъветския „Союз возвращенцев” (1943-1946 г.). През 1947 г. получава съветско гражданство и се връща в СССР. Работи като учител по английски език и преподавател по история на руската литература в Свердловската консерватория. Посещава курсове в Литературния институт „Максим Горки”, завършва филологическия факултет на Свердловския държавен университет (1953 г.). Автор е на стихосбирката „Искры минувшего” (1929 г.) и на романа „Из записок одиночки” (1943 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Русская поэзия Китая” и „Антология русской зарубежной поэзии”. Умира на 15 март 1975 г. в гр. Свердловск, сега Екатеринбург. Творчеството му е събрано в книгата „Николай Щеголев. Победное отчаяние” (2014 г.). Голяма част от поетичното му наследство е изгубена.


ОПИТ

Самотата е – да – по-голяма беда от марксизма.
Безизходица трупаш и няма родина, любов.
Тръпнеш често, припадащ след римите в зли пароксизми,
сред лавините облачни бродиш с молителен зов.

„Не от този свят...” Пламъци бълват кина, ресторанти
и усещаш край много жени, че самотен си ти
на земята, където минаваш изпаднал и странен,
емигрант си до костите чак, от глава до пети.

Емиграция – да – да живуркаш сред кръг чуждестранци,
туй такава тъга е, туй значи – в запас да държиш
занаяти, езици, умения, музика, танци,
получавайки грош, ти презрение там да търпиш.

Но си горд, ти руснак си, проклел би невяра и ропот –
в теб съзнание трезво понякога спи – и какво?
Ще се пазиш, но срещайки своя мъчителен опит,
ще си тъжен нерядко, но винаги ти с мъжество!


ОПЫТ

Одиночество – да! – одиночество злее марксизма.
Накопляешь безвыходность: родины нет, нет любви.
Содрогаешься часто, на рифмы кладешь пароксизмы,
Бродишь взором молящим среди облаковых лавин.

„Не от мира сего…” И горят синема, рестораны,
Ходят женщины, будят сознанье, что ты одинок
На земле, где слывешь чудаком захудалым и странным,
Эмигрантом до мозга костей, с головы и до ног.

Эмиграция – да! – прозябанье в кругу чужестранцев,
Это та же тоска, это значит – учить про запас
Все ремесла, языки, машинопись, музыку, танцы,
Получая гроши, получая презренье подчас.

Но ты гордый, ты русский, ты проклял сомненья и ропот –
Что с того, что сознание трезвое спит иногда? –
Но себя ты хранишь, но встречаешь мучительный опыт
Не всегда просветленно, но с мужественностью всегда!

               1932 г.

---------------------------------------------

Нина Берберова

Руската поетеса, писателка, литературен критик и публицист Нина Берберова (Нина Николаевна Берберова) е родена на 26 юли/8 август 1901 г. в Санкт Петербург. Завършва гимназия в Петербург, през 1919-1920 г. учи в историко-филологическия факултет на Донския университет. Първите й поетични публикации са от 1922 г. в сп. „Серапионовы братья”. През 1922 г. става член на Всерусийския съюз на поетите, но няколко месеца по-късно емигрира от Русия. Живее в Германия, Чехословакия и Италия, през 1925 г. се установява във Франция, където работи в емигрантските издания „Последние новости” и „Русская мысль”. От 1950 г. живее в САЩ. В Ню Йорк издава алманах „Содружество”, от 1958 г. преподава руски език в Йелския университет, от 1963 г. преподава руска литература в Принстънския университет, лектор е в десетки университети в САЩ, член е на редколегията на алманах „Мосты”. Авторка е на книги с поезия, проза, мемоаристика, литературна критика и драматургия, издадени във Франция, Германия, САЩ, Русия и др., сред които „Последние и первые” (1930 г.), „Повелительница” (1932 г.), „Аккомпаниаторша” (1935 г.), „Чайковский” (1936 г.), „Бородин” (1938 г.), „Без заката” (1938 г.), „Александр Блок и его время” (1947 г.), „Облегчение участи” (1949 г.), „Дело Кравченко” (1949 г.), „Мыс бурь” (1950 г.), „Памяти Шлимана ” (1958 г.), „Мыслящий тростник” (1958 г.), „Чёрная болезнь” (1959 г.), „Конец Тургеневской библиотеки” (1960 г.), „Маленькая девочка” (1961 г.), „Курсив мой” (1972 г.), „Железная женщина” (1981 г.), „Стихи (1921-1983)” (1984 г.), „Люди и ложи” (1986 г.) и др. През 1989 г. посещава СССР, среща се с литературната общественост в Москва и Ленинград. Една от първите й публикации в Русия е пиесата „Маленькая девочка” (сп. „Современная драматургия”, 1991 г.). Пише на руски, френски и английски език, има руско, френско и американско гражданство. Умира на 26 септември 1993 г. в гр. Филаделфия, щат Пенсилвания в САЩ.


ПРЕЗ ЖИВОТА РАЗБИТ КЪМ ЛЮБОВ СЕ СТРЕМИХ

През живота разбит към любов се стремих,
да обикнеш живота изгубен не можеш.
В него много забравих и много простих,
но не бива с дребнавото да се тревожиш.

Мойта гордост не в лесни успехи звучи,
аз покоя щастлив заплатих и изстрадах:
никой никога не спомена „не плачи”
и „прости” аз на никого още не казах.

Нейде в следваща флейта змия танц реди,
нейде сляпо откосите падат в забрава...
Самота, твойта царствена крачка кънти,
непокорност, безмилостно глас извисяваш!


ЗА ПОГИБШУЮ ЖИЗНЬ Я ХОТЕЛА ЛЮБИТЬ

За погибшую жизнь я хотела любить,
За погибшую жизнь полюбить невозможно.
Можно много забыть, можно много простить,
Но нельзя поклониться тому, что ничтожно.

Эта гордость моя не от легких удач,
Я за счастье покоя платила немало:
Ведь никто никогда не сказал мне „не плачь”,
И „прости” никому я еще не сказала.

Где-то пляшет под флейту на палке змея,
Где-то слепо за колосом падает колос…
Одиночество, царственна поступь твоя,
Непокорность, высок твой безжалостный голос!

               1933 г.

---------------------------------------------

Нора Крук

Руската поетеса, журналист и преводач Нора Крук (Элеонора Мариановна Кулеш/ Крук) е родена на 17 април 1920 г. в гр. Харбин, Китай. Основател е на клуб „Toast Mistress Club”. Пише стихове на руски и на английски език, превежда поезия от и на руски и английски. Публикува стихове в издания и антологии в Китай, Хонконг, Русия, САЩ, Израел и Австралия, сред които „Новый журнал”, „Работница”, „Литературная газета”, „Австралийская мозаика”, „Русская поэзия Китая” и др. От 1942 г. работи като журналист в сп. „Сегодня” в Шанхай, а от 1957 г. като журналист в Хонконг. Автор е на стихосбирките „Пусть даже / EvenThough” (1975 г.), „Кожа для уюта / Skin for Comfort” (2004 г.) и „Warming the Сore of  Things” (2011 г.). От 1976 г. живее в гр. Сидни в Австралия.


БЕЛИТЕ, ЧИСТИ СНЕЖИНКИ ВЪРХУ ТРОТОАРА

Белите, чисти снежинки върху тротоара
в кал се превръщат. Те – белите, чистите – в кал.
Да украсяват жестокия град нямат вяра,
чистото той ненавижда, боклука избрал.

Той е Шанхай. Над чудовищни мръсни купчини
леят прозорците преукрасяван просвет,
людски съдби тук без смисъл, без цел, без причина
крият живота от празнични тюл и жоржет.

Климатът тегне в души и простори безплътни,
вакуум само е нейде уютен и чист,
хората станаха тъй смъртоносно уютни,
тегли към блатото този жесток град-садист.


БЕЛЫЕ, ЧИСТЫЕ ХЛОПЬЯ НА ЭТОЙ ПАНЕЛИ

Белые, чистые хлопья на этой панели
В грязь превращаются. Белые, чистые – в грязь.
Город жестокий украсить они не посмели,
Он ненавидит всё чистое, не таясь.
 
Вот он – Шанхай. Над чудовищным месивом грязи
Льётся из окон высоких прикрашенный свет,
Судьбы людские без смысла, без цели, без связи
Прячут от жизни нарядные тюль и жоржет.
 
Климат душевный тяжёл, ограниченны дали,
Страшно, что вакуум жизни уютен и чист.
Люди и сами смертельно уютными стали,
Тянет в болото безжалостный город-садист.

---------------------------------------------

Олга Анстей

Руската и украинска поетеса и преводачка Олга Анстей (Ольга Николаевна Штейнберг/ Анстей) е родена на 3 март 1912 г. в Киев. Пише стихове от детските си години. Завършва Института за чуждестранни езици в Киев (1931 г.), след което работи като машинописка и преводачка. Пише на руски, украински и френски език. По време на нацистката окупация живее в Киев. През 1943 г. емигрира в Западна Европа, до 1949 г. живее в Лодз, Прага, Берлин и Мюнхен, а от 1950 г. до края на живота си живее в САЩ. Работи като секретарка и преводачка в отдела за писмени преводи на ООН (1951-1972 г.). Публикува поезия, литературна критика и преводна поезия на английски, немски и украински автори в емигрантски издания като „Новый журнал”, „Грани”, „Встречи” и др. Авторка е на стихосбирките „Дверь в стене” (1949 г.) и „На юру” (1976 г.). Умира на 30 май 1985 г. в Ню Йорк.


ДОМЪТ МИ ЩОМ Е ВЧЕСАН И ИЗМИТ
 
Домът ми щом е вчесан и измит,
покоят смислен щом дъха обтича,
бюрото като шеметен магнит
със свойта сладка тишина привлича,
 
кандилото щом с верния си плам
край образа Господен носи сили,
духът блестящ, нащрек и строго сбран,
се пълни паметно като кандило,
 
и да погълнеш тази тишина,
към себе си да приобщиш молива,
в тетрадката откриваш топлина,
прелиствайки с ръце нетърпеливи –
 
ключа ще взема за вратата там,
за да залостя по-далеч душата,
и всички дарове ще дам
за чек с двуседмичната ми заплата.


КОГДА ВЕСЬ ДОМ ПРИЧЕСАН И УМЫТ
 
Когда весь дом причесан и умыт,
Осмысленной напитан тишиною,
И стол рабочий тянет как магнит
Своею сладостною шириною,
 
Когда лампадки верный огонек
На рушнике у образа поставлен,
И дух светло-насторожен и строг,
И как лампадка бережно заправлен,
 
И надо эту тишину вбирать,
И карандаш тянуть к себе рывками,
И теплую раскрытую тетрадь
Листать нетерпеливыми руками –
 
Тогда возьму я ключ, пойду к дверям,
Подальше спрячу душу человека,
И Божьи все дары опять отдам
За двухнедельную бумажку чека.

---------------------------------------------

Олга Капустина

Руската поетеса Олга Капустина (Ольга Сергеевна Инкигрин-Капустина) е родена на 2 февруари 1915 г. в Москва. По време на Гражданската война емигрира с родителите си в Западна Европа, а след това живее и работи в САЩ. Член е на творческия кръг „Литературные встречи” в Сан Франциско. Публикува стихове в „Альманах кружок поэтов и писателей Литературные встречи” и в емигрантския вестник „Русская Жизнь”. Поддържа морално и материално руски писатели и поети емигранти и им помага да издадат книги. Авторка е на стихосбирката „Искорка” (1999 г.). Умира на 26 януари 2007 г. в Сан Франциско, Калифорния.


ОМРАЗА И ЛЮБОВ

Омраза и любов животът ни реди,
понякога безумие това е.
Помитаща любовните следи,
омразата в душата ми витае.
 
Ала огромната любов завчас
залива ни в стремителни талази
и в този радостен поток при нас
за миг изчезва цялата омраза.


ЛЮБОВЬ И НЕНАВИСТЬ

Любовь и ненависть так тесно сплетены,
Что мне порой безумство угрожает.
Следы любви бывают сметены
И ненависть в душе моей пылает.
 
Но тотчас же громадная любовь
Стремительной волною заливает
И в этом радостном потоке вновь
Вся ненависть мгновенно исчезает.

-----

НА БРЕГА ДОЙДОХ И СЕ ЗАГЛЕДАХ

На брега дойдох и се загледах:
над водата, сред мъглата там,
в небесата палеше зората ведри
багри в мрачния ни океан.

Сутрин въздухът е свеж и нежен.
Аз прекрасния живот видях,
а доскоро виждах края неизбежен
в мрака и на себе си не бях.

Трябваше в безсънна нощ да стана,
да изляза в този идващ ден
на брега, с очите си да видя рано
благодат житейски обновен.


Я ПРИШЛА НА БЕРЕГ, ЗАСМОТРЕЛАСЬ

Я пришла на берег, засмотрелась:
Сизый над водой стоял туман,
В небе утренняя зорька загорелась,
Бросив краски в серый океан.
 
Утром воздух так душист, так нежен.
Как прекрасно чувство бытия,
А казалось, что конец мой неизбежен
И была сама я не своя.
 
Нужно было, чтоб бессонной ночью
Я придумала пораньше встать
Выйти на берег и увидать во-очью
Жизни обновленной благодать.

---------------------------------------------

Олга Телтофт

Руската поетеса Олга Телтофт (Ольга Ярославна-Слободчикова Тельтофт) е родена през 1915 г. в гр. Екатеринбург. Като дете се преселва с майка си в гр. Харбин, Китай. Завършва гимназия в Харбин. Съпруга е на поета Владимир Слободчиков. Член е на литературното обединение „Чураевка”. Публикува стихове в сп. „Рубеж” и в. „Шанхайская заря”. Автор е на стихосбирката „Бренные песни” (1943 г.). Умира на 1 октомври 1946 г. в гр. Харбин. Нейни стихове и биографични данни са включени в антологии и монографии като „Песни с Востока”, „Библиография русской зарубежной литературы”, „Деятели русского книжного дела в Китае в 1917-1949 гг.” и „Вернуться в Россию”.


ТИ ВЛИЗАШ У ДОМА

Ти влизаш у дома – неземен, чужд.
А твоят плащ с крила на серафим е.
Очите ти към мен сияят уж,
докосваш ме съвсем неуловимо.

О, щом сбереш нахлулия възторг,
в душата ми покорна с теб болеещ,
на запад и на изток той потоп
над пясъци и извори ще лее.

Но ти, безмълвен, сякаш непознат,
в нощта развя на плаща си крилете:
и (може би светулки ще пламтят)
следите ти сред звезден прах ще светят.


ТЫ ВХОДИШЬ В ДОМ

Ты входишь в дом – нездешний, неземной.
Плащ за спиной, как крылья серафима.
Сияньем глаз ты следуешь за мной,
Касанье рук твоих неуловимо.

О, если б ты нахлынувший восторг
Исторг из струн души, тебе покорной, –
Он затопил бы запад и восток,
Пустынь песок и рек исток нагорный!

Но ты, безмолвный, не подашь руки –
По ветру плащ рванется в ночь, как крылья:
И (может быть, то вспыхнут светляки!)
Следы твои заблещут звездной пылью.

               1938 г.

---------------------------------------------

Павел Булигин

Руският поет и писател Павел Булигин (Павел Петрович Булыгин) е роден на 23 януари/4 февруари 1896 г. в имение Михайловское, Владимирска губерния. Произхожда от старинен дворянски род. Пише стихове от детските си години. Завършва Александровското военно училище в Москва. Участва в Първата световна война. Като офицер от императорската армия взима участие в опитите за спасяване на царското семейство и в разследванията за последвалите убийства. През 1919 г. участва в армията на адм. Колчак. През 1920 г. емигрира във Франция, след което живее в Германия, Латвия, Етиопия и Парагвай. Работи като военен инструктор, управляващ кафеена плантация и фермер. Първите му публикувани стихотворения са от 1921 г. в сп. „Двуглавый орел”. Публикува поезия в издания в Германия, Франция, Полша и др. като „Наш огонек”, „Слово”, „Сегодня”, „Сегодня вечером”, „Руль”, „Возрождение” и „Молва”. Автор е на книгите с поезия и мемоаристика „Стихотворения” (1922 г.), „Пороша” (1930 г.), „Убийство Романовых. Достоверный отчёт” (1935 г.), „Янтари” (1937 г.) и др. Умира на 17 февруари 1936 г. в гр. Асунсион, Парагвай.


КАК ИСКАМ ДА СЪМ ВКЪЩИ

Как искам да съм вкъщи, как в чужбина зор е!
Така измъчих се в житейския си друм.
Поля вий мои с ширните простори,
гори вий мои, пак при вас да съм!

Мой ведър дом, семейство мое родно,
аз виждам ви, в печален сън сломен.
Как се стреми към вас душата болна!
О, тежко е – молете се за мен...


КАК ХОЧЕТСЯ ДОМОЙ

Как хочется домой, как тяжела чужбина!
Я так измучился на жизненном пути.
Моих полей широкая равнина,
Мои леса, о, если б к вам уйти!

Мой тихий дом, моя семья родная,
Я вижу вас в печальном грустном сне.
Как рвется к вам моя душа больная!
Мне тяжело – молитесь обо мне...

---------------------------------------------

Перец Маркиш

Руският поет, писател и драматург Перец Маркиш (Перец Давидович Маркиш) е роден на 25 ноември/7 декември 1895 г. в гр. Полонное, Волинска губерния. Пише стихове от юношеските си години. Първите му публикации са във в. „Кемфер” през 1917 г. Пише на идиш и на руски език. През 1921 г. емигрира в Полша, след което живее в Германия, Франция, Англия и Италия. Член е на литературната група „Халястра”. През 1926 г. се връща в СССР. Публикува активно поезия и проза в съветския печат. Редактира литературния алманах „Хеймланд / Родина” (1947-1948 г.). Член е на ръководството на Съюза на писателите на СССР. Той е единственият съветски еврейски писател, носител на орден Ленин (1939 г.). Автор е на над 30 книги с поезия, проза и драматургия, сред които стихосбирките „Швелн / Пороги” (1919 г.), „Неприкаянный” (1919 г.), „Шалость” (1919 г.), „Просто так” (1921 г.), „Ночной грабеж” (1922 г.), „Куча” (1922 г.), „Радио” (1922 г.), „Бридер / Братья” (1929 г.), „Заклеенные циферблаты” (1929 г.), „Не унывать” (1931 г.), „Рубеж” (1933 г.), „Чертополох” (1935 г.), „Заря над Днепром” (1937 г.), „Голос гражданина” (1938 г.), „Мать партизана” (1938 г.), „Поступь народа” (1941 г.), „Черноморские баллады” (1942 г.), „Стихотворения и поэмы” (1945 г.) и др. В началото на 1949 г. е арестуван като член на президиума на Еврейския антифашистки комитет. На 12 август 1952 г. е разстрелян в Москва. През 1955 г. е реабилитиран.


НА ПЕРОНА
                На Е. Л.
   
Като от рамка през стъклото на вагона
ти гледаш ме в очите с обич и тъга.
Край нас е тъмно. Влакът тръгва от перона.
Как скучно, пусто ще е тук без теб сега!

И само от последния вагон проблясват
в сумрака светлинки след волни колела.
Очите ти, маслинки мамещи, прекрасни,
припомнят ми в зиморничавата мъгла.

Защо тъй сладостна в тъмата е тъгата?
Защо раздялата сближава ни, не знам!
Аз дълго виждам в погледа ти светлината
на пламъче, което вече не е там...


НА ПЕРРОНЕ (перевод с идиша на русский язык: Давид Маркиш)
                Э. Л.

Обрамлено твоё лицо окном вагона,
Ты смотришь мне в глаза, тоскуя и любя.
Темно кругом. Состав отходит от перрона.
Как будет скучно здесь и пусто без тебя!

И только светят мне с последнего вагона
В густые сумерки одетые огни.
Оливы глаз твоих, манящих и знакомых,
Мне в этой зябкой мгле напомнили они.

Зачем так сладостна тоска на расстоянье?
Разлука почему до боли сблизит нас?
Мне долго видятся глаза твои в сиянье
Ночного огонька, хоть он давно угас...

               1947 г.

---------------------------------------------

Пьотр Вегин

Руският поет, писател, художник и преводач Пьотър Вегин (Пётр Викторович Мнацаканян/ Вегин) е роден на 21 юли 1939 г. в гр. Ростов на Дон. Има средно образование. Първите му поетични публикации са от 1958 г. Член е на Съюза на писателите на СССР (1969 г.). Като художник участва в изложби в Русия и САЩ. Превежда стихове на поети от САЩ, Украйна, Армения, Литва, Латвия и Грузия. Автор е на стихосбирките „Притяжение” (1964 г.), „Винтовая лестница” (1968 г.), „Переплыви Лету” (1973 г.), „Лет лебединый” (1974 г.), „Зимняя почта” (1978 г.), „Над крышами” (1979 г.), „Созвездие Отца и Матери” (1981 г.), „Вальс деревенской луны” (1983 г.), „Серебро” (1984 г.), „Избранное” (1986 г.), „Мастерская” (1989 г.), „Раненая роза” (1989 г.), „Катины секреты” (1989 г.), „Каменные колокола” (1989 г.), „Блюзы для бога” (2002 г.), на мемоарния роман „Опрокинутый Олимп” (2000 г.) и др. През 1989 г. емигрира в САЩ. Преподава руски език и литература в университети в щатите Айова и Индиана, работи като редактор във в. „Панорама”, главен редактор на в. „Контакт”, в. „Правда – русская и американская” и алманах „Зеркало”. Умира на 10 август 2007 г. в Лос Анджелис, САЩ.


ПРЕПЛУВАЙ ВОЛГА

Тъй дишат елените, вдишват след дългия бяг свободата,
и лижат разбито при бягство копито...
Любима, ти трижди проклета бъди и затрита!
Аз, както елените, вдишвам след дългия бяг свободата.

Солено е, ръси съдбата сол едра по пътя ни с болка.
Солени звезди се посипват в зелената Волга.
Така е солено – мълчи и крещи, и ридай,
и пий самогон и с ръкава замезвай докрай!

А що ли да сторя, в кръвта Лорелай щом се лей –
прерязани вени ли с влюбена кръв да подписвам?
При думите „що ли да сторя” предание плиска:
преплувай широката Волга – когато си зле.

Ти, Волга, със свойта добра синева ме покрий,
от пясъка злато тъй както златят, ме отмий
и щом съм достоен да нося живота си пак,
то нека съм устремен, нека доплувам до бряг!

А тя, Лорелай – несломим е разкошът й лош,
и нейното пеене, може би, също нетленно,
в кръвта ми пленена и в тази солена вселена.
Да е изпитание свято за мен тази нощ!

Та, значи, засилваш се, скачаш и плуваш корав
през таз разтопена от синьо всевремие сплав –
напреки съдбата си и Лорелай, към разсвета –
преплувай ти Волга,
преплувай ти Лета...


ПЕРЕПЛЫВИ ВОЛГУ
 
Так дышат олени, уйдя от погони, вдыхая свободу,
и лижут разбитое бегом копыто…
Будь проклята трижды, Любимая, и позабыта!
Как дышат олени, уйдя от погони, – вдыхаю свободу.
 
Всё солью, всё крупною солью судьба усыпает дорогу.
Солёные звёзды в зелёную падают Волгу.
Так солоно всё – хоть молчи, хоть кричи, хоть рыдай,
хоть пей самогонку и рукавом заедай!
 
Так что же мне делать с моей Лорелеей в крови –
вскрыть вены и подпись поставить влюблённою кровью?
При слове „что делать” я старое вспомнил присловье:
когда занеможется – Волгу переплыви.
 
Так на меня, Волга, своей синевы удостой,
отмой меня, как отмывают песок золотой,
и если ко мне применимо достоинство – жить,
да будет дано мне осилить, не кануть, доплыть!
 
А с ней, Лорелеей, – ничем её не перемочь,
и пенье её – это, может, одно, что нетленно
в крови моей пленной и в этой солёной Вселенной.
Да станет святым испытанием мне эта ночь!
 
Так, значит, с разбега, и вниз головою, и вплавь,
чрез этот расплавленный синего времени сплав –
навстречу судьбе, Лорелее, навстречу рассвету –
переплыви Волгу,
переплыви Лету…

---------------------------------------------

Пьотр Потьомкин

Руският поет, драматург, литературен критик и преводач Пьотър Потьомкин (Пётр Петрович Потёмкин) е роден на 20 април/2 май 1886 г. в гр. Орел. Учи във физико-математическия факултет и в историко-филологическия факултет на университета в Санкт Петербург (1904-1910 г.). За първи път публикува поезия през 1905 г., сътрудничи на литературни издания като „Сигнал”, „Золотое руно”, „Сатирикон” и др. Пише стихове, пиеси, естрадни диалози и скечове, представяни в театрални кабарета. През 1920 г. емигрира в Чехия и във Франция. Има епизодични роли в киното, публикува поезия и преводи в емигрантския печат, участва в международни шахматни турнири. Автор е на книгите с поезия и стихове за деца „Смешная любовь” (1908 г.), „Боба Сквозняков” (в съавторство с В. Князев, 1912 г.), „Герань” (1912 г.), „Отцветшая герань. То, чего не будет” (1923 г.), „Зеленая шляпа” (1924 г.) и „Избранные страницы. Дон Жуан – супруг смерти” (1928 г.). Умира на 21 октомври 1926 г. в Париж.


ПЕШКА, ЦАР И ЦАРИЦА
                Шахматна басня

Въздъхна Пешка жаловито:
„Приятелко Царице, питам
защо, каквото и да сторя с жар,
не мога аз да стана Цар,
макар че съм кадърна
във всяка фигура да се превърна?”
„Не се пъни, не се терзай –
реди Царицата с насмешка, –
от теб не става Цар, но знай,
че Царят често става Пешка!”


ПЕШКА, КОРОЛЬ И ФЕРЯЗЬ
                Шахматная басня

В своем бессилии уверясь,
Сказала Пешка: „Друг мой Ферязь,
Скажи мне, отчего, как я ни бьюсь,
Всё в Короли не проберусь,
Хотя, не скрою,
Фигурой сделаться могу любою?”
– „Утешься, не горюй о том, –
Ей Ферязь говорит с усмешкой, –
Ты не бываешь Королем, –
Зато Король бывает Пешкой!”

               1906 г.

-----

СВОБОДА, СЪЖАЛЕНИЕ И ЧИТАТЕЛ

Веднъж била ни е дарена свободата,
за жалост тъй се случили нещата,
че веднага се скрила таз другарка.
Читателю, а ти дали не си я мяркал?


СВОБОДА, СОЖАЛЕНИЕ И ЧИТАТЕЛЬ

Однажды нам была дарована Свобода,
Но, к Сожалению, такого рода,
Что в тот же миг куда-то затерялась.
Тебе, Читатель мой, она не попадалась?

               1906 г.

---------------------------------------------

Раиса Блох

Руската поетеса и преводачка Раиса Блох (Раиса Ноевна-Горлина Блох) е родена на 17/29 септември 1899 г. в Санкт Петербург. Завършва Таганцевската гимназия, учи във факултета по история при Петроградския университет (1919-1920 г.). Член е на Всерусийския съюз на поетите (1920 г.). През 1922 г. емигрира в Германия, където работи в издателствата „Петрополис” и „Monumenta Germaniae Historica” в Берлин. Завършва Берлинския университет и защитава дисертация (1928 г.). През 1933 г. се премества във Франция. Работи в сп. „Revue de l'histoire de la pharmacie” и в Националната библиотека в Париж. Пише стихове на руски и на френски език, превежда творчеството на френски, латински, немски и италиански поети. Участва в колективните поетични сборници „Новоселье”, „Роща” и „Невод”. Автор е на стихосбирките „Мой город” (1928 г.), „Тишина: Стихи 1928-1934” (1935 г.) и „Заветы” (1939 г.). Загива в края на 1943 г. в немския концлагер Освиенцим. Посмъртно излизат книгите с нейни творби „Избранные стихотворения” (1959 г.) и „Здесь шумят чужие города” (1996 г.).


ЧУЖДИ ГРАДОВЕ

Придойде случайната мълва
с мили, но ненужни днес слова:
Летен парк, Фонтанка и Нева.

Где е, думи, вашата следа?
Чужд е тук кипежът на града
и се плиска чуждата вода.

Взети, скрити, пъдени, но как!
Да живея, но без знак недраг,
да не тъна в болен спомен пак.

Да ме мами снежната река,
свита в шала пензенски така –
ръкавица в мамина ръка.

Беше, но засипан беше кръст
под виелици околовръст.
Затова светът е бял и пуст.

               * Фонтанка – река в Санкт Петербург, приток в делтата на р. Нева, протичащ край Летния парк на града.
               * Стихотворението е написано през февруари 1932 г. – в навечерието на 230-годишнината от основаването на Петербург.


ЧУЖИЕ ГОРОДА

Принесла случайная молва
Милые, ненужные слова:
Летний сад, Фонтанка и Нева.

Вы, слова залётные, куда?
Здесь шумят чужие города
И чужая плещется вода.

Вас не взять, не спрятать, не прогнать.
Надо жить – не надо вспоминать,
Чтобы больно не было опять.

Не идти ведь по; снегу к реке,
Пряча щеки в пензенском платке,
Рукавица в маминой руке.

Это было, было и прошло.
Что прошло, то вьюгой замело.
Оттого так пусто и светло.

               1932 г.

---------------------------------------------

Рина Левинзон

Руската и израелска поетеса Рина Левинзон (Рина Семёновна Левинзон) е родена на 18 октомври 1949 г. в Москва. Първите й публикувани стихотворения са от 1962 г., печата в свердловски издания като „Урал”, „Подснежник”, „Уральский следопыт” и др. Завършва института за чуждестранни езици при Уралския педагогически институт (1963 г.). Работи като преподавател по английски език. През 1976 г. емигрира в Израел. Член е на Съюза на писателите на Израел. Пише поезия на руски, на иврит и на арабски език. Автор е на стихосбирките „Путешествие” (1971 г.), „Прилетай, воробушек!” (1974 г.), „Два портрета” (1977 г.), „Весёлые стихи” (1978 г.), „Снег в Иерусалиме” (1980 г.), „Отсутствие осени” (1985 г.), „Стихи” (1986 г.), „Горсть ветра” (1989 г.), „Первый дом, последний дом…” (1990 г.), „Колыбельная отцу” (1993 г.), „Этот свет золотой” (1996 г.), „Немногое о многом” (1998 г.), „Седьмая свеча” (2000 г.), „Два города – одна любовью” (2008 г.) и др. Живее в гр. Ерусалим.


ТАЗ БЕЗИЗХОДНА ТЪГА

Таз безизходна тъга по заминал приятел!
Свещ ще поставя, молитва там ще прочета.
Всичко завръща се. Слънцето кръгом се мята,
ала вовек ще сте вий сред мъглата, зад ръб, зад черта.

Аз и не знаех, че тъй ще е болно, ужасно
в гърлото. И че обляни са в сълзи следите напред.
Господи Божичко, още една свещ угасна,
Господи Божичко, горък е земният ред...


КАК БЕЗЫСХОДНА ТОСКА

Как безысходна тоска по ушедшему другу;
Свечку поставлю, молитву какую прочту.
Все возвращается. Солнце восходит по кругу,
И только Вы навсегда за туманы, за грань, за черту.

Я и не знала, что будет так больно, так сухо
В горле. Что след занесет, что окатит до слез пустотой.
Господи Боже, еще одна свечка потухла,
Господи Боже, как горек порядок земной...

---------------------------------------------

Рюрик Рок

Руският поет Рюрик Рок (Рюрик Юрьевич Геринг/ Рок) е роден през 1898 г. в Ростов на Дон. Един от лидерите е на литературната група на творците-модернисти „Ничевоки” (от 1920 г.). Член е на Президиума на Всерусийския съюз на поетите (1919 г.) и на Съюза на поетите в Ростов на Дон (1920 г.). През 1921 г. е арестуван с политически обвинения, но делото е прекратено, а през 1922 г. емигрира в Западна Европа. След 1925 г. живее в Германия. Автор е на стихосбирките „Вам” (1920 г.), „От Рюрика Рока чтения: Ничевока поэма” (1921 г.) и „Сорок сороков: Диалектич. поэмы” (1923 г.). Умира към 1933 г., точната дата на смъртта му не е установена.


ПЪРВО ЧЕТЕНЕ

Не трепват вежди, устни леденеят.
Надрасквам кръг.
Капакът на ковчега в шир се рее
като голяма птица тук.

Сега сред царството антиХристово
през кучешката им любов
от вятъра с вой вълчи впивам слово,
към Майка Божия машинен зов.

И към тебе, към тебе, Трояново семе,
с топузи от плитки на темето,
разгарящо като угарки дните ни
и издухващо торта на времето;

към теб, незнаеща реда ни към Вандраг,
ни броя на Алшванг скрижалите:
яви се с бурята, яви се пак,
яви се, идвай, о, Касандра.

В акорда на аероплана,
в гръмовен оръдеен път,
на лейтенанта Глан в смъртта му,
в загладената женска гръд,

в словесни минарета на поета
расте, Касандра, твоят знак:
в ръцете, изпочупени привечер,
е твоят аленеещ флаг

и зигзаг в тез пламенни коси
пак деня обвива в сън томителен,
а в погледа семафорни треви
не звънят „благополучно” никога.

И мяукат натрапчиво дните,
с глава сред листата есенни
е моят любим Йоан Кръстител,
момчето Серьожа Есенин.

Майко, майчице върба,
къде е синът ти, буйният?
На гърдите му виждам талисман –
кръст дъбов.

И вие, жени, неверни жени,
къде гният телата на мъжете ви?
Кадифе от зелени треви
ги прикрива от въшки и червеи.

С всички животи, ожънати
от полята пелинови,
Касандра гърмеше: „Братя,
в чепатото име вярвайте!”
– И никой сега не жалее.

От Метропол с картечни откоси
ти чукаше на вратите
и тежи на забравата волята,
но както винаги не я почитате.

Жужеят осите й там до стената
и в стаята кряка на самоубиеца пистолетът,
тиктака и тика секунди стрелката,
мълнии светят:
„Помнете!
Помнете!
Помнете!”

Но виждам, виждам и чувствам:
соколите-думи облитат глас –
като криви квадрати Касандра ги пуска,
като слаб бумеранг те се връщат към вас.

Не трепват вежди, устни леденеят.
Аз думи драскам.
Капакът на ковчега в шир се рее,
крила като голяма птица тласка.


ЧТЕНЬЕ 1-Е

Не дрогнет бровь и губы стынут строго.
Круги черчу.
И все ясней в пространствах крышка гроба
большою птицей реет чуть.

Я ныне, в царствие антихристово,
в годы собачьей любви нег
вперяю слова на ветра волчий вой,
к Матери Божьей взываю: Машине.

И к Тебе, и к Тебе, Трояново отродье,
с гирями маковых кос,
к Тебе, поправшей, как окурки, годы
с лаптей сдунувшей их навоз;

к Тебе, не знающей бр. Алынванг скрижалей,
ни очереди у Вандрага:
гудками бури явись из дали,
явись, о явись, Кассандра.

В музыканье аэроплана,
в тяжкой походке орудий,
в смерти лейтенанта Глана,
в женской щекатуренной груди,

и в минаретах слов поэта
чую, Кассандра, чую Тебя:
руки переломленные заката
твой рдяный СТЯГ;

и в этих рдяных кос зигзаг
каждый новый день кутает в сон,
а трава семафоров глаз
никогда не звенит „Благополучно” .

И Тебе мяукает рысьи,
с головою в листьях осенних,
мой любимый Иоанн Креститель
отрок Сережа Есенин.

Мать, ива мать,
где сын твой махровый?
Вижу у него на груди талисман –
крест дубовый.

И вы, жены, неверные жены,
где свежие сгнили тела мужей?
Только бархат ковра травы зеленой
покрыл трупье от червей и от вшей.

Всеми жизнями сжатыми
с сладкой земли полыни –
Кассандра гремела: „Братья,
в корявое верьте Имя”
– Никого теперь не жаль.

Пулемегами с Метрополя
Ты стучалась в каждые двери,
но могуча забвенья воля,
и вы, как всегда, ей не верили.

Осинным жужжаньем ставила к стенке,
крякала выстрела самоубийцы комнате,
напоминала тиком секундной стрелки,
молнией лязгала:
„Помните!
Помните!
Помните”. –

Но вижу, вижу и знаю:
как соколы, кружат слова –
их Кассандра картавым кварталом пускает,
и они бумерангом ковыляют к вам.

Не дрогнет бровь и губы стынут строго.
Слова черчу.
И все ясней в пространствах крышка гроба
большою птицей реет чуть.

---------------------------------------------

Савелий Гринберг

Руският поет и преводач Савели Гринберг (Савелий Соломонович Гринберг) е роден на 31 януари 1914 г. в гр. Екатеринослав, Днепропетровска област. През 30-те години е активен участник в т.нар. Бригади на Маяковски, след това е научен сътрудник в Държавния литературен музей и старши научен сътрудник в Музея на Маяковски. Превежда от иврит творчеството на израелски поети. Публикува поезия в списания и антологии като „Время и мы”, „Возрождение”, „Сион”, „22”, „Народ и земля”, „Континент” и др. През 1973 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Московские Дневниковинки” (1979 г.), „Осения” (1997 г.), „Посвящается В. В. Маяковскому” (2003 г.), „Онегостишия и Онгсты” (2003 г.), на книгата с преводи „Шира Хадиша. Страницы новой израильской поэзии” (1992 г.) и др. Умира на 14 януари 2003 г. в Йерусалим.


ТАРАЛЕЖ И ГЪБА
                (Румба)
 
Хей,
ти
там,
не тъпчи безумно,
тръгнал е танцът свеж,
гъба танцува румба,
с нея танцува еж,
 
с пънче такова лумва
всеки в тоз гъбен танц,
румба ни дайте, румба,
танц за народа в транс,
 
пламва морето в памет,
син грамадански диск,
брулят вълните длани,
мачти пробождат вис,
 
щурманът с два-три румба
свива след морски бриз,
румба грохоти, румба,
танц с избухлив каприз,
 
след екраните екрани, след поляните поляни,
след ласа, ласа-лиани,
хей,
ти
там,
 
даже мечок в бърлога,
скача край теб и мен,
румба, крака убоги,
румба, голям корем...


ЕЖ И РЫЖ
                (Румба)
 
Эй
Вы
Там
Не стопчите клумбу
Пляска пошла быстрей
Рыжик танцует румбу
Ёжик танцует с ней
 
Вам бы такую тумбу
вам бы да с ней бы в пляс
Румбу давайте румбу
Танец широких масс
 
В па-мя-ти вспыхнет море
Синий громадный диск
Волны круглят ладони
Мачты продеты ввысь
 
Штурман на два-три румба
Скрутит морской маршрут
Румба грохочет румба
танец взрывных причуд
 
За экранами экраны за курганами курганы
за арканами арканы
Эй
Вы
Там
 
Даже медведь в берлоге
вспрянет и запоёт:
румба большие ноги
румба большой живот
 
               1949 г.

---------------------------------------------

Саша Чьорний

Руският поет, писател, публицист и преводач Саша Чорни (Александр Михайлович Гликберг – Саша Чёрный) е роден на 1/13 октомври 1880 г. в Одеса. Завършва Хайделбергския университет в Германия (1908 г.). Първата му публикация е във в. „Волынский вестник” през 1904 г. Публикува сатирични стихове и фейлетони в списания и вестници като „Зритель”, „Альманах”, „Журнал”, „Маски”, „Леший”, „Сатирикон”, „Современный мир”, „Аргус”, „Солнце России”, „Современник”, „Киевская мысль”, „Русская молва”, „Одесские новости” и др. Умело съчетаващ в творчеството си политическата сатира и хумористичната лирика, той създава ново направление в руската литература. През 1918 г. емигрира в Литва, Германия и Италия, а от 1924 г. живее във Франция. В чужбина работи в издания като „Руль”, „Сегодня”, „Сполохи”, „Воля России” и „Грани”, издава алманаха за деца „Русская земля”. Автор е на стихосбирките „Разные мотивы” (1906 г.), „Всем нищим духом” (1908 г.), „Невольная дань” (1909 г.), „Сатиры” (1910 г.), „Сатиры и лирика” (1911 г.), „Жажда” (1923 г.), на книгите с разкази и повести „Несерьёзные рассказы” (1928 г.), „Чудесное лето” (1929 г.), „Солдатские сказки” (1933 г.), на книгите за деца „Сон профессора Патрашкина” (1924 г.), „Дневник фокса Микки” (1927 г.), „Кошачья санатория” (1928 г.), „Румяная книжка” (1930 г.), „Белка-мореплавательница” (1932 г.) и др. Умира на 5 август 1932 г. в гр. Леванда, Франция.


СТИЛИЗИРАНО МАГАРЕ
               (Ария за безгласните)

Главата ми – тъмен фенер със стъкла натрошени,
от четри страни разграден за враждебни стихии.
Нощем се люшкам пиянски с разни разпътни Фекли,
сутрин ходя по доктори от болести да ме отмият.
 
Аз съм пришка на задните части на ярката руска словесност,
ще се пръсна гръмовно на четристотин и осем къса!
И разголен скандално, ще добия световна известност,
като просещ слепец ще кръстосвам разпътните пътища.

Портокали обичам и всичко, случайно римувано,
с тежък нрав на макак съм и с нерви стоманен чук.
Старомодникът нека от завист и злоба да се надува,
нека вика бездарникът: „Не поезия, а боклук!”

Лъжеш! Пришка съм аз върху здравия гръб на поезията,
оцветена-гланцирана, с нежен коралов контур,
пришка с бяла главичка, по-бяла от огнен магнезий,
и галантно-разпуснато-маниерно-превзет селяндур.

Ах, словесните, тънките-звънките фокуси-бокуси...
Ще кълва и ще ритам аз и ще ви късам от ядове.
Не разбират невежите. Ще кося и ще ям от откоса.
Аз презирам тълпата. Да пиша? Ще пиша, по дяволите...

И с корема ще пиша, с носа си, с краката, с петичките си,
двукопеечни мисли ще развихрям с безумно лице,
ще направя омлет от стила си, ще изримувам всичко
и ще тръгна по пътя наопъки – на безсрамните си ръце.


СТИЛИЗОВАННЫЙ ОСЕЛ
               (Ария для безголосых)

Голова моя – темный фонарь с перебитыми стеклами,
С четырех сторон открытый враждебным ветрам.
По ночам я шатаюсь с распутными, пьяными Феклами,
По утрам я хожу к докторам. Тарарам.

Я волдырь на сиденье прекрасной российской словесности,
Разрази меня гром на четыреста восемь частей!
Оголюсь и добьюсь скандалёзно-всемирной известности,
И усядусь, как нищий-слепец, на распутье путей.

Я люблю апельсины и все, что случайно рифмуется,
У меня темперамент макаки и нервы как сталь.
Пусть любой старомодник из зависти злится и дуется
И вопит: „Не поэзия – шваль!”

Врешь! Я прыщ на извечном сиденье поэзии,
Глянцевито-багровый, напевно-коралловый прыщ,
Прыщ с головкой белее несказанно-жженой магнезии,
И галантно-развязно-манерно-изломанный хлыщ.

Ах, словесные, тонкие-звонкие фокусы-покусы!
Заклюю, забрыкаю, за локоть себя укушу.
Кто не понял – невежда. К нечистому! Накося – выкуси.
Презираю толпу. Попишу? Попишу, попишу...

Попишу животом, и ноздрей, и ногами, и пятками,
Двухкопеечным мыслям придам сумасшедший размах,
Зарифмую все это для стиля яичными смятками
И пойду по панели, пойду на бесстыжих руках...

-----

ОБИКНОВЕНИ ДУМИ
                В памет на Чехов

В наште дни на месечни успехи
с генийчета, пишещи в захлас,
само ти, тревожно-мъдри Чехов,
с всеки ден по-близко си до нас.

Сам не вярваш, но зовеш и будиш,
доразриваш ямите докрай
и с безпомощна насмешка съдиш
оскърбили Бог, земя и рай.

Ти живя сред нас тъй нежен, ясен,
тъй безкрайно земен, прям бе ти –
гледаше света ни строг, нещастен,
мъчеха те наште голоти.

И замина! Болно ни е, диво:
много книги, о, всекнижна страст!
Всеки ден кръгът проклет се свива,
но вериги „чеховски” са в нас...

Ти разкри, разтваряйки припряно
гнойни рани – смях и плач, и гмеж.
Днес наяве всичко е. Как срамно
виждаш, знаеш, не очакваш, мреш!


ПРОСТЫЕ СЛОВА
                Памяти Чехова

В наши дни трехмесячных успехов
И развязных гениев пера
Ты один, тревожно-мудрый Чехов,
С каждым днем нам ближе, чем вчера.

Сам не веришь, но зовешь и будишь,
Разрываешь ямы до конца
И с беспомощной усмешкой тихо судишь
Оскорбивших землю и Отца.

Вот ты жил меж нами, нежный, ясный,
Бесконечно ясный и простой, –
Видел мир наш хмурый и несчастный,
Отравлялся нашей наготой...

И ушел! Но нам больней и хуже:
Много книг, о, слишком много книг!
С каждым днем проклятый круг всё уже
И не сбросить „чеховских” вериг...

Ты хоть мог, вскрывая торопливо
Гнойники, – смеяться, плакать, мстить.
Но теперь всё вскрыто. Как тоскливо
Видеть, знать, не ждать и молча гнить!

               1910 г.

---------------------------------------------

Семьон Гринберг

Руският и израелски поет Семьон Гринберг (Семён Бенционович Гринберг) е роден на 9 февруари 1938 г. в Одеса. Живял е в Москва. През 1990 г. емигрира в Израел. Публикува поезия в списания като „Новый Мир”, „Студия”, „Интерпоэзия”, в литературни издания в Израел, Русия, САЩ и Германия. Един от основателите е на сп. „Иерусалимский журнал”. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века” и „Освобожденный Улисс”. Член е на Съюза на рускоезичните писатели в Израел. Автор е на стихосбирките „Разговоры и сонеты” (1992 г.), „Утром и вечером” (1994 г.), „Иерусалимский автобус” (1996 г.), „За столом и на улице” (1996 г.), „Разные вещи” (1998 г.) и „Стихотворения из двенадцати книжек” (2003 г.). Живее в Ерусалим.


ПАДЕНИЕ
 
Когато невидим предел пристъпих аз,
там неколцина на кресла в небрежни пози
ний бяхме: две жени на кръста с рози
с мъже седмина, сякаш птици върху храст.
 
Не беше още вечер, само здрач безлик
и в разговора, все по-неуместен,
бе всичко предварително известно
като изврял на печка кафеник.
 
Аз също включих в говора уста.
Почукват вилици, пелмени съскат,
приключва спиртът – раят на света,
докосват се до коленете пръсти,
встрани се люшкат сенките чевръсто,
будилник кух отчита вечността.


ПАДЕНИЕ
 
Когда я подошел к невидимой черте,
Нас было несколько на стулиях и креслах:
Две женщины с розанами на чреслах
И семеро мужчин, как птицы на кусте.
 
Еще не вечером, но ближе к темноте,
Шел разговор, тем паче неуместный,
Что все было заранее известно
И просто, как кофейник на плите.
 
Я тоже говорил и отвечал.
Стучали вилки, таяли пельмени,
Кончался спирт – начало всех начал,
Касались пальцев беглые колени,
За занавеской колебались тени,
Пустой будильник вечность означал.

---------------------------------------------

Сергей Алимов

Руският поет и преводач Сергей Алимов (Сергей Яковлевич Алымов) е роден на 24 март/5 април 1892 г. в с. Славгород, Харковска губерния. През 1911 г. за революционната си дейност е интерниран в Сибир, откъдето емигрира за Австралия, а от 1917 г. в Китай. Първите си стихове публикува в австралийски вестници, след което активно сътрудничи на харбинския печат. Литературно направление футуризъм. Публикува в издания като „Шанхайская газета”, „Рупор”, „Вестник Маньчжурии”, „Копейка” и др. Превежда старинна японска поезия. През 1926 г. се връща в Русия, но в началото на 30-те години е изпратен в трудово-изправителен лагер в Беломорско-Балтийския канал. След освобождаването му става известен с текстовете си към много популярни песни като „Вася-Василёк”, „Хороши весной в саду цветочки”, „Краснофлотский марш”, „По долинам и по взгорьям” и др. Автор е на стихосбирките „Киоск  нежности” (1920 г.), „Оклик мира” (1921 г.), „Арфа без молний” (1922 г.), „Канал имени Сталина” (1934 г.), „Песни” (1939 г.), „Всё для победы! Стихи и песни” (1942 г.), „Этих дней не смолкнет слава” (1946 г.), „Песни” (1948 г.), „Стихи и песни” (1949 г.) и др. Умира след пътно произшествие на 29 април 1948 г. в Москва.


ВЪВ ФОАЙЕТО

Щом се влюбих, разцъфнахме люляк в декември...
Щом се влюбих, звездите събрах в колие...
На дивана да седнем... Край нас бродят сенки,
чужди сенки на хората в туй фоайе!

Непонятна в тълпата е нашата близост!
На еснафа е чужд старомоден екстаз.
Любовта ни за тях животинска е низост...
Да избягаме в нашия люляков час!

Твоят взор от стиха на Верлен по-човечен...
С раменете ти сякаш брезичка трепти...
От еснафския плен отлетели далече,
избледняват нахалните людски черти...

Любовта ни за другите хора не пита!
В любовта ни за зрители няма место!
Ароматни градини от смях са душите,
а диванът вулгарен е кралско шато...

Тривиален диван, сякаш люляков замък,
с цветове и любов само в нас и за нас.
Светлорусият миг само наш ще остане!
Няма чужди сред нашия люляков час!


В ФОЙЕ

Полюбив, в Декабре я загроздил сирени...
Полюбив, – я из звезд отчеканил колье... –
Сядем здесь на диван... Ходят люди, как тени,
Что нам тени людей и гримасы фойе?!
               
Ведь никто из толпы не поймет нашу близость!
Ведь мещанам далек пасторальный экстаз. –
Им знакома любовь, как животная низость...
Ах, забудем мещан в наш сиреневый час!
               
Твои взоры нежней ассонансов Верлена...
Твои плечи дрожат, как березок листва...
Улетев далеко из мещанского плена,
Мы людские черты замечаем, едва...
               
Есть моменты в любви, когда люди – помеха!
Есть минуты в любви, когда люди – ничто!
Наши души – сады ароматного смеха
И вульгарный диван – королевский „шато”...
               
Тривиальный диван, словно замок в сирени,
Где цветы и любовь только в нас и для нас. –
Не дадим никому белокурых мгновений!
Никого не введем в наш сиреневый час!..

               1920 г.

---------------------------------------------

Сергей Бехтеев

Руският поет и публицист Сергей Бехтеев (Сергей Сергеевич Бехтеев) е роден на 7/20 април 1879 г. в имението Липовка край гр. Елец, Орловска губерния, сега Липецка област. Завършва Александровския императорски лицей (1903 г.). Участва като офицер в Първата световна война, а по време на Гражданската война е в белогвардейската армия. През 1920 г. емигрира в Сърбия. Редактор е на в. „Русское знамя” и в. „Вера и верность” (1923-1925 г.), издател е на в. „Русский Стяг” (1926-1928 г.), публикува поезия в издания като „Летописец”, „Верноподданный” и др. След 1929 г. живее във Франция. Автор е на стихосбирките, издадени в Сърбия и Франция, „Стихотворения” (1903 г.), „Песни русской скорби и слёз” (1923 г.), „Два письма” (1925 г.), „Песня сердца” (1927 г.), „Царский гусляр” (1934 г.) и „Святая Русь” (в 4 тома, 1945-1952 г.). Умира на 4 май 1954 г. в гр. Ница, Франция.


МОЯТА ВЯРА

Не трябва, не може
народът велик мой
да влачи тоз робски хомот,
той всичко изстрадано ще превъзмогне,
възкръснал в достоен живот.
В прахта ще се вдигне,
възкръснал от тленност,
с пречистен от скръб нов кипеж
в душа, след обиди и страшни падения
сред бездни на людски метеж.
Към благото воден с Господните длани
през дебри на яростен ден,
а там като Лазар
от гроба ще стане,
към Божите стъпки склонен.


МОЯ ВЕРА

Не должен, не может
Народ мой великий
Бесовское рабство влачить,
Он все одолеет, он все превозможет,
Сумеет себя воскресить.
Он встанет из праха,
Воскреснет из тленья,
С очищенной скорбью душой,
Познавший обиды и ужас паденья
В пучине крамолы людской.
Ведомый ко благу Господней десницей,
Сквозь дебри житейских невзгод,
Он встанет как Лазарь,
Из смрадной гробницы,
И к Божьим стопам припадет.

               1931 г.

---------------------------------------------

Сергей Бонгарт

Руският и американски художник и поет Сергей Бонгарт (Сергей Романович Бонгарт/ Бонгард) е роден на 15 март 1918 г. в Киев. Учи в Киевската художествена академия. През 1943 г. емигрира в Германия, а от 1948 г. до края на живота си живее и работи в САЩ. Води свои школи по живопис в щатите Калифорния и Айдахо. Първите си стихове публикува през 1947 г. в мюнхенския поетичен сборник „Стихи”, в който участва заедно с още 8 руски поети. В края на живота си подготвя книга със свои стихове, но не успява да я издаде; стихосбирката му „Перекати-поле” се появява чак през 2005 г. Умира на 3 март 1985 г. в гр. Рустик Каньон, близо до Лос Анджелис.


ВЛЮБЕНИТЕ КОНЕ

Сред долината, сякаш в жар са блеснали,
опашки рижи, гриви рижи мятат се,
склонили нежновато две глави невчесани,
два коня влюбени стоят под вятъра.
 
Под тях небето лъчезарен купол е,
ливада слънчева с пелинов мирис.
А те, конете, влюбени са глупаво
един във друг и в тоз цъфтеж всемирен.
 
Тършува вятърът в треви разтварящи се
и няма никой друг сред таз вселена –
заключени в две чудни полушария:
едното синьо е, а другото зелено.


ВЛЮБЛЕННЫЕ ЛОШАДИ

Глубокий дол и, словно пламя, всполохи,
Хвосты и гривы рыжие полощутся,
И нежно наклонив нечесаные головы,
Стоят под ветром две влюбленных лошади.
 
Под ними небо – лучезарным куполом,
Полынный запах солнечного луга.
Ну, а они – так влюблены по-глупому
Вот в этот мир цветущий и друг в друга.
 
А ветер дует ковыли обшаривая,
И никого вокруг, их только двое –
Замкнутые в два дивных полушария:
Одно зеленое, другое голубое.

---------------------------------------------

Сергей Маковский

Руският поет, писател, литературен критик и изкуствовед Сергей Маковски (Сергей Константинович Маковский) е роден на 15/27 август 1877 г. в Санкт Петербург. Първите му публикации са от 1898 г. в сп. „Мир Божий”. Завършва физико-математическия факултет на Петербургския университет (1900 г.). Съосновател и редактор е на списанията „Содружество” (1905 г.), „Старые годы” (1907-1917 г.), „Русская икона” (1913-1914 г.) и „Аполлон” (1909-1917 г.), редактира списанията „Встреча” и „Дело”. През 1919 г. емигрира в Чехословакия, а от 1925 г. живее във Франция. Сътрудничи на издания като „Новое дело”, „Журнал для всех”, „Искусство”, „Трудовой путь”, „Новое русское слово”, „Русская мысль”, „Новый журнал”, „Мосты”, „Грани” и др. Редактор е на руския в. „Возрождение” (1926-1932 г.) и на изд. „Рифма” (1949-1959 г.), председател е на Обединението на руските писатели в Париж (1939-1944 г.), основател е на Обществото на приятелите на руското изкуство и литература (1947 г.), член-основател е на Обществото за запазване на руските културни ценности (1961 г.), чете лекции по история на изкуствата и изнася научни доклади в различни страни. Автор е на стихосбирките „Собрание стихов” (1905 г.), „Вечер” (1941 г.), „Somnium breve” (1948 г.), „Год в усадьбе” (1949 г.), „Круги тени” (1951 г.), „На пути земном” (1953 г.), „В лесу” (1956 г.), „Ещё страница” (1957 г.), „Requiem” (1963 г.), на романа „И аз воздам” (публикуван през 1990 г.), книгите с проза, мемоари, публицистика и изкуствознание „Страницы художественной критики” (в 3 тома, 1906, 1908, 1913 г.), „Русская графика” (1916 г.), „Силуэты русских ху-дожников” (1922 г.), „Последние итоги живописи” (1922 г.), „Графика М. В. Добужин¬ского” (1922 г.), „Народное искусство Подкарпатской Руси” (1925 г.), „Портреты современников” (1955 г.), „На Парнасе Серебряного века” (1962 г.) и др. Умира на 13 май 1962 г. в Париж, Франция.


СКРЪБ

Аз от скръбта не се боя, когато гали
с любовен зов света на моите видения.
Аз от скръбта не се боя, щом тя разпали
жарава за борба и гняв за разрушения.

Страхувам се от скръб, която пропълзява
в съмненията ми като робиня прашна
и в мрака сенките на мъртви призовава,
на срутените ми надежди сенки страшни.

Сред тях с венец фалшив царица самозвана
е тя. И сънищата на печал подбрана
пред нея зъзнат там, безплодно раздвоени.

Така през есента на гробище студено
с души на грешници край гробните редици
безпомощно кръжат изплашените птици.


СКРОБЬ

Я скорби не боюсь, когда она ласкает
напевами любви миры моих видений.
Я скорби не боюсь, когда она пылает
живым огнем борьбы и гневом разрушений.
 
Страшит меня та скорбь, которая вползает,
трусливою рабой в тайник моих сомнений,
и тени мертвые во мраке созывает,
моих былых надежд отверженные тени.
 
Средь них, венец надев, царицей самозваной
становится она. И сны печали странной
трепещут перед ней в усилий бесплодном.
 
Так, осенью глухой на кладбище холодном,
как души грешные, над насыпью гробницы
беспомощно кружат испуганные птицы.

               1905 г.

-----

ОТГОВОР

Обичах ли? С мечтата вдъхновена
те опознах, различна в людски строй –
поисках да съм близък гений твой,
художник на душата ти пленена.

Обичах ли? От мрамор покорена
с длетото на ваятел, с повик мой,
ти се отдаде в нашия покой:
създадох статуя от къс вселена.

Боготворях в теб своята мечта,
изваях в образа ти красота,
дарих те с много чар на женска властност,

със силно зло и с огъня на страсти...
Аз бях твой роб, твой цар и съден глас.
Съдба ти бях. Обичах ли те аз?


ОТВЕТ

Любил ли я? Мечтой завороженный –
узнав тебя, неравную другим –
я захотел быть гением твоим,
художником души твоей плененной.

Любил ли я? Как мрамор, покоренный
резцом ваятеля, мольбам моим
ты отдалась, не отвечая им:
я создал статую из глыбы сонной.

Боготворя в тебе мою мечту,
я воплотил в твой образ красоту,
я дал тебе все чары женской власти,

всю силу зла, все вдохновенье страсти…
Я был твой раб, твой царь и судия.
Я был судьбой твоей. Любил ли я?

               1905 г.

---------------------------------------------

Сергей Рафалович

Руският поет, писател, драматург и преводач Сергей Рафалович (Сергей Львович Рафалович) е роден на 4/16 август 1875 г. в Одеса. Първото си стихотворение публикува в сп. „Биржевые ведомости” през 1893 г. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет. От 1909 г. живее във Франция и в Русия, а през 1922 г. емигрира окончателно и до края на живота си живее в Париж. Редактира сп. „Орион”, сътрудничи на издания като „Жар птица”, „Студенческие годы”, „Москва”, „Вопросы жизни”, „Русская мысль”, „Золотое руно”, „Аполлон”, „Дневники писателей”, „Новая иллюстрация”, „Красные зори”, „Огонек”, „Звезда”, „Мир божий”, „Новое дело”, „Отечество”, „Русское слово”, „Петербургская газета”, „Петроградская газета” и др. Автор е на пиесите „L'une et l'autre” (1900 г.), „Храм Мельпомены” (1902 г.), „Красота” (1903 г.), „Река идет” (1905 г.), „Отвергнутый Дон-Жуан” (1907 г.), „Марк Антоний” (1923 г.) и на над 30 книги на руски и френски език, сред които стихосбирките „Стихотворения” (1894 г.), „Poemes” (1900 г.), „Весенний ключ” (1901 г.), „Светлые песни” (1905 г.), „Стихотворения” (1913 г.), „Зеркало души” (1914 г.), „Стихотворения” (1916 г.), „Триолеты” (1916 г.), „Стихи России” (1916 г.), „Семи церквам” (1919 г.), „Симон Волхв” (1919 г.), „Горящий круг” (1923 г.), „Зга” (1923 г.), „Август” (1924 г.), „Терпкие будни” (1926 г.), книгите с проза и драматургия „Противоречия” (1903 г.), „Женские письма” (1906 г.), „Театр. Пять пьес” (1913 г.) и др. Умира на 15 ноември 1944 г. в гр. Бро, Франция.


МЪРТВИЯТ ГРАД

Улици тесни, прозорчета малки.
Покриви плоски над сиви стени,
камъни стари сред лишеи жалки,
бледи бои в избледняващи дни.

Вис начумерена, сводове вяли,
зла калимавка на облачен плот,
в тъмни канали води застояли,
звуци замлъкващи в секнал живот.

Криви стъпенки към входове древни,
в рани нетленни жълтеещ сух мъх.
С жална молба или с песен последна
в стари икони възнасящ се дъх.

Плач погребален в духа на фонтана,
гибел на сънни мухи в светлина...
И – над мъгливото всичко – саванът,
сякаш забрадка на стара жена.


МЕРТВЫЙ ГОРОД

Узкие улицы, низкие окна.
Плоские крыши на серых стенах;
Между камней вековые волокна;
Бледные краски в отцветших тонах.
 
Неба угрюмого мрачные своды,
Туч нависающих черный клобук;
В темных каналах заснувшие воды;
Жизни отжившей смолкающий звук.
 
К папертям древним кривые ступени;
В ранах расселин желтеющий мох.
Трепетной просьбы иль жалобной пени
К лику святых возносящийся вздох.
 
Плач погребальный в журчанье фонтана;
Сонный полет умирающих мух...
И – надо всем – покрывало тумана,
Как кружевная косынка старух.

               1901 г.

---------------------------------------------

Сергей Рафалский

Руският поет, писател и публицист Сергей Рафалски (Сергей Милич Рафальский) е роден на 19/31 август 1896 г. в с. Холоньово, Волинска губерния (сега с. Холонов, Гороховски район в Украйна). От 1914 до 1917 г. учи в юридическия факултет на Санктпетербургския университет и в киевския университет „Св. Владимир”. Първите му публикувани стихотворения са в сп. „Богема” в гр. Острог, Ровненска област. През Гражданската война се оказва на полска територия сред войските на ген. Врангел. През 1921 г. отива в Чехия, където през 1924 г. завършва Руския юридически факултет в Прага. Публикува активно поезия и журналистика в издания като „Сполохи”, „Перезвоны”, „Студенческие годы”, „Своими путями”, „Воля России”, „За Свободу” и др. Прави безуспешен опит да се върне в Русия. От 1930 г. живее във Франция, работи като декоратор във фотоателие. Постоянен сътрудник е на нюйоркския в. „Новое русское слово” и на парижкото сп. „Ру;сская мысль”. Автор е на книгите „Класс творческой мысли” (1922 г.) и „Искушение отца Афанасия” (1956 г.). Умира на 13 ноември 1981 г. в Париж. Посмъртно излизат книгите му с поезия, проза и мемоари „За чертой: Стихи” (1983 г.), „Что было и чего не было” (1984 г.), „Николин бор” (1984 г.) и „Их памяти” (1987 г.).


МОЛИТВА ЗА РУСИЯ

Има молитва със сълзи, а има и с кърви молитва,
искрена детска молитва, злодейска молитвена лъст...
Ти ли премина над нас, огнепалеща угар развихрил,
всичко в сърцето изгарящ, оставил единствено мъст?

Ти милосърден си, Боже, но ние къде да се крием,
само към нас безпощадно огнени пики летят!
Кръв, глад, позорище... Стига! Няма я вече Русия!
Над гробове и ешафоди гарвани само крещят!

Трижди и още разпъваш, разпъваш и трупове също!
За греховете вековни жестока е сметката, щом
нямаме тук изкупление за нашата кървава същност,
ала децата, децата! Защо ги измъчваш? Защо?

Скрийте лице, херувими, плачи безутешно, Мария –
с кости и трупове само широкият свят е залят.
Как тъй не виждаш ти, страшни, че изнемогна Русия!
Как не усещаш, че трябва гърмежите да замълчат?

Не виждаш, не искаш да знаеш... Везните на правдата сложил,
очакваме хиляди, хиляди за изкупление смърт!
Бичувай, наказвай – не вярваме... Ний изморихме се, Боже,
от Божия твърд...

Нека се молят скалите, те нека ридаят и вият,
нека прегракват от викове: „Господи, нас пощади!”...
Свойто човешко сърце аз със страшното слово ще скрия
и само към Теб ще го хвърля, щом дойдеш за съдните дни!


МОЛИТВА О РОССИИ

Можно молиться слезами, можно молиться кровью,
есть молитва ребенка, и молитва разбойника есть…
Не Ты ли прошел над нами огнепалящей новью.
и все выжег в сердце нашем, и только оставил месть?

Отчего Ты не был суровым к другим, милосердный Боже,
и только в нас нещадно метнул огневое копье?…
И кровь, и позор, и голод… Довольно! России нетбольше!
Только могилы и плахи, и только кричит воронье!

Трижды, четырежды распял… И труп распинаешь. Правый?
Быть может, грехам вековым еще не окончен счет,
быть может, нет искупления для наших забав кровавых –
но дети, но дети, дети! За что ты их мучишь? За что?..

Скройте лицо, Херувимы, плачь неутешно, Мария, –
только трупы и кости разбросаны по полям…
Разве не видишь, грозный, – изнемогла Россия.
Разве не видишь? Что же молчать не велишь громам?

Не видишь… И знать не хочешь… Весы Твоей правды строже!
Еще нужны искупленью тысячи тысяч смертей!..
Бичуй, карай – не поверим… Уже мы устали. Боже,
От воли Твоей…

Пусть теперь молятся камни, пусть рыдают и плачут,
пусть охрипнут от криков: „Господи, пощади!”…
Я свое человечье сердце, я страшное слово спрячу,
и только Тебе его брошу, когда Ты придешь судить!..

               1922 г.

---------------------------------------------

Сергей Сергин

Руският поет Сергей Сергин (Сергей Фёдорович Петров/ Сергин) е роден през 1910 г. в Петроград. През 1919 г. емигрира с родителите си в Китай. Завършва със златен медал Ломоносовската гимназия в Харбин (1927 г.) и Харбинския политехнически институт (1932 г.) с диплом за инженер по железопътния транспорт. Преживява с литературни преводи и с частни уроци по руски. Член е на литературното общество „Молодая Чураевка”. Публикува поезия в емигрантските издания „Парус”, „Чураевка”, „Прожектор”, „Новости Востока” и „Рубеж”. Самоубива се на 6 декември 1934 г. в японския хотел „Нанкин” в Харбин (в двойно самоубийство с поета Георги Гранин). През 1935 г. негови стихове са включени в литературния сборник „Излучина”.


ЗАВЕТНИ ДУМИ

Русия. Петербург. Нева.
С един и същ са смисъл славен.
В душата губят се слова,
но тези няма да забрави.

Нас твърда нишка ни крепи
в кълбо и тайнствено, и страшно.
Не чезне и не ще заспи...
Отделно с теб, родино наша,

с какво и как живея аз?
С тъга, в годините разстлана,
или пък с памет? Час след час
я пазя като старо знаме,

попило бойния заряд,
и като щит, надежда връщащ –
все някога, макар немлад,
в сълзи да се усмихна – вкъщи.


ЗАВЕТНЫЕ СЛОВА

Россия. Петербург. Нева.
Как ни зови их, смысл все тот же.
Душа забудет все слова,
Но этих позабыть не сможет.

Нас цепкая связует нить,
Клубок таинственный и грозный.
Не вычеркнуть, не примирить…
О Родина, с тобою розно

Чем я живу, как жить могу?
Печалью, длящейся годами,
Иль памятью?.. Я берегу
Ее, как выцветшее знамя,

Впитавшее сражений дым,
Как щит, с надеждою несомый, –
Когда-нибудь, немолодым,
Сквозь слезы улыбнуться – дома.

               1934 г.

---------------------------------------------

Сергей Соколов

Руският поет и писател Сергей Соколов (Сергей Алексеевич Соколов) е роден на 25 септември/7 октомври 1878 г. в Москва. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1901 г.). Работи като адвокат. Основател и главен редактор е на издателството на символистите „Гриф” (1903-1914 г.), съставител е на алманах „Гриф”, в който са публикувани първите му стихотворения. Ползва литературния псевдоним Сергей Кречетов. През 1906 г. е основател на списанията „Золотое руно” и „Перевал”, от 1907 до 1914 г. завежда литературния отдел на в. „Час”. Един от идеолозите е на т.нар. бяло движение. През Първата световна война е доброволец на фронта. През 1920 г. емигрира във Франция, от 1922 до 1934 г. живее в Германия и е директор на изд. „Медный всадник” в Берлин, след което се връща в Париж. Автор е на стихосбирките „Алая книга” (1907 г.), „Летучий голландец” (1910 г.) и „Железный перстень” (1922 г.) и на прозаичната творба „С железом в руках, с крестом в сердце. Записки офицера” (1915 г.). Умира на 14 май 1936 г. в Париж, Франция.


АРГОНАВТИ

Студено и мъртво, морето се вие,
и с бледа мъгла е небето покрито,
и нощи и дни през вековна стихия
страни омагьосани кораба викат.

Разперен широко простор изумруден.
Там бисерна пяна шуми зад кърмата
и с повея влажен на вятър попътен
от стария плен надалеч ни премята.

Не плашат ни бури и отдих незнаен.
Летим над безкрайна бездънна пустиня.
Следа неизследвана кораб чертае
в свободната шир на безбрежното синьо.

Награда за смелите – руното златно.
Над търсещите е безсилна измяната.
Напред към победата, о, море свято!
Шуми зад кърмата ти, бисерна пяна!


АРГОНАВТЫ

Мертвы и холодны равнины морские,
И небо завешено бледным туманом,
И ночи и дни вековая стихия
Стремит корабли к заколдованным странам.

Раскинуть широко простор изумрудный.
Шумит за кормой жемчуговая пена,
И веяньем влажным нас ветер попутный
Уносит все дальше от старого плена.

Нестрашны нам бури и отдых неведом.
Нам любо лететь над бездонной пустыней.
Чертят корабли неизведанным следом
Свободные шири безбрежности синей.

Отважным награда – руно золотое.
Над теми, кто ищет, невластна измена.
Неси нас к победе, о море святое!
Шуми за кормой, жемчуговая пена!

---------------------------------------------

Скиталец (Степан Петров)

Руският поет и писател Скиталец (Степан Гаврилович Петров/ Скиталец) е роден на 28 октомври/9 ноември 1869 г. в с. Обшаровка, Самарска губерния. Учи в Самарската учителска семинария, откъдето е изключен „за неблагонадежност”. Участва в революционните движения, от 1888 до 1905 г. многократно е арестуван и затварян. Първите му публикации са от 1894 г. във в. „Южный край”. Публикува стихове, разкази и фейлетони във вестници и списания като „Самарская газета”, „Жизнь”, „Журнал для всех”, „Мир божий”, „Курьер”, „Художественная литература”, „Русское богатство”, „Образование”, „Красная новь”, „Русская мысль” и др., както и в организираното от Максим Горки изд. „Знание”. Член е на литературния кръг „Среда”. Участва като санитар в Първата световна война. През 1921 г. емигрира в Китай и 13 години живее в гр. Харбин, където публикува поезия, проза и публицистика в емигрантски издания като „Русский голос” и „Новости жизни”. През 1934 г. се връща в Русия и се занимава с литературна и обществена дейност. Участва в Първия конгрес на съветските писатели (1934 г.). Първата му книга е „Рассказы и песни” (1902 г.), като от 1902 до 1912 г. излизат 6 тома с негови произведения, а от 1916 до 1919 г. излиза 8-томната му поредица „Полное собрание сочинений”. Автор е също на романа „Дом Черновых” (1935 г.), на книгите „Повести и рассказы” (1935 г.), „Избранные стихи и песни” (1936 г.), „Избранные рассказы” (1939 г.) и др. Умира на 25 юли 1941 г. в Москва.


ОТ МОЩНИТЕ ВЪЛНИ ИЗХВЪРЛЕН

От мощните вълни изхвърлен, невредим
на бряг скалист самотно аз пристигам.
Морето като орган пей победен химн,
гърдите му високо се издигат.
Но в тиха тъмнина на мъртвия бездън,
където властно мрак простира зли обятия
и всичко е пленено, потопено в сън –
остават мойте братя!

Сънувам как те сред глъбинния покой
към светлина и към живот без дъх се влачат
и виждам гибелта им в непосилен бой,
стремя се към отечеството си и плача.
Гърмящият прибой довлече ме, с вой ням
душата ми пречупиха безброй проклятия.
Аз тук съм, но сърцето винаги е там –
при мойте братя!


ВОЛНАМИ МОЩНЫМИ Я ВЫБРОШЕН

Волнами мощными я выброшен вперед.
На твердом берегу лежу я одиноко.
А море, как орган, победный гимн поет,
И грудь его вздымается высоко.
Но в мертвой глубине, где тихо и темно,
Где властно мрак простер тяжелые объятья,
Где все придавлено и в сон погружено, –
Мои остались братья!

И снится мне, что сквозь прозрачную струю
Я вижу, как они стремятся к свету, к жизни,
И вижу гибель их в отчаянном бою,
И плачу я, и рвусь к покинутой отчизне.
Гремучий вал морской примчал меня сюда,
Мне душу расколол и вызвал стон проклятья.
Мой ум на высоте, но сердце там всегда,
Где братья!

---------------------------------------------

Тамара Величковская

Руската поетеса, писателка, журналистка, танцьорка и певица Тамара Величковска (Тамара Антоновна Величковская) е родена на 29 април 1908 г. в Киев. През 1920 г. емигрира в Турция, след това се прехвърля в Югославия, а от 1925 г. живее във Франция. Участва в културния живот в Лион, Гренобъл и Париж, организира благотворителни вечери в подкрепа на руските деца, ръководи руски детски балет и изнася концерти, участва в литературно-музикални програми на Парижката национална консерватория, изнася доклади в гражданското обединение „Православное дело”, участва в рецитали на литературното общество „Соленый кружок”. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Новоселье”, „Возрождение”, „Новый журнал”, „Современник”, „Русская мысль”, в антологии и сборници като „На Западе”, „Муза Диаспоры”, „Эстафета”, „Содружество” и др. Член е на Обединението на младите поети (1947 г.), Международното общество на приятелите на изкуствата (1954 г.), Съюза на руските писатели и журналисти в Париж (1955 г.) и Обединението на възпитаниците на Петербургския университет (1963 г.). Публикува монографии за историята на Париж, очерци за Леонардо да Винчи, Микеланджело, Мережковский и др. Авторка е на стихосбирките „Белый посох” (1952 г.) и „Цветок и камень” (1981 г.). Умира на 8 юни 1990 г. в гр. Шел близо до Париж.


ЦВЕТЕТО

От стиха тъй отдавна излязох,
нито рима... И ето, че там
се роди неочаквано фраза,
после следваща се очерта.

Сякаш нейде в безплодна пустиня
без тревичка дори в широти
изведнъж ослепително синьо
под краката ти цвете цъфти.
Туй мираж ли е? Сън ли е? Блъф ли?
Ще изчезнат ли цвят и листа?
Ала цвете след цвете разцъфват
сред сияния и пустота...
И са същата радост цветята,
и букетът не спира растеж!

– Ще успея ли аз до душата
да запазя цъфтежа му свеж?


ЦВЕТОК

Как давно не являлась ни разу
Ни единая рифма… И вот,
Родилась неожиданно фраза,
А за нею другая встает.

Ну, как будто в бесплодной пустыне,
Где травинки нигде не найти,
Вдруг цветок ослепительно синий
Под ногами бы начал цвести.
Не мираж ли? Исчезнет? Растает?
Не останется ни лепестка?
Но цветок за цветком возникает
Из сияний, или песка…
И цветы неизменно все те же,
И букет продолжает расти!..

– Но сумею ли я его свежим
Хоть до первой души донести?

               1981 г.

---------------------------------------------

Теффи (Надежда Лохвицкая-Бучинская)

Руската поетеса, писателка, драматург и преводач Тефи (Надежда Александровна Лохвицкая-Бучинская/ Тэффи) е родена на 24 април/6 май 1872 г. в Санкт Петербург. Първите й публикации са от 1901 г. Публикува активно в списанията „Сатирикон”, „Грядущая Россия”, „Звено”, „Русские записки”, „Современные записки” и др. До 1918 г. работи във в. „Русское слово”, а след 1919 г. емигрира във Франция и творчеството й започва да се издава в Париж, Берлин, Ню Йорк и др. Пише на руски и на френски език. Авторка е на книгите „Семь огней” (1910 г.), „Юмористические рассказы. Кн. 1” (1910 г.), „Юмористические рассказы. Кн. 2” (1911 г.), „И стало так” (1912 г.), „Карусель” (1913 г.), „Миниатюры и монологи. Т.1” (1913 г.), „Восемь миниатюр” (1913 г.), „Дым без огня” (1914 г.), „Ничего подобного” (1915 г.), „Миниатюры и монологи. Т. 2” (1915 г.), „Неживой зверь” (1916 г.), „Вчера” (1918 г.), „Чёрный ирис” (1921 г.), „Сокровища земли” (1921 г.), „Тихая заводь” (1921 г.), „Так жили” (1921 г.), „Рысь” (1923 г.), „Passiflora” (1923 г.), „Шамран. Песни Востока” (1923 г.), „Городок” (1927 г.), „Книга Июнь” (1931 г.), „Авантюрный роман” (1931 г.), „Воспоминания” (1931 г.), „Ведьма” (1936 г.), „О нежности” (1938 г.), „Зигзаг” (1939 г.), „Все о любви” (1946 г.), „Земная радуга” (1952 г.) и др. Умира на 6 октомври 1952 г. в Париж.


АЗ – СИНЕОКА, СВЕТЛОКОСА

                „Примирах аз от сладка мъка,
                за славеи незнаен блян...”
                Ф. Сологуб

Аз – синеока, светлокоса,
разбирам – ти не си за мен...
Смирено-мъдра ще се нося
на тишината горда в плен.

И зная – в друг живот, където
съм лека, тънка, смугла, аз
ще легна, от любов обзета,
в краката ти с красива страст.

И в сладка мъка сладост силна
в незнайна вис на славей си,
ръцете ми гальовно милваш,
катранените ми коси.

Немееш, тук молби не чуваш,
а кротък роб до мен си там,
при моя блян желан будуваш,
недоизказан, но разбран.

И в кой ли мой живот живея
сред правди и мечти, не знам,
животът ми сега къде е
не зная – тук ли, или там...


Я СИНЕГЛАЗА, СВЕТЛОКУДРА

                „Я замирал от сладкой муки,
                Какой не знали соловьи”.
                Ф. Сологуб
 
Я синеглаза, светлокудра
Я знаю – ты не для меня...
И я пройду смиренномудро,
Молчанье гордое храня.
 
И знаю я – есть жизнь другая,
Где я легка, тонка, смугла,
Где от любви изнемогая,
Сама у ног твоих легла...
 
И, замерев от сладкой муки,
Какой не знали соловьи,
Ты гладишь тоненькие руки
И косы черные мои.
 
И, здесь не внемлющий моленьям,
Как кроткий раб, ты служишь там
Моим несознанным хотеньям,
Моим несказанным словам.
 
И в жизни той живу, не зная,
Где правда, где моя мечта,
Какая жизнь моя, родная, –
Не знаю – эта, или та...

-----

НЕ ПИПАЙ МОИТЕ ЦВЕТЯ

Цветя пази! Свещена са обител!
Не сплитай в жертвената им съдба венци!
И кротки роби, и великите жреци
всекоренопреклонно ги почитат.

Как да сплетеш венец от теменужки!
Не късай за утеха, нека си стоят.
В любовен пир горчивият им аромат
ще те смущава, жалък и бездушен...

Скръб царствена – увяхват след преструвки!
Не към лазурните небесни висини,
към моите цветя молитва преклони,
на моята земя отдай целувка!


НЕ ТРОНЬ МОИХ ЦВЕТОВ

Не тронь моих цветов! – Они священны!
Провидя темный путь их жертвенной судьбы!
Великие жрецы и кроткие рабы
Служили им, коленопреклоненны.
 
Сплетешь ли ты венок из этих фьялок!
Замученных цветов для радости не рви.
Их горький аромат на пиршестве любви
Смутит тебя, томителен и жалок...
 
О, царственная скорбь – их увяданье!
Забудь лазурный день и солнечную высь,
Приди к моим цветам, молитвенно склонись,
Земле моей отдай свое лобзанье!

---------------------------------------------

Феликс Кривин

Феликс Кривин (Феликс Давидович Кривин) е руски, украински и израелски писател и поет. Роден е на 11 юни 1928 г. в Мариупол, Донецка област. Носител е на редица руски и украински награди за литература. Автор е на книгите „Карманная Школа” (1962 г.), „Полусказки” (1964 г.), „Божественные истории” (1966 г.), „Учёные сказки” (1967 г.), „Несерьёзные Архимеды” (1971 г.), „Подражание театру” (1971 г.), „Гиацинтовые острова”  (1978 г.), „Слабые мира сего” (1979 г.), „Принцесса грамматика или потомки древнего глагола” (1981 г.), „Миллион лет до любви” (1985 г.), „Изобретатель вечности” (1985 г.), „Круги на песке” (1985 г.), „Хвост павлина” (1988 г.), „Я угнал машину времени” (1992 г.), „Завтрашние сказки” (1992 г.), „Всемирная история в анекдотах” (1993 г.), „Тюрьма имени свободы” (1995 г.), „Дистрофики” (1996 г.), „Брызги действительности” (1996 г.), „Полусказки и другие истории” (1997 г.), „Избранное” (1999 г.) и др. Умира на 24 декември 2016 г. в гр. Беер Шева, Израел.


ЛЮБОВ

          Стръкчето се влюби в Слънцето...
          Разбира се, бе трудно да разчита на взаимност: Слънцето има толкова неща на земята, че къде ще забележи малкото невзрачно стръкче! Ама че двойка: Стръкче и Слънце!
          Но Стръкчето си мислеше, че двойката им би била добра, и се стремеше към Слънцето с всички сили. То така упорито се протягаше към Слънцето,  че се изтегли във висока, стройна Акация.
          Красива Акация, чудесна Акация – кой сега ще познае в нея предишното Стръкче! Ето какво прави с нас любовта, даже несподелената...


ЛЮБОВЬ

          Былинка полюбила Солнце…
          Конечно, на взаимность ей трудно было рассчитывать: у Солнца столько всего на земле, где ему заметить маленькую неказистую Былинку! Да и хороша пара: Былинка – и Солнце!
          Но Былинка думала, что пара была б хороша, и тянулась к Солнцу изо всех сил. Она так упорно к нему тянулась, что вытянулась в высокую, стройную Акацию.
          Красивая Акация, чудесная Акация – кто узнает в ней теперь прежнюю Былинку! Вот что делает с нами любовь, даже неразделенная…

-----

СКРОМНОСТ

– Вижте, колко хубаво е у нас в стаята! – говори Пердето на дърветата от улицата.
– Погледнете, колко хубаво е у нас на улицата! – казва то на стайните мебели.
– Ние нищо не виждаме... – отговарят дърветата.
– Ние нищо не виждаме... – отговарят мебелите.
– Ние виждаме само тебе...
– Само тебе...
– Е, какво пък вие – смущава се Пердето, – не съм чак толкова красиво...
 

СКРОМНОСТЬ

– Посмотрите, как хорошо у нас в комнате, – говорит Занавеска деревьям с улицы.
– Посмотрите, как хорошо у нас на улице, – говорит она комнатной мебели.
– Мы ничего не видим, – отвечают деревья.
– Нам ничего не видно, – отвечает мебель.
– Мы видим только тебя...
– Только тебя...
– Ну что вы, – смущается Занавеска, – не такая уж я красивая...

-----

ШЕХЕРЕЗАДА

А когато настъпи хиляда и втората нощ, цар Шахрияр каза:
– Шехерезада, вече нищо не те заплашва. Можеш смело да разказваш своите приказки.
Хиляда и една нощи под смъртна заплаха тя разказваше на царя разни небивалици. И ето – Шахтияр я помилва.
– Шехерезада, разкажи ми приказка!
– С радост, господарю!
Е, разбира се, с радост. Сега, когато нищо не я заплашва...
Може да измисли такава приказка! Може такава да измисли...
– Шехерезада, разкажи ми приказка!
– С радост, господарю!
Шехерезада седи в краката на царя. Сега тя ще му разкаже приказка. Това ще бъде прекрасна приказка, чудесна и лека като сън...
– Заспа ли, Шехерезада?
Да, тя спи. Зад нея – хиляда и една нощи. А какво предстои?
Моля ви, не будете Шехерезада!


ШЕХЕРЕЗАДА

А когда наступила тысяча вторая ночь, царь Шахрияр сказал:
– Шехерезада, теперь тебе ничто не грозит. Можешь смело рассказывать свои сказки.
Тысячу и одну ночь под страхом смерти рассказывала она царю разные небылицы. И вот – ее помиловал Шахрияр.
– Шехерезада, расскажи сказку!
– С радостью, повелитель!
Ну, конечно, с радостью. Теперь, когда ничто не грозит...
Можно такую выдумать сказку! Можно такую выдумать...
– Шехерезада, расскажи сказку!
– С радостью, повелитель!
Шехерезада сидит у ног царя. Сейчас она расскажет ему сказку. Это будет прекрасная сказка, чудесная и легкая, как сон...
– Ты спишь, Шехерезада?
Да, она спит. Позади – тысяча и одна ночь. А что впереди?
Пожалуйста, не будите Шехерезаду!

---------------------------------------------

Фьодор Камишнюк

Руският поет Фьодор Камишнюк (Федор Леонтьевич Камышнюк) е роден през 1894 г. в Киев. През 1903 г. се премества с родителите си в Китай. Завършва търговско училище в гр. Харбин (1914 г.). Посещава сбирките на литературните групи „Балаганчик” във Владивосток и „Кольцо” в Харбин. От 1915 до 1917 г. учи в Петроградския психоневрологичен институт, но не завършва курса и се връща в Харбин. Преподава руски език. Знае съвършено китайски език, превежда творчеството на китайски поети като Си Кун-ту, Ли Бо и др. Публикува стихове в далекоизточни списания като „Даль”, „Окно”, „Фиал”, „Вал”, „Китеж”, „Трибуна”, „Гонг”, „Дальневосточный синий журнал”, в емигрантски издания, колективни поетични сборници като „Сунгарийские вечера” и др. Към 1926 г. заминава за Съветския съюз и преподава в курсове за чуждестранни езици в Челябинск. През 1938 г. е арестуван и до 1940 г. е затворен в лагер на ГУЛАГ. Автор е на стихосбирките „Музыка боли” (1918 г.), „Лепестки. Скрижаль” (1921 г.) и „Вино мгновений” (~1922 г., не е открит оригинал на книгата). Предполага се, че умира през 1940 г.


ДУШИ, КОРАВИ КАТО КАМЪК

Души, корави като камък,
души, студени като лед.
Не срещат бляскавия пламък
в увличащ утринен просвет.

Сумрачни, чужди – много те са!
Ти тъмно, тежко трополиш.
С гранит постлан е пътят тесен
и трябва вечно да вървиш.

Но сред неверия потайни
звезда ще блесне горе, знам,
отваряйки врати сияйни
и шепнейки: – Върви натам!

Като зора душите светли
с уморна нежност, сякаш в сън,
отронват, ето, страдащ звън
и чезнат нейде сред морето.


ЕСТЬ ДУШИ ТВЕРДЫЕ, КАК КАМЕНЬ

Есть души твердые, как камень,
И есть холодные, как лед.
Им не познать влекущий пламень,
Сиянья утренних высот.

Чужих и сумрачных так много!
Темно и тяжко на пути.
Гранитом выстлана дорога,
И надо вечно в даль идти.

Но в тусклом сумраке неверий
Порой сверкнет вверху звезда,
Открыв сияющие двери
И прошептав: – Иди туда!..

То – души светлые, как зори,
Звеняще-нежные, как сон,
Устав страдать, роняют стон
И утопают в дальнем море.

---------------------------------------------

Христина Кроткова

Руската поетеса, литературен критик, публицист и преводач Христина Кроткова (Христина/Кристина Павловна Кроткова) е родена на 26 януари 1904 г. в гр. Самара. Първото й публикувано стихотворение е от 1922 г. в сп. „Метла”. Учи в металургичния факултет на Екатеринославския университет и в Политехническия институт в Прага, завършва химическия факултет на Карловия университет (1929 г.). Публикува стихове в списания като „Своими путями”, „Студенческие годы”, „Годы”, „Перезвоны”, „Воля России”, „Русские записки”, „Современные записки” и др. Членува в литературния кръг „Скит поэтов” и в литературното обединение „Кочевье”. През 1922 г. емигрира в Чехословакия, през 1929 г. се заселва във Франция, през 1937 г. се премества в Канада, а от 1939 г. живее в САЩ. Работи в руската редакция на Радио Гласът на Америка, а след войната работи като преводач в Организацията на обединените нации в Ню Йорк и Женева. Публикува поезия, публицистика и преводи в издания като „Новое русское слово”, „Новый журнал”, „Новоселье”, „Эстафета”, „На Западе” и др. Авторка е на стихосбирката „Белым по черному” (1951 г.). Умира на 6 октомври 1965 г. в Москва.


РАЖДАНЕТО НА МУЗИКАТА

Запях към тях, но птиците осмяха
нечистия ми непрозрачен глас.
Кръжаха над главата ми, летяха,
в ливадите пред нас ги виждах аз.

Обидена горчиво от смеха им глупав,
ядосана, към езерото свих,
там тънка пръчица тръстикова отчупих,
замислих се и устни в нея впих.

Тъй ненадейно звуци нови се родиха,
възторжено възпявах този свят,
а птиците в простора се дивиха,
не смеейки до мен да долетят.


РОЖДЕНИЕ МУЗЫКИ

Умела петь, но птицы засмеяли
Нечистый мой и непрозрачный звук.
Они, кружась над озером, летали,
Наведываясь на далекий луг.

Обида горькая, и не до смеха было.
В досаде я спустилась к берегам,
Тростинку тонкую, склонившися, сломила,
Задумалась и поднесла к губам.

Так звуки новые негаданно родились,
В восторге я не уставала петь,
И птицы прилетевшие дивились,
Уже не смея ближе подлететь.

---------------------------------------------

Юз Алешковский

Руският писател, поет и бард Юз Алешковски (Юз/ Иосиф Ефимович Алешковский) е роден на 21 септември 1929 г. в гр. Красноярск. През 1950 г. по време на службата му във военноморския флот е осъден за нарушение на дисциплината и до 1953 г. отбива наказанието си в лагер. От 1953 г. пише песни по свои стихове. Пише сценарии за киното и за телевизията като „Вот моя деревня” (1972 г.), „Происшествие” (1974 г.), „Кыш и Двапортфеля” (1974 г.), „Что с тобой происходит” (1975 г.) и др. След публикациите на негови „лагерни” песни в алманах „Метрополь”, през 1979 г. е принуден да емигрира в САЩ. През 1991 г. е съосновател на неформалното литературно обединение „БаГаЖъ”. Автор е на дискове с авторски песни и на книги с поезия, проза и литература за деца, сред които „Два билета на электричку” (1964 г.), „Чёрно-бурая лиса” (1967 г.), „Кыш, Двапортфеля и целая неделя” (1970 г.), „Кыш и я в Крыму” (1975 г.), „Карусель” (1979 г.), „Николай Николаевич” (1980 г.), „Маскировка” (1980 г.), „Рука” (1980 г.), „Кенгуру” (1981 г.), „Синенький скромный платочек” (1982 г.), „Смерть в Москве” (1985 г.), „Блошиное танго” (1986 г.), „Руру” (1989 г.), „Перстень в футляре” (1992 г.), „Предпоследняя жизнь. Записки везунчика” (2009 г.), „Маленький тюремный роман” (2011 г.) и др. Живее в гр. Хадам, щат Кънектикът.


ПЕСЕН ЗА СТАЛИН

                Сред просторите родни чудесни
                труд и битки калявахме с жар
                и написахме радостна песен
                за великия вожд и другар.
                Алексей Сурков

Другарю Сталин, вий голям сте учен,
в езикознанието сте жътвар;
съветски аз затворник съм заключен,
сив брянски вълк на мен ми е другар.

Защо съм тук, наистина не зная,
но прокурорите са с честен глас;
заточен в Турухански край съм, в края,
където царят бе затворил вас.

Вървяхме под конвой съдба да жалим,
признавахме си чужд незнаен грях,
но вярвахме на вас, другарю Сталин,
на себе си да вярваме бе страх.

Седя си в туруханските Сибири
с пазачи с груба кучешка резба,
аз всичко туй, разбира се, разбирам
като всемирна класова борба.

Ту дъжд, ту сняг, ту облаци с комари,
така в тайгата ден след ден живей.
С вас тук искрата в пламък се разгаря –
благодаря ви, огънят ме грей.

Знам, свят голям редите, за бедите
се грижите в среднощни часове,
там, в кремълските кабинети бдите,
с лула димите, бъдно ви зове.

Нелекия си кръст безплатно траем,
сред студ и дъжд тъга ковем, лежим
по наровете нощем, без да знаем
на своя вожд безсънния режим.

С каскет партиен вий в съня ни бдите,
в кител излят откривате парад...
Сечем гора по ленински, треските –
треските шеметно край нас летят.

Погребахме двамина днес марксисти,
телата им покрихме с плат червен,
единият бил с разни десни мисли,
а другият невинен бил съвсем.

Преди завинаги да свърши, случи
молба да завещае в сетен вик,
та този случай пак да се проучи,
и тихо рече: „Сталин е умник!”

Бъдете жив и здрав, другарю Сталин!
Дори в тайгата стигнал вечен сън,
аз вярвам – за родината сме сбрали
достатъчно стомана и чугун.


ПЕСНЯ О СТАЛИНЕ

                На просторах родины чудесной.
                Закаляясь в битвах и труде,
                Мы сложили радостную песню
                О великом друге и вожде.
                Алексей Сурков

Товарищ Сталин, вы большой ученый –
в языкознанье знаете вы толк,
а я простой советский заключенный,
и мне товарищ – серый брянский волк.
 
За что сижу, поистине не знаю,
но прокуроры, видимо, правы,
сижу я нынче в Туруханском крае,
где при царе бывали в ссылке вы.
 
В чужих грехах мы с ходу сознавались,
этапом шли навстречу злой судьбе,
но верили вам так, товарищ Сталин,
как, может быть, не верили себе.
 
И вот сижу я в Туруханском крае,
здесь конвоиры, словно псы, грубы,
я это все, конечно, понимаю
как обостренье классовой борьбы.
 
То дождь, то снег, то мошкара над нами,
а мы в тайге с утра и до утра,
вот здесь из искры разводили пламя –
спасибо вам, я греюсь у костра.

Вам тяжелей, вы обо всех на свете
заботитесь в ночной тоскливый час,
шагаете в кремлевском кабинете,
дымите трубкой, не смыкая глаз.
 
И мы нелегкий крест несем задаром
морозом дымным и в тоске дождей,
мы, как деревья, валимся на нары,
не ведая бессонницы вождей.
 
Вы снитесь нам, когда в партийной кепке
и в кителе идете на парад...
Мы рубим лес по-сталински, а щепки –
а щепки во все стороны летят.
 
Вчера мы хоронили двух марксистов,
тела одели ярким кумачом,
один из них был правым уклонистом,
другой, как оказалось, ни при чем.
 
Он перед тем, как навсегда скончаться,
вам завещал последние слова –
велел в евонном деле разобраться
и тихо вскрикнул: „Сталин – голова!”
 
Дымите тыщу лет, товарищ Сталин!
И пусть в тайге придется сдохнуть мне,
я верю: будет чугуна и стали
на душу населения вполне.

               1959 г.

---------------------------------------------

Юлия Немировская

Руската поетеса, писателка и литературовед Юлия Немировска (Юлия Александровна Немировская) е родена през 1962 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1984 г.), кандидат на филологическите науки (1990 г.). През 80-те години влиза в групата на поетите от т.нар. нова вълна. Публикува поезия и проза в издания като „Литературная газета”, „Юность”, „Русская речь”, „Окно”, „Воздух”, „Знамя” и др. През 1990 г. емигрира в САЩ. Преподава руска литература в университети в щатите Юта и Орегон. Автор е на учебник по руска култура (1997 г.) и на стихосбирките „Моя книжечка”(1998 г.) и „Вторая книжечка” (2014 г.). Живее в гр. Юджин, щата Орегон, САЩ.


ЧУЖДИТЕ СТИХОВЕ
 
А чуждите стихове лъч са така
за дълго лежаща на книга ръка,
за дълго висящи на косъм души –
в тях чува се главната дума: пиши.
 
Дечицата чужди са сякаш звънци
от дом край реката на мойте предци –
мъжът ми, децата ми чакат ме, аз
дочувам да шепнат: „Ела си при нас!”
 
Животите чужди са чукове в мен –
те блъскат се, блъскат се в слепия ден,
но как да изслушам, помогна, не знам...
Помислиш си само – и мяташ се там.


ЧУЖИЕ СТИХИ
 
Чужие стихи – это только толчки
Для долго на книге лежавшей руки,
Для долго на нитке висевшей души:
В них слышится главное слово – пиши.
 
А дети чужие – как будто звонки
Из дома, который стоит у реки:
Там муж мой и дети мои за столом,
И слышится шепот: „Вот, мы тебя ждем”.
 
А жизни чужие, мои молотки:
Стучатся, стучатся, стучатся в виски,
Но выслушать все, и понять, и помочь...
Подумаешь только – и кинешься прочь.

---------------------------------------------

Юргис Балтрушайтис

Руският и литовски поет и преводач Юргис Балтрушайтис (Юргис Казимирович Балтрушайтис) е роден на 20 април/2 май 1873 г. в гр. Поантвардз, Ковенска губерния. Завършва физико-математическия факултет на Московския университет (1898 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1899 г., когато е съосновател на изд. „Скорпион”. Публикува поезия в издания като „Северные цветы”, „Весы”, „Русь”, „Правда”, „Золотое руно”, „The Mask”, „Русская мысль”, „Русские ведомости”, „Заветы”, „Северные записки” и др. Членува в литературни бюра към театрални колективи (от 1905 г.), работи в литературното обединение към просветния комисариат (1918 г.), председател е на Съюза на писателите в Москва (1919 г.), участва в дейността на изд. „Всемирная литература”. Пълномощен представител и посланик е на Литва в СССР (1920-1939 г.), представител на Литва в Турция (1932 г.) и в Персия (1933 г.), съветник в посолството на Литва във Франция (от 1939 г.). Почетен доктор е на университета в Каунас (1932 г.). Привърженик е на руския символизъм. Автор е на стихосбирките „Земные ступени” (1911 г.), „Горная тропа” (1912 г.), „Венок из слез” (1942 г.) и „Лилия и серп” (1948 г.). Умира на 3 януари 1944 г. в Париж.


ПРИЗИВ

През прах и дим, и шум, и звън
вдигни се, Дух, спри своя сън,

изцяло дъх изгряващ дай,
над смъртен жребий ти витай!

Над суетата людска зов,
обнов в посърнала любов,

над всичко – горест, трепет, бой,
сред бездна синя шанс преброй;

щом мръкнат цвят и светлина
и няма слънце и луна,

в предел лъжлив на смъртни дни
зад нощни сенки застани –

ще видиш непосилен край,
там зрее звезден урожай,

и само с пламък, с дух свещен
ще влезеш вътре, прероден

с тъга и с обич в храм крилат,
прогонил те от своя свят!


ПРИЗЫВ

Сквозь пыль и дым, и шум и звон,
Взвивайся, Дух, прервав свой сон, –

И, весь – дыхание зари,
Над смертным жребием пари!

Над суетой сердец людских
И чахлою любовью их,

Над всем, что – горечь, трепет, бой,
Теряйся в бездне голубой,

И в синеве, где меркнет цвет,
Где ни луны, ни солнца нет, –

У зыбкой грани смертных дней,
За рубежом ночных теней,

Увидишь Ты запретный край,
Где зреет звездный урожай, –

И, только пламя, только дух,
Рождаясь вновь, рождаясь вдруг,

Войдешь, тоскуя и любя,
Во храм Изгнавшего тебя!

---------------------------------------------

Юрий Джанумов

Юри Джанумов (Юрий Александрович Джанумов) е роден през 1907 г. в Москва. През 1918  г. емигрира с родителите си в Германия. Завършва гимназия в Берлин. През Втората световна война е ранен по време на бомбардировките над Дрезден. Работи като общ работник в Олденбург и Мюнхен, през 1953 г. е програмен директор на Радио Свобода. Движи се в литературния кръг на Владимир Набоков, Владислав Ходасевич и Михаил Горлин. Публикува стихове в периодичния немски печат и в емигрантски сборници и антологии като „Новоселье”, „Роща”, „Невод”, „Якорь” и др. Единствената му стихосбирка „Стихи” (1966 г.) излиза няколко месеца след смъртта му. Умира през лятото на 1965 г. в Мюнхен.


ТУЙ, КОЕТО БИЛО Е

Туй, което било е, уви, няма вече
да се върне. Оплаквам те, миг отлетял...
Безпощадни стрелки! Бие пулсът сърдечен,
кой от нас би избрал всекидневна печал?

Теб оплаквам те, бързо изтичащо право
да обичам в ненавист, да страдам сред слад.
Ний виновни сме всички. Но прави сме, прави,
щом света ни е жал да оставим назад.

Помисли: що за дни без земята, без славей,
да не чуваме никога милия глас,
без взаимност и обич, а дългата памет
безнадеждно вовек да изчезне от нас.

И да плуваме нейде на айсберг превратен
без звезди и огньове в полярния здрач...
Искам своя живот! Слънце грей в синевата,
в парка рози цъфтят... – не, не ми е до плач!

Но и ти ще преминеш, добро мимолетно,
нашто щастие рай е, за миг засиял.
Вий стрелката. Само е и голо сърцето.
Кой от нас беззащитен живот би избрал?


ТО, ЧТО БЫЛО

То, что было – увы, никогда не вернется.
Дай оплакать тебя, ускользающий миг…
Мчатся стрелки часов. Сердце трепетно бьется,
Кто ж из нас к повседневности этой привык?

Дай оплакать тебя, быстротечное право,
Ненавидя любить, наслаждаясь страдать.
Виноваты мы все. Но и правы, и правы,
Потому что так жаль нам наш мир покидать.

Ты подумай: расстаться с землей, с соловьями,
Никогда уж не слышать волнующих слов
О любви, о тепле, и всю долгую память
Безнадежно утратить на веки веков.

И куда-то все плыть на расколотой льдине
Сквозь полярную ночь, без огней и без звезд…
О, как хочется жить! Солнце плещется в сини,
В парках розы цветут… – нет, сейчас не до слез!

Но и ты, ведь, пройдешь, мимолетное благо,
Счастье, это – блаженный, сияющий миг.
Стрелка дрогнула вновь. Сердце сиро и наго.
Кто ж из нас к беззащитности этой привык?

---------------------------------------------

Юрий Иваск

Руският, естонски и американски поет, писател, литературен критик, литературовед и философ Юри Иваск (Юрий/Джордж Павлович Иваск) е роден на 1/14 септември 1907 г. в Москва. Завършва юридическия факултет при университета в гр. Тарту, Естония (1932 г.). През 1944 г. емигрира в Германия, където изучава философия и славистика в Хамбургския университет (1946-1949 г.). От 1949 г. живее в САЩ, защитава дисертация в Харвардския университет и преподава в университети в щатите Канзас, Индиана, Вашингтон и Масачузетс. Редактира сп. „Русский магазин” (1930 г.) и сп. „Опыты” (1955-1958 г.), професор е и завеждащ катедра руска литература в университета в гр. Амхерст (1969-1977 г.). Публикува стихове и статии в списания и алманаси като „Путь”, „Числа”, „Современные записки”, „Новый град”, „Русская мысль” и др. Автор е на стихосбирките „Северный берег” (1938 г.), „Царская осень” (1953 г.),  „Хвала” (1967 г.), „Золушка” (1970 г.), „Возрождение” (1973 г.), „Человек играющий” (1973 г.), „Я – мещанин” (1986 г.), съставител е на поетични антологии, има книги и монографии с проза, публицистика и история на руската литература, сред които „Если бы не было революции” (1980 г.), „Завоевание Мексики” (1984 г.), „Повесть о стихах” (1987 г.) и др. Умира на 13 февруари 1986 г. в гр. Амхерст, щата Масачузетс, САЩ.


НЕ РОДИНА – РОДНИЯТ ЕЗИК

Не родина – родният език
за самотника е радост божа;
уязвен и блед, преглъщам вик
в тази нощ на празното ми ложе;
в пустошта какво, какво да сложа –
стих и песни руски са това!
Близка е, прекрасна е и сложна
тайната на казани слова.


НЕТ, НЕ РОДИНА, РОДНОЙ ЯЗЫК

Нет, не родина, родной язык
Счастья одинокаго дороже;
Узок, тих и бледен, я поник
Этой ночью на пустое ложе;
В пустоте великой – что же, что же,
Кроме русских песен и стихов?
И все ближе и прекрасней – строже
Тайна сказанных когда то слов.

               1938 г.

---------------------------------------------

Юрий Карабчиевский

Руският поет, писател и литературовед Юри Карабчиевски (Юрий Аркадьевич Карабчиевский) е роден на 14 октомври 1938 г. в Москва. Завършва специалността автоматика и изчислителна техника при Института по енергетика в Москва. Работи в различни биологични и медицински лаборатории, а от 1974 до 1989 г. отговаря за ремонта на електронни прибори в завод „Эталон”. Първото си стихотворение публикува през 1955 г. във в. „Московский комсомолец”, но след това до перестройката се изявява в поезията предимно в самиздатски списания и чуждестранни издания като „Метрополь”, „Грани”, „Вестник РХД”, „Время и мы”, „22”, „Страна и мир”, където публикува поемите си „Юбилейная прелюдия” (1969 г.), „Осенняя хроника” (1970 г.), „Элегия” (1972 г.) и др. От 1988 г. публикува поезия, проза, есеистика и литературна критика в издания като „Новый мир”, „Литературная Армения”, „Театр”, „Дружба народов”, „Октябрь”, „Юность”, „Литературная газета”. През 1990 г. емигрира в Израел, но през 1992 г. се връща в Русия. Автор е на стихосбирката „Прощание с друзьями” (1992 г.), на книги с повести, романи и есеистика като „Жизнь Александра 3ильбера” (1975 г.), „Утро и вечер” (1976 г.), „Тоска по Армении” (1976 г.), „Воскресение Маяковского” (1985 г.), „Незабвенный Мишуня” (1986 г.) и „Тоска по дому” (1991 г.). Умира на 30 юли 1992 г. в Москва.


НЕПОСТИЖИМА Е БЕЗМЪЛВНА ПУСТОТА
 
Непостижима е безмълвна пустота!
Бездомни къщи, твърди в свойте постаменти.
Всебетонирани несгъващи се ленти
тревожат тъй далечните места.
 
Кое е немислимо пътя да реди?
Незнайно случва се, очаквано е всичко.
Напред са погледите, крачки криволичат.
Но, странно, трудно може да се потвърди,
 
че зад шпалир от камък някъде в града
блестят с кубета църкви и позлата нижат,
а улиците дишат с днешната си грижа
и с вчерашната радост, с утрешна беда...


НЕПОСТИЖИМАЯ, НЕМАЯ ПУСТОТА
 
Непостижимая, немая пустота!
Дома бездомные тверды, как постаменты.
Равнобетонные негнущиеся ленты
тревожат отдаленные места.
 
И что немыслимо, чего не может быть?
Все ожидаемо и все происходимо.
Все взгляды – поверху и все походки – мимо.
Но странно вымолвить и трудно подтвердить,
 
что где-то в городе, за каменной грядой,
играют маковки резьбой и позолотой
и дышат улицы сегодняшней заботой,
вчерашней радостью и завтрашней бедой...
 
               1968 г.

-----

ПРЕДИ НА ТРУБНА СНЯГ ДА СЕ СТОПИ
 
Преди на Трубна сняг да се стопи
и дъжд да закипи по тротоари,
и срещнатите хора и тълпи
преди да са прегърбени и стари;

преди незряща времевата ос
духа ни горд с недостиг да пресрещне
и там край издължения й лост
в далечни дни да търсиш свойте вещи;

докато още всичко туй не е било,
свий вдясно, там, където, знам, отново
стените от разбито са стъкло,
оградата зелена е отрова.

Ей този дом! Опитай, насечи
дома. Ще видиш, всеки слой споен е
с тъгата му. Ще заслепиш очи
със същността му зла и уморена.

Какво? Ах, водка. Печката, нощта.
Сълзите. Навикът към унижение...
Сам виждаш, в неуютна теснота
отсъства твоето въображение.

Тез сънища досадни, що редиш,
са нищо – знай. Щом още не е късно,
погледай отстрани, отново виж
и въздухът на улицата мръсна

вдъхни. Почувствай с бронхите си тоз
вид уморен в безмерно време скверно.
Додето времевата сляпа ос
те запокити в зла недостоверност...


ПОКА НА ТРУБНОЙ НЕ РАСТАЯЛ СНЕГ

Пока на Трубной не растаял снег,
не закипел дождем по тротуарам;
пока последний встречный человек
не показался сгорбленным и старым;

пока слепая временная ось,
наш гордый дух расходуя в избытке,
не удлинилась так, чтобы пришлось
в далеких днях искать свои пожитки;

пока все это не произошло –
поторопись и поверни направо,
туда, где стены – битое стекло
и где забор – зеленая отрава.

Вот этот дом! Попробуй на куски
рассечь его. Увидеть в каждом слое
тоску его. Вобрать в свои зрачки
нутро его, усталое и злое.

Ну что? Ну водка. Туфли на плите.
Ну запах слез. Привычка к униженью...
Ты видишь сам, что в этой тесноте
нет места твоему воображенью.

И все твои прилипчивые сны,
все – убедись – ничто. Пока не поздно,
взгляни еще, взгляни со стороны,
и воздух этой улицы тифозной

вдохни. Почувствуй бронхами насквозь
усталость вида и погоды скверность.
Пока слепая временная ось
не вынесла тебя – в недостоверность...
 
               1957 г.

---------------------------------------------

Юрий Колкер

 Руският поет, литературовед и преводач Юрий Колкер (Юрий Иосифович Колкер) е роден на 14 март 1946 г. в Ленинград. Завършва физико-механичния факултет на Ленинградския политехнически институт (1969 г.). Кандидат е на физико-математическите науки (1978 г.). Работи в Агрофизическия институт и в Северния научноизследователски институт по хидротехника и мелиорация. Пише стихове от детските си години, първите му публикации са от 1964 г. в студентски многотиражки. Публикува поезия и литературна критика в самиздатския издания като „Часы”, „Обводный канал”, „Диалог”, „Молчание”, в съветски списания като „Литературная газета”, „Новый мир”, „Новое время”, „Аврора”, „Звезда”, „Нева” и в чуждестранни списания и алманаси като „Русская мысль”, „Континент”, „Страна и мир”, „Русские поэты на Западе”, „Зарубежные записки”, „Панорама” и мн. др. Съсъставител е на самиздатската антология „Острова” (1982 г.) и на самиздатския алманах „ЛЕА” (1982-1984 г.). През 1984 г. емигрира в Израел, а от 1989 г. живее в Англия. Работи в лабораторията по биофизика на растенията в Йерусалимския университет и в руската служба на Радио Би Би Си в Англия. Автор е на над 20 книги с поезия, проза, литературна критика и есеистика, сред които стихосбирките „Кентавромахия” (самиздатско издание, 1972 г.), „Послесловие” (1985 г.), „Антивенок” (1987 г.), „Далека в человечестве” (1990 г.), „Завет и тяжба” (1993 г.), „Ветилуя” (2000 г.), „Сосредоточимся на несомненном” (2006 г.), „Клинопись” (2007 г.). Живее в Лондон.


СЯДА ПРИВЕЧЕР ТОЙ
 
Сяда привечер той зад бюрото самин
и прозореца ъглов следи.
Там издига се стволът на черен комин
и голямата врана стои.
 
Сякаш птицата гледа стремежа му вял,
но не с поглед, смразяващ ума:
не е гарван на Едгар, злокобно влетял,
просто градска е врана, кума.
 
Той обръща към своето минало взор,
като цяло – живот без следа:
неуспехи, успехи... От упор разбор
на бедата – невиждащ беда.
 
Страшноватичко фокусът е променен,
не е срамна в бедата тъга.
За подводния свят на Кусто вдъхновен
си припомня героят сега.
 
В онзи див, непонятен, разплискан всемир
с вече чезнеща повърхнина
слух отслабва, загубва се ориентир
и животът е с друга цена.
 
Докато той на думите търси места,
преминаващ през тягост напред,
вцепеняват се клоните, падат листа
и водата покрива се с лед.


ОН ПОД ВЕЧЕР САДИТСЯ
 
Он под вечер садится за письменный стол
И в окно угловое глядит.
Там котельной трубы возвышается ствол
И большая ворона сидит.
 
Птица тоже как будто косит на него,
Но не взглядом, сводящим с ума:
Нет, не ворон Эдгара, всего ничего,
Городская ворона, кума.
 
Он бросает на прошлое мысленный взор,
Заурядное, в целом, житье:
Неудачи, удачи... Он смотрит в упор
На беду – и не видит ее.
 
То и страшно, что в фокусе вечно не то,
Что бедою не стыдно назвать.
Отвлекаясь, подводные съемки Кусто
Начинает герой вспоминать.
 
Тот неверный, невнятный, расплывшийся мир,
Где поверхность уже не видна,
Слух слабеет, теряется ориентир,
Да и жизни другая цена.
 
И пока его мысль подбирает слова,
Сквозь хандру пробиваясь с трудом,
Цепенеют деревья, спадает листва,
И вода покрывается льдом.
 
               1974 г.

---------------------------------------------

Юрий Мамлеев

Руският писател, поет, драматург и философ Юри Мамлеев (Юрий Витальевич Мамлеев) е роден на 11 декември 1931 г. в Москва. Завършва Московския лесотехнически институт (1956 г.). От 1957 до 1974 г. преподава математика във вечерни училища. През 60-те години в квартирата му се събират творци от неофициалната руска култура, активен член е на литературната група „Секта сексуальных мистиков”. Основател е на литературното течение метафизически реализъм и на философската доктрина „Вечна Русия”. Съветските издателства и периодични издания отказват да публикуват творбите му и неговите философски есета, стихове, разкази и романи се разпространяват само в самиздатския печат. През 1974 г. емигрира в САЩ и преподава в университета „Корнел” в гр. Итака и в други американски университети. През 1983 г. се преселва във Франция и преподава руска литература в Медонския институт за руска култура и в Института за източни цивилизации в Париж. Негови книги се издават в много страни по света. В началото на 90-те години е един от първите руски емигранти, завърнали се в Русия. През следващите години в различни руски издателства в големи тиражи излизат над 30 негови книги, а пиесите му се поставят в страната и в чужбина. Преподава индийска философия във философския факултет на Московския държавен университет (1994-1999 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия, на Съюза на литераторите в Русия, на Съюза на драматурзите на Русия, на американския,  френския и руския ПЕН клуб. Автор е на книги с проза, поезия, философска есеистика и културология, сред които „Изнанка Гогена” (1982 г.), „Живая смерть” (1986 г.), „Шатуны” (1988 г.), „Сборник рассказов” (1990 г.), „Вечный дом” (1991 г.), „Голос из ничто” (1991 г.), „Избранное” (1993 г.), „Судьба Бытия” (1997 г.), „Чёрное зеркало” (2001 г.), „Блуждающее время” (2001 г.), „Россия вечная” (2002 г.), „Основные таны” (2002 г.), „Задумчивый киллер” (2003 г.), „Американские рассказы” (2003 г.), „Конец века” (2003 г.), „Мир и хохот” (2003 г.), „Другой” (2006 г.), „Крылья ужаса” (2008 г.), „Русские походы в тонкий мир” (2009 г.), „Империя духа” (2010 г.), „После Конца” (2011 г.) и мн. др. Умира на 25 октомври 2015 г. в Москва.


НЯМА ДА УМРА
 
Смърт не чакам... Пред Господа Бога
се кълна... Чудеса... Ветрове...
Там над мен, над глупака убоги
вечер пеят безброй гласове.
 
И дъждец, с танц и песни преминал,
ще ме ръси сред топлия ден.
Ето, тихо излиза, безименен,
за душата говори си с мен.
 
За врага да измоля прощение.
Дявол зъл да даря с благодат.
И блажено бездомен и беден
до крайпътния пън да умра.
 
Ветрове да ме скършат не могат.
Пристан Божи духа ми зове.
Тук над мен, над глупака убоги,
всяка вечер звънят гласове.


НЕ УМРУ
 
Не умру... Перед Господом-Богом
Я клянуся... Кругом чудеса...
Надо мною, над дурой убогой,
Что ни вечер поют голоса.
 
Пропоет и пропляшет, родимый,
Дождик теплый меня окропит.
Вот он тихий выходит, без имени,
И со мной о душе говорит.
 
Помолюсь за врагов и за лишних.
Даже чорту хочу благодать.
Как блаженно бездомной и нищей
Будет мне у пенька умирать.
 
Ветер в поле меня не развеет.
Дух мой Богом пронизан до дна.
Надо мною, над дурой убогой,
Каждый вечер поют голоса.

---------------------------------------------
Юрий Манделщам

Руският поет и литературен критик Юри Манделщам (Юрий Владимирович Мандельштам) е роден на 12/25 септември 1908 г. в Москва. През 1920 г. емигрира с родителите си във Франция. Завършва филологическия факултет на Сорбоната (1929 г.). Владее френски, немски и английски език. Поетичният му дебют е в парижкия „Сборник стихов” през 1929 г. Член е на литературните обединения „Круг”, „Зелёная лампа” и „Перекрёсток”, активно сътрудничи със стихове и статии на парижкия периодичен печат, публикува в алманаси и антологии. През 1939 г. завежда отдел във в. „Возрождение”. Автор е на сборника с литературна критика „Искатели” (1938 г.) и на стихосбирките „Остров” (1930 г.), „Верность” (1932 г.) и „Третий час” (1935 г.). През 1942 г. е арестуван от фашисткия режим в Париж и е затворен в концлагер Дранси, а през 1943 г. е прехвърлен в концлагер в Германия. Умира на 18 октомври 1943 г. в концлагера край гр. Явожно, Полша.


ЗАЩО МИ Е ТАЗИ БЕЗКРАЙНА ОМАЯ

Защо ми е тази безкрайна омая
сред тежък, безчувствен, неугледен свят,
и този забравен отблясък от рая,
щом няма на радост да бъда богат?

Защо ни е тази отмереност, точност,
щом няма край нея очаквани срещи,
а само измяна и слабост се точат,
раздели нефели назнание плещят?

Защо са ни нега и прелест, и нежност,
щом нямат съдба и значение тука,
а жажда са само и зла неизбежност,
безсмислени глупости, пустош и мъка?

И все пак сърцето тупти невъзможно
и пее си в сладка премала измамна,
а после в дихание тънеш тревожно –
бедняк в своя ъгъл с изтляваща слама.


ЗАЧЕМ НУЖНА ЭТА ЛЕГКОСТЬ БЕЗ КРАЯ

Зачем нужна эта легкость без края
В мире бесчувственном и тяжелом,
И этот отблеск забытого рая,
Когда мне больше не быть веселым?

Зачем нужна эта мерность и точность,
Когда за нею – не счастье свиданья,
А навсегда – неверность, непрочность,
Молчанье, незнанье, расставанье?

Зачем эта грусть, и прелесть, и нежность,
Раз нет у них судьбы и значенья,
А только – жажда и неизбежность,
Бессмысленность, пустота, мученье?

И все же сердце живет невозможным,
Поет, исходит в сладкой истоме, –
Пока не очнешься с дыханьем тревожным,
Как нищий в своем углу на соломе.

---------------------------------------------

Юрий Одарченко

Руският поет, писател и художник Юри Одарченко (Юрий Павлович Одарченко) е роден през 1903 г. в Москва. В началото на 20-те години емигрира във Франция. Работи като интериорен дизайнер и десенатор на платове. Не влиза в литературни обединения. Съредактор е на броя на алманах „Орион” от 1947 г., където прави своя поетичен дебют. Майстор е на поетичната гротеска. Автор е на стихосбирката „Денёк” (1949 г.). През 1956 г. публикува поетичен цикъл в сп. „Возрождение”. Самоубива се на 25 август 1960 г. близо до Париж. Негови стихове са включени във всички престижни антологии на руското емигрантство. Първите негови събрани произведения излизат в Париж през 1983 г., а в Русия през 2001 г. Болшинството от неговите картини и ръкописи са изгубени.


НА ГАРАТА

Там, на гарата, гдето пухтят паровози,
вий изпуснахте пътьом три алени рози.
Бе букетът голям, не видя никой как
дават розите знак, даже парният влак.

На асфалта прекрасните рози обвива
синкав дим от комина на локомотива.
Свих в асфалта цъфтежа на розите сив
и в комина дарих с тях тоз локомотив.

Туй е рядкост: прекрасните алени рози
да погълне пред дългия път паровозът.
Бе му вкусен на розите залезът див
и засвири разбойникът-локомотив.

На огромната стъклена гара искриха
три червени искри – мойта длан изгориха.
Стиснах длан и заплаках, сияния три
прегориха сърцето ми с тъжни искри.


НА ВОКЗАЛЕ

На вокзале, где ждали, пыхтя, паровозы,
Вы спеша уронили три красные розы.
Ваш букет был велик, и отсутствия роз
Не заметил никто, даже сам паровоз.

На асфальте прекрасные красные розы,
Синий дым, как вуаль, из трубы паровоза.
Я отнял у асфальта сияние роз
И забросил в трубу – похвалить паровоз.

Это редкость: прекрасную красную розу,
Ожидая отход, проглотить паровозу.
И по вкусу пришлося сияние роз,
Как разбойник в лесу засвистел паровоз.

На стеклянном, огромном, бездонном вокзале
Мне три красные искры в ладони упали.
Зажимая ладонь было больно до слёз –
Мне прожгло мое сердце сияние роз.

---------------------------------------------

Юрий Софиев

Руският поет Юри Софиев (Юрий Борисович Бек-Софиев) е роден на 7/20 февруари 1899 г. в гр. Бела, Полша. След Руско-японската война се заселва със семейството си в Далечния изток. Обучава се в Хабаровския кадетски корпус и в Нижегородския кадетски корпус, през 1917 г. завършва артилерийско училище. По време на Октомврийската революция в чин поручик се включва в бялото движение. През 1920 г. емигрира в Югославия, където учи в историко-филологическия факултет на Белградския университет, след което се премества във Франция и завършва Френско-руския институт в Париж. Поетичният му дебют е в литературния сборник „Гамаюн” през 1923 г. Сътрудничи на емигрпантския печат във Франция, САЩ, Китай и Германия, публикува поезия в издания като „Звено”, „Русские новости”, „Простор” и др. Член е на Демократичното републиканско общество, активен член е на Съюза на руските писатели и поети във Франция, известно време е председател на Съюза на младите поети и писатели на Франция. Подготвя няколко ръкописни книжки със стихове като „Синий дым” и „Пять сюит”. Автор е на стихосбирката „Годы и камни” (1937 г.), подготвя и втора стихосбирка „Парус”, но не успява да я издаде. Участник е във френската Съпротива, заловен от фашистите, е изпратен на принудителна работа в Германия. След войната живее във Франция. През 1955 г. се връща в СССР, живее в гр. Алма Ата, работи като художник-илюстратор в Института по зоология при АН на Казахска ССР. Умира на 22 май 1976 г. в гр. Алма Ата. Творческото му наследство дълго е в забвение, през последните години излизат книгите с негови стихове и мемоари „Парус” (2003 г.), „Вечный юноша” (2012 г.) и „Синий дым” (2013 г.).


МОЙ СИН, МОЙ ВНУК, А МОЖЕ ПРАВНУК

Мой син, мой внук, а може правнук
е длъжен да запази в своя кът
сред имена значителни и славни
две стихосбирки – моя скромен труд.

Ще види в зимна вечер ново нещо,
в покой библиотечен запленен
(Дали се сбъдва трепетната среща?),
той ще се спре замислено при мен.

И на корица сивичка прочел
написаното със злато „Софиев”,
ще си помисли: Старецът е вплел
живот и стих, години да превие!

Ще оправдае моя земен път –
поезията, участ на поета.
Но как, но как да се съединят
два тома стихове с живот...


МОЙ СЫН, ИЛЬ ВНУК, БЫТЬ МОЖЕТ, ПРАВНУК

Мой сын, иль внук, быть может, правнук,
Должно быть, сохранит в глуши шкафов,
Среди имён значительных и славных,
Мой скромный труд – два томика стихов.

И может быть, в какой-то зимний вечер,
В живой библиотечной тишине
(Осуществится ль трепет нашей встречи?)
Он подойдёт задумчиво ко мне.

И прочитав на рыжем корешке
Написанное золотом: „Софиев”,
Подумает о сгнившем старике:
Писал стихи и жил в года какие!

Мой путь земной сумеет оправдать –
Писал стихи, таков удел поэта.
Но мне-то, мне-то как же сочетать
Два томика стихов и жизнь…

               Париж, 1936 г. 

---------------------------------------------

Юрий Терапиано

Руският поет, писател, литературен критик и преводач Юри Терапиано (Юрий Константинович Терапиано) е роден на 9/21 октомври 1892 г. в гр. Керч, Крим. Завършва юридическия факултет на Киевския университет (1916 г.). Първите му стихове са публикувани в сборника „Гермес” (1919 г). През 1920 г. емигрира в Турция и Германия, а от 1922 г. живее във Франция. Публикува активно стихове, статии, обзори и рецензии в издания като „Новое русское слово”, „Звено”, „Современные записки”, „Перекресток”, „Числа”, „Встречи”, „Круг”, „Русские записки”, „Смотр”, „Своими руками”, „Воля России”, „Меч”, „Молва”, „Новь”, „Мосты” и др. Редактира списанията „Новый дом” и „Новый корабль”, съставител е на антологията на руската емигрантска поезия „Муза диаспоры” (1960 г.),  оглавява литературния отдел на в. „Русская мысль” (1955-1978 г.) и парижкото издателство „Рифма” (1972 г.). Основател и председател е на няколко литературни обединения на руските емигранти в Париж, сред които Съюза на младите писатели и поети (1925 г.) и Обединението на руските писатели и поети във Франция (1948 г.). Автор е на стихосбирките „Лучший звук” (1926 г.), „Бессонница” (1935 г.), „На ветру” (1938 г.), „Странствие земное” (1951 г.), „Избранные стихи” (1960 г.), „Паруса” (1965 г.), на книги с проза, литературна критика, мемоари и теософия като „Путешествие в неизвестный край” (1946 г.), „Встречи” (1953 г.), „Маздеизм” (1968 г.) и др. Умира на 3 юли 1980 г. в гр. Гана, Франция.


СУТРИН В ОСЛЕПИТЕЛНО СИЯНИЕ

Сутрин в ослепително сияние,
нощем от луната осветен,
блик на безпокойното съзнание
изведнъж достъпен е за мен.

„Господи – мълвя, – блестят случайни
тези думи, пълни с благодат,
Господи, не давай чужди тайни
да се разгадават в моя свят.

Отговора сетен, непонятен,
в страховития Ти лъч не ща,
пеперудата от светлината
гине в пламъците на свещта.”


УТРОМ, В ОСЛЕПИТЕЛЬНОМ СИЯНЬЕ

Утром, в ослепительном  сиянье,
Ночью, при мерцающей луне,
Дальний отблеск, смутное сознанье
Вдруг становится доступным мне.

„Господи, – твержу я, – как случайны
Те слова, в которых благодать,
Господи, прошу, нездешней тайны
Никогда не дай мне разгадать.
 
Не хочу последнего ответа,
Страшно мне принять твои лучи,
Бабочка, ослепшая от света,
Погибает в пламени свечи”.

---------------------------------------------

Юстина Крузенштерн-Петерец

Руската поетеса, писателка, публицист и преводач Юстина Крузенштерн-Петерец (Юстина Владимировна Крузенштерн-Петерец) е родена на 19 юни 1903 г. във Владивосток. През Гражданската война емигрира в Китай. Публикува поезия в емигрантски харбински и шанхайски издания като „Гун-Бао”, „Рубеж”, „Остров” и „North China Daily News”, редактира в. „Шанхайская заря”, издава сп. „Антигона”. Член е на обединението на младите литератори „Чураевка” и на литературната група „Пятница”. Превежда книги от английски, френски и немски език. През 1950 г. се прехвърля в Бразилия, а от 1960 г. живее в САЩ. Работи в руския отдел на радио „Гласът на Америка” и като редактор на в. „Русская жизнь”. Публикува поезия в издания и антологии като „Новое русское слово”, „Русская мысль”, „Грани”, „Возрождение”, „Современник”, „Муза диаспоры” и др. Автор е на стихосбирката „Стихи” (1946 г.), на сборника с публицистични статии „Антигона” (1948 г.) и на книгата с разкази „Улыбка Псиши” (1969 г.). Умира на 8 юни 1983 г. в гр. Сан Матео, щата Калифорния, САЩ.


ПОРАЖЕНИЕ

Вие улица своите кривици,
но къде да се дене с позора,
щом превзет, унизен, изнасилен е
този град с бомбардирани хора?

На лицата там на минувачите
страх и някаква подлост се нищят,
нов живот е започнал и влачи се,
не приличащ на нищо.


ПОРАЖЕНИЕ

Вьется улица трубкой коленчатой,
Но куда ей уйти от позора,
Если взят, обесчещен, как женщина,
Истомленный бомбежками город?

И какая-то подлость читается
На испуганных лицах прохожих.
Это новая жизнь начинается,
Ни на что не похожая.

               1949 г., Шанхай

-----

РУСИЯ

Плакахме... Проклинахме... Крещяхме...
„Нашта майка!” – вяхме стих и флаг.
За възраждане по кръчми пяхме,
а на сутринта кълняхме пак.
После изведнъж досущ прозряхме.
Хванахме се за главата: „Как тъй?
Китеж! Как без нас възкръсваш ти!
Все така велика си! Прелитай!”
А пък тя действително към Китеж
край очите ни лети.

               * Китеж – приказен град, намиращ се според легендите в земите на днешната Нижегородска област.


РОССИЯ

Проклинали… Плакали… Вопили…
Декламировали: „Наша мать!”
В кабаках за возрожденье пили,
Чтоб опять наутро проклинать.
А потом вдруг поняли. Прозрели.
За голову взялись: „Неужели?
Китеж! Воскресающий без нас!
Так-таки великая! Подите ж!”
А она действительно, как Китеж,
Проплывает мимо глаз.

               1944 г.

-----

СБОГУВАНЕ

Свещи блещукат с тъга,
клатят унило
броката на рамо.
Думите чезнат сега.
В устните вее ветрило.
Са;мо.


ПРОЩАНИЕ

В блеске печальном свечей
Заколебалась парча
У плеча.
Больше не надо речей.
Веер к губам поднесен.
Все.

---------------------------------------------

Яков Аракин

Руският поет, писател, драматург и преводач Яков Аракин (Яков Иванович Аракин) е роден на през 1878 г. в селище на Вологодска губерния. Учи в Казанския ветеринарен институт, няколко години работи в Министерството на земеделието. Първите му поетични публикации са от 1906 г. Пише стихове, поеми, разкази, приказки, очерци и пиеси. Има над 10 драматургични творби, песата му „Гибель Византии” е представена на московска сцена, а драмата му „Роман принцессы” е представена на харбинска сцена. През 1922 г. емигрира в Китай. Превежда западноевропейски поети и китайска поезия непосредствено от оригинала. Публикува активно в емигрантски издания като „Вера и жизнь”, „Гун-бао”, „Заря”, „Рубеж”, „Рупор”, „Зигзаги”, „Католический вестник” и др. През 1923 г. е редактор на сп. „Баян”. Автор е на около 20 книги с поезия и проза, сред които „Стихотворения, романсы (в переложении на музыку)” (1908 г.), „Стихотворения с того берега” (1912 г.), „Буржуевы мытарства” (1920 г.), „Новая сказка об Иванушке” (1921 г.), „Неприятность в небесах: из китайской мифологии” (1926 г.), „Из бирманских песен” (1929 г.), „Любовь” (1932 г.), „Восход луны” (1935 г.), „Мартышка в городе”, „Китайская литература. Путешествие на Запад” и др., преводач и съставител е на първата антология на китайската поезия на руски (1926 г.). Умира от глад като клошар в началото на 1946 г. в гр. Харбин, Китай.


ЛЮБОВ

Тъй, както при залеза златен
свят в цветни дантели блести
и после тъмнее с ахата
на бъдни луна и звезди –

в живота любовното злато
с дантела ефирна щом пак
сияе, блестят небесата
в суетен бледнеещ сумрак.


ЛЮБОВЬ

Кaк в чaс золотого зaкaтa
Мир в кружеве крaсок блестит
И после, темнее aгaтa,
Луну поджидaя, стоит –

Тaк в жизни любовь золотое
Есть кружево, в сумрaке свет,
Сиянье небес огневое
Нa блеклой одежде сует!



                Руски поети-емигранти, А-З – 161 творби от 113 поети     http://stihi.ru/2021/01/19/24 
                Руски поети-емигранти, И-Я – 184 творби от 107 поети     http://stihi.ru/2021/01/22/12
                Общо руски поети-емигранти – 345 творби от 220 поети


Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети-емигранти, И-Я
В раздела са включени 184 превода от 107 поети от руската емиграция, И-Я
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев