Антология на руската поезия. Съвременни руски поети, А-В
В раздела са включени 308 превода от 180 съвременни руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
СЪДЪРЖАНИЕ
Александра Петрова
Ако вляво и вдясно е тъмно / Если слева и справа темно
Александър Смирнов
Спомени за бъдещето. 1. Живата памет / Воспоминания о будущем. 1. Память живая
Спомени за бъдещето. 2. Сянката / Воспоминания о будущем. 2. Тень
Спомени за бъдещето. 3. Душите / Воспоминания о будущем. 3. Души
Александър Анашевич
Рождество / Рождество
Александър Бараш
В любов бог твой не млад е купидон / Твой бог любви – не школьник-купидон
Александър Бирюков
Вечност / Безбрежен Вечности покой
Александър Булинко
Кралицата на плажа / Королева пляжа
Александър Градский
Разказ на човек, който не можа да замине в отпуск на Канарските острови / Рассказ человека, который не смог поехать в отпуск на Канарские острова
Пием днес не за приятели и за познати / Мы сегодня пьем не за друзей, не за знакомых
Александър Гриневский
Река, течаща по небето / Река, текущая по небу
Александър Денисенко
Песен / Песня
Александър Еременко
Откъс от поема / Отрывок из поэмы
Александър Ерофеев
Декамерон / Декамерон
Освен / Кроме
Родина / Родина
Александър Жаворонков
Плъх / Крыса
Александър Жданов-Добромислов
Навярно нявга ще науча / Потом узнаю
Александър Зенкевич
Врани / Вороны
Александър Казаков
След края на спектакъла / По окончании спектакля
Александър П. Казаков
Щом си тръгваш – тръгни / Уходя – уходи
Александър Карамазов
Все някога на пътя ще изляза / Когда-нибудь я выйду на дорогу
Напия ли се / Когда напьюсь
Александър Касиянов
На Красимир Георгиев / Красимиру Георгиеву
Право на глас / Право голоса
Войник / Солдат
Александър Клякса
Вълна и параход / Волна и пароход
Александър Ковальов
Бялата гвардия / Белая гвардия
Александър Кованов
Из писмо до приятеля / Из письма другу
От пречистени съдове / Из пречистых криниц
Самотна, миличка / Одинокая... Милая...
Александър Колесников
Лед / Лёд
Александър Левин
Музиката на тревата / Музыка травы
Александър Миронов
Корабът на глупците / Корабль дураков
Александър Морозов Морозовлит
До началото на светлината / До начала света / В давнину це було
Нощем / Ночью
Какво ще остане след нас? / Так что же остаётся после нас?
Александър Новиков
Щастливият Йорик / Счастлив Йорик
Александър Ожиганов
Ни на земя ни под пръстта / Ни на земле, ни под землей
Александър Очеретянский
В гората / В лесу
Александър Радашкевич
Ще бъда вятър / Я буду ветром
Александър Седов
Дона Анна / Донна Анна
Александър Соколов
Маски / Маски
Александър Степанков
Корабът на глупаците / Корабль Дураков
Александър Сисолятин
Шипка / Шипка
Александър Фред
Болката си е болка / Боль есть боль
Записки от миналото / Записки прошлого
Краят на октомври / Конец октября
Самота / Одиночество
В памет на Йосиф Бродски / Памяти Иосифа Бродского
Чужд / Чужой
Мълчаливо / Молчаливое
Александър Шаганов
Ти по име извикай ме тихичко / Позови меня тихо по имени
Там зад мъглите / Там за туманами
Александър Шталкин
Всичко отминава / Все проходит
Александър Юрчев
Аз сам съм си и Бог, и Сатана / Я сам себе и Бог и Сатана
Алексей Давиденков
Един за род и народ живее / Кому-то в честь – послужить Отчизне
Тоест – пак е у мен – тази болка да раждаш слова / То есть – мне же, опять – эта боль при рождении слов
Алексей Прокопиев
Нощен пазач / Ночной сторож
Алексей Романов
Красимиру Георгиеву
Дамоклев меч / Дамоклов меч
Алексей Цветков
Ситуация А / Ситуация А
Алексей Шелвах
Приспивна / Колыбельная
Анастасия Цимбалова
Слънчев трамвай / Солнечный трамвай
Анатолий Аврутин
Ни лице, ни очи досега не прикрих / Мне не спрятать сейчас ни лица и ни глаз
Анатолий Бра
Незавършено / Неоконченное
Анатолий Гребньов
Где са прежни геройства край мене / Где ж та удаль, что шла подбоченясь
Анатолий Гусев-Шевердин
Сказание за пришълците-енелоти и за земните идиоти / Сказ о пришельцах-энэлотах и земных идиотах
Анатолий Жариков
Шепа безлюдни села / Горсть глухих деревень
Златен прах / Золотая пыль
Растяха гъби / Когда росли грибы
Студ, гора и зъби вълчи / Лес, морозно, зубы волка
Птица в капана небесен / Птица в капкане неба
Седя сред храма, крада небето / Сижу под храмом, ворую с неба
Войникът и смъртта / Солдат и смерть
Аз бях дума, корен бях и слог / Я был Слово, корень был и слог
Аз също правилен не бях / Я тоже правильным не был
Дъжд прозорци зацапа / Дождь замазал все окна
Слепците почнаха да виждат / Слепые шли и прозревали
На Красимир Георгиев / Красимиру Георгиеву
Анатолий Косенко
Изповед / Исповедь
Линиите на женското тяло / Линии женского тела
Ти носиш циганска пола / Ты идешь в цыганских юбках
Анатолий Павловский
Моята земя / Моя земля
Анатолий Романов
Пред обелиска / У обелиска
От точка „А”, от точка „Б” / Из пункта А, из пункта Б
Анатолий Субботин
Бъдещето / Что же будет
Щом върху кръста наметнат палто и шапка / Если на крест накинут пальто и шляпу
Сякаш шантав тролей е запоят / Как троллейбус, катится запой
Анатолий Ялдиш
Обърнато / Перевёрнутое
Свърши плиската / Плиска кончилась
Ангелина Соломко
Като Феникс / Яко Феникс
Андралекс Сергеев
Ной / Ной
Надежда / Надежда
Андрей Багинский
Какво се случи? / Что случилось?
Аз не съм Бог / Я не Бог
Андрей Воркунов
То ходи из къщи / Он ходит по дому
Андрей Дмитриев
Да, мойте рибки имат златен нрав / У рыб моих характер золотой
Андрей Козирев
Краткостишия / Краткостишия
Андрей Корф
Живеем в страшен свят / Мы живем в страшном мире
Андрей Монастирский
Не трепери така, рекичке / Не дрожи так, речка
Андрей Новоселов
Прибирайте шатрите. Тръгваме / Собирайте шатры. Мы уходим
Андрей Смирнов
Покоят на морето / Молчание моря
Очите ми завързаха / Мне кто-то завязал глаза
Андрей Токар
Революция / Революция
Андрей Урсулов
Очите й / Ее глаза
Тогава / Тогда
Андрей Шабелников
Ежко на гости на мечето / Ёжик в гостях у Медвежонка
При залеза на великата империя / На закате великой империи
Анна Гедимин
Помня: клен позлатен / Вспомню: клен позолоченный
Анни Молинасо
Ще ме срещнеш / Ты увидишь меня
Анри Волохонский
Степ / Степь
Антонина Рибалкина
В памет на мама / Памяти матери
Ареви Шох
Аз помня огненото кълбо / Я помню огненный шар
Няма лунни лъчи без слънце / Свет луны не бывает без солнца
Арина Мати
Ще ви оставя / Оставлю вам
Аркадий Белкин
Йосиф Бродски / Иосиф Бродский
Отиват си най-добрите / Уходят лучшие
Черната рекичка / Черная речка
Артур Симонян
Сибир / Сибирь
Артур Фрайман
Причини нямам аз да ненавиждам / Мне нет причин кого-то ненавидеть
Сбогувахме се, тръгвах / Я уезжал, прощался
Барахоев Хасолт
Нискочестотен параметричен резонанс / Низкочастотный параметрический резонанс
Бахит Кенжеев
Сън ли сънувам / Снятся ли сны
Бахтиьор Аминов
Земетресение–любов / Ишq–зилзила / Землетрясение–любовь
Бела Пан
Път / Дорога. Катрен
Болеслав Краковский
Майка / Мать (По Леополд Стаф) / O zmierzchu przy oknie
Любовни думи да редя бе тъй излишно / Я слов любви не говорил, были излишни
Борис Бериев
За Ксюша / Про Ксюшу
Борис Воловик
На незнайния воин / Неизвестному солдату
За душите на тези, които живи са изгорени / За души тех, кто заживо сожжён
Кой ще ни разкаже нашата история / Кто расскажет нам нашу историю
Незабравени с времето песни / Незабытые временем песни
Борис Куприянов
О, тъй високо е / О, высоко
Борис Рижий
Концертът щом приключи / Когда концерт закончится
Как ме мами мраморът / Что сказать о мраморе
А имаше надежда за гениалност / А была надежда на гениальность
Това е дворчето в провинция печална / Вот дворик крохотный в провинции печальной
Вадим Верковский
На Красимир Георгиев / Красимиру Георгиеву
Вадим Калинин
Временце с ножче / Времечко с ножичком
Вадим Константинов
Жулиета / Джульетта
Заветът на Реноар / Завет Ренуара
Смъртта на Сталин / Смерть Сталина
Страх / Страх
Вадим Месяц
Приказен шепот / Сказочный шепот
Вадим Милославский
Град сред мъглата / Город в тумане
Вадим Негатуров
Марш на Куликовското поле / Марш Куликова Поля
Божи роб / Божий раб
Вадим Сидоров-Клинский
За победа се моли старица / За победу молилась старушка
Валдемар Вайцел
Блокада / Блокада
Валентина Одинец
Из парка на Царското село / По парку Царского Села
Колесница / Колесница
Сахалин, в очакване на цунами / Сахалин. Ожидание цунами
Прощаване / Прощание
Валентин Валевский
Куклоландия / Кукляндия
Принцесата на Марс / Принцесса Марса
Валентин Никитин
Макар че топли слънчевата вис / Хоть солнце согревает всех и вся
Валентин Панарин
Живея ненапразно тук / Я не напрасно здесь живу
Валентин Сувалдо
Шум / Шум
Преди четирсет дни / Уж сорок дней
Валентин Хромов
Присъни ми се паметник / Я памятник себе пригрезил
Валерий Берсенев
Ембрион / Эмбрион
Валерий Брайнин-Пассек
Не отговарям за теб / Я за тебя не отвечаю
Валерий Денисов
Кукла / Кукла
Старост / Старость
Валерий Дяченко
Отрицание / Отрицание
Валерий Косов
Залез / Закат
Валерий Латинин
Куполите на Суздал / Суздальские купола
Гибелта на атамана / Гибель атамана
Валерий Попов
Нощ / Ночь
Валерий Шамшурин
Липите цъфтят / Липы цветут
Василий Казанцев
Виноват съм / Виноват
И с нетърпение, и уморено / И с нетерпеньем, и устало
Щастливо време бе / Пора счастливая была
Василий Ростовский
Очакване / Ожидание
Василина Иванина
Музика на несбъднатите мечти / Музика несправджених надiй
За мен / Про себе
Вера Половинко
Да си призван за творчество свише / Быть призванным к творчеству свыше
Вероника Боде
Заблуди се в небето / Заблудился ты в небе
Виктор Белокон
Бутугичаг / Бутугычаг
Виктор Варибок
Поет / Поэт
Виктор Верстаков
При гроба на татко / Пришел на могилу отца
Звездите на Кремъл макар да не греят / Пусть красные звезды в Кремле погасили
Виктор Воскресенский
Изборът / Выбор
Виктор Глебов
Отдавна е войната отгърмяла / Давно война прошла и отгремела
Виктор Гун
Разтвориха се небесата / Разверзлись небеса дождями
Виктор Гусак
Жените на ХХ век / Женщины двадцатого века
Прошка / Прощение
Лилия бяла в реката житейска цъфтиш / Белой кувшинкой в реке моей жизни цветёш
Виктор Коврижних
Езичникът 1 / Язычник 1
Езичникът 2 / Язычник 2
Езичникът 3 / Язычник 3
Виктор Коркия
Станси / Стансы
Племето на бездомните / Племя бездомных
Виктор Подоляк
Към теб / К тебе
Виктор Ратковский
За виното на България / О вине Болгарии
Експромт-отговор / Экспромт-ответ
Виктор Соснора
Циклопи / Циклопы
Виктор Тимофеев
Мурманск / Мурманск
Свят видях ли / Что я видел
Виктор Тихомиров-Тихвинский
Зверове / Звери
Гробът на мама / Мамина могила
Виктор Хоролский
Свещена дума / Святое слово
Виктор Ширали
Да започнем настъплението / Начнем наступление
Тъй бяла нощ / Как ночь бела
Виктор Широков
За звездите / О звёздах
Виолетта Токарь
Дъщерята на офицера / Дочь офицера
Ледени цветя / Ледяные цветы
Падна се на мен метла / Что кому, а мне метла
Виталий Виталдмис Свиридов
Платон е мой приятел / Платон мне друг
Виталий Калпиди
Последни загиват есенните оси / Последними гибнут осенние осы
Виталий Шестаков
Есен – крещящата птица / Осень – кричащая птица
Виталина Тхоржевская (Вита Тэ)
Живеем не заради слава / Мы здесь живём не ради славы
В географията начертано, кълбото кръжи / Разлинованный как география катится шар
Вита Савицкая
Бърлога / Берлога
Инквизитор / Инквизитор
Вит Ассокин
Видях аз меса / Я видел мессу
Владимир Алейников
Сграда на книгите / Здание книги
Години чезнат в пропастта на свършващ век / Столь много кануло в немую бездну лет
Владимир Аристов
По-умни ний не ще да бъдем / Умнее мы уже не будем
Владимир Архипов
Прощална ласка / Прощальный поцелуй
Владимир Британишский
Смъртта на поета / Смерть поэта
Владимир Ведякин
Светъл сумрак / Светлые сумерки
Владимир Великодний
Ах, госпожице случайност / Ах, сударыня случайность
Търся твоя поглед / Ищу твой взгляд
Владимир Герцик
Ний бесен сме пясък / Мы – бешеный песок
Владимир Глозман
Да чета се отучих, да пиша съвсем не умея / Разучившись читать, а писать никогда не умевши
Владимир Друк
Роденият да пълзи защо лети / Рожденный ползать зачем летает
Заявление / Заявление
Владимир Ермакович
Аз съм Беларус / Я – Беларусь
Владимир Звягин
Притча за поета / Притча о Поэте
Владимир Игнатиевих
Войната / Война
Когато станеш стар и алчен / Когда станешь старым и жадным
Ние сме лицата на нашия народ / Лица мы у нашего народа
Переславска седмица. 1. Новогодишна прескочи-кобила / Переславская неделя. 1. Новогодняя чеха-рда
Переславска седмица. 2. По заскрежения плаж / Переславская неделя. 2. Заиндевевшим пляжем
Переславска седмица. 3. Часовник бие в полунощ / Переславская неделя. 3. И Новый год опять назначен
Трижди предалите те / Предавшие трижды
Съдба / Судьба
Ежко смокчо / Ёжик ужик
Майя. Сюита Кармен / Майя. Кармен-сюита
Болестта / Болезнь
Нашите / Наши
Руският полк на безсмъртните / Русский полк бессмертных
Избори / Выборы
Владимир Илицкий
Пасторал / Пастораль
Владимир Кабанов
Памет неспокойна / Память беспокойная
Ще премине нощта / Пройдёт ночь
Владимир Константинов
Етюд / Этюд
Владимир Кучерявкин
Ето залата с колони четриръка / Вот и зал с колоннами четверорукий
Владимир Кривошеев
Ах, тез идилии на стари времена / Люблю идиллию старинных тех времён
Владимир Лавров
Марлен Дитрих / Марлен Дитрих
Мълчание, жена, печал / Молчанье, женщина, печаль
Пипилота Дългото чорапче / Пеппилотта Длинныйчулок
Бунт / Смута
Часът на вълка / Час волка
Чуждо време. Често лети, но в даден момент пълзи примирено / Чужое время. Чаще летит, но в данный момент ползет еле-еле
Чуждо време. Няма повече с теб да се срещна / Чужое время. Мне не встретиться больше с тобою
На любимата / Любимой
Седми ден на луната / Седьмой день луны
Епохата на Сун / Эпоха Сун
Владимир Мазурин
Печал и радост / Печаль и радость
Владимир Микушевич
Паметник / Памятник
Владимир Монахов
Петстишие / Пятистишие
В четири реда. С бронз снагата си обхванах / В четыре строки. Бронзу вечного покроя
В четири реда. В горския гъстак / В четыре строки. В гуще леса
В четири реда. На пост пред вечността огъваш крак / В четыре строки. Ты на посту у вечности стоишь
В четири реда. Бог плачеше / В четыре строки. Бог плакал
Владимир Насонов
Има в сърцето ни злоба и мрак / В сердце есть место и злобе и мгле
Владимир Нехаев
На този свят от вечността пристигаме / Мы все приходим в этот мир из Вечности
Владимир Пилинога
Пес / Пёс
Поетеса / Поэтесса
Владимир Сапронов
О, жени! / О, женщины!
Случай в пустинята / Случай в пустыне
Владимир Сахарцев
Осем рози за любимата / Восемь роз для любимой
Камбанена соната / Колокольная соната
Бели парцали снежни / Белые хлопья снега
Владимир Скиф
Поразителен сън / Невиданный сон
Владимир Смирнов-Зирин
Изповедта на майора / Исповедь майора
Цигулка / Скрипка
Владимир Смик
За руски версти бялото платно / И соткан белый холст для русских верст
Влад Снегирев
Ветераните / Ветераны
Владимир Сорочкин
Капката / Капля
Ти пристигаш с дъжда / Ты приходишь дождём
Владимир Стафидов
На Красимир Георгиев / Красимиру Георгиеву
Моя България / Моя Болгария
Владимир Строчков
Даже малкият камък във времето по е голям / Даже маленький камень во времени много длинней
Владимир Тучков
Като в аквариум / Как в аквариуме
Владимир Тяптин
Альоша / Алёша
Владимир Урусов
Под палта душите в кръпки прашни / Сквозь пальто истрёпанные души
Владимир Фролов
Благословена повелителка любима / Что выше милости владычици-любимой
Владимир Ханан
Неотдавна прочетох писмата / Читал я недавно письма
Запомни тази нощ / Запомни эту ночь!
Владимир Ерл
А срещу мен – добър и дружелюбен / Навстречу мне, – хороший, дружелюбный
Какъв е облак зловреден / Экая туча зловредная
Владислав Артьомов
Ангели / Ангелы
Годеница / Невеста
Владислав Дрожашчих
Животът / Век
Владислав Евсеев
Усещане за старост / Ощущение старости
Стареем / Стареем
Влад Каганов
Хайде да избягаме / Давай с тобою убежим
Дъждец / Дождик
Летящата чаша / Летающий стакан
Самота / Одиночество
Цветето / Цветок
Владлен Гаврилчик
Куцукам след работа / Прихряю с работы
Владлен Шинкарев
Няма в думите фалш и измама / Нет в словах осудительной фальши
Всеки стих / Каждый стих
---------------
Александра Петрова
Руската поетеса, писателка, литературовед и преводач Александра Петрова (Александра Геннадиевна Петрова) е родена на 30 април 1964 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Тартуския университет. Публикува поезия и проза в списания и антологии като „Звезда”, „Континент”, „Митин журнал”, „Новое литературное обозрение”, „Знамя”, „Зеркало”, „Максимка”, „Строфы века”, „Освобожденный Улисс”, „НЛО”, „Критическая масса” и др. През 1990 г. емигрира в Израел, от 1993 г. учи във факултета по история на изкуствата при Еврейския университет в Йерусалим, от 1998 г. е в Италия. Превежда поезия от италиански и иврит. Авторка е на стихосбирките „Линия отрыва” (1994 г.), „Вид на жительство” (2000 г.), „Altri Fuochi” (2005 г.), „Только деревья” (2008 г.) и на романа „Аппендикс” (2016 г.). Нейни стихове са включени в антологията „Современная литература народов России”. Живее в Рим, Италия.
АКО ВЛЯВО И ВДЯСНО Е ТЪМНО
Ако вляво и вдясно е тъмно,
принудително кацане е –
просто скачайте през прозореца.
Откажете предпазни жилетки в салона –
затрудняват придвижването към свобода.
И за упреци вий не мислете,
докато не отворите парашута.
По страхливия взор на съседите
става ясно: надвисва минутата.
За успешната царственост на филиза
от дланта на Евфал
под снежната пряспа.
* Евфал – герой от древногръцките легенди, аргонавт.
ЕСЛИ СЛЕВА И СПРАВА ТЕМНО
Если слева и справа темно,
вынужденная посадка –
просто вывалиться в окно.
Не надувайте защитных жилетов в салоне, –
они затрудняют продвиженье к свободе.
И про укоры не думайте,
пока не раскроете парашюта.
По опущенным взглядам соседей
станет ясно: надвинулась эта минута.
Для растущего царства побега,
из ладони Евфала,
под сугробом снега.
---------------------------------------------
Александър Смирнов
Руският поет и писател Александър Смирнов (Александр Александрович Смирнов) е по професия лекар. Член е на редколегиите на сп. „Мир литературы” и сп. „Поэтической газеты”. Автор е на научнофантастичните романи „Мираж в эдемском саду” (2003 г.) и „На задворках вселенной” (2004 г.) и на стихосбирките „Оттенки бытия” (2006 г.), „Слезы прозревшей души” (2009 г.), „Двери, открытые для всех” (2010 г.), „Стихи” (2011 г.), „Нить Ариадны” (2012 г.) и „Весь этот мир” (2012 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия (2004 г.). Живее в Москва.
СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО
1. ЖИВАТА ПАМЕТ
Мъртвата планета:
– Ти коя си, момиченце? Тук е опасно!
Върху счупено мостче над мъртва река не играй!
Бързо скрий с длан учудени мили очички прекрасни,
да не ги ослепи този ядрен кошмарен безкрай!
Ти коя си, момиченце в рокличка бяла?
В този яростен свят няма въздух, земя и вода...
Откъде си дошла? Нямаш работа в твърд подивяла!
Бягай скоро оттук, че приижда голяма беда!
Живата памет:
– Търся своето детство – света, който в радост живее!
Търся речния плаж: върху пясъка с мама лежим,
наблюдаваме малката лодка, която се рее,
а от лодката татко ми с въдица рибки лови...
Ето, с татко седим сред гората на брезово пънче,
до нозете ни палаво ручейче бистро шурти.
Татко казва: „Пийни от водицата изворна, дъще,
за да бъдеш и здрава, и млада завинаги ти!”
Мъртвата планета:
– Време друго е днес! Да се пие от извор не може!
Аз съм мъртва и гибел са въздух, земя и вода!
На отрова зловеща човешкият род ме подложи!
Заминавай далече! Махни се от тази беда!
Живата памет:
– Аз не мога да тръгна, защото съм Живата памет,
неподвластна на седем милиардната смърт в този свят!
Ясно помня децата, които безгрижно играят,
по пътечка щастливи под горски тополи вървят...
Мъртвата планета:
– Но безсъвестни хора докараха мъка проклета
и научното знание вляха в кошмара дълбок!
Те отровиха въздух и суша, реки и морета
и превърнаха тази планета в студено кълбо...
Може някъде друга планета там дом да ти стане.
Остави ме! Избягай от мойта убийствена твърд!
Живата памет:
– Аз не мога да тръгна, защото съм Живата памет,
в този свят неподвластна на седем милиардната смърт!
И къде да се дяна, в скръбта си къде да изчезна!
Синева на небе да забравя и земен покой!
Тук бе моето детство, щастливото детство безбрежно!
Аз останах без дом! Накъде да вървя? Боже мой!
Мъртвата планета:
– Забрави за живота си, скъпа, покрий тази рана:
как растеше под моя грижовен и свят благодат!
Живата памет:
– Аз не мога да тръгна, защото съм Живата памет,
неподвластна на седем милиардната смърт в този свят!
2. СЯНКАТА
Сянката:
– Ти позна ли ме, Земльо? Аз сянка съм на Фукушима
и витая над твойте води и над твоята твърд.
Ние с теб неразделни сме. Вече сме неразделими...
Мъртвата планета:
– Скрий се! Ти си виновна за седем милиардната смърт!
Сянката:
– Според теб съм виновна? За целия ужас ме съдиш!
Да си спомним отново! Кой сили наля в мойта гръд?
Бяха твойте деца. Твойте земни отрочета луди!
След безбожния разум пристигна тук Страшният съд!
Този разум напълни те с ядни научни отрови
и гнусливо се взираше в твоя разпадащ се труп,
той нахлузи короната царска на бедствия нови,
демонстрирайки нагличко колко е жалък и тъп!
Мъртвата планета:
– Е, а ти?
Сянката:
– Аз съм негова рожбица мила,
аз от клетка избягал съм опитен бесен чакал.
Заразих смъртоносно човешкото гнило котило,
съвестта им ухапах фатално без капчица жал.
Мъртвата планета:
– Ти си права. Смъртта им навярно е воля Господна.
Може би са заслужили този трагичен финал...
Сянката:
– Сбогом. Време е. Аз съм пазителка в зла преизподня,
а при теб се отбих през почивката, просто така.
3. ДУШИТЕ
Душите:
– Съживи! Съживи! Съживи ни! Пак хора да станем!
В преизподнята жарко е, жажда ни мъчи ужасна!
Живата памет:
– Не мъчете и мен! Аз съм само една Жива памет!
Не е в моята власт да помогна на някой от вас!
Аз обичам ви! Вие сте мойте несретни дечица.
Но не могат мечтите ми крехкия свят да спасят.
Смъртоносно отровихте свойта планета-светица
и забравихте пътя, забравихте верния път...
Душите:
– Но по пътя ни светеше яркият факел наука!
Той ни водеше в мрака към светлия бъден живот!
Живата памет:
– Прекалено усърдно рушахте вселенската скука,
но забравихте гроб да приготвите, вашия гроб.
Ваште кости, покрити от ядрена пепел, белеят,
разпиляни от вятъра бурен сред черни скали.
Вие вярвахте в приказка – мракът погълна ви в нея!
Не молете за милост! От вашата скръб ме боли!
По безкрайния път към галактики памет гореща
ще раздавам. Къде ли в безкрая ще ме приютят?
Аз с тъга наблюдавам червеното слънце зловещо –
знак пламтящ, че без милост настъпил е Страшният съд...
ВОСПОМИНАНИЯ О БУДУЩЕМ
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ... (Воспоминание о будущем 1)
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Кто ты, девочка? Здесь находиться опасно!
Чем привлёк тебя сломанный мостик над мёртвой рекой?
Ты прикрой-ка ладошкой свои удивлённые глазки,
а не то ослепит их тяжёлый ожог лучевой!
Кто ты, девочка в ситцевом платьице белом?
В этом мире ни воздуха нет, ни земли, ни воды…
Ты откуда пришла? У тебя здесь какое-то дело?
Уходи поскорее, пока не случилось беды!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Я ищу своё детство – мир, который из радостей соткан!..
Я ищу пляж речной, на котором мы с мамой моей
беззаботно лежим, наблюдая за маленькой лодкой…
В этой лодке – мой папа на удочку ловит лещей…
Вот мы с папой сидим на опушке лесной, на пенёчках.
Чуть поодаль журчит ручеёк с родниковой водой.
Папа мне говорит: „Ты испей-ка воды этой, дочка,
и тогда будешь вечно здоровенькой и молодой!..”
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Время нынче не то! Пить нельзя родниковую воду!
Я мертва и тлетворны: и воздух, и твердь, и вода!..
Отравили меня представители вашего рода!
Уходи поскорей! Уходи от меня навсегда!
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не могу я уйти, потому что я – Память живая,
неподвластная смерти семи миллиардов людей!..
Я отчётливо помню, как здесь, веселясь и играя,
дети шли по тропинке, под сенью лесных тополей…
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Но беспечные люди накликали страшное горе!
Из научного знанья они сотворили кошмар!
Отравили, и воздух, и сушу, и реки, и море…,
превратили планету в безжизненный каменный шар.
Может где-то найдётся другая планета, живая…
А меня ты оставь! Уходи от меня поскорей!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не могу я уйти, потому что я – Память живая,
неподвластная смерти семи миллиардов людей!..
И мне некуда деться, от самой себя некуда деться!
Не могу я забыть синеву атмосферы земной!
Здесь прошло моё детство, моё безмятежное детство!
Я осталась без дома! О, Боже! Что будет со мной?!..
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Постарайся забыть всё, что было с тобой, дорогая:
как росла, как взрослела, жила под опекой моей!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не могу я уйти, потому что я – Память живая,
неподвластная смерти семи миллиардов людей!..
ТЕНЬ... (Воспоминание о будущем 2)
ТЕНЬ:
– Ты меня не узнала, планета? Я – тень Фукусимы.
Я парю над твоим океаном и твердью твоей.
Мы с тобой – одно целое. Мы уже неразделимы…
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Уходи! Ты – в ответе за семь миллиардов смертей!
ТЕНЬ:
– Так, по-твоему, я?.. Я за весь этот ужас – в ответе?..
А, давай-ка, припомним с тобою! Кто создал меня?
Это дети твои. Твои бесноватые дети!..
Обезбоженный разум предтечей стал Судного Дня!
Это он отравил тебя ядом научного знанья
и, брезгливо взирая на твой остывающий труп,
на макушку напялил корону Царя мирозданья,
демонстрируя этим, насколько он жалок и глуп!..
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Ну а ты…
ТЕНЬ:
– Ну а я – лишь его порожденье,
убежавший из клетки подопытный бешеный пёс.
Я смертельной болезнью твоё заразил населенье,
а потом и ему, напоследок, укусик нанёс.
МЁРТВАЯ ПЛАНЕТА:
– Ты, пожалуй, права. Всё случилось по воле Господней.
И они заслужили такой драматичный финал…
ТЕНЬ:
– Ну, прощай. Мне пора. Я – хранитель людской преисподней,
а к тебе просто так, в перерыве сюда забежал.
ДУШИ... (Воспоминание о будущем 3)
ДУШИ:
– Оживи! Оживи! Оживи нас! К тебе мы взываем!
В преисподней так жарко, и нам очень хочется пить!..
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Не терзайте меня! Я всего только – Память живая!
Не в моей это власти – кого-то из вас оживить!
Я вас очень люблю! Вы – мои неразумные дети!
Только мир этот хрупкий от вас мне уже не спасти.
Нанесли вы смертельную рану несчастной планете
тем, что сбились с пути, окончательно сбились с пути…
ДУШИ:
– Но наш путь освещал яркий светоч научного знанья!
Он нас вёл в темноте по извилистым тропам судьбы!
ПАМЯТЬ ЖИВАЯ:
– Вы чрезмерно усердно старались познать мирозданье
и, в итоге, забыли себе приготовить гробы.
Ваши кости лежат, припорошены ядерной пылью.
Разметает их ветром по чёрным, горячим камням…
Вы поверили в сказку, а столкнулись с ужасною былью!..
Не просите меня о спасенье! Не мучьте меня!
Сколько разных галактик ещё облететь мне придётся!
И какая из них приютить согласится меня?..
Я с тоскою смотрю на зловещее, красное солнце –
полыхающий знак наступившего Судного Дня…
---------------------------------------------
Александър Анашевич
Руският поет, писател и драматург Александър Анашевич (Александр Николаевич/ Яковлев Анашевич) е роден на 31 май 1971 г. в гр. Воронеж. Завършва физико-технологичния факултет на Воронежския технологичен институт (1994 г.) и факултета по журналистика при Воронежския държавен университет (1996 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1988 г. Работи като санитар, продавач на книги, барман, сътрудник на регионалния отдел на в. „Комсомольская правда” (от 1994 г.), главен редактор на регионалния тираж на в. „Аргументы и факты – Нечерноземье” (от 1997 г.), журналист във в. „Воронежское кольцо” (2006-2007 г.) и представител на московската фирма „Экслибрис” (от 2007 г.). Публикува поезия в самиздатски, чуждестранни и официални издания, сборници и антологии като „Самиздат века”, „Пересекая границу столетий”, „La nuova poesia russa”, „Вавилон”, „Гуманитарный фонд”, „Новая литературная газета”, „Митин журнал”, „Черновик”, „Арион”, „Зеркало”, „Современная литература народов России”, „Нестоличная литература”, „Девять измерений”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. През 1999 г. е куратор на фестивала „Культурные герои XXI века”. Член е на Съюза на русийските писатели (2004 г.). Автор е на книгите с поезия, проза и драматургия „Столько ловушек” (1997 г.), „Сигналы сирены” (1999 г.), „Театральный роман” (1999 г.), „Неприятное кино” (2001 г.), „Фрагменты королевства” (2002 г.) и „Птички бабочки мертвячки” (2012 г.). Живее в гр. Воронеж.
РОЖДЕСТВО
До крана на камъка точица, на гърба видна.
Това е такава игра.
Ти с мен май не би могла.
Би се мятала от ъгъл в ъгъл.
Това е такава зима.
Има капчица черна, смола неизличима.
С мен никога не би могла.
Украшения за елхата, изкуствена зеленина.
Рождество ще посрещна, но трябва да купя вино.
Това е такава страна.
РОЖДЕСТВО
У крана и валуна точечка на спине видна.
Это такая игра.
Ты бы со мной не смогла.
Металась бы в угол из угла.
Это такая зима.
Черная капелька, несмываемая смола.
Ты бы со мной никогда.
Елочные украшения, искусственная слюда.
Мне бы Рождество встретить, мне бы купить вина.
Это такая страна.
---------------------------------------------
Александър Бараш
Руският поет, писател, литературен критик, журналист и преводач Александър Бараш (Александр Максович Бараш) е роден на 10 септември 1960 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския педагогически институт. Работи като учител, от 1985 до 1989 г. е съредактор на самиздатския алманах „Эпсилон-салон”. Публикува поезия в антологии като „Строфы века”, „Самиздат века”, „Crossing Centuries”, „Зеркало современной русской литературы” и „Освобождённый Улисс” и в списания като „Новое литературное обозрение”, „Воздух”, „Иностранная литература”, „Знамя”, „Text only”, „Интерпоэзия” и др. През 1989 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Оптический фокус” (1992 г.), „Панический полдень” (1996 г.), „Средиземноморская нота” (2002 г.), „Итинерарий” (2009 г.), на романите „Счастливое детство” (2006 г.) и „Своё время – Москва” (2014 г.) и на книгата с избрани преводи на съвременна израелска поезия „Экология Иерусалима” (2011 г.). Работи в руския отдел на Радио „Голос Израиля”, член е на редколегията на сп. „Зеркало”, член е на Съюза на рускоезичните писатели в Израел. Живее в Йерусалим.
В ЛЮБОВ БОГ ТВОЙ НЕ МЛАД Е КУПИДОН
В любов бог твой не млад е купидон,
а ветеран с насмешка в гъсти бръчки.
Той не забравя хладния кондом
и чак след туй доказва ти, че мъж е.
Не е съвсем добър и „но” не слагай, как
в таз антистрофа стискаш антитеза.
Той иска в стаята да бъде мрак
и не пришпорва вялите синтези...
ТВОЙ БОГ ЛЮБВИ – НЕ ШКОЛЬНИК-КУПИДОН
Твой бог любви – не школьник-купидон,
а ветеран с ухмылкою в морщинах.
Он не забудет рассмотреть кондом –
и лишь затем докажет, что мужчина.
Ничем он не хорош, и не поставишь „но”
в антистрофу, чтоб антитезис тиснуть.
Он любит, когда в комнате темно,
и не торопит вяловатый синтез...
---------------------------------------------
Александър Бирюков
(НЯМА ДАННИ)
ВЕЧНОСТ
Покой безбрежен тук тече
бездънно, тихо, илюзорно,
реката векове влече –
сред вечност плуват неуморно.
Минават векове, а в тях
годините съдбите съдят,
и всичко е живот и прах –
така било е, тъй ще бъде.
Световна книга ден след ден
безкрайностите управлява –
ний няма да я прочетем
в света – красив, велик и славен.
Безбрежна вечна тишина,
бездънни страсти илюзорни,
вълна връхлита след вълна
над вековете неуморно.
БЕЗБРЕЖЕН ВЕЧНОСТИ ПОКОЙ
Безбрежен Вечности покой,
Теченье лет её бездонно,
И вечной времени рекой
Века плывут неугомонно.
Течёт история в веках,
В годах сгорают наши судьбы,
И всё едино – жизнь и прах –
Так было вечно, вечно будет.
И смысл какой-то в этом есть,
И Миром этим что-то правит –
Нам книгу Мира не прочесть,
Но Мир красив, велик и славен.
Безбрежен Вечности покой,
Теченье лет её бездонно,
Волна находит за волной,
Века плывут неугомонно.
---------------------------------------------
Александър Булинко
Александр Булынко (НЯМА ДАННИ)
КРАЛИЦАТА НА ПЛАЖА
Припомням си това с тъга –
бе епохално.
Ти с чар лежеше на брега
хоризонтално.
Ти до солената вода
кралица бе на плажа.
И казах си: „О, тя е... Да!”
Потръпнах даже.
Оскъден бански, секси шик,
на тяло пищно.
Разсъдък зрял загубих в миг
и бойкост хищна.
Аз чух омайния ти глас
и в теб се влюбих,
следях и в профил, и в анфас
бедрата чудо.
Обърна хълбок зачервен
в загар опасен
и твоят пъп изгря пред мен –
бе тъй прекрасен!
Аз маргаритки ти набрах,
но щом се вдигнах,
от тръпки просто онемях –
до теб не стигнах.
И докато обмислях как
съдба да срещна,
при теб дотича дънгалак
с букет купешки.
Той страстно властно й влетя,
о, Боже, после
с букета го удари тя
по мутра постна.
Като сигнал това разбрах:
„Върви, глупако!”
Напразно маргаритки брах,
напразно чаках!
А ти отплува нейде там,
в далечината
(навярно – не, навярно – да)
те чака някой.
На вилата сега стърча,
садя картофи
и си припомням твоя чар
в анфас и в профил.
КОРОЛЕВА ПЛЯЖА
Тот день забыть я не могу –
Он эпохален.
Лежала ты на берегу
Горизонтально.
И показалось мне тогда:
Ты – королева пляжа.
Сказал себе: „Вот это да!”
И вздрогнул даже.
Купальник скромно прикрывал
Твою волнистость.
Я вмиг рассудок потерял
И боевитость.
С меня хватило пары фраз
В тебя влюбиться,
Твой профиль оценить, анфас
И ягодицы.
Ты повернулась на бочок,
От солнца красный,
И обнажила свой пупок –
Он был прекрасный.
Хотел тебе я подарить
Цветы, ромашки,
Но был не в силах говорить –
Озноб, мурашки.
Пока я молча размышлял
О том, об этом,
К тебе верзила подскакал
С большим букетом.
Чего-то страстно говорил,
Потом – О, боже!
Букетом смачно получил
По наглой роже.
Я понял это как сигнал:
„Не приближаться!”
Ромашку понапрасну рвал –
Чего стараться?
А ты уплыла навсегда
В немые дали,
Возможно нет, возможно да,
Тебя там ждали.
Торчу на даче, как всегда,
Ращу картофель
И вспоминаю иногда
Анфас и профиль.
---------------------------------------------
Александър Градский
Руският поет, певец, бард, композитор и музикант Александър Градски (Александр Борисович Фрадкин/ Градский) е роден на 3 ноември 1949 г. в гр. Копейск, Челябинска област. Завършва факултета по камерно пеене при Държавния музикално-педагогически институт „М. Гнесин” (1974 г.). Певчески глас – тенор-алтино, лиричен тенор. Работи в музикалните жанрове рокендрол, опера, рок-опера, блуз-рок, прогресивен рок и естрада. Мултиинструменталист, един от основоположниците на руския рок. Основател е на съветската рок-група „Славяне” (1965 г.), солист в групи като „Скоморохи”, „Весёлые ребята”, „Лос Панчос”, „Скифы”, „Тараканы” и др. Автор е на книгите „Избранное” (2011 г.), „Александр Градский. The Голос” (2013 г.) и „Александр Градский. Стихи” (2015 г.), на няколко рок-опери, рок-балети и рок-мюзикъли, сред които „Стадион”, „Муха-Цокотуха”, „Человек”, „Распутин”, „Еврейская баллада” и „Мастер и Маргарита”, на музиката на над 40 игрални филми, сред които „Романс о влюблённых”, и близо 50 документални и мултипликационни филми; има над 40 плочи и дискове, 15 дългосвирещи плочи и десетки популярни песни. Член е на Съюза на композиторите на СССР (1987 г.). Заслужил деятел на изкуствата на Русия (1997 г.), народен артист на Русия (1999 г.), народен артист на Приднестровската молдовска република (2014 г.). Живее в Москва.
РАЗКАЗ НА ЧОВЕК, КОЙТО НЕ МОЖА ДА ЗАМИНЕ В ОТПУСК НА КАНАРСКИТЕ ОСТРОВИ
Ний отдавна не искаме нищо, но дори да сме нещо решили –
все едно, щом не сме техни близки, те не са ни това разрешили.
Телевизията да не глези само алкохолици корави,
а, макар че са малко, и тези въздържатели, дето са здрави.
Ние имаме здраве на крави. Но какво да оплакваме здравето.
Та нали затова е то здраве – да треперим над него, да пазим го.
Със спокоен характер сме, малки, за животеца тъпо нехаем.
Да си крава послушна е жалко, но е здравето по-скъпо, знаем.
Ако все пак в момент безумен съгрешим и за път решим се,
не в Гурзуфа и не в Сухуми – в Лос Анджелис или пък в Ница,
нека отпускът е на Канарите, да са водка и буйства до утро –
труженик от Бабаевска фабрика редом до житомирската мутра.
За да свирят хармоники ловки, отпускарски ръкави да дръпнем.
За да има шампанско с картофки, за да има девици достъпни.
По бистрата свободно да шетат наши, руски туристи плебейски,
лавка там в Елисейски полета да сравнят с гастроном Елисейски.
Но че Крим и Кавказ са по-близо вий навярно ще възразите!
Откажете се от Париж и от Америка, паразити!
Да се струпват в Москва чужденците – нека задниците далаверят.
Те към Крим и Кавказ щом налитат, не достига за нас хайверът!
За какво са ни долари, марки? Чуждестранни подаръци в шарки?
Деки, кодаки и дукати, водка, карти, женици в кревати...
Да се возат по Клязма на лодка! Но нима е възможно без водка?
И за трудовите ни победи да разказват на свойте съседи.
Е, разбира се, туй са фантазии... За какво са ни тез безобразия?
Знаем Запада от телевизора – справедливо отказват ни виза!
РАССКАЗ ЧЕЛОВЕКА, КОТОРЫЙ НЕ СМОГ ПОЕХАТЬ В ОТПУСК НА КАНАРСКИЕ ОСТРОВА
Мы давно ничего не решаем, ну, а если бы и решили –
Все равно мы не кореша им, чтоб решения разрешили.
Чтобы не алкоголиков только нам показывали по телеку,
А еще хоть малую толику, кто не пьет и здоров поелику.
Нам здоровье дано коровье. На здоровье валить нам нечего.
Ведь на то оно и здоровье, чтобы холить его и беречь его.
Мы спокойного нрава-норова, с пониманием все принимаем.
Хоть коровою быть не здорово, но здоровье дороже, знаем.
Ну, а если сойти с ума нам – согрешить, наконец, решиться.
Не в Гурзуфы иль в Сусуманы, а в Лос-Анджелесы да в Ниццы.
Вот бы в отпуск нам на Канарики, пить бы водку там, отдыхая.
И рабочим Бабаевской фабрики, и житомирским мордехаям.
Чтоб компанией, под гармошку, закатив рукава рубахи.
Чтоб шампанское под картошку, чтоб дешевенькие девахи.
Чтоб туристам простым, расейским, пошататься бы по бистро нам.
Сравнить лавки Полей Елисейских с Елисеевским гастрономом.
Но найдется, кто возразит мне – дескать, Крым и Кавказ поближе!
Обойдетесь, мол, паразиты, без Америки и Парижа.
Что ж касается иностранцев – их навалом в Москве (засранцев).
На курортах Кавказа и Крыма из-за них не хватает икры нам!
На кой ляд их доллары и марки? И наряды их, и подарки?
Деки, кодаки и дукаты, реки водки, девки, карты…
Покататься б на лодке по Клязьме! Ну, нельзя ли без водки разве?
И про трудовую победу рассказать за обедом соседу.
Ну, конечно, все это фантазия… Нешто нужны нам их безобразия?
Запад мы в телевизор видали – значит, правильно визу не дали!
-----
ПИЕМ ДНЕС НЕ ЗА ПРИЯТЕЛИ И ЗА ПОЗНАТИ
Пием днес не за приятели и за познати,
връщащи се по земя и по море в дома.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
Може би си знаехме, че няма да се върнат,
но душите ни очакваха ги ден след ден.
Да си припомним, да надигнем чаши ръбести
и с топли думи да ги споменем.
Да си припомним, да надигнем чаши ръбести
и с топли думи да ги споменем.
Без приятели е пътят тягостен и труден,
клисав ни се струва хлябът, чашите сълзят.
Да си припомним, да се чукнем с чаши ръбести
да няма повече войни светът.
Да си припомним, да се чукнем с чаши ръбести
да няма повече войни светът.
Пием днес не за приятели и за познати,
връщащи се по земя и по море в дома.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
Да си припомним, да напълним чаши ръбести
за спящите под влажната земя.
* Песента е написана в началото на 70-те години в съавторство с Юрий Валов. Текстът е по версията на песента от 1979 г.
МЫ СЕГОДНЯ ПЬЕМ НЕ ЗА ДРУЗЕЙ, НЕ ЗА ЗНАКОМЫХ
Мы сегодня пьем не за друзей, не за знакомых,
Не за тех, кто в море, не за тех, кто на земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
Может, мы и знали, что они к нам не вернутся,
Но душой хотели, чтоб вернулись хоть на миг.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И добрым словом мы помянем их.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И добрым словом мы помянем их.
Труден путь без друга, тяжек путь без друга все же,
Черствым хлеб нам кажется, стаканы не полны.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
За то, чтоб в мире не было войны.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
За то, чтоб в мире не было войны.
Мы сегодня пьем не за друзей, не за знакомых,
Не за тех, кто в море, не за тех, кто на земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
Давайте чокнемся гранеными стаканами
И вспомним тех, кто спит в сырой земле.
---------------------------------------------
Александър Гриневский
Александр Гриневский (НЯМА ДАННИ)
РЕКА, ТЕЧАЩА ПО НЕБЕТО
Река, течаща по небето,
гора сред облаци, сърце...
И нищо в моите ръце
освен миражи за победа,
каквато няма и не ще настъпи.
Небе и време, и река,
нощ, светлина и облаци, гора.
Но няма в пясъка история и мъка...
РЕКА, ТЕКУЩАЯ ПО НЕБУ
Река, текущая по небу,
И лес, застывший в облаках…
Нет ничего в моих руках,
Лишь вера в мнимую победу,
Которой нет и никогда не будет.
Есть небо, время и река,
Ночь, солнца свет, леса и облака.
Нет у песчинок ни истории, ни судеб.
---------------------------------------------
Александър Денисенко
Руският поет и писател Александър Денисенко (Александр Иванович Денисенко) е роден на 10 август 1947 г. в с. Мотково, Новосибирска област. Учи във филологическия факултет на Новосибирския държавен педагогически институт. Първите му поетични публикации са от 1960 г. Работи като оператор в Новосибирското телевизионно студио (1967-1974 г.), журналист във вестниците „Вечерний Новосибирск”, „Советская Сибирь” и „Досуг” (1974-1989 г.) и редактор в сибирския отдел на изд. „Детская литература” (от 1989 г.). Публикува поезия и проза в издания като „Сибирские огни”, „Сибирская горница”, „Сибириан-ревю”, „Новая Россия. Воскресение”, „Литературная учеба”, „Русский дом”, „Горница”, „Играй, гармонь”, „Земля Сибирь”, „Мангазея”, „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Молодость Сибири” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1995 г.). Негови стихове са включени в антологии и христоматии като „Итоги века”, „Русская сибирская поэзия”, „Современная русская поэзия”, „Русская поэзия ХХ века”, „Антология русской поэзии ХХ века” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирката „Аминь” (1990 г.) и на книгата със стихове и разкази „Пепел” (2000 г.). Живее в Новосибирск.
ПЕСЕН
Полуздрач, полусянка в лице и въобще,
ни лукаво, ни гордо, не жалващо,
в парка сняг е и нека е до колене,
по снега старец нечий пързаля се.
Най-далечен, завеян е той и боли
или както у нас там нарича се.
И кронщадска жена проговаря: Нали
вий загивате, Ваше величество...
Пак повтарям, че в парка сред студ до пети
червенушката вехне окаяно.
Казват, чужд войник милвал е наште ели
и в нозете им крепки търкаля се.
Аз обичам таз синя без брод висота
и вечерното димно отечество.
Към войника се свеждам и кротко шептя:
Да вървим, ще измия лицето ти.
ПЕСНЯ
Полусвет полутень на лице и вообще,
Ни горда ни лукава не плачется,
В парке снег до колен ну и пусть до колен
И по снегу старик чей-то катится.
Самый дальний и тот занесен и болит
Или как там у нас еще кличется?
И кронштадская женщина проговорит:
Погибаете, ваше величество...
Повторяю, что в парке, озябшем до пят
Отцветает снегирь, обрывается.
Говорят, что какой-то нездешний солдат
Гладит ели и в ноги им валится.
Выхожу и люблю эту синь-высоту
И вечернюю родину дымную.
Наклоняюсь к солдату и говорю:
Ну, пойдем, я лицо тебе вымою.
---------------------------------------------
Александър Еременко
Руският поет Александър Ерьоменко (Александр Викторович Ерёменко) е роден на 25 октомври 1950 г. в с. Гоношиха, Алтайския край. Пише стихове от 18-годишен. Работи като зидар, огняр, литературен сътрудник на в. „Сельская новь” и др. Учи в литературния институт „Максим Горки” (1977-1978 г.). Член е на московския клуб „Поэзия ”, съосновател е на неформалната литературна група на метаметафористите. Публикува стихове в самиздатски издания, първите му поетични публикации в периодичния печат са от 1986 г. в сп. „Юность”, след което печата в издания като „Знамя”, „Дети Ра”, „Урал”, „Сельская молодежь”, „Огонек”, „Наша улица”, „Литературная газета” и др. Автор е на стихосбирките „Добавление к сопромату” (1990 г.), „Стихи” (1991 г.), „На небеса взобравшийся старатель” (1993 г.), „Горизонтальная страна” (1994 г.), „Инварианты” (1997 г.), „Горизонтальная страна. Избранные сочинения” (1999 г.), „Opus Magnum” (2001 г.) и „Поэты-метареалисты: А. Еременко, И. Жданов, А. Парщиков” (2002 г.). Живее в Москва.
ОТКЪС ОТ ПОЕМА
Срива облик сред сложна гора тази куха прозираща схема,
непригодната шума, натрупана там, шумоли.
Покрай пустия път се огъва безшумната лема
с телеграфни черти, от които главата боли.
Разрушава се въздух. Нарушават се връзки-талази
в елверигата и провалената цветна леха.
Напосоки под себе си е запълзяла река,
през контурите лази, а после съвпадат по фаза.
Електрически вятър, завързан с изпразнени възли
на земята червена, под видимата й съдба,
върху кораби борове болтове сплели са в пъзел
с изкривени главички и задръстена с глина резба.
Щом край мен в две редици елхи неизбежно самотни
прелетят, аз ще видя: рекичка, на десния бряг
сред дълбоката кал мърда селище с люде работни
и заводче за тухли с премерени процепи в тях.
И какво, че не бях единайсет години подред?
Пак в горичката есенна облик е чист и подробен.
Там стои си и дупката, гдето бе Колка Жадобин
от олово край нощния огън отлял пистолет.
Там жена ми бродира на дълги и скучни кревати.
Там невястата моя на столчето пусто седи.
Мойта майка се тътри почти до гърдите в мъглата,
през прозорчето внукът ми въздуха скапан следи.
Аз там вчера умрях. И дочувах с ужасния вятър
как по твърдия път отминава работният кон,
чувах как там, когато отиваше към планината,
конски сили задвижваха сякаш бензинов трион.
ОТРЫВОК ИЗ ПОЭМЫ
Осыпается сложного леса пустая прозрачная схема.
Шелестит по краям и приходит в негодность листва.
Вдоль дороги прямой провисает неслышная лемма
телеграфных прямых, от которых болит голова.
Разрушается воздух. Нарушаются длинные связи
между контуром и неудавшимся смыслом цветка.
И сама под себя наугад заползает река,
и потом шелестит, и они совпадают по фазе.
Электрический ветер завязан пустыми узлами,
и на красной земле, если срезать поверхностный слой,
корабельные сосны привинчены снизу болтами
с покосившейся шляпкой и забившейся глиной резьбой.
И как только в окне два ряда отштампованных елок
пролетят, я увижу: у речки на правом боку
в непролазной грязи шевелится рабочий поселок
и кирпичный заводик с малюсенькой дыркой в боку.
Что с того, что я не был здесь целых одиннадцать лет?
У дороги осенний лесок так же чист и подробен.
В нем осталась дыра на том месте, где Колька Жадобин
у ночного костра мне отлил из свинца пистолет.
Там жена моя вяжет на длинном и скучном диване.
Там невеста моя на пустом табурете сидит.
Там бредет моя мать то по грудь, то по пояс в тумане,
и в окошко мой внук сквозь разрушенный воздух глядит.
Я там умер вчера. И до ужаса слышно мне было,
как по твердой дороге рабочая лошадь прошла,
и я слышал, как в ней, когда в гору она заходила,
лошадиная сила вращалась, как бензопила.
---------------------------------------------
Александър Ерофеев
Александр Ерофеев (НЯМА ДАННИ)
ДЕКАМЕРОН
Нефокусиран поглед лош –
какви нюанси в мрака чакат?
Пробуха сова в полунощ
и като кабърче в стената
бди дървеницата – звезда
в небето, мазно от сельодка,
луната блъска – БАМ! – и там
с тиган чугунен по челото...
Трапезна маса, ръбест стон,
допити чаши пълни здрачът...
Такъв е тоз Декамерон,
недоразказан от Бокачо!
ДЕКАМЕРОН
Не сфокусированный глаз –
Какие в сумерках оттенки?
Ухнёт сова полночный час,
И канцелярской кнопкой в стенке –
Ползёт звезда – постельный клоп
По небу, в пятнах от селёдки,
Луна с заделом – БАМС!!! – и в лоб
Большой чугунной сковородкой...
Распятый стол, гранёный звон,
Собачья чумка на раздачу...
Так вот какой – Декамерон,
Недорасказанный Бокаччо!!!
-----
ОСВЕН
Ще намажа краката си с вакса обувна,
грижливо ще я втрия между пръстите си –
можете условно да си мислите,
че съм долетял на сапунен мехур,
както би постъпил всеки приличен хуманоид
с куклено личице...
Да Винчи,
скъпи,
ако имах твоята фантазия,
бих развил своите идеи,
а то, нали – ай-ай,
а то, виж, някак си не става...
Освен като вакса за краката...
Да му се не види...
КРОМЕ
Нанесу на ноги обувной крем,
тщательно вотру между пальцев –
пусть будет условно считаться,
что прилетел на мыльном пузыре,
как сделал бы приличный гуманоид –
кукольное личико...
Да Винчи,
дорогой, –
мне бы твою фантазию –
я бы свои идеи,
а то ведь – ей-ей,
а то ведь, как-то ни разу...
...кроме, как кремом подошвы...
По`шло...
-----
РОДИНА
Родино!
Златни хоругви...
Какво ти е, моя тревого?
...и имах аз една нота,
и имах аз една буква...
Получи се опера...
РОДИНА
Родина...
Золотые хоругви.
Что с тобою, моя тревога?
...и была у меня одна нота,
и была у меня одна буква...
Получилась опера...
---------------------------------------------
Александър Жаворонков
Александр Жаворонков (БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се)
ПЛЪХ
Плъх сред мазето.
Сиво, мръсно, изоставено.
Мечтае за слънце, но живее с паяжини.
Обречен е да бъде прикован тук.
Няма да се превърне в птица.
КРЫСА
Крыса в подвале
Сыром грязном заброшенном
Мечтает о солнце, живёт с паутиной.
И вся её жизнь обречена пройти здесь заколоченной.
Ей не стать птицей красивой.
---------------------------------------------
Александър Жданов-Добромислов
Александр Жданов-Добромыслов (БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се)
НАВЯРНО НЯВГА ЩЕ НАУЧА
Изтича срокът мимолетен,
от миналото ще съм част...
Но там ще бъда пак до вас,
сред редовете ме търсете...
Душата ми ще ви разкаже,
че в прах не се превръща дух,
ще трепка в длани с взор и слух,
навярно пътя ще покаже...
Седя си, пиша, мисли слушам...
И препрочитам – с весел страх...
Дали посмях... Добър ли бях?
Навярно нявга ще науча...
ПОТОМ УЗНАЮ
Я знаю, что наступит срок,
– В былое буду выслан я...
Но в хламе прошлого, друзья,
Меня найдете среди строк...
Моя душа тогда расскажет,
Что дух нельзя повергнуть в прах,
И затрепещет он в руках,
Быть может, лучший путь укажет...
Сижу, пишу, уже зеваю...
А перечитывая, – ржу...
Не много ль на себя беру?
– Потом, когда-нибудь, узнаю...
---------------------------------------------
Александър Зенкевич
Александр Зенкевич (НЯМА ДАННИ)
ВРАНИ
Пак враните депресията ръчкат
в проточените сиви пустоти,
щом всички са негодници и кучки,
естествено, с тъгата си на „ти”.
Крещят на воля враните, тревожно
оплюват всичко – влага, есен, прах,
незнаен знак, че идва нещо лошо,
и леност да се справиш с този страх.
А враните засраха тротоари,
в душа се впиха, свиха там гнездо.
Сега сънувам в нощите кошмари,
че пак сме трима: врани, аз и зло.
ВОРОНЫ
Воронам дела нет до чьей-то скуки,
До тянущейся серой пустоты,
Когда вокруг все сволочи и суки,
И оттого с тоской давно на ты.
Орут вороны, им плевать на сырость,
На осень и на чей-то нудный сплин,
Неведом страх за то, что не случилось
И лень копаться в поисках причин.
Изгадили вороны тротуары,
Проникли в душу, свили там гнездо.
Теперь мне снятся по ночам кошмары,
В которых лишь вороны, я и зло.
---------------------------------------------
Александър Казаков
Александр Казаков (НЯМА ДАННИ)
СЛЕД КРАЯ НА СПЕКТАКЪЛА
От сцената завесите щом бяха снети
(не са на мода театралите твърдят),
спечели зрителят – за същите билети
по два катарзиса подред го громолят.
Да посети театъра – прости – Бог сам,
не може белобрадият да не заплаче –
убиецът убития повдига там,
по рампата с мерак към хората го влачи
за заключителни поклони... Там стоят
един до друг, ръка в ръка антагонисти...
Убиец на мъртвеца шепне: „Поклони се!”
А той – поизтощен и с поглед глуповат
блуждае още в смъртен сън (а що за сън е,
какви са страхове – не искам да тръбя)...
И пак – палачът жертвата си мъртва гъне,
потупва покровителствено по гърба
и съска: „Кланяй се!” Овации събрал...
И той се сгъва! Раз... И два... Марионетка!
Да, брат покойник, да те възкресят – нередко
е срамно, по-добре вовек да си умрял.
...А аз, завесата откакто се прокуди,
признавам, не следя театъра ни прост.
Да гледам как Пилати, Ироди и Юди
се кланят в залата, придържайки Христос...
ПО ОКОНЧАНИИ СПЕКТАКЛЯ
С тех пор, как занавес покинул наши сцены,
(Из моды вышел, театралы говорят)
Частенько зрителям везет – за ту же цену
По два катарсиса испытывать подряд.
Да посети театр и сам – простите! – Бог, –
И он бы слез не смог сдержать, седобородый –
Гляди: убитому убийца встать помог
И вывел к рампе, вышел к свету и народу
Для заключительных поклонов... Вон – стоят
Плечом к плечу, рука в руке... антагонисты...
Убийца шепчет мертвецу: – Да поклонись ты!
А тот – немножко заторможенный... и взгляд
Еще блуждает в смертных снах (а что за сны там,
Какие страхи – сочинять я не хочу)...
И вновь – палач, аж нависая над убитым,
И покровительственно хлопнув по плечу,
Шипит: – Ну!.. Кланяйся!.. – Да так, что слышно всем...
И тот – согнулся!.. Раз... Другой... Марионетка!
Да, брат покойник, воскресать – оно нередко
Стыдней, чем просто так подохнуть, насовсем.
...А я с тех пор, как занавески наши сняты,
Ходить в театр, признаться, – вовсе завязал.
Глядеть, как Ироды, Иуды и Пилаты –
Христа поддерживая, кланяются в зал?..
---------------------------------------------
Александър П. Казаков
Руският поет, писател, композитор и преводач Александър П. Казаков (Александр Петрович Казаков) е роден на 27 април 1954 г. в Смоленск. Завършва диригентско-хорово отделение на Псковското културно-просветно училище и историческия факултет на Псковския държавен университет. Работи в културни учреждения на Новгородска област, преподава музика и история в училища. Публикува поезия и проза в списания и алманаси като „Всерусский Собор”, „Север”, „Скобари”, „Родная Ладога”, „Московский Парнас”, „Балтика”, „Песни псковских авторов”, „Псковщина – песня моя”, „Если есть у России душа, то она называется Псковом”, „Сибирские огни” и др. Превежда от лакски език стихове на дагестански поети. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „На крыльях юности” (2002 г.), „Пскова негасимый свет” (2003 г.), „На берегах Великой и Псковы” (2003 г.), на сборника с негови песни „Дорога к дому” (2001 г.), на романите „Пасьянс с иероглифами” (2008 г.), „Предатель” (2011 г.), „Вагон для без вести пропавших” (2012 г.), „Другая жизнь” (2012 г.), на книгите с повести и разкази „Пройти полмира” (2005 г.), „Здесь и сейчас” (2012 г.), „Долгий путь по недальней дороге” (2013 г.) и др. Живее в гр. Псков.
ЩОМ СИ ТРЪГВАШ – ТРЪГНИ
Щом си тръгваш – тръгни. Мълчаливо кимни ми за сбогом:
който трябва че няма решение ще разбере.
Щом си тръгваш – тръгни, забрави обещания много
да е с нашите изгреви всичко докрая добре.
Щом си тръгваш – тръгни. Притвори предпазливо вратата,
да не стресне бравата съня на децата щастлив;
щом си тръгваш – тръгни: тази тягост недей да протакаш,
в любовта щом не вярваш, в любовния вечен мотив,
и с годините щом е изчезнала прежна надежда
сред мъглата на нощи самотни в безсънна печал;
щом более душата и обич пламтяща изцежда
като ручей пресъхнал в пустиня, до дъно изтлял;
като черна змия пропълзя изневяра-разлъка
в твоя някога радван от детски усмивки уют –
оттогава изчезна ти, друг си и няма те тука.
Щом си тръгваш – тръгни. След това ще решиш своя път,
ще обмисляш, премисляш и преоценяваш,
ако времето стигне и нов свят пред теб зазвъни,
но назад не поглеждай към нас: в този дом не остава
вече ни-щи-чко, нищо от теб!
Щом си тръгваш – тръгни...
УХОДЯ – УХОДИ
Уходя – уходи. Просто молча кивни на прощанье:
Тот, кто должен, поймёт, что иного решения нет.
Уходя – уходи, даже если давал обещанье
До конца в этом доме встречать каждый новый рассвет.
Уходя – уходи. Дверь прикрой за собою без стука,
Чтоб не щёлкнул замок, ненароком детей разбудив;
Уходя – уходи: ни к чему продолжать эту муку,
Коль не веришь в любовь, коль угас её светлый мотив,
Коль под тяжестью лет потускнела былая надежда,
Растворилась во мгле одиноких бессонных ночей;
Изболелась душа, так любовью горевшая прежде, –
Истончилась до дна, как иссохший в пустыне ручей;
Коль измена-разлучница чёрной змеёю прокралась
В твой, когда-то сверкавший улыбками детскими дом –
Ведь с тех пор ничего, ничего у тебя не осталось.
Уходя – уходи, раз решил. Остальное – потом
Ты домыслишь, додумаешь, переоценишь,
Если времени хватит пойти по иному пути,
Но назад, в этот дом, никогда не входи: не изменишь
Ничего здесь уже – ни-че-го!
Уходя – уходи…
---------------------------------------------
Александър Карамазов
Руският поет и художник Александър Карамазов (Александр Анатольевич Карамазов) е роден през 1962 г. в гр. Лобня, Московска област. Стихове пише от детските си години. Завършва професионален техникум в Москва (1980 г.). Работи като шлосер, хамалин, строител, художник-оформител и др. В началото на 80-те години участва в подготовката на самиздатските издания „Корабль”, „Альманах ЛИА” и „Морская черепаха”, публикува стихове и илюстрации в ръкописни списания, самиздатски алманаси и многотиражки като „Малаховский вестник”, „Малаховка”, „Гуманитарный фонд” и „Индекс”. Член е на литературния клуб „Корабль”. Умира през 2001 г. в гр. Малаховка. Негови стихове са включени в антологията „Самиздат века”. През 2003 г. излиза стихосбирката му „Неназначенные встречи”.
ВСЕ НЯКОГА НА ПЪТЯ ЩЕ ИЗЛЯЗА
Все някога на пътя ще изляза,
ще има сняг... Тъй гъст ще е снегът,
че ще го вдишвам и докосвам с разум –
между стените си човек умрял на път.
Снегът тъй близко ще е, но не ще топи се,
със скреж по клепки (ще заостря нос);
синът, склонен, едва ли ще се слиса,
добре, че малък е за тоз въпрос.
КОГДА-НИБУДЬ Я ВЫЙДУ НА ДОРОГУ
Когда-нибудь я выйду на дорогу,
и будет снег... Так близко будет снег,
что я смогу его вдыхать и трогать, –
в четырёх стенах умерший человек.
Так близко будет снег, но он не станет таять,
залепит веки (заострится нос);
сын, наклонившись, вряд ли и узнает,
и слава Богу – видно не дорос.
-----
НАПИЯ ЛИ СЕ
Напия ли се – кученце радушно съм,
щом трезвен съм – живот нормален, кучешки,
при златната среда на махмурлука
живот човешки – ни момче, ни мъж съм тука.
КОГДА НАПЬЮСЬ
Когда напьюсь – восторг щенячий,
Как трезвый – жизнь нормальная, собачья,
С похмелья – золотая середина,
По-человечески – ни мальчик, ни мужчина.
---------------------------------------------
Александър Касиянов
Александр Касьянов (НЯМА ДАННИ)
НА КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ
След прочита на стихотворението „Регресия”
В нежната младост през час
танцуваме, пеем, със смях,
от зимата не ни е страх –
зима незрима за нас...
В зрелостта ценим своя труд,
тръпнем и времето жалим.
Слънцето тръгва към залез,
вятър подсеща за студ...
Щом дъждове завалят
и покривите ударят,
ще чуем чак тогава:
часовниците не спят...
И някъде в късния час
на края на пътя присъщ
обречено чакаме дъжд,
който ще плисне над нас...
КРАСИМИРУ ГЕОРГИЕВУ
После его стихотворения „Регрессия”.
В юности нежной и мы
Танцуем, смеёмся, поём...
Зимы мы, конечно не ждём, –
Так далеко до зимы...
В зрелости лишь иногда
Вздрогнем – мы время зря тратим!
Солнце уже на закате,
Борей несёт холода...
Когда лишь дожди прольют,
Ударят по скатам крыши, –
Тогда только мы услышим:
То наши куранты бьют...
Тогда что-то поздно менять:
Дороги уже позади;
Мы ждём обречённо дожди,
Что будут нас поливать...
-----
ПРАВО НА ГЛАС
На Михаил Ножкин
„С право на глас всеки ражда се...”
– В тази евтина епиграмка
пудри мозъка на гражданите
сив молец хартиен, мамка му...
– Що се ежиш? – попитах набора. –
Как да търсиш глас „до поискване”?
Щом не можеш да спориш с дявола,
тъй лъжата е чиста истина.
Тебе няма да пуснат в студио.
Виж, пред камерите стоят
образовани в словоблудие –
и чиновник, и депутат.
В тях и право, и глас се оплитат.
С тях да спориш, е празен поток.
И в два ВУЗ-а да ти окапят косите,
ти за тях ще си шмекер-гъсок.
Да покряскаш, си имаш правото,
тихичко – да не те приберат,
твоя мозък нездрав да поправят,
да те върнат към правия път.
– Прекаляваш! У нас – демокрация...
Само дето по-трудно се пие...
– Е, и аз правя таз констатация –
пий едно и о,кей ще сме ние...
ПРАВО ГОЛОСА
Михаилу Ножкину
„Право голоса есть у каждого”...
– Накатить бы разочек в пятак,
Чтоб не пудрила мОзги гражданам
Моль бумажная, мать её так...
– Что ты злишься? – спросил я кореша, –
Что спустил полкана на неё?
Хоть и с голосом – не поспоришь с ней, –
Так похоже на правду враньё.
Не пройти тебе в её студию.
Посмотри, что за люди стоят:
Все обучены словоблудию,
И чиновник, и госдепутат.
Вот у них-то есть право голоса.
С ними спорить и я не возьмусь,
Хоть и сняли два вуза волосы;
Ну а ты для них – лапчатый гусь.
Как и гусь, погорланить ты вправе.
Только тихо, а то заберут
И твой мозг экстремистский поправят,
И забудешь, как маму зовут.
– Ну, ты брось, у нас демократия;
Правда, выпить теперь всё трудней...
– Вот и я всё к тому: что орать-то?
Хоть ты тресни – всё будет о*кей...
-----
ВОЙНИК
На Сергей Ръйбин
Майка с взор пресъхнал гледаше към гроба.
Сълзи вече нямаше, мисли – също, Боже.
Устните й шепнеха: „Синко, сине, мили мой...
Серьожа...”
Цинков ковчег с прозорче, плътно закрито,
който грижливо в дървен ковчег е положен.
Там е синът й, синчето й, нейният миличък
Серьожа...
Скриха от нея: душманите, зверствали буйно,
бяха изболи очите, бяха рязали кожата...
И е затворен ковчегът, тя няма да зърне
Серьожа...
СОЛДАТ
Сергею Рыбину
Мать глазами сухими смотрела в могилу.
Слёз уже не было, мыслей – тоже.
Губы шептали: „Сынок, сыночек мой милый...
Серёжа...”
Цинковый гроб с закрашенным красным окошком
В гроб деревянный бережно вложен.
Там её сын, сыночек её, её крошка
Серёжа...
Ей не сказали: душманы в зверском экстазе
Кололи глаза, резали кожу...
Окошко закрашено – ей не был показан
Серёжа...
---------------------------------------------
Александър Клякса
Александр Васильевич Колобаев/ Клякса, Москва (НЯМА ДАННИ)
ВЪЛНА И ПАРАХОД
Вълната тича вихрено
и хапе параход,
а той й се усмихва и
виси стоманен борд.
Вълната разгневява се
и буни океан.
„Каква си ми красавица! –
я хвали капитан. –
Ти зайчетата белички
с безбройни редове
в простора носиш зрелищно
незнайно накъде.
Попътен бурен вятър,
атлет непокорен,
флиртува с красотата ти,
от тебе запленен...”
Вълната с тез ласкателства
изглажда морска шир
и повече не хапе тя:
„Хей, плавайте си с мир!”
ВОЛНА И ПАРОХОД
Бежит волна, кусается,
Кусает пароход,
А тот ей улыбается,
Стальной подставив борт.
Шипит волна гневливая,
Стекает в океан:
„Какая ты красивая!” –
Кричит ей капитан. –
„Барашки твои белые,
Несметные стада,
Несутся очумелые
Неведомо куда.
Лихой попутчик ветер,
Накачанный силач,
Сильнее всех на свете,
Расхвалится, хоть плачь”.
Волна от лести плавится,
Стихает по чуть – чуть
И больше не кусается –
„Плывите как-нибудь”.
---------------------------------------------
Александър Ковальов
Руският поет Александър Ковальов (Александр Павлович Ковалёв) е роден на 12 май 1952 г. в гр. Волчанск, Харковска област. Завършил е висшето командно училище „А. И. Еременко” в Орджоникидзе (1973 г.) и висшата педагогическа академия „В. И. Ленин”, бил е преподавател, началник на катедра и зам.-началник на военното училище във Владикавказ (1993-2004 г.). Полковник, кандидат на историческите науки (1992 г.), професор, заслужил деец на висшето образование на Руската федерация, председател на Съвета към Военно-философското общество при Националната асоциация на офицерите от запаса „Мегапир”, носител на 18 медала. Член е на Съюза на писателите на Русия (2009 г.). Автор е на стихосбирките „Святая Русь нам Богом данная” (2002 г.), „Господь! Храни мою Россию” (2004 г.), „Не умирают наши мамы” (2012 г.) и на книгите с публицистика „Честь имею” и „Служим Отечеству”. Умира на 26 юни 2020 г. в Москва.
БЯЛАТА ГВАРДИЯ
Не вярваме в дяволи, нито в месии,
проблясват пагони, кокарди блестят,
на края на нашта безкрайна Русия
ний знаем, че срутен е пътят назад.
Победа сънуваме в дълги неволи,
години три губим приятели в бой,
години три няма кога да се молим,
години три все на седлата сме, в строй.
В гърба ни прощалните ветрища вият –
днес идва смъртта за последен парад,
години три в гражданска битка се бием,
изсмука ни силите страшният ад.
Картечници пукат и шашки се вадят,
с кръв плащаме пътя през братски кордон,
прощавай, родино, реки и ливади,
прости ни, измъчен от войнствата дом.
Сечеме и колиме живото бързо
и живо месо вече няма по нас,
очите са снайпери, прицели търсят,
изгаснал е разумът в злобната страст.
Без слава е битката – смърт там витае,
блестят напоените щикове с кръв,
не чувстваме болка, пощада не знаем,
въртят остриетата черната стръв.
Към чужди далечни страни в марш вървиме,
изчерпали вяра, без капка запас,
по-силно от рана сърцето боли ни
за нашта родина, отгледала нас.
Обози военното лято изгризва,
зад нас канонада нозете върти
сред таз неизвестност да стигнем до изгрев –
със шепа земя и със кръст на гърди.
В далечни и чужди страни бавно гаснем,
бълнуваме майчица Рус всеки ден;
да помним, че бяхме руснаци и пак сме
руснаци – такива ний с чест да умрем!
БЕЛАЯ ГВАРДИЯ
Не верим ни в черта, ни в святость мессии,
Мелькают погоны и роскошь кокард,
На самом краю бесконечной России
Мы знаем, что нет нам дороги назад.
Три года победа нам только лишь снится,
Три года теряем друзей мы в бою,
Три года нам некогда даже молиться,
Три года в седле мы, три года в строю.
Нам в спину прощальные ветры завыли –
Сегодня у смерти последний парад,
Три года нас пули гражданской косили,
И нет уже сил возвратиться в тот ад.
Кипят пулеметы, зазубрились шашки,
Оплатим мы дорого путь за кордон,
Прощай, наша Родина, реки и пашни
Прости нас, войною истерзанный дом.
Мы рубим и колем, и днём, и ночами
И нет уже места живого на нас,
Нас ищут в биноклях, прицелах глазами,
В которых от злобы весь разум погас.
Нет славы средь брани – есть смерть только в поле,
Мелькают испившие крови штыки,
Сегодня пощады не знаем и боли –
И делают черное дело клинки.
Мы рвемся в чужие, далекие страны,
Уже израсходовав веры запас,
Болит наше сердце, болят наши раны,
За Родину в муках родившую нас.
Бросаем обозы военного лета,
От взрывов земля под ногами гудит,
Спешим в неизвестность уйти до рассвета
Лишь с горстью земли и крестом на груди.
Уходим в далекие страны чужие,
Чтоб Родиной бредить сильней с каждым днём,
Чтоб помнить, что русскими есть мы и были,
И чтоб ни случилось, – мы ими умрем!
1991 г.
---------------------------------------------
Александър Кованов
Руският поет Александър Кованов (Александр Кованов) е роден на 20 февруари 1966 г. в Алтай. Работил е като учител. Номиниран е за литературните награди „Наследие” и „Поэт года”. Живее в Санкт Петербург
ИЗ ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛЯ
На обикновените герои от необявените войни
...А знаеш ли, брат, нощем често крещя,
съседите плаша и мама до сълзи тъжа...
След много години отново съм „там” –
не на дивана си, под БТР-а лежа...
Ти знаеш ли, брат, аз отново на сън
не девойка, калашник притискам...
Кажи, докога с тази напаст навън
ще обхождам пътеки неблизки?
А ти знаеш ли, брат, в пот студена аз пак
се събуждам, превземащ пределите...
И в просъница търся незнайния враг,
съизмервайки дулото с целите...
Кажи ми, брат, дали те мама кори
по войнишки леглото че стъкваш?
Че в живота ти няма любов и дори
годеница на друг си отстъпил...
Ти знаеш ли, брат... В мрак сърцето тежи...
Разсъмва се... Зашеметен съм от тъмното...
Брат роден, кажи ми... Писмо напиши
и успокой моята кула безумна...
ИЗ ПИСЬМА ДРУГУ
Незаметным героям необъявленных войн.
…А знаешь, брат, я всё ору по ночам,
Пугая соседей, и маму до слёз довожу…
Уж, столько лет, а я по-прежнему – „там”,
Не на диване своём, под БТР-ом лежу…
Ты знаешь, брат, а я всё так же во сне
Свой „калаш”, как девчонку, тискаю…
Скажи-ка, брат, а на хрена это мне –
Ковылять той дорожкой неблизкою?
Ты знаешь, брат, а я в холодном поту,
Просыпаюсь, придушенный „бронником”…
Определяю, блин, на глаз высоту,
Соизмеряя её, да, с „подствольником”…
Скажи мне, брат, а мать ругает тебя,
Что кровать по-армейски заправлена?
Да ещё за то, что живёшь не любя,
И невеста другому оставлена…
Ты знаешь, брат… Как на сердце темно…
Скоро утро… А я сижу ошарашено…
Родимый брат… Ну, напиши мне письмо,
И успокой ты мою „башню” безбашенную…
-----
ОТ ПРЕЧИСТЕНИ СЪДОВЕ
От пречистени съдове памет ще славя,
синева и безбрежност в очите раздал...
От бездънни морета тъга ще добавя,
в майчин поглед откривам подобна печал...
От брезите ще взема снагите девичи,
от офиките алено-ярки – кръвта...
С руса плитка пшенични поля ще закича,
незабравки на нежна любов ще вплета...
От треви на зелени и росни поляни
ще ушия сукман... Запленен ще открия:
на Земята по-прелестна никъде няма
и по-мила родина от мойта Русия...
ИЗ ПРЕЧИСТЫХ КРИНИЦ
Из пречистых криниц, тех, что мне завещали,
Зачерпну синевы и бездонности глаз…
Из бездонных морей в них добавлю печали,
Ту, что видел в глазах материнских не раз…
Попрошу у берёз их девичие станы,
Попрошу у рябин ярко-алую кровь…
На пшеничных полях русу косу достану,
И вплету незабудок простую любовь…
Я из трав луговых, зеленеющих сочно,
Сам сошью сарафан… И скажу, не тая,
Что красивей её вы не видели точно,
И милей на Земле, чем Россия моя…
2011 г.
-----
САМОТНА, МИЛИЧКА
Помоли се... Самотна ти миличка...
За човека, избягал без вест...
Събери всички майчини силици,
скрий сълзи под възглавница днес...
Помоли се... За радост изгубена...
Самотата – трохичка в юмрук...
Красотата, безценното, чудото
той забрави навеки... Кютук...
Помоли се... Прошепвай прекрасните
думи... Тънка свещичка гори...
И с тъга двугодишното щастие
не буди... Нека тихичко спи...
ОДИНОКАЯ... МИЛАЯ...
Помолись… Одинокая, милая…
За того, кто уже не с тобой…
Соберись материнскими силами,
А потом уж… В подушку повой…
Помолись… Попроси о потерянном…
Одиночество – крошкой в кулак…
Неизмеренное и неоцененное
Потерял он навечно… Дурак…
Помолись… Прошепчи всё заветное,
Пока свечечка тонко горит…
…Только всхлипами чудо двухлетнее
Не буди… Пусть тихонечко спит…
---------------------------------------------
Александър Колесников
Руският поет Александър Колесников (Александр Николаевич Колесников) е роден в Гомелска област в Белорус. Автор е на текстовете на много песни и на стихосбирката „Я звезды соберу в карманы” (2013 г.). Живее в гр. Петрозаводск, Република Карелия.
ЛЕД
Аз построих от лед дворец
с годините живот живян.
И няма по-красив живец
от моя земен леден храм.
Години много-много сбрах
и всяка беше леден блок.
И няма на света по-скъп от тях
градеж в живота ми красив и строг.
Студен бе моят жизнен свят,
а блоковете лед са здрави там.
И няма връщане назад,
не плуваш без ръце сред океан.
Обледенява моята душа,
за сетни дни навярно идва ред.
Усещам: айсберг съм в нощта,
превърнал съм се в планина от лед.
ЛЁД
Построил я себе дворец
из льда своих прошедших лет.
Теперь я понял, наконец –
прекрасней их на свете нет.
Собралось много - много лет,
они все – словно глыбы льда,
но ничего дороже в мире нет,
чем все мои прошедшие года.
Холодным видно был мой путь,
и глыбы все теперь не растопить.
Года назад мне не вернуть,
как океан без рук не переплыть.
Теперь обледенеть моей душе
наверное, уже пришла пора.
Мне кажется: я лёд уже,
и может быть, я изо льда гора.
---------------------------------------------
Александър Левин
Руският поет, писател и композитор Александър Левин (Александр Шлёмович Левин) е роден на 14 март 1957 г. в Москва. Учи в музикално училище, свири на китара и фортепиано. Завършва Московския транспортен институт със специалността инженер по изчислителна техника (1979 г.). През 80-те години е активен член на московския клуб „Поэзия”. Ръководи изпълнителска група, с която участва на музикални фестивали. Публикува стихове в самиздатски издания, а от 1989 г. печата поезия и литературна критика в списания и сборници като „Даугава”, „Дружба народов”, „Молодая поэзия 89”, „Знамя”, „Октябрь”, „Индекс”, „Лабиринт-Эксцентр”, „Арена”, „Гуманитарный фонд”, „ВОУМ”, „Цирк Олимп”, „МОЛ”, „НЛО”, „Арион”, „Кольцо А”, „Химия и жизнь”, „Авторник” и др. Работи като инженер в изчислителен център към Московските железопътни линии (1981-1990 г.), редактор в изд. „Исида” (1991-1993 г.) и редактор на отдел култура към агенция „Консорциум прессы/Глобус” (1993-1999 г.), от 2000 г. е свободен литератор. От 1977 г. пише текстовете и музиката на близо 200 популярни песни, издава компактдисковете „Французский кролик” (1997 г.), „Заводной зверинец” (1999 г.), „Untergrund” (2004 г.), „О птицах и рыбах” (2006 г.), „Лёгок, но не легковесен” (2010 г.), „Мы живём у ржавой речки” (2015 г.) и „Одинокий пловец” (2016 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „По непрочному воздуху”, „Лучшие стихи 2013 года” и др. Автор е на самиздатските поетични сборници „Стихотворения” (1985 г.), „Лингвопластика” (1987 г.) и „Биомеханика” (1990 г.), на стихосбирките „Биомеханика” (1995 г.), „Орфей необязательный” (2001 г.), „Перекличка. Стихи и тексты” (2004 г.), „Песни неба и земли” (2007 г.) и „Переверни взгляд” (2010 г.), на книгите „Самоучитель работы на компьютере” (1995 г.), „Самоучитель полезных программ” (1999 г.), „Самоучитель компьютерной графики и звука” (2003 г.), „Самоучитель компьютерной музыки” (2005 г.), „Самоучитель работы на ноутбуке” (2007 г.) и др. Живее в Москва.
МУЗИКАТА НА ТРЕВАТА
Заблудих се в цигулков шубрак
със сияйна триъгла омая;
зорък взор бе попътният знак
в остъклената паст на трамвая;
през завои към вси широти
попремигвах в стъклата немити;
и си спомних, припомнил почти,
тази музика там на тревите.
От шестнадесет ноти солфеж
късах ягода в нотните листи
и стремителен тръбен растеж,
върху мицела меден увиснал,
наблюдавах. В трамвай празен бях,
по света необятен се скитах,
с неподготвени устни шептях
тази музика там на тревите.
В пуст трамваен вагон се люлях,
по света необятен се скитах,
с неподготвени устни шептях
тази музика там на тревите.
МУЗЫКА ТРАВЫ
Заблудился в скрипичном лесу,
Треугольной улыбкой сияя;
Зоркий взор поправлял на носу
В застекленной утробе трамвая;
Накренялся на сгибах пути,
В стекла пыльные щурясь от света;
Вспоминал или вспомнил почти
Травянистую музыку эту.
Землянику шестнадцатых нот
Рвал с невидимой нотной страницы
И стремительный трубчатый рост,
Восходящий из медной грибницы,
Наблюдал. И в вагоне пустом
Проезжая по белому свету,
Все шептал неподатливым ртом
Травянистую музыку эту.
И в трамвайном вагоне пустом
Проезжая по белому свету,
Все шептал неподатливым ртом
Травянистую музыку эту.
1985 г.
---------------------------------------------
Александър Миронов
Руският поет, писател и преводач Александър Миронов (Александр Николаевич Миронов) е роден на 28 февруари 1948 г. в Ленинград. Има средно образование, работи като библиотекар, продавач на книги, пазач, електромеханик, парнаджия и др. Представител е на ленинградския поетичен ъндърграунд от 60-те до 80-те години. От 1965 г. публикува поезия в чужбина, предимно в сп. „Грани”. Активен участник е в самиздатските списания „37”, „Часы”, „Обводный канал”, „Эхо”, „Гнозис”, „Северная почта”, „Беседа” и др. Първата му публикация в съветския печат е в сборника „Круг” от 1985 г. След перестройката публикува поезия и проза в издания като „Октябрь”, „Человек и природа”, „Цирк Олимп”, „Звезда”, „НЛО”, „Новый Мир” и др. Превежда полски поети. Автор е на няколко ръкописни сборника и на стихосбирките „Метафизические радости” (1994 г.), „Избранное: Стихотворения и поэмы 1964-2000” (2002 г.) и „Без огня” (2009 г.). Умира на 19 септември 2010 г. в Санкт Петербург. Негови стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Лица петербургской поэзии” и др.
КОРАБЪТ НА ГЛУПЦИТЕ
Стига напрягане, сам да се слагам на съд,
плуваме славно, не търси умът ни клеймо
в свят на Протей! И да свързва ли нишка по път
тънкия смисъл с вълната на Лета в писмо?
С музика само ний, с музика ще прелъстим
мъка-сестрица надута, свадливата лъст...
Скучно във валса с русалка бедняга кръжи,
в нейните сиви зеници спи жълтата мъст.
Вика Асклепий, флаконче с лъжи разпилял,
черно кюспе с вестникарския хлебец поел,
а зад кърмата – ту бряг, ту жена, ту змия,
в шопениада бъбрива мътилка без цел.
О, вий глупци, как се случи, че липсва ни знак
где сме, кои сме, настъпващи в таз пустота?
Странни депеши донесе ни гълъбът пак
с вечнозелена маслинена грешка в уста.
* Протей – морски старец, приемащ всякакви образи, син на Посейдон.
* Асклепий – бог лечител в древногръцката митология, син на Аполон.
* Шопениада (Шопениана) – безсюжетна балетна сюита по произведения на Шопен.
КОРАБЛЬ ДУРАКОВ
Полно мне тужиться, тяжбу с собой заводить.
Славно плывем мы, и много ли нужно ума
В царстве Протея, и надо ли связывать нить
Тонкого смысла с летейской волною письма?
Только бы музыкой, музыкой заворожить
Муку-сестрицу, сварливую древнюю спесь.
В вальсе русалочьем скучно бедняжке кружить,
В серых зрачках ее желтая кроется месть.
Кличет Асклепия, просит флакончик вранья:
Черного хлебца, газетной дуранды чуть-чуть.
А за кормою то жизнь, то жена, то змея –
Шопенианы бесцельной болтливая муть.
О дурачье! Как случилось, что нам невдомек?
Кто мы, откуда, зачем мы грядем в пустоту?
Странные вести принес нам опять голубок
С вечно-зеленой масличной неправдой во рту.
1975 г.
---------------------------------------------
Александър Морозов Морозовлит
Александър Морозов (Александр Иванович Морозов - Морозовлит) е роден на 13 март 1969 г. в гр. Дебалцево, Донецка област в Украйна. Автор е на 23 книги с поезия, проза и публицистика. Член е на Управителния съвет на Всеукраинския творчески съюз „Конгресс литераторов Украины” и на Съюза на писателите на Украйна. Редактор е на поредици от сборници с украинска поезия и проза. Автор е на стихосбирката „Поговорим о жизни и любви” (1912 г.). Почетен президент е на украинските песенно-поетични турнири „Рыцари слова”. Председател е на Дебалцевското литературно обединение, носител е на редица национални и международни награди за литература. Живее в гр. Дебалцево.
ДО НАЧАЛОТО НА СВЕТЛИНАТА
Туй било е отдавна, преди светлината.
Тъмнина, тишина и тъга сред простора.
Песни виели с воя на злобния вятър
може демони, може огромни прахора.
Към война се придвижвали яростни сили
с пълководци велики и войни безумци.
Някой стрелял в небето и то прокървило
с рана огнена – после наречена Слънце.
ДО НАЧАЛА СВЕТА
Было это ещё до начала света.
Темнота, тишина и тоска повсюду.
Выли песни, подобные злобному ветру,
То ли демоны, то ли огромные люди.
Друг на друга двигались страшные силы,
Отдавали команды войскам полководцы.
Кто то выстрелил в небо – оно закровило
Раной огненной – позже названной Солнцем.
В ДАВНИНУ ЦЕ БУЛО (перевод с русского языка на украинский язык: Александр Морозов – Морозовлит)
В давнину це було – до початку світу.
Темінь лиш, холоди, та нудьга усюди.
Вили пісню, неначебто вітер лютий,
Чи то демони, чи то велетні-люди.
Дуже грізна назустріч рухалась сила,
Віддавали накази військам полководці,
Хтось поцілив у небо – воно закровило
Вогняною раною, що назвали – Сонцем.
-----
НОЩЕМ
Неусетно минават секунди, минути и седмици, месеци,
а сред тази кохорта мнозина завинаги бягат от нас...
Нощем – скръбно небе, неотдавна там месец обеси се,
но дори от бесилката той осветява среднощния час...
Покрай мъртвия месец безброй кандила са набодени
и нощта е във траур, зад черни одежди ридае проливно тя.
Освещават небето звездите в обряда за помена,
но нощта все не вярва, очаквайки чудо... наивната...
НОЧЬЮ
Незаметно мелькают секунды, минуты, недели и месяцы,
Посредине мелькания, многие могут навечно уйти...
Ночью – скорбное небо, там месяц намедни повесился,
Но, повесившись, нам продолжает, как прежде, исправно светить…
Возле мертвого месяца столько лампад понатыкано –
Ночь вся в трауре, в чёрных одеждах о друге расплакалась ливнями
Освещается небо всё звездно-лампадными бликами,
А она всё не верит, надеясь на что-то… наивная…
-----
КАКВО ЩЕ ОСТАНЕ СЛЕД НАС?
„А какво ще остане след мен,
само тези римувани строфи...”
Юлия Куликова
Какво ли ще остане тук след нас?
Гробовно хълмче или шепа пепел...
Живеем в миг, живеем час за час
тъй ярко, че смъртта да ослепее.
Какво да завещая вам, не знам...
Не съм събирал ни сребро, ни злато.
Ще ви оставя стиховете там,
възможно е да ги потърси някой.
Не са ли нужни – нека изгорят,
да стопли мръзнещ странник мойто слово...
Днес да живеем, а на Оня свят
навярно ще научим нещо ново...
ТАК ЧТО ЖЕ ОСТАЁТСЯ ПОСЛЕ НАС?
„Что останется после меня,
Кроме глупых рифмованных строчек...”
Юлия Куликова
Так что же остаётся после нас?
Могильный холмик или горстка пепла...
Так будем жить сегодня и сейчас
Так ярко, чтобы темнота ослепла.
Не знаю, что потомкам завещать...
Не накопил ни серебра ни злата.
Оставлю им своих стихов тетрадь,
Возможно, это всё кому-то надо.
А не нужны – пускай горят огнём,
Собравшихся сгорая согревают...
Мы будем жить, ну а когда умрём
Возможно, что то новое узнаем...
---------------------------------------------
Александър Новиков
Александр Новиков - Алекс Андр (НЯМА ДАННИ)
ЩАСТЛИВИЯТ ЙОРИК
Напред? Хилядолетие поредно!
Бе Двайсти век непълна пълнота,
където с теб поливахме дървета
и хвърляхме в пещта си младостта.
В олтара на разюздана епоха
пожертвах аз от щастие до грях.
Сега спокоен съм, без срам и похот,
сега съм кости с кожата към тях.
Разбрах – щастлив е онзи беден Йорик –
Не мисли, Хамлет го държи без страх.
Обмислях мъдро хиляди истории.
А в резултат? Купчина пепел! Прах...
СЧАСТЛИВ ЙОРИК
Что впереди? Миллениум грядущий.
Двадцатый век, сплошная чехарда,
где мы с тобою обивали груши,
бросая в топку юности года.
Я на алтарь разнузданной эпохи,
пожертвовал от счастья до греха.
Теперь спокоен, всё мне ныне пох...!
Остались кости, кожа, требуха.
Давно я понял, – Счастлив бедный Йорик, –
Не надо думать в Гамлета руках.
А тут осмыслил тысячи историй.
И что в итоге? Кучка пепла, – прах.
---------------------------------------------
Александър Ожиганов
Руският поет, есеист и преводач Александър Ожиганов (Александр Фёдорович Ожиганов) е роден на 2 октомври 1944 г. в Одеса. Учи във филологическия факултет на Кишиневския университет и във философския факултет на Ленинградския университет. През студентските си години посещава литературния кръжок към редакцията на в. „Молодёжь Молдавии”. От 70-те години участва в неформалния литературен живот в Кишинев, Ленинград, Самара и Москва. Публикува стихове в самиздатски издания като „Часы”, „37”, „Цирк Олимп”, „Эхо”, „Майя”, а след перестройката в списания като „Волга”, „Дружба народов”, „Комментарии”, „АКТ Литературный самиздат”, „Улов”, „Авторник” и др. Негови стихове са включени в антологиите „У голубой лагуны”, „Самиздат века”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Трещотка: Избранные стихотворения 1960-70-х гг.” (2002 г.), „Ящеро-речь” (2005 г.) и „Утро в полях” (2012 г.). Умира на 5 март 2019 г. в Москва.
НИ НА ЗЕМЯ, НИ ПОД ПРЪСТТА
ни на земя ни под пръстта
ни сред небесен храм
спри! – няма знам за нас места
не си за тук и там
ала в демократичен ад
с позор в притвор безчест
там всички ще ни привлекат
– ей как си? – идвам днес!
НИ НА ЗЕМЛЕ, НИ ПОД ЗЕМЛЕЙ
ни на земле ни под землей
ни на небе друзья
нам не хватает места – стой!
туда (сюда) нельзя
демократичен только ад
и к вящему стыду
там привечают, всех подряд
– эй как тебя? – иду!..
---------------------------------------------
Александър Очеретянский
Руският поет, писател и литературовед Александър Очеретянски (Александр Иосифович Очеретянский) е роден на 24 септември 1946 г. в Киев. Завършва Киевския институт по културата (1971 г.). Работи като библиотекар и като инженер по техническата информация във Всерусийския научноизследователски институт по нефт и газ. През 1979 г. емигрира в САЩ. Основател и главен редактор е на сп. „Черновик” (от 1989 г.), работи като оператор във фармацевтично предприятие (от 1998 г.). Публикува стихове в издания и антологии като „Ковчег”, „Эхо”, „Грани”, „Время и мы”, „Мулета”, „Новый американец”, „НЛО”, „Улов”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Поэтика русского авангарда”, „Поэзия русского авангарда” и др. Съавтор е на теоретичните библиографски сборници и антологии „Россия. Литературный авангард. 1890-1930”, „Глаголь”, „Забытый авангард России. Первая треть XX столетия” и „Антология авангардной поэзии. Россия. Первая треть XX столетия”. Автор е на стихосбирките „Листья” (1982 г.), „Графика” (1984 г.), „Очень избранное” (1985 г.), „Из восьмидесятых” (поезия и проза, 1986 г.), „Не влезающий в раму портрет” (1993 г.), „Опять избранное” (1999 г.) и „Letters” (2001 г.). Живее в гр. Феър-Лоун, щата Ню Джърси, и в Ню Йорк, САЩ. Умира на 16 ноември 2019 г.
В ГОРАТА
В гората
когато ти се иска да се здрависаш
но няма с кого
едни и само
наоколо покрай теб
мухоморки бели
красавици
доволни от себе си и от съдбата –
неволно започваш да се здрависваш
разбира се не с всяка и дори не с всяка втора (те наистина днес са в повече)
в движение съчинявайки оправдание за тях и за себе си –
в края на краищата не е тяхна вината
да се родят
съдено им е било да се народят
мухоморки*
С хората не е така
с хората всичко е значително по-просто
по-просто и по-сложно
по-сложно и по-просто
едновременно
* Още повече, че от мухоморки може да се получи потресаващо вкусно вариво (вж. Иван Бунин, „В ночном”).
В ЛЕСУ
В лесу
Когда хочется поздороваться
Но не с кем
Одни и только
Вокруг да около
Мухоморы белые
Красавцы
Довольные собой и судьбой –
Поневоле начнешь здороваться
Пусть не с каждым и даже не с каждым вторым (их действительно сегодня перебор)
На ходу сочиняя оправдание им и себе –
Не их вина в конце-концов
Что родиться
Уродиться им суждено было
Мухоморами*
С людьми не так
С людьми все значительно проще
Проще и сложнее
Сложнее и проще
Одновременно
* Тем более, что из мухоморов совершенно потрясающее по вкусу варево получиться может (см. Ив. Бунин, „В ночном”).
2008 г.
---------------------------------------------
Александър Радашкевич
Руският поет и писател Александър Радашкевич (Александр Павлович Радашкевич) е роден на 30 април 1950 г. в гр. Чкалов, днес Оренбург. През 70-те години работи като ватман на тролей в Ленинград. Публикува стихове, рецензии и преводи от английски и френски в руския емигрантски печат. През 1978 г. емигрира в САЩ, където работи в библиотеката на Йелския университет. От 1984 г. работи в сп. „Русская мысль” и преподава руски език във Франция. От 1989 г. публикува поезия, проза и есеистика в издания в Русия и в чужбина като „Звезда”, „Новый Мир”, „Знамя”, „Интерпоэзия”, „Крещатик”, „Зарубежные записки”, „Сибирские огни”, „Дружба народов”, „Дети Ра”, „Новый берег”, „Зинзивер” и др. Член е на Съюза на русийските писатели и на Съюза на писателите от ХХI в., официален представител е на Международната федерация на рускоезичните писатели във Франция. Автор е на над 15 книги с поезия, проза и преводи, сред които стихосбирките „Шпалера” (1986 г.), „Оный день” (1997 г.), „Последний снег” (2003 г.), „Ветер созерцаний” (2008 г.), „Земные праздники” (2013 г.) и „Ария” (2015 г.). Живее в Париж.
ЩЕ БЪДА ВЯТЪР
Ще бъда вятър, носещ в погледи далечни птица
над тъмна планина, пронизана от съкровен светлик.
Узрявам като птица алена
сред вятъра на влажна горска глъбина,
с печата на изстиващата залезна целувка.
Набъбващо предоблачна ще съм аз планина,
с която се прегърбват есенно душите
под сарабандата на вечерни въздишки.
Ще бъда вятър, птици, тази планина, дъжд сляп,
измиващ ме, и залез, чезнещ в синевата глуха,
и даже вик в прозорците
самотни, само не
скучаещ и на себе си дотегнал там
в подоблачните ти неръкотворности,
мой нежно
равнодушен Боже.
Я БУДУ ВЕТРОМ
Я буду ветром, несущим в чужедальних взорах
птицу над той чернеющей горой, пронзённой
сокровенным огоньком. Я взрею алой птицей,
несомой ветром в ту волглую лесную глубь,
напечатлённую лобзаньем холодеющим
заката. Я встану той набухшею дооблачной
горой, которой горбится осенняя душа
под сарабандой повечерних вздохов.
Я буду ветром, птицей и горой, дождём слепым,
смывающим меня, закатом, канувшим в глухую
синь, и даже – криком окон
одиноких, но только не
наскучившим себе скучающим собой
в нерукотворностях подоблачных
твоих, мой нежно
равнодушный Боже.
2003 г.
---------------------------------------------
Александър Седов
Александр Седов, р. 1975 г. във Волгоград (НЯМА ДРУГИ ДАННИ)
ДОНА АННА
Посвещава се на поета Александър Блок, братовчед на моята прабаба
Студ и задух в спалнята голяма...
Командорът крачи, свил юмрук...
Страшно, страшно става, дона Анна!
Мраморният мъжки гняв е тук...
Под дантели рамото се мярка,
ледено и бяло като скреж.
После я обземат тръпки жарки,
тялото й се превръща в пещ.
Но какво тревожи дона Анна?
Той добър ли е, или е лош?
За гърдите, твърди като мрамор,
нежната коприна става нож!
На колене сред семейно ложе
дона Анна страдаща стои:
„Ех да може само, мили Боже...
Таз горчива чаша отмени!”
Но не Бог й гръмко отговори –
скрито е небето в черни дни...
Ехото в покоите повтори:
– Обърни се и ме погледни!
Как да гледа с тази изневяра?
Как лицето си да вдигне тя?
В спомен за свещен обряд за вярност
брачният й пръстен запламтя.
Смъртен студ душата й обхвана,
безнадеждност в мозъка звучи...
И отново гръмна ехо в спалня:
– Погледни ме и не крий очи!
Сякаш е вдовица, изкушена
похотта си в гроб да сподели...
През сълзи се вижда в рай сгодена,
но венецът в мозъка кърви.
Смърт пълзи в душата й печална,
срам не може да се заличи...
Гръм гърми сред полумъртва спалня:
– Погледни мъжа си ти в очи!
Като кукла поглед преобърна
и съзря тя белия му лик,
после Анна в мрамор се превърна,
чу градът последния й вик...
ДОННА АННА
Посвящается поэту Александру Блоку, двоюродному брату моей прабабки.
Холодно и душно в пышной спальне,
Командор гремит ногами в пол...
Страшно, страшно, страшно Донне Анне!
Белый мрамор к ложу подошёл...
Тело холодеет под рубашкой,
Всё белей под кружевом плечо...
Как по мрамору вдруг жаркие мурашки,
Что же так внутри ей горячо?
Что же Донну Анну возбуждает?
Близко-жарок он иль холодно-далёк?
И соски вдруг, твёрдые как мрамор,
Ощущают остро нежный шёлк.
На коленях посредине ложа
Женщина пряма как шест стоит;
,,Если только можешь Авве Отче,
Чашу эту мимо пронеси!!!”
Но не Бог ответил Донне Анне –
Сводом склепа скрыты небеса...
И раздалось эхом в пышной спальне:
– Повернись и посмотри в глаза!
Как смотреть теперь, после измены?
Шея онемела и лицо...
И в глазах обряд их обрученья,
И пылает на руке на руке кольцо.
Смерть стучится в душу Донне Анне,
Ни сбежать, ни спрятаться нельзя...
Снова эхом в охладевшей спальне:
– Взгляд не прячь и посмотри в глаза!
Как смотреть вдове, обет поправшей?
Тело похотью превращено в погост...
И сквозь слёзы видно их веньчанье
И венец огнём вонзился в мозг.
Смерть заходит в душу Донне Анне
И остановить её нельзя...
Гром рычащий в омертвевшей спальне:
– Посмотри же мужу ты в глаза!!!
Голова как кукла повернулась,
И узрела Анна белый лик,
И сама в миг в мрамор обернулась,
И услышал город её крик.
---------------------------------------------
Александър Соколов
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
МАСКИ
Град. Привечер. Мъгла.
Ресторант. Дискотека.
Хора с маски: лъжа,
а къде е човекът?
Фалш е всичко, продажно:
документи и чест.
И съвсем не е важно
кой си всъщност ти днес.
Ще те блъснат навън,
ако маската смъкнеш.
Не е приказен сън –
тук без маска си мъртъв.
С нея свикваш, намираш
с нея маска-другар,
хвалиш пица и бира
и гасиш свойта жар.
С нея фъфлиш за мода,
към коли се стремиш...
Щом от малък проходиш,
с тази маска вървиш.
МАСКИ
Город. Вечер. Туман.
Ресторан. Дискотека.
Лица – маски: обман,
Где найти человека?
Лживо всё и продажно:
Документы и честь.
А толпе и не важно
Кто по сути ты есть.
Тебя выставят вон,
Снять попробуешь маску.
Без неё обречён –
Жизнь не сон, и не сказка.
Привыкаешь к ней быстро,
С ней находишь друзей,
Хвалишь пиццу и пиво
И ни мысли своей.
С ней толкуешь о моде,
И о марках машин...
Маски в школах находят,
И всё нужное к ним.
---------------------------------------------
Александър Степанков
Поетът и публицистът Александър Степанков (Александр Васильевич Степанков) е роден на 27.06.1946 г. в Украйна. По професия е инженер-конструктор, дълги години е живял и работил в гр. Лангепас, Тюменска област в северните райони на Западен Сибир. Бил е депутат в местната Дума, депутат във Федералното събрание на Русия (1994 г.) и депутат в парламента на Украйна (2002 г.). В момента живее в украинския град Николаев. Член е на Съюза на журналистите на Украйна. Автор е на две стихосбирки, участва в десетки поетични сборници. Редовно публикува поезия в литературни издания в Украйна и Русия.
КОРАБЪТ НА ГЛУПАЦИТЕ
Зло не правех, живях си убогу, без грях,
ала някой с противна шега ме нарочи,
в Кораб гнил на Глупаците плувам със страх –
ни до пристан да спра, ни от лодка да скоча.
Тук ни съвест, ни чест не подхождат ни – стоп,
и високо ценят само кренвирш и цицки.
А глупаците казват: „След нас и потоп!
Да заплюем на воля далечни и близки!”
Накъде ги отнася – все там им е, в сън,
само в бара посръбват и в ясла бозаят.
Към небето не гледат, не гледат навън,
тез пируват, а тез си игрички играят.
Врътка щурвала тъп идиот-капитан,
в смях към рифове води ни щурман-мошеник,
през мъгла слепешката се движим, а там
лешояди ни чакат, чакали ни дебнат.
Не им пука, в каютите ври веселба,
на палубата – бой: кой за хляб, кой за торта,
примирени са робите в трюма: „Съдба!
Тук мушици сме, нищо не можем да сторим!”
От какво да се плашим? „Ще минат мъгли!
Тъй удобно живеем сред злоба и клики.
Бог не ще ни остави! – безгрижно пълзим.
Ти върви си! От нас стой далече, умнико!
Тука няма за теб ни любов, ни храна,
тука чуждия пътник наказват жестоко...”
На палубата зъзна, стоя настрана,
в самота наблюдавам как гасне животът...
КОРАБЛЬ ДУРАКОВ
За собой не припомню я смертных грехов,
Только кто-то со мною сыграл злую шутку,
И всю жизнь я плыву в Корабле Дураков –
Ни в порту не сойти и не выпрыгнуть в шлюпку.
Здесь ни совесть, ни честь никому не с руки,
А в высокой цене лишь сосиски да сиськи.
– После нас хоть потоп! – говорят дураки, –
И плевать мы хотим на далёких и близких!
А куда их несёт – дуракам всё равно,
Лишь бы в баре хлебнуть да пробиться к кормушке.
Вверх глядеть не хотят или хоть бы в окно,
Те – в пирушке, а эти – играют в игрушки.
Тупо крутит штурвал идиот-капитан,
Штурман-шулер маршрут на подводные скалы
Проложил – и плывём мы туда сквозь туман,
Где стервятники ждут нас давно и шакалы.
Но матросы молчат, а в каютах гульба
И на палубе бой: кто за торт, кто за крошки,
А рабы лишь руками разводят: – Судьба!
Ничего не поделаешь – мы только мошки!
А чего нам бояться – авось пронесёт!
Так привычно нам жить среди злобы и фальши.
Бог не выдаст! – не нужно нам лишних забот –
Уходи! – и держись от нас, умник, подальше!
Нет, не будет тебе ни любви, ни еды,
Здесь не любят чужих, а жестоко карают.
И в сторонке стою на ветру у воды,
И смотрю одиноко, как жизнь догорает...
---------------------------------------------
Александър Сисолятин
Руският поет Александър Сисолятин (Александр Сысолятин) пише поезия от 1971 г. (НЯМА ДРУГИ ДАННИ)
ШИПКА
На Красимир Георгиев
Момче попитах: „На какво е Шипка име?”
„Шипящо питие е, фанта май...”
А млад човек, облечен модно, обясни му:
„Цигари евтини са Шипка, знай...”
Така за подвига на нашите събратя
история и памет отстрани
невежеството, като прашен вятър
фучи, загребвайки горчивини...
Един до друг с геройски устрем мощен
и българин, и руският ни войн
сред разорения планински кошер
преди години бяха в смъртен бой.
За бъдния живот с достойна чест
към свобода или към смърт поели...
Да сложим в памет днес цветя за тез
защитници на българската цитадела!
* Шипка – връх в Стара планина, символизиращ героизма на българи и руснаци при освобождението на България от турско робство. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) през август 1877 г. ген. Николай Столетов организира отбраната на Шипченския проход, като разполага шипченския отред с пет дружини на българското опълчение на вр. Св. Никола, вр. Орлово гнездо и вр. Шипка. Защитниците показват изключителен героизъм и отблъскват атаките въпреки численото превъзходство на противника.
ШИПКА
Красимиру Георгиеву
Спросил у мальчика, – „А что такое ШИПКА?”
– Шипучка, вроде «Фанты» – говорит,
А парень молодой на иномарке с шиком, –
„Табак, дешевый, – может уже нет…”
Вот так о подвиге геройского собратьев,
Историю и память зачеркнув
Невежество, как серое ненастье,
Мы упускаем горечь зачерпнув…
Плечом к плечу, и не склоняясь пулям,
Болгарин и Российский наш солдат
На слонах гор, как разоренный улей,
Смертельный бой шел много лет назад.
Свобода или смерть среди камней,
Для будущего жизни не жалели,
Лежат цветы, как память наших дней
Святым защитникам Болгарской цитадели…
---------------------------------------------
Александър Фред
Александър Фред (Александр Поддубный/ Фред) е роден на 05.06.1978 г. в с. Шахти в Шчекински район, Тулска област. Публикува поезия в регионалния печат и в литературни сайтове. Превежда стихове на български поети. Живее и работи в градчето Скуратовский, предградие на Тула, близо до историческата Ясна поляна.
БОЛКАТА СИ Е БОЛКА
Болката си е болка,
както и да я спрягаш,
тя отново душата ти пълни с мъка.
С думи от нея не можеш да избягаш,
от нея вече не можеш да се измъкнеш.
Ще те стисне по-силно,
сестра си Раздяла ще викне и с нея
в тишината ще счупят стрелките секундни,
на вълни ще тече, със сълзи ще залее
безвъзвратно отминалото и скъпото.
И с последния плач
ще затвори познатия кръг,
вековете ще духнат горящите свещи
и отново в нощта ще пристъпи палач
над светата глава на Йоан Предтеча.
БОЛЬ – ЕСТЬ БОЛЬ
Боль – есть боль,
как её не назови,
она снова в душе,
разливает жжение грусти,
и слова, нас не смогут спасти,
потому что она никогда не отпустит.
Сдавит только сильней,
и разлуку сестру призовёт,
и секундные стрелки, тишиной остановит,
и неровно стекая, слезами прольёт,
безвозвратно ушедшее и дорогое.
И на гранях черты,
сомкнётся в замкнутый круг,
и в престоле потушит, горящие свечи,
и как тысячи лет, палачом промелькнет,
над святой головой Иоанна Предтечи.
-----
ЗАПИСКИ ОТ МИНАЛОТО
Искри от минало, анали древни,
прострация на векове, отмити
над племенни легенди и тотеми,
далеч в историята скрити.
В тях учени петна безчетни
донатъкмяват с мисъл будна.
Но трудно ще ги сврат в учебник,
а и кому е днес той нужен...
А истерици в ясли ровят,
отретуширват – книги, драми,
и Александър Пушкин скоро
не ще е мургав, бял ще стане.
В кръвта му ще открият гени,
а костите му с гел ще радват;
ще кажат в края на проблема
какво било е – кривда или правда!
ЗАПИСКИ ПРОШЛОГО
Записки прошлого, в анналах древних,
Прострация веков, вопросов знаки,
Над именами родов и тотемов,
Племён, в историю сошедших.
А в ней так много тёмных пятен,
Закрытых домыслом – учёных.
Что очень трудно брать учебник,
Да и кому сейчас, он нужен…
Кликуши снова у кормушки,
Отретушировают – книги,
И скоро Александр Пушкин,
Не будет, смуглым, будет белым.
Найдут в крови такие гены,
В костях пороются исправно,
И возведут, в хвосты проблемы,
Что было раньше, кривда или, правда?
-----
КРАЯТ НА ОКТОМВРИ
Ръмят с досадна есенна протяжност
до кости кишавите дъждове,
листата в хоровод света обграждат,
кръжат и този танц тъга зове.
Приятели с размити очертания,
в страни далечни заживели,
рисуват тези разстояния
със скръб по жеравите отлетели.
Кленът оголва клони, пурпур свежда
и ясен следва го поред,
липите в жълти временни одежди
ноември срещат с дружески привет.
КОНЕЦ ОКТЯБРЯ
Заморосил в осенней непогоде,
Промозглый дождь зябкий до костей,
Пришла пора и листья в хороводе,
Кружат и мне от этого грустней.
Моих друзей размыты очертанья,
Иные там в других краях,
Рисуют те же расстоянья,
Скорбя об улетевших журавлях….
Клён, покрасневший ветви обнажает,
И ясень машет ему в след,
И липы в жёлтом скоротечном одеянье,
Уже сказали ноябрю привет…
-----
САМОТА
Заминаха и няма да се върнат,
домът е пуст и всичко е различно.
Стрелките все по-бавно мърдат
на спомена в затихващото нищо.
И стискайки юмруци, самотата
напук долита – глуха сова мрачна,
по раните на наниз от нещастия,
с тъгата на безстойностни петачета.
Разхвърляйки навред вериги тленни
на нощните фенери сред сълзата,
в скърбящо жълтото си отражение
застива черната вдовица самотата.
Под ромона на плахи пръски
пристяга в морни слепоочия
случайните ни живи връзки –
върху съдбата слага многоточие.
ОДИНОЧЕСТВО
Те кто ушёл уже не возвратятся,
в пустынный дом где всё уже не так,
и стрелки медленно ложатся,
в затихший поминальный такт.
И одиночество сжимая все запястья,
глухой совой приходит вопреки,
по рваным ранам сутолокой несчастья,
вобрав в себя печали медяки.
И разбросав нательные вериги,
в скупых слезах полночных фонарей,
она в скорбящем жёлтом блике
застыла чёрною вдовой.
Под шорох падающих капель
стянула грубою канвой
неровные живые связи,
поставив многоточье над судьбой.
-----
В ПАМЕТ НА ЙОСИФ БРОДСКИ
Ще разкъсам пияните струни,
луната свети измамно,
пак виелици стенат с безумна
скръб за тези, които ги няма.
Те са там, сред живяни столетия,
в черни сълзи се влива печал,
а сърцата им с жар смутна светят
и това носи болка и жал.
Доизпито е всичко, отново
сме в зърното на вечни жита,
тленните земни окови
ние сменяме с метър земя.
ПАМЯТИ ИОСИФА БРОДСКОГО
Изорву пьянее струны,
свет луны в окнах не тот,
снова плачет метель со стоном,
и скорбит о тех, кто уйдёт.
Сколько их по истёртых столетием,
в слёзы чёрные ввергла печаль,
но у сердца свое лихолетье,
от того больнее и жаль.
Всё испито и зёрна прозрели,
но, как поздно мы признаём,
ржавые цепи на теле,
мы сменяем метровой землёй.
-----
ЧУЖД
Ти гледаш тъпо в празна пъстрота,
метро, площад на трите гари,
да търсиш брод съдбата ти те кара,
с душа попиваш тази пъстрота...
А нейде мама те очаква пак,
селце планинско сняг покрива,
небето въздухът залива,
в котлето вдига се каймак...
Но там ти пън си, чужд си ти,
случаен пришълец, угарки мятащ
в колибата задушна, под халвата
на родните олющени стени.
ЧУЖОЙ
Ты смотришь, будто тупо в пестроту,
метро и площадь трех вокзалов,
как будто бы судьба тебя связала,
вобрать душою эту пустоту…
А где-то мама и в горах кишлак,
уже накрыты снегом крыши,
и горный воздух небом дышит,
и варится в котле каймак…
Но здесь ты чурка, ты – чужой,
приезжий, подметающий окурки,
ютящийся в продушенной конурке,
где сырость стен... нарезана халвой.
-----
МЪЛЧАЛИВО
Сред твоя покой са в минало време глаголите,
натиснала спусъка е вечността,
засечка... И мисли облитат неволята,
душата й – въгленче тъмно в нощта.
Стрелките чертаеха нещо неистово,
безспир под калема на черен молив
в безцветната плът побеляла на листите
памет разбъркваше мозъка сив.
Потънала в странния свят на лавината,
ти скъса на хиляди къса писмо,
разбрала, че всичко е вече отминало
и никой не среща туй, що е било.
МОЛЧАЛИВОЕ
В твоей тишине глаголы прошедшего времени,
и вечность взвела пистолетный курок,
осечка… и мысли промчались по темени,
как тёмен души её уголёк.
А стрелки чертили, что-то неистово,
под грифелем чёрным карандаша
на белую плоть листа водянистого
память ложилась мозг шебарша.
И ты погруженная в странное действие,
письмо разрывала на тысячу йот,
и понимала всё это ушедшее,
и то, что прошло никто не вернёт.
---------------------------------------------
Александър Шаганов
Руският поет, писател и певец Александър Шаганов (Александр Алексеевич Шаганов) е роден на 4 март 1965 г. в Москва. Завършва Московския електротехнически институт (1987 г.). Работи като инженер в предприятие „Мостелефонстроя” и като оператор в звукозаписно студио „Звук”. Автор е на текстовете на десетки популярни естрадни песни като „Владимирская Русь”, „Атас”, „Не валяй дурака, Америка”, „Сторона родная”, „Девчонка-девчоночка”, „Не обижай, жених”, „Конь”, „Тучи”, „Комбат”, „Свитерок”,„Вечерочки-вечерки”, „Там за туманами”, „Малыш”, „Солдат”, „Березы”, „Верка”, „А заря”, „Просто любовь” и др. Негови песни са включени в репертоара на състави като „Чёрный кофе”, „Любэ”, „Класс”, „Рондо”, „На-На”, „Иванушки International” и др. Изнася и самостоятелни концерти. Автор е на стихосбирките „Станция Таганская” (1999 г.), „Ребята нашего двора” (2001 г.), „Батяня-комбат” (2003 г.), „Там за туманами” (2004 г.), „От Волги до Енисея” (2006 г.), на автобиографичната книга „Я Шаганов по Москве” (2007 г.), на плочите с негови песни „Пой, братишка”, „Кавалер” и др. Живее в Москва.
ТИ ПО ИМЕ ИЗВИКАЙ МЕ ТИХИЧКО
Песен на руската рок група „Любе”
Музика: Игорь Матвиенко
Текст: Александър Шаганов
Ти по име повикай ме тихичко!
Напои ме в хлад с глътка изворна!
Ще дочуе сърцето, безбрежното,
неизказано, глупаво, нежно то...
Пак сумрака безсънен преборваме
и отново застиват прозорците.
Нежно касис и люляци сплитат се,
моя тиха родино, повикай ме!
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме!
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме...
Зная, нашата среща узряла е,
беше дълга и трудна раздялата.
Месец син зад града ни заплувал е!
Не тъгувам, но плач ли дочуваме?
На камбанка далечно ли ехо бе?
С теб гласа й зовящ не усетихме,
задимихме, по пътя прах помпихме,
не видяхме пред нас хоризонтите...
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме!
Ти повикай мен в залезния ден!
Ти бъди сега с мен печал-тъга!
Ти повикай ме...
Ти по име повикай ме тихичко!
Напои ме в хлад с глътка изворна!
Зная, нашата среща узряла е,
Ще се върна при теб, обещавам ти...
ПОЗОВИ МЕНЯ ТИХО ПО ИМЕНИ
Позови меня тихо по имени!
Ключевой водой напои меня!
Отзовётся ли сердце безбрежное,
Несказанное, глупое, нежное?..
Снова сумерки входят безсонные,
Снова застят мне стёкла оконные.
Там кивает сирень и смородина,
Позови меня, тихая родина!
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня!
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня...
Знаю, сбудется наше свидание,
Затянулось с тобой расставание.
Синий месяц за го;родом прячется,
Не тоскуется мне и не плачется.
Колокольчик ли, дальнее эхо ли,
Только мимо с тобой мы проехали,
Напылили кругом, накопытили,
Даже толком доро;ги не видели...
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня!
Позови меня на закате дня!
Позови меня, грусть-печаль моя!
Позови меня...
Позови меня тихо по имени!
Ключевой водой напои меня!
Знаю, сбудется наше свидание,
Я вернусь, я сдержу обещание...
-----
ТАМ ЗАД МЪГЛИТЕ
Синьо море е, зад кърмата е море,
синьо море е, към дома ни път зове.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите са родни брегове.
Шепнат вълните – и въздишат, и зоват,
но не разбират, няма как да разберат.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите ни чака любещ свят.
Чакат Камчатка, Севастопол и Кронщадт,
вярва земята и очаква своя брат.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите жените ни не спят.
И ще се върнем, знам, преплували света,
ще ви прегърнем, ще е бурна радостта.
Там с ураганите – вечно пияните,
там зад мъглите ще пеем песента.
ТАМ ЗА ТУМАНАМИ
Синее море, только море за кормой,
Синее море, и далёк он, путь домой.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами берег наш родной.
Шепчутся волны и вздыхают, и зовут,
Но не поймут они, чудные, не поймут.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами любят нас и ждут.
Ждёт Севастополь, ждёт Камчатка, ждёт Кронштадт,
Верит и ждёт земля родных своих ребят.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами жёны их не спят.
И мы вернёмся, мы, конечно, доплывём,
И улыбнемся, и детей к груди прижмём.
Там за туманами вечными, пьяными,
Там за туманами песню допоём.
* „Там за туманами” – музыка: Игорь Матвиенко, слова: Александр Шаганов.
---------------------------------------------
Александър Шталкин
Руският поет Александър Щалкин (Александр Николаевич Шталкин) е роден на 14 февруари 1963 г. в гр. Красноярск. Пише поезия от младини, публикува в периодичния печат и в електронните медии. Има висше образование. Женен е, има две дъщери. Живее в Москва.
ВСИЧКО ОТМИНАВА
Дните есенни литват, ръми,
нямо злато сърцата обвързва...
Ето, с теб сме отново сами –
всичко, друже, отива си бързо.
Луди пролети в миг ще сменим
с есента сред градината, дързост
чезне, дните защо да броим –
всичко, друже, отива си бързо.
Избор нямаме! Кратък живот!
Да тешим настоящето кратко!
Студ се влива в горчивия плод,
в студовете не става по-сладко...
И за радост или за беда
бреговете самотни лед свързва:
не търсете следи по вода –
всичко, друже, отива си бързо!
ВСЕ ПРОХОДИТ
Облетают осенние дни,
Стынет сердце в немой позолоте...
Вот опять мы с тобою одни –
Все проходит, мой друг, все проходит.
Смену весен и лет кутерьму,
Все, чем осень в саду хороводит,
Нам с тобою считать ни к чему, –
Все проходит, мой друг, все проходит.
Что ж поделаешь? Жизнь коротка!
Так утешим себя настоящим:
До мороза рябина горька,
Только нам отчего- то не слаще…
Может к радости, может к беде,
Лед брега одинокие сводит:
Не ищите следов на воде –
Все проходит, мой друг, все проходит!
---------------------------------------------
Александър Юрчев
Александър Юрчев (Александр Чевердин Юрьевич)... (НЯМА ДАННИ)
АЗ САМ СЪМ СИ И БОГ, И САТАНА
Аз сам съм си и Бог, и Сатана,
пред вас душа изливам без вина.
В сърцето си неволи приютих
и – Дявол или Ангел – рея стих.
Като пророк в съдбата съм се взрял,
живот за стих да дам не ми е жал.
Разпятието не открил, в нощта
ще се венчая в примка със смъртта.
С мен стиховете няма да умрат,
душата в облаци ще придружат.
И с топли бури в пролетния зрак
като сълзи ще се излеят пак.
Я САМ СЕБЕ И БОГ И САТАНА
Я сам себе и Бог и Сатана,
Всю душу изливаю вам до дна.
Боль сердца я стихами отдаю,
То Дьяволом, то Ангелом парю.
Я как пророк заглядываю вдаль,
И жизнь отдать мне за стихи не жаль.
Не находя распятье на земле,
Со смертью обвенчаюсь я в петле.
Мои стихи со мною не умрут,
А в облака с душой моей уйдут.
И чистотой весенних тёплых гроз,
На землю возвратятся болью слёз.
---------------------------------------------
Алексей Давиденков
Руският поет и писател Алексей Давиденков (Алексей Иванович Давыденков) е роден на 14 юни 1952 г. в Ленинград. След гимназия учи две години и половина във факултета по руски език и литература при Държавния педагогически институт „А. Херцен” и постъпва в Северния флот. Първата му поетична публикация е в сп. „Аврора” през 1987 г. След казармата работи като товарач и монтьор на декорации, а от 1979 г. е газов оператор в котелната на родния ВУЗ. Подготвя самиздатския алманах „ТОПКА”, публикува поезия, проза и литературна критика в списания като „Нева”, „Крещатик”, „АКТ”, „Зинзивер”, „7+7”, „Футурум АРТ”, „НЛО”, „Дети Ра”, „Дикое поле”, в сборниците „Поэтическая орбита-95”, „Петербургский литератор”, антологиите „Город-текст”, „Стихи в Петербурге. 21 век” и др. Съсъставител е на машинописните литературни сборници „Перед грядущим парадом” (1990 г.) и „НЗ-антология” (1992 г.). Член е на Руския съюз на професионалните литератори (2000 г.). Автор е на стихосбирката „Нить” (1997 г.). Умира на 12 юни 2011 г. в Санкт Петербург.
ЕДИН ЗА РОД И НАРОД ЖИВЕЕ
Един за род и народ живее,
друг за кесията търси възход...
А аз – над този живот се смея:
обидно смешен живот!
Би казал „грешен”, ала не каза!
Не с блага спътница в дните си бях...
Дори теле не е. Жива зараза!
И пак възкликвам: „Живот за смях!”
А онзи смята ме за диване:
аз казвам „Да!”, а той ми казва „Не!”...
КОМУ-ТО В ЧЕСТЬ – ПОСЛУЖИТЬ ОТЧИЗНЕ
Кому-то в честь – послужить Отчизне.
Другому стала тесна мошна…
А я – смеюсь я над этой жизнью:
Уж больно, вправду, смешна!..
„Грешна”, сказал бы… Но – не сказал же?!
И то: не спутница… не жена…
Даже не телка. Зарытый заживо –
И то воскликну: „Ты мне смешна!”
Та – знай, отхмыкивается в ответ:
Ведь я ей: „Да!”, а она мне – „Нет…”
-----
ТОЕСТ – ПАК Е У МЕН – ТАЗИ БОЛКА ДА РАЖДАШ СЛОВА
Тоест – пак е у мен – тази болка да раждаш слова!
Твърде стар този свят е, болях в занаята съдбовен...
Ще е всичко напразно, когато последвам зова,
ще съм сам и напразно не ще произнасям ни слово.
Аз отсъствах за миг, но загубих следите в глада,
усвоени са чувства на родственост, срам и тревоги.
„Музо, викаш ли ме?” – питам. Тя отговаря: „О, да!”
„Аз съм зле!” – казвам. Тя отговаря ми: „Радвам се много!”
ТО ЕСТЬ – МНЕ ЖЕ, ОПЯТЬ – ЭТА БОЛЬ ПРИ РОЖДЕНИИ СЛОВ
То есть – мне же, опять – эта боль при рождении слов?
Слишком стар этот мир, слишком – я, в данном промысле судеб...
Всё окажется всуе, когда поспешу я на зов,
И останусь один, и ничто не измолвится всуе.
Я отсутствовал – миг, но утеряно чувство стола,
И освоены чувства стыда, и родства, и разлада.
„Ты звала меня, Муза?” – Она отвечает: „Звала”.
„Я не в форме, ты видишь...” – Она отвечает: „Я рада”.
1996 г.
---------------------------------------------
Алексей Прокопиев
Руският поет, преводач и изследовател на фолклора Алексей Прокопиев (Алексей Петрович Прокопьев) е роден на 15 август 1957 г. в гр. Чебоксари, Чувашка АССР. Завършва историческия факултет на Московския държавен университет. Дълго време работи като нощен пазач. През 1985 г. участва в самиздатския алманах „Встреча”, след перестройката печата поезия в издания като „Октябрь”, „Новый журнал”, „Иностранная литература” и др. Негови стихове са публикувани в антологиите „Строфы века. Антология русской поэзии”, „Современная литература народов России, т.3”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”, „Строфы века 2. Антология мировой поэзии в русских переводах” и „Самиздат века”. От 1996 г. е преподавател по художествен превод в литературния институт „Максим Горки”. Превежда поезия от немски, английски, италиански, шведски и чувашки език. Носител е на наградата „Андрей Белый” за 2010 г. Автор е на стихосбирките „Ночной сторож” (1991 г.), „День един” (1995 г.) и „Снежная Троя” (2003 г.). Живее в Москва.
НОЩЕН ПАЗАЧ
„Да не дава Бог да полудея...”
Александър Пушкин
„Нощният пазач е луд,
защото бодърства...”
Райнер Мария Рилке
Боже, закрила прати да не губя ума.
Кукла, играчка, не спя, вяла брънка съм в цялото.
Знам, на земята живея и пазя дома.
Тяло незряло не чувствам – Луната открадна ми тялото.
Музика звучна се в синьо и в сън огласи,
лунните струни звънят сред пустинните площи.
Два са клавишите врабчови – сол и си –
утро. Трепти светлина. Тя разлива се още.
Нещо ще сторя, ще стана, над сянка била.
Дума ще дам, че съм жив, че съм жив да научите.
Боже, дари ме с гласа на самотни села
в доба, когато прелитат над покриви кучета.
НОЧНОЙ СТОРОЖ
„Не дай мне бог сойти с ума...”
Александр Пушкин
„Ночной сторож – сумасшедший,
потому что бодрствует...”
Райнер Мария Рильке
Боже, о дай же совсем не сойти с ума.
Кукла, игрушка, не сплю, ничего не делаю.
Знаю, живу на земле, сторожу дома.
Тела не знаю – Луна похитила тело неспелое.
В лад этой музыке спрятались сонь и синь,
Лунные струны звенят на пустынной равнине.
Две воробьиные клавиши – соль и си –
Утро. Надтреснутый свет. Он горит и поныне.
Сделаю что-нибудь, встану, огромная тень.
Слово скажу, чтоб услышали, жив еще, жив еще,
Боже, о дай же мне голос глухих деревень.
В час, когда только собаки летают над крышами.
---------------------------------------------
Алексей Романов
Руският поет Алексей Романов (Алексей Сергеевич Романов) е роден на 1 февруари 1938 г. в Забайкалието. През 1973 г. завършва Военна академия в Ленинград. Доцент, преподавател във ВУЗ. В момента е офицер в оставка. Публикува стихове в сборници и алманаси като „Наследие”, „Сборник стихов”, „Лирика” и др. Женен е, има две деца и две внучета. Живее в гр. Балашиха, Московска област.
КРАСИМИРУ ГЕОРГИЕВУ
Как здесь не сотворить кумира,
Когда перед тобой титан:
Узнать не трудно Красимира,
Кто так известен средь славян.
Тебе, мой друг, поэт болгарин,
За твой неимоверный труд,
Не только Пушкин благодарен,
А вместе с ним славянский люд.
И ты войдёшь во все анналы,
Ты это право заслужил:
Давно известен на портале,
Отличен от других твой стиль.
Всегда ты в центре всех событий:
Поэт, писатель, журналист,
Вся жизнь твоя прошита нитью
С названьем светлым – альтруист.
Тебе даровано от бога –
Сердца людские зажигать,
Идёшь ты праведной дорогой,
Моей России верный брат.
-----
ДАМОКЛЕВ МЕЧ
Държи ли ни тоз брачен възел,
обвързал ни с една съдба?
И знае ли къде сме Музата,
прикриваща се зад гърба?
След изпитания нелесни
ще преклоним ли ний глава?
В живота си манна небесна
желаем, но не е това.
Дамоклев меч над нас се мята:
обездвижени сме в нощта,
като цунами с ярост вятър
ще ни захвърли в пустошта.
Виси за слепоочна сеч
на тънък косъм този меч...
ДАМОКЛОВ МЕЧ
А так ли прочен брачный узел,
Что нас связал одной судьбой?
И знает ли про это Муза,
Что приютилась за спиной?
Пройдёт ли он те испытанья,
Что нам назначены двоим?
Ведь наша жизнь – не с неба манна,
Совсем не то, что мы хотим.
Дамоклов меч над головами:
Не сделать в сторону ни шаг,
Подхватит ветер, как цунами
И бросит с яростью в овраг.
И меч висит на волоске,
Он тонок, как и на виске...
---------------------------------------------
Алексей Цветков
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Алексей Цветков (Алексей Петрович Цветков) е роден на 2 февруари 1947 г. в гр. Станислав, днес Ивано-Франковск, Украйна. Учи в химическия факултет на Одеския университет и във факултета по журналистика на Московския държавен университет. Член е на неформалната поетична група „Московское время”. През 1975 г. е арестуван и депортиран от Москва, след което емигрира в САЩ. Завършва Мичиганския университет, доктор е по философия (1983 г.). Преподава руска литература в колеж в щата Пенсилвания, редактира в. „Русская жизнь”, от 1989 г. работи в Радио „Свобода” и радио „Голос Америки”. Превежда поезия от английски и от полски. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Сборник пьес для жизни соло” (1978 г.), „Состояние сна” (1981 г.), „Эдем” (1985 г.), „Стихотворения” (1996 г.), „Дивно молвить” (2001 г.), „Просто голос” (2002 г.), „Бестиарий” (2004 г.), „Шекспир отдыхает: Книга новых стихотворений 2004-2005 гг.” (2006 г.), „Имена любви” (2007 г.), „Атлантический дневник” (2007 г.), „Эдем и другое” (2007 г.), „Ровный ветер” (2007 г.), „Сказка на ночь” (2009 г.), „Детектор смысла” (2010 г.), „Онтологические напевы” (2012 г.), „Последний континент” (2012 г.), „Записки аэронавта” (2013 г.) и „Salva veritate” (2013 г.). Живее в Ню Йорк.
СИТУАЦИЯ А
Ситуация А. От гуляи човек се завръща,
с незастлано легло го очаква самотната къща,
сякаш в смяна миньорска се спуска в задушен забой.
Той прилича на крава, преляла пред дойка чевръста,
но какво да направи, доячката щом е в запой?
Ще притвори прозореца, гдето звездите увисват,
ще запали цигара, въжето ще насапуниса
и ще висне под скоба таванска проскърцваща той.
Ситуация В. Следва бащина ясна повеля,
по пътечката ордени трупа, успехи споделя,
умножава в семейството почит, заможност, светлик.
Но душата се буди, тя есенна птича е челяд,
на градинската пейка изстива плътта му за миг.
Той поляга вовек под замръзваща паша зелена,
в погребално сако е, то с ордени е украсено.
И какво ли спечели човекът, спокойно лице?
Ситуация А. Ситуация В. Ситуация С...
СИТУАЦИЯ А
Ситуация А. Человек возвратился с попойки
В свой покинутый дом, на простор незастеленной койки,
Как шахтерская смена спускается в душный забой.
Он подобен корове в канун обязательной дойки,
Но доярка в запое, и что ему делать с собой?
Он прикроет окно, где свинцовые звезды навылет,
Сигарету зажжет, бельевую веревку намылит
И неловко повиснет, скрипя потолочной скобой.
Ситуация В. Соблюдая отцовский обычай
Он пройдет до конца по тропе орденов и отличий,
Приумножит почет и пристойный достаток в семье.
Но проснется душа, словно осенью выводок птичий,
И останется плоть остывать на садовой скамье.
Он ложится навек под ковер замерзающих пашен,
Погребальный пиджак орденами богато украшен.
Что он выиграл, бедный, с нетронутой болью в лице?
Ситуация А. Ситуация В. Ситуация С...
---------------------------------------------
Алексей Шелвах
Руският поет, писател и преводач Алексей Шелвах (Алексей Максимович Шельвах) е роден на 14 януари 1948 г. в Ленинград. Близо 30 години работи като стругар. Публикува поезия и проза в самиздатските списания „Часы”, „Обводный канал”, „Митин журнал”, в издания като „Новый журнал”, „Вестник новой литературы”, „Родник”, „Нева”, „Звезда”, „Знамя”, антологии и алманаси като „У Голубой лагуны”, „Самиздат века”, „Ключ” и др. Превежда от английски и полски език. От втората половина на 90-те години е редактор и преводач в петербургските издателства „Азбука” и „Амфора”. Автор е на стихосбирките „Черновик отваги” (1988 г.), „Новые стихотворения” (2000 г.) и „Стихотворения” (2009 г.), на повестта „Случай из жизни сэра Эдгара Слабоумного” (1995 г.) и романа „Приключения англичанина” (2007 г.). Живее в Санкт Петербург.
ПРИСПИВНА
Мъжделят прозорците и гаснат.
Значи вече тъмно е и късно.
Панталоните захвърлят страстно.
Към жената попоглеждат мръсно.
На постелята по гръб са дружно,
в Древния Египет войни зимни.
Спи, приятел, и не я събуждай
до зори, до радиото с химна.
КОЛЫБЕЛЬНАЯ
Окна и погасли, и потухли.
Значит, стало и темно, и поздно.
Все отринули штаны и туфли.
На жену поглядывают грозно.
Вот легли в затылок на подушку,
как солдаты Древнего Египта.
Спи, дружок, и не буди подружку
до утра, до радио, до гимна.
1972 г.
---------------------------------------------
Анастасия Цимбалова
Анастасия Цимбалова (НЯМА ДАННИ)
СЛЪНЧЕВ ТРАМВАЙ
Бързо слънчево трамвайче
с нежно звънкащо гласче –
то разхожда само зайци,
а към нас не го влече.
Веселичкото трамвайче
облак строг облита с глъч,
после всички рижи зайци
вкъщи връща слънчев лъч.
Слънчево зайче
сяда в трамвайче,
в звънко трамвайче
пътува напред –
в приказка дивна
храбро ще стигне,
с лиса ще свирят
марш смел на тромпет.
СОЛНЕЧНЫЙ ТРАМВАЙ
Быстрый солнечный трамвайчик
С легким звонким голоском,
Он катает только заек,
Будто с нами не знаком.
Развеселенький трамвайчик
Вмиг домчит до самых туч,
Прихватив всех рыжих заек
В дом вернется солнца луч.
Солнечный зайчик
Сядет в трамвайчик,
В звонкий трамвайчик,
Уедет к себе,
В славную сказку,
Где без опаски
Будет с лисой
Марш трубить на трубе.
---------------------------------------------
Анатолий Аврутин
Руският и белоруски поет, литературен критик и преводач Анатоли Аврутин (Анатолий Юрьевич Аврутин) е роден на 3 юли 1948 г. в гр. Минск. Завършва историческия факултет на Белоруския държавен университет (1972 г.). Първите му публикувани стихотворения са от 1973 г. във в. „Железнодорожник Белоруссии”. Работи като редактор във в. „Железнодорожник Белоруссии” и сп. „Служба быту Беларусі”, ръководител на литературното обединение „Магистраль”, зам.-главен редактор на сп. „Салон”, главен редактор на сп. „Личная жизнь”, първи зам.-главен редактор на в. „Белоруссия”, от 1998 г. е главен редактор на сп. „Немига литературная”. Член е на Съюза на писателите на Русия (1992 г.) и на Съюза на писателите на Белорусия (1993 г.). Член е на редакционните колегии на списанията „Невский Альманах”, „Балтика”, „Дон”, „Подъем”, „Волга. ХХІ век”, „Приокские зори” и „Русский писатель”. От 2005 до 2008 г. е първи секретар на Съюза на писателите на Белорусия. Почетен член е на Съюза на писателите на Белорусия (2008 г.) и на Съюза на рускоезичните писатели в България (2015 г.). Съставител е на антологията „Современная русская поэзия Беларуси” (2003 г.). Превеждал е на руски език творби на Овидий, Хораций, Катул, Вергилий, Бодлер, Сафо, Лорка и др. Автор е на близо 30 стихосбирки, издадени в Беларус, Русия, Канада и Германия, сред които „Снегопад в июле” (1979 г.), „Поворотный круг” (1983 г.), „От мира сего” (1991 г.), „По другую сторону дыхания” (1998 г.), „Суд богов” (2001 г.), „Золоченая бездна” (2002 г.), „Поверуй… Вспомни… Усомнись…” (2003 г.), „Визитная карточка” (2004 г.), „Неживая вода” (2005 г.), „Неказистая Родина” (2005 г.), „Духаспляценне” (2006 г.), „Наедине с молчанием” (2007 г.), „И свеча… И музыка… И взгляд…” (2008 г.), „Свет вечерний” (2008 г.), „Август в декабре” (2009 г.), „Золото на черни” (2012 г.), „Времена” (в два тома, 2013 г.), „Просветление” (2016 г.), „Вдали от России” (2016 г.), „Осенние плачи” (2018 г.), „Нестерпимая музыка” (2018 г.) др. Живее в гр. Минск, Беларус.
НИ ЛИЦЕ, НИ ОЧИ ДОСЕГА НЕ ПРИКРИХ
Ни лице, ни очи досега не прикрих
ни в минути за прошка, ни в миг с озарение.
Всичко често пропада и всичко гори...
А човекът все пак мярка е за горене.
Тази песен е твоя... В тъга притаен,
шепнех, но да повторя копнежа едва ли...
Бе печална раздялата болка за мен.
Единица човекът все пак за печал е.
Ти когато си тръгна, към тъмни била
аз вървях и безсилно ръце размотавах.
И течеше оттам безпросветна мъгла...
А човекът все пак мярка е за раздяла.
Но остана светликът ти... С горчивина
век лети... И горчивият спомен остана.
Изживяно е! Портичка скърца с вина.
А човекът все пак мярка е за страдание.
Нейде бие камбана... Струят гласове.
Чашка вино ще пийна. За нещо ще моля.
Глас за полет последен над нас ще зове...
А човекът все пак е мерило за полет.
МНЕ НЕ СПРЯТАТЬ СЕЙЧАС НИ ЛИЦА И НИ ГЛАЗ
Мне не спрятать сейчас ни лица и ни глаз,
Ни в минуты прощанья, ни в миг озаренья.
Всё трещало не раз, всё сгорало не раз…
Человек – это всё ж единица горенья.
Эта песня твоя… Даже взгляды тая,
Я шептал, что тебе повторю я едва ли…
Боль разлуки – моя… И печалился я.
Человек – это всё ж единица печали.
А, когда ты ушла, от угла до угла
Я ходил и бессильно заламывал руки.
И текла из угла беспросветная мгла…
Человек – это всё ж единица разлуки.
Но остался твой свет… Только в горечь одет,
Век летит… И горьки мои воспоминанья.
Столько прожито лет!.. Скрип калитки в ответ.
Человек – это всё ж единица страданья.
Где-то колокол бьёт… Милый голос поёт.
Выпью чарку вина… Прошепчу тебе что-то.
Будет голос с высот звать в последний полёт…
Человек – это всё ж единица полёта.
---------------------------------------------
Анатолий Бра
Уроженец г. Петрозаводска республика Карелия. (НЯМА ДАННИ)
НЕЗАВЪРШЕНО
Отпивам осмото кафе в нощта,
удари полунощ – все още рано...
И дълго вече няма да заспя,
прикрил часа за спящата измама;
а вкъщи тихо е – ни шум, ни звук;
в прозореца нащърбена луната
с позлата пурпурна плете платно
(отдавна сплита го, но блян е то)...
Забравени на календара тук
висят си месеците стари на стената...
НЕОКОНЧЕННОЕ
Восьмая чашка кофе на столе,
Часы пробили полночь – это рано...
Мне долго не уснуть теперь уже:
Пропущен час дремотного обмана,
А в доме тихо – шорох не поймать
И лишь в окно ущербный месяц
Все вяжет золотое полотно
(оно должно бы кончиться давно)...
И отрывного лист календаря
Висит не сорванным уже который месяц...
---------------------------------------------
Анатолий Гребньов
Руският поет Анатоли Гребньов (Анатолий Григорьевич Гребнёв) е роден на 21 март 1941 г. вс. Чистополие, Кировска област. Пише стихове от ученическите години, първата му поетична публикация е от 1959 г. Завършва Пермския медицински институт (1965 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1976 г.). Работи като участъков лекар, хирург-травматолог и психиатър в различни болници. Публикува активно в периодичния печат и в литературни сборници. Ръководи секция поезия към литературното обединение в Перм. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.), от 1985 г. е член на ръководството на пермската писателска организация. Заслужил деятел на културата на Руската федерация (2004 г.). Автор е на стихосбирките „Приволье” (1972 г.), „Родословная” (1977 г.), „Зеленый колокол” (1978 г.), „Круговорот” (1980 г.), „Задевая за листья и звезды” (1984 г.), „Береза. Иволга. Звезда” (1985 г.), „Черемуховый холод” (1988 г.), „Чистополье” (1988 г.), „Возвращение” (1991 г.), „Храм”(1991 г.), „Колокольчика вятского эхо” (1995 г.), „Родины свет” (2001 г.), „Берег Родины” (2003 г.), „Последней войны соловьи” (2005 г.), „Любовью воздам за любовь” (2011 г.) и др. Живее в гр. Перм.
ГДЕ СА ПРЕЖНИ ГЕРОЙСТВА КРАЙ МЕНЕ
Где са прежни геройства край мене,
где ли песен за чест издимя?
И защо като роб унизено
преминавам по родна земя?
И защо на земята ни свята
тържествува предишното зло?
Все тъй грабят и гробят селата,
все тъй грабят народа до гроб!
Все тез вехти заплахи и страсти –
трижди гибелни утре за нас.
Все тъй кресльовци късат на части
от орача проклината власт.
За провалите без да жалея,
ще застана край стара межда.
Всепроникващо мило се рее
безидейният шум на ръжта!
ГДЕ Ж ТА УДАЛЬ, ЧТО ШЛА ПОДБОЧЕНЯСЬ
Где ж та удаль, что шла подбоченясь,
Где ж те песни, что чудились мне?
Почему, как последний лишенец,
Прохожу я по отчей земле?
Почему на земле этой древней
Торжествует по-прежнему зло?
Так же грабят и гробят деревню,
Так же грабят и гробят село!
Те же древние страхи и страсти –
Как бы завтра вконец не пропасть.
Так же рвут горлопаны на части
Трижды клятую пахарем власть.
Об утратах почти не жалея,
Постою у старинной межи.
Ничего нет на свете милее
Безыдейного шелеста ржи!
---------------------------------------------
Анатолий Гусев-Шевердин
Поетът Анатолий Гусев-Шевердин живее в подмосковския град Котельники. Пише стихове от младежките си години. (Няма други данни.)
СКАЗАНИЕ ЗА ПРИШЪЛЦИТЕ-ЕНЕЛОТИ И ЗА ЗЕМНИТЕ ИДИОТИ
Земята от летящата чиния наблюдават,
не търсят извънземните с човеците контакт.
Защо хуманоидите да кацнат не посмяват?
Дом варварите срутват! Май терористичен акт!
Сканира от небето лъчът зелен контрастен,
там долу като мравки човешки рой е спрял;
и виждат – шкембест шишко червена мутра бляска
и в мегафона кряска: „Поспрете тоз скандал!”
Решиха енелотите да изяснят причината,
на борда на чинията лъч кресльото прибра.
Под тяхната хипноза разкрита бе картината –
той каза, че е главен... И всичко си призна.
Да сринат тази къща, решено е от съд,
невинните живущи от там да изнесат
полиция и пристави нахлули в този дом –
човеците разчистили, развихрил се погром.
Да се внедри в землянина син енелот решил:
душицата му – черна – че много е грешил,
той люде управлявал, политиканствал уж,
народът прост обаче му скоро станал чужд.
С нечестни стъпки кретал, рушвети взел безчет,
мошеници подкрепял, негодници безброй.
Палат богат издигнал с басейн голям отпред
и в банките постигнал покой в зелено той.
Подправил документи на някакъв проклетник –
да си направи къща в съмнителни предели;
без право с криви тухли и с тънка лична сметка
небостъргач издигнал и после го заселил.
Продал апартаменти, парици в брой забърсал,
а нашият се правел на нищо не видял.
И знаел тарикатът, че няма да го търсят,
защото е предвидил – рушвети е раздал.
Не знаели тогава, че блокът е пиратски
и че властта не дава да се живее там;
строежът как е ставал за тях е непонятно,
къде ли ще живеят, дори и аз не знам.
Мошеникът изчезнал, без много да се мае,
поел по своя лесен мошенически път.
А люде... – както знаят – землянки да копаят,
чиновниците няма друг дом да им дадат.
На пришълците ясно се всичко изясни –
за честните опасен е земният ни ред,
изпрати лъч обратно обекта – в бъдни дни
да си поноси още на челото каскет.
Със земните идиоти не влязоха в контакт –
ний варварско сме племе – за тях това е факт.
Земята първобитна джадай не ще да знай!
И ен-ел-о отлитна към своя звезден рай...
СКАЗ О ПРИШЕЛЬЦАХ-ЭНЭЛОТАХ И ЗЕМНЫХ ИДИОТАХ
Глядя ночью из тарелки пришельцы обалдели
и налаживать не стали с землянами контакт.
Гуманоиды на землю садиться не посмели, –
видя, варвары дом рушат, подумали-теракт.
Сканировал всё с неба зелёный луч контрастный,
где люди суетились, как муравьи, внизу
и видят – тип пузатый в кепке, с мордой красной,
орёт в свой матюгальник: – Прекратить бузу!...
Энэлоты порешили, чтоб разгадать причину,
лучом на борт тарелки доставить крикуна.
А тот под их гипнозом всю выложил картину, –
здесь, сказал, он главный... и есть его вина.
Что новый дом разрушить заставил скорый суд
и из него всех жителей за шкирку волокут
приставы с полицией, – в него и ворвались,
чтоб после гастарбайтеры дом рушить принялись.
Но землЯнину решили и душонку просветить:
видят – чёрная она, – смог много нагрешить,
будучи несменным он на селе главой,
где народ простой стал ему чужой.
Много было взято им всяческих откатов
от проходимцев хитрых, которых и не счесть.
Недаром у него здесь есть крутая хата
и в городишке дальнем в банке зелень есть.
Тут когда-то раньше он выдал разрешенье
одному пройдохе построить частный дом,
но тот на шести сотках, без всякого сомненья,
многоэтажку сляпал, да заселил потом.
Быстро он распродал квартиры в новом доме;
на то закрыть глаза пришлось главе тогда.
Знал, строя, проходимец, – его никто не тронет,
всем отстёгивал как надо – так делал он всегда.
Не ведали то люди, что домик контрафактный,
что по закону власти в нём жизни не дадут.
Куда же смотрел раньше глава им не понятно
и их теперь на улицу амбалы лихо прут.
А продавец в другую деревню тихо смылся,
зная, что не будет его никто искать.
Придёться рыть землянки всем кто жилья лишился;
их чиновники не станут в дом другой пускать.
Гуманоидам всё ясно, стало всё понятно, –
честным жить опасно и тяжко на Земле
и главу отправили они лучом обратно –
пусть ещё поносит кепку на челе.
С землянами не стали они входить в контакт, –
у нас варварское племя – для них наглядный факт.
И пришельцы отвалили в галактику свою, –
Земли строй первобытный они не признают!
---------------------------------------------
Анатолий Жариков
Руският и украински поет, журналист и преводач Анатолий Жариков (Анатолий Фёдорович Иванов/ Жариков) е роден на 11 декември 1945 г. в гр. Донецк. Израства в гр. Дружковка. Завършва филологическия факултет при Донецкия държавен университет. Публикува поезия и преводи в литературни издания като сп. „Донбасс”, в. „Марiнська нива”, сборници и алманаси. Превежда поезия от славянски езици. След 1978 г. работи като стилов редактор в гр. Маринка, близо до Донецк. Ръководител е на районното литературно обединение „Колос”. Автор е на стихосбирките „Инфлуэнца” (2015 г.), „Завтра будет вчера” (2016 г.) и „Спираль бабочки” (2017 г.). Живее в гр. Високи, Харковска област в Украйна.
ШЕПА БЕЗЛЮДНИ СЕЛА
Край наш обезлюден,
безпределно небе мътно-сиво,
птици в черно, безжизнен ден,
изоставена житна нива.
Скучен вятър, трева,
път към чужди места зареян,
все от нещо боли ни глава,
но някак живеем.
ГОРСТЬ ГЛУХИХ ДЕРЕВЕНЬ
Горсть глухих деревень,
бесконечнеое тусклое небо,
птицы в чёрном, такой же день,
заржавелое поле хлеба.
Скучный ветер, трава,
уходящий в чужое путь,
и о чём-то гудит голова,
и живём как-нибудь.
-----
ЗЛАТЕН ПРАХ
1.
Товарният над времето лети, не спира,
в посока север. Накъде ни пътят води?
От водката към секса, от думите към Бога,
от гордостта към манастира.
Ако се върнем към живота прост околовръст,
ще видим: есента града окастря, прошка няма.
А на Василевския ще поставят кръст,
телата там вина не носят за търговците от храма.
2.
Пътува влакът през гора, по релсите
завъртат колелата времето незримо.
А Венедикт си пийва щедро и за трима,
за цялата страна, бедняк, но весел.
За щастие той пие, за любов, за братство,
за пролетарии, съединявайте се!
И затова, че мерзостта не е богатство за
поетите, хамалите и вегетарианците.
Той бяга от Москва, от суетата
на тънещите в мръсотия улици.
Ще позабавим ход, ела при нас, приятел,
самотен и еднообразен друже.
Къде отиваме, щом пием тази гадост –
червата възмутено ни се карат.
Недей да спиш, земляк, глътни три капки радост:
ще стигне до последната ни гара.
3.
Приятелят ми Красимир е строг
(но не съдете строго неговия стих) –
в България той срещнал еднорог,
аз с превода си факта потвърдих.
А в тази случка, както аз разбрах,
той връщал се от среща, сред гората
било безлюдно, в призрачен сумрак
видял две весели звезди и полумесец.
И някой казал: „Аз съм еднорог!”.
Не Бог, а Рог бил страшен, но без страх
не звяр видял поетът в него, а приятел.
Когато поглед с вино и жени налея,
аз често плача, мислейки за този
забавен случай; радвам се, че Рог
все пак успя Поета да намери,
а можеше да не успее.
Но Красимир добре премери положението –
описа случката в стихотворение.
Какъв късмет ще утеши самотния поет?
Цигари, вино, палави женички?
Това е тъй,
но все пак не е всичко...
4.
Той бе тринайстият на тази нощна маса.
Апостолите зяпаха към него,
с любов по-скоро предана, а не с вина,
оглеждаха Го. Бог –
наистина не се римува с нищо, той е властен,
сам дума в думата е.
Отначало можеше,
Сега не иска...
Докато учениците умуват,
червено вино пият, с плът замезват.
А погледът на Юда плува, сякаш нарисуван
в картина на Да Винчи, скришом взира се в трапезата.
...Отломки от пари и от обичане,
живот без брод, пиянски вир без дъно.
Юда е само притча за момиченца.
Бе нужен мит. И ние Бог разпънахме.
ЗОЛОТАЯ ПЫЛЬ
1.
Твой товарняк над временем летит
с надбавкой северной. Куда ведут дороги?
От водки к женщине, от слова к Богу,
а от гордыни в скит.
Вернёмся в жизнь, к вещам от общих мест,
заметим: город обкорнала осень.
А на Васильевском поставят крест,
поскольку тело за базар вины не носит.
2.
Скользит состав по рельсам через лес, и
колёса скручивают время в миг.
Венедикт пьёт щедро, за троих,
за всю страну, щекою худ, но весел.
Он пьёт за счастье, братство и любовь,
за пролетарии всех стран, соединяйтесь!
За то, что мерзость не колышет кровь
поэтов, грузчиков и вегетарианцев.
Он от Москвы бежит, от суеты
погрязших улиц в нищете и грязи.
Мы ход замедлим, заходи и ты,
наш одинокий и однообразный.
Куда-то едем, пьём такую дрянь –
кишка с кишкой играют в рокировку.
Не спи, земляк, плесни три капли, глянь:
нам хватит до последней остановки.
3.
Мой друг, болгарин из Софии, Красимир
Георгиев (да не судите строго
его фантазию) встречал единорога,
я переводом это подтвердил.
А дело было, как понять я мог,
так: он с вечеринки возвращался, место
глухое было, в лужице у ног
увидел две звезды и полумесяц,
и тот представился: „Единорог”.
Хоть страшен зверь был, без испуга
поэт признал в нём не диковину, но друга.
Когда я пьян и женщина у ног,
я часто плачу, вспоминая этот
весёлый случай; рад, что Рог
нашел, в конце концов, Поэта,
а мог бы и не мог.
Но Красимир дал выход положенью
и написал о том стихотворенье.
А что утешит одинокого поэта?
Вино и женщина, курительный табак?
Всё это так
и всё же всё не это...
4.
Он был тринадцатым в тот вечер за столом.
И преданно апостолы глазели,
скорее от любви, чем от вина,
смотрели в Бога. Бог –
он не рифмуется ни с чем,
сам слово в слове.
Да, он в начале мог,
теперь не хочет...
Пока ж ученики сидят,
пьют красное и заедают плотью.
Как под рукой да Винчи, взгляд
Иуды тайной отличается от прочих.
...Ни денег, ни любви, сплошной облом,
жизнь без конца, что пьянка без итога.
Иуда – сказка девушкам в альбом.
Нам нужен миф. И мы распяли Бога.
-----
РАСТЯХА ГЪБИ
Растяха гъби, бяхме весели тогава
и от снега по-чиста песен нямаше,
и слънцето през облак лъч подаваше,
и патиците плуваха в забрава;
цъфтяха думи, мяркаха се сенки,
мъжете разговаряха на завет
и имаше и радости, и леност,
а влаковете движеха по график...
КОГДА РОСЛИ ГРИБЫ
Когда росли грибы и голова смеялась,
и чище снега не было материи,
и солнце в облаках для нас стояло,
и утки на поверхность влаги сели,
цвели слова и повторялись тени,
мужчины говорили старым штилем,
и было много радости и лени,
и поезда по графику ходили.
-----
СТУД, ГОРА И ЗЪБИ ВЪЛЧИ
Студ, гора и зъби вълчи,
нощ, звезда над мен, покой,
в стаята елха, прехвърча
към луна самотен вой.
И далечни, и измамни
фойерверки с весел звън;
но вълчицата я няма,
затова е тъжно вън.
ЛЕС, МОРОЗНО, ЗУБЫ ВОЛКА
Лес, морозно, зубы волка,
ночь, звезда над головой,
свет в избе и свет на ёлке,
к небу одинокий вой.
Далеко огни столицы,
фейерверк и Новый год;
потому что нет волчицы,
потому и грустно вот.
-----
ПТИЦА В КАПАНА НЕБЕСЕН
Птица в капана небесен.
Космос в джоба на Бога.
Чудо под мишниците на думите.
ПТИЦА В КАПКАНЕ НЕБА
Птица в капкане неба,
Космос в кармане Бога,
чудо под мышкой слов.
-----
СЕДЯ СРЕД ХРАМА, КРАДА НЕБЕТО
Седя сред храма, крада небето,
ни покрив, ни сън,
на бедния думата, на птицата хляба,
звезда гори, зреят стихове.
СИЖУ ПОД ХРАМОМ, ВОРУЮ С НЕБА
Сижу под храмом, ворую с неба,
ни крыши, ни сна,
убогому слово, птице хлеба,
звезда горит, стихи пишутся.
-----
ВОЙНИКЪТ И СМЪРТТА
На последния воин
В едните – тежка мъка чака,
а в другите – безсмъртен знак.
Един до друг тъй близко бяха,
че спряха да се виждат пак.
ВОЙНИКЪТ И СМЪРТТА
На последния воин
В едните – силна мъка плиска,
а в другите – безсмъртна слава.
Един до друг стоят тъй близко,
че да се виждат тук престават.
ВОЙНИКЪТ И СМЪРТТА
На последния воин
В един тежнее страшна мъка,
а в друг – печат с безсмъртен цвят.
Тъй близко днес са жив и мъртъв,
че брат не забелязва брат.
ВОЙНИКЪТ И СМЪРТТА
На последния воин
В едните – тежестта на безпределната мъка,
а в другите – печатът на безсмъртието.
Така отблизо се виждаха един друг,
че престанаха да се забелязват.
СОЛДАТ И СМЕРТЬ
Последнему воину
В одних – томленья тяжесть, туга,
в других бессмертия печать.
Так близко видели друг друга,
что перестали – замечать.
-----
АЗ БЯХ ДУМА, КОРЕН БЯХ И СЛОГ
Аз бях дума, корен бях и слог,
на живота живата основа,
бях разделящ Бог и сътворяващ Бог,
бях безкрайно и необичайно слово.
Щом да бъда Бог не ме зове,
друга обич би ме завладяла:
на змията гъвкавото тяло
и преплетени въздишки две.
Я БЫЛ СЛОВО, КОРЕНЬ БЫЛ И СЛОГ
Я был Слово, корень был и слог,
сущего, живущего основа,
разделяющий и сотворящий Бог,
бесконечное, бессмысленное Слово.
А когда не ангел и не Бог,
я любил совсем иное дело:
змея извивающее тело
и двоих срывающее вдох.
-----
АЗ СЪЩО ПРАВИЛЕН НЕ БЯХ
Аз също правилен не бях –
дъжд от земята към небето.
Я ТОЖЕ ПРАВИЛЬНЫМ НЕ БЫЛ
Я тоже правильным не был, –
как дождь от земли к небу.
-----
ДЪЖД ПРОЗОРЦИ ЗАЦАПА
Дъжд прозорци зацапа,
гасне вечер ли, нощ ли тъмни,
от стената към север прокапа,
дъщеря ни от дни не звъни.
Над килима сред хола се глумя,
ти си в кухнята, тихо стърчим.
Ний отдавна сме казали думите,
като шпроти в консерва мълчим.
Ний сега сме старик и старуха
до корито... Тъй ден е след ден...
Ний не вярваме в смърт, нито в слухове,
стих след стих тук от скука четем.
ДОЖДЬ ЗАМАЗАЛ ВСЕ ОКНА
Дождь замазал все окна,
может, вечер уже, может, ночь,
та стена, что на север, промокла,
не звонит с понедельника дочь.
Я ковёр ковыряю в зале,
ты на кухне по делу торчишь.
Мы давно все слова сказали
и теперь, как шпроты, молчим.
Мы теперь старик и старуха
у корыта... Дни наши тихи...
Мы не верим ни смерти, ни слухам
и от скуки читаем стихи.
-----
СЛЕПЦИТЕ ПОЧНАХА ДА ВИЖДАТ
Слепците почнаха да виждат,
бърборят немите безгрижно
и чуват глухите; в тоз ден
не стигна чудото до мен
и затова скоропостижно
на кръста да го приковем.
СЛЕПЫЕ ШЛИ И ПРОЗРЕВАЛИ
Слепые шли и прозревали,
немые весело болтали,
глухие слышали, и все
висели с мыслью на хвосте
идущего – им чуда мало! –
размазать чудо на кресте.
-----
НА КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ
Размаха на крилете ни остригаха
земните дни.
Къде искахме да отлетим, приятелю?
КРАСИМИРУ ГЕОРГИЕВУ
Размах крыльев острижен
земными датами.
Куда мы хотели улететь, мой друже?..
---------------------------------------------
Анатолий Косенко
Руският поет Анатоли Косенко (Анатолий Тимофеевич Косенко) е роден в селище близо до Одеса. Израснал е в Крим. Завършил е Юридическия факултет на Московския държавен университет. Работил е в органите на прокуратурата на Руската федерация. От 1990 г. извършва консултантска и мениджърска дейност по големи инвестиционни проекти в десетки страни. Президент и вицепрезидент е на редица международни фирми и организации, реализиращи големи инженерни проекти. Пише поезия и проза.
ИЗПОВЕД
На майка ми Мария
Когато се явя пред Тебе, Боже,
и се отпусна морно на колене,
не ме мъчи...
За болка недостоен,
аз всичко ще Ти кажа най-смирено...
За изповед последна се настройвам
и както никога, от здрач обсебен,
душата си пред Тебе ще отворя.
Но не от страх!
Аз просто вярвам в Тебе!
За грешки минали ще се покая,
когато пренебрегвах Твойто дело...
За мен защита друга аз не зная,
освен да казвам истината смело.
Аз ще разкажа свойта орис тежка.
Как в трудности душата ме болеше...
И как предизвикателно, нечестно
съдбата ежедневно ме ковеше...
Но за провали няма да роптая.
„Благодаря ти, Боже!” – ще отроня,
ще се приготвя кротко, ще призная
за всяка своя болка и неволя.
За всички слабости – а те са много,
и за пороци и невъздържания...
Готов съм за последното си сбогом,
готов съм за последното признание...
Повярвай ми, че да успея исках
и не от мързел съм допускал грешки.
За себе си не жалех и не мислих,
не блазнеха ме суети човешки...
Повярвай ми, живях достойно, Боже...
Почитах майка и баща,
и люде...
Не съм убивал...
Не съм крал...
Не лъжех...
Не сквернослових...
Честен бях!
И буден...
За син да бъда пример се стараех.
С рушвет и спекула не бях съгласен.
Какво е скука, никога не знаех.
Работех дълго...
Трудно...
Ежечасно...
Родителите ми живяха тихо,
възпитаха ме в гордост с много обич.
Те с доброта душата ми дариха –
от тях е тя...
А и от Теб – от Бога!
Да, търсих аз и почит, и успехи!
Да, аз мечтах за слава и признание!
Ти справедливо отсъди и нека
заслужено получа наказание!
Забравих и това да изповядам:
че исках слава честно придобита,
за добрините ми да е награда
и от дела безкористни пропита.
Но грешен аз съм, имам грях безкраен:
живеейки сред радости и мъки,
не проумях житейската Ти тайна!
Живях с добро, но жънех несполуки!
Прости ми, Боже, или накажи ме!
Присъдата Ти търся аз смирено.
Да бъде меч небесен Твойто име!
На мен...
За мен...
Ще чакам на колене...
ИСПОВЕДЬ
Моей маме Марии
Когда предстану, Боже, пред тобою
И опущусь устало на колени,
Ты пощади меня...
Я пыток не достоин...
Во всем и так признаюсь я смиренно...
На исповедь последнюю настроюсь
Как ни на что, как никогда не делал...
Душою всей тебе, Господь, откроюсь...
Не из-за страха!
Просто в Тебя верю!
Покаюсь я во всем, что не так вышло
Как Ты велел и как, поверь, хотелось...
Иной защиты для себя не мыслю
Кроме слов правды в исповеди смелой...
Я расскажу, как было в жизни тяжко...
Как не хватало сил душевных, денег...
И как нечестно, с вызовом, ужасно
Судьба меня ковала ежедневно...
Но я роптать не буду на все это...
„Спасибо!” за уроки прошепчу я...
И приготовлю я себя к ответу
За все, что плохо сделал, сделал всуе...
За все ошибки, слабости – их много...
За все пороки и невоздержанья...
Готов идти в последнюю дорогу...
Готов к последнему, перед Тобой, признанью...
Поверь тогда мне лишь, что не от лени
Ошибки совершал в своих поступках...
Я не жалел себя – я был последним,
О ком заботился и пекся, о ком думал...
И Ты поверь, что жил я всегда честно...
Мать почитал, отца
Не брал чужого...
Не убивал...
Не врал...
Не обесчестил...
Не сквернословил...
Не хитрил...
Не вздорил...
Старался быть примером сыну, людям...
Мздоимцам не давал я денег грязных...
День изо дня не нежился я в скуке...
Только работал...
Трудно...
Ежечасно...
Так жизнь свою и мать с отцом прожили:
Простые, но чудеснейшие оба...
Мне все хорошее они в душу вложили...
Это – от них...
И от Тебя – от Бога!
Да, я хотел и чести, и успеха!
Да, я мечтал о славе и признанье!
Назначь мне справедливо за все это
Заслуженное мною наказанье!
Забыл сказать лишь вот о чем – о важном!
Что славы я хотел лишь честной в жизни!
За то добро, что делал не однажды...
И за дела хорошие, что вышли...
Но грешен все же я, грешен бескрайне!
Ведь мог прожить достойней свои годы!
Как ни хотел, не понял жизни тайну!
Как ни старался, были и невзгоды!
Прости, Боже, меня, грешного мужа!
Когда будешь решать, какую кару
На Свете своем выбрать Тебе нужно
Мне…
Для меня…
С коленей я не встану...
-----
ЛИНИИТЕ НА ЖЕНСКОТО ТЯЛО
Най-превъзходни ваяния –
фрески на женското тяло.
Нежен контур...
Очертание,
мойта душа завладяло...
Буйни косите...
Брадичката...
Шийката...
Милите раменца...
Гръд
и зърна за обичане,
моите устни очакващи...
Талия...
С линия мекичка...
Пъпче...
Бездънно и ясно...
Връх на масив наслаждения,
миг на стремително щастие...
Щрих на бедра – най-прекрасните...
Ето, прекъсва тук линия...
Чудо!
Таз точка на страстите
с трепет пред мен преоткрива се...
Взрив от огньове бушуващи...
Стон от безкрая на времето...
Щастие неописуемо...
Дълго...
Всевечни селения...
Щрих с коленете изваяни...
Глезените изумителни...
И стъпалата омайват ме...
Пръстчета малки пленителни...
Линии в женското тяло...
Линии нежни на чувствата...
С пръсти докосвам омаята,
с радост усещам милувката...
Геометрично изведени
в пътя ми – с длани – отчаяни...
Линии – с прелестни нежности...
Линии – с райско омайване...
ЛИНИИ ЖЕНСКОГО ТЕЛА
Лучшие на Земле линии – линии женского тела.
Контур его…
Очертание…
Что мои чувства задело…
Абрис волос…
Подбородочка...
Шейки...
И
Милые плечики...
Груди…
Соски бесподобные…
Губ моих ждущие вечером…
Линия талии...
Мягкая…
Контур пупочка...
Бездонного…
Верх наслаждения ясного
И счастья миг бесподобного…
Линия бедер прекраснейших...
Вот она вдруг обрывается...
И…
Чудо...
Точка дрожания
Передо мной открывается…
Словно взрыв пламени красного...
Словно стон времени вечного…
Словно взрыв счастья прекрасного...
Длящегося...
Бесконечного…
Абрис коленей и голени...
Линия щи’колок славненьких…
Линия стоп изумительных...
Контуры пальчиков маленьких…
Линии женского тела...
Линии чувств человеческих…
Пальцами чувства задену я...
Чтоб ощутить непременно их…
Геометрически выверен
Путь мой – ладони – отчаянный…
Линии все – бесподобные...
Линии – необычайные…
-----
ТИ НОСИШ ЦИГАНСКА ПОЛА
Циганска пола развяваш – пъстра, весела такава...
Утрото я украсява – слънце с нея заиграва...
Вятърът полата вее – с нея му е тъй приятно...
Дипли весели се реят – и изчезват безвъзвратно...
После мястото заема нова дипла мигновено...
Разпиляват се засмени дипли в цялата вселена...
А към мен полата буни две крачета тъй тревожно...
За мечтите няма думи – да се спреш е не-въз-мож-но...
Приближава се полата – дивна, весела такава...
Краски в утрото замята – слънце с нея се задява...
Над полата – блузка-чудо, стегнала гърдите жадно...
Всяка гръд – играчка луда, много време ще открадне...
А лицето ти се смее – от усмивки съм прободен...
Твоят смях ще ме залее – пролетен и пълноводен...
Приближаваш се накрая – дълго ти се възхищавам...
Ти си днес щастлива, зная – с щастие се заразявам...
Жар прегръдка и отново те целувам и притискам...
Туй е противоотрова (вярвай, друго аз не искам)...
Ласка ще те излекува – тя тъгата ще прекърши...
Устни и очи целувам – наказанието свърши...
Ти към мен притискаш тяло – попрепъваш се в полата...
Радост: моя си изцяло – чудо-незабравка свята...
В миг полата е свалена, вятърът крила прибира...
Сякаш цялата Вселена и замлъква, и замира...
А гърдите се притискат – във Вселената навлизат...
Две сърца любящи искат винаги да бъдат близо...
И в прегръдката е всичко – слънце с обич ни облива...
Ти си с весела поличка: слънчева и докачлива...
Блян наоколо бленува – щастието е самичко...
Всичко туй дали сънувам, или е наяве всичко...
И дали в копнежи диво аз прегръщах боговете...
Или слънцето красиво в нашата прегръдка свети...
ТЫ ИДЕШЬ В ЦЫГАНСКИХ ЮБКАХ
Ты идешь в цыганских юбках – вся веселая такая…
Красят юбки лета утро – ими солнышко играет…
Развевает ветер юбки – и ему играть приятно…
Складки веселятся будто – исчезают безвозвратно…
Место каждой занимает складка новая мгновенно…
И несутся, трепыхая, складки юбок во Вселенной…
А под юбками несется мне навстречу пара ножек…
Мыслям и мечтам неймется – ожиданье не-воз-мож-но…
Приближаешься вся в юбках – вся веселая такая…
Красят летом юбки утро – ими солнышко играет…
А над ними чудо-блузка, что – в обтяжку – грудки сжала…
Грудка каждая – игрушка: столько времени украла…
И лицо твое смеется – ты ко мне спешишь сегодня…
Смех твой улицей несется – смеха всюду половодье...
Приближаешься, все ближе – я тобою восторгаюсь…
Ты счастливая, я вижу – тоже счастьем заряжаюсь…
Наконец-то, ты в объятьях – обнимаю, прижимаю…
Поцелуй – противоядье (я других, поверь, не знаю)…
Исцелит он от напасти – от тоски и ожиданья…
Зацелую в губы, глазки – завершилось наказанье…
Ты стоишь, ко мне прижалась – путаешься в своих юбках…
Счастлив я: ты мне досталась – моя чудо-незабудка…
Замирают твои юбки, и вокруг все замирает…
Вся Вселенная, как будто, замолкает, затихает…
Грудки в ней друг к другу жмутся – во Вселенной грудкам тесно…
Оба сердца отдаются – мысли „поскорей быть вместе”…
И стоим, обняв друг в друга – солнцу нравимся мы оба…
Ты – моя подруга в юбках: солнечная недотрога…
Все вокруг остановилось – счастье замерло, застыло…
То ли это мне приснилось – то ли это все же было…
То ли шла ко мне Вселенной и со мною целовалась…
То ль под солнцем несравненным мы стоим вдвоем, обнялись…
---------------------------------------------
Анатолий Павловский
Анатолий Юлианович Павловский (НЯМА ДАННИ)
МОЯТА ЗЕМЯ
По открити поля, между плетища коси,
дъждовете където по пътя кълват,
на зората полата пак гъските носят
и в градина забрадка забравя денят,
криволичи високото слънце нагоре.
Цяло село се взира към него с поклон
и от хълма оглежда грижовно простора
през прозорците изворни там всеки дом.
И до нашия дом кротко изгревът слезе
и обля стъпалата на топлия праг...
Ето, мама с басмяната блузка излезе
и изчезнаха бръчици в погледа благ.
Слънчогледи – ръцете й слънцето срещат,
на ливадата звънко камбанки звънят.
Натежали от мляко, ведрата горещи
осветяват замисления майчин свят.
МОЯ ЗЕМЛЯ
Из открытых полей меж плетнями густыми,
Где недавно дожди поклевали песок,
А зарю за подол придержали гусыни
И она в огороде забыла платок,
День высокое солнце несет на закорках.
Вся деревня лицом повернулась к нему
И в просторы с пригорка глядит дальнозорко
Родниковыми окнами в каждом дому.
День и к нашему дому добрался неслышно,
Растянулся на теплых ступенях крыльца...
Вот и матушка в ситцевой кофточке вышла,
И морщинки улыбкой сбегают с лица.
Потянулся к рукам, словно к солнцу, подсолнух.
На лугу колокольчики тихо звенят.
Молоко тяжелеет в подойниках полных,
Осветляя задумчивый матушкин взгляд.
---------------------------------------------
Анатолий Романов
Руският поет Анатоли Романов (Анатолий Яковлевич Романов) е роден на 6 юни 1943 г. в с. Олхи, Рязанска област, по време на евакуация. Завършва Московския институт за геоложки проучвания „Серго Орджоникидзе”. Работил е като геолог в Камчатка, Курилите, Колима, Забайкалието, Якутия, Средна Азия и др. Пише стихове от ученическите си години. Автор е на стихосбирките „Только Русь со мной, и ты” (1993 г.), „Родины чарующая высь” (1996 г.), „Потому что люблю” (2003 г.), „Пусть за окнами метелит” (2005 г.), „Откровение” (2009 г.), „Усталая Русь” (2011 г.), „Ностальгия” (2011 г.), „Элегия” (2013 г.), „В мои думы чайки накричали” (2013 г.), „Валдайская поэма” (2013 г.), „Цветы ещё благоухают” (2014 г.) и „Избранное 1985-2014” (2015 г.). Член е на Съюза на руските писатели. Носител е на много литературни отличия. Живее в Москва.
ПРЕД ОБЕЛИСКА
Душата ми като брезичка гола е,
но вместо листи думи рони тя...
Усетих жеравен блянуващ полет
с прощален зов в предзимна широта.
Тъгата – спътница в живота славен,
сред есенни липи е обелиск.
Героите почитам, помен правя
под ветрите на жеравния вик.
У ОБЕЛИСКА
Моя душа, как голая берёза,
Лишь вместо листьев сбросила слова…
Я уловил неслыханные грёзы
В предзимнем небе с клича журавля.
Со мною грусть – попутчица по жизни,
Да обелиск среди осенних лип.
И сердцем я героям правлю тризну
С ветрами под прощальный этот клик.
-----
ОТ ТОЧКА „А”, ОТ ТОЧКА „Б”
От точка „А”... От точка „Б”...
Живот и Смърт насреща пеш...
И под суетното небе
пристига време да умреш.
Пътувам леко, без имане,
душата знае път натам,
с планински ветри изтъкан е
духът ми и сред океан.
От прах в Живот, към прах Живот –
таз аксиома ни залъгва...
Аз свой съм в следващия свод,
родих се гол и гол си тръгвам.
ИЗ ПУНКТА «А», ИЗ ПУНКТА «Б»
Из пункта «А»…, из пункта «Б»
Навстречу вышли Жизнь и Смерть…
И не заметил в суете –
Приходит время умереть.
Богатства нет, путь будет лёгким,
Душа привычна к небесам,
Мой дух в горах ветрами соткан –
Немало в вечный океан.
Из праха в Жизнь, из Жизни в прах –
Не изменить сей аксиомы…
Я – свой на дальних берегах:
Родился гол, уйду то ж голым.
---------------------------------------------
Анатолий Субботин
Руският поет, писател и журналист Анатоли Суботин (Анатолий Павлович Субботин) е роден на 18 юни 1957 г. в гр. Нироб, Пермска област. Завършва филологическия факултет на Пермския държавен университет (1980 г.). Членува в поетичните групи „Времери” (1977 г.), „Политбюро” (1989-1991 г.) и „Монарх” (1990-те г.). Работи като преподавател по руски език и литература, полиграфист в печатница, редактор в областни творчески центрове и др., от 1998 г. е редактор в изд. „Вся Пермь”. Публикува поезия и проза в сборници, списания и алманаси като „Монарх”, „Антология тишины”, „Лабиринт”, „День и ночь”, „Юность”, „Урал”, „Дети стронция”, „Дети Ра”, „Самиздат века” и др. Член е на Съюза на руските писатели (1999 г.). Автор е на стихосбирката „Беспризорное небо” (2014 г.). Живее в гр. Перм.
БЪДЕЩЕТО
Бъдещето? Все същото, боже:
въглеродна объркана смес,
намалена шагренова кожа
(разпознайте ме в нея днес!).
Не овцете, а вълците сити.
Ще пиянства овчар едноок.
И за празник ще режат елхите.
И за делник духът пак в облог.
И ще мамят, ще дразнят лъжите,
ще възникват ту тук, ту там.
С ветровете в небето открито
ще изчезнат звездите ни, знам.
ЧТО ЖЕ БУДЕТ
Что же будет? А будет все то же:
углекислая бестолочь дня,
сокращение шагреневой кожи
(опознайте теперь меня!).
Будут сыты не овцы, так волки.
Будет пьян одноглазый пастух.
И на праздник порублены елки.
И на будни разменян дух.
И манить и дразнить будет небыль,
возникая то там, то тут.
Ветер звезды в открытое небо
унесет, и они пропадут.
1999 г.
-----
ЩОМ ВЪРХУ КРЪСТА НАМЕТНАТ ПАЛТО И ШАПКА
Щом върху кръста наметнат палто и шапка,
кръстът е вече плашило
и ангели никога няма да кацнат
в градината.
Добър християнин е голият християнин.
ЕСЛИ НА КРЕСТ НАКИНУТЬ ПАЛЬТО И ШЛЯПУ
Если на крест накинуть пальто и шляпу,
крест превратится в пугало,
и ангелы никогда не слетятся
на твой огород.
Хороший христианин – голый христианин.
2003 г.
-----
СЯКАШ ШАНТАВ ТРОЛЕЙ Е ЗАПОЯТ
Сякаш шантав тролей е запоят,
примамливо рогата му в мрака блестят.
Тези в него деня си не помнят.
„Накъде сме?” – щастливо крещят.
Ала няма кондуктор и няма шофьор.
Зад стъклата – сокаци затънтени с плесен покрити,
изпарения блатни на канализации.
Вътре в спор – термоядрената война,
за да храни звездите.
„Къде сме? Кои сме?
Где е спирката?” – стеле се людският вой.
Тролейбусът, очи ококорил, е слисан
и лети, с развалени спирачки е той.
КАК ТРОЛЛЕЙБУС, КАТИТСЯ ЗАПОЙ
Как троллейбус, катится запой,
и концы рогов его сверкают во мраке.
Те, кто в нем, себя не помнят.
„Где мы едем”? – они кричат.
Но кондуктора нет и водителя нет.
За окном – каменные трущобы, покрытые плесенью,
испарения болот и канализаций.
А внутри – термоядерная война,
что питает звезды.
„Кто мы? Где мы?
Когда остановка”? – бормочут они.
У троллейбуса растерянные глаза,
у него отказали тормоза.
---------------------------------------------
Анатолий Ялдиш
Анатолий Ялдыш (НЯМА ДАННИ)
ОБЪРНАТО
Днес на себе си близък съм – искам
да вечерям тържествено сам...
С пет звездички поднасям си „Плиска”,
за мезе слагам сиренце там.
Тъй, за тонус две чашки наливам си
и си спомням до морска вода
как на българка живото кимане
вместо „не” аз приемах за „да”.
А братушка от Стара Загора
ме покани в зимник с винен блян
и гърмяха бутилките в хор, а
тост обля три стени и таван!
С наште песни възпяхме Балкана,
беше Стенка при нас с песента
и отронвахме сълзи славянски
като тапи от вино в дланта.
Не разбирахме всичко дословно
с близък бащин (и майчин) език,
но раздумката братска – условно,
бе усмивка сред приказен блик.
В стиховете за нашата Волга
с него Дунав възпявахме ний...
Тази дружба душите ни колко
ще болеят? Опитай, открий!
- - -
Свърши плиската... В миг преобърна се
буен нрав от възторг към тъга...
Извини мойта свъсеност, българко,
ще полегна... Заспивам сега.
Сутринта ще търпя главоболие –
махмурлук ще тежи в моя взор,
и, готов за герой от пародии,
ще изчопля Мужика с топор!*
Ще си спомням ли още – не зная,
ще разтягам ли пътя си къс?
Да разнасям топор в Хималаите
или може по-близо – в Елбрус.
Може снобски към Солун, към Кан ли,
или вкъщи с мечти „при нозе”!
Не, ще тръгна към близки Балкани,
към прохладното мило мазе.
Там, до бъчвата с чашки препълнени
ще ме срещне братушка – Привет!
Край морето чаровната българка
ще ми кима с обърнато „нет”!
* Мужик с брадва е рисунка на етикета на съветската 30-процентна настойка „Стрелецкая”.
ПЕРЕВЕРНУТОЕ
Я сегодня себе – самый близкий;
Сам себе подарил вечерок...
Откупорил пять звёздочек – Плиски,*
А в нарезку спроворил – сырок.
Капнул к тонусу, с форсом – две чарочки,
Вспомнил небо и море без дна,
Где лукавый кивок, у болгарочки,
Принимал за согласное – ДА.**
Где братушка, из Стара Загоры,
Зазывал меня в свой погребок
И гремели, как сводные хоры,
Три стены и один потолок!
Наши песни – про Стара планину
И про Стеньку, с турчанкой младой,
Вышибали слезу славянину,
Будто пробку, бутылью, в ладонь!
Пусть не всю понимали дословно,
Мы отцову и „матерну” речь...
Но братушкина сказка – условно,
Как заслонка в Емелину печь!
А в стихах, про родимую Волгу,
Он легко узнавал свой Дунай...
Шире душ наших, в дружбе недолгой,
Было ль что-то? Попробуй, узнай!
- - -
Плиска кончилась... Высохла чарочка,
Буйну голову клонит ко сну...
Да простит меня – хмыря, болгарочка,
Я прилягу... немного сосну.
Завтра встану, брезглив да расхристан,
Через рот опростаюсь нутром
И, пока не пришли пародисты,
Колупну Мужика с топором!
Что припомнится дальше – не знаю,
Даже думать о том не берусь...
С топором можно плыть в Гималаи,
А можно – поближе, в Эльбрус.
Можно, снобом, в Салоники, в Канны;
Можно дома, же... ёк, тебе, в бок!
Но скорее – я двину в Балканы,
Где прохладный открыт погребок.
Где на бочке – заветная чарочка,
Где братушка, махнёт мне – Привет!
Где лукаво мотнёт мне, болгарочка –
Только мне – перевёрнутым, НЕТ!
* „Плиска” – болгарский коньяк.
** Жесты. Кивок: по русски ДА, по болгарски НЕТ! Мотание головой: по русски НЕТ, по болгарски ДА!
---------------------------------------------
Ангелина Соломко
Поетесата Ангелина Соломко е завършила висше филологическо образование в Москва. Работила е като коректор и кореспондент в няколко московски и регионални издания. Преподавател е по църковно-славянски език в духовни общности в Русия и Украйна. Публикувала е свои стихове в списания и алманаси. Участвала е в международни литературни семинари и поетически фестивали, носителка е на литературни отличия. Автор е на стихосбирката „Шумят тысячелетий воды” (2013 г.).
КАТО ФЕНИКС
Актьорите чезнат... Актьорите чезнат...
Помръкват съзвездия, залези звездни...
С билети за влак, в самолети, далечно...
Отиват си устремно с полета Вечност.
Ездачи са те, в стратосфера препускат,
усмивки в дома ти по вятъра пускат,
отиват си, дали позлата на храма
и взели след смъртен двубой девет грама...
До гърлото в блато и с кал слепоочна
отиват си, милите, простичко, точно,
към буйни реки по прощални пътечки,
спасявайки някой, за някого пречка,
на някого късайки в пропаст пунктира,
обливайки някого с мъка всемирна,
възпирайки някого гръб да превива,
дарявайки някого с гроб по-обширен...
Отиват си кротко по стръмни превали,
пътеки, подмоли, победи, провали...
Отиват в бездънни места непознати...
Кафето на масата... Зее вратата...
Актьорите чезнат... Нима е възможно?
Със залези, с краткото лято тревожно.
Там синята вис е в дантели, там даже
душите текат в многоцветни миражи...
С делата си земни събрали рубини,
душите им пеят в съдби и картини –
актьорите тръгват си телом от сцена,
но Феникс безсмъртен е техният гений...
ЯКО ФЕНИКС
Уходят актёры... уходят актёры...
И блекнут созвездья, и падают зори...
С билетом на поезд, садясь в самолёты...
И так устремляются в Вечность полёты.
Верхом, на скаку, в стратосферу врываясь,
Улыбкой твой дом на ветру озаряя,
Уходят, воздвигнув прекрасные храмы,
Иль в схватке смертельной поймав девять граммов...
В грязи на висках и по горло в болоте...
Уходят, как все мы уходим с работы...
Уходят, бросаясь то в бурные реки,
Кого-то спасая, кому-то – помехой,
Кому-то срезая в ту пропасть пунктиры,
Кого-то толкая в кручиницу мира!
Кому-то претя перед злом сгибать спину,
Кому-то копая пошире могилу...
Уходят, скользя по крутым перевалам,
по тропам, по трапам, по тронам, по тралам...
Уходят в пространство, бездонно, безвидно...
На столике кофе... дверь настежь открыта...
Актёры уходят... возможно ли это?
Где солнце заходит, где прячется лето,
Где синяя даль облеклась кружевами...
Там души текут многоцветными снами...
А сущим земным – собирать те рубины;
Поющие души звучат в их картинах:
Актёры уходят лишь телом со сцены –
Как Феникс из пепла, над миром их гений...
---------------------------------------------
Андралекс Сергеев
Андралекс Сергеев (НЯМА ДАННИ)
НОЙ
Не хленчи Ной, строи, рендосва
и ето, кораб извиси.
Снахи, които все пустосват,
и друг добитък нагласи
по чифт в ковчега, котва вдигна...
Потъна прежен грешен свят.
След много странстване пристигна
в земя планинска – Арарат.
И кълнче свежо Ной откърши,
израсло в новия им път.
Тук с многоточие да свършим...
Коняк си пийват, блин ядат.
И ветри пак света завяха –
пак кораби в морето там.
Разказах туй, което знам;
читателите май заспаха!
НОЙ
А Ной не ныл, строгал и строил,
и вот корабль уже готов.
Он жён сынов, что выли воем
и прочих парами скотов
впустил в ковчег и вот отчалил.
Утопли грешники – Ной рад.
В конце всех странствий и печалей –
гора большая Арарат.
Тут Ной облюбовал росточек,
что первым вылез из земли.
Поставим дальше много точек...
Коньяк семьёй распили, блин.
Ветра Истории задули –
плывут морями корабли.
Рассказывали, что могли,
глядь – все читатели уснули!
-----
НАДЕЖДА
Очакваш да се случи тъй... Но става все
не както в сладките мечти
и вместо с „Ах!” с „Уви!” се сблъскваш ти,
животът с нас май подиграва се...
Как важно... Важно е за нас
да стиснем зъби, болки да отърсим,
тегоби да отхвърлим и да търсим
надежда в преходния час.
НАДЕЖДА
Случается... Да так не получается,
Как мнилось в сладких нам мечтах,
И вдруг „Увы!”, там, где должны быть „Ах!”,
Что ж, Жизнь над нами издевается...
Как важно тут... Как важно тут
Сжать зубы и не выдать вздоха,
Не показать наружу, как нам плохо!
Надежда – в бренности минут.
---------------------------------------------
Андрей Багинский
Руският поет Андрей Багински (Андрей Александрович Багинский) е роден на 4 ноември 1959 г. в гр. Краснодар. Завършва Краснодарския политехнически институт (1981 г.). Работи като инженер-програмист, комсомолски секретар, методист по пропагандата и началник отдел кадри в краснодарско предприятие. Член е на Асоциацията на младите писатели в Кубан (1995 г.) и на литературно обединение „Верность” при краснодарската организация на Съюза на писателите на Русия. Публикува стихове, пародии, хайку, епиграми и афоризми в издания и сборници като „Молодая гвардия”, „Природа и человек”, „Душа моя”, „Берегиня дома твоего”, „Моя талантливая Русь”, „Краснодар Литературный”, „Молодая Кубань”, „Над Кубанью”, „Улица Красная”, „Голоса надежды”, „Акцент-газета”, „Говорит и показывает Краснодар”, „Рассвет”, „Поэтический венок героям Кубани” и др. Автор е на стихосбирките „Стихи. Пародии. Зарисовки” (1993 г.), „Поэтический дуэт” (2004 г., в съавторство с майка си Виктория Багинская), „Я всё сказал в своих стихах” (2006 г.), „Пародии. Автопародии. Эпиграммы. Каламбуры” (2006 г.), „Возле старой карусели” (2007 г.) и др. Живее в гр. Краснодар.
КАКВО СЕ СЛУЧИ?
Това се случи – свят бездушен,
хилядолетия назад,
светът се струпа, мръсен труп е,
смърди и ни размачква – гад!
И просветление не зрее,
започвам също да воня,
тъй срамно е да се живее,
в зигзаг към дъното вървя.
ЧТО СЛУЧИЛОСЬ?
Случилось то, что мир бездушен,
Случилось тыщу лет назад,
Мир навалился грязной тушей,
Смердит и давит, давит – гад!
И просветления не видно,
Я скоро сам вонять начну,
И дальше жить как будто стыдно,
Кручусь-верчусь – иду ко дну.
-----
АЗ НЕ СЪМ БОГ
Аз не съм Бог, Христос или Буда,
и, уви, няма прошка да дам.
Взор осъждащ да скрия е трудно.
Да мижа? Да излъжа? Не знам!
„Хора! Стойте! Аз пътя познавам!”
Не разбират мъстящия кръст.
Трябва, нищо че в Бога не вярвам,
да съм любещ и страдащ Исус.
Я НЕ БОГ
Я не Бог, не Иисус, и не Будда,
И, увы, не умею прощать.
Спрятать взгляд осуждающий трудно.
Что мне делать? Зажмуриться? Лгать?
„Люди! Стойте! Я знаю дорогу!”, –
Не приемлют, не могут понять.
И я должен, не веруя в Бога,
Как Христос, и любить, и страдать.
2006 г.
---------------------------------------------
Андрей Воркунов
Руският поет и писател Андрей Воркунов (Андрей Борисович Воркунов) е роден на 13 март 1957 г. в Москва. Публикува стихове в издания като „Магазин”, „Московский вестник”, „Гуманитарный фонд”, „Юность”, „Арион”, „Заповедник” и др. Участва в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России, т.1” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”. Автор е на стихосбирката „Троянский кот” (1995 г.). Живее в Москва.
ТО ХОДИ ИЗ КЪЩИ
То ходи из къщи, прозрачно, невзрачно,
в ъглите реве,
дете извънбрачно на сива шивачка
и бабички две.
То ходи из къщи, дъските прощално
под него шептят;
безгласна неведома птица погалва.
От болест печат
на детско лице светлолико изпъква,
а в поглед див, ах,
се мярка все още доверие тъпо
и стеле се страх.
Край него истерия, викове, буря
сред чаша вода,
там спорят и пушат, надребно враждуват
и виждаш в беда,
че пукат стените, безспир се излива
на стария под
обилен пърхот от тавани, плешиви
от тежък живот.
Обстрелваща кашлица с дъх на лекарства
и плесен клони,
на есен безпаметна сънното царство
с вериги звъни,
безвременна смърт като сянка надвисва
уста
и в голо и остро коляно притиска
Христа...
ОН ХОДИТ ПО ДОМУ
Он ходит по дому, прозрачный и тихий,
он плачет в углах,
внебрачный ребенок невзрачной портнихи
и двух старых прях.
Он ходит по дому, скрипит половицей,
и, что-то шепча,
ласкает безгласую бледную птицу.
Недуга печать
на детском лице проступает прозрачно,
а в диких глазах
какая-то вера тупая маячит
и ахает страх.
А в зале истерика, крики и буря
в стакане воды,
там мелко враждуют, там спорят и курят,
и видно сквозь дым,
что треснули стены, что сыплется сверху
на ветхий паркет
лысеющих сводов обильная перхоть
под тяжестью лет.
Стреляющий кашель и запах лекарства,
и плесени нить,
безудержной осени сонное царство
цепями звенит,
безвременной смерти нависшие тенью
уста –
и голое, острое, словно колени
Христа...
---------------------------------------------
Андрей Дмитриев
Руският поет Андрей Дмитриев (Андрей Михайлович Дмитриев) е роден на 21 април 1958 г. в Москва. Завършва Московския минен институт и литературния институт „Максим Горки”(1991 г.). Един от създателите е на Виртуалния музей за съвременно руско изкуство.Публикува стихове в списания и сборници като „Сельская молодежь”, „НЛО”, „Список действующих лиц”, „Молодая поэзия 89”, „Тверской бульвар”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Живее в Москва.
ДА, МОЙТЕ РИБКИ ИМАТ ЗЛАТЕН НРАВ
Да, мойте рибки имат златен нрав,
живеят те безгрижно и богато,
все плуват в кръг, раирано са ято
и не оставят никаква следа.
Те имат своя бистър воден пласт,
бдят охлюви за чистотата на водата,
на водорасли крехки стъбълцата;
понякога я сменям аз...
А Бог – е, да, безспорно Бог е с тях...
У РЫБ МОИХ ХАРАКТЕР ЗОЛОТОЙ
У рыб моих характер золотой,
Они живут себе, забот не зная,
Плывут по кругу полосатой стаей,
Следа не оставляя за собой.
У них всегда прозрачная вода,
О чистоте ее заботятся улитки
И стебелечки водорослей хлипких,
И я ее меняю иногда...
А Бог – ну да, конечно, с ними Бог...
---------------------------------------------
Андрей Козирев
Руският поет Андрей Козирев (Андрей Вячеславович Козырев) е роден на 26 октомври 1988 г. в гр. Омск. Завършил е филологическия факултет на Омския държавен университет. Публикува поезия в издания като „Арион”, „Кольцо А”, „Журнал Поэтов”, „День и Ночь”, „Сибирские огни”, „Гостиная”, „Книголюб”, „Литературный Омск”, „Литературный меридиан”, „Складчина”, „Мой любимый город”, „Загадки души”, „Тарские ворота”, „Путник”, „Подлинник”, „Пилигрим”, „Омская Муза”, „Виктория”, „Иртыш-Омь”, „Литературные известия”, „Интеллигент”, „Омский университет”, „Литературный Дом”, „Пульс”, „Звезда Прииртышья”, в литературни сборници като „Откровение”, „И дуют ветры с реки Тишины”, „Родина… Память… Победа…” и др. Автор е на стихосбирките „Небо над городом” (2008 г.), „Мелодия для луны с оркестром” (2009 г.), „Терпенье корней” (2010 г.), „Любовь чайника” (2013 г.), „Дневник одного путешествия” (2014 г.), „Человек говорит” (2014 г.), „Книга родства” (2014 г.), „Расшифровывая снег” (2015 г.), „Осень в Византии” (2015 г.) и „Игра в бисер” (2019 г.). Ръководител е на организационния комитет на международната литературна награда „Иннокентий Анненский”, организатор е на регионалното движение „Красная книга культуры”, администратор е на сайта за омска поезия „Молодежный проспект”. Главен редактор е на алманасите „Точка зрения” и „Менестрель”. Член е на Съюза на писателите на Москва. Живее в гр. Омск.
КРАТКОСТИШИЯ
* * *
Животът мъчи ни ту с жар, ту с мръзнене.
Търпим безспир, таз мъка безпределна е.
Търпението силно е оръжие,
ала за жалост не е огнестрелно то.
* * *
Да си звезда е неприлично,
но е приятно и практично.
* * *
Вървя напред в живота с тиха мъка.
Не знам от дружба ли, или с лъжа
мен цял живот преследва ме сполука,
но нивга да ме стигне не можа...
* * *
Как силно вчера глупост сътворих:
към милост Божия не се привързах.
В главата ми пристигна пълен стих,
но тя бе празна – и изчезна бързо.
КРАТКОСТИШИЯ
* * *
Жизнь мучит нас то пламенем, то стужею.
Мы терпим эту муку беспредельную.
Терпенье – очень сильное оружие…
Но я жалею, что не огнестрельное.
* * *
Быть знаменитым неприлично,
Зато приятно и практично.
* * *
Иду вперед по жизни, чуть не плача.
Не знаю я, из дружбы иль со зла
Меня всю жизнь преследует удача…
Но вот догнать ни разу не смогла.
* * *
Как сильно мне вчера не повезло:
Я глупо проворонил Божью милость.
Стихотворенье в голову пришло,
Нашло ее пустой – и удалилось.
---------------------------------------------
Андрей Корф
Руският поет, писател, композитор и бард Андрей Корф (Андрей Олегович Найманов/ Корф) е роден на 29 февруари 1964 г.) в Харков. Завършва педиатрия в Националния медицински университет „Н. Пирогов” в Москва. Публикува стихове в алманаси и антологии като „Этап”, „Мулета”, „Тритон”, „Самиздат века”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. От 1988 г. пише и изпълнява песни, има 15 албума и аудиокниги. През 1995 г. издава в. „Московские окна”. Автор е на книгата с разкази „Сто осколков одного чувства” (1999 г.). Живее в Москва.
ЖИВЕЕМ В СТРАШЕН СВЯТ
Живеем в страшен свят,
където тролейбусите вървят до дванайсет,
а хората обичат до трийсет.
Разбира се,
има тролей и в два часа през нощта,
но къде са силите ни да го дочакаме?
МЫ ЖИВЕМ В СТРАШНОМ МИРЕ
Мы живем в страшном мире,
Где троллейбусы ходят до двенадцати,
А люди любят до тридцати.
Конечно,
Бывает троллейбус и в два часа ночи,
Но где взять силы его дождаться?..
1987 г.
---------------------------------------------
Андрей Монастирский
Руският художник, поет, писател и изкуствовед Андрей Монастирски (Андрей Викторович Сумнин/ Монастырский) е роден на 28 октомври 1949 г. в с. Печенга, Мурманска област. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1980 г). Работи като редактор в Московския литературен музей. Публикува поезия, проза и теоретични разработки в самиздатски и авангардни издания като „Эхо”, „Ковчег”, „Мулета А”, „Akzente”, „Черновик”, „Место печати”, „Пастор”, „Воздух”, „Носорог” и др. Лидер и идеолог е на перформанс-групата „Коллективные действия” (1976 г.), основател е на московския архив за независимо изкуство МАНИ (1980 г.), теоретик на концептуалното изкуство, един от родоначалниците на московския концептуализъм. Член е на Клуба на авангардистите КЛАВА в Москва и на творческите групи „Капитон” и „Корбюзье”. Има десетки авторски изложби, арт композиции и акционни обекти, представени в Русия, Италия, Австрия, Англия, САЩ, Испания и др. Обнародва теоретични статии по въпросите на съвременното изкуство, автор и съставител е на десетина книги от документалната поредица „Поездки за город” (от 1980 г.), съставител е на „Словарь терминов московской концептуальной школы” (1999 г.). Автор е на стихосбирките „Небесному носатому домику по пути в Паган” (2001 г.), „Поэтический мир” (2007 г.) и „Поэтический сборник” (2010 г.). Живее в Москва.
НЕ ТРЕПЕРИ ТАКА, РЕКИЧКЕ
Не трепери така, рекичке,
ще заобиколим
в раирани мундири,
в ръцете със стомана,
докосвайки града ни потопен
и сякаш родни рамене...
НЕ ДРОЖИ ТАК, РЕЧКА
Не дрожи так, речка
мы тебя обойдем
в полосатых мундирах
со сталью в руках
задевая затопленный город
родными плечами.
---------------------------------------------
Андрей Новоселов
Андрей Новоселов (НЯМА ДАННИ)
ПРИБИРАЙТЕ ШАТРИТЕ. ТРЪГВАМЕ
„Който тук е тъжен и беден,
там ще бъде радостен и богат...”
Папа Урбан ІІ
Тишина. Аз реших се. Събирайте шатрите. Тръгваме.
Загасете огньове. Хвърлете дом на ветрове.
Саби, копия, лъкове – в дългия поход съюзници.
Подгответе обоз. Ще препускаме с леки коне.
В дюни пясъчни черният демон земята прегази.
Дребни бебета майчина гръд изораха от глад.
Небесата кървят, боговете ни гледат без радост.
По безкрайния път през степта бели кости лъщят.
Пригответе месото за похода дълъг и труден.
Гаснат бързо звездите. Избухва кървяща зора.
Вик на стресната птица посреща жестокото утро.
Смърт витае във въздуха, сякаш се буди смъртта.
Обещавам ви пасища тучни и чисти потоци.
Там стада и табуни безброй ще са с приплод богат.
Ще разделяме плячка, вовек ще е нашият подвиг...
Ще убия сина си и всеки, погледнал назад.
Като кучета бити ще вият сразените сили.
Не щадете противници, в битката плът да дарят.
Там, пред вас е светът, зад гърба само неми могили.
С тази орда света багатурите* ще покорят.
* Багатур – прабългарска благородническа титла, означаваща юнак, герой, военен предводител, от терминологията на Първата българска държава, срещана в прабългарски, гръцки и византийски писмени източници.
СОБИРАЙТЕ ШАТРЫ. МЫ УХОДИМ
„Кто здесь горестен и беден,
Там будет радостен и богат...”
Урбан II
Тишина. Я решил. Собирайте шатры. Мы уходим.
Скарб оставьте ветрам, оборвите кострам лепестки.
Сабли, копья и стрелы – союзники в дальнем походе.
Все припасы в обоз. Наши кони должны быть легки.
Черный демон песчаных морей иссушил эту землю.
Груди женщин пропахли отчаяньем малых детей.
Небеса опустели, и боги нам больше не внемлют.
Степь на сутки пути ощетинилась мелом костей.
Только воинам мясо. Поход будет долгим и трудным.
Гаснут звезды. Кровавым порезом пылает заря.
Крик испуганной птицы встречает угрюмое утро.
Смертью воздух сочится, не стоит будить её зря.
Обещаю вам тучные пастбища, чистые реки.
Табуны и стада будут множиться, радуя взгляд.
Нам достанет добычи, наш подвиг восславят навеки...
Я убью даже сына и всех, кто посмотрит назад.
Ковыли, словно битые псы, лижут рваные раны.
Не щадите отставших, их плоть духу битвы нужна.
Перед вами весь мир, за спиной лишь немые курганы.
Багатурам* Орды покорится любая страна.
* Багатур (древнетюрк. bayatur) – „герой”, „доблестный воин”, „богатырь” – почётный титул у монгольских и тюркских народов.
---------------------------------------------
Андрей Смирнов
Андрей Смирнов, 1979, Москва (НЯМА ДАННИ)
ПОКОЯТ НА МОРЕТО
Берлинско кресло и чорапи на черен паркет,
покой на морето, след бури и зли ветрове
разнежено гледаш, след нощи без сън и без чет
спасение търсиш в екрана с добри градове.
Над старата плоча игличка брои кръг и звук,
тексаското кънтри погалва слуха ни с перце,
а някъде там от парадния вход вее студ
и гърчи животът ръце, твойте слаби ръце.
МОЛЧАНИЕ МОРЯ
Берлинское кресло, на чёрном паркете чулки,
Молчание моря, как следствие прошлых штормов
Твой тающий взгляд, бессонным ночам вопреки,
Спасения ищет в экране больших городов.
Над старой пластинкой иголка считает круги,
Техасское кантри приятно царапает слух
А в дальнем парадном по полу скользят сквозняки,
И скомканы линии рук, твоих слабых рук.
-----
ОЧИТЕ МИ ЗАВЪРЗАХА
Очите ми завързаха, видях ръцете.
Листакът шумен, ударите на сърцето,
студът на остър щик сред топлата ми вена,
в тревата коленете ми до кръв сломени.
Застина слънцето на пурпурното пладне,
от моята будьоновка звездата падна.
Потрепнаха в тъмата твоите ресници
там, някъде далеч, на бялата басмица...
МНЕ КТО-ТО ЗАВЯЗАЛ ГЛАЗА
Мне кто-то завязал глаза, я помню руки.
Сухие шорохи листвы и сердца стуки
И холод острого штыка на теплой вене,
Травой истерзанные в кровь мои колени.
И солнце стыло в пелене багрово-алой,
С моей буденовки в ковыль звезда упала.
Лишь тихо вздрогнули в ночи твои ресницы
Там, где-то очень далеко, на белом ситце...
---------------------------------------------
Андрей Токар
Андрей Токар (НЯМА ДАННИ)
РЕВОЛЮЦИЯ
Аз съм бунтовен дух и е приятно,
харесва ми, когато в мен не спи
другарят патриот с гърди космати,
взривяващ сред сърцето динамит.
Той в мен е за идеята – почерпка,
сто грама към насъщната чорба.
На барикадата – по риза и с отвертка;
безумният не ползва автомат!
Страста за власт е кипваща зараза,
пенливо ферментиращо вино!
Светът танцува танца на екстаза,
изтича времето за танци, но...
Звезда от облак лочи мляко бяло
и без венец промяната е май!
"Революцията е с начало,
няма революцията край!"*
РЕВОЛЮЦИЯ
Я революций дух и мне уютно,
люблю, когда во мне не спит
Товарищ с волосатой грудью
Взрывающий у сердца динамит!
Во мне он за идею, за похлёбку!
Сто грамм, когда перепадёт.
На баррикады – в рубахе и с отвёрткой,
Безумным не нужен пулемёт!
Страсть – кипящая зараза,
Бродящее игристое вино!
Танцует Мир под крик экстаза
и танца время истекло!
Звезда из тучи молоко лакала
и не было на ней венца!
"Есть у Революции начало!
Нет у Революции конца!"
* „Есть у Революции начало, Нет у Революции конца!”, музыка: Вано Мурадели, слова: Юрий Каменецкий.
---------------------------------------------
Андрей Урсулов
Андрей Урсулов, Свердловск (НЯМА ДАННИ)
ОЧИТЕ Й
Очите й...
Очите й... Листа кръжащи.
Отиваща си горска пъстрота.
Поезия. Всемир изящен.
Порои. Влага. Суета...
Очите й... Пътечки заснежени.
Отблясък синкав в леден смут.
Огнище с огънче за мене.
Виелица. Вихрушка. Студ...
Очите й... Планински ручей.
Висулки с ледени лица.
Кокиче. Ромон топлозвучен.
Капчуци. Корабче. Деца...
Очите й... Горещо лято.
Брези във вихрен хоровод.
Цветя. Дъга. Нюанси златни.
Тръстика. Извор. Небосвод...
Очите й... Поля просторни.
Бездънна нощна пустота.
Вселена. Чудни звездни форми.
Луна. Портали. И врата...
Очите й...
ЕЕ ГЛАЗА
Ее глаза…
Ее глаза… Листвы круженье.
Унылая деревьев пестрота.
Стихи. Застывшее мгновенье.
Дожди. Промозглость. Суета…
Ее глаза… Заснеженные тропки.
Голубоватый отблеск льда.
Огонь, горящий мирно в топке.
Метели. Вьюга. Холода…
Ее глаза… Ручьев журчанье.
Сосулек радужных игра.
Подснежник. Робкое жужжанье.
Капель. Кораблик. Детвора…
Ее глаза... Зной жгучий лета.
Берез укромная листва.
Цветы. Цвета. Оттенки цвета.
Камыш. Речушка. Небеса…
Ее глаза… Полей просторы.
Бездонной ночи темнота.
Вселенная. И звезд узоры.
Луна. Порталы. И врата…
Ее глаза…
-----
ТОГАВА
В безбрежния покой след миг на
Големия Вселенски Взрив,
светът безкраен щом възникнал,
към вечността открил мотив,
когато всичко се двоеше
и в битието вреше страст,
от извор времето растеше...
Тогава се родих и аз!
ТОГДА
Когда Вселенское Молчание
Вдруг разорвал Великий Взрыв,
Когда возникло Мироздание,
Дорогу Вечности открыв,
Когда двоились все Потоки,
Кружились вихри Бытия,
Рождались Времени истоки...
Тогда... Тогда родился Я!
---------------------------------------------
Андрей Шабелников
Андрей Шабельников (НЯМА ДАННИ)
ЕЖКО НА ГОСТИ НА МЕЧЕТО
В ден дъждовен, време тежко,
с мокър плащ покрил гърбец,
през гората крачи Ежко
под сребристия дъждец.
Хълм и низина пресича
по пътечка тоз герой,
край борсуча дупка тича,
към дома си бърза той.
Шепне Ежко: „Хрема хващам
лесно в този кишав теч
и ще кихам, и ще кашлям,
а до вкъщи е далеч.”
Изведнъж от храсталака
изръмжа едно Мече:
„Чух те, сън докато чаках,
да помагам ме влече.
Пътя дълъг ти ще минеш,
но си мокър до бодли,
влез при мен на чай с малини,
грипа, друже, си спести!”
ЁЖИК В ГОСТЯХ У МЕДВЕЖОНКА
В день ненастный, непогожий,
Зябко кутаясь плащом,
Брёл по лесу мокрый Ёжик
Под серебряным дождём.
По низине и пригорку,
По тропиночке лесной,
Миновав барсучью норку,
Он спешил к себе домой.
Шепчет Ёжик: „Так простуду
Подхватить совсем легко,
Я чихать и кашлять буду,
А до дому далеко.”
Вдруг навстречу Медвежонок
Вылезает из кустов:
„Услыхал тебя спросонок
И помочь всегда готов.
Путь по лесу очень длинный,
До иголок ты промок,
Заходи на чай с малиной –
Не простудишься, дружок!”
-----
ПРИ ЗАЛЕЗА НА ВЕЛИКАТА ИМПЕРИЯ
В залез блед на велика империя
синовете на руската чест
в дълг свещен са към нашето верую:
възродено Отечество днес.
НА ЗАКАТЕ ВЕЛИКОЙ ИМПЕРИИ
На закате великой империи
Пусть не дрогнут России сыны:
В возрожденье Отечества верю я,
Но его заслужить мы должны.
---------------------------------------------
Анна Гедимин
Руската поетеса, писателка и преводачка Ана Гедимин (Анна Юрьевна Гедымин) е родена на 30 юли 1961 г. в Москва. Първата й поетична публикация е във в. „Московский комсомолец” през 1979 г. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет (1984 г.). Води детско литературно студио, литературен консултант е в списанията „Огонёк”, „Крестьянка”, „Крокодил” и „Пионер”, редактор е в списанията „Салон”, „Идеи вашего дома” и „Домой. Практика комфорта”. Пише пиеси и произведения за деца, превежда стихове на унгарски поети. Публикува поезия и проза в издания, алманаси и антологии като „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Комсомольская правда”, „Вечерняя Москва”, „Новый мир”, „Дружба народов”, „Юность”, „Октябрь”, „Континент”, „Арион”, „Моя Москва”, „Смена”, „Работница”, „Сельская новь”, „Литературная учёба”, „Сельская молодёжь”, „Кругозор”, „Поэзия”, „Истоки”, „Русская поэзия. XX век” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на писателите на Москва (1991 г.). Член е на редколегията на сп. „Юность” (от 2014 г.). Съставител е на поетичните алманаси „День поэзии”, „Московский год поэзии” и „Паровозъ”. Автор е на стихосбирките „Каштаны на Калининском” (1985 г.), „Вторая ласточка” (1990 г.), „Последнее Люблю” (1992 г.), „Сто одно стихотворение” (1994 г.), „С четверти первого до полседьмого” (2012 г.), „Осенние праздники. Избранные стихи” (2012 г.), „Я, Чижик, торжественно обещаю” (2013 г.) и на книгата с поезия и проза „Честолюбивая молитва” (2003 г.). Живее в Москва.
ПОМНЯ: КЛЕН ПОЗЛАТЕН
Помня: клен позлатен към небето немигащо плува,
заздрачава се, в дим над комина разтваря се ден...
Моят малък живот – той е сладък и жалък – нахлува,
след това се отдръпва. Това е. Друг няма пред мен.
Бръчкат бръмбари извора, мята се весела риба,
боровинки, сено – колко загуби, колко тъга.
Ще са светли и в бъдеще дните на края на взрива,
не в средата край нас, в епицентъра – както сега.
Време мина – замина. Душата от тяло отлита.
Тъй в последния кладенец бързо изчезват води.
Аз обичах те. Да те изгубя не исках сред дните.
(Жалко, всичко зад нас е!) Вовек те обичах преди.
ВСПОМНЮ: КЛЕН ПОЗОЛОЧЕННЫЙ
Вспомню: клен позолоченный в небо глядит не мигая,
Занимаются сумерки, пухнет дымок над трубой...
Это жизнь моя – сладкая, жалкая – набегает,
А потом – отступает. И все. И не будет другой.
Морщат реку жуки, колобродит веселая рыба,
Сено, россыпь черничная – всех и не вспомнишь потерь.
Но останутся светлыми дни на обочине взрыва,
А не в центре его, эпицентре его – как теперь.
Время шло – и ушло. Так душа вылетает из тела.
Так в колодце единственном вдруг иссякает вода.
Я любила тебя. Я тебя потерять не хотела.
(Жаль, что все позади!) Я любила тебя – навсегда.
---------------------------------------------
Анни Молинасо
(НЯМА ДАННИ)
ЩЕ МЕ СРЕЩНЕШ
В тази снежна вода чувам бурен поток –
ще обагри реките в червено...
Ще тече над света феерически ток –
лъчезарен, опасен, обземащ.
И сред бистрия ден ще вплетем силует –
младостта с пръсти нежно прищраква.
Ще забърка в смолата страстта пирует,
а очи волеви ще очакват.
И когато в годините ти ме съзреш,
аз вестителка твоя ще стана...
Ще познаеш деня по развихрен метеж
в крехък облик на Вечната Амбър.
ТЫ УВИДИШЬ МЕНЯ
в венах талой воды слышен бурный поток –
скоро реки окрасятся в красный...
потечёт по земле феерический ток –
огневой, лучезарный, опасный.
в чистом зеркале дня разглядим силуэт –
юность пальчиком нежно играет.
страсть закружит кипящей смолой пируэт
окрест глаз волевых, что мерцают.
и когда сквозь года ты увидишь меня,
я другой тебе вестницей стану...
ты познаешь мятеж наступившего дня
в хрупком облике вечной Гитаны.
---------------------------------------------
Анри Волохонский
Руският поет, писател и преводач Анри Волохонски (Анри Гиршевич Волохонский) е роден на 19 март 1936 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския химико-фармацевтичен институт, защитава аспирантура в Института за езерно рибно стопанство. Над 20 години работи в различни области на химията и екологията, участва в научни експедиции. Пише стихове от 50-те години, публикува поезия в самиздатски издания като „Новый журнал”, „Континент”, „Время и мы”, „Эхо”, „Гнозис”, „Ковчег”, „Черновик” и др. През годините на СССР има само едно публикувано в официалния печат стихотворение – през 1972 г. в сп. „Аврора”. През 1973 г. емигрира в Израел, а от 1985 г. е във ФРГ. Работи като редактор и преводач в Радио „Свобода”. Член е на Съюза на немските писатели. По негови текстове се изпълняват над 100 песни. Автор е на романа „Роман Покойничек” (1982 г.) и на стихосбирки, издадени в Израел, Франция, САЩ, Германия и Русия, сред които „Девятый Ренессанс” (1977 г.), „Стихи для Ксении” (1978 г.), „Четыре поэмы об одном” (1981 г.), „Стихотворения” (1983 г.), „Тетрадь Игрейны” (1984 г.), „Басни А.Х.В.” (1984 г.), „Шкура бубна” (1986 г.), „Стихи о причинах” (1989 г.), „Анютины грядки” (1994 г.), „Тивериадские поэмы” (2001 г.), „Берлога пчёл” (2004 г.), „Воспоминания о давно позабытом” (2007 г.), на „Собрание произведений” (в 3 тома, 2012 г.) и др. Живее в гр. Тюбинген, Германия. Негови стихове са включени в антологиите „Освобожденный Улисс”, „Антология поэзии”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Умира на 8 април 2017 г. в гр. Хорб-ам-Некар, Германия.
СТЕП
Шумоли далечната трева,
тишината думи родни губи:
сиромашка, страдаща страна,
где са твойте кътници и зъби?
Гледам към сиротната уста:
твоите венци са изранени!
Твърде много вехнещи листа,
боровете блатни са сломени.
В дистрофична си захапка ти.
По имперските ливади гнили
от фонтаните оцет шурти,
стълбове в степта са ноздри впили.
СТЕПЬ
Шелестит далекая трава
Слышатся в тиши слова родные:
Беспредельно нищая страна,
Где твои резцы и коренные?
Я смотрю в осиротелый рот:
Где концы твоих голодных десен?
Чахлой шелухи невпроворот
Выпало с плотин болотных сосен.
Сладок дистрофический укус.
На лугах империй гниловатых
Бьют фонтаны уксуса на вкус
Из ноздрей столпов продолговатых.
---------------------------------------------
Антонина Рибалкина
Руската поетеса Антонина Рибалкина (Антонина Петровна Рыбалкина) е родена на 22 октомври 1946 г. в с. Стародубско, Буденовски район на Ставрополския край. Завършва търговски колеж в Ростов на Дон (1979 г.). Работила е в областта на търговията, здравеопазването и образованието. Публикува поезия в издания и сборници като „Окраина”, „Поэзия непокорённого Донбасса”, „Вдохновение”, „Донская сотня”, „Незабываемое”, „Вечерний Ростов”, „Здоровый образ жизни”, „Народный доктор”, „Айболит”, „Шестое чувство” и др. Член е на литературния клуб „Окраина” и на Вседонското литературно общество към Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Спешите любить”, „Мне улыбнулась осень” и „Тропинки жизни”. Живее в гр. Ростов на Дон.
В ПАМЕТ НА МАМА
Мила мамо, скъпа моя мамо,
светът ни топъл с болка е облят!
Да бъдеш още с нас те молих само,
да не напускаш белия ни свят.
В храма пред иконите се спирах
и молих се на Бог да те спаси,
но не помогна с нищо Бог. Разбирах,
че си отиваш... Че до мен не си!
През сълзи шепнех: „Скъпа, благородна,
не ни напускай, още с мен бъди...
Без теб ще ми е трудно, моя родна,
не ще се справя, мамо, с тез беди.”
Ръце притисках в хладните ти длани –
със свойто топло да те утеша;
угасна в страшна болка ти и стана
безкрайно тъмно в моята душа.
Мила мамо, скъпа моя мамо,
теб няма те, боли животът блед...
Не мога да забравя твоя пламък,
но как да ти изпратя аз привет!
ПАМЯТИ МАТЕРИ
Мамочка, моя ты, дорогая!
как больно сознавать, что тебя нет.
Просила я тебя,моя родная,
чтоб ты не покидала белый свет.
В храме на коленях я стояла –
молила, что бы Бог помог тебе,
не помог и я всё понимала,
что ты уйдёшь... так стало больно мне!
Шептала я сквозь слёзы: „Дорогая,
не покидай, побудь ещё со мной...
мне трудно без тебя, моя родная,
не справлюсь, мама, я с такой бедой”.
Держала я в руках твои ладони –
хотела передать своё тепло,
угасала ты от страшной боли
и стало на душе моей темно.
Мамочка, моя ты, дорогая!
как больно сознавать, что тебя нет...
Я не могу забыть тебя, родная
и не могу послать тебе привет.
---------------------------------------------
Ареви Шох
Поетесата Нели Дзелме (Нелли Дзелме, литературен псевдоним Ареви Шох) е родена на 5 юли в Ленинград. Завършила е математика в Техническия университет в Рига. Работила е като водещ инженер в научноизследователски институт по микроелектроника в Латвия. Номинирана е за литературните награди „Поэт года 2012”, „Поэт года 2013” и „Поэт года 2014”. Авторка е на стихосбирката „Лирика”. Живее в гр. Ереван, Армения.
АЗ ПОМНЯ ОГНЕНОТО КЪЛБО
Написано под впечатлението от двустишието на Красимир Георгиев „Спомен за лястовичка”
Младост е. Лято. Фучи.
Вятърът блъска врата.
Буря... Широко отварям очи –
в стаята огнена хала влетя...
Съска и мята златисти искри,
да го докосна кълбото не дава,
дразни ме, нещо сред него гори,
сякаш ми се наслаждава...
Аз под хипноза омайна съм, знай,
каменен стълб съм, магия тече
над пропастта, на самия й край,
мозъка странно вълшебство влече...
Ако ми кажеха: „Да полетим!”,
свойте крила ще опитам
в пътя – небесен път необозрим,
вярвайки, ще полетя след мечтите...
Вихър загадъчен лек
тайнствено ми зашептя:
– Не бой се, ти мой си човек! –
погали ме и отлетя...
Гледах замислено Божия свят.
Бурята свърши. Проблясна звезда.
Що ли за вихър бе! Огнен заряд?
Радост, беда или просто съдба?
Я ПОМНЮ ОГНЕННЫЙ ШАР
Написано под впечатлением двустишия „Памяти ласточки во время грозы” Красимира Георгиева
Молодость. Лето. Гроза.
Распахнута в комнату дверь.
Я... широко раскрываю глаза –
Влетает в окно огненный „зверь”...
Шар золотистый искрится, шипит,
Медленно кружит, меня не касаясь,
Что-то внутри его странно горит
И дразнит, маня наслаждаясь...
Я под гипнозом должно быть стою,
Как заворОженный, каменный столб,
Над пропастью, самом, самом краю
И волшебству подчиняется мозг...
Если сказали бы мне: – Полетим!...
Я бы взмахнула крылами,
Поверив, что путь в Небесах не вредим,
Что буду лететь за своими Мечтами...
Лёгкий, загадочный Вихрь
Ласково, нежно шепнул:
– Не бойся, не трону своих!
И тихо в окно проскользнул...
Долго стояла задумчиво я.
Кончилась буря. Мелькнула Звезда.
Что это было? Сгусток Огня?
Иль испытание жизни – судьба?
-----
НЯМА ЛУННИ ЛЪЧИ БЕЗ СЛЪНЦЕ
Няма нийде без битка победа,
няма нийде без болка любов,
няма нийде без вяра надежда,
няма твърд без небесен покров...
Няма взор без усмивка човешка,
няма нивга без сълзи очи,
няма нивга животец без грешки,
няма нивга без слънцето лунни лъчи...
СВЕТ ЛУНЫ НЕ БЫВАЕТ БЕЗ СОЛНЦА
Не бывает без боя Победы
Не бывает без боли Любви
Не бывает без Веры Надежды
Не бывает без Неба Земли...
Не бывает лицо без улыбки
Не бывают глаза без слезы
Не бывает Жизнь без ошибки
Не бывает без Солнца и свет от Луны...
---------------------------------------------
Арина Мати
Руската поетеса Арина Мати (Ирина Матвеевна Пименова/ Арина Мати) е родена на 7 август 1958 г. в гр. Петровск, Саратовска област. Учи в Саратовския държавен медицински университет „В. И. Разумовски” (от 1975 г.), завършва медицинския факултет при мордовския държавен университет „Н. П. Огарев” в гр. Саранск (1981 г.). Над 30 години е лекар-терапевт в болници и поликлиники. Номинирана е за наградата „Поет на годината, 2014”. Живее и работи в гр. Сочи.
ЩЕ ВИ ОСТАВЯ
Вечност...
Усещам, че към вечността се плъзгам,
изглежда вече нищичко не ме привързва
към този мъничък животец блед.
Тайна...
Пред мен една е само тайна,
неразбираема, незнайна –
какво ще бъде занапред?
Жалко...
А жалко е да свършат дните,
да се сбогувам с красотите
и над земята да летя.
Вяра...
При мен остана само вяра,
разгаря се и не изгаря,
ще ми помогне само тя.
Тихо...
В мъглата тихо ще замина,
през мисълта ми ще премине
за миг животът с всеки час.
Нежност...
А мойта нежност ще ви свети,
любов и вярност наследете
и песента ми да е с вас...
ОСТАВЛЮ ВАМ
Вечность...
Мне кажется, сползаю тихо в вечность
И зацепится, кажется, уж больше нечем
За эту крохотную жизнь мою
Тайна...
Там впереди одна лишь тайна
И не постичь уже сознанием
Что будет после впереди
Жалко...
А покидать все это жалко
А расставаться все же жалко
С прекрасной, дивною землей
Вера...
Со мной осталась только вера
Я вижу то, что несомненно
Она одна поможет мне
Тихо...
Уйду в туман я очень тихо
Окинув мыслью очень быстро
Свою судьбу и жизнь свою
Нежность...
Оставлю вам свою я нежность
Оставлю вам любовь и верность
И песню светлую мою...
---------------------------------------------
Аркадий Белкин
(НЯМА ДАННИ)
ЙОСИФ БРОДСКИ
Отправи съдията
поглед парещ
и крясна с пяна на уста:
„Позор!
Той паразит е,
чака го концлагер!
(Това не ти е
сталински терор.)
Кому е нужна тук
Ахматова защита,
коя е тя!
И кой я викна днес!”
И бързо бе присъдата развита:
„На строг режим
за пет години влез!”
А той стоеше гордо
с честно име –
творец
пред правосъдието лихо...
Но времето лети и след години
съдбите
по заслуги се решиха.
Разтури се
имперската държава
и всеки си получи
свой билет:
за съд –
позорна Дантесова слава,
за него –
вечно звание
ПОЕТ!
ИОСИФ БРОДСКИЙ
Судья
его сверлила злобным взглядом,
Кричала с пеною у рта:
„Позор!
Он тунеядец
да его в концлагерь надо!
(Знать, не забыла
сталинский террор)
Что нам какой-то там
Ахматовой защита,
Да кто она!
Ее никто не звал!”
И был немедля приговор зачитан:
„Пять лет –
и на лесоповал!”
А он стоял,
стоял, взирая гордо –
Как бесновалось
это „правосудье”...
Но за годами пролетели годы
И по заслугам
все сложились судьбы:
И рухнула
имперская держава,
И каждому
достался свой билет.
Судье –
позорная дантесовская слава,
Ему –
навечно звание
ПОЭТ!
-----
ОТИВАТ СИ НАЙ-ДОБРИТЕ
Отиват си добрите, най-добрите –
от бог избран е сякаш
този бяг.
Далеч
зад облаците,
зад мъглите
отиват – зад невидимия праг.
Остават мълчаливи
и самотни
роднини и приятели
вовек
със спомена прекрасен
за живота,
за ролята,
за техния успех.
УХОДЯТ ЛУЧШИЕ
Уходят лучшие из лучших –
Как будто отбирает их
сам бог.
Уходят вдаль,
за облака,
за тучи,
Уходят за невидимый порог.
И остаются после
сиротливо
Родные и друзья
ушедших тех
И только
памятью счастливой –
Их жизнь,
их роли,
их успех.
-----
ЧЕРНАТА РЕКИЧКА
И пада Пушкин на снега.
Сълзи кръвта,
пламтее рана.
Обиди сипят се
и гъгне смях
в салони
с лицемерие постлани.
Той се повдигна
и с последни сили
с десница
пистолета стисна.
Прехапа устни, болка скрил,
натисна спусъка и...
изстрел...
Какво! Пази се ти, хусар –
днес твойте песни са изпети,
но нека знаят
Петербург и цар
честта как бранят
руските поети.
Отново сняг,
лежи сред кървав сняг.
Небитие,
зъл януарски вятър.
Отпред –
карети бързат в тъжен бяг...
А след това –
безсмъртие го чака.
ЧЕРНАЯ РЕЧКА
И Пушкин падает на снег.
Сочится кровь,
пылает рана.
Обиды всплыли
и колючий смех
В салонах
лицемерья и обмана.
Он приподнялся
из последних сил.
Сжал пистолет,
в руке упрямо.
От боли губы закусив,
Нажал курок –
и выстрел грянул.
Ну что же, берегись, гусар –
Сегодня твоя песня спета,
Пусть знают
Петербург и государь,
Как честь хранят
российские поэты.
И снова в снег,
ничком в кровавый снег.
И забытьё,
и злой январский ветер.
И впереди –
кареты быстрый бег...
А дальше –
восхождение
в бессмертье.
---------------------------------------------
Артур Симонян
(НЯМА ДАННИ)
СИБИР
(По случай 65-годишнината от битката под Москва)
Русия без Сибир – не е Русия.
Сибир с Москва и без Москва – Сибир.
„Но как Москва успя – се чудим ние –
света да покори с любов и шир?”
Москва е връзка на Сибир с Европа,
красавица, очите й блестят.
Туристите я гледат с поглед топъл
и рублата на долара е брат.
Но за да бъде днес Москва такава,
вовеки не забравяй този факт:
Когато се с врага Москва сражава,
Сибир бе щит между Москва и враг.
Народната памет свързва обрата в битката за столицата именно с влизането в боевете под Москва на сибирските дивизии под командването на Белобородов.
СИБИРЬ
(К 65-летию битвы под Москвой)
Россия без Сибири – не Россия.
Сибирь с Москвой и без Москвы – Сибирь.
„А что в Москве такого вот” – спросил я –
„чему теперь завидует весь мир?”
– Москва между Сибирью и Европой
Раскинулась, красавица, блестит.
Туристы отовсюду едут скопом
И рубль, как доллар, бойко шелестит.
Но чтоб Москва сейчас была такою,
Запомни, не забудь вовек и о другом:
Когда враги стояли под Москвою,
Сибирь стояла меж Москвою и врагом.
Именно со вступлением в бои под Москвой сибирских дивизий под командованием Белобородова связывает народная память перелом в битве за столицу.
Sydney, Australia, 1 Dec 2006.
---------------------------------------------
Артур Фрайман
Руският поет Артур Фрайман (Артур Карлович Фрайман) е роден на 25 март 1955 г. в селището Транспортни, Магаданска област. Има минно образование, близо 30 години е работил в златодобива. Публикува стихове в районни вестници и списания на Владимировска и Магаданска област, в алманах „Творческое созвездие” и др. Член е на литературния клуб „Сеймовская муза”. Номиниран е за националните литературни награди „Поэт года 2014” и „Поэт года 2015”. Член е на Русийския съюз на писателите. Живее в гр. Володарск, Нижегородска област.
ПРИЧИНИ НЯМАМ АЗ ДА НЕНАВИЖДАМ
Причини нямам аз да ненавиждам,
причини да обичам са безброй;
бих искал вашите лица да виждам,
да ви простя, да сте в живота мой.
Озъбване и злоба отстранете,
не скърцайте със зъби в труден час,
на злост не се предавайте, любете,
любов към всички – сякаш е към вас.
Не товарете с мъст сърце ранено,
в дома ви нека не гори война;
аз искам винаги да сте до мене,
навярно в туй е моята вина.
МНЕ НЕТ ПРИЧИН КОГО-ТО НЕНАВИДЕТЬ
Мне нет причин кого-то ненавидеть,
А есть причины только лишь любить,
Мне б Ваши лица только в мире видеть
И всех простить, и с сердцем примирить.
Озлобленность, оскал приберегите
Не щёлкайте зубами, почём зря,
О злости не страдайте, а любите
Вы всех людей, как любите себя.
И не ищите мести в своём сердце
Пусть в Ваши двери не войдёт война,
А, я всегда хочу быть с Вами вместе
И может в этом есть моя вина.
-----
СБОГУВАХМЕ СЕ, ТРЪГВАХ
Сбогувахме се, тръгвах, на перона
в очите тъжни търсех аз следа,
на нощните московски небосклони
намигаше полярната звезда.
Мълчахме, мълчаливо се простихме,
безмълвието бе отчаян зов,
че щастието си не съхранихме,
а значи не е имало любов.
Я УЕЗЖАЛ, ПРОЩАЛСЯ
Я уезжал, прощался на перроне,
Смотрел в твои печальные глаза,
А на ночном, московском небосклоне
Мигала нам Полярная звезда.
Стояли молча мы, не говорили,
В молчанье понимали и тогда,
Что наше счастье мы не сохранили,
А значит, не любили никогда.
---------------------------------------------
Барахоев Хасолт
Руският поет Барахоев Хасолт е роден на 20 ноември 1957 г. Живее в Москва.
(Няма други данни.)
НИСКОЧЕСТОТЕН ПАРАМЕТРИЧЕН РЕЗОНАНС
Висш разум гледаше към Атлантида и към безгрижните й мъдреци,
сълзливи вопли не приел, обиди Творецът гневно нашите предци:
„Ще надаря с мъстителна монета жреците горделиви за вина,
че резонират цялата планета, която дава покрив и храна!”
Все още пирамидите са живи, с които бе създаден резонанс.
С параметрични прибори такива на ниска честота бе даден шанс.
През шахти-вълноводи да достигнат подземна Ахилесова пета.
Планетната тектоника изригна и се разля водата над света.
Пред людски зов раззина се геена, надигна океанът мощен лоб.
Инерция, в закони подчинена. Не е лъжа Всемирният потоп.
За мислите светът бездънен сън е, но отговори те не ни редят.
Кой знае где безумство ще се спъне и ще разпъне този крехък свят?
НИЗКОЧАСТОТНЫЙ ПАРАМЕТРИЧЕСКИЙ РЕЗОНАНС
Взирал на Атлантиду Высший разум и на её бездумных мудрецов,
Но не дождался слёзных покаяний, Творец во гневе истинно суров:
„Я одарю вас, вашей же, монетой, гордынею исполненных жрецов,
Посмевших резонировать планетой, которая дает еду и кров”!
Стоят еще былые пирамиды, которыми создали резонанс.
Таким параметрическим приборам, на низкой частоте, даётся шанс.
Добраться через шахты – волноводы, до точки „ахиллесовой пяты”.
Ответила тектоника планеты и не было спасенья от воды.
На зов людей, разверзнулись глубины и двинулся стеною океан.
Инерция подвержена закону, Потоп всемирный, вовсе не обман.
Для мыслей очень многое возможно, но и они не ведают ответ.
Кто знает, где безумие споткнётся, бездумно разрушая этот свет?
---------------------------------------------
Бахит Кенжеев
Руският и казахски поет и писател Бахит Кенжеев (Бахыт Шкуруллаевич Кенжеев) е роден на 2 август 1950 г. в гр. Чикмент, Казахска ССР. Завършва химическия факултет на Московския държавен университет. Първите му поетични публикации са от 1972 г., участва в литературния сборник „Ленинские горы: Стихи поэтов МГУ” през 1977 г. Печата стихове в самиздатски списания като „Московское время”, „Часы”, „Обводный канал”, „37”, в издания като „Комсомольская правда”, „Юность”, „Московский комсомолец”, „Простор”, „Октябрь”, „Новый мир” и в емигрантски издания като „Континент”, „Глагол”, „Эхо”, „Третья волна”, „Стрелец”, „Синтаксис” и др. Член е на руския ПЕН клуб. През 1982 г. емигрира в Канада, живее в Монреал. Работи в руската редакция на „Радио Канада” (1982-1988 г.) и като преводач в Международния валутен фонд (от 1991 г.). Първата му книга излиза в САЩ през 1984 г. Носител е на редица литературни награди. Съучредител е на поетичното обединение „Московское время” (1973 г.), съсъставител е на антологията за нова руска поезия „Девять измерений” (2004 г.). Автор е на стихосбирките „Избранная лирика 1970-1981” (1984 г.), „Осень в Америке” (1988 г.), „Стихотворения последних лет” (1992 г.), „Из книги AMO ERGO SUM” (1993 г.), „Стихотворения” (1995 г.), „Возвращение” (1996 г.), „Сочинитель звезд” (1997 г.), „Снящаяся под утро” (2000 г.), „Из семи книг” (2000 г.), „Невидимые” (2004 г.), „Названия нет” (2005 г.), „Вдали мерцает город Галич” (2006 г.), „Крепостной остывающих мест” (2008 г.), „Послания” (2011 г.), „Сообщение” (2012 г.), „Странствия и 87 стихотворений” (2013 г.), „Ремонт Приборов” (2014 г.), „Довоенное” (2014 г.), на романите „Плато” (1992 г.), „Иван Безуглов” (1993 г.), „Золото гоблинов” (2000 г.), „Обрезание пасынков” (2009 г.) и др. От 2008 г. живее в Ню Йорк, САЩ.
СЪН ЛИ СЪНУВАМ
Сън ли сънувам? В пресечката влага се сбира,
вятър на „Пушкински”, вятър на „Звезден” лудува.
Блъскам с юмруци вратата на мойта квартира,
искам да вляза, но там не отварят, не чуват.
Сънища мои – те шепите с улични соли
сипват на раната. Господи, кой ли неволно
с трезвен разсъдък и с памет по собствена воля
би се стремил към предели, където е болно
и безнадеждно обиди нанасят му рани?
В здрави врати, с казионно желязо ковани,
нов квартирант, правилата човешки забравил,
вълчи капани е вместо ключалки поставил.
Крача навън – атмосферата слоеста, хладка,
сякаш сандък на стъклар е – блещука и дразни.
Моят дом... – пиша внимателно в кратка тетрадка,
мойта роди... – по-нататък е страница празна,
после – чертичка накриво, квадратче протрито,
цифрички; но да повярвам в раздяла не искам,
до сутринта като моя маймун-прародител
блъскам вратата ненужна, неистово блъскам...
СНЯТСЯ ЛИ СНЫ
Снятся ли сны?.. В переулках оставленных сыро,
ветер на Пушкинском, ветер на Звездном бульваре.
В дверь колочу кулаками, в свою же квартиру
силюсь пробраться – не слышат, не открывают.
Сны мои, сны, – словно пригоршню уличной соли
сыплют на рану. Ах, Господи, в здравом уме и
памяти трезвой, ну кто бы по собственной воле
рвался туда, где бывало гораздо больнее,
злей, беспросветней, где виделись только обиды?
Крепкие двери казенным железом обиты,
новый жилец, против всех человеческих правил,
волчьи капканы там вместо запоров поставил.
Выйду на улицу – воздух слоистый прохладен,
как у стекольщика в ящике – блещет, двоится.
Это мой дом, – вывожу аккуратно в тетради,
это моя ро... а дальше – пустая страница,
Дальше – косая линейка, лиловая клетка,
столбики цифр, и опять я в разлуку не верю,
и до утра, на манер обезьяньего предка,
все колочу, колочу в бесполезные двери...
---------------------------------------------
Бахтиьор Аминов
Бахтиьор Аминов (Бахтиёр Аминов) – млад таджишки поет, живее в гр. Душанбе (НЯМА ДРУГИ ДАННИ).
ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ–ЛЮБОВ
Ти казваше, че ние планини сме,
които нивга няма да се срещнат.
Обаче
ти сгреши.
Когато плисна
и тръгна под краката ни земята,
това ни впи в обятия горещи.
ИШQ ЗИЛЗИЛА
Гуфти: мо ду куhем
Ба hам намерасем.
Аммо
Хато кардi.
Ишq – зилзила
Моро hамоghуш кард.
ЗЕМЛЕТРЯСЕНИЕ–ЛЮБОВЬ (превод от таджикски на руски език: Темур Варки)
Ты говорила: Мы две горы,
что никогда не сойдутся.
Однако
ты ошибалась.
Когда земля стала уходить из-под ног,
нас бросило в объятья.
---------------------------------------------
Бела Пан
Бела Пан – Бэлла Паншина-Голубкова, Панбэлла (НЯМА ДАННИ).
ПЪТ
А пътят води ни напред,
но ний посоката не знаем.
Къде ли ще ни заведе –
до ада ли, или до рая?
ДОРОГА. КАТРЕН
Дорога нас ведет вперед,
Но мы идем, пути не зная.
Куда она нас заведет –
Иль в ад, иль прямо к двери рая.
---------------------------------------------
Болеслав Краковский
Болеслав Краковский – поет и преводач (НЯМА ДАННИ).
МАЙКА
По Л. Стафф
Здрачът зад прозорците застива,
измореният ни дом заспива.
Само майката не спи, дете люлее,
люлчината песен тихо пее.
Колко крехка е житейската уплаха!
Сенките детето й прибраха.
В самота годините се ронят –
майката приспива своя спомен.
МАТЬ
Первоисточником русского текста
послужило стихотворение польского поэта Леопольда Стаффа „Мать”
Сумерки сгустились за окном,
Засыпает утомлённый дом.
Только мать не спит, люльку качает,
Колыбельную тихонько напевает.
Как же в жизни хрупко всё и тонко!
Мир теней забрал её ребёнка.
В одиночестве ещё немало лет
Мать баюкает воспоминаний след.
MATKA (автор: Леопольд Стафф)
O zmierzchu przy oknie
Matka traca noga bieguny
Kolyski, w ktorej spi dziecko.
Ale juz nie ma kolyski,
Ale nie ma juz dziecka.
Poszlo miedzy cienie.
Matka sama siedzi o zmierzchu,
Kolysze noga wspomnienie.
-----
ЛЮБОВНИ ДУМИ ДА РЕДЯ БЕ ТЪЙ ИЗЛИШНО
Любовни думи да редя бе тъй излишно.
Луната с ласки ни огря, цъфтяха вишни,
в нощта бе аромат разлят. А със зората
гадаеше на вишнев цвят самият вятър.
Развихрен пакостник познат, цвета крадеше,
бе сякаш майски снегопад, прекрасно беше.
И уморен, поспря в покой. Прилегна даже.
Какво ни наврачува той, нима ще каже?
Я СЛОВ ЛЮБВИ НЕ ГОВОРИЛ, БЫЛИ ИЗЛИШНИ
Я слов любви не говорил, были излишни.
Нам месяц ласково светил и пахло вишней,
Цветущей здесь в глуши садов. А на рассвете
На лепестках ее цветов гадал нам ветер.
Он отрывал их, озорник, как бы играя,
И будто снегопад возник в начале мая.
Утихомирится, устал. На землю ляжет.
А что в итоге нагадал, он разве скажет?
---------------------------------------------
Борис Бериев
Роден 1951 г. в Ленинград, живее в Санкт Петербург (НЯМА ДРУГИ ДАННИ).
ЗА КСЮША
Хапва Ксюша наша
свойта сладка каша,
а в антрето в ботинки
веселите котенца
волно си лудуваха,
с четчици рисуваха...
Щом ги зърна, Ксюша
нареди им: „Слушайте –
няма дъжд, а локва!
Кран да се пристяга,
че водата бяга!”
Умничка е Ксюша –
малката хитруша.
ПРО КСЮШУ
Пока Ксюша наша
ела свою кашу –
в её туфли-ботики
нашей кошки котики
с маленькими кисами
взяли да написали.
Увидала Ксюша
и спросила: „Слушай –
нет дождя, а лужа?
Аа.., знаю, это с крана
вода забежала”!
Догадалась Ксюша –
маленькая вруша.
---------------------------------------------
Борис Воловик
Руският поет Борис Воловик (Борис Михайлович Воловик) е роден през 1941 г. в гр. Уфа. Завършва Уфимския авиационния институт (1965 г.). Автор е на научни трудове и монографии. Кандидат е на техническите науки, академик е към Академията на науките по приложна радиоелектроника. Работил е като преподавател в авиационен институт, зам.-главен инженер на научно-производственото обединение „Фрунзе”, главен инженер и зам.-директор на научно-изследователския институт „Аккорд”. Носител е на литературни награди. Член е на Русийския съюз на писателите. Автор е на стихосбирките „Сборник стихов” (2014 г.) и „В переулках любви фонари зажигают” (2016 г.). Живее в гр. Черкаси, Украйна.
НА НЕЗНАЙНИЯ ВОИН
Поклонете се, бели дървета,
на войниците в земната прах.
Чакат нас редовете им клети,
няма кръст и могила над тях.
Как до гроба незнаен да стигнем?
Где ли взривният грохот, не знам,
над земята войниците вдигна
и ги спусна завинаги там.
Пак жените и майките плачат –
бащин гроб, ти къде отлетя;
за поклон пред праха му сред здрача
носят само в съня си цветя.
Под безименни тъжни могили
спи войник,
от земята надеждно завит.
Чака,
с нашата памет окрилян,
гроба, скрит от войната, да бъде открит.
Героизма им да не забравим –
саможертва в свещената мъст,
тези наши войници да славим,
нека те да почиват под кръст.
Поклонете се тихо пред паметна плоча
с вечен огън за вечен покой.
Надпис, врязан на камъка, сочи:
„Тук почива незнайният войн.”
НЕИЗВЕСТНОМУ СОЛДАТУ
Поклонитесь деревья седые,
Тем солдатам, что рядом лежат.
Их могилы покрыты землею,
И кресты на земле не стоят.
Почему так случилось, не знаю.
Видно грохот разрывов и дым,
Приподняв тех солдат над землею,
Навсегда их туда уложил.
Плачут жены, и матери плачут,
Где найти нам могилы отцов,
Чтобы праху прийти поклониться,
Вы приходите только из снов.
Безымянные плачут могилы,
Спит там воин,
Надежно землею укрыт.
Ждет, когда с поисковой лопаткой,
Прах поднимут,
Не будет он нами забыт.
И бойцам этим честь отдавая,
Героический помня их путь,
Мы стремимся, чтоб эти солдаты,
Под крестами смогли отдохнуть.
Поклонитесь, и тихо постойте, у плиты,
Где огонь негасимый горит,
Под плитою, где выбита надпись:
„Здесь солдат неизвестный лежит.”
-----
ЗА ДУШИТЕ НА ТЕЗИ, КОИТО ЖИВИ СА ИЗГОРЕНИ
От черна подлост рани давещ, черней в душите черен цвят,
наоколо вилнее завист, монети Юдови звънят.
Вечерята покрита с ад е. Свещ на предателство гори.
Като звезда зората пада. Разпятието кръст твори.
Заспиват призрачни гримаси, но с жар Голгота е облян,
стъкмени са вечерна маса и шепа сребърници там.
Гърмят всеобщо барабани. Признание без плод, уви.
Залага адът тук капани и в мрежата души лови.
С нов облик е векът раздорен и Ирод пак Христос следи,
било ли е, ще се повтори, на чист лист ще редим беди.
И прокуратори Пилати пак правото ще посекат.
Животът нова плява прати, в очите болка, страх и ад.
Но гроздове от гняв съзряват и ще почернят небеса.
Пришествието Второ става, вали небесната роса.
За тез, които сте продали, за изгорените души безброй
под ешафод ще ви поставят. Кръст на разпятие е той.
ЗА ДУШИ ТЕХ, КТО ЗАЖИВО СОЖЖЁН
Всё чёрной подлостью ранимо, чернеет в душах чёрный цвет,
Кругом разбросанная зависть и горсть Иудиных монет.
Вечерни стол накрытый адом. Свеча предательства горит.
Заря упавшая звездою. Распятья крест уже стоит.
Картин уснувшее виденье, но не погас Голгофы свет,
Вечерни стол накрытый разом и горсть серебряных монет.
Гремят повсюду барабаны. Признанья не было и нет.
Здесь расставляет ад капканы и ловят души в свой тенет.
Столетья новые обличья, но снова Ирод ждёт Христа,
Всё то, что было, повторится, начнут всё с чистого листа.
И прокураторы Пилаты готовят снова праву казнь.
За жизнь, которая полова, в глазах отчаянье, боязнь.
Но гроздья гнева созревают и почернеют небеса.
Грядёт Пришествие Второе, небес сошедшая роса.
За жизнь, которую продали, за души тех кто заживо сожжён,
Вам эшафот возводят люди. Крестом распятья будет он.
-----
КОЙ ЩЕ НИ РАЗКАЖЕ НАШАТА ИСТОРИЯ
Аз не знам на какво да повярват очите...
На разкъсани книги листата видях.
Как ли пак да ги свържа, слепя и прочитам,
да си спомня нещата, записани в тях.
Паметта през столетия как ще премине?
Честни вести за тях как ще търсят слова?
Где е бурният бяг на размирни години?
Как бушуващ на времето стих ще опише това?
Но не дай, Бог, историята да протрият.
Да препишат, изгладят и преиздадат.
И юнашката правда в мазета да скрият,
на трапезата Юдинска истината да поднесат.
Знам, пришествие чака ни, скоро е.
Ще изпратят възмездие зейналите небеса.
Ще е в сигурни томове нашта история,
величав ще възкръсне сломеният дух на леса.
КТО РАССКАЖЕТ НАМ НАШУ ИСТОРИЮ
Я не знаю кому можно искренне верить...
Разлетелись листочки разорванных книг.
Очень сложно сложить, а тем более склеить,
Обращенье историй, записанных в них.
Что творится в умах поврежденных столетий?
Что останется в памяти чести о них?
Что расскажут о правде седых лихолетий?
Как опишет событья, разбуженный временем стих?
Но не дай, Бог, историю вновь перепишут.
Перепишут, разгладят, и вновь издадут.
И былинную правду упрячут в подвалы,
Нам Иудину правду в обертке на стол подадут.
Но дождемся я знаю пришествия.
Ниспадающей карой, ударят с раскрытых небес.
Фолианты томов вспомнят нашу историю,
И вздохнет величаво порубанный временем лес.
-----
НЕЗАБРАВЕНИ С ВРЕМЕТО ПЕСНИ
На надеждата привечер пристан открих,
всички чувства и песни на сала оставих,
на китарата струни за обич редих:
преживяното време да страда оставих.
Заваляха акорди от тъжен копнеж,
сякаш детство и младост си връщат мечтите,
сякаш свят на изчезнал любовен кипеж
си припомня забравен омай на сълзите.
Нас крайбрежна вълна ни люля и кипя,
и отмива изстинали с времето чувства,
и за щастие мойта китара запя,
песента на тъгата в скалите изпусна.
Акостирах на пристана жизнен и пак
позабравени с времето песни почувствах,
с песен обична грейна вълшебният бряг:
като в приказка нотите молят: „Възкръсвай!”
НЕЗАБЫТЫЕ ВРЕМЕНЕМ ПЕСНИ
Я к причалу надежды под вечер пришел,
На пароме все чувства и песни оставил,
Песнь любви я на струнах гитары нашел:
И страдать уходящее время заставил.
Полились на гитаре аккорды тоски,
Как забытые в детстве и юности грезы,
Как потерянный мир ускользнувшей любви,
Как забытого чувства пролитые слезы.
Нас качало и било прибрежной волной,
Омывая остывшие временем чувства,
И гитара о счастье запела со мной,
Разбивая о берег мелодию грусти.
На пароме, что к берегу жизни пристал,
Подобрал позабытые временем песни,
Рвалась песня любви на волшебный причал:
Ноты песни как в сказке просили – воскресни!
---------------------------------------------
Борис Куприянов
Руският поет Борис Куприянов (Борис Леонидович Куприянов) е роден на 20 октомври 1949 г. в гр. Остров, Псковска област. Работи като зидар, библиотекар и лесничей. Учи в режисьорския факултет на Института за култура в Санкт Петербург. През 1990 г. приема сан дякон, през 1991 г. е ръкоположен за свещеник от Руската православна църква, от 1997 г. е настоятел на Казанската църква в гр. Александровская, Пушкински район, протойерей. Представител е на ленинградския поетичен ъндърграунд, член е на литературното обединение на Т. Гнедич. От 70-те години публикува активно в самиздатски списания като „Часы”, „Майя”, „37”, „Время и мы”, „Третья волна”, „Стрелец”, „Царскосельская газета”, „Neue Russische Literatur” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Горячий смех обугленного слова”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и „Самиздат Ленинграда”. Автор е на романа в стихове „Время встречи” (1989 г.).
О, ТЪЙ ВИСОКО Е
О, тъй високо е, как е студено, безспирно
ангел, наблизо прострян, е облян от вини.
Пърха душата и злобно мотивче немирно
вечния негов покой с клевета ледени!
Вярата в изповедални безбройни видяхме,
има сърдечна горичка за птичи език,
стига преструвки, признайте. И вий над Нева прелетяхте,
без да познаете кроткия ангелски лик.
Птица и ангел – два знака за сбъдваща вяра
и въплътена световна позната душа.
Сбъдва се всичко. Пророка в каторга ще вкарат,
само за туй, че дочува лъчи в пустошта.
О, ВЫСОКО
О, высоко, о, как холодно, как неизбывно
Ангел простертый поблизости где-то висит.
Кружит душа, и какой-то мотивчик надрывный
Вечную душу его клеветой леденит!
Вера, при всей бесконечности исповедален,
Есть подсердечная роща для ветреных птиц,
Не притворяйтесь, смутитесь. И вы над Невой пролетали,
Не узнавая уступчивых ангельских лиц.
Птица и ангел – два знака сбывавшейся веры
И воплощенье всемирно известной души.
Сбудется все. И авгура сошлют на галеры
Только за то, что он слушать умеет в глуши.
1973 г.
---------------------------------------------
Борис Рижий
Руският поет Борис Рижий (Борис Борисович Рыжий) е роден на 8 септември 1974 г. в гр. Челябинск. Пише стихове от 14-годишна възраст, когато става и окръжен шампион по бокс за юноши. Първите си стихове публикува във в. „Российской газете” през 1992 г., след което сътрудничи активно на списания и алманаси като „Звезда”, „Урал”, „Знамя”, „Арион”, „Urbi” и др., а като публицист започва да се изявява в сп. „Уральском следопыте” (1993 г.). Завършил е геофизика и геоекология в Уралската висша геоложка академия (1997 г.), защитава аспирантура в Института по геофизика (2000 г.). Работил е като научен сътрудник в Института по геофизика, има 18 публикации по въпросите на строежа на земната кора и сеизмичността в Урал и в Русия. Литературен сътрудник е на СП. „Урал”, води рубриката „Актуальная поэзия с Борисом Рыжим” във в. „Книжный клуб” в Екатеринбург. Има над 1300 стихотворения, болшинството от които не са издадени и до днес. Автор е на стихосбирките „И всё такое” (2000 г.) и „На холодном ветру” (2001 г.), посмъртно излизат книгите му„Стихи 1993-2001” (2003 г.), „Оправдание жизни” (2004 г.), „Типа песня” (2006 г.), „В кварталах дальних и печальных” (2012 г.) и др. Поезията му е превеждана на много европейски езици. Умира на 7 май 2001 г. в Екатеринбург.
КОНЦЕРТЪТ ЩОМ ПРИКЛЮЧИ
Концертът щом приключи и си тръгнат
доволни музикантите признати,
щом крачките с хартиен шум потънат
в зеления покой на тишината,
щом папионки литнат, фрак след фрака
криле на птици траурни размятат,
внезапно появяват се сред мрака –
безкръвни и болезнени – лицата.
И първият със стръв нетърпелива
започва струните да къса, ето,
те мигновение и вечност сливат:
„Чупи цигулки! Музика търсете!”
КОГДА КОНЦЕРТ ЗАКОНЧИТСЯ
Когда концерт закончится и важно,
как боги, музыканты разойдутся,
когда шаги, прошелестев бумажно,
с зеленоватой тишиной сольются,
когда взметнутся бабочки и фраки
закружатся, как траурные птицы,
вдруг страшные появятся во мраке –
бескровные, болезненные – лица.
И первый, не скрывая нетерпенья,
кивнет, срывая струны, словно нити,
Связующие вечность и мгновенье:
„Ломайте скрипки, музыку ищите!”
-----
КАК МЕ МАМИ МРАМОРЪТ
Как ме мами мраморът – влюбен съм в руини:
прашни и невзрачни те странни са картини...
Епитети всякакви сякаш съм описал.
Мисълта спря в статуя, после пак бе мисъл.
Где ли тя, безсмъртната, страшната, витае?
Кой художник траурен ще я опознае?
Ала нявга – с демон ли, или може с птица –
сред гръдта в писалка тя ще превъплъти се.
Редове изливаща – топли, болни, тъжни,
безпределно ясни там, но безкрайно чужди.
За да – сякаш в мрамора – с тебе да застинем,
да четем неволите и да си простиме.
Не тъжи край гроба ти, не плачи, любима,
двойна щом прокоба е, трижди мъка има.
В помен за Денисова спомням си за Троя,
всеки свят руши се, знам, а пред мен – и моят.
* С фразата „смерть Денисьевой” авторът загатва за трагичната любовна връзка между руския поет Фьодор Тютчев (1803-1873 г.) и Елена Александровна Денисьевна (1826-1864 г.).
ЧТО СКАЗАТЬ О МРАМОРЕ
Что сказать о мраморе – я влюблен в руины:
пыльные, невзрачные, странные картины...
Право же, эпитетов всех не перечислю.
Мысль, что стала статуей, снова стала мыслью.
Где она, бессмертная, грозная, витает?
Где художник траурный, что ее поймает?
Но однажды – будь она демон или, птица –
в ручку, в грудь холодную перевоплотится.
Может, в строки грустные, теплые, больные, –
бесконечно ясные, но совсем чужие.
Чтобы – как из мрамора – мы с тобой застыли,
прочитав, обиделись, вспомнили, простили.
Не грусти на кладбище и не плачь, подруга, –
дважды оправдается, трижды эта мука.
Пью за смерть Денисьевой, вспоминаю Трою,
вижу жизнь, что рушится прямо предо мною.
-----
А ИМАШЕ НАДЕЖДА ЗА ГЕНИАЛНОСТ
При надеждата за гениалност си бил,
но отплува надеждата за гениалност.
Няма нищо трагично, нали ти е мил
тоз живот. А поезията е случайност,
а не неизбежност. Но в блик многолик
са трагедия, злобна позлата и нежност.
Защото не вечност, а час само, миг
са надежда, трагедия и неизбежност.
А БЫЛА НАДЕЖДА НА ГЕНИАЛЬНОСТЬ
...А была надежда на гениальность. Была
да сплыла надежда на гениальность.
– Нет трагедии необходимой, мила
тебе жизнь. А поэзия – это случайность,
а не неизбежность. – Но в этом как раз
и трагедия, злость золотая и нежность.
Потому что не вечность, а миг только, час.
Да, надежда, трагедия, неизбежность.
1997 г.
-----
ТОВА Е ДВОРЧЕТО В ПРОВИНЦИЯ ПЕЧАЛНА
Това е дворчето в провинция печална,
където, сянко моя, възмъжахме ний,
оттук поех, ти помниш ли деня прощален?
В дъха ми притаено споменът се крий.
Светът не се променя, всичко тук е, сянко:
домът хрушчовски и тополата сама,
въртят се пухчета – лелеят топла дрямка,
да бъде пух за вас огромната земя.
Под таз топола милвах дланите любими,
е, не красавица бе, но в чаровен час
летеше бял сред далнините тъмносини
в небето облакът, а я обичах аз.
Светът не се променя, пак е, както беше,
какво от туй, щом е съседът още жив,
нали обичах я, а облакът летеше,
но днес го няма – няма кой да ме спаси.
ВОТ ДВОРИК КРОХОТНЫЙ В ПРОВИНЦИИ ПЕЧАЛЬНОЙ
Вот дворик крохотный в провинции печальной,
где возмужали мы с тобою, тень моя,
откуда съехали – ты помнишь день прощальный? –
я вспоминал его дыханье затая.
Мир не меняется – о тень! – тут все как было:
дома хрущевские, большие тополя,
пушинки кружатся – коль вам уже хватило,
пусть будет пухом вам огромная земля.
Под этим тополем я целовал ладони,
да, не красавице, но из последних сил,
летело белое на темно-синем фоне
по небу облако, а я ее любил.
Мир не меняется, а нам какое дело,
что не меняется, что жив еще сосед,
ведь я любил ее, а облако летело,
но нету облака – и мне спасенья нет.
1997 г.
---------------------------------------------
Вадим Верковский
Руският поет Вадим Верковски (Вадим Владимирович Верковский) е роден през 1939 г. в Ленинград. Като дете преживява блокадата на Ленинград. Завършва юридическия факултет при Московския държавен университет. Работи в органите на вътрешните работи, над 10 години преподава право в Московската специална школа на милицията. През 1992 г. излиза в оставка със звание полковник. Публикува стихове в различни вестници, списания и литературни алманаси. Живее в гр. Балашиха, Московска област. Сътрудник е на обществената организация „Жителей и защитников блокадного Ленинграда”.
НА КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ
Все тъй, все тъй – в живота идва старост,
за смъртните етап в преходността.
Не мога да се примиря с нерадост,
че се топя и грохвам с възрастта.
И да хитрувам, пулса си залисал,
сърцето да ме слуша май не ще –
по-често то от времето зависи,
от лекар не зависи въобще.
Ще дойде час: смъртта печели в спора
с живота, и готов за път суров
(в незнаен миг по-късно или скоро),
ще ви оставя своята любов.
КРАСИМИРУ ГЕОРГИЕВУ
Как ни крути – приходит в жизни старость,
Естественный для смертного этап.
Но не могу смириться даже малость,
что я дряхлею, с возрастом ослаб.
Хотя, к чему лукавить, с каждым годом
биенье сердца чувствую острей;
оно зависит чаще от погоды
и не зависит вовсе от врачей.
Наступит час: смерть выиграет в споре
с моею жизнью без фальшивых слов
(неважно, годом позже или вскоре).
Я вам оставлю лишь свою любовь.
---------------------------------------------
Вадим Калинин
Руският поет, писател, художник и музикант Вадим Калинин (Вадим Андреевич Калинин) е роден на 20 септември 1973 г. в гр. Митишчи, Московска област. Първите си стихове публикува през 1992 г. във в. „Гуманитарный фонд”. Завършва ландшафтна архитектура в Московския държавен лесотехнически университет. Работи като дизайнер в областта на рекламата. Съосновател е на Съюза на младите литератори „Вавилон” (1989 г.). Публикува поезия и проза в списания и алманаси като „Соло”, „РИСК”, „Митин журнал”, „Вавилон”,„Авторник”, „Золотой век”, „День и ночь” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Девять измерений” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т. 2”. Художествен оформител е към изд. „Агро-Риск”, лидер е на рок проекта „Радио Электронное Подавление”. Автор е на стихосбирката „Пока” (2004 г.), на книгата с проза „Килограмм взрывчатки и вагон кокаина” (2002 г.) и на книгата със сценарии „Маленькие вестерны” (2010 г.). Живее в гр. Митишчи.
ВРЕМЕНЦЕ С НОЖЧЕ
Временце с ножче в алеите броди,
весели семки-дечица ще погне.
Как ли по-смел и по-зъл да подходя,
някой едва ли тук ще ми помогне.
Време-момиченце, временце-пропаст,
викнеш към нея и тя отговаря,
мръзнат дърветата, мръзнат циклопи,
тихо е, утро след нощ се повтаря,
кучета тъй от стените се вмъкват,
явно е, има пробойни в стените,
пълните баки на времето мъртво
в мокри световни разломи се вплитат.
Аз си почивам, но там не престават
с гръм по вратата юмрук да стоварват.
Аз си почивам – и тъп, и успяващ.
Не пожелах, не умея, не вярвам.
Параноик съм, дрънкало и лаком
да се наям, наругая, налюбя.
Време пенливо с боржом ме причаква,
щом изморя се, отключвам и губя.
* Боржом – минерална вода от гр. Боржоми в Грузия.
ВРЕМЕЧКО С НОЖИЧКОМ
Времечко с ножичком бродит в аллеях,
Семечки-дети, смеясь у подножий.
Вряд ли я стану смелее и злее,
Вряд ли мне кто-нибудь с этим поможет.
Времечко-девочка, времечко-пропасть,
Крикнешь в неё, и она отвечает,
Зябнут деревья и мерзнут циклопы,
Тихо, так утро приходит ночами,
Так из стены выплывают собаки,
Видимо, в стенах имеются дыры,
Полные дохлого времени баки
Вписаны в мокрые впадины мира.
Я отдыхаю, и кто-то колючий
Тщетно стучится в тусклые двери.
Я отдыхаю, тупой и везучий.
Я не хочу, не умею, не верю.
Я параноик, трепло и обжора,
Вряд ли нажрусь, налюблюсь и налаюсь.
Время шипучее, хуже боржома,
Я отключаю, когда утомляюсь.
---------------------------------------------
Вадим Константинов
Руският поет Вадим Константинов пише стихове над 40 години. Публикува поезия в сборници и алманаси като „Берновская осень”, „Виват, Петербург” и др. Автор е на стихосбирките „Таинства Природы” и „Избранное”. Живее и работи в гр. Астрахан.
ЖУЛИЕТА
Наивно и плахо обичаш,
тъй, както са любили славно,
когато за чест и достойнство
решавал в дуели пищов!
Ти, тихичко мило момиче –
Танюшенка... Танечка... Таня...
Последна Офелия моя!
Во век Жулиета с любов!
И странно е плах тук Ромео,
пристигащ при теб всяка вечер...
Облечен с фланелка и джинси –
разрошено смешно момче!
Отново се случват любови
и всяка от новите срещи
прилича на старите, взети
от Шекспиров вечен сонет...
Навярно не си тъй красива?
С лунички по нежната кожа?
Нестройна и несъвършена,
градена от плът и ъгли?
Но аз сред тълпата ще виждам,
че може би в случая сложен
Ромео е пак с Жулиета
след многото минали дни!
ДЖУЛЬЕТТА
Ты любишь наивно и робко...
Так, видно, любили раньше,
Когда все вопросы чести
Дуэльный решал пистолет!...
Простая девчонка с Криуши, –
Танюшенька... Танечка... Таньша...
Последняя из Офелий!...
Последняя из Джульетт!...
И странно застенчив Ромео,
К Тебе приходящий под вечер...
Одетый в футболку и джинсы, –
Вихрастый, смешной паренёк!
И вновь совершается действо...
Ведь каждая новая встреча
Похожа со старой и взята
Из вечных шекспировских строк!...
И пусть Ты не очень красива?...
И россыпь веснушек по коже?...
Нескладна и несовершенна,
И вся состоишь из углов?...
Я, точно зевака с галёрки,
Подобно другим вижу тоже,
Что это Джульетта к Ромео
Вернулась из прошлых веков!!!
-----
ЗАВЕТЪТ НА РЕНОАР
„Трябва да се скита и да се мечтае...
Когато нищо не мислиш, тогава работиш повече от всякога...
Преди да се разпали печката, трябва да се сложат дърва!”
Огюст Реноар
Послушай!
Не избързвай
в дните
таланта си
блестящ
да размениш
за дребни
грошове!
Опитай
пак да твориш
познатите
лица,
пейзажи,
цветове,
огньове
на душите...
ЗАВЕТ РЕНУАРА
„Нужно бродить и мечтать... Работаешь
больше всего тогда, когда ничего не
делаешь... Прежде чем разжечь печь,
надо положить дрова!”
О. Ренуар
Послушай!...
Не спеши...
Не стоит
Торопиться
Разменивать
Талант
На сущие
Гроши?!...
Попробуй
Разглядеть
В давно
Знакомых
Лицах,
Пейзажах,
И цветах
Огонь
Самой
Души!...
-----
СМЪРТТА НА СТАЛИН
Сега – след по-малко от век – усещаме, макар и странно,
това, което в предни дни бе лампа без светлик...
И в мартенската странна смърт не виждам гибел на тирана,
а преход към небитие на болния старик...
СМЕРТЬ СТАЛИНА
Теперь, – спустя полсотни лет, – постичь нам проще, как ни странно,
Всё то, что за завесой лет не виделось пока...
И эта мартовская смерть была не гибелью тирана,
А лишь уходом в забытье больного старика!?...
-----
СТРАХ
Страх, промъкващ се към теб
някак твърде постепенно...
Сякаш още не превзел
непристъпна цел...
Но ще дойде миг нелеп,
с алената кръв на вени
тромбът на страха ще спре
в твоето сърце...
СТРАХ
Страх, вползающий в Тебя,
Как-то, очень постепенно...
Словно нехотя беря
Приступом редут?!...
Но настанет миг, когда
Вместе с алой кровью, – вены
Тромбы страха к Твоему
Сердцу понесут!...
---------------------------------------------
Вадим Месяц
Руският поет, писател и преводач Вадим Месяц (Вадим Геннадьевич Месяц) е роден на 8 август 1964 г. в гр. Томск. Завършва Томския държавен университет, кандидат е на физико-математическите науки. Публикува поезия от 1987 г. Печата стихове в издания като „Новый Мир”, „Урал”, „Знамя”, „Новая Юность”, „Волга”, „Новый Журнал”, „НЛО”, „Слово\Word”, „Интерпоэзия”, „Крещатик”, „Дружба Народов”, „Октябрь”, „Homo Legens” и др. От 1992 до 2006 г. работи в САЩ, координатор е на руско-американската културна програма при Стивънс коледж в Ню Джърси. Преподава в американски университети. Редактор-съставител е на антологии на съвременната американска поезия и на съвременната руска поезия. Ръководител е на издателския проект „Русский Гулливер”. Инициатор и организатор е на провеждането на 8 фестивали на поезията в САЩ и в Русия. Член е на Съюза на руските писатели, Съюза на писателите на Москва, Международната федерация на руските писатели, нюйоркския отдел на ПЕН клуб „Писатели в эмиграции” и Международния ПЕН център в Москва. Председател е на комисията при Центъра за съвременна литература към научния съвет на Руската академия на науките. Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Стихи” (1992 г.), „Високосный день” (1996 г.), „Выход к морю” (1996 г.), „Час приземления птиц” (2000 г.), „Кодекс Запада” (2003 г.), „Не приходи вовремя” (2006 г.), „Безумный рыбак” (2008 г.), „Цыганский хлеб” (2009 г.), „Имперский романсеро” (2012 г.), „Тщетный завтрак” (2014 г.), „Стихи четырнадцатого года” (2015 г.), „Мифы о Хельвиге” (2016 г.) и др. Живее в САЩ и в Русия.
ПРИКАЗЕН ШЕПОТ
Приказен шепот и шум непристорен
тиква възседнаха с птичи ресори:
с шепота в сън се огражда градът,
влажно крепи колената шумът.
На въртележка нощна те бяха,
лампи и мишки в клонака висяха.
Шепотът каза: Не ще ме сломят.
Раждам зверче – му отвърна шумът.
Шепотът каза: С безсмъртното, виж,
значи заспиваш и в слама гориш.
Хайде на танци, следвай мълва,
устни да мажем със сладка халва.
Гръмва с ресници шумът избухливо.
Той се загръща със сватбена грива.
Токчета в стълбата звънкат рефрен,
сякаш с кутрето щурец е пленен.
Приказен шепот и шум непристорен
хвърлиха тиквата в голи простори.
Матрос презглава се премята за тях,
там бели и черни райета видях.
СКАЗОЧНЫЙ ШЕПОТ
Сказочный шепот и вкрадчивый шорох
в тыкву садились на птичьих рессорах:
шепот во сне города городил,
шорох коленками влажно водил.
Вот они сели в ночь карусели,
лампы и мыши на ветках висели.
Шепот сказал – никогда не скажу.
Шорох ответил – зверушку рожу.
Шепот сказал – никогда умереть
значит уснуть и в соломе сгореть.
Едем на танцы, вслед за молвой,
мазать им губы сладкой халвой.
Шорох ресницами вспыхнул, как порох.
Он завернулся в свадебный ворох.
Стукнул по лестнице звон каблучка,
будто с мизинца поймали сверчка.
Сказочный шепот и вкрадчивый шорох
бросили тыкву на голых просторах.
Для них кувыркался голый матрос
в мелькании черных и белых полос.
---------------------------------------------
Вадим Милославский
Руският поет Вадим Милославски (Вадим Милославский) е роден на 14 юли 1971 г. в гр. Каменск Уральски, Свердловска област. Номиниран е за наградите „Поэт Года 2014” и „Наследие 2014”. Член е на Съюза на руските писатели. Живее в гр. Дунай, Приморския край.
ГРАД СРЕД МЪГЛАТА
Град сред мъглата, град за разлъка,
дискът на слънцето дреме от скука.
Търсят в небето вяра ръцете,
звуци се чуват, невидимо светят.
Дни в пелени на мъглата увисват,
думи различни мисли размислят.
Хората търсят взаимност в пространството,
бяга в гората с тях постоянството.
Звяр и хвъркато недоумяват
как придошла е мъглата такава.
Има природата своя представа,
нейния сън таз мъгла отразява.
Сън се топи, страх не си заслужава,
прилив мъглив векове продължава.
Тръгва животът в предишното русло,
град сред мъглата, тревожно и пусто.
ГОРОД В ТУМАНЕ
Город в тумане, город в разлуке,
Солнечный диск, засыпает от скуки.
В небо в надежде тянутся руки,
Звуки слышны, но невидимы звуки.
Дни в пелене тумана повисли,
Думают думу, разные мысли.
Люди друг друга ищут в пространстве,
В лес убежало их постоянство.
В недоумении, звери и птицы,
Надо же было такому случится.
Но у природы своё представленье,
Туман отражает её сновиденья.
Сны растворились, боятся не стоит,
Это веками уже происходит.
Жизнь возвращается в прежнее русло,
Город в тумане, тревожно и грустно.
2012 г.
---------------------------------------------
Вадим Негатуров
Руският поет Вадим Негатуров (Вадим Витальевич Негатуров) е роден на 5 декември 1959 г. в Одеса. Има две висши образования – математическо и икономическо. Работил е като строител, пазач, научен сътрудник, преподавател, инженер, програмист, икономист, мениджър, финансов аналитик, финансист, директор на няколко фирми. Публикува поезия в списания, вестници и алманаси като „Огни Гавани”, „Невский альманах”, „Легенс”, „Для Вас”, „Litera”, „Меценат и Мир”, „Южная Звезда”, „Таёжный Костер”, „Новгород-литературный” и др. Член е на литературното обединение „И. Домрин”, действителен член е на Академията за руска словесност и изящни изкуства „Г. Державин”. Загива на 3 май 2014 г. при палежите в Дома на профсъюзите в Одеса.
МАРШ НА КУЛИКОВСКОТО ПОЛЕ
Един от централните площади на Одеса се нарича „Куликовско поле”. Тук са безсрочните палатки на движението „Антимайдан”. Сега в Одеса този площад стана символ на съпротивата срещу „галицийския” нацизъм и узурпирането на властта в Киев от шепа прозападни „майданци”. Но главното е, че площад „Куликовско поле” стана знаме в борбата на одесчани за единението на украинци, белоруси, руснаци... Борбата на одесчани с нацистите и узурпаторите днес се нарича Движение „Куликовско поле”. Смея да отбележа, че тази борба излиза извън рамките на географското понятие „Одеса”. Одеса и Куликовското поле вече отдавна са особени категории в Руския свят. Този марш е художествен опит да се изрази същността на Движение „Куликовско поле”.
I.
След обиди и рани от чужда нам сган,
сбира войнство Русия с молитва...
Кой е руски стопанин? Славянин и хан
да решат в Куликовската битка!
Поразен Челубей, овладян Пересвет,
но плющят знамената Христови!
Свята Рус! Към имперски победи просвет
стана твойто поле Куликово!
Припев:
Руска бран, напред! Руска бран, напред!
Верен страж пред орда вража имаме!
Пак Русия е в опасност! Наш сега е ред
да докажем обич към родината!
С дело смело – обич към родината!
С кръв и рани – обич към родината!
С дъх последен – обич към родината!
II.
Свята Рус! Ти сред пламък и дим векове
през безбродни десанти ни водиш,
не щадиш свойте сили, громиш врагове
и спасяваш от робство народи.
С Божа правда и с паметен братски съюз
се възражда славянското „ние”
и укрепват в единство три части на Рус –
Белорус и Украйна с Русия...
Припев:
Руска бран, напред! Руска бран, напред!
Верен страж пред орда вража имаме!
Пак Русия е в опасност! Наш сега е ред
да докажем обич към родината!
С дело смело – обич към родината!
С кръв и рани – обич към родината!
С дъх последен – обич към родината!
III.
От задморски конструкции с погребен хор
приближава се мрак сатанински,
за да трови Русия, да сее раздор
в православно славянско единство.
Но врага, който с дяволско зло ни заля,
пак Русия ще срещне сурово
в Сталинград и Полтава, и смели поля –
Бородинското и Куликово!
Припев:
Руска бран, напред! Руска бран, напред!
Верен страж пред орда вража имаме!
Рус предците защитиха с чест! Сега е ред
да докажем обич към родината!
С дело смело – обич към родината!
С кръв и рани – обич към родината!
С дъх последен – обич към родината!
* Стихотворението „Марш Куликова Поля” е публикувано в Псковския литературен портал един ден преди смъртта на автора му.
* Куликовската битка (1380 г.) между руските войски и татаро-моголските орди е започнала с двубой между предводителите Александър Пересвет и Темир Челубей, които взаимно се пронизват.
* Песента можете да чуете на: http://soundcloud.com/negaturov/novye-rusichi-wav-variant Музика: Григорий Солодченко, текст: Вадим Негатуров, изпълнение: Марат Шавалиев.
МАРШ КУЛИКОВА ПОЛЯ
В Одессе есть площадь – „Куликово Поле” (одна из центральных площадей)… Здесь стоят безсрочные палатки „Антимайдана”. Сегодня в Одессе эта площадь стала символом сопротивления „галицийскому” нацизму и узурпации власти в Киеве кучкой прозападных „майдаунов”. Но главное – площадь „Куликово Поле” стала знаменем борьбы одесситов за соборное единение народов Руси – украинцев, белорусов, россиян… Борьба одесситов с нацистами и узурпаторами сегодня так и называется – Движение „Куликово Поле”. Смею заметить, что направленность этой борьбы выходит за рамки географического понятия „Одесса”. Одесса, как и Куликово Поле, – это давно уже особые категории Русского Мира. Нижеприведенный марш является попыткой художественно выразить сущность Движения „Куликово Поле”.
I.
Зубы сжав от обид, изнывая от ран,
Русь полки собирала молитвой…
Кто хозяин Руси – Славянин или Хан? –
пусть решит Куликовская Битва!
И сразив Челубея, упал Пересвет,
но взметнулись знамёна Христовы!
Русь Святая! Прологом имперских побед
стало Поле твоё Куликово!
Припев:
Русичи, вперёд! Русичи, вперёд!
Сокрушим орду поганой нечисти!
Снова Русь в опасности! Сегодня – наш черёд
доказать любовь свою к Отечеству!
…Делом доказать любовь к Отечеству!
…Кровью доказать любовь к Отечеству!
…Жизнью доказать любовь к Отечеству!
II.
Русь Святая! Шагая сквозь пламень веков,
не искала ты в пламени броды,
сил своих не щадя, побеждала врагов
и спасала другие народы.
Светом Правды, что дарит нам Бог в небеси,
возрождалась славянская сила,
укреплялись в единстве три части Руси –
Беларусь, Украина, Россия…
Припев:
Русичи, вперёд! Русичи, вперёд!
Сокрушим орду поганой нечисти!
Снова Русь в опасности! Сегодня – наш черёд
доказать любовь свою к Отечеству!
…Делом доказать любовь к Отечеству!
…Кровью доказать любовь к Отечеству!
…Жизнью доказать любовь к Отечеству!
III.
С небоскрёбов заморских, от схроновых нор
ядом стелется мрак сатанинский,
чтобы Русь отравить, чтоб посеять раздор
меж Славян в их соборном единстве.
Но врага, будь он даже хоть дьявола злей,
на Руси ждут с терпеньем суровым
Сталинград, и Полтава, и доблесть Полей
Бородинского и Куликова!
Припев:
Русичи, вперёд! Русичи, вперёд!
Сокрушим орду поганой нечисти!
Предки отстояли Русь! А нынче – наш черёд
доказать любовь свою к Отечеству!
…Делом доказать любовь к Отечеству!
…Кровью доказать любовь к Отечеству!
…Жизнью доказать любовь к Отечеству!
* Автор знает, что по нормам современного Русского Языка данное слово следует писать не через З, а через С, но сознательно использует в подобных словах и в соответствующих стихотворениях дореволюционную („до-Ленинскую”) орфографию, в которой приставка БЕЗ не имела формы БЕС. Автор, даже невольно, не желает славить беса („бессрочный” = „бесовская срочность”).
* У Жанны Бичевской есть две замечательные песни – „Куликово Поле” и „Русский Марш”. Но в силу музыкального и стихотворного построения они, к сожалению, не подходят в качестве именно марша или гимна.
* Автор нарочито использовал в тексте марша пафос и определенные „народные штампы”, ибо в маршах и гимнах и должны быть, говоря современным языком, „брэнды, узнаваемые всеми”…
-----
БОЖИ РОБ
Аз – Божи роб, щастлив съм с тази участ.
С небивала цена съм оценен.
Не нагъл долар е за мен получен,
не царска „златна”, не фунт е платен.
Не за ведро с рубини драгоценни,
не за сандък със свила свиден бях,
не за храна откупен съм от плена
на болести и смърт, и страх, и грях.
Изкупен съм с кръвта Христова свята,
получих не окови, а любов.
Да, роб съм... Но не съм аз от тълпата
с проклетия й жалък робски зов.
Творецът в мен призна сина си роден,
макар че грешен бях, духовен сноб.
И аз завинаги ще съм свободен.
Но все пак роб съм... Доброволен роб!
Аз Божи роб съм, затова свободен
на времена и на места от лъст.
Аз с радост нося белега Господен –
до тялото ми православен кръст.
Тоз кръст не амулет е, не емблема,
но отбелязва жизнен нов етап,
че за оставащото мое време
смирен съм доброволен Божи раб.
БОЖИЙ РАБ
Я – Божий раб. И счастлив этой долей.
Я оценён немыслимой ценой.
Уплачен за меня не наглый доллар,
Не гордый фунт, не царский „золотой”.
Не за ведро каменьев драгоценных,
Не за сундук, где кожи и меха,
Не за еду я выкуплен из плена
Болезней, смерти, страха и греха.
Я искуплен Святой Христовой Кровью,
Я получил Любовь взамен оков.
Зовусь рабом... Но я не из сословья
Униженных и проклятых рабов.
Во мне Творец признал родного сына,
Хоть был я грешен и духовно слаб.
И я свободен навсегда отныне.
Но всё ж я раб… Я – добровольный раб!
Я – Божий раб, поэтому свободен
От обстоятельств времени и мест.
Я с радостью ношу тавро Господне –
Простой нательный Православный Крест.
Тот Крест – не амулет и не эмблема,
Но знаменует жизненный этап,
Что я на всё оставшееся время –
Смиренный добровольный Божий раб.
---------------------------------------------
Вадим Сидоров-Клинский
Руският поет Вадим Сидоров-Клински (Вадим Сидоров-Клинский) е роден на 9 май 1942 г. Публикува поезия в списания и литературни сборници като „Новый мир”, „Смена”, „Брега Тавриды”, „Под рубиновыми звездами”, „Наследие”, „Поэт года”, „100 поэтов” и др. Член е на Съюза на московските писателски организации и на Руския литературен клуб. Носител е на литературни награди.
ЗА ПОБЕДА СЕ МОЛИ СТАРИЦА
Защитихме Москва – устояхме.
Бе отбито германското зло.
С всепрощаваща милост до нас бе
убеждаващ в победата Бог.
Той безбожни чада не винеше
и закърпваше фронта с покров.
С опълченците бродеше пеш и
изкопаваше с тях „ежов ров”.
А в селцето си с плаха искрица,
вече без синове и подслон,
за победа се моли старица
и за вярата – вечния дом.
Според вяра делиме неволи –
ей такъв е тоз вечен народ.
И за Сталин тук с Бога се молим,
и от Бог търсим воля и плод.
В соловецките влажни бараки,
неподвластни на болка и страх,
за победа се молят монаси
и небесният наш патриарх.
И народът бе в битки неистов!
Януарският мраз бе ни брат.
С кръв бе белият сняг всеоплискан
и малцина все още стоят...
Ако с вяра и с чест бием злото,
ще пристигне победният час.
Засега с пълна сила живота
майка нейде измолва за нас.
* Спасо-Преображенският соловецки манастир се намира на Големия соловецки остров в акваторията на Северно бяло море.
ЗА ПОБЕДУ МОЛИЛАСЬ СТАРУШКА
Мы не сдали Москву – отстояли.
Мы отбили германский сапог.
Вразумляя, стоял вместе с нами
Всепрощающей милостью Бог.
Он прощал нам безбожие грешным
И залатывал дыры фронтов.
С ополченцами бил землю пешней –
За „ежами” выкапывал ров.
Потому, что в глухой деревушке,
Потерявши сынов и свой кров,
За победу молилась старушка
И за веру – основу основ.
Мы, по вере, тогда разделились –
Вот такой наш великий народ.
Здесь за Сталина с Богом молились –
Волю, Бог нам такую дает.
В Соловецких замшелых бараках,
Позабыв про страданья и страх,
За победу молились монахи,
А с небес наш святой патриарх.
И народ был в сраженье неистов!
А союзник – крещенский мороз.
Белый снег был весь кровью забрызган –
Мало выжить, кому удалось…
Если жить будем с честью и верой,
Тогда будем победы считать.
А пока за нас полною мерой,
Где-то молится чья-нибудь мать.
---------------------------------------------
Валдемар Вайцел
Вальдемар Вайцель (НЯМА ДАННИ)
БЛОКАДА
Блокадните очи пред мен благоволение блянуват.
И детски поглед уморен оглежда смърт и мерзки ад.
Душа в застиналия ден прилепнал в устни кръст целува.
Същински ангел, младенец над майчина душа лежи,
на кръст ръце разперил, сили готов да върне с нова стръв,
която с млякото изпил е; множат въздишки, кръв множи...
Сред тази канонада страдан, съдбата взор сиротен мята
да няма повече войни.
БЛОКАДА
Смотрю в блокадные глаза, молящие благословенье.
И утомленный детский взгляд, смотрел на смерть и мэрский ад.
Лежит застывшая душа, целуя крест к губам прилипшим.
Младенец ангелом лежит, над материнскою душой.
Крестом распялил свои руки, готов вернуть прилив крови,
что с молоком когда то выпил, но тихий вздох и пар крови.
Засыпан взрывом канонады, осиротевший взгляд судьбы,
шептал что б не было войны.
---------------------------------------------
Валентина Одинец
Руската поетеса Валентина Одинец (Валентина И. Одинец) е родена на 14 октомври в гр. Ногинск-Богородск. По професия е учител-логопед. Публикува стихове в литературния печат, участва в над 10 поетични алманаха. Авторка е на стихосбирките „Печали все уносит Лета” (2010 г.), „Ностальгия” (2010 г.), „Растревоженные миражи” (2011 г.), „В невидимом плену” (2014 г.) и „Жасминовый ливень” (2016 г.). Член е на Съюза на писателите на Русия (2015 г.). Лауреат и победител е в национални и международни конкурси за поезия. Живее в Москва.
ИЗ ПАРКА НА ЦАРСКОТО СЕЛО
На поетесата Анна Ахматова
На Царско село в парка тих
обхождам кътчета любими,
където с муза невидима
е пяла Анна своя стих.
Да поговорим искам днес
с приятелката ми далечна,
да споделим самотна вечер,
да я даря с гореща вест.
А томчето й, редом с мен,
с брилянтен стих ме очарова
и връщат се при нас отново
звънтящи строфи ден след ден!
И пак е нощ, до нов разсвет
перото лее ред след ред...
ПО ПАРКУ ЦАРСКОГО СЕЛА
Поэт. А. Ахматовой
По парку Царского Села
Я вновь иду тропой любимой,
Где Муза царствует незримо,
Где Анна песню завела.
Хочу опять поговорить
С моей подругою далёкой,
Как я сегодня одинокой,
Признаньем пылким одарить.
А томик рядом, и всегда,
И вновь чарует дивным слогом,
И будто рядом, за порогом,
Её звенящие года!
И снова ночь, и до утра
Строка лилась из-под пера...
-----
КОЛЕСНИЦА
От извори отдавна аз
не пия жареща водица.
Все по-далеч е моят глас
в отнасящата колесница.
Къде ме носите, къде?
Поспрете, кончета крилати!
От мостика ще сляза с чест,
край мен ако не спи бедата.
По хълм ще тръгна към река,
брезичка мила ще прегърна.
Платно в простора ще съзря,
от шепот радостен обгърнат.
Картини мили са река
и облаче, кутре игриво,
рибари, плясък на вода,
треви и птици закачливи.
Брезички в строен хоровод
с реси красиви ме обкичват,
запява цялата природа
за роден край и дом обичан.
КОЛЕСНИЦА
Давно не пью из родника
Я обжигающей водицы.
На всё смотрю издалека
Меня умчавшей колесницы.
Куда несёшь меня, куда?
Остановитесь птицы – кони.
Сойду у мостика когда
За мною нет беды – погони.
Спущусь по горочке к реке
И обнимусь с берёзкой милой.
Увижу парус вдалеке,
Услышу шёпот шаловливый.
Мне любо зеркало реки
И облачко бегущей „лайки”,
И всплеск воды, где рыбаки,
И буйство трав, и птичек стайки.
Берёзок стройный хоровод
Серёжки дарят мне в дорогу
И всё о Родине поёт,
Любви к родимому порогу.
-----
САХАЛИН, В ОЧАКВАНЕ НА ЦУНАМИ
Вървим към хълма с потни длани,
шегуваме се и вървим,
а таен страх напред ни мами,
в очакване сме на цунами,
но пред децата си мълчим.
А те на похода се радват,
на този свят от цвят и глас.
От никого не щем награда,
на Бог се молим за пощада!
И за живот – за тях и нас!
САХАЛИН. ОЖИДАНИЕ ЦУНАМИ
Идём на сопку с узелками
Ведём „беспечно” разговор,
А тайный страх плывёт над нами,
Мы в ожидании цунами,
Детей не посвящая в спор.
А малыши походу рады!
Их восхищает мир ветвей.
Ни от кого не ждём награды,
У Бога молим лишь пощады!
И жизнь – себе и для детей!
-----
ПРОЩАВАНЕ
Какъв е мрачен този ден,
минута до звънеца стихва.
Надвисва сянката ти в мен,
с дъждеца тъжно се усмихвам.
Защо очи отвърна ти!
Защо тъй хладно се прощаваш,
в душата буря пак свисти,
змей на съмнение остава.
Вървиш по мрачния перон,
към теб се втурвам, сякаш птица!
Навярно чуваш, стене стон
в сърцето, че навек прости се...
ПРОЩАНИЕ
Какой ненастный был тот день
Минута до звонка осталась.
Тебе с платформы, словно тень,
С дождём я грустно улыбалась.
Ну, почему отвёл глаза!
Зачем так холодно простился,
А на душе опять гроза
И змей сомненья появился.
Но! Вот ты вышел на перрон,
К тебе рванулась, словно птица!
Услышал, видно, сердца стон,
Что суждено навек проститься...
---------------------------------------------
Валентин Валевский
Валентин Валевский е роден през 1969 г. Поет, писател, литературен критик, преводач, изследовател на древните култури. Публикува в печата от 1985 г. Автор е на стихосбирката „Мадонна облаков” (2012 г.). Живее в Москва.
КУКЛОЛАНДИЯ
Весела тъга по Беата (по случай нейната 25-годишнина)
Тя тук дойде от куклена страна,
от сенки на изкуствена дъбрава,
където с химн възпява пролетта
прекрасен дързък принц, безделник славен;
където на планински връх стои
въздушен замък в гланцова хартия;
където водят приказни игри
марионетки с куклени магии;
където хвърка бутафорен змей
и бий камбана с чуден звук картонен;
където с плам хартиен чародей
целува жадно кукленото лоно.
КУКЛЯНДИЯ
Веселая печаль по Беате (к 25-летию оной)
Она пришла из кукольной страны
Из-под тенИ искусственного леса,
Там, где поет в предверии весны
Прекрасный принц, отчаянный повеса;
Там, где стоит на сказочной горе
Воздушный замок из цветной бумаги;
Там, где послушны в мысленной игре
Марионетки – кукольные маги;
Там, где летает бутафорский змей
И колокол картонный бьет без звона;
Там, где один бумажный чародей
Целует деве кукольное лоно.
KUKLANDIA (вариант на польский язык: Валентин Валевский)
Wesoly smutek po Beacie (ku jej 25-iuleciu)
Ona przyszla z lalkowego kraju
Spod cieniu pstrego i sztucznego lasu,
Gdzie spiewa w wiosne o wspanialym raju
Przepiekny ksiaze, wisus hardej rasy;
Gdzie sie rysuje na bajecznej gorze
Powietrzny zamek z roznych barw papieru;
Gdzie kierowane mysla sa, jak dusze,
Kukielki – czarownicy snow Sumeru;
Gdzie lata w dziwnej grze dmuchawiec
I bije tekturowy dzwon bez dzwonu;
Gdzie papierowy mag w swej slawie
Caluje pani kukielkowe lono.
-----
ПРИНЦЕСАТА НА МАРС
Тя е принцесата на Марс, чудесен
баща й подари й звездолет.
Сега за нея космосът е лесен,
за полет се подготвя ред по ред.
Тя е сама, голяма е и знае
че ще лети в живота, знае как.
Ще се отправят в полета към рая
с добрия марсиански котарак.
Ще дойде и сестричката Алиса
с мечти в страна със земни небеса,
а тя със себе си ще вземе лиса
и разни други чудни чудеса.
И своя Малък Принц за път ще пита,
и розата му, звънкия кларнет.
Звездите ще облитат с цяла свита –
красив комплект от царствен нов портрет.
И много кукли в полета ще вземе –
дузини три с комплект бельо от внос;
Пинокио ще вземе в път да дреме,
за да не пъха дългия си нос.
И татковия мечо ще добави,
ще спят в една каюта с тоз приятел;
голяма книжка няма да забрави
и любовта, дарена от съдбата.
Тя е принцесата на Марс, чудесен
баща й подари й звездолет.
Сега за нея космосът е лесен,
за полет е готова ред по ред.
ПРИНЦЕССА МАРСА
Она – принцесса марсианских прерий.
Ей папа подарил свой астролет.
Теперь ей в Космос все открыты двери.
Теперь она отправится в полет.
Она сама, она уже большая,
Она всё знает в жизни наперед.
С ней полетит на край земного рая
Ее любимый марсианский кот.
С ней полетит ее сестра Алиса,
Влюбленная в земные небеса,
Которая возьмет с собою лиса
И разные большие чудеса.
Возьмет с собою Маленького Принца,
И розу Принца, и его кларнет.
С ней полетят еще из свиты лица,
Весь гарнитур и царственный портрет.
Она еще возьмет с собою кукол
Три дюжины и к ним комплект белья;
Возьмет Пиноккио, его положит в угол,
Чтоб нос свой не совал куда нельзя.
А под конец и папиного мишку,
Которого положит спать с собой;
Возьмет в полет стихов большую книжку
И всю любовь, ей данную судьбой.
Она – принцесса марсианских прерий.
Ей папа подарил свой астролет.
Теперь ей в Космос все открыты двери.
Теперь она отправится в полет.
---------------------------------------------
Валентин Никитин
Руският поет, културолог, литературовед, религиозен философ и преводач Валентин Никитин (Валентин Арсентьевич Никитин) е роден на 2 март 1947 г. в Тбилиси. Завършва филологическия факултет на Тбилиския университет (1971 г.). От 1973 г. живее в Москва. Работи като библиограф в научната библиотека към Московския университет (1973 г.), преподавател в Московския институт по енергетика (1975-1976 г.), редактор и завеждащ отдел на сп. „Журнал Московской Патриархии” (1977-1992 г.), главен редактор на сп. „Путь Православия” (от 1993 г.), сътрудник към отдела за религиозно образование при Руската православна църква (от 1993 г.), преподавател по история на философията и история на световната култура в различни университети (1991-2000 г.), завеждащ катедра църковна журналистика в Православния университет „Св. апостол Йоан Богослов” (1996-1998 г.), главен редактор на радиостанция „София” (1995-1996 г.), радио „Благовест” (1996-2000 г.) и радио „Логос” (от 1998 г.) и др. Вицепрезидент е на обществото за руско-грузински културни връзки „Дзалиса” (от 1990 г.). Академик към Русийската академия за естествени науки (2001 г.), академик към Академията по проблемите на безопасността, отбраната и правопорядъка (2001 г.), доктор по философия (2002 г.). Член е на редколегиите на в. „Путь”, изд. „Крутицкое подворье”, сп. „Вестник РХД”, сп. „Наука и религия” и др. Автор е на над 20 книги с поезия, религиозна публицистика и богословски трудове, сред които „Сумерки смертного дня” (1990 г.), „Малая Церковь” (1992 г.), „Основы православной культуры” (2001 г.), „Всё о Православии” (2010 г.) и др., и на над 500 статии и монографии в периодични и научни издания. Умира на 3 октомври 2017 г. в гр. Кобулети, Грузия.
МАКАР ЧЕ ТОПЛИ СЛЪНЧЕВАТА ВИС
Макар че топли слънчевата вис,
народите се карат и се бият!
Родил се е навярно антихрист
в жестоката световна бъркотия...
Един с друг братя се избиват! Срам!
Съсед срещу съседа се опълчи!
На Рождество и на Ураз-байрам
сражават се – към злото с порив вълчи!
Планетни орбити менят звезди
със страх, египетски убийства властват...
И метеорни огнени следи
са все по-близо, видимо опасни!
Темида бомби на везни грози!
Светът е в огнена саморазправа...
С непоносима мъка и сълзи
обличат майки за децата траур...
В снаряди се руши полвин Земя,
ръждее плуг, без хляб сираци слепи...
Отблясъци зловещи разпиля
Армагедон в руини на Алепо!
...Но щом не се затварят небеса
и облаците още влага пръскат,
щом не разменят полюси места,
от люлката-земя да ни изблъскат;
градините все още дават плод,
да раждат изорани ниви могат –
прокоби за беди смени с живот,
тръбата чуй, заветите на Бога!
Да се помолим за свещен живец
и страх от смърт вовеки ще изчезне!
И дявол от съзвездие Стрелец
не ще ни стреля от бездънна бездна!
На светла вяра в хоризонта свят
с надежда сгряти, с топлинка любовна!
И ще получим Божа благодат
с диханието на любов синовна!
ХОТЬ СОЛНЦЕ СОГРЕВАЕТ ВСЕХ И ВСЯ
Хоть солнце согревает
всех и вся,
В народах распри,
всюду потрясенья!
Наверное антихрист родился
К неразберихе светопреставленья…
Восстали братья друг на друга!
Срам!
Соседи на соседей ополчились!
На Рождество,
на Ураза-байрам
Сражаются! –
во зле ожесточились!
Вот и планет орбиты нетверды,
Грозят со звёзд
египетские казни…
И метеоров огненных следы
Всё ближе,
непредвиденно-опасны!
Вновь у Фемиды
бомбы на весах! –
Мир в огненном
военном переделе…
И в неизбывном горе и слезах
По детям траур
матери надели…
Снарядами изрыто пол-Земли,
Плуги ржавеют,
сироты без хлеба…
И отблески зловещие легли
К Армагеддону
от руин Алеппо!
…Пока не затворились небеса
И влагой облака не оскудели,
Пока не разомкнулись полюса,
Выталкивая нас
из колыбели;
Пока сады
приносят нам плоды
И плодоносят вспаханные земли,
Чтоб отвести знамение беды,
Услышь трубу,
заветам Бога внемли!
Помолимся! –
да сгинет страх конца,
Тогда и смерти страх
навек исчезнет!
И Аггел из созвездия Стрельца
Не выступит,
не выстрелит из бездны!
Мы в вере утвердимся,
озарясь
Надеждою,
согреемся любовью!
И Отчая ответит ипостась
Святым дыханьем –
на любовь сыновью!
2015 г.
---------------------------------------------
Валентин Панарин
(25.04.1944-04.01.2017)
ЖИВЕЯ НЕНАПРАЗНО ТУК
Блуждая в свойто битие.
Аз кой съм? Капка сред стихия
или за работа момче
под Негова благословия?
На някого съм нужен тук,
кълбо от мисли и кроежи.
Но гледам вече с поглед друг
несбъднатите си копнежи.
Танцува залез с цветен хор,
догаря слънчева геена.
Към залеза – прощален взор.
Изчезва слънце, гаснат сенки.
Разтварям се сред тишина,
с последните лъчи излитам.
В необозрима висина
на друг живот ме чакат дните...
Живея не напразно тук.
Отивам си, ще се превърна
в трева и в люляк, в цвят и в звук,
в брезичка с тъжен поглед влюбен.
Ще бъда дъжд сред есента,
лица ще галя с капки нежност,
ще дойда като облак бял,
с усмивка светла, белоснежна.
В горите с цвят ще разцъфтя.
С цветя в ливади ще ви чудя.
А сред шумящите листа
и мойто име ще се чува.
Я НЕ НАПРАСНО ЗДЕСЬ ЖИВУ
Теряюсь в буднях бытия.
Кто я? Судьбы – Его творенье
Или я мальчик для битья
С Его же мне благословенья?
Но я кому-то нужен здесь,
Комочек мыслей, чувств, желаний.
Хотя пора и сбросить спесь
Не состоявшихся мечтаний.
Играет красками закат,
Пожар в пылающей геене.
В зарю прощальный кину взгляд.
Уходит солнце, гаснут тени.
Я растворяюсь в тишине,
В луче последнем догорая.
В необозримой вышине
Мне машет жизнь уже другая.
Я не напрасно здесь живу.
Исчезну вдруг, как будто не был,
Но превращусь в сирень, в траву,
Взгляну берёзкой грустной в небо.
Весенним дождиком прольюсь.
Коснусь лица капелью нежной.
К вам белым облаком явлюсь
С улыбкой светлой, белоснежной.
В лесах цветами расцвету.
Ромашкой луг покрою пышно.
Прошелестит листва в саду
Вам моё имя еле слышно.
---------------------------------------------
Валентин Сувалдо
Валентин Сувальдо (НЯМА ДАННИ).
ШУМ
О, ако мисълта се облече
в словесните доспехи на глупака,
тълпа това ще привлече –
да слуша и да зяпа, че
шумът железен зрелище е яко.
ШУМ
О если мысль одеть
В словесные доспехи
Не мало соберётся люду
Послушать – поглазеть
На шум железа и на прочие потехи
-----
ПРЕДИ ЧЕТИРСЕТ ДНИ
Преди четирсет дни
баща погребах.
Не татко,
само неговото тяло.
Баща ми с мен е,
някъде в небето
или при хората, с които той живял е.
УЖ СОРОК ДНЕЙ
Уж сорок дней
Как схоронил отца.
Нет не отца
А тело.
Отец во мне
Иль где-то в небесах
У тех к кому хотелось.
---------------------------------------------
Валентин Хромов
Руският поет и литературовед Валентин Хромов (Валентин Константинович Хромов) е роден на 2 декември 1933 г. в Москва. Завършва Института за чуждестранни езици. През 50-те години е член на групата на Чертков – едно от първите неформални литературни обединения в СССР. Публикува стихове в самиздатски и емигрантски списания като „Грани”, „Синтаксис” и „Левиафан”, статии по теория на поезията в сп. „Наука и жизнь”, стихове, стиховедчески разработки и мемоарни есета за художници и поети в издания като „Новый мир”, „НЛО”, „Цирк Олимп”, „Зеркало”, „Арион”, „Гуманитарный фонд” и др. Автор е на самиздатската стихосбирка „Пирушка с Хромовым” (2002 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Антология русского палиндрома”, „Антология русского палиндрома XX века”, „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии”, „Поэзия второй половины XX века”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Умира на 11 ноември 2020 г. в Москва.
ПРИСЪНИ МИ СЕ ПАМЕТНИК
Присъни ми се паметникът – кръст край Беломорие.
За корабите волни ярък бе маяк.
Самин в арктичните покои,
далеч от жеравния грак.
Към кръста няма друми през вълни и вълноломи.
Не акостира лодка в този камънак.
А сянката – рострална е колона –
зове в простора без съмнения и мрак.
* Беломорие – авторът има предвид залив на Баренцово море, разположен на Северозападното крайбрежие на Русия.
* Рострална колона – монументален паметник, символизиращ морските победи и морското могъщество на страната.
Я ПАМЕТНИК СЕБЕ ПРИГРЕЗИЛ
Я памятник себе пригрезил – крест у Беломорья.
Стоит он маяком для вольных кораблей.
Один в арктическом безмолвии,
В далеких скрипах журавлей.
И нет к нему путей через валуны и волны.
И не причалит челн к скоплению камней.
Но тень креста – ростральная колонна –
Зовет в простор без страха и сомнений.
---------------------------------------------
Валерий Берсенев
Валерий Викторович Берсенев е роден през 1951 г. в Ленинград. Завършил е руски език и литература в НГПИ в Новокузнецк. Работил е като учител и като репортер във в. „Знамя шахтера”. Публикува свои стихове в областните вестници на Кузбас в градовете Осинники, Мариинск, Новокузнецк, Кемерово, Междуреченск и др., има публикации в литературните алманаси „Полифон”, „Озарение”, „Огни Кузбасса”, в литературните списания „Сибирские огни”, „Наш современник” и др. Участвал е в няколко антологии на кузбаската и сибирската поезия като „Мы – Притомье”, „Сибирская поэзия”, „Собор стихов”, „100 лет сибирской поэзии”. Автор е на стихосбирките „Семейное дело”, „Злые города” (2011 г.), „Русский бог” (2012 г.) и на двутомния сборник с поезия „Библейский век”.
ЕМБРИОН
Аз в битието още нямам вик...
Разпад и блян сред болка и блаженство,
искра и злоба в зло и съвършенство,
звезди и хора с приказен език –
напред е всичко. Старост, младост, детство,
и хляб, и книги в хиляди неща,
вражда, любов, природните вълшебства,
товарът дневен, полетът в нощта –
в проект е всичко. Ще приема свят
суетен по човешки, но богат
с гръд майчина и с пламенни целувки,
с победи, болки, срещи и разлъки,
и рай ще видя в бъдещия ад,
където светят в кръв родилни мъки.
ЭМБРИОН
Я в Бытие, пока что – не проник...
Провалы в боль, сияние блаженства,
Добро уродства, злоба совершенства,
Людей и звезд таинственный язык –
Все впереди. Мир старости и детства,
Телесность хлеба, отвлеченность книг,
Вражда, любовь, зеленый шелест леса,
Полеты снов, груз бытовых вериг.
В проекте – все. Я к этому приду,
Приму натурой эту суету.
Грудь матери, моей любимой руки,
Победы, беды, встречи и разлуки,
И рай найду я в будущем аду,
Где светят кровью родовые муки.
---------------------------------------------
Валерий Брайнин-Пассек
Руският поет, есеист, композитор, езиковед и преводач Валери Брайнин-Пасек (Валерий/Вилли Борисович Брайнин-Пассек) е роден на 27 януари 1948 г. в гр. Нижни Тагил, Свердловска област. Първата му поетична публикация е в ленинградското сп. „Костёр” през 1966 г. Член е на московския клуб „Поэзия”. Има образование по теория на музиката, лингвистика и математика. Създател е на музикално-педагогическия метод „Развитие на музикалния интелект у децата”, базиращ се на идеи от семиотиката, теорията на информацията и структурната лингвистика на детската психология. Музикалното му творчество обхваща оркестрова, камерна и театрална музика. Активен участник е в московския литературен живот през 80-те години. Публикува поезия и преводна поезия в издания и антологии като „Дружба народов”, „Московский комсомолец”, „Знамя”, „Огонек”, „Новый мир”, „Арион”, „Грани”, „22”, „Крещатик”, „Интерпоэзия”, „Строфы века”, „Строфы века-2”, „Partisan Review” и др. Превежда поезия на Шели, Хесе и др. През 1990 г. емигрира в Германия. Професор е в различни музикални колежи и университети. Президент е на руската секция на Международно общество за музикално образование на ЮНЕСКО ISME, артистичен директор е на музикални школи в Германия, Русия, САЩ, Украйна, Беларус и Италия, академик е в Международната академия на науките по педагогическо образование. Автор е на стихосбирката „К нежной варварской речи” (2009 г.). Живее в гр. Хановър, Германия.
НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА ТЕБ
Не отговарям аз за тебе, ни ти за мен.
Все още аз те различавам сред светлината,
но ако облак сняг стовари над свят зелен,
душите ни ще разпилее коварен вятър.
По складове четеме Сартър – какъв е той.
Сивее в призрачното утре съдбата властна.
Грамадата килии са за едни покой,
за други – жар над редовете на книга ясна.
Ще ни отправят след разходката – по реда;,
все още шумни, крачките ти ще стихнат скоро.
– Хей, ти! – крещя, кокоря поглед, но ни следа
не хвърля заминаващият по коридора.
Печален август още диша със слънчев стон,
писател още пише нещо за твар презряна,
солени ласки още топлят уютен дом,
ще попируваме май още край чумав пламък.
Я ЗА ТЕБЯ НЕ ОТВЕЧАЮ
Я за тебя не отвечаю, ты – за меня.
Ещё тебя я различаю в неровном свете,
но если туча снег обрушит на зеленя,
то раскидает наши души холодный ветер.
Мы по складам читаем Сартра – такой-сякой.
Сереет призрачное завтра судьбы-сквалыги.
Навалом камер-одиночек – кому покой,
кому – сгоранье между строчек правдивой книги.
Нас разведут после прогулки кого куда,
твои шаги пока что гулки, но стихнут скоро.
– Ау! – кричу, глаза таращу, но ни следа
не оставляет уходящий по коридору.
Ещё печальный август дышит своим теплом,
ещё писатель что-то пишет о бедной твари,
ещё солёным поцелуем украсим дом,
ещё немного попируем в чумном угаре.
---------------------------------------------
Валерий Денисов
Руският поет Валери Денисов (Валерий Владимирович Денисов) е роден на 8 август 1955 г. в гр. Красний Кут, Саратовска област. Завършва специалността промишлено и гражданско строителство в Уфимския нефтен институт (1983 г.). Инженер-строител. От 1986 г. е ръководител на тюменския филиал на проекто-конструкторската организация ГУП БашНИПИстром, от 1993 до 2015 г. е главен инженер, ръководител на бюро ГИП, главен конструктор и директор на организацията. Ветеран на труда. Публикува стихове в електронни медии. Номиниран е за литературната награда „Поэт года 2013” и „Поэт года 2014”. Живее в гр. Тюмен.
КУКЛА
Не обиждай свойте кукли,
не обиждай хората!
Представи си тази мъка,
че играчка си, не повече...
Да се кланяш, да се стягаш
всекиму да угодиш;
заповядат ли ти, лягаш,
че хазяйна да приспиш.
Хвърлят куклата в неволя!
Удря я стопанин нов!
Тихо плаче, тихо моли
и мечтае за любов...
Погали я по главичката,
приказка й посвети;
твойта кукла е добричка,
прегърни я нежно ти.
Куклата е жива, знае
да играе с плам и жар,
като всеки тя мечтае
да заспи до свой другар!
КУКЛА
Обижать не надо кукол,
А людей – тем более!..
Вы представьте, что за мука
Быть игрушкой и не более…
Через силу поклониться,
Всем, кто захотел согнуть;
Как прикажут, спать ложиться,
Чтоб хозяин смог заснуть.
Куклу даже могут бросить,
Стукнуть! Выпачкать в грязи!
Молча – плачет, молча – просит, –
И мечтает о любви…
Вы, погладив по головке,
Расскажите сказку ей;
Может быть, слегка неловко,
Обнимите поскорей.
Кукла хочет, как живая,
Веселиться и играть;
И, как все, она мечтает
На плече любимом спать!..
-----
СТАРОСТ
С годините огледалата стават криви!
А може би стареят с нас, като сме живи?
Нали отива си дори и зима снежна,
ала в косите ни снегът не се стопява;
и в пръстите студът нараства безнадеждно,
и лятна топлина душите ни не сгрява,
косите с есенни листа се разпиляват...
А бръчиците... Дъжд ли кожата намръщи?
И сняг и ветрове се постараха също!
Сълзи на радост и на мъка ли са, ето,
или са вечен прилив-отлив на морето,
заменящ всеки път един с друг неизбежно,
като че в кръг живота ни браздят прилежно,
проникват в пътя... И следите стари връщат!
С бедите на предците вече се тревожим
и всеки ден от силите ни стрък изважда;
не ни възбужда красотата, а досажда –
единствено за сън е брачното ни ложе.
Със себе си говорим, в дрямка мъжделеем,
душата и сърцето за покой копнеят.
Любов, надежда, воля – тихо се разграждат
и наште плът и памет старостта изяжда...
Каква досада: за очите гледка тъжна!
Какво ще бъде скоро? И дали е нужно
огледалата да покриват след смъртта ни?
Не проверявайте: кошмар – какво ще стане,
ако си грохнал ти и себе си не виждаш...
Все още жив ли си сред този свят безбрежен?
Но струва ли си своя лик да ненавиждаш?
Смъртта предсрочно ловко пълни свойта мрежа –
не всеки може на години да се види...
СТАРОСТЬ
Все зеркала с годами вдруг кривыми стали?
А может быть, они стареют вместе с нами?!
Ведь каждый год зима белым бела уходит,
А седина, ложась, как снег, – весной не тает;
Да в пальцах холодок с годами не проходит,
И летнее тепло уже не согревает,
И волос, словно лист осенний опадает…
Морщинками… дожди избороздили кожу?
Иль ветры и снега здесь постарались тоже?
А может это слёзы радости и горя,
Что вечно, как приливы и отливы моря,
Сменяя неизбежно, каждый раз друг друга,
Как будто наша жизнь всегда идёт по кругу,
Врезаются… и оставляют след свой всё же?!
На древних предков мы становимся похожи
И с каждым днём остаток силы покидает;
Не возбуждает красота, не восхищает, –
Всё чаще лишь для сна супругам служит ложе.
Всё дольше говорим, забывшись, мы с собою,
Душа и сердце больше требуют покоя.
Любовь, надежда, воля, – тихо умирают,
То старость нашу плоть и память пожирает…
Ну что за зрелище: глаза бы не глядели!
А будет что? Ведь неспроста же, в самом деле
Все зеркала завесят в доме после смерти?!
Не стоит проверять: ужасно как, – поверьте,
Хотя бы дряхлого себя вдруг не увидеть…
Живым созданием… на этом белом свете.
Но стоит ли свой старый образ ненавидеть?
Смерть многих раньше срока ловко ловит в сети, –
Не каждому дано себя в годах увидеть…
---------------------------------------------
Валерий Дяченко
Руският поет и художник Валерий Дяченко (Валерий Федорович Дьяченко) е роден на 4 юни 1939 г. в гр. Каменск-Уралски, Свердловска област. Завършва Уралския политехнически институт. Защитава аспирантура във философския факултет при Московския държавен университет, специализира в Московската експериментална школа при Съюза на художниците. Представител е на творческата група „Уктусская школа”. Участва в художествени изложби, негови творби се пазят в изложбени експозиции в много страни. Публикува стихове в самиздатския печат и в издания като „Урал”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Работи като дизайнер и художник-оформител. Автор е на теоретични монографии и разработки по естетика. Живее в Екатеринбург.
ОТРИЦАНИЕ
Не надеждата угасва –
гасне към смъртта човек.
Не от изстрел, не от сабя,
не на бавен огън, не,
не на онзи огън,
а на този огън,
гдето огън в огън
огънят е в мен.
ОТРИЦАНИЕ
Не надежда угасает –
Умирает человек.
Не от пули, не от сабли,
Не на медленном огне,
Не на том огне,
А на том огне,
Где огонь в огне,
Где огонь во мне.
1970 г.
---------------------------------------------
Валерий Косов
(НЯМА ДАННИ)
ЗАЛЕЗ
Нежно слънцето галят вълните
и от облака жар се излива,
а сред острия риф на скалите
чеше хълбок морето лениво.
ЗАКАТ
Солнце медленно в море гасло,
Полыхали огнём облака,
И об острые камни скал
Лениво море чесало бока.
---------------------------------------------
Валерий Латинин
Руският поет, писател, публицист и преводач Валери Латинин (Валерий Анатольевич Латынин) е роден на 19 май 1953 г. в гр. Константиновск, Ростовска област. Завършил е висше военно училище в Алма Ата (1974 г.) и литературния институт „Максим Горки” в Москва (1987 г.). До 1994 г. е в армията, като се уволнява с чин полковник. Работил е във в. „Гвардейская слава”, сп. „Советский воин”, Военно издателство и др., бил е зам.-губернатор на Красноярския край, депутат в Съвета на народните депутати в Москва, член на Висшия съвет на Асоциацията на витязите. Член е на Съюза на журналистите на Русия (1984 г.), на Съюза на писателите на Русия (1992 г.) и на Съюза на писателите на Сърбия. Представител е на московското землячество на Съюза на казаците, съучредител е на фондация „Андрей Первозванный” (1992 г.), завежда отдел поезия на в. „Писатель и мир”. Автор е на книги с поезия, проза, очерци и преводи, сред които стихосбирките „Увольнение из детства” (1985 г.), „Связь” (1986 г.), „Неотмирающие корни” (1988 г.), „Казачья застава” (1991 г.), „Чертополох” (1992 г.), „Державная молитва” (2008 г.) и др. Лауреат е на национални и международни литературни награди. Живее в Москва.
КУПОЛИТЕ НА СУЗДАЛ
В синьо, черно и златисто зрение
извисява куполи Суздал,
сякаш полк с витязи в древни шлемове
на военен сбор се е събрал.
Храмовете в бяло снаряжение
през свещената славянска пръст
тръгват към великото сражение
за душата руска с мрака гъст.
Всенароден звън камбанен среща ги,
над суздалски шири плува ех.
Боже, дай на тез неволни грешници
в битката със себе си успех!
* Суздал – град-резерват във Владимировска област в Русия, основан през 1024 г.
СУЗДАЛЬСКИЕ КУПОЛА
Золотые, чёрные и синие
Поднял Суздаль в небо купола,
Словно в шлемах витязи былинные
Собрались на ратные дела.
Встали храмы в белом снаряжении
На земле, священной для славян,
Чтоб вести великое сражение
С силой тьмы за души россиян.
Вечевые звоны колокольные
Вдаль плывут над суздальской землёй.
Дай-то, Бог, чтоб грешники невольные
Победили в битве над собой!
-----
ГИБЕЛТА НА АТАМАНА
В памет на А. И. Подколзин
За участта си бе готов,
но не съдбата го заплаши...
Защитник людски бе суров
с единствения щит – гръдта си!
Громеше подлост и лъжа,
пя смелост искрено, открито,
затуй вайнахският кинджал
вля смърт в юмрука на бандита.
Сърце скърбеше за народ,
затуй в сърцето удар бие,
та целия казашки род
с Подколзин бързо да затрие.
Палачи сляпа злобна сеч
в столетията продължават –
не знаят те, че силен меч
безсилие увеличава,
не могат правда да сломят
и да я подменят с измама.
Блести в казашкия ни свят
вовек духът на атамана!
* Александър Подколзин – казашки лидер, убит през 1991 г.
* Вайнахски кинджал (прен.) – оръжие на човек или общност, представляващи скрита опасност за обществото.
ГИБЕЛЬ АТАМАНА
Памяти А. И. Подколзина
Он знал об участи своей…
Угрозы слались не судьбою,
Но все же защищал людей
Единственным щитом – собою!
Вставал на подлость и на ложь,
Вставал бесхитростно, открыто,
И потому вайнахский нож
Не дрогнул в кулаке бандита.
Болело сердце за народ
И в сердце был удар нацелен,
Как будто весь казачий род
Убить с Подколзиным хотели.
Слепая злоба палачей!..
Столетья их не научили
Тому, что силою мечей
Лишь только множится бессилье;
Что истину нельзя убить
И заменить ее обманом;
Что казакам отныне жить
В душе с бессмертным атаманом!
---------------------------------------------
Валерий Попов
Руският писател, сценарист и поет Валери Попов (Валерий Георгиевич Попов) е роден на 8 декември 1939 г. в гр. Казан. Завършва Ленинградския електротехнически институт (1963 г.) и сценарния факултет на Държавния университет по кинематография (1970 г.). Първата му публикация е в литературния сборник „Испытание” през 1963 г. На младини пише стихове, но става популярен като писател. Публикува стихотворения в издания като „Соло”, „День поэзии 1988”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Използва някой от стиховете си в свои повести и романи. Член е на Съюза на писателите на СССР (1969 г.), председател е на секцията на Съюза на писателите в Санкт Петербург, президент е на петербургското отделение на Руския ПЕН клуб (до 1999 г.). Член е на редколегиите на сп. „Звезда”, сп. „Аврора” и алм. „Петрополь”, главен редактор е на сп. „Мансарда” (1996 г.). Автор е на над 30 книги с разкази, повести и романи, сред които „Поиски корня” (1968 г.), „Южнее, чем прежде” (1969 г.), „Это именно я” (1969 г.), „Нормальный ход” (1976 г.), „Жизнь удалась” (1981 г.), „Нас ждут” (1984 г.), „Две поездки в Москву” (1985 г.), „Новая Шахерезада” (1988 г.), „Праздник Ахинеи” (1991 г.), „Любовь тигра” (1992 г.), „Будни гарема” (1994 г.), „Разбойница” (1996 г.), „В городе Ю.” (1997 г.), „Грибники ходят с ножами” (1998 г.), „Чернильный ангел” (2000 г.), „Евангелие от Магдалины” (2003 г.), „Третье дыхание” (2004 г.), „Комар живет, пока поет” (2006 г.), „Культовый Питер” (2007 г.), „Довлатов” (2010 г.), „Все мы не красавцы” (2012 г.), „Плясать до смерти” (2012 г.). Живее в Петербург.
НОЩ
Колко тъмно е! Движим се в мрака.
Придружавам те, тихичка, слабичка.
Може би наемател ни чака,
откачил позлатената сабя.
Два зелени квадрата – прозорецът.
Сред зеленото сенките крият се.
Лунатиците, в парка затворени,
ще извадят шахмат от кутията.
Бързо нощните сенки разкарват се,
тъмнината на струя отмина,
на косматите лапи овчарките
вертикално стоят в магазина.
Ти цигарите вземаш и вънка
по пресечките ранни прибираш се –
там съседът ми, финият, тънкият,
в този утринен час пак тренира.
НОЧЬ
Как темно! Мы проходим наощупь.
Я веду тебя тихую, слабую.
Может, ждет нас ответственный съемщик,
Сняв с ковра золоченую саблю.
Вот окно. Два зеленых квадратика.
Станут тени зелеными, шаткими.
В сквер напротив придут два лунатика
И из ящика выпустят шахматы.
Тени ночи вдруг сделались слабыми,
Темнота струйкой в люки стекает,
И овчарки с мохнатыми лапами
В магазинах стоят вертикально.
Ты берешь сигареты на столике,
Ты уходишь по утренней улице –
Там, где тоненький, тоненький, тоненький
Мой сосед в этот час тренируется.
---------------------------------------------
Валерий Шамшурин
Руският поет, писател и публицист Валери Шамшурин (Валерий Анатольевич Шамшурин) е роден на 19 март 1939 г. в с. Агриз, Татарстан. Завършва историко-филологическия факултет на университета в Нижни Новгород. Член е на Съюза на писателите на Русия от 1976 г. Работи като учител, директор на училище, редактор в местното телевизионно студио, кореспондент на в. „Ленинская смена” и в. „Горьковский рабочий”, редактор във Волговятското издателство, главен редактор на литературните списания „Нижний Новгород” и „Кириллица” и др. Председател е на нижегородския отдел на Съюза на писателите на Русия, секретар на Съюза на писателите на Русия и член на висшия творчески съвет на съюза, професор в Международната славянска академия за наука, образование, изкуство и култура. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на стихосбирките „Ливни” (1968 г.), „Штык” (1972 г.), „Красный день” (1976 г.), „Светлояр” (1977 г.), „Волжские пристани” (1981 г.), „Кудрина” (1984 г.), „Свет победы” (1984 г.), „Стихи” (1984 г.), „Часовая гора” (1986 г.), „В серебряный день Покрова” (1995 г.), „Дыхание звезды” (1999 г.), „Липы цветут” (2001 г.), „После молчания” (2004 г.), „На свирепом ветру устоять” (2004 г.), „Las cordiales aldeas” (2007 г.), „Мужские слезы” (2007 г.), „Покуда Бог хранит” (2007 г.), „Вечереет” (2010 г.), „Тем временем” (2012 г.), „Обнаженные корни (2012 г.), „Родина только одна” (2014 г.), „Чкаловская лестница” (2015 г.), „На ветрах” (2016 г.), на книгите с историческа проза и публицистика „Каленая соль” (1989 г.), „Набат над Волгой” (1991 г.), „Отечества” (1992 г.), „Жребий Кузьмы Минина” (1996 г.), „Морские волчата” (2002 г.), „Сталинский сокол” (2004 г.), „Седьмая печать (Таинственный старец)” (2005 г.), „Есть на Волге Балахна” (2006 г.), „Возвращение в Нижний Новгород” (2009 г.), „Русское соло на Дунае” (2010 г.), „Казаковская филигрань” (2010 г.), „Ураган” (2011 г.), „Начистоту о времени своем” (2012 г.), „Нижний Новгород – Москва” (2012 г.), „Нижегородский почерк” (2013 г.), „Нижегородское притяжение” (2014 г.) и др. Живее в гр. Нижни Новгород.
ЛИПИТЕ ЦЪФТЯТ
В старите двори калина и бъз прецъфтяха,
пух от тополи сред близкия вир се топи.
Ето го златния връх на безгрижното лято:
вече на волжските склонове цъфват липи.
Цъфват липите – защо от това ми е тъжно.
Цъфват липи – младостта ми отново лети.
Кръгли корони с цветчета обсипани дружно.
Тъй разточително люляк дори не цъфти.
Как да тъгувам, щом аз неразделен бях с тези
волжски простори, където стопява се път?
Цъфват липите и бляскаво слънце ги глези,
цъфват липите, не могат те да не цъфтят.
Вятър над Волга ухание медено носи.
Да се надишаш, не можеш ти, както преди.
Как да тъжиш, щом с липите над волжски откоси
прежно томително време мек шумол реди?
ЛИПЫ ЦВЕТУТ
В старых дворах отцвели бузина и рябина,
Пух тополиный уже опускался на пруд.
Вот она, летней поры золотая вершина:
Липы сегодня на волжском откосе цветут.
Липы цветут – почему-то от этого грустно.
Липы цветут – словно юность меня позвала.
Круглые кроны цветами усыпаны густо.
Так расточительно даже сирень не цвела.
Что же грустить, если был неразлучен я с этим
Волжским простором, где все завершатся пути?
Липы цветут в ослепительном солнечном свете,
Липы цветут, и не могут они не цвести.
Запах медовый над Волгою ветер разносит.
Снова, как прежде, никак не надышишься им.
Что же грустить, если липы на волжском откосе
Издавна дороги шелестом мягким своим?
---------------------------------------------
Василий Казанцев
Руският поет Василий Казанцев (Василий Иванович Казанцев) е роден на 5 ноември 1935 г. в с. Таскино, Томска област. Завършва историко-филологическия факултет на Томския университет (1957 г.). Работи като преподавател в училище и като журналист. Публикува поезия в издания като „Юность”, „Знамя”, „Новый мир”, „Сибирские огни”, „Московский вестник”, „Москва”, „Крестьянка” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Автор е на стихосбирките „В глазах моих – небо” (1962 г.), „Лирика” (1964 г.), „Прикосновение” (1966 г.), „Какого цвета поле?” (1968 г.), „Поляны света” (1968 г.), „Дочь” (1969 г.), „Русло” (1969 г.), „Равновесие” (1970 г.), „Стихи” (1971 г.), „Прощание с первой любовью” (1971 г.), „Талина” (1974 г.), „Солнечные часы” (1976 г.), „Порыв” (1977 г.), „Дар” (1978 г.), „Выше радости, выше печали” (1980 г.), „Рожь” (1983 г.), „Свободный полет” (1983 г.), „Стихотворения” (1986 г.), „Прекрасное дитя” (1988 г.), „Новая книга” (2000 г.), „Счастливый день” (2004 г.), „Избранные стихи” (2011 г.) и др. Живее в гр. Реутово, Московска област.
ВИНОВАТ СЪМ
Виноват съм, че дълго оставах
на добри светила в светлина,
на виновните бързо прощавах,
твърде меко осъждах вина.
Доверявах се неоправдано...
И не се лакомих в моя свят.
Бях, очаквах... Че в страх си останах
за вината си – съм виноват.
ВИНОВАТ
Виноват, что в полях синеватых,
Под лучами высоких светил
Слишком скоро прощал виноватых,
Слишком мягко, нестрого судил.
На других чересчур полагался…
И на первый не зарился ряд.
Ждал, надеялся… Слишком боялся
Виноватым прослыть – виноват.
1972 г.
-----
И С НЕТЪРПЕНИЕ, И УМОРЕНО
Нетърпеливо, морно, клето,
през всички дни и часове
с мъчителна тъга сърцето
за думи на любов зове.
Прислушва се в любови наши.
Към тях мечти нашир и длъж
стреми. И всеки път се плаши,
щом ги познае изведнъж.
И С НЕТЕРПЕНЬЕМ, И УСТАЛО
И с нетерпеньем, и устало,
Во все часы и дни свои
Томящееся сердце ждало,
Желало смертно – слов любви.
Прислушивалось, напрягалось.
К ним из последних сил своих
Рвалось. И каждый раз – пугалось,
Когда вдруг узнавало их.
1970 г.
-----
ЩАСТЛИВО ВРЕМЕ БЕ
– Щастливо време бе – без страх
аз смеех, можех, бях.
Щастливо време изживях,
когато смеех, бях.
– Защо ти всичко не призва,
щом можеше без страх?
– Напълно стигаше това,
че смеех. Можех. Бях.
ПОРА СЧАСТЛИВАЯ БЫЛА
– Пора счастливая была –
Когда всё смел и мог.
– Пора счастливая прошла,
Когда всё смел и мог.
– Зачем же ты не брал всего,
Когда всё смел и мог?
– Вполне хватало и того,
Что жил. И смел. И мог.
1979 г.
---------------------------------------------
Василий Ростовский
Поетът Василий Ростовски (Василий Николаевич Ростовский) е роден на 18 януари 1956 г. в Киевска област. Завършва Киевския политехнически институт (1979 г.). Публикува стихове в списания като „Ренесанс”, „Cosmolady”, „Радуга”, „Твои стихи” и др. Победител е в интернет форума на Ялтенския международен фестивал „Чеховская осень, 2009-2010 г.”. Член е на Украинската асоциация на писателите на социална художествена литература. Автор е на стихосбирките „Василёк”, „Осенняя женщина” и „Камертон души”, подготвя четвъртата си книга „Симфония дождя”. Живее в гр. Киев.
ОЧАКВАНЕ
Стоях пред метрото – „подземката” значи,
с оклюмала роза, следях минувачи,
поли, колена и лица многолици,
сърцето се мяташе – слънце на спици.
Течаха секунди, минути, години,
парад на баналната мода премина:
едни дефилираха тъй по перона,
а други ги мамеха тесни салони.
Бездушното време ни стиска ръцете,
бучат самолети, ветреят дървета,
на фон с минувачи рисувам „обичам”,
съвсем безразлични, на теб не приличат.
Излезе на светло от свят огледален,
за свойто очакване бързо забравих,
облечена в черно – бе нощна царица,
и... блясна росата по твойте ресници.
ОЖИДАНИЕ
Стоял у метро или проще – „подземки”,
С потухшею розой, ловил то коленки,
То брюки прохожих, заботу на лицах,
А сердце металось, как солнце на спицах.
Сбегали мгновенья, минуты и… годы,
Я был на параде затасканной моды:
Одни беззаботно гуляли перроном,
Других – теснота поджидала салонов.
Сжимало за руки бездушное время,
Сквозь гул самолётов – шумели деревья,
Любовь рисовал я на фоне прохожих,
Таких безразличных, с тобою не схожих.
Ты вышла на свет, разорвав „зазеркалье”,
Я сразу забыл о своём ожиданьи,
Одетая в чёрное – ночи царица,
И... вдруг заблестела росой на ресницах.
---------------------------------------------
Василина Иванина
Поетесата Василина Иванина е украинка от Карпатите.
(Няма други данни.)
МУЗИКА НА НЕСБЪДНАТИТЕ МЕЧТИ
Знойният ден
лениво
– е-хе-хе-хе... –
се влачи по прашния друм
през нашето село.
Отнякъде долетяло,
бяло лекомислено облаче
се залута
в безветреното небе,
– ах-ах-ах... –
загуби ориентация,
закачи своя край
за върха на стария орех
– о-хо-хо... –
и неохотно изсипа
шепа тежко сребро
върху сухия двор.
– ой-ой-ой... –
Първите силни капки
радостно звъннаха
върху едрите лозови листи.
– дзън-дзън-дзън... –
Кълнове се протегнаха на пръсти
сред повяхналата трева,
хващайки с мънички
зелени длани
веселите дъжновни капки.
– хей-хей-хей... –
И щедър-ведър плисна дъжд,
но в миг разсея се,
изчезна,
даже прахта от улицата
не прибра докрай.
– ай-ай-ай... –
Дарило късче от ръкава си
на ореха, свидливо облаче
насам-натам се запремята
и се изгуби в синевата.
– безветрие... –
А водосточните тръби-съседки
мърморят недоволно: „Няма влага,
напразно се събудихме!
И този път
концертът се отлага!”
– ох-ох-ох-о!
Превод от украински език на български език: Красимир Георгиев
МУЗИКА НЕСПРАВДЖЕНИХ НАДІЙ
(Ескіз)
Спекотний день
мляво
– е-хе-хе-хе –
волікся порошаною дорогою
повз наше село.
Звідкись
хмаринка легковажна
приблукала
– у небі повний штиль –
– ах-ах-ах –
втратила орієнтацію
зачепилася краєчком
за вершечок старого горіха
– о-го-го –
І знехотя сипнула
пригорщу важкого срібла
на поруділе подвір’я.
– ой-ой-ой –
Перші ваговиті краплини
радісно дзенькнули
об лапате виноградне листя.
– дзінь-дзінь-дзінь –
Навшпинечки потягнувся спориш
на прив’ялому моріжку,
хапаючи крихітними
зеленими долоньками
райдужні дощинки.
– гей-гей-гей –
І враз хлюпнуло рясно, красно –
але вмить розпорошилося,
розсоталося
і навіть порохи на вулиці
не прибило.
– все-все-все –
Залишивши клапоть рукава
над горіхом,
скупа хмарка
поволі попленталася далі,
танучи у вилинялій блакиті.
– там повний штиль –
Сусідки-ринви
невдоволено буркотіли –
даремно пробудилися від сну,
і на цей раз
концерту не буде...
– ох-ох-ох-о!
-----
ЗА МЕН
Аз все по-стара ставам
с всяка пролет –
не може грим да скрие
бръчки хитри,
тъгата,
в крайчеца на устни свита,
ни мъката,
струяща от очите...
Аз все по-стара ставам
с всяка пролет –
нетърсена,
забравена,
без обич...
Но виж –
цветя
отново тук
цъфтят...
ПРО СЕБЕ
Старішаю
із кожною весною, –
ніякий макіяж
не приховає
ні гіркоти
у кутиках губів,
ні відчаю,
що в погляді струмує...
Старішаю
із кожною весною –
не бажана,
не люблена,
забута...
Та знову,
бачиш –
проліски
цвітуть...
---------------------------------------------
Вера Половинко
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ДА СИ ПРИЗВАН ЗА ТВОРЧЕСТВО СВИШЕ
„Невъзможно е да си поет, ако не си призван свише!”
Атанас Капралов
Болгарскому поэту Красимиру Георгиеву
Хора, не се лъжете!
Случаен не е поетът.
Щом е призван той свише,
божествена песен пише.
Поетът е с изгрев в душата!
На листа цени белотата,
щом там редове подреди,
Божия мисъл блести.
Творчеството – дъх брилянтен,
вярата – дух на таланта,
Божия сила са в нас –
висшата, мъдрата власт!
БЫТЬ ПРИЗВАННЫМ К ТВОРЧЕСТВУ СВЫШЕ
„Невозможно быть поэтом, если не призван свыше!”
Атанас Капралов
Болгарскому поэту Красимиру Георгиеву
Не обманитесь, люди!
Поэт – не причуда буден.
Если не призван свыше, –
Божественно не напишешь.
Поэты есть – светлые души!
Листов белизну нарушив,
Строками будут светить,
Чтоб Божью мысль освятить.
Творчество есть – предызбранность,
Вера – таланта истинность,
Божия сила есть в нас, –
Высшая, мудрая власть!
---------------------------------------------
Вероника Боде
Руската поетеса, писателка, журналистка и преводачка Вероника Боде (Вероника Николаевна Боде) е родена на 28 юли 1961 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. Била е редактор на в. „Гуманитарный фонд” (1990-1993 г.), главен редактор на в. „Новая литературная газета” (1994 г.), кореспондент на телевизия НТВ. Член е на Съюза на писателите на Москва. От 1994 г. е редактор и водещ в Радио „Свобода”. Публикува поезия и проза в издания като „Волга”, „Новая юность”, „Литературное обозрение”, „Синтаксис”, „Неприкосновенный запас”, „Огонек”, „Столица”, „The Moscow Tribune”, „Вечерний клуб” и др. Автор е на стихосбирките „Для света и снега” (1995 г.), „Музыка и бумага” (1996 г.) и на книгата „Берега те и эти: Стихотворения и рассказы” (2009 г.). Живее в Москва.
ЗАБЛУДИ СЕ В НЕБЕТО
Заблуди се в небето, не викай за помощ, не виждаш врата,
чезнат покриви, в огън лица се разтварят и сенки,
само бели безумни светлици избухват в кръвта,
само ледени сънни стъпенки,
и вървиш и поглъщаш зелената-синята жар,
постепенно загубвайки зрение, слух, тяло бледо,
и не виждаш над теб как сред огъня стар
се зараждат вселени от блясък и креда,
след това тази бяла и скъпа безсмислена жар
се топи като ехо,
вдишваш огън и после издишваш пожар,
а градът не е пречка за теб, заблуден си в небето,
този град е залят със зелен и със син огнен блик,
заблудил си се в призрачен град, само чуваш, боботи
с нежност снежна нарастваща буца, разнася се вик
и желание силно, досущ острие е на покрив.
ЗАБЛУДИЛСЯ ТЫ В НЕБЕ
Заблудился ты в небе что делать никого не зови
крыши тают в огне растворяются лица и тени
только вспышки безумного белого света в крови
только сна ледяные ступени
и идешь и глотаешь зеленый и синий огонь
постепенно лишаясь и зренья и слуха и тела
и не видишь как в синем огне над тобой
возникают созвездья из света и мела
а потом этот белый бессмысленный свет дорогой
затихает как эхо
и вдыхая огонь выдыхаешь огонь
заблудился ты в небе и город тебе не помеха
этот город затоплен зеленым и синим огнем
заблудился ты в призрачном городе – только и слышишь
как внутри нарастает снежной нежности ком
и желание острое как лезвие крыши
1996 г.
---------------------------------------------
Виктор Белокон
Виктор Белокон (Виктор Белоконь) е роден през 1966 г. в гр. Ростов на Дон. Завършва училище в гр. Якутск. Работи в областта на геоложките проучвания в Колима.
(Няма други данни.)
БУТУГИЧАГ
„Даже дяволът не би намерил по-добро място за каторга...”
В. А. Ладейшчиков, каторжник
Из книгата на Инна Грибанова „Тенька. Виток спирали”
Какво ни чака в този свят?
Ред в смъртна долина ни лашна
и в снежната вихрушка страшна
не ще открием път назад.
За слава на кого лежим?
Тук своя срок посмъртно влачим...
И няма повече да крачим
с въпроса: За какво да бдим?
Не сме последни синове
и твои дъщери, Русия!
Кажи, защо не си с нас мила?
Какви са наште грехове?
В час смъртен ти покой ни дай,
с прегръдката си дай ни сила,
кажи, че всичко си простила,
че твои сме деца признай.
* Бутугичаг – подразделение на ГУЛАГ в периода 1937-1956 г., лагер в Колимския край на Североизточна Русия, известен със смъртоносните си уранови рудници.
БУТУГЫЧАГ
„Даже чёрт не нашёл бы места лучше для каторги...”
В. А. Ладейщиков, каторжник
Книга „Тенька. Виток спирали”, автор Инна Грибанова
...Что впереди нас ждёт, как знать?...
Этап идёт долиной смерти,
Нам в этой снежной круговерти,
Пути назад не отыскать.
Во Славу чью мы здесь легли?
Мы здесь свой срок посмертно тянем...
Мы никогда уже не встанем,
Не спросим – что ещё должны?
Мы не последние сыны
И дочери твои, Россия!
Скажи, за что Ты к нам не мила?
Озвучь нам все наши грехи...
Молю: в час смертный к нам приди,
В свои обьятия нас прими
Скажи, что все Ты нам простила,
Признай, что дети мы твои.
---------------------------------------------
Виктор Варибок
(НЯМА ДАННИ)
ПОЕТ
Поет без крака, без ръце бди,
твори ден и нощ, ден и нощ.
Почукване чуват съседи –
в хаванче май чука си с нож.
Девица след туй ще разнася
франзели с добри стихове.
На зрял портокал аромати
във въздуха песен зове.
Как пише, сега представи си!
Глава в маса удря тоз брат!
И букви в тетрадка с редици
сади. О, любим занаят.
Челото му в тръни и в рани.
Засъхнала кръв, синини.
Той пише поезия славна –
света от тъга да спаси!
ПОЭТ
Безногий, поэт, и безрукий,
писал день и ночь, день и ночь.
Соседи же, слышали звуки, –
мол, в ступе, он начал толочь.
Девица, потом, разносила
румяные булки стихов.
И запахами апельсинов
наполнен был воздух духов.
И как же писал он, представьте!
Он бил головою о стол!
И сеялись буквы в тетради.
Любил он своё ремесло.
Весь лоб у него был в занозах.
Засохшая кровь, синяки.
Писал он стихи, а не прозу!
Спасая весь мир от тоски.
---------------------------------------------
Виктор Верстаков
Руският поет и писател Виктор Верстаков (Виктор Глебович Верстаков) е роден на 20 декември 1951 г. в с. Ветрино, Витебска област. Пише стихове и песни от юношеските си години. Първите му публикувани стихотворения са от 1970 г. във в. „Знамя коммунизма” и в. „Красный воин”. Учи в Московския авиационен институт, завършва Военната инженерна академия „Феликс Дзержински” (1975 г.). През 1980-1989 г. взима участие в бойните действия в Афганистан, раняван, полковник. Над 10 години е военен кореспондент на в. „Правда” в много горещи точки на планетата. През 90-те години е зам.-главен редактор на в. „Литературная Россия”. Ръководител е на литературната организация на военните писатели, член е на Бюрото на московската писателска организация, секретар е на Съюза на писателите на Русия (от 1999 г.). Много от песните си сам изпълнява на китара, има няколко грамофонни плочи. Автор е на над 20 книги с поезия, проза и публицистика, между които „Традиция” (1975 г.), „Сердца и звезды” (1978 г.), „Инженерный батальон” (1979 г.), „Там, в Афганистане” (1981 г.), „Песня Вероники” (1988 г.), „Пылает город Кандагар” (1990 г.), „Афганский дневник” (1991 г.), „Прости за разлуку” (1991 г.), „Ради твоей неизвестной любви” (1993 г.), „Война и любовь” (1996 г.), „Русские времена” (1999 г.), „Шуйская тетрадь” (2001 г.), „Бродил и я в стихиях мира” (2001), „От Правды до Свободы” (2009 г.) и др. Живее в Москва.
ПРИ ГРОБА НА ТАТКО
При гроба на татко се скрих,
край руска рекичка надвиснал.
От евтино винце отпих.
Към плочата буза притиснах.
„Ти жив ли си, синко?” – чух глас.
Помислих: От вятъра порив.
И чак в отредения час
в предсмъртния бой отговорих.
ПРИ ГРОБА НА ТАТКО
Пришел на могилу отца
над медленной русской рекою.
Дешевого выпил винца.
К плите прислонился щекою.
Услышал: „Ты жив ли, сынок?”
Подумал: почудилось, ветер.
И только в назначенный срок –
в бою, перед смертью – ответил.
1996 г.
-----
ЗВЕЗДИТЕ НА КРЕМЪЛ МАКАР ДА НЕ ГРЕЯТ
Звездите на Кремъл макар да не греят,
макар над Москва да кръжат врани в лен...
Но щом за Русия докрай не живеем,
то нека за нея сега да умрем.
Навярно ще срещнем земя по-красива,
с по-лесен живот и безоблачен ден.
Но щом сме родени в Русия, щастливо
то нека за нея сега да умрем.
За среща с любима се врекохме ние.
Веднъж от обета ще се отречем.
И в бой страховит не спасим ли Русия,
то нека за нея сега да умрем.
ПУСТЬ КРАСНЫЕ ЗВЕЗДЫ В КРЕМЛЕ ПОГАСИЛИ
Пусть красные звезды в Кремле погасили,
пускай над Москвою кружит воронье.
Но если мы жить не смогли для России,
давайте сегодня умрем за нее.
Быть может, на свете есть земли красивей,
где небо безоблачней, легче житье.
Но если мы все же родились в России,
давайте сегодня умрем за нее.
Пускай нас невесты вернуться просили.
Однажды не сдержим мы слово свое.
И если в бою не спасем мы Россию,
давайте сегодня умрем за нее.
---------------------------------------------
Виктор Воскресенский
(НЯМА ДАННИ)
ИЗБОРЪТ
Вървиш и не вярваш в печалния край.
Съдбата ни вълча е сложна:
До вчера под себе си мачках, но май
от глутница днес съм прогонен.
Кутретата слепи зад своя водач
в двуличен покой точат зъби.
В тълпата страхлива разкъсват по здрач
на стария вълчия хълбок.
На размисли мрачни съм в тягостен плен –
вбесен, унизен и отпаднал.
Дори и Луната е чужда за мен.
Събрата убихте, чакали!
Животът на вълците кратък е, знам,
аз време за бягане нямам.
Два врага безмилостни чакат ме там –
куршум на ловеца и старост.
От старост да гръмна сред кучешки смях
и зли насмешливи въздишки!
При мисъл подобна обхваща ме страх.
Не тъй да умра ми се иска.
Аз месеци дълги очаквах куршум.
И ето – двуцевка ме бие.
Приветства ловецът зъбатия щурм
на вълк, изморен да се крие.
Разделя ни мерникът – вълк и ловец –
на кръст, наште погледи стягащ.
Аз виждам, врагът се променя в лице
и в звяр се превръща в засада.
Съдбата на жмичка до днес разиграх,
но времето тук ме огъна!
И впускам се в боя последен без страх,
с гръдта си посрещам куршума.
ВЫБОР
Живёшь и не веришь в печальный финал...
У волка судьба непростая:
Вчера я других под себя подминал,
Сегодня был изгнан из стаи.
Слепые щенки за спиной вожака
Точили клыки втихомолку:
Трусливой толпой разодрали бока
Матёрому старому волку.
Страдаю у мрачных раздумий в плену
Униженный, злобный, усталый.
Не греет мне душу вытьё на Луну.
Сожрали собрата, шакалы?!
Я знаю, что жизнь у волков коротка,
Недолго мне бегать осталось.
Давно поджидают два кровных врага:
Охотничья пуля и старость.
От старости сдохнуть у всех на глазах
Под злые насмешки щенячьи?!
При мысли такой зарождается страх.
Уйти бы хотелось иначе.
Я долгие месяцы пулю искал.
И вот предо мною двустволка.
Приветствует егеря хищный оскал
Уставшего прятаться волка.
Меж нами находится только прицел,
Крестом разделяющий взгляды.
Я вижу, что враг изменился в лице,
Зверея под сенью засады.
Мне в прятки играть не пристало с судьбой!
Покуда года не согнули,
Бесстрашно вступаю в проигранный бой
И грудью бросаюсь под пули.
---------------------------------------------
Виктор Глебов
Руският поет Виктор Глебов е роден на 5 март 1941 г. в гр. Пенза. Има техническо образование. Публикува стихове в литературни издания и сайтове. Член е на Руския съюз на писателите (2015 г.). Умира на 19 май 2016 г. в Пенза.
ОТДАВНА Е ВОЙНАТА ОТГЪРМЯЛА
Лекува време раните на тяло,
но за душа ранена няма лек.
Отдавна е войната отгърмяла,
но паметта ще я следи вовек.
Отново Ден победен срещат войни,
медали, ордени гърди красят.
Тез побелели ветерани бойни –
в очите им добри сълзи сълзят.
Войната сви душите на мнозина,
опъва нервите им често прежен гръм.
Пак взривове от бомби и от мини
избухват в неспокойния им сън.
Отдавна е войната отгърмяла,
но паметта ще я следи вовек.
Лекува време раните на тяло,
но за душа ранена няма лек.
ДАВНО ВОЙНА ПРОШЛА И ОТГРЕМЕЛА
Наверно, время лечит раны тела,
Но нет лекарств, для раненой души.
Давно война прошла и отгремела,
Но память с ней расстаться не спешит.
Встречаются солдаты в дни Победы,
У многих грудь в медалях, орденах.
Седые ветераны – эти деды,
У них нередко слёзы на глазах.
У многих души сломаны войною,
А нервы крепкие не каждому даны.
Ведь до сих пор от взрывов бомб и воя
У них ночами часто рвутся сны.
Давно война прошла и отгремела,
Но память с ней расстаться не спешит.
Наверно, время лечит раны тела,
Но нет лекарств, для раненой души!
---------------------------------------------
Виктор Гун
Руският и украински поет Виктор Гун (Виктор Васильевич Степанов/ Гунн) е роден на 10 април 1948 г. в Одеса. Завършва Одеския политехнически университет. По време на студентските си години се изявява и на сцената на Одеския оперен театър. Публикува стихове в литературни списания и алманаси като „Южный город”, „AVE”, „Свой формат” и др. Води занятия в поетичното студио „Феникс” към Дом-музея на Рьорих в Одеса. Автор е на 9 стихосбирки, сред които „Золотоглазый кот”, „Песчинкой времена кроя”, „Врата судьбы” и др. Загива на 2 май 2014 г. при палежите в Дома на профсъюзите в Одеса.
РАЗТВОРИХА СЕ НЕБЕСАТА
Разтвориха се небесата
с атаки от пълчища дъжд,
пред погледа през пелената
не капки, а потоп е същ.
Мусон в индийските бенгалии,
в бразилски амазонски бряг –
плющи над всякакви регалии
Дъжд-Бог, напада пак и пак.
Под навеси виси неволя,
да свърши тоз дъждовен срок...
Вървя в дъжда! Да се помоля!
Аз, древен варварски пророк!
РАЗВЕРЗЛИСЬ НЕБЕСА ДОЖДЯМИ
Разверзлись небеса дождями,
Атаки полчищ проливных,
Сквозь пелену перед глазами
Не видно капель дождевых.
Потопы индовых бенгалий,
Бразильи амазонских рек,
В наличье всяческих регалий
Даждь-Бог свершает свой набег.
Не грех куда-нибудь укрыться
И переждать ненастья срок...
Я в дождь иду! Чтоб помолиться!
Как древневарварский пророк!
---------------------------------------------
Виктор Гусак
Поетът Виктор Гусак (Виктор Иванович Гусак) е роден на 2 август 1955 г. в с. Новодмитровка, Черкаска област. Твори и публикува стихове още от младежка възраст. Завършва факултета по електроприборостроене и изчислителна техника при Киевския политехнически институт (1978 г.). По професия е програмист, съавтор е на пет изобретения. Работи като старши инженер в Светловодския радиозавод, старши инженер и началник на бюро в завод „Карат” в гр. Вишгород, а след 2000 г. като частен предприемач. Пише поезия, проза и публицистика – на руски и на украински език. Публикува стихове в литературни издания и сайтове. Съавтор е на литературния сборник „Вишгородські передзвони” (2013 г.). Живее в гр. Вишгород, Киевска област.
ЖЕНИТЕ НА ХХ ВЕК
„Пред великия ум аз прекланям глава,
пред сърцето велико – в поклон коленича!”
Гьоте
Този век на войни и жестокости
им отне синове и съпрузи,
напоиха сълзите им горкостни
погребения, кръстове, ужаси.
Дълго плакаха, но издържаха те,
откъде тези сили огромни
да струговат, лекуват; направиха
всичко, нужно в тила и за фронта.
Този век сбра ги с мъжки професии,
призова ги към щурм в целините,
грандиозни мечти бяха сесии,
покорени и в срок, и с отличен.
Този век на семейни миграции
бе проверка за брачни устои,
и екстремни за тях ситуации
те решаваха с чест и достойно.
Затова без излишни открития,
без отправки към дати и зали
коленича в поклон пред жените ни,
в този Двайсти отминал век бдяли.
. . .
Палав юноша – Двайсет и първият –
по младешки жесток и модерен,
пак с жените съдбовно обвързан е,
от предишния век сили взели.
ЖЕНЩИНЫ ДВАДЦАТОГО ВЕКА
„Перед великим умом я склоняю голову,
перед сердцем великим – преклоняю колени!”
Гёте
Век терзал их жестокими войнами,
Отбирал сыновей и любимых,
Поливались слезами их горькими
Похоронки, кресты на могилах.
Но смогли они выплакать, вынести,
И откуда брались только силы,
Чтобы выточить, вылечить, вырастить
Всё, что нужно для фронта и тыла.
Век склонял их к неженским профессиям,
Покорять звал целинные дали,
Стройки века служили им сессией,
На отлично и вовремя сданной.
Век испытывал семьи миграцией,
Вырывал из привычных устоев,
В экстремальных порой ситуациях
Их решения были достойны.
Потому-то без всякой помпезности,
Без привязки к торжественным датам
Преклоняю колени пред женщиной,
Жившей в веке ушедшем, двадцатом.
. . .
Двадцать первый – юнец переменчивый,
Шаловливый и часто жестокий,
Он судьбою зависим от женщины,
Из двадцатого взявшей истоки.
-----
ПРОШКА
В живота две отдавнашни съпернички
през пролетта при гроба му се срещнаха...
Жена законна и жена отдала се –
войнишката душа над тях витаеше.
Славянки са, в сърца събрали болката,
жени две с мъж един – нали жестоко е!
Години всяка нощ им се привиждаше,
че жив е той и с другата обгрижва се.
А щерките им – в клас един, отличнички –
с еднакви роклички, с еднакви плитчици,
не криеха роднинството си трепетно
през следвоенното десетилетие...
„Годините с търпимост ни подействаха.
Сплотиха дъщерите ни семействата.
Баща си в свойте сънища повикаха...”
Синхронно две „Прощавай!” волно литнаха.
Пожара на враждата те прескочиха,
в сълзи облята, ярко грейна прошката.
На ревността не бяха вече пленнички
тез две жени, предишни две съпернички.
ПРОЩЕНИЕ
Две женщины, две давние соперницы…
Весной случилось у могилы встретиться.
Жена законная, жена гражданская,
А в небесах парит душа солдатская.
Две женщины-славянки, не восточные,
Один мужчина на двоих – жестоко ведь!
Который год им по ночам мерещится,
Что жив он, с ним другая рядом женщина.
Их дочери – подруги-одноклассницы,
Косички одинаковы и платьица,
Между собой родства совсем не прятали
В послевоенные пятидесятые…
„Ей также ближе к лету будет семьдесят,
И дочери давно роднятся семьями.
Десятый год отец ночами снится им.”
Синхронно два „прости” – на волю птицами.
Пожарища вражды погасло зарево,
Прощение взошло, слезами залито.
Темницу злобы покидали пленницы,
Две женщины, две бывшие соперницы.
-----
ЛИЛИЯ БЯЛА В РЕКАТА ЖИТЕЙСКА ЦЪФТИШ
Триолет
Лилия бяла в реката житейска цъфтиш,
недостижима за чуждите погледи празни.
Юлското пладне и зимния студ ти красиш,
лилия бяла в реката житейска цъфтиш.
Край бреговете зрей ръж кехлибарена, виж,
росна реколта е, сякаш са разни елмази,
лилия бяла в реката житейска цъфтиш,
недостижима за чуждите погледи празни.
БЕЛОЙ КУВШИНКОЙ В РЕКЕ МОЕЙ ЖИЗНИ ЦВЕТЁШ
Триолет
Белой кувшинкой в реке моей жизни цветёшь
Еле заметной порой постороннему глазу.
В полдень июльский и в зимнюю стужу, и в дождь
Белой кувшинкой в реке моей жизни цветёшь.
На берегах созревает янтарная рожь,
Росы искрятся на колосе, словно алмазы,
Белой кувшинкой в реке моей жизни цветёшь
Еле заметной порой постороннему глазу.
---------------------------------------------
Виктор Коврижних
Руският поет Виктор Коврижних (Виктор Анатольевич Коврижных) е роден през 1952 г. Работил е като тракторист, шофьор, оператор на железопътен кран и др., в момента работи като пожарникар в гр. Белово. Пише поезия и проза, има десетки публикации в централни и в регионални литературни издания. Автор е на книгите „Я, наверно, родился не зря” (1990 г.), „Непонятно, куда мы спешим” (1995 г.), „Зелёная дудка” (1997 г.), „По Токовинской дороге” (2004 г.) и „Избранное время” (2011 г.). Носител е на литературни награди. Член е на Съюза на писателите на Русия. Живее в село Старобачати, Кемеровска област в Западен Сибир.
ЕЗИЧНИКЪТ 1
На село кравите пасе.
Лекува с билки.
В кръвта покой ще донесе
с брътвежи мили.
Шепти, издига палец крив –
и здрав си после!
Народът му благодари:
добър магьосник.
...Изви се буря. Падна град.
От страх присви се.
Удари мълния разряд
до него близо.
От тъмна сила ли бе знак,
от дух неясен?
Издигна го и смъкна пак
на ново място.
Той осъзна се: здрав и жив,
до него крави
пасат – седемдесет глави
с опашки здрави.
Наблизо неговият кон
треви подритва,
потръсква грива с конски стон,
пръхти сърдито.
И даже старият му пес
(порода жалка)
скимти и нюха с нос злочест,
уплашен малко.
Къде съдбата го отвя?
В край чужд го пъхна!
В гори безмълвни и в поля
с ливади глухи.
Огледа местност, отрази
простор с досада
и към далечен хълм с брези
насочи стадо.
И пак – към следващ хълм зелен
с надежда ясна...
Сгъсти се мракът в туй съвсем
незнайно място.
Покрай пореден храсталак
ги нощ докосна.
Той крави издои по мрак
в тревата росна.
Ръката му изтръпна, яд
сърцето брули,
а локвите с млеко димят –
бял млечен ужас...
Отново в път. Зора дойде...
И зад предела
достигнаха до село те,
но чуждо село.
От хорицата там открил
координати.
В далечна област всъщност бил
домът му бащин.
И побелял като платно,
узнал човекът,
че предна седмица било,
предишен петък.
„Добре, че пак си в този свят!” –
му рекли всички.
И кравите да издоят
били добрички.
„За седмица ще си у вас!
Върви на изток!”
Храна му дали в този час
и дрехи чисти.
Отново стадото поде
към цел блажена...
На село върнаха се те
след седем дена.
Покрай реката – къщи, брод,
цъфти морава!
Като сирена в параход
мучаха крави.
Край дворовете умилен
вървял и плакал.
Но с радост никой в този ден
не го очаквал.
„Къде, човече, бе, къде?” –
не чул да шушнат,
като че стадо е повел
през тази сутрин.
Погледна към небето с жал –
да го подсети.
Но Господ или си мълчал,
или зает бил.
От връх планински гледал той
житейска драма –
там авторът героя свой
да жали няма.
ЯЗЫЧНИК 1
Живёт в селе. Пасёт коров.
Травою лечит.
И заговаривает кровь
невнятной речью.
Пошепчет, пальцем проведёт –
уйдут болезни!
Благодарит его народ:
колдун полезный.
...Была гроза. Посыпал град.
Струхнул немного.
Ударил молнии разряд
пред ним в дорогу.
То ль происк неких тёмных сил,
то ль дух небесный? –
Вознёс и плавно опустил
на новом месте.
Пришёл в себя он: жив, здоров,
а за спиною –
всё стадо в семьдесят голов,
хвосты – трубою!
И рядом конь его – живой!
Нисколь не битый,
тряс беспокойно головой
и ржал сердито.
И даже верный старый пёс
(без родословной)
скулил и в травы прятал нос,
боялся словно.
Куда его забросил рок,
в края какие? –
Глухие дали и лесок,
луга глухие.
Обшарил взглядом окоём,
вздохнул с досадой.
На дальний холм с березняком
направил стадо.
Затем на следующий холм
брели с надеждой...
Сгустились сумерки в глухом
краю нездешнем.
Остановились у кустов
на ночевую.
Он молоко сдоил с коров
в траву сырую.
Устала сдаивать рука,
а в сердце стужа –
дымилась лужа молока,
как белый ужас...
И снова в путь, лишь рассвело...
И за горою
внезапно вышли на село,
село чужое.
Спросил у жителей села
координаты.
В соседней области была
родная хата.
И побледнел пастух, как снег,
узнав, что брошен
в далёкий край, назад в четверг
недели прошлой.
„Спасибо, что не в глубь веков” –
так отозвались.
И подоить его коров
не отказались.
„Ступай, – сказали, – на восток.
Дойдёшь в неделю”.
Еды насыпали в мешок
и дали денег.
И снова стадо мирно шло
к желанной цели...
Вернулись странники в село
спустя неделю.
Родные избы вдоль реки
и палисады!
Как паровозные гудки
взревело стадо!
Он шёл и плакал вдоль дворов
от умиленья.
Хозяйки встретили коров
без удивленья.
Никто – где был? – не вопросил.
Казалось, будто
своё он стадо проводил
сегодня утром!..
Он взор свой к небу обращал –
поведать знаний.
Но Тот, Кто ведал иль молчал,
иль делом занят.
Потом за Лысою горой
смотрел на поле,
где правит автором герой
помимо воли.
-----
ЕЗИЧНИКЪТ 2
Край дива езерна скала
високо горе
стърчи разцепена ела
с изсъхнал корен.
От мълния сразено там
дърво огромно –
от гръм и тишина облян
скърбящ отломък...
Прозря пастирът своя дял
пред черни скърби,
затуй издяла черно-бял
свой образ дървен.
С топор лицето очерта
и торса смъкнат.
В простора здрач се вля в нощта,
тревата млъкна.
Цветя неразцъфтяли в миг
очи откриха.
Езически огньове с вик
слова отпиха.
Въздъхна тъмната гора
тревожно тиха,
с очите на цветя съзря
злодея идол.
Пастирът мрачното лице
със злост оплита.
Намаза устните с млекце
и с кръв очите.
Повика звънко грак и мрак
от тъмна доба –
и припълзяха людски страх,
пороци, злоба.
Стълпи се мръсна гнусна сган
с муцуни хищни,
зъби и люспи святкат там
опашки змийски.
Вампири, таласъми с вой
и твари блатни,
фантоми, вещици безброй
и върколаци.
Разляха свойта гъста смрад
и гнусен облик
в поклон пред странния събрат
и идол двойник.
Помръдна поглед истукан
и черна лапа.
Мъгла се свлече млечна там
край езерата.
Пастирът крясна: „Накажи!”,
и истуканът
размята мълнии с очи,
размаха длани.
В едно се сляха гняв и страх
на гад жестока!
Листа се сипеха над тях,
води дойдоха.
И гръмна злото – в прах и дим!
Под звън железен
пред идола неукротим
откри се бездна.
И хвърли в нея канара –
затисна злото.
В гората славей долетя,
водата кротна.
Роса. Планинските цветя
очи присвиха.
Мъглата храстите заля
с поточе тихо.
Пастирът яхна своя кон,
в беди обръгнал,
прелистил приказен закон,
към хора тръгна...
ЯЗЫЧНИК 2
На выпасах, у Диких скал,
в краю озёрном
обломок дерева торчал
сухой и чёрный.
Сражённый молнией шальной –
сосны огромной –
застыл обломок тишиной
судьбы и грома...
Стоял пастух и прозревал
пред чёрной скорбью.
Затем из древа вырубал
своё подобье.
Он топором лицо исторг
и торс корявый.
Упали сумерки в простор
и смолкли травы.
Нераспустившихся цветов
глаза открылись.
Костры языческих веков
словам приснились.
Вздохнул тревожно тёмный лес
и снова замер.
Взглянул на идола Велес
цветов глазами.
Потух лицом пастух. Потом
исчадью ночи
помазал губы молоком
и кровью – очи.
Окликнул зычно мрак земли
и гор отроги –
людские страхи приползли
и их пороки.
Столпилась нечисть темноты:
с клыками рожи,
лоснились шеи и хвосты
змеиной кожей.
Полудницы, нетопыри,
хмыри клоаки,
фантомы, ведьмы, упыри
и вурдалаки.
Со смрадным запахом густым,
с лицом поганым
склонилось навье перед ним
и истуканом.
Повёл очами истукан
и дланью чёрной.
Молочный плотный пал туман
на край озёрный.
„Карай!” – вскричал пастух. Приказ
исполнил идол.
Метнулись молнии из глаз,
как огнь Аида!
Слились в одно: и страх, и гнев,
и вой уродов!
Листва посыпалась с дерев
и встали воды.
Сгорело навье – прах и дым!..
Под лязг железный
пред истуканом грозовым
разверзлась бездна.
И камнем канул идол в ней!..
Земля сомкнулась.
В лесу заплакал соловей,
вода очнулась.
Роса упала. У цветов
закрылись очи.
Туман струился вдоль кустов
рекой молочной...
Взял под уздцы пастух коня,
траву колыша,
перелистнул страницу дня
и к людям вышел.
-----
ЕЗИЧНИКЪТ 3
От лабиринт зелен пленен
в лъчи и клони,
възпява славей жарък ден
и чака повей.
Уханен ореол с тъга
див люляк сбира.
Към църквата върви сега
смирен пастирът.
Света разглежда, вдишва зной
той с чувства нови.
Зад него стеле се покой,
израства слово.
Над него пее и цъфти
високо пладне.
Героя авторът следи
съвсем отпаднал.
И слънце в този ясен ден
прегръща къщи!
Кротува облаче над мен
и семки лющи...
ЯЗЫЧНИК 3
...В переплетениях ветвей,
лучей и свиста
томился зноем соловей
в укромных листьях.
И аромата ореол
млел над сиренью.
В церквушку местную побрёл
пастух смиренный.
Смотрел на мир, вдыхая зной,
он с чувством новым.
Былое стлалось за спиной
Начальным словом.
Над головою пел и цвёл
высокий полдень.
И грешный автор следом брёл,
сомнений полный.
А миром правил ясный день,
смеялось солнце!
Плыла на облаке бабень,
луща подсолнух...
---------------------------------------------
Виктор Коркия
Руският поет, драматург и преводач Виктор Коркия (Виктор Платонович Коркия) е роден на 12 юни 1948 г. в Москва. Завършва Московския авиационен институт (1973 г.). Публикува поезия от 1973 г. От 1976 до 1990 г. работи в отдел поезия на сп. „Юность”. Един от участниците, а от 1989 г. председател на московския клуб „Поэзия”. Член е на Съюза на писателите на СССР. Публикува поезия в издания като „Горизонт”, „Истоки”, „Весть”, „Зеркала”, „Молодая поэзия 89”, „Порыв”, „Кардиограмма”, „Солнечное подполье”, „Современная драматургия” и др. Автор е на стихосбирката „Свободное время” (1988 г.), на романа в стихове „Дон Кихот и Санчо Панса на острове Таганрог” (1997 г.), на пиесите „Черный человек, или Я бедный Сосо Джугашвили” (1988 г.), „Ночь святого Лаврентия” (1991 г.), „Непобедимая Армада” (1995 г.), „Уроки любви” (1996 г.), „Гамлет.ru” (2001 г.), „Аристон” (2004 г.) и др. Живее в Москва.
СТАНСИ
В безпаметство младо, в държава без глас
към лаври посмъртни насочих се аз.
В шума им сладникав и в смутни слани
прахосвах с шегички ненужните дни.
Бях бяс, имитирайки дяволска страст,
аз спях с дъщерите на имащи власт.
В безвремие крехко със зъби скриптях,
с любов нелегална на тях си мъстях.
СТАНСЫ
В беспамятстве юном, в безгласной стране
посмертные лавры мерещились мне.
В их сладостном шуме, в их смутной тени
шутя прожигал я ненужные дни.
Как бес, имитируя зверскую страсть,
я спал с дочерями имеющих власть.
В безвременье зыбком, зубами скрипя,
подпольной любовью я мстил за себя.
1986 г.
-----
ПЛЕМЕТО НА БЕЗДОМНИТЕ
Скита бездомното племе по улици, крета,
без да признава в душа ни деца, ни бащи.
Властители наши, изгубили власт в умовете,
за вечен мотор на идеи лелеят мечти.
Но вечен двигател остава сред таз свръхдържава,
ръждясва на двор за добитък при калния ров.
Децата, от Бога забравени, всъщност са прави,
невярващи в страшните думи за бъдно добро.
ПЛЕМЯ БЕЗДОМНЫХ
Племя бездомных слоняется между домами,
не признавая в себе ни отцов, ни детей.
Властители дум, потерявшие власть над умами,
лелеют мечту запустить генератор идей.
Но двигатель вечный лежит посреди сверхдержавы,
под небом открытым ржавеет на скотном дворе.
И дети, забытые Богом, по-своему правы,
когда равнодушны к зловещим словам о добре.
1987 г.
---------------------------------------------
Виктор Подоляк
Руският поет Виктор Подоляк (Виктор Леопольдович Подоляк) е роден на 19 септември 1958 г. в Камчатка. Служил е във въздушно-десантните войски, бил е командир на разузнавателен взвод в Афганистан и моряк. Живее в гр. Калининград.
КЪМ ТЕБ
Към теб притискам страдала душа,
натрупаната нежност ще разкрия.
Повярвай ми, духа ти ще теша,
ще бъде хубаво, ще бъдем ние...
На склон житейски ме смути,
ти лъч надежда си в живота,
любовна светлина блести
в сърцата ни, не съм самотен...
Опивам се в прегръдките безброй,
в целувки сладостни се вричам –
с туй свято тайнство, Боже мой,
благослови ни – аз обичам...
К ТЕБЕ
К тебе прильну израненой душой,
и нежностью укрою,что копилась.
Ты мне поверь – всё будет хорошо,
так хорошо,что многим и не снилось...
И хоть уже на склоне лет
ты подарила мне надежду,
любви я вижу тёплый свет
не одинок, как было прежде...
Узнаю я в обьятиях твоих
изведав сладость поцелуев –
Святое Таинство Двоих –
Благослави Господь – Люблю я...
---------------------------------------------
Виктор Ратковский
Виктор Ратьковский (НЯМА ДАННИ)
ЗА ВИНОТО НА БЪЛГАРИЯ
На Красимир с уважение
Бълбука младото вино,
аз смачках гроздето и то
със свеж кипеж напълни съд,
да сбира сили в топъл кът.
А след това за пет-шест дни
в зимника хладен ще стои
и там след приказен процес
ще се превърне в чудна смес.
Ах, как спокойно, с нежен блик
в бутилки чака своя миг,
със слънчев блясък свети то
и го наричаме вино.
Славянски горд народ аз знам,
не са пияници, а там
лозята обработват с чест,
света снабдяват с радост днес.
Искрее в чаши този труд,
а хората се веселят
и пеят песни как едно
е лозе раждало вино.
Посрещат с радост всеки гост,
трапеза слагат, вдигат тост
за вечна дружба и любов
сред този свят и стар, и нов.
В прекрасната страна добре
лозя превръщат в ценен знак
и с имената на царе
гради народът Слънчев бряг.
О ВИНЕ БОЛГАРИИ
Красимиру с поклоном
Как бродит свежее вино,
вот сок был, я давил его,
и он, бурля, стекал в сосуд,
что в тёплом месте берегут.
Затем спустя всего пять дней
в холодный погреб поскорей.
И там шёл сказочный процесс,
свершилось чудо, сок исчез.
Ах, как спокойно и нежно,
стоит в бутылочке оно,
и светит солнечным огнём,
и называется вином.
Есть гордая страна славян,
но пьяниц ты не сыщешь там,
они работаю своей снабжают мир,
Чтоб стал добрей.
В бокалах светится их труд,
и за столом они поют,
про виноградник и вино,
и как досталось им оно.
И гостя встретив, одарят,
за стол радушно пригласят,
и тост поднимут за любовь,
и дружбой вас обнимут вновь.
В такой красивейшей стране,
где очень любят твёрдый знак,
и имена, как у царей,
ведь только там есть Слынчев Бряг.
-----
ЭКСПРОМТ-ОТВЕТ
Спасибо, я от сердца говорю,
Вам Красимир, за сей подарок ценный.
я дочке, как награду покажу,
похвастаюсь: за труд мой вдохновенный.
Краснею, в глубине души,
мне гордость улыбается, наверное,
Хоть знаю, что не лучшие стихи,
Но так приятно мне внимание,
По мне так, просто непомерное.
Болгарии и Ваш немой привет,
Мне дарит радость солнышка далёкого,
И ласковой волны, тот бирюзовый цвет,
Тепло людей от ближнего, далёкого.
Прекрасна и природой и людьми,
Высоких гор и песнями певучими,
Где потеряли многих Вы и мы,
И времена, что были худшими и лучшими.
А для желудка, где мужчин любовь,
рождает слюнки каварма душистая,
И с брынзой пироги, шкембе чорба,
И „белое варенье”, очень чистое.
Где ж силы набирается народ,
Прошедший и убийства, и страдание,
Да от земли, где есть тот Слынчев бряг,
Он получил душевность воспитания.
---------------------------------------------
Виктор Соснора
Руският поет, писател и драматург Виктор Соснора (Виктор Александрович Соснора) е роден на 28 април 1936 г. в гр. Алупка, Крим. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1963 г.). Пише поезия от 1952 г., първото му публикувано стихотворение е от 1958 г. във в. „Литература и жизнь”. Първата му стихосбирка излиза през 1962 г., печата в официални съветски издания, но публикува и в самиздатски издания и издания в чужбина като „Аврора”, „Эхо”, „Грани”, „Стрелец”, „Поэзия”, „Знамя”, „Петрополь”, „Вечер поэзии”, „День поэзии” и др. Работи като театрален драматург и в студия за научно-популярни филми. Един от лидерите е на ленинградската поетична школа, над 30 години ръководи различни литературни обединения в Ленинград. Чете лекции по древноруска поетика и руска литература в университети във Франция, САЩ и Полша. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Руския ПЕН център. Президент е на Международната академия на руския стих. Автор е на стихосбирките „Январский ливень” (1962 г.), „Триптих” (1965 г.), „Всадники” (1969 г.), „Аист” (1972 г.), „Кристалл” (1977 г.), „Стихотворения” (1977 г.), „Песнь лунная” (1982 г.), „Избранное” (1987 г.), „Возвращение к морю” (1989 г.), „37” (1993 г.), „Верховный час” (1998 г.), „Куда пошел? И где окно?” (1999 г.), „Флейта и прозаизмы” (2000 г.), „Девять книг” (2001 г.), „Двери закрываются” (2001 г.), „Поэмы и ритмические рассказы” (2005 г.), „Стихотворения” (2006 г.), „Больше стихов не будет” (2007 г.), „Последняя пуля” (2010 г.), „Жизнь моя: Избранные стихотворения” (2013 г.), „Книжка для мышек и для детишек любого возраста” (2014 г.), на книгите с проза „Летучий голландец” (1979 г.), „Властители и судьбы” (1986 г.), „Апология самоубийства” (1992 г.), „Николай” (1992 г.), „Башня” (1993 г.), „День зверя” (1996 г.), „Дом дней” (1997 г.), „Книга пустот” (1998 г.), „Камни NEGEREP” (1999 г.), „Проза” (2001 г.), „15” (2004 г.), „Дом дней” (2014 г.), на книги с драматургични творби като „Ремонт моря” (1996 г.) и др. Умира на 13 юли 2019 г. в Санкт Петербург.
ЦИКЛОПИ
Конгрес на циклопите,
в бурен дебат
позиция търсят задружно;
засяга оратор въпрос важноват,
че второ око е ненужно!
Въпроса обсъждат. Подробен доклад,
достоен
за новото време.
Окото гласуваха
да избодат,
понеже за лукс се приема.
Но после, обмисляйки вот своего,
циклопите почват да спорят:
дали злополучно око да не го
изваждат, а да го затворят?
След сто и четирстата чаша пелин
конгресът бе с извод команден:
В едно око двете да обединим!
Компактно ще е.
По-хуманно.
Защо ли светът се лекува, яде,
прозява,
строи
и се взира?
Това, че протича циклопски конгрес,
защо ли не подозира?
ЦИКЛОПЫ
На съезде циклопов
цикл прений возрос
в связи с окончаньем доклада,
в котором оратор затронул вопрос:
зачем человеку два глаза?
Затронут вопрос. Досконален доклад.
Ответственность
перед роком.
Итак, резолюция:
Выколоть глаз,
поскольку он понят, как роскошь.
В дальнейшем, донельзя продумав доклад,
заколебались циклопы:
Не лучше ли тот злополучный глаз
не выколоть, а – захлопнуть?
На сто сорок третьем стакане воды
съезд выдавил вывод командный:
Не объединить ли два глаза в один?
Компактнее будет.
Гуманней.
Зачем человечество лечится, ест,
эстетствует,
строит,
зевает?
О том, что идет циклопический съезд,
зачем не подозревает?
1963 г.
---------------------------------------------
Виктор Тимофеев
Руският поет, писател и публицист Виктор Тимофеев (Виктор Леонтьевич Тимофеев) е роден на 17 май 1940 г. в с. Боровая, Харковска област в Украйна. Завършва Мурманското морско училище (1960 г.), книгоиздателския факултет на Московския полиграфичен институт (1968 г.) и Ленинградската висша партийна школа (1974 г.). Публикува поезия в издания и сборници като „Искренность”, „Полярная правда”, „Вечерний Мурманск”, „Мурманский вестник” и др. Работи като кореспондент на радиоредакции (1964 г.), завеждащ отдел пропаганда и агитация, специален кореспондент на в. „Комсомолец Заполярья” (1966-1972 г.), главен редактор на радио „Атлантика” (1974 г.), главен редактор на Мурманската телевизия (1975-1981 г.), създател и директор на издателско-просветителски център „Русский Север” (от 1990 г.), редактор на в. „Славянский ход” (1997 г.), председател на областния отдел на Всерусийския фонд за култура (от 2001 г.). Член е на Съюза на журналистите и на Съюза на писателите на СССР (1977 г.), основател е на Мурманската областна организация към Съюза на писателите (1978 г.) и отговорен секретар на организацията (1985-1990 г.), организатор е на честването на Дните на славянската писменост и култура (1986 г.), член е на Съюза на писателите на Русия (1991 г.). Заслужил деятел на културата на Руската федерация (1999 г.), почетен гражданин на Мурманск (2006 г.). Автор е на стихосбирките „Ритм моря” (1965 г.), „Площадь Пять углов” (1967 г.), „Роза тревог” (1970 г.), „Снежные струны” (1975 г.), „Ветка молнии” (1975 г.), „Разведка любовью” (1983 г.), „Земля!!!” (1990 г.), „Гей, славяне!” (2000 г.) и „Мой мачтовый город” (2001 г.), на книгите „Ночной вагон” (1988 г.), „Сквозь холод, боль и немоту” (2000 г.), „Думай, Русский Медведь!” (2002 г.), „Мурманский роман” (2008 г.), „Избранное” (в два тома, 2010 г.) и др. Умира на 12 юни 2015 г. в гр. Мурманск.
МУРМАНСК
Виж картата... По-горе... Вкрая!
Там с показалката ще стигнеш ти,
на края на Русия град това е,
сред бурите над всички да свисти!
Брегът е стръмен – праг към ширна яма.
Там острови замръзват в синкав лед.
Като мамут върти се океанът
и сушата е сякаш сал проклет.
Там са сменени правилата знайни.
През лятото денят е в светъл бяг,
а зимата пристига с нощ безкрайна,
засипано е слънцето със сняг.
Какъвто вихър Мурманск да обхване
и бури да въртят въже навред,
аз горд съм: тук започва океанът,
посоки морски тук са на отчет.
Лице на океана – град си символ.
Погледна ли на юг, милея аз:
оттук започва моята Русия.
От Мурманск. От морето.
И от нас.
МУРМАНСК
Взгляни на карту… Выше… Выше!
Вот там, где лишь указкою достать,
на самый край России город вышел,
чтоб штормовать и – всех наверх свистать!
Там берег крут – как край всемирной ямы.
Там острова вмерзают в синий лёд.
Там океан, ворочаясь, как мамонт,
раскачивает сушу, словно плот.
Там сдвинута обыденность земная.
Там летом – день сплошной, всю ночь – светло.
Ну а зимой приходит ночь – сплошная,
как будто солнце снегом замело.
Но как бы Мурманск штормом ни качало,
ни жгло метелью, скрученною в жгут,
горжусь: здесь океан берёт начало,
пути морские здесь отсчёт берут.
Лицом на океан – мой город-символ.
И всё ж взглянуть на юг – милей в сто раз:
Отсюда начинается Россия.
От Мурманска. От моря.
И – от нас.
-----
СВЯТ ВИДЯХ ЛИ
Свят видях ли? Всичко виждах!
Всичко ядох, всичко пих.
Пях си. Смях се. Ненавиждах.
Вярвах. Любех. Страдащ вих.
Покрив жизнен вече виждам,
не черня живота сив...
Все по-малко ненавиждам,
все по-влюбен съм и жив.
ЧТО Я ВИДЕЛ
Что я видел? Всё я видел!
Всё я ел и всё я пил.
Пел. Смеялся. Ненавидел.
Верил. Мучился. Любил.
Жизнь – взойдя уже на крышу –
Не черню и не белю.
Но – всё меньше ненавижу,
и – всё более – люблю.
---------------------------------------------
Виктор Тихомиров-Тихвинский
Руският поет Виктор Тихомиров (Виктор Тихомиров-Тихвинский) живее и работи в Санкт Петербург. Бил е зам.-главен редактор на сп. „Провинциал” (1989-1993 г.), главен редактор на алманах „Поэтическая орбита” (1994-1996 г.), участник в Съвещанието на младите писатели на Русия (1996 г.), член на редколегията на сп. „Русский мир” (1996-1999 г.), редактор в отдел поезия на сп. „Невский альманах” (от 1999 г.), главен редактор на сп. „Автограф” (от 2009 г.), зам.-главен редактор на сп. „Бег” (2008-2012 г.), от 2008 г. е главен редактор на сп. „Русский писатель”. Член е на Международната асоциация на писателите-публицисти. Автор е на 14 книги с поезия и проза, сред които „Неласковый март”, „Дежурный доктор”, „В себя заглянуть”, „Поезд с севера”, „Отчий дом” и др.
ЗВЕРОВЕ
На Людмила Дербина
От провал към провал сме поели
и си знаем, че пак ще боли.
Ние хора ли сме, зверове ли?
По-човечен е звярът, нали!
Но напускаме мръсни бърлоги
да заситим с кръв своята сласт
и край пътища дебнейки бродим
да нападнем душата до нас.
Като вълци кръжащи сме ние
край душата в самотния здрач.
И ръмжим. И се зъбим. И вием.
И не чуваме нейния плач.
ЗВЕРИ
Людмиле Дербиной
От потери живем, до потери,
И в предчувствии новых потерь
Суетимся – мы, люди, аль звери?
Ведь порой человечнее зверь!
Мы свои покидаем берлоги...
Чтобы кровью насытиться всласть
Норовим, затаясь у дороги,
На прохожую душу напасть.
Мы, как волки, ее окружаем,
Понимая – душа здесь одна.
И скулим. И рычим. И кусаем.
И не слышим, как плачет она.
-----
ГРОБЪТ НА МАМА
Маминия гроб тревата гъста крие.
Аз като вълче само над гроба вия.
Не съдете строго хората за грешки –
в буци пръст и ями моят път бе тежък.
Гробът е обрасъл и обраства памет,
чезне сред треви пътечката към мама.
Утре към небето в пътя ще закрача,
затова сега така на гроба плача.
Няма как от мрачен поглед да се скрия.
Замък с мойте мъки не градете вие –
в буренака гъст съм легнал под звездите
и на мама тези стихове изчитам:
„Аз, безпътен син сред граждани нормални,
към небето кретам, пътник закъснял съм.
Не слова, а кал в душата ми остава.
Аз простих, дано и другите прощават.
По света година скитах без отрада.
Весело сърцето, а душата страда.
Гледа ме сиротно гробната могила.
Мама спи. Отдавна мама е простила.”
МАМИНА МОГИЛА
Мамина могила заросла травою.
Над могилой этой я волчонком вою.
Не судите люди за ошибки строго –
Кочки, да ухабы: вот моя дорога.
Заросла могила, зарастает память,
Заросла тропинка на кладби;ще к маме.
Завтра утром в Небо путь свой обозначу,
Потому сегодня у могилы плачу.
Некуда деваться от дурного взгляда.
На моих страданьях строить мир не надо –
И в густом бурьяне, лёжа, на рассвете
Я читаю маме вслух стихи вот эти:
„Непутёвым сыном, среди граждан путных
Пробираюсь в небо, запоздавший путник.
Не словами – грязью, душу закидали.
Я прощаю людям, чтоб они – прощали.
А меня по свету, круглый год мотает.
Сердце веселится, а душа страдает.
Смотрит сиротою из травы могила.
Мать не укоряет. Мать давно простила”.
---------------------------------------------
Виктор Хоролский
Руският поет и публицист Виктор Хоролски (Виктор Петрович Хорольский) е роден на 17 декември 1925 г. в гр. Армавир, Краснодарския край. Пише стихове от ученическите си години. Участник е във Великата отечествена война. Завършва литературния факултет на Ленинградския педагогически институт „А. Херцен”. Над 26 години работи като учител по руски език и литература. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Отчизна”, „Молодая Гвардия”, „Крестьянка”, „Семья и школа”, „Дон”, „Правда”, „Советская Россия”, „Русский вестник”, „Ветеран”, „Комсомольская правда”, „Родина” и др., в литературни алманаси и антологии като „Ставрополье”, „Литературный Кисловодск”, „На пороге 21 века” и др. Автор е на пет стихосбирки, на книга с разкази, книга за деца и книга с пътеписи. Старейшина е на поетичните кръгове в Пятигорието и Северен Кавказ. Умира на 20 март 2018 г. в гр. Кисловодск.
СВЕЩЕНА ДУМА
Съдбата руска на кантар делим.
Вий враг
или приятел сте й тука?
– Как думата „родина” да редим:
да пишем с главна
или с малка буква? –
зададе ми въпрос обикновен
един добър мой ученик с въздишка.
Сега? Не е предишен славен ден.
Аз отговорих с прямота войнишка:
– Щом за родината душа тъжи
и щом за теб Русия много значи,
туй Свято Слово с главна напиши!
А ако ти се чувстваш другояче,
надраскай с малка.
Що за „новост” там?
За тях ли,
за другарите ми бойни?
Не го броя за грешка,
просто тъй ще знам,
оценка без да пиша –
кой си...
Припомнил си за бойния ни полк,
не оценявам как „родина” пишеш.
За друго е въпросът:
знам с кого
на разузнаване не бих отишъл...
СВЯТОЕ СЛОВО
Судьба России ныне на весах.
Скажите честно:
враг её иль друг Вы?..
– Как нужно слово „родина” писать:
с большой, заглавной,
или с малой буквы?! –
такой вот задал мне простой вопрос
один мой ученик давно, когда-то...
Теперь? Не тот, что прежде, славный Росс.
Я так ответил, с пряминой солдата:
– Отчизну любишь, предан Ей душой
и для тебя Россия много значит!..
Пиши Святое Слово То – с большой!
А, ежели ты чувствуешь иначе? –
Царапай с малой.
Эка „новизна”?
Для тех,
кто брал и крепости и доты!?
Ошибкой не сочту,
а – просто – буду знать;
оценку не снижая, –
кто – ты?...
Однополчан своих я вспомнил – ряд!..
Плевать на закорючку ту – отметку.
Вся суть в другом:
с таким, как говорят, –
я ни за что бы не пошёл в разведку!...
2010 г.
---------------------------------------------
Виктор Ширали
Руският поет и писател Виктор Ширали (Виктор Гейдарович Ширали) е роден на 9 май 1945 г. в Ленинград. Учи в сценарния факултет на Държавния институт по кинематография „С. Герасимов”. Работи като електромонтажник, радиомонтажист, снабдител, завеждащ резерват, администратор, библиотекар, пазач, техник и др. Пише стихове от 1962 г., първите му публикации са от 1968 г. във в. „Светлый путь”. Публикува поезия и проза в издания като „Аврора”, „Дружба”, „Студенческий меридиан”, „Часы”, „Митин журнал”, „Стрелец”, „Звезда”, „Нева”, „Петрополь”, „День поэзии”. Негови стихове са включени в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1989 г.). Автор е на книги с поезия и проза, сред които „Фарсы” (1971 г.), „Он горевал” (1973 г.), „Сад” (1979 г.), „Любитель” (1989 г.), „Сопротивление” (в два тома, 1992 г.), „Всякая жизнь” (1999 г.), „Долгий плач Виктора Гейдаровича Ширали по Ларисе Олеговне Кузнецовой и прочие имперские страсти” (1999 г.), „Флейтисточка” (2001 г.), „Поэзии глухое торжество” (2004 г.), „Избранные стихотворения” (2013 г.) и др. Умира на 19 февруари 2018 г. в Санкт Петербург.
ДА ЗАПОЧНЕМ НАСТЪПЛЕНИЕТО
Да започнем настъплението постепенно.
В тихата мед
Равел да си спомним,
да свалим патината,
да пометем паяжините
и да седнем пред огледалото,
гледайки ретроспективата.
Изкуството е
система от огледала,
където следствието
търси причината.
НАЧНЕМ НАСТУПЛЕНИЕ
Начнем наступление исподволь
В тихую медь
Равеля припомним
Патину снимем
Сметем паутину
И сядем пред зеркалом
Ретроспективу глядеть
Искусство –
Система зеркал
Где следствие
Ищет причину.
1984 г.
-----
ТЪЙ БЯЛА НОЩ
Тъй бяла нощ,
лице белее в мрак,
не виждаш устните, в които се разпуква смях,
и само розово ушенце свети,
от руското бароко по-заплетено.
Над Петропавловски събор, неясно дивен,
звъни зората,
а нощта в морето се излива
и пак от куполите ангел позлатен
поднася слънцето към влажното лице.
КАК НОЧЬ БЕЛА
Как ночь бела,
Белей лица во тьме,
Не видно губ, где распустился смех,
Лишь розовое ушко светит сбоку,
Затейливей, чем русское барокко.
В неясном Петропавловском соборе
Куранты бьют зарю,
Ночь вытекает в море,
И золоченый ангел на шпицу
Подносит солнце к влажному лицу.
1968 г.
---------------------------------------------
Виктор Широков
Руският поет, писател, литературовед и преводач Виктор Широков (Виктор Александрович Широков) е роден на 19 април 1945 г. в гр. Молотов, днес Перм. Пише стихове от 9-годишен, първото му публикувано стихотворение е от 1964 г. във в. „Молодая гвардия”. Завършва Пермския медицински институт (1967 г.), Литературния институт „Максим Горки” (1976 г.) и Университета по марксизъм-ленинизъм (1989 г.). Публикува стихове, разкази и литературна критика в издания като „Октябрь”, „Новый мир”, „Дружба народов”, „Москва”, „Дон”, „Звезда”, „Нева”, „Литературная Грузия”, „Литературная Армения”, „Литературный Киргизстан”, „Простор”, „Памир”, „Таллин”, „Смена”, „Огонек”, „Крокодил”, „Сельская молодежь”, „Правда”, „Комсомольская правда”, „Московский комсомольц”, „Литературная Россия”, „Неделя”, „Советская культура”, „Урал”, „Юность”, „Знамя” и др. Работи като лекар-офталмолог (1974-1977 г.), старши редактор във в. „Литературная газета” (1977-1981 г.), завеждащ редакция в изд. „Книга” (1984-1991 г.), главен редактор на изд. „Экспресс” (1991-1992 г.), зам.-директор на изд. „Культура” (от 1993 г.) и главен редактор на книжните издания на „Литературная газета” (от 2001 г.). Член е на редколегията на алм. „Московский Парнас”. Превежда от английски и от езици на народите на СССР. Член е на Съюза на журналистите на Русия и на Съюза на писателите на Русия, член-кореспондент е на Петровската академия на науката и изкуствата и на Академията за руска литература. Автор е на над 50 книги с поезия, проза, публицистика и преводна поезия, сред които стихосбирките „Рябиновая ветвь” (1974 г.), „Поиски весны” (1981 г.), „Рубеж” (1981 г.), „Прощание с домом” (1981 г.), „Лица друзей” (1982 г.), „Веретено судьбы” (1989 г.), „30 стихотворений” (1996 г.), „Слюни Аполлона” (2000 г.), „Стылое время” (2002 г.), „Иглы мглы” (2003 г.), „Стихи” (2013 г.), „Стихи разных лет” (2013 г.), романът „Шутка Приапа” (2001 г.) и др. Живее в Москва.
ЗА ЗВЕЗДИТЕ
С момчетата да пия пиво
отказах. Нейде сам излизах.
Това бе толкоз некрасиво!
Защо ли дълго бях капризен?
Все тъй до късно морен скитах!
Прибрах се вкъщи и си легнах.
Не поговорих за звездите.
А ето, те си с мен беседват.
О ЗВЁЗДАХ
Ребята звали выпить пиво.
А я никак не соглашался.
Как это было некрасиво!
Зачем так долго я ломался?
Домой пришёл всё так же поздно!
Лёг спать, всё так же обессилев!
И не поговорил про звёзды.
А вот они поговорили.
2012 г.
---------------------------------------------
Виолета Токар
Виолетта Токарь. Погас один из ярких и светлых лучиков Стихиры. 06.01.2013 г. Светлая память... (НЯМА ДАННИ)
ДЪЩЕРЯТА НА ОФИЦЕРА
Момиче малко си има грижи,
баща си, жалко, почти не вижда.
Той служба служи и идва рядко,
а дъщерята тъжи без татко.
За ден пристигне и заминава,
а дъщеричка се притеснява.
Очички светят, добри росички,
на мека бузка блести сълзичка.
– Отново, татко, излизаш, зная,
съвсем не искаш с мен да играеш,
кажи ми, тате, кога ще вземеш
да станеш татко за много време?
А той се смее: „Ех, ти, глупаче!”,
но с камък в гърло, май ще заплаче.
Изпраща щерка при кукли в стая
и пътьом чува: „Да поиграем!”
Защо ли татко с нас не остава?
С въздишка мама й обяснява:
„Когато, дъще, войните свършат,
Ще бъдем с татко за дълго вкъщи!”
ДОЧЬ ОФИЦЕРА
Такая доля досталась дочке,
Не видит папу ни днем, ни ночью.
Он служит где то, бывает редко.
А дочь без папы скучает крепко.
Придет на сутки и вновь уходит,
А дочь причины и знать не хочет.
Глаза сверкают, как две росинки,
На пухлой щечке блестит слезинка.
– Опять ты папа от нас уходишь,
Совсем со мною играть не хочешь,
Скажи, папуля, скажи когда,
Ты будешь с нами всегда всегда?
Отец смеется: „Эх ты,глупышка!”
А в горле камень, всё выше, выше.
Посадит дочку, где куклы, тряпки.
В дверях услышит: „Сыграем в прятки?!”
Причину дочка понять не в силах.
И мать, вздыхая ей объяснила:
„Когда дочурка не будет воин.
Будет наш папа с тобой и со мною.”
-----
ЛЕДЕНИ ЦВЕТЯ
Аз покрих раменете си с шал
и запалих свещичка в нощта...
Ходи-броди в дома ми печал.
Да крещя искам, но си мълча...
Разделихме се с теб в любовта,
януари следите замете...
Тишина, тъмнина, пустота...
На прозореца – ледено цвете.
ЛЕДЯНЫЕ ЦВЕТЫ
Я на плечи накинула шаль
И зажгла на окошке свечу…
Ходит, бродит по дому печаль.
Мне кричать бы, а я все молчу…
Мы простились с тобой навсегда
И январь заметает следы…
Тишина, темнота, пустота…
На стекле – ледяные цветы.
-----
ПАДНА СЕ НА МЕН МЕТЛА
Падна се на мен – метла...
Бабино наследство!
Хей такива, брат, дела!
За летене средство...
На метла летя цял ден
весело и лесно.
Чувам викове под мен:
– Дяволка чудесна!
В облаците хвъркам с плам,
смеличко пикирам...
Бях без страх и тук, и там,
над Париж се спирах...
Бабка страст ми завеща –
чудо бе полезно!
Литна волната душа
и тъга изчезна...
ЧТО КОМУ, А МНЕ МЕТЛА
Что кому, а мне – метла...
Бабкино наследство!
Вот такие, брат, дела!
Для полёта средство...
Я летаю на метле
Весело и ловко.
Слышу крики на земле:
– Хороша чертовка!
Поднимаюсь к облакам,
Опускаюсь ниже...
Побывала тут и там,
Даже над Парижем...
Ну, бабуля – хороша!
Чудо подарила.
Стала вольною душа,
Про печаль забыла...
---------------------------------------------
Виталий Виталдмис Свиридов
(НЯМА ДАННИ)
ПЛАТОН Е МОЙ ПРИЯТЕЛ
„Amicus Plato sed megis amica est Veritas...”
„Платон е мой приятел,
но истината е по-свята!” –
признава Аристотел.
Оттогава
обезцени се дружбата,
загина тя...
А истината?
(„In vino veritas!”)
Тя си е във виното...
ПЛАТОН МНЕ ДРУГ
„Amicus Plato sed megis amica est Veritas...”
„Платон мне друг,
Но истина дороже.” –
Признался Аристотель,..
И похоже,
С тех пор
На дружбу
Спрос упал в цене...
А Истина?..
„In vino veritas!” –
Да!..
Истина в вине...
---------------------------------------------
Виталий Калпиди
Руският поет и преводач Виталий Калпиди (Виталий Олегович Кальпиди) е роден на 18 май 1957 г. в гр. Челябинск. Учи във филологическия факултет на Пермския университет, но е изключен с мотивировката „идеологически незрял”. Лидер е на уралския литературен ъндърграунд. Публикува поезия в списания като „Юность”, „Знамя”, „Урал”, „Литературная учёба”, „Родник”, „Лабиринт-Эксцентр” и др. Съставител е на антологиите „Современная уральская поэзия (1978-1996)”, „Антология современной уральской поэзии (1997-2003)” и „Антология современной уральской поэзии (2003-2011)” и на енциклопедията „Уральская поэтическая школа”, съавтор е на проекта „Галерея уральской литературы”. Зам.-главен редактор е на сп. „Уральская новь”. Превежда съвременна американска поезия. Организатор е на пермския градски клуб на поезията (от 1987 г.), редактор е на близо 70 книги на уралски нетрадиционни поети. Автор е на стихосбирките „Пласты” (1990 г.), „Аутсайдеры-2” (1990 г.), „Стихотворения” (1993 г.), „Мерцание” (1995 г.), „Ресницы” (1997 г.), „Запахи стыда” (1999 г.), „Хакер” (2001 г.), „Контрафакт” (2007 г.), „В раю отдыхают от бога” (2014 г.), „IZBRANNOE = Избранное” (2015 г.) и др. Живее в Челябинск.
ПОСЛЕДНИ ЗАГИВАТ ЕСЕННИТЕ ОСИ
Последни загиват осите ни есенни. Сипят се
листата в горичката – тяхно убежище. Боже мой,
с нектар разноцветен, от цветния дар не наситени,
опиват живота си мъничък те, разтревожени
от полет в задгробен насекомен рай; пити восъчни
със сладки гледжосани плочки нареждат загрижени,
а после отлитат – не в клин, а на диви рой-облаци,
пили мустакати – и жалки, и сладки, и рижави.
Отронва се с шум вехтория от скрежното синичко
(чети: синкав скреж) – и тревите съвсем са остъргани,
а в този саван невъзможен игла на невинните
се чупи, понеже сред скрежа неопитно гмурват се.
Замислят осите сега любовта си – последната,
побързайте, музи на Осип, любете се пъргаво,
надрънкайте бързо в жужулката свои наследници,
че скоро към вас есента снегове ще е хвърлила –
мълчат; и се ронят крилата, крачката и възлите
с халки на осите в моряшки фланелки накитени.
Докосвам парчета насекоми с пръсти замръзнали
и в прах ги превръщам почти без усилие никакво.
ПОСЛЕДНИМИ ГИБНУТ ОСЕННИЕ ОСЫ
Последними гибнут осенние осы. Осыпанный
наполовину лесок – их прибежище. Божемой,
они, разноцветным нектаром не будучи сытые
почти никогда в этой маленькой жизни, встревожены
полетом в посмертье: в свой рай насекомый, что сотами,
как кафелем сладким, наверное, все-таки выложен;
они улетают не клином, а дикими сотнями,
усатые вжикалки – жалкие, сладкие, рыжие.
Шуршит, осыпаясь, труха иневатого синего
(читай: синеватого инея) – травы истроганы
иголкой невинности савана этого мнимого:
ведь он осыпается, ибо зеленые – вздрогнули.
Вот ос и осыня любовь замышляют последнюю,
а ну, торопитесь, о музы щербатого Осипа,
а ну, накалякайте быстро жужжалку-наследника,
пока еще осень в вас снегом с размаху не бросила –
молчат, осыпаются крыльями, ножками, кольцами,
что к жопкам осиным под видом тельняшки пришпилены.
Беру насекомые дольки замерзшими пальцами
и в пыль превращаю почти что уже без усилия.
1992 г.
---------------------------------------------
Виталий Шестаков
Руският поет и писател Виталий Шестаков (Виталий Иванович Шестаков) е роден на 2 октомври 1937 г. Публикува поезия и проза в самиздатския печат, в издания като „Синтаксис”, „Грани”, „Вокруг света” и „Дружба народов”. Автор е на книгите „Грузинские дневники” (2010 г.), „Деревни под Псковом” (2010 г.) и „Закан” (2011 г.). Живее в Москва.
ЕСЕН – КРЕЩЯЩАТА ПТИЦА
Есен – крещящата птица.
Есен с гласежа на птиците,
с вятъра с пустош в зениците.
Банално сивееща.
Синкава.
Портокалова есен.
Есен с лимони.
Есен ли?
Есен.
Отново последната жертва
си тръгва
с изкълчени жестове,
без изход след роя,
в безкрай на пороя,
в пиеса-живот
безсюжетна.
Есен – безумната птица,
в клетка се мъчи и моли се.
Харесва ми тази есен.
ОСЕНЬ – КРИЧАЩАЯ ПТИЦА
Осень – кричащая птица.
Осень с кричащими птицами,
ветра пустыми глазницами.
Банальная серая.
Синяя.
Апельсинная осень.
Осень с лимонами.
Осень ли?
Осень.
И снова последняя жертва
уходит
в изломанность жестов,
безвыходность линий,
безвыездность ливня
и пьесу,
как жизнь, –
без сюжета.
Осень – безумная птица
в клетке томится и просится.
Мне по сердцу эта осень.
---------------------------------------------
Виталина Тхоржевская
Руската поетеса и преводачка Виталина Тхоржевска (Виталина Витальевна Тхоржевская/ Вита Тэ) е родена на 7 октомври 1971 г. в Свердловск. Учи във филологическия факултет на Уралския държавен университет и в Литературния институт „Максим Горки”. Първите й поетични публикации са от 1987 г. Публикува поезия в списания и алманаси като „Урал”, „Алконостъ”, „Союз Писателей”, „Октябрь”, „Ариергард”, „Окрестности”, „Черновик”, „Кольцо А”, „Цирк Олимп” и „Междуречье”, участва в поетични сборници и антологии като „Ариергард”, „Антология уральской поэзии” и др. Превежда поезия от английски и украински. Пише песни, изявява се като рок музикант. Автор е на стихосбирките „Птичья память” (1991 г.), „Путешествие в обратную сторону” (1994 г.), „Третье путешествие.” (1997 г.) и „Смиренный гнев” (1997 г.). Живее в гр. Екатеринбург.
ЖИВЕЕМ НЕ ЗАРАДИ СЛАВА
Живеем не заради слава,
а за живот сред небеса;
глави линеят, облак дави
и плитка става вечността –
очи дъждът поройно ръси
блестящо в алени ведра,
чадърите ни се разкъсват –
в небитието чернова...
МЫ ЗДЕСЬ ЖИВЁМ НЕ РАДИ СЛАВЫ
Мы здесь живём не ради славы,
А ради жизни в небесах,
Где вьются тучи, сохнут главы,
Мелеет вечность на глазах –
И дождь уже кипит воочью,
Сверкает красная бадья –
А зонтик рвёт – из рук и в клочья –
Как черновик небытия…
1997 г.
-----
В ГЕОГРАФИЯТА НАЧЕРТАНО, КЪЛБОТО КРЪЖИ
В географията начертано, кълбото кръжи
С умозрителната математика влачи се ден
В безсловесния негов калъф ти човека сложи
На цигулката счупена в леност печална пленен
Леност да озвучава скрибуцащ там лък-хоризонт
Мързел да придружава щурец в колеблива трева
Леност топла в тъгата си както Овидий Назон
Мързел в спомена кой го е викал в предишна глава
В безсловесния негов калъф ти човека сложи
В белова без следи забрави го между редове
Нека горест покоя на сини тополи множи
Дългогриви върби да мълчат пред безброй светове
Без клепачи да гледат през пръсти върлинести с век
Над главата му как вечността ще приключи мотив
В безсловесния купел да спи и да диша човек
Като мъртъв спокоен да бъде
Но нека е жив
* Публий Овидий Назон –древноримски поет.
РАЗЛИНОВАННЫЙ КАК ГЕОГРАФИЯ КАТИТСЯ ШАР
Разлинованный как география катится шар
Умозрительный как математика тянется день
Положи человека в его бессловесный футляр
Словно сломанной скрипке печали звучать ему лень
Ему лень отвечать на скрипучий смычок-горизонт
Ему лень откликаться кузнечику в шаткой траве
Ему лень горевать о себе как Овидий Назон
Ему лень вспоминать кто кричал в предыдущей главе
Положи человека в его бессловесный футляр
На нейтральных полях белизны позабудь между строк
Пусть толпится над ним тишина в голубых тополях
Пусть молчат долгогривые ивы на грани миров
Долговязые вязы пусть смотрят меж пальцев без век
Как закончится вечность над самой его головой
В бессловесной купели пусть дышит и спит человек
Пусть он будет спокоен как мертвый
Но только – живой
1995 г.
---------------------------------------------
Вита Савицкая
Вита Савицкая, Санкт Петербург (НЯМА ДАННИ).
БЪРЛОГА
За щастие трябва ли много?
Гора... и река... бърлога...
Да няма в меда отрова...
Прозорец за път... към Бога...
Погалване... с обич пълна...
От допира... нежност блика...
На воля растат на хълма
брезички, ели, офики...
В бърлогата да ухае
на празник... и на постели.
Да няма до теб... скандали
през делници и недели...
Лекуват те, щом си болен,
усмихват се, щом си весел...
Опазват добри пароли
за приказки... обич... песен...
Какво е за щастие нужно?
Гора... и река... бърлога...
Гореща вечеря вкусна...
И много любов! Премного...
БЕРЛОГА
А много ль для счастья надо?...
Лес... речку... ещё... берлогу...
Отсутствие в мёде... яда...
Окно на тропинку... к Богу...
Чтоб гладили... лишь по шёрстке...
А против неё... не смели..
Чтоб дружно росли... на горке...
Берёзы... рябины... ели...
Чтоб пахло в берлоге... сдобой...
И свежим бельём... постельным.
Ещё... не кричали... чтобы...
По будням и... воскресеньям...
Лечили... когда ты – болен...
Смеялись... когда ты – весел...
Хранили... твои пароли...
Для сказок... любви... и песен...
А много для счастья... нужно?...
Лес... речку... ещё... берлогу...
И вкусный... горячий ужин...
И много любви... премного...
-----
ИНКВИЗИТОР
Какво, инквизиторе? Аз съм готова...
И даже за кладата стъкнах дърва...
Добре ли изглеждам? С премяна съм нова!
Защо се замисли? Защо онемя?
Ти строго отсъди... Защо мързеливо
и тъй неохотно приключваш това?
Подкрепа ли търсиш? Предлагам огниво,
пали и шепти: „Скъпа, благодаря!”
Защо гледаш втренчено моите устни?
Да! Ти ги целува и то неведнъж...
Какво, инквизиторе? Нежен мой, груб мой...
Присъдата с чест изпълни като мъж...
Ти гледаш ме с поглед ту мек, ту омразен
и искаш веднага и смърт, и мечти...
Студено е... Ледени мравки ме лазят...
Започвай! Пали! Сгрей сърцето ми ти...
ИНКВИЗИТОР
Ну что... инквизитор?.. Почти... я готова...
И даже с собой... притащила... дрова...
И переоделась... К лицу мне обнова?..
Ну что ты молчишь?.. проглотил все слова?..
Ты сам так решил... Почему ж так лениво?...
И так... неохотно... и так... тормозишь?...
Ну хочешь... тебе подарю я... огниво?...
Чтоб ты прошептал мне: „...спасибо... малыш...”
Зачем ты так пристально смотришь на губы?..
Да! Ты целовал их... и даже не раз...
Ну что... инквизитор?... Мой нежный... мой грубый...
Законопослушный... исполни... приказ...
Ты смотришь... и взгляд твой... то мягче... то строже...
Ты хочешь всё сразу... убить... и обнять...
Мне холодно очень... мурашки по коже...
Пора! Начинай... как-нибудь... согревать...
---------------------------------------------
Вит Ассокин
Вит Ассокин (НЯМА ДАННИ).
ВИДЯХ АЗ МЕСА
Видях аз меса. Видях аз меса.
Отслужваха я проклети бесни.
На сватба канят с вой в храма гръмко.
Душата пазех, стоях си вънка.
Редици голи – с чела в земята,
срамеят хора, с катран заляти.
Душите търси между месата
рогата раса, възбуда мята.
И дяволица, зла амазонка,
душици цица за адска комка.
Прикрила ада под свойто тяло,
със стръв напада, мен пожелала.
Аз просто вярвах. Аз смело лазех.
Душата пазех, душата пазех...
Я ВИДЕЛ МЕССУ
Я видел мессу. Я видел мессу.
Её служили, служили бесы.
На свадьбу звали, кричали громко.
Я прятал душу от них в сторонку.
Ряды раздетых – челами в землю,
Наружу срамом. Воззри и внемли.
У них искали души меж мяса.
И возбуждались на мессе рясы.
И дьяволица, как амазонка,
Искала беглых иметь в сторонке.
Скрывая пекло под тканью тела,
Меня желала, меня хотела.
Я просто верил. Я знал – не струшу.
И прятал душу, и прятал душу…
---------------------------------------------
Владимир Алейников
Руският поет, писател, художник, литературен критик и преводач Владимир Алейников (Владимир Дмитриевич Алейников) е роден на 28 януари 1946 г. в гр. Перм. Първите му публикувани стихотворения са във в. „Червоний гірник” в Кривой Рог през 1962 г. Съосновател и лидер е на литературното сдружение СМОГ (1965 г.). Завършва факултета по история и теория на изкуствата при Московския държавен университет (1973 г.). По време на съветската власт публикува поезия само в самиздатски издания и в чуждестранния печат. Негови стихове излизат в списания, алманаси и сборници като „Грани”, „Вестник РХД”, „Neue Russische Literatur”, „Часы”, „Континент”, „Шо”, „Дети Ра”, „Знамя”, „Новый мир”, „Октябрь”, „НЛО”, „Огонёк”, „Молодая гвардия”, „Смена”, „Новый журнал”, „Волга”, „Клуб”, „Советский цирк”, „Человек и природа”, „День и ночь”, „Север”, „Зинзивер”, „Футурум арт”, „Звезда”, „Сибирские огни”, „День поэзии”, „Саксагань”, „Литросс”, „Истоки”, „Другое искусство”, „Дикое поле”, „Ветка былой Эллады” и др. Работи като фигурант в археологически експедиции, носач, пазач и редактор в издателство. Превежда поезия на народите на СССР. Член е на редколегиите на сп. „Стрелец” и сп. „Крещатик”. Член е на Съюза на писателите на Москва, на Съюза на писателите от ХХI в. и на ПЕН-клуба на Русия. Носител е на много литературни награди. Негови стихове са включени в антологиите „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Лучшие стихи 2013 года”, „Поэзия ХХI века”, „Самиздат века” и др. Автор е на над 60 книги с поезия, проза, публицистика, мемоари и преводна поезия, сред които стихосбирките „Предвечерье” (1987 г.), „Выбор слова” (1987 г.), „Родина речи” (1989 г.), „Путешествия памяти Рембо (книга 1)” (1990 г.), „Звезда островитян” (1990 г.), „Возвращения” (1990 г.), „Отзвуки праздников” (1990 г.), „Путешествия памяти Рембо (книга 2)” (1992 г.), „Скифские хроники” (1993 г.), „Ночное окно в окне” (1994 г.), „Здесь и повсюду (книга 1)” (1994 г.), „Здесь и повсюду (книга 2)” (1998 г.), „Вызванное из боли” (2009 г.), „Поднимись на крыльцо” (2010 г.), „Избранное” (в два тома, 2012 г.), „Избранное. Стихи 1964-2011” (2012 г.), „Быть музыке” (2012 г.), „При свече и звезде” (2013 г.), „Навстречу знакам” (2013 г.), „Собрание стихов” (в три тома, 2013 г.), „Собрание сочинений” (в осем тома, 2017 г.) и др. Живее в Москва и в с. Коктебел в Крим.
СГРАДА НА КНИГИТЕ
Сграда на книгите. Дом. Рой пчели. Гласовити
птичи гнезда. С труд в небето сияят звездите!
Книги и музика. Лад. Полифония. Воля.
Радва ме всичко. Вълни. Бързини. Шир волна.
Свят. Изправи се, влез! Всичко за теб е. Взаимно.
Свири сърцето в гърдите – вселенските химни.
Блик. Погледни – светлина. Светлина. И сияние.
Поглед – от прежното. Мисли и думи събрани.
Книга. Вечерен звън. Зов на разсъмване. Орис.
Книга. Блажен сън. Съсирек от обич и горест.
Книга. За загуби. Опис какво е открито.
Книга. Вълшебна градина. Прегради връхлитат.
Книга. Ключ. Може – лъч. Плач. Може – в здрач жарка буза!
Бреме. Надежда. Реч кратка. Пей, пламенна музо!
Книга. Отрада. Лъч слънчев. Дух. Ярко горене.
Вяра. С глас силен съм. Земният свят подарен е.
ЗДАНИЕ КНИГИ
Здание книги. Дом. Соты пчелиные. Гнёзда
Птичьи. С каким трудом в небе сияют звёзды!
Музыка книги. Лад. Полифония. Воля.
Всё, чему нынче рад. Волны. Частоты. Поле.
Мир. Не ленись, войди! Всё – для тебя. Живи в нём.
То-то звучит в груди сердце – вселенским гимном.
Свет. Посмотри же – свет. Свет. А за ним – сиянье.
Взгляд – из минувших лет. Мыслей и слов слиянье.
Книга. Вечерний звон. Зов на рассвете. Доля.
Книга. Блаженный сон. Сгустки любви и боли.
Книга. Список утрат. Перечень обретений.
Книга. Волшебный сад. Сборище средостений.
Книга. Ключ. Или – клич. Плач. Или с плеч – обуза?
Ноша. Надежда. Спич. Пой вдохновенно, муза!
Книга. Отрада. Луч солнечный. Дух. Горенье.
Вера. Мой голос – жгуч. Всем на земле – даренье.
2012 г.
-----
ГОДИНИ ЧЕЗНАТ В ПРОПАСТТА НА СВЪРШВАЩ ВЕК
Години чезнат в пропастта на свършващ век,
тъй много дни сред бездната политат,
че търся ги – опипвам длъбините,
зова – напразно – няма даже ек.
Тъй много радости и сълзи в пустота!
В тъмнеещи води безследно се разтвори,
на туй, което страстно се говори,
отнесе леден вихър същността.
В среднощен час не си припомняш, не крепиш
невидимо проточващи се нишки,
от възел на събитията нищо
отвъд не можеш с поглед мил да удържиш.
С такова бреме пред света широк живял,
стоя и се ослушвам – вцепенен, бездеен,
знам, да се върна аз не ще успея,
отминалите речи неразбрал.
Светлик мъждукащ, който там ще ме е сгрял,
в сумрак отминал продължава –
готов съм с мъничкото да се утешавам,
в прозореца безмълвно с поглед примижал.
А там бездънна се измъчва тишина
след оживлението диво –
щом на света сърцето не заспива,
то само болка е една.
СТОЛЬ МНОГО КАНУЛО В НЕМУЮ БЕЗДНУ ЛЕТ
Столь много кануло в немую бездну лет,
Столь много дней в пучине запропало,
Что их ищу – на ощупь, как попало,
Зову – вотще! – в ответ и эха нет.
Столь много минуло и радостей, и слёз!
В воде тускнеющей бесследно растворилось
Всё то, что встарь так страстно говорилось,
А сущность слов холодный вихрь унёс.
Так в час полуночи ни вспомнить, ни связать
Незримо продлевающихся нитей,
Не удержать в руках узлов событий,
С собой в неведомое милый взгляд не взять.
С такою ношею, как путник на юру,
Стою и вслушиваюсь, странно цепенея, –
И знаю, что вернуться не сумею,
Речей своих былых не разберу.
И свет мерцающий один меня согреть
Способен в сумраке бывалом, –
Уже утешиться готов я самым малым,
В окно безмолвное, сощурившись, смотреть.
А там бездонная томится тишина
По оживлению и гулу, –
И если сердце в мире не уснуло,
То рядом с ним лишь боль одна.
1987 г.
---------------------------------------------
Владимир Аристов
Руският поет, писател и есеист Владимир Аристов (Владимир Владимирович Аристов) е роден на 6 юли 1950 г. в Москва. Завършва Московския физико-технически институт (1974 г.). Първото му публикувано стихотворения е от 1987 г. в сп. „Юность”. Публикува поезия, литературоведчески статии и есета в издания като „Родник”, „Арион”, „Вавилон”, „Уральская новь”, „Авторник”, „Крещатик” и др. Работи в Изчислителния център при Руската академия на науките (от 1977 г.), завежда сектор кинетична теория на газовете към научноизследователски институт при Руската академия на науките, професор е в катедра висша математика във факултета по кибернетика при Московския държавен технически университет. Доктор на математическите науки (1995 г.). Автор е на стихосбирките „Отдаляясь от этой зимы” (1992 г.), „Реализации” (1998 г.), „Иная река” (2002 г.), „Реставрация скатерти” (2004 г.), „Месторождение” (2008 г.), „Избранные стихи и поэмы” (2008 г.), „Имена и лица в метро” (2011 г.), „По нашему миру с тетрадью” (2015 г.) и на романа „Предсказания очевидца” (2004 г.). Живее в Москва.
ПО-УМНИ НИЙ НЕ ЩЕ ДА БЪДЕМ
По-умни ний не ще да бъдем
и по-добри не ще да станем.
Фенерът на лицето нощно,
завяхнал в парка, спусна се след влака.
Аз помня тоз китайски парк.
Бордюри каменни, ленивост хорска
и облаци от криви блокове над домовете.
Цимент ридаещ и бензин безсилен.
Под вишните и ябълките зимни в парка днес
израства само тел стоманена.
УМНЕЕ МЫ УЖЕ НЕ БУДЕМ
Умнее мы уже не будем,
И лучше мы уже не станем.
Фонарный свет лица ночного
Отцвел и в сад сошел за поездом вослед.
Я помню тот китайский парк.
Бордюры из камней, людская лень,
Из кособлоков облака над хижинами века.
Цемент плакучий и бензин бессильный.
Под вишнями и яблонями зимними в саду
Лишь проволока растет стальная.
1978 г.
---------------------------------------------
Владимир Архипов
Руският поет, детски писател и литератор Владимир Архипов (Владимир Афанасьевич Архипов) е роден на 11 ноември 1939 г. в с. Мухино, Кировска област. Учи във факултета по журналистика при Московския държавен университет, завършва Литературния институт „Максим Горки” (1971 г.). Работи като кореспондент на в. „Кокчетавская правда”, завеждащ отдел във в. „Молодой целинник”, редактор на в. „БАМ”, специалист в областно управление на културата, редактор на поетични сборници, антологии и алманаси. Публикува поезия в издания като „Наш современник”, „Смена”, „Молодая гвардия”, „Вятка”, „Дальний Восток”, „Полярная звезда”, „Кубань” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия, ръководител е на краснодарското областно отделение на Съюза на писателите. Член-кореспондент на Международната академия за поезия, академик към Петровската академия на науката и изкуствата, почетен гражданин на Зуевски район, заслужил работник на културата на Кубан. Редактор е на сп. „Литературный Краснодар”, главен редактор е на алманах „Кубань литературная”. Автор е на книги за деца и възрастни, сред които стихосбирките „Первопроходцы” (1964 г.), „Магистраль” (1977 г.), „Жили – любили” (1994 г.), „Суровая нежность” (1995 г.), „Тебя спасут любовь и вера” (1999 г.), „Верю: встанет Русь из пепла!” (2000 г.), „Живите, люди, в радости” (2003 г.), „Я жизнь люблю” (2004 г.), „Дай мне руку в непогоду” (2006 г.), „Счастливая Настя” (2007 г.), „Дорогие воспоминания” (2008 г.), „Русское чудо – вятский характер (2009 г.), „Любовь неугасимая” (2009 г.), „Веселые штучки моей почемучки” (2009 г.), „Лебединая верность” (2010 г.) и др. Живее в гр. Краснодар.
ПРОЩАЛНА ЛАСКА
Студ по планини гърбати.
С вятър зимата дойде.
Дъжд с откоси автоматни
плиска ризата, боде.
Аз в Русия, не в Париж съм.
Ветре, лудо полетя!
Ягодка в тревата виждам,
ласка е прощална тя!
ПРОЩАЛЬНЫЙ ПОЦЕЛУЙ
Катит холод с гор горбатых.
Ветер зимушкой дохнул.
Он дождём, как автоматом,
По рубашке полоснул.
Я – в России, не в Париже.
Ветер, шибко не балуй!
Землянику в травах вижу,
Как прощальный поцелуй!
---------------------------------------------
Владимир Британишский
Руският поет, писател, литературовед и преводач Владимир Британишски (Владимир Львович Британишский) е роден на 16 юли 1933 г. в Ленинград. Завършва Ленинградския минногеоложки институт (1956 г.) и до 1973 г. работи като инженер-геофизик. Посещава сбирките на литературното студио на Глеб Семьонов (1946-1948 г.). Първото му публикувано стихотворение е от 1946 г. в сп. „Костёр”, през 1947 г. участва в литературния сборник„Первые стихи”, от 1955 г. сътрудничи активно на сп. „Звезда”. Публикува поезия, проза, публицистика и преводи в издания като „Иностранная литература”, „Аврора”, „Новый мир”, „Согласие”, „Вопросы литературы”, „Нева” и др. Превежда английска и полска поезия. Участва в антологиите „То время – эти голоса”, „Верлибр: Антология русского верлибра”, „Поздние петербуржцы”, „Самиздат века”, „Строфы века”, съставител е на антологиите„Польские поэты” (1978 г.), „Из современной польской поэзии” (1979 г.), „Избранные стихотворения в переводах Владимира Британишского” (2004 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1961 г.) и на Руския Пен-център (1997 г.). Автор е на стихосбирките „Поиски” (1958 г.), „Наташа” (1961 г.), „Пути сообщения” (1966 г.), „Открытое пространство” (1980 г.), „Движение времени” (1985 г.), „Старые фотографии” (1993 г.), „Петербург – Ленинград” (2003 г.), „Двуглас” (2005 г.), „Сто стихотворений” (2013 г.), на книги с разкази, повести, есета и мемоари като „Местность прошлого лета” (1969 г.), „Речь Посполитая поэтов” (2005 г.), „Поэзия и Польша. Путешествие длиной полжизни” (2007 г.), „Выход в пространство” (2008 г.) и др. Умира на 24 декември 2015 г. в Москва.
СМЪРТТА НА ПОЕТА
В позор страната щом се потопи,
тъй във води топим се – постепенно
(до глезените, до колене,
мигът вопи...,
до пояс, до гърди, до поглед строг...),
ти крачеше до нас, но беше по-висок.
От ръст висок ли с нас изгубил сходство
(или пък от високо благородство?),
за локва смяташе
морето от лъжи.
Рубежи прежни блато днес
да удържи
със знамена –
тъй свежи!
Но нещо дъх на гнилост
в ноздрите ти свежда.
Усетил миризмата,
зрението питаш!
В очите, ето,
шлюзове
разкриха паст
към бъдеще,
където кръв
и кал,
и власт –
като посестрими са тези трите!
Твой изстрел –
сякаш са захлопнати врати!
Макар на прага, но за миг поспри се,
да, не живей
с прокобата на ясновидец!
Ти затвори очи, поет!
Склопи ги ти!
Живот и гибел сложни ти заслужил си.
Измамен си от времето, нечут,
лъжата те прокуди –
умри като мамут!
Мамут огромен, но обречен, честен.
Непоправимо честен. Неуместен.
СМЕРТЬ ПОЭТА
Когда страна вступала в свой позор,
как люди входят в воду, – постепенно
(по щиколотку, по колено,
по этих пор...
по пояс, до груди, до самых глаз...),
ты вместе с нами шел,
но ты был выше нас.
Обманутый
своим высоким ростом
(или – своим высоким благородством?),
ты лужицей считал
гнилое море лжи.
Казались так близки
былые рубежи,
знамена –
так свежи!..
Но запах гнилости
в твои ударил ноздри.
Ты ощутил чутьем –
так зрение обостри!
И вот в глаза твои,
как в шлюзы,
ворвалась
вся наша будущность,
где кровь
и грязь
и власть –
все эти три – как названные сестры!
Твой выстрел –
словно звук захлопнутых дверей!
Хоть на пороге, но – остановиться,
не жить,
не мучаться проклятьем ясновидца!
Закрой глаза, поэт!
Захлопни их скорей!
Ты заслужил и жизнь и гибель сложную.
Собой ли, временем ли был обманут,
не сжился с ложью –
вымирай как мамонт!
Огромный, обреченный, честный мамонт.
Непоправимо честный.
Неуместный.
1956 г.
---------------------------------------------
Владимир Ведякин
Руският поет Владимир Ведякин (Владимир Валентинович Ведякин) е роден на 9 октомври 1950 г. в Москва. Завършва литературния институт „Максим Горки”. Работи в завод като майстор по ремонта на пишещи машини. Публикува стихове в издания, алманаси и антологии като „Литературная газета”, „Юность. Избранное. XXV 1955-1980” и др. Автор е на стихосбирките „Нить живая” (2000 г.), „Стихи” (2001 г.) и „За счастьем бытия” (2002 г.). Живее в Москва.
СВЕТЪЛ СУМРАК
Светъл сумрак с тъмновати пробойни.
Тихо под свода.
Тихо под Бога.
Всичко в покой е, в сговор щастливо –
млъква сърцето,
да бие не бива.
Бие.
Отново тревожно живее.
Нощната птица сред храст червенее,
гърло прочистила, песничка виква.
Значи дочула е.
И откликва.
СВЕТЛЫЕ СУМЕРКИ
Светлые сумерки с тёмным подбором.
Тихо под небом.
Тихо под Богом.
Столько покоя, воли и лада –
Сердцу бы смолкнуть,
Биться не надо.
Бьётся.
Тревожиться не перестало.
Птица ночная в кустах краснотала
Горло прочистила и залилась.
Значит, услышала.
Отозвалась.
---------------------------------------------
Владимир Великодний
Руският поет Владимир Великодни (Владимир Великодный) е роден през 1960 г. (Няма други данни.)
АХ, ГОСПОЖИЦЕ СЛУЧАЙНОСТ
Ах, госпожице случайност,
ти къде си в моя път?
Може би си буйна радост,
плод на приказен уют?
Буря ли си ти, разлъка,
срив съдбовен, ад и рай?
Може би тъга и мъка,
сред тълпата шум без край?
Кой ще каже, кой сърцето
с трепет ще погали пак,
плам ще вложи в битието
и ще върне жизнен бяг?
Само ти си, само ти –
тъй блянувано, желано,
закачливо, малко странно
цвете в моите мечти.
АХ, СУДАРЫНЯ СЛУЧАЙНОСТЬ
Ах, сударыня случайность,
Кто ты? Как тебя зовут?
Может все-таки ты радость,
Может сказочный уют?
Может буря, расставанье
Иль обрыв судьбы тропы?
Может разочарованье,
Неуемный шум толпы?
Кто ответит, кто подскажет,
Трепет сердца укротит?
Путь единственный укажет,
Жизни бег возобновит?
Только ты, лишь только ты –
Мой единственный, желанный,
Озорной, немного странный,
Мой цветок моей мечты.
-----
ТЪРСЯ ТВОЯ ПОГЛЕД
Аз търся твоя взор... Но тез очи
в сумрака на мига изчезват.
Див дъжд далече някъде плющи
над дланите ти... Тъй подрежда
животът свойта книга... В нов абзац
се крие лабиринт от слово,
незнайна птица пее тих романс
за разрушителите на окови.
ИЩУ ТВОЙ ВЗГЛЯД
Ищу твой взгляд... Ищу глаза твои,
Но нет их в полумраке мига.
А где-то хлещут дикие дожди
Твои ладони... Жизни книга
Раскрыта... Робкая страница
Смятенье прячет в лабиринте слов,
А высоко неведомая птица
Поет романсы разрушителям оков.
---------------------------------------------
Владимир Герцик
Руският поет Владимир Герцик (Владимир Маркович Герцик) е роден на 10 февруари 1946 г. в Москва. Завършва факултета по физика при Московския държавен университет (1969 г.) и Московската висша школа по хуманитарна психотерапия. Създател е на концепцията и манифеста на поетичното общество на пресемантиците, основател е на неформални поетични групи, виден представител на неофициалната самиздатска поезия в СССР. Първите му обнародвани стихотворения са в студентския стенвестник „Эврика” през 1968 г. Публикува поезия в списанията „Арион”, „Ной”, „Гуманитарный фонд”, „Вопросы литературы”, „Крещатик”, „Черновик” и в антологиите „Самиздат века”, „Новая стихия” и „Тритон”. Физик теоретик и психолог, кандидат е на физико-математическите науки, работи в Института по физика на Земята, старши научен сътрудник е в Международния институт по земетръсна прогностика и математическа геофизика при Руската академия на науките. Автор е на стихосбирката „Лиловая колба” (1992 г.). Умира на 17 април 2019 г. в Москва.
НИЙ БЕСЕН СМЕ ПЯСЪК
Ний пясък с беснота
сме в очите на света.
Нас
ни мами бяла стръв
към ъгъл, пълен с кръв,
за бягство стяга връв,
ала първо по дробовете ни чука тя,
под лъжичката, хитрушата, посмуква.
МЫ – БЕШЕНЫЙ ПЕСОК
Мы – бешеный песок,
Миру брошенный в глазок.
Нас
Белая блесна
Заманит в уголок,
Затянет наутек,
Но сперва поударяет под дыхалочку,
Да под ложечкой, шалунья, пососет.
---------------------------------------------
Владимир Глозман
Руският поет и преводач Владимир Глозман (Владимир Иосифович Глозман) е роден на 10 юни 1951 г. в Киев. Публикува стихове в списания като „22”, „Время и мы”, „Континент”, „Новый мир”, „Иерусалимский журнал”, „Менора” и в антологиите „Самиздат века”, „Скопус”, „Освобожденный Улисс”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и „Век перевода”. През 1973 г. емигрира в Израел. Завършва факултета по ивритска литература в Ерусалимския университет. Превежда от английски и от иврит средновековна и съвременна поезия. Автор е на стихосбирките „Милостивый государь” (1978 г.) и „In Folio” (1995 г.) и на сборника с поетични преводи „Моей земле” (1988 г.). Живее в Ерусалим.
ДА ЧЕТА СЕ ОТУЧИХ, ДА ПИША СЪВСЕМ НЕ УМЕЯ
Да чета се отучих, да пиша съвсем не умея,
край небето, широко разкрито, стоя;
виждам, ангел добър, твърде озадачен, прелетя над главата ми;
ще помоля – той може на връщане да донесе:
„Книга с букви големи, красиви дари ми ти, ангеле...”
Тиха песен в прозорче,
прозорче оттатък морето е,
а морето е десет на десет
четворно
затворено в клетката...
Как отдавна вървя
по жадувани местности –
няма свършване
този урок по словесност.
РАЗУЧИВШИСЬ ЧИТАТЬ, А ПИСАТЬ НИКОГДА НЕ УМЕВШИ
Разучившись читать, а писать никогда не умевши,
Возле неба, раскрытого настежь, стою;
Вижу, добрый мой ангел промчался куда-то весьма озабоченный;
Попрошу – может вспомнит еще на обратном пути:
„Подари-ка мне книгу с большими, красивыми буквами...”
Очень тихая песня за форточкой,
Форточка за морем,
Море заперто в клеточки
Десять на десять,
Четверка потоплена...
Как давно я иду
По обещанной местности, –
Ни конца и ни края
Урокам словесности.
1976 г.
---------------------------------------------
Владимир Друк
Руският поет и литератор Владимир Друк (Владимир Яковлевич Друк) е роден през 1957 г. в Москва. Завършва факултета по психология при Московския държавен педагогически институт (1980 г.), защитава аспирантура във факултета по интерактивни комуникации при Нюйоркския университет (2001 г.). Съосновател е на Московския клуб за поезия (1986 г.), основател е на Института за съновидения и виртуални реалности в Москва (1990 г.). Член е на Съюза на руските писатели. Публикува стихове в самиздатския печат и в издания като „Юность”, „Пионер”, „Пионер Востока”, „Третья модернизация”, „Знамя”, „Огонек”, „Иерусалимский журнал”, „Интерпоэзия”, „Вестник Европы”, участва в антологии на съвременната руска поезия като „The new Generation of Russian Poetry”, „20th Century of Russian Poetry”, „Third Wave”, „The Poetry of Perestroika” и др. През 1994 г. емигрира в САЩ. Специалист е по информационна архитектура, работи над интернет проекти като „Moscow Channel”, „Dizzy Logic”, „Time Pilot”, „Liquid Architecture” и др. Автор е на стихосбирките „Нарисованное яблоко” (1991 г.), „Коммутатор” (1992 г.), „Второе яблоко” (2002 г.) и „Одноразовые Птицы” (2009 г.). Живее в Ню Йорк.
РОДЕНИЯТ ДА ПЪЛЗИ ЗАЩО ЛЕТИ
Роденият да пълзи защо лети?
Роденият да пълзи да лети не може!
Роденият да пълзи да лети не е длъжен,
защо да лети?
Роденият да пълзи не може да пълзи,
роденият да пълзи не иска да пълзи,
не може повече, не иска повече
и ето – лети!
РОЖДЕННЫЙ ПОЛЗАТЬ ЗАЧЕМ ЛЕТАЕТ
Рожденный ползать зачем летает?
рожденный ползать летать не может!
рожденный ползать летать не должен
зачем летает?
Рожденный ползать не может ползать
рожденный ползать не хочет ползать
не может больше не хочет больше
вот и летает!
-----
ЗАЯВЛЕНИЕ
Обявявам Маруся
за безядрена зона!
Обявявам Маруся
за ерогенна зона!
Обявявам себе си
за свръхдържава!
Обявявам на това закрито
събрание!
ЗАЯВЛЕНИЕ
Объявляю Марусю
безъядерной зоной!
Объявляю ее
эрогенной зоной!
Объявляю себя
сверхдержавой!
Объявляю на этом собранье
закрытым!
---------------------------------------------
Владимир Ермакович
Руският и белоруски поет Владимир Ермакович (Владимир Михайлович Ермакович) е роден на 3 март 1938 г. в с. Витрески, Минска област, Беларус. Има две висши образования. Кандидат е на техническите науки. Работи като инженер-механик и инженер технолог, генерален директор на обединение, председател на съвета на директорите и преподавател в институт. Пише стихове от ученическите години. Публикува поезия и проза в алманасите „Гомон”, „Талент”, „Гаманливое древо любови”, „Поэт года”, „Лирика”, „Стихи” и др., в руски и белоруски вестници, списания и сборници. Член е на Съюза на писателите на Русия. Лауреат е на литературни конкурси, носител е на литературни награди. Автор е на стихосбирките „Пока в пути” (1970 г.), „Под созвездием рыб” (2014 г.) и „Кактусы в Маринаде” (2016 г.). Живее в гр. Витебск, Република Беларус.
АЗ СЪМ БЕЛАРУС
Аз Беларус съм, гръмка памет е земята,
пред всички гордо извисявам ръст,
ако за някого съм още непозната,
приятно ми е: Аз съм Беларус!
Аз Беларус съм, лъч и плод, и разум.
Все по-значим в света е моят кръст,
ако не си ме още забелязал,
приятно ми е: Аз съм Беларус!
Родина за предци и за потомци,
аз Беларус съм със свещена пръст,
разруха преживях, възкръснах от отломки,
приятно ми е: Аз съм Беларус!
Красива и обгрижвана, измита,
аз все по-млада съм околовръст,
с дела и помисли добри, с душа открита,
приятно ми е: Аз съм Беларус!
Тъй честна, скромна (в грешките жестока),
в доброто весела, към злото с мъст,
аз, бяла, румена, зелена, синеока,
приятел ваш съм: Аз съм Беларус!
И аз – поет на своята родина,
до края патриот и оптимист,
в живота гордо с Беларус ще мина
и ще повторя този призив чист:
– Народи на света, бъдете здрави!
Китаец, негър, бял, семит, индус...
Цветът на нашта кръв ни братя прави,
в мир да живеем! Аз съм Беларус!
Я – БЕЛАРУСЬ
Я – Беларусь, я говорю об этом громко,
Себя открыто всем явить стремлюсь,
А, если я ещё, кому-то – „незнакомка”,
Давай знакомиться: Я – Беларусь!
Я – Беларусь, одна на всей планете.
Всё значимее в мире становлюсь,
А коль меня, ещё, ты не заметил,
Давай знакомиться: Я – Беларусь!
Я – Беларусь, я предкам и потомкам
Была „Радзiмай”, есть и остаюсь,
Пережила „развал”, восстала из обломков,
Давай знакомиться: Я – Беларусь!
Стройна, чиста, ухожена, умыта,
С годами моложавее смотрюсь,
Делами, помыслами – всей душой открыта,
Давай знакомиться: Я – Беларусь!
Честна, скромна, добра, (не без пороков),
Задорна, весела, „по делу” – злюсь,
Бела, румяна, зелена, и синеока,
Давай подружимся: Я – Беларусь!
И я, поэт – дитя своей Отчизны,
Всё это слово в слово повторю,
Как патриот и оптимист, по жизни,
Всем, вместе с Беларусью, говорю:
– Народы мира! „Будьте вы здоровы”.
Араб, еврей, китаец, негр, индус...
Мы все родня, по цвету нашей крови,
Давайте мирно жить! Я – Белорус!
---------------------------------------------
Владимир Звягин
(НЯМА ДАННИ)
ПРИТЧА ЗА ПОЕТА
Живял Поет. Той много сътворил
стихотворения – почти добрички.
Опрял в небето своя поглед мил,
той драскал с умиление за всичко.
Разчитал, че Пегас е оседлал,
че е владетел на Парнас се блазнел!
Мечтаел си: кумир... Но не разбрал,
че смятал се е за велик напразно...
Умря внезапно! Вярната душа
от тялото му отдели се леко.
С пет стихосбирки сигурна бе тя,
че Божа чест са райските пътеки...
В тез стихове: „Разходки по роса”,
душата е летяла като птичка...
Но хубави ли са? Уви, не са!
Достатъчно омръзнаха на всички!
Не, няма в тези стихове конфликт,
„звезди просветват” в тях, „кръжи планета”...
Но изведнъж, о, дявол многолик,
днес дяволите хванаха Поета!
Той не разбра – какво, къде, кога,
защо пропадна тук – сред смрад и огън?
Но фактът си е факт! Затуй сега
на Дантевия ад ще се подложи!
Тук – дим и сажди, пъкъл жарко грей,
кипи вода в казана – баня „свежа”!
Рогат го ръга в кръста: – Хей, запей,
как беше там – „В гърди горят копнежи...”!
– Как в твоята душа „пламти пожар”?
– Как твоята любов „огньове пие”?
Трепереше от студ сред адска жар,
от срам, че там не може стих да скрие.
А дяволче в уши му сипва кал:
– Какво? Ти плю на хората в ушите!
Седи в казана тоз поет, разбрал,
че щампи в стиховете му са скрити.
Той спомни си как вплита в стих лъжи,
как образи и рими в лира сбира.
Като турист войната отрази,
без да напуска своята квартира!
Зовеше обществото с жалък зов,
гордееше се с пошлите си мисли.
Не знаеше какво е туй любов,
но за любов и писа, и дописва!
Поетът наш не беше лош човек,
макар че и с добро не бе известен.
Примоли се: – Нима съм тук вовек
и да изляза няма шанс да блесне?
Защо съдбата е такава гад?
Живях добре, мухите не обиждах!
Не съм очаквал да попадна в ад!
Аз мястото си вечно в рая виждах!
А дявол стар му обясни със смях:
– Там, горе, стиховете ти нефели
зачитат хората и черпят грях,
от твойта горделивост пример взели!
На враговете вадеше очи,
добро и лошо в стихове подпъхна!
А любовта без срам опорочи,
ръката ти навярно ще изсъхне!
Затуй – мълчи, в казана кротко ври,
в кипежа с грешниците се боричкай!
А Бог сред рая ще те приюти,
когато – горе – те забравят всички!
Когато никой в мислещия свят
не помни твойте мисли, твойте чувства,
и стиховете ти се изпарят,
ще дойде твоят ред оттук „да духнеш”.
И греховете ти ще опростят,
ще ги изтрие времето – така е!
И твоят ангел ще те вре в друг свят,
за теб, козела Божи, все ридае!
Подклажда адът огъня с дърва,
кипи водата, в нея ври Поетът,
страхувайки се само от това:
стиха му в нечий взор да не засвети.
Но вдъхнови се книжен бюрократ
и включи го в издателска програма.
Защо пък да не го преиздадат –
за хонорара претенденти няма!
И в памет на Поета бе избран
ден юбилеен с приз за стих-мечтата...
...А той все тъй – във врящия казан,
очаква чорт да изстуди водата!
Годините – какво? Летят! Нали
тъй писа в стиховете си Поетът!
Издателят издава за пари,
той роб на прихода е при бюджета!
Поетът, струва ми се, е призван
да не смени съдбата си посмъртна.
Ще бъде врящ затворник в ад-зандан,
докато го четат, в казан ще мърда!
Поезията – „краста” с благ рефрен,
така си е – сиди, пиши, щом трябва!
Но знай, че щом поетстваш само ден,
рискуваш векове да тънеш в ада!
***
Облита ангел сини висини
без граници при тъмно и при светло...
Как трудно е, все пак, да се спаси
изгубеният образ на поета.
ПРИТЧА О ПОЭТЕ
Жил-был Поэт. Он много написал
Стихов – почти хороших и удачных!
Он, взглядом упираясь в небеса,
Кропал, от умиленья слёз не пряча!
Он думал, что Пегаса оседлал!
Гордился покорением Парнаса!
Мечтал: Он – Мэтр, Кумир!... Но он не знал,
Что щёки надувал, увы, напрасно!
...Он умер неожиданно легко!
Душа его от тела отделилась...
Считалось, пять томов его стихов –
Его дорога в рай, где Божья милость…
А в тех стихах – «прогулки по росе»,
И то, куда и как «душа летела»…
Всё – как у всех! Всё то, что пишут все!
Про то, что всем порядком надоело!
Нет, в тех стихах крамолы нет! Ни-ни!
В них – „тают звёзды”, „кружится планета”...
Но, вдруг, как говорил он, – Чёрт возьми, –
Забрали черти нашего Поэта!
...Он сам не понял – как и почему,
Зачем он здесь – среди огня и смрада?
Но – есть, что есть! И вот пришлось ему
Узнать всю „прелесть” „дантовского” ада!
Здесь дым и копоть, черти жгут дрова,
Кипит вода в котле – нет жарче бани!
Чёрт тычет в грудь ему – Напой слова,
Как там „в груди горел огонь желаний”?
– Какой в твоей душе „пылал пожар”?
– Как от „любви сгорал” ты каждый вечер?...
...Сгорая от стыда, поэт дрожал,
От мысли холодел, что крыть-то нечем!
Шалит чертёнок, льёт на уши грязь:
– Ну, что? ЛюдЯм поездил по ушам ты?
...Поэт сидит в котле, не кипятясь –
Его стихи – одни сплошные штампы!
Он вспомнил, как в стихах безбожно врал,
Как образы и рифмы вечно тырил!
Как про войну он выдал „на-гора”,
Не выходя из собственной квартиры!
Чуть что, мог „за глаза” сказать: „дебил”!
А сам себе умнее всех казался...
Он в жизни никого не полюбил,
Но о любви писал... и дописался!
Поэт не злой был, в общем, человек,
Хотя и добротой – не отличался.
Взмолился он: Я что, в аду – навек?
И выйти у меня не будет шанса?
За что же мне жестокий сей удел?
Ведь жил я даже мух не обижая!
Я в ад попасть нисколько не хотел!
Я думал, моё место – кущи рая!...
Но старый чёрт, сказал ему смеясь:
– Там наверху стихи твои поныне
Читают люди, впитывая грязь
Грехов твоих, а главное – гордыни!
Ты осуждал в стихах своих врагов!
И людям врал, что – хорошо, что – плохо!
А то, как ты описывал любовь,
Так лучше б у тебя рука отсохла!
Поэтому, – притухни и сиди,
Кипи, как все, но, слышь, не гадь в посуду!
Бог даст, ты сможешь даже в рай уйти,
Когда, там – наверху – тебя забудут!
Когда на свете ни одна душа
Не будет о тебе ни знать, ни думать,
Когда забудут, как ты жил, греша, –
Придёт и твой черёд отсюда „сдунуть”.
Тогда тебе грехи простятся все
Сотрёт их время – так или иначе!
Тебя твой ангел заберёт отсель
Он по тебе, козлу, поныне плачет!
…А черти добавляют огоньку,
Вода кипит, а в ней – Поэт варИтся,
Боясь лишь одного, что „наверху”,
Его стихами кто-то вдохновится!
И вдохновились! Сделали расчёт,
Переиздали нашего Поэта!
И почему бы не издать ещё? –
На гонорар-то претендентов – нету!
Отметили Поэту юбилей,
И премию, как надо, учредили!...
...А он, всё так же – там, в своём котле,
Всё ждёт, чтоб черти воду остудили!
Годам-то – что?! Летят себе и всё!
Прям, как в стихах „про жизнь”, того Поэта!...
Издатель всё издаст, что принесёт
Доход! Он – раб доходного бюджета!
Сдаётся мне, – поэту никогда
Не изменить судьбы своей посмертной!
Его удел – быть узником котла,
Пока читают этого поэта!
Поэзия, она – такая „хрень”,
Казалось бы – сиди, пиши, раз – надо!
Но, знай, что, посвятив ей только день,
Рискуешь век не выбраться из ада!
***
Летает ангел где-то в небесах,
Где нет границ меж прошлым и грядущим!...
Как трудно это, всё-таки, – спасать
Поэтов неприкаянные души!
---------------------------------------------
Владимир Игнатиевих
Руският поет Владимир Игнатиевих (Владимир Валентинович Чекалов/ Игнатьевых) е роден на 1 октомври 1950 г. в с. Рахманово, Переславски окръг, Ярославска област. Произхожда от древния род Игнатьевых. Завършил е МДУ „М. В. Ломоносов”, защитава докторат по авиомеханика и газова динамика. Кандидат на физико-математическите науки, старши научен сътрудник, той е автор на 2 монографии, десетки научни публикации и 9 изобретения. Работил е като генерален директор на няколко държавни обединения, институти и предприятия. През цялото време на своята научна и иновационна работа твори и публикува поезия и бардови текстове за песни; както научната и иновационната му дейност, така и литературното му творчество е нетрадиционно, модерно, с изключително прецизна поетика. Автор е на стихосбирката „Век вековой” (2016 г.). Живее в гр. Переславл, Ярославска област.
ВОЙНАТА
Войната шумоли, пълзи, войната пак напомпва скули.
Войната тихо ще сълзи в снега към хора и аули.
С тръстики мамещи блести и пълни застояло блато.
Не бърза да ви приюти, войната търпеливо чака.
Ще влезе с дългове при вас, с банкрут над банките ще висне.
Ще стегне примката в захлас, на шии вените ще стисне.
Ще убеждава, ще крещи с нелепи войнствени повели.
Ще казва: „Ти не раждай, ти не яж, а ти умри в неделя!”
Ще шепне някому: „Мрази, че този има друг цвят кожа!
Тез изгони, а тез срази!” Не може тъй. Не ще помогне.
А тази кучка с поглед зъл краде пари, руши бюджети.
Войници, каски, мит за дълг, обстрел, муниции, ракети.
Когато няма изход прост за тост с париците ни жалки
и след нездрав пореден мост градим и пием, но по малко...
Тогава ще се появи! (Ще влезе, ще влети, ще тряска.)
Света хлапешки ще взриви, като стръвница ще завластва.
Войната вика, тя пищи. Войната мачка в кърви скули.
Войната градове руши, изтрива хора и аули.
И... Пак ще бъде нужен свят: дворци, пари, колиби, стоки.
И ще творим света богат сред ръкоделните посоки.
Но пак ще шумоли до нас, с бомбето си изпращащ поздрав,
дебеличкият чичко Марс. А ний го смятаме за спонсор...
ВОЙНА
Война шуршит, война ползёт, война накачивает скулы.
Война тихонечко войдёт со снегом в дальние аулы.
Война заполнит камыши немого, тёплого болота.
Война нисколько не спешит, всегда найдет война кого-то.
Войдет долгами в особняк, поставит банк к банкротной стенке.
Завяжет петлю как-то так, что задрожат на шее вЕнки.
Кого-то будет убеждать искать бессмысленно работу.
Кому-то скажет: не рожать, не печь блины, не жить в субботу.
Шепнёт кому-то: не любить того, другого, с цветом кожи.
Их надо гнать, их надо бить. Не надо это. Не поможет.
Но, эта сука, втихаря, ворует денежки в бюджетах.
Солдаты, пули, якоря, маневры, топливо в ракетах.
Когда не станет чем платить, когда не куплены товары,
когда закончены понты, когда не пьют и строят мало.
ТОГДА! Тогда ОНА придёт, (войдёт, влетит, ворвётся, въедет).
Парнишку МИР она взорвёт, и зарычит на мир медведем.
Война кричит. Война орёт, война расквашивает скулы.
Война дома, как пыль, сотрёт, и города, людей, аулы.
И… будет снова нужен мир, дома, дворцы, товары, деньги.
И снова миру будем мы творить людское рукоделье,
пока шуршит там вдалеке, играя оптикой на солнце,
Марс, толстый дядя в котелке. А мы-то думаем, что спонсор…
-----
КОГАТО СТАНЕШ СТАР И АЛЧЕН
Когато станеш стар и алчен,
аз флейта ще ти донеса.
Ще свиря и ще пея,
с ушите глухи за да чуеш
звучението ти.
Когато станеш стар и алчен,
аз ще накарам слънцето
да свети ярко.
Със слепите очи
да видиш изгрев ти.
Когато станеш стар и алчен,
аз бисерна вода ще загреба
от дъното на кладенец.
Със сухите си устни
да попиеш влага ти.
Когато станеш стар и алчен,
аз ще откъсна от простора
едно такова синьо късче,
с което в своя джоб
небето ще усещаш ти.
Когато станеш стар и алчен,
аз паметта ти ще събудя,
ще седна срещу теб, отново
от всичко минало
да черпиш сили ти.
Когато станеш стар и алчен,
аз пак ще се превърна в детство,
ще се превърна в теб и заедно
ще пием жадно
капка след капка от живота.
КОГДА СТАНЕШЬ СТАРЫМ И ЖАДНЫМ
Когда станешь старым и жадным,
я принесу флейту.
Я буду петь песни,
чтобы глухими ушами
слушал звучанье ты.
Когда станешь старым и жадным,
я позову солнце.
Будет светить ярко,
чтобы слепыми глазами
видел рассветы ты.
Когда станешь старым и жадным,
я зачерпну воду.
Прямо со дна колодца,
чтобы сухими губами
влагой напился ты.
Когда станешь старым и жадным,
я оторву неба
синий такой клочочек,
чтобы в своём кармане
чувствовал небо ты.
Когда станешь старым и жадным,
я воскрешу память,
сяду с тобой напротив,
чтобы во всём прошедшем
силы вновь черпал ты.
Когда станешь старым и жадным,
я превращусь в детство,
стану опять тобою,
чтобы пить вместе жадно
каплю за каплей жизнь.
-----
НИЕ СМЕ ЛИЦАТА НА НАШИЯ НАРОД
На Владимир Кошкин, който първи се хвърли срещу куршумите
Аз опричник съм, селски стопанин. Аз в Потешния полк съм стрелец.
С Пугачов съм, но съм и дворянин. Жив е моят образ векове.
Бях богат, сразих врага неканен с цяло състояние. От мен.
Бях поручик, болница, стенание, в битката при Ла Ротер ранен.
Крепостен съм, но съм и помешчик, граф Орлов съм. В ден на масов смут
бях казак, жени сечах зловещо. Бях хлапак с фенер, показващ път.
Бях матрос в сразения „Варяг” и талантлив бях щабен офицер.
Бях дружинник в Пресна и бродяга, смело пишещ с Пешков маниер.
Болшевик на власт съм през октомври, буржоа съм за разстрел след туй.
И свещеник в расо дългополо, и татарин с празник „Сабантуй”.
Бях кулак, оставен без „излишък”, бях конвой, закарал го в Сибир.
Бях партиец, изучавах книжки. И чекист – спортист и богатир.
Крепостта при Буг аз защитавах, бях пленен съветски командир.
Изпокъсано зебло надявам или нося вълнен сив мундир.
Аз колхозник съм, налози плащам доброволно. Пуша груб качак.
Аз съм учен, с Бог се мери нашта власт, създала атомен заряд.
Демократ съм, тръгва перестройка. А до вчера върл бях комунист.
Аз бандит съм. Рекет и престрелки. Аз търгаш съм и капиталист.
На народа ние сме лицата в старите и в новите години.
Може би ще дойде свободата някога при нас завинаги.
* Опричник – служител от гвардията на Иван Грозни, в преносен смисъл държавен човек.
* Потешен полк – воински подразделения, сформирани през ХVІІ в. по времето на Петър Първи.
* 9 януари 1905 г. – кървава неделя в Санкт Петербург, разстрели по време на работническа демонстрация.
* Битка при Ла Ротер (La Rothiere) – сражение през 1814 г. между френските войски на Наполеон и съюзническите армии на руснаци, прусаци и вюртембергци.
* „Варяг” – брониран крайцер от Тихоокеанската ескадра на Русия в началото на ХХ век.
* Пешков – Алексей Максимович Пешков, Максим Горки.
* Крепостта при Буг – крепост до река Буг, Брестката крепост.
ЛИЦА МЫ У НАШЕГО НАРОДА
Владимиру Кошкину (Он первым бросался под пули.)
Я опричник, также и крестьянин. Я стрелец „Потешного” полка.
Пугачевец, вместе с тем я барин. Я един в минувшие века.
Я купец, отдавший состоянье на войну с французом. Весь кошель.
Я поручик, госпиталь, стенанье, в битве раненый при Ля-Ротьер.
Крепостной я, он же и помещик, граф Орлов. Девятым января
Я казак, рубящий шашкой женщин. Я пацан, свисавший с фонаря.
Я матрос с погибшего „Варяга”, и штабной блестящий офицер.
Я дружинник с Пресни и бродяга Пешков, пишущий на свой манер.
Большевик я в Октябре у власти, там ведомый на расстрел буржуй.
Я священник в длиннополой рясе, и татарин в праздник „Сабантуй”.
Я кулак, сдающий все излишки, и конвойный, что ведет его в Сибирь.
Я партиец, изучавший книжки. Я чекист – спортсмен и богатырь.
Я защитник крепости у Буга, и плененный красный командир.
Я хожу в изорванной дерюге, и ношу я шерстяной мундир.
Я колхозник, сдавший все налоги, без порток. Курящий самосад.
Я ученый, мы почти, что боги, создали мы ядерный заряд.
Демократ я, движу перестройкой. А вчера я ярый коммунист.
Я бандит. Доходы, рэкет, „стрелки”. Я торгаш, почти капиталист.
Все мы лица нашего народа в старые и новые года.
Думаю, что может быть свобода к нам придет и может навсегда!
-----
ПЕРЕСЛАВСКА СЕДМИЦА
1. НОВОГОДИШНА ПРЕСКОЧИ-КОБИЛА
Пред вигвам почти достоен зад гигантската секвоя
закачлив английски хобит пее ласкавички песни
на девойка-дебеланка андалузка, май испанка,
за тунели бели, с думи примитивни, но чудесни,
позабил глава в паница с неизгребана водица,
окосменост да прикрие. Зад вратата, сбръчкал шия,
закрещя в нощта – с наперен синьо-ален гребен птица –
селският петел, проскубан след поредна разправия.
Изпълзяли от мазето елфи пърхат за привети
към народа. Таласъми само няколко успяха
да присъстват на концерта. Но старушка Баба Яга
им изкудкудяка благо много весели частушки
и с магия от мазето им продаваше билети.
Със спанак сред този хаос понатруфен Маус тука
през ключалката се взира, за да се ориентира.
А Емил приятел гони, цял пропит в одеколони
под миндера се провира, удря по зъбите щука.
Арлекино от Торино джоба на другар пребърква,
Пиеро докато хърка, му задига блина с плънка.
След хобот и хобит тук... С вой Кремълската кула дрънка
в знак, че е нахлул герой – на Черен Дракон е година.
Карнавалната гълчава до зори ще продължава!
2. ПО ЗАСКРЕЖЕНИЯ ПЛАЖ
...в скрежния бряг на плажа скита бездомен пес,
бляскави камуфлажи вятър навява днес –
лятному без неволи, снежно със син привет,
храстите днес са голи, рибите са под лед...
храстите! слънце бледо... мярка се силует...
в смях се тресе и, гледай, хвърля се в пирует –
като старица гъгне, кланя снага върба...
късно е вече, тъмно, късно... стоиш сама...
3. ЧАСОВНИК БИЕ В ПОЛУНОЩ
Ще бъде дъжд. И тази птица
крилото мокро ще суши.
С отблясък пурпурен вино
в сребриста чаша ще искрее
пред пламъка трептящ на свещ.
В прозорци капките ридаят
и Новата година ваят,
часовник бие в полунощ.
ПЕРЕСЛАВСКАЯ НЕДЕЛЯ 51, 13887
1. НОВОГОДНЯЯ ЧЕХА-РДА
Под докучливым вигвамом за раскидистой секвойей
Добрым хоббитом английским пелись ласковые песни
Милой девушке-толстушке из гишпанской Андалуси, –
- и подземных нор, слагая незатейливые строки,
Спрятав голову в кувшине с незачерпнутой водою
Чтобы скрылась волосатость. За дверной перегородкой
До утра кричал спесивый, с красно-синей бородою
Петушок с облезлой мордой со вчерашнего сраженья.
Вылезая из–под-вала эльфы крыльями махали
Проходящим. Из кикимор только нескольким досталось
Побывать на том концерте. Но за-то старушка Яга
Накудахтала им много незатейливых частушек,
Под-по-лою продавая благотворные билеты.
Расфуфыренный, с шпинатом, Маус, шел велеречиво,
Заглянуть в дверную щелку, прочитать из титров надпись.
А наш старый друг Емеля весь пропах одеколоном
С щукой лазая под-ла-вкой, примеряя зуботычки.
Арлекино из Турино выворачивал карманы
У Пьеро, отнять пытаясь самосвёрнутое тесто.
Хобот, хохот, хоббит… пробит час в Кремлевкой башне,
Означавший наступленье года черного Дракона.
Карнавальное веселье будет длиться до рассвета!
2. ЗАИНДЕВЕВШИМ ПЛЯЖЕМ
заиндевевшим пляжем бродит понурый пёс
искрящим камуфляжем ветер скамьи занёс –
летнее не заметно, снежное в голубом,
это кусты раздеты, рыбины подо льдом…
это кусты! лишь солнце... высветит силуэт…
брызгает и смеётся, вынырнув в пируэт… –
бабушкой перемётной кланяется ветла…
поздно уже и тёмно, поздно… стоишь одна…
3. И НОВЫЙ ГОД ОПЯТЬ НАЗНАЧЕН
И будет дождь. И будет птица
сушить промокшее крыло.
Багряным отсветом вино
в седом бокале заискрится
дрожащим пламенем свечи.
На стеклах окон капли плачут,
и Новый год опять назначен
курантным боем в пОлночи.
-----
ТРИЖДИ ПРЕДАЛИТЕ ТЕ
Трижди предалите те те молят,
търсят твойта закрила.
Какво ще им кажеш, любящий Боже?
Имаш ли още сили?
Под дясното ти ребро – болка от копие.
Ще се върнеш ли при тях?
Трижди предалите те те молят,
опрости техния грях!
Сребърната ти мисъл тежи над бъдното –
съден от съд негоден.
Отпиват Юди тяло и кръв до дъно,
ще им помогнеш ли?
С бичове те бичуваха, от кръст притиснат,
кръвта ти прахта проклина,
пълзиш, трънен венец е твоята истина,
а край теб крещят: „Помогни ни!”
Трижди предалите те те поздравяват... (Лъжа!)
„Води ни напред, Боже!”
Трийсет сребърника предават сега
кой какво да получи може.
Ти, трижди предаденият, потъпкван в прах,
паметта своя запази.
Всеки от тях изживя своя страх.
Любовта ти ще ги спаси.
Ти, трижди предаденият, си вездесъщ и мъдър
и напред да прозреш можеш:
дори децата на децата ти отново да те разпънат,
те са твоят народ, Боже.
Трижди предалите те се гърчат в огъня:
„Сами себе си ще изгорим!”
Може би, дрънкайки с шпорите, конници
ще довършат последния Рим.
ПРЕДАВШИЕ ТРИЖДЫ
Предавшие трижды, просят тебя
Дать им твою помощь.
Что же ты скажешь им также любя?
Найдешь ты ещё мощь?
Под правым ребром та же боль от копья,
Вернёшься ли в их мир?
Предавшие трижды, просят тебя –
Двадцать веков их кумир.
Серебряной мысли тугая волна –
Ты ими ведь был судим.
Помянутый телом и кровью до дна,
Поможешь ли ты им?
Исстёган бичом и придавлен крестом,
По крови своей в пыли,
Ползешь, прикрываясь терновым венцом.
Рядом кричат: помоги!
Предавшие трижды, приветствуют. (Лжа!)
Мессия веди нас вперед!
Тридцать серебряных делят дрожа
Кому из них что упадет.
Преданный трижды, растоптанный в прах,
Память свою береги.
Каждый из них получает свой страх.
Спасенье в твоей любви.
Преданный трижды, ты видишь везде,
Ты можешь понять вперёд:
Дети детей твоих даже в суде
Это ведь твой народ.
Предавшие трижды, ревут из огня –
Мы сами себя палим!
Может быть всадники, в шпоры звеня,
Закончат последний Рим?
-----
СЪДБА
Всички хора се раждат еднакво,
но по своему всеки умира:
върху кол ще се гърчи някой,
друг след транс пътя вечен намира.
СУДЬБА
Рождаются люди все одинаково,
умирают же – каждый по-своему:
кому – быть посаженным на кол,
кому-то свалиться в промоину…
-----
ЕЖКО СМОКЧО
Блин, котак, блин, кубатура.
Таралежи къркат грог.
Блин е фигура с контури
на пълзящ в тавата смок.
Влак, среднощ е, в ресторанта
хем пътуваш, хем пък спиш.
Хапваш блин с червило странно
и мечтаеш за Париж.
През разкъсаните гащи
святка беличко петно.
Кърт в кушет-вагона с място
е сразен на домино.
Към коняк не се присяга,
спрял да пие в преден ден.
Ежко! Еж? В мъглата бяга...
Зад прозорец запотен
скитник виждаш или мишка?
Портиер с маркуч на двор.
Мини-жуп. С модерн-подстрижка
е момчето. В кротък спор
някой влезе неотдавна.
Смешка ли е, или сън?
Ежко, еж... И смокът славен
бързо отпълзя навън...
Трак-трак-трак притраква влакът.
Шафнер носи чай горещ.
Два въпроса още чакат:
Ти изпращаш? Не? Посрещай!
ЁЖИК УЖИК
Эксп. на конкурс „Конкурс Авангарда и Актуала”, „Ноев Ковчег”
Вот, блин, кот, блин, кубатура.
Загуляли два ежа.
Блин, такая вот фигура
у ползучего ужа.
Поезд, полночь, в ресторане
вроде едешь, вроде спишь.
Ешь блины в губной помаде,
размечтавшись про Париж.
Из разорванных коготок
светит белое пятно.
На плацкартной полке кроток,
проигравший в домино.
На коньяк его не тянет,
тот закончился давно.
Ёжик! Ёж? Опять в тумане…
В запотевшее окно
глянет бомж, а может мишка?
Дворник с шлангом во дворе.
Мини юбка. Стрижка-фишка
под мальчишку. О добре
кто-то сказывал недавно.
Может мент, а может сон.
Ёжик, ёж. И ужик славный
был, да сполз куда-то он…
Тук-тук-тук стучат колеса.
Проводник разносит чай.
Два оставшихся вопроса:
Провожаешь? Нет? Встречай!
-----
МАЙЯ. СЮИТА КАРМЕН
С черна пачка, с черна блузка, с ярка лента е това
тяло гъвкаво и дръзко. Нежна, миличка глава,
дълга лебедова шия музиката следва тук,
в лека стъпка крак се вие, сякаш е от струна звук.
Мами безнадеждно тъжно мъжкия ни свят суров!
Няма с жест да го излъже! Без причини за любов...
За мъже на ширна сцена недостигана блести
тази птица – пламък-време, няма как да не лети!
Ах, „Сюита Кармен” – песен с вятър-танц над степ видях!
Майя-младост се понесе – стъпки и ръце с размах!
Никога след туй не мога пак да видя тоз фетиш –
ярко чувство, вихрен огън, зов божествен да летиш!
* Сюита Кармен е едноактен балет по музика на Жорж Бизе в оркестрация и аранжировка на Родион Шчедрин. По мотиви на едноименната новела на Проспер Мериме, залегнала в основата на операта „Кармен”, либретото на балета написва първият му постановщик – кубинският балетмайстор Алберто Алонсо. За пръв път балетът е поставен на 20 април 1967 г. в Болшой театър за Майя Плисецка.
МАЙЯ. КАРМЕН-СЮИТА
Черной юбкой, черной сеткой, красной лентой и трико
Облекло стан гибкий, крепкий. Вслед за музыкой влекло
Длинной шеей лебединой, поворотом головы.
Легкий шаг не уловимый длинных ног, как звук струны.
Как она влечет, как манит! И как дразнит всех мужчин!
Ни один жест не обманет! Для любви ведь нет причин.
Те – из всех мужчин на сцене, но и им ведь не поймать
Эту птицу: пламя-время, что не может не летать!
Ах, „Кармен-сюита” – песня с танцем-ветром по степи!
Это Майя-юность плещет взмахом рук и поступи!
Никогда ни до, ни после не пришлось мне увидать
Ярче пламени и чувство, что зовет тебя летать!
-----
БОЛЕСТТА
Пристигне ли болест – тя работа пак е.
Работиш умело – умело се бий!
Бори болестта до последната капка,
в неволята с воля ти болест надвий!
БОЛЕЗНЬ
Болезнь – это тоже такая работа.
Умеешь работать – умей и болеть!
С болезнью борись до четвертого пота,
Чтоб силу болезни собой одолеть!
-----
НАШИТЕ
Наша зима е, наш студ и мраз, вледеняващ наш вятър.
Те пристигнаха, с огън рушейки безснежния свят.
Ти покрий ни, виелицо, скривай жените, децата.
Нека в сняг, под земята, макар и сред сажди търпят.
Градове изгориха, взривиха светини и църкви.
Безпощадно децата ни в Аушвиц превръщаха в прах.
Пред нечувани зверства изправиха живи и мъртви.
Вледеняващ ответ ще е нашта победа над тях.
Пролетта ни ще бъде. Ще пее при изгрева славей.
Ще посрещаме слънцето с волен спасителен зов.
Наште дойдат ли, враг за злодействата ще отговаря.
Наште дойдат ли, пак на земята ще има любов.
* Дифтонг. В българския език при думата Аушвиц гласните звуци „а” и „у” образуват неделима цялост и се четат като една сричка.
НАШИ
Это наша зима, наш мороз, наши стужа и ветер.
Те пришли к нам с огнем, разрушая бесснежье границ.
Ты укрой нас метель, что б спаслись наши жены и дети.
Пусть в снегу, пусть в земле, пусть, не пряча от копоти лиц.
Они жгли города, подрывали костёлы и церкви.
Не щадили детей в крематориях Айнц-Аушвиц.
Перед зверствами их все страданья людские померкли.
Леденящим ответом будет наша Победа для них.
Будет наша весна. Будут петь соловьи на рассвете.
Будем солнце встречать, не считая опасных минут.
Когда наши придут, перед ними за всё те ответят.
И любовь будет жить на Земле, когда наши придут.
-----
РУСКИЯТ ПОЛК НА БЕЗСМЪРТНИТЕ
По-малко плач в Деня победен,
по-силни символни слова.
Деди и прадеди ни гледат
в здрачаващата синева.
Изчезнаха в пръстта окопи.
Полята бойни са в цветя.
Забравиха в полвин Европа
за лагерите на смъртта.
Но помнят всички полка руски.
Върви народ, върви градът.
Вървят загинали-безсмъртни,
вовек е паметният път.
РУССКИЙ ПОЛК БЕССМЕРТНЫХ
Все меньше плачей в день Победы,
всё больше знаменных речей.
Уже не деды, а прадеды
глядят из сумрака ночей.
Давно осыпались окопы.
Лесами заросли поля.
Уже забыло пол Европы
про запах смерти в лагерях.
Но, помнят русский полк бессмертных.
Идет весь город, весь народ.
Пропавших-павших-незабвенных
сквозь время памяти несет.
-----
ИЗБОРИ
По стара руска привичка
работа вършим, ругаем власт.
Но все пак, ще вмъкнем в кавички,
привлича ни нейната паст.
ВЫБОРЫ
По старой русской привычке
Делаем дело, ругаем власть.
Но все же, заметим в кавычках,
Никто не желает ей пасть.
---------------------------------------------
Владимир Илицкий
Руският поет, писател и публицист Владимир Илицки (Владимир Соломонович Ильицкий) е роден на 8 февруари 1951 г. в Куйбишевска област. Пише стихове от ученическите години. Завършва Московското суворовско училище и Самаркандската висша танкова командна школа. Служи в танковите войски, работи в завод за автомеханика, в научноизследователски институт и в търговски структури, завеждащ отдел икономика в Митишчинската информационна агенция, главен редактор на електронното списание „Там”. Член е на литературното обединение „Дмитрий Кедрин”. Публикува поезия и проза в списания, алманаси и сборници като „Поэзия”, „День поэзии”, „Московский вестник”, „Дружба народов”, „Magazin”, „Гордость и горечь: Поэзия 70-80-х годов о войне” и др. Автор е на стихосбирките „Курсанты, мальчики, танкисты” (1987 г.), „Древнеегипетский кинематограф” (1999 г.), „От Перловки до Берлина” (2015 г.), на книгите с проза и историческа документалистика „Последний из аргонавтов, или Девяностые годы столетья” (2000 г.), „Наш автограф на земле” (2001 г.) и др. Заслужил деятел на печата в Московска област (2011 г.). Живее в гр. Митишчи, Московска област.
ПАСТОРАЛ
Защо ли да тъгувам тъй, какво ми още трябва?
Аз имам дом, градинка имам, февруарски бял
покой е, в дървеса живеят весели дриади
и всички топло ме зоват – това е пасторал!
Аз благонравно съм пастирче – бих могъл да бъда.
И да развъждам зайци мога в земния чифлик.
Не знам защо призвание вълнуващо ме буди.
На масата е мойта снимка с бащиния лик.
Той в четирийсетте герой, аз в шейсетте приклещен...
Приличаме си и по родствени черти, и, знам,
по леките си гимнастьорки и ботуши тежки
и по това какво далеч напред ще видим там...
* Дриади – в древногръцката митология горски нимфи, покровителки на дърветата.
ПАСТОРАЛЬ
Какого черта я грущу, чего еще мне надо? –
Имею дом, имею сад, и, хоть сейчас февраль,
но в каждом дереве живет веселая дриада,
и все зовут меня к себе – вот это пастораль!
Я благонравный пастушок, точнее, быть могу им.
Я мог бы разводить кролей на собственной земле.
Но отчего-то я иным призванием волнуем.
Вот фотография моя с отцовской на столе.
Он в сорок… памятном году, я – в шестьдесят… затертом.
Но мы похожи больше, чем по родственным чертам –
по тяжеленным сапогам и легким гимнастеркам
и по тому, как смотрим вдаль и что мы видим там…
---------------------------------------------
Владимир Кабанов
Руският поет и писател Владимир Кабанов (Владимир Георгиевич Кабанов) е роден на 20 април 1948 г. в гр. Вилнюс, Литва. Пише стихове от младежките си години. Завършва Вилнюския държавен инженерно-строителен институт. Работи като преподавател. Публикува поезия и проза в периодичния печат. Номиниран е за наградата „Поэт года 2014”. Умира на 28 декември 2014 г. във Вилнюс.
ПАМЕТ НЕСПОКОЙНА
В езерото горско сякаш хвърлен камък,
миналото ще потъне с кротък плисък.
Аз ще те забравя, моя близка памет,
хвръкнала от дланите ми като птица.
Сякаш беше, ала някъде замина,
може да е за добро или за лошо.
Аз не се виня, макар вина да имам,
тъй животът дава ни уроци.
В езерото горско сякаш хвърлям слово,
миналите случки кръгове раздават.
Паметта ми неспокойна е отново –
в бреговете горски ще се отразява.
ПАМЯТЬ БЕСПОКОЙНАЯ
Я, как в озеро лесное, брошу камень,
С тихом всплеском моё прошлое утонет.
Я забуду о тебе, о близкой самой,
Словно птицу отпущу с своих ладоней.
Словно было и растаяло куда-то,
Может это станет лучше или хуже.
Не виню себя, хотя я виноватый,
Жизнь, она уроками нас учит.
Я, как в озеро лесное брошу слово
И минувшие события кругами.
Только память беспокойная мне снова,
Отражается лесными берегами.
-----
ЩЕ ПРЕМИНЕ НОЩТА
Сякаш с крила на измокрена птица нощта е,
в дреха студена от облаци сводът загръща звезди.
Лее се морното време със случки потайни,
с плавна вълна на небързащи в бъдното дни.
Само надеждата свлича се – лъч в стръмнината,
все още мрачно, но с утрото идват зори.
Вечност ли! Там след тъмата светлик ще гори
и ще повярваме, че са добри времената.
ПРОЙДЁТ НОЧЬ
Ночь так похожа на птицы промокшие крылья,
Небо закутало звезды в холодный прикид облаков.
Льётся усталое время натруженной былью,
Плавной волною никуда не спешащих веков.
Только надежды, как лучик свергается с кручи,
Пусть пока мрачный, но утром наступит рассвет.
Вечность не вечна, за тьмой загорается свет,
Мы же поверим, что время настанет получше.
---------------------------------------------
Владимир Константинов
Владимир Константинов е руски поет, пътешественик и биоенергетик. Завършил е историческия факултет при Петербургския университет. Носител е на много награди за поезия. В момента живее в малко село близо до Омск в Сибир.
ЕТЮД
Более люлякът навън
над глинената хладна твърд,
белее с нежно сведен гръб
в последния си лунен сън...
Над клетка жълто-синя рее гоблен с невиждани картини,
тъй както ние, без да видим съдбата звучна, я живеем.
А зад стъклата лунен ден
трепти над водната грамада,
сърцата ни дарява с радост
и сенки нощни праща в плен.
В сапфир е странен град огрят, сребриста леност вдишва жадно
сред песните на градски врани – стопанките на този свят.
На масата кафе дими,
останки от разкоши френски,
на мрамор бял безлики фрески
с незнайна мисъл в знайни дни.
О, прах от вехти писмена, безкрайната човешка памет
оставила е светъл пламък след болки в предни времена.
Дни и години в бърз галоп
в мъгла се стелят, издимяват
и идва време за раздяла
с привичния ни хороскоп.
Животът бе необуздан! Нали такъв си го избрахме.
Живяхме ли, дали успяхме – с полвин крило, едва-едва...
Но непременно, ensemble, пак ще се срещнем, мили Боже,
да се отчайваме не може по стръмния наклон напред.
Ще стане всичко в даден срок,
не вярвайте на таз с косата!
Ще стане всичко по-понятно.
А времето е наш урок...
Шахматни фигури безброй
и блясък сив на лунни кости.
Тук на Земята сме на гости,
това не е последен бой!
Придремват тихо ръкописи, очакващи безславна тлен
в света, с богатства променен и с подобрени с бяс напитки.
А ние със звезди се борим, блестим, избухваме, множим се,
с надеждата да изпълзиме от кожата си в своя корен.
Да бъде погледът ни ведър сред странния безкрай на пътя,
в живота нека срещнем мъдро съдба от болки и победи.
Повярвай в своята съдба!
* Ensemble (фр.) – заедно.
ЭТЮД
Сирень, в коричневом пятне,
Застывшей и прохладной глины
– Белеет, грациозно спину
Склонив, в последнем Лунном Сне…!
Над клеткой желто-голубой, парит, холста достичь не чая
Как Мы, скользим, не замечая, Звенящей Музыки Судьбы!
А за Окошком Лунный День,
Дрожит над водною громадой,
На сердце проливая Радость,
И разгоняя Ночи Тень!
Сапфиром светится окрест, вздыхая серебристой ленью,
Внимая городскому пению, ворон, – хозяек этих мест…!
Дымится Кофе на столе,
В осколке роскоши французской,
Как мрамор белом, с мочкой узкой,
И тайной думой на челе…
О, Пыль потрепанных Страниц, где Человеческая Память
Оставила белое Пламя, исторгнув Боль из под ресниц…!
Дни, Леты, спешной чередой
Туманятся, как Дым клубятся
– Приходит Время расставаться
С привычной и чудной средой…!
– Да, Жизнь неистова была! Как Мы Ее всею хотели
И, не беда, что не усели, совсем чуть-чуть, на пол-крыла…
Но непременно, ensemble*, Мы встретимся, Помилуй Боже,
И Нам Печалиться не гоже, на склоне Мимолетный Лет…!
Все сбудется, настанет Срок
Не верьте Бестии Костлявой!
Все сбудется, поверьте, право..,
– Примите Время, как Урок…!
Как много шахматных фигур
И карт, и блеска Лунной Кости
– Мы, на Земле, всего лишь Гости
И здесь наш не последний тур…!
На полках дремлют тихо свитки, их ожидает скромный тлен
В эпоху злачных Перемен, и Ядом вздобренных напитков…!
А Мы летим сквозь Искры Звезд.., мерцая, вспыхивая, множась..,
В надежде выскользнуть из кожи, в Места Первоначальных Гнезд…
Ну что ж, Счастливый б Путь и Свет, под Нескончаемость Дороги
Не будем к Жизни слишком строги, в Пылу Падений и побед…
ДОВЕРИМСЯ СВОЕЙ СУДЬБЕ!
* Ensemble (фр.) – вместе.
---------------------------------------------
Владимир Кучерявкин
Руският поет и преводач Владимир Кучерявкин (Владимир Иванович Кучерявкин) е роден на 4 август 1948 г. в Калининград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1977 г.). Работи като шлосер, охранител, инструктор по пожарна охрана и преподавател по английски в Института за чуждестранни езици. Публикува стихове в списания като „Звезда Востока”, „Митин журнал”, „Родник”, „Звезда”, „Часы”, „Комментарий”, „Арион”, „Дети Ра”, „Крещатик”, „Волга”, „Знамя” и др. Превежда поезия от английски и полски език. Автор е на стихосбирките „Танец мертвой ноги” (1994 г.), „Вдалеке от кордона” (1994 г.), „Треножник” (2001 г.), „Избранное” (2002 г.), „В открытое окно” (2011 г.) и „Созерцание” (2014 г.). Живее в Санкт Петербург и в селището Уст-Волма, Новгородска област.
ЕТО ЗАЛАТА С КОЛОНИ ЧЕТРИРЪКА
Ето залата с колони четриръка,
с морковчета и цвекло, посяти по стените,
и където в клюн беззъб на щъркел стар незнайно бебе гука,
плуващо в стъклата на старинни двери там, на изток от Египет.
С нервновата походка, миришещ на гола раздърпана жега,
влиза маститият лекар със строго присвяткащи пръсти.
Пак стената оправя краката им болни. Въздъхват стариците
и побягва тълпата им тъмна, развяла полите.
ВОТ И ЗАЛ С КОЛОННАМИ ЧЕТВЕРОРУКИЙ
Вот и зал с колоннами четверорукий,
Где по стенам то свекла, то маленький морковка,
Где шевелится в клюве беззубом старенькой птички ребенок,
Уплывающий в стеклах старинных дверей на востоке Египта.
Раздраженной походкой и пахнущий голым растрепанным зноем,
Входит накрашенный врач и сверкает пальцами строго.
И снова стенка расправила ноги больные. Вздохнули старухи
И темной толпой побежали, подол подымая.
---------------------------------------------
Владимир Кривошеев
Руският поет Владимир Кривошеев (Владимир Степанович Кривошеев) е роден на 8 април 1946 г. в гр. Махачкала, Дагестан. Завършва музикалната школа при Ленинградската консерватория и философския факултет на Ленинградския държавен университет. Работил е като библиотекар, музикант в ресторанти и преводавател в музикалната школа. Сътрудничи на самиздатски издания, първите му отпечатани стихове са в сп. „Знамя” от 1996 г. Участва в литературни антологии като „АКТ Литературный самиздат” и „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”. Автор е на стихосбирката „Дом культуры” (1999 г.).
АХ, ТЕЗ ИДИЛИИ НА СТАРИ ВРЕМЕНА
Ах, тез идилии на стари времена,
в градината когато святкат свещи
и минует на плюшена трева
танцуват хора – в своя въздух свеж.
Лудуване сред въздух чист и светъл!
И пудра в песните, и порив пуст...
Тъй кученце в обърната карета
от „Реквием” пасажи вие наизуст.
ЛЮБЛЮ ИДИЛЛИЮ СТАРИННЫХ ТЕХ ВРЕМЁН
Люблю идиллию старинных тех времён,
Когда горят в саду тупые свечи
И менуэт на плюшевой траве
Танцуют люди в воздухе своём.
Простое баловство и воздух свежий!
И запах пудры в музыке и грусть...
Так собачонка в брошенной карете
Отрывки „Реквиема” воет наизусть.
1969 г.
---------------------------------------------
Владимир Лавров
Руският поет, писател и преводач Владимир Лавров (Владимир Владимирович Лавров) е роден 15 юни 1951 г. в гр. Ташкент. По образование е строителен инженер. Живее в гр. Смоленск. Пише поезия и проза, превежда поезия от няколко езика. Член е на Съюза на руските писатели, на Руския литературен клуб и на много литературни организации и сдружения. Отговорен редактор е на алманаха на СРП. Публикува поезия в литературни издания и алманаси като „Аврора”, „Арион”, „Нева”, „Крещатик”, „Москва”, „Литературная Россия”, „Под Часами”, „Озарение”, „Край городов”, „Сетевая поэзия”, „Острова”, „Настоящее время”, „Новый Карфаген”, „Новое русское слово”, „Форвертс”, „Зеркало”, „Башня”, „Слово World”, „Русское литературное эхо”, „Берега”, „Рабочий Ленинград”, „Старая Гатчина”, „Творение”, „Сиверская летопись” и др., творчеството му е превеждано на десетки езици. Автор е на стихосбирките „Смутное время” (1995 г.), „Черная вишенка кровь” (1997 г.), „Песни с той стороны” (2005 г.) и „Синдром Петербурга” (2009 г.). Лауреат е на международни поетични конкурси, носител е на много литературни награди. Умира на 14 март 2014 г.
МАРЛЕН ДИТРИХ
На Анна
Холограма на град в жълта палитра:
кадмий, охра, а също и малко от стронция...
И защо ли си спомних за Марлен Дитрих,
как танцуваше, пееше! Гледам към слънцето,
но не виждам черни петна, ослепявам навярно.
Превъртам стари филми през памет повяхнала,
ето, пее Марлен, усмихва се – лъчезарна е!
Жалко, разминахме се във времето, но все пак успяхме
да се срещнем в света ни, измислен сред този град дивен,
в който ръка, а не четка запълва платното с краски
и рисува пейзаж и барокова сграда красива
с кафене под небето с небрежно разхвърляни маси...
Чашка кафенце с коняк и Марлен, о, Марлен –
седи насреща ми, пие и пее, пуши цигара даже.
Неудържимо искам да се докосна до коленете й
под ефирна коприна, а после на немски да кажа:
„Их либе дих!” Как притихна градът, как замря и отмина,
сякаш не от мен е измислен, а от Бог сътворен е.
Най-накрая, Марлен, тези камери спряха да снимат,
а стояха зад нас или крачеха редом по пътя през цялото време!
Най-накрая, Марлен, по пътека самотна ще минем,
в тишината любимите песни потъват.
Ще те чакам, Марлен, на изложбата с тези картини,
ако някога все пак успея да ги нарисувам...
А дори да успея, при тази палитра безгрижна:
кадмий, стронций и мъничко охра отсипвам,
ще се нищи платното и в прореза ще се вижда
кафенето, в което сме ние, с гласа ти пресипнал.
Приближаваме бузи с целувките за раздяла,
безпределно расте тишината, миража поглъща.
Притъмнява в очите, навлизам в мъглата бяла:
До поредната среща, Марлен! Доживот! После също!
МАРЛЕН ДИТРИХ
(Анне)
Голограмма города в желтой палитре:
Кадмий, охра, немного стронция...
Почему-то вспомнилась Марлен Дитрих,
Как она танцевала и пела! Смотрю на солнце я,
И не вижу совсем черных пятен, а просто слепну,
Да старые фильмы прокручиваю через память,
Вот и Марлен мне поет, улыбаясь, – она великолепна!
Жаль, что мы разминулись во времени, жаль, конечно, но нам ведь
Так просто встретиться с нею в придуманном городе,
Где рука, а не кисть, бросает на холст мазки
И пишет пейзаж с этим зданием – коробом,
С открытой небу кафешкой, где стулья враскид...
Чашечка кофе, коньяк и Марлен, Марлен –
Сидит напротив, пьет и поет, достает сигарету.
Нестерпимо хочется взять и дотронуться до колен,
Обтянутых шелком, сказав по-немецки при этом:
Их либе дих! – Как притих этот город, как замер,
Словно не мною придуман, а Богом.
Наконец-то, Марлен, прекратился тот треск кинокамер,
Что стоял за спиной или шел рядом с нами почти всю дорогу!
Наконец-то, Марлен, мы с тобою один на один,
И тишина растворяет в себе даже песни.
Знаешь, Марлен, приходи на выставку тех картин,
Что я напишу еще или если...
Если я напишу еще их – палитра бедна:
Кадмий, стронций, немного охры и
Полотно расползается, и в прореху видна
Только кафешка, где мы, но твой голос охрип.
Подставляешь щеку для прощального поцелуя,
Неумолимо растет тишина, поглощая виденье.
Потемнело в глазах, ухожу в эту мглу и я:
До встречи, Марлен! – Непременно! На той неделе!
-----
МЪЛЧАНИЕ, ЖЕНА, ПЕЧАЛ
Привична като нощ тъга,
студена мартенска забрава,
лед черен още не сковава
под пласта пясък жълт сега.
Мълчание, жена, печал,
хрущи пакетче поп-корн бяло.
Прости ми, гърло онемяло,
за чая разреден и вял,
за сивите врати „под ключ”
с протяжни бляскави верижки,
за тези празнодумни книжки
и редове с безсловна злъч.
Тире и точка, и тире –
в стени часовниците блъскат,
с коляно хладно се притискат
в кувьора с мътни цветове
и в полусънния ни блик
в мъглив светлик на шарки сложни
ще чуем разговор тревожен
на непознат за нас език
и пеене с гръклянно „ре”
и с „ми” провлачено и плахо...
От любопитство до уплаха –
всичко е точка и тире...
МОЛЧАНЬЕ, ЖЕНЩИНА, ПЕЧАЛЬ
Привычная, как ночь, тоска,
и мартовский колючий холод,
и черный лед еще не сколот
под слоем желтого песка.
Молчанье, женщина, печаль
и хруст пакетика поп-корна…
Прости, немеющее горло,
за этот теплый жидкий чай,
за эти двери „на замок”,
за тусклый блеск кривой цепочки,
за эти скомканные строчки
и пустоту меж этих строк.
Тире, и точка, и тире –
стучат часы в глухие стены,
вдави холодное колено
в пятно узора на ковре,
и в полусонном далеке
услышится во мгле узора
тревожный шорох разговора
на чужеземном языке
и пение с гортанной „ре”,
и с „ми”, протяжной и упругой…
От любопытства до испуга –
всего лишь точка и тире…
-----
ПИПИЛОТА ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ
Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова
Дългото чорапче –
изпотих се, озорен да запомня сложната ти фамилия...
Влязох в пъба, размислих и изпих един кафяв портер,
срещу мен седеше пияницата Хари Потър –
дори той не успя да запомни името ти, милия...
Зад прозореца смог задушлив продължи да се шири...
Аз от Швеция нашите пламенни срещи
в Албион ги пренесох – тук по е уютно
сред унилите лондонски стари бирарии.
– Още чашка ще пийнеш ли, драги ми Хари?
Ти си знаеш, но още съвсем не е вечер...
А довечера тя ще ми свири на лютня...
Как да запомним това странно име? Послушай
Джоан Роулинг, твоята майка няма ли да ни подскаже?
Тази улица тягостна сбира фасади, покрити със сажди,
перспективата чезне сред плътния, дъхащ на пържено пушек...
Пипилота се готви за нашия малък общ номер – аз зная,
че е време тоз бирен казан да затворя, готов съм на всичко...
Тя си има такива щастливи и палави лунички!
Когато се запознахме, едва не умрях от омая...
Тя запява ми песни лудешки, приглася си с лютня,
на различни посоки ядосват се нейните плитчици там...
Тази дяволска бира удари ме в мозъка право...
Вече тръгвам! Махни се от пътя ми, краво!
Нямам пенсове! А и не знам за разлика никаква,
не отстъпва на вашето пени червонецът руски, мънички люде!
Нямам други пари! А и тези няма да дам!
Пипилота! Задъхан и чувствен към тебе препускам,
развълнуван от твоето лъчезарие, моя Виктуалия!
Транспаранта си има желана, зовяща ни талия,
а Ментолка прикрива усмивка зад долната устна...
Този дяволски портер и този пияница Потър...
Да изрека името на Ефраимова отново правя опит –
за сто и първи път, братче, фамилията й надиплям...
Нищо – нека бъде просто Дългото чорапче Пипи...
Ще й кажа: „При мен остани, Пипилота!” Но бързо изплъзва се
зад вратата чорапчето – време е за работа, готин.
Аз доспивам съня си и шепна в просъница:
„Боже! Пази Пипилота!”
Как живях като Лот, Пипилота, жената солена
цяла вечност тъгата ми нежна посипваше с пепел!
Аз къде съм? Насреща препускат безумно конете,
зад гърба ми е Тауер – символ на черни проблеми...
Всичко срина се в моята памет старееща, Боже!
Всичко срина се, моите мисли са тук изгорени –
изумрудени погледи, гладка атлазена кожа
дозапълват пространството водно над тъмни селения.
Като дух, търсещ обич, над нея витая несретен...
Ако Бог от беди те предпазва в живота,
опази ме от мойта любов, Пипилота!
ПЕППИЛОТТА ДЛИННЫЙЧУЛОК
Пеппилотта Виктуалия Рульгардина Крисминта Эфраимсдоттер
Длинныйчулок –
Пока запомнил твое полное имя, весь взмок…
Зашел в паб, призадумался, выпил коричневый портер,
Напротив сидел спившийся Гарри Поттер –
Даже он твое имя запомнить не смог…
За окном раздувался удушливый смог…
Я из Швеции наши горячие встречи
Перенес в Альбион – здесь немного уютней,
Не смотря на унылость лондонской хмари.
– Будешь еще по одной, милый Гарри?
Смотри, как знаешь, еще не вечер…
Она мне сегодня будет играть на лютне…
Как вот только запомнить это странное имя?
Джоан Роулинг, мама твоя, мне не подскажет?
Фасады домов этой улицы перемазаны сажей,
Перспектива растаяла в плотном, и пахнущем жаренным, дыме…
Пеппилотта торопится в наш с ней маленький нумер –
Пора и мне закругляться в этом кубе пивнушки…
У нее такие веселые и озорные веснушки!
Когда познакомились, я чуть не умер…
Она мне поет залихватские песни, подыгрывая себе на лютне,
Косички торчат в разные стороны, словно дразнятся…
Чертов портер! Шибанул по моим мозгам…
Надо идти! Отвали от меня, мелюзга!
Нет у меня этих пенсов! Да какая вам разница?
Русский червонец ничем не хуже, английские, маленькие люди!
Других денег нет! Да и эти не дам!
Пеппиллота! Спешу, задыхаясь, к тебе!
Как я взволнован твоею улыбкой, моя Виктуалия!
У Рульгардинны такая призывно желанная талия!
А Крисминта опять еле сдерживает улыбку на нижней губе…
Чертов портер, еще этот пьяный Поттер…
Как же мне суметь вымолвить, не запинаясь – Эфраимсдоттер?
В сто первый раз попытался и снова не смог…
Ничего – просто Длинныйчулок…
***
Я скажу: Пеппилотта, останься! Но длинный чулок
ускользает за дверь – ей пора на работу.
Я досыпаю свой сон, повернувшись на бок:
Боже! Храни Пеппилотту!
Как я жил эти годы, где столп соляной жены
Посыпает все время, тоскуя о ней, пепел Лота?
Где я? Мчатся навстречу мне кони Клодта,
Тауэр – за спиной, символ страшной беды…
Всё смешалось в стареющей памяти, Боже!
Всё смешалось, и мысли мои сожжены –
Изумрудный твой взгляд и атласная кожа
Заполняют пространство над темью воды.
Я над нею, как дух, потерявший кого-то…
Если Бог охраняет тебя от беды,
То меня сохрани от любви, Пеппилотта!
-----
БУНТ
Народът си мълчи, но бунтът
заченат е сред тягостния мрак,
мълвата за съдбовната минута,
когато младенец ще кресне пак,
е тъй реална, че кръвта гъстее
и мазна пот под ризата застива...
Не могат да заспят от страх дебелите,
а кльощавите още се приспиват.
Смъдят очите, но сънят не идва,
предчувствие за приближаващ смерч
нахлува в царски спални под завивките
и разпилява и венец, и герб.
Пристяга хватка обръчът! Напрегнато
пропуква като орех челна кост,
витят сенки на предшественици
и стискат слепите ръце на страх и злост.
Все още не е изкривена шията,
гръклянът гърчи се, боли ни всеки вик!
За здраве стара врачка ни облива
с отвара. Но е посинял езикът...
СМУТА
Народ безмолствует, но смута
Уже зачата в духоте ночи,
И ощущенье роковой минуты,
Когда младенец громко закричит,
Так явственно, что кровь густеет в жилах,
И стынет под рубахой липкий пот…
Не спится в эту ночь на ложах жирным,
Худым зевота раздирает рот.
Песок в глазах, но сна как не бывало,
Предчувствие грядущего конца,
В дворцовых спальнях сдернув одеяла,
Вошло в изломы царского венца.
Как тесен, тяжек обруч! В напряженье
Трещит орехом лобовая кость,
И мечутся предшественников тени,
Хватают за руки слепые страх и злость.
Пока еще не свернутая шея
Уже болит и дергает кадык.
Слюною брызжет баба-ворожея,
Сует отвар, но посинел язык…
-----
ЧАСЪТ НА ВЪЛКА
Пристига часът на вълка – „между четри и пет”
пресъхна сред гърлото водката,
пожелах на душата – лети!
Но когато се чувстваш като вампир,
търсиш шия, в която да се вкопчиш!
И глътчица кръв да изпиеш...
Вятърът покриви клати, а там
зад оградата людска
мойта вълчица се моли...
ЧАС ВОЛКА
Приходит час волка – „от четырех до пяти”
Засохла в горле водка
А душе пожелал – лети!
Но себя ощущаешь оборотнем –
Кому бы вцепиться в горло?
Выпить глоточек крови…
Ветер качает кровлю,
А там, за околицей,
Моя волчица молится…
-----
ЧУЖДО ВРЕМЕ
*
Често лети, но в даден момент пълзи примирено
и почива на всяко деление на циферблата.
Но кого да помоля аз да ми отпусне приятелски
още две-три години и може би няколко седмици.
Споменават, че средната възраст за мъж съм подминал
за страната ни – щом този извод чуеш,
вече говориш по-тихо и сякаш виновен се чувстваш,
сгушваш глава в раменете, ей тъй, без причина.
Този, който почина, повярвал в добрата статистика,
гледа строго в тълпата насреща с мъртъв поглед.
Но продължава да къса той от календара жълти листове
всяка сутрин на главния парк-градина в гостната.
*
...няма повече с теб да се срещна аз зная уверен съм
капки дъжд ще отмиват следите ти в моята памет
как ме доведе съдбата тук в чуждото време
където и тебе и мене самия вече ни няма
в тези улички пълни с чужд смях вледеняващо весел
на площади със звън порцеланов от стари сервизи
продължава да бди лицемерното вечно ехо
там на двора където висят на въжето чаршафи и ризи...
ЧУЖОЕ ВРЕМЯ
*
Чаще летит, но в данный момент ползет еле-еле,
Отдыхая на каждом делении циферблата.
У кого попросить обновить его, выдать по блату
Еще пару лет, а к ним две-три недели?
Говорят, что я пережил средний возраст мужчины
В нашей стране – когда ты такое слышишь,
То чувствуешь себя виноватым, говоришь потише,
Вжимаешь голову в плечи просто так, без причины.
Те, кто уже скончался, поддавшись статистике,
Смотрит сурово из встречной толпы мертвым взглядом.
Но продолжает срывать с календарика желтые листики
Каждое утро в гостиной центрального парка-сада…
*
мне не встретиться больше с тобою знаю уверен
капли дождя смывают следы твоих ног в моей памяти
как же меня занесло сюда в это чужое время
где не только тебя а себя самого уже не найти
в этих улочках полных чужого холодного смеха
на площадях где фарфоровый звон от разбитых чашек
продолжает жить в притворившемся вечным эхе
во дворе где висят на веревке простыни и рубашки…
-----
НА ЛЮБИМАТА
„Моля се на жените като на икона,
но не се рашавам да им кажа...”
Димир Димиров
О, жена, вселенски топъл вятър,
корен жизнен, приказен жен-шен.
Аз те срещам всеки идващ ден
с луда горест, с огнен плам в душата
и възторжен шепна своята молитва:
О, жени! Желание и нежност!
Вий сте Мони Лизи, Мони Лити!
Чувства голи в чувствена безбрежност!
Чар струи в ресници засияли,
плуват в дните бяли дивните тела.
Моля им се като на скрижали,
жалко, че в суетните дела
твърде рядко коленичех, вречен
пред любимата с молитвен зов
да прославям нежната любов –
о, жена! Ти идеал си вечен!
ЛЮБИМОЙ
„Молюсь на женщин, как на образа,
Но не решаюсь им о том сказать…”
Димир Димиров
Женщина – движение вселенной,
Корень жизни, сказочный Жень-шень.
Я встречаю каждый новый день
Жжением в душе, встаю скаженным,
И восторженно шепчу свою молитву:
Женщины! Желание и нежность!
Монны Лизы, Монны Литы Вы!
Обнаженных чувств моих безбрежность!
Я заворожен ресниц дрожаньем,
И скольжением в пространстве дивных тел.
Я молюсь на них, как на скрижали,
Жаль, что в суете никчемных дел,
Слишком редко преклонял колено
Пред любимой, чтобы вновь и вновь
Прославлять молитвою любовь –
Женщина! Ты идеал вселенной!
-----
СЕДМИ ДЕН НА ЛУНАТА
Седми ден на луната... Светулки
прелитат над Митараси…
Над планината Хацуси в Оное
плаче вечерна камбана...
Още силици имам, с теб ще се разделя...
* По мотиви от любовната лирика на японския поет Фудзивара Тейка (1162-1241 г.).
СЕДЬМОЙ ДЕНЬ ЛУНЫ
Седьмой день луны… светлячки
Летают над Митараси…
На горе Хацусэ в Оноэ
Вечерний колокол плачет…
Не утомленный, с тобою расстанусь…
-----
ЕПОХАТА НА СУН
„Все някога дотяга ни нощта…”
Елена Скулска
И пак болезнено пропуснатото време
тила ни хапе, как сме изморени
на миговете жилото да чупим
и слюдата да лющим от крилца,
опитвайки се в пауза да влезем
сред пулс на бързи часове, но ти
в китайското ветрило вплиташ пръсти,
привикнали за нещо да се хванат,
и равновесието се разчупва
в нездравия строеж на пустоти.
Все някога дотяга ни нощта,
смлян орех на циановата чернота,
горчи печал, да търсим няма смисъл
на стаята сред черен мрак,
не сме китайци;
пак бягат поднебесните бродяги,
как черен котарак да търсим, щом го няма тук,
отгде е котешката светлина?
В нефритовите ти очи разчитам
в стих на монаха хуэйан, епоха Сун,
какво ни носи тъмната обител.
Животът низ с промени е, помни –
и никога не действай сляпо;
но слепи сме за Питер Брьогел Старши,
един на друг помагайки си, тънем,
с проклятия се дърпаме към дъно,
в гробовен бархет с абсолютни тъмнини,
крещейки в кладенец с изпито ехо
с безсмислени тръпчиви гласове,
не вярвайки в промени, скрити в бъднини...
* Питер Брьогел Старши (1525-1569 г.) – фламандски ренесансов художник.
ЭПОХА СУН
„Когда-нибудь и нам наскучит ночь…”
Елена Скульская
опять болезненно упущенное время
кусается в затылок мы устали
ловить мгновенья выдирая жала
и обрывая крылышек слюду
пытаясь задержаться в промежутке
между ударами часов но ты
в китайский веер распустила пальцы
привыкшие за что-либо цепляться
и обломился стержень равновесья
в непрочном механизме пустоты
когда-нибудь и нам наскучит ночь
расколотый орех синильной черноты
горчит печалью незачем пытаться
в чернильной комнате искать
мы не китайцы
пришедшие сюда из поднебесной
чернильного кота когда его там нет
откуда же тогда кошачий свет
в глазах твоих нефритовых я вспомнил
стихи эпохи сун монаха хуэйань
что означает темная обитель
Помни, что жизнь перемен полна –
никогда не действуй вслепую
а мы слепые питер брейгель старший
стараемся еще помочь друг - другу
вцепившись в плечи и неся проклятья
в могильный бархат абсолютной темноты
крича в колодец выпитого эха
бессмысленные вязкие слова
уже не веря ожиданью перемен...
---------------------------------------------
Владимир Мазурин
(НЯМА ДАННИ)
ПЕЧАЛ И РАДОСТ
Печал и радост – полюси в сълза,
те светла са след тъмна полоса.
Желана и нечакана отрада.
Ако познае някой само радост,
ще зная аз, че има чудеса!
Какво ще ни изпратят небесата?
Наградата – джакпот или торнадо?
Признание? Успех? Провал безславен?
Печал и радост!
Но никой над съдбата няма власт! –
прастари мъдрости повтарям аз,
тиради кратки с истини безбродни.
И лесно като нови дрехи модни
разменят своите адреси с нас
печал и радост.
ПЕЧАЛЬ И РАДОСТЬ
Печаль и радость – словно полюса,
Как светлая за тёмной полоса.
Что нам желанней – тут гадать не надо.
Но если кто-то знает только радость –
Поверю, что бывают чудеса!
А что пошлют нам завтра небеса?
Что светит нам – джекпот или торнадо?
Признание? Успех? Планида задом? –
Печаль и радость!
Не удержать фортуны колеса! –
Я мудрых повторяю словеса,
Короткие, но меткие тирады, –
И так легко, как модницы наряды,
Визитные меняют адреса
Печаль и радость.
---------------------------------------------
Владимир Микушевич
Руският поет, писател, религиозен философ и преводач Владимир Микушевич (Владимир Борисович Микушевич) е роден на 5 юли 1936 г. в Москва. Завършва Московския институт за чуждестранни езици (1960 г.). Превежда от немски, френски, английски, италиански и испански език творчеството на Шекспир, Петрарка, Вийон, Суифт, Гьоте, Новалис, Бодлер, Рембо, Рилке и др. Преподава в Литературния институт „Максим Горки” и в Института по журналистика и литературно творчество, чете лекции в Националния изследователски ядрен институт, Московския архитектурен институт и др. Води студио за поетичен превод. До перестройката публикува предимно в самиздатския печат, след което печата поезия в издания като „Арион”, „Новая юность”, „Новый журнал”, „Знамя” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Крестница Зари” (1989 г.), „Сонеты к Пречистой Деве” (1997 г.), „Бусенец” (2003 г.), „Сонеты к Татьяне” (2008 г.), романите „Будущий год” (2002 г.), „Воскресение в Третьем Риме” (2005 г.), „Таков ад. Новые расследования старца Аверьяна” (2012 г.), книгите с есеистика „Проблески” (1997 г.), „Власть и право: Соблазн и угроза тоталитарной демократии” (1998 г.), „Пазори” (в два тома, 2007 г.) и др. Живее в Москва и в селището Малаховка, Московска област.
ПАМЕТНИК
Забравена в музейни вехтории лира
и Библия сред изгорена книжнина,
а аз в живота си не сътворих кумира
и паметник затуй си вдигнах, ето на.
Готов да бъда запокитен сам в изгнание,
избягвайки гонения, триумф и страх,
уединение и самоотрицание
аз въпреки съблазните от млад избрах.
И не участвах в разни търгове, подбори,
за тях в безвремието пазех своя глас;
Петрарка, Кретиен, Суифт, Бодлер, Верлен, Георге,
Новалис, Хьолдерлин през мен допуснах аз.
В готическата страст и в яснота романска,
в смирението рицарско, в дерзаещ тих
размах световен на култура християнска
са същността ми, кръстът, моят руски стих.
И ще зори зора над мокрите ливади,
с рекичка гълъбова и невидим скит,
далечна църква, над копите звездопади,
ракити няколко и множество брези.
Животът ми в Русия не е сън и бреме,
в Русия красотата е без сенки в нас;
лечителко неуловима Муза, в мене
воскрес, за да възкръсна в сетния си час!
ПАМЯТНИК
В музейной рухляди была забыта лира,
Забыта Библия среди сожженных книг,
А я себе в мой век не сотворил кумира
И памятник себе поэтому воздвиг.
Готовый предпочесть изгнанью заточенье,
Гонений избежав и не снискав похвал,
Уединение и самоотреченье
Соблазнам вопреки я смолоду избрал.
И не участвовал я в повседневном торге,
Свой голос для других в безвременье храня;
Кретьен, Петрарка, Свифт, Бодлер, Верлен, Георге,
Новалис, Гельдерлин прошли через меня.
В готических страстях и в ясности романской
В смиренье рыцарском, в дерзанье малых сих
Всемирные крыла культуры христианской –
Призвание мое, мой крест, мой русский стих.
Останется заря над мокрыми лугами,
Где речка сизая, где мой незримый скит,
И церковь дальняя, как звезды над стогами,
И множество берез и несколько ракит.
В России жизнь моя – не сон и не обуза,
В России красота целее без прикрас;
Неуловимая целительница Муза,
Воскресни, воскресив меня в последний час!
---------------------------------------------
Владимир Монахов
Руският поет, писател и публицист Владимир Монахов (Владимир Васильевич Монахов) е роден на 1 май 1955 г. в гр. Изюм, Харковска област. Завършва факултета по журналистика при Иркутския държавен университет (1983 г.). Публикува поезия, проза и есеистика в списания, алманаси и антологии като „Русский верлибр”, „Сквозь тишину”, „Литературная учеба”, „Мансарда”, „Арион”, „Футурум АРТ”, „Крещатик”, „Сибирь”, „Ренессанс”, „Иркутское время”, „Илья”, „Российский колокол”, „День и ночь”, „Юность”, „Дети РА”, „Журнал Поэтов”, „Нестоличная литература”, „Бег времени.Иркутск”, „Жанры и строфы современной русской поэзии” и др. Кореспондент на в. „Восточно-Сибирская правда” (1982-2002 г.), вицепрезидент на Пушкинското общество в Братск и член на Международното Пушкинско общество (1996 г.), главен редактор на програма при телерадиокомпания „Мы” в Братск (2002-2005 г.), член на обществения съвет „Илья-Премия”, член на редколегията на алманах „45 параллель”. Главен редактор е на сайта „Братск. орг”. Член е на Съюза на руските писатели. Автор е на книги с поезия и проза, сред които „Второе пришествие бытия” (1993 г.), „Правда лица” (1993 г.), „Да-ди-да-ль” (1996 г.), „Заросли бесконечного” (1996 г.), „Путь поэта” (1997 г.), „Человек человеку – рифма” (1997 г.), „Это я, господи” (1998 г.), „Негосударственный человек. Этюды неконструктивной созерцательности” (1998 г.), „Эпоха снегопада” (1999 г.), „Вымысел правды” (2000 г.), „Инакомыслящий глагол” (2000 г.), „Путешественник” (2001 г.), „Пятьдесят пять” (2006 г.), „На обочине дороги” (2009 г.), „Мёртвая книга мёртвых” (2009 г.), „Время повзрослело” (2010 г.) и др. Носител е на национални и международни литературни награди. Живее в гр. Братск, Иркутска област.
ПЕТСТИШИЕ
На късия повод на времето
към миналото не гледаш,
до бъдещето не стигаш
и цяло денонощие от вечността –
тик-так-тик-так-тик-так...
ПЯТИСТИШИЕ
на коротком поводке времени –
в прошлое не оглянуться,
до будущего не достать...
и круглые сутки вечности
тик-так-тик-так-так-так...
-----
В ЧЕТИРИ РЕДА
*
С бронз снагата си обхванах,
вечни почести избрал,
но от мен герой не стана –
тежичък материал!
*
В горския гъстак вилня топор
и настана пустота край нас,
но отчаяно държи отпор
бледен лист от най-последен храст!
*
На пост пред вечността огъваш крак
и чакаш, после други те подменят
и чуваш: драска като мишка пак
там пролетното земно наше време!
*
Бог плачеше и стихове четеше
по руски, мъката в глаголи заглушил.
Тъй на сърцето болката чертаеше,
перцето на душата ни спасил.
В ЧЕТЫРЕ СТРОКИ
*
Бронзу вечного покроя
на себя примерил я,
но не вышло мне в герои –
слишком тяжек матерьял!
*
В гуще леса погулял топор,
и теперь здесь встала пустота,
но дает отчаянно отпор
палый лист с последнего куста!
*
Ты на посту у вечности стоишь
И ждешь, когда тебя другие сменят,
И слышишь, как скребется, словно мышь,
Весеннее земное наше время!
*
Бог плакал и читал стихи по-русски,
томление в груди глаголом заглушив.
Ведь сердца боль – полоска жизни узкая,
спасает всё на пёрышке души.
---------------------------------------------
Владимир Насонов
Владимир Иванович Насонов (НЯМА ДАННИ)
ИМА В СЪРЦЕТО НИ ЗЛОБА И МРАК
Има в сърцето ни злоба и мрак.
Тежко е,
пълно!
Но знае се:
По-непосилен е Божият знак
само в сърцето ни празно.
В СЕРДЦЕ ЕСТЬ МЕСТО И ЗЛОБЕ И МГЛЕ
В сердце есть место и злобе и мгле.
Тяжко.
Но знается,
верится –
тяжче всего на Господней земле
только пустое сердце.
---------------------------------------------
Владимир Нехаев
Руският и белоруски поет и писател Владимир Нехаев (Владимир Викторович Нехаев) е роден на 27 януари 1953 г. в гр. Вилейка, Беларус. Завършва Рижския институт за гражданска авиация (1976 г.) и Академията за гражданска авиация в Санкт Петербург (1987 г.). Работи като инженер по експлоатация на самолети и ръководител на авиокомпании. Публикува поезия, проза и публицистика в областни и републикански издания като „Воздушный транспорт”, „Наша нiва”, „Могилевские ведомости” и др. Живее в гр. Могильов, Беларус.
НА ТОЗИ СВЯТ ОТ ВЕЧНОСТТА ПРИСТИГАМЕ
На този свят от вечността пристигаме
и си отиваме в безкрай велик.
От раждането на света въздигнат е
животът на Земята – само миг.
Защо живот на острова прославяме,
планетата Земя да разберем?
Въпроси остри ние си задаваме,
да отговорим засега не щем.
Но хората са племе любознателно –
откриват отговора – накъде...
От миналото този свят изпрати ни
и в бъдещето ще ни заведе.
МЫ ВСЕ ПРИХОДИМ В ЭТОТ МИР ИЗ ВЕЧНОСТИ
Мы все приходим в этот мир из Вечности
И в Вечность мы уходим из него.
С рожденья мира и до бесконечности
Жизнь на Земле –
Мгновение всего.
Зачем дана нам жизнь на этом острове
Планете под названием Земля?
Мы задаем себе вопросы острые,
Ответить нам на них пока нельзя.
Но
Человек –
Из племени дотошного! –
Ответы обязательно найдем...
Мы все приходим в этот мир из прошлого
И в будущее из него уйдем.
---------------------------------------------
Владимир Пилинога
Владимир Пилинога, гр. Минск (НЯМА ДАННИ)
ПЕС
Проскубан пес, бездомно кретащ,
видя на път парче салам.
Ухаеше добре парчето
и песът бързо скокна там...
Опасности забравил, милно
присвил очи, развял език...
В муцуната получи силен
от яростен ботуш ритник.
Салама – ето го, наблизо,
но го настигна нов ритник;
с плах поглед песът го облиза,
но глад с това не утоли.
Не, той не търсеше имане,
парче салам – деликатес.
Бе гладен, много-много гладен,
с ботуш погладен този пес.
ПЁС
Однажды пёс, бродячий, грязный,
Увидел колбасы кусок.
Шёл от кусочка запах праздный,
И пёс, подумав, быстро скок…
И все опасности забыты:
В томленье он глаза закрыл…
Но в морду сапогом сердитым
С размаха сильно получил.
А колбаса – вот здесь вот, рядом,
Но снова получив пинок,
Он съел ту колбасу лишь взглядом,
А голод утолить не смог.
Нет, он не развлеченья ради
Хотел кусочек этот съесть, –
Был голоден, ему хотелось есть, –
В ответ сапог его погладил.
-----
ПОЕТЕСА
Плах взор към есенния ден,
дъждовна капчица самичка...
Приижда сянка... Украсен
стихът е с капнали сълзички...
Очаква точно Него днес,
не образ, от печал съставен,
и тялото му тя познава
от свойто тяло по-добре...
ПОЕТЭССА
Случайный взгляд в осенний день,
Украшенный слепой дождинкой...
И над столом её лишь тень...
Стихи, размытые слезинкой...
И ждёт конкретного Его,
Не образ, созданный в печали,
Его, чьё тело руки знали
Получше тела своего...
---------------------------------------------
Владимир Сапронов
Руският поет Владимир Сапронов (Владимир Сергеевич Сапронов) е роден на 15 февруари 1939 г. в с. Акимо-Илинка, Тулска област. Редовно публикува поезия в ежедневни и литературни издания като „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Новый мир”, „Октябрь”, „Юность”, „Огонёк”, „Сельская молодёжь”, „Крокодил” и др. Автор е на много стихосбирки като „Лирика”, „Серебрянка”, „Журавлиные колокола”, „Избранное” и др., издавани от столични и регионални издателства в общ тираж от над четвърт милион екземпляра. Негови стихове са включени в руски учебници и христоматии. Член е на Съюза на писателите на СССР и на Съюза на писателите на Русия. Носител е на много литературни награди. Живее в с. Акимо-Илинка.
О, ЖЕНИ!
Ни мъка, ни зло, ни раздори
не сяха мъдрец и глупак,
но бързо Пандора отвори
на страшна кутия капак.
Господния гняв и бедите
пестеше човешкият род,
но Ева реши да опита
на вкус забранения плод.
Самсон би бил пълен със сила,
а Пушкин би пял много дни
без подлия смях на Далила
и флирта на таз Натали...
Решим ли, в тоз тягостен списък
ще видим безкрайни следи –
жените са, тъй или инак,
събуждали много беди.
Порок, любопитство, коварство –
змии в този див арсенал,
събаряли тронове, царства
рушили без срам и без жал!
„Жени! О, безумна стихия!” –
ехти гневен вик векове...
Но кротко ни гледа Мария
с Исус в свойте крехки ръце.
О, ЖЕНЩИНЫ!
Ни горя, ни зла, ни раздора
Не знал ни глупец, ни мудрец,
Пока не открыла Пандора
Несчастьями полный ларец.
И кары Господней, и гнева
Людской не изведал бы род,
Когда не вкусила бы Ева
От древа запретного плод.
И был бы Самсон полон силы,
И Пушкина длились бы дни,
Когда б не коварство Далилы,
Когда бы не флирт Натали…
Такой я не ставлю задачи,
Но можно продлить череду
Тех женщин, кто так иль иначе
Не раз пробуждали беду.
Соблазн, любопытство, коварство,
Как змеи, вползали в сердца, –
И рушились троны, и царства
С земного стирались лица!
„О, женщины! Все вы такие!” –
Разносится эхом в веках…
Но кротко взирает Мария
С Младенцем на хрупких руках.
-----
СЛУЧАЙ В ПУСТИНЯТА
Без хлебец,
без вода,
без дом, прокуден
от някаква мъчителна съдба,
две хиляди години броди Юда –
пред него
всеки тряскаше врата.
Но в края на пустинята,
където
се вливаха следа подир следа,
в колиба небогата
го приеха
и го гостиха
с хлебец и с вода.
И жажда утолил,
с душа уморна
зададе Юда простичък въпрос:
– Не ме позна, стопанино, навярно?
– Познах те аз.
– А кой си ти?
– Христос.
СЛУЧАЙ В ПУСТЫНЕ
Без пищи,
Без воды
И без приюта,
Каким-то роком тягостным храним,
Две тыщи лет брёл по земле Иуда –
И каждый
Дверь захлопывал пред ним.
И вод однажды
На краю пустыни,
Куда вели со всех концов следы,
Его в простую хижину
Впустили
И дали вдоволь
Хлеба и воды.
И жажду утолив,
Душой измаян,
Иуда с кротким вздохом произнёс:
– Ты, верно, не узнал меня, хозяин?
– Нет. Я узнал.
– А кто ж ты сам?
– Христос.
---------------------------------------------
Владимир Сахарцев
Руският поет, публицист и преводач Владимир Сахарцев е роден на 14 октомври 1959 г. публикува свои творби в десетки литературни издания в Москва, Тверска и Уляновска област като алманасите „Берновская осень” и „Карамзинский сад”, сп. „Он и Она”, българското сп. „Литературен свят” и др. Автор е на стихосбирките „Звон в ночи” (1992 г.), „Смех да и только” (2007 г.), „Именины сердца” (2008 г.), „Где купаются голуби” (2009 г.), „По ломаной кривой” (2011 г.) и „Зал ожидания” (2013 г.). Води клас в творческата работилница „Пейзажна лирика”. Участвал е в телевизионни поетични дебати, телемостове и журирания, носител е на награди за лирика и за поетични преводи. Живее и работи в гр. Уляновск.
ОСЕМ РОЗИ ЗА ЛЮБИМАТА
В топла августовска нощ полето
скрива суетата на деня...
Той лети с колата по трасето,
сложил на седалката цветя.
Явно преуспяващ в етикета,
той припяваше, незапознат
с факта, че по пътя му в букета
разцъфтял е нов излишен цвят.
Осмо цвете... Но цветята с „бонус”
как бедата да предотвратят
с този от съдбата коронован
рицар на обречения път?
Позабравил страх и предпазливост,
взел под наем лудост и мечти,
той от пътя дълъг се опива
и пикапа учи да лети.
Може би съдбата пръст ще сложи...
„Ти не закъснявай! Чакам аз...” –
имаше молба в гласа й. Сложно...
Може?
Може!
Но не давай газ...
Но...
Телефонът с точност го обвърза.
Пътят чист е. Скоростта влече,
с близо „двеста километра” бърза!
...А наричаше я той „врабче”.
Палаво в ефира заподбира
музика – FM на поп-вълна,
и съвсем не забеляза тира,
идващ от насрещната страна...
Скърцане... Пределно късно! Трясък...
„Бърза помощ” Бог отпрати, той
нареди звездите с леден блясък
да опеят нашия герой.
...С епитафия завършва тази проза.
Плаче тя: „Защо! Кажи защо?”
А край пътя се търкалят рози –
точно осем. Четно е число.
ВОСЕМЬ РОЗ ДЛЯ ЛЮБИМОЙ
...Тёплый бархат августовской ночи
Прятал день от вечной суеты...
Он летел по трассе что есть мочи,
Бросив на сидение цветы.
Явно преуспевший в этикете,
Напевая, он не знал о том,
Что в его изысканном букете
Лишним был раскрывшийся бутон.
Как и семь других... Сюжет не новый.
Как маршрут беды предотвратить,
Если не Фортуной коронован
Рыцарь обречённого пути?
Позабывший страх и осторожность,
Взявший одержимость напрокат,
Упиваясь лентою дорожной,
Мог бы не испытывать „пикап”.
Мог бы и судьбу... Куда – подальше...
„Не опаздывай!”, как маленький приказ.
В голосе – мольба. Ни грамма фальши!
Мог бы?
Мог бы!
Сбрасывая газ...
Но
Трель звонка просила торопиться.
Пробок не было. И стрелка поползла,
На „сто семьдесят” решив остановиться.
...Он её „воробушком” назвал.
Вновь шальные мысли лезли сдуру,
Под FM, с трансляцией попсы,
Он, конечно, не заметил фуру...
Выскочив со встречной полосы,
Та металлом скрежетала... Поздно!
Вслед за Богом „скорой” не успеть.
Холодом мерцающие звёзды,
Поспешили первыми отпеть.
...Эпитафией заканчивалась проза.
Плакала: „Куда его несло?”
На обочине остались только розы –
Ровно восемь. Чётное число.
-----
КАМБАНЕНА СОНАТА
В сън се унесох:
Пътят ме хвана,
затичах – момченце,
и слушах как
през лятото весел
звън на камбана
глухо кънтеше
някъде пак.
Заспалото село
разстлало е лоно…
Над псета тревожни
гонгът се вие,
в грешни предели
кърши поклони.
Вече не може
трели да скрие.
Звездните мини
безмълвно блещукат,
сякаш обмислят
псалми! И вехт
звън ще премине
кротичко тука –
явно бои се
от неуспех.
Соната, отлята
от мед, се лее –
тържествено, тежко
узрява здрав
звук над земята.
Плува над нея,
а ехото среща
звън величав.
Криле разтворил,
звукът витаещ
с ветреца играе,
руши покой.
Не млъква горе,
навлязъл в рая –
нека се знае,
че там е той!
Ту ще нарасне,
ту ще притихне,
жива камбана е –
гони от мен
мисли ужасни,
които развихрям,
щом ме обхванат
в тъмния ден.
…Морфей ни дарява
с неземно чудо.
Отново разплисква се
изгревът стар.
В съня ми останала,
дълго ще чувам
мъдрата изповед
на звънар.
Камбаната плува…
Дали ще я зърна,
ще чувам ли вечно
камбанен покой?
Пак сън ще сънувам,
но да ме върне
към детство далечно
не може той.
КОЛОКОЛЬНАЯ СОНАТА
Снилось мне как-то:
Тропкой окольной,
Бежал я, мальчонка,
И слышал, как
В гармонии с летом
Звон колокольный
Тянулся, гулкий,
Издалека.
Уснувшей деревни
Простёрлось лоно,
Притихли собаки...
А певчий „гонг”
На землю грешную
Шёл с поклоном:
Знать, по-другому
Уже не мог.
Звездная россыпь
Мерцала неслышно,
Да так, что впору
Псалмы запеть!
А звон не хотел
Подниматься выше.
Боялся, видно,
Что не успеть.
Сонатой отлитая
Медь звучала –
Весомо, торжественно,
Не в набат.
Плыл, не смолкая,
Звон величавый,
На эхо спешное
Не богат.
Парил, крылами
Ветров играя,
Волной Благовеста
Омыв покой.
Не мог смолчать
За вратами рая,
Желая сказать,
Что один - такой.
То нарастая,
То вдруг слабея,
Колокол жил,
Отгоняя прочь,
Мысли черные,
Что успели
Меня одолеть,
Постучавшись в ночь.
...Морфей сотворил
Неземное чудо.
Алой полоской
Взошла заря.
Долго, наверное,
Помнить буду
Вещую исповедь
Звонаря.
Колокол часто
Меня тревожит:
Услышу где-то
На склоне дня,
И... вспомню сон,
Который не может
В далёкое детство
Вернуть меня.
-----
БЕЛИ ПАРЦАЛИ СНЕЖНИ
Бели парцали снежни.
В същия цвят небето.
До печката сме щастливи
в прегръдките... До зори
тичат проблясъци нежни,
в лято ни връщат, ето,
в тихия август дивен,
далечен, неповторим...
Помниш ли? Съботен спомен.
Танци вечерни в парка,
духов оркестър нов е,
няколко двойки кръжат.
Бархетно саксофонът
с ден се сбогува, жарко
върху изтънчен профил
хвърля фенерът цвят.
Ето „очи насреща”.
Беше танго навярно!
Краткото: „Разрешете...”
Рамо и топла длан...
После раздяла беше
дълга и някак странно
вярвах, че в бъдно светло
пак ще сме двама там.
Чувствата ще се върнат,
в Лета не ще потънат.
Струните бумерангът
да обнови в мажор,
песен да ни обгърне,
да подновим дуета...
Бързах, какво остана...
Гъгне провалът хор!
...С плитка си пак до кръста,
с кичури вече бели.
Колко години мъчни
с птици в безследна вис!
– Ти ми прости, че късно
в мекия мрак прогледнах...
Просто така се случи –
кривна се земната ос!
Въгленчета-рубини –
те са били дървета.
Котката ме посреща
като стопанин свой.
В наште семейни години
фронтът без тил бе! Крета...
Крачка ли пак? Насреща!
В края на пътя мой!
В чудото ни последно
крехкият рай витае.
От любовта изваждам
стари тревоги аз.
Трябва! Пред точка предна
срути се запетая!
Чаках я. Не е важно
колко живот е пред нас!
Долу, скептик, насмешка!
Има надежда, ето,
пламнат ли тлящи страсти,
дните са силни дни.
Бели парцали снежни.
В същия цвят небето...
Щом не даряват щастие,
ти си го открадни!
БЕЛЫЕ ХЛОПЬЯ СНЕГА
...Белые хлопья снега.
Небо того же цвета.
А нам хорошо у печки
В обнимку и... до зари
Сидеть, погружаясь в блики
И возвращаться в лето.
В тихий, далёкий август,
Который неповторим...
Помнишь? Была суббота.
Танцы в вечернем парке,
Играл духовой оркестр,
Кружилось несколько пар.
С бархатом саксофона
День провожали жаркий...
На утончённый профиль
Свет фонаря упал.
Вот и „глаза напротив”.
Кажется, было танго?
Короткое: „Разрешите...”
Рука на плече твоём...
А после пришла разлука,
Долгая, как ни странно,
Но я почему-то верил –
Будем ещё вдвоём.
Как бумеранг, вернутся
Чувства, не канув в Лету.
Лишь бы гитарным струнам
Снова в мажоре петь,
Лишь бы сложилась песня
Для одного дуэта…
Я торопился очень…
Страшно же – не успеть!
...Та же коса по пояс,
Только седые пряди.
Сколько же лет бесследно
Птицею пронеслось?
– Ты извини, что поздно,
Вроде как на ночь глядя...
Просто... не мог иначе –
Сбилась земная ось!
Блеск угольков-рубинов –
Всё, что дровами было.
Кот на колени прыгнул –
Принял за своего!..
Как на семейном фронте
Мне не хватало... тыла!
Шаг бы ещё! Навстречу.
Только бы и всего!
Как молодые, чудо
Хрупкое обретаем.
Главное, зла не держим,
Прошлой тревоги нет.
Надо же! Перед точкой
Выпала запятая!
Ждал её. И неважно,
Сколько осталось лет!
Скептики, прочь усмешку!
В жизни немало света,
Если находим силы,
Чтоб запылала страсть.
...Белые хлопья снега.
Небо того же цвета...
Если не дарят счастья,
Можно его украсть!
---------------------------------------------
Владимир Скиф
Руският поет и литературовед Владимир Скиф (Владимир Петрович Смирнов/ Скиф) е роден на 17 февруари 1945 г. в гр. Кайтун, Иркутска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1961 г. в тулунския градски вестник. Завършва филологическия факултет при Иркутския държавен университет (1975 г.). Работи като художник-оформител, художествен ръководител към дом на културата, ръководител на творческо обединение на младите писатели, старши инспектор при Иркутското областно обединение за книготърговия и завеждащ отдел поезия на сп. „Сибирь”. Публикува стихове в списания и алманаси като „Дальний Восток”, „Далеко у Тихого”, „Крокодил”, „Юность”, „Москва”, „Литературная газета”, „Литературная Россия”, „Антология русского верлибра”, „Наш современник”, „Молодая гвардия”, „Роман-журнал XXI век”, „Сельская молодёжь”, „Академия поэзии” и мн. др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1989 г.), председател е на иркутското регионално отделение на писателите (2009-2011 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия. Автор и водещ е на телевизионни предавания и поредици. По стиховете му се пеят над сто песни. Автор е на над 20 книги с поезия, стихове за деца, епиграми и пародии, сред които стихосбирките „Зимняя мозаика” (1970 г.), „Журавлиная азбука” (1979 г.), „Воздушный слон” (1980 г.), „Бой на рапирах” (1982 г.), „Грибной дождь” (1983 г.), „Живу печалью и надеждой” (1989 г.), „Галерея” (1993 г.), „К сопернику имею интерес” (1993 г.), „Копьё Пересвета” (1995 г.), „Над русским перепутьем” (1996 г.), „Себя не сознаваху” (2001 г.), „Шла по улице корова” (2007 г.), „Русский крест” (2008 г.), „Золотая пора” (2015 г.), „Новые стихи” (2016 г.) и др. Живее в гр. Иркутск.
ПОРАЗИТЕЛЕН СЪН
Вя ме нощес поразителен сън:
свят без измами.
Ангел сред руския лагер навън
кацна в дома ни.
Всичко бе наше – Русия, Москва,
зрънце и слънце.
И не клатушкаха свойте права
шляхта, естонци.
Крим, Севастопол – все родни били,
никой не къса.
А пък Украйна, момците-хохли –
вече са руси.
Бяха щастливи руснаци това,
силни, не слаби.
Бе без масонски кроежи Москва
и без Зурабов.
Трябваше вече да дам по зори
в чая запарка.
Дружно понесоха свойте пари
сто олигарха.
Носеше всеки от тях трилион
в Госбезопасност...
И Абрамович бе гост в моя сън,
и Дерипаска.
Смях ли бе, стон ли бе, в сънен бездън
чудо помръдна.
Ах, че чудесен и правилен сън!
Как се не сбъдна!
* Михаил Зурабов – посланик на Русия в Украйна в периода 2009-2016 г. Роман Абрамович и Олег Дерипаска – руски милиардери. Госбезопасность – Държавна сигурност.
НЕВИДАННЫЙ СОН
Ночью мне снился невиданный сон:
Мир без обмана.
Ангел садился на чистый песок
Русского стана.
Всё было нашим – Россия, Москва,
Поле и солнце.
Где нам свои не качали права
Шляхта, эстонцы.
Крым, Севастополь – родные углы,
Их не украли.
А Украина, ребята-хохлы –
Русскими стали.
Снилась Россия счастливых людей,
Сильных, не слабых.
Снилась Москва без масонских затей
И без Зурабов.
Надо уже было к свету вставать,
Дворник загаркал.
Тут понесли сбереженья сдавать
Сто олигархов.
Каждый из них приносил триллион
В Госбезопасность…
И Абрамович украсил мой сон,
И Дерипаска.
Я издавал то ли смех, то ли стон,
Дух мой дивился.
Ах, какой чудный и правильный сон!
Жаль, что не сбылся!
---------------------------------------------
Владимир Смирнов-Зирин
Руският поет Владимир Смирнов-Зирин (Владимир Смирнов Иванович/ Зырин) е роден през 1953 г. в гр. Ашхабад. Инженер-строител е, подполковник в оставка. Живее във Вятка и в Сочи.
ИЗПОВЕДТА НА МАЙОРА
Домът ми – родната казарма,
вечеря – кръчмата отвън.
По чашка водка – за подарък,
за разговори – лют тютюн.
След дълга служба – уволнение,
и нямам дом, пари и взор.
Изпит, отровен, изтощен съм,
днес само в празник съм майор.
Протрит кител на стол подлагам,
под масата – ботуш. И връв.
Конопената „връзка” стяга,
до мозъка не стига кръв...
И с ротата в последна среща,
присвил очи, видя казарма:
там сто лица очакват нещо,
последна заповед навярно...
ИСПОВЕДЬ МАЙОРА
Мой дом – казарма и общаги,
Моя столовая – кабак.
Стаканчик водки – для отваги,
А для беседы – злой табак.
Служил-служил и вот, уволен
И нет ни дома и ни средств.
Испит, отравлен, чем-то болен,
Теперь майор – лишь в дни торжеств.
Затертый китель брошен в угол,
Под стол большие сапоги.
Пеньковый „галстук” давит туго,
Уж не получат кровь мозги...
В последний миг, он видел роты
Под козырьком, прищурив глаз:
Там сотни лиц, все ждут чего-то,
Последний видимо, ПРИКАЗ...
-----
ЦИГУЛКА
Притисната към дека струна плаче.
Почти пламти след палава шега.
И звънкат капки, и блести в клепачи
сълзица чиста – мъничка душа.
Отрадно! Мило! Скърцащо със зъби!
Терзаят под юмрука жили пак,
изящните ръце навиват фуги,
главата отбелязва всеки такт.
Това е всичко! Край! Не спирай, трябва...
Отново посвири ми с порив нов!
Защо ли ме размекна таз Наяда,
изрових звук за някаква любов.
След жален писък струната се скъса
от страх от цигуларя в този ден.
Вълнение като след мощен сблъсък.
Салонът посивя зашеметен.
СКРИПКА
Струна визжит, притиснутая к деке.
Почти горит шутихою шальной
И каплями звенит, блестит на веке
Слезинкой чистой – маленькой душой.
Отрадно! Мило! Скрежещу зубами.
Как пытка это, жилы на кулак
Мотает он изящными руками
И головой обозначает такт.
Всё-всё! Уймись! Прошу тебя, не надо...
Играй ещё, чтоб выкипела кровь.
Что ж это я размок, как та Наяда.
Нарыл в башке какую-то любовь.
Струна щелчком, внезапно оборвалась.
Или скрипач уже пытать устал.
Да, не на шутку всё разволновалось.
И серым стал вдруг, оглушённый зал.
---------------------------------------------
Владимир Смик
Руският поет, писател и публицист Владимир Смик (Владимир Филиппович Смык) е роден на 15 април 1941 г. в гр. Ейск, Краснодарския край. Завършва факултета по журналистика при Московския държавен университет. Работи като журналист в Агенцията за политически новости и във вестниците „Рабочая трибуна” и „Гудок”. Публикува поезия и проза в списания и алманаси като „Наш современник”, „Москва”, „Молодая гвардия”, „Камертон”, „Образ”, „День поэзии”, „Истоки” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на книгите „Встречи” (1989 г.), „Приключение в библиотеке” (2008 г), „Командир последнего бастиона” (2012 г.), „Обыденский батюшка” (2012 г.) и „Небо и земля отца Глеба” (2015 г.). Умира на 24 септември 2017 г. в Москва.
ЗА РУСКИ ВЕРСТИ БЯЛОТО ПЛАТНО
За руски версти бял саван следи,
чернее в панихида лес филони.
Твърд лунна, от солените звезди
трохи към руския тържествен помен.
Завиха ветри, в мраз вървим напред
и в онзи земен край Русия свети.
Сковава корабите бляскав лед
към морска шир. Почти до устието...
И СОТКАН БЕЛЫЙ ХОЛСТ ДЛЯ РУССКИХ ВЕРСТ
И соткан белый холст для русских верст,
Леса на панихиде в черных ризах.
Луна вкрутую и соленых звезд
Крупицы к небогатой русской тризне.
Завыли ветры, вьюги замели
Тот край земли, что называют Русью.
Мерцает лед, сковавший корабли,
А к морю шли. Почти дошли до устья…
---------------------------------------------
Влад Снегирев
Влад Снегирев е творчески псевдоним. Авторът живее в гр. Киев, Украйна (няма други данни).
ВЕТЕРАНИТЕ
Малцина останаха тези, след бой
света до Берлин покорили –
през страх и нещастия, бури и зной.
Да помнят това всички живи!
Тъй беше: внезапно настъпи война,
дойдоха беди многогледи...
Докрай всеотдайна бе нашта страна –
за фронта, за славна победа.
И с кърви и пот наште руски земи
измихме, родина да славим.
Но правдата враг не успя да сломи,
с народа ни горд да се справи.
И все по-далеч там, на запад – напред –
вървят и вървят батальони.
Родината нас към победа зове:
„На бой! Не жалете патрони!”
Райхстагът пред нас е, фашисткият крах,
крещят ужасените немци...
Войната ще помним. Героите. С тях
кълнем се... Кълнем се... Кълнем се!
Да помним! Над този победен парад
какви по-блестящи светлици:
небето ни мирно, любимият град
и наште прекрасни дечица!
Войникът, припомнил си бойния път,
със светли сълзи ще заплаче.
В сърцата ни жертвите живи стоят,
безмълвно до нас редом крачат.
ВЕТЕРАНЫ
Немного осталось из тех, кто в боях
Прошли до Берлина полсвета –
В мороз и пургу, через горе и страх.
Пусть вспомнят живые про это!
Так было: внезапно настала война,
Пришли небывалые беды.
И всё, что могла, отдавала страна
Для фронта, для славной победы.
И каждую пядь нашей русской земли
Омыли мы кровью и потом.
Но правду враги здесь сломить не смогли,
Не справились с гордым народом.
Все дальше и дальше, на Запад – вперед
Идут и идут батальоны.
Нас Родина наша к победе зовет:
„Огонь, – не жалея патроны!”
Но вот и Рейхстаг, день фашистский померк
И фрицы кричат: „Рус, сдаемся!”
Мы эту войну будем помнить вовек.
Клянемся... Клянемся... Клянемся!
Нельзя про такое забыть никогда.
Что может быть лучше на свете,
Чем мирное небо, в огнях города
И наши прекрасные дети?
Солдат, вспоминая свой путь до конца,
Заплачет скупыми слезами.
А павшие живы все в наших сердцах, –
Безмолвно стоят рядом с нами.
---------------------------------------------
Владимир Сорочкин
Руският поет и преводач Владимир Сорочкин (Владимир Евгеньевич Сорочкин) е роден на 21 януари 1961 г. в гр. Брянск. Завършил е Брянския технологичен институт и литературния институт „Максим Горки” в Москва (1997 г.). Свои стихове и преводи публикува в списания и алманаси като „Поэзия”, „Наш современник”, „Русская провинция”, „Молодая гвардия”, „Москва”, „Юность”, „Смена”, „Дружба народов”, „Форум”, „Литературная учёба”, „Московский вестник”, „Волшебная гора”, „День и ночь”, „Родная Ладога”, „Всемирная литература”, „Белая вежа” и др. Превежда от белоруски, украински, азерски, български и др. езици. Автор е на стихосбирките „Луна” (1995 г.), „Тихое «да»” (1997 г.) и „Завтра и вчера” (2005 г.). Носител е на много литературни награди. Член е на Съюза на писателите на Русия (1996 г.), председател е на областното литературно обединение (2000 г.) и на брянската писателска организация (2007 г.), редактор е на сп. „Пересвет”, главен редактор е на алманах „Литературный Брянск”. Живее в гр. Брянск.
КАПКАТА
Това е: в краткия живот ела,
че другояче няма бъдно ясно...
Проскърцва бор. В пукнатината прясна
се стича топла капчица смола.
Ще мине много време, в свят по-стар
край капката смола след твойте крачки
изпод вълни небрежни и прозрачни
завинаги ще блесне кехлибар...
КАПЛЯ
Прими всё то, что видишь: жизнь мала,
Чтоб ей успеть сложиться по-иному...
Скрипит сосна. По свежему излому
Стекает тёплой каплею смола.
Пройдёт немало времени, пока
У ног твоих взамен смолы пустячной
Из-под волны, небрежной и прозрачной,
Сверкнет янтарь, застывший на века...
-----
ТИ ПРИСТИГАШ С ДЪЖДА
Ти пристигаш с дъжда, той е с теб всеотдайно раним.
От тръпчивите сънища скоро реалност ти ставаш.
Но когато по-близо един към друг ний приближим,
между нас по-безмилостна пропаст неволно застава.
Сякаш дните с пулсиращ заряд се обръщат назад,
сякаш лепкав знак свлича вода през затворена стая
и когато до теб се докосвам – отново и пак,
с гръмотевичен тътен небето утробно играе.
Ти пристигаш с дъжда, пелена неразривна е той,
ти измиваш лъжата, натрупвана в прежни години,
а когато изчезваш, наоколо свлича се зной
и оставяш ме в свят непонятен задъхан да мина.
Но е страшно с ръка да скъся непристъпна черта,
за да галя любима измръзнала шия безмълвно,
да не виждам в зениците трепет и таз пустота
да не мога със себе си никога аз да запълня.
ТЫ ПРИХОДИШЬ ДОЖДЁМ
Ты приходишь дождём, ты себя не жалеешь совсем.
Ты становишься явью, окутанной терпкими снами.
Но, чем ближе хотим мы друг к другу приблизиться, тем
Всё безбрежнее пропасть невольно встаёт между нами.
И, как будто, пульсируя, дни обращаются вспять,
Оплывая тягучей водой по иссеченной раме,
И, когда я к тебе прикасаюсь – опять и опять
Разрывается небо, утробно играя громами.
Ты приходишь дождём, неразрывной сплошной пеленой,
Ты смываешь ту ложь, что минувшие годы не смыли,
А когда исчезаешь – вокруг растекается зной,
Оставляя меня задыхаться в потерянном мире.
Но мне страшно тянуться к тебе, преступая черту,
Чтоб прильнуть, чтоб уткнуться незряче в продрогшую шею,
Чтоб не видеть в зрачках твоих трепетных ту пустоту,
Что собою заполнить уже никогда не сумею.
---------------------------------------------
Владимир Стафидов
Поетът Владимир Стафидов (Владимир Михайлович Стафидов) е роден на 9 март 1956 г. в с. Николаевка-Новороссийска, Одеская област. Произхожда от семейство на български преселници (1829 г.). Работи като охранител. Пише на украински и на руски. Публикува поезия във вестници и списания на Украйна и Русия. Някои от творбите си подписва с псевдонима Доктор Эф. Постоянен сътрудник е на в. „Роден край”. Превежда стихове на поети от славянските страни. Негови преводи излизат в българския печат. Автор е на две книги за деца и на стихосбирката „Стафидки” (2014 г.). По негови стихове се изпълняват популярни песни. Живее в гр. Днепропетровск.
НА КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ
Размисли над „Аз – създателят на вселената”
При теб се раждат светове,
при теб безумстват зли стихии,
развихрят вихри ветрове,
с носталгия да те опият.
Кой както ще да се заканва
и въпреки че е тревожно,
ти над вселената застана,
макар да беше невъзможно.
Часовникът без жал тиктака,
не можем да го управляваме...
Но отговорът там ни чака –
при сладкодумния бай Сава.
И аз немалко опознах
бохемски истини велики.
Дали съм пил? И пих, и пях,
и ден, и нощ омаян скитах.
Старах се с жар, но не успях,
да скиташ в мрака е опасно...
На сайта с Бог се запознах
и всичко стана много ясно.
Отново мярка се жена,
о, как без тях света ще жалим!
С по-малко водки и вина –
по-малко слънчеви „финали”.
Щом си създал – отговори!
Защо жълтее пак брезата?
Защо са кратки наште дни?
Вземи и оправи нещата!
КРАСИМИРУ ГЕОРГИЕВУ
В тебе рождаются миры,
В тебе безумствуют стихии
И побeлевшие вихры
Добавят только ностальгии.
Но кто бы что ни говорил
И как бы не было тревожно
Ты над вселенной воспарил,
Хотя казалось – невозможно.
И только тикает „Бригет”,
Нет на него, мой брат, управы...
Но Слава Богу, есть ответ
Медоточивый бате Савы.
И я немало познавал
Великих истин по бурдеям.
Испить...? Конечно испивал
Ни дня, ни ночи не жалея.
Старался, тужился не смог,
А жить во тьме всегда опасно.
А тут смотрю на сайте Бог
И всё теперь мне стало ясно.
Опять же требует жена,
А как без них в подлунном мире,
Поменьше водки и вина,
И чтоб без „финишей” в гарнире.
Раз создал – будешь отвечать
Зачем берёза пожелтела?
Зачем ей сроки назначать?
Давай, возьмись и переделай.
-----
МОЯ БЪЛГАРИЯ
1.
През много пътища вървях,
животът дълго ме притиска.
Тревожен бях, но песни пях,
една тревога още искам:
да пийна руйно вино наше –
аз българин съм, братя мили –
с приятели да вдигнем чаши
и да отпием древни сили.
Първи припев:
Любима моя прародино ти,
моя България,
ти мое вечно руйно вино
и песни стари
български прастари
в захлас да слушам, тихо да припявам,
в захлас да слушам, тихо да припявам.
2.
При теб гостувах, вдигнах тост
сред суета и суматоха.
На своя дом да бъдеш гост!
Уви, нетрайни са епохите...
Светът променя се, изгарят
тревогите лъжи и истини.
Без теб не мога аз, Българио,
тревого моя, как ми липсваш!
Втори припев:
Любима прародино моя ти,
моя България,
мечта мечтана в моите мечти!
И песни стари
български прастари –
най-важни сред шума на тези дни,
за мен са тези песни български
най-важни.
Трети припев:
Родино моя свидна и добра,
моя България,
с прекрасна страст ще продължавам
аз песни стари
български прастари
в захлас да слушам, тихо да припявам,
в захлас да слушам, тихо да припявам.
МОЯ БОЛГАРИЯ
Мне столько выпало дорог,
Меня крутило и мотало,
Но среди песен и тревог
Одной всегда мне не хватало.
Хотел попробовать вина,
А я ли, братцы, не болгарин.
Возможно, чаша не одна…
Возможно все – хозяин-барин .
Прародина любимая моя,
Моя Болгария,
Ты мне нужней день ото дня,
И песни старые,
Болгарские, престарые
Подслушивать и тихо подпевать.
Подслушивать и тихо подпевать.
Я приезжал на пару дней,
Как все, в плену у суматохи.
Жить стало трудно и больней,
Увы, меняются эпохи.
От перемен весь мир продрог,
Но как бы время не ломало,
Ты среди всех моих тревог
Одна, которой не хватало.
Прародина любимая моя,
Моя Болгария,
Ты мне нужней день ото дня.
И песни старые,
Болгарские престарые,
Важней, среди конфликтов этих дней.
Мне песни старые болгарские важней.
---------------------------------------------
Владимир Строчков
Руският поет Владимир Строчков (Владимир Яковлевич Строчков) е роден на 3 април 1946 г. в Москва. Завършва Московския институт по стомана и сплави (1969 г.). През 80-те години е един от лидерите на московския клуб „Поэзия”. Работи в областта на полупроводниковите технологии и черната металургия, от 90-те години се занимава с издателска дейност. До перестройката публикува поезия в самиздатския печат, след 1989 г. сътрудничи на десетки официални литературни издания и публикува стихове в сборници и алманаси като „Молодая поэзия 89”, „Время Ч: Стихи о Чечне и не только”; „Героям былого и грядущего. 1945-2010”, „Глагол”, „Под знаком Морфея”, „Рим совпал с представленьем о Риме”, „Абзац”, „Авторник”, „Завтра”, „Индекс”, „Книги России”, „Лабиринт-Эксцентр”, „Лира”, „Майские чтения”, „Орфей”, „Стрелец”, „Улов”, „Черновик”, „Эпсилон-салон” и др. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России”, „Антология По”, „Московский счёт. 2003-2011”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Лучшие стихи”, „T;rspalt an der Kette: russische Lyrik des Arion-Kreises”, „Crossing Centuries. The New Generation in Russian Poetry”, „Anthologie de la po;sie russe contemporaine 1989-2009” и др. Не членува в творчески съюзи. Автор е на стихосбирките „Глаголы несовершенного времени” (1994 г.), „The Deeepth of Speeeeeeeech” (2000 г.), „Перекличка” (2003 г.), „Наречия и обстоятельства” (2006 г.), „Пушкин пашет” (2010 г.), „Буколики плюс” (2010 г.), „Zeitgeist” (2012 г.), „Предела нет” (2012 г.). Живее в Москва.
ДАЖЕ МАЛКИЯТ КАМЪК ВЪВ ВРЕМЕТО ПО Е ГОЛЯМ
Даже малкият камък във времето по е голям
от дървото голямо. Какво да говорим за нас,
тоест общо за теб и за мен, и за нея, не знам,
щом в недълга пролука разместен е нашият час;
и макар да битува в пространството клонест, извит,
ний изглеждаме в него по-малки от мъничък храст.
Дребновати със срока си биологичен сме вид,
приобщават ни крехки филизи в изкуството нас.
С поетичен калем доприсаждат културата тез,
неоткрили в пространството свойта голяма цена.
Но понякога даже и някакъв мъничък текст
придобива във времето корен с безмер дължина
и когато в задънен сокак твоят изкоп е спрян,
може би ще избягаш сред книги от времето там.
ДАЖЕ МАЛЕНЬКИЙ КАМЕНЬ ВО ВРЕМЕНИ МНОГО ДЛИННЕЙ
Даже маленький камень во времени много длинней,
чем большое дерево. Что ж говорить о нас,
то есть что говорить о тебе, обо мне, о ней,
если нам отпущен даже на глаз недолгий лаз;
и хотя он в пространстве извилист и даже ветвист,
мы из времени выглядим меньше, чем маленький куст.
Малорослые сроком как биологический вид,
мы к дичку своему прививаем отростки искусств.
Как привой поэзия – это культура из тех,
что в пространстве обычно большой не имеют цены.
Но порой один, даже очень маленький текст
может дать со временем стебель большой длины,
и когда твой извилистый ров упрется в тупик,
из него возможны побеги в виде маленьких книг.
1989 г., Уютное
---------------------------------------------
Владимир Тучков
Руският поет, писател и есеист Владимир Тучков (Владимир Яковлевич Тучков) е роден на 26 април 1949 г. в гр. Митишчи, Московска област. Завършва факултета по електроника при Московския лесотехнически институт (1972 г.). Работи като програмист, като журналист във в. „Вечерняя Москва” и като международен наблюдател на интернет изданието „Вести.ру”. Публикува поезия, проза, есета и рецензии в списания като „Новое литературное обозрение”, „Стрелец”, „Магазин Жванецкого”, „Новый мир”, „Знамя”, „Юность”, „Дружба народов”, „Черновик”, „НЛО” и в колективни сборници и алманаси в страната и в чужбина като „Молодая поэзия 89”, „Мансарда”, „Диалог без посредников” и др. Член е на Съюза на руските писатели. Автор е на стихосбирката „Заблудившиеся в зеркалах” (1995 г.), на книгите с проза „Записки из клинической палаты” (1992 г.) и „Русская книга для чтения” (1999 г.) и на електронните книги „Ставка больше, чем жизнь”, „Дважды не живут” и „И на погосте бывают гости”. Живее в Москва.
КАТО В АКВАРИУМ
Май аквариум е – в звездна тишина
на гора, поляна, дремещи води.
Нека е в спокоен сън виделина
вчера, преди време, никога преди.
Хленчат с времето мотори все така
и татарска орда или датски принц.
Ето моята измръзнала ръка...
Вчера, преди време, никога преди.
Зад огромния прозорец прежно „но”
хора, песни, градове, писма реди...
Страшна сила е пресовала в едно
вчера, преди време, никога преди.
КАК В АКВАРИУМЕ
Как в аквариуме – в звездной тишине
лес, поляна и дремучая вода.
Пусть пребудет это всё в спокойном сне
и вчера, и год назад, и никогда.
И нытьё мотора, словно сквозь века
датский принц или татарская орда.
Вот рука, моя озябшая рука...
И вчера, и год назад, и никогда.
И уходят сквозь огромное окно
молча письма, песни, люди, города...
Страшной силою спрессованы в одно
и вчера, и год назад, и никогда.
---------------------------------------------
Владимир Тяптин
Руският поет, драматург и преводач Владимир Тяптин (Владимир Яковлевич Тяптин) е роден на 5 февруари 1940 г. в гр. Хабаровск. Завършва технологичния факултет при Ижевския институт по механика (1964 г.). Работи като инженер в Ижевския моторен завод. Професор е в секция култура и изкуство при Русийската академия по естествознание, чете лекции по теория и практика на поетичното изкуство и преводите в Удмуртския държавен университет. Член е на Русийския съюз на писателите. Превежда от английски, удмуртски, френски и италиански език, преводач е на сонетите на Шекспир. По стиховете му са написани над 200 песни. Автор е на над 40 стихосбирки, сред които „Зеркало” (1992 г.), „На пруду Ижевском” (1993 г.), „Город нашей любви” (1995 г.), „Вздымаются храмы в России” (1997 г.), „О роза дивная!” (1999 г.), „200 тостов о любви” (2003 г.), „Мы славим тебя, наш Ижевск” (2004 г.), „Верю в Россию” (2010 г.), „В битвах за Россию. От Рюрика до Берлина” (2011 г.), „Наш чудесный зоопарк” (2011 г.), „1812: Отечественная война” (2012 г.), „Александр Суворов” (2012 г.), „Курская битва” (2013 г.), „Людям земли удмуртской” (2013 г.), „Земле удмуртской” (2013 г.), „Путешествие по Хабаровскому краю” (2013 г.), „Путешествие по планете Земля” (2014 г.), „Путешествие по России” (2014 г.), „От Бреста до Берлина” (2016 г.), „Полёт над миром” (2016 г.), „Люблю тебя, Москва” (2016 г.) и др. Почетен гражданин на гр. Ижевск (2004 г.), заслужил деятел на културата на Удмуртска република. Живее в гр. Ижевск.
АЛЬОША
В България войник,
наш каменен Альоша,
над Пловдив с ведър лик
и с паметта ни мощна.
Безпаметно властта
да го сломи поиска:
„Той чужд е!” Но в калта
погром не й устиска.
Народът бе на пост
край него дни и нощи
и от позорна злост
опази там Альоша.
Фашизма как да спрем,
да не пълзи отново!
Войникът възвисен
реди слова сурови:
„Позор за тази власт,
която мъст вопий.
Страната ми е с вас,
да бъдем дружни ний!
Благодаря на тез
приятели безброй...”
Покой е, но и днес
войникът води бой
с фашизма в наште дни,
злокобен и злолик.
Европа, зло помни;!
Хвала и чест, войник!
Альоша! Богатир!
Бъди до нас, солдат!
За честните си мир,
за братя – верен брат.
Ти – мощен руски знак
на пост пред злост и мъст.
Родината ти пак
изправила е ръст.
* На 5 ноември 1957 г. във втория по големина град на България – Пловдив, на хълма Бунарджик („Хълм на освободителите”) по инициатива на гражданите е издигнат паметник на съветския войник-освободител. От 1989 до 1996 г. има три опита на градското ръководство да премахне паметника, но обществеността на града отменя тези решения.
АЛЁША
В Болгарии солдат,
Наш каменный Алёша,
На Пловдив бросил взгляд,
И память наша тоже.
Тревожит то, что власть
Его убрать хотела:
„Он – оккупант!” Но в грязь
Столкнуть всё ж не посмела:
Народ не дал столкнуть –
Дежурил дни и ночи.
Позорнейшая суть
Открыла людям очи:
Фашизм ожил опять,
Хоть и столкнуть не дали.
И говорит солдат,
Смотря сурово в дали:
„Позор властям, что мне
Пытались отомстить
И всей моей стране
За право в дружбе жить.
Спасибо всем, кто друг
Страны моей родной”.
Хоть тихо всё вокруг,
Солдат ведёт здесь бой
С фашизмом наших дней
Не только этих мест,
Но и Европы всей.
Хвала ему и честь!
Алёша! Молодец!
Держись, родной солдат!
С тобой огонь сердец
Всех тех, кому ты брат.
С тобой Россия вся
Поставила здесь пост.
Вся Родина твоя
Стоит здесь в полный рост.
* Во втором по величине городе Болгарии Пловдиве на холме Бунарджик („Холм Освободителей”) по инициативе горожан 5 ноября 1957 г. установлен памятник советскому солдату-освободителю. С 1889 по 1996 гг. были 3 попытки руководства города снести этот памятник, но общественность города добилась отмены этих решений.
---------------------------------------------
Владимир Урусов
Руският поет Владимир Урусов (Владимир Глебович Верстаков/ Урусов) е роден на 10 януари 1947 г. в гр. Черняховск, Калининградска област. Завършва Московския минен институт. Работи като геофизик и инженер-геолог, по строителството на Наримската ВЕЦ, Чиркейската ВЕЦ, прокарването на тунели по Байкало-Амурската магистрала, като консултант в Централния научноизследователски институт по цветни и благородни метали и др. Публикува поезия в издания като „Наш современник”, „Москва”, „Литературная газета” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Ровесник мира” (1975 г.), „Ну что, живу” (1981 г.), „Медленный ветер” (1982 г.), „Всплеск живой воды” (1986 г.), „Пособие по литературе” (2009 г.) и др. Живее в Москва.
ПОД ПАЛТА ДУШИТЕ В КРЪПКИ ПРАШНИ
Под палта
душите в кръпки прашни
дрипаво блещукат в мрачен ден,
те не се от люти зими плашат,
сгърчени от времето съвсем.
Сякаш в пламъка, платна изгарял,
плува подир вятъра човек
към страна, където чака старост
с жарка пепел
върху сняг вовек.
За земите там мълчиме ние,
в бездна думите потъват пак...
Как са ясни песни на кормчия,
колко близки в пуст архипелаг.
СКВОЗЬ ПАЛЬТО ИСТРЁПАННЫЕ ДУШИ
Сквозь пальто
истрёпанные души
светятся лохмотьями тепла,
не боятся лютой зимней стужи,
выжженные временем дотла.
Словно пламя выгибает парус,
и плывёт за ветром человек
в ту страну, где поджидает старость,
жгучим пеплом
рассыпая снег.
О земле таинственной – ни слова,
в бездну опускаются слова…
Как прекрасна песня рулевого,
как близки пустые острова.
---------------------------------------------
Владимир Фролов
Руският поет Владимир Фролов (Владимир Юрьевич Фролов) е роден на 25 април 1957 г. в гр. Сарапул, Удмуртска република. След средното си образование учи една година в Удмуртския държавен университет в Ижевск. Работи като пазач, портиер, хамалин, куриер и фотограф. Публикува стихове и сатирична проза в издания като „Луч”, „Русская виза”, „Знамя”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Мы” и „Смена”. Автор е на стихосбирката „Дыханье” (1997 г.). Живее в хижа край р. Кама, а през зимата в гр. Сарапул.
БЛАГОСЛОВЕНА ПОВЕЛИТЕЛКА ЛЮБИМА
Благословена повелителка любима!
Как всеки миг е по-щастлив от щедростта
на звездна бездна, твърда и необорима –
обувчица, букет, усмихната уста.
Тя винаги е неочаквана, до нас е
в прозрачна блузка; бръчици ще се стопят,
щом над градина многогласна се разнася –
сърце замира – звън, от славей луд изпят.
И сладката въздишка не изчезва, ето,
ти с нея си – залог безсмъртен мярнал там...
Не е ли все едно към свода на небето
къде изчезва трепкащият ни таван.
ЧТО ВЫШЕ МИЛОСТИ ВЛАДЫЧИЦИ-ЛЮБИМОЙ
Что выше милости владычицы-любимой?
И малость каждая блаженнее щедрот
Небесной бездны, стойкой и необоримой, –
Запястье, туфелька, нетерпеливый рот.
Она одна, всегда нечаянная, рядом
В прозрачной кофточке, и складка меж бровей
Разгладится, когда над гулким садом
Зайдется сердце – сумасшедший соловей.
И сладким вздохом – не единым только хлебом,
Ты с ней – мелькнувшего бессмертия залог...
Не все ль равно, куда спешит под узким небом
И убегает задрожавший потолок.
---------------------------------------------
Владимир Ханан
Руският и израелски поет и писател Владимир Ханан (Ханан Иосифович Бабинский/ Владимир Ханан) е роден на 9 май 1945 г. в Ереван, Армения. Завършва историческия факултет на Ленинградския университет. Работи като шлосер, пазач, майстор по ремонт на домашни уреди, пожарникар и др. До перестройката няма публикации в официалния литературен печат, публикува поезия в емигрантски издания и в самиздатски списания като „Часы”, „Аврора”, „Митин журнал” и др. От 1996 г. живее в Израел. Член е на Международната федерация на руските писатели и на Съюза на писателите на Израел, в ръководството е на Сдружението на рускоезичните писатели „Столица”. Публикува стихове и разкази в израелски, руски и американски списания, алманаси и сборници като „У голубой лагуны”, „Алеф”, „22”, „Мы”, „Двоеточие”, „Время и мы”, „Гостиная”, „Северная Аврора”, „Волга”, „Город-текст”, „Связь времен”, „Огни столицы”, „Лица петербургской поэзии 1950-1990 гг.”, „Знамя” и др. Автор е на стихосбирките „Однодневный гость” (2001 г.), „Осенние мотивы столицы и провинций” (2006 г.), „Возвращение” (2010 г.), „И возвращается ветер” (2014 г.) и на книгите с проза „Аура факта” (2002 г.), „Неопределенный артикль” (2002 г.) и „Вверх по лестнице, ведущей на подоконник” (2006 г.). Живее в Йерусалим.
НЕОТДАВНА ПРОЧЕТОХ ПИСМАТА
Неотдавна прочетох писмата
до Тристан, от Изолда редени.
Колко обич е несподелена!
Колко страсти и нежности колко!
Аз по чудо сълзи не отроних,
дъх стаил пред писмата прекрасни.
(Всъщност горко заплаках, защото
тези нежни писма бе редила
не Изолда до своя Тристан,
а любимата моя до мене.
Колко дълги години в раздяла,
а тъгата по нея не стихва.
По-добре да сънувам Изолда,
не да насапунисвам въжето.)
ЧИТАЛ Я НЕДАВНО ПИСЬМА
Прочитал я недавно письма,
Что писала Изольда Тристану.
Сколько там любви неподдельной!
Сколько страсти и нежности сколько!
Только чудом я не прослезился,
Эти письма прекрасные читая.
(А на самом-то деле заплакал,
Потому что эти нежные письма
Не Изольда писала Тристану,
А моя мне любимая подруга.
Столько лет прошло с ней в разлуке,
А тоска по ней не остывает.
Лучше думать я буду про Изольду,
Чем петлю намыливать мылом.)
-----
ЗАПОМНИ ТАЗИ НОЩ
Таз нощ ти запомни! Сред парка царскоселски
с любима, но не любеща. Искри
пътечка лунна върху гладкия простор
на езерото. (Боже, как е тихо!)
Таз нощ ти запомни, нали са там – вовеки –
до болката безмълвната любов,
на черна плоскост лунната пътечка,
измамилата твоите надежди младост.
ЗАПОМНИ ЭТУ НОЧЬ!
Запомни эту ночь! Ты в царскосельском парке
С любимой, но не любящей. Искрясь,
Дорожка лунная пересекает гладь
Большого Пруда (Боже мой, как тихо!)
Запомни эту ночь, ведь в ней – уже навеки –
Твоя любовь безмолвная и боль,
Дорожка лунная на чёрной глади,
И юность, обманувшая твои надежды
2005 г.
---------------------------------------------
Владимир Ерл
Руският поет, писател и литературовед Владимир Ерл (Владимир Иванович Горбунов/ Ибрагимович Эрль) е роден на 14 май 1947 г. в Ленинград. Работи като библиотекар, инструктор по пожарна охрана, редактор и др. В края на 60-те години влиза в групата на поетите от ул. „Малая Садовая” и е един от лидерите на творческите експериментатори на ленинградския ъндърграунд, т. нар. абсурдисти хеленукти. Публикува поезия в самиздатски списания като „Часы”, „Обводный канал”, „37”, „Северная почта”, „Черновик”, „Транспонанс”, „Митин журнал” и др. Издава алманаха „Фьоретти” (1966 г.) и над сто самиздатски сборника под емблемата на неформалните издателства „Палата мер и весов” и „Польза”. Участва в антологията „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Хеленуктизм” (1993 г.), „Трава, Трава” (1995 г.), „Кнега Кинга” (2009 г.), „Собрание стихотворений” (2015 г.), на книгите с проза „В поисках за утраченным Хейфом” (1999 г.), „С кем вы, мастера той культуры” (2011 г.), „Вчера, послезавтра и послезавтра” (2012 г.) и др. Умира на 25 септември 2020 г. в Санкт Петербург.
А СРЕЩУ МЕН – ДОБЪР И ДРУЖЕЛЮБЕН
А срещу мен – добър и дружелюбен –
изпод вратата през цепнатината гледа ме човек.
НАВСТРЕЧУ МНЕ, – ХОРОШИЙ, ДРУЖЕЛЮЮБНЫЙ
Навстречу мне, – хороший, дружелюбный –
из подворотни смотрит человек.
1968 г.
-----
КАКЪВ Е ОБЛАК ЗЛОВРЕДЕН
Гледай-гледай какво облаче зловредно опърничаво черноцветно черноземно
на небето изхвръкна,
ето как лети между високите облаци,
на небето изхвръкна, с уста изсвири
облаче пакостно, яма смрадлива,
с пръсти прищрака, с токчета потропа
облаче високосно с добавки, облак отровен бременен,
облак язвен и туберкулозен
на небето изхвръкна
като птица волна,
като птица волна млад орел.
ЭКАЯ ТУЧА ЗЛОВРЕДНАЯ
Экая туча зловредная злонравная черноцветная черноземная
на небо выпорхнула
эка как она летает меж высоких облаков
на небо выпорхнула губами присвистнула
туча зловредная яма зловонная
пальцами прищелкнула каблуками притопнула
туча високосная с добавлениями туча ядовитая беременная
туча язвенная туберкулезная
на небо выпорхнула
словно птица юная
словно птица юная молодой орел.
1970 г.
---------------------------------------------
Владислав Артьомов
Руският поет, писател, публицист и преводач Владислав Артьомов (Владислав Владимирович Артёмов) е роден на 17 май 1954 г. в с. Лисуха, Минска област. Учи в журналистическия факултет на Белоруския университет, завършва литературния институт „Максим Горки” (1982 г.). Публикува стихове и преводна поезия в издания като „Литературная учёба”, „Литературная Россия”, „Юность”, „Молодая гвардия”, „Москва”, „Московский вестник”, „Наш современник” и др. Главен редактор е на сп. „Москва”. Лауреат е на много литературни награди. Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Светлый всадник” (1989 г.), „Странник” (1997 г.), „Фронтовая разведка” (1999 г.), „Остроумие мира” (2000 г.), „Капитан Родионов. Последний выбывает” (2001 г.), „Обнаженная натура” (2003 г.), „А в ответ тишина” (2006 г.) и др.
АНГЕЛИ
Зоват ни, но не чува ги светът,
гласът им тих е, призивът ефирен...
В живота дните призрачно летят,
от горски сенки и петна сподирян.
Душата ни вълнува нов живец,
шепти, да се успокои не може,
тъй поривът на августов ветрец
горичката жълтееща тревожи –
щом закипи листакът, след това
веднага заговарят, в хор ломотят...
Аз различавах ги едва-едва.
Аз виждах ги, но с края на окото.
Повтарях: „Чудна есен е дошла!”,
а след това в мълчание замирах,
потръпваха в чувствителна душа
невидимите струи на всемира.
И изведнъж във въздуха висях,
пронизан от лъчисти златни струи...
Че кой от вас не би усетил страх,
в шумака името си ако чуе?
Озъртах се, наострил взор и слух,
отново омагьосан към земята;
навярно се усмихва онзи дух,
шеги към мене който хитро мята.
Ветрецът ми запява как живях
и литват листите с криле небесни,
но колко лесна песен капе с тях,
в дълбока есен става все по-лесна.
Като помисля – бях на този свят!
И сам не вярвам май в живота мътен...
Приижда, идва ангелът крилат,
прелита сянката към мен през пътя...
Какво, какво, какво си ний мълвим –
сега течение ще ни обвее
и моят глас така неповторим,
и моят трепет – всичко ще се слее.
АНГЕЛЫ
Они зовут, но мир не слышит их,
Их голос тих, призыв их еле внятен…
Жизнь промелькнет, как призрак, что возник
В движении лесных теней и пятен.
Взволнуется душа, заговорив,
И долго успокоиться не сможет,
Так ветра августовского порыв
Желтеющую рощу растревожит –
И встрепенется, и вскипит листва,
Заговорив наперебив и сразу…
Я различал их, но едва-едва.
Я видел их, но только краем глаза.
Я повторял: „Как осень хороша!” –
И замирал в молчании глубоком,
И вздрагивала чуткая душа,
Незримых струй коснувшись ненароком.
И тело застывало на весу,
Пронизано лучами золотыми…
Но кто из вас не вздрагивал в лесу,
Из пустоты свое услышав имя?
И озирался я, разинув рот,
Вновь околдован тяжестью земною,
И как, должно быть, улыбался тот,
Кто подшутил, аукнулся со мною.
Сыграет ветер жизнь мою с листа,
И сколько листьев встрепенется в роще,
Но до чего мелодия проста,
Чем глубже в осень, тем она и проще.
Подумать только – я на свете был! –
И самому не верится, ей-богу…
Все ближе, ближе свист незримых крыл,
Перелетает тень через дорогу…
О чем, о чем, о чем мы говорим –
Сейчас сюда такой сквозняк прорвется,
И голос мой, что так неповторим,
И трепет мой – все в шуме том сольется.
-----
ГОДЕНИЦА
Там след битка се губи тази кратка искра...
Във войника се влюби
практикантка сестра.
Той, от раните гинещ, сетен взор ще сведе:
„Ние с теб ще заминем...”
А не каза – къде.
Стана тъй, че в покоя сред беди той реди:
„Чудна в бяло си, моя
годеница бъди...”
Тя разбра полужеста като светла вълна –
годеница, невеста,
да, почти е... жена!
Сякаш в гара пустинна ехо тътен преде,
той внезапно замина,
но не каза – къде...
И ще жали, ще плаче, ще го чака със страст
в ярко бяло халатче
практикантка сестра.
В лазарета ще вие: „Не е мъртъв, той спи...”
След дежурство ще пие
медицински чист спирт.
Ще облива я често тази светла вълна:
„Годеница? Невеста?
Да, почти е... жена!”
НЕВЕСТА
Это было когда-то, а как будто вчера,
Полюбила солдата
Практикантка-сестра.
Он метался и бредил, и в бреду повторял:
„Мы с тобою уедем…”
А куда – не сказал.
Как-то так, между делом, объяснился он с ней –
„Ты мне нравишься в белом,
Будь невестой моей…”
И без слов, с полужеста, понимала она –
Что такое невеста,
Да почти что… жена!
Мир наполнился эхом, как пустынный вокзал,
Он однажды уехал,
А куда – не сказал…
И пошла по палате, ни жива, ни мертва,
В ярко-белом халате
Практикантка-сестра.
И кричала в дежурке: „Он не умер, он спит…”
И пила из мензурки
Неразбавленный спирт.
Невпопад и не к месту всё твердила она:
„Что такое невеста?
Да почти что… жена!”
---------------------------------------------
Владислав Дрожашчих
Руският поет и публицист Владислав Дрожашчих (Владислав Яковлевич Дрожащих) е роден на 31 март 1952 г. в гр. Перм. Завършва филологическия факултет на Пермския държавен университет (1977 г.). През 70-те години е член на неформалната група на младите поети „Политбюро”, издаваща в. „Дети стронция”. Публикува стихове в списания, алманаси и самиздатски издания като „Урал”, „Несвоевременные записки”, „Пастор Шлаг”, „Уральская новь”, „Крест”, „Лабиринт”, „Антология тишины”, „Юность”, „Октябрь”, „Золотой век”, „Арион”, „Дети Ра” и др. Член е на Съюза на руските писатели (1991 г.). Участник е в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России” и „Антология современной уральской поэзии”. Автор е на стихосбирките „Небовоскресенье” (1992 г.), „Блупон” (1999 г.), „Твердь” (2000 г.) и „Рифейские строфы” (2004 г.), съавтор е на сценария на филма „Человек, который запряг Идею” (1993 г.). Работи във в. „Молодая гвардия”, от 1999 г. е журналист във в. „Профсоюзный курьер”. Живее в гр. Перм.
ЖИВОТЪТ
Кривейки стълб от сенки към небесна вис,
от жерави прощални плътен клинопис
с живот задгробен мами – сред поле ранени –
до бруствера, където свят от болка стене
в архангелски зеници, шут без шапка с тик,
а оцелялото след божия ритник
остава на земята и в земята, в спални
с летаргия гробовна и слова прощални,
без гнилите лица, привикнали да викат
на слепи камъни и птици. Сянка лиха
с теб продължава връзката.
Тя само миг е.
ВЕК
Кривляясь в небесах колоннами теней,
густая клинопись прощальных журавлей
к посмертью тащит нас, как раненого с поля –
до бруствера, где свет сгибается от боли
в зрачках архангела, шута без колпака, –
а то, что, уцелев от божьего пинка,
осталось на земле, в земле, в слиянье спален
со спячкою могил, с надгробьями читален,
без прохиндейских лиц, привыкших к наставленью
слепых камней и птиц. Смеясь прогнившей тенью,
с тобою длится связь.
Связь, равная мгновенью.
1998 г.
---------------------------------------------
Владислав Евсеев
Руският поет Владислав Евсеев е преподавател по математическа икономика, доцент, кандидат на науките. Пише стихове и песни, ръководител на няколко рок-групи. Живее в гр. Казан.
УСЕЩАНЕ ЗА СТАРОСТ
Ти стар си. Време ти е за покой.
Сред теб летят снежинки в късна есен.
И любовта ти в спомени безброй
ще си остане, без да грейне в песен.
И изгревите в твоето лице
със син туш бръчките ти ще оглеждат,
олово мрачно в теб ще се сбере –
невъзвръщаемо и неизбежно.
Привиквай с ритъма на старостта,
съдбата с него ще тактува дните.
Тя права е. И с тази правота
отдавна от света отдалечи те.
Защо да влизаш в кожата на друг?
Като излишен ще те разцелуват!
Любов в замяна ще превърнеш в лъст,
а тя – като лъжата – се преструва.
И ето – ще я видиш в твоя кът,
като сполука в миг ще те омае.
И ще огрее стръмния ти път
с лъча прозрачен на средлетен залез...
Ще разбереш, че ти не си Сократ,
и сам на себе си ще си признаеш:
покой, човече, вече не си млад,
не можеш призрака любов да обладаеш...
И смешно е да бдиш с тъга безумна
сред спомени далечни и измамни...
Там любовта живее само в думи,
тъмнеещи в нощта над хладен камък...
ОЩУЩЕНИЕ СТАРОСТИ
Ты стар. Спокойным стать тебе пора.
В тебя летят снежинки, а не камни.
Твоя любовь на кончике пера
Останется, не вылившись стихами.
Рассвет придет взглянуть в твоё лицо,
Чтоб синей тушью обвести морщины,
Чтоб лечь на плечи тягостным свинцом –
Неторопливо и неотвратимо.
Пора привыкнуть к ритмике простой,
Которую тебе судьба сулила.
Она права. И этой правотой
Давно тебя от мира отделила.
Зачем сегодня вон из кожи лезть
Лишь для того, чтоб лишним оказаться?
Твоей любви взамен явилась лесть.
Она – как ложь – умеет притворяться.
И вот – она покажется тебе
Удачей, улыбнувшейся внезапно.
Предстанет на крутой твоей тропе
Лучом прозрачным летнего заката…
И ты поймёшь, что вовсе – не Сократ,
И нужно самому себе признаться:
Ты стар, спокойным стать тебе пора
И призраком любви не обольщаться…
Смешно о прежней жизни тосковать,
Умчавшейся за дальними гудками…
Там от любви остались лишь слова,
Темнеющие на холодном камне…
-----
СТАРЕЕМ
Станаха по-къси зимните дни.
Трудно живота пресмятам.
Аз съм самотен. Сами светлини:
Редки звездички присвяткат –
Елф в небесата ни ще ги плени...
Ех, ако бъдем отново до лято,
Може би зиме не ще сме сами...
СТАРЕЕМ
(Акростих)
Стали короче зимние дни.
Трудно дождаться расчета.
Ах, до чего одиноки огни:
Редкие звёздочки где-то –
Еле заметны на небе они…
Если начнётся когда-нибудь лето,
Мы о зиме не забудем одни…
---------------------------------------------
Влад Каганов
Влад Каганов, гр. Чикаго, САЩ (НЯМА ДАННИ).
ХАЙДЕ ДА ИЗБЯГАМЕ
Дай да избягаме, тежи
от свади, клюки, празни фрази,
разсъдъка си да опазим
от наглост, подлост и лъжи.
От суетата да сме вън,
поне за ден да сме открити,
за да са радостни душите,
а помислите – бистър сън.
Поне за час да бъдем там,
където няма злост и завист,
където с чест се всичко прави;
останалото е за срам.
И там поне за част от час
да си представим, че деца сме,
виж, свети слънцето прекрасно,
небето ясно е над нас.
В тревата росна ще лежим,
реката буйна ще се вие.
Щом сред гръдта не камък бие,
с теб днес да се освободим.
ДАВАЙ С ТОБОЮ УБЕЖИМ
Давай с тобою убежим
От склок и праздных пересудов,
Чтоб свой не потерять рассудок
От хамства, подлости и лжи!
Давай сбежим от суеты,
Хотя б денек побьем баклуши,
Чтобы не очерствели души,
Остались помыслы чисты!
Хоть на часок сбежим туда,
Где нету зависти и лести,
Где дорожат понятьем чести,
Все остальное – ерунда!
Давай сбежим на полчаса,
Представь, что мы с тобою, дети,
Смотри, как ярко солнце светит,
Как чисты нынче небеса!
Давай на травке полежим,
Там, где река, как змейка вьется,
Пока в груди не камень бьется,
Давай с тобою убежим!
-----
ДЪЖДЕЦ
Привечер дъждец заплака,
че е сам и тази нощ.
По пътеките закапа,
ту е весел, ту е лош.
След това той гръмко, звънко
засвистя, разстла венец,
„Ставайте! Излезте вънка!” –
сякаш шепнеше дъждец.
По прозорците рисува,
над градините тече,
с капки клоните целува,
къпе спящото градче.
По площади и строежи
цяла нощ дъждец валя,
без да жали влага свежа,
лъхна жадните цветя.
А на сутринта престана,
сякаш излетя оттук
с благородната закана
да помогне и на друг.
ДОЖДИК
Дождик к вечеру заплакал,
Что друзей не повстречал.
На дорожки тихо капал,
То сердился, то прощал.
А потом всё громче, звонче
Расшалился, засвистел,
„Просыпайтесь, просыпайтесь!” –
Словно он сказать хотел.
На окошках ставил метки,
Листья щедро поливал,
Вешал капельки на ветки,
Спящий город умывал.
Вымыл площади, аллеи,
И бульвары, и мосты,
Свежей влаги не жалея,
Напоил водой цветы.
А к утру его не стало.
Словно не был в эту ночь.
У него ведь дел немало
Надо каждому помочь.
-----
ЛЕТЯЩАТА ЧАША
В кухнята мама и готви, и шета.
Чаша да вземе помоли синчето.
Витя широко ръчички размята
и полетя да изпълни молбата.
Нещо издрънка и гръмна. С уплаха
Витя се върна, пристъпвайки плахо.
– Чашата де е? – попита го мама.
– Ето полвин чаша, повече няма!
– Другата де е?
– Понятно е вече:
смело пикира и литна далече!
ЛЕТАЮЩИЙ СТАКАН
Стих опубликован в детском иллюстрированном интернет-журнале „Мавочки и дельчики”
Мама на кухне пекла и варила.
Сынa стакан принести попросила.
Руки Виталик расставил по-шире,
Как самолет полетел по квартире.
Звякнуло что-то, потом загремело…
Мальчик вернулся, ступая несмело.
– Где же стакан? – мать спросила у сына.
– Вот, – протянул он, – его половина.
– Ну а другая?
– Понятное дело:
отстыковалась и прочь улетела…
-----
САМОТА
„И какво, ще разпаля камината, ще пия.
Добре би било куче да си купя...”
И. Бунин
Аз куче ли да доведа?
Приятел в трудни дни:
разбира те, дори в беда
не ще ти измени.
Ще бъда с него строг и благ,
ще го засищам с кости,
а то ще пази моя праг
от нежелани гости.
Пристигне ли приятен гост,
ще кажа: „Влизай ти,
опитай хляб и чепка грозде...”
Камина ще пламти.
Дори при буря и мъгла
ще вдигнем пир красив.
А моят четриног другар
съвсем не е ревнив.
Пак дъжд предзимен заваля.
Листата танц подемат.
Аз куче ли да доведа?
Навярно ще си взема...
ОДИНОЧЕСТВО
„Что ж, камин затоплю, буду пить.
Хорошо бы собаку купить...”
И. Бунин
Собаку что-ли завести?
Собака – верный друг:
Она поймет, она простит
И не изменит вдруг.
Я буду ласков с ней и строг,
Дам сытных ей костей.
Она – не пустит на порог,
Непрошенных гостей.
А постучит, желанный гость,
Скажу ему: „Come in,
Вот хлеб и винограда гроздь.”
Подброшу дров в камин.
И пусть метель, пусть мгла вокруг –
Мы будем пировать.
И мой четвероногий друг
Не станет ревновать.
Идут осенние дожди.
Листва летит в саду.
Собаку что-ли завести?
Должно быть заведу...
-----
ЦВЕТЕТО
Към къщи аз с голям букет вървях
и в края на канавката тогава
мечта се люшна... Боже мой, видях
чудесно цвете, жадно за прослава.
Не беше мак, а само репей прост,
народът ни „татарин” го нарича,
и казах си: „Почакай, този гост
букета господарски ще окичи!
В самия център ще го посветя,
пред господа и дами ще засвети
и като Осмо чудо на света
ще стане украшение в букета!”
В канавката пристъпих и отвях
пчелата, там задрямала безгрижно,
макар че с кърпа цветето държах,
одраха ме бодливите власинки.
Усилия не жалех, като звяр
се зъбеше към мен горкото цвете,
едва се справих с гневния му чар,
когато го откъснах за букета.
Уви, не беше вече свежо то,
помръкна царствената му одежда.
Тъй мами ни затвореният вход,
отвориш ли – надеждата изчезва.
И съжалих, че цветето убих,
бе прелестно в канавката изгряло.
И сякаш с ток ударен, се превих:
„Света да нарушавам нямам право!”
Лежеше сред прахта. Помислих с жал:
„Как гордо за живота се сражава!”
И ме прониза случаят с кинжал.
Горчива буца в гърлото остава...
ЦВЕТОК
С большим букетом я шагал домой,
Когда заметил на краю, в канаве,
Цветок чудесный. Право, Боже мой,
О нём я возмечтал вдруг, как о славе.
Хотя то был не мак – репей простой,
Что в просторечии зовут „татарин”,
Себе беспечно я сказал: „Постой,
В моём букете будет он, как барин!”,
„Ему я в самом центре место дам,
Он станет украшением букета,
На удивленье и господ и дам,
Подобием восьмого чуда света.”
Я слез в канаву и согнал с цветка
Шмеля, что задремал там беззаботно,
Но хоть в платок обмотана рука,
Кололи стебля жесткие волокна.
Я не жалел усилий, но цветок,
Как дикий зверь со мною огрызался,
Но брани я едва сдержал поток,
Когда в руке моей он оказался.
Увы, он был не так уж свеж теперь,
Не так хорош, каким казался прежде,
Так, часто манит, запертая дверь,
А приоткроешь – и конец надежде.
Я пожалел, что погубил цветок,
Который так прекрасен был в канаве,
И вдруг меня пронзил, как будто ток:
„Мы нарушать гармонию не в праве.”
Я посмотрел, как он в пыли лежал,
Подумал: „Как за жизнь боролся гордо!”,
И вдруг в груди кольнуло, как кинжал,
И что-то комом подступило к горлу.
---------------------------------------------
Владлен Гаврилчик
Руският поет, писател и художник Владлен Гаврилчик (Владлен Васильевич Гаврильчик) е роден на 27 ноември 1929 г. в гр. Термез, Узбекска ССР. Учи в Ашхабадското художествено училище, през 1947 г. завършва Суворовското училище в Ташкент, а през 1951 г. завършва Висшето военно-морско училище в Ленинград. До 1970 г. работи като инженер в конструкторско бюро по електронавигационни прибори. Чете свои стихове в тесен приятелски кръг, участва в няколко импровизирани еднодневни изложби, публикува стихове в алманах „Аполлон-77”, издава в тиражи по 10 екз. самиздатските стихосбирки „Опус любви” (1977 г.) и „Случайные стихи” (1983 г.). Считан е за един от най-ярките представители на първото поколение на ленинградския ъндърграунд от 60-те и 70-те години. Сменя много професии, като продължава да развива своето нетрадиционно творчество. Счита се за последовател на руските футуристи. Автор е на стихосбирките „Японский Бог” (1994 г.), „Изделия духа” (1995 г.), „Упражнения в ужасной словесности” (2004 г.), „Геройское” (2005 г.) и „Комедийный анбаръ” (2008 г.), както и на няколко творби в проза. Умира на 5 декември 2017 г. в Санкт Петербург.
КУЦУКАМ СЛЕД РАБОТА
Куцукам след работа весел, очукан.
Изтъркана кирка прибрал нейде там,
жената по задника с обич потупвам.
Промивам си гърлото, както си знам.
Въртя туй-онуй. Телевизора включвам.
Хлапето подърпвайки с морна ръка,
внимателно, с гордост и почит започвам
за себе си филма да гледам сега.
В почивния ден в зоопарка ще идем
семейно, така да се каже, в захлас
в културната сфера ще се приобщиме,
та звяра да видим и той също нас.
ПРИХРЯЮ С РАБОТЫ
Прихряю с работы счастливый, усталый.
Потертое в угол поставлю кайло.
С любовью похлопаю бабу по крупу.
В гавану пройду и умою хайло.
Затем порубаю. Воткну телевизор.
Пацанку усталой рукой теребя,
Внимательно, с гордостью и уваженьем,
Я стану смотреть телефильм про себя.
А в день выходной соберемся семейством,
Пойдем в зоопарк, чтобы там, так сказать,
Железной рукой приобщиться к культуре,
Зверей посмотреть и себя показать.
1985 г.
---------------------------------------------
Владлен Шинкарев
Руският поет Владлен Шинкарев (Владлен Петрович Шинкарев) е роден на 19 октомври 1937 г. в гр. Краснодар. Завършва Кубанския селскостопански институт (1962 г.). Кандидат на селскостопанските науки (1969 г.). Работи като лаборант и завеждащ лаборатория в Северокавказкия научноизследователски институт по фитопатология (1962-1993 г.). Автор е на над 100 научни труда и изобретения. Пише поезия и хумористична проза. Лауреат е на поетични конкурси. Член е на Русийския съюз на писателите (2014 г.). Живее в гр. Ипатово, Ставрополския край.
НЯМА В ДУМИТЕ ФАЛШ И ИЗМАМА
Изпотен се пробуждам аз нощем:
любовта не е редом до мен!
Сред любовна просъница още
чер без нея е белият ден.
Непрестанното ясно блаженство
не изгаря от дребни кавги...
Где сте радост, самосъвършенство?
Не витайте, любовни тъги!
Ех, да знаехме ние по-рано
как да пазим щастливия миг:
няма в думите фалш и измама,
щом любящ са в сърцето ни вик.
НЕТ В СЛОВАХ ОСУДИТЕЛЬНОЙ ФАЛЬШИ
Просыпаюсь я ночью вспотевший:
От того, что любви рядом нет!
Осознал от любви захмелевшей,
Как не мил без неё белый свет.
Постоянное чувство блаженства…
Не сгорело от мелких обид
Где же радость, само-совершенство?
Почему под бочком не сопит?
Эх бы, знать в этой жизни нам раньше,
Как прозреть нам для счастья на миг:
Нет в словах осудительной фальши,
Когда в сердце есть любящий крик.
-----
ВСЕКИ СТИХ
На Красимир Георгиев
Всеки стих сътворяваше силно и мощно.
Звук ловеше с небесни и чисти води
в неспокойните дни и безсънните нощи!
Ний засяхме браздите от твойте следи.
Твойте песни сказания паметни бяха.
В твойте преводи слогът бе мъдър и зрял.
С теб поетите нови простори видяха,
гдето няма фалшив непочтен идеал.
Не потърси спокойните дни на безделник,
нека хищникът чезне с беди и лъжи!
Сътвореното нека животът претегли –
на везните сърцето ти ще натежи.
КАЖДЫЙ СТИХ
Красимиру Георгиеву
Каждый стих постигал что есть силы и мочи.
Звук ловил от небесной и чистой воды!
Беспокойные дни и бессонные ночи!
Но мы видим твой след – от твоей борозды.
В каждой песне твоей ширь великих сказаний.
Мудрый, зрелый твой слог в переводах стихов.
Мир поэтов открыл ты другими глазами,
Где не слышно фальшивых, чужих голосов.
Ты живёшь в этой жизни не так, как повеса,
Пусть обходит беда да молчит вороньё!
На весах все тобой сотворенное взвесить –
Тяжелее всего будет сердце твоё.
Съвременни руски поети, А-В – 308 творби от 180 поети http://stihi.ru/2021/02/03/58
Съвременни руски поети, Г-М – 222 творби от 134 поети http://stihi.ru/2021/02/11/14
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Съвременни руски поети, А-В
В раздела са включени 308 превода от 180 съвременни руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
---------------------------------------------