Антология на руската поезия. Съвременни руски поети, Н-Я
В раздела са включени 251 превода от 130 съвременни руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съвременни руски поети, А-В – 308 творби от 180 поети http://stihi.ru/2021/02/03/58
Съвременни руски поети, Г-М – 222 творби от 134 поети http://stihi.ru/2021/02/11/14
Съвременни руски поети, Н-Я – 251 творби от 130 поети
Общо съвременни руски поети – 781 творби от 444 поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Надежда Верас
Докосни ме / Дакранiся да мяне / Ты прикоснись ко мне
Надежда Жижикина
Депресия / Депрессия
Надя Чорноморец
Среднощна гара / Вокзал нiчний / Вокзал ночной
Назар Свириденко
Истината / Истина
Всекиму своето / Каждому свое
Ние / Мы
Наталия Каретникова
Разкажете, птици / Расскажите, птицы
В моята градина / В палисаде моём
Наталия Медведева
Ускорено сърцето тупти / Сердце бьется быстрее
Наталья Алексеевна Силина
Плачат мъжете / Плачут мужчины
Докато сме живи / Пока мы живы
Наталья Вечерская
За Русия е моята болка безкрай и безчет / О России сегодня моя бесконечная боль
Наталья Колесникова
Ква-ква / Ква-ква
Наталья Мартишина
Езерото на фантазиите / Озеро грёзы
Мой Дагестан / Мой Дагестан
Нели Бородянская
Балада за неизвестния воин / Баллада о неизвестном солдате
Нели Ефимкина
Край чудотворния извор на св. Нина в Грузия / У святого источника св. Нины Грузия
Николай Байтов
Сутрини много години наред / Каждое утро на протяжении многих лет
Николай Беседин
Аз обичам великата, грешната / Я люблю ту великую, грешную
Николай Ганебних
Изгниха книгите / Истлели книги
Да минем през тунела / Пойдем через тоннель
Веднъж. Кратък сън / Однажды. Краткий сон
Съвет / Совет
Вълци-патриоти / Волки-патриоты
Николай Звягинцев
На пътника отляво здрача ви дарявам / Дарю вам сумерки левее пассажира
Николай Казаков
В утринната градина / В утреннем саду
А любовта не се измерва / Ничем любовь нельзя измерить
Николай Котрельов
Когато изчезнаха сенките / Когда не стало теней
Николай Малахов
Страх / Страх
Годеница на дявола / Невеста сатаны
Николай Поликарпов
Усмивката на Буда / Улыбка Будды
Божествена светлина на небето / Божественный свет неба
Сърцето на Буда / Сердце Будды
Николай Рустанович
Тайната на любовта / Тайна любви
Николай Самойлов
Победа / Победа
Николай Сиромятников
Из мемоарите на Казанова / Из Мемуаров Казановы
Николай Сисойлов
Черно-червена галопираща пролет / Чёрно-красная галопирующая весна
Поетите не търсят вечност / Поэты в вечность не уходят
Николай Угодник
Животът само миг се рее / Жизнь мимолетное виденье
Що е това – стихът / Что же такое стихи
Николай Щирман
За женския бюст / О женском бюсте
Там се разгаря вечен огън / Огонь там вечный полыхает
Бяха хората хора / Были люди такие
Младостта в паметта ни / Время юности в памяти
Селце мое / Деревенька моя
Николина Валд
Кентаври / Кентавры
Нина Михайлова
Снимката / Фотография
Отмина ден / Сегодня день уже прошел
Нина Плаксина
Зима / Зима
Поезията / Поэзия
Сюрприз за баба / Сюрприз для бабушки от Серёжи
Влюбените вълни. Морето любимо / Влюблённые волны. Любимое море
Влюбените вълни. В брега запленени / Влюблённые волны. Влюблённые в берег
Влюбените вълни. А щом към гръдта / Влюблённые волны. А если к груди
Нина Цурикова
Над клином журавлиным встал солдат / Над жеравното ято бди войник
Оксана Федишин
Не е любов, когато болка връхлети / Не назову любовью то, что дарит боль
Олег Демченко
Оловното войниче / Оловянный солдатик
Проститутка / Проститутка
В дома ми няма днес жена / Сегодня дома нет жены
Ще се влюбиш в мен / Ты полюбишь меня
Фронтовак умря в дома си / Умер фронтовик в своей квартире
Олег Жуков
Без заглавие. И тъй ще се терзаеш / Без названия. Вот так и будешь маяться
Без заглавие. И на последния завой / Без названия. И на последнем вираже
Сенека / Сенека
Шумен ден, но в храма стар е тихо / Шумный день, но тихо в старом храме
Олег Кошелев
Не искаме / Нам не хочется
За родината / О Родине
Учителят от сънищата / Учитель снов
Олег Мехов
За хората е всичко / Всё, остаётся людям
Съдби / Судьбы
Поети / Поэты
Олеся Атланова
Птица / Птица
Ще запаля свещичка / Я поставлю свечу
Олеся Емелянова
Костюм / Костюм
Олеся Радушко
Болка / Боль
Особен живот / Особая жизнь
Слава Богу за всичко / Слава Богу за все
Олга Аникина
Натюрморт / Натюрморт
Олга Коваленко
Пътища / Дороги
Олга Корзова
Послеслов / Послесловие
Олга Малцева-Арзиани
Кукувица / Кукушка
Следвоенната дъщеря на майора / Послевоенная дочка майора
Олга Орс
Първи сняг на тревата зелена / Первый снег на зелёные травы
Негласна уговорка, иреална / Наш уговор негласный, ирреальный
Олга Седакова
Походна песен / Походная песня
Олга Ступенкова
Очакване на прах / Ждёт пыль машин
Четката в художника се влюби / Кисточка в художника влюбилась
Майстор / Мастер
Какво ни носи щастие / На что похоже счастье?
Силата на красотата / Сила красоты
Къщите / Дома
Олга Шаховская
Неочакван стих / Нечаянный стих
Самота / Одиночество
Павел Апидамский
Безкрили птици / Бескрылые птицы
Павел Беседин
България / Болгария
Павел Пеперщейн
Аз не съм степен вълк / Не степной я волк
Павел Риков
Писмо от фронта / Письмо с фронта
Павел Шулженок
Аз все още чувам мълчанието му гробовно / Я всё ещё слышу молчанье его гробовое
Полина Слуцкина
Щастие и вечност / Счастье и вечность
Аз препрочитам / Я перечитываю
Поляна Липецкий
Аз раздавах се с плам / Я оставил свой пыл
Пьотр Голубков
Апатия / Апатия
Кумири / Кумиры
Мигновение / Мгновенье
Съновидения / Сновидения
Страсти / Страсти
Черна мелавхолия / Черная меланхолия
Войната – призрак на просветен знак / Война, как призрак нешуточный ликбез
В галоп по Европите / Галопом по Европам
Пьотр Кошел
Среща / Свидание
Пьотр Синявский
Кавалер на кравата Клара / Кавалер коровы Клары
Двадесет и пет професори / Двадцать пять профессоров
Пьотр Шиповсков
Раждане / Рождение
Разия Бекишева
Риба-остров / Рыба – остров
Рина Левинзон
Таз безизходна тъга / Как безысходна тоска
Роза Хастян
Самота 1 / Одиночество 1
Самота 2 / Одиночество 2
Късно е / Поздно
Русалка Удакова
Език / Язык
Руслан Халматов
Старата къща / Старый дом
Рута Марияш
В шума бял на безмерното пространство / Сквозь белый шум безмерного пространства
Света Литвак
За дъжда / Про дождь
Светлана Байтрак
Най-важните хора в Русия / Самые главные люди в России
Светлана Сорокина
Генетична памет / Генетическая память
Сълзички / Слезинки
Светлана Трагоцкая
Пеперуда / Бабочка
Таралеж / Еж
Маймуна китаристка / Обезьяна-гитаристка
Облаци / Облака
Светлана Шиманская
Душата ми направи стриптийз / Душа исполнила стриптиз
Проблясва с ахилесова пета съзнанието / Сверкает ахиллесовой пятой сознанье, замурованное
Семьон Векселман
Вдъхновение / Вдохновение
Семьон Гринберг
Падение / Падение
Семьон Фирщейн
Властта тръби / Власть говорит
Скоро всеки ще добрува / Будем скоро жить богато
Сергей Бирюков
Говорех аз на птичия език / Я говорил на птичьем языке
Сергей Гандлевский
Да сменя тази плоча ли / Не сменить ли пластинку
Сергей Грицутенко
Когато цъфтят вишни в Родопите / Когда цветут в Родопах вишни
Сергей Добродушний
Вампир и русалка / Вампир и русалка
Сергей Захаров
Акробатиката на буквите / Акробатика букв
Глупакът / Дурак
Сергей Лавров
Къде ли потокът възниква / Откуда берется ручей
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Сергей Мнацаканян
Да поседнеш на дворната пейка добре е / Хорошо посидеть на дворовой скамейке
Сергей Москаленко
Няма пари отново / Денег, как прежде, нету
Сергей Нирков
Молитва / Молитва
Станси / Стансы
Сергей Стратановский
По-страшно няма / Страшнее нет
Фройд дали да чета / То ли Фрейда читать
Кой запали шутовски пожар / Кто пожар скомороший зажег
Сергей Тимофеев
Човек пристига / Приходит человек
Сергей Чудов
Добър стих да напишеш дяволски е трудно / Писать хорошие стихи чертовски трудно!
Сергей Шелковий
Аве, смисъл велик / Аве, длящийся смысл
По всичките закони / По всем законам кармы
Обичам слънцето със страст на гущер / Я солнце страстью ящериц люблю
Замрежва разноцветни ромбове стъклото / Были в сетке переплета разноцветны ромбы стекол
Аз още своя юлски ден обичах / Ещё любил я первое июля
Желания / Желания
Дървени са перилата, дървени тераси има / Деревянные перила, деревянные террасы
В Созопол / В Созополе
В Пловдив / В Пловдиве
Песни край морето. Чирикай, лястовичке, пей в нирвана / Песни у моря. О чём щебечешь, ласточка в нирване
Велико Търново / Велико Тырново
Вода и огън / Вода, огонь
Несебър / Несебар, полис памятных камней
Кръстът над Сливен / Крест Сливена
Зад прозореца – ноември / За окном – ноябрь
Без фабула / Без фабулы
Самотата е истина / Есть правда одиночества
Есенното море / Осеннее море
Бледолилавите астри / Бледно-лиловые астры
Единствен Господ / Один Господь единый
Пеперуда / Бабочка, дрянь с бриллиантовой пылью на крыльях
Созопол след година / Созополь через год
В родината на Орфей / На родине Орфея
Над морето / Над морем
Когато още словото е спяло / Когда ещё не просыпалось Слово
Срокове / Сроки
Старост / Меньше иллюзий и больше тревог
Туй нещо, за което се мълчи / Есть то, о чем не должно говорить
А всъщност кой съм аз? Защо живея? / Так кто же я? Зачем живу на свете?
Деветгодишен, с тен обвеян / Девятилетный, загорелый
Невестите зове в захлас / Взахлёб зовёт невест
Зърното / Зерно
Соня Антонян
Безсъница. Сред полет нейде там / Бессонница. Одни полёты в высь
София Прокофиева
Статуите чакат в плоска ниша / Статуи пригрелись в плоской нише
Станислав Голованов
Брат / Брат
Станислав Колесников
Безчет таланти / Не счесть талантов
За изборите / О выборах
Полиглот / Полиглот
Станислав Красовицкий
Може би снежни парцали летят / Быть может, это хлопья летят
Тамара Буковская
В злобен свят / В дикой злобе
Тамара Веселова
Непипнати са топлите мечти / Мое еще не тронуло тепло
Тамара Залеская
В това наистина ли вярват? / А может, люди тоже – за? А может, верят?
Тамара Пеункова
Безсъние / Бессонница
Наброска / Зарисовка
Моите стихове / Мои стихи
Равнодушие / Равнодушие
Есента е все по-близо / Осень ближе всё
Таня Даршт
Цялото човешко... / Всё людское...
За мъжа и за жената / О мужчине и женщине
Татиана Летунова
Замръзва душата / Замерзает душа
Ах, какво се случи, дъще / Что же, доченька случилось
Татяна Балашова-Бояринова
Депресивно / Депрессивное
Татяна Борисова-Уралова
И нека детството се в нас пробуди / Смотря на мир, пусть детство в нас проснется
Татяна Головко
Вълчицата / Волчица
Татяна Дорошенко
Облаци / Облака
Татяна Кис
В света явление старинно / Как мира древнее явленье
Татяна Крулевская
Целомъдрен сняг няма да падне в таз есен / Целомудренный снег в эту осень не ляжет
Татяна Лаврова
22 юни / 22 июня
Татяна Легкодимова
Дъжд / Дождь
Татяна Леонова-Чернова
В лятната градина / В летнем саду
Татяна Матюшкина-Рашова
Край Черната рекичка / На Чёрной речке
Татяна Нешумова
А вий ако красиви сте / А если вы красивые
Татяна Папантонио
Боса по тревата / Босиком по траве
Моето мълчание / Моё молчанье
Татяна Шчербина
За любовта знам тъй много и нищичко май не знам / О любви я знаю так много и ничего почти
Как действа съдбата / Как действует рок
Татяна Шулус
На моя внук / Моему внуку
Тимофей Картошкин
Лунно сопрано / Лунное сопрано
Тясно ми е / Мне тесно
Юлий Гуголев
На края на опустошените гробове / На краю разоренных могил
Юлия Немировская
Чуждите стихове / Чужие стихи
Юрий Беликов
Магията на Земята / Заговор Земли
Юрий Беридзе
Скъпи мои / Родные мои
Юрий Деянов
Моята любовница / Моя любовница
Юрий Зельоний
Що ли случи се с тебе, Древната? / Что случилось с тобою, Древняя?
Юрий Зозуля
Не напускайки предела / Не оставляя рубежи
Юрий Кожанов
Тристишия. Самота / Тристишия. Что ето? Одиночество
Семето падна / И такое бывает. Семе упало
Бъдете здрави / Уж, вы не болейте. Будьте здоровы
Когато сме сами / Можно, но... Когда одни мы
Юрий Колкер
Сяда привечер той / Он под вечер садится
Юрий Костюкович
Братята китайци / Братья-китайцы
Юрий Кутенин
Химн на андроидите / Гимн андроидов
Джокондата от Банско / Джиоконда из Банско
Юрий Панкратов
В своята грамада многолика / Всей своей грамадой многоликой
Юрий Поляков
Смъртта на карикатуристите / Смерть карикатуристов
Юрий Ряшенцев
Крава / Корова
Може би е нощта... / Может, ночь...
Юрий Сарсаков
Крал и шут / Король и шут
Юрий Соловьов
Ветераните от Великата отечествена / Ветераны Великой Отечественной
Юрий Шмидт
Стената / Стена
Яков Баст
Огледалото / Зеркало
Лабиринт / Лабиринт
Годеница / Невеста
Жълти листи / Жёлтые листья
Щом паднеш, вдигни се / Упасть и подняться
Яков Должиков
Измамената котка / Обманули
Ян Пробщейн
Притча / Притча
Трепет и страх / Трепет и страх
---------------
Надежда Верас
Надежда Верас, Беларус – НЯМА ДАННИ.
ДОКОСНИ МЕ
Докосни се ти до мен поне в мечтите,
чезне образът ти в гъстата мъгла,
или в сънищата ми добри поскитай...
Ще разцъфна като клонка на върба.
Ще съм пролетно дихание, ще светя,
ще те целувам много пъти плахо.
И ще намеря този път заветен,
за който пред иконите поплаках.
Ще бъда мълния сред ветровете
и капки дъжд в нозете ти ще стана.
Ще бъда първи лъч на изгрев светъл,
в сърцата ни ще бие пулс за двама.
* Превод от белоруски език.
ДАКРАНІСЯ ДА МЯНЕ
Дакранiся да мяне, хаця б у марах,
За туманамi не бачу я цябе,
Або ў снах прыйдзi чароўных самых…
Я галiнкай распушчуся на вярбе.
Буду подыхам вясны блукаць у паветры.
Цалаваць цябе нячутна шмат разоў.
Я знайду той самы шлях, заветны,
Што малiла, стоячы ля абразоў.
Стану навальнiцаю, маланкай,
Кроплямi дажджу ля ног тваiх.
Першым промнем сонца на свiтанку,
I адным бiеннем сэрца на дваiх.
---------------------------------------------
Надежда Жижикина
Надежда Жижикина Клён. „Номинирована на соискание национальной литературной премии „Поэт года” за 2012, 2014, 2015 и 2016 годы.” НЯМА ДРУГИ ДАННИ.
ДЕПРЕСИЯ
Душата ми е празна. Само спомени
безспирно паметта безпокоят.
Животът – низ от блянове, изгонени
от всичко и от всички в моя свят.
Мечтите светли, жаждата за знания
къде изчезнаха? Без изход път...
Сред пепел от угаснали желания
и в този стих копнежи не горят.
ДЕПРЕССИЯ
Душа пуста. Одни воспоминанья
Слегка волнуют, память теребя.
Итоги жизни – разочарованье
Во всем и всех, включая и себя.
Где светлые мечты и жажда знаний
О мироздании? – Дорога без конца...
В итоге цепь угаснувших желаний,
И этот стих от первого лица.
---------------------------------------------
Надя Чорноморец
Надя Чорноморець – НЯМА ДАННИ.
СРЕДНОЩНА ГАРА
Среднощна гара. Тихо сняг облива.
Пронизващ мраз обгръща раменете.
Потъва утрото в студена вечер.
В бездънна бездна мигове се сливат.
Сред смътни сенки смях разнася ехо.
Случайни крачки, разговори празни.
Познанства – мигове. Раздели – бягства.
В прозорците на влака силуети.
Звучат надежди – колесари-релси.
Сюжети стари и измамни версии.
В съня провал – фенери на перона.
Ефирен глас – „опашка”, „от главата”...
Луна безмълвна, шум на суетата.
Пътуващите – ясно – камертон са.
* Превод от украински език.
ВОКЗАЛ НIЧНИЙ
Вокзал нічний. Неслушний дотик снігу.
Колючий протяг огортає плечі.
Сховався ранок у холодний вечір.
Стікають миті у безодню бігу.
Між тьмяних тіней відголоски сміху.
Зникомі кроки, несуттєві речі.
Стрічання – миті. Розставання – втечі.
Тремт силуетів у імлистих вікнах.
Мелодія надій – колеса-рейки.
Сюжети давні, маревні рімейки.
У сну проваллях – ліхтарі перонно.
Студійно голос – „з голови”, „хвоста”.
Луною тиша, шумна суєта.
Путійник – звичаєво – камертоном.
---------------------------------------------
Назар Свириденко
Назар Свириденко (Назар Свырыденко) – НЯМА ДАННИ.
ИСТИНАТА
Щом в истината ти Христос присъства,
очаква те разпятие на кръста.
ИСТИНА
И если истина твоя в Христе,
не избежать тебе распятия на кресте.
-----
ВСЕКИМУ СВОЕТО
За бедните ще има
вечно щастие.
В замяна трябва кротко
всичко да търпят.
А после, в рая,
всичко ще наваксат.
За да живеят,
им остава само да умрат.
Това изгодно е за всички власти.
Ще плаща разходите им ООД „Рай”.
Спестените пари
делят на части –
вземи, чиновнико,
и си гуляй!
КАЖДОМУ СВОЕ
Убогим в церкви
счастье обещают.
Взамен они должны
смиренно все терпеть.
Зато потом, в раю,
они все наверстают.
Чтобы пожить,
им остается только умереть.
Как это очень выгодно для власти .
Ведь все расходы на ООО „Рай”.
А сэкономленные деньги
делятся на части.
Бери чиновник
и гуляй!
-----
НИЕ
За себе си творим. И не защото никой нас не ни прочита.
Нали сред океан словесен капката на думите се слива.
За себе си творим, като удавник търсим сламката спасител,
надежда търсим, че душите ни са още живи.
МЫ
Мы пишем для себя. Не потому, что нас никто и не читает.
Ведь в океане слов ничтожной каплей растворяются мои слова.
Мы пишем для себя, как тонущий соломинку хватает,
хватаем мы надежду, что душа еще жива.
---------------------------------------------
Наталия Каретникова
Руската поетеса и преводачка Наталия Каретникова (Наталья Белова Владимировна/ Каретникова) е родена в Москва. Публикува поезия в литературния периодичен печат и в сборници и алманаси като „Московский Парнас”, „Песочные часы”, „Лунные кружева”, „ЛИК”, „Царское село”, „Пятёрочка”, „Русский смех – 12”, „Сияние лиры”, „Жемчужница”, „Православная лира”, „Тихо, пушки! Строки говорят”, „Вечера в академическом”, „Сияние лиры”, „Живи, Новороссия!” и др. Превежда поезия от български, украински, немски и арменски език. Член е на московската градска организация на Съюза на писателите на Русия, председател е на литературното обединение „Талисман”, член е на комисията по литературното наследство на поета Сергей Кличков. Лауреат и дипломант е на конкурси за поезия и поетични преводи. Автор е на стихосбирките „Разнотравье” (2009 г.), „Безвременник” (2012 г.), „Осенний блюз” (2012 г.), „Переменка, перемена” (2014 г.), „Весёлые стишата” (2014 г.) и „В палисаде моём” (2019 г.). Живее в Москва.
РАЗКАЖЕТЕ, ПТИЦИ
Разкажете, птици, носещи душите
на загиналите млади в кобен час –
колко се разбиха в кървавия вихър?
Някой крие тази истина от нас.
Брат нападна брата! Колко братски кърви
от открити рани ще се леят пак?
Майка синовете си с любов откърмя.
Хваща се в капана всеки подъл враг.
Да се наслаждават в този пир кошмарен
от страни далечни врани тук кръжат.
И защо не могат в мир да преговарят
властниците, спора мирно да решат?
Ръсят олигарсите беди напразни!
Ще се възроди ли благодатен край?
Носят се душите от тела прекрасни
като птиче ято право в светъл рай...
Приеми ги, Боже, с ласки надари ги,
щедро ги покрий със славослова свой.
В царството небесно жертвите пристигат,
да намерят там душите им покой...
РАССКАЖИТЕ, ПТИЦЫ
Расскажите, птицы – души не живущих,
А уже погибших молодых ребят,
Сколько полегло их в той кровавой гуще?
Нам о том всю правду и не говорят.
Брат пошёл на брата! Сколько братской крови
Литься снова будет из открытых ран?
Мать растила сына каждого с любовью.
Подлые вражины бросили в капкан.
Жаждут насладиться тем кошмарным пиром,
Вороны кружатся с дальней стороны.
Почему не могут разрешить всё миром
Те, кто власть имеют и решать должны?
Сколько олигархам надо бед напрасных?
Выживет ли снова благодатный край?
Отлетали души все из тел прекрасных,
Словно стая птичья, прямо в светлый рай...
Ты прими их, Боже, одари их лаской,
Щедрой осени их доброю рукой.
В царствии небесном будут без опаски
Жить погибших души, обретя покой...
-----
В МОЯТА ГРАДИНА
Бъз и касис в градината моя отглеждат се.
Над стърнище притихнало жерав витай.
Той за теб е запял, моя родино жеравна –
в теб отдавна живеем, мил Талдомски край.
Край плета ми ухаят цветя незабравяни:
сред градината моя цъфтят стихове!
И поточе шурти, и заря гледа алена,
с пътя тих в моя старичък дом ви зове.
Вий елате, приятели! Чакам ви с поздрави.
Топки златни предсказват късмет и възход.
Към перваза надвисват офиките гроздове,
на верандата – есенна кошница с плод.
Сред градината моя е цъфнало щастие!
Пак трапеза богата се грижи за нас.
Над градината моя простират се ясните
небеса безпределни на бъдния час!
В ПАЛИСАДЕ МОЁМ
В палисаде моём бузина, да смородина.
Вновь курлычет журавль над притихшим жнивьём.
Он поёт о тебе, журавлиная родина –
Милый Талдомский край, где давно мы живём.
У меня за плетнём есть цветы небывалые:
Расцветают стихи в палисаде моём!
И журчит ручеёк, и заря смотрит алая
На притихший большак и мой старенький дом.
Приезжайте, друзья! Есть причина нам встретиться.
Золотые шары всем удачу сулят.
Кисти тонких рябин к подоконнику свесятся,
На крылечке корзина осенних опят.
В палисаде моём счастье пусть не кончается!
Соберёмся мы вновь за накрытым столом.
Купол ясных небес далеко простирается,
Как грядущая жизнь в палисаде моём!
---------------------------------------------
Наталия Медведева
Руската поетеса, писателка, актриса и певица Наталия Медведева (Наталия/ Наталья Георгиевна Медведева) е родена на 14 юли 1958 г. в Ленинград. Завършва музикално училище, клас по фортепиано. През 1975 г. емигрира в САЩ. Взима уроци по актьорско майсторство, учи в консерваторията в Лос Анджелис, получава международно признание като манекен. Пее с известни джаз-групи в барове и ресторанти в Ню Йорк, Сан Франциско, Лос Анджелис, а също в Париж и др., певческият й глас е контраалт. Снимала се е във филмите „Дневник директора школы” (1975 г.), „Чёрный шарик / The Black Marble” (1980 г.), „Два крокодила / Les 2 crocodiles” (1987 г.), „Цыган Алёша” (1996 г.) и др. Публикува поезия и проза в издания като „Лимонка”, „Новый Взгляд”, „Смена”, „День”, „Завтра” и „Иностранец”. Автор е на над 25 книги с поезия, проза и мемоаристика, сред които „Мама, я жулика люблю” (1988 г.), „Отель «Калифорния»” (1992 г.), „В стране чудес” (1992 г.), „Моя борьба” (1994 г.), „Любовь с алкоголем” (1995 г.), „Я рею знаменем” (1995 г.), „А у них была страсть” (1997 г.), „Ночная певица” (2000 г.), „Мой любимый” (2003 г.) и др. През 1992 г. се връща в Русия. Основава естрадния състав „Трибунал Наталии Медведевой”, участва в концерти и телевизионни програми като „Тема” (1993 г.), „Акулы пера” (1995 г.), „Подъем” (1996 г.), „Антропология” (1997 г.), „Рождественские встречи” (1998 г.), „Синие страницы” (2002 г.), има над 10 грамофонни плочи и дискове, издадени след 1994 г. Умира на 3 февруари 2003 г. в Москва.
УСКОРЕНО СЪРЦЕТО ТУПТИ
Ускорено сърцето тупти, изпреварва щурчето, цвъртящо в тревата,
четри камъка нейде в часовника движат стрелките.
Под душата лежи неподвижният мрамор на Тадж Махал в Агра.
Любовта е съкровище ценно, но може да се пропилее.
Тъй е, щом аз не виждам лицето ти, о, Матиса.
Ширни облаци, пълни със сливи, пречупват се сочни,
в синева на дъбрави разливат талази от кърви реките,
пада слънцето с янтарна капка сред облаци прашни.
Изостава замряла душата – като пред отлитане.
Туй е тъй, щом не виждам лицето ти, о, Матиса.
Онемелите пръсти изтръпнали болка не чувстват,
а дланта на ръката опитва се огън да вчеше,
сякаш режат ги блатни треви – с остротънките струни
на един инструмент неподвластен и неразбираем.
Всичко туй е, когато не виждам лицето ти, о, Матиса.
СЕРДЦЕ БЬЕТСЯ БЫСТРЕЕ
Сердце бьется быстрее стрекочущего в траве кузнечика
Четыре камня в часах подстанывают движению стрелок
На дне души недвижимый мрамор из Тадж Махал в Агре
И как будто любовь – сокровище, которое можно растратить
Так, когда я не вижу лица твоего, Матисса
Облака налитыми сливами разламываются сочные
Расстекаются кровавыми реками над синевой леса
Солнце янтарной каплею падает в туч прах
Замирает, стынет душа – как перед отлетом
Это, когда я не вижу лица твоего, Матисса
Онемевшие кончики пальцев не чувствуют боли
Когда кисть руки причесать огонь стремится
Осока их будто режет – тонкими струнами
Неподвластного инструмента, ускользающего от постижения
Все это, когда я не вижу лица твоего, Матисса
2000 г.
---------------------------------------------
Наталья Алексеевна Силина
Наталья Алексеевна Силина – НЯМА ДАННИ.
ПЛАЧАТ МЪЖЕТЕ
Кога и за какво мъжете плачат?
Какво се случва в тяхната душа?
В живота тези сълзи много значат!
Страданията мъжки кой разбра?
Оскъдни са сълзите мълчаливи,
в тях жалване и упрек не личи...
Безкрайна горест тежко се разлива
в сълза сама на мъжките очи...
ПЛАЧУТ МУЖЧИНЫ
Когда и почему мужчины плачут?
Кто знает, что в душе их в этот миг?
Как много эти слезы в жизни значат!
Кто все страдания мужчин постиг?
Как скупы эти слезы, молчаливы,
Ни причитаний, ни упреков в них…
Лишь горя горького безмерные разливы
Сумеют выжать слёзы с глаз мужских…
-----
ДОКАТО СМЕ ЖИВИ
Щом живи сме – и те са с нас,
в сърцето ни са мили...
И да ги скрият нямат власт
ни време, ни могили...
ПОКА МЫ ЖИВЫ
Пока мы живы – рядом все,
Кто были сердцу милы...
И не закроют их от нас
Ни годы, ни могилы...
---------------------------------------------
Наталья Вечерская
Наталья Вечерская – НЯМА ДАННИ.
ЗА РУСИЯ Е МОЯТА БОЛКА БЕЗКРАЙ И БЕЗЧЕТ
За Русия е моята болка безкрай и безчет
и сърцето ми с вик пита: „Скъпа, какво става с теб?”
Многоточие в отговор, отговор никакъв днес...
Стон и болка в народа и мрак вместо блясък и чест...
Разделен е от пропаст денят на народ и елит,
сякаш в Думата правят закони злодей и бандит.
Построиха си райски палати духовни глави,
от безброй беззакония свят ни се горко зави.
Те празнуват с реки от охолство живота любим,
а сред подлез живеят без дом болни майка и син,
от квартирите пъдят за дребен дълг, кривда зове,
сякаш бедните са се превърнали във врагове.
Този, който закони измисля, яде в ресторант
и за вечер изяжда парите на някакъв град,
прави нови закони, с които е все по-богат,
за да властва и харчи на воля дебелият врат.
Ако тях ги прогонят от скъпия доходен пост,
че са сгазили устава прост за достойнство със злост,
то заменят ги други подобни, гоят телеса
и уреждат деца и роднини на топли места.
Щом безчинства и кражби безкрайни са нашият свят,
оцелява властта, ала хората трудови мрат.
О, къде си горд дух към народ на страната ни днес,
ти излез да дадеш посвещенската клетва за чест.
Ще ми кажете: „Ти за любов по-добре напиши!
Не ровичкай сред цирей, не сей огън в наште души!”
Но сред горест и мъка по моите руски мечти
с тази болка се сраснах, боли ме за нея, боли!
О РОССИИ СЕГОДНЯ МОЯ БЕСКОНЕЧНАЯ БОЛЬ
О России сегодня моя бесконечная боль
И вопрос криком в сердце: „Родная, что будет с тобой?”.
А ответ с многоточием, ибо его просто нет…
Стон и боли в народе, и мрак там, где должен быть свет…
Столь разительна жизнь у элиты и просто людей,
Словно правят законами в думе бандит и злодей.
Все дворцы понастроили, даже духовный глава,
И от всех беззаконий кружится у нас голова.
День рожденья справляют и яства рекою текут,
А в подъезде бомжами больные мать с сыном живут.
Выгоняют детей из квартир за копейки-долги,
Словно те, кто бедней, стали нашей России враги.
Кто законами крутит, идет в ресторан посидеть,
Денег там оставляя, что можно поселки одеть.
И закон издают тот, что их умножает карман,
Чтоб пиариться чаще ходить в дорогой ресторан.
Если всех разогнать с дорогого их сердцу поста,
Потому что забыли они бескорыстья устав,
То другие придут, чтобы брюхо набить поплотней
И побольше себе, и устроить детей потеплей.
Где ты дух посвященья народу великой страны?
Перед Богом они клятву чести давать бы должны!
А пока воровство, беспредел и бесчинство вокруг,
Выживание тех, кто вне власти, как замкнутый круг.
Вы мне скажете: „Ты о любви лучше больше пиши!
И не трогай нарыв, и ты душ наших не вороши!”
Только боль и тоска у меня о России моей,
Все мое существо с ней срослось и болит вместе с ней.
---------------------------------------------
Наталья Колесникова
Наталья Колесникова – НЯМА ДАННИ.
КВА-КВА
Седеше жабчето Квакуша
на хладна сянка сред лопуша
и в песен бодра се заслуша:
Ква-ква,
ква-ква-ква...
Събра се жабешки оркестър –
тромбон, тромпет, тръба и екстри,
с гръмовна сила хорът кресна:
Ква-ква,
ква-ква-ква...
В туй блато жабчета вилнеят,
подскачат, къпят се, ква-пеят!
Вълшебна музика се лее!
Каква? Ква-ква!
Ква-ква-ква-ква...
Строшиха всичките рекорди,
пред славеите с преднина!
Заспа Квакуша, ква-ква, гордо
под музиката:
Ква-ква-ква...
КВА-КВА
Сидел лягушонок Квакуша
В прохладной тени лопуха
И песню задорную слушал:
Ква-ква,
ква-ква-ква…
Собрался оркестр лягушачий:
Тромбон, саксофон и труба,
Весь хор голосил, что есть мочи:
Ква-ква,
ква-ква-ква…
В пруду лягушата резвятся,
Купаются, прыгают… ква!
Волшебная музыка льётся:
Ква-ква,
ква-ква-ква…
Побили они все рекорды,
Затмили, ква-ква, соловья!
Квакуша уснул очень гордый
Под музыку ква –
ква-ква-ква…
---------------------------------------------
Наталья Мартишина
Руската поетеса и писателка Наталия Мартишина (Наталья Мартишина) е родена през 1967 г. в гр. Фурманов, Ивановска област. Завършила е Тверския държавен университет (1990 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1999 г.). Кандидат на науките е по културология, доцент в Литературния институт, преподавател по физиология в Катедрата по анатомия и физиология към Тверския държавен университет. Член е на Международната асоциация на писателите и публицистите и на Съюза на писателите на Русия. Автор е на книгите с поезия, проза и публицистика „Слово о полку Игореве” (1999 г.), „Золотое Колечко” (2000 г.), „Лазори” (2001 г.), „Задонщина” (2002 г.), „Сказание об Андрее Критском” (2003 г.), „Сергиев Город” (2005 г.), „Преображенские повести Древней Руси. Сказание о Петре и Февронии Муромских” (2008 г.), „Святорусье” (2009 г.), „Великий Куц. Поэма о современнике” (2010 г.), „Марьям” (2011 г.), „Специфика преображенских повестей Древней Руси” (2012 г.). Живее в гр. Сергиев Посад, Московска област.
ЕЗЕРОТО НА ФАНТАЗИИТЕ
Такива далечни простори,
разляти под пласт от вода.
И радости в тях, и неволи,
събрали всеруска беда
и дните на руското щастие
в сумрака на времето там.
Ще трябва, щом търсиш причастие,
да плуваш в туй езеро-блян.
Дали под водата, не зная,
но само отвъд своя свят
преплувай мечтите докрая –
столетия с теб ще летят.
Докосваш ги плахо, с наслада –
корали съдбовни искрят...
И ето, облиташ Малага,
погубен от златото град.
Подводни Батийски пътеки,
Троянови друми безчет.
Светците любими ни светят
в небесния поход напред.
Сред бури и снежни вихрушки
с поклон аз въпрос ще задам:
Къде сте? Защо пак се люшка
Русия в поредната бран?
Отново натам се стремите –
към дни на тревоги и страх,
към пътища, с кърви измити...
Водата ви пуска при тях!
Епохите с вас се родеят
на помощ на нашия век!
Не зная, кога ще живее
спокойно добрият човек!
А Глеб и Борис ни намигат,
в небето Господно летят.
Съветват ни бързо да стигнем
до дните щастливи назад.
ОЗЕРО ГРЁЗЫ
Такие далекие дали –
Как будто под толщей воды.
И радости все, и печали,
Все будни российской беды,
Все дни древнерусского счастья –
Как будто за плотью времен…
И надо, коль хочешь причастья –
Проплыть это озеро-сон.
Быть может, как дайвер, – не знаю,
Но только за миром своим
Я в озеро грёзы ныряю –
Столетья проходят, как дым.
Как сладко былое потрогать –
Кораллы судеб под рукой…
И вот я миную Мологу,
Загубленный град золотой.
Кому закричишь – „помогите”,
Коль что? – Разве только себе…
И вот я миную град Китеж,
Его колокольный напев…
Подводные тропы Батыя,
Трояновы тропы – и вот:
Мои дорогие Святые
Стремятся в небесный поход.
Туда, где ветра да метели –
И я, поклонясь, вопрошу:
Куда вы, зачем? Неужели
Опять на Руси бранный шум?
Опять над Россией тревоги,
Опять вы стремитесь туда,
Где кровью омыты дороги, –
И вас отпускает вода?
И вас времена отпускают
На помощь страдальцам – в наш век?
Да будет когда ли, не знаю,
Во благости жить человек?
А Глеб да Борис улыбнутся,
И в небо Господне взлетят,
Веля мне скорее вернуться,
Скорей возвратиться назад.
-----
МОЙ ДАГЕСТАН
Бедни паянтови къщи пред мен,
в дрипи неволя ечи.
Млад мъж с дисаги върви изморен,
няма надежда в очи.
Хората – птици пред дом небогат.
Камъни, каменна прах...
Да, Дагестан, в междузвездния свят
днес аз така те видях.
В полет, съдба и поезия взел,
литват след мойто перце
дядото, стара талига извел,
бабата с морни ръце.
И над стотици страни щом сме там
с блик на среднощни звезди,
аз ще прошепна: „Нима, Дагестан,
беше такъв ти преди?
Где са градини, отрупани в цвят,
буйни реки с нрав суров,
припев с чунгур и зурни гръмки пят,
скрита в сърцата любов?
Где са разкошни одежди не знам –
бархет, коприна, сребро?
Как без надежда се вглеждаш натам –
търсиш сред космоса дом?
Песните где са? Какво ги разби,
где хоровод разпиля?
Нашите сплетени, близки съдби
лошото време заля.
Знай, че отново ще има разцвет,
пролет ще дойде навън.
Хилядолетен невехнещ букет;
ти и Русия – без сън.
Глад и война на пътека и път,
битки в просторната степ.
В колко савани страните таят
ризи за мен и за теб!
Ако отново в света задимят
зли всепланетни войни,
братски прегърнати, мир ще коват
двете най-горди страни.”
МОЙ ДАГЕСТАН
Бедные стены саманных домов,
Нищие хлопья одежд.
Парень с хурджином – заплечной сумой,
Взоры без всяких надежд.
Люди, как птицы, сидят у домов.
Камни, кремнистая пыль…
Да, Дагестан, и таким ты со мной
Входишь в межзвездную быль.
Вместе с поэзией, вместе с судьбой,
В лёгкий полёт заберу
Старого деда с разбитой арбой,
Бабку с изломами рук.
И, пролетая над сотнями стран
Блеском полночной звезды,
Я лишь тебе прошепчу: „Дагестан,
Разве таким был мне ты?
Где твоя пена кипучих садов,
Нрав необузданных рек,
Песни чунгура, зурны громкий зов
В сердце, влюблённом навек?
Где твоя строгость богатых одежд,
Бархат да шёлк с серебром?
И почему ты глядишь без надежд
В космос, как в брошенный дом?
Где твои песни? – Да там, где мои.
Там же, где мой хоровод…
Две обречённых судьбы на двоих
В пору сплошных непогод.
Знаешь, у нас ещё будут цветы,
Будет иная весна.
Тысячелетья без отдыха ты,
Так, как Россия – без сна.
Войны да голод на узкой тропе,
Войны в привольных степях.
Сколько отпущено мне и тебе
Саванов – белых рубах?
Если последние грянут дымы
Межпланетарной войны –
Только с тобой и обнимемся мы, –
Две самых гордых страны.”
---------------------------------------------
Нели Бородянская
Нелли Бородянская, Санкт Петербург, автор на стихосбирката „Железные цветы” – НЯМА ДАННИ.
БАЛАДА ЗА НЕЗНАЙНИЯ ВОИН
В залез ален слънцето виси.
Всяка долчинка окоп и дзот е.
Дъжд оловен воините коси,
удря всенародната ни рота.
Бяха силите неравни днес –
битка за родина в бойна слава.
И последният
загина с чест...
Шагинян или пък Мосхавале,
Гончарук, Зозуля или Плят,
Лифшиц, Исмаилов…
Неизвестен...
Просто наш войник –
наш син и брат,
по съветски правилен и честен.
.....
Залезът догаря слънчев прах.
Селото запалено догаря.
Сняг червен...
Фашистки черен смях...
И бесилки под дървета стари...
Боси тичат в преспите деца,
искат до гората да достигнат.
Гонят ги...
И падат по лица...
И ги газят танкови вериги...
Фриц, опиянен от детска кръв,
не очаква близката разплата...
От небитието
с тежка стръв
хвърля той
наказваща граната –
Гончарук, Зозуля или Плят,
Хайми, Сакалаускас, Плисетский,
Иванов...
Незнаен
наш солдат!
Правилен и храбър – по съветски!
Залезите детски на снега
сянката му бяха призовали
да мъсти – със счупени крака –
Шагинян или пък Мосхавале...
Той за теб стоеше и за мен...
От метал, бетон и камък раждан.
Там до вечен огън всеки ден
памет горда знамена възраждат.
Но когато брат се скара с брат,
на парчета роден край раздрали,
внуците на храбрия солдат
взеха кранове и самосвали...
С трактори в атака с устрем див,
с мощен ескаватор се снабдиха,
„майстори” със силен експлозив
бързо твърдия войник строшиха.
И лежеше повален войник...
Покрай него бяха се събрали
Шагинян, Зозуля, Мосхавале...
В залез ален – тъжен слънчев вик...
.....
От небето спусна се звезда...
Люшна се неистова прокоба –
туй дедите ви са, господа,
те от срам обърнаха се в гроба...
БАЛЛАДА О НЕИЗВЕСТНОМ СОЛДАТЕ
Алым солнцем истекал закат.
Каждый яр окопом был и дзотом.
И свинцовый дождь косил солдат
Межнациональной нашей роты.
Силы были слишком неравны –
Погибали. Но не отступали.
Пал последний...
Пал за честь страны.
Шагинян, а может Мосхавале...
Гончарук, Зозуля или Плятт,
Лифшиц, Исмаилов…
неизвестно.
И неважно –
Просто НАШ солдат.
По-советски правильный и честный.
.....
Догорал закат один на всех.
Догорала хатами деревня.
Красный снег…
Фашистов черный смех…
Виселицы прямо на деревьях…
По сугробам мчались босиком
Полем к лесу мальчики-подранки
Загнанные...
Падали ничком...
Падали – под гусеницы танка...
Детской кровью опьяненный вдрызг
Фриц не знал, что близится расплата...
Из небытия
Из алых брызг
Вырос ОН
с карающей гранатой –
Гончарук, Зозуля или Плятт,
Хайми, Сакалаускас, Плисетский,
Иванов...
Неважно –
Наш солдат!
Правильный и храбрый – по-советски!
Детские закаты на снегах
Тень его к отмщению воззвали.
Он стоял – на сломанных ногах
Шагинян, а может Мосхавале...
За тебя стоял и за меня...
Из металла камня и бетона.
Перед ним у вечного огня
Развевались гордые знамёна.
Но когда пошел на брата брат,
Разрывая Родину на пазлы,
Сыновья и внуки тех ребят
Подогнали краны да КамАЗы...
Загудели пилы, трактора,
Заработал мощный экскаватор
С помощью взрывчатки „мастера”
Добивали стойкого солдата.
И лежал поверженный солдат...
Мимо проходили, проезжали
Шагинян, а может Мосхавале...
Алым солнцем истекал закат
.....
Оторвалась от небес звезда...
И они как будто покачнулись –
Это ваши деды, господа
От стыда в гробах перевернулись...
---------------------------------------------
Нели Ефимкина
Нелли Ефимкина – НЯМА ДАННИ.
КРАЙ ЧУДОТВОРНИЯ ИЗВОР НА СВ. НИНА В ГРУЗИЯ
По склона
боса
към извора...
По небето
боса
към изворите...
Тичам.
Веригата на терзанията не ме спира.
Душата с истина ще напоя,
оковите на съмненията ще разкъсам.
Боса тук дойдох
и боса ще си тръгна...
У СВЯТОГО ИСТОЧНИКА СВ. НИНЫ ГРУЗИЯ
По склону,
Босиком,
К источнику...
По небу,
Босиком,
К истокам...
Бегу.
Терзаний цепь меня не остановит.
Я душу истиною напою,
Сомнений цепи разорву,
Я босиком сюда пришла
И босая уйду...
---------------------------------------------
Николай Байтов
Руският поет и писател Николай Байтов (Николай Владимирович Гоманьков/ Байтов) е роден на 23 май 1951 г. в Москва. Завършва Московския институт за електронно машиностроене. През 80-те години е редактор и съиздател на московския самиздатски машинописен алманах „Эпсилон-салон”. Публикува поезия и проза в издания като „Знамя”, „Новый мир”, „Черновик”, „Улов”, „Встречный ход”, „Лепта”, „Сумерки” и др. Организатор е на бук-арт изложби и литературни фестивали като „Праздник рифмы” и „Литературный карнавал”, съосновател е на популярния „Клуб литературного перформанса”, куратор е на литературния салон „Премьера” (1997-2005 г.). Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России”, „Антология русского палиндрома, комбинаторной и рукописной поэзии”, „Актуальная поэзия на Пушкинской-10” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Равновесия разногласий” (1990 г.), „Чтобы не быть голословным” (1997 г.), „Времена года” (2001 г.), „Что касается” (2007 г.), „282 осы” (2010 г.), „Резоны” (2011 г.), „Случаи из жизни” (в съавторство със Света Литвак, 2011 г.), на книгите с разкази „Четыре угла. Приключения информации” (1995 г.), „Прошлое в умозрениях и документах” (1998 г.), „Думай, что говоришь” (2011 г.), „Ангел-вор” (2013 г.) и на романа „Любовь Муры” (2013 г.). Живее в Москва.
СУТРИНИ МНОГО ГОДИНИ НАРЕД
Сутрини много години наред появявам се там,
ходя в пределите между треви и води.
Сенките без отражения са, убеждавам се, знам.
Всички го знаят, малцина достигат до изводи.
КАЖДОЕ УТРО НА ПРОТЯЖЕНИИ МНОГИХ ЛЕТ
Каждое утро на протяжении многих лет
я появляюсь на грани травы и воды.
Я убеждаюсь, что у теней отражений нет.
Все это знают, но мало кто делает выводы.
1994 г.
---------------------------------------------
Николай Беседин
Руският поет и писател Николай Беседин (Николай Васильевич Беседин) е роден на 16 януари 1934 г. в гр. Тисул, Кемеровска област. Първите му публикувани стихотворения са в сп. „Север”. Завършва Ломоносовското морско училище в Ленинград (1956 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1963 г.). Работил е в руския флот, в института по ядрена физика „Курчатов” и в „Госплан” на СССР. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Цветы на скале” (1981 г.), „Слово о флоте” (1989 г.), „Языческая любовь” (1995 г.), „Третья чаша” (1999 г.), „Знаки Зодиака” (2002 г.), „Русский Псалтырь” (2004 г.), „Избранное” (в 3 тома, 2008 г.), „Земные знамения” (2013 г.), „Избранное” (2017 г.) и др. Живее в Москва.
АЗ ОБИЧАМ ВЕЛИКАТА, ГРЕШНАТА
Аз обичам великата, грешната,
тази влязла в безкрая страна
и за нейната вяра с лудешки плам,
и за праведната й вина.
Без молби е, не се е прекланяла
и честта си вовек не преви.
Да прости Бог, че се е разкайвала
не пред тези икони, уви.
Беше всичко – възторг от победите,
бяха разни години и дни,
но над всичките смърт и безредие
нещо сродно с небето кълни.
И безделникът-гост щом попита:
„В тоз свят нови светци ли видях?
Над гробовете светят звездите!”,
ще дочуе: „Моли се за тях!”
Я ЛЮБЛЮ ТУ ВЕЛИКУЮ, ГРЕШНУЮ
Я люблю ту великую, грешную,
Ту, ушедшую в вечность страну,
И за веру её сумасшедшую,
И за праведную вину.
Не просила у мира, не кланялась,
Берегла свою честь испокон.
И прости её, Боже, что каялась
Не у тех, к сожаленью, икон.
Было всё – упоенье победами,
Были всякие годы и дни,
Но над всеми смертями и бедами
Было что-то, что небу сродни.
И когда-нибудь праздные гости
Спросят новых вселенских святых:
„Что за звёзды горят на погосте?”
И услышат:
„Молитесь за них”.
---------------------------------------------
Николай Ганебних
Руският поет и писател Николай Ганебних (Николай Васильевич Ганебных) е роден през 1946 г. в гр. Михайловск, Свердловска област. Завършва специалността физика в Свердловския педагогически институт (1968 г.). Работи като преподавател по физика, информатика и немски език. Пише поезия и проза, превежда поезия от немски и от български език. Публикува стихове в списания, алманаси и сборници като „Урал”, „Проталина”, „Веси”, „Московский Парнас”, „Складчина”, „Добряне”, „Новый дом”, „Наш круг” и др. Председател е на литературното обединение „Петроглиф”, известно като обединител на творците от уралския регион. Автор е на стихосбирката „Светлые ключи” (2004 г.). Живее в гр. Екатеринбург в Урал.
ИЗГНИХА КНИГИТЕ
Изтляха древните завети,
изгниха книгите в забрава
и вече светъл лъч не свети
над мъдри притчи и изяви.
Сменихме радостта с парите,
не е на почит честен труд.
Ако си прав, ще те разпитва
Шемякинският страшен съд.
Отидоха си лекар и учител,
безкористните наши покровители:
учителят – в душите ни целител,
и лекарят – защитник на душите ни.
* Шемякински съд – нарицателен израз за несправедлив съд и съдебен произвол.
ИСТЛЕЛИ КНИГИ
Забыты ветхие заветы.
Истлели книги и парча,
Исчезли вехи и приметы,
Нет больше светлого луча.
Нам счастье заменили деньги,
Стал не в почете честный труд,
Когда за правду ставят к стенке,
Когда в ходу Шемякин суд.
Сколь бескорыстен был учитель
И врач! – ушли в небытие.
Учитель был души целитель,
А врач – защитник для нее...
-----
ДА МИНЕМ ПРЕЗ ТУНЕЛА
На Красимир Георгиев; размисли над „Тунелът”
Седя над превода умислен, пиша
и слушам ромон, от вода роден.
По малката река към мен приижда
недружелюбно време, мрачен ден.
Сред клоните превити вятър шепне,
листата брули, руен дъжд се лей.
А между нас са само четри метра.
Ще се здрависаме: „Привет!”, „Здравей!”
Ще споделиме стихове и дати.
Чадъра си ще вдигне той над нас.
Ще се промъкнем край реката някъде
след бягащата до брега вълна.
– Измокри ли се? – ще ме пита разтревожен,
видял, че много леко съм облечен. –
Нали е влажно днес! Така не може,
дори и шапка нямаш ти, човече!
Ще се усмихна:
– Ти какво, ти!
Аз момък здрав съм, много опит имам...
А знаеш ли, веднъж при нашта рота... –
И той разбиращо с глава ще кима.
След туй ще види мойта скромна къща,
как в кухнята ми вечно капе кран.
– Какво превеждаш? Книга? „Пепелище”?
А тука дай на думите душа...
Четирсетте години в този век окаян.
Половин година още до войната.
Ще бъде тежко... Вече всичко знаем
за своите съдби и за съдбата на страната.
Горчиво е да знаеш пътя си нагоре.
Хладнее вятър и вода шуми.
– Да минем през тунела... В него има хора!
– Натам ще тръгна! Ти натам върви!
ПОЙДЕМ ЧЕРЕЗ ТОННЕЛЬ
Красимиру Георгиеву
Сижу, всецело занят переводом,
и рядом слышу, как течет вода
по узкой речке через непогоду,
с тех дальних берегов ко мне течет, сюда.
В ветвях пониклых слабый шепот ветра
я слышу шум дождя, как он листву сечет.
Меж мной и им всего четыре метра.
Я подойду, и руку на плечо...
Заговорим, сравняв слова и даты.
Он зонтик свой поднимет надо мной.
Мы побредем вдоль берега куда-то,
вслед за бегущей по реке волной.
– Ты не промок? – он спросит осторожно,
увидев то, как я легко одет. –
Ведь нынче сыро, как же это можно!
на голове фуражки даже нет!
Я улыбнусь ему:
– Ну что ты, что ты!
Я – парень крепкий, это не впервой,
ты знаешь, мы однажды целой ротой… –
И он понятливо кивает головой.
Потом посмотрим и мое жилище,
Как в кухне непрерывно каплет кран.
– Какую книжку переводишь? „Пепелище”?
А тут не так! Простора дай словам…
Сороковые годы тягостного века.
Осталось лишь полгода до войны.
Мы знаем все, два слабых человека,
О судьбах собственных и о судьбе страны.
Нам просто горько знать, что с нами дальше будет.
Холодный ветер и шумит вода.
– Пойдем через туннель... Там, видишь, люди!
– Тебе туда? А мне идти сюда!
-----
ВЕДНЪЖ. КРАТЪК СЪН
Будува кралят в тронната си зала,
в дълбоки кралски мисли потопен,
какво си мисли знаем ли, едва ли,
а може в кратък сън да е пленен.
Придворна дама суха и незлобна
изгасва светлините с ясен жест,
осведомявайки с това народа,
че кралят няма да приема днес.
Над Негово величество е виснал
отдавнашен портрет с лика му свеж,
тогаз Величеството гимназист бе,
на седемнадесет години здрав младеж.
А в кралството му всички са щастливи
(макар че може би е сън това),
но юношата от портрета дивен
защо тъй тъжно клюмнал е глава.
На този бял свят много са кралете.
Средзимен студ двореца е сковал
и на момчето здраво от портрета
за краля наш му беше много жал!
ОДНАЖДЫ. КРАТКИЙ СОН
Король, однажды сидя в тронном зале,
В глубокие был мысли погружен,
О чем он думал, мы поймем едва ли,
Похоже, это был короткий сон.
И фрейлина, сухая и незлая,
Одним движеньем выключила свет,
Тем самым всем в округе знак давая,
У короля аудиенций нет.
А над Его Величеством светился
Его далекой юности портрет,
Когда Величество в гимназиях учился
И было вьюноше всего семнадцать лет.
Все в королевстве счастливы, как дети,
(Хотя, возможно, это только сон),
Но юноша прекрасный на портрете,
Был отчего-то очень грустен он.
Немало королей на белом свете.
Шел над дворцом неласковый февраль,
А мальчику на выцветшем портрете
Так было короля седого жаль!
-----
СЪВЕТ
Тъй казаха ми: „Не пиши!”
И отговорих: „Няма!”
Защо да мачкам лист и стих,
да чупя разни кани!
– За да съм с копието пръв,
доспехи ще получа!
– Не се прави на книжен лъв,
та ти си тъй несръчен!
– Смирено, тихо дишай ти,
подбирай думи прости!
– Седя в покой, не пиша стих,
в гората съм на гости.
А там торнадо връхлетя,
голям вулкан изригна.
Останах с равен пулс, това
до мене не достигна...
Съветът ми – не слушай ти
какви ли не съвети,
бъди такъв, какъвто си,
не се плаши да светиш!
СОВЕТ
Мне так сказали: „Не пиши!”
И я сказал: – Не буду!
К чему ломать карандаши
И бить в сердцах посуду!
– Чтобы с копьем наперевес,
Надев на тело латы!
– Не надо, чтоб вселился бес,
Ты слишком угловатый!
– Спокойно, смирненько дыши,
Бери слова попроще!
– Сижу и вовсе не пишу,
В тиши, в зеленой роще.
А там торнадо налетел,
А там вулкан проснулся,
Но я все время не у дел,
С спокойным ровным пульсом...
– Не слушай, – вот тебе совет, –
Даже моих советов,
А будь таким, какого нет
На белом свете этом!
-----
ВЪЛЦИ-ПАТРИОТИ
Дай да разгледаме историята,
как вълци ползват територията.
Елхи и хълми ли обслужват?
Те казват: „Зайци са ни нужни!” –
с любов към родния терен,
към теб и мен...
ВОЛКИ-ПАТРИОТЫ
Давайте разберем историю,
Как волки делят территорию.
Нужны ли им пригорки, елки?
„Нужны нам зайцы”, скажут волки.
Вот их любовь к родной стране,
К тебе и мне…
---------------------------------------------
Николай Звягинцев
Руският поет Николай Звягинцев (Николай Николаевич Звягинцев) е роден на 4 януари 1967 г. в Подмосковието. Завършва Московския архитектурен институт. Занимава се с графичен дизайн в сферата на рекламата. От началото на 90-те г. е член на кримско-московската поетична група „Полуостров”. Публикува стихове в списания, алманаси и антологии като „Волга”, „Гуманитарный фонд”, „Цирк Олимп”, „Русская мысль”, „Независимая газета”, „Кольцо А”, „Авторник”, „Вавилон”, „Самиздат века”, „Девять измерений”, „Русские стихи 1950-2000 годов”, „Современная литература народов России” и др. Автор е на стихосбирките „Спинка пьющего из лужи” (1993 г.), „Законная область притворства” (1996 г.), „Крым НЗ” (2001 г.), „Туц” (2008 г.), „Улица Тассо” (2012 г.) и „Взлётка” (2015 г.). Живее в Москва.
НА ПЪТНИКА ОТЛЯВО ЗДРАЧА ВИ ДАРЯВАМ
На пътника отляво здрача ви дарявам
и празното зелено огледало там,
където, даже в сгъвки на пружина здрава,
не пренебрегвайте предпазния колан.
Дори чиниите чинели влажни стават –
в шушоните навяват музика по път.
Но вгледаш ли се, спътниците остаряват,
като дивеч към фаровете се стремят.
ДАРЮ ВАМ СУМЕРКИ ЛЕВЕЕ ПАССАЖИРА
Дарю вам сумерки левее пассажира,
Пустое зеркало, зеленое на нем,
Где, даже выгнувшись, как первая пружина,
Не надо чокаться страховочным ремнем.
Где даже влага с опрокинутых тарелок –
Как будто музыки на ботах нанесут.
Но если выглянуть, то спутники стареют,
Бегут на фары, как животные в лесу.
---------------------------------------------
Николай Казаков
Николай Васильевич Казаков – НЯМА ДАННИ.
В УТРИННАТА ГРАДИНА
С дивен цвят излъчват рози диви
аромат божествен в цветен рай,
заранта зорицата лениво
по устата ги целува май.
Къпе ги следнощната омара,
слънчево ухание кръжи.
Рой пчели, усещайки нектара,
над цветята радостно жужи.
В УТРЕННЕМ САДУ
Источают розы, в дивном цвете,
Аромат божественный в саду,
А заря лениво, на рассвете,
Их уста лобзает на виду.
Чудный запах в зарослях кочуя,
Над красой пленительно кружит.
Стайка пчёл нектар желанный чуя,
Над цветами радостно жужжит.
-----
А ЛЮБОВТА НЕ СЕ ИЗМЕРВА
А любовта не се измерва,
тя дар е от велик Творец.
Душата вярна в нея вярва,
в живота ни е тя живец.
НИЧЕМ ЛЮБОВЬ НЕЛЬЗЯ ИЗМЕРИТЬ
Ничем любовь нельзя измерить,
Она, как дар, Творцом дана.
Душе в неё угодно верить,
Без оной жизнь была б бедна.
---------------------------------------------
Николай Котрельов
Руският поет, литературовед, литературен историк и преводач Николай Котрельов (Николай Всеволодович Котрелёв) е роден на 21 февруари 1941 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1968 г.). Публикува поезия в самиздатския алманах „Синтаксис”, в чуждестранни издания като „Грани”, „Русская мысль” и др. Превежда средновековна и съвременна поезия и проза от италиански, каталонски, френски и португалски език. Автор е на много книги, монографии, научни доклади и статии по история на руската философия, история на руската литература и история на изкуствата. Старши научен сътрудник. Работи във Всесъюзната библиотека за чуждестранна литература (1967-1988 г.) и в Института за световна литература „М. Горки” (1990-2009 г.). Преподава в Московския университет „М. Ломоносов” (1991-1994 г.), като гост-професор изнася лекции в редица университети в Русия, Италия и Израел. Член е на редколегията на научния алманах „Литературное наследство”. Живее в Москва.
КОГАТО ИЗЧЕЗНАХА СЕНКИТЕ
Щом сенки в града не останаха,
въздухът равен
бе в паника.
Скриха се в облаци
веждите на домовете,
чезнеха нейде
над улиците етажи.
Дробите на номерата заплитаха ръст
в градските дебри.
Град сив и безжизнен.
Аз още вървях,
по следите ми кретаха
чувства
на морни от глад вълчета.
Градът беше пуст.
КОГДА НЕ СТАЛО ТЕНЕЙ
Когда не стало теней.
Воздух был ровен,
в смятеньи.
Скрылись в тучах
брови домов,
чахли
над улицами этажи.
Путались номеров дроби –
города дебри.
Город не жил.
Я шел, как всегда,
за собой волоча
чувств
голодом уморенных волчат.
Город был пуст.
---------------------------------------------
Николай Малахов
Руският поет и писател Николай Малахов (Николай Григорьевич Малахов/ Габдрашитов) е роден на 14 февруари 1964 г. в гр. Куртамиш, Курганска област, Уралски федерален окръг. Завършва Копейския техникум по лека промишленост (1983 г.), учи във филологическия факултет при Челябинския държавен университет (2001-2002 г.). Публикува поезия и проза в печата и в литературни сайтове, със свои стихове участва в литературни сборници и алманаси като „Крылья судьбы”, „От Невы до Урала”, „От Урала до Невы”, „Антология Лилия” и др. Живее в гр. Челябинск.
СТРАХ
Когато през живота сам поема,
ще шепна с устни бледи призив плах:
Не ми редете вече реквиеми,
на прага скърцат стъпала от страх.
Ще бъда на безсъницата верен,
в нощта с уплаха ронещ думи-сън:
Не пускайте незвани гости в черно –
гонете вън!
Гонете вън... Но тоз досаден зумер
в угасващия мозък ще кънти:
Дори да не признаваш свойта лудост,
съдбата трудно ще измамиш ти.
Под бремето на времето душата
към Вечен лекар скланя морен праг,
на нотно петолиние ръката
за сетна песен слага сетен знак.
СТРАХ
Когда идти по жизни будет не с кем,
Начну губами бледными твердить:
Подольше б не заказывали реквием,
Подошвой страха шаркнув у двери.
Я стану лишь бессоннице покорным,
Испуганно слова роняя в ночь:
Не подпускайте никого, кто в чёрном –
Гоните прочь.
Гоните прочь... Однако нудный зуммер
Забьётся в потухающем мозгу:
Не признаваться в собственном безумии
Сложнее, чем обманывать судьбу.
Душа от ноши времени устанет.
И я, вверяясь вечному Врачу,
Дрожащею рукой на нотном стане
Последней песни знаки начерчу.
-----
ГОДЕНИЦА НА ДЯВОЛА
Разбий мечтата на паркета в глъч
и черен валс безумен да се лее.
Изцъклен поглед изкривява лъч.
Рубин зловещ на пръста ти кървее.
Като луна виси мастит свещник.
Искрее лобно златото на трона.
Забрави ти кой вчера бе велик
и стана господарка над закона.
С вино не те опиха през нощта,
в измамни мрежи никой те не хвана –
сама дойде, душевна чистота
подложи под бездушната стомана.
С теб бе голямата любов, със стръв
те пазеше от пагубна измяна.
Но жертвеният огън иска кръв
и ти кръвта си там презавеща му.
Кикоти се нощта, небесен вой
гърми на сватбата на сатаната.
На злото сили са защитник твой,
но ти в това напразно вярваш сляпо.
Нима разперва червеят крила,
без чувства за пълзящия е времето.
Безсмъртие да търсиш бе дошла,
а стана просто жертвоприношение.
Приключва нощ. Тече последен миг.
В целувка устните съединени.
Прогледна ти. Ала застина вик...
Да бъдат греховете ти простени!
Лика ти утрото ще освети,
в зениците – безсмислена надежда.
Изпускаш вчерашния пръстен ти,
сред камънаците изчезва.
А изоставеният твой герой
при тебе през руините ще стигне.
Кръст опрощаващ ще прекръсти той
и тяло безтегловно ще повдигне.
НЕВЕСТА САТАНЫ
Разбей мечту со звоном о паркет
И закружись в безумном чёрном вальсе.
Зеркал глазницы искажают свет.
Рубин кровавый зло горит на пальце.
Луны висит огромный канделябр.
На лобном месте трон стоит червонный.
Ты позабыла, кто вчера был храбр –
И стала госпожею над законом.
Никто тебя вином не опоил,
Сетей обманных на тебя не ставил –
Сама пришла и чистоту души
Подставила под холод темной стали.
С тобой была великая любовь,
Она тебя всегда оберегала.
Но жертвенный огонь уж принял кровь,
Которую ты перезавещала.
Хохочет ночь на свадьбе сатаны,
Гремит громами ветреное небо.
Все силы зла пока тебе верны,
Но ты напрасно в это веришь слепо.
Не может червь крылами развести,
Ползущему не испытать паренья.
Бессмертие хотела обрести,
А стала просто жертвоприношеньем.
Уходит ночь.
Настал последний миг.
Соединились губы в поцелуе.
Прозрела ты.
Но застывает крик.
Пусть все грехи тебе простятся всуе.
Осветит утро бледное лицо –
Видна в зрачках бессмысленность надежды.
Сползёт с руки вчерашнее кольцо
И зазмеится камней между.
И вот придёт отверженный герой,
Найдёт тебя в заброшенных руинах.
Крест совершит прощающей рукой,
И тело невесомое поднимет.
---------------------------------------------
Николай Поликарпов
Николай Поликарпов е руски поет, писател, художник и мислител. Автор е на книгата „Космогенез”. (Няма други данни.)
УСМИВКАТА НА БУДА
Усмивката
на Буда...
Свети
като
слънце...
Той
себе си
бе победил...
УЛЫБКА БУДДЫ
Улыбка
Будды…
Сияет
Как
Солнце…
Он
Победил
Себя…
-----
БОЖЕСТВЕНА СВЕТЛИНА НА НЕБЕТО
Божествена светлина на небето...
Оградена от тъмнина?!
Прибираш се вкъщи при Бог?!
Или гледаш към мрака?!
Мое детенце,
не спиш ли?!
Песничка ли измисляш?!
За светлината в небето...
За звездите...
БОЖЕСТВЕННЫЙ СВЕТ НЕБА
Божественный свет неба…
Застежь тьмой?!
Идёшь домой к Богу?!
Или во тьму глядишь?!
Мой малыш
Ты не спишь?!
Думку думаешь?!
О свете неба…
О звездах…
-----
СЪРЦЕТО НА БУДА
Златното
сърце-слънце
на Буда
ще сгрее
всички...
СЕРДЦЕ БУДДЫ
Золотое
Сердце – солнце
Будды
Согреет
Всех…
---------------------------------------------
Николай Рустанович
Руският поет Николай Рустанович е роден на 4 март 1940 г. в Москва. Автор е на стихосбирките „Светозвук” (1993 г.), „Матрицы смыслов” (2006 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1993 г.). Живее в Москва.
ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА
Тайната на любовта ни всемогъща –
ковчеже е.
С открито ключе обикновено:
Да вярваш в най-доброто у човека!
В най-най-доброто у човека!
И то като звезда ще грейне също –
ответно
сред звездите!
ТАЙНА ЛЮБВИ
Тайна любви всемогущая –
это ларчик.
А ключик – прост:
верить в лучшее в человеке –
в самое-самое лучшее! –
и звездой оно вспыхнет –
в ответ –
среди звезд...
---------------------------------------------
Николай Самойлов
Николай Григорьевич Самойлов – НЯМА ДАННИ.
ПОБЕДА
Аз с песен гост на всеки дом ще стана
и с чудо всеки дом ще наградя,
с талант душите пеещи ще радвам,
непеещите с танци ще даря.
Усмивки на лицата ще сияят,
ще пее и танцува стар и млад.
Тук музика вълшебна ни омайва,
пламти от устрем нашият парад.
Отново всички горди са и смели.
Победа! Няма празник по-честит.
И всички станахме едно семейство,
животът стана весел и открит.
Аз с песен гост на всеки дом съм личен
и чудеса раздавам всеки час.
С талант ще радвам хората. Обичам
Родината. Обичам всички вас.
ПОБЕДА
Посвящается: моему соседу и земляку маршалу Советского Союза Фёдору Ивановичу Толбухину, родившегося в д Андроники на реке Когоша, которая впадает в реку Ить, а та в Волгу; а также болгарам, которые приехали на установку памятника. Моя мать и отец угощали их молоком и хлебом.
Я с песней в каждый дом войду душою
И чудо в каждом доме сотворю,
Талант в душе поющего открою,
Не певчих танцевать уговорю.
Улыбки вдруг на лицах засияют.
Все пляшут и поют: и стар, и млад.
Здесь музыка волшебная играет,
И радуется всё, что видит взгляд.
На вид все стали сразу удалые
И нет на свете праздника милей.
Все стали вдруг, как будто бы родные.
Все стали жить, немного веселей.
Я песней в каждый дом войду душою
И чудо в каждом доме сотворю.
Талант в душе я каждого открою.
Я каждого, как Родину, люблю!
* Песня на эти стихи в исполнении: Владимира Прокофьевича Рылькова (под баян), музыка В. П. Рылькова; Гулько Владимира Вениаминовича (под гитару), музыка В. В. Гулько.
---------------------------------------------
Николай Сиромятников
Николай Сиромятников (Николай Николаевич Сыромятников) – НЯМА ДАННИ.
ИЗ МЕМОАРИТЕ НА КАЗАНОВА
Аз, наставнице, с теб съм пиян
и вини и възторзи не крия,
щом в овалите руж е събран,
аз покорно мечтите ти пия,
щом прозрачната нощ зашепти,
че си трепетен зов, Клеопатра,
превъзмогвам закрити врати
и върви ми, дори и на карти.
Тоз залог е, играчо, отвъд,
не потъвай в безумните страсти,
тук е твоят голям кръстопът –
и капан, и възможното щастие.
ИЗ МЕМУАРОВ КАЗАНОВЫ
Я тобою, наставница, пьян,
Мне не скрыть ни вины, ни восторга
Пламенеют овалы румян
Я покорен тебе и как только
Мне прошепчет прозрачная ночь
Как трепещет моя Клеопатра,
Всё сумею достичь, превозмочь,
Мне везёт и, особенно, в карты.
Здесь особая ставка, игрок,
Не предайся безумию страсти,
Здесь твое перекрестье дорог –
И капкан, и возможное счастье.
---------------------------------------------
Николай Сисойлов
Поетът Николай Сисойлов (Микола Сисойлов/ Николай Сысойлов) е роден в гр. Ковел, Волинска област в Украйна. По професия е архитект, кандидат на науките е, доцент; автор е на 4 монографии по архитектура, има 77 патента за изобретения, публикувал е над 250 научни статии. Носител е на награди от литературни конкурси като „Армейский”, „Поэт года 2014”, „Поэзия абсурда”, „Самовыражение”, „Народний поет 2015” и др., лауреат е на международни конкурси за поетични преводи. Живее в гр. Днепър (бившият Днепропетровск).
ЧЕРНО-ЧЕРВЕНА ГАЛОПИРАЩА ПРОЛЕТ
Ах, пролет-пролет! Горестна си цялата!
Очаквах те! Но страх ме е обзел!
Смени на февруари риза, бялата –
с червено-черен мартенски кител...
Смени на февруари риза алена
с катранена бронежилетка в март!
Защо игра опасна си захванала?
Без победител ще е този старт!
Аз бих целувал пръстите ти, свежите,
възпявал бих любов и нежна стръв,
ако не бяха мъртвите – младежите,
лежащи сред майдановската кръв!
Ако не бяха майките разплакани,
бащите, побелели от беди!
Ще кажеш ти: Там имаше предатели!
Ще кажа: Няма отговор, уви!
Какво направи, та не пеят птиците!
Спри свойте смъртоносни чудеса!
Очаквахме да си евро-девицата,
а ти дойде – старицата с коса...
ЧЁРНО-КРАСНАЯ ГАЛОПИРУЮЩАЯ ВЕСНА
весна-весна! ах, что же ты наделала!
тебя – я ждал! теперь – и сам не рад:
сменила февраля рубаху белую –
на черно-красный мартовский бушлат...
сменила февраля рубаху красную
на чёрный мартовский бронежилет!
зачем ведешь игру свою опасную?
в ней – победителей и правых нет!
я б целовал, Весна, твои бы пальчики,
стихи слагая, песни о любви,..
когда бы – не расстрелянные мальчики,
лежащие в майда;новской крови!
когда бы – не заплаканные матери
и поседевшие отцы от бед!..
ты скажешь, – что подставили предатели!
а я отвечу, что ответа – нет!
одна лишь горечь: что же ты наделала!
останови галоп смертельный свой!
тебя мы ждали юной евро-девою, –
а ты пришла старухою с косой...
-----
ПОЕТИТЕ НЕ ТЪРСЯТ ВЕЧНОСТ
„Когато пак към вечност тръгна...”
Максимилиан Волошин
Поетите не търсят вечност!
Живеят те във вечен свят!
Тях Бог и Дявол ги посрещат:
ту ги изпращат в адски пещи,
ту в рай за отдих ги зоват...
Душата звездна на поета,
за да не я грози беда,
ту в тихата тъма просветва,
ту в изгрева мрачнее ветри,
пулсираща като звезда,
за да кървят души в куплети,
да се възражда всеки миг
и да избухва пак в сърцето
със страст и порив, с тайни клетви
от шепот тих до кански вик!
Разпнати – вечност поетична
за тях е слава, сол и кръст!
Разравят звездните огнища!
В душите святи – болки висши!
Ръката им е Божи пръст!
Те мисли с мислите ни срещат,
терзаят, ваят радостта!
Копнеят светове далечни!
Поетите не търсят вечност!
Живеят те във вечността!
ПОЭТЫ – В ВЕЧНОСТЬ НЕ УХОДЯТ!
„Когда ж уйду я в вечность снова...”
Максимилиан Волошин
Поэты – в Вечность не уходят!
Поэты – Вечностью живут!
Их Бог и Дьявол вместе водят:
То в Преисподнюю низводят,
То в Рае отдохнуть зовут...
Чтоб звёздная Душа поэта,
Не умирая никогда, –
То истекая тьмою Света,
То Светом тьмы круша рассветы, –
Пульсировала, как Звезда,
Кровоточи;ла звездным словом
И возрождаясь каждый миг,
Вдруг вспыхивала в сердце снова
Порывом, страстью, тайным зовом,
Срываясь с шёпота на крик!
Поэты – Вечностью распяты!
Им Вечность – слава, соль и крест!
Им Вечность – звёздные пенаты!
Их души – от страданий святы!
Их руку – водит Божий перст!
Их мысли – в наших мыслях бродят,
Терзают, ранят, ввысь зовут!
В далёкие миры уводят!..
Поэты – в Вечность не уходят!
Поэты – в Вечности живут!
---------------------------------------------
Николай Угодник
Николай Угодник – НЯМА ДАННИ.
ЖИВОТЪТ САМО МИГ СЕ РЕЕ
Животът само миг се рее.
Вълнички плахи в кръг кръжат.
Привечер късно слънце тлее.
Изгаря в идващ здрач салют.
Движение безмълвно дебне.
В небето – чезнещи следи.
Прикосновение вълшебно.
Душевен бяг неудържим.
Изчезва всичко, но се връща
в зелено пролетно стъбло.
И аз ще се изгубя, също
като въздишка на стъкло...
ЖИЗНЬ МИМОЛЕТНОЕ ВИДЕНЬЕ
Жизнь мимолетное виденье.
Круги волнами по воде.
В вечернем небе солнца тленье.
Салют сгорающий во тьме.
Часов безмолвное движенье.
Теряющийся в небе след.
Волшебное прикосновенье.
Души безудержный побег.
Проходит все и возникает,
ростком зеленым по весне.
И я исчезну испаряясь,
как след дыханья на стекле...
-----
ЩО Е ТОВА СТИХЪТ
Що е това – стихът? Нежен стремеж в душата?
Или е Божи кръст – тежък, но благодатен?
Плаха искра ли, ток – пламъци, в нощ горящи?
Може би жив поток – минало-настояще?
Може би в парка кът – рай за душа блажена?
Или отровна смърт – крайна цел мигновена?
Може би светъл звън – нежна любовна мъка?
Може кошмарен сън – символ на зла разлъка?
Смях на щастлив човек, вик на ранена птица?
Или е в идващ век тайна на мъдра жрица?
Може би страх дошъл? Подвиг на люде смели?
Или е гений зъл, думите разпределящ?
Или е стон навън – шум от вълна крайбрежна?
Или свиреп е гръм – тътен от буря снежна?
Може би плач е той – от младенец осанна?
Или е кански вой – тежка душевна драма?
Крачка е, може би, или сред вечност полет?
В дръзка човечност спи, зрее в душата гола?
Може би личен бог в собствено отражение?
Или съдбовен срок – в звездния дом движение?
Може – животът нов с калейдоскоп копнежи?
Или пък бич суров, с хитрост и страст кроежи?
Може би стих е тя – в рокля вълшебно нежна?
Може би аз блестя, влюбен все тъй безбрежно?
ЧТО ЖЕ ТАКОЕ СТИХИ?
Что же такое стих – нежной души стремленье?
Или тяжёлый крест божьего вдохновенья?
Может души искра – пламень в ночи горящий?
Или живой поток прошлого с настоящим?
Может быть это сад – рай для души блаженной?
Или же смертный яд – жизни итог мгновенный?
Может быть это сон – светлой любви мечтанья?
Или ночной кошмар – символ разлук печальных?
Или же это крик раненной птицы счастья?
Или в грядущий век вещих пророчеств тайна?
Может быть это страх, или же подвиг смелых?
Или же гений злой – слов передел умелый?
Или то тихий стон – шум от волны прибрежной?
Или свирепый гром – гроз перекаты вешних?
Может быть это плач – первый младенца возглас?
Или же дикий вой – тяжких утрат душевных?
Может быть это шаг, или полёт сквозь вечность?
Или души нагой дерзкая человечность?
Может быть это бог в собственном отраженьи?
Иль беспокойный рок – звёздных домов движенье?
Может быть это жизнь в калейдоскопе мнений?
Или же судеб бич в страстном хитросплетеньи?
Может быть это ты в платье волшебно-нежном?
Или же это я пылко влюблён как прежде...
---------------------------------------------
Николай Щирман
Николай Щирман (Николай Штирман), гр. Симферопол – НЯМА ДАННИ.
ЗА ЖЕНСКИЯ БЮСТ
Мъжът от детство му е фен,
а после суче всеки ден –
прекрасен бюст, с мъжа остава,
без вино го опиянява.
О ЖЕНСКОМ БЮСТЕ
Прекрасен бюст и его вид
мужчину без вина пьянит,
к нему он с детства присосался
да так в том детстве и остался.
-----
ТАМ СЕ РАЗГАРЯ ВЕЧЕН ОГЪН
Там се разгаря вечен огън
за падналите с войнска чест,
пламти, на живите напомня
честта да не забравят днес.
ОГОНЬ ТАМ ВЕЧНЫЙ ПОЛЫХАЕТ
Огонь там вечный полыхает
В честь павших за возможность жить
И нам, живым, напоминает
О том, что не должны забыть.
-----
БЯХА ХОРАТА ХОРА
Бяха хората хора,
бе страната страна.
Днес нехора ни борят,
злото взе преднина.
БЫЛИ ЛЮДИ ТАКИЕ
Были люди такие
и была та страна.
Ныне нелюди злые
отыгрались сполна.
-----
МЛАДОСТТА В ПАМЕТТА НИ
Младостта в паметта ни е бойка:
нас – хлапаци и мили девойки –
ни реката на времето носи.
Паметта пази всички въпроси...
;
ВРЕМЯ ЮНОСТИ В ПАМЯТИ
Время юности в памяти звонко:
мы – мальчишки и наши девчоночки,
в реке времени юность умчит
и лишь память всё это хранит...
-----
СЕЛЦЕ МОЕ
Село мое, селце мило, сложно
за лика ти спокоен тъжим –
да живеем по малко не можем,
към далечното вечно вървим...
ДЕРЕВЕНЬКА МОЯ
Деревенька моя, деревенька,
вспоминая тебя, мы грустим,
не умели мы жить помаленьку
в дали дальние вечно бежим...
---------------------------------------------
Николина Валд
Руската поетеса и писателка Николина Валд (Лилия Семеновна Зоткина/ Николина Вальд) е родена в Одеса. Авторка е на книгата с проза „Родной дом” (2007 г.) и на стихосбирките „Неизведанные дали” (2008 г.), „Блуждающая душа” (2011 г.) и „Особый менталитет” (2013 г.). Живее в Одеса.
КЕНТАВРИ
Нощна прохлада пада,
светва зората ведро,
в млади сърца наслада
Хеба* излива щедро.
Хелиос тройка стяга –
слънце в карета грее
с буйни коне във впряга.
Вятърът гриви вее.
Пръски роса се стичат,
в първи лъчи проблясват.
В сънно небе звездите
като снежинки гаснат.
Див храсталак превзели,
нимфите в хор запяват.
Рожбите на Нефела*
бродят сред рай-дъбрави.
Вихром кентаври хвъркат
с мълнии-жар в очите.
Думкат тимпани върло,
прехода пръв отчитат.
Битката е забава!
Страх от стрели не знаят,
бягат от власт и слава –
бойния танц играят.
Просто живеят, диво –
шатри и покрив няма.
Около дъб заспиват,
пазят свой гръб по двама.
Щом във война успеят
враг-недодраг да сритат,
взимат добри трофеи –
виното и жените.
Дълги години спорим,
питаме безответно:
„Що за коне сте, хора?”
Тайната тъне в Лета.
В царството на Аид пак
скръбно блуждаят сенки.
Там боговете крият
вашия труден гений!
Днес на Олимп ги няма,
сякаш се изпариха.
Може би с тях голяма
нова съдба открихте?
С песен сирена грешна
свят-крилат преобърна,
бурна душа човешка
в лирата скъса струна.
Скрихте се умно рано
не от заплаха вража...
Може би бяхте само
в нашия ум миражи!
В звездната шир венец вам
хората посветиха,
там до Хирон* мъдреца
свода ще облетите.
Ария в памет вечна
на Хеликон възпява
звезден галоп далечен,
в нощите раждащ слава.
Пътнико, взор порадвай
и към небе помахай!
Тези звезди кентаври
бяха или не бяха?
* Хеба (гр.) – богиня на младостта от древногръцката митология, дъщеря на Зевс и Хера. По време на пировете на боговете Хеба е изпълнявала ролята на виночерпец.
* Нефела (мит.) – олицетворение на облаците, богинята Нефела отива под образа на Хера при цар Иксион и с него създава рода на кентаврите.
* Хирон – мъдър кентавър, изучил лечебните свойства на билките, свирещ изкусно на лира, поставил основите на астрологията. За добрите му дела след смъртта му боговете го поставят на небето като съзвездието Кентавър.
КЕНТАВРЫ
После ночной прохлады
Вышла заря на небо,
Юным сердцам усладу
Льёт из сосуда Геба*.
Мчит Гелиос на тройке –
Солнце везёт в карете.
Кони в упряжке бойки,
Гривы полощет ветер.
Брызги росы со звоном
В первых лучах сверкают,
Звёзды на небе сонном
Словно снежинки тают.
Там на лесистой круче
Нимфы запели хором,
Дети Нефелы-тучи**
Скачут дубовым бором.
Вихрем летят кентавры,
Молнии глаз, как нервы.
Гром издают литавры,
На переходе первом.
Битва для них – забава!
Не поклонятся стрелам,
Чужда кентаврам слава –
Заняты ратным делом.
Их житие простое,
Нет ни шатра, ни сруба.
Спали в укрытьях, стоя
По двое возле дуба.
Если враги в сраженьях
Счастья имели меньше,
Брали как дань в селеньях
Бочки с вином и женщин.
Много веков в погоне,
Ищем, но нет ответа:
– Люди вы или кони?
Канула тайна в Лету.
В царстве Аида мрачном
Скорбно блуждают тени.
Там ли вас боги прячут
За ваш строптивый гений?
Боги Олимпа тоже
Скрылись, как не бывали.
С ними и вы, быть может,
В те же края умчали.
Песня сирены ушлой
Вас увела от мира,
С ней человечью душу
В вас погубила лира.
Сгинули ранней зорькой
Не от врагов в сраженьи...
Может, и жили только
В нашем воображеньи.
В небе с созвездьем чудным
Люди вас обвенчали,
Чтобы с Хироном*** мудрым
Вместе по своду мчали.
На Геликоне ария
В память ещё не спета.
Значит, скакать вам далее
С вечера до рассвета.
Остановись, прохожий:
– Глядя в ночное небо,
Был ли их облик схожий
Здесь на земле иль не был?
* Геба – богиня вечной юности, которую она льёт на землю из кувшина.
** Нефела-туча – мать первого кентавра.
*** Хирон – мудрый кентавр. После смерти помещён на небо в виде созвездия Центавра.
---------------------------------------------
Нина Михайлова
Руската поетеса Нина Михайловна Михайлова е родена в средата на ХХ в. в гр. Свердловск, сега гр. Екатеринбург. Пише стихове от ученическите си години. Изявява се в периодичния печат. От 1999 г. живее в Израел. Член е на литературната група на гр. Петах-Тиква. Публикува стихове в литературни издания като алманах „Жить, в небо влюбляясь” (гр. Ростов на Дон), в. „Секрет” и др.
СНИМКАТА
На снимка в рамка ние с теб се смеем
и боси край морето сме в захлас,
иззад сребреещ облак слънце зрее,
дъждът проливен радост е за нас!
Неумолима е съдбата моя...
Почуква паметта ми – гост добър.
Ръка в ръка. Облива ни пороят,
забравили досадния чадър.
Пред нас неведом път Господен има.
Съдбата рядко ни дарява шанс.
Под снимка текст: „На моята любима!”,
и след това: „България. Бургас.”
ФОТОГРАФИЯ
На фото в рамке, мы с тобой смеёмся,
бегущие вдоль моря босиком,
в скользнувшем свете из-за тучи солнца,
промокшие под проливным дождём!
Превратности судьбы неумолимы.
Стучится память – Отворяй! Впусти!
Рука в руке. Бежим опять под ливнем,
забыв „на случай” взять с собой зонты.
Пути Господни неисповедимы.
Пускай судьба не часто дарит шанс.
На фото в рамке коротко „Любимой!” –
и, далее – „Болгария. Бургас”.
-----
ОТМИНА ДЕН
Отмина ден, прибра крила.
Нощта разстла край нас леглата.
За лека нощ огньове мятат
далечни български села...
СЕГОДНЯ ДЕНЬ УЖЕ ПРОШЕЛ
Сегодня день уже прошел.
Ночь растелила всем постели.
Спокойной ночи мне велели
огни болгарских дальних сёл...
---------------------------------------------
Нина Плаксина
Руската поетеса Нина Плаксина (Нина Викторовна Плаксина) е родена на 20 октомври 1938 г. в с. Загаринка в Казахстан. Завършила е педагогическия институт в Боровск (1957 г.) и факултета по руски език и литература в Краснодарския педагогически институт. Основателка и ръководителка е на литературното обединение „Свирель” (от 1994 г.), член е на Междунационалния съюз на писателите от Крим и на Русийския съюз на писателите, носителка е на литературни награди. Има поетично участие в сборници и алманаси като „Исповедь у Меотиды” (1994 г.), „Память сердца” (1995 г.), „Ковчег-Крым”, „Брега Тавриды” и „Фанданго” (2008 г.), съставителка е на поетични сборници като „Казантип чарующий” (1999 г.), „Сквозь сердца бессмертие проходит” (2000 г.), „Материнство – великая сила” (2002 г.), „И память не умолкнет в ритме лет” (2006 г.), „Там, где века купаются в волнах” (2008 г.), „Весна светлых надежд” (2010 г.), „Щелкино – город позитивной энергии” (2011 г.), „И в малой форме мудрость глубока” (2019 г.), „Высоким слогом о тебе, мой Крым” (2019 г.) и др. Авторка е на 16 стихосбирки, сред които „Пред совестью своей” (1999 г.), „Сиринга” (2000 г.), „Быть женщиной” (2002 г.), „Прозрачные мелодии земли” (2007 г.), „Вне времени над временем живут” (2010 г.), „Живое поле” (2011 г.), „Под звонкий смех” (2013 г.), „В стихах душа поэта говорит” (2013 г.), „Победа в единстве” (2016 г.), „И ход событий не переиначить” (2016 г.) и „Кто близ небес, тот не сражён земным” (2017 г.), „А в море - море обаяния” (2018 г.) и др. Заслужил деятел на културата на Република Крим (2018 г.). Живее в гр. Шчолкино на Керченския полуостров.
ЗИМА
Във вихъра препусна с бяла грива,
с поличка сняг премете таз чудачка,
скалите в скреж прегърна закачливо,
елхичките дари с балетни пачки.
И всяко стръкче е невяста нежна.
Листата в шумата разцвет сънуват.
В лъчи роят се песъчинки снежни –
природа дивен карнавал празнува.
ЗИМА
На вихре проскакала белогривом,
Подолом белым помела чудачка,
На скалах покуражилась игриво,
Кусты и ёлки нарядила в пачки.
Невесты краше каждая былинка,
Умолк сухой листвы безликий лепет,
В лучах роятся снежные пылинки –
В природе карнавал великолепий.
-----
ПОЕЗИЯТА
Поезията – шеметна река,
от нея трудно можеш да отпиеш,
как пак да удържиш съда в ръка,
неукротимо все напред се вие.
Поезията – невидим рубеж
между реалност и лъжа. На листа
предел очаква съвестта ни чиста,
начало и финал, просвет и гмеж.
Поезията – лъч съдбовен жив,
призвание, навярно Божа слава,
в сърцето като слънце те огрява,
не можеш да го спреш и угасиш.
Поезията – жерав в облак сив,
без край го следваме, защото знаем –
за кратко в дланите ни ще блести.
В небето пак е!
Пак недосегаем!
ПОЭЗИЯ
Поэзия – бурливая река,
Непросто из нее воды напиться,
Непросто удержать сосуд в руках:
Неукротимая вперед стремится.
Поэзия – невидимая грань
Меж истиной и ложью. На странице –
По обостренной совести граница,
Начало и исход иль тьма и рань.
Поэзия – судьбы живая нить,
Призвание, возможно, Божья милость,
Как будто солнце в сердце поселилось –
Не потушить и не остановить.
Поэзия – журавль в облаках,
Его полет упорно постигаем,
Вот, кажется, трепещется в руках –
Нет – в небе!
И опять – недосягаем!
-----
СЮРПРИЗ ЗА БАБА
Удиви се днеска мама:
– В твоя джоб какво ли няма!
Той надут е най-противно,
нещо мърда там! Кар-тин-но!
Без капризи, хайде, дай! Ай!
– Мамо, туй не е каприз,
а за баба е сюрприз.
Тайна ще ти споделя:
джобът с жабчета преля!
В локвата ги вън събрах. Ах!
Тез скокливци – мека гад,
нека баба веселят! Нека!
СЮРПРИЗ ДЛЯ БАБУШКИ ОТ СЕРЁЖИ
Удивилась мама,
Что в твоих карманах?
Оттопырены противно
И шевелятся! Кар-ти-нно!
Не капризничай, давай. АЙ!
Мама, это не каприз –
Бабушке несу сюрприз.
Свой секрет тебе скажу:
Лягушат я там держу.
Взял из лужи у ворот. Вот!
Прыгуны, ну все подряд,
Пусть бабулю веселят. Пусть!
-----
ВЛЮБЕНИТЕ ВЪЛНИ
Рубаи
Морето любимо бушува, клокочи и плиска;
смешливата чайка дерзае, на буря се киска;
кипящи вълни под ветреца развихрят къдрици;
и нито една да напусне прибоя не иска.
***
В брега запленени, безкрайно го с обич целуват,
под ласкаво слънце с лъчите безгрижно флиртуват,
горещия ронещ се пясък охлаждат с гърди...
От утро с балетното „па” всеигриво танцуват.
***
А щом към гръдта си морето уморно ги стори,
с усмивки безгрижни разпръскват дъгата в простора.
Но дълго владетелят свойте деца не удържа:
след вятъра устремно бягат, бърборят и спорят.
ВЛЮБЛЕННЫЕ ВОЛНЫ
Рубаи
Любимое море бушует, клокочет, грохочет;
Смешливая чайка дерзит и над бурей хохочет;
Кипящие волны под ветром бурлят завитками,
Из них ни одна расставаться с прибоем не хочет.
***
Влюблённые в берег, целуют его бесконечно,
Под ласковым солнцем с лучами флиртуют беспечно,
Собой охлаждают горячий, сыпучий песок…
С зарёю танцуют, игривые „па” – безупречны.
***
А если к груди их прижмёт утомлённое море –
Рассыпят улыбки на тихом, беспечном просторе.
Но долго владыка своих непосед не удержит:
Рванулись – за ветром бегут, и лопочут, и спорят.
---------------------------------------------
Нина Цурикова
Руската поетеса Нина Цурикова живее в Тамбовския край. Има висше образование, работи като преподавател в детска музикална школа. Почетен гражданин е на района. Публикува поезия в централния и в периодичния печат, участва в авторски творчески програми като „Память подвига”, „Я иду по России”, „И жизнь, и слёзы, и любовь”, „Возвращение в юность”, „К Есенину мой путь”, „Пою для вас” и др. Участва в 12 поетични книги и 7 песенни сборника, нейни стихове са публикувани в литературни издания като „Сердце в плену”, „Возвращение в детство”, „Дыхание весны” и др. Заслужил деятел на културата е, член е на Съюза на писателите на Русия.
НАД ЖЕРАВНОТО ЯТО БДИ ВОЙНИК
Над жеравното ято бди войник
към бойното поле със скръбен лик.
Край Ржев бе той убит в злокобен ден,
днес в цял ръст над смъртта е възвисен.
В небето мирно жерави кръжат
над жертвена геройска смъртна рат,
преграда са пред вражата вълна,
за столицата скъпа светлина.
Блести крилатият простор, витай
душа на войн над жеравния рай.
В небесния и в земния ни свят
от вечен бронз е паметник отлят.
НАД КЛИНОМ ЖУРАВЛИНЫМ ВСТАЛ СОЛДАТ
Над клином журавлиным встал солдат,
На поле битвы скорбный бросил взгляд.
Там, подо Ржевом был и он убит,
Теперь над смертью во весь рост стоит.
Застыли в мирном небе журавли
Над полем, где солдаты полегли,
Не отступив, не пропустив врага
К столице, что так сердцу дорога.
И души их на крыльях журавлей
Витают над просторами полей.
Он в небесах, но на земле стоит,
Из вечной бронзы памятник отлит.
---------------------------------------------
Оксана Федишин
Оксана Федишин – НЯМА ДАННИ.
НЕ Е ЛЮБОВ, КОГАТО БОЛКА ВРЪХЛЕТИ
Не е любов, когато болка връхлети
и дим горчив към раните ни сол добавя,
очакване без цвят когато ни гнети
и камъните на сълзите гърло давят.
Любов е, щом в сърцето топло има зов,
душата пее и лети с безгрижен устрем.
Той винаги за теб е истинско крило,
а ти за него си сърце, обляно с чувства.
Щом всичко е взаимно – хляб и страст, и страх,
и погледи градят една посока,
то две сърца с единна изумителна душа
ръка в ръка вървят до Бог в живота.
Не е любов, когато болка връхлети...
НЕ НАЗОВУ ЛЮБОВЬЮ ТО, ЧТО ДАРИТ БОЛЬ
Не назову любовью то, что дарит боль.
Не назову любовью горький дым страданий
И раны, по которым жжёт „любовь”, как соль,
И слезы... давят горло камнем ожиданий.
Любовь – когда на сердце радостно, тепло;
Когда душа поёт, летит на крыльях счастья.
А он всегда тебе – как правое крыло,
А ты ему – как сердце – в чувствах власти.
Когда взаимно всё: и хлеб, и страсть, и боль...
И понимание – зеркально, с полуслога, –
Два сердца с общей изумительной душой
Рука в руке идут по жизни твердо с Богом.
Не назову любовью то, что дарит боль...
---------------------------------------------
Олег Демченко
Руският поет и преводач Олег Демченко (Олег Леонтьевич Демченко) е роден през 1953 г. в с. Самашки, Грозненска област, Кавказ. Завършил е литературния институт „Максим Горки”. Автор е на седем стихосбирки, сред които „Березовый терем” (1998 г.), „Одинокое небо” (2003 г.), „Сквозь вечность” (2004 г.), „Молчаливый крик” (2006 г.), „Свидание с весной” (2008 г.). Има много публикации в списания като „Наш современник”, „Молодая гвардия”, „Аероспейс”, „Авиарынок”, „Самолет”, „Очаг”, „Берегиня”, „Меценат и Мир”, алманаси, антологии и вестници като „Парламентская газета”, „Континент”, „Росиийский транспорт”, „Московская промышленная газета”, „Московская среда”, „Красная звезда”, „ВПК”, „Московский железнодорожник”, „Медицинская газета”, „Арсенал”, „Литературна Россия” и др. Над 10 години ръководи корпоративен вестник на отбранително предприятие, а от 2006 г. е главен редактор на няколко московски районни вестника. Превежда сонетите на Шекспир, които издадава в книга през 2012 г. Член е на Съюза на писателите на Русия и на Съюза на журналистите на РФ. Умира на 15 август 2014 г. в Москва.
ОЛОВНОТО ВОЙНИЧЕ
Днес всички виждат свободата нова,
а вкъщи свети крушка с блед светлик,
на масата стои войник оловен –
такъв наивен, новичък войник.
Той мълчалив е. С него е неловко
и всяка дума е брътвеж суров!
Стои си мирно, на гърба – винтовка,
очаква заповед, за бой готов!
На клетва верен, мълчалив страдалник,
жадува жар... Но аз се изморих.
Войника взех и нажежих поялник,
стопих оловото и чайник запоих.
Войниче, ти попадна в трудна битка...
Седя до печката, отпивам чая.
Дървата пукат и в престрелка свиткат,
димът лети като душа към рая.
И мислите ми някъде отлитат –
към сринати рубежи и полета,
към тези набори, деца-войници,
които с жал убиват враговете...
ОЛОВЯННЫЙ СОЛДАТИК
Теперь все видят свет свободы явной,
а у меня в квартире лампа в 40 ватт
да на столе солдатик оловянный, –
такой наивный, новенький солдат.
Он молчалив. Мне перед ним неловко,
как будто все – пустая болтовня!
Стоит он смирно, на плече – винтовка, –
он ждет приказа, жаждет он огня!
Присяге верный, горестный молчальник,
он рад служить... А я уже устал.
Я взял его и, раскалив паяльник,
расплавил олово – и чайник запаял.
Солдат, солдат, попал ты в переделку...
Сижу у печки, пью горячий чай.
Трещат дрова, устроив перестрелку,
летит дымок, как чьи-то души в рай.
И мысли все уносятся куда-то –
к тем разоренным русским рубежам,
к тем новобранцам, мальчикам-солдатам,
которых стыдно убивать врагам...
-----
ПРОСТИТУТКА
На пристан турски проститутка плаче,
превила плещи – две пречупени крила,
и страшно е, непоносимо страшно,
кърви момичето от руските села.
Хазяйнът – турчин, строг и безпощаден:
да те пребива – негов е закон.
А гостите с чай топъл угощава,
поднася медно наргиле с поклон.
В дайрето удряй – работа те чака,
и забрави душа че имаш ти –
в ориенталски танц снага се мята,
дими марихуана над мечти.
В селцето родно веят се рябини,
а тук, където псуват се и пият,
продават я с лъжа за секс-робиня,
по цели дни насилват я и бият.
О, как допусна, горда ти Русия,
светините си в мрачни пещери?
Ти виждаш, в плен са твоите красиви
и синеоки руси дъщери!
Момиче плаче, виждаш тази драма!
О, нека ангели в сълзите й се взрят,
да възнесат като ракета храма
и тази черна сган да изметат!
ПРОСТИТУТКА
В порту стамбульском плачет проститутка,
ссутулив плечи – два поломанных крыла:
сегодня ей невыносимо жутко,
вчерашней девочке из русского села.
Хозяин-турок строг и беспощаден:
чуть что не так – наотмашь молча бьёт.
Ну, а гостей он – чаем угощает,
кальян с поклоном медный подаёт.
Ударит в бубен – выходи на дело,
забудь, кто ты, забудь, что есть душа, –
в восточном танце вздрагивает тело,
дымясь, дурманит разум анаша.
В родном селе качаются рябины,
а здесь, где все ругаются и пьют,
её, продав обманом в секс-рабыни,
по целым дням насилуют и бьют.
Как ты могла, великая Россия,
пустить к святыням чуть ли не чертей?
Ты видишь, гонят в плен твоих красивых
голубоглазых, русых дочерей?
Ты видишь, девочка рыдает возле рамы?
Пусть ангелы слезу её смахнут,
и вознесутся, как ракеты, храмы,
и эту нечисть чёрную сметут!
-----
В ДОМА МИ НЯМА ДНЕС ЖЕНА
В дома ми няма днес жена –
ни дим, ни крясъци проклети,
а само чиста тишина
и слънчев лъч, пробил пердето!
Днес, вижда се, до късен час,
не хлопа старият хладилник,
машина шевна е без глас,
не дрънка като луд будилник;
и телефонът не пищи
с брътвежи буйни или кротки...
Тъй тихо...
Стихове пиши!
Или сипи си чаша с водка...
СЕГОДНЯ ДОМА НЕТ ЖЕНЫ
Сегодня дома нет жены –
Ни копоти, ни криков зверских,
И столько чистой тишины,
И солнца луч на занавеске!
Сегодня, видно, до темна
Не будет хлопать холодильник,
Строчить машинка у окна,
Звенеть, как бешеный, будильник,
Из телефона чепухи
Не будут тарахтеть трещотки…
Так тихо…
Хоть пиши стихи!
Иль просто, выпей рюмку водки.
-----
ЩЕ СЕ ВЛЮБИШ В МЕН
Ще се влюбиш ти в мен – някой ден ще ме срещнеш,
само дума ще кажа – сърце ще склониш.
Срамежливо ще смъкнеш задръжки и дрехи,
сякаш в пропаст бездънна напред ще влетиш –
към звездите ще литнеш и сенки стотонни
ще изчезнат под натиск на чувствата в нас,
ще простенат, ще рухнат стените огромни
от ефирния допир на устни и страст.
ТЫ ПОЛЮБИШЬ МЕНЯ
Ты полюбишь меня – никуда ты не денешься,
лишь скажу одно слово тебе – и придешь.
И опустишь глаза, и, стесняясь, разденешься, –
словно в темную бездну навстречу шагнешь –
и взлетишь выше звезд, и стотонные тени
отшатнутся от натиска вспыхнувших чувств,
со стесненным стенаньем обрушатся стены
от легчайшего соприкосновения уст!
-----
ФРОНТОВАК УМРЯ В ДОМА СИ
Вкъщи фронтовакът се помина,
гътна се от студ и глад... Замръзна
върху пода... Шантава картина,
мрачна диагноза и прогноза.
Нам отдавна ни отнеха всичко,
скоро въздухът ще се продава!
Ветерана с лост в леда избичкват –
тъй държавата пари спестява.
Бурята размята зли езици.
С поглед уморен следя света:
фъфли в микрофоните старица,
че надеждата й е в смъртта,
че било по-лесно през войната,
не е мръзнала така страна...
Как да обясниш, че рамената ни
вече носят новичка война?
Фронтът е незрим, врагът невидим,
мре народът тихо, без стрелба.
И където и да стъпиш зиме –
преспите са гробове в снега.
О, гласувай, нацио, гласувай,
прецени успехи и измами,
само не забравяй как в Уст-Кут* е
руският човек умрял забравен.
* Уст-Кут – град в Иркутска област, където през 2003 г. се е случило това събитие.
УМЕР ФРОНТОВИК В СВОЕЙ КВАРТИРЕ
Умер фронтовик в своей квартире
с холоду и голоду... Примерз
к полу... Вот такие вот картины,
вот такой диагноз и прогноз.
Все у нас давно поотбирали,
скоро будут воздух продавать!
Ветерана ломом отдирали, –
это легче, чем отогревать.
А метель мела на всю катушку.
Нету сил в телеэкран смотреть:
шепелявит в микрофон старушка,
что надежда только лишь на смерть,
что в войну намного было легче,
что тогда не мерзла так страна...
Как ей объяснить, что нам на плечи
навалилась новая война?
Фронт незрим и мерзкий враг невидим,
мрет народ спокойно, без стрельбы.
Кажется, зимой, куда ни выйдешь, –
не сугробы всюду, а гробы.
Голосуйте, голосуйте, люди,
верьте в лохотроны и успех,
только не забудьте, как в Усть-Куте*
умер этот русский человек.
* Город в Иркутской области, где в 2003 г. произошел этот случай.
---------------------------------------------
Олег Жуков
Олег Жуков – НЯМА ДАННИ.
БЕЗ ЗАГЛАВИЕ
И тъй ще се терзаеш,
че в земните книжа
не спря, да се покаеш,
да вярваш не можа.
***
И на последния завой
ще се задавиш бързо с фразата...
Туй казано е, Боже мой.
Отдавна всичко си е казано.
БЕЗ НАЗВАНИЯ
Вот так и будешь маяться
Отпущенный весь срок,
Что не сумел покаяться,
Уверовать не смог.
***
И на последнем вираже
Внезапно захлебнёшься фразою...
Всё было сказано уже.
Давным-давно всё было сказано.
-----
СЕНЕКА
Пак залез. Сенките се реят край мислите в преломен свят.
Листа маслинови златеят в лъчи с жив кехлибарен цвят.
Платанова горичке моя, прекрасна в този труден час!
Пак залез. Колко светъл той е, по-светъл от живота в нас.
Друм с колесница, тога свети. И вкус на стриди, мед, вина.
По волята на боговете пълзи над бездната вълна.
С живота час по час се борим, Луцилий мой, и в този път
накрая с правила и норми какво ще вземем с нас отвъд?
Монета за лодкаря, шепа с маслини. Будните души
стоят наравно с боговете безсмъртни... Земен знак решил,
спокойно старецът ще може да се сбогува с вечерта.
Надига се. Към роба: „Ножа! Ловджийския! И сгрей вода!”
* Луций Аней Сенека, известен като Сенека Младши (3 г. пр.н.е. – 65 г.), е римски философ, писател и държавник.
** В най-известното съчинение на Сенека – „Нравствени писма до Луцилий”, са отразени етичните норми и философските идеи на мислителя.
*** Сенека прерязва вените си, защото е наклеветен за участие в заговор срещу Нерон и императорът е заповядал на бившия си наставник да се самоубие.
СЕНЕКА
...Закат. Длиннея, тень и мысли сошлись на переломе дня.
Как золотят оливы листья лучи живого янтаря.
Моя платановая роща, как ты прекрасна в этот час.
Закат? – но он светлей и проще прожитой жизни напоказ.
Блеск колесницы, пурпур тоги, вкус устриц, мёда и вина,
О, так по воле вашей, боги, скользит над глубиной волна.
А жизни первый час убавил на час нам жизнь; Люциллий мой,
В края иных табул и правил что, странники, возьмём с собой? –
Горсть смокв, обол на переправу и знанье, знанье, что душа
Бессмертная стоит по праву с богами вровень... Не спеша
Старик спокойный, непритворный глядит в закатные сады.
Встаёт, – рабу: „Нож... тот походный, и поспеши нагреть воды.”
-----
ШУМЕН ДЕН, НО В ХРАМА СТАР Е ТИХО
Шумен ден, но в храма стар е тихо,
Божи порти до река една.
От пропуканата рама блика
задимено-златна светлина.
Служба няма, в притвора е пусто.
Само старата клисарка там
пише в книга. Светло тъжно чувство –
в шумно пладне в храма да си сам.
Знае, всичко знае вероятно,
сякаш в есенни гори сърце
като жълъд, паднал на тревата,
не забравя бащино лице.
– Таз иконка и за десет свещи,
бабке, дай ми... – казвам в здрача блед. –
Вярвай, мила. Всички тук сме грешни.
Ангелът пазител да е с теб!
ШУМНЫЙ ДЕНЬ, НО ТИХО В СТАРОМ ХРАМЕ
Шумный день, но тихо в старом храме,
В стороне стоящем над рекой.
Из резной потрескавшейся рамы
Свет струится дымно-золотой.
Службы нет, с утра в притворе пусто.
Только служка старая в углу
Пишет в книгу. Как светло и грустно
В шумный полдень в храме одному.
Ведает, все ведает, должно быть,
Сердце, так осеннем гуле рощ,
Пав в траву с высокой ветви, желудь
Не забудет отческую мощь.
– Вот записки, и свечей за десять,
Бабушка, мне, – смотрит в полумгле, –
Все мы грешны. Веруй и надейся.
Ангела хранителя тебе.
---------------------------------------------
Олег Кошелев
29.06.1958 - 10.02.2014
НЕ ИСКАМЕ
Не желаем вече митове, не искаме
да преследваме нелепата мечта.
Самотата ни сега пределно близка е,
впила корени в дълбока празнота.
Без надежда сме, отдавна в туй не вярваме,
че на всеки някога ще провърви,
и промени кардинални не очакваме,
a priori няма блян за дни добри.
Няма славен миг, отдавна сме без сауна,
но всуе не се отчайвай, мой човек.
Ще се тръкнем, ще лъщим, ще се попарим там
и, разбира се, ще стане по-добре.
НАМ НЕ ХОЧЕТСЯ
Нам не хочется, давно уже не хочется,
Догонять свою нелепую мечту.
Нам теперь гораздо ближе одиночество,
Уходящее корнями в пустоту.
Нам не верится, давно уже не верится
В то, что каждому когда-то повезёт,
И что что-то кардинально переменится,
A priori нам не верится и всё.
Мы не паримся, давно уже не паримся,
Да и ты не напрягайся, корешок.
Перетрётся, перемнётся, переварится
И, конечно же, всё будет ХОРОШО.
-----
ЗА РОДИНАТА
Тъй живеем, навели главите си,
но щом дойде на прага беда,
пак приканват ни с патос правителства:
„Ти за нея умри! Всичко дай!”
Скрили взор зад свещените ликове,
тоз и тоз си раздават венци.
„Ти обичай я! Нашта! Великата!” –
ни съветват мастити отци...
Тези думи прекрасни, подобни на
квас в ушите, са мой идеал...
Но подменят богатството Родина
с таз държава, затънала в кал...
О РОДИНЕ
Мы живём, опустившие голову,
Но когда на пороге беда,
Снова пафосом режет по голому:
Ты умри за неё..! Ты отдай..!
Прикрываясь священными ликами,
Раздавая друг другу венцы,
Ты люби её..! Нашу..! Великую..!
Глупым детям втирают Отцы...
И слова справедливые, вроде бы,
Квасом в уши вливаются мне...
Подменяя понятие Родины
Государством погрязшим в говне...
-----
УЧИТЕЛЯТ ОТ СЪНИЩАТА
Денят разделя се навън
със слънчевия си разкош.
Учителят от моя сън
при мен пристига всяка нощ.
Той се явява в сънен час
от нищото след празни дни,
от него уморен съм аз,
навярно също, както ти.
Попаднал в сладкия му плен,
ловя попътната вълна,
загася лампата до мен
и учи ме на тишина.
Заливат моята глава
тез чужди мисли и мечти.
Не мога да го разбера,
навярно също, както ти.
Той настойчив е, все по-смел.
Жив като пясък и вода.
И лунни приказки подел,
отнася в нищото мечта.
Учителят ми е решил
в света да няма суети,
но мен не ме е убедил,
навярно също, както ти...
УЧИТЕЛЬ СНОВ
Мечтает день вернуть тепло
Последним солнечным лучам,
Незваный гость – учитель снов
Ко мне приходит по ночам.
Он возникает просто так
Из ничего, из пустоты,
Я от него давно устал,
Наверно, так же, как и ты.
Я попадаю в сладкий плен,
Ловлю попутную волну,
Он гасит лампу на столе
И учит слушать тишину.
И в голове моей опять
Чужие мысли и мечты.
Я не могу его понять,
Наверно, так же, как и ты.
Он всё настойчивей, смелей.
Он как песок, он как вода.
И сказки лунных королей
Опять уносят в никуда.
Учитель снов давно решил
Очистить мир от суеты,
Но он меня не убедил,
Да, впрочем, также как и ты...
---------------------------------------------
Олег Мехов
Поетът Олег Андреевич Мехов живее и работи в гр. Одеса. Има музикално образование и специализация по организация и управление на бизнеса. Бил е музикант към оркестрите на Одеската филхармония, „Рос концерт” и Тамбовската филхармония, работил е като координатор и директор в компании и предприятия като „Pride BDC International”, „Grundig – Ukraine”, „CSIC”, „Инсахарпром”, „Агромел”, „Кировоградский семенной завод”, ЗАО „Балайчук” и др., от 2005 г. е координатор на групата компании „Partner Group”. Публикува стихове в московските литературни алманаси „Наследие”, „Лирика”, „Поэт года”, „Детская литература” и др. Номиниран е за литературните награди „Поэт года 2014”, „Поэт года 2015”, „Поэт года 2016”, „Поэт года 2017”, „Наследие 2016” и „Наследие 2017”. Член е на Съюза на писателите на Русия.
ЗА ХОРАТА Е ВСИЧКО
За хората е всичко.
Не мога да го взема –
Реки, гори, тревички
и мълнии, и време.
За хората остават
и стихове, и песни,
когато ме забравят,
с тях ще възкръсна лесно.
За хората е всичко –
закон на таз вселена.
В небе ще е звездичка
душата ми нетленна.
ВСЁ, ОСТАЁТСЯ ЛЮДЯМ
Всё, остаётся людям.
Не унести с собою –
Реки, леса и Луны,
Громы и шум прибоя.
Всё, остаётся людям.
Эти стихи и песни,
В час, когда вас покину,
Чтобы опять воскреснуть.
Всё, остаётся людям.
Это – Закон Вселенной.
Вспыхну звездою в небе,
Светом души нетленной.
-----
СЪДБИ
Хората – цветя в ливада.
Тъй красиви са,
тъй са различни.
Съдбите – следи върху сняг.
Всяка следа
от живота положена...
СУДЬБЫ
Люди – цветы на лугу.
Так красивы и
Так не похожи.
Судьбы – следы на снегу.
Каждый след этот,
Жизнью проложен.
-----
ПОЕТИ
Поети.
Към сърцето страстен зов.
Аз превъзнасям ви,
но оставете споровете разни.
Пишете.
Верни в своя благослов
бъдете –
другото е проза празна.
Останалото –
с нас живот-педант.
Чудесни песни
още неизпети.
Аз величая
вас и вашия талант.
Любов и топлина
за вас, поети!
ПОЭТЫ
Поэты.
Сердцу милые Друзья.
Я возвеличиваю каждого
И прочь пустые споры.
Пишите.
Будьте верными себе.
Всё остальное –
Только разговоры.
Всё остальное –
Это наша жизнь.
И песни лучшие
Ещё не спеты.
Я возвеличиваю
Каждого из Вас.
Тепла Любви
И Света Вам, поэты!
---------------------------------------------
Олеся Атланова
Руската поетеса, композиторка и певица Олеся Атланова (Олесья Владимировна Атланова) е родена на 26 април 1964 г. в гр. Бугулма, Република Татарстан. Завършила е Уфимския нефтен институт (1983-1988 г.), след което е работила като инженер-метеоролог, началник на лаборатория и системен администратор. Първия си диск с авторски песни „Одинокая звезда” записва през 1998 г., след това издава албумите „Парус Надежды” (2002 г.), „Русский Холлидей”, „Матушка-Провинция” (2011 г.), диска „Мадагаскар” (2006 г.) и др. Поетичния си дебют прави в сборник „Акварели любви” (2011 г.), печата стихове в сборниците „Волшебных слов серебрянный родник”, „Серебро слов”, „Поэтический секстет”, в списанията „Союз писателей”, „Лексикон”, в книгите „Осетровье”, „От пункта Я до пункта Ты” и др. Участвала е в много песенни фестивали, има номинации за най-добър изпълнител на авторски руски шансони. Член е на Съюза на писателите на Русия и на международния съюз на писателите „Новый Современник”. Живее в гр. Радужний, Хантимансийски автономен окръг.
ПТИЦА
На болната ми майка
Ведро утро, мамо! От Шалтай-Болтай днес
в чаша ти донесох изворна вода,
необикновена тя вода е прелест –
от сълзи небесни на добра звезда.
През нощта внезапно се превърнах в птица,
по-добра от дракон птица-звездолет,
след това летях към трима звездни принца
в Тридевето царство тайничко от теб.
Сред ята небесни силен звезден вятър
пазеше покорно кът с гърне-зари.
От Шалтай-Болтай узнах секрет приятен
и вода вълшебна джин ни подари.
Принцовете също дар ти пращат, мамо,
от целувки девет срещу зли беди.
Ако искаш, вкъщи птица пак ще стана
и ще литна! Само здравичка бъди!
* Шалтай-Болтай – персонаж от английската класическа литература за деца, герой от книгата на Луис Карол „Алиса в огледалния свят”.
* „В тридевятом царстве” – съветски филм-приказка по едноименната повест на Виталий Губарев.
ПТИЦА
(Заболевшей маме...)
С добрым утром, мама! От Шалтай-Болтая
Я тебе в стакане принесла воды,
Но водица эта вовсе не простая, –
Это слёзы счастья Голубой Звезды.
Я сегодня ночью превращалась в птицу,
И была та птица больше чем дракон,
А потом летала к трём Небесным Принцам
В тридевятом царстве от тебя тайком.
Между звёздных стаек самый сильный Ветер
Сторожил покорно Золотой Кувшин.
От Шалтай-Болтая знала я секретик,
И воды волшебной дал кувшинный Джинн.
Вот, ещё гостинца от Небесных Принцев –
Девять поцелуев, а теперь попей.
Хочешь, этой ночью снова стану птицей?
Я кем хочешь стану, только не болей!
-----
ЩЕ ЗАПАЛЯ СВЕЩИЧКА
На дъщеря ми
Ще запаля свещичка аз в нашата църква,
да не те сполети зло по пътя напред,
и ще шепна слова: „Боже мой, не отхвърляй
мойта проста молба да е всичко наред.
Нека твоя защита е ангелът светъл,
пътеводна звезда в нощи горестни виж.
Аз не ще съм край нея сред край неприветлив,
само ти над детето ми, Боже, ще бдиш.
На света нямам сила по-скъпа и мила,
не прекъсвай таз нишка – с любов да вървим.
Щом с любов на планетата сме се явили,
помогни ни, мой Боже, да я съхраним!”
И блещука свещицата в нашата църква,
а пред погледа майчин надежда сияй.
Бог мълчи, аз шептя: „Боже мой, не отхвърляй
мойта проста молба. Ще я чакам докрай!”
Я ПОСТАВЛЮ СВЕЧУ
...моей дочери
Я поставлю свечу в нашей маленькой церкви,
Чтоб в дороге с тобой ничего не стряслось,
И слова прошепчу: „Мой Господь, не отвергни
Моей просьбы простой, чтобы всё обошлось.
Пусть защита твоя станет ангелом светлым,
Путеводной звездой, освещающей ночь.
С ней не будет меня, и в краю неприветном
Только ты, мой Господь, ей сумеешь помочь.
Для меня никого нет дороже на свете,
Не порви, невзначай , эту тонкую нить.
Если ради любви, мы пришли на планету,
Помоги, мой Господь, нам ее сохранить”.
И мерцает свеча в сводах маленькой церкви,
От неё не могу я свой взгляд оторвать.
Лики Бога молчат, я шепчу: „Не отвергни
Моей просьбы простой. Я ее буду ждать!”
---------------------------------------------
Олеся Емелянова
Олеся Емельянова – НЯМА ДАННИ.
КОСТЮМ
(Басня)
До магазин за дрехи този ден
отиде доста пълен джентълмен.
Огледал манекена симпатичен,
костюма му започна да облича.
Но въпреки че пробва с пот и стон,
не се побра в сако и в панталон.
Изпаднал в бяс, реши да се оплаче,
ядосано захока продавача:
„Това не е костюм, а пълен брак!
Кроил го е и шил го е глупак!
С образованието си прекрасно,
повярвайте, разбирам гафа ясно!”
А продавачът му отвърна: „Сър,
костюмът е наистина добър,
но друг размер е. Вижте етикета!”
Размирникът се кротна и прочете...
Полезно би било в подобна сфера
умът да се посочва към размера,
така глупакът няма да ругае,
за умни че е стоката ще знае.
КОСТЮМ
(Басня в стихах)
В салон одежды ради перемен
Пришел довольно полный джентльмен.
И там, на манекен изящный глядя,
Решил в его костюм одеться дядя.
Но, хоть до пота и извелся весь,
Не смог он ни в пиджак, ни в брюки влезть.
От маяты всё растеряв терпенье,
Кричать он начал в полном исступленье:
„Да это не костюм, а сущий брак!
Его кроил дурак, и шил дурак!
С моим дипломом университета
Уж я, поверьте, разбираюсь в этом!”
Но продавец ему ответил: „Сэр!
Костюм прекрасен, жаль, не ваш размер.
Вот этикетка!” Скандалист воззрился,
Внимательно прочел и извинился.
Полезно также было бы весьма
На всём размер указывать ума,
А то любой дурак привык бездумно
Ругать всё то, что сделано для умных.
---------------------------------------------
Олеся Радушко
Олеся Радушко: „Я живу в Сибири, в городе Кемерово. Из-за неизлечимой болезни сегодня я прикована к кровати и инвалидному креслу. Пишу стихи с 16 лет. Вышло в свет 6 моих сборников. Публикуюсь на интернет-сервере „Стихи.ру” и других интернет площадках. Мои книги: „Господи, Тебе пою”, „Путь к себе”, „Слава Богу за новое утро!”...”
БОЛКА
Дни и седмици губя,
и месеци.
Мързел, болести, суети.
Студ и зной. Ветрове.
Дребни бедствия.
А душата
в мечти лети.
Късам разум на части.
Трябва ли?
Ангел болка с крило
покри.
Търся проход в небето
и в ада.
Моля
сили да ми дари.
Мачка болката воля
и сили.
Постоянна, изгаряща,
зла.
Тя душата ми пак
не закриля,
произвол в мойто тяло
изля.
Отбранявам се с всякакви
средства.
И разбирам – тя кръст е мой.
Тази болка
е скъпо наследство.
Дай ми, Боже,
в тунела покой.
БОЛЬ
Дни, недели теряю
и месяцы.
Суета и болезни, и лень.
Холод, зной. Сквозняки.
Все мелочи.
Только просит душа
взлететь.
Рвется разум на части.
Надо ли?
Снова Ангел крылом
закрыл.
Заплутала меж Небом
и адом.
И прошу непрестанно
сил.
Боль съедает терпенье
и силы.
Постоянная жгучая
боль.
Снова душу свою
уронила.
Бросив тело на произвол.
Боль.
Отбиваюсь любыми
средствами.
Понимаю – она мой крест.
Вновь несу дорогое
наследство.
Дай мне Боже
в тоннеле свет.
-----
ОСОБЕН ЖИВОТ
Бели облаци се крият
в синьото небе навън.
Но полята ти, Русийо,
днес са само в моя сън,
по ливадите ти, скъпа,
босонога не вървя,
участ друга ме настъпи
в трудния ми жизнен път.
В миг спокоен в ранно утро,
щом молитва сътворя,
за чудесната минута,
Боже, аз благодаря.
Тук живея трудно, знаеш,
тежка болест зрее в мен.
Радост ще ми пожелаеш
и утеха всеки ден!
Бурно вън зора изгрява
и метличини цъфтят,
а брезички край морава
с шум приветствен шумолят.
И защо да не живея?
На каляска съм сега!
Весел вятър в мен ще вее,
облак ще приспи тъга.
ОСОБАЯ ЖИЗНЬ
За окошком небо синее
В белых облаках опять.
По лугам твоим Россия
Мне уже не погулять,
По полям твоим, родная,
Вновь босою не пройти,
Доля выпала иная
Мне на жизненном пути.
Я проснусь пораньше утром
Вновь молитву сотворю
Боже, Боже, за минуту,
За судьбу благодарю.
Не легко мне жить Ты знаешь,
Тяжела моя болезнь.
Мне отраду посылаешь,
Утешаешь каждый день!
За окном заря восходит,
Васильки цветут в полях.
Вновь березки у дороги
Мне приветственно шумят.
Отчего ж не жить на свете?
На коляске прокачусь.
Мне в лицо веселый ветер,
Облака разгонят грусть.
-----
СЛАВА БОГУ ЗА ВСИЧКО
Слава Богу за всичко! За най-малката жалост!
Слава Богу за всичко! За дъждеца ръмящ!
Слава Богу за всичко! За усмивки и радост...
Слава Богу за всичко! Труд достоен, дом наш...
Слава Богу за всичко! За рождение, орис...
Слава Богу за всичко! Грях, за прошка готов!
Слава Богу за всичко! Помолете се, хора!
Слава Богу за всичко! За небесен покров!
Слава Богу за всичко! За тъга и за горест...
Слава Богу за всичко! Милосърдни дела...
Слава Богу за всичко! За другари в неволя!
Слава Богу, дори и да ни липсва това!
Слава Богу за всичко!
СЛАВА БОГУ ЗА ВСЕ
Слава Богу за всё! За малейшую милость!
Слава Богу за всё! За дожди за окном!
Слава Богу за всё! За веселье и радость,
Слава Богу за всё! За работу, жильё,
Слава Богу за всё! За рожденье и будни,
Слава Богу за всё! За прощенье грехов!
Слава Богу за всё! Помолитесь же люди!
Слава Богу за всё! За Небесный покров!
Слава Богу за всё! За печали и горе,
Слава Богу за всё! Милосердия свет,
Слава Богу за всё! За друзей и знакомых,
Слава Богу за всё! И за то, чего нет.
Слава Богу за всё!
---------------------------------------------
Олга Аникина
Руската поетеса Олга Аникина (Ольга Николаевна Аникина) е родена на 7 ноември 1976 г. в гр. Новосибирск. По професия е лекар. Първите й поетични публикации са във вестниците „Гудок”, „Вечерний Новосибирск” и „Молодая Сибирь” (1986-1997 г.). Пише сериозна поезия и поезия за деца, пише и изпълнява песни, като бард е лауреат и дипломант на фестивали на авторската песен в Новосибирск, Томск и Москва. Член е на литературното обединение „Молодость”. Автор e на стихосбирките „Первоцвет (2001 г.), „Соло трепетным смычком” (2006 г.) и „Жители съёмных квартир” (2012 г.). Живее в Москва.
НАТЮРМОРТ
Какво да ти пиша в писмото си кратко, кажи...
Наоколо дребни неща, недостойни са, знам,
за нашто перо. Птичка нервно сред пролет кръжи.
Прозорец и маса. Мушкато увяхнало там.
Май вечер е вече, денят е изгубен, уви.
Писмото не става, изтъркани бледи слова.
За туй – да не кажеш. Онуй е табу – забрави!
А вещите кротко мълчат, натюрморт е това:
две ябълки, щора и кана – мъртвило почти,
оскъдни контури на разни предмети видях...
Накрая – описвам любовните свои мечти,
защото къде пада тук светлината разбрах.
НАТЮРМОРТ
О чём рассказать тебе в этом коротком письме…
На что ни посмотришь вокруг – недостойно пера.
Вот с улицы нервное, птичье – видать, о весне.
Вот стол у окна. На столе засыхает герань.
Вот, кажется, вечер, а впрочем, и этот – в трубу.
Письмо не сложилось, и слог мой изрядно затёрт.
Об этом – не скажешь. На что-то другое – табу.
И вещи молчат, потому что они – натюрморт:
два яблока, штора, кувшин, всё как будто мертво,
и скупо очерчен по контуру каждый предмет…
…и в самом конце – я пишу о любви, оттого,
что вдруг понимаю, откуда тут падает свет.
---------------------------------------------
Олга Коваленко
Руската поетеса, писателка и публицист Олга Коваленко (Ольга Николаевна Коваленко) е родена на 19 март 1940 г. Ползва литературния псевдоним Элла Субботина. Публикува поезия в списания, алманаси и сборници като „Поэзия”, „Балашиха: голоса сердец”, „Родники Подмосковья”, „Родники России” и др. Член е на Съюза на журналистите на Русия и на Съюза на писателите на Русия. Заслужил работник по печата в Московска област. Носителка е на много награди за литература и публицистика. Член е на Съюза на писателите на Русия, активен член е на литературното обединение „Метафора”. Автор е на стихосбирките „Исповедь”, „Души моей печаль”, „Солнце в бокале” (2007 г.), „Богом хранимая” (2008 г.) и „Плач дождя” (2012 г.), на книгите с разкази „Красный цветок” и „Волшебная палочка” и на книгата с избрана публицистика „Хроника пикирующего журналиста”. Гл. редактор е на програмната редакция „Радио-Информ” (1995-2009 г.), гл. редактор на областния в. „Владимирка”, в момента е гл. редактор на изд. „Ольга”, член на Редакционния съвет по издаването на поетични книги в Москва и Подмосковието. Живее в Москва.
ПЪТИЩА
Пътища като ленти опасват земята –
за съдбата ми са пътеводна следа.
Мойте пътища са от душата обятни
като въздух в живителната свобода.
Сякаш в детството, литвам през тях босонога,
с хоризонта се сливам, в тревите лежа!
Да се люшкам на моите пътища мога –
до насита с победните ветри кръжа!
Ах, вий, пътища мои! Мечти и надежди,
и любов, и раздели, по пътя скръбта...
Но открити са пак мойте залези прежни,
далнини пред широко разкрита врата.
ДОРОГИ
Дороги, как ленты, опоясали землю –
Судьбы моей трудной путеводная нить.
Я дороги свои всей душою приемлю,
Как воздух свободы, без которой не жить.
Босиком по дороге, как в детстве, промчаться,
С горизонтом сомкнуться и в травы упасть!
Эх, дороги мои! – на балансе качаться –
И ветрами победы насытиться всласть!
Ах, дороги мои! И мечты, и надежды,
И любовь, и разлуки, и горечь потерь…
Но открыты закатной порой, как и прежде,
Ленты дальних дорог, и распахнута дверь.
---------------------------------------------
Олга Корзова
Руската поетеса, писателка и публицистка Ольга Корзова е родена през 1965 г. в Архангелска област. Завършила е АГПИ (сега Поморски университет САФУ). Работила е като учител по литература. Публикувала е в литературни списания и алманаси като „Наш современник”, „Север”, „Двина”, „Литературная Россия”, „Белый пароход” и др. Член е на редколегията на сп. „Парус”, отговорен редактор е на литературния вестник „Графоман”. Член е на Съюза на писателите на Русия (2008 г.). Автор е на стихосбирката „Чёрное и белое” (2004 г.). Живее в Кеноречието, Архангелска област на Русия.
ПОСЛЕСЛОВ
Изтича водата
в следите
с мъчителен стон.
И бряг, и скали
завладява
прибоят бездънен.
„Арго” разрушен е,
отдавна го няма
Язон
и само за спомен
остана ни
Златното руно.
Аз печката паля
и гледам
летящия плам.
Щом ти довериш се –
превръщаш се
в купчинка пепел;
огнището здраво е –
топли се
моята длан,
и в прехода там
Верността на земята
укрепва.
Спокойно вървя
към нахлулия в зимата
бряг.
И гледам
към тази отминала
ледна стихия,
години уморни
разстилат
в нозете ми сняг,
в сърцето ми сякаш
препълнена с вятър
Русия...
ПОСЛЕСЛОВИЕ
Уходит вода,
оставляя
мучительный след.
И берег, и скалы
подточены
горьким прибоем.
Разрушен „Арго”,
и Ясона
давно уже нет,
и только осталось
на память
руно золотое.
Я печи топлю
и гляжу
на летящий огонь.
Доверься ему –
и окажешься
горсточкой пепла,
но крепок очаг –
и моя лишь
теплеет ладонь,
а Верность земле
утвердилась
и тоже окрепла.
Спокойно иду
к утомлённым зимой
берегам.
Смотрю вслед ушедшей,
подёрнутой льдами
стихии,
И годы седые
устало ложатся
к ногам,
как сердце моё
к переполненной ветром
России…
---------------------------------------------
Олга Малцева-Арзиани
Ольга Мальцева-Арзиани – БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се.
КУКУВИЦА
В памет на баща ми
Брат ми само годинка бил.
Татко викнали да воюва,
той към финския фронт поел
и домът ни дълго тъгувал...
Млад е бил, четвърт век преживял,
синеок инженер, баща ми.
На раздяла китела му бял
със сълзи оросила жена му.
Предвоенната тишина
мами воинското внимание.
А в Карелия бе война...
Боже мой, бе войната отдавна!
Ето, татко, в наряд този ден,
се промъква през храсталака.
На далечно дърво притаен,
кукувицата-снайпер го чака.
Вече час или два чакал там
този миг търпеливо врагът.
Татко казваше после: „Знам,
преродих се за втори път!”
Той почувствал врага и се скрил,
не обагрил с кръвта си снежеца.
Чак тогава баща ми открил
що за птица – ловец-кукувица.
А след много години в тих ден
мене мама и татко създали!
Брат ми помни войната. Аз – не...
Просто мама над татко е бдяла.
КУКУШКА
Памяти отца.
Брату был всего один год,
А отца на войну призвали.
Он уехал на финский фронт,
И осталась семья в печали...
Молодой, четверть века всего,
Инженер с голубыми глазами.
Проводила жена его,
Оросив новый китель слезами.
Предвоенная тишина
Чью-то бдительность притупила.
А в Карелии шла война...
Боже мой, как давно это было!
Вот отец, маскхалат надев,
Пробирается на опушку.
А на дереве вдалеке
Притаился снайпер-кукушка.
Финн сидел уже час или два,
Выжидая это мгновение,
Вспоминаю отца слова:
„Это был мой второй день рождения!”
Он почувствовал, в снег упал –
Не окрасилась кровью опушка.
Вот когда наш отец узнал,
Что такое охотник-кукушка.
Через много пронзительных лет
Я на свет сквозь все войны явилась!
Брат мой помнит войну. А я – нет...
Просто мама о папе молилась.
-----
СЛЕДВОЕННАТА ДЪЩЕРЯ НА МАЙОРА
Те чакаха дете през четиридесет и първа година.
Искаха щерка, мечтаеха за дъщерята.
Щяха да я нарекат Верка, за да носи на майката името.
Но само една нощ оставаше до войната...
Вечерта тя плетеше мънички терлички – очакваме те, дъще.
Краят на юни е, детето ще се роди в средата на годината.
Ще се върне курсантът, ще връхлети обичта му вкъщи.
О, как щастливи ще бъдат тримата!
Ето, носи букет и пада пред нея на колене смирено,
а очите й сини – усмихнати, прекрасни,
сякаш в тези сърдечни мигове е събрана вселената.
Трудно е за думите да опишат голямото щастие.
Пирог от боровинки, компот от ягоди,
печени картофи с примамващ аромат.
Семейна вечеря, погледи ласкави и радостни.
Но утрото ще бъде истински ад...
Почервеня от кръв светът. Жената загина,
а майорът премина през дългия път на войната
и по този дълъг път от родината и към родината
отмъщаваше на врага за неродената си дъщеря и за жена си.
Гара. Пейка. Мръсно момиченце рони сълзици,
приплаква жално сред обществената обител.
Облечено бе като грохнала старица,
но майорът зърна синьото в очите му.
Спря се майорът, а девойката сякаш бе засияла.
Тъжен поглед, даряващ небесна синева и слънчев плам.
Още съвсем мъничка, но вече злото познала.
Помогни й, майоре, та нали си съвсем сам!
Грейна надежда в очите на мъничето,
а в очите на майора се върна времето,
когато бе обичан и когато обичаше,
когато щастието му събираше в себе си вселената.
Аз те чаках, татко. А мама... Убиха я мама.
Как се казвам? Ами казвам се Вера. Ето, спрях да плача.
Хората, които минават тук, ме хранят.
Живея на гробището, в къщичката на пазача.
Прегърна майорът синеокото чудо,
а над тях ангелът на съпругата му прелетя...
И закрачиха двамата редом към бъдещето –
майорът и дъщеря му. Те си мечтаеха за дъщеря...
ПОСЛЕВОЕННАЯ ДОЧКА МАЙОРА
Жена ждала ребёнка в сорок первом.
Мечтали вместе, что родится дочь.
Хотелось девочку назвать в честь мамы, Верой.
А до войны осталась только ночь.
Она вязала тёплые пинетки,
И муж-курсант вот-вот ворвётся в дом...
Конец июня, дочь родится летом,
Ну как же будут счастливы втроём!!!
Принёс букет и бросил на колени,
В ответ смеются синие глаза.
Душевные, сердечные мгновения,
В словах об этом трудно рассказать.
Пирог с клубникой и компот из ягод.
Картошки жареной манящий аромат.
Семейный ужин, радостные взгляды...
А утром будет настоящий ад!!!
Жена погибла с нерождённой дочкой...
Майор прошёл с боями всю войну.
И долгий путь домой был трудным очень,
Он мстил врагу за дочь и за жену.
Вокзал. Скамейка. Грязная девчушка...
Так горько плачет, просто вся в слезах.
Одета, словно дряхлая старушка.
Майор увидел...синие глаза.
Остановился. Девочка притихла.
Тоскливый взгляд, дарящий неба синь.
Совсем малышка, но познала лихо.
Очнись, майор, ведь ты совсем один!
В глазах малышки светится Надежда.
В глазах майора теплится Любовь.
И засмеялся воин, как и прежде,
И Счастье постучалось в сердце вновь!
Я папу жду. А мамочку убили.
Как звать меня? Так Верочкой зовут.
Живу на кладбище, в сторожке, у могилы.
А кормят проезжающие, тут...
Рыдал майор, девчушку прижимая,
Все понимали: Ангел пролетел...
По жизни рядом двое зашагали.
Майор и дочь. Он очень дочь хотел...
---------------------------------------------
Олга Орс
Руската и латишска поетеса и писателка Олга Орс (Ольга Сорокина–Афанасьева/ Орс) е родена в гр. Липушек, Маконкалнски регион в Латвия. Завършва Лиепския педагогически институт, работи като учител по руски език и литература и секретар на местния обществен съвет. Публикува поезия и проза в международни сборници в Латвия, Русия, Украйна и Полша, съавтор е на литературни поредици по проектите „Библиотека современной поэзии”, „Русская поэзия Латвии” и др., редактор е на литературния сайт almanah-rezekne.lv . Съставител е на литературния алманах „Резекне”. Член е на Международната асоциация на писателите и публицистите и на регионалния Обществен фонд за развитие на съвременната поезия „Светоч”. Член е на Русийския съюз на писателите, член-кореспондент на Академията за поезия на Русия. Автор е на девет книги с поезия и проза. Почетен гражданин е на гр. Резекне, Латвия.
ПЪРВИ СНЯГ НА ТРЕВАТА ЗЕЛЕНА
Първи сняг на тревата зелена,
сред косите белеещи дни,
сякаш дръзко, лукаво, надменно
някой в миг младостта размени.
Размени за уморните листи,
за замислен небесен фетиш –
есен, есен, ти с четка сребриста,
виж, последните шарки красиш –
първи сняг на тревата зелена...
Боже прав, накъде бързаш с мене!
ПЕРВЫЙ СНЕГ НА ЗЕЛЁНЫЕ ТРАВЫ
Первый снег на зелёные травы,
Как седые виски у меня,
Словно дерзко, надменно, лукаво
Кто-то молодость вдруг обменял.
Обменял на усталые листья,
На задумчивый неба укор –
Осень, осень, размашистой кистью
Ты рисуешь последний узор –
Первый снег на зелёные травы...
Но куда так спешить, Боже правый!
-----
НЕГЛАСНА УГОВОРКА, ИРЕАЛНА
Негласна уговорка, иреална,
неназована с думи, нито с ред,
в душата ни мечта е идеална
и обещава царствен мир напред.
Ще се изгубим аз и ти накрая
в бездушна суета, сред бързи дни
и може би дори не ще узнаем
къде светът душите ни плени?
Където устремно духът да крета,
надеждата не губи светлина,
че ще ни стигне паметта в сърцето
за среща с взор към вечната луна.
НАШ УГОВОР НЕГЛАСНЫЙ, ИРРЕАЛЬНЫЙ
Наш уговор негласный, ирреальный,
Не названный ни словом, ни строкой,
Живёт в душе мечтою идеальной
И обещает царственный покой.
Настанет час, друг друга потеряем
В бегущих днях, в бездушной суете
И, может быть, мы даже не узнаем,
Где наши души – в небе, на земле?
Но где б с годами не был дух строптивый,
Не хочется терять надежду мне,
Чтоб нам сердечной памяти хватило
Встречаться беглым взглядом на луне.
---------------------------------------------
Олга Седакова
Руската поетеса, писателка и преводачка Олга Седакова (Ольга Александровна Седакова) е родена на 26 декември 1949 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1973 г.), аспирант в Института по славяноведение и балканистика към Академията на науките на СССР (1983 г.), кандидат на филологическите науки (1983 г.), почетен доктор по богословие в Европейския хуманитарен университет (2003 г.). От 1991 г. преподава в катедрата по история на световната култура към философския факултет на Московския държавен университет, старши научен сътрудник е към Института по световна култура при Московския университет. До 1989 г. не публикува стихове в официалния литературен печат, стиховете й се разпространяват в машинописни копия и се печатат в емигрантски издания; първата й поетична книга излиза в Париж през 1986 г. След перестройката публикува поезия, проза, преводна поезия и публицистика в издания като „НЛО”, „Дружба народов”, „Знамя”, „Вопросы литературы”, „Континент”, „Критическая масса”, „Иностранная литература” и др. От 1996 г. е член на попечителския съвет при Свято-Филаретовия православнохристиянски институт. Академик е в „Sapientia et Scientia” в Рим (2013 г.) и в Амвросианската академия в Милано (2014 г.). Превежда на руски, френски, английски, италиански, немски, иврит, датски и шведски език. Автор е на над 55 книги с поезия, проза, литература за деца, поетични преводи и философски есета, сред които стихосбирките „Ворота, Окна, Арки” (1986 г.), „Китайское путешествие, Стелы и надписи” (1990 г.), „Шелк времени” (1994 г.), „Стихи” (1994 г.), „The Wild Rose” (1997 г.), „Старые песни” (1997 г.), „Путешествие волхвов” (2001 г.), „Стихи. Проза” (в 2 тома, 2001 г.), „Китайское путешествие” (2002 г.), „Poems and Elegies” (2003 г.), „Kinesisk Rejse og andre digte” (2004 г.), „Le Voyage en Chine et les autres poems” (2004 г.), „L’ange de Reims & autres poemes” (2005 г.), „Lekures rrejdh shikimi” (2006 г.), „Две книги” (2008 г.), „Solo in fuoco si semina il fuoco” (2008 г.), „Всё, и сразу” (2009 г.), „Стихи. Переводы” (в 4 тома, 2010 г.), „Portar” (2012 г.), „Elogio della poesia” (2013 г.) и др. Живее в Москва.
ПОХОДНА ПЕСЕН
Във Франция тез гренадири от руския плен влачат крак.
Прах походни дрехи събират, и Франция също е в прах.
И странно се всичко превърта! Животът превръща се в дреб,
сняг прашен в смоленските пътища, пясък в арабската степ.
Далече-далече се вижда, най-вече небесен покой.
Ти, Боже, какво ли предвиждаш и чакаш от раба си Свой?
Над всичко, което желахме, разхожда се бич и плющи.
В умора очи разпиляхме. Но заповед „Гледай!” кънти.
Добре. И какво ли не плува над мирната груба земя?
В какви висоти не танцува комета съдбовна сама?
Вдигни се, другарю убоги! Войникът пълзене не знай.
Да пием за вярност до гроба: след гроба е вярност докрай.
ПОХОДНАЯ ПЕСНЯ
Вo Францию два гренаде;ра из русского плена брели.
В пыли их походное платье, и Франция тоже в пыли.
Не правда ли, странное дело? Вдруг жизнь оседает, как прах,
Как снег на смоленских дорогах, как песок в аравийских степях.
И видно далёко, далёко, и небо виднее всего.
– Чего же Ты, Господи, хочешь, чего ждёшь от раба Твоего?
Над всем, чего мы захотели, гуляет какая-то плеть.
Глаза бы мои не глядели. Да велено, видно, глядеть.
И ладно. Чего не бывает над смирной и грубой землей?
В какой высоте не играет кометы огонь роковой?
Вставай же, товарищ убогий! Солдатам валяться не след.
Мы выпьем за верность до гроба: за гробом неверности нет.
1981 г.
---------------------------------------------
Олга Ступенкова
Руската поетеса и преводачка Олга Ступенкова (Ольга Владимировна Ступенькова) е родена на 3 декември 1956 г. в с. Краснокумско, Ставрополския край. Работи в сферата на културата. Председател е на творческото обединение „Литературный перекресток” (2016 г.). Пише стихове за възрастни и за деца и превежда поезия от български и украински език. Публикува в регионалния литературен печат, нейни преводи излизат под рубриката „Поэзия без границ” в районния вестник „Прохладненские известия” и в литературни сайтове. Нейни стихове и преводи заемат призови места в поетични конкурси и фестивали на културата. Съставител е на литературния сборник „Радуга чувств” (2017 г.). Автор е на стихосбирките „Улицы детства” (2013 г.) и „Цветок и Луна” (2020 г.). Член е на Русийския съюз на писателите (2015 г.). Живее в гр. Прохладни, Кабардино-Балкарска република на Русия в Северен Кавказ.
ОЧАКВАНЕ НА ПРАХ
Прахта коли очаква,
от самотата
изморена.
Внезапен шум притраква!
Възторг!
За кратко време...
Животът полет е,
но как!
Отново шум на колелата...
За миг летене!
После пак
си насаме с мечтата...
ЖДЁТ ПЫЛЬ МАШИН
Ждёт пыль машин.
От одиночества
Устала.
Внезапный шум колёс!
Восторг!
Как мало...
В полете жизнь,
В порханье, новизне!
Вновь шум колес.
Полет!
- Опять с мечтой
Наедине...
-----
ЧЕТКАТА В ХУДОЖНИКА СЕ ВЛЮБИ
Четката в художника се влюби
и сънува чудна цветна гледка.
Ден и нощ тревожно тя рисува,
горда с ласките на своя мил художник.
Но страстта й скоро я погуби –
изрисува свойта обич мъничката четка.
КИСТОЧКА В ХУДОЖНИКА ВЛЮБИЛАСЬ
Кисточка в художника влюбилась,
Чудная картина крошке снилась.
День и ночь неистово трудилась,
И своим художником гордилась.
Только очень скоро с ним простилась.
Исписалась, в счастье растворилась.
-----
МАЙСТОР
На майстора в края на пръстите –
нежност.
Не се суети,
не познава небрежност.
Дървото във восък превръща резец,
творецът ни радва с резбата венец.
След мъки се ражда
чудесно творение.
С любов се заражда
в света вдъхновение.
МАСТЕР
На кончиках пальцев у мастера
Нежность.
Не знает он слов – суета
И небрежность.
И дерево в воск превращает резец,
И радует взгляд той работы венец.
И в муках рождается
Чудо-творенье.
С любовью приходит
В наш мир вдохновенье.
-----
КАКВО НИ НОСИ ЩАСТИЕ
Какво ни носи щастие?
Букетът на зората,
поле от маргаритки,
гальовно нежно лято?
Какво ни носи щастие?
Смехът безгрижен детски,
милувките на мама
и влюбените ласки?
Какво ни носи щастие?
Да бъдеш до любимия?
С нов ден и с нова радост
това неповторимо е.
Какво ни носи щастие
никой не знае. Нещо,
което се изплъзва,
което все изчезва.
НА ЧТО ПОХОЖЕ СЧАСТЬЕ?
На что похоже счастье?
На россыпи рассветов,
Поля ромашек скромных,
На ласковое лето?
На что похоже счастье?
Задорный смех ребёнка,
На руки доброй мамы,
На поцелуй влюблённых?
На что похоже счастье?
На звук шагов любимых?
Как новый день, как радость,
Оно неповторимо.
На что похоже счастье
Никто не даст ответ.
На то, что ускользает,
Чего, пока что, нет...
-----
СИЛАТА НА КРАСОТАТА
И даже камъни по пътя й цъфтят,
красивата жена
с възторг копнеят.
И се разбиват мъжките сърца,
в любов да й се обяснят не смеят.
СИЛА КРАСОТЫ
И даже камни расцветают на пути
Красивой женщины,
В восторге млея.
И разбиваются сердца мужчин,
В любви признаться, ей, не смея.
-----
КЪЩИТЕ
Макар че къщите на хора не приличат,
те чакат ни, тъгуват и обичат.
ДОМА
Хоть не умеют говорить дома как люди,
Они грустят, они нас ждут и любят.
---------------------------------------------
Олга Шаховская
Ольга Шаховская – БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се.
НЕОЧАКВАН СТИХ
Внезапният стих като ангел небесен
днес с рима случайна се вряза в сърцето
и с вятъра морни тръстики събуди,
а после се рейна над плажа безлюден.
С дъжда поразчисти крайпътния прах,
надзърташе в локвите, търсеше в тях.
Но в приказки вярващ, разпери крила,
въздъхна дълбоко стихът, отлетя...
Щастливец невидим във въздуха плува,
известен мечтател му се любува!
НЕЧАЯННЫЙ СТИХ
Нечаянный стих, что ангел с небес,
Он рифмой случайной в сердце пролез,
И ветром устало качнул камыши,
Промчался он пляжем, где нет ни души.
Дождём, прибивая дорожную пыль,
Заглядывал в лужи, увидел там быль.
Но в сказку поверив, вдруг крылья расправил,
Вздохнул глубоко, стих и землю оставил…
Летает, счастливец, чужим невид`им
Знакомый мечтатель любуется им!
-----
САМОТА
„Самотата отново промъкна се,
като мина в гърдите зачука...” Л.Ч.
Общуване в безмълвни дати,
контакти не шуртят, а капят,
редеят в интернет писмата
и с болка броя им пресмятам.
Скимти тоз звяр на самотата ми,
търпим се, но не сме приятели.
Аз роб съм, прикован в галера...
И лек за вяра ще намеря!
ОДИНОЧЕСТВО
„Но подкралось опять одиночество,
И, как мина в груди застучало...” Л.Ч.
Общенье в степени молчанья,
И диалогов не журчанье,
И писем нету в Интернете.
Как жаль, что я веду в том счёте.
Лютует зверем одиночество,
Давно с ним разобраться хочется.
Я – раб, прикованный к галере...
Отдамся на леченье вере!
---------------------------------------------
Павел Апидамский
Павел Плотников Апидамский – автор на 6 стихосбирки, носител на поетични награди. (Няма други данни.)
БЕЗКРИЛИ ПТИЦИ
Разхвърляни от сляпата съдба
на разстояния
далечни и безкрайни
и често с възрастта
пропити от тъга,
към миналото гледат,
то край тях витае...
Не могат да се върнат там,
в предишни дни –
безплътен спомен
паметта изгражда...
Когато са добре, не им досажда,
но зле ли е душата,
иска да крещи.
Към роден дом
да извисят крила,
да видят туй,
което памет знае!
Но пак беда –
домът е чужд сега
и само глух копнеж ще ги терзае...
БЕСКРЫЛЫЕ ПТИЦЫ
Раскиданы, разбросаны судьбой
на расстояния,
порой необозримы.
И часто, с возрастом,
гонимые тоской,
глядят на прошлое,
что проплывает мимо…
Его не возвратить,
и руку не пожать
– оно бесплотно,
в памяти всплывает…
Когда всё хорошо, не докучает,
а худо на душе,
то хочется кричать.
И тянет
возвратиться в дом родной,
увидеть всё,
что память сохранила.
Но вот беда
– дом стал уже чужой,
и лишь тоска давящая уныла…
---------------------------------------------
Павел Беседин
Павел Васильевич Беседин – автор на книгите „Философия жизни”, „Свой взгляд я устремляю вдаль” и „Эпохи дивное лицо”. (Няма други данни.)
БЪЛГАРИЯ
Над нас се разтвори небето – гърми,
децата ни стенат сред робски земи.
България плаче – наш брат страда там,
лети към народа жесток ятаган.
Спомни си за букви и слово в тоз час,
с тях Кирил и брат му Методий са с нас.
България школи създаде добри,
славянската писменост тя ни дари.
Скрепи ни навеки свещена борба,
с приятелски мисли, с велика съдба;
Русия с България – брат и сестра –
славянски род с вяра и кръв ни събра.
И тъй както майка обгрижва дете,
ти чу моя зов и на помощ дойде.
Аз с вяра Христова те благослових,
сияние звездно по братски дарих.
Единни във вярата – бойкият нрав
сближава ни в дългия път величав.
Без иго османско – към земния рай!
Не щем поробител – коне оседлай!
БОЛГАРИЯ
Пред нами развергнуто небо и – гром
Несётся повсюду детей наших стон.
Болгария плачет – взывает: Наш брат!
К нам мчится с секирой турецкий палач.
Ты вспомни о речи, а шрифт, письмена
Кирилл и Мефодий сидят у окна.
Творили на нашей болгарской земле
Остались слова позабудь о молве.
Припев
Скрепила борьба нас с тобой навека
И мысли одни не нужна нам вражда,
Россия Болгария брат и сестра
Роднее нет крови и вера одна.
Как мать, что взрастила: Я помощи жду
Услышал мой клич и не знаю нужду.
А вера в Христа подарила тебе
Подобно сияниюзовущей к звезде.
Нам радостно с верой – приятно душе
Величие нравов ведёт к вышине.
Той самой прекрасной и светлой мечте!
Нет игу османскому – мы на коне!
---------------------------------------------
Павел Пеперщейн
Руският художник, поет, писател и теоретик на изкуствата Павел Пеперщейн (Павел Витальевич Пепперштейн) е роден на 29 май 1966 г. в Москва. Завършва Академията за изящни изкуства в Прага (1987 г.). Публикува поезия в издания като „Поэзия”, „Зеркало”, „Солнечное сплетение”, „Третья волна”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2” и др. Основател и идеолог e на творческото направление психоделически реализъм. Участва в изложби в страната и в чужбина, има авторски изложби в много страни. Съосновател е на арт-групата „Инспекция Медицинская герменевтика” (1987 г.). Автор е на стихосбирките „Великое поражение и Великий отдых” (1993 г.), „Диета Старика” (1998 г.), на романа „Мифогенная любовь каст” (1999 г.), на изкуствоведчески монографии и книги с разкази. Живее в Москва.
АЗ НЕ СЪМ СТЕПЕН ВЪЛК
Аз не съм степен вълк, ни орел с дързък нрав,
аз съм просто човек, аз съм старец болнав.
Аз съм нощен работник с душа на поет.
Тук ела, но не бързай, не бързай напред.
Младенец на години съм, луд съм на дни.
Аз – петнайсет съм стълба, тринайсет ели.
Аз трион съм с размах, аз съм гнили дърва,
аз на хляба съм прах, аз насън съм трева.
Аз съм чай през нощта, главоболен живец,
аз парче съм брокат и съм в него молец.
Не орел съм велик, но крилат съм вовек.
Аз съм болен старик, аз съм просто човек.
НЕ СТЕПНОЙ Я ВОЛК
Не степной я волк, не орел лихой
Я простой человек, я старик больной.
Я рабочий ночей, я поэт души
Подойти ко мне
Не спеши, не спеши.
Я младенец лет, я безумец дней
Я пятнадцать столбов и тринадцать пней
Я ручная пила, я гнилые дрова
Я на хлебе пыль, я во сне трава
Я чаек в ночи, головная боль
Я кусок парчи, молодая моль
Не орел лихой, но крылат навек
Я больной старик, я простой человек.
---------------------------------------------
Павел Риков
Руският поет, писател, драматург и публицист Павел Риков (Павел Георгиевич Рыков) е роден на 7 октомври 1945 г. в Москва. Завършва Московския държавен институт за култура (1969 г.). Работи като журналист, режисьор, кореспондент на Радио „Маяк”, телевизионен водещ и старши редактор в Оренбургската държавна телевизия (от 1975 г.), председател на радио-телевизионната компания „Оренбург” (от 1988 г.), съосновател и декан на факултета по журналистика при Оренбургския държавен университет (2003-2014 г.), главен редактор на в. „Оренбургская неделя” (2015 г.) и др. Публикува поезия и проза в издания, сборници и антологии като „Москва”, „Молодая гвардия”, „Дон”, „Южный Урал”, „Вечерний Оренбург”, „Оренбургский край”, „Брега Тавриды”, „Гостиный Двор”, „Башня”, „Литературные знакомства”, „Образ”, „День Литературы”, „Спасенная весна”, „И с песней молодость вернется”, „Была страна, была война, была любовь” и др. На театралната сцена са поставяни неговите пиеси „Гибель Пеклевановска” (2007 г.), „Ярослав Мудрый” (2011 г.) и „Позови меня в прошлое” (2015 г.). Член е на Съюза на журналистите, на Съюза на писателите на Русия (2000 г.) и на Президиума на Международната академия за радио и телевизия. Заслужил деятел на културата на Руската федерация. Автор е на 15 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Провинциальные стихи” (1998 г.), „Два голоса” (2002 г.), „Мы забываем, чтобы вспоминать” (2005 г.), „Мой дорожный сундучок” (2008 г.), „Личное дело” (2012 г.) и „На пути в Дамаск” (2017 г.). Живее в гр. Оренбург.
ПИСМО ОТ ФРОНТА
Към руснаци българи не стрелят,
ябълки им дават сладки, зрели.
Първо чашка им поднасят с мир.
От шише ракийка им наливат.
А момите – пъргави такива.
С песни топли в ласкавата шир.
Те почти страна са руска, честна.
Щом не стрелят, няма лоши вести,
няма скръб с триъгълни писма.
Танковете ни с усмивка гледат,
обща е желаната победа.
Армията ни не е сама.
Хората не са съвсем богати.
Инструменти: плуг, коса, лопата.
Към земицата обгрижват страст.
Като наште селските им длани.
Вижда се: трудът е непрестанен
и безделието няма власт.
Към руснаците стрелба не знаят.
И очите им с добро сияят.
И цветя ни носи всеки дом.
Наши братя: също са славяни.
В Бога вярват като християни.
Значи, от България с поклон...
Той по-късно, при Берлин загина,
пътя към победата преминал.
От куршуми в огнено петно.
Пред смъртта си спомни той: при Русе
българи не стреляха по руси,
черпеха братушките с вино.
ПИСЬМО С ФРОНТА
А болгары в русских не стреляли,
А закушать яблочком давали.
Но сначала чарку поднесут.
Из бутыли льют, а в ней ракия.
И девчата ладные такие.
И душевно, ласково поют.
Словом, почти русская сторонка.
Не стреляют, значит, похоронки
Перестали бесперечь писать.
Не стреляют! Мы на танке едем,
Значит, без потерь наш путь к победе.
Так – любой согласен воевать.
А народ не шибко здесь богатый.
Инструменты: плуг, коса, лопата.
Но землицу обиходят тут.
И ладони у крестьян, как наши.
Сразу видно: без устатку пашут
И безделью воли не дают.
А стрелять по русским – не стреляют.
И глаза у них добром сияют.
И цветы несут со всех сторон.
Вы не бойтесь: тут живут славяне.
В Бога веруют, как християне.
Так что, из Болгарии поклон.
Он погиб позднее, под Берлином
На пути к Победе длинном-длинном.
Там, где пули, как метель мели.
А пред смертью вспомнил он: под Русе
Там болгары не стреляли в русских
И вино домашнее несли.
---------------------------------------------
Павел Шулженок
Руският поет Павел Шулженок (диакон Павел Иванович Шульженок) е роден на 20 октомври 1982 г. в Санкт Петербург. Ръкоположен е на 1 септември 2009 г. в Санктпетербургската митрополия. Заради мненията му, несъвпадащи с официалната позиция на църквата, е отстранен за известно време от свещенослужения. Негови стихове са представени в някои литературни сайтове. Автор е на документалните филми „Земля патриотов” и „Голгофы Новороссии”.
АЗ ВСЕ ОЩЕ ЧУВАМ МЪЛЧАНИЕТО МУ ГРОБОВНО
Аз все още чувам мълчанието му гробовно,
на улици срутили се помъртвения крах.
И странност, и с вой към земята прелитаща злоба,
които очакваш и гледаш небето със страх.
Ужасно небе, смърт посяла проклета вис лятна,
сеяч, на съдбата по заповед гибелна раб.
Аз знам, че е важна за хляба насъщен молбата.
Аз помня копнежа да има за нас утре хляб.
Аз помня със свито сърце как дончанките мили
вървяха безсмъртно към кротките свои дела.
Консерви „варено” отворили с ножа, открили
обиди нелепи, на сетните думи крила.
Не искам да знам, че не са между живите тези,
които обичам в света личен, нежно любим.
За Бог всички живи са, чувствам и знам, ще залезе
туй зло и ще се разпраши над Донецк като дим.
Я ВСЁ ЕЩЁ СЛЫШУ МОЛЧАНЬЕ ЕГО ГРОБОВОЕ
Я всё ещё слышу молчанье его гробовое,
Израненных улиц его омертвелую тишь.
И чуждость, и злобу на землю летящего воя.
Который ты ждёшь, и на небо со страхом глядишь.
Ужасное небо, проклятое летнее небо,
Что сеет, как сеятель, смерть по веленью судеб.
Я знаю, как важно прошенье насущного хлеба.
Я помню, как радостно то, что на завтра есть хлеб.
Я помню, как сердце сжималось при виде дончанок,
Что, словно бессмертные, кротко идут по делам.
Тушёнку ножом, на бегу из разрезанных банок,
И глупость обид, и доверье последним словам.
Я знать не хочу, что в живых хоть кого-нибудь нету
Из тех, кто был дорог, кто мною был нежно любим.
У Бога все живы, я знаю, я чувствую это.
И зло над Донецком растает, как по ветру дым.
---------------------------------------------
Полина Слуцкина
Руската поетеса, писателка и художник Полина Слуцкина (Полина Ефимовна Ландон/ Слуцкина) е родена на 28 юли 1947 г. в Москва. Пише поезия и проза от ученическите си години, първите й публикации са от началото на 90-те години в сп. „Соло” и сборниците „Перовские страницы” и „Абстинентки”. Завършва Московския институт за чуждестранни езици. Работи в сферата на транспортното строителство и в „Интурист”, преподава английски език, превежда от английски и френски. Кандидат е на филологическите науки (1983 г.). Публикува стихове и разкази в издания като „Литературная газета”, „Новая литературная газета”, „Арион”, „Черновик ”, „Литературный арьегард” и др. Член е на Съюза на писателите на Москва (1996 г.). Автор е на стихосбирките „Путешествие во времени” (2002 г.), „Мое лицо” (2004 г.), „Под колесами” (2004 г.), „Белый печатный свет” (2008 г.), „Евроньюз” (2011 г.) и на книгите с поезия, проза и графики „Под знаком Льва” (1996 г.), „Шесть рассказов из прошлого” (2007 г.) и „Жить” (2014 г.). Живее в Москва.
ЩАСТИЕ И ВЕЧНОСТ
Свършиха скитанията
на тялото и душата.
Щастието ме скова
във вцепенена
начервена мумия,
възнасяща се над тълпата
и бавно плуваща във вечността
с тръпчивия тамян
на любовта ти.
СЧАСТЬЕ И ВЕЧНОСТЬ
Окончены скитания
тела и души.
Счастье сковало меня
превратило в оцепенелую
нарумяненную мумию
вознесенную над толпой
медленно плывущую в вечность
в вязком ладане
твоей любви.
-----
АЗ ПРЕПРОЧИТАМ
Аз препрочитам подчертания от мен стар ред
след двадесет години
и знакът на недоумяващия му въпрос
с предишно безпокойство ме тревожи.
Дълбоки като кладенец са преживените години,
където да погледнеш – страшно;
отминаха, измъкнах се от тях
поостаряла, ала жива.
Само понякога ме някак странно тегли
назад
в дълбокото.
Я ПЕРЕЧИТЫВАЮ
Я перечитываю подчеркнутую мною строчку
через двадцать лет
и недоуменный знак вопроса
по-прежнему беспокоит и тревожит
прожитые годы как глубокий колодец
куда и заглянуть-то страшно
я выбралась выкарабкалась из них
постаревшая но живая
но иногда как-то странно тянет
назад
в глубину.
---------------------------------------------
Поляна Липецкий
Поляна Липецкий (Николай Александрович Полянских) – НЯМА ДАННИ.
АЗ РАЗДАВАХ СЕ С ПЛАМ
Аз раздавах се с плам
по неравния път
и с потта си солена и влажна
оросих с обич там
този земен мой кът –
да обичаш
е работа важна.
И страната си с чест
заслонявах с гърди,
от заплаха свирепа я пазих.
Равносметката днес
е печална, уви:
аз съм болен, народът – разграбен.
Чудни рози цъфтят
и лети моят взор
към небе, със звездици богато.
Но разчиствам пак смрад
на оборския тор,
за да имаме хляб за децата.
А духът ми шепти
мъдри земни слова,
че трудът ми достоен и чист е:
виж мухите, а ти
ровиш в тези лайна
от любов към любимите близки.
Затова пазих свяст
от такъв екскремент,
който може душата да срути.
Не дари подъл бяс
зло клеймо върху мен,
важни Божи лъчи не пристъпих.
В свойта участ през смях
нося болка и зов,
до предел личността си напрягам.
Да летя съумях
с поглед чист и с любов –
да обичаш
е работа важна!
Я ОСТАВИЛ СВОЙ ПЫЛ
Я оставил свой пыл
На ухабах дорог
И насквозь просолился от пота,
Оттого, что любил
Эту землю, как мог,
А любить –
Это тоже работа.
Я себя не берёг,
Заслоняя страну
Своей грудью от лютой напасти.
Но печален итог:
Я у боли в плену,
А страну растащили на части.
Я люблю наблюдать
За цветением роз
И мерцанием звёздного неба.
А пришлось вычищать
За скотиной навоз,
Чтоб семья не осталась без хлеба.
И забористый дух
Стал до лампочки мне.
И не кажется труд этот низким,
Ведь в отличье от мух
Я копаюсь в дерьме
От горячей любви к своим близким.
Потому и не влез
Я в такое дерьмо,
От которого портятся души.
И на мне подлый бес
Не поставил клеймо,
И я Божий Завет не нарушил.
Но теперь мой удел,
Улыбаясь сквозь боль,
Напрягать свои мышцы до пота, –
Оттого, что сумел
Я поверить в любовь,
А любить –
Это тоже работа!
---------------------------------------------
Пьотр Голубков
Поетът Пьотр Голубков (Пётр Георгиевич Голубков) е роден на 20 август 1944 г. в гр. Мариупол, Донецка област в Украйна. По образование е инженер-механик. Над 4 десетилетия пише поезия и превежда на руски и на украински език поезия на автори от Франция, България, славянски страни и страни от бившия СССР. Публикува стихове в местния печат, в сп. „Балтика” и в много алманаси. Двукратен призьор е в литературния конкурс „Золотое перо Руси”, призьор е в няколко международни конкурса за превод на българска поезия на руски и на украински език. Автор е на стихосбирката „Стихи границ не признают”, преводач и съставител е на сборника с поетични преводи „Хороша страна Болгария”. Живее в гр. Мариупол, Украйна.
АПАТИЯ
Сред този свят е скучно и противно:
в по-чист и умен няма да се промени...
Аз жребия си влача инстинктивно,
смирено чакам сетните си дни...
(Поетът дълго няма да живее:
душата на поета се износва
от вечния въпрос за дълг и чест.
Не е за този свят – като Христос...)
Ако се прероди душата моя
(в друг свят или в друг облик ще се върна),
със Злото ще се сбия и в двубоя
греховния ни свят ще преобърна.
И ще разбудя Чест и Справедливост,
а Разумът ще бъде висш рефрен...
Но днес ме стяга тягостна сънливост,
простете, братя, май съм изморен...
АПАТИЯ
…Мне в мире этом – Скучно и Противно:
Он не становится ни Чище, ни Умней…
Я жребий свой влачу лишь инстинктивно
И жду в смирении последних дней…
(Поэт, как видно, жить не должен долго:
Душа поэта „пашет” на износ,
К тому же, вечно гложет чувство Долга…
Поэт – он не для жизни, – как Христос…)
Если Душа моя вновь Воплотится
(В других краях, иль в облике ином) –
Я поспешу с Вселенским Злом сразиться
И Грешный Мир перевернуть вверх дном,
Я разбудить сумею Справедливость
И Разум возвести на пьедестал..,
А ныне – лишь Апатии сонливость…
– Простите, братцы, видно, я Устал…
-----
КУМИРИ
С наслада развенчаваме кумирите!
Щом продължи „кумирският им век”,
тръбим и огласяваме всемира:
„Не бог е той, а грешен е човек!”
Уви, кумирите не са за завист...
Народе мой, съветите ми чуй:
не се пъни кумири да създаваш,
не бързай да ги плюваш ти след туй!
КУМИРЫ
Как любим мы „развенчивать” кумиров!..
И, чем длиннее их „кумирский век”, –
Тем сладостней трубить по всему миру:
„Кумир – не Бог, он – грешный человек!”
Увы, не позавидуешь кумиру…
И хочется народу дать совет:
– Не торопись творить кумиров миру
И не спеши плевать кумирам вслед!
-----
МИГНОВЕНИЕ
Аз прелетях над този свят.
Да се огледам не успях.
И първи бях и бях назад,
летях без страх, безгрижно пях...
Аз прелетях над този свят,
но чудеса не сътворих,
не се стремях да бъда властен
и колелото не открих...
Аз прелетях над този свят
на сляпо, като бърза мисъл.
Приятелите и децата
дарих със съвестта си чиста.
Аз прелетях над този свят
безследно като метеор,
без паметник и власт богат,
не бях кумир за ничий взор.
Но с този свят не се разбрахме –
летях над него само мигновение...
Дано в задгробните селения
да имам повече късмет и щастие...
МГНОВЕНЬЕ
Я пролетел над миром этим –
И оглянуться не успел...
В чем первым был, в чем – „тридцать третьим”,
Летел – как мог, пел – как умел...
Я пролетел над этим миром...
Я не творил в нем чудеса,
Стать не стремился командиром,
Не изобрел и колеса...
Я пролетел над миром этим
Вслепую, с чистого листа...
Что мог – отдал друзьям и детям,
И совесть здесь моя – чиста...
Я пролетел над этим миром
Бесследно, как метеорит...
Не стал я здесь ничьим кумиром –
Ни бюстов мне, ни пирамид...
Я не ужился с миром этим –
Мгновенье длился мой полет...
Авось, на том, „загробном” свете
Мне всё же больше повезет...
-----
СЪНОВИДЕНИЯ
Лица познати – пристигат отвън...
Много са – не си спомням имена...
Нямат звания, места, времена,
Този, Този... – всички са в моя сън...
Живи ли са те? И къде са сега
тези, които идват нощем тук?
Мъртви, живи – в съня един до друг,
срещам ги – скъпи в моята тъга...
А може би и аз съм само мой сън?
СНОВИДЕНИЯ
Лица знакомых – вплетаются в сон…
Многих – не вспомню забытых имен…
Нет здесь – ни званий, ни мест, ни времен,
Но узнаю – всех: вот Он, а вот Он…
Живы ль Они?.. В какой нынче стране
Те, что являются только во сне?..
Мертвый, живой – все во сне „наравне”,
Все – одинаково дороги мне…
Может, и я – только сон обо мне?
-----
СТРАСТИ
Различни страсти ни терзаят:
богатство, слава, обич, риск...
Зад всяка страст мираж витае
и много счупени глави...
Най-сладка е страстта да властваш
(не всеки я изпитва, знам)...
Властта е дрога – кажеш „Здрасти!”
и вече си „отнесен там”...
Но хората за власт се борят,
не слушат Божите слова,
желаейки „да са отгоре”
без жал за съвест и глава...
Там в търсене на „цвят за коза”
сред тез, които „с власт стоят”,
ги чакат клопки и угрози
(на власт и дявол не е брат)...
Властта разтваря паст опасна,
заплеснеш ли се – в този час
„колеги” късат те на части,
тъй много пъти става с нас...
Във „висша каста” да се вмъкнеш,
„върха” за да щурмуваш ти,
от гимнастик бъди по-гъвкав
и съвестта разкрепости,
колеги късай на парчета,
не вярвай на приятел нов
и не разчитай на късмета,
на дружба, честност и любов.
СТРАСТИ
Различные есть в жизни страсти:
Богатство, слава, риск, любовь…
За каждой страстью – призрак счастья
И множество разбитых лбов…
Страстей всех слаще – жажда власти
(Её – не каждый испытал)…
Власть – как наркотик, скажешь „здрасте!” –
И для „нормальных дел” – пропал…
И всё же люди рвутся к власти,
Забыв про заповедь богов,
Желая быть от всех „в контрасте”
И не жалея сил и лбов…
Там, в поисках „козырной масти”,
Среди „продвинутых ребят”,
Их ждут капканы и напасти
(Ведь власти и сам черт – не брат…)
Во власти – там такие пасти,
Что зазевавшихся – тотчас
„Коллеги” разорвут на части,
Как уж бывало много раз…
Чтоб приобщиться к „высшей касте”,
Добраться до самих „верхов” –
Стань виртуознее гимнаста,
Лишившись совести „оков”,
Кусайся, рви „коллег” на части,
Не верь в елей хвалебных слов
И не рассчитывай на Счастье,
На Дружбу, Верность и Любовь…
-----
ЧЕРНА МЕЛАНХОЛИЯ
Животът прост и бърз узря...
Изчезна цел, не стигат средства;
сред пламъците изгоря
безоблачното наше детство;
и мрачни мисли днес текат
кат кръв от разранена вена...
Секретът – дата и „маршрут”
за бяг от грозната „арена”...
ЧЕРНАЯ МЕЛАНХОЛИЯ
…Жизнь беспросветна и быстра…
Исчезла цель, пропали средства,
Сгорела в пламени костра
Страна безоблачного детства,
И мысли мрачные текут,
Как будто кровь из вскрытой вены…
Секрет лишь – дата и „маршрут”
Ухода с проклятой „арены”…
-----
ВОЙНАТА – ПРИЗРАК НА ПРОСВЕТЕН ЗНАК
Войната – призрак, бродещ в моя свят...
Ту власт в ИДИЛ, ту властови безсилия:
там – неуспял съмнителен преврат,
там – провален в кръв спомен за Бастилията...
Светът обърнат е, със задника напред е пак...
Войната призрак е пред мирен праг...
ВОЙНА, КАК ПРИЗРАК НЕШУТОЧНЫЙ ЛИКБЕЗ
Война, как призрак, бродит у ворот…
То ль власть ИГИЛ, то ль всех властей бессилие:
Там – не удавшийся переворот,
Там – сорванный жестоко День Бастилии…
Мир – то ль вверх дном, то ль задом наперед…
Война – как призрак, бродит у ворот…
* Исламское государство ИГИЛ или ДАИШ – международная исламистская суннитская террористическая организация.
* По информации мировых СМИ в ночь с 15 на 16 июля 2016 года была предпринята попытка очередного государственного переворота в Турции.
* День взятия Бастилии, отмечаемый 14 июля. Установлен в честь взятия (в ходе Великой французской революции 1789 года) крепости-тюрьмы Бастилии, как символ свержения абсолютизма.
-----
В ГАЛОП ПО ЕВРОПИТЕ
Шега със съдбата
„Дусик, ще ви кажа като човек, измъчен с нарзан!”
Крилата фраза от филма „Дванайсетте стола”
И майка си продават за шенгенска виза...
Аз и без виза в плитък гьол си влизам!
Сънувам сън: в Шенген се шляя вече
като измъчван от нарзан човечец...
* Нарзан – минерална вода от района на Северен Кавказ. Фразата „измъчван от нарзан” може да охарактеризира изморен от живота човек и да се съотнесе иронично към алкохолик, като под „нарзан” се разбира твърд алкохол.
ГАЛОПОМ ПО ЕВРОПАМ
Шутка с долей
„Дусик, скажу вам как человек, измученный Нарзаном!”
Крылатая фраза из кинофильма „Двенадцать стульев”
Иной – и мать отдаст за визу от Шенгена…
Мне ж и без визы – море по колено!
Мне снится сон: я шляюсь по всем странам,
Как человек, измученный Нарзаном...
---------------------------------------------
Пьотр Кошел
Руският поет, писател, публицист и преводач Пьотр Кошел (Пётр Агеевич Кошель) е роден на 20 април 1946 г. в гр. Слуцк, Минска област, Белоруска ССР. От 1952 г. живее със семейството си в Сахалин, а от 1964 г. живее в Сибир, Молдова и Прибалтика. Публикува стихове в самиздатски издания, а от 1975 г. в списания като „Юность”, „Новый мир”, „Знамя”, „Дружба народов”, „Октябрь”, „Литературная газета”, „Литературная Россия” и др. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1978 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.). От 1982 до 1995 г. е водещ редактор на изд. „Советский писатель” и куратор на преводна поезия от Украйна, Белорусия и Северен Кавказ. Автор е на над 25 книги с поезия, историческа проза, публицистика и преводна поезия, сред които стихосбирките „Листва” (1979 г.), „Городская звезда” (1981 г.), „Река Жизнь” (1987 г.), „Такой как есть” (1987 г.), историографски и научно-популярни заглавия като „Вся Россия” (1993 г.), „История российского терроризма” (1995 г.), „История сыска в России” (в два тома, 1996 г.), „На заре человечества” (2000 г.), „В стране вечных загадок” (2000 г.), „Возникший волею Петра” (2003 г.), „История российского сыска” (2005 г.), „Столица Российской империи” (2007 г.), „Блистательный Петербург” (2008 г.) и др. Живее в Москва.
СРЕЩА
Аз зная, че ти ще се върнеш,
макар не сега, след лета,
през времето ще се промъкнеш,
през дълго закрита врата.
И в свят непознато ефирен
в космично безредния ден
в московската прежна квартира
гласът ти ще бъде до мен.
Тревожни души ще сме сляли
на общата чаша в обков,
за своето прелестно тяло
горчиво ще плачеш, любов.
А тялото в димни откоси
с внимателен нежен мотив
над утринен Рим ще се носи,
над Пенза безспир ще лети.
СВИДАНИЕ
Я знаю, что ты отзовёшься,
пускай не сейчас, не теперь,
всей сутью сквозь время пробьёшься,
пройдёшь сквозь закрытую дверь.
В каком-то незнаемом мире,
в космических сполохах дня,
как будто в московской квартире,
твой голос окликнет меня.
Мы смутные души в друг друга,
как в общий стакан, перельём,
и как ты заплачешь, подруга,
о теле прекрасном своём.
А тело развеялось дымом,
его осторожный мотив
быть может, над утренним Римом,
а может, над Пензой летит.
---------------------------------------------
Пьотр Синявский
Руският поет, писател и композитор Пьотър Синявски (Пётр Алексеевич Синявский) е роден на 9 февруари 1943 г. в гр. Сим, Челябинска област. От 18-годишен е музикант в различни оркестри. Автор е на текстовете и музиката на стотици песни за деца и възрастни, на компакт-диска „Ваши руки из теплого жемчуга”, на песни във филми, телевизионни поредици и сериали като „Московская сага”, „Прорыв”, „Козлёнок в молоке”, „Убойная сила”, „Кварьете Весёлая квампания”, „Солдатская сказка”, „Жил был Саушкин” и др. Член е на московската организация на Съюза на писателите на Русия. Има над 40 книги със стихове за деца. Живее и работи в Москва.
КАВАЛЕРЪТ НА КРАВАТА КЛАРА
При лейди крава на обед
дойде красавец бик Алберт –
букет от рози най-чудесни
на крава Клара той поднесе.
А кравата на бика рече:
– Му-му-мурси, мусю Алберт,
след супа и след манджа вече
ще хапна рози за десерт.
КАВАЛЕР КОРОВЫ КЛАРЫ
К мадам корове на обед
Пришел красавец бык Альберт –
Букет из самых лучших роз
Корове Кларе преподнёс.
И говорит быку корова:
– Му-му-мурси, мусью Альберт,
Я после супа и второго
Съем эти розы на десерт.
-----
ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ПРОФЕСОРИ
Двадесет и пет професори
изучаваха комарите
и молеха комарите
да не хапят професорите.
ДВАДЦАТЬ ПЯТЬ ПРОФЕССОРОВ
Двадцать пять профессоров
Изучали комаров.
И просили комаров
Не кусать профессоров.
---------------------------------------------
Пьотр Шиповсков
Пётр Шиповсков – НЯМА ДАННИ.
РАЖДАНЕ
Огромно е и малко е
и без разстояния,
нито тъмно, нито светло,
без време и желания.
Сред вечността застинало
нищо, безкрай без минало.
Неуютно...
Тревожно...
Вълнение...
Нечий ласкав и нежен шепот.
Стон след сън ли е?
Не, не е това,
няма размисли
сред безвремие.
Но безспирният ласкав шепот!
Ах...
Таз искра...
На ръба на съзнанието
да се слеем,
в нея да се разтворим,
изкласи безпределно желание.
Заискри там Божия промисъл.
Душата се събуди, роди се...
РОЖДЕНИЕ
Огромное и малое
Нет в нём расстояния
Ни тёмное, ни светлое
Нет время, нет желания
Ничто застыло в вечности
Нет точки в бесконечности
Неуютно…
Тревожно…
Волнение…
Чей-то ласковый, нежный шепот
Пробуждение
Нет, не это
Там в безвременье
Нет сознания
Но настойчив ласковый шепот
Ах…
То ИСКРА…
На грани сознания
Слиться с нею
В ней раствориться
Неуёмно проснулось желание
ТАМ искра Божия зажглась
Душа проснулась, родилась...
---------------------------------------------
Разия Бекишева
Разия Бекишева – НЯМА ДАННИ.
РИБА-ОСТРОВ
Ах, че странна риба, риба като кит,
сяда в нея дядо риби да лови.
На гърба й – къща,
котка бди и мърка,
воденица пъшка,
а луната хърка;
старите дървета
с котви се закрепят,
риба-остров мами –
приказка в съня ми!
Плавно се издига нов камбанен звук,
върху тази риба – моят дом е тук!
РЫБА – ОСТРОВ
Ах, какая РЫБА, но не рыба – кит,
А под нею дедушка рыбу вновь удИт.
На спине у рыбы дом стоит,
Лестницу крутую кот сторожит.
Рядом с домом мельница,
Месяц спит, псы сторожевые,
Якоря, старые деревья: сказка-сон.
Слышу где-то снова колокольный звон,
Вот какая рыба и на ней мой дом!
---------------------------------------------
Рина Левинзон
Руската и израелска поетеса Рина Левинзон (Рина Семёновна Левинзон) е родена на 18 октомври 1939 г. в гр. Електростал, близо до Москва. Първите й публикувани стихотворения са от 1962 г., печата в свердловски издания като „Урал”, „Подснежник”, „Уральский следопыт” и др. Завършва института за чуждестранни езици при Уралския педагогически институт (1963 г.). Работи като преподавател по английски език. През 1976 г. емигрира в Израел. Член е на Съюза на писателите на Израел. Пише поезия на руски, на иврит и на арабски език. Автор е на стихосбирките „Путешествие” (1971 г.), „Прилетай, воробушек!” (1974 г.), „Два портрета” (1977 г.), „Весёлые стихи” (1978 г.), „Снег в Иерусалиме” (1980 г.), „Отсутствие осени” (1985 г.), „Стихи” (1986 г.), „Горсть ветра” (1989 г.), „Первый дом, последний дом…” (1990 г.), „Колыбельная отцу” (1993 г.), „Этот свет золотой” (1996 г.), „Немногое о многом” (1998 г.), „Седьмая свеча” (2000 г.), „Два города – одна любовью” (2008 г.) и др. Живее в гр. Ерусалим.
ТАЗ БЕЗИЗХОДНА ТЪГА
Таз безизходна тъга по заминал приятел!
Свещ ще поставя, молитва там ще прочета.
Всичко завръща се. Слънцето кръгом се мята,
ала вовек ще сте вий сред мъглата, зад ръб, зад черта.
Аз и не знаех, че тъй ще е болно, ужасно
в гърлото. И че обляни са в сълзи следите напред.
Господи Божичко, още една свещ угасна,
Господи Божичко, горък е земният ред...
КАК БЕЗЫСХОДНА ТОСКА
Как безысходна тоска по ушедшему другу;
Свечку поставлю, молитву какую прочту.
Все возвращается. Солнце восходит по кругу,
И только Вы навсегда за туманы, за грань, за черту.
Я и не знала, что будет так больно, так сухо
В горле. Что след занесет, что окатит до слез пустотой.
Господи Боже, еще одна свечка потухла,
Господи Боже, как горек порядок земной...
---------------------------------------------
Роза Хастян
Роза Хастян – НЯМА ДАННИ.
САМОТА 1
Топлината ти е закъсняла,
много студ ме затрупа отвън...
Душата ми е подивяла,
усещам я само насън...
Оценявам го. Постара се.
Ти с букет топлина ме дари
и въздушен балон ми изпрати.
Но душата не ще да лети...
Здравей, непознат и познат...
Древна истина в мене живее:
И с прегръдки от целия свят
самотата си няма да сгрея...
ОДИНОЧЕСТВО 1
Тепло твоих слов опоздало,
Чем дОльше – тем холоднее мне...
Поверишь? – душа одичала,
ПарИт она только во сне...
Я ценЮ. Ты очень старался.
Из тепла прислал мне букет...
Шар мне воздушный достался!
А душа не хочет лететь...
Здравствуй, далёкий и близкий...
Мне вЕдом древний секрет:
Объятьями целого мира
Одиночество – не отогреть...
-----
САМОТА 2
Самота...
Колко гении си пробудила!
И предала!
Самота...
Колко поети си осъдила
на забрава!
Самота...
Зад вратата да те оставя
или да те прилаская?
Самота...
Ние приятели сме, зная,
навеки заедно...
Самота...
ОДИНОЧЕСТВО 2
Одиночество...
О, стольких гениев ты создало!
Стольких убило...
Одиночество...
Каких поэтов уничтожило?
Каких – забыло?
Одиночество...
Может выставлю тебя я за дверь?
Иль обласкаю?
Одиночество...
Я знаю, с тобой навеки теперь,
Насмерть срастаю...
Одиночество...
-----
КЪСНО Е
Очакваше ти, че спомен трепти в лъча на отминали дни...
Стои в паметта девойка добра, с която деляхте мечти...
Сърцето й пя, събра любовта, отдавна играна игра...
Но времето как изтри този знак, забрави момчето си тя...
И няма нов дъх, ни смисъл в това, мечтите обраснаха с мъх...
И чувства и плам изчезнаха там, жарта на очите изтля...
Какво оцеля след предния век? Единствено болка, тъга...
Поука една: щом чука човек, отваряй пред него врата...
ПОЗДНО
Казалось тебе, что знаешь её, в прошлом кое-как узнавал...
В памяти живет девчонкой простой, которую не баловал...
В сердечке у той теплилась любовь, это было очень давно...
Время беспечно, исчезло звено, забыла та парня того...
Не будет возврата, смысла нет в том, а прошлое мхом обросло...
Так же, как чувства, погасли глаза, угас в них желанья огонь...
Что от прошлого века осталось? Боль и тоска от потери...
Важно очень впускать человека, когда он стучится в двери...
---------------------------------------------
Русалка Удакова
Русалка Удакова – НЯМА ДАННИ.
ЕЗИК
Поет изригна своя вик:
„Изтръгвам грешния език!”
Но твоя, моля, не терзай –
ти по-добре на мен го дай!
Какъв е мекичък на вид,
с приятни пъпчици покрит
и нежен като розов цвят,
в делата силен и богат!
Да, той умее да угажда,
тук се докосва, тук подклажда,
а там се в ураган върти
и с мен сред облаци лети!
Когато с ласки е сиял,
са чувствата девети вал,
не Айвазовски с взор велик,
тук ти работеше, език!
Красив, добър, словесник пръв,
не ще намериш друг такъв.
От късна вечер до зори
езика си ми подари!
ЯЗЫК
Поэт исторгнул сердца крик:
„Я б вырвал грешный свой язык!”
Но твой, прошу, не вырывай –
Ты лучше мне его давай!
Какой он пухленький на вид,
Вокруг пупырками покрыт,
Как роз бутоны нежен он,
А как в работе он силён!
Да, он умеет угождать,
Где – прикоснуться, где – нажать,
Где – пронестись как ураган,
Чтоб я взлетела к облакам!
Когда меня он ублажал
Нахлынул чувств девятый вал,
Здесь Айвазовский нипричём,
Здесь ты работал языком!
Как он красив, как он хорош,
Другой такой ты не найдёшь,
И с вечера и до зари
Ты лучше мне его дари!
---------------------------------------------
Руслан Халматов
Руслан Халматов – НЯМА ДАННИ.
СТАРАТА КЪЩА
Не влизай, казваха ми, в този стар палат,
там самота с раздран парцал души премита,
хлебарки под килима прашен кротко мрат
и нощем там мъгливо е и студовито.
Там през войната бил обесен комунист
от немците, защото партизанствал здраво.
Мълвяха – този дом проклет е и нечист,
но любопитството ми често ме ранява.
Не мога да заспя, разкъсван от мерак
да се промъкна в този дом, проклет стократно,
издигнат край реката, на самия бряг,
сивеещ под елата крива и мъхната.
Нощта на карти разиграва, явно мен,
с луна и облак, с ветровете и звездите.
Все пак ще вляза кротко в този дом студен,
за да побъбря за живота с мъртъвците.
Поднася чаша комунистът, тук убит,
а в нея водка няма, само паяжина.
Хлебарка ще издъхне под килим протрит,
а комунистът ще разкрий душа невинна.
Таз зейнала врата сред гнил и мазен мрак
сърцето ми души в зловеща тежка хватка.
Аз влязох все пак в този дом, какъв глупак:
тук партизани са наказали предател.
Зеници виждам в поглед празен с бесен глад,
те вперени са в мен и гледат с люта злоба.
Под пода стар хлебарка гълта трупна смрад,
ний тук ще си умрем, вещае зла прокоба.
СТАРЫЙ ДОМ
Не заходи, мне говорили, в старый дом,
Там одиночество гуляет пыльной тряпкой
Там тараканы молча дохнут под ковром
И по ночам там слишком муторно и зябко.
А в доме том в войну повешен коммунист
Был немцами за то, что круто партизанил.
Мне говорили – дом сей проклят, он нечист
Но видите ли, любопытство душу ранит.
И в клочья рвет, и спать спокойно не могу
Покуда не схожу в тот дом стотрепроклятый
Стоящий у реки, на самом берегу
Под елью сизою, кривою и мохнатой.
Играет в карты ночь, возможно, на меня
Со звездами, с землей, с ветрами, облаками
И я зайду в тот дом, и не зажгу огня
Что без помех тереть о разном с мертвяками.
И мертвый коммунист протянет мне стакан.
В стакане водки нет, лишь пыль да паутина.
И молча под ковром подохнет таракан
И скажет коммунист: душа моя невинна.
Открыта настежь дверь, и сгнившим салом мрак
За сердце ухватил, и душит неустанно.
Зашел я все же в дом, такой вот я дурак:
Ведь там предателя казнили партизаны.
И вот, пустых глазниц я различаю взгляд,
Что вперились в меня, и смотрят с лютой злобой.
Под полом таракан глотает трупный смрад
Со мною вместе – мы умрем, я знаю, оба.
---------------------------------------------
Рута Марияш
Латвийската и руска поетеса, писателка и преводачка Рута Марияш (Рута Максовна Шац-Марьяш) е родена на 4 февруари 1927 г. в гр. Рига, Латвия. Завършва юридическия факултет на Латвийския държавен университет (1950 г.). 33 години работи като адвокат. След 1988 г. е съосновател на Латвийското общество на еврейската култура, Народния фронт на Латвия, Асоциацията на националните културни общества в Латвия, форума на народите на Латвия и др. Депутат е в V и VI Сейм и във Върховния съвет на Латвия, носителка е на високи държавни и литературни отличия. Автор е на стихосбирките „Дар судьбы” (2007 г.), „Души прикосновенье” (2009 г.), „Вопреки канонам” (2010 г.), „Черничный лес” (2011 г.), „Притяжение земли” (2013 г.), на сборника с преводна поезия „Светить, сгорая” (2013 г.) и на книгите с документална мемоаристика „Быль, явь и мечта” (1995 г.) и „Калейдоскоп моей памяти” (2003 г.). Умира на 29 ноември 2016 г. в Рига.
В ШУМА БЯЛ НА БЕЗМЕРНОТО ПРОСТРАНСТВО
В шума бял на безмерното пространство
дочух аз на пророчества гласа
в просторите – любов и постоянство,
и на безкрайността стабилна полоса.
Там в ново жилище ще се отправя –
пристанище, укритие, подслон,
ако след мене пепелище не оставя,
на кол от трепетлика само стон.
Навярно провидението може,
преди в дома си нов да се вселя,
добро да умножа да ми предложи
и зло напиращо да намаля.
Без назидания стихът прелита,
но – въпреки каноните – съвет:
с покой те чака вечната обител,
добри следи ако редиш след теб!
СКВОЗЬ БЕЛЫЙ ШУМ БЕЗМЕРНОГО ПРОСТРАНСТВА
Сквозь белый шум безмерного Пространства
Мне слышатся пророчеств голоса:
Там, в вышине – Любовь и Постоянство,
И Бесконечности прямая полоса…
Там обрету я новое жилище –
Пристанище, укрытие, причал,
Лишь за собою б не оставить пепелище,
Где б только кол осиновый торчал.
Быть может, Провидение поможет,
И, прежде чем с Земли переезжать,
Успею здесь и Доброе умножить,
И умноженья Злого избежать.
Поэзия не терпит назиданий,
Но – вопреки канонам – мой совет:
Покой найдешь в Обители Свиданий,
Коль Добрый за собой оставишь след!
---------------------------------------------
Света Литвак
Руската поетеса, писателка и художничка Света Литвак (Светлана Анатольевна Литвак) е родена на 14 май 1959 г. в гр. Ковров, Владимирска област. Завършва Ивановското художествено училище. Работи като преподавател в музикално училище, декоратор в Театъра на съветската армия, възпитател в детска градина и лаборант в научноизследователска станция. Първите си стихотворения печата през 1987 г. във в. „Знамя труда”. Участва в общи художествени изложби, от 1999 г. представя и самостоятелни изложби. Публикува поезия и илюстрации в издания като „Знамя”, „Арион”, „Самиздат века”, „Современная литература народов России”, „Антология русского палиндрома”, „Край смоленский”, „Сельская молодежь”, „Волга” и др. Член е на клуб „Поэзия”, член е на Съюза на писателите на Москва (1996 г.) и на поетичната група ДООС (2014 г.). Съосновател е на „Клуб литературного перформанса” (1996 г.). От 2001 г. издава литуратурно списание към музея при Зверевския център за съвременно изкуство. Автор е на стихосбирките „Разноцветные проказники” (1992 г.), „Песни ученика” (1994 г.), „Это – любовь” (2002 г.), „Книга называется” (2007 г.), „Один цветок” (2010 г.), „Агынстр” (2020 г.), на книгите с проза и авторови рисунки „Моё путешествие на Восток” (1998 г.) и „Безнравственные коллизии и аморальные пассажи” (2009 г.) и на 12 оформени от нея бук-арт издания със символичен тираж от 2 до 15 екз. Живее в Москва.
ЗА ДЪЖДА
Дъжд проливен вън вали... Какво ти,
тази нощ при мен се нанеси.
Ти повярвай, нямам нищо против,
мисля, че и ти против не си.
Сутринта за дълъг път ще станеш,
може да се видим пак, дали...
Но сега е за раздяла рано –
зад прозореца навън вали.
Ти какво, какво, какво си мислиш!
Няма нужда да говорим май.
Просто ний от времето зависим,
да запалим, огънче ми дай.
Ти повярвай, нямам нищо против,
мисля, че и ти против не си.
Дъжд проливен вън вали... Какво ти,
тази нощ при мен се нанеси.
ПРО ДОЖДЬ
Дождь какой за окнами... Да что ты,
Оставайся здесь на эту ночь.
Ты поверь, я в общем-то не против,
Да и ты, наверное, не прочь.
Утром в путь далёкий собираться,
Может и увидимся, как знать.
Но не можем мы с тобой расстаться, –
Дождь идёт за окнами опять.
– Что ты, что ты, что ты, что ты, что ты!
Ничего не надо говорить.
Просто мы зависим от погоды,
Дай-ка лучше спичек – закурить.
Ты поверь, я в общем-то не против,
Да и ты, наверное, не прочь.
Дождь какой за окнами... Ну что ты!
Оставайся здесь на эту ночь.
---------------------------------------------
Светлана Байтрак
Руската поетеса и художничка Светлана Байтрак е родена в гр. Брянск. Завършва философския факултет на Педагогическия институт в гр. Орехово-Зуево, Московска област. Работи в сферата на образованието. Публикува поезия в литературни издания и алманаси като „Вдохновение”, „Созвучие”, „Ореховские вести”, „Ступенька”, „Орехово-Зуевский литературный альманах”, „Ветви”, „Созвучий память нетленная” и др. Води творческо студио в педагогически колеж. Живее в гр. Орехово-Зуево.
НАЙ-ВАЖНИТЕ ХОРА В РУСИЯ
Най-важните хора в Русия ловят риба с ръцете,
най-важните хора в Русия със своите шуби не се разделят.
Те гледат с очите си тесни живота – амин, в ледовете
или те нахранват, или пък просто ще стрелят.
Те в нашия век интернетен стремително изостават,
но и с крачки назад хоризонтът е винаги същ!
Те нищо си нямат и „нищичко” не притежават,
освен свобода, свобода, свобода още веднъж!
Главите си те не подлагат за манипулации:
те са в точката нулева, гдето на другите би било тясно.
На тях не им трябват съждения, власт и овации,
трябват им друмите бели с виелици ясни.
САМЫЕ ГЛАВНЫЕ ЛЮДИ В РОССИИ
Самые главные люди в России ловят рыбу руками,
Самые главные люди в России шуб не снимают.
Они смотрят глазами узкими в век – Аминь,
И либо кормят тебя, либо просто стреляют.
Они отстают беспощадно в век интернета
Но шаг назад идет всегда – в горизонт!
У них нет ничего, и „ничего” у них нету
Кроме свободы, свободы, свободы еще разок!
Они не подставляют свои головы для манипуляции:
Они в точке нулевой, где остальным тесно бы.
Им не нужны суждения, власть, овации,
Им бы дороги изгиб и метелей песенных.
---------------------------------------------
Светлана Сорокина
Руската поетеса Светлана Сорокина (Светлана Анатольевна Сорокина) живее в гр. Санкт Петербург. Пише поезия, занимава се с музика. (Няма други данни.)
ГЕНЕТИЧНА ПАМЕТ
Война рисуваш в пясъка така...
Момче, къде видя война проклета?
Сам Бог навярно твоята ръка
е водил към жестоките сюжети...
За да изтрий грижовната вълна
от подсъзнанието щрихи скрити...
И да не помниш мрачната война,
дошла с генетиката упорита...
ГЕНЕТИЧЕСКАЯ ПАМЯТЬ
Он на песке, войну нарисовал…
Малыш, откуда, ты узнал об этом?
Тебе, сам Бог, возможно, помогал,
водил рукой, творил беды сюжеты…
Чтобы стереть, заботливой волной,
одним штрихом, очистив подсознанье...
И ты не помнил, что зовут войной, –
генетике упрямой, в наказанье...
-----
СЪЛЗИЧКИ
Ах, сълзички ведри, на лицето нежен плод...
Ледени висулки капеха пред слънчев вход...
Напоиха и в живот се преродиха,
и сълзички радостни там се появиха!
СЛЕЗИНКИ
Ой, слезинки радости застыли на лице...
А сосульки капали на солнечном крыльце...
Напоили землю, в жизнь переродились,
Обернулись слёзками, что от счастья лились!
---------------------------------------------
Светлана Трагоцкая
Светлана Трагоцкая/ Пригоцкая – НЯМА ДАННИ.
ПЕПЕРУДА
Вятър в къщичка почива...
През прозореца влетя
пеперудка доверчива –
с трепет му гостува тя...
Не видя ли, мила моя,
че си в грешно място ти?
С вятър да дружиш не може,
бързо той ще отлети...
И крилцата ти лазурни –
две очички сред дъга,
с прах ветрецът ще обгърне.
Няма тук цветя сега...
Вятърът дома си люшка,
бурен бяг рисува пак...
Пеперудке, нежна душко,
не загивай в този мрак!
С длани мимолетни болно
мачка твоите крилца!
Литвай, пеперудке волна...
Зад прозореца – цветя...
БАБОЧКА
Домик шаткий, домик ветра,
Приоткрыты створки рам...
В гости к ветру залетела
Бабочка, затрепетав...
Не заметила подруга,
Что попала не туда,
Ветер быть не может другом,
Улетит он навсегда...
На твоих волшебных крыльях
Радужные..., два глазка...
Ветер их засыплет пылью,
Не найдёшь ты здесь цветка...
Домик шаткий, непогода,
Как рисунок на холсте...
Бабочка, дитя природы,
Ведь погибнешь в пустоте!
Мимолётные ладони
Крылья лёгкие сорвут!
Улетай, окно откроем...
За окном цветы цветут...
-----
ТАРАЛЕЖ
На разходка тръгна еж,
нищо, че е силен дъжд...
Ежко е с галоши нови,
кленов лист-чадър разтворил!
В локва се оглежда чиста,
от простуда не бои се.
Студ и вятър? Еж е свеж
на разходка таралеж!
ЕЖ
На прогулку вышел еж,
Не беда, что сильный дождь...
Еж идет в галошах новых,
Держит зонтик – лист кленовый!
В лужу-зеркало глядится,
Не боится простудиться...
Холод, ветер, ну и что ж...
На прогулку вышел еж!
-----
МАЙМУНА КИТАРИСТКА
В Занзибар една маймуна
на китара дрънна струни.
Папагали долетяха,
с нея нотите запяха.
И се вдигна шумна глъч,
заприглася с песен дъжд.
ОБЕЗЬЯНА-ГИТАРИСТКА
Обезьяна на гитаре
Заиграла в Зензибаре.
Все слетелись попугаи,
С нею ноты повторяли.
И устроили галдёж,
Подпевал им песни дождь.
-----
ОБЛАЦИ
„Искам да опитам вкуса на облаците...”
(Миша, 4 г.)
Искам да вкуся аз тези облаци,
те с прясно мляко са пълни, може би!
Или със захарен памук са правени,
може в тях бонбони да са поставени?
Облаците са пухкави и рошави,
от небето падат право в локвите.
Слънцето с тях играе на жмичка.
Навярно много сладки са всички.
ОБЛАКА
„Я хочу попробовать облака на вкус...”
(Миша, 4 годика)
На вкус хочу попробовать облака,
А вдруг из парного они молока?
А может сладкая вата воздушная,
Может они конфетами нагружены?
Облака пушистые и лохматые
И с неба прямо в лужицы падают.
И солнце с ними играет в прятки.
Наверно, они очень сладкие.
---------------------------------------------
Светлана Шиманская
Светлана Шиманская – НЯМА ДАННИ.
ДУШАТА МИ НАПРАВИ СТРИПТИЙЗ
Поет – душевен стриптийзьор,
пред хората разголва се...
На чувствата с неистов взор
в пожар разгаря огъня...
Разбиращите му очи –
безкрайност от прозрения,
в безсънни нощи палав стих
или лудешки бдения...
Събличам бюстие-мечти
и гащички-емоции,
а неизплакани сълзи
в поток безумен носят се...
В море от блян усмивка стичам
и пак в плътта си се обличам...
* * *
Душата моя след стриптийз
отново в тялото ми плува...
Простим е нейният каприз –
тя щеше с мен да се сбогува...
ДУША ИСПОЛНИЛА СТРИПТИЗ
Поэт – душевный стриптизёр,
Прилюдно обнажается...
И чувств неистовый костёр
Пожаром разгорается...
В его прозорливых очах
Безбрежность понимания,
В шальных недоспанных ночах
Безумные метания...
Снимаю с глаз бюстгальтер грёз,
Срываю трусики эмоций,
И вихрь невыплаканных слёз
Потоком бешенным несётся...
Сквозь море слёз я улыбаюсь
И снова в ткани одеваюсь...
* * *
Душа исполнила стриптиз
И снова в ткани облачилась...
Простим ей маленький каприз –
Она чуть с жизнью не простилась...
-----
ПРОБЛЯСВА С АХИЛЕСОВА ПЕТА СЪЗНАНИЕТО
Проблясва с ахилесова пета съзнанието, оковано в броня...
Съдбата – със сурова простота – в реалния живот разплата гони...
А ангелът ми е в почивен ден и тридесет и три злини усещам –
проблемите препускат зли след мен и искат да ме насекат зловещо...
Блуждаят мисли в триизмерен прах, а волята безделничи глупашки,
дълбаят нерв тъга, печал и страх, съмненията се забъркват в каша...
Потокът енергиен помрачня и нагло в ларви етерни зарея,
кълбото на обидата узря... Без помощ аз не мога да живея...
А ангелът ми е в почивен ден! И кой душата страдаща ще гали?
Но чувам глас небесно-откровен: „Не са случайни мъките, едва ли...
Лъча надежда здраво ти хвани и отхвърли тревога, страх и бреме!
В игра житейска с дух се издигни, с търпение и мъдрост се обземай...
Съзнание на воля отпусни, счупи щита от гордост и себичност!
Обиди и предателства прости, лети в любов навеки и за всички!
В пространството от мисли сей мечти и тежки грешки не допускай вътре,
дълбоко в знанията проникни и спазвай вечния закон на Пътя...
С лъча на вярата докрай бъди!
Люби, твори и над душата бди!”
СВЕРКАЕТ АХИЛЛЕСОВОЙ ПЯТОЙ СОЗНАНЬЕ, ЗАМУРОВАННОЕ
Сверкает ахиллесовой пятой сознанье, замурованное в латы...
Расклад судьбы – суровый и простой... – реальность жизни требует расплаты...
У ангела сегодня выходной... – и я вкушаю „тридцать-три-несчастья”,
Проблемы нагло носятся за мной, пытаясь разорвать меня на части...
Раздумья заплутали в трёх мирах*, а сила воли вяло „бьёт баклуши”,
Долбят по нервам грусть, печаль и страх,.. лапшу сомнений вешая на уши...
Поток энергий скуксился, хандрит,.. и лярвы* нагло чувства оседлали,
Терпенья шарик сдулся от обид... Без помощи я жить смогу едва ли...
У ангела сегодня выходной? Как выдержать душевные страданья?
Вдруг слышу голос, ангельски-родной: „Не зря даются людям испытанья... –
За луч надежды крепко ухватись, отбрось тревогу, страхи и сомненья!..
Над прозой жизни духом поднимись, впустив в сознанье мудрость и терпенье...
Сознание на волю отпусти, сбрось латы самомненья и гордыни!..
Обидевших и предавших – прости,.. летай в любви вовеки... и отныне
Учись пространство мыслей фильтровать, в сознанье искаженья не впуская,
Пытайся глубже в знанья проникать, по времени в Пути не растекаясь...
Луч веры – на отрезок не меняй...
Люби, твори и душу сохраняй!”
* В трёх мирах – в трёхмерном измерении.
* Лярвы – энергоформы, астральные энергетические сущности.
---------------------------------------------
Семьон Векселман
Семьон Векселман (Семён Вексельман) – НЯМА ДАННИ.
ВДЪХНОВЕНИЕ
Със законите се спречквам,
гушвам цялата Земя.
Звездната Голяма мечка
е под моята глава.
Съкращавам разстояния
през гори като треви.
И полярното сияние
на ръкава ми блести.
Уморена нощ приветства
вятър свеж с луна-око.
Късче от Луната свети
върху моето сако.
А звездите в куп се галят,
търся техния разкош.
В мен фенери да запалят,
ще ги чакам цяла нощ.
ВДОХНОВЕНИЕ
Все законы нарушая,
Обнимаю шар земной.
И Медведица Большая –
У меня под головой.
Сокращаю расстоянья:
По лесам, как по траве.
И Полярное Сиянье –
У меня на рукаве.
Ночь уставшая моргает.
Свежий ветер – налегке.
И кусок Луны сверкает
У меня на пиджаке.
Звезды, как-то, в кучку жмутся.
Я согласен до зари
Ждать, когда во мне зажгутся
Этой ночи фонари.
---------------------------------------------
Семьон Гринберг
Руският и израелски поет Семьон Гринберг (Семён Бенционович Гринберг) е роден на 9 февруари 1938 г. в Одеса. Живял е в Москва. През 1990 г. емигрира в Израел. Публикува поезия в списания като „Новый Мир”, „Студия”, „Интерпоэзия”, в литературни издания в Израел, Русия, САЩ и Германия. Един от основателите е на сп. „Иерусалимский журнал”. Негови стихове са включени в антологиите „Самиздат века” и „Освобожденный Улисс”. Член е на Съюза на рускоезичните писатели в Израел. Автор е на стихосбирките „Разговоры и сонеты” (1992 г.), „Утром и вечером” (1994 г.), „Иерусалимский автобус” (1996 г.), „За столом и на улице” (1996 г.), „Разные вещи” (1998 г.) и „Стихотворения из двенадцати книжек” (2003 г.). Живее в Ерусалим.
ПАДЕНИЕ
Когато невидим предел пристъпих аз,
там неколцина на кресла в небрежни пози
ний бяхме: две жени на кръста с рози
с мъже седмина, сякаш птици върху храст.
Не беше още вечер, само здрач безлик
и в разговора, все по-неуместен,
бе всичко предварително известно
като изврял на печка кафеник.
Аз също включих в говора уста.
Почукват вилици, пелмени съскат,
приключва спиртът – раят на света,
докосват се до коленете пръсти,
встрани се люшкат сенките чевръсто,
будилник кух отчита вечността.
ПАДЕНИЕ
Когда я подошел к невидимой черте,
Нас было несколько на стулиях и креслах:
Две женщины с розанами на чреслах
И семеро мужчин, как птицы на кусте.
Еще не вечером, но ближе к темноте,
Шел разговор, тем паче неуместный,
Что все было заранее известно
И просто, как кофейник на плите.
Я тоже говорил и отвечал.
Стучали вилки, таяли пельмени,
Кончался спирт – начало всех начал,
Касались пальцев беглые колени,
За занавеской колебались тени,
Пустой будильник вечность означал.
---------------------------------------------
Семьон Фирщейн
Поетът Семьон Фирщейн (Семён Фирштейн) е член на Русийския съюз на писателите от 2014 г. (Няма други данни.)
ВЛАСТТА ТРЪБИ
Властта тръби: Не вдигай гневно шум,
Русия не разбираш с твоя ум.
Но трупат се в ума ни къс въпросите:
Седиме върху злато, милостиня просиме...
ВЛАСТЬ ГОВОРИТ
Власть говорит: что на судьбу пенять,
Когда умом Россию не понять.
Где ж столь ума найти для понимания:
Сидим на золоте и просим подаяния.
-----
СКОРО ВСЕКИ ЩЕ ДОБРУВА
„Скоро всеки ще добрува!” –
вожда ни се пошегува.
В отговор единогласно
цялата страна разсмя се
на словата насмешливи –
шеговити сме такива.
Да се смееш, не е грешно,
щом това е толкоз смешно.
БУДЕМ СКОРО ЖИТЬ БОГАТО
Будем скоро жить богато,
Пошутил наш вождь когда-то.
И в ответ, как показалось,
Вся страна расхохоталась,
На слова его глумливые,
Вот такие мы шутливые.
Что ж смеяться не грешно,
Если это так смешно.
---------------------------------------------
Сергей Бирюков
Руският поет и литературовед Сергей Бирюков (Сергей Евгеньевич Бирюков) е роден на 19 май 1950 г. в с. Торбеевка, Тамбовска област. Първите му поетични публикации са от 1970 г. Завършва филологическия факултет на Тамбовския педагогически институт (1974 г.). Кандидат е на филологическите науки (1994 г.), доктор по културология (2006 г.). До 1998 г. е университетски преподавател в Тамбов. Изследовател е на поезията на руския футуризъм, основател и президент е на международната академия на руския литературен авангард „Зауми” (1990 г.). Негови стихове са включени в литературни алманаси и международни антологии като „Родная речь”, „Арион”, „Журнал поэтов”, „Футурум-Арт”, „Библио-Глобус”, „Русский журнал”, „Самиздат века”, „Поэзия безмолвия”, „Geballtes Schweigen”, „Точка зрения”, „Homo sonorus” и др. Автор е на стихосбирките „Долгий переход” (1980 г.), „Пишу с натуры” (1989 г.), „Муза зауми” (1991 г.), „Знак бесконечности: Стихи и композиции” (1995 г.), „Книгура” (1999 г.), „Poesis Поэзис Poesis” (2009 г.), „Звучарность” (2013 г.), „Rnig Beg” (2015 г.), на монографии, христоматии и литературоведчески изследвания като „Зевгма: Русская поэзия от маньеризма до постмодернизма” (1994 г.), „Теория и практика русского поэтического авангарда” (1998 г.), „Поэзия русского авангарда” (2001 г.), „Року укор: Поэтические начала” (2003 г.), „Звучарность” (2013 г.), „Амплитуда авангарда” (2014 г.) и др. От 1998 г. живее в германския град Хале и преподава в университет „Мартин Лутер”. Член е на редколегията на сп. „Футурум арт”, съредактор е на сп. „Другое полушарие”, главен редактор е на „Альманах Академии Зауми”.
ГОВОРЕХ АЗ НА ПТИЧИЯ ЕЗИК
Говорех аз на птичия език,
езика на скорец и на синигер,
да, имах си причини да постигам
такъв език в живота ветролик.
Е, пробвай да говориш другояче –
сред междуметия и изказ нов
речта наоколо е: птича, значи.
Щом срамежлив си тук, бъди суров.
Аз в тази школа, в тази кожа тропах,
бях с теб и с тоз, обхождащ сетен път,
в пътеката напреки бе стихът
със сила глуха на незнайни тропи.
* Тропи – думи или изрази с преносно значение; олицетворение, метафора, ирония, алегория, хипербола и др.п.
Я ГОВОРИЛ НА ПТИЧЬЕМ ЯЗЫКЕ
Я говорил на птичьем языке,
на языке синичьем и скворчином,
да, были у меня свои причины
так говорить, так жить на сквозняке.
А ну, попробуй как-нибудь иначе –
из междометий и служебных слов
вся речь вокруг: вот, как бы, дескать, значит.
Застенчив быт и потому суров.
Я в этой школе, в этой шкуре топал
с тобой и с тем, кто все еще берег
последнее, что было поперек, –
тропу стиха, глухую силу тропа.
1988 г.
---------------------------------------------
Сергей Гандлевский
Руският поет, писател и преводач Сергей Гандлевски (Сергей Маркович Гандлевский) е роден на 21 декември 1952 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1976 г.). Работи като учител, екскурзовод, сценичен работник и нощен пазач. През 70-те години е съосновател на поетичните групи „Московское время” и „Задушевная беседа”, член е на клуб „Поэзия”. До втората половина на 80-те години публикува само в емигрантския печат и в самиздатски издания като „Континент”, „Стрелец”, „22”, „Эхо”, „Бронзовый век” и „Русская мысль”. След 1987 г. печата поезия, проза, преводи и есеистика в списания и алманаси като „Юность”, „Новый мир”, „Личное дело”, „Знамя”, „Октябрь”, „Дружба народов”, „Звезда”, „Театр”, „Молодая поэзия 89”, „Зеркала” и др. Автор и водещ е на цикъл литературни предавания по Радио Русия (1992-1993 г.), води семинар за съвременната руска поезия в Държавния хуманитарен университет (1995-1996 г.), води майсторски клас в Института по журналистика и литературно творчество (2001-2004 г.). Член е на Съюза на руските писатели (1991 г.) и на руския ПЕН център (2003 г.). Автор е на стихосбирките „Рассказ: Книга стихотворений” (1989 г.), „Праздник” (1995 г.), „Конспект” (1999 г.), „29 стихотворений” (2000 г.), „Найти охотника” (2002 г.), „Опыты в стихах” (2008 г.) и на книгите с проза, поезия, преводна поезия, есеистика и драматургия „Трепанация черепа” (1996 г.), „Поэтическая кухня” (1998 г.), „Порядок слов” (2000 г.), „НРЗБ” (2002 г.), „Опыты в прозе” (2007 г.), „Бездумное былое” (2012 г.), „Проза” (2012 г.), „Сухой остаток” (2013 г.) и „За 60” (2014 г.). Работи като редактор в отдел литературна критика и публицистика при сп. „Иностранная литература”. Живее в Москва.
ДА СМЕНЯ ТАЗИ ПЛОЧА ЛИ
На Е. Ф. Фадеева
Да сменя тази плоча? Сънувам родината пак.
Сред тълпата на гарата своето време обръгвам,
ще вървя да засаждам, очаквам поредния влак,
може ябълки, може пък касис. Септември си тръгва.
И сънувам, каквото сънувам, по дълга страна
слагам някаква важна дъска към порутена плевня.
Перспектива от сън – сън в съня, сън в съня, сън в съня.
Сред градината пуша, клечейки в ненужното време.
И по лошия път от дома си куцукам на шест
обработени акра към жалния писък на влака.
Но кибрита забравил съм, как да се върна – и днес
по врати чужди чукам – кибрита им някакъв чакам.
Непозната старица излиза на ниския праг,
сякаш тя е виновна, примигва и фъфли невежо,
че в района е времето лошо и кално, и как
тази събота в клуба в Покровско се сбили младежи,
че напразно се шляя из края, глупакът с глупак,
че в предзимния вятър с цигара без огънче минах,
сякаш тя е виновна за туй и за другото пак,
и за всичко останало в тази нещастна родина.
НЕ СМЕНИТЬ ЛИ ПЛАСТИНКУ
Е. Ф. Фадеевой
Не сменить ли пластинку? Но родина снится опять.
Отираясь от нечего делать в вокзальном народе,
Жду своей электрички, поскольку намерен сажать
То ли яблоню, то ли крыжовник. Сентябрь на исходе.
Снится мне, что мне снится, как еду по длинной стране
Приспособить какую-то важную доску к сараю.
Перспектива из снов – сон во сне, сон во сне, сон во сне.
И курю в огороде на корточках, время теряю.
И по скверной дороге иду восвояси с шести
Узаконенных соток на жалобный крик электрички.
Вот ведь спички забыл, а вернешься – не будет пути,
И стучусь наобум, чтобы вынесли – как его – спички.
И чужая старуха выходит на низкий порог,
И моргает, и шамкает, будто она виновата,
Что в округе ненастье и нету проезжих дорог,
А в субботу в Покровском у клуба сцепились ребята,
В том, что я ошиваюсь на свете дурак дураком
На осеннем ветру с незажженной своей сигаретой,
Будто только она виновата и в том, и в другом,
И во всем остальном, и в несчастиях родины этой.
1987 г.
---------------------------------------------
Сергей Грицутенко
Руският поет Сергей Грицутенко (Сергей Владимирович Грицутенко) е роден на 31 декември 1953 г. в гр. Ейск, Краснодарския край. Завършва юридическия факултет на Държавния университет в гр. Калинин, сега Твер. Над 20 години работи в следствените служби на Министерството на вътрешните работи, последните 9 години е зам.-началник на районен следствен отдел по вътрешните работи. Живее и работи в гр. Нариманов, Астраханска област.
КОГАТО ЦЪФТЯТ ВИШНИ В РОДОПИТЕ
На България и на моя познат Красимир Георгиев, поет, преводач
В Родопите когато вишни
цъфтят, живее Бог при тях.
По път бях третият излишен,
в България, ах, не успях.
Букет с тревите и цветята
и макове в гигантски кръг...
А стиховете ми чепати,
простете, спирам днес дотук...
КОГДА ЦВЕТУТ В РОДОПАХ ВИШНИ
Болгарии и моему знакомому, Красимиру Георгиеву, поэту, переводчику
Когда цветут в Родопах вишни,
Налюбоваться Бог не мог.
Я, оказалось, третий лишний,
Попасть в Болгарию не смог.
Но ничего, цветы и травы,
И маки, что важней всего...
А что стихи мои корявы,
Простите, боле ничего...
---------------------------------------------
Сергей Добродушний
Виктор Ракович (Сергей Добродушный) – НЯМА ДАННИ.
ВАМПИР И РУСАЛКА
Вампир русалка е залюбил
с любов сурова, с нежна стръв.
Забил във вената й зъби
с желание да пие кръв.
Но имала студена кръв,
на вкус и мирис – сякаш тиня.
О, безответна обич – блъф –
каква нерадостна картина!
Припев:
Вампир и русалка, сюжет в тази песен китарата твоя засрича.
Вампир и русалка са, казано честно, различни, различни, различни.
Раздрънкала русалка люспи
и казала: „Люби, не чакай,
на воля ме люби чевръсто,
но само не хапи, глупако.
Любовни ласки давай, пич,
раздуй възторзите ми смели.
Жени студени няма хич –
мъжете са си неумели...”
ВАМПИР И РУСАЛКА
Вампир русалку полюбил
суровой, трепетной любовью.
Ей тихо вену прокусил,
хотел её напиться кровью.
Но холодна русалки кровь,
на вкус и запах – словно тина.
О, безответная любовь –
какая грустная картина.
Припев:
Вампир и русалка, сюжет этой песни твоя подсказала гитара.
Вампир и русалка, они, если честно, не пара, не пара, не пара.
Русалка, чешуёй звеня,
ему сказала: „Не стесняйся.
Люби по-всякому меня,
но только, глупый, не кусайся.
Любовной лаской утоми,
Моих восторгов стань причиной.
Холодных женщин нет, пойми, –
есть неумелые мужчины.”
---------------------------------------------
Сергей Захаров
Сергей Захаров, автор на стихосбирката „Любовь со знаком бесконечность”. (Няма други данни.)
АКРОБАТИКАТА НА БУКВИТЕ
Акробати са думите, на правила неподвластни.
Като диви животни са буквите с помисъл чист.
Правят салто и тънат в бездънното езеро сластно.
За да бъдат завинаги с мен, ги записвам на лист.
Те подготвят отново сълзлива прочувствена драма.
Аз любовното слово проучвам отдавна в захлас.
Но на тях не им пука за мойта обичана дама,
сякаш нямат заслуга за нашия нежен романс.
АКРОБАТИКА БУКВ
Акробатика Слов никаким неподвластна законам.
Словно диких зверей эти буквы мне не обуздать.
Они делают сальто и в озере тонут бездонном.
Чтоб они не терялись их спрячу навечно в тетрадь.
Они снова хотят подарить мне слезливую драму.
Пусть сидят взаперти. Проучить их пора мне давно.
Но словам всё равно, что люблю я прекрасную даму
И что ими той даме признаюсь в любви всё равно.
-----
ГЛУПАКЪТ
Днес е тъй чудесно да си глупак.
Идиотът тук е наш господар.
Аз с един подобен съм крак до крак.
Той не е противник, нито другар.
Дай му много, дай му всичко и в срок,
а усмивката му – ох, много зла.
Той мерзавец е – и горд, и жесток.
Чупя вкъщи всички огледала...
ДУРАК
Хорошо на свете быть Дураком.
Идиотам всё всегда сходит с рук.
Я с одним, по крайней мере, знаком.
Он не враг мне и, конечно, не друг.
Дай ему Всё и подай – первый сорт.
А улыбка у него – ох, и зла.
Он – мерзавец неприступен и горд.
Перебью я дома все зеркала.
---------------------------------------------
Сергей Лавров
Руският държавник, публицист и поет Сергей Викторович Лавров е роден на 21 март 1950 г. в Москва. Завършва Московския държавен институт за международни отношения (1972 г.). Работи като дипломат в чуждестранни мисии, в Министерството на външните работи на Русия, като постоянен представител на Русия при ООН (1994-2004 г.). От 2004 г. е министър на външните работи на Руската федерация. Пише поезия от студентските години. Негови стихове са публикувани в списания като „Русский пионер”, „Знамя”, сборници, алманаси и антологии като „Отдушина” (2001 г.), „Лирика” (2004 г.), „Моя Смоленка” (2010 г.) и др. Негов е текстът на химна на МГИМО. Лауреат е на наградата „Имперская культура” на Съюза на писателите на Русия (2016 г.). Автор е на стихосбирката „Последняя волна” (2010 г.), на книгата „Между прошлым и будущим. Российская дипломатия в меняющемся мире” (2011 г.) и др.
КЪДЕ ЛИ ПОТОКЪТ ВЪЗНИКВА
Къде ли потокът възниква, в началото как
се втурват рекички стремителни, блян за мъжете?
От чистите извори святи сълзят върховете,
от нощни порои безспирни, от стапящ се сняг.
ОТКУДА БЕРЕТСЯ РУЧЕЙ
Откуда берется ручей, что начало дает
Стремительным речкам, которыми бредят мужчины?
Из чистых святых родников на далеких вершинах,
Из талого снега, из ливней всю ночь напролет.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Не ми плащат, за да бъда оптимист.
* * *
Ако не бяха Крим и Югоизточна Украйна, Западът би измислил нещо друго. Поставена е цел: на всяка цена Русия да бъде изкарана от равновесие. Задачата е формулирана отдавна.
* * *
Ако започнем да говорим, че блогърите „са по-равни от неблогърите”, както е при Джордж Оруел, у нас ще е „Фермата на животните”, а не демокрация.
* * *
Ние никого не принуждаваме, никого не шантажираме, не заплашваме. Ние сме вежливи хора.
* * *
Честно казано, аз престанах да следя какви договорености се приемат в Европейския съюз, какви срокове се определят за разглеждане на поредните черни, сиви или друг цвят списъци.
* * *
Опасно е, когато решенията по най-важните проблеми, отнасящи се до развитието на света и човечеството като цяло, се вземат, като се изхожда от кратките електорални цикли в САЩ на всеки две години, и при всеки трябва нещо да се измисли и направи за привличането на гласовете на избирателите. Това е негативната страна на демократичния процес, но ние не можем да не я отчитаме.
* * *
Плодовете и зеленчуците от Азербайджан, Армения и републиките от Средна Азия са по-вкусни и по-качествени от идващите от Европа. В крайна сметка на мен ми харесват повече.
* * *
Когато нашите американски партньори заедно с останалите членове на Съвета за сигурност на ООН настояват за незабавно и безусловно прекратяване на огъня в сектора Газа, ние много бихме искали те със същата настойчивост и със същите изрази да настояват за прекратяване на огъня в Украйна – незабавно и безусловно, а не с искания за капитулация на югоизтока. Необходимостта да се спаси живота на мирните граждани изисква именно незабавно и именно безусловно прекратяване на огъня.
* * *
– Сергей Викторович! Как може да се реши проблемът с Крим?
– Крим не е проблем. Крим е територия на Руската федерация.
* * *
Ние не можем да изгубим Европа. Европа без Русия не е Европа. Русия неведнъж е спасявала Европа от самата Европа.
* * *
Имаше страни, които бяха готови да заплатят тази война. Убеден съм, че ще се намерят страни, ако не тези, то други, които ще са готови да заплатят мирното решаване на този проблем.
* * *
Хората на Запад явно са заети с търсенето на какъвто и да е повод, за да продължат да ни оказват натиск. Но, първо, всички тези поводи изглеждат смехотворни и нищожни. Второ, никога опитите да се оказва натиск върху Русия не са давали резултат.
* * *
Острите периоди в международните отношения са неизбежни. Но рано или късно те свършват. И това ще мине. Само че отначало всички трябва да свикнат с мисълта, че светът повече не може да бъде еднополярен. Засега се налага да се наблюдават рецидиви и силови рефлекси.
* * *
Санкциите рядко постигат поставената цел, в случия с Русия те просто определено не могат да я постигнат. Ние не изпитваме радост от това, също както не изпитват и европейските страни, налагащи тези санкции, ние знаем това. Но аз ви уверявам, че ще преодолеем трудностите, които възникват в редица области на икономиката. Може би ще станем по-самостоятелни и по-уверени в своите сили – това също е полезно.
* * *
САЩ, които аз не охарактеризирам като лоши и злобни (те са такива, каквито са, обзети от убедеността в своята изключителност, и няма да се поправят), разпращат емисари по цял свят и убеждават всички да бъдат против нас. Това е така. Но на практика никого не убедиха, освен ЕС и някои свои близки съюзници извън НАТО и Европейския съюз.
* * *
На различни международни форуми ту един, ту друг министър от страните, наложили санкции на Русия, ме отвежда настрана и осуквайки копчето на сакото си, ме моли да вляза в положението. Казва, ние не искаме, но ни заставят. Консенсус, солидарност...
* * *
Гледайки го (и.д. министъра на МВнР на Украйна Андрей Дещицу), си припомням добрия израз: като не умееш да пееш, не пей.
* * *
Изолацията на Русия без политически и икономически загуби за себе си и същевременно с достъп до ресурсите на Русия е отдавнашна мечта на Запада. Само че не останаха много фитили за осъществяването на тази мечта на „партньорите”. Трябваше само Русия да обяви факта за формирането на многополюсен свят и западният барут прогизна... Сега мокрото петно върху костюма на „демокрацията” прикриват с папките със санкции.
* * *
Хунтата – това е рожба на Запада, плът от плътта. Именно този модел, за който САЩ и техните кукли се вкопчват като за единствения подходящ, роди и украинския фашизъм.
* * *
Всички трябва да признаят, че народите имат право самостоятелно да избират своето бъдеще без външна намеса в техните вътрешни работи.
* * *
Както каза един поет и дипломат, да се вярва може само в Русия, а той нямаше предвид СССР. Затова аз вярвам в Русия.
* * *
На някои не им харесва, че ние не търгуваме със суверенитета си, но иначе не може и да бъде.
* * *
Не трябва да има някакви нереални емоции, трябва да се идва и да се работи.
* * *
Решиха да правят провокация, а и това не могат докрай. Странно и тъжно е това.
* * *
Извинявайте, че нашата страна се намира между вашите военни бази.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Мне не платят, чтобы я был оптимистом.
* * *
Не было бы Крыма и юго-востока Украины, Запад придумал бы что-нибудь еще. Поставлена цель: любой ценой вывести Россию из равновесия. Задача сформулирована давно.
* * *
Если мы будем говорить, что блогеры „более равны, чем неблогеры“, как у Джорджа Оруэлла, у нас будет „Скотный двор“, а не демократия.
* * *
Мы никого не заставляем, никого не шантажируем, не угрожаем. Мы – вежливые люди.
* * *
Я, честно говоря, перестал следить за тем, какие договоренности принимаются в Евросоюзе, какие сроки назначаются для рассмотрения очередных черных, серых или другого цвета списков.
* * *
Опасно, когда решения по важнейшим проблемам, касающимся развития мира и человечества в целом, принимаются, исходя из коротких электоральных циклов: в США это каждые два года, и под каждый нужно что-то придумать и сделать для привлечения голосов избирателей. Это негативная сторона демократического процесса, но мы не можем ее не учитывать.
* * *
Овощи и фрукты из Азербайджана, Армении, республик Средней Азии вкуснее и качественнее поступающих из Европы. По крайней мере, мне они нравятся больше.
* * *
Когда наши американские партнеры вместе с другими членами СБ ООН выступают за немедленное и безусловное прекращение огня в секторе Газа, мы бы очень хотели, чтобы они с такой же напористостью и в тех же выражениях требовали прекращения огня на Украине – немедленно и безусловно, а не под условия капитуляции юго-востока. Необходимость спасти жизни мирных граждан требует именно немедленного и именно безусловного прекращения огня.
* * *
– Сергей Викторович! Как можно разрешить проблему Крыма?
– Крым – не проблема. Крым – территория Российской Федерации.
* * *
Мы Европу потерять не можем. Европа без России не Европа, Россия не раз спасала Европу от самой Европы.
* * *
Были страны, которые готовы были оплатить эту войну. Уверен, что найдутся страны, если не эти, то другие, которые будут готовы оплатить мирное решение этой проблемы.
* * *
Люди на Западе явно заняты выискиванием хоть какого-то повода для того, чтобы продолжать оказывать на нас давление. Но, во-первых, все эти поводы выглядят смехотворно и ничтожно. Во-вторых, никогда ещё попытки оказывать давление на Россию не приносили результата.
* * *
Острые периоды в международных отношениях неизбежны. Но рано или поздно они заканчиваются. И этот пройдет. Только сначала всем надо свыкнуться с мыслью, что мир более не будет однополярным. Пока же придется наблюдать рецидивы и силовые рефлексии.
* * *
Санкции редко достигают поставленной цели, в случае с Россией они просто по определению достичь ее не смогут. Мы от этого не испытываем радости, так же как не испытывают страны Европы, вводящие эти санкции, мы это знаем. Но я вас уверяю, мы сложности, которые возникнут в ряде областей экономики, преодолеем. Может быть, станем более самостоятельными и более уверенными в своих силах – это тоже полезно.
* * *
США, которых я не характеризовал как плохих и злобных (они такие, какие есть, обуреваемы уверенностью в своей исключительности, и их не исправить), рассылают эмиссаров по всему миру и уговаривают, чтобы все были против нас. Это так. Но они практически никого не уговорили, кроме ЕС и некоторых своих близких союзников за пределами НАТО и Европейского союза.
* * *
На разных международных форумах то один, то другой министр из стран, объявивших России санкции, отводит меня в сторонку и, крутя пуговицу на пиджаке, просит войти в положение. Мол, мы не хотим, но заставляют. Консенсус, солидарность…
* * *
Глядя на него (и.о. главы МИД Украины Андрея Дещицу), вспоминается хорошее выражение: не умеешь петь – не пей.
* * *
Изоляция России без политических и экономических убытков для себя любимых и с одновременным доступом к ресурсам России – давнишняя мечта Запада. Вот только запала для реализации этой мечты у „партнёров” на самом деле осталось не так много. Ведь стоило России только обозначить факт формирование многополярного мира, как западный порох изрядно намок… Теперь мокрое пятно на костюме „демократии” прикрывают папками с санкциями.
* * *
Хунта – это и есть западное детище, плоть от плоти. Именно та модель, за которую США и их куклы цепляются как за единственно подходящую, и породила украинский фашизм.
* * *
Все должны признать, что народы имеют право самостоятельно выбирать свое будущее без вмешательства извне в их внутренние дела.
* * *
Ну, верить, как сказал поэт и дипломат, можно только в Россию, а СССР он не имел в виду. Поэтому я верю в Россию.
* * *
Кому-то не нравится, что мы не торгуем своим суверенитетом, но иначе быть не может.
* * *
Не должно быть каких-то запредельных эмоций, надо приходить и работать.
* * *
Решили провокацию устраивать, и то до конца не могут. Странно, и печально это.
* * *
Извините, что наша страна находится среди ваших военных баз.
---------------------------------------------
Сергей Мнацаканян
Руският поет и писател Сергей Мнацаканян (Сергей Мигранович Мнацаканян) е роден на 4 август 1944 г. в Москва. Първото му отпечатано стихотворение е от 1969 г. във в. „Московский комсомолец”. През 1969 г. излиза и първата му книга със стихове. Публикува поезия в издания като „Новый мир”, „Юность”, „Литературная газета”, „Комсомольская правда”, „Нашей улице”, „Вестник Европы”, „Дружба народов”, „Дети Ра”, „Зинзивер” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1974 г.), на Съюза на писателите на Москва, Съюза на журналистите на Москва и Международния ПЕН-клуб. Автор е на над 20 книги с поезия, проза и литературни портрети, сред които стихосбирките „Вздох” (1980 г.), „Высокогорье” (1981 г.), „Сестра милосердия” (1982 г.), „Угол зренья” (1986 г.), „Автопортрет” (1986 г.), „Зимняя философия” (2004 г.), „Русский палимпсест” (2005 г.), „100 стихотворений” (2012 г.), „Дагерротипы” (2014 г.), „Незримые сети” (2015 г.), авторската литературна поредица „Малое Семикнижие” (1998-2003 г.), книгите с литературни портрети и документални художествени изследвания „Ретроман, или Роман-Ретро: Мемуары поэта” (2011 г.), „Великий Валюн, или Скорбная жизнь Валентина Петровича Катаева. Роман-цитата” (2014 г.) и др. Живее в Москва.
ДА ПОСЕДНЕШ НА ДВОРНАТА ПЕЙКА ДОБРЕ Е
Да поседнеш на дворната пейка добре е,
просто тъй – кротко да поседиш,
да не си касиер стиснат, да остарееш,
без копейките си да броиш...
И добре е душата докрай да е лека,
без тъгата покой да гнети,
и добре е над тленна съдба на човека
волен облак без цел да лети.
ХОРОШО ПОСИДЕТЬ НА ДВОРОВОЙ СКАМЕЙКЕ
Хорошо посидеть на дворовой скамейке,
просто так – ни куда, ни зачем,
хорошо поседеть, не считая копейки,
как считает скупой казначей…
Хорошо, что душе до скончания века
незнакомы покой и тоска,
хорошо, что над бренной судьбой человека
так бесцельно летят облака.
---------------------------------------------
Сергей Москаленко
Сергей Москаленко – НЯМА ДАННИ.
НЯМА ПАРИ ОТНОВО
Няма пари отново! –
пак констатира тя.
Права е с този довод:
нищичко не пестя.
Скъпи криле не шия,
хора не бия аз,
в сила не ще открия
вход за пари и власт.
Вярно, покой не търся,
нито пък друг обход.
Словото ме обвърза
в бедния ми живот.
ДЕНЕГ, КАК ПРЕЖДЕ, НЕТУ
Денег, как прежде, нету.
Ты, как всегда, права.
Я не коплю монеты
Моментами торжества.
Не пришиваю крыльев,
Не затыкаю рты.
Я не считаю силу
Источником правоты.
Я не ищу покоя,
Или страны другой.
Мне и в пределах слова
Не обойти всего...
---------------------------------------------
Сергей Нирков
Руският поет и есеист Сергей Нирков (Сергей Ильич Нырков) е роден на 7 декември 1961 г. в с. Берестянки, Рязанска област. Завършва журналистика във филологическия факултет при Мордовския държавен университет в гр. Саранск (1985 г.). Работи като учител, пожарникар, екскурзовод-преводач, журналист в областните вестници „Коммунист” и „Советская Мордовия”, художествен ръководител на театър „Колокол” и др. Публикува поезия в поетични сборници, списания и алманаси като „Гостеприимная земля”, „Радонеж”, „Равноденствия”, „Зинзивер”, „Дети Ра”, „Поэтоград”, „New-York Intelligent”, „Странник” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1996 г.). Автор е на стихосбирките „Разгневанный ангел” (1994 г.), „Наедине с землей и небом” (1997 г.) и „В плену у алфавита” (2013 г.). От 1992 г. живее и работи в Москва и в Хавана.
МОЛИТВА
За туй, че още съм любим.
За туй, че още съм поет.
Благодаря, строг Серафим,
за хвърлената дума: „Не!”
Че до трохичка щедра бях,
докоснах сладостта гореща,
добро и зло че не желах
на тез, с които аз се срещах.
За тази болка, тази страст,
за мойто име и за Рим,
за упоителната власт
безсмъртна орис да таим.
За колебливия живот
и за виновност без вина,
за моя доразграбен свод,
предчувствието за война.
Че не останах невредим
в последен час, в последен час!
Благодаря, мил Серафим,
за туй, че неспасен съм аз.
МОЛИТВА
За то, что я еще любим.
За то, что я еще поэт.
Спасибо, грозный Серафим,
За слово брошенное: „Нет!”
За щедрый краешек стола,
За то, что я его коснулся,
Что не желал добра и зла
Всем тем, с кем я не разминулся.
За эту боль, за эту страсть,
За Рим, что в имени моем,
За упоительную власть,
Что мы бессмертием зовем.
За нерешительный мой шаг,
За виноватость без вины,
За мой разграбленный очаг
И за предчувствие войны.
Что не остался невредим
В последний час, в последний час!
Спасибо, милый Серафим,
За то, что ты меня не спас.
-----
СТАНСИ
Не за тягостна слава спасявам аз своето име
и не гръмки овации мойто перо направляват.
Тук с лъчите си ангел небесен гнети ме
и небето крилато по нощите ме подлудява.
И е странно, че аз
и коравите мои предци русокоси
не разбираме как ни привличат неясни предели,
на какъв ли език и мълчим, и крещим, щом от клетка изскочим
и край клетката после стоим,
по-добро не видели.
И сме сякаш до смърт
приковани към гнили стобори
и дълбоки и черни израстват на китките рани.
Ще заминем веднъж...
Ще затворим прозорците с тежките щори,
във въртопи на Стикс ще ни дебнат мъгливи капани.
И по жеравен път,
без лицата си весели, смели да крием,
ще вървим – над вълните на лято ахейско победно.
Ще измолим подслон
и студена касталска водица ще пием,
ще заспим под шибоя в прегръдките страстни на Леда.
След това ще заплачем...
Отново в предишната бедна обител
ще поправим иконите, плахо сълзи ще изтрием.
Сутринта ще намерим на прага
перо от невиждана птица
и в дома си цветя от полето ще вием.
А привечер в градина, край маса широка
общителни хора,
ще поплачем, ще пийнем домашна невтасала бира,
ще крещим... Ще мълчим,
един друг ще разбираме своята орис
и ще гледаме как над дерето сумракът се сбира.
Словеса неразказани с вятъра нейде в небето ще дишат.
Ще разсее съдби недоплакани време в пространство.
Редовете перо от невиждана птица томително пише
и се спускат на листа тез скучни несвършващи станси.
* Според легендите Касталският извор в Делфи изцелява и подмладява.
СТАНСЫ
Не для бешеной славы пытаюсь спасти свое имя,
и не гул одобренья пером эти строки выводит.
Ангел горний терзает лучами своими,
и крылатое небо ночами с ума меня сводит.
И так странно, что я
и мои огрубевшие русые предки
в толк никак не возьмем, что так манит нас в зыбкие дали,
на каком языке мы молчим и кричим, вырываясь из клетки,
и у клетки стоим,
словно лучшей судьбы и не знали.
Словно нас пригвоздили
к прогнившему насмерть забору,
и клубятся в запястьях глубокие черные раны.
Мы уйдем только раз…
И опустим на окнах тяжелые шторы,
и стигийские хляби нас встретят нездешним туманом.
Будем долго идти,
не скрывая веселые смелые лица,
журавлиным путем – над волнами ахейского лета.
Мы попросим приют
и напьемся холодной кастальской водицы,
и уснем под левкоем в объятиях пламенной Леды.
А потом мы заплачем…
и снова вернемся в убогие избы,
и поправим иконы, и слезы утрем рукавами.
А на утро найдем
на пороге перо от невиданной птицы
и украсим свой дом полевыми цветами.
А под вечер в саду за широким столом
соберем всю округу,
будем плакать и пить забродившую мутную брагу,
будем все говорить… и молчать,
так легко понимая друг друга,
и смотреть, как сгущается сумрак по скользким оврагам.
Все, что мы не расскажем, то ветер снесет под небесные своды.
Все, что мы не оплачем, то время растянет в пространстве.
И невиданной птицы перо эти строки неспешно выводит,
и слетают на лист эти скучные длинные стансы.
---------------------------------------------
Сергей Стратановский
Руският поет Сергей Стратановски (Сергей Георгиевич Стратановский) е роден на 5 декември 1944 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1968 г.). Работи като екскурзовод в Музея на Пушкин и в Ермитажа и като библиограф в Руската национална библиотека. Посещава неформални литературни обединения като „Клуб–81”, от началото на 70-те години публикува поезия в чуждестранни емигрантски списания и в самиздатски издания и антологии като „37”, „Аполлон-77”, „Вестник РХД”, „Часы”, „Эхо”, „Северная почта”, „Майя”, „Беседа”, „Третья волна”, „Стрелец”, „Нева” и др. Съосновател е на самиздатските списания „Диалог” (1980 г.) и „Обводный канал” (1981-1993 г.). Първата му поетична публикация в официалния печат е в сборника „Круг” през 1985 г., след което публикува поезия в списания и сборници като „Звезда”, „Арион”, „Молодой Ленинград”, „Зинзивер”, „Знамя”, „Новый Мир”, „НЛО”, „Интерпоэзия”, „Волга”, „Современная литература народов России”, „Русские стихи 1950-2000 годов” и др. Член е на Съюза на писателите в Санкт Петербург (1999 г.) и на Международния ПЕН център (2001 г.). Автор е на самиздатските поетични брошури „Избранные стихи (1968-1972)” (1972 г.), „В страхе и трепете” (1980 г.), „Ночной вахтер” (1983 г.) и на стихосбирките „Стихи” (1993 г.), „Тьма дневная” (2000 г.), „Niedaleko od Czeczenii” (2001 г.), „Рядом с Чечнёй” (2002 г.), „На реке непрозрачной” (2005 г.), „Оживление бубна” (2009 г.), „Buio diurno” (2009 г.), „Смоковница” (2010 г.), „Граффити” (2011 г.), „Иов и араб” (2012 г.) и „Молотком Некрасова” (2014 г.). Живее в Санкт Петербург.
ПО-СТРАШНО НЯМА
По-страшно няма – цял живот
и в края му немил
усещаш страшния потоп
посредствен че си бил.
Че май не си живял,
ни сол световна ял,
не си дружил, обичал, пял,
а дните пропилял.
Не си и съществувал – вял,
с полвин сърце, безлик,
ни радост, ни беди познал
до сетния си миг.
И ето, друг си, виж,
пред теб – стена от сол,
незнаен си, стоиш,
вина в солта пробол.
СТРАШНЕЕ НЕТ
Страшнее нет – всю жизнь прожить
И на ее краю
Как рзкий свет вдруг ощутить
Посредственность свою
Как будто ты не жил
Соль мира не глотал
И не любил, и не дружил
А только дни терял
Как будто ты существовал
В пол-сердца, в пол-лица
Ни бед, ни радостей не знал
Всем телом, до конца
И вот – поверь глазам
Как соль стоит стена
Ты был не тот, не сам
И словно соль – вина
1972 г.
-----
ФРОЙД ДАЛИ ДА ЧЕТА
Фройд дали да чета,
в джоба басните му да притурям,
да потърся света
като сопа пророческа в бурен?
Да живея ли, пак
да приключвам, назад да обхващам
в руски блатен сокак
тази почва, под птици крещяща?
Или май за пиянството още
поема глася,
във възглавката нощем
месото гризя...
ТО ЛИ ФРЕЙДА ЧИТАТЬ
То ли Фрейда читать
И таскать его басни в кармане
То ли землю искать
Как пророческий посох в бурьяне
То ли жить начинать
То ли кончить, назад возвратиться
В общерусскую гать
В эту почву, кричащую птицей
Или лучше про пьяную кружку
Поэму писать
И ночами подушку
Как мясо кусать
1972 г.
-----
КОЙ ЗАПАЛИ ШУТОВСКИ ПОЖАР
Кой запали шутовски пожар?
Ти ли, Вася, на смеха служител,
от комедиантски цех снабдител,
в огнена коприна шуте стар;
с весела душа си, тя сияй,
ах, люлеят се небе и твърд.
Да гори, да изгори докрай,
нищо. О, това е лека смърт.
КТО ПОЖАР СКОМОРОШИЙ ЗАЖЕГ
Кто пожар скомороший зажег?
Ты ли, Вася, ремесленник смеха,
Человек скоморошьего цеха
Весь обряженный в огненный шелк
И душа твоя, ах весела
И колеблются почва и твердь.
Пусть горит, пусть сгорает дотла
Ничего. Это легкая смерть.
1969 г.
---------------------------------------------
Сергей Тимофеев
Руският поет и литературен деец Сергей Тимофеев (Сергей Эдуардович Тимофеев) е роден на 13 ноември 1970 г. в Рига, Латвия. Завършва филологическия факултет на Латвийския държавен университет (1992 г.). Работи в рускоезичната периодична преса в Латвия, в телевизията и като ди-джей на рижски радиостанции. Лидер е на рижската литературна група „Орбита”, куратор е на сайта „Орбита”. Публикува поезия от края на 80-те години в списания като „Родник”, „Митин журнал”, „Вавилон”, „Знамя”, „Черновик”, „Гуманитарный фонд”, „Поэзия и критика”, „НЛО” и др. Съсъставител е на антологията на новата руска поезия „Девять измерений” (2004 г.). От 2011 г. оглавява Националния съвет по култура при Министерството на културата на Латвия (2011-2012 г.). Автор е на стихосбирките „Собака, Скорпион” (1994 г.), „Воспоминания диск-жокея” (1996 г.), „96/97” (1998 г.), „Почти фотографии” (2003 г.), „Сделано” (2003 г.), „Синие маленькие гоночные автомашины” (2011 г.) и „Stereo” (2012 г.). Живее в Рига.
ЧОВЕК ПРИСТИГА
Човек пристига, той с измачкан е костюм.
Нанизал очила с дъгички тънки.
Той спори с пустотата, луд е, той е вятър.
Треперят крехки очилата.
С костюм измачкан е, той бързо спори.
Човек пристига, идва и запълва стаята.
Човек пристига, дълго идвал е насам.
С костюм измачкан е, той спори твърде бързо.
Треперят очилата, идиот е, спори.
Той вятър е, той луд е, той дойде.
ПРИХОДИТ ЧЕЛОВЕК
Приходит человек, его костюм измят.
В его лице очки на тонких дужках.
Он спорит с пустотой, он сумасшедший, ветер.
Дрожат очки на тонких дужках.
Его костюм измят, он быстро спорит.
Приходит человек и заполняет комнату.
Приходит человек, он долго шёл сюда.
Его костюм измят, он спорит слишком быстро.
Дрожат его очки, он идиот, он спорит.
Он ветер, сумасшедший, он пришёл.
---------------------------------------------
Сергей Чудов
Руският поет Сергей Чудов (Сергей Иванович Чудов) е роден в гр. Новотроицк, Оренбургска област в Южен Урал. Учи в Радиотехническия институт в Рязан, филологическия факултет на Московския държавен университет и Педагогическия институт. Работи като учител по руски език и литература. Публикува поезия в литературни издания и електронни сайтове, сътрудник е на сп. „Легенс”. Член е на Русийския съюз на писателите. Автор е на стихосбирката „Выбор” (2015 г.).
ДОБЪР СТИХ ДА НАПИШЕШ ДЯВОЛСКИ Е ТРУДНО
Добър стих да напишеш дяволски е трудно!
Щом си способен мисли в редове да въплътиш,
това не означава, че ще стане чудо,
ако повтаряш чуждите слова, писач си нисш.
Добър стих да напишеш дяволски е трудно!
В поета философ оригинален плам гори,
не просто да събира истините круто,
да хулиганства и твори, твори, твори...
Да търси образите, римите чудесни,
с добра душа от чужда болка да е угнетен,
да бъде смел, щом е на реята обесен
или сред самота зад борда хвърлен някой ден.
ПИСАТЬ ХОРОШИЕ СТИХИ ЧЕРТОВСКИ ТРУДНО!
Писать хорошие стихи чертовски трудно!
И, если ты способен мысли в строчки воплощать,
Не означает это то, что будет чудо,
И что не скучно перепевы строк чужих читать.
Писать хорошие стихи чертовски трудно!
Поэт философом оригинальным должен быть,
Не говорить нам, что набор из истин – круто,
А хулиганить и творить, творить, творить ...
Искать и образы, и рифмы посвежее,
Всё подмечать и ощущать душой чужую боль,
И не бояться быть повешенным на рее
Иль одиночества в пути, когда швырнут за борт.
---------------------------------------------
Сергей Шелковий
Поетът и писателят Сергей Шелковий (Сергей Константинович Шелковый) е роден на 21 юли 1947 г. в гр. Лвов. Завършил е инженерно-физическия факултет на Харковския политехнически институт (1971 г.), защитава дисертация (1980 г.) и работи като доцент в университета. Автор е на научни публикации в областта на приложната математика и механиката. Публикува поезия, проза и литературна критика от 1973 г. Негови книги и творби са превеждани на украински, български, френски, немски, английски, сръбски, грузински и др. езици. Лауреат е на много национални и международни литературни награди, носител е на наградите „Б. Слуцки” (2000 г.), „Н. Ушаков” (2001 г.), „Ю. Долгоруки” (2007 г.) и др. Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които „Певчий” (2005 г.), „Эон” (2007 г.), „Июнь-июль” (2008 г.), „Небесная механика” (2009 г.), „Кровь, молоко” (2010 г.), „На улице Пушкинской” (2011 г.), „Парусник” (2011 г.) „Аве, август” (2012 г.), „Данас/Днесь” (2013 г.), „Дванадесять” (2014 г.), „Очерки о литературе” (2014 г.), „Свет безымянный” (2015 г.) и др. По негови стихове са създадени над 60 песни, има два компакт-диска с авторски песни: „Янгол огня. 22 песни из десяти книг” (2005 г.) и „В родном гиперборее” (2007 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР, на Съюза на писателите на Украйна (1989 г.), на Международната асоциация на писателите и публицистите (2006 г.) и др. творчески организации. Живее в Харков.
АВЕ, СМИСЪЛ ВЕЛИК
Аве, август! В пространствата летни безбрежни
сред въздушното вино ври залез червен.
Светла тениска лека облякла небрежно,
ясноока ми младост, ти бързаш към мен.
Мента там на любимите устни ухае,
диша сбраната прана – над свят и закон.
Мир за теб, златно време на залез безкраен,
нежно перест мой ябълков Авалон!
Мир за теб, времеядна всептицо кадърна –
хищна чайка-мартин с профил крив в този сън!
По-добре е напред да летиш, ако свърнеш,
ще изчезне на късното слънце алтън
в планината зад черните кримски простори...
А душата ти, Господи, вечен е знак,
тя е място за двама – чифт чаши с кагора,
за щастливо мълчание, сговор за хора:
аве, август, съзрял като куб на Пандора,
аве, смисъл велик – облак пак, облак пак...
* Прана (на санскрит: дихание) – понятие за жизненост в източните философии, подкрепяща сила на съществуването, жизнена енергия.
* Авалон – остров с ябълкови дървета според келтските легенди.
* Чайка-мартин – чайка, обитаваща както морските райони, така и вътрешни водоеми.
* Алтън – жълтица, златна монета в Османската империя; в случая авторът има предвид медна или сребърна руска монета, в обръщение до 1916 г.
* Кагор – червено десертно вино.
* Стихотворението е от книгата на Сергей Шелковий „Аве, август” (2012 г.).
АВЕ, ДЛЯЩИЙСЯ СМЫСЛ
Аве, август! В пространстве огромного лета
настоялся закат на воздушном вине.
И, в футболку легчайшего хлопка одета,
ты спешишь, яркоглазая юность, ко мне.
Там, где мята возлюбленных губ не измята,
дышит пряная прана – вне прений сторон.
Мир тебе, золотая продлённость заката,
лёгко-перистый, яблоневый Авалон!
Мир тебе, плотоядного времени птица –
крючковатостью профиля чайка-мартын!
Легче дальше лететь, чем назад возвратиться,
ибо позднего солнца проигран алтын,
закатившись за чёрную крымскую гору...
А душа Твоя, Господи, столь велика,
что хватает двоим – пары рюмок кагора
и для счастья молчанья, и для уговора:
аве, август, созревший, как торба Пандоры,
аве, длящийся смысл – облака, облака...
-----
ПО ВСИЧКИТЕ ЗАКОНИ
По всичките закони – блогер пише –
тоз град на майната си в дупка миша
ще се продъни или литнал там
в мъглата мръсна горе ще се мъчи,
та Стивън Хокинг, гърчавият учен,
да може очила да сложи сам.
Ти тук си пил – лекарства гълта здраво
за тягостната болест на държава –
с олово бдяща над света ни сив.
Метрото „Ловен ред” взривиха яко,
но ти, попаднал в пик на пътен трафик,
сред наборите си остана жив...
И има знак, там мавър мачка кула,
колайдерен, гаражен дим ни брули,
на живите очите им изпил,
и мигом в плазма се превръщат люде,
които с мит за фаст-фуд – не за чудо –
привикнали са своя вид унил...
Логично е – обмисля автор старта –
светът да рухне в бездната на Тартар.
След Първи май е май Армагедон,
в площада, сбрал безброй кавалеристи,
архангел ще разпали лик неистов,
войската ще се казва – легион!
Но ето верен знак – мислител Стивън!
С разбито тяло, но духът му дивен,
не буца глина, не Голем – човек –
при мен, подбрал от праведни народи,
той Манделщам, Андрей Платонов води,
в съдбите сбрали безпощаден век.
Ако не бяхте, уродливци, с мене,
отроци преждевременно родени,
спирачки щях да дърпам сред метро,
прахът ми в „Ловен ред” да е утеха.
Но ето, кретам безпилотен, крехък.
Упорствам – не залагам „на зеро”...
* Метро „Охотный ряд” – метростанция в Москва близо до Червения площад.
* Фаст-фуд – бързо хранене, заведения за бързо хранене, бърза храна.
* Архангел (Легион Архангела Михаила) – освен пряката библейска препратка, вероятно авторът загатва за крайнодесните политически формации на легионерите в Източна Европа през първата половина на ХХ в.
* Тартар – в древногръцката митология мрачна бездна, жилище на богините на нощта, в която Зевс е хвърлил победените титани.
* Осип Манделщам и Андрей Платонов – руски поети, репресирани от сталинския режим.
* „Охотный Ряд” – така в руската преса често се нарича Държавната Дума на Федералното събрание на Руската федерация, защото сградата на Думата се намира на ул. „Охотный ряд” в Москва.
ПО ВСЕМ ЗАКОНАМ КАРМЫ
По всем законам кармы, – пишет блоггер, –
весь этот город должеть сгинуть на хер,
под землю провалиться иль взлететь
с проклятьями в прогорклый воздух чёрный,
чтоб Стивен Хокинг, скрюченный учёный,
успел бы на ночь линзы протереть.
Ты сам здесь пил – вовсю глотал лекарства
от тягостной хворобы государства –
от бдений о свинце материков.
В тот год метро „Охотный ряд” взорвали,
но ты, застряв в минутном интервале,
прижился средь живых призывников...
И там был знак, где мавр таранил башни,
где дым взбухал, – коллайдерный, гаражный, –
и все живые выедал глаза,
где за секунду плазмой стали люди,
где к притчам о фаст-фуде, – не о чуде, –
давным давно привыкли образа...
По логике понятий, – мыслит автор, –
весь этот мир достоин рухнуть в Тартар.
За Первомаем вслед Армагеддон
на площадь поведёт кавалеристов,
и вспыхнет лик Архангела, неистов,
а имя войску будет – легион!
Но вот и твёрдый знак – мыслитель Стивен!
Телесно вдрызг разбит, но духом дивен,
не глины ком, не Голем – человек! –
он праведных ко мне ведёт упрямо –
Платонова Андрея, Мандельштама,
в чьих судьбах – весь наш беспощадный век.
Когда б не вы, юродивые, двое,
не существо детёныша родное,
мне лучше б тормоз отпустить в метро
и пылью бы опасть в „Ряду Охотном”.
Но вот, молюсь – о хрупком, беспилотном.
Упрямлюсь – и не ставлю на зеро...
-----
ОБИЧАМ СЛЪНЦЕТО СЪС СТРАСТ НА ГУЩЕР
Обичам слънцето, с омайна страст
на гущер безпричинно се припичам,
когато юлски зной в гърба ми диша,
плющя като платно на кораб аз.
Усуквам нишката на сляп порой,
изтича липов цвят върху коприва.
Душа, душа... – съвсем слънцелюбива,
живително стремиш живота мой.
А утре... Юли друг ще зазвучи,
към други устни впит безцелно тука.
О, нека жарък камък смъртно лъха,
на него гъвкав, бърз, без знак за мъка
смарагдов гущер да се изкачи!
Я СОЛНЦЕ СТРАСТЬЮ ЯЩЕРИЦ ЛЮБЛЮ
Я солнце страстью ящериц люблю,
я чую опьяненье беспричинно,
когда июльский зной мне дышит в спину –
шершаво, словно в парус кораблю.
Как славно вить слепого ливня нить,
соцветья лип сбивая на крапиву.
Душа, душа... – Насквозь солнцелюбива,
и жить не устаёт, и рвётся жить.
А завтра... – Там другой июль кружит,
пьяня иные губы без причины.
О, пусть на жаркий камень, знак кончины,
гибка, быстра, не ведая кручины,
смарагдовая ящерка взбежит!
-----
ЗАМРЕЖВА РАЗНОЦВЕТНИ РОМБОВЕ СТЪКЛОТО
Затова, че сърдечни звънтежи в живота си ронех
и невярната воля пред верния хляб подредих,
опрости греховете ми, мургава майко-икона,
и с подкрепящи думи напътствай ме в залеза тих.
Затова, че прохладни треви върху кожа почувствах,
в азиатско пиянство погълнал солената жар,
не изсипвай отрова, съдба, на разбитите устни,
позволи ми молитва да вая с езика си стар.
И смирение грешно се бие с тревожната воля,
на утробни пороци началото май отзвуча.
Продължавай в живота под вятъра строг да се молиш,
да посягаш към Тоз, който с мъката нас ни венча...
В наште скърби отдавнашни полза дали ще остане?
Те сега са на светло и гибелен пир ни лъсти...
Шумолеят тополите, живо зелено са знаме,
изкупително слънчево майският вятър плющи.
БЫЛИ В СЕТКЕ ПЕРЕПЛЕТА РАЗНОЦВЕТНЫ РОМБЫ СТЕКОЛ
Оттого, что я жизнью пьянел до сердечного звона,
больше верного хлеба неверную волю любил,
отпусти мне грехи, тёмноликая матерь-икона,
и на доброе слово напутствуй толикою сил.
Оттого, что я кожею чуял прохладные травы,
в азиатском загуле глотая горячую соль,
ты не сыпь мне, судьба, на разбитые губы отравы
и молитву сложить на исконном наречье позволь.
И смиренье грешно и с собою всё муторней биться,
и утробным порокам уже не отыщешь начал.
Только, ветра вдохнув, продолжаешь и жить, и молиться,
и тянуться к Нему, Кто нас редкою мукой венчал…
Да вот будут ли впрок наши скорби, что издавна с нами?
Наша гибель-гульба и теперь – на свету, на миру…
Шелестят тополя, как живое зелёное знамя,
искупительно плещут на солнечном майском ветру.
-----
АЗ ОЩЕ СВОЯ ЮЛСКИ ДЕН ОБИЧАХ
Аз още своя юлски ден обичах,
след дъжд когато светло е било,
и слънцето в прозореца наднича
и блика от неравното стъкло.
Предмети вехти в тази къща стара –
писма и ноти, полк от книги тих!
И стана тъй, че тайничко и даром
аз светъл свят от въздух построих.
Бездомни пойни звуци скитат тука!
На гръдни струни къдрава игра...
И ни за рубла тягостна наука,
ни за копейка правилност добра.
За лято думите потъват в лято.
Пийни вино в лудешките треви,
с предсмъртна ласка поздрави земята,
на ръкописа точка постави.
Пристигай, нощ! В тоз обичай се вричай,
приятелю-щурец, игра играй!
Живей със звуците пред глухи притчи
и чакай чуруликането птиче:
„Ай, юли-юни, юли-юни, край...”
ЕЩЁ ЛЮБИЛ Я ПЕРВОЕ ИЮЛЯ
Ещё любил я первое июля,
Когда после дождя опять светло,
И солнце золотит в столовой стулья
И брызжет на гранёное стекло.
Как дышит рухлядь в этом доме старом –
Открытки, ноты, бастионы книг!
Всё шло к тому, чтоб тайно и задаром
Я некий мир из воздуха воздвиг.
А что ж ещё в бездомном певчем звуке?
Грудинных струй волнистая игра...
И ни на рубль скептической науки,
Ни на копейку прочного добра.
Слова о лете – обречённей лета.
Глотни вина, поозоруй чуток –
И ласкою предсмертного привета
Закончи рукописный завиток.
Иди же, ночь! Как ладен твой обычай,
Дружок-сверчок, игруля из игруль!
Ведь можно жить лишь звуком, а не притчей,
И снова ждать рассветный лепет птичий:
„Июль-июнь, июль-июнь, июль...”
-----
ЖЕЛАНИЯ
Божури, чаша чай на масата, хартия.
Акация зад утринно стъкло блести.
Привикнах да живея, обладан от тия
по същество обикновени красоти.
Прекарах алчността на детската си възраст
и юношески срам от родна нищета.
Благодаря, че днес не съм ни шут, ни гърбав.
Желания тая за простички неща.
В тетрадка стара роня думички немного.
Нов ден в прозореца – въздушен и голям!
Тъй вече стана, тъй ще бъде, слава Богу:
не искам нищо, само мир в душата там!
ЖЕЛАНИЯ
Пионы на столе, бумаги, чашка чая.
Акация бела за утренним окном.
Я научился жить, почти не замечая
ученья своего, в существенно простом.
Я пережил алчбу младенческого лета
и юношеский стыд врождённой нищеты.
Спасибо, что я днесь не шут и не калека –
желания мои теперь вполне просты.
В тетради на столе – вечерних слов немного.
А новый день в окне – воздушный и большой!
Уже случилось так. Так будет, слава Богу:
не надо ничего, лишь то, что за душой!
-----
ДЪРВЕНИ СА ПЕРИЛАТА, ДЪРВЕНИ ТЕРАСИ ИМА
Дървени са перилата, дървени тераси има,
дървени са стъпалата и припяват с тъжен глас,
времето е безсърдечно и година след година,
час след час променя в пепел крехкия уют край нас.
Зърнест, слоест, живораждащ, за искри смоли разтворил,
плува дом наследствен боров, клатещ се, одушевен.
На верандата пашкулът с дървесината говори
над седефената жилка на ефирен сънен ден.
Разноцветни и горещи ромбове стъклата срещат,
рой крилца на водно конче стаята ще облече...
Кой с лъжичка чая гони, кой ли чупи орех с клещи?
Чий ли разговор за нещо край трапезата тече?
Кой ли в рокля светлосиня и обляна с изгрев риза
над семейните съдини бае за безкрая бял?
Кой ли тежки стъпки рони, с великански крачки влиза?
Аз сега единствен помня кой бе в този дом живял...
Аз единствен виждам сини стъпала от бор. Разлети
капки восък – на веранда, блик от счупено стъкло...
В изоставена градина хладни дървени джуджета
и бележка от отдавна – спомен в светлото било...
ДЕРЕВЯННЫЕ ПЕРИЛА, ДЕРЕВЯННЫЕ ТЕРРАСЫ
Деревянные перила, деревянные террасы,
деревянные ступени грустным голосом поют,
ибо время все бездушней – год от года, час от часа –
перемалывает в пепел перепончатый уют.
И зернистый, и слоистый, искры смол живородящий,
плыл наследный дом сосновый, зыбок и одушевлен.
В летнем коконе веранды, в древесине говорящей
перламутровою жилкой трепетал легчайший сон.
Были в сетке переплета разноцветны ромбы стекол,
терем склеен был из хвои и стрекозьего крыла...
Кто звенел там чайной ложкой, кто орех щипцами щелкал?
Чья беседа по овалу вкруг столешницы текла?
Кто там в платье светло-синем загорелыми руками
над фамильною посудой рано утром ворожил?
Кто входил, ступая грузно, великаньими шагами?
Я один сегодня помню, кто до смерти в доме жил...
Я один на свете вижу те сосновые ступени.
На веранде – капли воска, брызги битого стекла...
И в саду, давно ничейном, холодны дерев колени,
и записка поминанья одинока и бела...
-----
В СОЗОПОЛ
О, да, народно вино пия цял живот –
ту българската „Меча кръв”, ту от Тоскана
„Кианти”, а и „Инкерман”. Клатушкам ход
с усмивка и припявам тихичко-пияно
без клетви и глупашки буфонади глас
за хан и орда с власт над цялата вселена...
А руен „Карнобат” дари ли ми Бургас,
възпявам карнавалната му сласт към мене.
На този морски бряг господства цар Газпром,
надут московски говор всяка крачка мята,
гори ни слънцето и облак рони стон,
готвачът мургав реже шопската салата.
Сервира в шарена чинийка туй-онуй
Боряна. Вглеждам се в очите византийски
и искам да даря искри безбройни тъй
отдайно като псалм на влюбен стар вития.
Тук всичко ясно е: Созопол и Бургас
обдишват нефтохим и кашлят сред мъглата.
„Лукойл”, не даващ пет пари за вас и нас,
додестилира нефта и множи парата.
О, не, имперската пътека пак е там
в дома на розите! Плачи, Константинопол,
и трепери, Стамбул! Държавническа сган
таи подаръци след „Искандер” и „Топол”.
В поклон е Кремъл към железен „Сатана”,
а не към Бог. Нов ров дошлите дни притурят,
в бандитски изкоп търси изхода страна,
а кум и брат поят червени пиандури.
Но този, който вади меч на майка Рус,
той сам от меч ще... – и нататък все по текста.
Созопол, сива птицо, сбогом, в пътя къс
не ще се върна. Чайките околовръст
ме пъдят: „Ти сред свойте си търси невеста...”
* „Инкерман” – марково вино, произвеждано във винарните на Инкерман – крайния югозапад на Кримския полуостров, територия на гр. Севастопол.
* „Искандер” – руска квазибалистична ракета с малък обсег; „Топол М” – съвременна междуконтинентална балистична ракета, конструирана от Русия след разпадането на СССР; „Сатана” („Satan”) – съветски стратегически ракетен комплекс от трето поколение.
* Опитах се да преведа това многопластово и до голяма степен непонятно стихотворение на моя приятел Сергей – поетичен Вавилон на рускоезичен украински поет край бреговете на старинния български град Созопол. Да предам сложните му лутания между идеала за Първорус, тегобите на съвремието и пътешествията на опиянението. Май не успях... Бел. прев.
В СОЗОПОЛЕ
О да, я пью всю жизнь народное вино –
то „Мечу* кровь” болгар, то „Кьянти” из Тосканы,
а то и „Инкерман”. И если впрямь смешно
мне форте, то засим пою я тихо-пьяно –
без клятв и буффонад, без воспалённых фраз
о том, что хан орды – властитель всей Вселенной…
А если „Карнобат” подарит мне Бургас,
спою про карнавал багряной влаги пенной.
И здесь, на берегу, где правит царь Газпром,
где слышен, что ни шаг, Москвы спесивый говор,
мне солнце плечи жжёт, и слух ласкает гром,
и помидор сечёт по-шопски смуглый повар.
И вот уже несёт в тарелке расписной
Боряна то да сё. И в очи Византии
гляжу я, чтоб опять все искры до одной
передарить псалмам влюблённого витии.
Здесь, впрочем, всё – путём: Созополь и Бургас
вдыхают нефтехим и кашляют в тумане.
„Лукойл” не дует в ус и, щуря цепкий глаз,
перегоняя нефть, смердя, качает мани.
О нет, не заросла имперская тропа
в края балканских роз. – Молись, Константинополь,
и трепещи, Стамбул! Державников толпа
лелеет миру дар – за „Искандером” „Тополь”.
И Кремль поклоны бьёт железной „Сатане” –
не Богу. Дни пришли, когда предельно ясно,
что из ордынских рвов не выбрались оне,
братья да кумовья, адепты бражки красной.
Но тот, кто вздымет меч на мать, на Перворусь,
тот сам же от меча… – и далее по тексту.
Созополь, сизый птах, прощай, я не вернусь.
Сквозь призму крыл твоих – надежды дрожь и грусть.
И чайки крик: „Ищи среди своих невесту…”
* Мечу – медвежью (болгарск.).
-----
В ПЛОВДИВ
В България съм – спирам се сред парка,
от щедър плод на плодовит обнов
обсипан съм по пловдивски, по царски;
за дежавю щастливо съм готов.
Черница, дуда я наричат нея –
таз клонка кичеста от двор голям
на мойто мило детство пак се смее,
отново жива, както всичко там...
Белей и лилавей, чернице-дуда!
И заедно да пръснем плодове
край планини родопски с дивно чудо
сред керемидените градове.
Блестящо юнско слънце се разраства,
изпълва Пловдив с плодоносен чар.
И дългият ми път към изход властва,
където и богатство, и товар
пред нещо безтегловно губят тежест,
пред същност с по-дълбоки глъбини,
и сред искри антични ме развежда
с цвета на подмладените ми дни.
И спирам се сред тоз старинен полис.
На седем хълма Филип град изви –
от Атина и Рим по-древен. Пловдив
разказва в ярката старинна повест
как реже драконовите глави.
* Българският град Пловдив е един от най-старите градове на Европа. По-древен е от Рим, Атина и Константинопол, съвременник е на Троя и Микена. Историята му е свързана с тракийските племена одриси и беси, развитието на града е свързано с епохата на Филип Македонски.
В ПЛОВДИВЕ
Остановлюсь – шелковицей болгарской,
щедротами пупырчатых плодов,
осыпан я по-пловдивски, по-царски
и к дежавю счастливому готов.
Она черницей-дудой здесь зовётся –
та ветка ягод, что среди двора,
в мальчишестве моём, опять смеётся,
жива, как всё, что было – там, вчера...
Белей же, лиловей, черница-дуда!
Играй, моя попутчица-дудА, –
и здесь, у гор Родопских, и повсюду,
где рдеют черепицей города.
Июньский полдень солнцем переполнен,
и полон Пловдив плодоносных чар.
И долгий путь мой, что к исходу склонен,
ведёт туда, где деньги и товар
пред чем-то невесомым вес теряют,
пред тем, чья суть – глубинней, и верней,
пред искрой, что из антики играет
цветною силой молодильных дней.
Остановлюсь – вокруг старинный полис.
Филиппов Пловдив на семи холмах –
древней Афин и Рима. Притча-опись
всё длится, всё алеет вязью повесть
о срубленных драконьих головах…
-----
ПЕСНИ КРАЙ МОРЕТО. ЧИРИКАЙ, ЛЯСТОВИЧКЕ, ПЕЙ В НИРВАНА
На Красимир и на Лора
Созопол пойни лястовички вее,
на жици край хотел „Софи” стоят.
Нов ден с усмивка пак ще ме залее,
арабика ще зрее аромат.
И утре, щом се в София отбия,
то, вижда Бог, ще се завърна тук
при волните Орфеи и витии,
пчели в тревите, в жици птичи звук.
Чирикай, лястовичке, пей в нирвана!
Светът без трелите би обеднял,
живородени в мънички гръкляни
в крайбрежния Созопол синьо-бял...
След тоста с Красимир ще се завърна
от София – в гнездото на „Софи”,
ще срещам морски изгрев, крясък гърлен
на птиците, с простора визави.
След тоста с Лора – ах, Сафо софийска,
пчела сред рози, взор-наркоза – пак
в Созопол. Да пребъде в тази близка
вселена на поетиката рискът,
на дни-метаморфози таен знак.
ПЕСНИ У МОРЯ. О ЧЁМ ЩЕБЕЧЕШЬ, ЛАСТОЧКА В НИРВАНЕ
Красимиру, Лоре
Созополь певчих ласточек качает
над виллою „Софи”, на проводах.
и новый день улыбкой привечает
с арабикой душистой на губах.
И, если завтра я умчусь в Софию,
то, видит Бог, ещё вернусь сюда,
где в воздухе – Орфеи и витии:
в агаве – шмель, в касатках провода.
О чём щебечешь, ласточка в нирване?
Мир оскудел бы без легчайших нот,
живорождённых в крошечной гортани –
вне пряжи лилий, вне хлопот-длиннот...
Вернусь от Красимира из Софии,
и снова – на балкон гнезда „Софи”:
встречать морской рассвет и горловые
признанья щебетуньи-визави.
Вернусь от Лоры, от Сафо софийской,
шмели средь роз – очей её наркоз!
Cизарь Созополь, да пребудет близкой
Вселенная за синеморья риской,
за тайным смыслом дней-метаморфоз...
-----
ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Бди, моя скитническа сила –
без теб ни радости, ни плам.
Благодаря, че ме закриляш,
обичаш ме, крепиш ме там
по пътя ми. Сестрице, дръж се:
в ръка с трофеен ятаган,
на ключица с лазурно кръстче,
с преплетено змийче на стан.
Тъй в Търново като змийчето
кръжи смарагдова река.
Искрее чисто дефилето:
петак от римски бронз в ръка
и петвековно турско иго
сред маковете ден след ден...
Вселенски гръцки взор издига
широколистен стар бадем.
Белеят скални вертикали,
завои стичат се край мен.
До камък стига генералът,
поляга Гурко уморен.
Фамилията му епична
за всеки царски мъж е знак...
И с Божията воля всичко
край свободата ще е пак.
През дивите клисури жилки
извайват дивни красоти,
с великотърновските билки
на пост молитвен пак си ти.
Полята с макове помита
на Янтра кехлибар суров.
Лозя подготвя под скалите
за ново вино войнът нов.
* Велико Търново – град в Северна България по поречието на река Янтра с над 7000-годишна история. Средище на древни тракийски племена (~4000 г. пр. н.е.), бил е столица на Втората българска държава (1186-1396 г.), през 1789 г. в него се провежда Великото народно събрание, поставящо основите на Третата българска държава.
ВЕЛИКО ТЫРНОВО
Крепись, моя бродяжья сила, –
не пить, не петь мне без тебя.
Спасибо, что меня хранила,
неведомо за что любя,
на всех путях. Крепись, сестрица:
в руке – трофейный ятаган,
лазурный крестик у ключицы
и перевитый змейкой стан.
Вот так и Тырново обвито
змеёй смарагдовой реки.
Искрит его ущелий мыто:
и римской бронзы пятаки,
и пять веков казны турецкой...
Над сменой принципов и вех
вселенской волей веет грецкий
широколиственный орех.
Белеют вертикали-скалы,
мчит по излучинам поток.
И генерал Гурко устало
у камня на траву прилёг.
Его фамилия, вестимо, –
примета царского хохла...
Всё мимо Божьей воли, мимо
свободы – вечность унесла.
Остались дикие ущелья
и хаток лепка-лепота,
Великотырновское зелье –
азы молитвы и поста.
Всё поле маков-фесок алых
янтарной Янтрой снесено.
И зреет на отвесных скалах
каких-то новых войн вино.
-----
ВОДА И ОГЪН
Самолет над пороя се вдигна,
над водите турбини бучат.
Рине хаос с нащърбени бивни
за билините кръвен обрат.
Каин, Каин! А Авел къде е,
твой харесван от Бог малък брат?
Бродиш сам в храсталака кървеещ,
няма път да намериш назад.
Излетял, еърбъсът се носи,
сред потопа лети над Бургас;
умоляван от брата за посев,
към семейна межда бързам аз.
Към Украйна се връщам – родино,
сеч казашка, варяжка Рус ти!
Но в сюжета на страшни билини
нито ред с бъден лъч не блести.
Юни вихри към Варна притуря,
дълго тътне над Търново гръм.
Сред триумф на балканските бури
огнен дом срещам в братския друм –
този дом мой от райската повест,
блатен стан край рекичка Луган –
първоцвет, първородство и съвест,
ясна рана по пътя избран...
И летя аз натам като птица,
гдето зрее възмездие в риск,
с уморена и злобна зеница
пак се цели към мен снайперист;
зад ограда безкръвна вековна
казус с шифър набръчква лица...
Крепне пламък над суша греховна.
Агнеците на български овни
кротко искат вода от Отца.
* Билини – устни народни епични и фолклорни поеми и умотворения, руски героичен епос.
* Еърбъс А 320 – пътнически самолет за къси и средни разстояния.
* Отново многопластово, сложно, езоповско, лутащо се между огорчения и надежди, изключително трудно за превод стихотворение на моя приятел Сергей...
ВОДА, ОГОНЬ
Аэробус взлетает над ливнем,
опираясь на рокот турбин.
Роет Хаос зазубренным бивнем
ров неровный для кровных былин.
Каин, Каин! Где Авель, твой младший,
приглянувшийся Господу, брат?
Проломившись кровящею чащей,
не отыщешь дороги назад.
В аэробусе „триста двадцатом”
над потопом Бургаса взлетев,
путь держу, заклинаемый братом,
на межу, на фамильный посев.
Возвращаюсь к тебе, Украина,
Сечь казачья, варяжская Русь!
Но в сюжете жестокой былины
ни строки угадать не берусь.
Хлещут Варну июньские воды,
и грохочет над Тырново гром.
И в разливах балканской природы
ясно виден мне огненный дом –
тот, былой мой, эдемская повесть,
дом над ряскою речки Лугань,
первоцвет, первородство и совесть,
тот – всегда ясноглазая рань...
И лечу я туда, где грозою
только множится кара огня,
где зеницей, натруженной, злою,
снова целится снайпер в меня,
где грозит из-за тына бескровный,
зашифрованный казус лица...
Крепнет пламя над сушей греховной.
И агнешки, болгарские овны,
кротко просят воды у Отца.
-----
НЕСЕБЪР
Несебър, полис с каменни вълни,
старинен слой и пласт-римейк са в цяло,
тръба над битки нявга тук е пяла,
стоманен звън и бронз в плътта на дни.
Несебърски базилики стремят
под византийска шарена окраска
към Босфора, към площи с мощи царски
завет на патриаршеския съд.
Традиции с имунитет са в рой,
тъй цвят до цвят ехинацея трупа.
Но митовете се превръщат в глупост,
щом дълго време няма нов герой.
На жертвения камък същността
аз търся в реставрираното тяло!
Дали наистина не е изтляла
сред оцелелите ни дни честта?
Стотина километра до врата
на пролив Истанбул-Константинопол.
Осмислям ли пътеки, дни и тропи?
На север гледам, върнал се в Созопол –
и виждам Крим. На гривите калта.
* Несебър – град на българското Черноморие, населен още от бронзовата ера. Според древногръцки източници ~620 г. пр. н.е. в Несебър е роден Езоп.
* Ехинацея – красиво цвете, целебна билка.
НЕСЕБАР, ПОЛИС ПАМЯТНЫХ КАМНЕЙ
Несебар, полис памятных камней,
известняков, с налётом новодела.
Когда-то здесь труба над битвой пела,
звенели сталь и бронза в злобе дней.
Несебарских базилик череда
рябою византийскою окраской
устремлена к Босфору, к раке царской,
к завету патриаршьего суда.
Традиция бодрит иммунитет,
как, например, цветок эхинацеи.
Но дряхлый миф впадает в ахинею.
когда героев новых долго нет.
И суть ищу я в жертвенных камнях:
что есть в них днесь, помимо новодела?
И правда ли, что честь в них не истлела,
в смертолюбивых выживая днях?
Сто километров с лишним – и пролив,
где дышит Истамбул-Константинополь.
Пойму ли дни свои, осмыслю тропы ль?
Гляжу на север, возвратясь в Созополь, –
и вижу Крым. И грязь разбойных грив.
-----
КРЪСТЪТ НАД СЛИВЕН
Сливен. Връх, инатлива рекичка,
ален мак по ливадите там.
На върха като вечна свещичка
кръст издигнат. Но срам като храм
сред сърцата таи се, будува.
И я виждам, познавам я аз,
в първородни гърнета как плюва
тази черна езическа паст.
В Сливен пак зеленеят си сливи.
Лев за баничка вкусна ще дам.
Над перона витай мълчаливо
кръст планински – на вятъра храм.
Права слава не зърнах, но виждам:
дъвка жвака в безбожната пот
смъртоносно по-близо прииждащ
сатанински събрат патриот,
ненаситен и алчен остава
тоз безславен държавник чевръст…
Сливен сръчно широко дарява
небеса с електрически кръст.
Към сестра-бродеристка любезна
влюбен поглед – за нас – ще отдам.
А имперската пирова бездна
е за всички, уви. Смисъл чезне
в пепелта на Плеяди разстлан.
* Сливен – град в Югоизточна България, територията на който е заселена през шестото хилядолетие пр. н.е.
* Кръстът над Сливен – 33-метров осветен метален кръст, издигащ се над Бармук баир край Сливен. В постамента на православния символ е вградена частица от кръста, на който е разпънат Христос.
КРЕСТ СЛИВЕНА
Сливен. – С гор норовистая речка,
маки алые по берегам.
На горе, как повинная свечка,
крест воздвигнут. Но срам, аки храм,
в сердце, крепко пожившем, таится.
И нельзя мне не видеть, не знать,
как плюёт в первородства криницы
чёрной пастью языческий тать.
Зелены ещё Сливена сливы.
Лев за баницу с брынзой отдам.
Над вокзалом парит молчаливо
горний крест – православье ветрам.
Правой славы не видел, но вижу,
как безбожную жвачку жуёт,
подходя всё смертельней, всё ближе,
каин-брат, сатаны патриот,
как ощерен несыто и жадно
вседержавный общественный хам…
Дарит Сливен размашисто, ладно
электрический крест небесам.
И коль здешней сестре-вышиванке
я оставил влюблённости взгляд,
это – нам. А имперская пьянка –
жаль, но всем. Гаснут смысла останки
средь обрушенных наземь Плеяд…
* Баница – слоёный пирог.
-----
ЗАД ПРОЗОРЕЦА – НОЕМВРИ
Зад прозореца – ноември. Сняг се смъква и топи се.
Гълъби калта обхождат, драскат клинопис красив...
Ако двама-трима души твойте размисли прочитат,
съчинителю, повярвай, значи ти си още жив.
Да се знае: има утре. Ти не бързай, брат по вяра,
кръст да сложиш, хладни лапи, щампи от студена кръв
в страницата топлокръвна. Дреме в зимна дрямка звярът –
за припаднали влечуги, гущери и жаби стръв.
Но сърцето твое бие – ето, в мъртвото ни време
над амнезиите гъгне изкопаемата гад!
Ни приятен, ни любезен, за народа безполезен,
без „exegi monumentum” тъне в предразсъдък град.
Ала любовта – остава! Нека зов да продължава,
на града-всемир да даваш не на заем думи ти.
Кръглолоб като читател гълъб сив в мъглата плава,
на перваза ти се мята. И душата там блести.
ЗА ОКНОМ – НОЯБРЬ
За окном – ноябрь и морось. Снег срывается и тает.
Сизари на свежей жиже клинописный росчерк свой
оставляют... Если пара-тройка душ тебя читает,
надо думать, сочинитель, ты – по-прежнему живой.
Надо знать, что будет утро. Не спеши, мой брат по вере,
ставить крестик, ножки хером, отпечатки зябких лап
на странице теплокровной. Затаились в спячке звери –
зимний обморок рептилий, кома ящериц и жаб.
Но твоё-то бьётся сердце – вот и в мёртвую погоду
звук держи над амнезией землероек и кротов!
Ни любезен, ни полезен сроду не был ты народу,
нет „exegi monumentum” в предрассудках городов...
Но любовь – да будет длиться! Длись открытостью гортани,
отдавая граду-миру незаёмные слова.
Круглолобый, как читатель, сизый голубь, весь в тумане,
сел к тебе на подоконник. И душа – жива, права.
-----
БЕЗ ФАБУЛА
Денят просветна. Секна мощен дъжд,
дан в есенните разливи изпрати.
Син поглед метна индиански вожд
през клена и косите на върбата.
И странно – сред сърцето ми гори
не за раздели и тегоби огън,
а споменът за детските игри –
за лъкове от ясенови клони...
И пълен е с победи в бъдна вис,
мълниеносни и неоспорими,
денят щастлив след изгрева златист –
без цифри отрицателни и мними,
без имена, без дати, без рефрен,
без фабула особена да свърта,
той толкова години свети в мен,
че сякаш той и аз сме тук безсмъртни...
БЕЗ ФАБУЛЫ
День просветлел. Ушёл тяжёлый дождь
недоброго осеннего разлива.
И синий взор метнул индейский вождь
сквозь листья клёна и косицы ивы.
И странно – вновь на сердце у меня
не поздних лет потери и разлуки,
но давних игр ребячья беготня –
из ясеневых веток копья, луки...
И полон предвкушением побед,
молниеносных и неоспоримых,
день счастья, золотистый на просвет, –
без чисел отрицательных и мнимых,
без имени, без даты, без примет,
без фабулы какой-либо особой,
он светит мне вовсю так много лет,
как будто он и я – бессмертны оба...
-----
САМОТАТА Е ИСТИНА
Да, истина е самотата. Тя
жестока е, но е целебно-властна.
Дух на слепец е и око на ястреб
в покоя след напусната тълпа.
Огромен сън бе нявга наш другар.
След туй сънят наяве бе прехванат.
Какво накрая всъщност ни остана?
Предзимен вятър, братко критикар!
Остана в тясна стая да мъжди
на черно-сива есен светлината,
когато и по пладне здрач тъмни
и всичко чакано е в прежни дни;
в гнезда далечни литнаха децата...
ЕСТЬ ПРАВДА ОДИНОЧЕСТВА
Есть правда одиночества. Оно
жесто;ко, но целительно-высо;ко.
Чутьё слепца и ястребово око
ушедшему от скопища дано.
Когда-то сон огромный нас слепил.
Затем и сон и явь вместились в малость.
И что же нам в конце концов осталось?
Ответь, осенний ветер, брат-зоил!
Осталось тесной комнаты тепло
на чёрно-сером, на предзимнем свете,
когда уже и в полдень не светло,
когда, всё, долгожданное, прошло
и упорхнули к дальним гнёздам дети...
-----
ЕСЕННОТО МОРЕ
Наесен морето – от юлско по-чисто,
по-ведро, прозрачно, докарало хлад.
Наесен планинските златни очища
са пълни с огньове от гроздова слад.
Прохладно и слънчево. Лъха мискетът
в лозя на висока узряла зора.
Ни млад, ни богат ще съм вече. В полето
не съм като лъв в тази мравча игра.
Какво ми остана? Отлитат фазани
от рижите листи на лозов шпалир
и слънце блести – яснобузо и рано –
пак там, с маниери от юлския мир.
Остана септември – с морето разтворил
във вятъра своята ментова пещ.
И в сини, почти ледовити простори –
златистият полъх от атом горещ.
ОСЕННЕЕ МОРЕ
Осеннее море июльского чище,
прозрачней, стекляннее и холодней.
Осенней горы золотые глазища
полны виноградных зернистых огней.
Прохладно и солнечно. Веет мускатом
от грядок кудрявых на спелой горе.
Не быть мне ни юным уже, ни богатым,
не вырасти львом в муравьиной игре.
Зато мне осталось – вспорхнули фазаны
из рыжей листвы виноградных шпалер,
и солнце взошло яснощёко и рано –
на молодцеватый июльский манер.
Осталось – еще не остывшее море,
сентябрьского воздуха мятная плоть.
И в синем, чуть-чуть ледовитом, просторе –
молекул-мальков золотая щепоть.
-----
БЛЕДОЛИЛАВИТЕ АСТРИ
Бледолилавите астри, в здрача на парка стаени,
светят над черната угар след дъждовете до днес.
Яркооранжева мъка пръска с кандило невенът.
Хладно е. Пусто е. Дълго няма ни хора, ни пес
в тези предградия стари... Само лица грубовати
на работяги¬-дървета – ябълки, сливи, вишнап –
в свойта обител остават. Сойките крясъци мятат,
пърхат и търсят, обаче уловът още е слаб.
Полупрозрачните астри свиват измръзнали шапки.
Рано задуха на студ и на соловецко вино.
Да му ударим по чашка, братче, да пийнем три капки,
после чепатите грапи в лапи да вземем, дано.
Ето, поредната есен с нови погребани вейки.
Пак се превръщат листата в мирис, забрава и дим.
В дълбочина зад клонака – близко¬далечните сенки:
сякаш сме в нашето детство, по листопада вървим...
БЛЕДНО-ЛИЛОВЫЕ АСТРЫ
Бледно-лиловые астры в сумраке стылого сада
светят над чёрной землёю после тяжёлых дождей.
Ярко-оранжевым ядом брызжут календул лампады.
Холодно, пусто. Часами – нет ни собак , ни людей
в этих посадках старинных... Только корявые лики
разнорабочих деревьев – яблонь, черешен и слив –
не покидают усадьбы. Да рассыпаются крики
соек, снующих повсюду в поиске скудных пожив.
Полупрозрачные астры не по-сентябрьски озябли.
Рано повеяло стужей и соловецким вином.
Хлопнем по шкалику, братец, выпьем ещё по три капли
и угловатые грабли в тёплые лапы возьмем.
Вот и ещё одна осень, палой листвы погребенье.
Листья становятся дымом, запахом и забытьём.
А в глубине, за ветвями, – близко-далёкие тени:
словно вчера ещё, в детстве по листопаду идём...
-----
ЕДИНСТВЕН ГОСПОД
Единствен Господ – за детето свят!
Но са против чакали и хиени.
За тях законите са непотребни,
чела и гуши кръстят и мълчат.
А хиляди се гънат в кишав път
към зло, към робство – в почвата осколки,
в сърцето с шум и в бъбреците с болки
възнаградени са за своя труд...
Единствен Господ изморен – за теб.
Против са лакти, челюсти и плещи.
В града на рая Пловдив плод усещам,
а в твоя двор, дълбаещ своя жлеб,
чистач-кълвач по ябълката шета.
Каква дъга е в птиците била –
душата им е в техните крила!
Е, ето, усмихни се, още светиш...
Ти дишай – вече за човек любим –
обдишвай тройно, ако е възможно.
Ръка ми дай, дете! Сред дни безбожни
на тоз предел с любов да устоим...
ОДИН ГОСПОДЬ ЕДИНЫЙ
Один Господь единый – за дитя!
Но все шакалы, все гиены – против.
А тысячи – закона дышло в рот им! –
молчат, зобы и лбы перекрестя.
А тысячи служивых гнутся, льнут
и к злу, и к рабству – к выморочной почве,
шумами в сердце, коликою в почке
сполна вознаграждённые за труд…
Один Господь усталый – за тебя.
Но челюсти, но плечи, локти – против.
Плодами полон райский город Пловдив,
а на твоём дворе, червей долбя,
по яблоне снуёт чистильщик-дятел.
Чем птицы всех расцветок хороши –
на взмахе крыл реальностью души!
Ну, вот и улыбнись, пока не спятил...
Вот и дыши – не для себя уже –
и втрое больше вытерпи, чем можно.
Дай руку мне, дитя! – Во дни безбожны
да выстоим, любовью, на меже...
-----
ПЕПЕРУДА
Хвъркащо нещо с брилянтни крилца – пеперуда,
с меко коремче – храна за врабци е това!
Как те възпяват! А можеш по-лесно да бъдеш
само торбичка с трева...
Призрак ефирен, ненужно парче съвършенство,
над броненосец потънал развяващ се флаг...
Посред конопа лудуваш, споделяш блаженство
с двойка бродяги в овраг.
Все пак не мога към теб да съм тягостен – мигар
утро предишно в крила-йероглифи съм взел?
Сякаш предчувствам, че скоро полковник Синигер
ще ни реди за разстрел!
Щом генералът Врабец, картотека оправил,
поглед отправя към тез килотонни лета,
тежест в гърдите усеща – секретната завист –
как се лети с лекота.
Тя, лекотата – метафора. От Антиох е
римата смях пеперуден, крилато кръжи.
Лъжат чугунени мутри, но времето после
на съвестта им тежи.
Тя, лекотата – безкористен камък на риска:
четирикрила, подобна на строфа дъга,
мята-римува крила над последните листи
и за тръбача, докарал се с тениска чиста,
по-безнадеждна изглежда и все по-златиста –
пак на урок е сега.
БАБОЧКА, ДРЯНЬ С БРИЛЛИАНТОВОЙ ПЫЛЬЮ НА КРЫЛЬЯХ
Бабочка, дрянь с бриллиантовой пылью на крыльях,
с годной на корм воробью лишь козявкой брюшка!
Сколько, однако ж, воспеших тебя! – Словно быль их
легче – с травою мешка...
Нежная лярва, никчемный клочок совершенства,
над броненосцем утоплым порхающий флаг...
Средь конопли озоруя, ты делишь блаженство
с парой угарных бродяг.
Всё же не вправе и я от тебя откреститься –
утро ли прежнее чту в иероглифах крыл?
День ли предчувствую тот, где полковник Синица
вместе нас пустит в распыл?
Ведь генерал Горобец, к картотеке склоняясь,
на килотоннах отчёта фиксируя взгляд,
тяжесть в груди ощущает, секретную зависть
к лёгкости малых зверят.
Лёгкость – большая метафора. От Антиоха
рифмам смеялось вослед махаона крыло.
Всё же, что врали с чугунными лицами, плохо
веку на совесть легло.
Лёгкость – последнее в этих камнях бескорыстье:
четырёхкрылый, подобный строфе, мотылёк,
крылья смежая-рифмуя, садится на листья
и о наряженном в белую майку горнисте
всё безнадёжней и, кажется, всё золотистей
вновь повторяет урок...
-----
СОЗОПОЛ СЛЕД ГОДИНА
Два щиглеца, на Манделщам два братя,
по жицата звънят от сутринта,
на грешника Адам над глина свята
изгрява ден в свещена простота.
Созополска лазур-вълна прозрачна,
с цвят на вино море на Одисей.
Далеч дими като руина мрачна
озъбен фронт край руден ветровей.
Че то пълзи война в Украйна, звярът
забива зверски зъби в Първорус.
И синевата морска за подарък
ще дам на родната тревожна пръст.
А щиглеците, Осипови братя,
ми свирят, за да се сбогувам с тях;
там лястовички пееха, когато
преди година аз в Созопол бях.
Към Босфора ли те са отлетели,
над Мраморно море ли днес летят?
Аз още помня нежните им трели
в созополската топла благодат.
И чувам пак – без фалш и спам измамен,
чирикат за ефирен тънък слой,
разделящ многопластовата драма –
на Манделщам сте, щиглеци, акрани,
слънцепоклонници в живота мой.
* Осип Манделщам (1891-1938 г.) – руски поет, представител на литературното течение акмеизъм.
СОЗОПОЛЬ ЧЕРЕЗ ГОД
Чета щеглов, два братца Мандельштама,
звенят с утра, колышут провода.
Над вечной глиной грешника Адама
восходит дня святая простота.
Созопольская синь-волна прозрачна
и виноцветен Одиссея Понт.
Лишь издали чадит руиной мрачной,
ощерившись вдоль терриконов, фронт.
То зверь войны ползёт по Украине,
вгрызается ордынство в Перворусь.
И, взяв лишь на зубок понтийской сини,
я вновь домой к родным тревогам рвусь.
А два щегла, два Осиповых братца,
„Прощай!” мне с тех же проводов свистят,
где были рады ласточки смеяться
в созопольском июне год назад.
К Босфору ли касатки улетели,
над Марморой ли блещет их крыло?
А я всё помню нежные их трели,
цветущего Созополя тепло.
И слышу вновь: без фальши и без спама
щебечут мне про тонкие слои,
про подоплёку многослойной драмы –
подельники напевов Мандельштама,
щеглы, солнцепоклонники мои.
17.06.2015 г., Созополь
-----
В РОДИНАТА НА ОРФЕЙ
Аз пак съм тук. България – сестрица,
сияе с черновежда красота.
Върти се обръчът на воденица,
цвърчи златиста мръвка на жарта.
Горещ зенит. Но сенчеста черница
в палатката преплита пъстрота.
„С Орфей и арфата му пеят птици!” –
над залива ечи от сутринта.
О, Тракия! Отново идвам тука,
черви се пак на чеверме овен
над въглищата, в кръчмата базуки
звучи; не съм пиян, опиянен
от карнобатско вино, запленен съм
от влюбения свят на твоя рай,
простор на Демокрит. Повява мента,
смокинята на млад безкрай ухай,
растяща вечно край пукнатините
на жълтия варовиков триптих.
Струят над синевата на вълните
покров светлинен и Орфеев стих...
И жалко, че престоят ми преваля
преди смокините да пуснат мед...
Нощ свежа е. Кариран бархет ален.
От Крит вълните „Верую!” търкалят.
Ту спира времето, ту в бяг напред.
НА РОДИНЕ ОРФЕЯ
Я снова здесь. Болгария-сестрица
сияет чернобровой красотой.
И обод водной мельницы искрится,
вращая вертел с тушей золотой.
Зенит горяч. Но тень черницы-дуды
свивается в узорчатость шатра.
„Ни арфы, ни Орфея не избуду!” –
над бухтой эхо слышится с утра.
О, Фракия! Вслед пресным дням разлуки
опять шипит, румянится баран
над углями, и музыка бузуки
звучит в харчевне той, где я не пьян
багряным виноградом Карнобата,
но опьянён влюблённостью в твой мир,
пространство Демокрита! Веет мята,
и пахнет вечной юностью инжир,
вдоль трещин прорастая неустанно,
вдоль жёлтых глыб известняков твоих.
Над синью волн витает первозданно
свет омофора и Орфея стих...
Мне только жаль, что раньше я уеду,
чем нагуляют смоквы спелый мёд...
А ночь свежа. Красна фланелька пледа.
И волны катят с Крита рокот: „Кредо!”
И время – то качнётся, то замрёт.
* Черница, дуда (болгарск.) – шелковица.
-----
НАД МОРЕТО
За залеза на лятото да жалим?
Към изгрева му да катерим връх?
Във водни кончета, цветя, омая
отива си – ни живо, ни без дъх,
пренася с влака чуждите предели,
обдишва южната виделина...
А как звъняха щиглеците смело!
Как лястовици галеха деня,
подреждайки се в музикални думи
по нотни жици в лятна синева!
А ние с теб през юнски ранни друми
по щрих-пунктир, по пътна канава,
рено наели от Бургас, ще бродим
натам, където – сякаш миг назад –
на пристана ни чакат платноходи,
край вила „Роза” лилии цъфтят.
Съзвездията над морето – същи...
Созополската нощ е огнен сън
и бриз понтийски, празнично обгръщащ,
тъга предсмъртна ще издуха вън
от трудно зазименото съзнание...
Вина червени в полунощ кипят,
звънят над подмладяваща компания,
проблясва вечност в чашите уханни...
Да плуваме, без погледи назад.
НАД МОРЕМ
Печалиться ли о закате лета?
Благодарить ли за рассвет его?
В стрекозах, лепестках, прожилках света,
он ушло, – не живо, не мертво, –
и увело в нездешние пределы
все южного уклона поезда...
А так стрижи звенели в небе смело!
Так нежили касатки провода,
нарисовавшись музыкальной фразой
на нотных строчках в летней синеве!
А мы с тобой июньской ранней трассой
по штрих-пунктиру, по кайме-канве
в „Рено” наёмном от Бургаса мчали
туда, где, словно день – не год! – назад,
нас парусники ждали на причале,
где цвёл у виллы „Рози” лилий сад.
Созвездия над морем – „всюду те же...”
Полна огней созопольская ночь,
и бриз понтийский, праздничный и свежий,
тоску предсмертья выдувает прочь
из трудно зимовавшего сознанья...
Вот склянки с красным в полночи опять
звенят над мысом в молодильной пране,
мерцает вечность в радужном стакане...
И плыть дано, не озираясь вспять.
2015 г.
-----
КОГАТО ОЩЕ СЛОВОТО Е СПЯЛО
* * *
Стихна пороят юлски.
Плодните стари овошки
вече ухаят на гъби.
В росната зеленина
диша живот хронометър:
капки отмерват секунди
в улейчета на листата.
Млясва и в почвата пада
зрялата ябълка.
Време е.
* * *
Убита от студа гугутка
аз вдигнах от снега –
бе лека,
пересто безтегловна,
сякаш не е живяла...
А може би и досега лети...
* * *
Аз крача край морето.
Сянка на летяща чайка
прохлада тиха
е пробягала през мен.
Сред пусто нажежено пладне
съчувствието с мимолетна лепта.
* * *
Всичко, което Господ ми изпрати,
е справедливо
в пълна мяра –
измолено е честно
с пот солена, с размисли горчиви
и с вяра
димно-сладка като вино.
Всичко, което съм узнал,
е казано отдавна –
когато още Словото е спяло...
И само Времето разтворило око
младенческо, учудено щастливо
на глиненото чело...
КОГДА ЕЩЁ НЕ ПРОСЫПАЛОСЬ СЛОВО
* * *
Ливень июльский утих. –
В старом плодовом саду
лесом запахло грибным.
В зелени после дождя
дышит хронометр живой:
падают капли секунд
с лиственных желобков.
Чмокнуло, в почву упав,
спелое яблоко. –
Час.
* * *
Стужей убитую горлицу
Поднял со снега. –
Легка,
Перисто невесома,
Словно и не жила...
Или доныне летит...
* * *
Иду вдоль моря.
Тень летящей чайки
бесшумной прохладой
пробегает по мне. –
В пустом раскалённом полдне
мимолётная лепта участия.
* * *
Всё, что Господь послал мне,
Справедливо
В полнейшей мере –
Вымолено честно
Солёным потом, горечью раздумья
И верой,
Дымно-сладкой, как вино.
Всё, что я вызнал,
Названо давно –
Когда ещё не просыпалось Слово...
А только Время распахнуло глаз,
Младенческий, счастливо-удивлённый
На глиняном челе...
-----
СРОКОВЕ
Справочниците лакомо прелиствам –
как шамфъстъкът и как блатният кипарис
шест хиляди години зеленеят.
А земният ни път е май по-кратък...
Когато изморя се да роптая
и се смиря, над мене поставете
и тънкокора шамфъстък фиданка,
и плещест разклонен кипарис мрачен...
Аз искам в двете мои кръвни същности,
в корони две безмълвно приказливи,
да доживея шест хилядолетия
под клоните, ловейки с гладен поглед
пиянстващата шест дни
пеперуда...
СРОКИ
Я справочники лакомо листаю –
фисташка и болотный кипарис
шесть тысяч лет ветвятся-зеленеют.
Наш путь земной немного покороче...
Когда ж устану попусту роптать,
когда смирюсь, поставьте надо мною
девичью тонкокорую фисташку
и сумрачный плечистый кипарис...
Хочу я в двух, мне кровных, ипостасях,
в двух кронах, бессловесно говорливых,
прожить ещё хоть шесть тысячелетий,
из-под ветвей ловя голодным взором
лимонницу,
кутящую шесть дней...
-----
СТАРОСТ
Липсват илюзии, повече страх –
всичко туй старост е обикновена.
Песните вяли са, думите чезнат,
значи аз не пожелах, не успях.
Леден последен отчет е това –
свят немота безпределна добавя.
С нея какво ли, какво ли да правя –
с прежната нежност на мъртви слова?
МЕНЬШЕ ИЛЛЮЗИИ И БОЛЬШЕ ТРЕВОГ
Меньше иллюзий и больше тревог –
это всего лишь обычная старость.
Песня не сладилась, слов не осталось.
Стало быть, не захотел и не смог.
Холоден и неприветлив итог –
мир немоты оказался сильнее.
Только что делать, что делать мне с нею –
с нежностью меж умирающих строк?
-----
ТУЙ НЕЩО, ЗА КОЕТО СЕ МЪЛЧИ
Туй нещо, за което се мълчи,
да се докосне
с чувство тихо може.
Усеща тъй светлик и въздух кожа,
тъй на съдбата ритъмът звучи.
Стои неразбираем таен свят –
той никога не се превръща в слово.
Измъчва ни той,
след това отново
за да ни истините запленят.
ЕСТЬ ТО, О ЧЕМ НЕ ДОЛЖНО ГОВОРИТЬ
Есть то, о чём не должно говорить,
что лишь беззвучно
тронуть чувством можно.
Так ощущают свет и воздух кожей,
так ведают судьбы глубинный ритм.
Есть тайный мир, который не понять, –
он никогда не превратится в слово.
Но он, лишь он, нас мучит,
чтобы снова
предощущеньем истины пленять.
-----
А ВСЪЩНОСТ КОЙ СЪМ АЗ? ЗАЩО ЖИВЕЯ?
А всъщност кой съм аз? Защо живея?
Тоз страховит без отговор въпрос!
Звезди ще тичат и деца ще греят.
До гроб оскъдна глина ще е гост.
Но глината ще стане буйно цвете,
ще легнем на вечерния цветак –
над нас ще се разтвори свод планетен.
И ще възкликнеш с прежна болка пак:
„Защо, небе, над мене тегнеш? Ето,
духът ми жив е с теб равновелик.
Защо, защо...” – безстрашно и нелепо
сърце ломоти. И мълчи език.
ТАК КТО ЖЕ Я? ЗАЧЕМ ЖИВУ НА СВЕТЕ?
Так кто же я? Зачем живу на свете? –
Как страшен в безответности вопрос!
Качнутся звёзды, и родятся дети.
И встретит скудной глиною погост.
Но станет глина буйными цветами,
мы ляжем на вечерние цветы –
и свод планет разверзнется над нами.
И вновь воскликнешь с давней болью ты:
„Зачем довлеешь надо мною, небо?
Мой дух живой тебе равновелик.
Зачем, зачем...” – отважно и нелепо
лепечет сердце. И молчит язык.
-----
ДЕВЕТГОДИШЕН, С ТЕН ОБВЕЯН
Деветгодишен, с тен обвеян
наследник,
слабичък юнак,
над снежнобялата фланелка
загарът ти – смел слънчев знак!
Блести!
Пази, тревого моя,
сред този неспокоен свят
взор син
по пътя към прибоя
и крехкост свята в устрем млад...
ДЕВЯТИЛЕТНЫЙ, ЗАГОРЕЛЫЙ
Девятилетний, загорелый,
наследник,
худенький пострел,
Как над футболкой свежебелой
загар твой солнечен и смел!
Светись! –
Со мной моя тревога –
в немирном мире уберечь
взор синий,
рвущийся в дорогу,
святую хрупкость юных плеч...
-----
НЕВЕСТИТЕ ЗОВЕ В ЗАХЛАС
С годините
приятелите намаляха.
И този, който бе по-верен, не е там.
Бях сам.
Но погледите на жените бяха
по-ярки с пролетния си прощален блян.
Стопи се зимата. Снегът на глина стана,
прорасна боровият кръст
в пореден пласт.
И от тополата скворец, викач безсрамен,
сред гробен парк
невестите зове в захлас...
ВЗАХЛЁБ ЗОВЁТ НЕВЕСТ
И что ни год – опять
друзей моих всё меньше.
И нет уже того, кто был иных верней.
Трезвее воздух дней.
Но взоры юных женщин –
всё ярче по весне, прощальнее-хмельней.
Истаяла зима. И глина снег впитала,
просел, чуть покосясь,
простой сосновый крест.
И с тополя скворец, бесстыжий зазывала,
опять, на весь погост,
взахлёб зовёт невест...
-----
ЗЪРНОТО
Надежда зрее, смях се рине,
молби и гняв всуе шумят...
Копривата и розмаринът
под съдната зора цъфтят.
Омеква сняг, топи се камък,
пребъдва само тук едно –
през смъртен трепет се захвана
с пронизващо листо зърно.
Душа кълни... Беззвучно плаче,
пои пелиновата пръст.
Да бъде тъй. Не другояче... –
листата да избухнат ръст!
ЗЕРНО
Надежды лепет, смех огульный,
мольбы и гневы –
зря всё, зря...
Цветёт крапива и багульник,
и всходит судная заря.
Растает снег, и камень стает,
пребудет только лишь одно –
сквозь смертный трепет прорастает
листом пронзительным зерно.
Так и душа...
Беззвучно плача,
к полынным глинам припадёт.
Да будет так.
И не иначе... –
Да вспыхнут листья в свой черёд!
---------------------------------------------
Соня Антонян
Соня Антонян – НЯМА ДАННИ.
БЕЗСЪНИЦА. СЛЕД ПОЛЕТ НЕЙДЕ ТАМ
Безсъница. Сред полет нейде там
кълба от мисли моя стих кълбят,
те няма да разперят строфи, знам,
мъртвородените идеи не летят.
В главата раждали бунтовна смес,
те към небето пак криле разгръщат
и с огнената мъст на свойта чест
в съня ми като шлагер стар се връщат.
БЕССОННИЦА. ОДНИ ПОЛЕТЫ В ВЫС
Бессонница Одни полёты в высь
Мой стих клубок запутанных мыслей
Как много их не повидавших жизнь
В них масса замертво схороненных идей
Что в голове рождали бунта смесь
Стремясь на небо птицами подняться
Теперь они как огненная месть
Во сне мне песней позабытой снятся
---------------------------------------------
София Прокофиева
Руската писателка и поетеса София Прокофиева (Софья Леонидовна Прокофьева) е родена на 14 май 1928 г. в Москва. Завършва факултета по графика при Московския художествен институт „В. Суриков” (1955 г.). На младини публикува поезия в самиздатския печат. Работи като художник илюстратор и редактор на детска литература. Автор е на стихосбирката „Античный цикл и другие стихотворения” (2000 г.) и на близо сто сценарии за мултипликационни, късометражни и игрални филми, пиеси и книги за деца, сред които „Кто лучше?” (1957 г.), „Ученик волшебника” (1957 г.), „Удивительные приключения мальчика без тени и тени без мальчика” (1962 г.), „Неизвестный с хвостом” (1963 г.), „Зелёная пилюля” (1964 г.), „Приключения жёлтого чемоданчика” (1966 г.), „Сказка о самом большом друге” (1967 г.), „Сказка о ветре в безветренный день” (1967 г.), „Не буду просить прощения” (1968 г.), „Маша и Ойка” (1969 г.), „Лоскутик и Облако” (1972 г.), „На старом чердаке” (1974 г.), „Остров Капитанов” (1977 г.), „Часы с кукушкой” (1984 г.), „Девочка по имени Глазастик” (1985 г.), „Астрель и Хранитель леса” (1989 г.), „Принцесса Уэнни” (1992 г.), „Новые приключения желтого чемоданчика” (2000 г.), „Босая принцесса” (2002 г.), „Белоснежка и маленький эльф” (2004 г.), „Девочка-свеча” (2006 г.), „Замок Чёрной королевы” (2007 г.), „Тайна железного дерева” (2010 г.), „Кольцо призрака” (2012 г.) и мн. др. Приказките й са преведени на над 20 езика. Живее в Москва.
СТАТУИТЕ ЧАКАТ В ПЛОСКА НИША
Статуите чакат в плоска ниша
времето да ги обожестви.
От кариатидите въздишка
покрива преви.
Стъпала полупрозрачни вътре,
вляво – ясен, вдясно – дъб голям.
Сенките на лъвове избутвам,
влизам там.
Кой разтвори нашата завеса?
Всеки допир тук обет е свят.
Поразхвърлян е домът, отместен
прагът е назад.
Вижда се светлинен знак тризначен:
гълъб, хляб и вино упокой.
Без прозорец – в ъгъла прозрачен
где е той?
Где са кули, куполи от чаши?
Всяко вдишване е нов разлом.
Без прозорец! Как е сух и страшен
този дом.
* Кариатида – женска статуя, служеща вместо стълб за подпора и като украса на сграда. Кариатидите са били жрици на Артемида.
СТАТУИ ПРИГРЕЛИСЬ В ПЛОСКОЙ НИШЕ
Статуи пригрелись в плоской нише,
Ждут, что время их обожествит.
Потянулся к невесомой крыше
Вздох кариатид.
Сквозь полупрозрачные ступени
Слева ясень вырос, справа дуб.
Тени львов столкну с их возвышений
И войду.
Кем был этот занавес раздвинут?
Здесь прикосновенье – как зарок.
Распростерта утварь, запрокинут
В комнату порог.
Треугольник света обозначен:
Голубь, хлеб и красное вино.
В угол не забьешься – он прозрачен.
Где окно?
Где сервизы куполов и башен?
Каждый вздох дается мне с трудом.
Где окно? Как невесом и страшен
Этот дом.
1948 г.
---------------------------------------------
Станислав Голованов
Станислав Голованов – НЯМА ДАННИ.
БРАТ
Често привечер лесно забравям
препоръките прашни за чест
и пронизвам със копие здраво
златни ризници в къщите днес.
Тази нощ с лекота ще изпълня
позабравен и странен обряд
и при теб сред честта ще се върна,
мой печален изгубил се брат.
Вятър свеж и звездите врачуват
на погребан под сънища град,
тихи рицари гордо пътуват
по минаващ сред времето свят.
Променлив и неясен, лъжовен
е човешкият труден възход.
Край Ла Манша далечен отново
чезне лудият бард Дон Кихот.
Син от брак на тъгата с успеха –
ще сразя равнодушни стени
и пред моите звънки доспехи
тънко копие с дни ще лети.
БРАТ
Я под вечер легко забываю
Наставления пыльных томов
И упругим копьем пробиваю
Золотые кольчуги домов.
Этой ночью я точно исполню
Позабытый и странный обряд,
Я тебя обязательно вспомню,
Мой печальный потерянный брат.
Свежий ветер и звезды врачуют
Тех, кто в Городе Снов погребен,
Снова рыцари молча кочуют
По бескрайним просторам времен.
Переменчив, неясен, обманчив,
Нашей дикой истории ход
И растаял в далекой Ла-Манче
Сумасшедший поэт Дон-Кихот.
Сын от брака Печали с Успехом –
Прошибу равнодушья плиту
И увенчанный звонким доспехом
Я копье подхвачу на лету!
---------------------------------------------
Станислав Колесников
Руският поет Станислав Колесников (Станислав Александрович Колесников/ Стас Карельский) е роден на 24 февруари 1940 г. Живее в гр. Суоярви, Република Карелия. (Няма други данни.)
БЕЗЧЕТ ТАЛАНТИ
Безчет таланти в нашата държава
с невежество и с наглост ни пленяват.
Но никой друг не може да ни бие
в стремежа на талантите – да пият.
В това носа на всеки ще натрием –
по повод и без повод дружно пием.
НЕ СЧЕСТЬ ТАЛАНТОВ
Не счесть талантов в нашем государстве,
Особенно в невежестве и хамстве.
И вовсе никому нас не побить
В соревновании талантов – пить.
Уж тут-то мы любому нос утрём.
По поводу и без, всегда мы пьём.
-----
ЗА ИЗБОРИТЕ
Предстои ни тази есен избор нелесен!
Кой от милиардерите ни е най-честен?
О ВЫБОРАХ
Не прост нам выбор предстоит, известно.
Кто из миллиардеров самый честный?
-----
ПОЛИГЛОТ
Захвали се приятел мил,
че пет езика усвоил:
фарси, урду, влъхву, санскрит
и две-три думи на иврит.
Аз отначало завидях
и часове разстроен бях.
Защо и мен, Боже добри,
с талант езиков не дари?
Но изведнъж се сетих в ход:
та аз съм също полиглот.
Ако броя нормално, днес
езици зная много – шест.
На руски с речник се оправям,
дори и диалект добавям,
знам уличен, жаргон език,
а в псуването съм велик.
И за да ви довпечатлява,
към този списък ще добавя:
освен тях зная и превеждам
езици свински и говежди.
ПОЛИГЛОТ
Вчера расхвастался дружок.
Пять языков осилить смог.
Фарси, урду, язык волхвов
И на иврите пару слов.
Сначала я в завидках был.
Полдня в расстройстве проходил.
Ну почему же мне-то бог
Таланта тоже дать не смог?
И вдруг подумал: вот так вот,
Так я ведь тоже полиглот.
Если нормально перечесть,
То знаю даже больше – шесть.
Со словарём я русский знаю,
Чуть-чуть на мове размовляю,
Неплохо знаю феню, сленг,
А мат, и вовсе лучше всех.
Если вдруг скажут маловато,
Я перечень продлю, ребята
Ведь кроме них, я знаю даже
Язык свиной, язык говяжий.
---------------------------------------------
Станислав Красовицкий
Руският поет, преводач и църковен публицист Станислав Красовицки (Станислав Яковлевич Красовицкий) е роден на 1 декември 1935 г. в Москва. Завършва Московския държавен институт за чуждестранни езици „Морис Торез” (1959 г.). Участва в неформалната поетична група на Леонид Чертков. Подготвя няколко свои ръкописни стихосбирки, сред които „Лабардан-с”. Стиховете му излизат в алманаси, антологии и самиздатски издания като „Аполлон-77”, „Голубая лагуна”, „Грани”, „Ковчег”, „Эхо”, „Левиафан”, „Часть речи” и др. В началото на 60-те години унищожава голяма част от стиховете си. Работи като старши научен сътрудник в различни учреждения, редактира самиздатското православно списание „Фордевинд” (70-те и 80-те години). През 1989 г. емигрира в САЩ. През 1990 г. в Ню Йорк е ръкоположен в сан свещенослужител, протойерей в неканоничната Руска православна църква зад граница. Служи в църкви във Франция и в Англия. Публикува в емигрантски издания като „Вестник РХД”, „Православное обозрение”, „Православное дело” и др. В края на века се връща в Русия. Зам.-председател е на Комитета за нравствено възраждане на отечеството. Автор е на стихосбирките „Избранное” (2002 г.), „Стихи” (2006 г.) и на книгата със статии и интервюта „Катастрофа в Раю” (2011 г.). Живее в гр. Пушкино, Московска област.
МОЖЕ БИ СНЕЖНИ ПАРЦАЛИ ЛЕТЯТ
Може би снежни парцали летят
и топят се, умирайки в нашия свят.
А може би рота войници с развяти
парашути се спуска сред ад.
Е, какво пък, нашивките тъй са брилянтни,
тъй безкраен е този московски покой.
И разбрах авантюрата на лейтенанта,
падащ устремно там край прозореца мой.
В преизподнята тях ги посрещат щурците
и последните дяволи с чест дават път.
Няма вече огньове. Над нас са звездите,
търпеливо строени за вечен салют.
БЫТЬ МОЖЕТ, ЭТО ХЛОПЬЯ ЛЕТЯТ
Быть может, это хлопья летят –
умирая, тают среди громад.
А может, это рота солдат
на парашютах спускается в ад.
Ну что ж, таково назначенье их канта,
такова безграничная ночь над Москвой.
И ясна авантюра того лейтенанта,
что падает вниз у окна моего.
Их деревья преисподней встречают сверчками,
и последние черти им честь отдают.
И не видно огней. Только звезды над нами
терпеливо построены в вечный салют.
---------------------------------------------
Тамара Буковская
Руската поетеса, есеист и преводач Тамара Буковска (Тамара Симоновна Буковская) е родена на 6 март 1947 г. в Ленинград. Завършва филологическия факултет на Ленинградския държавен университет. През 60-те и 70-те години участва в различни самиздатски проекти, близка е до творческия кръг на Виктор Кривулин и до групата „Поэты Малой Садовой”. Публикува стихове в емигрантски издания и самиздатски списания като „Часы”, „Обводный канал”, „37”, „Вестник РХД”, „Транспонанс” и др., а след перестройката в списания и алманаси като „Новый мир”, „Звезда”, „Аврора”, „Нева”, „Поздние Петербуржцы”, „Самиздат века”, „Стихи в Петербурге. 21 век”, „Дети Ра”, „Крещатик”, „Арион” и др. Автор е на редица статии по проблемите на изобразителното изкуство и съвременната поезия. Редактира сп. „АКТ. Литературный самиздат” и сп. „Литераче”, член е на редколегията на сп. „Зинзивер”, съставител е на няколко поетични антологии, сред които „Актуальная поэзия на Пушкинской-10”. Член е на Съюза на писателите на Санкт Петербург. Авторка е на стихосбирките „Отчаяние и надежда” (1991 г.), „Стихи” (1994 г.), „Джакомерон” (1995 г.), „Свидетельство очевидца” (1999 г.), „Невещественное доказательство” (2002 г.), „ЫХ: Стихотворения” (2006 г.), „По ту сторону слов” (2008 г.), „Стихи на полях” (2009 г.), „Artикуляция” (2009 г.), „Безумные стихи” (2012 г.) и „Просторечие” (2012 г.). Научен сътрудник е в Музея на Пушкин. Живее в Санкт Петербург.
В ЗЛОБЕН СВЯТ
В злобен свят край финландски блата
боровинки кървят и къпини
в рой мушици, досадни гадини;
идва радост – тръпчива уста
с неядлив още плод, неузрял,
скромен дар за животеца кратък
на човек изморен, лъган, плакал
или в яма с боклуци живял,
шавал с горестна мисъл – живот.
Радост обща е – плод непривичен,
ален сок боровинков изтича
пред очите на моя народ.
Няма публика „Ах!” да реди!
От права са лишени следи.
Радост обща е – плод неголям,
за душата спокойствие там.
Не словесност е наша обнова,
а предсмъртното, го;ркото слово
от калай разтопен е следа.
За родината срамно е. Да.
В ДИКОЙ ЗЛОБЕ
В дикой злобе чухонских болот,
там, где клюква кровит и морошка,
гнус язвит и досадная мошка,
всех-то радостей – вяжущий рот,
несъедобный, невызревший плод,
оправдание жизни недолгой
тех, кто выморен был и оболган
или в яме живых нечистот
шевелился и думал – живет.
Всех-то радостей – плод небывалый,
истекающий клюквенным, алым
соком прямо на наших глазах.
Где же публика с трепетным „ах!”?
Коль жива – с пораженьем в правах.
Всех-то радостей – плод небольшой,
все, что было и есть за душой.
Не словесности нашей обнова,
но предсмертное, горькое слово,
раскаленного олова след.
И не гордость отечества. Нет.
1980 г.
---------------------------------------------
Тамара Веселова
Руската поетеса Тамара Веселова е родена на 22 юли 1974 г. Завършва факултета по чуждестранни езици при Житомирския държавен университет. Живее в гр. Киев, Украйна. (Няма други данни.)
НЕПИПНАТИ СА ТОПЛИТЕ МЕЧТИ
Непипнати са топлите мечти.
Ти влизаш вкъщи, галиш мойто тяло,
но бяло-беленичко то блести,
не е в копнежите поаленяло.
Не съм пленена от красивата ти лъст,
за принц-наследник аз не те признавам,
светът ти в мойте светове е пуст,
макар че кротко с теб се наслаждавам.
С беседа тиха свършва нашто днес.
Задръстен от цветя, преситен залез;
и ний почтително мълчим за тез,
които любовта не е признала.
МОЕ ЕЩЕ НЕ ТРОНУЛО ТЕПЛО
Мое еще не тронуто тепло.
Ты входишь в дом, ласкаешь мое тело,
Но все равно еще белым-бело
Там, где хотел ты, чтоб уже алело.
Не очарована твоей я красотой,
Не выбрала тебя наследным принцем,
В моих мирах твой мир пока пустой,
Хотя тобой мне в радость насладиться.
Беседой тихой завершаем день.
Забит закат цветами до отвала,
И мы молчим отрывками о тех,
Кого любовь своими не признала.
---------------------------------------------
Тамара Залеская
Руската поетеса Тамара Залеска (Тамара Георгиевна Залесская) е родена на 22 юни 1953 г. в гр. Елец, Липецка област. Завършила е филологическия факултет на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов” и защитава аспирантура. Работила е като преподавател по руски език в Белоруския държавен университет и в Института по култура на Белорусия. Организатор е на литературно-музикалното обединение „Аккорд”, член е на литературното обединение „Доблесть”. Публикува поезия и проза в литературния печат, автор е на стихосбирката „Белые сады” (2009 г.), автор и съставител е на литературните сборници „Созвучие” (2012 г.), „Чистая правда и фантазия” (2014 г.) и др. и на текстовете на много песни на военна тематика. Член е на Съюза на писателите на Белорусия. Носителка е на държавни и литературни награди. Живее в гр. Минск.
В ТОВА НАИСТИНА ЛИ ВЯРВАТ?
За Ленин чете той доклад,
макар че не е актуален.
С любов за важния му вклад
доволно гладко го прослави.
За Сталин чете той доклад,
с любов бащицата разгледа,
лика му вдигна за парад,
като че ли е жив и редом.
За Берия доклад разви,
нали жена му не разстреля...
О, никой май не възрази!
„Проклетник...” никой не обели!
А хората как мислят днес?
В ГУЛАГ живота не прекарват.
Че вождовете имат чест...
В това наистина ли вярват?
А МОЖЕТ, ЛЮДИ ТОЖЕ – ЗА? А МОЖЕТ, ВЕРЯТ?
Докладчик Ленина любил,
Хотя любить уже не надо.
Но он его превозносил
И прославлял довольно складно.
Докладчик Сталина любил,
Упоминал его в докладе,
Перед покойным лебезил,
Как будто он живой и рядом.
Докладчик Берию любил,
Ведь тот жену его не трахал.
Ну хоть бы кто-то возразил!
Сказал бы кто: „Иди ты на...!”
А может, люди тоже – „за”?
Они в ГУЛАГе не сидели.
Такие честные глаза...
А может, верят – в самом деле?
---------------------------------------------
Тамара Пеункова
Руската поетеса Тамара Пеункова е родена в гр. Ростов Велики, Ярославска област. Завършва Санктпетербургския държавен електротехнически институт. Работи в областта на изчислителната техника. Публикува стихове в поетични сборници като „Огни Гавани”, „Пишу о Петербурге”, издания и алманаси на Стихи ру, РСП и др. Член е на Руския съюз на писателите (2015 г.). Умира на 20 август 2020 г. в Санкт Петербург.
БЕЗСЪНИЕ
И тази нощ отново не заспах,
и пак душата ми потърси дъно
в далечни фрази, в плач, отминал страх
ми пречеше в съня си да потъна.
„Аз се научих мъдро да живея...” *
Да можех също аз да имам сили
в забрава мислите си да отвея
и всеки ден да взимам като милост.
БЕССОНИЦА
И снова мне сегодня не спалось,
И вновь душа искала выраженья
В обрывках фраз, в следах пролитых слёз,
Мешая погрузиться в сновиденья.
„Я научилась просто, мудро жить...” *
Ах, если бы я тоже научилась
Не вспоминать, не думать, всё забыть
И каждый день воспринимать как милость.
http://www.stihi.ru/2009/11/25/7315
* „Я научилась просто, мудро жить...”, Анна Ахматова.
-----
НАБРОСКА
Метро. Вагон. Там тя и той.
Не двойка – твърде мълчаливи.
Той – снажен мъж, досущ герой,
а тя – красива мишка сива.
Какво ги свързва? Тих съсед,
съученик, почти приятел,
последен випуск, валс, море
или рожден ден при позната...
Навярно е мечтала тя
за него. Но се притеснява.
Това е всичко, след това
за следващата спирка става.
И ще се срещнат ли сега
съдбите им на този остров?
Тя тръгва – миг – врата, тъга,
а той – след нея. Колко просто!
И изведнъж усещам хлад,
умора тъжна пак ме хвана.
Тогава... Много дни назад
той си замина, аз останах.
ЗАРИСОВКА
Метро. Вагон. Она и Он.
Не пара – скованные слишком.
Он статен, очень недурён,
Она – так, серенькая мышка.
Чем связаны? – Одним двором
Или годами обученья;
Прощальный вальс на выпускном
Иль у подружки день рожденья...
А, может быть, она ждала,
Мечтала. И теперь неловко.
Ну, всё, простилась и сошла
На следующей остановке.
И будет ли ещё теперь
Другой в судьбе их перекрёсток?
Мгновенье – и захлопнут дверь.
Он вслед рванулся ей. Как просто!
Вдруг почему-то хорошо
И грустно мне. Да, вот усталость.
Когда-то... Много лет прошло.
Он уходил, а я... осталась.
-----
МОИТЕ СТИХОВЕ
Римувам простички мечти:
в тях не лъщят герои вечни,
сред тях сме само аз и ти,
сантиментални и човечни.
Луната ореол красив
не им изпраща с лунен вятър,
цветя с вълшебни аромати
не им добавят блясък див.
И херувими в пищен строй
не ще ги пеят в строги химни.
Адресът лесен твой и мой –
за любещи и за любими.
МОИ СТИХИ
Мои стихи совсем просты:
В них нет Героев, нет бессмертных,
В них только я и только ты,
В них лишь простые сантименты.
Луна сиянием своим
Их не коснётся благосклонно,
Цветы волшебным благовоньем
Не добавляют блеска им.
И Херувимов пышный строй
Их не возьмёт для строгих гимнов.
Их адрес вечный и простой –
Для любящих и для любимых.
-----
РАВНОДУШИЕ
Пред теб отворена съм аз
прочетена отдавна книга,
сюжет банален с таз интрига –
и нищо ново в скучен час.
За пръв път в дългия ни брак
аз без да крия, откровено
в любов ти се признавам нежно,
дори сега те моля: пак
с внимание дари ме тука –
не чакам плам да споделиш.
Но ти... – в прозореца следиш
звезди далечни как блещукат.
РАВНОДУШИЕ
Я вся открыта пред тобой
Давно зачитанною книгой,
Избит сюжет, ясна интрига –
Ничто не ново под луной.
Впервые в жизни, может быть,
Я без утайки, не скрываясь,
Сама в любви тебе признАюсь
Иль даже буду вдруг молить
Тебя всего лишь о вниманьи –
Другое просто не дано.
А ты – как будто бы в окно
Глядишь на дальних звёзд мерцанье.
-----
ЕСЕНТА Е ВСЕ ПО-БЛИЗО
Странно е, но вече аз не искам ни
да вървя към теб, ни вярвам в името.
Ето и небето – там разхвърляни
ниви в бавни дъждове преминаха.
Лятото към залеза придвижва се,
дъжд ли, слънце ли – нехае времето...
Есен с бледи чувства все по-близо е,
приближават с есента промените.
Всичко преживява се и смелва се,
болки и надежди – в смляно творчество,
неподвластни сме на тази мелница,
есенеят наште две самотности.
ОСЕНЬ БЛИЖЕ ВСЁ
Странно так, но мне уже не хочется
Ни идти к тебе, ни верить случаю.
Вот и небо – там чересполосица
Перешла совсем в дожди тягучие.
Лето все равно к закату движется,
Дождь ли, солнце – что они для времени…
Осень года, осень чувства ближе всё
С будущими в жизни переменами.
Всё переживётся, перемелется,
Боли и надежды – в муки творчества,
Только неподвластны этой мельнице
Наши два с тобою одиночества.
---------------------------------------------
Таня Даршт
Руската поетеса Таня Даршт живее и работи в гр. Нижний Новгород. Публикува поезия и проза в литературни издания и сборници в Приволжието. Превежда на руски поезия от български, немски и испански, голяма част от преводаческата й дейност е свързана с автори от времето на немския романтизъм. Авторка е на книгите със стихове, проза и преводна поезия „Ангелам не обидно” (1912 г.), „Диалог” (2016 г.) и „Время любить” (2020 г.). Член е на Съюза на професионалните литератори в Русия.
ЦЯЛОТО ЧОВЕШКО...
Лошото човешко любопитство
ще отвеят строги ветрове.
Евината майчина интимност –
бистър ручей с нежни брегове.
Нека чуждият досаден шепот
е роса на девствена трева.
Дните на любовния ми трепет
са венец на моята глава.
Към страстта да се усмихвам може
негодяи нагло да се взират.
Сутрин да се будят, дай им, Боже,
но за съдник да не претендират.
Те навярно още не отчитат,
че на склона към смъртта стоят:
сняг и пепел с гръм ще ги замитат,
за покой душите им скърбят.
И разклаща сгърбените сенки
в глъбините тъмната вода.
В парка на човешките растения
бурени се раждат за беда...
Лошите човешки проявления
са като кола без колела...
Пушкинското чудно мигновение
не отрича женската сълза.
И към всяка пошлост вероломна
на смелчаци, плюещи в морето,
все така безсрамна и свободна,
като жерав ще крещя в небето.
ВСЁ ЛЮДСКОЕ...
Всё людское злое любопытство
Перемелют строгие ветра.
Евы материнское бесстыдство
Я не унесу в обход двора.
Пусть чужой неукротимый шёпот
Как роса на девственной траве.
Я любви своей бесценный опыт
Как венец несу на голове.
На моё уменье улыбаться
Пусть они как прежде негодуют.
Дай им Бог утрами просыпаться,
Только пусть судить не претендуют.
Ведь они наверное не знают,
Что на склоне вросшие стоят:
Их то снег, то пепел заметают,
На молитву души их скорбят.
И колышет сгорбленные тени,
Отражая, тёмная вода.
В мире человеческих растений
Сорняки родятся иногда...
Все людские злые проявленья
Глупы как телеги без колёс...
Пушкинского чудного мгновенья
Не испортит слабость женских слёз.
На любое пошлое ехидство
Смельчаков, плюющих в водоём,
Снова, преисполнена бесстыдства,
Я курлычу в небе журавлём.
-----
ЗА МЪЖА И ЗА ЖЕНАТА
Нужна съм ти аз за равновесие,
за да не забравяш грешни дни.
Насочи молитви към небето,
на любим човек благодари...
За да разговаряш с Бог, целуваш
моята душа, а после в миг
от пролога бурен се страхуваш,
но съмнения не бий с камшик.
Нужна съм ти аз – чрез мойта слабост
обладай молитви и мечти
там, където в скръб и в земна радост
винаги ще ти принадлежи
тя, жената, вечната пророчица,
с почит към дълга да си щастлив,
тя, жената обич плодоносеща
и лекуваща ни с огън жив,
тя, жената водопад от образи,
тя, затвор за волния беглец;
от ребро ли тя е, от олово ли,
или Богу жертвен е агнец...
Без любов не си поет, а кресльо си,
няма смисъл, нямаш враг дори...
Нужна съм ти аз за равновесие,
затова ликувай в мойте дни,
бди над своята ранена птица,
предано в очите ми се взри...
И под смъртен страх от грях моли се
за любов – покорно, през сълзи.
О МУЖЧИНЕ И ЖЕНЩИНЕ
Я нужна тебе для равновесия,
Чтобы о грехе не позабыл.
Обрати молитву в поднебесье,
Возблагодари кого любил...
Чтобы разговаривая с Богом,
Мне целуя душу, вруг потом,
Убоявшись бурного пролога,
Не хлестал сомнения кнутом.
Я нужна тебе, чтоб через слабости
Ты познал блаженство тех молитв,
Где в скорбях или житейской радости
Навсегда тебе принадлежит
Женщина, в свою природу зрящая,
Чтя предназначение своё,
Женщина, любовь плодоносящая
И целящая живым огнём,
Женщина как водопад на голову
Или несвобода беглеца,
То ли из ребра, то ли из олова,
То ли агнец жертвенный Отца...
Без любви ты не поэт – ремесленник –
Смысла нет и даже нет врагов...
Я нужна тебе для равновесия,
Так ликуй на звук моих шагов,
Так лети навстречу птицей раненой,
Так смотри мне преданно в глаза...
Так моли под страхом вымирания
О любви покорно и в слезах.
---------------------------------------------
Татиана Летунова
Татиана Летунова – НЯМА ДАННИ.
ЗАМРЪЗВА ДУШАТА
Ще замръзне душата и страда,
през нощта с огън жив не гори.
Призори ще потъне в отрада,
а сърцето кърви и боли.
Зад прозореца вие фъртуна,
с лапи вятър в стъклото трещи.
Котка в дланите крие муцунка,
зъзнат двете самотни души.
Не успях досега да се сгрея
без искрата на мъжкия плам.
И от себе си как да се скрия,
как се влюбих безумно, не знам.
Чезнат дълг и взаимност в живота,
с бягство ти ги смени, с пустота.
В паметта ми разлива се Волга
с парахода на нашта съдба.
Може би пролетта ще изпрати
за душата ми нов топъл ден.
След това и горещото лято
може би ще се върне при мен.
И морето с покой ще ме срещне,
ще ме радва светът с изгрев нов.
Любовта си не смятам за грешка,
няма земен живот без любов.
ЗАМЕРЗАЕТ ДУША
Замерзает душа и страдает,
И ночами огнём не горит.
Лишь под утро она засыпает,
Сердце стонет и сильно болит.
Воет вьюга, как смерть за окошком,
Ветер лапой стучится в стекло.
Прячет мордочку в руку мне кошка,
Холод чувствует, зябнет давно.
Не могу до сих пор я согреться,
Не хватает мужского тепла.
И куда от себя теперь деться,
Как влюбиться так сильно смогла.
Нет серьёзности в жизни и долга,
Пустота, отрешённость в тебе.
Отложилась мне памятью Волга,
Пароход, что проплыл по судьбе.
Может, время загладит и это,
Потеплеет душа по весне.
А потом и горячее лето
Возвратится, быть может ко мне.
Море ласково встретит, с улыбкой,
Солнце радость подарит, рассвет.
Я любовь не считаю ошибкой,
Без любви не живёт белый свет.
-----
АХ, КАКВО СЕ СЛУЧИ, ДЪЩЕ
Ах, какво се случи, дъще,
прегърни ме, целуни.
Ти се върна тъжна вкъщи,
свойта мъка сподели.
Кой обижда те, момиче,
кой е поглед мил сразил,
топло да не те обича
кой ли си е позволил!
Разкажи ми бързо, моля,
воля на сърцето дай
и ще се стопи неволя,
ще разцъфне месец май.
Ти си ангел мой небесен,
ангел в земните ми дни!
Този свят е интересен!
С мен седни и сподели...
ЧТО ЖЕ, ДОЧЕНЬКА СЛУЧИЛОСЬ
Что же, доченька случилось,
Дай-ка мне тебя обнять.
Что с тобою приключилось,
Постараюсь я понять.
Кто тебя, скажи обидел,
Кто посмел твой взгляд сразить.
Кто тебя возненавидел,
Кто позволил не любить.
Расскажи, прошу скорее,
Волю сердцу, душе дай.
Сразу станет веселее,
Забушует вокруг май.
Ты же Ангел мой небесный
И Цветочек мой земной!
Мир огромный, интересный!
Побеседуй ты со мной.
---------------------------------------------
Татяна Балашова-Бояринова
Руската поетеса Татяна Балашова-Бояринова (Татьяна Анатольевна Балашова) е родена в Москва. Завършва Московския държавен институт по култура. Член е на Съюза на русийските писатели. Публикува поезия в периодичния печат, занимава се с художествена фотография и с аудиоверсии на книги. В момента подготвя своя стихосбирка, която илюстрира сама. Живее в Москва.
ДЕПРЕСИВНО
защо в реката втори път да влизаш и да разгръщаш старите албуми пак...
да търсиш в пожълтели снимки близост с фрагменти от предишния си бряг...
не са ни нужни нови срещи с тези, които сме обичали преди,
усещане за неизбежност в нас ще влезе, за бурите сред нашите гърди.
изтече времето им... те сега на цар приличат, отдавна детрониран с гръм...
какво да ги проклинаш, жалиш и обичаш – нелеп поклон в метро насън...
не се стои пред купчината снимки стари! но, все едно, стоя пред тях и търся брод...
и паметта отново времето изгаря на тъжно-сивия безмислен мой живот...
ДЕПРЕССИВНОЕ
не стоит в одну реку входить дважды, стоять над старыми альбомами как я...
искать средь пожелтевших фотоснимков фрагменты прежде бывшего житья...
не надо нам желать свиданий с теми, кого любили мы давным-давно,
лишь ощущенье неизбежности потери из этих грез нам вынести дано.
их вышло время... и сейчас они царю подобны, давно утратившему власть...
что проклинать их, что жалеть – нелепо, неудобно... как у метро поклоны класть.
не стоило б стоять над кучей старых фото! не нужно... да, однако, все одно стою...
и память наполняет временем минувшим, тоскливо-серую, пустую жизнь мою...
---------------------------------------------
Татяна Борисова-Уралова
Руската поетеса Татяна Борисова-Уралова (Татьяна Николаевна Борисова-Уралова) е родена на 18 март 1947 г. (Няма други данни.)
И НЕКА ДЕТСТВОТО СЕ В НАС ПРОБУДИ
И нека детството се в нас пробуди.
Природо, Боже, красота лелей!
Животът ни оглежда днес учуден,
докосва го душата ни с криле!
Души, летете в далнини незнайни.
Твори, художнико, през бъднини.
Да няма вече мъки и тревожни тайни.
Да ни обливат ведри светлини.
СМОТРЯ НА МИР, ПУСТЬ ДЕТСТВО В НАС ПРОСНЕТСЯ
Смотря на мир, пусть детство в нас проснётся.
Природа, Боже, как ты хороша!
И удивленно жизнь к нам обернётся,
Её коснулась крыльями душа!
Летите, души, к неизвестным далям.
Твори, художник, сотни тысяч лет.
Нет возвращения к тревогам и печалям.
На нас с небес пусть льётся счастья свет.
---------------------------------------------
Татьяна Головко/ Таня Гол
Руската поетеса Татяна Головко (Татьяна Головко/ Таня Гол) е родена на 15 юли 1975 г. в гр. Красная Яруга, Белгородска област. Учи в Белгородския педагогически институт. На 19-годишна възраст губи своето зрение. Публикува поезия в периодичния печат, сътрудничи на в. „Наша летопись”. Взема активно участие в литературни вечери, чете свои произведения и изпълнява авторски песни. Автор е на стихосбирките „Замок из песка” (2010 г.), „Мой дивный сон” (2012 г.), „Придуманное счастье” (2013 г.), „Разговор с Судьбой” (2014 г.), „Огненный танец” (2015 г.) и „Добрый знак” (2017 г.). Живее в гр. Ракитное, Белгородска област.
ВЪЛЧИЦАТА
Аз за моето щастие нищо не знам!
Само туй, че в живота се лута безлицо,
само туй, че не бърза да дойде насам,
тайно странствайки, сякаш капризна вълчица.
Тя е гладна, но волно блуждае в гори
и до чужди огньове достига случайно,
щом душица на чуждия глас изгори,
ще побегне наникъде, тъй неразбрана.
Но аз вярвам и чакам, кога и пред мен
в мрака две кехлибарни очи ще пробляснат
и в дома ми ще влезе с дух опитомен
таз вълчица, наричана моето щастие.
ВОЛЧИЦА
Я о счастье своем, что могу написать?
Только то, что оно заплутало по жизни,
Только то, что меня не спешит отыскать
Тайно странствуя где-то волчицей капризной.
Ей милее голодной блуждать по лесам,
На чужой огонек натыкаться случайно
И чужим постоянно внимать голосам,
Убегать в никуда, не найдя пониманья.
Но я верю и жду с нетерпеньем, когда
В темноте огонька два янтарных зажжется
И в мой дом прирученной войдет навсегда
Та волчица, что счастьем моим назовется.
---------------------------------------------
Татяна Дорошенко
Татьяна Дорошенко – НЯМА ДАННИ.
ОБЛАЦИ
Ветровито време ни подгони, в календара пролет е дошла,
чука дъжд в стъклото на балкона, облаци нанякъде летят.
Мрачни, сякаш някой ги обижда, крият взор, стаени в нощен мрак...
Удивени, сякаш нещо виждат, като птици волно хвъркат пак...
Мамят ги просторите небесни, хоризонтът светъл ги зове...
Слънце, космос, планини, морета, блян в тайгата, шум на градове.
Тъй и ний нанякъде стремим се в мислите, наяве и насън.
В този свят от нищо не боим се, без почивка тичаме навън.
Мяркаме година след година улици, лица, коли, поврат,
трябва да поспрем и да починем, инак ще ни се завие свят.
Може би и нещо друго гоним: някого да чакаме, да спрем,
номер телефонен да си спомним, може после да го наберем...
Но не можем да се спрем, не можем да оправим този сбъркан ред
и забравяме да се тревожим, мислим, че доброто е напред...
ОБЛАКА
Ветрено…, ненастная погода, на календаре уже весна,
И стучится дождь в стекло балкона, и летят куда-то облака.
Хмурые как будто кто обидел, будто прячась и скрываясь в ночь,
Удивленно словно что-то, видя, птицей вольной улетают прочь…
Манят их просторы небосклона, синева, далекий горизонт…
Солнце, звезды, все моря и горы, шум тайги и разных городов.
Так и мы куда-то все стремимся, в мыслях, наяву, да и во сне.
Ничего на свете не боимся, бегаем как „белка в колесе”.
И за годом год мелькают лица, улицы, машины и дома,
Надо бы порой остановиться, чтобы не кружилась голова.
Может быть о чем-нибудь подумать, может быть кого-то подождать,
Вспомнить старый номер телефона, может быть, потом его набрать…
Но остановиться мы не в силах, так же как не в силах изменить,
Забываем вновь все то, что БЫЛО, думая, что ЛУЧШЕ впереди…
---------------------------------------------
Татяна Кис
Руската поетеса Татяна Кис (Татьяна Михайловна Теребинова-Сизова/ Кисс) е родена на 30 юли 1950 г. в гр. Куйбишев, днес гр. Самара. Завършва Академията за култура и изкуства в Москва (1989 г.). Работи като учител в музикална школа, методист в дворец на културата и преподавател по музика в клуб „Юность”. Публикува стихове в различни издания, сред които „Антология русского верлибра”. Носителка е на награди от международни конкурси за поезия. Автор е на стихосбирката „Ожидание у горизонта” (1991 г.). Живее в гр. Отрадни, Самарска област.
В СВЕТА ЯВЛЕНИЕ СТАРИННО
В света явление старинно,
в живота пламенен поток –
разделят се необяснимо
душа и мъка в странен слог.
Щом има чаша за страдания,
по-бързо ти я напълни
със срещи, неразумно звани,
и с негата към млади дни.
КАК МИРА ДРЕВНЕЕ ЯВЛЕНЬЕ
Как мира древнее явленье,
Как жизни пламенный поток, –
Необъяснимо разделенье
Души – её страданий ток.
Но, если чаша есть страданья,
Наполни ты её скорей
Безумной негою свиданья
С весёлоё юностью своей.
---------------------------------------------
Татяна Крулевская
Руската поетеса Татяна Крулевска (Татьяна Крулевская) е родена на 27 февруари 1951 г. в гр. Караганда, Казахскат. Има техническо образование. Работила е в модно ателие. Публикува стихове в сборници и алманаси като „Пою тебе, моя Караганда”, „Поэт года 2015”, „Феникс”, „На острие пера” и др.
ЦЕЛОМЪДРЕН СНЯГ НЯМА ДА ПАДНЕ В ТАЗ ЕСЕН
Целомъдрен сняг няма да падне в таз есен,
няма бяла покривка поля да обходи.
Насред пътя пияница лази унесен,
над народа се струпаха много несгоди.
И беда след беда, сякаш тягостна китка,
тук девойка, заплитала панделка в плитка,
в зла неволя е днес, по чия ли вина?
Тя горчиво тъгува по родна страна.
Млади хора тълпа са, като сенки се скитат,
щом смрачи се, излизат през мъгла праховита,
всяка хвърлена дума е в затворен свой кръг,
там сломява душите смъртоносен недъг.
Есенес що да сторят? Кой в туй робство залят е,
щом е лоша съдбата, чия е вината?
Как ще стигнат до слънцето хора и птици?
Леденее сълза на студени ресници.
Целомъдрен сняг нямаме таз есен ние,
вятър листи събаря, сред снежното гният...
ЦЕЛОМУДРЕННЫЙ СНЕГ В ЭТУ ОСЕНЬ НЕ ЛЯЖЕТ
Целомудренный снег в эту осень не ляжет,
Не покроет поля белизной покрывала.
На дороге лежит пьяный, лыком не вяжет,
Много бед у народа, навалилося разом.
И беда за бедой, словно выпало мало,
Славная девушка, ленту в косу вплетала,
А теперь в злой неволе, но по чьей же вине?
И с тоскою грустит по родной стороне.
А ребята гурьбою, словно тени чужие,
Потемнеет, выходят, в задурманенной пыли,
В каждом брошенном слове, есть свой замкнутый круг,
Сломит падшие души их, смертельный недуг.
Что же делать им осень? Кто в такой вот неволе
И по чьей же вине покоряются доле?
По каким же путям, людям к солнцу пробиться? –
Замерзает слеза на холодных ресницах.
Целомудренный снег в эту осень не ляжет,
Ветер листья сорвёт, снег трухой покрывая...
---------------------------------------------
Татяна Лаврова
Руската поетеса Татяна Лаврова (Татьяна Анатольевна Лаврова) е родена на 4 март 1952 г. в гр. Саратов. Има висше инженерно-строително образование. Работила е като инженер-строител в градското благоустройство, като ръководител на кръжок „Рукодельница” и като директор на детския клуб „Подросток”. Пише стихове, разкази и приказки. Публикува поезия в периодичния печат. Автор е на няколко стихосбирки. Живее в гр. Волгоград.
22 ЮНИ
В тоз страшен ден земя взриви небето.
Застина с грохот в жилите кръвта.
Изчезна юнски лъч в небитието,
смъртта покри живота, любовта.
С военни гимнастьорки вече бяха
момчета – свидни рожби на страна.
Девойки с тъжни песни пожелаха
да оцелеят в страшната война.
Войната се търкулна като топка,
пося разруха, болка, смърт и глад.
Малцина оживяха след потопа
на първата ужасна битка-ад!
Атака за родината проправят,
за мир, за мама, татко и за род.
От мрака на фашизма да избавят
рушащото се право на живот.
Лалета нежни, люляк, карамфили...
Отново лятото кипи край мен.
Зарастват раните, любов окриля,
но помним онзи страшен юнски ден!
22 ИЮНЯ
В тот страшный день земля рванула в небо.
От грохота застыла в жилах кровь.
Июнь цветастый сразу канул в небыль,
И смерть, вдруг, оттеснила жизнь, любовь.
Надели гимнастёрки и шинели
Вчерашние мальчишки – цвет страны.
Девчонки на прощанье песни пели,
Желая выжить в грозный час войны.
Война, как ком, катилась по дорогам,
Неся разруху, голод, смерть и боль.
Осталось их в живых совсем немного,
Принявших первый, самый страшный бой!
В атаку шли за правду, за Отчизну,
За мир, за мать с отцом, за добрый дом.
Чтоб защитить от ужасов фашизма
Права на жизнь, что рушилась кругом.
Сирень, гвоздики, нежные тюльпаны…
Начало лета, жизнь вокруг кипит.
Жива любовь, зарубцевались раны,
Но этот день июня не забыт!
---------------------------------------------
Татяна Легкодимова
Татьяна Легкодимова: „Родилась 1 апреля. Живу на великой русской реке Волге. Печаталась в районной газете „Северо-каспийская правда”. Работаю учителем английского языка в школе.”
ДЪЖД
Порой вали
и гръм небесен...
А аз и ти
в беседка тесна.
Дори дъждът
да ни облее,
души летят,
сърцето пее...
ДОЖДЬ
Был дождь стеной,
и гром небесный...
А мы с тобой
в беседке тесной.
Пусть мокро все,
что я надела...
Летали души,
сердце пело...
---------------------------------------------
Татяна Леонова-Чернова
Руската поетеса Татяна Леонова-Чернова (Татьяна Константиновна Леонова) е родена на 18 април 1950 г. в Подмосковието. По професия е медицинска сестра. Пише стихове и песни, композира музика. Публикува поезия в издания като „Московский литератор”, „Персей”, „Южные горизонты”, „Юность” и „Молодая гвардия”, участва със стихове в сборници и алманаси като „Академия поэзии”, „Золотая строка Московии”, „Люблю тебя, моя Россия”, „Духом Россия сильна!”, „Муза” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия, на международния Съюз на славянските журналисти, на международната Асоциация на писателите баталисти и маринисти и на Съюза на литераторите на Русия. Автор е на стихосбирките „Порою дивною” (2002 г.), „Расписалась осень позолотой” (2005 г.) и „Душа России” (2013 г.). Живее в Москва.
В ЛЯТНАТА ГРАДИНА
Утро е ранно. Покой ненадминат е...
Вятър въздиша, искрее роса.
Розите нежни ухаят в градината,
неповторима е таз красота!
Сутрин цветята са нашта забрава,
радват ни те с удивителен блик.
Чувствата в стихове да изразяваш –
нямат поетите миг по-велик.
В ЛЕТНЕМ САДУ
Раннее утро. Тишь безмятежная...
Вздох ветерка, капли чистой росы.
Розы в саду ароматные, нежные,
Что может быть лучше этой красы?
Каждое утро любуюсь цветами,
Дарят они удивительный свет.
Хочется выразить чувства стихами, –
Что для поэта отраднее нет.
---------------------------------------------
Татяна Матюшкина-Рашова
Татьяна Матюшкина-Рашова – НЯМА ДАННИ.
КРАЙ ЧЕРНАТА РЕКИЧКА
Посвещава се на А. С. Пушкин
Край Черната рекичка впряг
в шейна, звънчета в конски гриви...
Рекичка черна в бляскав сняг
с рисунки украсен красиво...
На среща са... Убиец и Поет.
Обидата два века гложди:
Възможно ли бе друго? Не и не!
Поетът да убий не може!
Напук на злобни и фатални,
предрекли му забвение след дни,
умря поетът гениално
с олово в своите гърди.
И черни цеви с поглед страшен
в историята святкат мигновения.
Гърмежът черни птици плаши...
С олово и с пасквил сразен бе руски гений.
Виелицата – черно куче – вие,
марш, черните! Докарахте беда...
…
Над Черната рекичка страх застива.
Кръв алена искрее на снега...
НА ЧЁРНОЙ РЕЧКЕ
(Посвящение Пушкину А. С.)
Вдоль Чёрной речки санный след.
Звон колокольчиков игривый…
На Чёрной речке белый снег
узором выложен красивым…
И вот сошлись… Убийца и Поэт.
Обида два столетья гложет:
могло ли быть иначе? Нет и нет!
ПОЭТ убийцей быть не может!
Назло прагматикам фатальным,
что видели забвенье впереди,
Он даже умер гениально!
Не умер – пал!… „с свинцом в груди”
Под взглядом пары чёрных дул
История застыла на мгновенье,
И выстрел черных птиц вспугнул…
Свинцом и пасквилем
повержен… русский гений.
Метель собакой чёрною завыла
Кыш, чёрные! Накаркали беду…
…
На Чёрной речке в ужасе застыла
кровь алая морошкой на снегу…
---------------------------------------------
Татяна Нешумова
Руската поетеса Татяна Нешумова (Татьяна Феликсовна Нешумова) е родена на 8 септември 1965 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1989 г.). Преподава руски език и литература в училища, работи в музея на Пастернак в Переделкино и в музея на Цветаева в Москва. Публикува стихове в издания като „Юность”, „Гуманитарный фонд”, „Русские стихи 1950-2000 годов, т.2”, „Text Only”, „Складчина”, „Волга”, „Воздух” и др. Участва със статии в биографичния речник „Русские писатели, 1800-1917”. Автор е на стихосбирките „Нептица” (1997 г.), „Простейшее” (2004 г.), „Счастливая твоя внука” (2010 г.), „Глухой ушастый” (2014 г.) и „Согласно излетая” (2017 г.). Живее в Москва.
А ВИЙ АКО КРАСИВИ СТЕ
А вий ако красиви сте – навън се запознавайте!
Ако пък некрасиви сте – пишете дисертации!
Ако за дисертации акъл и сили нямате,
се заемете с творчество – подготвяйте пирог!
Ако безсолно готвите, безвкусно и безмаслено,
звънете ми – добра съм аз, красива съм, разбрана съм,
при вас ще дойда бързичко, пирог ще изпека.
Ако ли вий, красивите, не се с мен запознаете,
ако ли вий, разумните, не си с мен пообщувате,
ако, сладкари, сладичко вий Таня не нахраните,
какво да правя, казвайте! Какво в живота мой?
А ЕСЛИ ВЫ КРАСИВЫЕ
А если вы красивые – знакомьтесь на улицах!
А если некрасивые – пишите диссертации!
А если диссертации у вас не получаются,
То занимайтесь творчеством – пеките пироги!
А если недосолите иль маслом недомажете,
Звоните мне – я добрая, красивая, хорошая,
Я к вам приеду тотчас же и испеку пирог.
А если вы, красивые, со мной не познакомитесь,
А если вы, ученые, со мной не пообщаетесь,
А если вы, кондитеры, всласть Таню не накормите,
То что, скажите, делать мне? Как жизнь свою прожить?
---------------------------------------------
Татьяна Папантонио
Татяна Папантонио: „Немного о себе – закончила Ростовский институт инженеров железнодорожного транспорта ( РГУПС), Папантонио – девичья фамилия, нынешняя – Николаева.” (Няма други данни.)
БОСА ПО ТРЕВАТА
Ще захвърли земята ни бялата маска,
пролетта ще вплете нежни розови краски.
Дървеса ще надянат зелена премяна
и любовните радости ще ни обхванат.
Аз по улици светли с усмивка човешка
ще призная пред хората своята грешка,
как се крия в дома си, където беззвучно
ми напомнят стени, че измени се случват.
Ще терзаят сърцето натрупани рани,
но зад пролетна ведрост лъжи ще останат.
После боса ще бягам сред росни треви
и в килима зелен ще изтрия беди...
БОСИКОМ ПО ТРАВЕ
Сбросит скоро земля белоснежные маски,
И раскрасит весна в розоватые краски.
Все деревья наденут зелёные листья,
И в порыве любви будет радость струится.
Я по улице светлой пройду и с улыбкой,
Посмотрю на людей и пойму, что ошибкой,
Было прятаться дома, где грустные стены,
Мне напомнят о том, что бывают измены,
А на сердце остались налётные раны,
Красотою весна все загладит обманы.
Босиком пробегусь, где зелёный ковёр,
Чтобы память потерь прикасанием стёр…
-----
МОЕТО МЪЛЧАНИЕ
С мълчание на болна птица
в гнездото тихна свит и ням.
И страниците не облитам,
слова и мисли няма там.
Мълча, гнева си превъзмогвам
от стиховете по-добре
и няма да надвисне облак
над заядливи врагове.
Мълчанието става камък,
но не навява то тъга,
че в думите горял е пламък,
от вас превърнат в студ сега.
В безмълвието бди тревога
от равнодушните души
и само вярата ми в Бога
избухналия страх руши...
МОЁ МОЛЧАНЬЕ
Моё молчанье больной птицей
В гнезде затихло, не взлететь.
Не разлетится по страницам,
Словам и мыслям – замереть.
Оно возможно даже лучше
Из всех написанных стихов,
И не нависнет сверху тучей –
Недружелюбие врагов.
Молчанье превратилось в камень,
И не напомнит вам о том,
Что речи были, словно пламень,
Вы остудили холодком.
В моём безмолвии тревога
От равнодушия вокруг,
И только вера в силу Бога
Отгонит вспыхнувший испуг…
---------------------------------------------
Татяна Шчербина
Руската поетеса, писателка и преводачка Татяна Шчербина (Татьяна Георгиевна Щербина) е родена на 15 септември 1954 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. Работи като журналист. До 1986 г. подготвя шест свои самиздатски книги и публикува поезия и проза в чуждестранния печат и в самиздатски издания като „Митин журнал”, „Грааль”, „Suddeutsche Zeitung”, „Le Figaro”, „Коммерсантъ”, „Родник” и др. От 1991 до 1995 г. живее в Германия и Франция. Кореспондент е на Радио Свобода и коментатор на в. „Коммерсантъ-Daily”. Публикува поезия, проза и публицистика в издания като „Вестник Европы”, „Новая Юность”, „Октябрь”, „Арион”, „Крещатик”, „Дружба народов”, „Новый берег”, „Зинзивер”, „Дети Ра”, „Волга”, „Знамя” и др. Създател и главен редактор е на сп. „Эстет” (1996 г.). Превежда съвременни френски поети, съставител е на антологията „Современная французская поэзия” (1995 г.). Автор е на стихосбирките „Ноль Ноль” (1991 г.), „Parmi les alphabets” (1993 г.), „Жизнь без” (1997 г.), „Диалоги с ангелом” (1999 г.), „Книга о хвостатом времени” (2001 г.), „Прозрачный мир” (2002 г.), „Побег смысла” (2008 г.), на книги с проза и есеистика като „Лазурная скрижаль” (2003 г.), „Запас прочности” (2006 г.), „Исповедь шпиона” (2007 г.), „Франция. Магический шестиугольник” (2007 г.), „Они Утонули” (2009 г.), „Размножение личности” (2010 г.), „Крокозябры” (2011 г.) и др. Живее в Москва.
ЗА ЛЮБОВТА ЗНАМ ТЪЙ МНОГО И НИЩИЧКО МАЙ НЕ ЗНАМ
За любовта знам тъй много и нищичко май не знам,
вдишвайки главозамайващия и непривичен
въздух от дланите, стиснали моето гърло там
с нежно змийче или с приказна сила бича.
В елдена каша, в среднощни картофки навън
сбрало е толкоз любов тебеширено бяло,
формула с две, но събрани в едно сърчица, сякаш сън.
Няма сред тез кривулици, лъчащи от моето тяло,
аз да проспя нито верста по своя път,
страст с вечността ни разхвърлял в нас на километри,
бесния рекет където отгоре стоварва светът
в пика на пратената колесница с попътните ветри.
Сякаш от град и манна се изсипва двуполюсен знак,
сядам с частиците там алхимичен покой да получа,
през убедителни страсти и сред гъсталак от мустак
пъхам се в райския дом – от вселената тихо се уча.
О ЛЮБВИ Я ЗНАЮ ТАК МНОГО И НИЧЕГО ПОЧТИ
О любви я знаю так много и ничего почти,
вдыхая головокружительный, непривычный
воздух из рук, мне сжавших дыхательные пути
нежной змейкой и сказочной статью бычьей.
В гречневой каше, в киоске с картошкой ночном
столько любви, сколько по-детски мелом
писанных плюсов, сердечек формулы два в одном.
Засыпая во всех излучинах, излучаемых телом,
я не могу проспать ни одной версты,
нам разметившей вечность на километры,
где свой бешеный рэкет обрушит вдруг мир с высоты
в пику присланной мне колеснице попутного ветра.
Знаки сыпались градом и манною с двух полюсов,
я сажусь за алхимию, запах частиц не обманет,
страсть всегда убедительней, так что я в чаще усов
в кущу райскую ткнусь – и тихонько учусь мирозданью.
1999 г.
-----
КАК ДЕЙСТВА СЪДБАТА
Как действа съдбата, как с нея борбата ечи?
Не знаем дори откъде болестта ни възниква,
светът как изглежда, щом гледаме с чужди очи.
Все по-безполезно е, колкото повече вникваш.
Сред пясъчник с мисли вродени печем козунак,
в джакузи морето с фонтан ще сберем, но къде е
ключът на загадката как да отвориме пак
врата, зад която ще блесне, ще руйне, ще вее?
Ний чувстваме. Адреналин или тестостерон,
незнайно защо ни крепи наркотикът в живота
на приказки, гдето корони в сменяем разгон
не са бутафорни, но все пак са заек под коте.
Подаръци дава, но с бой през ръцете ни то –
обидно, затуй ни се иска да го опознаем.
Тоз, който в проявите идва при нас, докато
един друг сме видими ясно по важност накрая.
КАК ДЕЙСТВУЕТ РОК
Как действует рок, как бороться с ним ныне и впредь?
Мы даже не знаем, откуда приходят болезни,
как выглядит мир, если глазом не нашим смотреть.
Чем больше вникаешь, тем мысли о нем бесполезней.
В песочнице знаньем врожденным пекли куличи,
в джакузи раскинули море с фонтаном – но где же
решенье загадки, откуда берутся ключи
к двери, из которой повеет, повалит, забрезжит?
Мы чувствуем. Адреналин или тестостерон,
сколь слов ни найти – неизвестно, зачем нам наркотик
тех сказок, где выдадут порцию сменных корон,
хоть не бутафорских, а все же – как кролик под котик.
Кто дарит подарки – неважно, кто бьет по рукам –
обидно, поэтому хочется знать Его лучше.
Того, кто является лишь в проявленьях, пока
друг другу мы ясно видны и на вес и поштучно.
1998 г.
---------------------------------------------
Татяна Шулус
Татьяна Шулус – член на Русийския съюз на писателите (2014 г.) – НЯМА ДРУГИ ДАННИ.
НА МОЯ ВНУК
Ваня, Ванечка, Иван
се роди – събитие!
Ти за мен си Божи дар,
за света – откритие!
Името ти – като песен,
ти – цветче си алено!
Че те има е чудесно,
грей щастливо, Ванечка!
МОЕМУ ВНУКУ
Ваня, Ванечка, Иван…
Родился – событие!
Для меня ты – Божий Дар,
Для других – открытие!
Имя твоё, словно песня,
Сам ты – цветочек аленький!
Как хорошо, что есть ты,
Расти на счастье, маленький!
---------------------------------------------
Тимофей Картошкин
Руският поет Тимофей Картошкин е роден през 1970 г. в гр. Калуга. (Няма други данни.)
ЛУННО СОПРАНО
Тъмното небе пробило,
гасне лунното сопрано...
Не буди се, моя мила,
че е още твърде рано.
Пак не ми се спи... Към нея
през стъклото въжделено
с мека светлина сребрее
сладострастната Селена.
Гледа ласкаво и мъдро,
с хитра прелест ни облива –
зов, че няма още утро,
но нощта си май отива!
В миг сърце е затрептяло –
ти помръдна с нежност чудна...
Не е нужно одеяло,
щом си, мила, вече будна!
ЛУННОЕ СОПРАНО
В тёмном небе догорая,
Меркнет лунное сопрано...
Не тревожься, дорогая,
Просыпаться слишком рано.
Это мне опять не спится...
А в окошке, вожделенно,
Лёгким светом серебрится
Сладострастная Селена.
Смотрит ласково и мудро,
И немножечко лукаво –
Дескать, всё ещё не утро,
Но и ночь уходит, право!..
Сердце вдруг затрепетало –
Ты так томно потянулась...
И зачем нам одеяло,
Если ты уже проснулась?!!
-----
ТЯСНО МИ Е
Стана ми тясно, вяло
в тоз свят огромен, силен!
Тясно в душа и в тяло
на километри-мили.
В тесен морал се ширя,
менгеме стиска крачка.
В тясното гравитирам,
моята същност мачка...
Тясно е в стиховете.
Разумът воля пие...
Само защо сърцето
глупаво още бие!
МНЕ ТЕСНО
Как же мне стало тесно
В этом огромном мире!
Тесно в душе... телесно...
На километры-мили.
Тесно в шагах движенья,
Тесно в тисках морали...
Силами притяженья
Сущность мою попрали.
Даже в стихах мне тесно.
Разум на волю рвётся!..
Только зачем-то честно
Глупое сердце бьётся.
---------------------------------------------
Юлий Гуголев
Руският поет и преводач Юли Гуголев (Юлий Феликсович Гуголев) е роден на 13 декември 1964 г. в Москва. Завършва медицинско училище и литературния институт „Максим Горки” (1993 г.). Работи като фелдшер към „Бърза помощ”, сценарист и редактор в телевизия НТВ, телевизионен водещ в канал „Москва 24” и специалист в регионалното представителство на Международния Червен кръст в Русия. Публикува стихове в самиздатски издания като „Третья модернизация”, „Митин журнал”, „Эпсилон-салон”, „Через”, в списания и алманаси като „Юность”, „Знамя”, „Октябрь”, „Text Only”, „Окрестности”, „Цирк Олимп”, „Улов”, „Вестник Европы”, „Интерпоэзия” и др. Превежда англоезична и скандинавска поезия. Негови стихове са включени в антологиите „Современная литература народов России” и „Русские стихи 1950-2000 годов”. Автор е на стихосбирките „Полное. Собрание сочинений” (2000 г.), „Командировочные предписания” (2006 г.) и „Естественный отбор” (2010 г.). Живее в Москва.
НА КРАЯ НА ОПУСТОШЕНИТЕ ГРОБОВЕ
Взор в разринати гробове впил,
ти стоиш, но не са те познали.
Пети шеметен ден Сатурналии
те прикриват в сумрак, Уриил
от прииждащи източни ветри,
чийто ласкав кипеж тези дни
пожелала, разголва Деметра
топографските си слабини,
на които се вече явяват
домове край небесния храм –
и в издишвана прах разпълзяват
върху черепи шевове там;
там реве, ослепен от лъчите
на студен безмолитвен светил,
Легион, чийто кръстове впити
са зад теб; виж ги ти, Уриил.
През димящия кожен предел
погледни как нелепо и трудно
тежка пръст с костенуркова мудност
на Арей синовете яде.
Вцепенява телата им кал,
те последно дихание срещат
и с пороя от тъкани течни
устремяват се в твоя Бокал,
там потъват в блатистата доба
светлоносещи сили, дух скрил
сред широко разкрита утроба.
Пий от чашата ти, Уриил!
А защо в отражения тленни
ти не виждаш лика си крилат?
Те блуждаят все по-отчуждени.
Вече празни са, нищо не щат:
ни Европа сред паника черна,
ни двуполова бърза вода,
ни брадатата твоя Венера,
ни кристалната й слепота –
щото вече не ще съумее
да се лее телесният прах.
Полунощ е и вятър се смее –
над разринати гробове смях.
* Сатурналии – празници на древните римляни с пиршества в чест на бог Сатурн.
* Уриил – един от седемте главни архангели в православната традиция.
* Деметра – гръцка богиня на земеделието, пазителка на брака.
* Арей – гръцкото име на римския бог на войната Марс.
НА КРАЮ РАЗОРЕННЫХ МОГИЛ
На краю разоренных могил
ты стоишь, но тебя не узнали.
Сумрак пятого дня Сатурналий
укрывает тебя, Уриил,
от порывов восточного ветра,
чьих объятий и выдохов чьих
пожелав, обнажает Деметра
топографию чресел своих,
на которых уже проступили
очертанья небесных домов, –
там в клубах выдыхаемой пыли
расползаются швы черепов;
там ревет, ослепленный лучами
равнодушных к молитве светил,
легион, чьи кресты за плечами
у тебя; обернись, Уриил.
Сквозь дымящийся кожный покров
посмотри, как нелепо и трудно
черепашья медлительность грунта
поглощает Арея сынов.
Их тела цепенеют в строю,
задержав напоследок дыханье,
по теченью расплавленных тканей
устремляются в Чашу твою,
погружаются в топкие тропы,
светоносных лишаются сил
средь распахнутой настежь утробы.
Почему ты не пьешь, Уриил?
Почему в глубине отражений
ты не видишь себя одного?
Их глаза с каждым днем отрешенней.
Им не нужно уже ничего:
ни Европы, смятеньем объятой,
ни движенья двуполой воды,
ни Венеры твоей бородатой,
ни жемчужной ее слепоты, –
потому, что уже не придётся
источать соматический пыл.
Полночь близится, ветер смеётся
на краю разорённых могил.
---------------------------------------------
Юлия Немировская
Руската поетеса, писателка и литературовед Юлия Немировска (Юлия Александровна Немировская) е родена през 1962 г. в Москва. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1984 г.), кандидат на филологическите науки (1990 г.). През 80-те години влиза в групата на поетите от т.нар. нова вълна. Публикува поезия и проза в издания като „Литературная газета”, „Юность”, „Русская речь”, „Окно”, „Воздух”, „Знамя” и др. През 1990 г. емигрира в САЩ. Преподава руска литература в университети в щатите Юта и Орегон. Автор е на учебник по руска култура (1997 г.) и на стихосбирките „Моя книжечка”(1998 г.) и „Вторая книжечка” (2014 г.). Живее в гр. Юджин, щата Орегон, САЩ.
ЧУЖДИТЕ СТИХОВЕ
А чуждите стихове лъч са така
за дълго лежаща на книга ръка,
за дълго висящи на косъм души –
в тях чува се главната дума: пиши.
Дечицата чужди са сякаш звънци
от дом край реката на мойте предци –
мъжът ми, децата ми чакат ме, аз
дочувам да шепнат: „Ела си при нас!”
Животите чужди са чукове в мен –
те блъскат се, блъскат се в слепия ден,
но как да изслушам, помогна, не знам...
Помислиш си само – и мяташ се там.
ЧУЖИЕ СТИХИ
Чужие стихи – это только толчки
Для долго на книге лежавшей руки,
Для долго на нитке висевшей души:
В них слышится главное слово – пиши.
А дети чужие – как будто звонки
Из дома, который стоит у реки:
Там муж мой и дети мои за столом,
И слышится шепот: „Вот, мы тебя ждем”.
А жизни чужие, мои молотки:
Стучатся, стучатся, стучатся в виски,
Но выслушать все, и понять, и помочь...
Подумаешь только – и кинешься прочь.
---------------------------------------------
Юрий Беликов
Руският поет, литературен критик и журналист Юри Беликов (Юрий Александрович Беликов) е роден на 15 юни 1958 г. в гр. Чусовой, Пермска област. Първите му отпечатани стихове са във в. „Металлург” през 1974 г. Завършва филологическия факултет на Пермския университет (1980 г.) и журналистика при Висшата комсомолска школа при ЦК на ВЛКСМ (1987 г.). Основател и лидер е на литературно-поетичните обединения „Времири”, „Дети стронция”, „Политбюро”, „Монарх” и „Дикороссы”. Публикува поезия в самиздатския печат, а след 1990 г. в издания като „Наш современник”, „Знамя”, „Огонёк”, „Киевская Русь”, „Зарубежные записки”, „Иерусалимский журнал”, „Академия поэзии”, „Арион”, „Континент”, „Урал”, „Крещатик” и др. Работи като журналист във в. „Чусовской рабочий” (1980-1981, 1983-1986 г.), в. „Молодая гвардия” (1981, 1987, 1988-1992 г.), зав.-сектор в пермския обком на комсомола (1981-1982 г.), гл. методист към ЦК на комсомола (1982-1983 г.), член на редколегиите на сп. „Юность” (1992-1995 г.), „День и ночь” (2007 г.) и „Дети Ра” (2007 г.), кореспондент на вестниците „Комсомольская правда”, „Трибуны”, „Труд” и „Литературная газета” (2009 г.), наблюдател на в. „Звезда” и др. Негови стихове са публикувани в антологиите „Самиздат века”, „Современная литература народов России”, „Лёд и пламень”, „Молитвы русских поэтов”, „Слово о матери”, „Жанры и строфы современной русской поэзии”, „Гениальные стихи”, „45: параллельная реальность” и „Антология русского лиризма. ХХ век”. Член е на Съюза на журналистите на СССР (1985 г.), на Съюза на руските писатели (1991 г.), член е на Руския ПЕН център (2002 г.) и на Висшия творчески съвет на Съюза на писателите на ХХI в. (2011 г.). Автор е на стихосбирките „Пульс птицы” (1988 г.), „Прости, Леонардо” (1990 г.), „Не такой” (2007 г.) и „Я скоро из облака выйду” (2013 г.). Живее в гр. Перм.
МАГИЯТА НА ЗЕМЯТА
...И твоят дом, и моят дом, и онзи знак
на тайната ни къщичка с тридневно лято,
крайградската гора с червения листак,
над трепетлики леещ сока на тъгата,
и странния загар на траурния креп,
старателно обвиващ друго бяло тяло, –
отиде си, стопено, рухнало, изтляло,
но тайната къщурка горска с мен и теб,
домът, където спя, а ти си бъбриш нещо,
нахлу над нас с мъстителна студенина.
При мъничка Земя са чести наште срещи.
При чести срещи – все по-мъничка Земя.
На острова стоим. Провали и проклятия
от всичките страни. Наблизо сме. Нали
с размери на прегръдка е за нас Земята.
Миг. Нищо вече няма да ни раздели.
ЗАГОВОР ЗЕМЛИ
…И дом, где ты живёшь, и дом, где я живу,
и тайный домик наш с трёхдневными ключами,
и пригородный лес, что красную листву
в осины разливал на посошок в печали,
и странный тот загар, что траурной каймой
старательно обвёл изгиб другого тела, –
всё рухнуло, сошло, растаяло, истлело,
но пригородный лес, но домик потайной,
но дом, где я хриплю, но дом, где ты лепечешь,
вдруг хлынули на нас, отмщение суля.
Чем крохотней Земля, тем чаще наши встречи.
Чем больше наших встреч, тем крохотней Земля.
На острове стоим. Обвалы и проклятья
со всех его сторон. Сближаемся. И вот
становится Земля размерами с объятье.
Мгновение. И нас ничто не разомкнёт.
1979 г.
---------------------------------------------
Юрий Беридзе
Руският поет и писател Юри Беридзе (Юрий Вахтангович Гладкевич, литературен псевдоним Юрий Беридзе) е роден на 1 януари 1956 г. в Грузия. Завършва факултета по журналистика при Лвовския висш военно-политически институт (1980 г.) и военно-политическата академия „Ленин” (1989 г.). Няколко години е на служба в Северния флот (има войнско звание капитан I ранг), след което работи като редактор във в. „Красная звезда”, отговорен редактор в информационна агенция „Интерфакс”, гл. редактор на в. „Московская благотворительная газета” и гл. редактор на в. „Российская кооперация”. Публикува стихове в издания като „Юность”, „Невский альманах”, „Дальний Восток”, „Белый ворон”, „Тобол” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Опыт общей беды” (2010 г.), „Кровоточины” (2010 г.) и „Пульс Земли войною учащён” (2018 г.) и на книги с приключенски повести. Живее в Москва.
СКЪПИ МОИ
Иванови, Петрови, Рогозини, Чудакови – и нямате брой...
Всички вий сте в земята положени и покрити с тревясал покой
там, където безименни легнахте, неизвестни в безвестния път,
сред могили с отколешни белези вий останахте в земната плът.
Ний ви помним... Ний плачем, оспорваме где във вечен покой сте така.
А в победната наша история някой пише с безстрастна ръка,
че са сметнати загуби божии, неизвестни вовек, по реда,
Иванови, Петрови, Рогозини, Чудакови – в смъртта без следа...
В таз бележка ви лъже лукавият, в нея няма ни съвест, ни знак –
че издигнал се е над държавата безпросветно не изгрев, а мрак...
Само в песни да вярвате можете, в тях защита и памет се крий,
Иванови, Петрови, Рогозини, Чудакови, обичани вий...
РОДНЫЕ МОИ
Ивановы, Петровы, Рогожины, Чудаковы – и несть вам числа…
Все вы в землю когда-то уложены, и густая трава проросла
там, где вы полегли безымянными, где безвестными вы полегли,
где могил застарелыми шрамами вы остались на теле земли.
Мы вас помним… Мы плачем, не ведая, где нашли вы последний покой.
А в историю нашу победную кто-то пишет бесстрастной рукой,
что потери уже подытожены, кто безвестен – уже навсегда,
Ивановы, Петровы, Рогожины, Чудаковы – ушли без следа…
В эту запись не верьте лукавую, в ней ни правды, ни совести нет –
так уж вышло, что встал над державою не рассвет, а почти беспросвет…
Верьте песням, которые сложены, верьте в тех, кто за вас постоит,
Ивановы, Петровы, Рогожины, Чудаковы, родные мои…
---------------------------------------------
Юрий Деянов
Руският поет Юри Деянов (Юрий Алексеевич Деянов) е член на литературния клуб „Московский Парнас”, ръководител е на литературното обединение „Надежда”. Публикува в литературни списания, сборници, алманаси и антологии като „Московский Парнас”, „Я”, „На пороге ХХI века”, „На излуках Бузулука”, „Признание в любви”, „Новоаннинские россыпи”, „И пусть звонят колокола”, „Созвучье слов живых”, „От сердца к сердцу” и др. Автор е на стихосбирките „Шёпот сердца”, „Донская звезда”, „Огонь любви”, „Небо поэзии”, на книги с приказки и романи в стихове като „Сказка об Иване, да жене его Дивроне, да о сыне свет Титане”, „Иван и царица Луна”, „Сказка о котёнке и мышонке, и дочурочке – ребёнке”, „Жди меня”, „Пояс Зодиака” и др. Превежда поезия на български автори. Член е на литературния координационен съвет „Скруф” в Швеция. Носител е на национални и международни литературни награди.
МОЯТА ЛЮБОВНИЦА
А има дни, когато често
витае в мислите смъртта,
макар че, ще призная честно,
не съблазнен съм аз, а тя.
И по-жесток агресор пръска
обида, мъка, празнина.
Живея сякаш в локва мръсна,
зад плоча скрит от светлина.
Вековна, като камък крепка,
но и зад тежкия й мрак,
без в нищичко да ме упреква,
ми пее тихо муза пак.
Тя – моя доживотна радост,
любовница и светлина,
една-единствена ми младост,
за всичко муза е една.
МОЯ ЛЮБОВНИЦА
Бывают дни, когда порою,
Меня прельщает больше смерть,
Хотя по честности не скрою,
Мишутка только в этом твердь.
Но есть агрессор, даже хуже,
Обида, горечь, пустота.
Живу я словно в грязной луже,
Где свет закрыла мне плита.
Плита из камня, вековая,
Но и под тяжестью во тьме,
Ни в чём, ни в чём не упрекая,
Поёт тихонько муза мне.
Моя пожизненная радость,
Моя любовница, мой свет.
Одна единственная младость,
Одна во всём, вот мой ответ.
---------------------------------------------
Юрий Зельоний
Руският и украински поет и художник Юри Зельони (Юрий Константинович Зелёный) е роден на 19 август 1949 г. в гр. Канск, Красноярския край. Член е на Националния съюз на художниците на Украйна. Живее в гр. Кривой Рог, Украйна.
ЩО ЛИ СЛУЧИ СЕ С ТЕБЕ, ДРЕВНАТА?
Що ли случи се с тебе, Древната?
Где изгуби и конница, и свободата си!
Зли съседи земите цветущи отнеха,
оскърбиха огнището ти! Многократно
как децата ти тънеха в рабство,
в многобожие и невяра!
Как децата ти скътаха ад свой,
своя азбука, своя мяра!
Не почитат децата ти Тангра,
заблудени в словесни илюзии,
извратиха молитви и мантри,
в клуп пристягат кармичния възел.
И Мадарският конник, прастарият,
от вековното куче догонван,
само те охраняват България
по ведическите закони.
* Тангра – върховен бог в прабългарската религия.
* Мадарският конник – средновековен барелеф от VIII в., изсечен на висока отвесна скала близо до с. Мадара в Североизточна България. Изобразява конник, куче, лъв, орел и надписи. Предполага се, че триумфиращият владетел от скулптурната композиция е българският хан Тервел.
ЧТО СЛУЧИЛОСЬ С ТОБОЮ, ДРЕВНЯЯ?
Что случилось с тобою, Древняя?
Потеряла Коня и свободу утратила.
Отобрали соседи цветущие земли,
Оскорбили очаг твой. И многократно
Твои дети вживались в рабство,
В многобожие и неверу.
Твои дети создали ад свой,
Свою азбуку, свою меру.
Твои дети забыли Тангра,
Заблудились в словесных иллюзиях,
Исказили молитвы и мантры,
Завязали кармический узел.
И единственный Конь на Мадаре,
И Собака, служитель Дома,
Охраняют живую Болгарию
По Ведическому Закону.
---------------------------------------------
Юрий Зозуля
Юрий Павлович Зозуля – НЯМА ДАННИ.
НЕ НАПУСКАЙКИ ПРЕДЕЛА
В предели зрели поглед вплели очаквахме промени смели,
с очи, за подлост ослепели, с души превити пак и пак...
Погубвайки се лудо, спяхме, от таз тъга за да се махнем;
така без ласки подивяхме в конфликт със своята съдба!
Платната ни поизбеляха, без порив за надежда бяха,
въжета всекиго държаха: към таз земя закрепостен...
В покой земята твърда беше, но друго искахме да срещнем:
да стане скоро още нещо – сърдечен разрив в светъл ден!
Щастливо да умреш – прекрасно, но рядко идва таз опасност,
по-често просто безучастно животът ни излита в дим...
Но даже в нова радост ние от свободата пак се крием,
вървим по навик след „ония” – след погледа си стар вървим!
НЕ ОСТАВЛЯЯ РУБЕЖИ
на рубежах довольно зрелых, мы – ожидали перемены;
закрыв глаза на все измены, мирились с жизнью вновь и вновь...
безумно тратя себя, – ждали, спасаясь в собственной печали;
мы так без ласки одичали, от рук отбившись у судьбы!..
а наши паруса линяли, голубизну надежд теряли;
причалы каждого держали: не оторваться от земли...
тверда земля в своём покое! – а нам всё чудилось иное:
вот-вот произойдёт такое, что – счастьем оборвёт сердца!..
от счастья умереть не страшно: столь редок случай сей опасный;
гораздо чаще, безучастно, – нас просто отпускает жизнь…
и даже радостные, вроде; мы, непривычные к свободе, –
идём, приученные сроду: идти, куда глаза глядят!..
---------------------------------------------
Юрий Кожанов
Юрий Кожанов – НЯМА ДАННИ.
САМОТА
Аз сам съм в тълпата.
И с теб съм самотен,
самота.
СЕМЕТО ПАДНА
Семето падна.
Израсна твоето дърво,
но ти не забеляза.
БЪДЕТЕ ЗДРАВИ
Лекар и свещеник
тялото лекуват и душата.
Бъдете здрави!
КОГАТО СМЕ САМИ
Да си поплачем можем,
да се посмеем също.
Когато сме сами...
ЧТО ЕТО?
Один я в толпе
И с тобою один я
Одиночество
И ТАКОЕ БЫВАЕТ
Семя упало
Выросло древо твоё
Ты не заметил
УЖ, ВЫ НЕ БОЛЕЙТЕ
Врач и священник
Тело лечат и душу
Будьте здоровы
МОЖНО, НО...
Поплакать можно
И посмеяться тоже
Когда одни мы
---------------------------------------------
Юрий Колкер
Руският поет, литературовед и преводач Юрий Колкер (Юрий Иосифович Колкер) е роден на 14 март 1946 г. в Ленинград. Завършва физико-механичния факултет на Ленинградския политехнически институт (1969 г.). Кандидат е на физико-математическите науки (1978 г.). Работи в Агрофизическия институт и в Северния научноизследователски институт по хидротехника и мелиорация. Пише стихове от детските си години, първите му публикации са от 1964 г. в студентски многотиражки. Публикува поезия и литературна критика в самиздатския издания като „Часы”, „Обводный канал”, „Диалог”, „Молчание”, в съветски списания като „Литературная газета”, „Новый мир”, „Новое время”, „Аврора”, „Звезда”, „Нева” и в чуждестранни списания и алманаси като „Русская мысль”, „Континент”, „Страна и мир”, „Русские поэты на Западе”, „Зарубежные записки”, „Панорама” и мн. др. Съсъставител е на самиздатската антология „Острова” (1982 г.) и на самиздатския алманах „ЛЕА” (1982-1984 г.). През 1984 г. емигрира в Израел, а от 1989 г. живее в Англия. Работи в лабораторията по биофизика на растенията в Йерусалимския университет и в руската служба на Радио Би Би Си в Англия. Автор е на над 20 книги с поезия, проза, литературна критика и есеистика, сред които стихосбирките „Кентавромахия” (самиздатско издание, 1972 г.), „Послесловие” (1985 г.), „Антивенок” (1987 г.), „Далека в человечестве” (1990 г.), „Завет и тяжба” (1993 г.), „Ветилуя” (2000 г.), „Сосредоточимся на несомненном” (2006 г.), „Клинопись” (2007 г.). Живее в Лондон.
СЯДА ПРИВЕЧЕР ТОЙ
Сяда привечер той зад бюрото самин
и прозореца ъглов следи.
Там издига се стволът на черен комин
и голямата врана стои.
Сякаш птицата гледа стремежа му вял,
но не с поглед, смразяващ ума:
не е гарван на Едгар, злокобно влетял,
просто градска е врана, кума.
Той обръща към своето минало взор,
като цяло – живот без следа:
неуспехи, успехи... От упор разбор
на бедата – невиждащ беда.
Страшноватичко фокусът е променен,
не е срамна в бедата тъга.
За подводния свят на Кусто вдъхновен
си припомня героят сега.
В онзи див, непонятен, разплискан всемир
с вече чезнеща повърхнина
слух отслабва, загубва се ориентир
и животът е с друга цена.
Докато той на думите търси места,
преминаващ през тягост напред,
вцепеняват се клоните, падат листа
и водата покрива се с лед.
ОН ПОД ВЕЧЕР САДИТСЯ
Он под вечер садится за письменный стол
И в окно угловое глядит.
Там котельной трубы возвышается ствол
И большая ворона сидит.
Птица тоже как будто косит на него,
Но не взглядом, сводящим с ума:
Нет, не ворон Эдгара, всего ничего,
Городская ворона, кума.
Он бросает на прошлое мысленный взор,
Заурядное, в целом, житье:
Неудачи, удачи... Он смотрит в упор
На беду – и не видит ее.
То и страшно, что в фокусе вечно не то,
Что бедою не стыдно назвать.
Отвлекаясь, подводные съемки Кусто
Начинает герой вспоминать.
Тот неверный, невнятный, расплывшийся мир,
Где поверхность уже не видна,
Слух слабеет, теряется ориентир,
Да и жизни другая цена.
И пока его мысль подбирает слова,
Сквозь хандру пробиваясь с трудом,
Цепенеют деревья, спадает листва,
И вода покрывается льдом.
1974 г.
---------------------------------------------
Юрий Костюкович
Юрий Костюкович – НЯМА ДАННИ.
БРАТЯТА КИТАЙЦИ
Столетие на този свят
Китай за нас бе малък брат.
Смениха се сега неща –
за нас е той като баща.
БРАТЬЯ-КИТАЙЦЫ
Лет сто, наверное, подряд
Китай нам был как младший брат.
Что время сделало с лицом?! –
Теперь для нас он стал отцом.
---------------------------------------------
Юрий Кутенин
Юрий Кутенин – НЯМА ДАННИ.
ХИМН НА АНДРОИДИТЕ
На гондола на времето
без родина и племе,
без утроба и семе
из Всемира пълзим.
Ала сган протеинова,
тъп остатък от минало,
се влече към стрелците ни
като мърдащ ензим.
Но рожден ден с вълнение
в нано убс привидения
нашто ел. сътворение
ний празнуваме днес.
Утре с андродругарите
антифриз ще добавиме
в свойте транскапиляри и
ще задействаме стартера –
сбогом, Божий прогрес.
На гондола на времето
без родина и племе,
без утроба и семе
из Всемира пълзим...
ГИМН АНДРОИДОВ
На гандоле по времени
Мы без рода и племени,
Мы без чрева и семени
По Вселенной скользим.
Ну, а нечисть белковую,
Ту глухню бестолковую
Прямо в роту стрелковую,
как живую мишень.
А у нас день рождения
Нано убс наваждения,
Дата нас сотворения,
Мы гуляем весь день.
Ну, а завтра в рюмашечку
Мы тосола полчашечки,
Зарядим транглюкатеры,
Повернем ручка стартера
И прощай, Божий День.
На гандоле по времени
Мы без рода и племени,
Мы без чрева и семени
По Вселенной скользим.
-----
ДЖОКОНДАТА ОТ БАНСКО
Ще заспиш ли, щом видиш очите й?
С тайната власт на седем пръстена
тя приковава сърцето ти към своята сянка
и се усмихва...
Със същата усмивка,
насочена навътре и навън, към миналото и към бъдещето...
Чуваема и видима на атомно равнище!
Как?
Като ръкопляскане на еднорък...
Баммм !.!.!.!.!
И сърцата ви са разбити...
ДЖИОКОНДА ИЗ БАНСКО
Разве можно уснуть, если увидел ее глаза.
Тайною властью семью кольцами
Она приковывает твое сердце к своей тени
И улыбается...
Той самой улыбкой,
Направленной внутрь и вовне, в прошлое и будущее...
Слышимой и видимой на атомном уровне
Как?...
Как звук хлопка одной рукой...
Баммм !.!.!.!.!
И ваши сердца разбиты...
---------------------------------------------
Юрий Панкратов
Руският поет и публицист Юри Панкратов (Юрий Иванович Панкратов) е роден на 12 септември 1935 г. в гр. Семипалатинск, Казахстан. Учи в строителен техникум в Алма Ата, след което работи на строителни обекти в Средна Азия. Първите му поетични публикации са от 1953 г. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Публикува поезия в самиздатски издания и в официалния печат. Пише публицистични есета и монографии по въпросите на съвременната поезия като „О чувстве нового” (1959 г.), „Гражданственность – моя держава” (1963 г.), „Не в буре дешёвых оваций. О творчестве молодых поэтов” (1966 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Месяц” (1962 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Волнение” (1966 г.), „В светлый час” (1966 г.), „Светлояр” (1967 г.), „Месяц июль” (1973 г.), „Праздничный день” (1974 г.), „Лунь-озеро” (1975 г.), „Волшебный хлеб” (1983 г.), „Светом берёзы” (1986 г.), „Стихотворения” (1995 г.), „Река времени” (2014 г.) и „Под кроной звезд” (2014 г.). Умира на 6 октомври 2013 г. в Москва.
В СВОЯТА ГРАМАДА МНОГОЛИКА
В своята грамада многолика
дреме с разоряваща вина –
страшна със съдба с мечта велика,
страстна, странна, моята страна.
Звездните сцепления се стичат
зад гори, морета, с вихър друг,
сякаш струпани в ята логични
жерави, стремящи се на юг.
Орбита неведома ни хвана
в галактическия звезден път
и в пустини, с вечност окопани...
След плътта безсмъртен е духът.
Всичко свършва – и добро, и лошо,
чезнат суети и красоти.
Може само свято слово мощно
още, сякаш слънце, да блести.
Дълго чака чудото Русия!
По какви пророчества лети
в ден свещен небесният месия,
да й върне вяра и мечти...
ВСЕЙ СВОЕЙ ГРАМАДОЙ МНОГОЛИКОЙ
Всей своей громадой многоликой
дремлет в разорении она –
страшная судьбой мечты великой,
страстная и странная страна.
Улетают звёздные сцепленья
за моря, леса и скользкий луг,
словно неслучайные скопленья
журавлей, стремящихся на юг.
Мы внутри немереной орбиты,
меж галактик звёздного пути
и пустынь, что вечностью обриты…
Только дух не смертен во плоти.
Всё уйдёт – и доброе, и злое,
есть конец тщете и красоте.
Разве что останется святое
слово, словно солнце в высоте.
Долго ль станет чуда ждать Россия?
По каким пророчествам сочту
день, когда сойдёт с небес мессия,
чтоб вернуть ей веру и мечту…
---------------------------------------------
Юрий Поляков
Руският поет, писател и драматург Юрий Поляков (Юрий Михайлович Поляков) е роден на 12 ноември 1954 г. в Москва. Пише поезия от ученическите си години, първото си стихотворение публикува през 1974 г. във в. „Московский комсомолец”. Завършва факултета по руски език и литература при Московския педагогически институт. Автор е на книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Время прибытия” (1979 г.), „Разговор с другом” (1981 г.), „ЧП районного масштаба” (1985 г.), „Работа над ошибками” (1986 г.), „Сто дней до приказа” (1987 г.), „Апофегей” (1989 г.), „Парижская любовь Кости Гуманкова” (1991 г.), „Демгородок” (1993 г.), „Козлёнок в молоке” (1995 г.), „Небо падших” (1997 г.), „Замыслил я побег” (1999 г.), „Возвращение блудного мужа” (2002 г.), „Грибной царь” (2005 г.), „Гипсовый трубач, или Конец фильма” (2008 г.), „Гипсовый трубач. Дубль два” (2009 г.), „Конец фильма, или Гипсовый трубач” (2012 г.), „Убегающий от любви” (2012 г.), „Государственная недостаточность” (2014 г.) и др. Член е на Съюза на журналистите в Москва и на Съюза на писателите на СССР (1981 г.), кандидат на филологическите науки (1981 г.). Член е на Съвета по култура и изкуство при президента на Руската федерация, съпредседател е на президиума на Международния литературен фонд, зам.-председател на обществения съвет при Министерството на отбраната на Руската федерация, почетен член на Руската библиотечна асоциация. До 1986 г. е главен редактор на в. „Московский литератор”, от 2001 г. е главен редактор на в. „Литературная газета”. По много от творбите му са заснети филми. Живее в селището Переделкино в района на Москва.
СМЪРТТА НА КАРИКАТУРИСТИТЕ
Кошмар на улици парижки:
сирени, изстрели, разпад...
Навежда ноздри все по-ниско
безличен президент Оланд.
Горките карикатуристи!
Иронията висш е дар.
След сатирата – смъртен изстрел...
Какъв ужасен хонорар!
Аз веселяк съм. Тъй приятно
сарказмът впива остър бод
във всичко чуждо, непонятно,
което не е твой живот.
Тоз кървав страх урок жесток е.
Ума си весел обуздай!
Не се надсмивай над пророка,
светини чужди не терзай...
СМЕРТЬ КАРИКАТУРИСТОВ
Кошмар на улице Парижа:
Сирены, выстрелы, разлад…
И опускает нос всё ниже
Нелепый президент Орланд.
Мне жаль тех карикатуристов!
Ирония – высокий дар.
За злую шутку – смертный выстрел…
Какой ужасный гонорар!
Я сам смешлив. И так занятно
Втыкать сарказма остриё
Во всё, что чуждо, непонятно,
Что по природе не твоё.
Да будет нам та кровь уроком.
Сдержись, веселый ум, остынь!
Не потешайся над пророком
И не осмеивай святынь…
---------------------------------------------
Юрий Ряшенцев
Руският поет, писател, сценарист и преводач Юри Ряшенцев (Юрий Якобсон/ Евгеньевич Ряшенцев) е роден на 16 юни 1931 г. в Ленинград. Завършва Московския държавен педагогически университет (1954 г.), след което 10 години е преподавател в училище. От 1955 г. публикува поезия в почти всички централни литературни издания. Превежда на руски стихове на украински, арменски, грузински и бурятски поети. От 1962 до средата на 1990-те г. работи като литературен сътрудник и член на редколегията в сп. „Юность”. Член е на Съюза на писателите на Русия (1970 г.), член е на руския ПЕН-център (1989 г.). Автор е на текстовете на много песни за театъра и киното и на сценични композиции за мюзикъли и рок-опери, по негови стихове изпълняват песни известни артисти като Михаил Боярски, Николай Караченцов, Алиса Фрейндлих, Андрей Миронов, Людмила Гурченко, Игорь Скляр, Армен Джигарханян, Светлана Крючкова и мн. др. Автор е на книги с поезия, проза и преводна поезия, сред които стихосбирките „Очаг” (1967 г.), „Часы над переулком” (1972 г.), „Иверская сторона” (1981 г.), „Високосный год” (1983 г.), „Дождливый четверг” (1990 г.), „Слава Богу, у друзей есть шпаги!” (1997 г.), „Прощание с империей” (2000 г.), „Любовные долги” (2000 г.), „В Маковниках и больше нигде” (2001 г.), „Ланфрен-Ланфра” (2002 г.), „Избранное” (2008 г.), „Царь горы” (2008 г.) и др. Живее и работи в Москва.
КРАВА
Петнистата крава прилича на карта – Европа,
покрита със сняг, – недоверие в нея видях.
Какви ли убийствени битки, какви ли потопи
са трупали в генната памет на кравата страх?
Дали е пътувала с Ной прапрабабата дойна,
козел-провокатор ли мамил бе в смъртните дни,
или са в съдбата говежда геройства безбройни,
но явен е страх наследен. Престани, престани
да гледаш към мен, сякаш мои предци до ковчега
не са ви допуснали – теб и козела наглец.
Синджир от каруци бе зорко Творецът прегледал –
вървят, май на всички повярвал е този Творец.
Руши се животът. Разкъсва се всичко всемирно.
Разпада се дружбата. Родството ще отзвучи.
О, дай да прегърна теленцето твое немирно,
да видя наивните недосетливи очи!
КОРОВА
У пегой коровы, похожей на карту Европы,
покрытой снегами, такой недоверчивый взгляд.
Какие кровавые бойни, какие потопы
в коровиной памяти генной живут и грозят?
Ходила ль прабабка кормящей на транспорте Ноя,
козлу ль провокатору верила в смертном пути,
иль было в говяжьей судьбе приключенье иное,
но явен фамильный испуг. Прекрати, прекрати
смотреть на меня, будто предок мой на борт ковчега
тебя не пустил и козла не забил под конец.
И так уж Творцу на меня за „телегой” „телега”
идут, и похоже, что всем им поверил Творец.
Всё рушится в жизни. Всё рвется и там, где не тонко.
Остыла и дружба. Вконец оскудело родство.
О, дай мне обнять твоего озорного телёнка,
дай мне заглянуть в несмышлёные очи его!
1997 г.
-----
МОЖЕ БИ Е НОЩТА...
Може би е нощта ни за бесни слова идеал.
Нощем пошлият ум изтощен е мъртвешки заспал.
Всичко, що бе убито, забравено, търси реванш.
Къс по къс се откъсва във времето залъкът наш.
Вятър син на перваза мушкато досеща за степ,
сякаш свежа е вест, че мъртвецът не може без теб...
Не пали светлината, да следваш вълната недей.
Щом го има, да чака. Щом няма го, нека живей!
Както искаш наричай я тази щастлива тъга:
през безсъница мрачна на десния хълбок сега,
на леглото прострян, без с ръка да надигам глава,
аз разсичам пространството там от Кура до Нева.
Прелетяващи фарове светкат в белосан таван,
сякаш облаци тверски стремително люшкат се там.
Зад далечен хълм вчера изгуби неясна следа.
Туй е славна нощ... Колко години са до сутринта?
МОЖЕТ, НОЧЬ...
Может, ночь – это лучшее время для бешеных строк.
Ночью пошлый рассудок расслаблен и спит, как сурок.
Что, казалось, убито, забыто, встаёт на реванш.
Время медленно рвётся, как тот кобулетский лаваш.
Синий ветер врывается в фортку, герань теребя,
словно свежая весть, что умершим нельзя без тебя...
Не поддайся толчку, не зажги электрический свет.
То, что есть, подождёт. И да здравствует то, чего нет!
Называй как угодно счастливую эту тоску:
хоть бессонницей чёрной, хандрой – я на правом боку,
не вставая с постели, с руки не подняв головы,
рассекаю пространство от жёлтой Куры до Невы.
И, светясь от промчавшихся фар, белизна потолка
проплывает, как будто тверские прошли облака.
О, за дальним холмом то, что мы называем вчера.
Это, кажется, славная ночь... Сколько лет до утра?
1979 г.
---------------------------------------------
Юрий Сарсаков
Юрий Иванович Сарсаков е роден през 1957 г. Бесарабски българин, поет и преводач, автор на няколко стихосбирки. Умира на 10 април 2013 г.
КРАЛ И ШУТ
Пристигна зла вест от далечни задморски поля,
че в битка с врага разгромена е кралската рат.
Приведоха флаг, сред народа тъга се разля.
Провикна се крал да му шута-глупак доведат.
С череп гол и с нос орлов е,
с поглед на невзрачна сова.
Глашатай на бедноти,
той е с краля наш на „ти”.
– Глупако, какво да направя? Престолът помръкна!
Заклетият враг знамената ни горди потъпка.
Безстрашните рицари ордата дива обърна,
от тях ни един вече няма при нас да се върне.
– За орела всички знаят,
че в небето той е кралят.
Но сред камъни в тревата
вечно цар ще е змията.
– Успех звездоброецът наш пророкува обилно,
маршалът ми каза, че мойта войска е всесилна.
Небето помолих – за крупен успех да се бия,
но трябваше цялата чаша провал да изпия.
– Търсят умните тъпаци
на знаменията знаци.
А съветът ми е: пак
слушай само прост глупак!
КОРОЛЬ И ШУТ
Известье пришло из далекой заморской страны,
что в битве с врагом полегла королевская рать.
Приспущены флаги, и шутки и смех не слышны,
шута-недоумка король велит слугам позвать.
Череп голый, нос орлиный,
бороденка, взгляд совиный.
Он презренней бедноты –
тот, кто с королем на „ты”.
– Дурак, посоветуй, как быть. Потускнела корона.
Заклятый мой недруг мои попирает знамена.
Всех рыцарей славных моих перебила орда,
из них ни один уж вовек не вернется сюда.
– Нет орла сильнее птицы,
в небе всяк его боится.
Но в траве, среди камней,
не орел царит, а змей.
– Удачу в походе мне мой звездочет напророчил,
а маршал сказал, мое войско сильнее всех прочих.
Взывал к небесам я с мольбою послать мне победу,
но чашу бессилья и гнева пришлось мне отведать.
– Не дано нам разуменьем
разгадать судьбы знаменья.
Вот совет мой на века:
надо слушать дурака!
---------------------------------------------
Юрий Соловьов
Руският поет Юри Соловьов (Юрий Аркадьевич Соловьёв) е роден на 4 декември 1960 г. в гр. Одеса. Младостта му минава край брега на Северния ледовит океан, в якутското селище Тикси зад полярния кръг. Завършва Висшата военна школа по радиоелектроника в гр. Череповец, Вологодска област (1982 г.) и до 1996 г. служи в различни подразделения от Прибалтика до Далечния изток. Член е на Русийския съюз на писателите и на международния Съюз на писателите баталисти и маринисти. Публикува стихове в различни литературни списания и алманаси. Автор е на стихосбирката „Тепло родного порога” (2013 г.). Живее в гр. Наро-Фоминск, Московска област. Работи в администрацията на Наро-Фомински район.
ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВЕЛИКАТА ОТЕЧЕСТВЕНА
Останаха тъй малко нейде вън,
краката слаби са, тревожат рани,
и нощем пушат, в страшния си сън
на бойното поле да не останат.
Аз искам да прегърна всеки брат,
с душевна топлина към тях да плувам,
сред мир да върна времето назад...
Но Бог не съм... Войната пак сънуват...
Да не познават внуците война,
потомците калта й да не знаят;
да пуши ротният ни старшина,
да гледа как правнучета играят.
ВЕТЕРАНЫ ВЕЛИКОЙ ОТЕЧЕСТВЕННОЙ
Как мало их осталось на земле
Не ходят ноги и тревожат раны,
И ночью курят, чтобы в страшном сне,
Вновь не стреляли в них на поле брани.
Мне хочется их каждого обнять,
Теплом душевным с ними поделиться,
Была бы сила, чтобы время вспять…
Но я не Бог… война им снова снится.
Пусть внукам не достанется война
И грязь её потомков не коснётся,
Пусть курит бывший ротный старшина
И слушает, как правнучек смеётся.
---------------------------------------------
Юрий Шмидт
Юрий Шмидт – НЯМА ДАННИ.
СТЕНАТА
Ти кажи ми, кой вдигна стената на туй отчуждение?
В нещо сбъркахме двама, но никой това не разбра.
В огледалото криво сме сякаш без цвят отражение,
май на тото играе си с нас нашта обща съдба.
Няма жар, няма студ – само влязло в дома равнодушие.
Дълги вечери, клюмнали редом без дума и жест.
Ние с теб не разбрахме кога разрушена е къщата
и поехме по пътя след чужди митарства и чест.
Да прекъснем? Да срутим стената? Отново да пробваме,
за ръце да се хванем, да кажем съвместни слова,
че вражда сме отхвърлили и сме приспали тревогите.
Да престане да чука на входа ни чужда мълва.
Ще строшим всички образи, дните честити проклинали,
днес играещи подличко в нашия общ небосвод.
Та нали все пак някога тези беди ще са минали.
После – все ще измислим с теб нещичко в този живот.
СТЕНА
Ты скажи, почему между нами стена отчуждения.
Мы не можем, как все, словно сделали что-то не то.
Может это не мы, а в кривых зеркалах отражения,
Нашей общей судьбою, по цифрам играют в лото.
Не тепла и не холода – лишь полоса равнодушия.
Вечера, проведенные рядом без жестов и слов.
Мы с тобой не увидели то, что случайно разрушили.
И пошли по дороге по зову чужих голосов.
Нам расстаться? Попробовать снова? Сломать отчуждение.
Взявшись за руки вместе сказать наконец те слова,
Что отбросят подальше тревоги и наши сомнения.
Перестанет стучаться к нам в двери чужая молва.
Разобьем зеркала, чтобы напрочь прогнать отражения,
Что сегодня играют одной нашей общей судьбой.
Ведь когда-то пройдет полоса, полоса невезения.
Ну а дальше, мы вместе придумаем что-то с тобой.
---------------------------------------------
Яков Баст
Руският поет Яков Баст е носител на много литературни награди. Завършил е висше образование, има докторска степен по икономико-математическо моделиране. Автор е на книги с поезия, сред които „А жизнь продолжается” (2013 г.), „Старые дворы” (2013 г.), „Свет погасшей звезды” (2013 г.) и др. Живее в гр. Киев.
ОГЛЕДАЛОТО
Малък принц, ти къде си? Къде ли е твойта звезда?
Не пътувам към теб да се срещнем, не тичам, не идвам,
безнадеждно затънах и глъхна в самотна бразда,
призовавам те днес като знак, като флаг, като символ.
На брега ме очаква – не ще ме дочака, Асол,
а без вятър платното ми клюмна в затишие мъртво,
върху лепкава тиня сърцето ми влачи се с болка,
аз съм целият нерв, изгорен от грот-мачта до дъно.
Герда няма да дойде – самотен в безмилостен мраз
аз навеки ще бъда кристалче лед в думата „вечност”,
няма в дъжд дългочакан светлици да лея над вас,
като облаче леко в безкрая ще търся утеха.
Ще замре трепет блед, ще угасне сред нощен покой
моят плах и безмълвен, изплакан за теб само вик,
ще потърся в тръпчиво испанско вино капка зной,
в огледалото мътно ще видя – изплашен старик.
ЗЕРКАЛО
Где ты, Маленький Принц? На какой ожидаешь звезде?
Не приду я к тебе, не примчусь, не увижу, не встречу,
Я застрял безнадёжно, увяз и заглох в борозде,
И тебя призываю, как символ, как знак, как предтечу.
На каком берегу ждёт меня – не дождётся Ассоль,
А мой парус поник на ветру среди мёртвого штиля,
Сердце тянет на вязкое дно неприкрытая боль,
Я весь выжженный нерв от грот-мачты до самого киля.
Не найдёт меня Герда – замёрзну один в холодах,
И навеки останусь кристалликом льда в слове „вечность”,
Не прольюсь долгожданным дождём в „голубых городах”,
Лёгким облачком став, унесусь навсегда в бесконечность.
И замрёт, задрожит и погаснет в ночной тишине,
Мой неслышный для всех, лишь тебе предназначенный крик,
Поищу капли истины в тёрпком испанском вине,
Оглянусь – в мутном зеркале смотрит с укором старик…
-----
ЛАБИРИНТ
Към адрес вездесъщ
не очаквайте вест с телеграми,
нито бърз куриер,
нито плах пощальон в този ден;
зад прозореца дъжд
ще ми свири прощалните гами,
лъч от слънце, проникнал,
ще спре тънка нишка до мен.
Тази нишка, аз знам,
е врата в лабиринт от удачи,
тя е пропуск към свят,
в който чакат ме сили добри;
ще замина за там
и за мен няма никой да плаче,
няма никой с минута
мълчание да ме дари...
Този свят зле скроен е,
несигурно всичко се рони
и герои през час
в небесата възнася тълпа,
но отново след ден
се забравят вековни закони;
ако ангели спят,
завладява земята ни бяс.
Нас ни чака друг свят,
там спокойно е, без звън на злато,
и с житейски обрати
съдбата не ще променим;
боговете мълчат,
щом разпъваме истина свята,
значи в нас е вината,
не трябва друг в туй да виним...
ЛАБИРИНТ
По моим адресам
не отправит никто телеграммы,
не примчится курьер
и посыльный не будет спешить,
только дождь за окном
мне сыграет прощальные гаммы,
лучик солнца, пробившись,
протянет мне тонкую нить.
Эта нить, как пароль
в лабиринт, где хранится удача,
это пропуск в тот мир,
где меня с нетерпением ждут,
и уйду я туда,
обо мне ведь никто не заплачет,
и никто не замолкнет,
хотя бы на пару минут…
В этом мире непрочном,
всё зыбко и очень размыто,
и героев на час
превозносит толпа до небес,
а назавтра всё вновь,
всё, что было, навеки забыто,
когда ангелы спят,
то на землю спускается бес.
Все уйдут в никуда,
где спокойно, не слышен звон злата,
и земные законы
бессильны судьбу изменить,
если боги молчат,
если истина с правдой распята,
то мы сами в ответе
и некого больше винить…
-----
ГОДЕНИЦА
Струйка дим от цигара с ментол се извива игриво,
върху чаша червило блести със седефен проблясък,
задименият въздух в пространство познато прелива,
деколтета дълбоки под матов просвет се размятат.
В теб усмивка изгря... Годеница на друг си прекрасна.
Аз неканен съм гост, притаен зад далечна колона,
аз на празника чужд съм, аз просто съм зрител без място,
аз съм бяла изгубена врана, от ято изгонен...
Не за мен своя сватбен танц в днешната сватба танцуваш
и не мойте ръце ще те галят в среднощния полет,
няма моите устни красива мечта да целуват,
безнадеждно кървя, на парчета сърцето се рони...
Аз какво да направя! В душата ми болка извира.
Пустота ме обгражда в нетрезвия свят на съдбата.
За кого ли венчална цигулка щастливо засвири,
а за мен катастрофа житейска и загуба свята...
Туй е мойта история. Няма морал и поука.
Любовта е за двама – без отговор свършва играта.
Към дома си се връщам, печално и сиво е тука
озареното с цветни лъчи отминаващо лято...
НЕВЕСТА
Вьётся струйкой игривый дымок сигареты с ментолом,
А на кромке бокала помада блестит перламутром,
И прокуренный воздух витает в пространстве знакомом,
Обнажённые руки и плечи в свечении мутном.
Ты сидишь за столом, улыбаясь… Чужая невеста.
Я – нечаянный гость, притаился за дальней колонной,
И я лишний на празднике, я просто зритель без места,
Ощущаю себя неприкаянной белой вороной…
Не со мной ты сегодня танцуешь свой свадебный танец,
И не руки мои вновь обнимут тебя этой ночью,
Не сотрут мои губы со щёк твоих счастья румянец,
Все надежды разбиты и сердце разорвано в клочья…
Я не знаю, что делать. Щемящее чувство потери.
И кругом пустота в этом мире веселья хмельного,
Для кого-то венчальная скрипка счастливо запела,
Для меня же крушение жизни и чувства святого…
Вот такая история. Нет в ней особой морали.
Есть любовь для двоих – есть любовная страсть без ответа,
Возвращаюсь домой с ощущением горькой печали,
В озаренье багровых лучей уходящего лета…
-----
ЖЪЛТИ ЛИСТИ
С жълти листи вълните на вятъра брулят вратите.
Значи ранната есен е вече на прага отпред.
Сред невидими сметки в баланс счетоводен на дните
пак събира животът реколта. От някой друг ред...
Ще изчезнат надеждите, с пролет в сърцата родени,
разтопени в мъглата, в дима от огньовете бял.
Все по-често тъгата ще идва по вечерно време
и стрели ще пронизват словата със светла печал...
Ще си тръгне без сбогом лъжовното циганско лято,
под воали от влага ще скрият лица градове,
към поетите музата луда крила ще замята:
и на девствени листи с любов ще редят стихове...
Студове и кишавица времето есенно влачи,
командорът пристъпва, прииждаща зима реве...
Някой иска да пие, а някой желае да плаче,
но съдба се не мами. Не трий есента грехове...
ЖЁЛТЫЕ ЛИСТЬЯ
Жёлтых листьев волну ветер бросил в открытые двери.
Значит, ранняя осень незримо пришла на порог.
На невидимых счётах в балансе земных бухгалтерий
Жизнь плюсует итоги. Всего только несколько строк…
Унесутся надежды, рождённые в сердце весною,
Растворятся в тумане, в дыму разожжённых костров.
Почему-то всё чаще грустится вечерней порою,
Стрелы светлой печали пронзают мозаику слов…
В даль с последним теплом, не прощаясь, уйдёт бабье лето,
Небо серой вуалью прикроет тоску городов,
Беспокойная муза всё чаще приходит к поэтам:
И на девственной глади листа – откровенность стихов…
Время дальше несёт в холода и промозглую слякоть,
В рёве злой непогоды слышны командора шаги…
Кто-то хочет напиться, а кто-то желает заплакать,
Но судьбу не обманешь. Нам осень не спишет грехи…
-----
ЩОМ ПАДНЕШ, ВДИГНИ СЕ
Има минути, когато с живота се бориш,
мигове има на страшна стрелба и на писък,
главното е да не губиш житейския стожер,
първото правило в боя – щом паднеш, вдигни се...
Щом се подхлъзнеш и паднеш, не чакай там още,
ти не ридай, не проси жално, милост не искай,
вълчи закон е: щом слаб си, за теб няма прошка,
стадото в миг ще те стъпче... Щом паднещ, вдигни се...
Нашият свят е безмилостен ринг, сред бойците
да оцелееш, в любов и усмивки улисан,
твърдо завета помни, завещан от бащите,
с теб и беда да се случи – щом паднеш, вдигни се...
УПАСТЬ И ПОДНЯТЬСЯ
В жизни бывают минуты, когда ты повержен,
В жизни бывают мгновенья, что надо стреляться,
Главное – не потерять направляющий стержень,
Первое правило драки – упасть и подняться…
Если упал, поскользнулся – не жди снисхожденья,
Ты не проси и не плачь, и не смей побираться,
Стаи закон: если слабый – тебе нет прощенья,
Не ожидай, что затопчут... Упасть и подняться…
Мир наш – безжалостный ринг, населённый бойцами,
Чтоб уцелеть в нём и дальше любить и смеяться,
Помни о древнем завете, вручённом отцами,
Что бы с тобой ни случилось – упасть и подняться…
---------------------------------------------
Яков Должиков
Яков Иванович Должиков: „Родился на Украине. Окончил Русскую школу. По профессии шахтёр. Люблю поэзию, природу и рыбалку.” (Няма други данни.)
ИЗМАМЕНАТА КОТКА
Падна бял снежец в нощта.
Побеля поляна...
Котка в двора закрещя:
– Мяу, ура! Сметана!
С лапичка в снега се вре:
– Млечно имаме море!
После близва тя с език:
– Стража! Мамят! – следва вик.
Кой крещи за бой наблизо?
– Млякото в уста не влиза!
ОБМАНУЛИ
Ночью выпал белый снег.
Белы все поляны...
Кот, во двор: – УрррА!
– Привезли – сметану!
Лапкой трогает слегка:
– Всюду море, молока!
Язычком его, лизнул,
– Обманули! Каррраул!
Что такое? Кот орёт,
молоко не лезет в рот.
---------------------------------------------
Ян Пробщейн
Ян Пробщейн (Ян Эмильевич Пробштейн) е роден през 1953 г. Той е поет, преводач на поезия, литературовед и издател. Кандидат е на филологическите науки, доктор по литературознание (Ph. D.), професор по руска, английска и американска литература. Автор е на 8 стихосбирки, на близо 20 книги с преводна поезия и на над 150 литературоведчески публикации на няколко езика.
ПРИТЧА
„Театър с един актьор!” – каза Каин,
умножавайки седем по седем и още веднъж по седем.
Тъй си вървеше той, умножавайки,
докато съставяше таблицата за умножение,
системата за мерки и теглилки, Менделеевата таблица,
след това откри теориите на вероятностите и на относителността,
разцепи ядрото, проведе изпитания в Хирошима и в Нагазаки,
а през свободното време си спомняше за Авел и пишеше мемоари.
И Библията също написа. През свободното време.
За да е обеца на ухото за останалите.
ПРИТЧА
„Театр одного актера”, – сказал Каин,
умножая семь на семь и еще раз на семь.
Так он и шел, перемножая,
пока не составил таблицу умножения,
систему мер и весов, систему Менделеева,
затем открыл теории вероятности и относительности,
расщепил ядро, провел испытания в Хиросиме и Нагасаки,
а на досуге вспоминал Авеля и писал мемуары.
Библию он тоже написал. На Дocyre.
Чтобы другим не повадно было.
-----
ТРЕПЕТ И СТРАХ
Трепет и страх
образи ваят.
Може ли прах
чувства да знае?
В „Страстите” страх
щом оживее,
значи там прах
в страсти се рее!
С крилен размах,
в полета – сянка –
чувстваме страх,
сякаш сме в дрямка.
С крилен размах
птици са всички.
Хвъркаме с тях –
падаме ничком.
С удар съгрят,
в дол паднал облак,
прах в светлина –
блясък на болка.
ТРЕПЕТ И СТРАХ
Трепет и страх
образы лепит,
может ли прах
чувствовать трепет?
Если в „Страстях”
он оживает,
стало быть, прах
сей воспаряет?
Крыльев размах,
но мы и в полёте,
чувствуем страх,
словно в дремоте.
Крыльев размах
только у птиц,
мы в небесах
падаем ниц.
Бахом согрет
в этой юдоли
прах видит свет –
отблеск на боли.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Съвременни руски поети, Н-Я
В раздела са включени 251 превода от 130 съвременни руски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съвременни руски поети, А-В – 308 творби от 180 поети http://stihi.ru/2021/02/03/58
Съвременни руски поети, Г-М – 222 творби от 134 поети http://stihi.ru/2021/02/11/14
Съвременни руски поети, Н-Я – 251 творби от 130 поети http://stihi.ru/2021/02/16/113
Общо съвременни руски поети – 781 творби от 444 поети
---------------------------------------------