СПОМЕН ЗА МАРА БЕЛЧЕВА
Днес ние преоткриваме една поетеса, забравена и незабравима. Една от най-тихите и лирични поетеси, позната като муза на големия ни поет Пенчо Славейков, пътешественица и в края на живота си дъновистка, свързала живота си с «Бялото братство».
Сама в вечерний път вървя,
Светулки светят из тревата,
— кат спомените ми в тъмата:
изпущам ги и пак ловя.
И в мойто сиротно дома
в ръце си нищо не отнасям...
и бързо аз свещта угасям,
да се не гледам пак сама...
Тези стихове ни докосват до поетичния и жизнен път на една жена с необикновена съдба. Те ни връщат преди 153 лета в дома на известния севлиевски търговец Хаджи Ангел, където се ражда бъдещата поетеса.
«Аз съм расла между книгите и оръжията на моя дядо...» — ще каже по-късно Мара Белчева. Ръкописите и снимките ни връщат в детските години на малката Молка и следването във Висшия девически пансион във Виена, където изучава музика и литература.
Следва краткия й брак с Христо Белчев, поет и държавник, убит от наемници на 15 март 1891 г. Мара Белчева отбелязва в «Бегли спомени»: «Което живота ми даде рано, рано го отне». Пет кратки години и смъртта разделя тази двойка, на която се възхищава софийското висше общество от края на XIX век. От този краткотраен брак й остава фамилията, с която влиза в българската литературна вселена и една просторна къща в центъра на София, където поетесата урежда поетични срещи, литературни представяния, звучи музика. Започва нейният самотен път напред.
Известно време поетесата е придворна дама на княгиня Клементина, но разочарованието й от двореца на княз Фердинанд я отвеждат в Женева.
1894 до 1897 – това са годините й на следване на модерна литература в Женевския университет. «Учих в Женева много дълго… Исках да уча много, да постигна много. Научих няколко езика».
Познаваме Мара Белчева най-вече чрез духовната връзка между големия ни поет Пенчо Славейков и неговата муза, която остава вдъхновение за него до последния му дъх. Съдбовната им среща е през един майски следобед на 1903 г. «Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на неприличието...Но какви очи! Те говореха повече от самите негови думи». Започва вълнуващата кореспонденция с картички между Пенчо Славейков и неговата муза… Мара Белчева и Пенчо Славейков разчупват еснафската представа за любовните отношения. Без брак, без деца, но в един духовен съюз, който скандализира тогавашното общество. Тя е до него в последните месеци и дни от изгнаническия път на поета в Италия, където той работи върху последните глави от своята поемa «Кървава песен».
Нейното творчество е изтъкано от кураж и тъга. През 1918 година излиза първата и стихосбирка «На прага стъпки». Следват «Сонети» (1925 г.) и «Избрани песни» през 1931 година. «Късно започнах с поезията» — споделя в своя изповед пред Хр.Бързицов поетесата. Първите публикации се появяват в литературния ни печат през 1910 година. В списание «Мисъл» излиза цикъл от стихове «Без шум листата капят». Мара Белчева печата в най-престижните литературни списания — «Златорог», «Листопад», «Демократически преглед», «Вестник за жената».
Съвместно с любимия поет тя превежда «Тъй рече Заратустра» на Фридрих Ницше, «книга за всички и никого». Преводът излиза през 1915 година, три лета след смъртта на поета с посвещение — «Тоя превод е завет на Пенча Славейков, под чието око е почнат и завършен…» За Народния театър тя превежда «Потъналата камбана» на Хауптман.
Мара Белчева е в творчески контакти с творците от кръга «Мисъл» — д-р К. Кръстев, Пейо Яворов, Петко Тодоров, както и с други литератори: Боян Пенев, Андрей Протич, Дора Габе...
Последните години от живота на обаятелната поетеса я отвеждат към «Бялото братство». В своите спомени за Дънов тя пише: «Вървя, не зная де отивам. Нозете ми ме водят. Ето ме пред тихия бял дом на Учителя».
Двадесетина знакови оригинални предмета допълват спомена за поетесата.Те се пазят във фонда на къща музей «Петко и Пенчо Славейкови» в София и както повечето от ценните притежания, са събрани и съхранени от създателката на музея Светослава Славейкова. Във витрините са подредени ръкавиците, шала, сервизи от дома на поетесата, ръкописи, картички, писма и преводи. Те допълват представата ни за една поетична вселена, все още неразгадана докрай. Вселена, изтъкана от любов и самота на една от първите поетеси в българската литература. Последните й години са изтъкани от бедност и нищета. Но Мара Белчева запазва своето достойнство, така както пише в молитвените си слова:
О, дай ми, Боже, сила
света сама да нося —
и милост да не прося ,
аз никому немила!
На всички дал си мъки,
но сила на малцина.
О дай да не загина
от обич и разлъки.
Умира Мара Белчева на 16 март 1937 година в София.
По спомени на голямата ни поетеса Елисавета Багряна «тя [Мара Белчева] се беше отделила от всичко и от всички, за да доживее своя земен път като отшелница, в килията на своя дълбок духовен мир…» Но ето че една великолепна преводачка — Любов Цай — 84 години след смъртта на Мара Белчева отваря прозорец към многомилионната читателска украинска аудитория, подготвяйки билингва със стиховете на поетесата. Нека с ръка на сърце да признаем — Мара Белчева у нас е повече позната като музата на Пенчо Славейков, отколкото като една от — най добрите поетеси от първата половина на ХХ век. Мисля си, че да превеждаш стиховете на Мара Белчева на украински език съвсем не е лесно. Изисква се много любов, всеотдайност и талант, за да направиш тези преводи. Любов Цай безспорно ги притежава. И към преводите на други големи български поети и белетристи — Иван Вазов, Пейо Яворов, Дора Габе, Николай Хайтов, Дамян Дамянов — се прибавя и този на вечно търсещата висшия смисъл на живота поетеса Мара Белчева. Благодарение на усилията и всеотдайната си любов към българската литература, посланическата й мисия става все по-значима.
Здравка Никовска,
главен уредник на къща-музей
«Петко и Пенчо Славейкови»