ДУША НА КРЪСТОПЪТ
В житейската си приказка за кой ли път
отново съм на кръстопът.
Поуки няколко дузини знам,
ала си нямам днес „Сезам”
да ми отвори тежката врата
на мъдростта.
Товарът ми е лек – като за път:
торбичка с няколко корички хляб,
омесен с майчини сълзи,
на песен родна ромона
и черга шарена от спомени…
До вчера пътищата мои бяха
бяг на коне,
лов на химери,
гонене на вятър.
И по пътечката към живата вода -
щастливата следа на любовта.
Там, в глъбините на душевния си злак
Орфеев знак видях.
Сега пред мен са зейнали
като безкрайна паст
на някоя ламя триглава
безжалостните пътища на зрелостта.
Настъпват глутници от страх,
в кълба от прах
задавят ме съмнения:
дали ще ми достигне дързък плам
отново да се впусна в този път голям –
с душа, по-крехка от ръчица на дете,
с душа, която знака на Орфей чете.
Душа на кръстопът.
Тя може като стрък да се сниши
под порива на силен вятър.
В поле, минирано от завистта,
тя може в миг да се взриви,
а семенце от нея да роди
крайпътно цвете.
Или пък с песен слънчева да укроти
триглавата ламя на злото.
Душа на кръстопът –
поема своя път
без щитове и без бронирана жилетка,
без блянове и дребни сметки.
Тя знае: всеки път не води към върха,
тя знае: всеки път е носене на кръст
до сетния изстрадан рът.
2007 г.