Прекрачила прага ъглите оглежда,
дори: — Добър ден! - не умее да каже.
Дъхти в огледалото с плаха надежда,
на злобна свекърва. И прах няма даже.
И устните тънки присвива, присвива,
за миг ако стана ми плюе в кафето.
Такава тъгата е - зла, саможива
и с чуждите сълзи се кичи превзето.
Но днес аз добра съм, гощавам я. Сито.
Изваждам последното сладко от дюли.
А после дори й предплащам таксито.
— Адресът ми, скъпа, забравяш го! Чу ли?